Гео Милев – поемата „ Септември ” литературна интерпретация

&nbs ;Поемата  „ Септември ” е написана в началото на 1924г. и е отпечатана в списание „ Пламък ” няколко месеца по – късно. Структурата на творбата е базирана върху разделянето и на 12 части, които проследяват двете фази ( избухването и потушаването ) на Септемврийското въстание от 1923г.

 В първите шест части на поемата се проследява хода на въстанието – от неговото начало, до постигането на апогея. Началото на неговия погром – седма част, която е само от две думи: „ започна трагедията ” , поставя началото на един изключително сложен процес  на текстово осъвместяване на исторически факти и митологични образи и събития. Те са свързани с жестокия погром, който претърпява въстанието и участниците в него.

 В поемата, авторът утвърждава двата най – често срещани и популярни подхода  за изобразяване на света. Първият подход показва усещането за разпадане на стария свят, а вторият подход  демонстрира хаотичното, неорганизирано и необуздано стремление към градежа на новия свят. На базата на тези два подхода, Гео Милев разработва мотивите за уродливостта и безперспективността на стария свят и стихийната неовладяност на бунта.

 Най – общо в текста на поемата доминират и се преплитат две основни  повествователни равнища. Първото – събитийно – историческо, се развива последователно във времето и показва въстанието в неговите три основни фази ( избухването, апогея, потушаването ). На базата на това равнище, Милев реализира и основните похвати на експресионалистичната  естетика. Второто повествователно ниво изследва митологичното  и митопораждащо начало на народното въстание. Връзката между двете нива е единственият детаилно развит и психологически мотивиран  литературен герой, а именно поп Андрей. Това митологично ниво на творбата служи на автора за изразяване на неговата индивидуална оценка за историческите събития.

 В центъра на изображението в поемата си, авторът поставя въстанието от 1923г. В цялата комплектност  и многообразие на това историческо събитие. Милев поставя акцент върху начина, по който според него се реализират образите на въстаниците и защитниците на стария свят. При охарактеризирането на участниците в бунта, авторът акцентува върху техния народен плебейски произход. За Гео Милев въстаникът представлява грубата стихийна , тъмна и неосъзната варварска сила на тълпата, която е обединена и превърната в „ хилади маса народ ” , водени от мисълта да напишат „ със своите кърви свободен ”.

 В покaзването на стихията на бунта, Милев си служи със сложна и многословно натоварена система от художествени образи, метафори: слънчогледите; глас народен, глас божи; христовия кръст; отечеството; сатаната; пародираната система на боговете от древногръцката митология. Според  поета , основният двигател на народния бунт е вярата, но не вярата в християнския и религиозен смисъл, а тази, според която „ без бог, без господар... човешкият живот ще бъде един безконечен възход  ”.

 В поемата  „ Септември ”, свое новаторско и различно изненадващо виждане, имат  мотивите за родното в различните негови  интерпретации. Поетът поставя в центъра на своя прочит експресионалистичното разбиране за универсалността на поетичното послание. Всички аспекти на родното, които са свързани с официалното разбиране за държавно и нородностна принадлежност, са продължени от поета в своето максимално трагично развитие: „ всички те знаят  ” , „ отечеството е в опасност ”, „ прекрасно, но ще е отечество ”.

 Гео Милев се осмелява да зададе въпроси, които са еретични и нетрадиционни за българското съзнание. Подигравателното му отношение към националния химн и символите на вярата, превръщат творбата в неочаквано смела и трудна за разбиране от тогавашния читател. Поетът нарочно се стеми към максимална провокативност. Голяма част от неговите обръщения, възклицания и констатации са скандални и предизвикват възмущение у привържениците на традиционната естетика и литература.  Този тип скандална провокативност прави поемата такава експресионалистична творба, чиято главна цел е да промени съзнанието на хората  към конкретното историческо събитие.

 Маркерите на конфликта свое – чуждо, в поемата имат тотално разменни позиции. Онова, което показва в традиционното българско съзнание „ своето ”, т. е. „ родно, българско и мило ” , Милев променя изцяло. „ Чуждото ”, враждебното и непознатото в поемата е атрибут на народа в неговия порив към бунт и разрушаване на стария свят. Този непознат и тъмен потенциал на масата българи, според поета има най – важна и новаторска роля за формирането на един нов тип мислене и самочувствие.