Сън от стари времена

Месе ината  тъкмо изгряваше на нощния небосклон, когато на вратата се почука повторно, удар готов, аха да я счупи. Отвътре обаче само тишината отговаряше нямо. 

Още един удар, след което вратата зейна отворена.

Пуста, къщата излъчваше хлад, а нощното  було пускаше своите сенки, напомнящи  на някогашни обитатели. Тази вечер Пламен бе дошъл за нея и нямаше да си тръгне, защото без нея животът нямаше значение.

Нещо  обаче се бе променило, нея я нямаше. Беше си тръгнала.  Пламен отпусна тежко тялото си върху стълбите пред къщата и заровил ръце в косите си, в главата му започнаха да нахлуват спомени за нея.

Той бе дошъл в село Змейково само за седмица-две при роднини, преди да се върне в града и да продължи обучението си. Това бе планът му, точен и ясен.
Сутрин той ставаше рано и излизаше сам на разходка из зелените, миришещи на пролет поля. Така бавно се нижеха дните, докато една вечер Пламен се спусна до край селската чешма, където привечер се събираха младите. Отначало той стоеше отстрани и дочуваше разговорите, които долитаха до него. Сякаш бе някакъв сън от стари времена.

Пукот от клонка го извади от мислите му. Без да усети кога, до него бе застанало едно младо много хубаво момиче с коси дълги и руси, с очи - сини язовири, с устни - разцъфнала роза.

Без да продума, тя го хвана за ръката и го поведе към събралата се група.

 
- Вижте какво си е намерила нашата Ирина – провикна се дяволито едно момче. 
Настаниха Пламен и глъчката отново се разнесе. Край огъня се понесоха истории за самодиви, брегини, караконджули и какво ли не, забравено от хората.  Изведнъж всичко замлъкна - бе време всички да се разотиват. Ирина първа  понечи да стане и да се отдели от групата, видял това, Пламен я последва и с  несигурен глас я запита:

 
- Искаш ли да те изпратя?–  запрепъва се той.

 
- Живея тук, до самия край на селото. А и баба ми ме чака- каза момичето. Без да дочака, за да се сбогува, Ирина бързо се завъртя и пое по каменната пътека.
През следващите дни Пламен ставаше и лягаше с мисълта за вечеринките, на  които ще види Ирина. Неговото увлечение стигна до там, че една вечер даже я  бе проследил до самия `и дом. Постепенно той разбираше, че се влюбва, така  както никога до сега.

 
Слънцето бавно слизаше от небосклона, когато Пламен се запъти към селската чешма.

 
Решил бе да каже на Ирина, че тя е всичко за него. Цяла вечер той гледаше каменната пътека, но тя не дойде. Още не приключила седянката, Пламен скочи от мястото си и пое по криволичещата пътека.

Сега той стоеше на прага, потънал в мрачни мисли.
 
Бавни, тромави стъпки се сляха с  тишината. Подпряла се на тояга, към  младия  мъж се приближаваше стара жена, това бе баба Марица, бабата на Ирина.

Старицата щом се приближи до него, продума:
 
- Закъсня моето момче, те отдавна  я взеха. Тя те чакаше, но  не те дочака...- 
гласът `и секна, тя нямаше вече сили.
 
- Бабо, че кой е отвел Ирина?
 
- Те отдавна я искаха, красотата  `и я погуби. Заради красотата  `и ми я отнеха- тихо зарида  жената.
 
Тишина изпълни въздуха.
 
- Кой я е отвел оттук? Аз ще го намеря и ще я върна невредима.
- Те … самодивите.
 
В друго време, на друго място Пламен не би повярвал, той би подминал тези  думи като брътвеж на една старица, изгубила разума си. Но сега нещо го караше  да вярва и знаеше, че тези думи са истина, колкото и неразумно да звучаха, а  може би и той самият отдавна бе загубил разсъдъка си.
 
Луната бе изгряла високо над полето и огряваше околностите. Всичко живо се  бе прибрало отдавна по къщите и бе кротко заспало. Време беше самодивите да посрещнат новата си другарка.

Около селската чешма се разнесоха звуци  от кавал, а покрай нея се завихри  бърз, дивен танц. Там бе и Ирина - с новата си бяла премяна и със зеления си пояс тя не отстъпваше на своите сестри.

Тя вече бе самодива.

Звуците на кавала секнаха. По пътя се задаваше човек. Самодивите се събраха 
заедно, готови да посрещнат заблудилия се пътник. Смита, главната самодива, 
излезе напред и със звънлив глас продума: