PDA

View Full Version : ПОМАГАЛО!!!!!



Страници : 1 2 3 [4] 5 6 7 8 9 10

TonChoY
05-10-2009, 17:56
[quote=detelina101]Северната граница на Атлантическия океан минава на запад от Гренландия по паралела 70° с. ш. и от нос Брустер (Исландия) на изток по 61° с.ш. до крайбрежието на Норвегия. На запад граничи с бреговете на Северна и Южна Америка и с Тихия океан по меридиана на нос Хорн, на изток — с крайбрежията на Европа и Африка и с водите на Индийския океан — по меридиана на Иглен нос. Южна граница — Антарктида. С периферните морета (Балтийско море, Северно море, Средиземно море, Черно море, Карибско море) има площ 91,6 млн. км

Nafarforii
05-11-2009, 16:51
http://download.pomagalo.com/311113/osmyanata+glupost+v+razkaza+damata+s+rengelovite+o chi/?search=11833650&po=1

Мерси предварително.

pam1
05-11-2009, 17:04
С какви средства са изразени любовта и раздялата в "Тавански спомен "? на ЛС моля

detelina101
05-11-2009, 17:11
Домашна работа

В разказа “Дамата с ренгеновите очи” на Светослав Минков,основните похвати са иронията и сарказмът.Отношението на повествователят към света и човека визира основния конфликт на времето си- м/у Природата и Цивилизацията.
Зад фантастичната образност,всъщност писателят показва реалността на капризите и живота на висшото общество.Осмяно е и човешкото поведение,свързано с това,че парите не могат да прикрият липсата на ценности,духовни стремежи и достойнства.Иронизирано е празното ежедневие,паразитизмът на самообявилия се обществен елит.
Клиниката за пластична хирургия,първоначално е назована “институт”,след което се оказва,че истинското и име е “Козметикус Амолет”,а малко след това,тя е назована “истинска магична лаборатория”.Тези наименования поставят под съмнение строго научната същност на центъра за разхубавяване.По този начин се иронизират клиентите и техните духовни цели.Галфоне всъщност се стреми да измисли “най-неочакваните хирургични изненади” само с цел да забогатее за сметка на чуждата глупост.Мими Тромпеева,благодарение на пластичната хирургия,се сдобива с красова и свръхспособности.Вследств е на “вълшебната” намеса на доктор Галфоне,Мими получава ренгенови очи,които и позволяват да види неща,които другите не виждат.В първия момент тя е изключително изненадана о дори уплашена,но бързо привиква с този “гробищен свят”.Новопридобитата дарба ще и помогне да види,но не и да разбере духовната нищета на хората от елита.Липсата в ежедневието на висшето общество,на тези полезни неща,го прави скучно.Те се опитват да запълнят дните си с още по-безсмислени занимания.
Подмяната на изказа в произведението е важна и съзнателна,защото чрез нея авторът изразява изборът си.От кратката характеристика на автора “който и без това ненавижда клюкарската слухоухотливост,по тоя или по оня повод” може да се съди за дневника на Мими.Въодушевена от новия си облик,тя започва да си води дневник,в който описва своите емоции,желания и впечатления.По принцип дневниковата форма се свързват със съкровеност на изказа и не е предназначена за читателска аудитория.В случая дневникът е “огледало “ за недостатъците на своята авторка.
Представата за любовта при висшето общество е трансформирана в поредната търговска сделка.По този начин се осквернява едно от най-великите чувства.След показните забавления на хайлайфа,Жан и Мими продължават с романтичните разходки с луксозния автомобил.Жан бързо излиза от ролята на влюбения младоженец и започва да се пазари с бъдещия си тъст за зестрата-“един милион в аванс и два след сватбата” .Основният сблъсък в творбата е м/у високите претенции и големите капризи,и нищожната същност на героите.След като Мими пише за чувствата и възхищенията си в дневника,колко е интелигентен бъдещия и съпруг,следва уточнението за чистенето на зъбите с клечка ми официални динета”.
Дамите от висшето общество са обсебени от света на парите и вещоманията и умишлено се затварят в тесния материален кръг.Суетата и алчността ги изолират от истинския живот.Върховната точка на житейската реализация и върховният идеал на Мими е да се омъжи по-скоро.
Възможността на Жан да забавлява дамите с пикантните вицове и плахи наченки на чувство ,правят Жан наистина да изглежда като безспорен мъдрец.
С помощта на ренгеновите очи Мими прави вълнуващо “откритие”.Тя вижда известната на милиони хора истина.Хората в претенциозния елит имат отлично телосложение,но са без капка мозък.Глупостта на Мими се изразява в това,че вместо да разбере що за стока са хората от нейното съсловие,тя се опитва да ги опровергае “Уж мислите на човека идвали от неговия мозък.Кой знае,може би хората от висшето общество разсъждават с други часто от тялото си ...“.
Духовната същност на човека не свършва само до там как изглежда.Пластичната хирургия може да поправи грешките на природата,но това не може да измести трайно духовното в човешката душа.

1n5ub0rd1na73
05-11-2009, 19:11
http://download.pomagalo.com/84481/napravleniya+v+literaturata+tablica/

Ще съм наистина благодарен на онзи, който ми изтегли това.

Поздрави.

Hunter_91
05-11-2009, 20:14
http://download.pomagalo.com/68555/geracite+kratyk+prerazkaz/ моля ако може да ми го намерите до утре преди 11:00 ще съм ви много благодарен!

Hunter_91
05-11-2009, 20:23
Моля помогнете наистина е важно утре ще правя контролна!

detelina101
05-12-2009, 06:21
Направление Периодизация и етапи Литературна теория Жанрове Автори, произведения
Ренесанс XІV – XVІ век

 Предренесанс
 Ранен ренесанс
 Висок ренесанс
 Късен ренесанс
През Ренесанса започва преходът от религиозно съзнание към модерно рационално съзнание. Епохата на Ренесанса е епоха на възраждане на интереса към човека и човешката личност. Духовните търсения се пренасочват от бога към човека. Възраждане на интереса към античността, античната култура и нейните ценности.
Трагедия, новела, поема, комедия, лирика, публицистика, роман, драма; Макиавели - “Владетелят”, Фр.Рабле - “Гаргантюа и Пантагрюел”, Сервантес - “Дон Кихот”, Петрарка - “Гризелда”, Луиджи Пулчи - “Морганте”, Лодовико Ариосто - “Неистовият Орландо”, Данте Алигери - “Ад”, Джовани Бокачо - “Декамерон”, Шекспир - “Хамлет”, Шекспир - “Крал Лир”;
Класицизъм XVII – началото на XIX век
Литературата на класицизма се характеризира, освен с обвързващото го съпътствие на абсолютизма, и с култа към античността, със строгото спазване на естетическите, поетическите и реторическите правила, както и с рационалистическата философия.
Основни категории са държавния живот, важни исторически събития, сюжети от античната митология, явления от народната култура на широките градски и селски слоеве на третото съсловие.
Ода, епопея, трагедия, дидактическа, поема, лирика, трагикомедия, роман, новела, комедия, сатира, висока комедия; Молиер - “Тартюф”, Никола Боало - “Поетическото изкуство”, Молиер - “Дон Жуан”, Пиер Корней – “Сид”;
Просвещение целият ХVІІІ век
Просвещенският морал се гради върху принципите на протестантската религия. В центъра на етичната отговорност на човека са качества като постоянство, трудолюбие, скромност, способност да се изгражда и направлява собствената съдба. Характерна черта за просветителската мисловност е идеята за “естествения човек” и “естествените права”.
Басня, афоризми, епиграма, сатира, роман, фолклорна приказка; Гьоте - “Фауст”, Волтер - “Кандид”, Дефо - “Робинзон Крузо”, Суифт - “Приключенията на Гъливер”, Дефо – “Мол Фландърс”, Льосаж – “Жил Блас”, Монтескьо – “Персийски писма”, Дидро – “Монахинята”, Самюел Ричардсан – “Писма или възнаградената добродетел”, Русо – “Новата Елиоза”, Гьоте – “Страданията на младия Вертер”;
Романтизъм края на XVІІІ – средата на XІX век

 Ранен етап
 Втори етап
Романтизмът категорично отхвърля просветителския и класицистичния рационализъм. Романтизма е отговор на човешкия дух в резултат от движението на историята, станала изведнъж нагледна до осезаемост.
Приключенски роман, драма, разказ, криминален роман, научна фантастика, лирика; Новалис - “Хайнрих фон Офтердинген”, Уолтър Скот - “Айвънхоу”, Шатобриан - “Атала”, Фенимор Купър - “Следотърсачът”, Гюстав Емар - “Арканзаски трапери”, Виктор Юго – “Ернани”, Майн Рид – “Белият вожд”, Карл Май – “Винету”, Александър Дюма – “Граф Монте Кристо”
Реализъм (социален) ХІХ век
Реализмът отразява “типични герои при типични обстоятелства” (Енгелс). Характерна черта за социалния реализъм е правдивостта.
Повест, роман, новела, разказ, поема.
Толстой – “Война и мир”, Толстой – “Ана Каренина”, Голсуърти – “Сага за Форсайтови”, Томас Ман – “Вълшебната Планина”, Михаил Шолохов – “Тихият Дон”, Балзак – “Човешка комедия”, Стендал – “Червено и черно”, Ги дьо Мопасан – “Бел Ами”, Гогол – “Шинел”.

detelina101
05-12-2009, 06:22
Йордан Герака е най-заможният човек в селото, обичан и почитан както от семейството, така и от съселяните си. Той живее четиредесет години в мир и разбирателство със своята съпруга баба Марга в тяхната голяма бяла къща, „на лично място сред селото“. В нея те изграждат своя малък свят — „широкия двор, в който можеше да се смести една махала“; „кичест бор“, „донесен като малко борче от светите рилски гори“, който е „тяхното семейно знаме, с което се гордееха“. Тримата им синове — Божан, Петър и Павел — са се задомили и живеят според стария патриархален ред с родителите си. Дядо Йордан Герака и баба Марга управляват семейството с неоспорим авторитет и ръководят освен къщната работа, така също кръчмата на стария Герак и полската работа, към която той се отнася с благоговение.
Ала ненадейно една пролет баба Марга умира, а „с нея от дома на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред“. С това събитие в дома настъпва криза за реда и хармонията: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.“ Дядо Йордан Герака, най-младата снаха Елка, синът ѝ Захаринчо, болнавата дъщеря на Божан Йовка и старият дядо Матей Маргалака („самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан“) стават жертва на трансформацията на разбирателството и любовта в отчуждение и омраза.
На фона на жестоки разправии се развива картината на трудовия ден, изпълнен с веселие, носещ удовлетворение на всички. Точно в този момент изгрява голямата надежда на стария Герак — най-малкият му син Павел се връща в селото. Заминал да служи като войник, службата му харесала и останал свръхсрочно. Дядо Йордан Герака изплаква през сълзи мъката пред сина си, търсейки подкрепа и помощ от него в този труден час. Но изповедта му не трогва Павел. Той е дошъл да иска пари да си отвори в града „нещо като бакалница“. Безразличието на Павел подклаждат още повече огорчението, самотата и обидата в сърцето на стария Герак.
Искрата на злощастието лумва в пламък, когато имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му, което става повод за сбиването им. Загубил всякаква надежда, че доброто, „господар на човешкото сърце “, ще вземе връх, той изпълнява желанието на децата си и разделя поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата, където вече живеят.
Всеки от синовете тръгва по своя житейски път. Божан става най-богатия човек в селото, трупа нови имоти и се превръща в скъперник. Петър на свой ред продава имоти, отсича свещения бор на Гераците, под който са „отраснали няколко поколения“ и се пропива. Павел се връща при своя държанка в града и се запилява. Положението в кръчмата далеч не е по-добро. Старият Герак се състарява бързо. Поболян от загубеното богатство и семейната разруха, той вече не излиза никъде. Елка, съсипана от пиянското насилие и крайна отчужденост на Павел, страда от срамната болест, с която той я заразява. Тя прави опит за самоубийство, но Маргалака я спира. В един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо със себе си и го отвежда в града да му търси работа. Участта на Елка е последвана от дядо Йордан. С тази смърт се отбелязва и печалният край на патриархалният ред във вече разпокъсаният и съсипан дом.

YourBoy
05-12-2009, 12:55
http://download.pomagalo.com/136871/romanticheskata+predstava+za+dobroto+i+vyzmezdieto +v+romana+graf+monte+kristo/?po=27

d3nz
05-12-2009, 14:13
Ако някой може да ми изтегли тая тема ще съм му много благодарна! :-)

http://download.pomagalo.com/15895/licemerieto++pyt+kym+uspeha/?cfr=6126

freaky
05-12-2009, 15:24
http://download.pomagalo.com/10203/stilove+na+ezika+8+klas/?po=2
Ако някой помогне и на мен :)

liglataxd
05-12-2009, 15:40
http://download.pomagalo.com/106825/lichnostta+na+paisiii+hilendarski+spored+predislov ieto+i+posleslovieto+na+istoriya+slavyanobylgarska/
:) :grin:

melinor
05-12-2009, 17:40
Много Ви Моля Спешно Ми Е (http://download.pomagalo.com/70840/po+jicata+prerazkaz+ot+imeto+na+guncho/)

detelina101
05-12-2009, 17:56
Романтическата представа за доброто и възмездието в романа „Граф Монте Кристо” на Александър Дюма


В своето развитие напред, човек променя икономическия, политическия, социалния си живот. Неизбежен е обществения живот напред. Непреходни остават етичните норми и проблеми за любовта, свободата, добротата, правото на избор и най-вече за отмъщението и възмездието. Те продължават да вълнуват човека, независимо от епохата, традициите и новостите.
Темата за добротата, отмъщението и възмездието е основна и в романа „Граф Монте Кристо” на Ал. Дюма – баща. Злото неизбежно предизвиква ответната реакция на отмъщението и нищо не може да спре неговия стихиен и справедлив гняв. Ако обаче отмъщението е замислено, планирано, а не стихийно, то се превръща във възмездие.
Главният герой в романа на Ал. Дюма се превъплащава в „ангел на възмездието”, в безмилостен, но справедлив отмъстител с романтичното име Монте Кристо. Като романтичен герой той е силна и самотна личност. Съдбата го принуждава да промени коренно характера си и от жертва да се превърне в оръдие на справедливостта. Той съчетава в себе си противоположни качества – страдание и героизъм, жестокост и благородство.
Четиринадесетте години, които прекарва в мрака и ужаса на подземието в крепостта Иф, без каквато и да е вина, го превръщат в отчаян човек, който решава, че понесените без причина страдания и погубения живот са достатъчна основа да поеме ролята на съдник.
„А сега… сбогом, доброта, човеколюбие, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”
Съвсем в духа на романтизма новият облик на граф Монте Кристо се доближава максимално до познатия романтически герой, до силната личност, която поставя над всичко свободата на духа и действието. Каузата, за която се бори граф Монте Кристо, е именно въздаване на наказание като закъсняло, но неизбежно отмъщение срещу хората, позволили си да извършат такава страшна подлост – да наклеветят от злоба и ревност и да обрекат на бавна и мъчителна смърт един съвършено невинен човек.
Открил веднъж виновниците, той ги преследва неумолимо. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
В душата си граф Монте К:ристо се чувства прав, защото се води от мисълта, че въздава справедливост. Затова има смелостта да не поставя бариера пред действията си. Той вярва, че служи на справедливостта и помага доброто да победи злото.
Серията от отмъщения, които графа осъществява най-после стигат до една точка, която му налага размисъл и преоценка на изминалия до този момент път. В старанието си да въздаде справедливост, героят на Дюма достига до там, че сам започва да извършва зло. Той наранява не само виновните за злощастията, но и техните близки.
Преломът у граф Монте Кристо се извършва под влияние на любовта – на тази вечна и неугасима любов, която той изпитва към някогашната си годеница Мерседес . Още от първия миг, когато я вижда, той разбира, че любовта му към нея е все още жива, макар и да не и прощава прегрешението, че не го е дочакала.
След драматичния разговор между двамата, граф Монте Кристо осъзнава вече безмислието на по-нататъшните си действия и се мъчи да намери пред себе си оправдание за всичко, което до тогава е било негова жизнена цел.
„И моето аз, с което се гордеех, което видях така жалко в килиите на крепостта Иф и съумях да издигна, утре ще бъде само шепа прах… Не, не съжалявам за живота, а за разрухата на бавно изготвените и така грижливо изградени планове. Смятах, че провидението е „за”, а то било против тях…”
Граф Монте Кристо най-после осъзнава, че не може прекалено дълго да бъде оръдие на провидението. Той трябва да остави по-нататъшното отмъщение в ръцете на Бога.
Тази вечна и неостаряваща тема прави романа на Дюма не просто приключенски роман, поставящ темата за отмъщението. В съзнанието на читателя остава не само удоволствието от безкрайните приключения на героя, неочакваните му действия и хитроумно скроени планове. Остава моралното послание на автора, послание за повече човечност и реализиране на една от най-ценните добродетели – любовта към ближния.
Романът „Граф Монте Кристо” е едно от безспорните доказателства за непреходността на вечния човешки стремеж към добро, към красотата на междуличностните взаимоотношения и в отношението на отделния човек към обществото.

detelina101
05-12-2009, 17:57
Лицемерието – път към успеха

Лицемерие – всички сме се сблъсквали с тази страна на човешката природа. Какво означава лицемерие? Игра с доверието на човека срещу теб. Нож в гърба. Данте Алигери в поемата си “Ад”, поставя лицемерите в осмия кръг на Ада, където се намират всички измамници. Определено, това не е качество с което можеш да се гордееш.
Въпреки това, за някои хора това е начин на живот. Начин да постигнеш целите си в работата си, на училище, а дори и у дома. Способността да прикриеш омразата си към някого, да му се усмихнеш приятелски, да кажеш колко добре изглежда днес, макар че едва се сдържаш да не се разсмееш, се оказва че може да бъде много полезна. Особено ако имаш цел и човека срещу теб е ‘ключовата’ фигура. Същевременно нашата ‘жертва’ остава с впечатлението че прави услуга на приятел и живее с мисълта, че за в бъдеще ще може да разчита на този човек. Това, да си го кажем, е чиста проба измама. Естествено за човек без скрупули това не би означавало нещо кой знае какво. Просто начин да постигнеш целта си. Така в един момента се получава положение при което всеки гледа как да подлъже другия. Мамим се взаимно и всеки е доволен, че е успял да прекара другия, без да осъзнаваме че всъщност и ние сме използвани.
Отдавна са отминали онези времена, в които най-голямата чест за рицаря е била да се изправи срещу човека когото ненавижда, да го погледне в очите и в честен двубой да потърси разплата. Сега пак се изправяме един срещу друг, но вместо да кръстосваме шпаги - си разменяме комплименти. Едва ли, рицар от масата на крал Артур, би разбрал защо се подлагаме на такова унижение, но на кого от нас би се сторило странно.
Явно ценностната система се е променила доста от тогава насам. Предполагам, че това е плод на напрегнатото ни ежедневие. И макар че вече живеем в цивилизовано общество, всеки се стреми да оцелее, да бъде независим и понякога не подбира средствата си. Въпроса е - струва ли си?

detelina101
05-12-2009, 17:59
комуникативна
ситуация вид на
общуване езикови
средства регистър стилизация жанрове
разговорен
стил неофициално общуване,в което можем да използваме различни текстови варианти според това какво целим с разговора,според публиката,според информацията,която
обменяме. устно,диалогично
общуване в неофициален стил и непринудена обстановка;
спонтанност
на разговора и на изразяваните чувства и мисли. минимализиране
на речта и използване на подтекст чрез различни езикови средства за да внушим, това което искаме на събеседника;
непълни,безглаголни
и съобщителни изречения,инверсии и многообразие на епитети,думи и изрази присъщи на всекидневната реч. книжовно разговорна форма на речта и не книжовна форма на речта;при 1-та се използва цялото разнообразие
на книжовния език,а при 2-та се допускат диалектни и жаргонни думи и изрази. в разговорните текстове можем да употребяваме
думи и изрази от филми,книги и телевизия;тези изрази трябва да се адаптират към разговорната реч,стават нарицателни за определен тип поведение. няма жанрове,а видове текст според комуникативната ситуация ,според целта на общуването и според особеностите на участниците-на голяма роля играят иронията и пародията.
художествен
стил естетическа сфера на общуване чрез художествени произведения. непряко общуване без наличие на обратна връзка между автора и читателите.общуване
чрез идеи,образи,
сетивни дадености и емоционални състояния. стилистични фигури(тропи), синтактични фигури,повторение, градация,инверсия, звукопис, етимологична фигура,алитерация и асонанс. съответства на поезията и прозата,съобразен с индивидуалния авторов стил,с различните творчески похвати,със събитията и идеите в произведението или с чувствата и емоционалните състояния. използват се думи и изрази от всички други стилове,но съобразени с жанра на произведението,
с изразните средства в него и с внушенията,
които те носят. има 3 литературни рода-лирика(ода,елегия,
сатира,сонет),
епос(разказ,
новела,повест),
драма(комедия,
трагедия и драма);
има и лироепичиски произведения в стихотворна форма с наличие на сюжет-поема,
балада.
публицистичен
стил публичната сфера на общуване чрез средствата за масова комуникация. пряко или непряко общуване,чрез публицистичните текстове или в непосредствена пряка връзка между събеседващите-устно или писмено общуване. думи от международната лексика-клишета;кратки,точни и ясни изречения,които да разкриват същността на фактите и да помагат за създаването на собствена позиция по тях. публицистичния регистър зависи от жанра на текста,от целта на общуването и от античността или обработването на материала. експресията в публицистичните текстове се ражда от градирането на отделните езикови средства според същността на текста;възможни са разговорни думи и изрази,художествени похвати. информационен жанр- бележка,интервю и от части репортаж;коментарни
жанрове-коментар,
очерк, публицистична статия,анализ;
художествено-публицистични жанрове-есе,фейлетон,
памфлет;ораторски жанр-публично слово,
реч,устно изказване по актуален проблем.

detelina101
05-12-2009, 18:00
Личността на Паисий Хилендарски според “Предисловието” и “Послесловието” на “История славянобългарска”

От древността до днес са останали много малко литературни творби отразяващи историята на различните народи и само една свързана с българската. Това е “История славянобългарска”, написана от всеизвестния Паисий Хилендарски. Един философ, историк и писател, съзряващ истината през мрачното робство и копнеещ за нея.
Паисий Хилендарски – неуморим, пламенен агитатор, горещ патриот, историк, вдъхновен писател и титан на българското възраждане. Едно пламенно и велико сърце – съчетание на всичко прекрасно.
Личността на Паисий , както личността на много други необикновени хора е забулена в мрак. Тя се превръща в символ на родолюбие и пожертвователност, като става извор на неизчерпаемо вдъхновение. Написвайки “История славянобългарска”, той издава своите добродетели – необикновена воля, изключителна смелост, непоколебима вяра и любов към своя народ.
Патриотизмът на монаха се разгаря с пълна сила още в “Предисловието”. Там пред нас изпъква автор, който атакува неудържимо, зове гръмогласно и свива юмруци от омраза:”О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?..”
У Паисий патриотизмът е основен стимул, народността - основен стълб. Опълчва се сам срещу цяла армия асимилатори и в този момент пред нас се изправя един буден и прозорлив български общественик и писател, който вижда тежкото положение на народа си - угнетен, непросветен, загубил националното си чувство и готов да забрави родния си език. Затова той подбира най – силните и най – пламенни изрази. Призивът: “Българино, знай своя род и език” – пронизва цялата творба.
Говорейки за личността на Паисий, не можем да не изтъкнем и неговите човешки качества. Той е пламенен, темпераментен, искрен и силен в любовта и омразата. Стреми се да покаже българите като надминаващи гърците във всички отношения, техните качества. На гръцката хитрост и мъдрост противопоставя българската сила и храброст. Внушава им чувство за национална гордост, кара да разберат, че насмешките са безпредметни
Моментите, в които отцеругателите се изобличават, се повтарят на много месна в неговата “историйца”. Съчинението му не издава системно образован човек. Самият той признава, че съставя историята си като се ползва от руски:
“Аз, Паисия, йеромонах и проигумен…”
Писателят не може да бъде безразличен към историческите факти и навсякъде дава израз не своето лично отношение и на своята оценка. Паисий ясно вижда огромната заплаха, която тегне над българския народ и прави един забележителен опит, като заговаря смело и открито за недъзите в живота на нашия народ и разкрива собственото му героично минало с цел да му посочи изход и път за в бъдеще.
Чрез смелото и остро изобличаване на тези, които се срамуват да се нарекат българи, се разкрива изцяло образа на Паисий: горещия патриот, усърдния историк, вдъхновения писател и проницателния общественик с едно пламенно и велико сърце. Сърце – обладано от величието на една идея, от чистия огън не една съвест -, което продължава да говори и днес.
Неговите удари отекват в сърцата на милиони българи, които следват мечтите и стремежите си и днес. Сърцето на Паисий тупти вътре в нас и никога не ще спре!

detelina101
05-12-2009, 18:02
„По жицата”
(преразказ от името на Гунчо)


Живея в село Кичук Ахмед, по ново Надежда, с жена ми и дъщеря ми Нонка. Ние сме бедно семейство. Аз ходя по селата и продавам хума, а когато слизам към морето, купувам храна за вкъщи. Единствената ни беда е, че не ни траят децата. Две – три ни измират още от малки и двамата успяхме да отгледаме само Нонка. Делим от залъка си за нея, за да можем да я изхраним и да й купим някоя дреха, за да не й е мъчно, като гледа другите.
През лятото ми се помоли да я пусна на жътва. Отначало не смеех, макар че сме в нужда, защото е много слабичка и болнава. Нонка обаче настояваше и аз склоних.
Веднъж жънали цял ден. После яли, пяли и си легнали в къра. Нонка легнала между снопите на един кръстец на завет, за да не й духа. По едно време усетила как нещо тежко и студено лежи върху гърдите й. Когато отворила очи, видяла, че е змия. Нонка изкрещяла и с целия си страх я сграбчила и я хвърлила на земята. Оттогава момичето ми почна да линее и да я боли гръдта.
Водихме я при много доктори, но нито едно лекарство не помогна.
Един ден в дома ни пристигна кумицата Стоеница и каза, че в село Манджилари се явила бяла лястовичка, която като я видиш, от каквото и да си болен, оздравяваш.
Решихме да тръгнем на път.
Пътувахме известно време и стигнахме в едно села. Слязох от каруцата и отидох да питам колко път има до село Манджилари. Разказах на човека историята си – къде живеем и каква беда ни е сполетяла. Той каза, че не е виждал бяла лястовичка, но че е възможно да има и че се надява да има такава птичка, щом се е чуло. Аз станах да си тръгвам. Овчарят ме изпрати до каруцата. Той видя дъщеря ми да лежи, завита с черга и положила глава на черни възглавници. Съпругата ми още отдалече се опитваше да разчете по лицето ми какво съм научил. Успокоих дъщеря ми, като й казах, че този човек е виждал бяла лястовичка в съседното село и че и ние ще видим.
Човекът ни пожела здраве и ние отново тръгнахме на път.

melinor
05-12-2009, 18:05
МЕРСИИИИИИИИИИИИИ :grin:

CSKAFENKA
05-13-2009, 12:24
Някой да дръпне и тези теми:
http://download.pomagalo.com/3062/p+yavorov+34gradushka34+2/?search=5531104&po=8
http://download.pomagalo.com/3061/p+yavorov+34gradushka34/?search=5531104&po=7
Мерси предварително :)

Dark_Angel_F
05-13-2009, 13:07
Ако може да ми изтеглите тази тема много ще съм ви благодарна :) http://download.pomagalo.com/38255/nravstvenite+poslaniya+na+desette+boji+zapovedi/?po=7

Librarian_girl
05-13-2009, 14:38
Mоже ли тази темичка:
http://download.pomagalo.com/317799/tyrgovska+marka/?po=2

detelina101
05-13-2009, 15:06
Градушка” – Яворовото творение (да се научи)
Лирическата поема „Градушка\" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - „а то градушка ни удари\" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. „Градушка\" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение .
В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:
Една, че две, че три - усилни
и паметни години...
Тук бавното и многосъюзно напластяване на „една, че две...\" (наричано в стилистиката „акумулация\") изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.
За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман.
В първата част изповедта се води от името на селяците, което допринася за нейната още по-голяма искреност и убедителност. Не така обаче е и в следващите части: в някои от тях точката на говорителя се измества към лирическия аз, който заговаря за лирическите герои, селяците, като за нещо стоящо извън него. Това движение на говорната позиция, това пулсиране от едната към другата прави непосредността на изповедта още по-непосредна, а обобщеността на третоличната позиция още по-обобщена, като в същото време то е част и от напрегнатото движение между единичност и универсалност в значенията на творбата.
Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е мъката на селския труженик. Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на началото по смисъл и по „акумулативния\" си строеж:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Кратките еднотипни изрази се сипят един подир друг като злощастията на селяка. Селяците страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледената лятна градушка и от мекото стелене и „попарване\" на есенната слана. И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато кръстосване се извършва и в границите на основните мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина най-подходящият пре-пинателен знак. Изход от обречеността като че ли няма.
А ето че изведнъж настъпва нещо ново - идва втората част, а с нея и рязката промяна в смисъла, чувството, стила и стиховата форма:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита.
Втората част е в контрастна противоположност и спрямо предходната, и спрямо следходната част. Тя е като нежен, - плахо затворен в себе си кът на надеждата и светлината, ограден от сляпата закана на обречеността. Природата - единственият приятел и един от многото врагове на трудовия човек - като че ли е обърнала към него своето добро, ласкаво лице. Всичко това големият майстор на лирическата реч е изразил с множество явни и прикрити средства. Втората част е и единствената в поемата, написана в строфична форма, със спокойно леещ се равномерен стих, непрекъсван от анжамбмани и организиран от ритмично редуващи се съседни и обхватни рими. Взета сама за себе си, втората част прилича на едностранчиво идилично стихотворение, каквито по времето на Яворов са се писали наистина не едно и не две. Основна задача на частта за задушевната красота и обнадежденост в живота на „труженика селяк\" е да обхване жизнената правда по-пълно и да подчертае трагизма на катастрофата още по-релефно. Ударът върху героите и читателя е толкова по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-рязък е преходът от топлата задушевност към ледената жестокост на стихията.
В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха, положителните засега явления „знойно лято\", „пек\", „затопли\" много скоро ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
не само изразява неотменния страх от катастрофата, но и нескривано я предугажда .
Третата част на поемата „Градушка\" е един от шедьоврите на нашата битова поетическа живопис.
Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и вътрешно по-сложна и разностранна.
Поемата „Градушка\" започва с протяжна и страдалческа изповед на селските труженици, в която те изброяват своите безкрайни патила. Поемата завършва с описание на ново разразяване на градушката. В първата част тружениците говорят от свое име и описват положението си от собствената си гледна точка. В последната част те са видяни отстрани и от много по-обобщена гледна точка. В първата част тружениците обхващат в погледа си три години от своето злощастно битие. В последната част лирическият аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното „вечно зло\".
Сам стегнат в този кръг и сам негова жертва, Яворов, творецът, никога не се примири с чувството за обреченост, което така майсторски и човечно описваше.

detelina101
05-13-2009, 15:08
. ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА\"
Никола Георгиев

Има предели на радостта и страданието, на величието и падението, отвъд които човешката реч става като че ли безсилна и тя изразява потреса от тях с драматично противоречивото определение „неизразимо\". Отвъд тези предели е стояла и неволята на някогашния селски труженик, за която един от най-проникновените и най-изразителни български поети възкликна:
Кой ли може
неволя клетнишка изказа...
Покъртителната неволя на селяка обаче не остана неизказана. Неговият робски труд и получовешко съществувание, неговите физически страдания и нравствени терзания, безпощадните удари на слепите природни стихии и безочливите гаври на нравствено сляпата държавна власт - всичко това намери отклик в творенията на българските писатели от Ботев и Вазов до Йовков и Вапцаров. Трагизмът на тази „неволя клетнишка\" прозвуча и в творбата, която започва с цитираните по-горе стихове и която е сякаш скрит, но убедителен отговор на поставения в тях въпрос.
Със своята тема и идейно-художествена насоченост поемата „Градушка\" не е нещо необикновено за една национална литература, в която селската тематика и страстната нетърпимост към социалната неправда дълго време са обединявали основните художествени сили и направления. Със своята напрегната задъханост и безмилостна художествена дълбочина на страданието обаче тя е наистина нещо необикновено и за нашата, и за световната литература. „Градушка\" е великолепен пример за решаващата роля на страстното преживяване и съпреживяване в появата на голямата художествена творба; наред с това тя е великолепен пример и за благотворното въздействие на конкретните и достоверни житейски факти - трите трудни за селото години от края на миналия век - за създаване на широки обобщителни картини. Живото и непосредствено състрадание обаче е прераснало в стон на всечовешкото страдание на угнетените, а единичната конкретност на „трите усилни и паметни години\" е изведена върху широките измерения на трагичната повторителност и художествена многозначност. Така в драматичното напрежение между непосредственост и всеобщност, между единичност и многоплановост, между надеждата и покрусата, между простия природен механизъм на градушката и нейната социална и вселенна апокалиптичност творбата на Яворов постига своята художествена специфика и художествена сила. Така тя казва на читателя неща, които никоя друга форма на общуване не може да му каже, и му ги внушава със сила и многостранност, също така непознати за другите форми на общуване.
Лирическата поема „Градушка\" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - „а то градушка ни удари\" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. В по-нататъшния ход на анализа отново ще се върнем на художествената роля на това съвпадение и несъвпадение между началното и финалното описание на градушката, но нека най-напред проследим какъв път изминава творбата, за да се върне в завършека си към своята изходна точка.
„Градушка\" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение (аналогично е положението и с творби като „Калиопа\" от същия автор и „Зимни вечери\" от Смирненски).
В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:
Една, че две, че три - усилни
и паметни години...
Тук бавното и многосъюзно напластяване на „една, че две...\" (наричано в стилистиката „акумулация\") изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.
За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман. Несъвпадението между двата типа цялости сближава стиховата реч до разговорната или пък, както е в честите анжамбмани при описанието на градушката, изразява неудържимата задъханост на преживяването. Анжамбманът обаче носи и други изразни възможности, които големият майстор не е пропуснал да осъществи. В първите два стиха - защото още в тях има анжамбман - стиховата граница разделя синтактично и интонационно неделимите определения „усилни и паметни\". Така се стига до противоречието между стих и синтаксис - стихът изисква пауза, а синтаксисът я отхвърля, - така и двете думи „усилни\" и „паметни\" стават възел на наслагването на две противоречиви системи. Така в крайна сметка тези смислово важни думи поемат върху себе си допълнителна и обособяваща ги художествена натовареност.
В първата част изповедта се води от името на селяците, което допринася за нейната още по-голяма искреност и убедителност. Не така обаче е и в следващите части: в някои от тях точката на говорителя се измества към лирическия аз, който заговаря за лирическите герои, селяците, като за нещо стоящо извън него. Това движение на говорната позиция, това пулсиране от едната към другата прави непосредността на изповедта още по-непосредна, а обобщеността на третоличната позиция още по-обобщена, като в същото време то е част и от напрегнатото движение между единичност и универсалност в значенията на творбата.
Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е мъката на селския труженик. Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на началото по смисъл и по „акумулативния\" си строеж:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Кратките еднотипни изрази се сипят един подир друг като злощастията на селяка. И още оттук пред нас се разтварят глъбините на един типичен кът в художествената система на Яворов и на разглежданата творба - трагично парадоксалното обединяване на противоположностите и разединяване на еднаквостите. Селяците страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледната лятна градушка и от мекото стелене и „попарване\" на есенната слана. И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато кръстосване се извършва и в границите на основните мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина най-подходящият пре-пинателен знак. Изход от обречеността като че ли няма.
А ето че изведнъж настъпва нещо ново - идва втората част, а с нея и рязката промяна в смисъла, чувството, стила и стиховата форма:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита.
Резкостта на промяната майсторски е въведена с противопоставния съюз „но\", но същинската художествена сила на този преход можем да разберем само ако осъзнаем, че в творбата още една част започва със същия съюз и с израз в същия смисъл, преминаването на нещо във времето: „Но свърши. Тихо гръм последен...!\" И трагичният контраст на тези две части, втората и шестата, въведени по такъв сходен начин, подсилва ужаса на катастрофата и подчертава още по-ярко спецификата на художествената идейност и художественото внушение.
Втората част е в контрастна противоположност и спрямо предходната, и спрямо следходната част. Тя е като нежен, - плахо затворен в себе си кът на надеждата и светлината, ограден от сляпата закана на обречеността. Природата - единственият приятел и един от многото врагове на трудовия човек - като че ли е обърнала към него своето добро, ласкаво лице. Всичко това големият майстор на лирическата реч е изразил с множество явни и прикрити средства. Втората част е задушевна и само в нея ще намерим трогателното умалително „класец\". Втората част е и единствената в поемата, написана в строфична форма, със спокойно леещ се равномерен стих, непрекъсван от анжамбмани и организиран от ритмично редуващи се съседни и обхватни рими. По-нататък в нейния стил ще открием и най-голямата изява на поетически инверсии, метафори и конструкции от рода на „утешителка надежда\". Взета сама за себе си, втората част прилича на едностранчиво идилично стихотворение, каквито по времето на Яворов са се писали наистина не едно и не две. Тя обаче е само подчинена съставка на цялостната творба, тъй както спокойствието, нежността и надеждата е само част от битието на трудовия селянин. Така, като огражда идилизма и поетизма на тази част с жестоката истина за второто лице на селското битие, творбата на Яворов между другото скрито воюва с ограничеността на онези произведения и автори, които представят българското село през призмата на този идилизъм. Естествено това значение не е първостепенно, не е водещо. Основна задача на частта за задушевната красота и обнадежденост в живота на „труженика селяк\" е да обхване жизнената правда по-пълно и да подчертае трагизма на катастрофата още по-релефно. Ударът върху героите и читателя е толкова по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-рязък е преходът от топлата задушевност към ледената жестокост на стихията.
Не бива обаче да обобщаваме, че втората част е изцяло затворена в своя тих и светъл свят. В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха, положителните засега явления „знойно лято\", „пек\", „затопли\" много скоро ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
не само изразява неотменния страх от катастрофата, но и нескривано я предугажда (преход, който ще открием и в завършека на следващата част).
След тишината и светлината на втората част творбата прави нов рязък преход - този път към радостната, но и напрегната суетня на трудовото утро на селяка, започнало още в тъмнината на нощта. Както се вижда, развоят на поемата се движи по линията на непрекъснатото сгъстяване на времето: Докато първата част има обобщите-лен във времето характер и изрично обхваща продължителност от три години, а втората представя движението от зимата до лятото, третата част се съсредоточава в краткия и напрегнат отрязък от предзазоряването до утрото. В следващите две части, четвъртата и петата, които описват трагичните мигове преди разразяването на стихията и на самата стихия, времето се сгъстява в страшно задъхана и като че ли лишена от измерения точка, а в шестата, последната част, то отново започва да се „разрежда\" и да се възвръща към присъщата си трай-ностност. Тази своеобразна „аритмия\" във временния поток великолепно съдействува на смисловата и емоционална напрегнатост на поемата и е част от нейния конструктивен преход от единичното към общото.
Третата част на поемата „Градушка\" е един от шедьоврите на нашата битова поетическа живопис. Колко много тънко доловени детайли се съчетават тук с мярка и умение в художествено завършена картина! И каква дълбока, ненатрапваща се любов облъхва и най-обикновените действия на радостно тревожните селски труже- ници! Подобно на втората част лирическият аз и тук говори за героите си като за стоящи извън него хора, но в речта си търси непрекъснато сродяване с тяхното живо, гъвкаво народно слово: така той употребява народно- разговорни изрази от рода на „не кръкнали петлите „отсреди двора\", „сърце си знае как се стяга\", \"чук играе\", „Сивчо го задява с носа си\" или пък, характерното за стила на народната песен съчетание „труд се труди\" (нарочно в стилистиката „фигура етимологика\"). Това вторично сближаване със селската душевност на основата на стила е подкрепено и от сближаване на основата на пространственото виждане. Въпреки че лирическият аз описва героите си от своя гледна точка, в хода на изложението постоянно прозвучава и техният собствен глас, и тяхната собствена гледна точка във възприемането на пространството, например:
Ето
в съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
И двата вида сближения стават активен изразител на дълбокото народностно чувство на поета, а така също на преливането в широка човешка обобщителност. За разлика от предходната втора част пък речта е много по- раздвижена, стихът нервно разкъсан от анжамбмани, пулсиращ в различни дължини и ритмични темпа.
Тази дребна наглед особеност майсторски се присъединява към една обща и основна черта на третата част, която ярко я. контрастира спрямо втората. Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и вътрешно по-сложна и разностранна. Красивият и радостен трепет пред дългоочакваната жетва не е прераснал в едностранчиво украшателство и опоетизиране - големият сърцевед не е изпуснал от погледа си и грубоватото в държанието на любимите си герои, не е забрави троснатата сръдня на невестата, не е запушил ушите си пред „лютото ругаене\" в съседния двор... Във вътрешната логика на частта този двустранен подход придава жизнена разностранност и реалистична убедителност на описанието. В рамките на поемата като цяло обаче той започва да действува и с друга много важна художествено-организираща функция: в нервността и грубоватостта на героите звучи скритият трепет пред забравената в тези мигове и все пак неотклонно действуваща заплаха. Темата на заканата и обречеността, която като скрита струна трепти от първата до последната дума на поемата, прозвучава и тук, в най-щастливите мигове на селския труженик и обвързва творбата в целенасочено художествено цяло.
Че това обвързване е факт, доказват и ред „съвпадения\" в смисъла и словесния състав на тази част и описанието на стихията. Ако между врявата в съседния двор и врявата на гъските около реката смисловата близост може да не изглежда така убедителна, в друг един момент Яворов е постигнал наистина многостранно художествено обвързване. Думата е за стиховете, описващи суетнята на невестата:
И сърдита
за пещо тя на двора бяга
и пак завръща се в килера.
Стихът „И сърдита\" е не само най-краткият в частта, но е и обособен графично - изместен е вдясно спрямо останалите. Освен това в него има и анжамбман, тъй като стиховата граница дели синтактично единния израз „и сърдита за нещо тя...\" По този начин върху думата „сърдита\" се събират достатъчно много допълнителни въздействия, способни да я обособят, да я подчертаят и... да напомнят за нея, когато дойде ред на стиха:
И слънцето жълтей сърдито.
А за.сближаването между двата стиха допринася и тяхното еднакво начало с присъединителния съюз „и\"! За сближаването им допринасят и множеството подобни текстуални „съвпадения\" между първа и шеста, втора пета, трета и четвърта част, за сближаването им допринася и цялата високо организирана система на творбата Нишката, която съединява тези два стиха, не се набива в очите, но е здрава и художествено специфична. Една от многото, по нея също тъй протича скритият трепет пред заплахата и злощастието, което все така скрито, н властно обхваща и душата на читателя.
В завършека на третата част радостно безпокойната суетня на подготовката за трудовия ден плавно преминава в тиха и задушевна успокоеност - промяна, съпроводена с обръщение на погледа извън селото, с приглушения звън на хлопките и съсредоточена употреба на звуковите групи „лъх\", „лек\", „хло\", „сел\", „бле\":
А сутреник полъхва леко
и звън от хлопки издалеко
донася в село; стадо блее...
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и...
и в тази точка на смислова, емоционална и звукова омиротвореност идва стихът
и на земята огън праща.
Взет сам за себе си, той е твърде застрашителен и не обещава щастлив завършек на така започващия ден. В художествената творба обаче отделните съставки действуват не само сами за себе си, но и в съчетанието си с останалите съставки. Затова, когато в следващия стих, вече от четвъртата част, прозвучи изразът „задух стра-шен\", а няколко стиха по-нататък същото това слънце започне да „жълтей сърдито\" и същата тази сгъстена же-га се разрази в ледна стихия, заключението на третата част окончателно разкрива спотаеното в себе си предзнаменование. И тук вече идва ред да обобщим наблюденията си със следния извод за майсторството на Яворов в изграждането на поемата: втората и третата част стоят по смисъл, по време и по емоционалност най-далеч от трагедията на катастрофата, но и в тях неумолимо се прокрадва трепетът на предчувствието и заканата: и което е особено характерно, този трепет разтърсва най-силно завършека на двете части. Силите на доброто и светлината сякаш водят отчаяна борба да потиснат злото и на моменти като че ли я печелят, за да отстъпят накрая под неговия натиск. И прозвучаването на заплашителния акорд тъкмо в завършека на частите подсказва неотклонното постъпателно движение напред - към катастрофата.
Ако сравним по обем третата част с останалите, бързо ще открием, че тя е относително голяма и дори несъразмерно голяма. Тази несъразмерност обаче също е подчинена на основната идейно-художествена насоченост на творбата. Обемната битова картина е ценна с реализма и задушевността си, а нейната радост и обнадежденост на свой ред контрастно усилва жестокостта на погрома. Наред с това нейната относителна обемност и протяжност представлява последното забавяне, последното задържане („ретардиране\" по думите на стилистиката) преди настъпването на катастрофата. Както се вижда, Яворов е изградил творбата си по законите и по примера на най-величествените трагедийни творби в историята на литературата - закони, според които ударът се стоварва толкова по-страшен и зашеметяващ, колкото по-голямо е сюжетното забавяне и разколебаване в миговете преди него...
И пак като в старогръцка трагедия, след краткото задържане действието стремително потегля напред към своята срашна развръзка. Започва четвъртата част. Сбито двусловно фиксиране на времето - „Преваля пладне\", - след което идва също тъй задъхано краткото изречение „Задух страшен\". В случая определението „страшен\" е раздвоено между значенията „много голям задух\" и „задух, навяващ страх\". Това е последното и мигновено задържане върху ръба на пропастта, след което започва бързо пропадане в бездната на страха и погрома, където и думата „страшен\" ще „възкръсне\" със своето основно значение в „страшилище\" и „в страх примира\". Опас- ността надвисва над безпомощните селяни и над тяхната едногодишна мъка и надежда. И което е особено жестоко, надвисва мъчително бавно, неумолимо, но спокойно. Тя буквално „пълзи\" по замрялото небе, потиска отвисоко и пресеква дъха в гърдите на задъханите труженици. И тук вече в хода на творбата става ясен един от „секретите\" на нейната изключителна трагична сила. Първата и третата част имат сходно начало, раздвижен смисъл, големи общности в стила и стиховата форма. В сравнение с тях втората част се обособява с ред различителни белези, включително и със своето спокойствие и тишина. А ето че и четвъртата част, оградена от шумната суетня на работното утро и от грохота на стихията в петата част, прозвучава също така спокойно и тихо. Нещо повече - ред нейни стихове връщат назад към обнадеждената задушевност на втората част, например:
Затопли радост на сърцето
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст
ръка набожно прави кръст.
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки вдигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
В единството на поемата двете части се сродяват, противопоставени на другите две и сближени от ред свои белези. Каква дълбока и трагична ирония! Сближена тишината на злачните широти, тишината на надеждата със затишието преди страшната буря и горкото разочарование. Така двете противоположности разкриват собс твената си сила още по-ясно, така те скрито, но здраво спояват в художествено цяло, в което ужасът на страда-нието добива художествена убедителност чрез непрекъснатото му преплитане с неговото отрицание.
В този трагичен миг на безсилно очакване Яворов е изразил дълбокото си съчувствие към мъчениците на то- зи несправедлив свят, като отново е променил речовата позиция на лирическия аз и отново го е сродил с героите му. Докато в предходните две части описанието водеше лирическият аз, а гласът на селския труженик се преплиташе в него като дружески, но подчинен спътник, сега изложението протича в равностойното, неразчленено и неразчленимо единство на двете речови позиции (вж. напр. израза „Знак е, чуй петлите\").
Докато е наблюдавал със свито сърце пълзенето на облака, селянинът за миг е отклонил вниманието си към крясъка на уплашените птици, така че темата на облака изчезва за няколко стиха и от полезрението на творбата. Моментно отклонение, след което облакът отново се връща - и как жестоко неочаквано се връща - в погледа, мислите и словото на селянина. Този изпълнен с трагизъм скок поетът майсторски е подкрепил и с резкия преход към следващата част. За разлика от всички останали части, които започват с кратко встъпление за развоя на времето, петата част на поемата започва с пряко обръщение към облака:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен.
Тази отчаяна молба към безразличната природа сама по себе си красноречиво говори за положението на безпомощния тогавашен селянин. Естествено облакът „се вслушва\" в нея точно толкова, колкото и богът, към когото по-късно протягат ръце селяците:
А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце.
Природата обръща към беззащитните своето жестоко лице и в разширените им от ужас очи започва да се очертава като зло, апокалиптично чудовище, готово да погълне и светлината, и надеждите им. Пространството се разширява и задълбочава, „небето\" от предходната част се превръща в „небеса\", сводът се издига по-високо, над него и в него разстилат снага планините и равнините - всемирът се превръща в сцена, на която ще се разиграе още един епизод от многовековната трагедия на човека от старото общество...
Разширяването на пространствените измерения, одухотворяването на природата и страховитата катастрофа водят поемат към изключително широки обобщения. На срещуположния край на тоя развой обаче стои простата земна грижа на селяка, стои неговото „просо, пшеница, ръж, ечмени\", неговата надежда и покруса. Стои неговият наистина окървавен труд, стои неговата социална и човешка онеправданост. И смисълът на поемата не е в нито една от тези крайни точки, взети сами за себе си, а в напрежението и прехода между тях, в движението между конкретно историческата и обобщената социалност, между конкретната и всеобщата човечност.
Всеки от нас живее с чувството, че на описанието на самата градушка е отделено сравнително много място. Проверката обаче изненадващо показва, че за размера на поемата то е подчертано лаконично и пестеливо - всичко шест-седем стиха. Времето се е сгъстило в един напрегнат миг и в задъхано, накъсано описание, чиято трагическа значимост контрастно се усилва от сдържаната и пестелива немногословност. При това последователността на описанието скрито внушава катастрофалното стоварване на небесата върху човека и плодовете на неговия труд: „горе - свода - планини - полета - земя\". Погледът на ужасения труженик описва този злокобен път, за да види непосредствено пред себе си „град, парчета, яйце и орех\". Страховитата вселенна катастрофа завършва в нещо съвсем близко, земно и в същото време студено отчуждено и разрушително - развой, който за сетен път подкрепя и потвърждава основната идейно-структурна насоченост на поемата. И в тоя миг на върховно напрежение и сплитане на крайните противоположности труженикът рязко отмества поглед от природната стихия и потърсва закрила в своята последна и напразна надежда: „Спри... Недей... Труд кървав, боже, пожалей!\" Не за първи път богът се явява върху редовете на поемата, но тук вече неговият „образ\" окончателно се очертава със своята безсърдечна сложност и двуликост. Богът е повдигнал ръце и е подхвърлил на тригодишни страдания селските труженици (първата част). Към бога те шепнат своята молитва и пред него правят смирен кръст в мигове на краткотрайната си окриленост и обнадежденост (втората част). И ето че в най-трагичния миг на новата поредна катастрофа тружениците отново обръщат поглед към него, сякаш без да съзнават, че по този начин се връщат към своята начална изповед и към своето вечно злощастие. Сключването на този зловещ пръстен и безнадеждната молба, в която „всемилостивият\" бог се вслушва не повече от „бездушния\" облак, преосмисля този мотив и като го извежда от рамките на ограничените му религиозни значения, му придава конкретна идейно-художествена насоченост.
Отдавна е забелязано, че художествената убедителност на петата част дължи немалко на словесния си звуков пласт и преди всичко на звука Р. И това е напълно основателно. В художествената творба, особено ако тя е майсторски организирана, и най-дребните, и най-незабележимите, и най-нефункционалните съставки добиват смислова стойност и се присъединяват към общата идейно-художествена насоченост. В лирическото стихотворение, а нерядко и в прозата такава художествена осмисленост могат да получат например отделни звукови групи. За да се стигне до единство между звук и смисъл обаче, нужно е върху първоосновата на смисъла да се наложат звукови свойства, които имат вероятна и потенциална връзка с този смисъл. В петата част на „Градушка\" се говори за разкъсване, „раздиране\" на небето и за оглушителен шум, за „адски тътен\" и „трясък\". Учленяването на звука Р съдържа в себе си потенциална възможност да бъде обвързано със значението „разкъсване\", а слуховият му ефект - със значението „силен, гърмящ шум\". В допълнение на това звукът Р тук се явява най-вече в обкръжение на преградни, експлозивни съгласни: „приб\", „трън\", „тра\", „при\", „пра\", „про\", „дра\", „тря\", „тре\", „гра\" и т.н. Но и това не е достатъчно за големия майстор. Звуковият символизъм може да разчита на убедителен успех, ако значимите звукове се появят с честота, по-голяма от нормалната за речта. И тук най-простата сметка показва, че от стиха „На завет всичко се прибира\" до края на частта звукът Р, вместо да се появи десетина пъти, както е нормално за българската реч, се появява цели двадесет и един пъти или двукратно по-често, отколкото е привикнало ухото на българина. Съсредоточил толкова много появи на звука Р на такова ограничено пространство, Яворов търси отзвук в най-дълбоките, най-спонтанните сфери на нашето езиково чувство - и действително го намира с този великолепен образец на поетически звукове... Тук вече като че ли наистина можем да спрем диренията си, но нека не забравяме, че имаме работа с чудодейник на художествената реч. Съпоставителна основа за честотата на отделни звукове може да бъде не само тяхната средна честота в речта, но и честотата им в различните откъси на творбата. В стиховете, предшествуващи описанието на градушката, звукът Р се появява с честота, малко по-ниска от нормалната, а в следващата, последната част с нейното злокобно затишие след бурята Р звучи около два пъти по-рядко от нормалното! Следователно от звуково-значимо гледище четвъртата и шестата част се очертават като стихнали падини, сред които се носи раздиращият грохот на стихията. Контрастирането на противоположностите, този всеобщ строителен принцип на поемата, е получило плът и кръв и върху пласта на звуковата материя.
( (Нека побързаме да напомним в скоби, че въпросът, дали Яворов е съзнавал как е боравил със звука Р, е най-неподходящият за случая въпрос. То важно е, че това са реални, доказуеми свойства на творбата, с които тя наистина действува върху ухото и сърцето на читателя. Що се отнася до осъзнатостта и неосъзнатостта в творческия процес, ще си послужим със следното донейде съвременно сравнение. Летецът изтребител трябва да извършва много операции в секунда и в същото време да взема важни решения за полета и сражението. Ако е добре обучен, той ще съсредоточава вниманието си върху важното, а второстепенните и елементарни операции ще извършва неосъзнато. В противен случай, т. е. започне ли да се замисля за всяко отделно движение, и той, и самолетът му бързо ще паднат от висините. По същия начин поет, който премисля и осъзнава всичко - и основното идейно-художествено съдържание, и най-дребните детайли, никога няма да може да се издигне до висините на поезията...)
Върховното напрежение и грозният ужас на катастрофата биват рязко прекъснати с прехода към нова част, последната, и с краткото противопоставно изречение „Но свърши\". Трагична сдържаност и немногословност, която изразява чувството за обреченост и безсилие пред сляпата стихия - няма какво повече да се изживява, няма пред кого да се роптае, няма какво повече да се очаква. Второто изречение - „Тихо гръм последен заглъхва негде надалече...\" - със своя смисъл и умело разполагане на ударените гласни и на звуковите групи „хо\", „гръ\", „следен\", „глъхва\", „надале\", прекрасно внушава постепенното замиране на стихията: Настъпва затишие. Светът започва да се връща към своя привичен облик, а „адските\", апокалиптични измерения преминават в по-битови, по-земни, но все така жестоки и вледеняващи образи:
и влък след стадо, - вихър леден
подгоня облаците вече.
Повратът към битовото (намерен впрочем и в диалектната народна форма „влък\", и в цялостния стил и строеж на сравнението) подготвя появата на онази колкото проста, толкова и покъртителна картина: нагазили боси в калта, селските труженици отиват да видят с очите си това, което вече много добре знаят от досегашната си безпросветна участ. След опияняващата зеленина на пролетния злак, след ослепителното златно сияние на лятната зрелост техните „мъртвешки посивели\" лица слагат сякаш последната мазка в този трагичен спектър и неговото движение от светлината на надеждата до мрака на покрусата. Характерното съчетание „утешителка надежда\" от светлата втора част се възвръща в описанието на погрома също така конкретизирано и също така с противоположна, мрачна тоналност: „и цвят-надежди е пожнала\".
И тук вече, след изтъкнатите по-частни сходства между втората и четвъртата част идва ред отново да напом- ним, че двете части имат много сходно начало („но мина\" - „но свърши\"), а след това да направим следния общ извод за строежа на поемата. От нейните общо шест части първата, третата и петата се обвързват помежду си със своята смислова и сюжетна напрегнатост, със своя стил и стих. С друго стихово и стилово звучене и най-важното с друга смислово-емоционална насоченост - спокойствие, замиране, затихване - се обособяват и обвързват помежду си пък втората, четвъртата и шестата част. Това майсторско пулсиране между различни и противоположни точки на свой ред усилва драматизма на поемата и на свой ред дълбоко се сродява с люшкането между надеждата и отчаянието. Има обаче и нещо друго - вътре в единството на тези две групи отново се развихрят сили на трагични контрасти и противоречия. Третата и петата част са събитийно напрегнати, стихово накъсани и задъхани, но колко страшен и трагично ироничен е контрастът между шума и суетнята в селските дворове и унищожителния грохот на стихията! Втората, четвъртата и шестата част са сравнително спокойни и омиротворение, но колко многозначителен е скокът между молитвения шепот на надеждата, злокобното затишие на пълзящите облаци и заглъхналата неподвижност на покосените ниви и надежди! Резките противоположности между сходствата изострят напрежението и усилват натиска на катастрофата. Наред с това те улавят подвижната многоликост на битието, неуловимите, но дълбоко значими преходи между еднакво и различно. И най-сетне, след като в сложните извивки на поемата завършващ превес вземат силите на катастрофата, това преплитане между частите властно внушава на читателя чувството на тъмна заплаха и обреченост, скрито и повсеместно изразява смисъла на един от върховните стихове в поемата: „и дебне пак беда голяма...\"
Поемата „Градушка\" започва с протяжна и страдалческа изповед на селските труженици, в която те изброяват своите безкрайни патила. Поемата завършва с описание на ново разразяване на градушката. В първата част тружениците говорят от свое име и описват положението си от собствената си гледна точка. В последната част те са видяни отстрани и от много по-обобщена гледна точка. В първата част тружениците обхващат в погледа си три години от своето злощастно битие. В последната част лирическият аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното „вечно зло\". Според законите на лирическия род първата част и нейният израз „а то градушка ни удари\" не определят точно и еднозначно дали казаното в тях предхожда описаните по-нататък събития като единично встъпление или пък е завършващо обобщение и на това, което вече е станало „вчера\" („макар че вчерашна се дума\"), и на това, което тепърва ще стане. И тази типично лирическа смислова двупосочност е последният завършващ щрих върху идейно-художественото богатство на поемата. Напрегнатите двупосочни преходи между конкретно и обобщено налагат драматичния извод за вечната обреченост на човека труженик, за омагьосания кръг на вечно повтарящите се беди и катастрофи.
Сам стегнат в този кръг и сам негова жертва, Яворов, творецът, никога не се примири с чувството за обреченост, което така майсторски и човечно описваше. Затова и той е така близък на хората от следващите поколения, които спечелиха неговата обречена борба.

detelina101
05-13-2009, 15:09
Нравствените послания на десетте божи заповеди

В един символистичен акт на общуване с Бога на върха на Синайската планина, Мой- сей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета, по-късно наречени Десет божи заповеди.Всяка заповед има своите конкретни основания, но като цялост принципа заложени в тях, имат две основни цели – да съхранят вярата и живота.
Основни проблеми, повдигнати в сюжета за Десетте божи заповеди, са два: изгражда- нето на етническо самосъзнание и самочувствие на еврейския народ и установяването на нравствени и религиозни норми на колективното битие.
„Аз съм Господ, Бог твой,...да нямаш други богове, освен мене.”В тази разпоредба се подчертава монотеистичния характер на еврейската религия и същевременно се слага преграда пред почитането на чужди богове.За евреите съществува само един бог и един народ, свързани с мистичния завет.”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.” В тази заповед се отразява вярването, че хората не могат да виждат своя бог след грехопадението и затова той им се явява само във вид на светлина и дим.Вероятно зад тази резпоредба стои и необходимостта да се ограничат магическите практики, които отклоняват вярващите от права вяра.По-късно и христянската църква ще се бори с всички видове магьосници, но ще допусне изобразяването на божеството.По този признак са и някои от най-съществените разлики между религиите.”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.” Тази заповед използва един от основните митологични и магически механизми на забрана, тъй неречени „табу”, за да попречи на несериозното към бога.”Помни съботния ден , за да го светиш.Шест дена работи и върши в тях всиките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.” В тази заповед се регламентира най-важният механизъм на затворените общества, чрез който те съхраняват ценностната си система - празникът.При възприемане на Десетте божи заповеди от християнството празничният ден става неделя – денят на Христовото възкресение.”Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Тази заповед охранява изворите на живота - кръвната връзка с родителите, и е валидна дори когато нормите на патриархалното общество вече са история.”Не убивай.” При евреите тази заповед се отнася главно за убийството на „свои” и то в случаи, когато не се касае за кръвно отмъщение, строго спазвано в патриархалните общества.Едва християнството придава универсален характер на този принцип за непосегателство над живота изобщо.”Не прелюбодействай.” Поради тясната свързаност в патриархалните общества на трите осовни ценности на рода: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество.Прелюбодействие о е имало не само нравствени, но и юридически последици.Затова и заловените в прелюбодейство са били убивани с камъни.Забраната за прелюбодейство охранява живота на рода, а оттам и живота на отделния негов член.”Не кради.” И тази заповед се е отнасяла главно за кражба между „свои”.Да се присвои имуществото на „чуждия”, не е било забран но, защото „чуждият” е бил разглеждан по-скоро като „природа”, а не като човек.Сам бог Яхве получава евреите да вземат „уж” назаем златото на своите съседи египтяни и с него да избягат от Египет.Християнството придава абсолютен характер а нормата.”Не лъжесвиде- ствай провив ближния си.” В традиционното право думата има силата на юридически акт. Ето защо всички системи на традиционното право заклеймяват лъжата. По спорен е въпро- сът за това, кой е бил считан за „ближен”. Християнството отново прави тази норма абсо- лютна, защото според него „ближен” не е всеки човек.”Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му... – нищо, което е на ближния ти.” В тази заповед детайлно са изброени обектите на брачна връзка и родово имущество, които, ако бъдат похитени, ще се застраши животът на рода и неговите членове.С определението „пожелавай” обаче заповедта се разпростира не само върху фактическото отнемане на изброените блага, но и върху тяхното смислово пожелаване, т.е. насочена е срещу завистта, която най-често стои в основата на раздорите между хората.
Десетте Божи заповеди са просто позиция за развитието на добродетелността,обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност.

detelina101
05-13-2009, 15:11
Търговска марка



Търговска марка –тя е знак,който е способен да отличава стоките и услугите на едно лице от стоките и услугите на друго- това означава ,че следва да се разбира,както физическо така и юридическо лице.
Търговската марка може да бъде представена графично ,невъзможността за подобно изразяване може да бъде основание за откъс на регистрация. Знаците с които се изразява могат да бъдат букви ,думи ,имена на лица ,рисунки ,фигури,формата на стоката или нейната опаковка,комбинация от цветове или всякаква комбинация от такива знаци .
* –чл. 9 от закона за марките и географските означения.
С оглед казаното всяка марка се характеризира с своята отличителност ,тя е присъща черта на марката и представлява възможността знака да бъде видян и запомнен при повторно виждане. С оглед принадлежността на марката тя може да бъде индивидуална и колективна (физически – юридически )
Марката може да бъде и сертификатна когато удостоверява начина на производство ,
удостоверява качеството,това че е произведена под контрол и производителя разрешава
Конституирането на търг марка се осъществява с нейната регистрация,след нея търг марка получава правна закрила.

За регистрация на търговска марка
 1-търг марка трябва да отговаря на определението.
 2- да притежава отличителност(отличителни белези).
 3- в нея не трябва да се съдържат обичайни знаци.
 4-няма да получи регистрация и знак ,който се състои изключително от формата на стоката която произтича от нейното естество ,марка която представлява съответен знак ,който може да доведе до заблуждение,знак който противоречи на добрите нрави и обществен ред,който съдържа националния герб,национални наименования,исторически и културни паметници,религиозни символи,знак който е идентичен с друг регистриран.
Заявения знак подлежи на експертиза,след положителното становище на експертите следва регистрацията на търговска марка
След регистрацията възниква правото в/у марка,то включва правото на притежателя и да я използва ,да се разпорежда с нея,и да забрани без негово съгласие трети лица да използват в дейността си регистрирания търговски знак.

Използване то на марката по смисъла на закона означава :
- поставянето на знака в/у стоките или в/у техните опаковки
- предлагане за продажба на стоките с този знак или пускането им на пазара
- използването включва и внос и износ на такива стоки,така също и използването на знака в реклами или в търговска документация.
-Под разпореждане се разбира,че носителя на правото на търговската марка може да прехвърли или че може посредством лицензния да я предостави на трети лица за използването и за определени стоки или услуги.
- лицензията може да бъде изключителна и не изключителна като зависимостта на договора се поставя в писмена форма.
- правото по търговска марка се прекратява след изтичането на 10 г от датата на подаване на заявката ,при откъс от право на търговска марка.
- при прекратяване съществуването на юридическото лице ,носител на правото съответно в/у регистрирана търговска марка
В закона се коментира и института за отмяна на регистрацията –към отмяна се пристъпва когато марката не е била използвана за срок от 5 г ,превърнала се е в обичайно значение на съответните стоки и услуги .
-когато използването на марката води до заблуждение на участниците в пазара
Регистрацията на търговска марка се заличава и правото в/у не я се прекратява и в случаите когато се констатира нарушение по нейната регистрация.

 основните видове неправомерно поведение водещи до заличаване са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 26 от закона за марките и географските означения.
 Например ако се установи че заявителя е действал не добросъвестно при подаване на заявката
 Че марките е регистрирана на името на лице което не е изразило съгласие за това .







Географско означение

- се разбира наименование за произход или географско указание ,наименованието за произход е наименованието на страната,на региона или на определена местност,което служи за означаването на самата стока
- наименованието за произход показва че дадената стока се произвежда точно на посоченото място и нейните качества се дължат предимно и изключително на съдържащата връзка с природната среда включваща както природни така и човешки фактори.

Географско указание – е наименование на местност или район на дадена държава което служи за означаване на стоката което показва че тя произхожда именно от там а не от някъде другаде.

За получаването на правна закрила едно географско означение следва да бъде регистрирано- условията са изчерпателно изброени в чл.52 в закона за марките и търговското означение .
Според т 1ва от същата разпоредба следва да се даде отказ за регистрация ако означението се е превърнало в родово наименование на стоки от определен вид без да има връзка с мястото на производството.

-ще има отказ когато наименованието ще бъде идентично с наименованието на по ранно защитен сорт растение или порода животни.

-не трябва да бъде идентично с вече регистриран .

-не трябва да съществува вероятност от формиране на невярна представа по отношение на други стоки и услуги.

- за регистрацията е необходимо извършването на експертиза положителното становище на експертите е основание за регистрацията

-от момента на регистрацията възниква и правната закрила в/у географското означение

-правото в/у географското означение съдържа—носителя може да използва географското означение ,не може да се разпорежда с него.

Същото следва да бъде означавано или поставено само в.у стоката за която е регистрирано,под използване се разбира и поставянето му в/у документация свързана с стоката както и в реклами. Носителя на правото в/у географско означение са ползва под закрила от закона която обхваща забрана за използване на знака от трети лица,забрана за имитиране,забрана за използване с цел създаването на не вярна представа у потребителите.

Относно наличието на елемента право на разпореждане неговото упражняване е обусловено от съществуващата обективна ,съответно органична връзка м/у качеството на тези стоки и качествата на околната среда ,с оглед на което извършването на разпоредителни действия с географско означение може да бъде свързано единствено и само с цялостна продажба на предприятието и промяна на местонахуждението на седалището,на носителя на правото в друг регион на страната.
Правота в/у географско означение се прекратява когато престане да съществува връзката м/у стоката и географското среда , а също и в случаите на прекратяване съществуването на юридическото лице или когато са извършени нарушения свързани с регистрацията .

girl91
05-13-2009, 16:43
http://download.pomagalo.com/330994/shte+bydesh+v+byalo+yavorov/?search=11928084&po=2

http://download.pomagalo.com/66480/lyubovta+spasenie+v+shte+bydesh+v+byalo+ot+peiio+y avorov/?search=11928084&po=3

http://download.pomagalo.com/119028/zatochenici+yavorov/?po=2

http://download.pomagalo.com/132195/zatochenici+stradanie+i+nostalgiya+po+rodinata/?po=3

detelina101
05-13-2009, 16:52
Елеонора Георгиева Тропанкова 0636045 БФ3

‘’Ще бъдеш в бяло’’ – Яворов

‘’Ще бъдеш в бяло’’ е своеобразен монолог, изповед на най-стаени надежди. Но в този монолог е заложен и един неразгърнат диалог. Още самото заглавие е обращение към един неприсъстващ в творбата събеседник, пред когото поетът изповядва себе си ‘’ще бъдеш’’. След това формата във второ лице ед. ч. се повтаря и в местоимението ‘’твоята родина’’. Диалогичните отправки бързо отпадат и стихотворението символно метафорично очертава сложния живейски път на твореца и щастливия изход сред поредица крушения. Ако съдим по цялостната поезия на Яворов, това е само мимолетен щастлив изход.
Образът на любимата се откроява с лъчисто херувимска чистота, символно синтезирана в повторението на понятието ‘’бяло’’, във ‘’вейка от маслина’’, в толкова често предпочитаното от Яворов сравнение с ангел. Тук любовта е безплътна, безтелесна. Единствената условно сетивна ремарка е ‘’ще разкрия аз прегръдка’’. Любовта в поезията на Яворов надхвърля сферата на обикновеното човешко изживяване. Тук тя е спасение, просветление, отвеждащо в други пространства на духа, далеч от мрачните терзания, носи преоценка за света и за самия себе си: ‘’света прогнил от зло/ не е, щом той е твоята родина’’. И не толкова самото любовно чувство ангажира вниманието на поета, колкот въздействието на любовта като пречистваща възродителна сила, като спасение от духовните сривове.
Яворов, крайно пристрастна и експанзивна натура, винаги е търсил една всепоглъщаща страст, в която да намери опора. В депресията му трябва спасителен остров и той го вижда в любовта. Тя е бягство от разочарованието, от нарастващото чувство на обреченост: ‘’И пак ще се обърна просветлен/ света да видя цял при ярък ден’’.
Яворов е поет на контрастите. Отделни контрастиращи понятия и цели стихове са често явление в творбите му:’’ в невярата тревожна, искам мир’’, но от друга страна, още в следващия стих заявява: ‘’И с вяра ще разкрия аз прегрътки’’. Дори и в тези единични противопоставяния обаче прозира спецификата на едно светоусещане, което възприема света най-вече в неговите сблъсъци.
Любовта е убежище на един изтерзан дух, чиито психологически травми намират осезаемо образни лирически превъплъщения: ‘’веднъж ли съм се спъвал в съсипни...’’ В херметично затворения свят на поета, егоцентрично фокусиран в Аза, в психологическите драми на разочарованието и крушението, любовта е единствен спасителен лъч. Стихотворението ‘’Ще бъдеш в бяло’’ се откроява между най-оптимистичните творби на поета. Този монолог е лирично психологическата история на една лична участ, намерила своята опорна точка в любовта. Светът остава херметизиран, но вече просветлен, изпълнен с увереност и сила. Вярва ли си поетът? Тук, в тези стихове – да, напълно! Те са така категорични, така окрилени от подема на духа, че не дават основание за друг отговор. Но цялостната поезия на Яворов бележи амплитудата на една духовна неувереност, лутането на неспокойното съзнание на поета между безверие и страстно неугасваща вяра. Това е светът на символизма; неговият отпечатък се чувства както в психологическите полюси на духовния път, така и в словесната сфера, където откриваме предпочитанията на символистическия речник: ‘’съсипни’’, ‘’сръднощни тъмнини’’, ‘’храм’’.
И все пак, въпреки оптимистичния финал на творбата, остават поредица въпроси без отговор: защо стихотворението е в бъдеще време, както и редица други творби, в които се възраждат надеждата и вярата във възможното просветление, в щастието и в духовния мир. Наистина в граматическата форма на бъдеще време е заложена увереност, категоричност, но бъдещето не е реалност, а желание, намерение. То е възможност, а не действителност. Догадките и предположенията, самата отправка в бъдещето създават особена атмосфера на неуловими психологически нюанси, толкова разнопосочни и толкова изплъзващи се, още повече, че зад всеки въпрос надзъртат нови и нови въпроси без уточнено решение. Такава е модерната стилистика на новата поезия от началото на 20 век. Поетиката на символизма води към трудно уловимите лабиринти на Аза, където една загадка насочва към следващата. А във финала на ‘’Ще бъдеш в бяло’’ не бива да отминаваме и условното наклонение ‘’аз бих намерил’’. Колкото и да е уверен поетът в своята решимост и в своята духовна победа, тя не остава ли по-скоро самоизмамна увереност в един мираж?

detelina101
05-13-2009, 16:53
ЛЮБОВТА СПАСЕНИЕ
В СТИХОТВОРЕНИЕТО
„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО" ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ

(1.) В началото на XX в. Пейо Яворов е сред най-четените и
най-обсъжданите творци в тукашната културна среда. Принадле-
жащ към кръга „Мисъл", един от четиримата, свързали имената си
с амбициозна програма за модернизиране и европеизиране на бъл-
гарската духовна действителност, големият творец превръща и жи-
вота си в специфичен естетически факт, взидан в сградата на наци-
оналната култура, значещ и до днес по характерен начин за изкуше-
ния от литературата сънародник.

Може би и заради много коментираната лична драма на Яво-
ров лирическите му текстове, интерпретиращи любовта, интимното
преживяване, страстта, са сред най-популярните му произведения -
в тях аудиторията разчита присъствието на автобиографичната
споделителност, тълкува ги като документ на сложната (и посвоему
зрелищна) съдба на художника.

Поетът представя в стиховете си различни лица, различни ре-
ализации на любовното чувство. То може да се разрази като особе-
на хищност, като парадоксален в същността си порив по унищожа-
ването на възжелания друг („Демон"), може да се тълкува като раз-
криване на невъзможното в близостта („Сенки"), може да причиня-
ва болка като от рана („Стон").

Любовното чувство за лирика Яворов може да се окаже и
своеобразен „път за храма", преживяване, отварящо душата към
доброто, към способността за молитва и потребността от вяра.

(2.) „Ще бъдеш в бяло" е творба, пресътворяваща именно то-
зи потенциал на копнежния порив по другия, именно това лице на
обичта. Като нагласа на сетивата, настроеност на духа, тип реакция
спрямо собствената влюбеност стихотворението е в характерен
„разговор" с „Две хубави очи", „Пръстен с опал", „Вълшебница".
За аза в творбата ,,любов" е името на позитивното начало в същес-
твуването, тя е „наместник" на небесното в света на човеците. За
говорещия в стиховете другият - въплъщение на чистотата и доб-
рото, прегръдката, която слива с него, са шанс за спасение, за из-
ход от болката, себеразрухата и невярата. Любовта в създаваната
от думите реалност в края на краищата отключва демиургичната
мощ на индивида - доколкото го вдъхновява да създава, да вдигне
отново света из нищото, за да го дари на своята обич. В контекста
на, общо взето, смрачената като усет за битието зряла Яворова ли-
рика „Ще бъдеш в бяло" изговаря усилието на аза да превъзмогне
задълбочаващата се резигнация, да открие път, извеждащ при деня
и светлината.

(3.) В произведението съжителстват две образни типологии -
именно срещата между тях, взаимооглеждането им поражда смис-
лите на поетическия текст.

(а) „През" лирическите редове може да се реконструира бити-
ето на аза, каквото е преди срещата с любовта. Ако гази среща, поз-
наването на обичта е особеното пастояще-бъдеще на човека от про-
изведението (граматическото време, в което текат стиховете, ги ре-
шава като споделящи копнежа, мечтата, сбъднала се, но и все още
с предстоящо осъществяване), миналото му (като мисловно чувст-
вена нагласа) всъщност е негативът, обратното, другото на днешно-
то. В „онова" времепространство, „там" и „тогава" говорещият в
творбата очевидно е възприемал света като „прогнил от зло" (Аз
мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина), под-
лагал е на съмнение всичко, пребивавал е в невярата и мъчителна-
та тревожност {И ето усъмних се най-подир/ в невярата тревожна, ис-
кам мир). Негова характерна екзистенциална територия са били
среднощните тъмнини, мракът, в който духът се лута без посока
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)',
индивидът е съществувал като сред руини, откривайки навсякъде
разрухата, белезите на тлена, деградацията и смъртта.

(б) Но всичко това е отместено, отменено от една поява - мо-
же би по-скоро от появата на любовта като почти мистично прежи-
вяване, като откровение, отколкото от появата на жената. (Между
другото никъде в текста обичаното, съзерцавалото присъствие в бя-
ло не е представено в граматически женски род - небесното, духов-
но нематериалоното в това присъствие са толкова подчертани, че
„знаците на пола" са силно приглушени в портрета на спасяващата).
„Тя" е изцяло ангелически образ (Ще бъдеш в бяло - с вейка от масли-
на/и като ангел в бяло облекло...), изтъкана е от лъчи, от светлина (И
с вяра ще разкрия аз прегръдки,/ загледан в две залюбени очи./ И тих ще
пия техните лъчи -/ще пия светлина, лечебни глътки). Ако нещо от тя-
лото й се мярва в зрението на текста, то е максимално одухотворе-
ното, максимално дееротизираното (... две залюбени очи). Към ангела
в бяло азът в произведението се обръща не с плътско желание, а с
вяра - религиозният тип преживяване характеризира срещата на чо-
века от творбата с другото, с изключителното в любовта.

(в) В не едно Яворово стихотворение световете на мъжа и на
жената са абсолютно различни, с несъвместими, контрастни (като

черното и бялото, като студените небеса и прашната земя) природи
— заради това докосването, сливането им в едно е тълкувано като
невъзможност. Във визираните произведения „тя" е низменното,
пленът на материята, тялото без душа и стремежи, а „той" въпльща-
ва порива по висоти, способността за полет, жаждите на вечно тър-
сещия дух. Текст като „Ще бъдеш в бяло" е в особена позиция спря-
мо припомнената група Яворови творби (става дума за „Не си ви-
новна ти", „Затмение", „Чудовище", ,,Проклятие").

От една страна, стихотворението се подчинява на трайната
постова нагласа „мъжкото" и „женското" да се мислят като принад-
лежащи на различни, „реципрочни" едни спрямо друг светове — кон-
трастният принцип за представяне на лирическите персонажи в
творбата е отново функционализиран. Но съдържателността на две-
те специфични роли е сменена (друга е на фона на онази, приписва-
на на „неговото" и „нейното" от по-горе изредените произведения).
Чернотата, мракът, безизходицата са „неговото" обиталище, „тя"
(или „то", или „детето") е ангел - пратеник на рая, на небесата, и
обитава светлината, „тя" (или „то", или „детето") е самата надежда.

Срещата с „нея" се оказва възможна - въпреки че е от вселе-
на, „обратна" спрямо дадената на мъжа. Срещата с „нея" (действи-
телна или поне толкова силно желана, че започва да се въплъщава
в реалност, предстояща, сънувана или сбъдваща се) променя гене-
рално битието на човека в текста. Скептикът, съмняващият се се
усъмнява в самото съмнение; невярващият пожелава вярата, живе-
ещият в тъмнина е готов да види съществуващото „при ярък ден".
Боязънта пред ужаса на битието, боязънта пред гледките на един
свършен, мъртъв свят е надмогната: И нека съсипии се той окаже!/
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)/
Аз бих намерил и тогава даже/ обломки, от които да създам/ нов свят
за двама ни, и свят, и храм.

Мъжът в текста, вече виждащ себе си като единия от „двама
ни", е способен да сътвори - из руините на изгубеното - нова вселе-
на в името на любовта си. Тя събужда в него творческа мощ и воля
за живот, усет за самия себе си като за можещ и могъщ. Последният
стих на творбата позволява на мисълта да обгледа омонимията меж-
ду съществителното „свят" и прилагателното „свят", да се поколебае
дали поетът е изписвал на два пъти само едната дума, или е въвлякъл
в стиха и двете. Така или иначе припомнената семантическа двойст-
веност на „свят" всъщност припомня етимологически общото между
„свят" — „светлина" - „свят(ост)". Точно тази асоциативна серия,
разгръщаща се с напредването на текста към финала му, кулминира
в последната дума, която затваря произведението. „Храм" като по-
нятие и набор от конотации побира в себе си и крайно синтетично
изразява преживяването на аза от творбата - то е отворено към мо-
литвеното притихване, към религиозния в природата си възторг пред
чудото на възкресението, което обичта е предизвикала.

(4.) „Ще бъдеш в бяло" (стихотворение физиономично за
Яворовата интимна лирика) представя срещата между човека и
обичта, между човека и собствената му влюбеност. Тази среща е
способна да помири индивида с него самия и със света, да извика
невярващия, нощния, скептика във вярата, светлината и уповани-
ето. Понякога възприемащ интериорното си пространство като те-
ритория на нестихваща битка между доброто и злото, азът в тези
стихове вижда в любовта небесен пратеник, носещ мир на изтерза-
ния дух, обещаващ тишина на уморения от ураганите вътре в себе
си индивид. Жаждата за спасение, потребността от надежда, че то е
постижимо — универсални човешки преживявания, диктуващи думи
през всички времена и във всички земи, - говорят и в Яворовата
творба „Ще бъдеш в бяло".

detelina101
05-13-2009, 16:55
„ Заточеници „ – Яворов


Гениалният Яворов е един от модернистите в българската литература от началото на xx век, който свързва своето име с европеизирането на поетиката на лирическия текст. Критиката определя, че след Яворов не може да се пише повърхностно, защото създава клласически поетически текстове, които са диалог за живота, смъртта, борбата, страданието и мястото на човека в мирозданието, както сам Яворов определя, че са „свръх земни” въпроси.
Едно от произведенията на Яворов, елегията „Заточеници”, интерпретира трагичната същност на подвига саможертва.
Петте строфи на творбата представят жертвеното родолюбие като атестат за величието на българските борци за свобода. Трагичното спиране на борческия устрем и осъждането на борците патриоти на заточение е лайт мотив в творбата. Още в първата строфа антитезисно са въведени два мотива – мотива за великолепието на рпиродата и трагичната участ на осъдените. Това допълнително натоварва изказа сас страдание, болка и обреченост. Творбата ьвучи като трагичен монолог при раздялата с всичко ценно – род, родина и право на живот. Борбата за свобода е социално ангажорана и има политически и национален характер.
Експресивното определение на враговете на народа „рушители на гнет вековен” е характеристика на емоционалната нагласа на борците за свобода. Две стихии определят поведението на родолюбците – омраза към робството и любов към родината. Борческото поведение на заточениците е определена като съдба завидна, т.е.изпълнението на родов дълг се приема като съдбоносно важна цел, която активизира нравствения свят на бореца и го подтиква към величие „подвиг”.
Експресивната инверсия „сълзи накипели” определят изключителното страдание на заточениците при раздялата с родината.
Емоционалният градус на страданието е толкова висок, че звучи като окончателна присъда над заточениците и последното – прощавай роден край, звучи като трагичен поплак за раздяла със самия живот.

detelina101
05-13-2009, 16:56
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

Яворов е един от рядко оригинални¬те поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, за¬щото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свеще¬ните български предели.
Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите зави¬наги и насилствено ги откъсват от лю¬бимия роден край, от близките и се¬мействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борба¬та.
Яворов изобразява човешкото стра¬дание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чез¬нат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „зато¬ченици”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците.
Глаголът „чезне”по-силно раз¬трива болката по нещо, което е не¬възвратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обх¬ванали заточениците. Силна е тяхна¬та мъка при спомена за високите пла¬нини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яво¬ровите стихове:
А Вардар, Дунав и Марица... ...ще греят нам до гроб зарица сред спомена един...
Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настро¬ение в душите на заточениците.
Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на Бъл¬гария, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните въл¬ни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, по¬родени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:
Рушители на гнет вековен —
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен - .
осъди ни врага заклет...
Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родина¬та - „рушители на гнет вековен”. Тра¬гична е тяхната мечта. Предател¬ството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отде¬лени от свободното бъдеще на роди¬ната, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свобо¬дата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид¬на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:
А можехме, родино свидна,
ний можехме с до краен жар
да водим бой - съдба завидна,
край твоя свят олтар.
Състоянието на пленниците и тях¬ната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Тоi е наситен с безпредел¬на покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.
Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той от¬нася и надеждите им. Напрежението на¬раства, изразено чрез възходящата гра¬дация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухот¬ворен от Яворов, а чрез глаголите „ле¬ти”, „отнася ни” той го прави съпричас¬тен на вълнението на заточениците:
Простира нощта трилото си и веч
едва се мяркат очертани
замислените великани
на чутния Атон.
Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отмина¬ването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват лю¬бимите образи.

Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е го¬ляма:
И през сълзи насипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели
угаснал взор за сетен път.
Простираме ръце в окови
към наший изгубен рай...
горчива скръб сърца ни трови -
прощавай роден край!
Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната аго¬ния. Те са безпомощни и силата на тра¬гичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъга¬та по изгубената родина. Заточеници¬те обичат от все сърце отечество-то си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.
Всичко, което е свързано с родина¬та, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочава¬щата се болка в душите им.
Метафората „сълзи насипели” подчер¬тава трагичното чувство при сбогу¬ването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувс¬твата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточе¬ниците доказва, че те не познават раз¬двоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родина¬та: „Прощавай, роден край!”.
Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на стра¬дание и обич към поробеното оте¬чество.

CSKAFENKA
05-13-2009, 19:09
И тези,ако може:
http://download.pomagalo.com/16827/prevryshteniyata+na+literaturniya+smisyl+v+syn+za+ shtastie+na+pencho+slaveiikov/?po=16
http://download.pomagalo.com/6473/yavorov+na+nivata/?po=14
http://download.pomagalo.com/7255/obrazyt+na+ralica/?search=11935667&po=2

AmXXX
05-13-2009, 19:53
http://download.pomagalo.com/126104/biosfera+vyznikvane+i+razvitie/?search=11938630&po=1
Благодаря Предварително! :)

detelina101
05-14-2009, 07:02
ПРЕВРЪЩЕНИЯТА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ СМИСЪЛ В "СЪН ЗА ЩАСТИЕ" НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Огнян Ковачев

"Езикът е виолина, която всякой майстор нагласява по свой начин - за да свири на нея свои мелодии. Но и помимо индивиду алната работа над езика, художника не тряба да изпуща из очи, че има работа с един организъм, чийто самостоятелен живот е подчинен на изменения и обновления."
Пенчо Славейков, "Българската поезия"
Творбите от лирическия сборник "Сън за щастие" несъмнено имат доста добър коефициент на четивност в скалата на възприемателската нагласа към Славейковата поезия. Може би причината е във факта, че за разлика от "Кървава песен", например, той не е белязан с авторовата претенция за високопредставителен текст. Критическите оценки от различни времена също са рядко единодушни в своята благосклонност спрямо тези свенливи лирически песни и тяхната сложна простота. Колебливите реакции при появата им през 1907 г. могат да се разглеждат по-скоро като показателни за динамичните обрати в рецептивните хоризонти на българската лирика от началото на века. В обкръжението на "Безсъници" (1907 г.) от Яворов и Regina mortua (1909 г.) от Траянов забележимо изпъква различната организация на Славейковия сборник. Значителен брой стихотворения от него са били предварително публикувани самостоятелно или като цикли в списанията "Мисъл", "Българска сбирка" и другаде. Завършеният вариант на сборника изглежда едва ли не произволна съвкупност от тематично и формално сродни текстове, събрани и подредени по силата на случая и капризната прищявка на поета. Впечатлението за непретенциозност обаче донякъде подвежда: то се дължи колкото на синхронния контекст в българската поезия, толкова и на универсалната читателска инертност. В целостта си "Сън за щастие" е един концептуално организиран лирически сборник, с който Пенчо Славейков покрай другото се опитва да прокуди сянката на неуспеха (според него) с "Момини сълзи". Това твърдение неизбежно провокира въпроси: концептуалност с оглед на какво; кой е нейният обект и кой - носител; на какво равнище се осъществява тя и от кого? Зрялото произведение на вече поостарелия "млад" поет проявява характерната за цялото му творчество синтезираща тенденция от нивата на изказа и жанровата (не)определеност до интертекстуалните съотнасяния в родното и в чуждото литературно пространство. Само че не е ли валидно това, може би в по-голяма степен дори, за "Епически песни", а и за мистифицираната антология "На острова на блажените"? Да, наистина, но трансформационният процес в една художествена система неизбежно подкопава даже трайно установени жанрови представи и смислови пространства. Неочакваното в "Сън за щастие" е, че при тази полифункционалност хармонизиращите акценти се постигат чрез разнообразните шепоти на един медитативен дискурс и смисловите напрежения в него се долавят едва под повърхността на премълчаното. Подобно затихване на лирическия глас е симптоматична особеност на сборника - белег за преориентирането на авторовия (а по необходимост и на читателския) интерес към потока на писмото. Вариациите и модулациите на теми и мотиви се поддържат ефективно чрез постоянното преливане на текстови отрязъци, образи и значения, както между съседни, така и между отдалечени стихотворения в мозаечната структура на сборника. Тази негова вътрешна подвижност се проявява също в графичния облик и композирането на целостта: обеззаглавените отделни лирически произведения са равноположени в едно обширно текстово поле и по този начин са съподчинени на свръхналоженото поле - единното заглавие с подчертано метафоричен характер. То дава име на книгата, но и на всяко едно стихотворение в нея - знак за композиция, основаваща се на динамичното отношение между цялото и неговите части. Последното твърдение е не толкова подготвителна херменевтична импликация, колкото усилие да се отворят синтагматиката, семантиката и прагматиката на творбата и нейните прочити към нивото на макротекста. Там се изявяват по-отчетливо особеностите на новия дифузен лирически дискурс, там се осъществява и "срещата и наслагването му"1 с доминиращия в стихотворенията компактен изказ. Жанровата специфика на лирическата миниатюра може да се долови не само при опитите за "затворен прочит"2, или за проектиране на теоретични конструкции върху нея3, но и в отношението между автономността на текста й и целостта на неговия контекст - отношение, лишено от строг смислов център. Тя произвежда своите значения едновременно от двата източника. А в сериалната верига на сборника безименните, но пълни със смисъл метафори - отделните творби, неуморно изграждат метонимичния сюжет на един постоянно разпадащ се лирически разказ за вътрешния живот на своя автор, може би и на някой друг.
Сюжетната организация на "Сън за щастие" е доловена още от Боян Пенев, който в статията си "Лирическите песни на Пенча Славейков" го определя като "една лирическа поема с пролог... и епилог", а отделното стихотворение - "като лирически епизод, който ревелира някой характерен момент от една вътрешна драма".4 Разбира се, това е сюжетност от особен род, самата употреба на понятията е повече метафорична, отколкото терминологична. За критика тогава подобен многожанров дискурс изглежда не е нещо повече от възможност да се посочи концептуалната сложност на сборника. Но тя се дължи не на присъствието на изредените непосредствено по-долу мотиви - те по-скоро формират кода на поетическия език и противостоят на авторовия замисъл за наративна организация, основаваща се на времевите, пространствените и субектните знаци. Дискретните реализации на лирическите мотиви за самотността, любовта като страдание и радост, смъртта, другия бряг, радостта и мъката от творчеството според критика се обединяват в кохерентна цялост от мотива за бляна. Този висок поетизъм от една страна е сполучлив синоним на синтагмата-заглавие, а от друга страна, чрез виртуалната си поливалентност, припомня номинативната двузначност на думата за "сън" в редица европейски езици (англ. dream, нем. Traum, фр. reve и др.): едновременно "сън" и "мечта". Допълнена с богатата асоциативност на "щастие", трансцендиращата семантика на заглавието загатва тенденция към преодоляване на миметичния принцип в творбите, подготвя четящия поглед за непрестанното роене на значения. В рамките на лирическите миниатюри означаващите, означаваните, читателят и авторът разстилат тяхната мрежа. Но едва в плана на съотнасяне на парадигмалните им контексти (сборникът: творчеството на Пенчо Славейков: негов синхронен и/или диахронен контекст в българската поезия и т. н.) най-пълно се проявяват онези "модулации на съвместно съществуване", които определят литературния смисъл като динамичен компонент на текста5 и поддържат трансформативния характер на "Сън за щастие". Смисълът е постижим в пулсацията на текста: този сборник непрестанно се гради и подрива, смисълът прехожда извън и обратно в творбите; текстът му постоянно се преизтъкава.6
С присъщата си позитивистична добросъвестност Боян Пенев се насочва към описването и анализирането на "три типични художествени форми" в сборника. Класификаторите се основават на "съотношенията между личност, индивидуално настроение, от една страна, и ландшафт, от друга".7 Същественият за случая акцент в тази аргументация е идеята за съотношенията между лирическите обекти, наред с разбирането за променената семантична функция на природата - две важни за формирането на лирическата миниатюра представи. В най-голяма степен тя се доближава до характеристиките на втория и третия тип: "Поетът изчезва като личност" и "стихотворенията, що възпроизвеждат само една външна картина, без какво да е психическо персонифициране".8 За Боян Пенев обаче такива прозрения в текста само установяват границата на "художествеността". "Тия уломки" вече са лишени от самоценност и трябва да бъдат включени в някаква легитимираща ги психологическа или идеологическа концепция. При подобна стратегия текстът остава само поле за проектиране на смисъл, но не и за неговото пораждане; те са вече орисани да бъдат "разделени друг от друг". Възможно ли е изкуплението на този позитивистичен грях - едно завръщане на смисъла в "родний кът" на автономния текст, което няма да ограничи тяхната подвижност и отвореност? Или въпросът отвежда само към поредната метатекстова утопия? Интерпретацията на една лирическа миниатюра може да бъде добра начална стъпка в търсенето на дома и пътя към дома: как тази ограничено автономна творба от сборника прониква подривно в лирическия наратив за родното и завръщането към него в граничната зона между две поколения и две културни ориентации?
Наред с деперсонализацията и доминиращите пейзажни мотиви, миниатюрите (но не и всички произведения в сборника) притежават като структурен компонент по една носеща лирическия мотив семантична двойка, а самият текст се гради върху две, най-често четиристишни, строфи. Преплитането на компактната и дифузната поетика очевидно поддържа поредицата от двоични функционални отношения на различните нива в творбите. Тези особености са характeрни и за миниатюрите на Кирил Христов, някои от които се появяват синхронно със Славейковите в списание "Мисъл"9, но техните текстове са по-автономни, с фокусиращо смисъла заглавие, макар че при по-късните тази функция избледнява. Това надиграване между двамата (само в естетически план) допринася за динамиката както на жанровата форма, така и на поетическия език през този период. За Славейков жанрово-формален образец е най-вероятно детайлно коментираното в неговата статия "Историята на една малка песен" стихотворение на Хайнрих Хайне "Борът".10 Прозрял архитектониката му, Славейков не го превежда, но въвежда неговия дуалистичен принцип като смислопораждащо ядро на миниатюрите в "Сън за щастие". Лирическото движение от външното обектно съзерцание в първа строфа към съня - метафора на копнежа по непостижимото сливане между бора и палмата във втора строфа, от нагледа на актуалността към визията на другостта, както и крехкото им равновесие, имат своите аналози още в неговото заглавие, а също и в редица творби от сборника. Примерни образци могат да бъдат "Плакала е горчиво нощта...", "Вихър сви и тъмен рой...", "Во стаичката пръска аромат...", "Спи езерото...", "Погребен, и в гроба все пак е...", "На букът ръбестия ствол...", "И наяве и на сън...", "Наметнала плащ тъмен на плещи...", докато други модифицират мотива чрез употребата на персонален изказ или експлицитен психологизъм. Към първия тип се отнася и "Богоугодник сред гората..."11 - нашия парадигмален текст:

detelina101
05-14-2009, 07:03
Много бързо П. Яворов се налага като един от първенците на българската литература. Той блясва на литературния небосклон, за да се наложи с огромната мощ на словото си с неудържимите пориви на своята душа. Неговия лирически герой е сложна, богата и трагична нравствено извисена личност. Истинско идейно - художествено завоевание представлява стихотворението “На нивата” , където поетът застава на народническо - социални позиции. В него той разкрива симпатиите си към бедната селска маса и участва в пробуждането и. Още в увода на поемата поетът характеризира живота на селянина чрез непрестанния му тежък земеделски труд и дълбокото социално отчаяние: “недей дочаква и зори иди ори ори ори”. Трикратното повторение на глагола “ори” акцентира силно върху обстоятелството, че целиа живот на селяка е свързана с тейък изморителен труд, който не носи нито материално преуспяване, нито щастие. Чрез непосредствен изблик на горчилка в душата си селянинът недвусмислено подчертава реалното положение, в което е поставен: “като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия!”. Вместо с радостно вълнение утрото настъпва с тревогата и неизвестността с бремето на безизходицата. Във втората част на творбата веселата пролетна картина контрастира на мрачното вътрешно състояние на героя - отчужден и опротивял му е и пейзажът и цялата трудова обстановка: “И гледаш, слушаш незнам досадно защо ти стане: их опустяло!”. За крайната бедност говори и недояждането - “и лучец еж и водица пий”. Цялата трагичност на положението изпъква вечерта, когато се разбира, че “бирник царски дошел е днеска и сиромаси - тресе ги треска”. Чрез тази сцена авторът ясно посочва истинските виновници за народното тегло - властта и нейните представители. За художестеното въздействие на цялото произведение допринасят и редица изрази като: “напънеш рало, халосаш вола”, “недоумява кратуна проста”, “пари да падат на место въшки.” Много умело Яворов използва и повторенията - в началото и в края на всяка част, а изразът на края: “Дии ….Дии, краста дии!” получава обобщаващ отенък и подсилва още повече основното внушение. В стихотворението “На нивата” Яворов улавя настроението на епохата и въвежда нов национален колорит в поезията ни с образа и психологията на селянина. Най - висок връх в поетическото претворяване на селската трагедия е поемата “Градушка”. От природното бедствие поетът е съумял да изобрази истинска социална драма. С изумително майсторство са предадени сложни душевни вълнения предчуствие и плаха надежда, страх и отчаяние от картината на опустошението: “ Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! А то - градушка ни удари…” На преден план изпъква цялата “неволя клетнишка” на социално онеправдания “ труженик селяк”. В стиховете: “Спри… недей… труд кървав боже пожалей” се подчертава страданието, протестът, горчивото съзнание за безпомощност. Чрез тях точно в кулминацията на ужаза се внушава представата за страшната социална трагедия в живота на селянина. Битовата картина с подготовката на жътвата е колоритна и свежа - разговорът между ранобудната невяста и нейния мъж, хокането на сънливия Ваньо, появата на Сивчо. Но в суетнята се примесва и радостното очакване и вътрешния смут, че трагичното пак може да се повтори. Промените в природата, слънчевия огън страшния задух са добре познати на селяка - трагични признаци на идващата нова голяма беда. Напрежението достига своята кулминаци в петата част , където картината на стихията е органично преплетена с човешките преживявания. Реалността преминава сякаш в нещто нереално в космическия безкрай, земята и небето се сливат в едно. В “Градушка” поетът разкрива трагизма в живота на бедните селяни, неговата суровост и зависимост от стихиите на природата и превратностите на времето. С най- хубавите си и значителни произведения Яворов се проявява като застъпник на реалистична, обществено - активна поезия като внася в нея нови теми и нов прогресивен дух. Той обогати българската литература с нова похватност, нова езикотворна струя, бликаща от дълбините на народните говори, обагрена от богата емоционалност.

detelina101
05-14-2009, 07:04
П.П. Славейков- Образът на Ралица
Големите поети са ярки творчески индивидуалности.Но в своята самобитност имат нещо общо -те израстват на основата на традицията ,като я надмогват ,зареждат я с ново художествено виждане ,с непознати етически търсения.Традицията носи в себе си натрупаното през годините ,установеното в естетическото съзнание на нацията.Тя е начин на национално мислене.П.П.Славейков е явление ,в чието творчеотво можем да намерим отговор на този общ за литературата проблем.Това е творецът ,който наследява художествените ценности от традицията и в същото време съзначтелно и активно и противоречи ,търсейки нов път за развитието на българската литература.
От познатите във фолклора битови поеми ,той създава нов жанр -битийни поеми ,чрез които не просто описва бита на народа ,а прониква дълбоко в човешкото битие ,стреми се да осмисли философски човешкия живот.Славейков изгражда образа на Ралица с дълбок психологизъм вниквайки в духовния и свят.Необикновената физическа красота на героинята /девойката/ е предетавена от поета по подобие на народните песни чрез сравнение:
"Като оназ вечерница в небето,
една бе в село Ралица девойка.
.................................................. ...
Той беше строен явор столоват
тя тънка ,вита ,кършена лоза....”
Сравненията са взети от народния бит ,близки до народното светоусещане /като вечерница ,като мъгла е западнгл на всички погледът и/.Новото ,индивидуалното при Славейкове ,че успява да надмогне постоянните епитети /черни очи ,снага топола/ ,характерни за народната песен.Той използва друг подход за внушение на необикновената и хубост -чрез психологическото въздействие на героинята в/у другите:
"Че модрият и поглед бе западнал,
като мъгла на всички на душата
и мислите им все около нея
се виеха ,кат сърмений колан
о кръшната и тънка половина...”
Момците ,пленени от хубосшта и ,се надпреварват да и напият вода ,да се хванат до нея на хорото.Образът на Ралица е изцяло потопен в поетичната атмосфера на народния бит.Пасторалните картини -хорото ,кладенеца ,сватбата -сьздават онзи колорит ,в който се разтварят едновременно и психологическото състояние на героинята ,и драматичната и съдба.Насочвайки се към човешката душа ,Славейков открива нравствени ценности и добродетели с е ететическа стойност -открива своята мяра за човешка красота ,Ралица е носителка на изконно български добродетели; тя е обобщен образ на българска та жена през вековете ,потвърждение на вечните ,непреходни ценности в българския национален характер.
Тя е бедно момиче ,"сиротно чедо" ,но не ламти за богатство -оженва се не за заможния Стоичко Влаха ,а за бедния ,но с добро сърце Иво.Житейската и философия е проста ,но мъдра ,народностна ,основана на ярата ,че щастието се гради не на богатството ,а на обичта м/у хората.0т обра за на Ралица струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена ,с открит характер ,с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”.Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата м/у Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар.Героинята отстоява правото сина личен избор в любовта ,свободата си да обича ,убеждението в типично народностен дух/ ,че любовта е единствена ,неповторима:
"-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.
Не е то пита ,то не се ломи!"
Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкркват извисения и духовен облик ,нравствената и сила. Нейната неподкупност и твърдост в любовта напомнят моралната несломимост на Петко-Славейковата Гергана.Двата образа са обединени от идеята за красотата и величието на българката която гордо защитава човешката си индивидуалност.
Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица.По психологически път е предадена здравата връзка ,единството м/у Ралица и Иво -неясният ек ,докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й.Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания.Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение -мълчанието ,бездействието край огнището ,разменените лаконични реплики.Финалът на творбата е силен ,с богато идейно -художествено внушение -своеобразен апотеоз на удивителната сила на героинята да се бори с нещастието ,на жизнения и дух ,стоицизма ,нравствената и красота -типични черти за българката и за българския национален характер.
На преден план в поемата е поставен проблемът за страданието -обикнат ,близък ,автобиографичен за Славейков.Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух ,като критерий за морално -етична извисеност.Победата на Ралица ,която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка ,е тържество на човешката индивидуалност над живота ,над съдбата.Така и проблемът ,разработен от позицията на отделната личност ,/а не като колективно страдание ,както при възрожденските творци/ ,придобива нова и оригинална интерпретация -чисто Славейковско звучене.
Мотивът за преодоляното страдание е свързан с нравствения максимализъм на Ралица.Тя се отказва от любов ,родост ,младост ,за да се отдава на майчиното си чувство и на своята единствена обич.Поведението е равностойно на човешки подвиг.Затова тя според Славейков е прекрасна ,т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност ,за нейната красота.Красотата в творчеството на П.П.Славейков е осъзната като нравствено -етична и естетическа категория.Поетът не конкретизира красивото ,а търси неговите духовни измерения ,вътрешния му смисъл. Ралица ,Райка ,Галина /"Неразделни"/ ,Петкана /"Чумави"/ -това е типът женска нравственост с иконостасна пречистеност.Издигнати до нивото на ренесансови мадони ,те са символ на българката от онова далечно патриархално време. Нещо повече -отъждествява своята представа за висока нравственост и красота с етичните норми на народа.Това нетрадиционно отношение към красотат е отправната точка в новаторските постижения на Славейков.

detelina101
05-14-2009, 07:06
1Биосфера,възникване и развитие, организация на биосферата, основни екологични категории, екосистеми,закони за имърджентността и синергизма

За пръв път понятието биосфера се появява в трудовете на австрийския еколог Едуард Зюс. Има няколко трактовки на термина биосфера: 1)биологична (субстратна); 2)географска (пространствено субстратна); 3)обща научна трактовка (еволюционна субстратно – пространствена). Субстратно – биологичната разглежда биосферата като съвк. От всички живи организми. Географската се използва за обозначаване на една от геосферите, която влиза в географската обвивка наред с хидросферата, литисферата и атмосферата, но отличаваща се от тях с наситенистта си от живи организми.Еволюционна – според академик Вернадски биосферата е тънкия слой от живо вещество, а живото вещество той разглежда като съвкупност от различни организми, които подобно на газовата маса обгръщат земната повърхност и оказват известно „налягане” в/у обикалящата среда, заобикалят предметите, които им пречат при тяхното движение или ги покриват. В същност биосферата е една планетарна биосистема, в която процесите на кръговрата на веществата и потока на енергия са взаимно свързани в глобален мащаб. Тази система е отворена и се състои от отделни подсистеми и елементи. Ролята на живото вещество е твърде голяма и разнообр. И тя е така в зависимост от функциите му: 1)газообмена в природата. Огромното колич. газове има преди всичко биогенен характер и тяхната поява и баланс се дължи на жизнената дейност на организмите.2) калциева функция – образуват се големи залежи на органогенни варовици.3) окислителна функция – при нея органичната маса от една страна се разрушава и се освобождават различни минерални компоненти, а от др. страна се преобразува саммия мминерален състав на литосферата. Биосферата е една непрекъснато развиваща се система и е резултат от продължителната еволюция на живото вещество в единството на неорганични условия за неговото съществуване. Според редица автори еволюцията на органичния сват е преминала през няколко етапа: 1-ия се характеризира с появата на биотичния кръговрат на веществата и появата на литосферата като зенмна обвивка; 2-рия се харктеризира с появата на многоклетъчните организми и усложняване на цикличните структури на живот. Тези 2 етапа са т. нар. биогенеза. Следващите етапи се характеризират с появата на човешкото общество, с биотехносферата и също така със сферата на разума (ноосфера). Според Вернадски биосферата се състои от 7 елемента: 1)живо в-во; 2)биогенно в-во: 3)минерални в – ва; 4)преходни форми м/у биогенно в-во и минерални вещ-ва; 5)радиоактивни в-ва; 6)разсяни атоми; 7)в-ва от космически произход. Ако това се обобщи биосферата се състо и от 3 основни компонента: 1)живи организми (растения, животни, микроорганизми); 2)минерални вещ-ва; 3) продукти от дейността на организмите. С най – съществено значение са първите и неслучайно се счита, че биосферата е резултат от еволюцията н аорганизмовия сват. Установено е, че процентно 2млн. вида растения, животни и микроорганизми формират една обща биомаса, която е в %10^15 тона. Това е обаче само около 0.3% от масата на цялата биосфера. Въпреки тази сравнително малка биомаса живото вещество е най динамичната съставка. Всички автори са едунодушни, че биосферата обхваща цялата хидросфера и цялата суша и теоретично е възможно живите организми да обитават атмосферата предимно тропосферата и долните части на стратосферата. Част от организмите населяват горната част на литосферата на дълбочина 10 - 15км.Организация на биосферата – организмите не са безредно разпространени в биосферата, те не живеят изолирано и извън заобикалящата ги среда. Съжителствата или групировките на организмите в/у даден атеритория представляват т. нар. ценози. Когато става дума за групировка от растителност те се наричатр фитоценози, за животни – зооценози, а за микроорганизми – микробиоценози. Терминът биоценоза за пръв път е въведен от немския учен биолог Мобиус. Според него това е обединение на живи организми съответстващо по състав, брой на видовете и индивидите на някакви средни условия на средата, т. е. Това е едно обединение, в което организмите са свързани с взаимна зависимост и се запазват определени места благодарение на постоянното им размножаване. В зависимост от броя на популациите и от техните взаимоотнишения се различават прости и сложни биоценози. Според средата, в която се развиват биоценозите са земни и водни. В случаите когата съобществата са еднородни по състав и заемат значително голяма повърхност се наричат биоми. Биомът мможе да се разглежда като географска област или група от областил ,които имат характерна или специфична проява н аекологичните условия необходими за развитието на растенията и животните, които са приспособени към тези условия. Микробиомите на нашата планета са: 1)тундра – тук основни лимитиращи фактори саъгласно закона за минимума (на Либих) и спрямо закона на толерантността са ниските температури и кратките вегетационни сезони. В редица случаи валежите са ограничени, но те н есе отнасят към лимитиращите фактори. Тук почвената основа почти изцяло е замръзнала, а растенията са треви, храсти и лишеи; 2)тайга – за нея е характерен широк пояс на иглолистни гори, доминир ажизнената форма на смърча, за който са характерни целогодишни плътни сенки, поради което храстите и тревите са сравнително слабо развити. Срещатат се предимно дребни животни; 3)степи – характерни за тях са тревите, средното количество на валежите е 250 – 750мм/м^2. За този биом е характерно натрупването на хумос и формирането на черноземни почви; 4)тропически степи и савани – характеризират се с група от растителност (дървесна), която се разполага в областите с по – голямо количество н авалежите; 5)пустини –в районите където падат малко валежи. Единствените места, където има големи пустини и валежи почти не падат са Централна Сахара и Северна Чили. Биоценозите немогат да се развиват самостоятелно извън средата, която обитават. Пространството с относително еднородни условия и едн аи съща биоценоза се нарича биотоп. Всяка биоценоза заедно със средата на обитаване образува цялостна система. В своят асъвкупност тези системи представляват биосферата като цяло. Изполват се три термина за тези структурни единици – биогеоценоза, екосистема и ландшафт. Понятието биогеоценоза е въведено от Сукачев, според него това е съвкупност на еднородни природни явлевния на, а именно на атмосферата, растителността,на животните, микроорганизмите, почвата върху определен район. Според него повърхността се състои от 2 основни части: 1)абиотична среда (екотоп), където главни елементи са въздух, почва, среда, светлина, влага; 2)биотична среда – това е биценза съставен аот растения, животни и микроорганизми. С подобно съдържание е и понятието екосистема. Тя е съвкупност от организми, които не могат да се отделят от обкръжаващата ги среда и които с нея образуват единна физическа система. По – късно ученият Одум дава следното определение – живите организми и тяхната нежива абиотична нежива среда си взаимодействат и влияят много съществено. Екосистемите биха могли да се определят като една най – обща съвкупност от биоценозата или живите организми и екотопа (средата). Биоценозата се състои от: фитоценоза (продуценти); зооценоза (консументи); микробиоценоза (редуценти). Фитоценозата е съвкупност от растителни видове или техните популации, които населяват даден атеритория. Тя се характеризира с наличието на зелена растителност, която има голямо значение за осъществяване на различни процеси свързани с формиране на различни биогенни елементи и биоммаса. Зооценозата се среща навсякъде в биотичната среда .Това са хетеротрофни организми – I-ви порядък – тревопасни животни; II-ри порядък – месоядни. Редуцентите – те също немогат да произвеждат хран аот неорганична материя и са пак хетеротрофни т. е. консумират готова храна.

Йерархични нива в биотичния спектър на биосферата
По принцип йерархията е стъпаловидно разположение в един ред. На всяко ниво в реултат на взаимодействието с околната среда възникват характерни функционални функции. Едно характерно йерархично биотично ниво има следния вид: ген – клетка – тъкан – орган. индивид – вид на организма – съобщества – биосфера. Следствието от йерархичната организация на биосистемите се състои в това, ч при обединяване на компонентите, множествата в по – големи функционални единици в тези така формирали се единици възникват качествено нови свийства, които не се срешат в предходните йерархични нива. Това са т. нар. имърджентни свойства на различните биосистемни нива, които в редица случаи са непредсказуеми. Закона за имърджентността гласи, че когато едно ново вещество се получава от сбора на др. вещества, то новото вещество не притежава аритметичния сбор на качествата на неговите събираеми. Законът за симергизма в значителна степен прилча на предходния. Синергетиката се занимава с изучаването на систените, които се състот от мн. подсистеми с различна природа, които обаче по съставен начин си сътрудничат и по този начин възникват нови системи, които вече имат нови св – ва. Тези системи притежават св-ва, които не съществуват в нито една от подсистемите.

Литосферата като екологичен фактор
Образуването на почвите се явява резултат от протичането н адва основни процеса: изветряване и почвообразуване. В зависимист от условията на образуване скалите се разделят на 3 основни групи: магмени, утаечни, метаморфни. Магмените скали се образуват при втвърдяването на магмата (лавата). В едни случаи изхвърлената лава застива на повърхността на повърхността на земята и се формират т. нар. ифузивни скали. В др. случаи магмата застива и изкристализира дъкбочина – инрузивни скали. Магмените скали са 95% от литосферата, съдържат SiO2 и в зависимост от съдържанието те са: кисели; средно кисели; основни и ултраосновни. За почвообразуването най – голямо значение имат гранитите. За тях е характерно наличието на алкални и алкалоземни метали. Утаечни скали – формират се при утаечни процеси в природата. Това са чакъли, пясъци и др. Метаморфни скали – при тяхното формиране влияние са оказали и някои процеси на вторично превръщане. Такива са мраморите. От гледна т. на екологията изследването на металинските скали е от съществено значение. В съвременни условия това е особено важно, тъйкато в редица случаи почвите се замъряват с токсични компоненти като тежки метали Ni,Hg,Cd,Zn,Cu., а също така и с радиоактивни вещества и при съответни ситуации е необходимо да се докаже произхода на тези замърсители. В редица случаи е установено, че наличието на такъв замърсител се дължи на естеството на скалите. В районо където на повърхността се образува слой от чакъл се формират киселинни неплодородни почви, които са непригодни за формирането на горски масиви. На варовика се формират почви с неутрален х-ер и почвите се насищат с калций, които действа неблагоприятно на някои растения. Почвата е една от най – важните еколог., аиботични фактори. Тя има свойството плодородие. Основните й компоненти са твърда фаза, почвен разтвор, почвен въздух и живееща фаза. Почвата се състои от много малки почвени тела наречени педони. Те са тела с 3 изменения и голяма повърхност от 1 – 10м^2. Най важни екологични параметри на почвата са: 1)почвен профил, който е съвкупн. от генетично близки и закономерно изменящи се почвени хоризонти и почвена скала. В зависимост от генетичното развитие на почвения профил се различават няколко основни почвени хоризонта; - хумусно акумулативен е органично минерален. В зависимист от съдържанието на хумуса се дели на няколко подхоризонта: 1)хумусно – елузиален – има нанесен слой ог глина и формираните почви имат както неутрален така и слабо кисел х – р и наличие на SiO2; 2)торфен хоризонт – развива се в места с влажен климат и в случаите когато валежите преобладават на изпарението; 3)преходен хоризонт – в него се осъществява преходния м/у хумусно – елузиален и почвообразуващата скала.; 4)почвообразуващата скала е субстрат при който се образува почвата. Физическите св – ва на почвите са: 1)плътност – тя определя масата на дадения оразец почва, която се намира в единица обем; 2)обща порьозност на почвите – това е сумарното пространство на порите разположени в 1-ца обем. ОПП от 25 – 70% и в тя има голямо значение за растенията, тъй като при по – голяма ОПП до тях има по – голям достъп на въздух и вода.. Физико – механичните св – ва са: 1)пластичността – това е св – то на почвата да променя своята форма под въздействието на външни мех. сили, без разкъсване, като след прекъсването на тези сили има св – вото на запазването на придадената фаза; 2)набъбване – това е увеличаване обема на почвата при овлажняване; 3)свиване на почвата – това е намаляване обема си, получават се големи пукнатини и се отразява неблагоприятно на растения, защото се разкъсват техните корени; 4)механ. сурбционна способност – изразява се в това, че почвата като поресто тяло задържа редица механични примеси, които се съдържат например в природните води. Особено важна е физико – хим. сорбционна способност, която включва обмяна на йон. Тя е непрекъснато протичащ процес, при който става обмен на йони м/у почвения р – р и почвените колоиди, които са предимно аморфни. (ПК) Ca + Na+ (ПК)Na + Ca^2+; (ПК) Mg + Na+  (ПК) Na + Mg^2+ - йоннообменен процес. Течна фаза в почвите. Значението на почвения р – р за храненето на растенията е свързано с това, че съдържащите се соли преминават през почвата към корените на растенията и оттам се разпространяват към другите части на растенията. Най – важните воднофиз. параметри са: 1)максимална абсорбционна влагоемкост – тя отразява количеството вода, която дадена почва може да задържа чрез силите на абсорбцията; 2)пълна влагоемкост е най – голямото количество вода, което почвата може да съдържа, когато са запълнени всички нейни пори; 3)коефициент на трайно завяхване т. е. при дадена влажност растенията придават признаци на завяхване, които не изчезват, след като бъдат пренесени в атмосфера наситена с вода. Почвена реакция – по принцио почвена реакция се определя с PH стойностите на почвения разтвор, когато PH < 7 реакцията на почвата е кисела, около 7 – неутрална, над 7 – основна. При обилни дъждове и не висока температура, при разлагането на орган. остатъци се формират орган. к – ни и се наблюдава кисела реакция. В зависимост от отнасянията на растенията към киселинността на почвата те биват: ацидофилни (кисели почви); базофилни (алкални) и неутрофилни. Газообразен състав на почвата Този състав се представя от почвения в –х, който се дели на свободен в – х и в – х, който е абсорбиран в почвения р – р. ПО количествен състав въздухът в почвите се отличава от атмосферния. За него е характерно по – малко съдържание на О2 и много по – голямо съдържание на СО2. Тази разлика се определя както от жизнената дейност на корените на растенията, а също така и от дейността на различните организми. Силните дъждове предизвикват запълване на порите на почвата с вода и изтласкване на въздуха в тях. Това се наблюдава при прекомерно напояване. Колкото на по – голяма дълбочина е разположен почвения слой толкова по – вис. е СО2 и по нисък О2 това влияе отрицателно в/у растежа на растенията. „Живееща” фаза на почвата включва всички живи организми от растителен и животински произход, които оказват влияние на почвообразуването. Освен бактериите в почвата живеят гъби, гъби водорасли, червеи и др. М/у микроорганизмите и растенията съществуват сложни екологични зависимости. Около кореновата система на редица растения се образува благоприятни условия за натрупване на микроорганизми. Засоленост на почвите – е свързано с тяхното обогатяване с лесно разтворими соли като NaCl, MgCl2, Na2SO4 като, когато концентрацията е на 0.5% тези почви са силно засолени, от 0.2 – 0.5 среднозасолени и от 0.1 – 0.2% незасолени. Растенията от екологична гледна точка са 2 гр: 1)халофити – които се срещат на засолени местообитания и които лесно се приспособяват към високо засоляване в почвата; 2)гликофити – растат на незасолени местообитания и почти немогат да се адаптират към засолени почви. Системата почва/растения по отношение на храненето е отворена система, в която йоните се движат продължително от единия край почвата на с – мата към другия край, където се натрупват – растенията.Тази с –ма може да изпълнява своята екологофункционална роля само ако се поддържа непрекъсната м/у корените и хранит – те вещества и водата в почвите. В зависимост от общото съдържание на хран. елементи в почвата и необходимостта и взискателността на растенията към тях растенията се делят на: - еутрофни растения, те се нуждаят от голямо количесто хранит. в – ва; - олиготрофни – нуждаят се от сравнително малко количество хран. в – ва. Едни от най важните елементи съдържащи се в почвата са: Na; P; K; Ca, Mg; Fe; Cu,Mn,S

Въведение и предмет на екологията, уникалната ист. Еволюция на предмета и съдърйание на екологията, мястото на екологията в съвременната наука. Екологични знания жизнена необходимост на съвременната цивилизация
Последната тртина на 20 век и началото на 21 век се х – рат с влошаване на качеството на обкръж. човека околната среда. Несъответствието м/у високите темпове на нарастване на населението на земята, свръхурбанизацията и развитието на технологиите в световен мащаб доведоха до замърсяване на водите, почвите, въздуха на обширни територии с твърди отпадъци и намаляване на растит. и животински видове локални и регионални тези изменения добиха глобален характер. Започна да се говори за екологична криза. Основните проблеми с екологията в настоящия момент са: 1)глобално затопляне; 2)изтъняване на озоновия слой; 3)ерозия на почвите; 4)киселинни дъждове; 5)замърсяване на Световния океан; 6)недостиг на питейна вода и др. За предотвратяване на последствията от тези неблагоприятни развития в комп. на околната среда, за предотвратяване на стихийни събития свързани с това, могат да помогнат екологичните знания. Единствено чрез тях може да се осъществи хармонията м/у човека и природата, могат да се вземат правилни решения с цел охрана на околната среда. Още от дълбока древност, когато човекът е започнал да се интересува от заобикалящата го среда във връзка с неговото оцеляване той е започнал да събира сведения за близко разположени гори, реки, езера, в които да ловува, а също така за пещери, които да живее. В редица древни писмени източници и в редица скални рисунки се среща информация за начина на и за редица животни. В традовете на редица древни писатели се срещат сведения с ясно изразен екологичен характер. В трудът на Аристотел „ История на животните” се среща описание и систематика за начина им на живот, за видовете хранене. Развитието на екологията е свързано с медицината. Почвеното плодородие зависи от съдържанието в почвата на някои вещества, които когато са в недостатъчно количество ограничават добивите. Вернаски разглежда биосферата като една своеобразна обвивка на земята, чието развитие се обуславя от дейността на живите организми. Голямо значехние за провежданне на занятието екосистема има английският ботаник Тенсли, като той назовава екосистемата като съвкупност от съвместно обитаващите организми и необйходима за тяхното съществуване среда. През 1971г. Комонар дефинира 4 базови закона на екологията: 1)всяко нещо е свързано с друго нещо; 2)всяко нещо трябва да отиде някъде; 3)природата знае най – добре; 4)няма такова нещо като безплатен обяд. Оуен разработва редица проблеми като опазване на почвата, водите и дивите животни. Създадени са модели за предпазване на човечеството от екологична катастрофа. Предлагат се конкретни решения за намалението на противоречието човек – природа. Екологията изучава организмите и функционирането на надорганизмовите системи на различни равнища – популации, екосистеми и биосфера. Определението за екологията като наука за язаимодействието на организмите м/у себе си и с околната среда. Глобална екология – разглежда земното кълбо като единна екосистема. Екология на човека – занимава се с взаимодействието на човека с природата и го разглежда като биологичен вид. Теоретична екология – занимава се с основните понятия. Приложна екология – занимава се с мероприятията. Екологията е тясно свързана с отделните природни и обществени науки и има подчертан интердисциплинарен характер. Екологията използва различни подходи при изучаване на своя обект, от важно значение за нея са пространствения и исторически подход и др. Пространствен подход – характерен за всички природни науки, при него се изследва дадения процес или явление в конкретен пространствен аспект, при системния подход всеки от компонентите на околната среда се изследва в съответната взаимовръзка, структура и се взимат съответните мерки.

Хидросфера – абиотичен фактор
Водата в хидросферата е един от основните компонентъи на околната среда, от чието количество и качество зависи равновесието в природата и съществуването на живота като цяло. Водата е един от най – съществените компоненти на биологичния кръговрат и има съществено биологично значение. Тя влиза в състава на всички живи организми и съставлява около 65% от телесната маса на възрастните хора и 75% от телесната маса на малките деца и новородените. Дневната нужда на вода за над 18 годишна възраст е 35 – 45гр/кг тегло. По данни от рзлични източници е установено че средно всеки жител на нашата плааета изразходва м/у 300 – 600л. на ден. За България е установено, че един жител изразходва 250 – 300л. вода за питейно – битови нужди. В доклад на Световната банка е публикувано, че около 1млрд. души са лишени от годна за пиене вода, а около 10млн. годишно умират поради консумация на вода с лошо качество и мнението на специалистите е че войните през 21 век ще се водят не за нефт, а за вода, тъй като на всеки 20години консумацията на вода се увеличава около 2 пъти. Водата се използва в съвременната промишленост – за производство на 1 кг. хартия са необходими 0.2куб. вода; за 1 кг влакно 5.6куб вода; за 1кг ацетатна коприна 2.8куб вода. Археологически останки от редица изчезнали градове показват, че тяхното местоположенине е било свързано прдимно с различни обекти. Археологически разкопки в Египпед, Индия и Китай разкриват останките на значително по размер и на сравнително високо технологично ниво водопроводни съоръжения.
Хидросферата е водната обвивка на земята обхващаща океанските и морските басейни, чиято повърхност е 2/3 от общата земна повърхност, а също така се простира и в/у сушата на земята, чрез рената мрежа, езерата, блатата, ледниците и вечният сняг. В хидросферата водата е представена предимно в течното си състояние – морета, океани и т. н., но и в твърдото си състояние в зависимост от сезона и географското разположение. В атмосферата водата е представена предимно в парообразно състояние, но и в твърдо като сняг и скреш. В биосферата водата е представена в течното си състояние. Хидросферата се е формирала с геологичното сътворяване на земята, като според някои автори водите произлизат от дълбоките недра на земята и нейното предвижване годишно е 1куб километър. Общият обем на водата в хидросферата е 1.39млрд куб. км. От това количество в/у сушата са разположени 90млн. куб км. Солените води представляват 94.8% от общите водни запаси. На земята пресните води са около 35млн. куб км, но не всички от тях са достъпни за ползване. Около 69% са под формата на лед. Годишно възобновяемите водни ресурси възлизат на 47хил. куб км. Средната скорост на водообмена представена за Световния океан е 2600години; за езерата 10години; за реките е 12 дни; за атрмосферните води е от 8 – 10 дни. Хидросферата е вайен екологичен фактор, който играе съществена роля за развитието на живите организми на земята, и в тази връзка за нормалното съществуване на тези организми от съществено значение са качествата и свойствата на водите. Особено голямо значение има солесъдържанието на водите (минерализацията им). Съществува класификация на природните води в тази връзка – свръхпресни под 0.2гр/л минерализация; пресни от 0.2 – 0.5гр/л; много слабо солени от 0.5 – 1гр/л; слабо солени от 1 – 3гр/л; солени от 3 – 10гр/л и води с повишена соленост от 10 – 35гр/л. Солесъдържанието в природните води оказва съществено влияние на процесите, които пречистват водата. В морската вода възстановяването на качеството на водата протича с много малка скорост. Важно значение за екологията имат показателите – РН, прозрачност, вкус, мириз, температура, разтворените газове в нея (О2,СО2,сероводород). Установено е че в околности където има широколистни гори РН е над 7, а при иглолистни стойностите са по – ниски. В резултат на антропогенната дейност на човека е възможно стойностите на РН да варират. Прозрачността на водата има съществено значение за проникване на слънчевите и топлинни води, като в това играе роля фотосинтезата. Температура – водите в природата могат да бъдат студдени до 10градуса, хладни от 10 – 20; топли от 20 – 50; и горещи от 50 – 100. Когато температурата превишава с 3 градуса характерната за дадения сезон температура имаме топлинно замърсяване на водите. Съдържанието на СО2 – съществува равновесие, което е въглекисело: CO2 + H2O  H2CO3  H^++ HCO3^-  2H^++CO3^2-

Тук има СХЕМА

Сероводородът се формира най – често в областите, където се появява сулфидна руда, при редукция на сулфатите до сулфиди. В Черно море такъв слой има под 200м дълбочина, в такава среда почти липсват форми на живот. Основни фактори, формиращи състава на водите и имат отношение към водните екосистеми. Различават се основно преки и косвени фактори, а също така главни и второстепенни. Преки са тези, които влияят непосредствено в/у състава и свойствата на водите – почвата, скалите и др. Косвените фактори са тези, които действат посредством главните фактори – релеф. Към главните фактори се отнасят тези, които способстват за формиране на природните води от точно определен хидрохимичен тип. Второстепенните способстват за появяване на води на други странияни компоненти, като типът на водата остава непроменен. Релефът е косвен фактор оказващ влияние в/у водообмена, а от него зависи минерализацията на водите, така например на възвишенията на склоновете се установява повърхностен поток на валежната вода, контактът й със земните недра е кратък и минерализацията е ниска. В ниските форми на релефа е по – силно е изразена инфилтрацията на водата през почвения слой и се наблюдава по – висока минерализация. Климатът е също второстепенен фактор и въздейства в/у състава на водите чрез валежите, температурата и чрез изпарението, тъй като първи стадий на формиране на водите е в атмосферата, то зависи от района в близост до заводи или в планински райони – валежната вода съдържа компоненти, които са характерни за въздушния басейн на дадения район. В планинските райони водата е с много ниска минерализация, не съдържа замърсители и е с добри питейни качества. При формиране над промишлени райони съдържа повече замърсители. Когато водата се формира при земните слоеве от съществено значение за нейния състав е газовият състав на почват, протичането на процесите на изветряване на скалите, процесите на йонен обмен с почвен комплекс. Важен момент е и биологичното изветряване, където важна роля играе растителността – проявява се в райони, където количеството на валежите превишава изпаряемостта на водата и температурата е сравнително восока, в тези районо се формира една значителна маса от органични киселини, която въздейства в/у съдържанието на минерали. Химическите фактори за състава на водата са: валентността и йонните радиуси на йоните, които действат в/у подвижността им. Окислително – редукционна среда – когато даден район се характеризира с окислителна среда обикновено съдържащите се йони са в по – висока валентност и образуват трудно разтворими съединения. Вредукционна среда кислорода отсъства и във водата се образуват газове като амоняк и сероводород. Антропогенни фактори – фактори, които се дължат на човешката дейност, в резултат на които съставът на водите се променя. Водите се обогатяват на редица нежелани компоненти – нефт и нефтопродукти, механични примеси, йони на тежки метали, нитрати, нитрити, амоняк, ПАВ, и фосфати, различни органични компоненти.

iveetyy
05-14-2009, 10:03
http://download.pomagalo.com/196808/globalni+ekologichni+problemi/?po=9

http://download.pomagalo.com/314655/ekologichni+problemi+na+biosferata+vliyanie+na+cho veka+vyrhu+neya/?po=2

Мерси предварително =)

Tedi4ka
05-14-2009, 10:33
http://download.http://www.teenproblem.net/school/196808/globalni+ekologichni+problemi/?po=9

http://download.http://www.teenproblem.net/school/314655/ekologichni+problemi+na+biosferata+vliyanie+na+cho veka+vyrhu+neya/?po=2

Мерси предварително =)

Съдържание:

1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
2. Изчерпване на природните ресурси.
3. Замърсяване на околната среда.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
2.4 Замърсяване на водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.








Развитието на човешките общества винаги е било съпътствано от един или други проблеми, притежаващи различна степен на важност. Начините, по които те са били решавани, са предопределяли с години напред хода на историческото развитие на отделни страни или цели континенти, при това тзи ход нерядко е взимал трагични за хората обрати.
Тези глобални проблеми: мирът и сигурността на земята, екологическия, продоволствения, демографския, енергийният, суровинният проблем и др. По своя произход те са резултат от протичащите в съвременния свят процеси на глобализация и изпълняват ролята на движещи сили в развитието на световните системи. Тъй като се пораждат при функционирането на глобалните системи и тяхното взаимодействие, те не могат да се разглеждат изолирано един от друг, а трябва да се има предвид единството и взаимозависимостта им.
Гигантското потребление на природни богатства поражда проблема за ресурсите, които застрашително намаляват. Запасите, с които Земята разполага – нефт, въглища, дървесина, рудни изкопаеми, минерали и други се изчерпват , а предвижданията сочат , че не е далеч денят, когато човечеството ще започне да се сблъсква с дефицита на някои от тях.
Екологичните проблеми са сред най – разпространената тема за дискусии, започнали ит втората половина на XX век насам. Това е обяснимо, защото пораженията, които нанася човешката дейност върху природата застрашават живота на земята и съществуването на цивилизацията изобщо. Интензивното развитие на индустрията е сред големите причинители на замърсяванията на околната среда, особенокогато в процеса на производство се предизвикват екологични катастрофи, причинени от промишлени аварии, изливане на отровни вещества в реките, езерата, нефтените разливи от танкери в моретата и океаните и т. н. Човечеството навлезе в XXI век със сериозно увредена природа.
1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
То представлява преминаване на слънчевата светлина през атмосферата до земната повърхност и отразяването й обратно във въздуха, където се прихваща от парниковите газове.
Макар че този процес е естествен, човешките дейности увеличават все повече концентрацията на парниковите газове, а от тук се повишава естествената температура на Земята: изгарянето на изкопаеми горива ( каменни въглища, петрол и природен газ ), което води до отделянето на въглероден диоксид, метан, азот и др. парникове газове; изсичането на горите ( които преработват въглерода от атмосферата по време на фотосинтезата ), повишава нивото на въглероден диоксид.
Директни прояви на дълготрайната тенденция на глоблно затопляне са: горещи вълни и периоди на необикновено топло време; порои и бури; тежки снеговалежи в по – северните райони в северната част на северното полукълбо и екстремно високи температури и суши в южната част на същото; затопляне водата на речните басейни; повишение на морското ниво от 15 до 100 см в резултат на горните явления и заливане и наводняване на плодородни ниски земи и крайбрежия.
2. Изчерпване на природните ресурси.
В следващите 50 години, когато населението ще достигне 9 милиарда, нуждите на човечеството ще се увеличат драстично. В развиващия се свят стремежът към икономически напредък води до повишена консумация на енергия – до 2050 г. консумацията на енергията ще се удвои. Човечеството не може да се върне назад. То се нуждае от огромни количества енергия за: набавяне на прясна вода; функциониране на заводите, домовете и транспорта; поддържане на образованието, здравеопазването и прехраната. Ние разрушаваме и много от растителните и животинските видове, с които живеем заедно на планетата. Сега по света видовете изчезват 1000 пъти по – бързо, отколкото се развиват новите видове. В началото на 20 век горските площи на планетата са били 5 млрд хектара. От тогава насам се свиват до 3,9 млрд хектара.
Според Института за световни ресурси ( WRI ) само 40 % от световната горска покривка може да бъде определена като девствени гори с жизнеспособни популации от най – различни видове. Сечта на дървесина също причинява сериозни загуби, защото обикновено е без управление, осигуряващо устойчиви добиви. Значителни загуби на гори се наблюдава и заради разчистването на земята за селскостопански нужди и за производство на биодизел.
Достъпът до земя е важен източник за социално напрежение. Обработваемата земя на човек от населението намалява от 0,23 хектара през 1950 г. на 0,10 хектара през 2004 г.
Туризмът също със своето бързо разрастване, има своя принос за разширяване на градските райони и също може да увеличи затрудненията в зони, които вече страдат от проблеми с водите. Изсичането на горите, свръхексплоатирането на пасищата, прекомерната оран и разширяване на селското стопанство върху слабоплодородни земи, които се запускат, след като почвата започне да изчезва води до загуба на земни ресурси. Този процес на превръщане на плодородни земи в пустеещи, вследствие на свръхексплоатиране, и лошо управление се нарича опустяване. Всичко, което води до премахвоне на защитната тревиста и дърведна покривка, прави почвата уязвима.
Състоянието на световните запаси от риба също илюстрира опасността от свръх употреба на природните ресурси и увреждане на функциите на екосистемите. Рибата е последният най – главен хранителен ресурс от дивата природа. По оценки на Организацията по храните и земеделието ( FAO ) на Обединените нации, 75 % от световните запаси от риба са обект на свръх улов.
Светът страда от сериозен недостиг на вода, който е невидим, исторически скорошен и се разраства. Сред най – видимите проявления на недостига на вода са пресъхващите реки и изчезващите езера. Свръхексплоатирането на водоносните пластове, заедно с отклоняването на води към градовете допринасят за растящия дефицит на вода за напояване, което означава намаляване на реколтите от зърно и след това и продоволсвен дефицит.
При положение, че земята и водата стават дефицит, можем да очакваме надпреварата сред обществата за тези жизненоважни ресурси да се засилва, особено между богатите и тези, които са бедни и живеят в лишения. Намаляването на поддържащите живота ресурси на човека, което е свързано с прираста на населението, застрашава да понижи жизненото равнище на милиони хора под чертата на оцеляването. Това може да доведе до неуправляеми социални напрежения, които да прераснат в мащабни конфликти.
3. Замърсяване на околната среда.
Проблемът със замърсяването не е нов за човечеството. Това, което е актуално за проблема замърсяване днес е , че светът не е вече безкрайно сравним с интензивността на замърсяването. В околната среда – атмосферата, водата, почвата и др., както и в цялата биосфера се съдържат различни вещества. Те се намират в концентрация, която се колебае в определени граници. Замърсяване има, когато съдържанието на тези вещества надхвърли определени допустими концентрации. Макар, че за замърсяването да има различни дефиниции, най – общата, която е уместно да използваме тук е следната: замърсяването е свързано с наличието на вещества или енергия, чиято природа, местонахождение или количество има нежелан ефект върху околната среда. Затова и Закон за опазване на околната среда определя „замърсяване на околната среда” като промяната на качествата й вследствие на възникване и привнасяне на физически, химически или биологически фактори от естествен или антропогенен източник в страната или извън нея.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
Атмосферата се оценява като замърсена, когато в нея присъстват вредни газове, пари, течни или твълди частици, включително и радиоактивни, които влиаят неблагоприятно на живите организми и растителността, променят климата на Земята, намаляват видимостта, както и нанасят материални щети.
Замърсяването е следствие основно от изгарянето на т. нар. изкопаеми горива. Това са нефтът, природния газ и въглищата. Самите замърсители под формата на газ и прах причиняват киселинни дъждове. Дъждовните капки са със слабо-киселинен характер заради въглеродния диоксид в атмосферата, но азотните и серни оксиди образуват по-силни киселини, оказващи неблагоприятно действие върху растения и животни. По-голямата вреда, която нанася въглеродния диоксид, е прекомерното затопляне на атмосферата, т.е. парниковия ефект. Повод за притеснение дава все по-намаляващата концентрация на озон в атмосферата – т. нар. изтъняване на озоновия слой. Всяка пролет озоновият слой над Антарктида изтънява с 50% и се възстановява през лятото. Това е най-голямата озонова “дупка” на планетата. Основните източници на замърсяване са промишлените предприятия и топлинните електроцентрали, транспорта, бита.

2.4 Замърсяване на водата.
Колко сериозно е замърсяването на водите?
Основен източник на замърсяване на питейната вода са отпадните и канални води. От началото на Индустриалната революция фабриките изхвърлят непотребните продукти от своята дейност в реките, езерата и моретата. Това вреди не само на местната флора и фауна, но и на растенията и животните на стотици километри разстояние. Освен от производството, замърсяване се получава и от домакинствата. Селското стопанство е друга проблемна област. Изкуствената тор, увеличаваща добивите от реколтата, и пестицидите, използвани за унищожаване на вредителите, попадат директно от почвата в подпочвените и питейните води. Тези химикали причиняват болести у децата. Недостигът на сладка вода непрекъснато нараства. Около 1/3 от населението на планетата изпитва постоянна нужда от вода. На човек от населението на България годишно се падат по 2000 м3 вода, докато на бедуините в Сахара – по 60 м3. Основните причини за възникването и задълбочаването на проблема с недостига на сладка вода са:
- непрекъснатото нарастване на потребностите от вода вследствие на бързото увеличаване на населението в глобален мащаб и интензивното развитие на отрасли, потребяващи големи количества вода;
- загубата на сладка вода, последица от намаляване на дебита на реките;
- прогресивното замърсяване на водоемите с промишлени, битови и други отпадни води. Изострянето на проблема с недостига на водните ресурси води до социално икономически и регионални екологични проблеми;
- сериозно се застрашава здравето и живота на хората;
- ограничават се темповете на икономическо развитие на отделните региони и страни;
- силно се нарушава състоянието на водните екосистеми. Изключително тежки последици върху природата имат нефтените петна, получаващи се при аварии на танкери. Тъй като нефтът е по - лек от водата, той изплува отгоре. Тези разливи покриват хиляди километри и спират достъпа на кислород и светлина до морските обитатели; причиняват натравяния и смърт на крайбрежните птици, риби, ракообразни и други. Има още един по-специфичен вид замърсяване на водата – т. нар. термално замърсяване. Причинява се от чистите, но горещи води от пречиствателните станции, които освен пряко, нараняват морските обитатели и косвено като намаляват съдържанието на кислород във водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
Екологичните функции на почвената покривка се изразяват чрез способността й: да акумулира водните запаси, хранителни елементи, активно органично вещество и свързаната с него химична енергия; да осигурява условия за жизнена дейност на растенията и микроорганизмите; да регулира химичния състав на атмосферата, повърхностните и подпочвените води; да поддържа устойчивостта на геоекосистемите.
Деградацията на почвата бива: почвена ерозия; дехумификация; вкисляване; засоляване; вторично уплътняване на почвите; сезонно повърхностно преовлажняване; нарушени земи; техногенно замърсяване. Замърсяването на почвата е едно от основните увреждания на почвата, а останалите деграционни процеси са резултат от екологични проблеми свързани с другите елементи на околната среда. Това настъпва най – често при горене, при пръскане с различни пестициди, при изхвърляне на промишлени и битови отпадъци, при поливане със замърсени води.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци е от десетилетия. Наред с умишленото изхвърляне на токсични вещества в околната среда, има още два основни източника – места – стари складирвания на отпадъци и инцидентните емисии. Токсичните отпадъци не се разпадат и обезвреждат по естествен начин бързо. Радиоативното замърсяване се приема за едно от най – новите замърсявания на природната среда. Приложението на атомната и ядрената енергия в мирния живот за производство на електрическа енергия изисква ПООС да осигури защитата от радиация и от евентуални аварии, а също мястото и начините на изхвърлянето на получените радиоактивни отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.
Политиката по опазване на околната среда разработва система от обществено – политически, правни, социално – икономически, технически, педагогически, хигиенни, естествено – научни и др. мерки, насочени към поддържане е създаване на оптимални екологични условия на сегашните и бъдещите поколения.
Поставянето на екологични цели дават насоката за всяка правителствена, обществена и частна екологична инициатива във всеки регион и на всяко ниво на управление. Основните екологични задачи можем да формулираме така:
Да се защити живата и здравето на хората и на тяхното потомство
Да се защити живота и благосъстоянието на животните и растенията, техните съобщества и местообитания
Да се защитят природните и културните ценности от вредни въздействия
Да се предотврати настъпването на опасности и щети за обществото в резултат на екологични кризи.
Тези задачи могат да се реализират като се осигури:
1. Качествена околна среда;
2. Запазване на биоразнообразието – друга екологична задача ( свързана с околната среда ), която има отношение към въпроса какво ще оставим като наследство на бъдещите поколения е запазването на биоразнообразието. Биоразнообразието се отнася до многообразието на видовете, тяхната генетична разнородност и разнообразието на видовете, които те обитават.
Единно е становището, че важна екологична задача е разнообрзието на видовете да се поддържа. Това е не само заради самите тях, но защото животът на земята на земята е неумолимо свързан и зависим. Но най – голямата заплаха за биоразнообразието е разрушаването на естествените обиталища на видовете.нарастването на населението, бедността и икономическото развитие на основните фактори за това ( изсичат се тропически гори, обработваемата земя се преобразува в земя с друго направление на използване, пресушават се мочурища, расте замърсяването ).
Толкова са сложни взаимовръзките, породени в екосистемите и биологичните общности, че учените никога не биха могли да гиразбератнапълно. Допреди 10 години се говореше за около 1300 застрашени видове и още около 4000 кандидат застрашени. Затова и беше приета Конвенция за биоразнообразието ( конференция на върха в Рио де Женейро ). САЩ макар, че е един от участниците на конференцията, който не подписва тази конвенция, разработва през последните 10 години много програми в подкрепа на националното и световното биоразнообразие.
Цялото общество трябва да работи за разработване и въвеждане на стратегически инициативи в областта на политиката по опазване на околната среда. Основно в този процес е процеса на планирането, в който участват публичната администрация, производството и отделните граждани.

Tedi4ka
05-14-2009, 10:34
http://download.http://www.teenproblem.net/school/196808/globalni+ekologichni+problemi/?po=9

http://download.http://www.teenproblem.net/school/314655/ekologichni+problemi+na+biosferata+vliyanie+na+cho veka+vyrhu+neya/?po=2

Мерси предварително =)

Биологичното разнообразие е необходимо както за нормалното протичане на процесите в биосферата, така и за оцеляване на човека. Обедняването на екологичното разнообразие е глобален екологичен проблем, който се засилва от останалите екологични глобални проблеми като: обезлесяването, замърсяването, изтощаването на природните ресурси, нарушаването на енергичното равновесие на земята, изменението на климата, нарушаването на биогеохимичния кръговрат, изтъняване на озоновия слой, глобалното затопляне и др. Нека да кажем по нещо за тези проблеми.
Обезлесяването на планетата е много по- бързо от залесяването. Горите и горските площи заемат 1/3 от сушата на Земята. Те имат много странна полза за човека: като източник на дървесина, гориво, храна, работа, дивеч. Те регулират оттичането на падналите валежи, пречистват водите, въздуха, омекотяват климата, задържат почвата и други. Въпреки всичко посочено, всяка година 245http://www.teenproblem.net/forum000 км2 се очистват от дървета. Ако тази тенденция продължи в следващите 50 години, ще изчезнат между 245 млн. видове растения и животни. През последните 200 години са унищожени 97% от дървесните гори в САЩ, 53% от горите в Европа са засегнати от киселинни дъждове. Тропичните валежни гори са много важни за регулиране на климата. Те заемат 6% от сушата, но съдържат повече от половината биологично разнообразие. От около пет десетилетия 40% от тези гори са унищожени. През 80те години годишно бяха изсичани 7.3 млн. Ha годишно тропични гори за освобождаване на обработваема земя и още 4.4 млн. Ha годишно за дървесина. С тази скорост на изсичане след 170 години ще изчезнат всички тропични гори. Гората се унищожава от строителство, от пожари и др. и изходът от кризата е залесяване, поставяне под защита на определени територии, определяне на режима за използване на горите и др.
Друг екологичен проблем е разрушаването на озоновия слой. Нека първо да дадем характеристика на озона. Той е апотропна нестабилна модификация на кислорода. Молекулата му се състои от три атома кислород, свързани под ъгъл 116.5%. Представлява синкаво оцветен газ – във втечнено състояние е тъмно синя течността, а в твърдо – тъмно виолетови кристали. Образува се в тропосферата под въздействието на азотни оксиди.
Стратосферният озон е т.нар. озонов екран, който е резултат от еволюцията на атмосферата в продължение на милиони години. Намира се на 20-50 км над земната повърхност и предпазва живота на земята от вредните ултравиолетови лъчи. През последните 15 години озонът в озоновия екран е намалял с няколко процента, южно от Екватора, изтънява повече отколкото на север, особено над Южния полюс. Средно годишното изтъняване на озоновия слой в областите южно от 60° южна ширина. С 6% факторите, които го разрушават са азотните оксиди, високата температура, радиоактивните лъчения при ядрените взривове, фероните (широко се използват в агрохимията).
Последици от разрушаването: меланома (рак на кожата), ослепяване поради предизвикан от ултравиолетовите лъчи катар на очите. Само 1% намаляване на озоновия слой към края на 2030г. може да причини ослепяването на 100http://www.teenproblem.net/forum000 души.
Изход от кризата: Протоколът от Монреал 1987г. гласи, че производството на ферон трябва да се замрази на равнището на 1989г. и да се намалява постепенно с 20% до 1994г. и с 50% до 1999г., подписан от 30 страни и Европейската общност.
Друг проблем е глобалното затопляне. Ако температурата на Земята се повиши с 1.8° до 2020г., както учените прогнозират, ще предизвика повишаване на нивото на Световния океан с 20 – 65 см до 2100г. и ще причини непредсказуеми проблеми във флората и фауната. Факторите, които причиняват глобалното затопляне са техногенни и ето някои от тях:
Изменения в ландшафта – засягащи растителната покривка (изсичане на гори), овлажняването (пресушаване на блата), разпределението на водните басейни (създаване на язовири) и др. В резултат се изменя радиационният и топлинен баланс на земята.
Увеличаване на техногенната топлина в атмосферата при производство на енергия – средно годишно в атмосферата се отделя около 2,1.1020J техногенна топлина, т.е. 0.006%от слънчевата радиация, която се поглъща от атмосферата и земната повърхност.
Увеличаване на концентрацията на CO2 в атмосферата.
Увеличаване на съдържанието на аерозона в атмосферата.
Поледици: стопяване на морските ледове, а след това и в планините, унищожаване на крайбрежните ивици, изчезване настрани и др.
Изход от кризата: ограничаване на употребата на изкопаемо гориво, залесяване и увеличаване на горския фонд, отглеждане на водорасли, които по- активно да поглъщат CO2 и други мерки, които ще намалят глобалното затопляне.
Друг проблем е замърсяването на атмосферата и хидрисферата. Под замърсяване на атмосферата се разбира рязка промяна в газовия състав на нормалната атмосфера. Главни замърсители са: Северните океани, въглеводородите, финния прах, азотните окиси, въглеродният диоксид. Основни източници са транспортът и промишлеността, когато в замърсяването на атмосферата не участва човекът. Това се нарича естествено замърсяване (при изригване на вулканите в атмосферата се изхвърлят огромни количества прах; различни смоли и др.; големи пожари – те също отделят много несвойствени вещества). Макар и в големи мащаби при естетсвеното замърсяване природата се оправя като се възстановява ставнително бързо нормалното състояние на газовете в атмосферата.
Последици: парников ефект.
Изход от кризата: приоритет на всяка държава е опазване на атмосферата. Промишлените предприятия се оборудват с филтри и други технически съоръжения, автомобилите използват безоловен бензин и др.
Замърсяването на хидросферата – водата се замърсява от следните замърсители – минерални хранителни вещества, употребяващи кислород органични вещества, болестотворни организми, утайки, радиоактивни вещества и топлинно замърсяване.
Изход от кризата: ограничаване на нейното замърсяване и построяване на пречиствателни станции за пречистване на водата.
Друг важен екологичен проблем е замърсяването на почвата. Почвата не е мъртво геологическо тяло, а жива изключително сложна материя, обитавана от множество микроорганизми и висши животни и растения. Минералните вещества, намиращи се в почвата представляват нейното богатство.
Почвата е повърхностният слой на литосферата до 3 – 4 м дълбочина. Тя е природно тяло и в нея протичат особено важни жизнени процеси, осигуряващи развитието на растенията и животните, а оттам на човека.
Замърсители на почвата – тежки метали. Например, в почвата попадат около 0.4 млн. t олово годишно, битови и жилищни отпадъци, топлоенергията, отпадъци от тежката промишленост, пестициди.
Последици от замърсяването: торове, които се използват за торене на почвата могат да увреждат здравето на човека.
Изход от кризата: нови технологии, които да са малко отпадни. Оптимизиране на торенето. Стриктно спазване на международните договорености за опазване на земята, почвеното богатство и плодородие, подходящи мерки за борба с вредителите и болестите.

rashito0o
05-14-2009, 12:57
Ако може:

http://download.pomagalo.com/86872/sila+ili+slabost+e+da+prostish/?po=1

http://download.pomagalo.com/28712/tragichna+predopredelenost+na+choveshkata+vina+sof okyl+edip+car/?search=11960764&po=1

http://download.pomagalo.com/55/elektra+bezsmislieto+na+otmyshtenieto/?search=11960790&po=1

http://download.pomagalo.com/38255/nravstvenite+poslaniya+na+desette+boji+zapovedi/?search=11960831&po=1

detelina101
05-14-2009, 15:21
Сила или слабост е да простиш



Прошката - за някои сила , за други слабост, е нещо от което човечеството се нуждае. Да простиш означава да дадеш втори шанс на човек, който е сгрешил,да повярваш в разкаянието му и в доброто в него.Хората правят грешки постоянно , та живота не е ли точно това - допускането на грешки и поучаването от тях?Как бихме се научили кое е правилно и кое - не ако не рискувахме, ако не грешахме? И не заслужава ли човек втори шанс за това, че се учи да живее и търси своя път в живота?Нима е израз на слабост да повярваш, че в хората има и добро?Когато прощава, човек се бори със собствените си чувства - със страха да не бъде наранен отново и с желанието да повярва на разкайващия се. Да се срещнеш лице в лице със собствените си стархове показва не само голяма смелост, воля , но и сила на духа.
Поради тези причини смятам, че прошката е израз именно на силата.Хората , които смятат че това не е така се самозалъгват.Веднъж излъгани или наранени не могат да се доверят на даден човек, а в това аз не виждам нищо символизиращо сила.Виждам само страх.Страх да не страдат отново, но те трябва да разберат, че трябва да се поемат раискове, защото най-големия риск в живота е никога да не рискуваш.Човек има нужда да прощава и да се доверява,защото ако не го направи ще се пита:"Ами ако му бях простил?".За да разберем дали наистина някой се е променил трябва първо да му дадем шанса да ни го докаже, но за това се иска смелост,смелост,която не всеки има.
Но все пак има и такива,които вярват, че всеки заслужава втори шанс,че ако се вгледаш по-отблизо в някого ще откриеш и неговите добри страни.И точно тези хора се извисяват над останалите,които не смеят да се изправят лице в лице с заобикаляшия ги свят ,поради това ,че могат да бъдат наранени.Тези ,които са готови да преглътнат болката си и да простят са истински силните.Те заслужават възхищение,защото е наистина трудно да се довериш отново на някой,който те е предал.Но ако се замислиш,ще осъзнаеш, че никой не е безгрешен , и че в това да допускаш грешки няма нищо фатално,защото иначе няма да разберем кое е правилно и кое не е,но по-важното е да се поучим от тези грешки .И тези,които смятат, че да простиш е слабост трябва да се запитат дали те никога не са допускали грешки,и дали хората, които са им простили са били просто наивници или страхливци.
Аз лично мисля, че тези хора са разбрали, че всеки един се нуждае да му бъде простено, да му се довериш отново,да повярваш в него,да му дадеш надежда.Да смяташ, че да простиш е слабост означава да си песимистично настроен към света - постоянно да очакваш да бъдеш предаден или наранен,да не смееш да се довериш на никого и когато погледнеш в някого да търсиш лошите му черти,за да си намериш някаква причина поради , която да не му вярваш.Как тогава ще откриеш прелестите на живота?Как ще се насладиш на този живот?Та нали живеем за да сме щастливи, а щастието едва ли означава да обръщаме гръб на заобикалящия ни свят,защото ни е страх от неизвестното.
Хората трябва да си прощават единна друг,за да го има разбирателсвото между тях, за да я има тази търпимост към другия,от която целия свят се нуждае.Имаме нужда да вярваме, че у всеки е останало по нещо добро, че хората могат да се променят към това по -добро.Наистина е трудно да се довериш на някого,който те е предал, но когато преглътнеш собствените си страдания и го направиш,чувстваш облекчение.И ако да поставиш молбата за прошка на другия пред своята собствена болка не е сила,то тогава кое е?Вярата в искреността , в доброто е онази сила, от която всеки един се нуждае, за да превърне светът в едно приветливо място,където да живее, и където да бъде щастлив.

detelina101
05-14-2009, 15:23
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ТРАГИЧНА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ВИНА
Представата за Света, за Вселената е представа за двуликост - Светът се явява едновременно и светлина - Космос (хар¬мония), и мрак - Хаос. Този дуалистичен образ съдържа в себе си идеята за харак¬тера на Вселената, намираща израз в по¬вечето древногръцки трагедии. От тази гледна точка, двете „лица” на Всемира се явяват на човека в своята цялост, непротиворечивост. В трагедийното произ¬ведение позицията на хората спрямо Все¬лената е променена. От участник човекът се превръща в мислител - той „става” онзи, който иска да познае, да открие скритото, да разгадае тайнството. Изведнъж целостта на Света се разпада. Колкото повече индивидът научава за него, толкова повече остава скрито, кол¬кото повече успява да „извади” нещата около себе си от мрака на непознатото, от хаоса на неоткритото, толкова пове¬че те потъват и размиват очертанията си в него. Двете „лица” на Вселената за¬почват да се осмислят като трагично противоречиви. Светът се оказва трагич¬но раздран от мрак и светлина. Нещо повече, човекът, като част от този свят, се „разпъва” на неговата двуликост, разкъсван е от вътрешната му противопоставеност. Човешкото започва да осъз¬нава и търси себе си сред необятността на всичко заобикалящо го, но се оказва твърде ограничено, малко и нищожно.
Светът, съграден от хората, е неустойчив, защото представлява твърде малка част от Вселената, на чиито „капризи” изцяло е подчинен. Подредеността му рухва, превръщайки се в привидност, в илюзия за спокойствие и щас¬тие. Винаги съществува опасност от „завръщане” на хаоса. И именно в това вечно битие на мрака се състои тра¬гичното. В „Едип цар” Софокъл търси причината за тази трагичност в самия човек. Желанието за промяна позицията и гледната точка към света е причина за човешкото нещастие. Фактът, че човек от участник е превърнал себе си в наблюдател, задълбочава неговото соб¬ствено страдание. Именно поради това още в началото на произведението Едип се самопроклина, без да знае оба¬че какво върши:
И ако той живее тук, във моя дом, и аз го зная, клетвите, изречени от мене, нека паднат на главата ми!
Клетвата на героя „зазвучава” дори като двойно самопроклинане; един път той проклина себе си като извършител и втори път - като човек, който гледа, познава, но не вижда самия извършител. По този начин още в самото начало на трагедията се поставя проблемът за необходимото наказание. Героят сам го предизвиква, сам - чрез собствената си клетва.
Проблемът за рода и престъплението спрямо него като предизвикана трагич¬на съдба за Едип присъства още в само¬то начало на произведението. Истина¬та за рода е налице, но героят не я забе¬лязва, защото макар и явна, тя е скрита за него:
...Но днес е мое царството, което беше негово, и моя е съпругата му, мое е леглото му.
Едип сякаш „изповядва” греха си или най-малкото пряко го изказва. Но геро¬ят не става нещастен от това, тъй ка¬то не подозира истината. Собстве¬ният му грях остава скрит за него, за¬щото той не знае. Видимото се оказва невидимо. Именно тези взаимовръзки между скрито - явно, знаене - незнаене, очертават основния проблематичен кръг в произведението. В този контекст се появява и още един мотив - мотивът за мълчанието. Героите, ко¬ито познават истината, мълчат, отказват да говорят. Още в първи епизод Тирезий не иска да казва на царя това, което той знае като прорицател:
Пусни ме! Ако слушаш, безболезнено ще понесеш ти-своето, аз-моето.
Овчарят и Йокаста, когато разбират истината, реагират по същия начин:
Овчарят: Недей ме питай, царю, моля те!
Йокаста: За бога! Ако още жалиш себе си, това не питай!...
Идеята за мълчанието, отказът от изричане, назоваване на истината е представено успоредно с мотива за не-виждането, не-слушането. Едип сякаш не възприема нищо около себе си. Тире¬зий директно посочва източника на бе¬ди и кой е причината за това: „Незнай-ният убиец си самият ти!”. Героят обаче оставя казаното от прорицателя без адекватен отговор, той сякаш не го чу¬ва: „Не за радост ме обиждаш втори път!”. Едип проявява дори упорство в не-чуването си; той не слуша обясненията на Креон, не слуша предупрежденията на хора. Почти нищо от това, което му се казва, не достига наистина до него.
Самата истина „се крие” несъзнател¬но от героя чрез отказа от говорене. Дори когато е явна, тя остава скрита, невидяна. Узнаването на истината при¬чинява огромни страдания. Те са по-скоро „продукт” на знаенето, а не на същ¬ността на наученото. Не самата исти¬на е ужасна, а нейното разбиране. Имен¬но поради това в трети епизод Йокаста моли Едип да забрави:
Какво? Кого ни сочи?... Не мисли това... И забрави ги... тия празни приказки...
Забравата носи спокойствие. Забравяйки, героинята може да продължи да живее щастливо. Достатъчно е да се пренебрегне явното, да остане то скрито, неузнато. Достатъчно е да не се пи¬та! Усещането за трагичност, за ужасност, за страдание се „отмества" сякаш от същинския грях на Едип (прес¬тъплението към рода). Проблемът за знаенето е същностен израз на стра¬данието, на трагичното... Но героят иска да знае, не може да се примири, да остане неудовлетворен в питането си. От самото начало се забелязва тази жажда за узнаване, устрем за получава¬не на отговори. С гняв Едип предизвиква отговора на Тирезий:
И във своя гняв не ще пропусна нищо аз от туй що виждам... ...Аз дойдох, неукият Едип, и ги смирих-намерих отговор с ума си, без да ме научат птиците.
Гневът на героя е следствие от накърнена гордост, а тя, от своя страна, е предвестник на идваща трагедия. Едип смята себе си за знаещ и поради това отхвърля всеки, който по някакъв начин го кара да мисли противното. Не разби¬ра думите на мъдреца в първи епизод („Как всичко казваш тъмно и загадъчно!”), но ни най-малко не подлага на съмнение собственото си „знание”. Проява имен¬но на гордостта му е и решението да напусне родния си град, защото науча¬ва от оракула съдбата си. Възможността да се промени ходът на божествено предопределената съдба е най-дръзката проява на гордост от страна на героя. В древногръцкия начин на световъзприемане това се разглежда като проява на хюбрис - нарушение на уста¬новените от боговете закони. И пора¬ди това е проява на дързост:
...Божествени закони има за тях-родени са те в небесния ефир. Олимп е техен родител - не ги е създал човешкият смъртен род.
Именно тези божествени закони не спазва Едип, опитвайки се да избяга от онова, което му е отредено. Но вината на героя не се състои в самото бягство, а в убедеността му, че той знае и че човешкото познание може да надделее над съдбовната необходимост. Едип се възгордява от собственото си знание, решава, че той - човекът, може едва ли не да отхвърли повелята на боговете. Пределната точка на тази самозабравена гордост намира израз в отричане¬то на истинността на божественото слово, а оттук и на самото божество:
Ах, жено, кой ще гледа днес питийския пророчески олтар или пък птиците, според чиито крясъци аз трябвало баща си да убия!
Знанието на Едип е човешко, а не божествено и затова то е насочено срещу него. Не може да разкрие тайнството на света, да познае истината, която всеки момент заплашва да разруши човешкия идиличен свят. Човекът трагич¬но се сблъсква с невъзможността да уп-равлява света и собствения си живот... От позицията на знаещ, Едип търси незнанието и това подсилва усещането за трагичност:
Не, не! Да можех да затворя извора на всеки звук, заключил бих отвсякъде тогава тая тъй нещастна моя плът! Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е да не съзнаваш своето нещастие.
Когато човек участва в живота на све¬та, той „има” неговата цялостност, възприема го като неразгадаема тайна - без да пита, просто живее. Тогава именно той е и истински щастлив, необременен от всякакво познание, щаст¬лив е, защото се чувства Като нераз¬делна част от цялата Вселена.

detelina101
05-14-2009, 15:24
Познавачите на старогръцката литература твърдят ,че древните елини подреждали имената на известните хора и забележителности в списъци - музите били девет, чудесата на света - седем , великите трагици - трима : Еcxил, Софокъл и Еврипид. И тримата драматурзи били привлечени от мита за злочестата съдба на Атридите, и тримата създават по този мит трагедии, дори \"Електра\" на Софокъл и тази на Еврипид са поставени на сцената в две последователни години. Но независимо от това, че разработват една и съща тема , образите,които изграждат , силни и налагащи се в съзнанието на зрителя , носят вече различни послания .
В трагедията на Еврипид въпросът за отмъщението е решение за Електра и Орест , предизвикано от тежката им съдба и мисълта за възмездие , търсене на справедливост в рамките на човешкия живот.Клитемнестра, убила своя съпруг Агамемнон и отнела на децата си правото на лично щастие , трябва да получи своето наказание. Но е трагично когато една майка е жестоко наказана от своя син и дъщеря, когато ръцете на нейните деца забиват ножа, отнел последния и дъх. Това е безсмисленото отмъщение, което засилва трагизма и чувството за вина. Никога между престъплението и възмездието няма равновесиe, остава само тягостното чувство за празнота, за нарушена хармония на личния свят.
Промените, които правu Еврипид , ако сравним неговата \"Електра\" с трагедиите на предходниците му , се налагат още в пролога. Действието не се равива в двореца, а в малка селска къща . Така още в началото Еврипид премахва един от елементите на традиционната схема на класическата трагедия - мястото на действието . В \"Електра\" този интериор отговаря на размислите на селянина с които започва трагедията . Дo него е подстригaната късо Електра , омъжена за човек с друг социален статус, принудена да върши домакинската работа, а ведрото до нея напомня непрекъснато този факт . Но мислите и са заети с друго - ненаказаното престъпление на нейната майка и униженията, на които е подложена . Cелянинът до нея е собствения и съпруг,но той знае , че не му подхожда тази жена от знатно потекло, макар самият да е обзет от благородство и доброта. Думите на Орест , непознат до този момент , са за него:
Уви,
Не съществува знак на доблест!Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни
една духовна нищета в богатия
е светла мисъл в тялото на бедния

Орест е дошъл да търси помощ от сестра си, уверен , че неговия синовен дълг изисква отмъщение . Електра все още не знае кой е странникът, но изплаква пред него болката си - окаяния си външен вид , мъката, която е завладяла сърцето и и най-вече желанието за отмъщение . : О, да умра, но да погубя майка си!\" Появата на стареда е свъзана с разпознаBането между Орест и Електра. Те сътворяват зловещия план , които в своята същност илюстрира два погубени човешки живота.Отмъщението обзема техните души и сетива и нищо не е в състояние да ги отклони от избраното решение. Орест ще убие Егист , а Електра майка си . Но Орест трябва да убие този, който е взел мястото на баща им, които ги е лишил от дом и бъдеще. Той е мъж и негово задължение е да отмъсти , той е син и трябва да върне достойнството на семейството , той има определено място в двореца на своя баща . Но Орест не взема сам своето решение - убийството за него не е желаното възмездие. Аполон му npaща своята повеля да отмъсти, но за Орест това не е достатъчно , той не се решава и след предсказанията на оракула търси подкрепа от сестра си.
Електра няма друг път - отмъщението ще реши нейната съдба. Протипоставена на своя брат, тя изглежда нетипично силна за една жена. Загубила баща си и спокойствието на царския дворец , тя е решила да отмъсти , дори тогава , когато убийството е на нейната майка . Егист е убит, жертвения нож забива Орест, обзет от гняв и мъка. Над мъртвото тяло Електра излива в дълъг монолог своята ненавист.
Но когато в далечината се появява колесницата на тяхната майка, Орест е разколе*ан. Той вече не е толкова сигурен в правотата на Аполоновата заповед . Неговото коле*ание е вече на сина на царицата и ако той е убил този, който е взел трона на неговия баща , сега вече не е сигурен дали трябва да забие меча в сърцето на своята майка . Орест е готов да се откаже , въпреки желанието на своята сестра , въпреки повелята на боговете.Но Електра се оказва по-силната. Тя не трепва ,дългът пред убития баща и тяхното унижение стоят над всичко. Кратките реплики разкриват напрежението, обхванало героите, създават усещането за едно необмислено решение, подчинено на емоцията и гнева.

Орест: Каково ще правим? Ще убием майка си?
Електра: Като съгледа майка ни, смили ли се?
Орест: Ах!Но как? Нали ме е родила , гледала...
.....
Орест: Възможно ли е да убия майка си?
Електра: Какво от туй , ще отмъстиш за татка си!
Орест: Ще тегнат върху мене кърви майчини...

Диалогът между майката и дъщерята , между царицата и жената на селянина, равна на робините, е силен , наситен с аргументите на двете -съпругата убила своя мъж от обида, и дъщерята, понесла последствията от загубата на баща. Електра не се е поколе*ала да излъже в името на най святото - детето, за да извика майка си в своя дом. Чрез измама Електра и Орест решават да осъществят своя план. И за да бъде жестокостта на отмъщението доведена до край, Орест закрива главата си с плащ , за да не вижда как неговия меч убива родната му майка, а Електра държи ръката му , за да е сигурна в удара. Двамата погубват царицата Клитемнестра, тази, която е посегнала на живота на техния баща , а тях оставила далеч от разкоша на двореца. Но тя е тяхна майка.
Никъде не се чува гласът на Електра, в които би трябвало да има жал, обич, съжеление. Една млада жена от селската колиба , но с царски произход, с меч в ръката убива безжалостно майка си. Не е случайно или в прилив на гняв а дълбоко премислено, предварително планирано е убийството. И този техен гняв, преминал в най- жестокото престъпление - майцеубийството, не само нарушава човешките норми. Електра и Орест губят моралното си оправдание пред паметта на техния баща . И тогава идва отчаянието и болката от извършеното . Електра убива, за да отмъсти за баща си, за своето унижение , но убива майка си. Никога и никoй няма да върне душевното и равновесие , нейния подреден малък свят.В това е и оригиналното Еврипидово послание - убийството не може да възвърне нарушената хармония. Убийството на една убийца е справедливо дело, но то не трябва да бъде извършено от синовни ръце. Делото на двамата има оправданието на боговете, но наказанието на Електра е в самата нея , в нарушената и вътрешна същност.
Краят на трагедията идва с неочакван обрат. Кръвта на майката не може да измие раните от миналото. Светът е станал различен . Електра и Орест изгубили своя баща, предначертали трагичната съдба на майка си, постигнали са желаното възмездие , но то не носи успокоение . Сломен от мъка, Орест се пита : \"Кой.. убиец майчин би погледнал ? Гордата преди Електра е отчаяна: \"А аз?Горко ми?Накъде!\" Въпросите остават без отговор , убийството на майката не се измерва нито с огорчение , нито с възмездието. Хорът напомня: \"Ах, ти извърши най страшното дело !\"
Диоскурите , които се появяват , предсказват съдбата на Орест и Електра, но дори и те признават че Аполон не е прав. Това всъщност е разбирането на Еврипид за божествената справедливост в земния свят на неговите герои, идеята на философите , че \"не боговете определят порядъка на вселената ,а същността на всички неща в самите тях\"

detelina101
05-14-2009, 15:25
Нравствените послания на десетте божи заповеди

В един символистичен акт на общуване с Бога на върха на Синайската планина, Мой- сей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета, по-късно наречени Десет божи заповеди.Всяка заповед има своите конкретни основания, но като цялост принципа заложени в тях, имат две основни цели – да съхранят вярата и живота.
Основни проблеми, повдигнати в сюжета за Десетте божи заповеди, са два: изгражда- нето на етническо самосъзнание и самочувствие на еврейския народ и установяването на нравствени и религиозни норми на колективното битие.
„Аз съм Господ, Бог твой,...да нямаш други богове, освен мене.”В тази разпоредба се подчертава монотеистичния характер на еврейската религия и същевременно се слага преграда пред почитането на чужди богове.За евреите съществува само един бог и един народ, свързани с мистичния завет.”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.” В тази заповед се отразява вярването, че хората не могат да виждат своя бог след грехопадението и затова той им се явява само във вид на светлина и дим.Вероятно зад тази резпоредба стои и необходимостта да се ограничат магическите практики, които отклоняват вярващите от права вяра.По-късно и христянската църква ще се бори с всички видове магьосници, но ще допусне изобразяването на божеството.По този признак са и някои от най-съществените разлики между религиите.”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.” Тази заповед използва един от основните митологични и магически механизми на забрана, тъй неречени „табу”, за да попречи на несериозното към бога.”Помни съботния ден , за да го светиш.Шест дена работи и върши в тях всиките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.” В тази заповед се регламентира най-важният механизъм на затворените общества, чрез който те съхраняват ценностната си система - празникът.При възприемане на Десетте божи заповеди от християнството празничният ден става неделя – денят на Христовото възкресение.”Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Тази заповед охранява изворите на живота - кръвната връзка с родителите, и е валидна дори когато нормите на патриархалното общество вече са история.”Не убивай.” При евреите тази заповед се отнася главно за убийството на „свои” и то в случаи, когато не се касае за кръвно отмъщение, строго спазвано в патриархалните общества.Едва християнството придава универсален характер на този принцип за непосегателство над живота изобщо.”Не прелюбодействай.” Поради тясната свързаност в патриархалните общества на трите осовни ценности на рода: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество.Прелюбодействие о е имало не само нравствени, но и юридически последици.Затова и заловените в прелюбодейство са били убивани с камъни.Забраната за прелюбодейство охранява живота на рода, а оттам и живота на отделния негов член.”Не кради.” И тази заповед се е отнасяла главно за кражба между „свои”.Да се присвои имуществото на „чуждия”, не е било забран но, защото „чуждият” е бил разглеждан по-скоро като „природа”, а не като човек.Сам бог Яхве получава евреите да вземат „уж” назаем златото на своите съседи египтяни и с него да избягат от Египет.Християнството придава абсолютен характер а нормата.”Не лъжесвиде- ствай провив ближния си.” В традиционното право думата има силата на юридически акт. Ето защо всички системи на традиционното право заклеймяват лъжата. По спорен е въпро- сът за това, кой е бил считан за „ближен”. Християнството отново прави тази норма абсо- лютна, защото според него „ближен” не е всеки човек.”Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му... – нищо, което е на ближния ти.” В тази заповед детайлно са изброени обектите на брачна връзка и родово имущество, които, ако бъдат похитени, ще се застраши животът на рода и неговите членове.С определението „пожелавай” обаче заповедта се разпростира не само върху фактическото отнемане на изброените блага, но и върху тяхното смислово пожелаване, т.е. насочена е срещу завистта, която най-често стои в основата на раздорите между хората.
Десетте Божи заповеди са просто позиция за развитието на добродетелността,обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност.

vancheto0o
05-17-2009, 08:50
http://download.pomagalo.com/57650/za+bukvite+analiz/ трябва ми спешно :)

vancheto0o
05-17-2009, 15:36
...

vancheto0o
05-17-2009, 15:36
...

Librarian_girl
05-17-2009, 18:56
Може ли тази тема:
http://download.pomagalo.com/49414/za+knigata+knigoizdavane+chitateli+i+syvremennost+ na+doc+stefan+kolarov/

Благодаря предварително. :)

dydolinkka93
05-17-2009, 19:01
моля ви смешно ми трябва тези
http://download.pomagalo.com/26106/strategicheski+plan+na+tyrgovsko+predpriyatie+epis +treiid+eood/?po=7
http://download.pomagalo.com/630/strategicheski+plan+na+tyrgovsko+predpriyatie+epis +treiid+eood/?po=5

FancyGirl
05-17-2009, 23:31
Трябват ми тези теми за курсова работа на тема "Организация и технология на упревлението", ако някой може да ги напише тук ще съм много благодарна.
http://download.pomagalo.com/316466/proektirane+na+organizacionna+struktura/?search=12083553&po=4
http://download.pomagalo.com/102799/vynshna+i+vytreshna+sreda+na+organizaciyata++fakto ri+parametri+metodi+za+analiz+i+ocenka+/?search=12083569&po=1
http://download.pomagalo.com/172499/organizaciya+na+upravlenieto/?search=12083584&po=1
http://download.pomagalo.com/61459/organizacionni+vryzki+v+teoriyata+na+upravlenieto+ na+firma/?search=12083585&po=4
http://download.pomagalo.com/93194/organizaciya+na+upravlenieto/?search=12083587&po=6

Някой от тези моля ви ... трябва ми изключително спешно.

Grab-a-Boy
05-18-2009, 09:14
Здравейте!
Спешно търся тези материали:
http://download.pomagalo.com/70/sapuni+i+sintetichni+mieshti+veshtestva/?po=1
http://download.pomagalo.com/187335/sapuni+i+sintetichni+mieshti+veshtestva/?po=2
Благодаря предварително!

devil4e_kiss4e
05-18-2009, 09:27
Трябват ми тази тема
http://download.pomagalo.com/69631/obrazyt+na+kiril+spored+prostrannoto+mu+jitie/?po=3
Мерси предварително :)

strong
05-18-2009, 14:29
Трябват ми тази тема
http://download.http://www.teenproblem.net/school/69631/obrazyt+na+kiril+spored+prostrannoto+mu+jitie/?po=3
Мерси предварително :)
Образът на Кирил според пространното му житие

Пространното житие на създателя на славянската азбука е първата житиеписна творба в старобългарската литература. Тя е създадена непосредствено след смъртта на Свети Кирил. Творбата създава образа на великия славянски просветител и е ценен извор за живота и дейността му. Чрез нея авторът показва своята възхита, преклонение и безкрайна почит към славянския първоучител.
Образът на Свети Константин-Кирил Философ, изграден в пространното житие, отразява идеала на средновековието за съвършената личност, праведния християнин. Основен изобразителен принцип при изграждане на образа му е агиографската идеализация. Още в самото начало писателят подчертава, че учителят Кирил е богоизбран и специално изпратен от милостивия Бог да изпълни велика мисия сред славяните – да ги просвети и насочи в светлината на божиите заповеди. Светостта на героя е статично качество, дадено му по рождение и утвърдено чрез богоугодни деяния.
След встъплението, авторът подробно разказва за детството и юношеството на Кирил. Той е бил дете на благочестиви и знатни родители. В текста е упоменато, че той е седмото дете в семейството. По този начин авторът е направил препратка към символното значение на числото седем. Символичната седмица обозначава единството на земното и небесното. Така образът на Свети Кирил придобива значението на медиатор между световете. Чрез опознаването на сътвореното от него и подражавайки му, обикновения човек може да се докосне до божествената сила. В епизодите, разказващи за детските години на Константин Философ, неговата богоизбраност е разкрита чрез алегорично описани епизоди от житието – отказът на младенеца да пие мляко от дойка; сънят на детето и неговият избор. Иносказателният смисъл на тези епизоди се разкрива чрез осмислянето на християнската символика и евангелистките текстове. Всемогъщият и справедлив Бог се грижи за духовното израстване на светеца и отрано го отклонява от празната суета на материалния свят. При създаване на образа на Свети Константин Философ са изопачени качествата му, които се проявяват през целия му земен път от раждането до смъртта. Неговата мъдрост, смиреност, праведност и благочестивост не се променят през годините, те са постоянни спътници в житейската съдба на светеца.
Чрез символичния брак със София (от гръцки – премъдрост) Свети Кирил става почитател на мъдростта и придобива умението да вниква в същността на нещата, а не да обръща внимание на външната, видимата им страна. Още като дете героят прави своя житейски избор, подчертан и чрез епизода, в който се разказва за изгубването на сокола по време на лов. Соколът, символизиращ властта, земните удоволствия и привързаността към светския живот. Изгубването му е знак, че героят е предопределен за друго, че му е възложена важна мисия и той е единственият, способен да я изпълни. Последователно е изграден образът на Свети Кирил, представен като ангел в човешко тяло.
Напълно реалистични са епизодите, в които се говори за изключителния ум и талант на героя. За кратък срок той изучава много и разностранни науки и изкуства: „И тъй бързо изучи всички тези науки, като да би изучавал само една от тях” . Освен с ерудиция, Кирил се отличава с голямо „прилежание” и бърз ум, благодарение на което той успява да усвои всички науки и така се приближава до Бога, защото това е пътят към усъвършенстването. Той умее на да учи и разбира с лекота езиците, става блестящ оратор и полемист. Богатството и славата не го съблазняват. Смисълът на своя живот Кирил вижда в общуването с книгите и в разпространението на знанието сред хората. Той иска да потърси „прадядовата си чест и богатство” . Това отново е иносказание, което насочва към постигане на съвършенство.
Зрелите деяния на светеца са свързани със защитата на две основни идеи – общохристиянската и славянската. Композиционното подреждане на деянията има смисъл на възходяща градация – диспутът с иконоборците, преянията със сарацините, хазарската мисия, славанската мисия и естественият кулминационен момент – беседата срещу триезичниците във Венеция. За мисиите Константин Философ е призован както от патриарха, така и от императора. Деянията му винаги се увенчават с успех – независимо от трудността на предизвикателството, Свети Кирил успява аргументирано да обори доводите на иконоборците със силата на правилно разтълкуваното Божие слово, според което само „недостойното подобие” е богонеугодно. Преянията му със сарацините умножават неговата слава, защото той успява да победи неверниците, използвайки аргументи от тяхната религия. В хазарската мисия светецът е изправен пред още по-голямо изпитание – в спора участват представители на трите основни религии – християнската, юдаизма и мюсюлманската. Мъдростта и големите познания на Кирил му придават боговдъхновена нравствена сила и той побеждава в спора своите опоненти. В тези мисии светецът отстоява християнската вяра и нейните основни ценности. Деянията на Свети Константин-Кирил Философ сред славяните в Панония и диспутът във Венеция имат друг акцент – защита на правото на славяните да общуват с Бога чрез собствения си език. Най-великото дело на светеца – създаването на славянската писменост е представено като акт на всемилостивият Бог, който след горещата молба на Свети Кирил му „явява” буквите. Тази нова писменост двамата братя Кирил и Методий разпространяват във Великоморавия и Панония. Делото им обаче поражда редица спорове.
Възлова сцена в житието на Кирил е полемиката с триезичниците. С апостолска жар славянският първоучител защитава правото на всеки народ да изгражда собствена култура, литература и писменост. В този спор Константин Философ разкрива ярките си полемични умения. Въвеждането на антитезата чрез реторични въпроси засилва емоционалното въздействие на словото му. В диспута Свети Кирил използва аргументи произтичащи от евангелиските текстове, които и триезичниците почитат. Основен аргумент е този за Божията всемилост, която дарява всички с даровете на живота – дъжд, слънце, въздух. Вярното тълкуване на Божието слово осигурява моралното превъзходство на светеца над еретиците, които средновековния писател сравнява с „врани” . Кирил е безспорният победител в диспута, той не само убеждава враговете си, но предизвиква и техния срам. Свети Константин Философ привежда неуспорими доводи в защита на своята теза, съобразени с разбиранията на тогавашното общество. Обосновавайки се чрез християнската идея за равенство и подкрепяйки я с текстове от Библията, учителят успява да надвие догматиката и славянството тържествува.
Светостта на образа на Свети Кирил се изгражда и чрез включването на чудесата, които той извършва в своя земен път. За най-голямо се счита намирането на мощите на Свети Климент Римски, тъй като се приема, че те имат благородна сила, която дава физическа и духовна подкрепа на хората. Но чудесата се „случват” и в мисията на Свети Кирил при сарацините – поднесената му отрова не може да го погуби, защото е богоизбран и всемилостивият Бог бди над живота му. Апостолската дейност на светеца е аргументирана и чрез покръстването на езическото племе.
Финалната част на житието, описваща последните дни, смъртта и погребението на Свети Константин Философ, също извежда на преден план идеята за значимостта на делото на славянския първоучител, признат и провъзгласен за равноапостол. Предсмъртната молитва на Кирил концентрира в едно всички негови деяния. Заветът му към неговите последователи е да защитават постигнатото и да продължат „да хвалят и славят името” Господне на славянски език. Вълнуваща е искрената братска обич на Методий. Той намира най-подходящият начин да свърже в смъртта своя брат с жизнените му дела, които са му донесли най-голяма слава и които допринасят за изграждането на образа му – възвишен, гениален, всеотдаен.
Авторът на пространното житие изгражда образа на Свети Константин Философ, за да създаде пример, образец за нравствено съвършенство, който вярващите християни могат да следват. Старобългарският писател призовава своите читатели да подражават на светеца, като него да се стремят към духовно богатство, морална извисеност и преданост към славянското дело.

detelina101
05-18-2009, 14:38
„За буквите” принадлежи към старобългарската ораторска проза, като съчетава полемиката и апологията. Основният проблем на творбата е защита на славянската писменост от нападките и нейната възхвала. Авторът кратко, но силно и убедително защитава правото на съществуване и необходимостта от нея и я прославя като съвършено творение на официално признати светци. В произведението славянската азбука е осмислена като върховна ценност.
ВСтъпителната част очертава етапите на развитие на славянската писменост. Нейната защита и възхвала, авторът търси и в гръцката азбука, посочвайки че процесът на формирането и е много дълъг и в него участват редица книжовници. А славянската писменост е създадена за много кратък период и то само от Константин и брат му Методи. Според автора липсата на собствено писмо измъчва славяните и Бог им помага да преодолеят тази трудност. Така появата на Кирил се явява част от Божия промисъл и тук се внушава идеята за богоизбраността на Кирил. . Надмощието на славянската писменост е неоспоримо и достатъчно основание на автора за славянски патриотизъм.
Същинската полемична част се състои от теза, антитеза и извод. Тезата представлява обвинение от страна на противниците на славянска писменост. Те са формулирани като въпроси, чиито отговори представляват антитезата на автора. Аргументите се основават на логика, исторически и библейски познания. Изводите утвърждават правото на съществуване на славянската писменост като подчертават нейната сакралност.
Тезите на противниците са: „Защо е създал 38 букви, когато може да се пише и с по-малко, както гърците пишат с 24?”, „Защо са славянските книги?”. Във финала полемистът прибавя още въпрос този път отправен към неговите противници:”Кой ви е създал буквите?”
Черноризец Храбър умело защитава славянската писменост. Той показва, че е броят на славянските и гръцките букви е еднакъв -38,като прибавя и четирите знака от гръцката азбука ,които нямат звукова стойност , означават числа, и като преброява графическите съчетания от две буквени/двугласни/ като отделни знаци. Чрез исторически тълкувания полемистът не само показва своето знание по гръцка история, но внушава тезата, че славянското писмо е свещено, защото е дело на свят мъж и е еднократен чудодеен акт на Божия промисъл, не бавен ,последователен процес. Той оборва нападките, че славянското писмо продължавало да се усъвършенства, като показва ,че гръцката азбука е преминала далеч по-продължителна еволюция. Внушил пряката връзка между Бога ,неговия посланник Кирил и славянското писмо, Черноризец Храбър въвежда най-важния аргумент за своята защита- сакралността на произтичащото от Бога. Доказал свещеността на славянските букви и книги, когато сякаш кулминацията на спора изглежда преминала, сякаш кулминацията на спора изглежда преминала, който го превръща от защитник в обвинител..Той доказва превъзходството на славянските книжовници над византийските- добре знаят кой е създал тяхното писмо, за разлика от гърците, които едва ли знаят това. Черноризец Храбър задава своя въпрос ,когато вече е показал ,че той самият може изчерпателно да отговори вместо гръцките книжовници.
В „За буквите” създаването на азбуката е очертано като съдбовно важен факт, без който народът не би имал своя истински път в вярата и в историята. Буквите са очертали славата и тя вече принадлежи на славяните. Истинския морален победител в сблъсъка е полемистът Храбър, наложил се със силата на своите аргументи. Победителят е каузата на славянските народи, тяхното слово, което е получило радостната небесна благословия.

detelina101
05-18-2009, 14:39
Моето скромно мнение за книгата “Книгоиздаване,читатели и съвременност” е, че доц. д-р Стефан Коларов е постигнал равновесие в оценката си за родните творци и чуждестранната литература.Обективно е засегнат въпросът за читателския интерес към българските произведения и чуждите автори-чрез лично мнение,чрез становище на други автори,чрез анкети.Това ясно показва,че книгата не обхваща единствено авторовото мнение и позиция,но и становището на различни типажи личности.
Прави впечатление острата му критика към някои издателства с изразена масова насоченост.(стр.10,16,20,21 и др.)Личи отрицателната нагласа към масовата литература и съвременните художествени произведения,които реално погледнато ангажират читателското внимание поради известността на автора,но бързо замира тяхната популярност.Тези романи не могат да заместят по стойност произведения като “Одисей” на Дж. Джойс (споменато от автора) или “Тютюн” на Димов.За жалост леките романи надминават по продажба стойностните класически произведения. Според мнението на доц. Коларов ”печалбари”,както той се изразява,се стремят към бърза печалба и предпочитат “бонбониерата”.
Впечатлението,с което останах, доц. Коларов не съди читателя за интереса му точно към този тип книги(масовата насоченост,тематиката,коят о описва съвременната реалност,в която сега живеем)(“Определено може да се каже,че читателите сякаш търсят не толкова художествената сила и въздействие,а прякото непосредствено изобразяване на събитията…като се разчита на директната връзка с реалността”).
Анализирани са и няколко направени анкети,което показва обективността на автора.Читателите на тази книга не само разбират позицията на автора за психологията на читателя и съвременността, но научават и за мнението на хора,които пряко са свързани с книжния пазар-продавачи,студенти,читател и.Посредством описаните анкети е анализирано каква литература предпочита съвременния читател и кои са най-продаваните типологии и жанрове (стр.102-103).
От книгата проличава положителната оценка за бъдещето на познатия облик на четивото.Авторът не отхвърля другите медии,а изтъква ползата от четивото (“Четенето за всеки човек е органична част от изграждането на личността,разширяване на интелектуалния кръгозор,възможност за реализация на неосъзнати възможности и желания.”).Чрез произведенията и мненията на световни автори и творци доц. Коларов изразява и своето становище (стр.34,35,36). Отново чрез анкети се разкрива и мнението на обикновения читател за бъдещето на книгата.Анализирани са отговорите на анкетираните и е направен извод за съвременния читател и нуждата му от книги (стр.102,103,104).
Любопитна е авторовата теория за двата типажа читатели.Авторът сравнява първият тип с митичния герой Сизив,а вторият тип с приключенията на Одисей,отново от гръцката митология.Сам доц. Коларов се изразява:”Чрез тях очертах тезата за четенето като не-свобода и свобода,което откроява начина на общуването с книгата и техните духовни пространства.”
Няколко от главите на книгата са посветени на конкретни български автори и анализ на български произведения.Това според мен показва позитивната нагласа на автора към родното.Описани са книги,които може би са пленили автора и той се стреми да сподели своето мнение.В други части от книгата се разкрива и неговата позиция за издаването на чужди автори,които дори не са известни в собствените си държави,но също така и ползата и признатата висока стойност на световни произведения.
Като цяло книгата показва обстановката на българския книжен пазар-незадоволителното качество на предлаганите книги,пошлостта и баналността на сюжета;изместването на книгата от традиционния и дом и показването и по сергиите; умело авторът осъжда ниския морал на различни книгоиздатели,които се стремят към бърза печалба.Разкрити са предпочитанията на съвременните читатели и общата им нагласа към книгите,както и техните мнения за бъдещето на “Гутенберговата галактика”.Съпоставени са творби на български автори с чуждестранни и качествата им като художествени произведения.Изтъкната е авторовата насоченост към българското,към ценното и стойностното от световната класика.Обрисуван е портретът на днешния читател-неговите лични мнения и предпочитания.Обективно се отбелязва приносът на другите медии,но се изтъква ползата от книгата,но стойностната

detelina101
05-18-2009, 14:41
КУРСОВА РАБОТА
На тема:
Стратегически план на търговско предприятие "Епис трейд" ЕООД.

























2003г.
Резюме – анотация

Предприятието, което ще бъде разгледано в настоящата работа е “ЕПИЕС ТРЕЙД” ЕООД – гр.Варна. Фирмата е регистрирана, за да извършва следните видове дейности:
 стопанска дейност в областта на търговията с горивно-смазочни материали, които включват:
• автомобилен бензин;
• дизелово гориво;
• газьол за промишлено-комунални цели;
• масла;
• греси;
• антифризна течност;
и
 товарно-превозна дейност на същите от базите на производителя /ЛУКойл НефтоХим-Бургас/ до базите на потенциалните клиенти или до собствените бази.
Фирмата е сравнително нова – тя е регистрирана и присъства в бизнес пространството от началото на 2000 г.
За осъществяване на търговските си цели, предприятието разполага с една собствена бензиностанция, намираща се в чертите на гр.Варна и две бензиностанции, наети чрез договор от “Товарни превози” ООД – гр.Варна.
За осъществяване на превозната си дейност и транспортни услуги, предприятието разполага със собствени тарирани автоцистерни.
Най-характерно за дейността на фирмата е ,че последната се осъществява в една променлива и динамична бизнес - среда, като стратегиите в нея са насочени основно към качествено и бързо обслужване на съществуващите клиенти, завоюване на нови позиции на пазара, чрез привличане на нови потенциални клиенти, запазване на традиционно коректни отношения с настоящите партньори и контрагенти.
Фирмата е съставена от две основни стратегически бизнес – единици, които имат самостоятелно ръководство, подчинено директно на едноличния собственик на капитала, извършват самостоятелна икономическа дейност: продажба на гориво-смазочни материали и спедиция, превоз и транспортни услуги, свързани с гориво – смазочни материали в чертите на Република България.
Персоналът на предприятието също е различен за двете бизнес единици : освен счетоводни специалисти и офис – асистенти за двата вида дейност, фирмата наема чрез трудов договор служители, които да обслужват клиентите на бензиностанциите и водачи на автоцистерните. Фирмата няма изградено звено за ремонт.
Стратегическият план на фирмата ще бъде разгледан в следната последователност:

Стратегически план на “ЕПИЕС ТРЕЙД” ЕООД
1. Насоки за дългосрочно развитие
 Фирмена мисия и философия;
 Фирмена политика;
 Ценностна система;
 Основни направления на дейност;
 Определяне на стратегическа бизнес единица;
2. Анализ на вътрешно фирмената среда - определяне на силни и слаби страни на фирмата. SWOT – анализ.
3. Анализ на външната среда.
 Анализ на продукта;
 Анализ на пазара;
 Анализ на конкуренцията;
 Икономически, политически и социално-културни фактори;
 Съпоставка на вътрешна и външна среда;
4.Цел на фирмата.
5.Формулиране на стратегията.
6.Функционални стратегии на стратегическите бизнес единици.
 Маркетингова стратегия;
 Финансова стратегия;
 Производствена стратегия;
 Организационна стратегия;

Чрез така предложения и изграден план ще се питам да представя начините на работа в избраното предприятие, метода на управление на човешките ресурси , силните и слаби черти на фирмата, насоките й на развитие и бъдещата стратегия на фирмата.


































