Наши историци успяват да спасят ценни османски ръкописи

Всич и революции искат да обърнат нещата с главата надолу и да започнат летоброенето от нулата. Когато в  южната ни съседка в началото на ХХ век
побеждава Младотурската революция, водачът й Кемал Ататюрк също иска радикално да скъса със султанското минало на страната си. В Турция  възприемат латиницата, арабицата  е  забранена - младите офицери смъкнали падишаха, гледат с  широко отворени очи към Европа.
Стига се до глупавото решение да се унищожат и писмените паметници на Османската империя.  Властите искат да се отърват от огромните султански архиви, пазени в подземията на внушителната византийска базилика /ползвана като джамия/ "Света София" в Истанбул. Кемалистите буквално изриват и изхвърлят в чували архивния фонд на хилядолетната империя.
От ситуацията се възползват практични хора. А султанските архиви са писани не на днешната малотрайна и чуплива хартия, а на материал, направен от памук, кажи-речи с вечен живот. За цариградските  "вторични суровини" чува тогавашният собственик на хартиената фабрика в Костенец, швейцарецът Шнеебергер и съвсем законно купува два вагона от султанските архиви. Ръкописите, събрани в чували, потеглят  с влака към Костенец, където щели да аи претопят и от тях да се добие нова хартия.  
По това време /1912-1914 г./ на работа в консулството ни в Истанбул  е дипломатът Панчо Дорев, един от първите български  османисти. Консулът дълго години сам се рови из занданите на "Света София", преписва на ръка някои от арабските плетеници и ги изпраща в Комисията по исторически извори, която работи в БАН. Особено много дипломатът прави за и издирването на турски архиви, свързани в Българското възраждане. Панчо Дорев добре знае цената на султанските архиви, които  тръгнали към фабриката на Шнеебергер и решава да ги спаси за българската история. Обажда се на нашето правителство и подканя властите  в София да изкупят от швейцарския фабрикант османските ръкописи. От днешна гледна точка става почти чудо: правителството се бръкнало и изкупило от Шнеебергер безценните архиви. Сиромашка България дава няколко милиона суха пара, за да притежава реликви, свързани пряко с историята й. Тогавашните български историци са направо на седмото небе от радост. България се сдобива с най-големия в Европа староосмански архив такъв, какъвто няма и в старите европейски библиотеки. Особено голяма роля в това начинание изиграва бащата на известната наша ориенталистка и писателка  акад. Вера Мутафчиева, професор Петър Мутафчиев. Той подчертава нееднократано, че без османска документация не може добре да се осветли българската история.
Междувременно турската държава усеща, че глупаво е продала част от историческите си  архиви. По дипломатически път комшиите ни тръгват да търсят дивото след като са изпуснали питомното. Турция официално иска да  й върнат ръкописните документи, пазени векове наред в "Света София". Макар, че България  вече е  съвсем законен собственик на султанските архиви, в София, за да не развалят отношенията с южната ни съседка, се съгласяват на преговори. В Анкара и Истанбул власатите се ядосват, че архивите им отиват на север не като  вторични суровини за претопяване, а като историески извори. В играта се включват тайните служби на двете страни. Детективи, дипломати и висши чиновници от двете съседни страни искат  да сложат ръка на безценните султански фермани.
Турското разузнаване вече знае, че архивът се съхранява в казармите на Школата за запасни офицери в Княжево. Нашите тайни служби усещат, че хора от посолството на  южната ни съседка се навъртат из района и усилват охраната на казармите.
Първоначално нашите власти се опитват да  убедят турците, че султанските фермани вече са претопени в Костенец, но шпионите на Анкара донасят, че архивът не е докоснат. Междувременно натискът от юг към София расте - през границата хвърчат дипломатически ноти, депеши, шпионски донесения. Европа  е в навечерието  на Световната война, международното положение не е на наша страна. Турция заплашва и с намесата на Англия и Франция. Българските власти вземат мъдро решение - няколко специалисти по османска история на смени ден и нощ изчитат и подреждат безбройните ръкописи на арабица. Отделят десетина чувала с ненужни  от историческа гледна точка документи и ги връщат на турците. Казват им, че това е останало, другото е претопено във фабриката в Костенец.
Междувременно започва войната. Старите ръкописи потъват в хранилищата на ориенталския отдел на Народната библиотека, където десетилетия след това  са разчитани от специалистите по османска история.
След всичко казано дотук едно е важното, че  у нас се съхраняват много   важни и скъпи османски ръкописи за българския историк , които осветляват живота и делата на патриоти, възрожденци и хайдути - Индже войвода, Желю войвода, Раковски, Любен Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата....