регистрация
вход в сайта
вход с FB
.
2008-10-02 00:00:00
Прозрения за бъдещето в „На прощаване” на Христо Ботев
Прозрения за бъдещето в „На прощаване” на Христо Ботев
В седми клас на човек по правило му се случват много нови и важни неща. Едно от тях е изпитът за кандидатстване в гимназия. За да имате повече време за други значими дейности, ние ви предлагаме малко помощ в подготовката по български език и литература.

Ще стартираме с литературните анализи и писането на съчинение разсъждение. Преди да започнете работа по своето собствено съчинение разсъждение, не забравяйте основните стъпки за подготовка:

   1. набавете си предварителна информация (от учебници, помагала и др.);
   2. изгответе си план;
   3. структурирайте основните части (въведение, теза, аргументация, заключение);
   4. редактирайте текста си;
   5. опитайте се сами да оцените това, което сте написали.

Тук ви предлагаме откъс от разработка върху „На прощаване” от Христо Ботев.

Прозрения за бъдещето в „На прощаване” на Христо Ботев

   Пътят на бунтовника, очертан във виденията на бъдещето, води към юнашката смърт в битките или към живот, отново жертвено отдаден на борбата за свобода. Първи са визиите на гибелта. Тя се известява след гальовното обръщение към тази, чиято скръб ще бъде безутешна:

           А ти ’га чуеш, майнолъо,
           че куршум пропей над село,
           и момци вече наскачат,
           ти излез, майко ­ питай ги
           де ти е чедо остало?

   Лирическият герой зове към твърдост и сила майката, сполетяна от най-тежката участ ­ да не дочака завръщането на сина си, да го надживее. Към това възможно бъдеще са отправени заръките, повелите и заветите на бунтовника. Майката не бива да се вслушва в “чуждото” слово: “нехрани-майка излезе”. Това е слово, клеветящо паметта на загиналия. Негов антипод е признанието, увенчаването със слава.

   В дома ­ в това свято място, майката трябва да разкаже “със сърце” за живота и смъртта на своя син. На силата на майчиното слово се уповава лирическият герой, жадуващ да остане в паметта на своите “братя невръстни”. Образът им придобива значението на всяко ново поколение, бунтуващо се срещу потисничеството, и изразява идеята за приемствеността в избора. Майката е посредникът между синовете. Тя трябва да предаде заветите на падналия в бой за свобода:

           ...да помнят и те да знаят,
           че и те брат са имали,
           но брат им падна, загина,
           затуй, че клетник не трая
           пред турци глава да скланя,
           сюрмашко тегло да гледа!

   Съкровеното слово трябва да открие смисъла на жертвата и да подготви за същата съдба и другите синове.

   Образът на юнашката смърт се разгръща в няколко измерения. Тя е предопределеност за бунтовника, покосява го в разцвета на младостта и мъжката му сила. Гибелта носи страдание на близките, обгръща ги в траура на вечната скръб. Но смъртта е мечтаният край на борческия живот. Тя е върховното изпитание, чрез което добива стойността си битието на бунтовника. Юнашката смърт е възможната най-висока цена на свободата. Свещената тайна на гибелта на героя е разкрита чрез съчетанията от пространствени и цветови опозиции:

           ...бяло ми месо по скали,
           по скали и по орляци,
           черни ми кърви в земята,
           в земята, майко, черната!

   Пътят на бунтовника го е отвел до неговата Голгота. Вечен дом за героя е Балкана. Между земята и небето е сякаш “разпнато” тялото на загиналия юнак. След смъртта то се слива с родната земя, на която е принесено в жертва, преминава в нейната вечност. Стихотворението създава митология на юнашката смърт, съчетавайки библейски и езически мотиви.

   Гробът като материален знак на гибелта отсъства и е заместен от словото. А емблеми на вечното героично битие са съхранените пушка и сабя. Тези реликви се завещават на “братята невръстни”, за да продължат по безкрайния път към свободата:

           ...и дето срещнат душманин
           със куршум да го поздравят,
           а пък със сабя помилват...

   Лирическият герой назовава свои “братя” сродените с него по дух и дело. Те трябва да “помнят”, “да търсят”, “да найдат” смисъла на героичното битие, да се осъществят в подвига.

   Второто изображение на бъдещето се противопоставя на първото чрез скръбното майчино мълчание. Но и в новата визия посрещането на вестта за юнашката смърт се свързва със славата, с безсмъртието чрез песента, със запаметеното слово на загиналия:

           ...ти излез, майко, послушай
           със моите братя невръстни
           моята песен юнашка ­
           защо и как съм загинал
           и какви думи издумал
           пред смъртта и пред дружина...