Насоки за дългосрочно развитие
Фирмена мисия и философия
Фирмената мисия се заключва в следното изречение, което е използвано и при оформяне логото на предприятието: “Коректност, бързина, качество”.
Много са факторите, които определят точно тази мисия.
На първо място – това са многобройните клиенти на предприятието, които действително търсят бързина при обслужването. За целта фирмата е наела достатъчен брой служители, които след двуседмичен период на обучение могат бързо да оперират със специфичната за бензиностанциите апаратура.
На второ място мисията е предопределена от главния търговски партньор на фирмата – в случая ЛУКойл НефтоХим-Бургас. Като един от големите данъкоплатци на Република България, рафинерията осъществява сделки само с коректни и експедитивни платци.
Качеството на доставните продукти се доказва със сертификат на горивото по БДС, а при желание - и с анализно свидетелство и е доказателство за почтеното отношение на фирмата към клиентите.
Ръководството на фирмата е наложило демократично управление на човешките ресурси, при спазване трудовите норми и законодателството на Република България, считайки ,че добре мотивираните служители са основна инвестиция и гаранция за успех.
Фирмата се стреми към разширяване на номенклатурата на клиентите си, като приоритетно внимание се обръща към клиентите ,които закупуват горива от различните видове в едри количества.

Фирмена политика
Ще бъде представена фирмената политика на предприятието в следните направления:
Стил на ръководство: Както вече бе изразено , ръководството на предприятието предпочита демократично-диалогичен стил на управление. Предвид сравнително големите инкасо-суми, с които се работи ежедневно, а също и наложителното интернет-банкиране от страна на счетоводната служба, се разчита на честността на персонала. Системата на контрол е изградена на базата на личната материална отговорност. Предвиждат се поощрителни материални възнаграждения при реализиране на по-големи продажби на горива. Ръководството на фирмата се опитва да изгради екипност при работата на обектите, защото тя е много важна за бързото обслужване на клиентите. На персонала се осигуряват лични предпазни средства за работа с вредни материали, работно облекло, хранителни добавки.

Инвестиции и технологии: Още при старта си, фирмата е инвестирала средства в дълготрайни активи, които подпомагат технико-оперативната работа. Освен автоцистерните, това са техническите съоръжения по обектите /бензин-колонките/ и компютърна техника. Инвестициите на фирмата в софтуерни продукти са практически нулеви, защото тя използва програмни приложения на базата на отворен код. Основно се инвестират средства в техническата поддръжка на моторните-превозни средства, като се правят редовни отчисления ,с цел закупуването на нови автомобили, когато използването и ремонта на сега съществуващите стане неизгодно или се повиши себестойността на цената превоз на километър.
Кредити: Фирмата работи и функционира със собствен капитал, без заемни средства. Не се предвижда заемането на такива в средносрочен план, предвид сравнително високия лихвен процент за страната и бюрократичните пречки. Тъй като фирмата не извършва производствена дейност, а и не се предвижда започването на такава, тя не може да разчита на средства от предприсъединителните фондове на Европейския съюз. Ето защо при евентуално разширяване на номенклатурата от клиенти или при решение за строеж на нови обекти, наемане на такива или при закупуване на нови автоцистерни, предприятието ще разчита главно на собствени ресурси или на сключване на рамков договор за отложено плащане с доставчика на гориво.
Управление на персонала: Предвид специфичната дейност на фирмата, ръководството поставя и стриктно съблюдава спазването на редица условия, а именно:
Задължително спазване на указанията на противопожарните служби, които включват:
- забрана за пушене в района на обектите;
- забрана за безконтролно стопанисване на отоплителни уреди;
- забрана за палене на открит огън в района на обектите и пр.;
- Спазване на предварително определеното работно време.
- Спазване на предварително определения месечен план-график на работа.
- Коректно междуличностно отношение.
- Изграждане на екипност.
- Задължително любезно и внимателно отношение към клиентите.
Стилът на ръководство, както и управлението на човешките ресурси са изградени с основна цел да се сведе до минимум текучеството във фирмата.

Ценностна система
Като най-важно морално качество за служителите на фирмата е честността като принцип на работа. Изключително много се цени и персоналната отговорност, както при изпълняване на делегираните задачи, така и при възникване на евентуални технически проблеми и неизправности. Предвид ежедневната оперативна работа с големи суми е важно да се изгради междуличностно доверие – ето защо ръководството работи особено упорито по изграждане на екип.
Като правило, икономическите трудности се решават от ръководството на предприятието, затова работата на служителите е изцяло ориентирана към обслужването на клиентите, като при добро изпълнение на такова винаги се разчита на признание и допълнително възнаграждение, под формата на премии.

Основни направления на дейност
Обектите, експлоатирани и наети от предприятието са в чертите на гр.Варна. Дейността на фирмата не включва производство на продукти, работи се в областта на транспорта, превоза и продажбата на гориво – смазочни материали.
Ето така биха могли да бъдат определи основните направления на бизнес-дейността на фирмата:
1. Търговска дейност на горивно-смазочни материали, които включват:
• автомобилен бензин;
• дизелово гориво;
• газьол за промишлено-комунални цели;
• масла;
• греси;
• антифризна течност;
Самата дейност е в две направления:
• Продажби на дребно в обекти – бензиностанции;
• Продажби на едро – със собствен транспорт до обект на клиента;
2. Транспортна дейност, която включва превоз на гориво, принадлежащо на клиентите, със собствени за фирмата автоцистерни.
Географски райони-търговската дейност на предприятието се извършва почти само в рамките на областта.
Транспортната дейност се извършва в цяла Северозападна България.
Плановете на фирмата са да започне търговска дейност на дребно и извън рамките на гр.Варна – в околните селища.
Като негативен се отразява факта, че географския район и обектите за продажба са в сравнително стеснен аспект, от гледна точка нарастващата конкуренция.

Определяне на стратегическа бизнес единица
Разглежданата фирма разполага с две обособени стратегически бизнес единици, свързани с търговията и транспортната дейност на предприятието. Ето как изглежда структурата на предприятието:
































СБЕ 1 СБЕ 2




При вземане на решение за изграждане за разширяване на бизнес – дейността: построяване или наемане на четвърта бензиностанция ще се прояви синергичен ефект: сега действащите обекти ще акумулират средства за дейността на новата бензиностанцията.
Аналогично е и при втората бизнес стратегическа единица: превозната дейност. Ако постиженията на фирмата наложат закупуването на нови автоцистерни, то дейността на сегашните ще бъде източник на средства за закупуването, регистрацията и привеждането в действие на новите.
Определянето на бизнес единиците е обусловено от икономическата самостоятелност на последните и възможност за самоиздръжка на всяка от тях.
Между стратегическите бизнес единици съществува следната взаимовръзка : транспортната дейност на предприятието е насочена приоритетно към външни клиенти. Но тя има възможност и да осигури и задоволи и логистичните нужди на предприятието. Тоест доставката на необходимата стока за продажба на едро и дребно се осъществява от собствените за предприятието автоцистерни, като е възможно комбинирането на превоза с други клиенти. Ако не съществува или се закрие това звено на дейност на предприятието ,доставките е възможно да бъдат осъществявани и чрез автоцистерни на производителя на гориво, но тогава значително ще се повиши себестойността на последното. Това е единият синергичен ефект.
От друга страна автоцистерните са в състояние да извършват само превозна дейност на трети лица – в случай, че не се налага да возят собствено гориво /при евентуално закриване на бензиностанциите/,но тогава значително ще се повиши себестойността на цената на километър. Това е другият синергичен ефект.
В последните два параграфа се състои и взаимовръзката и обусловеността между двете стратегически бизнес единици на предприятието.
Определянето на стратегическите бизнес единици също е предпоставено от следните показатели, характерни и за двете единици:
1. Гъвкавост на фирмата
Като цяло предприятието се характеризира с ниска гъвкавост по отношение евентуалното й пренасочване към друга, различна от настоящата дейност. Това е обосновано от наличната база, оборудване и дълготрайни активи, които са специфични за този вид дейност и трудно биха могли да бъдат трансформирани в друга пазарна ниша. За сметка на това фирмата има възможност да реагира гъвкаво на евентуални промени в ценовата конюнктура, от гледна точка изградената оперативна структура.

2. Оценка на заплахи и възможности

Матрица на възможностите:
Вероятност за успех
висока ниска
висока 1 4
ниска 3 2


Възможности:
1. Фирмата да транспортира други продукти, освен посочените ГСМ.
2. Фирмата да предлага други продукти, освен ГСМ.
3. Фирмата да приема индивидуални поръчки от клиенти.
4. Фирмата да осъществява износ.
От предложената матрица се вижда ,че най-голяма вероятност за успех и привлекателност в настоящия момент и икономически условия има възможността за транспорт на други горивно-смазочни материали /например мазут, керосин, газ/, следователно ръководството ще трябва да е насочено към фокусиране на дейността върху този сегмент от пазара, като паралелно се стреми да запази настоящата си позиция. За целта не е задължително да се закупува нова техника – това ,с което фирмата разполага като превозни средства е напълно достатъчно.
Матрица на заплахите:
Вероятност на събитието
висока ниска
висока 2 4
ниска 1 3

Заплахи:
1. Увеличаване броя на конкурентните фирми.
2. Увеличаване на данъчното бреме или законодателни промени.
3. Спад в продажбите.
4. Увеличаване на разходите за дейността.
От матрицата се вижда ,че с най-голяма тежест е опасността от промени в данъчните ставки и закони, което всъщност е факт от началото на следващата година и ще промени дейността на фирмата. Възможна е промяна във финансовата стабилност на фирмата. Предприятието е силно зависимо от промяна в акцизите, защото стоката, с която търгува е в категорията на т.нар. “акцизни стоки”.Предвид изградената клиентска структура и сключените договори, за настоящият момент не се предвижда спад в продажбите.



Анализ на вътрешнофирмената среда – силни и слаби страни на предприятието.
За да се направи този анализ е необходимо да се подаде известна, непосочена до момента информация, която ще бъде структурирана и в таблица.
Конкурентноспособност на фирмата: Фирмата разполага с много добре изградена информационна система, което повишава конкурентноспособността й. Какво се има предвид, че от получаването на заявката за доставка или експедиция от клиента до подаването на съответната такава в базите на производителя минават само няколко минути. Бързината и добрата организация гарантират никакво забавяне при изпълнение на услугата.
Маркетинговата дейност на предприятието не е особено голяма , което се дължи главно на малките мащаби на фирмата /в сравнение с мащабите на конкурентните фирми – SHELL или OMV или други спедиторски фирми от бранша/ и зависимостта на цените от производителя на гориво. Все пак такава дейност има и тя е в областта на:
Качество-фирмата изисква стриктно от производителя висококачествено гориво, задължително придружено със сертификат за качество, кантарна бележка, анализно свидетелство на относителното тегло. Качество се изисква и при обслужването на клиентите, от гледна точка бързина и акуратност, коректност, любезно отношение.
Ценообразуване и разплащане-свързано е освен с продажните цени на производителя, и с количеството на закупеното гориво. Фирмата толерира закупуването на гориво над 150 л./дневно и определя цената на такива клиенти преференциално – с процентна отстъпка. Възможни са и договорки за разсрочено плащане, плащане по банков път, с чек. Предвижда се ,в дългосрочен план и въвеждане на система за кредитни разплащания или плащания чрез системата БОРИКА, като за целта фирмата има намерение да проучи възможността за преговори с евентуална банка – партньор.
Много съществено ,е че от тази година фирмата партнира с лицензиран автосервиз – при зареждане гориво над 150л/.дневно клиентът получава талон с отстъпка за ползване услугите на автосервиза.
Пласмент - продукцията се реализира на дребно и едро в собствената и наетите бензиностанции в гр.Варна, превозната дейност се осъществява в рамките на Североизточна България.
Пазарният дял на продажбите на дребно е сравнително малък, тъй като са на лице голям брой конкуренти, в това число и обекти на производителя – доставчик на гориво.
Мощности - фирмата разполага с три обекта за продажба, като и с три тарирани автоцистерни, снабдени с помпа и разходомер. Още при създаване на предприятието са закупени и технически средства за работа – бизнес колонки.
Служители - Превозът на фирмата се осъществява от опитни водачи. Служителите на бензиностанциите задължително преминават през курс на обучение за работа с технически средства, както и по хигиена на труда. През двуседмичния курс се изучава и използвания софтуер. Така дори и служители без професионален опит лесно се адаптират към специфичните условия на работа. Задължително при постъпване на работа се преминава през изпитателен срок от три месеца, през които се наблюдават личните качества на служителя, умението му за работа с екип, желанието му да работи понякога при неблагоприятни атмосферни условия. При подбор на кандидата се изисква да притежава говорни умения по руски или западен език – с оглед туристическата дестинация, която представлява град Варна.
Прогноза за развитие: основният стремеж на собственика за развитие е свързан с привличането на повече клиенти, които да закупуват по-големи количества гориво и по-възможност да го плащат в брой. На база на всичко казано дотук е изградена следната таблица със силните и слабите страни на предприятието, като те са оценени по изпълнение и значение:
















Изпълнение Значение
осн.пол. незн.пол. Неутр. малка Осн. високо средно ниско
страна страна слаб-ст слаб-ст
Маркетинг
Репутация Х Х
Пазарен дял Х Х
Кач. на продукта Х Х
Ефект.ценообраз. Х Х
Ефект.промоция Х Х
Еф.търг.работници Х Х
Геогрофски обхват Х Х
Фин. Състояние
Парична постъпления Х Х
Фин.стабилност Х Х
Производство
Обурудване Х Х
Капацитет Х Х Х
Трудосп.мотив. Х Х
Организация
Способности на
Ръководството Х Х
Предпр..ориентация Х Х
Гъвкавост Х Х


От така предложената таблица може да се направят следните изводи:
*Основните силна страни на фирмата са свързани с високо качество на изделията, предлагани на достъпни цени. Положителна черта е качеството на обслужване на клиентите. Последното е следствие от добрата мотивация и правилният подбор.
*Слабостите са главно липсата на реклама и географския обхват ,а също и сравнително ниския пазарен дял на фирмата. Липсата на достатъчно гъвкавостта също може да се приеме като слабост – особено при днешните нестабилни икономически условия. Капацитетът на фирмата е средно натоварен, което се свързва с пазарния дял.
За по-голяма нагледност може да се приложи и следният SWOP – анализ:






Силни страни на предприятието Слаби страни на предприятието
1. Гарантирано високо качество на стоката;
2. Наличие на конкурентно устойчив превоз;
3. Добра квалификация на персонала;
4. Ниско текучество на персонала – гаранция за максимално добро обслужване на клиентската маса;
5. Финансова независимост от външни кредитори; 1. Ценообразуването е подчинено основно на ценообразуването от страна на производителя;
2. Недостатъчна гъвкавост по отношение предмета на дейност;
3. Средно натоварване на капацитета;
Възможности на предприятието Заплахи за предприятието
1. Потребителите се нуждаят от този продукт при извършване на всякаква дейност;
2. Разширяване на рекламната дейност;
3. Увеличаване на пазарния дял;
Криза на международния пазар – има се предвид кризата в Ирак;
Несъвършенства и/или промени в законовата уредба;
Намаляване покупателната способност на българина;
Наличието на множество конкурентни фирми в отрасъла



Анализ на външната среда на фирмата
Анализ на продукта, които фирмата предлага
Характерно за фирмата, е че не произвежда продукти, а е ориентира в продажбата на такива, както и в извършване на услуга – превоз на горива.
Фирмата предлага продажба на едро и дребно на гореизброените горивно-смазочни материали, както и превоз на същите от производителя до бази, посочени от клиента.
Фирмата се стреми да поддържа реални и достъпни цени както на горивата, така и на транспорта.
При транспортиране и превоз на продукция, с клиента се сключва задължително рамков договор за експедиция и превоз на горивно-смазочни материали. Юридически този договор регламентира отношенията между възложителя и превозвача, като засяга цена на услугата, права, задължения и отговорности на двете страни, заплащане на неустойка и пр. Така и предприятието и клиентът са защитени от евентуални технико-икономически проблеми. Всички разходи - по товарене, спедиция и пр. са за сметка на превозвача, като в редки или по-особени случаи е възможно договаряне. Характерна черта на този вид услуга е юридическата рамка и бързината на изпълняваната заявка. Също така е характерно и търсене на възможности за превоз и на друг вид горива – от типа на т.нар. “тъмни горива” – мазут, керосин и пр.
При продажба на едро се осъществява спедиция и продажба на гориво от избрана от фирмата база на ЛУКойл Нефтохим-Бургас /Каспичан, Аспарухово, НХК-Бургас/ до обект, предварително посочен от клиента. В случая горивото се заплаща от разглежданото от нас предприятие ,а клиентът привежда сумата или плаща в брой след получаване на надлежно оформена фактура. Автоцистерните, с които фирмата разполага, позволяват комбинирано закупуване и превоз на гориво между различни клиенти, или между клиенти и фирмата-превозвач, ако последната има нужда от гориво. Възможен е и превоз на различен вид гориво с една и съща автоцистерна, предвид инвестицията в трактовката и тарирането на автомобилите.
Продажбите на дребно се осъществяват на обектите - бензиностанции, които са ситуирани в централната част на гр.Варна и в Западна промишлена зона на града. Продажбите се осъществяват при следния ред:
За фирмата съществуват два вида клиенти – редовни и случайни. Първите притежават клиентски карти, с персонален идентификационен номер, които отразява договорената отстъпка, начина на плащане или евентуалния месечен лимит за съответната кола. Чрез бар-код четец и специален софтуер тази информация достига до служителя на бензиностанцията, които въвежда зареденото количество гориво по съответната партида на клиента и издава фискален бон, в зависимост от предварително договорения начин на плащане – в брой, с чек, по банков път.
По - специално и по - интересно е отношението към втория тип клиенти – тези, които случайно са заредили на обекта. Задължително им се предлага безплатен еднократен талон за зареждане на гориво с 5% отстъпка от цената на колонка. Освен това им се разяснява и предлага издаването на клиентска карта за редовно зареждане на гориво. Именно тук трябва да се подчертае силната необходимост от квалифицирани, добре обучени служители, настроени позитивно към привличане на нови постоянно зареждащи клиенти.
Услугите, които фирмата предлага на пазара - продажба и транспорт – са свързани по-между си, предлагат различни възможности за комбинация и са необходими за дейността на всички предприятия и повечето физически лица.
Като силно позитивна черта може да се посочи стратегическото месторазположение на обектите за продажба – в промишлената зона на град Варна, тоест съществуват възможности за привличане на клиенти с по-големи нужди от горива, чиито звена са в непосредствена близост до обектите за продажба.
Фирмата не разполага с търговска марка, фирмен знак или цвят. При установяване промени в конюнктурата на пазара , има възможност да реагира незабавно, като коригира продажните си цени, както на едро, така и на дребно. Клиентите ,които закупуват продукти в по-големи количества биват незабавно уведомени чрез факс, електронна поща или друго съвременно средство за комуникация, при евентуална корекция на цените, независимо от посоката й /в увеличение или намаление /.

Анализ на пазара
Целевият пазар на фирмата е представен от физически лица и юридически лица. Може да бъде сегментиран по тези два признака, като целесъобразно е диференцирането на юридическите лица по начин на плащане, мащаб на извършваната дейност, а оттам и по количества заредено гориво.
Физическите лица обикновено са от два типа :
 Случайни клиенти, за които се прави всичко възможно да бъдат привлечени като редовни;
 Еднолични търговци, извършващи таксиметрова дейност или друга в областта на малкия и среден бизнес. Те се радват на отстъпки от цената на зареденото гориво обикновено в 5-10% от цената на колонка.
Не е целесъобразно и е безсмислено сегментирането на пазара по пол, възраст и други такива, предвид дейността на фирмата.
Юридическите лица – клиенти на фирмата, могат да бъдат посочени в следните направления:
 Клиенти, които зареждат над 150л. гориво регулярно и плащат веднага в брой. Това са най-предпочитаните клиенти и се радват на особени преференции и отстъпки.
 Клиенти, които зареждат над 150л. гориво регулярно и плащат по банков път или на разсрочено плащане. Целта на фирмата е да превърне клиентите от този тип в такива ,които плащат веднага в брой, чрез предоставяне на по-изгодни цени на горивата.
Фирмата не работи с юридически лица, които са на бюджетна или общинска издръжка.
При транспортната дейност, клиентите са почти 100% юридически лица, които се нуждаят от големи количества горива /над 1 куб.м./ за оперативната си дейност и нямат възможност да си го набавят чрез собствен превоз. Възможно е диференциране по този параграф на клиенти в рамките на града, като и извън него, като няма преобладаващ дял – тоест и двата типа клиенти са равнопоставени като общ брой.
Основни изисквания на всички клиенти на фирмата е те да бъдат обслужени бързо ,коректно да се оформят платежните и първичните счетоводни документи, както и да им се предлага гъвкава система на разплащане. Фирмата работи акуратно в това отношение, като ще се водят преговори с банка-партньор за извършване на плащания по безналичен път.
Покупателните навици на клиентите не зависят много от цената на горивото, предвид сериозната необходимост на този вид продукт за бизнес – дейността. Тоест покупката на гориво от обектите или нуждата от превоз не може да се определи като емоционален акт, а по-скоро като средство за работа. Това е позитивна черта за дейността на предприятието – неговия пазар не зависи от модните тенденции на деня, а по-скоро от промяна жизнения стандарт на българина.
Фирмата не се ангажира с прогноза относно заемания от нея пазарен дял, тъй като е малък, в следствие на високото ниво на конкуренция. Пазарът е постоянен, като основно влияние оказват доходите на населението и държавата в лицето на законодателната и данъчна система и политика. Поддържането на пазарните позиции и текущото удовлетворяване на потребителските желания, фирмата осъществява чрез бързина на изпълнение на предлаганите услуги, предлагане на гъвкавост при разплащане с контрагенти, предлагане на търговски отстъпки.

Анализ на конкуренцията
Пазарът на горивно-смазочни материали има голям обхват ,от гледна точка дистрибуцията на последните. Като конкуренти са представени голям брой малки и големи фирми, които се занимават с продажба на горива. Ето защо в този анализ не могат да бъдат посочени всички конкуренти – ще бъдат разгледани само най-мощните такива.
Най-големи конкуренти за фирмата се явяват бензиностанциите, стопанисвани от европейски водещи компании – Shell и OMV.
Други фирми от бранша, с по-малка величина са тези от веригата Star Power.Тяхната търговска дейност, /отнася се за всички по-горе изброени/ се разпростира на територията на цялата страна, което им осигурява едно силно конкурентно предимство. Като други преимущества могат да бъдат посочени по-продължителния престой на пазара, съответно значително по-големия обем продажби и по-голямата и по-добре изградена материално-техническа база. Основно различие между разглежданото от настоящата работа, предприятие и посочените по - горе фирми е степента на гъвкавост и способност за нагаждане при внезапни промени, както и във възможността за стабилен контрол и персонален поглед върху продажбеното обслужване на клиентите.
Друго предимство на анализираната фирма се заключава във възможността за транспортно обслужване на клиентите – нещо ,което конкурентите, притежаващи вериги бензиностанции не предлагат на този етап.
Горивата на “ЕПИЕС ТРЕЙД” ЕООД не се различават съществено като качество от тези на конкурентите, с изключение ,може би на OMV,където се предлага дизелово гориво и масла, внос от Австрия. Фирмата не заплашва стратегическите цели на конкурентите си ,както и техния имидж .
Всичко казано дотук за конкурентите на предприятието може да бъде структурирано по следния начин:


Фирма Силни страни Слаби страни

“ЕПИЕС
ТРЕЙД”
ЕООД 1.Гъвкавост при разплащане.
2.Високо кач. на горивата.
3.Високо ниво на
продажбено обслужване.
4.Ниска транспортна себе -
стойност. 1. Малък пазарен дял.
2.Горивата се дистрибутират
само в рамките на областта.
3.Зависимост от цените на
производителя-монополист


SHELL
OMV
STAR
POWER 1.Голяма дистрибуторска
мрежа.
2.Гарантиран произход
и високо к-во на горивата
3.Грандиозно построени бази,
с комплексно обслужване. 1.Тромавост на организация-
та поради по-голямата йерар-
хична структура.
2.Не извършване на транспортни
услуги.


Като главни конкурентни фирми по отношение на транспортната дейност на предприятието ,се явяват “Трейд Експрес” ООД и “Товарни превози”ЕООД, които разполагат с цистерни с по-голяма вместимост и съответно с по-ниска себестойност на превозваното гориво. Като основно предимство на разглежданата фирма може да се отчете възможността за комбиниране на превоз на собствено гориво с това на клиентите – нещо, което фирмите, които са само транспортно ориентирани не извършват като дейност.

Анализ на икономическите,политическ и социално-културни фактори
Икономическите и политическите фактори оказват изключително силно влияние върху дейността на фирмата в лицето на законодателството /всички условия ,при които се разрешава извършването на тази дейност/ и редица други условия, поставени от данъчното законодателство ,свързани с регистрация по ЗДДС и начисляване на ДДС, лицензни споразумения, при извършване на транспортна дейност, задължително използване на фискални апарати, задължително спазване на нормите на екологичното законодателство и др.
От икономическите фактори огромно значение за успеха на фирмата имат икономическия растеж, инфлационните процеси ,процента на безработно население за областта – от гледна точка повишаване/ намаляване жизнения стандарт на населението, а оттам и повишение/ намаление употребата на горива.
Голямо значение за дейността на фирмата има и изградената инфраструктура на град Варна. Разположението на обектите на продажба в близост до обекти на производство е силен позитивен фактор.
Социално-културният фактор не оказва съществено влияние по отношение на употребата на горива, т.е. не се свързва с навиците и разбиранията на потребителите по отношение на колебанията в модата, стила на живот, религия и пр.

Съпоставка на външна и вътрешна среда
Връзката между външна и вътрешна среда, съпътстващи предприятието е много тясна. Външни фактори като икономическа конюнктура, законодателство и данъчен режим предопределят поведението на фирмата по отношение на пласментната, финансова и маркетингова политика.
Основно отрицателно влияние върху вътрешната среда, оказва общата икономическа нестабилност за страната, прогресивните данъчни ставки и неплатежоспособността на голяма част от потребителите.
Като цяло външната среда оказва негативно влияние и затруднява нормалното осъществяване на продажбения процес и растежа на фирмата.
Изградената вътрешна среда е с позитивно значение за растежа на фирмата и нейния успех.

Цел на фирмата
Основната цел разглежданото предприятие е свързано с неговия растеж – от гледна точка увеличаване на клиентите и в двете й направления.
Нека разгледаме подцелите на фирмата, като ги класифицираме по следния начин:
1.Вътрешни цели:
-запазване на всички клиенти до момента;
-привличане на т.нар.”случайни” клиенти като постоянни;
-договаряне намаляване процента на разсрочените разплащания;
-увеличаване на плащанията в брой – в момента на покупка;
2.Външни цели:
-завоюване на нови пазари – извън областта;
-привличане на стабилна банка за партньор при разплащанията от страна на клиенти.
3.Средносрочни цели:
-запазване духа на екипност сред персонала;
-обновяване на технико-материалната база;
4.Дългосрочни цели:
-закупуване на нови автоцистерни;
-построяване на нова собствена бензиностанция;
И за двете стратегически бизнес единици е валидна обща основна цел – завоюване на нови позиции ,клиенти и пазари.

Формулиране на стратегии
Формулирането на стратегии се извършва от гледна точка на факта, че стратегиите са пътищата, начините, насоките за постигане на целите на фирмата.
Като основен начин за увеличаване на клиентите се предвижда назначаване на мениджъри по продажбите, които да изготвят и предлагат оферти на потенциални клиенти. Заплащането на тези служители ще бъде на базата на постигнати резултати, ето защо ръководството счита че те ще бъдат добре мотивирани да работят повече и по-този начин да доближат фирмата до поставените цели.
За запазване екипността сред персонала – която е от стратегическо значение за работата на фирмата – се предвижда провеждане на съвместни мероприятия .
За намаляване процента на клиентите, които плащат разсрочено се предвижда създаването на привлекателни пакети от услуги и преференциални цени.
За увеличаване на пазарния дял извън областта се предвижда регулярни командировки на най-способните мениджъри по продажбите, които да разработват нови пазари за фирмата.

Функционални стратегии
Маркетингова стратегия
Маркетинговата стратегия е насочена към разширяване на вече установени пазари. Това се предвижда да бъде осъществено като се започне транспорт на други горива освен по-горе посочените. Разширяването се предвижда да продължи в период от една година. Осъществяването на зададените приоритети ще бъде резултат от следния маркетингов микс:
o Продукт-фирмата ще се стреми да поддържа високо качество на обслужване; експедитивна форма на изпълнение на заявките;
o Ценова политика-цените са под влияние главно на три фактора: цени на горивата от производител, цена на транспорт и начислените данъци. Основно политиката на фирмата е насочена към минимизиране на разходите ,с цел постигане на конкурентно ценово предимство – и по-възможност минимизиране зависимостта от цените на производителя, чрез ниски разходи за управление и ръководство, които да ги компенсират.
o Пласмент-продажбата на продуктите ще продължава да се извършва досега експлоатираните обекти ,като ще продължава да се обръща приоритетно внимание на продажбите на едро.
o Промоция-стратегията е насочена към предлагане на продукти в комбинация на други такива. Например продажба и доставка на гориво от фирмата и т.н. Предвижда се и осъществяване на рекламна кампания по местните кабелни телевизии и радио. Фирмата ще провежда политика на насърчаване на продажбите ,като продължава да прави отстъпка от цената при закупуването на по-големи количества горивно-смазочни материали; при непосредствено заплащане в брой, при използване на комплексната услуга : продажба –превоз.

Финансова стратегия
Финансовата стратегия на фирмата се основава на съотношението имущество-собственост. Фирмата разполага със средно голяма по стойност собственост. От гледна точка на бързия оборот на вложените средства, фирмата не предвижда заемането на чужди средства.
Насърчителната дейност, която фирмата предвижда да създаде и в двете си бизнес единици ще доведе до още по-бърза възвращаемост на вложените средства. Вместо да заплаща за използването на заемен капитал, фирмата ще предпочете да използва тези средства в рекламна дейност.
Именно за това финансовата стратегия е насочена към влагането на средства в активна рекламна и насърчителна дейност ,което ще доведе в по-дълъг период, до натрупване на капитал, позволяващ пълноценно осъществяване на маркетинговата стратегия. Финансовата стратегия предвижда и дългосрочна инвестиция и в двете стратегически бизнес единици – построяването на нов обект и закупуване на нова автоцистерна, при достигане на целите на предприятието за завоюване на нови клиенти.

Производствена стратегия
Фирмата не предвижда започване на производство на стоки. Запазването и разширяването на досега съществущата продуктова структура са приоритет на висшето ръководство. Не се предвижда създаването на нова стратегическа-бизнес единица, тъй като двете сега съществуващи напълно задоволяват експлоатирането на обектите и ще бъдат достатъчни дори и при евентуално разширяване на пазара.
Разбира се, предвижда се възможното разширяване на самите бизнес единици – на тяхната вътрешна структура.

Организационна стратегия
Ръководството на фирмата ще се стреми да създава и запазва добра организация, в която да работят хора с висока степен на мотивация и отговорност. Ръководството е привърженик на прекия контакт между него и работниците, поддържа диалогичен и демократичен стил на управление и в този смисъл организационната структура се отличава с ниска степен на йерархичност.
И двете бизнес единици имат самостоятелни ръководства, пряко подчинени на собственика на капитала.
От гледна точка мащаба на дейността, фирмата е принудена да поддържа счетоводен отдел и за двете бизнес единици. Предвижда се обаче намаляването на офис-персонала, с цел минимизиране на разходите по административна дейност на фирмата. Стратегията е и двете бизнес единици да бъдат обслужвани от един офис, като персонала им да бъде обединен, а служителите да бъдат пренасочени или преквалифицирани в помощ на счетоводната служба или да се занимават с безналичните плащания, при евентуални договорни споразумения с банков партньор.

detelina101
05-18-2009, 14:42
КУРСОВА РАБОТА
На тема:
Стратегически план на търговско предприятие \"Епис трейд\" ЕООД.

























