Моето училище . Есе

“

В индивидуалното си развитие човекът преминава през някоко основни фази. Първата от тях е семейството, в което той се изгражда като личност с мнение и характер, втората е училището, една от най-важните институции в живота на всеки подрастващ човек, а след това новото семейство и работата. Но тъй като това е есе за моето училище, ще трябва да се спра по-подробно на него.
Казват, че най-хубавата част от човешкия живот е свързана с училището му. Все още не знам дали е така, защото самият аз съм ученик. Но смятам, че училището ми даде много. То ме научи, че знанието седи в основата на всичко. Тук разбрах, че личността на човека зависи от хората около него, от родителите, от учителите. Но не е ли животът най-доброто училище за всеки от нас?
Народът е казал: “Човек се учи докато е жив”. Което изключва виждането, че събираме знания единствено в класната стая, от понеделник до петък. Тук не ни учат да обичаме, да различаваме добото от лошото, красивото от грозното. Това го научава всеки сам за себе си, въз основа на житейския си опит и основните знания, които са му дадени в училище. Но тук, в моето училище, разбрах каква е силата на познанието. Въпреки това то е само основата, то ни показва пътя, а ние сами трябва да продължим напред, защото да се учиш е като да гребеш срещу течението. Щом престанеш, то те връща назад.
Изграждайки себе си като индивидуални личности в глобалния свят, ние търсим алтернативния начин на живот, за да докажем себе си като осъзнати човешки същества. Опитваме се да избягаме от стандатния начин на обучение, за да го превърнем в удоволстие за младите хора. А и не само за тях, за всеки, който иска да се учи. В Германия има организации, които подпомагат хората, независимо от възрастта им, да се образоват, щом имат желание.
Една добра инициатива, която ще бъде полезна и у нас. Но за съжаление българинът още не е разбрал, че знанието е основата на живота и мисля, че не му отдава достатъчно внимание. Жалко! А българинът се слави по света със своята интелигентност и способности. Надявам се само скоро да не докажем на света обратното. Сигурен съм, че някой ще противоречи на това мнение, но нека се замисли дали учениците всеки ден не бягат от училище, защото смятат, че това, което получават тук няма да им трябва. Ето, и в моето училище се случва това всеки ден и сякаш се е превърнало в нещо нормално.
Все повече млади хора напускат страната ни, защото смятат, че тук нямат добра перспектива. А дали наистина е така? Може би окаяното положение на образователната ни система е виновна за това. И заради това училището винаги ще бъде на границата между добите и лошите преимущества на България.
Мога с гордост да заявя, че в моето училище разбрах какво значи да се учиш, да учиш другите, да знаеш и да се съмняваш, да искаш още и да търсиш, защото тъсейки откриваме себе си.
Но дали на мен училището ми е дало достатъчно, за да се реализирам успешно, където и да било, все още не знам, но вявам, че то ще остави следа в мен, която никога няма да забравя, защото това винаги ще бъде моето училище.