   Сказанието и песента издигат лирическия аз над конкретното време и му придават духовна безграничност.

   В изображението знаците на памет и скръб за загиналия са “две въздишки”, “две сълзи”. Те са пестеливият израз на безутешната мъка на женските сърца на майка и либе. Контрастът присъства и в това изображение чрез противопоставянето на мълчание и слово, чрез антонимната двойка “хоро весело” и “тъжно щеш”.

   Дълбокото женско страдание е предизвикателство към мъжката чест на братята. Лирическият герой вярва, че те ще изберат неговия път и:

           ...като брата си ще станат ­
           силно да любят и мразят...

   Двете противоположни чувства разполовяват вътрешния свят на Ботевия лирически аз. Безкомпромисната ненавист към робството и любовта към дома и отечеството, чувството за чест предопределят устрема към свободата. Повелителният речев жест изисква словото да се превърне в дело.

   Многоцветно, раздвижено, в контраст с предходните картини, издържани в бяло и черно, е изображението на едно друго мислено завръщане на бунтовника с дружината. Свободата става зрима в родния свят, възкресен за нов, пълноценен живот. Между визиите за бъдещето съществува смислово единство. Всяка от тях изразява логиката на всевечния закон, прозрян от бунтовника: свободата е с цената на смъртта, смъртта е път към свободата. Но новото екстатично изживяване на бъдещето се свързва с бляна за всеобщо споделяне на свободата. Лирическият герой вижда себе си като вестител на победата. Ликуване и радост прозвучават в анафоричното повторение “жив и здрав”, в гордото представяне на четата от “лични юнаци”. Сред нея се откроява фигурата на бунтовника ­ “с байряк във ръка”.

   Образът на дружината е изграден в духа на хайдушката романтика. Емблема на мъжество и сила са “левове златни на чело”. Оръжията на бунтовниците са опоетизирани според традициите на народната песен (скритото сравнение “саби-змии”, инверсията “дрехи войнишки”, пластичният образ “иглянки-пушки”).

   В тази фантазия за победното завръщане лирическият аз се любува на юначната чета, на героичния си образ и изразява възторга си чрез реторическите обръщения и възклицания:

           ...о, тогаз, майко юнашка!
           О, либе, мило, хубаво!

   В родния свят се е завърнала героиката, за да се съедини със стародавните ценности на народното битие. Бунтовникът дава заръките си как да бъде посрещнат. Победителите трябва да се увенчаят и да се изкаже почит към загиналите. Символи на благопожелание за живите герои са здравецът и китките, а на преклонение пред паметта на мъртвите ­ бръшлянът и венците. Лирическият герой жадува да бъде приет от майката с ритуална прегръдка и целувка по челото. Те символизират прошка и благослов. Същевременно прегръдката и целувката белязват сина бунтовник, чийто избор не е домът, а пътят. На пазителката на рода и живота героят повелява да признае истината, на която се е посветил, да прозре узнатото от сина тайнство на единството на смъртта и свободата.

           ела ме, майко, прегърни
           и в красно чело целуни ­
           красно с две думи заветни:
           свобода и смърт юнашка!

   Ботевото стихотворение преосмисля бунтарския девиз “свобода или смърт”. В заветното слово на бунтовника свободата не е алтернатива на смъртта. Избирайки свободата, лирическият герой е избрал и смъртта. Саможертвата е единственият път към свободата ­ това е една от водещите идеи на Ботевата творба.

   Право на майката е да посрещне първа завърналия се син. А той мечтае да сподели радостта си и с любимата. Но дори в миговете на върховно щастие не го напуска мисълта за смъртта. Нейният знак се явява и в любовния блян:

           А аз ще либе прегърна
           с кървава ръка през рамо...

   Любовната сцена е рязко прекъсната. Лирическият герой не прекрачва прага на дома. След краткия отдих в неговото лоно, отново пътят “страшен, но славен” призовава героя. Този път изисква посвещаване, всеотдаване, защото свободата никога не се извоюва завинаги. Лирическият герой се завръща в настоящето, след като е изживял мислено бъдещето. Той се разделя с майка и либе, изричайки най-съкровените думи. В стихотворението лайтмотивът “на прощаване” прозвучава за последен път:

           Пък тогаз... майко, прощавай!
           Ти, либе, не ме забравяй!

   Финалните стихове на творбата...

Пълен текст на разработката, както и интерпретации на всички текстове от програмата за кандидатстване след 7. клас, потърсете в помагалото на ИК „Кръгозор” „Литературни анализи за 7. клас” от София Тодорова.

http://www.kragozor.com/?viewID=1&bd_id=93
Реклама Инвестор.БГ


Вход и регистрация
Влез или се регистрирай за да пишеш...