2003г.
Резюме - анотация

Предприятието, което ще бъде разгледано в настоящата работа е “ЕПИЕС ТРЕЙД” ЕООД - гр.Варна. Фирмата е регистрирана, за да извършва следните видове дейности:
? стопанска дейност в областта на търговията с горивно-смазочни материали, които включват:
• автомобилен бензин;
• дизелово гориво;
• газьол за промишлено-комунални цели;
• масла;
• греси;
• антифризна течност;
и
? товарно-превозна дейност на същите от базите на производителя /ЛУКойл НефтоХим-Бургас/ до базите на потенциалните клиенти или до собствените бази.
Фирмата е сравнително нова - тя е регистрирана и присъства в бизнес пространството от началото на 2000 г.
За осъществяване на търговските си цели, предприятието разполага с една собствена бензиностанция, намираща се в чертите на гр.Варна и две бензиностанции, наети чрез договор от “Товарни превози” ООД - гр.Варна.
За осъществяване на превозната си дейност и транспортни услуги, предприятието разполага със собствени тарирани автоцистерни.
Най-характерно за дейността на фирмата е ,че последната се осъществява в една променлива и динамична бизнес - среда, като стратегиите в нея са насочени основно към качествено и бързо обслужване на съществуващите клиенти, завоюване на нови позиции на пазара, чрез привличане на нови потенциални клиенти, запазване на традиционно коректни отношения с настоящите партньори и контрагенти.
Фирмата е съставена от две основни стратегически бизнес - единици, които имат самостоятелно ръководство, подчинено директно на едноличния собственик на капитала, извършват самостоятелна икономическа дейност: продажба на гориво-смазочни материали и спедиция, превоз и транспортни услуги, свързани с гориво - смазочни материали в чертите на Република България.
Персоналът на предприятието също е различен за двете бизнес единици : освен счетоводни специалисти и офис - асистенти за двата вида дейност, фирмата наема чрез трудов договор служители, които да обслужват клиентите на бензиностанциите и водачи на автоцистерните. Фирмата няма изградено звено за ремонт.
Стратегическият план на фирмата ще бъде разгледан в следната последователност:

Стратегически план на “ЕПИЕС ТРЕЙД” ЕООД
1. Насоки за дългосрочно развитие

detelina101
05-18-2009, 14:45
ПРОЕКТИРАНЕ НА ФУНКЦИОНАЛНА ОРГАНИЗАЦИОННА СТРУКТУРА















2008

Въведение
В нашето динамично време, управлението на една организация представлява сложна и отговорна работа, независимо от това дали тази организация е държавна или частна, малка, средна или голяма, дали е стопанска или нестопанска.
Динамичната и нестабилна бизнес среда поставя пред ръководителя на съвременните организации редица предизвикателства, което налага необходимостта от повишаване на тяхната гъвкавост. Следствие от тази нестабилност са сложните проблеми, свързани с условията на производство и реализация, които често водят до неадекватни управленски решения. Създаването и запазването на сравнителни конкурентни предимства са свързани с много рискове: тенденция на насищане на повечето пазари, влошаване на демографската структура на населението, растяща конкуренция, глобално намаляване на ресурсите и растящи изисквания за опазване на околната среда, особености на нови технологии, скъсяване на жизнения цикъл на продуктите. Ефективното управление на организациите изисква от техните ръководители да разчитат на собствените си ресурси – опита, специфичните знания, умения, време. Те се използват не само за ръководене и мотивиране на персонала, но и за разбиране на ситуациите и проблемите, за техния компетентен анализ, за вземането на решения и за тяхното изпълнение чрез преки действия или чрез екип от хора. От преуспяващия мениджър се изискват много качества: да формулира адекватни и реалистични цели на организацията, да управлява промените, да ръководи успешно подчинените си.
Управлението на организацията се разглежда като процес на разкриване на връзките между ключовите елементи в нея – структура, хора, цели и задачи, технологии, неформални групи и култура и стратегията, която резултатира в ефективното управление на нейното развитие.
Организационно-структурното изграждане на управлението е централна проблемна област в науката за управление. От своя страна всички ръководители от по-висок ранг също са осмислили и са твърдо убедени, че от ефективността на организационните структури на управление в много голяма степен зависи ефективността на функциониране на системата, която те ръководят. Организационната структура дава най-точната и вярна картина за това как се управлява бизнеса.

І. Теоретична част
1. Същност и характеристика на организационната структура на управлениe
Терминът “организация” обхваща три независими реалности, които само контекстът може да идентифицира:
• определено състояние, взаимно разположение, взаимовръзка и взаимодействие между отделните части на едно цяло, т.е. организацията като структура;
• дейстия, насочени към внасяне на необходимото равновесие в определена съвкупност от елементи, привеждането им в определен ред, установяване между тях на определени взаимоотношения, т.е. организацията като функция, като дейност, като процес;
• някаква социална система, изкуствено създадена група хора, преследващи обща цел, т.е. организацията като фирма, учреждение и т.н.
Организирането е една от основните функции на управление. Като функция то представлява съвкупност от еднородни работи, дейности и процедури, свързани с проектирането, изграждането и внедряването на формалната организационна структура в една организация. Организирането може да се разглежда и като процес, чието предназначение е създаване на една организационна структура. Всеки организационен процес има две страни. Първата – създаване на структурните поделения на организацията /нейната йерархия/, и втората – разпределение на пълномощията.
В една организация съществуват различни структури. Организационната структура на организацията представлява съвкупността от връзки и взаимоотношения между отделните нива на управление и отделните функционални области. Те са построени във форма, която дава възможност за най-ефективно достигане целите на организацията. Организационната структура е такова подреждане и съотношение на отделните звена и групи персонал, чиято дейност осигурява формирането и изпълнението на фирмената стратегия. Тя е своеобразна конструкция на управлението на търговската фирма, включва каналите за комуникация и информационните потоци, преминаващи по тези канали и съчетава в себе си всички организационни връзки и взаимодействия за изпълнение стратегията на фирмата.
По същество изпълнението на целите, на предмета на дейност на търговската фирма се осществяват в голяма степен и чрез организационната й структура, която е и интегриращият елемент на системата на нейното управление. Тя съчетава в себе си всички организационни връзки по изпълнението на поставените цели.
Организационната структура на управление е обект, който подлежи на проектиране, изграждане, внедряване и промяна. Целите на една организация могат да се постигнат с различни варианти на организационната структура. Не може да се говори за оптимална организационна структура; тя просто е добра или лоша. Тя винаги има следствен характер, т.е. висшето ръководство на една организация първо трябва да е наясно с нейната стратегия и цели и след това да пристъпва към проектиране, изграждане или промяна на организационната структура. Всяка по-голяма промяна в целите на една организация трябва да води до промяна и в нейната организационна структура.
Организационната структура може да се разглежда в две направления:
1. Като начин за съчетаване и установяване на взаимовръзки между частите на системата на управление на фирмата, включващи както съдържателни, така и формални характеристики;
2. Като устойчиво единство на елементите на техните връзки и отношения, взети като единно цяло.
Разглеждана като начин за съчетаване и установяване на взаимовръзки на частите на търговската фирма като цяло, организационната структура се представя в единство от различни структури от линейни и функционални отношения.
Представена като устойчиво единство на елементите на системата на управление, на техните връзки и отношения, организационната структура се разкрива от позицията на целите на управлението, от позицията на разпределение на правата и отговорностите между отделните структурни звена и последователността на движението на информацията между тях.
Чрез организационната структура търговската фирма осигурява и регламентира пълна отговорност на всяко структурно звено по изпълнение на поставените задачи, съгласуваност в съвместната дейност, ефективни взаимодействия между отделните звена, концентрация на правата и отговорностите на всяко звено, действен контрол върху търговско-стопанската дейност. Търговската фирма от своя страна е сложна система с определена специфика, със свои количествени и качествени характеристики – предмет на дейност, икономически взаимоотношения, търговска мощ, регионална принадлежност и др., което предполага конкретизация на дейността, свързана с изграждане на организационната й структура.
Съвременните организации изискват организационни структури, динамично адаптиращи се към конюнктурните пазарни условия, координация и контрол, реализирани чрез качествено нови фирмени структури. В тези структури трябва да се формират такива управленски звена, които обхващат по най-ефективен начин целия иновационен процес – от генерирането на идеи чрез трансфера до усвояването на нововъведения. Генерирането на идеи по естествен път се прехвърля за разработване от създадените групи за иновации. В практиката на развитите страни тези схеми на движение на идеите намират израз в множество модификации на фирмените структури, познати като организационни структури на развитието. В този смисъл при изграждане на организационната структура на фирмата трябва да се отчита световният положителен опит.
Най-важните характеристики на организационната структура могат да се обобщат като:
• форма на разпределение на труда в управляващия субект при реализиране на функциите на управление;
• съвкупност от структурни елементи, образуващи йерархия;
• проявление във вид на формално утвърдени и фактически възникващи връзки между структурните елементи;
• съвкупност от определен брой звена, чиито действия са свързани с разработването и формулирането на взаимодействието върху управлявания обект.
Безспорно една от основните и най-важни отличителни черти на организационната структура на управление е йерархичният й строеж. Организационно-структурната йерархия в управлението съответствува на йерархията на целите на управлението, като целта на един подчинен орган е средство за постигане на целта на горестоящия орган. Това е отличителен белег за разлика от йерархията, заложена в сложните технически системи. Звената от дадено равнище обуславят целенасочената дейност на звената от по-високо равнище, но не я предопределят напълно. На тях е предоставена определена автономност на действие по отношение на вземаните решения.
Йерархичният принцип е един от най-древните и изпитани принципи на организация, универсалността и значението на които трудно могат да се оспорват, дори когато между подсистемите от различен ранг няма отношения на подчиненост. Това е обективно необходим принцип за изследването на структурите на реалните системи. Трябва да се има предвид обаче, че организационно-структурната йерархия има свои характерни черти, които се свеждат главно до това, че тя е многостепенна, многоцелева система на решение, т.е. характеризира се с наличието на йерархични отношения между центровете на решение. Съществуването на висш център за вземане на решения в качеството си на команден елемент е основната отличителна черта на тези системи.
Решенията, вземани на най-високите равнища, се характеризират по следния начин:
• отнасят се до големите подсистеми или до по-широки аспекти на поведение на системата в цялост;
• имат перспективен характер и изискват значително по-дълъг период на разработка;
• отнасят се до сравнително по-устойчивите аспекти на поведение на цялата система;
• съдържат по-голяма неопределеност и са по-трудни за квантифициране и алгоритмизиране.
Терминът “високи равнища” е донякъде условен. В едно промишлено предприятие най-високото равнище в организационната му структура е изпълнителният директор или управителят. Освен заместниците му към високите равнища могат да се отнесат в определени случаи, ако се касае за голяма фирма, и директорите на заводи и техните заместници. Към ръководителите от средно равнище се отнасят началниците на производства и на цехове, както и ръководителите на общофирмените функционални отдели. Ръководители от нисше равнище са началниците на участъци и майсторите, както и всички други от техния ранг.
Измененията в организационните структури на управление, които регулярно се правят с цел усъвършенствуванията им, се налагат от различните вътрешни и външни причини и фактори. Основният принцип е формулиран от Алфред Чандлър – “структурата следва стратегията”.
Едно от главните свойства на управленската структура е нейната гъвкавост. Устойчивостта и гъвкавостта са важно изискване към всяка структура, защото чрез тях се провява съчетаването на статиката и динамиката на системата.

2. Особености на организационно-структурните параметри при функционалната структура
Организационната структура на управление се характеризира чрез система от показатели, която отразява нейни съществени черти. Някои от тях разкриват външните проявления, свързани предимно с формата, а други са насочени към вътрешните характеристики, в които се преплита нейното съдържание. Взети заедно, те могат да дадат пълна характеристика на конкретна организационна структура на управление и по този начин да се направи оценка на нейното състояние. Тези показатели се наричат организационно-структурни параметри. Параметрите на организационната структура на управление имат някои важни особености:
• не всички се поддават лесно на квантифициране – количественото им изразяване често е продукт на субективна оценка на изследователя
• в различните организации те могат да имат различни значения, което до известна степен може да обуславя и различната ефективност на организационните им структури на управление. В същото време еднаквите значения на организационно-структурни параметри в различни организации не могат да бъдат предпоставка за еднаква ефективност при функционирането на системите им за управление, тъй като ефективността се обуславя от множество фактори.
Основните организационно-структурни параметри в управлението на всяка стопанска единица са:
• броят на равнищата на управление
• броят на управленските звена
• числеността на управленския персонал
• типът на структурата на управление
• мащабът на управляемост
• организационно-структурният статус
• системата организацинно-структурни комуникации
• степента на разпределение на отговорностите
Първите четири характеризират организационната структура на управление в статика. В зависимост от целите на използуването им в определени случаи към тях можем да отнесем и някои от останалите. Системата организационно-структурни комуникации е параметър на структурата на управление в динамика и характеризира организационно-структурното взаимодействие. Към тази група могат да се отнесат също мащабът на управляемост, организационно-структурният статус и степента на разпределение на отговорностите.

3. Структуроопределящи фактори
Структуроопределящите фактори са онези съществени особености на стопанската единица, които влияят и самите те изпитват влиянието на основните организационно-структурни параметри. Към тях трябва да се отнесат и някои външни по отношение на разглежданата система условия.
Съществуват различни класификации на факторите, влияещи върху структурата на управление. Тъй като те изразяват различни параметри на управлявания обект и на управляващия субект, както и някои условия и ограничения извън тях, могат да се обособят следните три групи структуроопределящи фактори:
• фактори, които характеризират обекта на управление
• фактори, които характеризират субекта на управление
• фактори, които характеризират околната среда
Многообразието на параметрите, които характеризират обекта и субекта на управление, налага по-нататъшното обособяване на отделни подгрупи фактори в тях.

3.1. Фактори, които характеризират обекта на управление
Тук трябва да се има предвид, че при вземането на решения и при осъществяването на конкретни действия центровете на решение в управляващия субект регламентират ресурсите и методите за тяхното постигане, като преодоляват смущенията и настъпилите отрицателни отклонения. В тази група фактори могат да се обособят две подгрупи:
• фактори, които характеризират разнообразието и количеството на съставните елементи на управлявания обект. Конкретни структуроопределящи фактори в рамките на тази подгрупа са:
- мащабът на производството
- типът на производството
- броят на производствените работници
- характерът на продукцията
- степента на автоматизацираност на производствения процес
- номенклатурата на средствата и предметите на труда
• фактори, които характеризират разнообразието и количеството връзки между съставните части на управлявания обект. Към тази подгрупа се отнасят:
- броят на устойчивите предметно-енергийни връзки между поделенията в производствената структура
- организацията на производството
- технологията на производството
- производственият цикъл
- кооперирането и разделението на труда на производствените работници

3.2. Фактори, които характеризират субекта на управление
Тук се включват основните елементи на системата за управление:
• целите на управление
• функциите на управление
• управленските решения
• персонал
• методи на управление
• технология на управление
• други
Всички те влияят пряко върху организационната структура на управление, но степента на влияние е различна. Някои от тях влияят почти върху всички основни структурни параметри, други само върху част от тях. Освен това всеки от посочените фактори може да се разглежда като съвкупност от елементи и той може да се диференцира на няколко елемента, които всъщност са отделни фактори.

3.3. Фактори, които характеризират околната среда
Към тях се отнасят:
• нормативната база на управление
• научно-техническото развитие
• перспективите за развитие на отрасъла
• ограниченията и измененията на ресурсоосигуреността на системата, наложени отвън
• други
Структуроопределящите фактори са свързани помежду си и много от тях си влияят взаимно. Изключително значение за правилното проектиране или внасяне на изменения в организационната структура на управление има установяването на конкретното влияние на даден фактор върху съответните структурни параметри. Необходимо е да се определят направленията на изменението на параметрите вследствие на изменението на този фактор, а след това и дълбочината на това изменение. Количественото изразяване както на изменението на фактора, така и на дълбочината на изменението на параметрите е важна предпоставка за разработването на организационни нововъведения. Но то се затруднява, тъй като някои фактори трудно се поддават на квантифициране. Това до известна степен важи и за организационно-структурните параметри тип на структурата и системата комуникации.

4. Основни фактори и изисквания при изграждането на функционалната структура
Организационната структура оказва непосредствено влияние върху ефективността на управлението на търговската фирма. Основа за формиране на организационната структура са целите и стратегията на фирмата, обемът и структурата на търговско-стопанската дейност, средата на функциониране, съставът на управленските функции. Измененията в характеристиките на тези фактори в значителна степен определят критерия за избор на възможните структури. Взети в съвкупност, тези фактори са взаимно обусловени и се намират в тясна връзка и взаимозависимост. Трябва да се имат предвид и разликите при структурирането на съществуващи и новосъздавани фирми с техните предимства и недостатъци. Основното е да се отчитат конкретните условия и въздействената сила на отделните фактори.
В хода на развитието на търговската фирма могат да настъпят периоди, когато организационната структура забавя изпълнението на възприетите цели. Тези несъответствия се проявяват в нарушаване нормалното функциониране на фирмата като цяло, във вземане на забавени и необосновани управленски решения, в недостатъчна информационна осигуреност. Всичко това се преодолява чрез привеждане на организационната структура в съответствие с настъпилите изменения – промяна във връзките и отношенията, промяна в обема и характера на функционалните задължения на отделните звена и др.
Стабилността на целите е от първостепенно значение за изграждане организационната структура на търговската фирма. Целите на управлението определят нейното бъдещо състояние, нейната стратегия. Те са изходна база за подготовка и вземане на всяко управленско решение. Целите – това е желаното състояние на търговската фирма в бъдеще. В управлението трябва да се оцени всяка функция и всеки вид дейност на фирмата, изхождайки от приноса в постигане на целите. Съобразно целите се формира и функционалната структура, която играе ролята на механизъм за тяхното реализиране. Това се постига чрез изграждане на организационна технология, която регламентира изпълнението на функциите и последователността на начините за вземане на управленско решение. По този начин придобива завършен вид организационният процес, който изразява динамиката на управленската дейност.
Нарастващата необходимост от стратегическо управление в условията на пазарната икономика е основание за водещата роля на стратегията при формиране организационната структура на търговската фирма, т.е. силната зависимост между стратегия и структура и определящата роля на стратегията в това отношение служат като изходен момент и при създаването и усъвършенстване на организационната структура. Стратегията се възприема като програма за действие, а така също и като разпределение на приоритетите и ресурсите по постигане на целите. Тя показва начина на използване на ресурсите за максимално изпълнение предмета на дейност на фирмата, т.е. за постигане на такова състояние на фирмата, към което тя се стреми. В този аспект е и функционалната зависимост между стратегия и структура.
Фактор за изграждане на организационната структура на търговската фирма е и съставът на управленските функции. Функциите и структурата са взаимосвързани елементи на системата на управление на фирмата, проявяват се като форма и съдържание на управленския процес. Съдържанието и формата на всяко явление са взаимно обусловени, и тъй като съдържанието на управлението се реализира чрез функциите, а формата чрез структурата, то те са взаимно зависими. Следователно съществува единство между функции и структура. То предполага първичност на функциите и вторичност на организационната структура.
Управленските функции определят задачите на отделните структурни звена. Всяка функция притежава адекватно организационно покритие и обратно – за всяка част на организационната структура са фиксирани една или няколко функции. Извън рамките на организационната структура е невъзможна реализация на управленските функции, невъзможен е и самият управленски процес. Това обуславя необходимостта от точно определяне на състава, характера и сложността на управленските функции. Тяхното подреждане и взаимна връзка създават възможности за развитие на организационната структура на фирмата като цяло.
Нарастващата динамика на външната среда на организацията също рефлектира върху нейната организационна структура. Това организационно многообразие увеличава трудностите по детерминирането, анализа и оценката на организационната структура. Независимо от това има общо в поведението на организацията и нейната структура спрямо динамиката и изискванията на външната среда.
Определено значение за изграждане на организационната структура има и квалификацията на персонала. Тук прецизната подготовка и подбор са особено необходими, тъй като персоналът ще изпълнява взаимозаменяеми управленски функции. Това е силна мотивационна нагласа и условие за създаване на благоприятен социален микроклимат.
Върху изграждането на организационната структура влияят и факторите обем и структура на стокооборота и състояние на материално-техническата база. Ръстът на обема на стокооборота в съвременната организация на търговската дейност, усложняващата се технология на търговските процеси, свързани с увеличаване обема на стоковото предлагане, с изискването за ефективна връзка чрез пазара между структурата на производството и структурата на потребителското търсене, обуславят и съответни организационни модели на управление на фирмата.
Като цяло изискванията при изграждане на организационната структура се свеждат до:
• наличие на ясно формулирани цели
• простота на организационните връзки
• ефективна и точна информационна осигуреност
• единство в действията на структурните звена и отделни категории персонал
• ясна и точна диференциация във функционалните права и задължения

5. Принципи на изграждане на функционалната структура
При формирането на организационната структура трябва да се спазват изискванията на редица основни принципи:
1. Обосноваване на организационната структура от първичността на управленските функции – всяка функция е относително самостоятелен вид управленска дейност и се характеризира с еднотипност на използваната информация, с еднаквост на разработваните решения и професионален състав на кадрите. Специализацията и обособяването на структурните звена се осъществяват върху основата на съществуващите функции и трудопоглъщаемостта на тяхното изпълнение.
2. Оптималност на структурата – този принцип предполага оптимално съотношение между специализация и концентрация на управленската дейност.
3. Адаптивност на организационната структура – тя създава възможности за реагиране на структурата на настъпващите изменения на външната и вътрешната среда.
4. Принцип за единство на разпределителност и персонална отговорност – той изключва дублирането и паралелизма в системата на управлението, отстранява двойствеността на подчинения и възможността за получаване на противоречиви по съдържание управленски въздействия. Този принцип осигурява точно регламентирани права и задължения между функционални звена и мениджъри. В основата му стои изискването – всяко звено трябва да има мениджър с точно определени права и отговорности. Това означава относителна завършеност и обособеност на конкретната управленска функция.
5. Диапазон на контрола – този принцип изисква ограничаване параметрите на въздействие на структурните звена. Нормата за управляемост, която е в основата на този принцип, означава наличие на критичен предел, зад който по-нататъшното увеличаване броя на подчинениет намалява ефективността на управлението.
6. Установяване на точни граници между линейно и функционално ръководство. Линейното ръководство осъществява оперативно управление на фирмата, а функционалните ръководители – дейността в обхвата на конкретната управленска функция, като оказават на линейните ръководители помощ, осигуряват им необходимата информация.
Практическата реализация на тези принципи създава възможности за развитие на организационните структури, които съответсват на изискванията на фирмената дейност, на териториалните особености и осигуряват ефективно функциониране на фирмата като цяло.


ІІ. Практическа част
1. Представяне на организацията
Предприятие “Язовири и каскади” извършва технически контрол и експлоатация на язовирите, напорните и безнапорните деривации и прилежащите им хидротехнически съоръжения от системата на НЕК – ЕАД. Участва в прогнозирането и управлението на водните ресурси, като осигурява баланс между интересите на обществото и дружеството.
В процеса на изследване на предприятие “Язовири и каскади” като най-подходящи за целите на проучването бяха определени отдел “Технически”, отдел “Поддържане”, ЦРБ – София и язовирен район “Чаира”.
Трудовата дейност на специалистите от отдели “Технически” и “Поддържане” дава облика на специфичната дейност на предприятието. Работата там е свързана с психическо натоварване, високо ниво на отговорност и динамичност. ЦРБ – София беше избрана поради факта, че там се трудят много и различни работници и специалисти – шлосери, механици, строители, автомонтьори, шофьори, бояджии, дърводелци, стругари, счетоводители, снабдители и др., което предполага събирането на едно място на хора с различно образование, опит и квалификация,.с голям процент мъже и възрастово разнообразие. Язовирен район “Чаира” беше предпочетен пред останалите язовирни райони поради неговата стратегическа енергийна роля /долен изравнител на АЕЦ “ Козлодуй”/. Това обуславя изключително високата професионална подготовка, високо психическо натоварване поради екстремните условия на работа, както и изключително високо ниво на носената отговорност.
За целите на настоящата разработка ползвам предоставените ми данни на изследване, в което участват 83 служители в предприятие “Язовири и каскади”. Изследваните лица са от четири основни формални структури на предприятие “Язовири и каскади”: отдел “Технически”, отдел “Поддържане”, Централна ремонтна база София и язовирен район Чаира. Тези структури имат следните характеристики:

Отдел
”Технически” Отдел
”Поддържане” ЦРБ
София Яз. район
“Чаира”
Средна възраст 48 52 41 39
Мъже % 69,12 % 75,68 % 83,45 % 61,20 %
Жени % 30,88 % 24,32 % 16,55 % 38,80 %
Висше
Образование % 92,00 % 87,56 % 34,12 % 92,00 %
Средно
Образование % 8,00 % 12,44 % 65,88 % 8,00 %

2. Организационна структура
В предприятието съществува следната структура:













С непрекъснати линии са означени организационните връзки, а с пунктираните – съществуващите комуникационни връзки вътре в организационната структура.
За структурата на предприятието е характерно строга йерархичност в разпределение на отговорностите и изключително висока специализираност на трудовата дейност на служителите. Между отделните формални структури съществуват управленски и оперативни връзки в процеса на извършване на специфичната за предприятието дейност, която изключва тяхната заменяемост.
Дейността на предприятието се извършва в осем обособени функционални звена със следните основни функции и отговорности:
• Отдел “Технически”: осигурява техническа експлоатация на хидротехническите съоръжения, извършва сложни измервания и анализи за състоянието на обектите, координира и контролира техническата дейност на язовирните райони и бази.
• Отдел “Поддържане”: извършва ремонтна и строителна дейност, осигурява техническа безопастност и охрана на труда, координира ремонтната дейност в язовирните райони и бази.
• Отдел “Финансово – счетоводен”: извършва финансово – счетоводен контрол в системата на предприятието.
• Отдел “ТРЗ, ИП и Е”: изпълнява задачи свързани с планирането и подобряването на икономическата ефективност.
• Отдел “Административно – стопански и персонал”: административни и организационни дейности, иновации, договаряне и оповестяване на населението, гражданска защита, отбранително мобилизационна подготовка.
• Юрисконсулт: осигурява правната защита и помощ на ръководството във връзка с изпълнението на основните цели и задачи на предприятието.
• Язовирни райони: обезпечават техническата експлоатация на хидротехническите обекти на място.
• Ремонтни бази: осигуряват извършването на профилактичната и ремонтна дейност на хидротехническите обекти .
За изпълнението на тези дейности към основните структурни звена се обособяват групи от специалисти, притежаващи необходимата квалификация и опит.

3. Естество на работата в организацията
Специалистите от предприятието контролират и анализират състоянието на контролно измерителните системи (КИС), посредством които се следи за протичащите в язовирните стени явления и процеси. Изготвят се “Програми за технически контрол” и “Аварийни планове” за действие при екстремни условия.
В предприятието се използват съвременни компютъризирани методи за пренос и обработка на измерените от КИС данни. Специалистите имат голям опит в поддържането на хидротехнически съоръжения и изготвяне на експертни оценки за тяхното състояние.
Изискванията към служителите са различни в зависимост от строго определената дейност, която извършват. На първо място е тяхната професионална квалификация, образование и подготовка, както и натрупания опит. За непрекъснатото усъвършенстване на специалистите от значение е тяхната повишена самоинициативност при търсене на проблеми и тяхното разрешаване. Важна е и способността за изучаване на частите, разлагане на проблемите и взиране в подробностите.
За този тип дейност от значение е и характера на човек. Като се позоваваме на формулираната в литературата структурата на характера можем да кажем, че най-подходящи са хора със силен характер от доминиращ интелектуален облик. Те проявяват принципност, устойчивост, вглъбеност, наблюдателност, впечатлителност. Подходящи са и хора с доминиращ волеви облик и силно изразени практичност, безстрашие и експанзивност. За предпочитане е служителите да са с уравновесен характер, емоционално стабилни, да реагират бързо и енергично, находчиви и съобразителни, лесно адаптиращи се към нова обстановка и работоспособни, хора с устойчиви стремежи и интереси, преследващи поставените цели, енергични и работещи с пълно себераздаване и увлечение.
За служителите е от особено важно значение да се познават взаимно и да изпитват доверие един към друг, взаимно да се подкрепят и конструктивно да разрешават конфликтите, възникнали в процеса на работа, трябва точно и недвусмислено да комуникират един с друг.
В процеса на работа възникват критични ситуации, които изискват моментно решение. То трябва да носи в себе си анализ и синтез на проблемите, начините за разрешаване, включващи незабележими на пръв поглед връзки и съставни части. Силно развитата памет също е предимство при изпълняване на тези дейности. В някои случаи от особено голямо значение е двигателната памет, т. е. запаметяването на точно определени действия, операции, реакции, а в други-оперативната словесно – логична памет – формули, понятия, съждения. Прояви на агресия, раздразнителност, емоционална лабилност, неадекватност, неувереност и лесна уморяемост са нежелателни, а в определени екстремни условия и недопустими.
Една от добрите страни на организацията в предприятието е създадената система за осъзнаване на важността на нещата и запазването им прости въпреки постоянния натиск за тяхното усложняване. Установеният ред предпазва хората да полагат неефективни, изтощителни усилия за търсене на решения. Числеността на персонала ограничава броя на възможните начини за лично взаимодействие и опростява факта, че с увеличаване на заетите във фирмата в аритметична прогресия, броят на възможните взаимовръзки и взаимодействия между тях нараства в геометрична прогресия. Една по-всеобхватна и постоянна характеристика в предприятието е уважението към работника. От една страна това са многото социални облаги – добро заплащане, здравно обслужване, регламентирани почивки през работно време, столове, бюфети, курортно дело и др. и от друга страна действията на ръководството ясно и обосновано да посочва очакванията си от работника и да му осигури условия да разгърне възможностите си и да даде своя принос за изпълняване на служебните си задължения.

4. Особености на функционалната структура
Според данните от изследването, в него са включени хора с еднакъв статус в трудовата група. В експерименталните групи хората си сътрудничат и си помагат взаимно и рядко се наблюдава съперничество с оглед на евентуално повишение или допълнителни материални облаги. Това е следствие от строгата йерархична структура на предприятието. Отношенията с хора от други групи извън формалната организация, имащи равен статус, могат да се окажат по-добри и по-полезни с оглед по-бързото извършване на работата или просто като друг канал за разпространение на слухове.
В процеса на наблюдение на служителите и работниците беше установено наличие на голям брой неформални групи. Характерно за тях е малкия брой членове, както и преливането им от една група в друга, което говори за разностранните интереси на служителите. В някои случаи неформалните групи се формират в рамките на формалните структури. Това е характерно за изследваните групи в ЦРБ – София и яз. район Чаира. Това се обяснява с тяхната териториална изолираност. В Управлението на предприятието изследваните неформални групи обединяват в себе си членове на различни формални структури. И в двата случая тези групи могат да се разглеждат като своеобразен микросвят, със свои отношения, потребности и лидерство. В тях се наблюдават групови привички, традиции и отношения. Тяхното възникване и развитие може да се разглежда и като средство за психологическа защита на индивидите, и като натрупване на опит за социалните, включително и моралните норми. Включването на личността в неформална група променя разностранно нейните особености, като този процес е стихиен и неосъзнаван.
В изследваните групи в предприятието възникването на неформални групи става на базата на няколко основни фактора:
• Семейно положение и сходен социален статус – несемейни, майки с малки деца, разведени и др.
• Хоби – рибари, планинари, фотолюбители, колекционери и др.
• Спорт – интересното тук е, че хората сформират групи на активни играчи – волейбол, футбол, фитнес, а така също и на базата на предпочитани спортове и отбори – Формула 1, НБА, Левски, ЦСКА и др.
• Компютри и Интернет – обсъждане и колекциониране на нови софтуери, компютърни игри, усъвършенстване на собствените умения. Характерно за тази група е голямата и численост и относително постоянния и състав.
• Професионални дискусии – една много интересна от психологическа гледна точка група, в която членовете използват всяка възможност за демонстрация на изключително висока професионална компетентност и дискутират на специализирана научна основа моментни проблеми от дейността на предприятието. Характерно за тази група е нейната консервативност по отношение на нови членове.
• Недоволство от действия на ръководството и колеги – тази група няма постоянен състав, характерно за нея е освобождаване предимно от натрупаното в процеса на работа напрежение. Членовете и използват маловажни разногласия за проява на мнима агресивност.
Преобладаваща част от служителите са с над 5 годишен трудов стаж в системата. Текучеството на кадрите е ниско. В колективите има сигурност, спокойствие, взаимно уважение, наблюдава се финансова стабилизация, висок обществен статус. Дългогодишната съвместна работа е породила между служителите доверие и сплотеност . Някои приятелства са възникнали на основата на контактите в работата. От друга страна, повечето хора, работещи заедно, не са приятели в обикновения смисъл на думата. Разликите между приятелите и колегите са, че нещата, които вършат заедно, са твърде различни и че колегите са свързани отчасти от организацията на труда – защото те работят един до друг или заедно извършват една и съща работа, а не защото по необходимост решават да прекарат свободното си време заедно. Служителите споделят, че тези приятелски отношения в колектива и чувството на доверие влияят върху тяхната удовлетвореност от работата и намаляват стреса на работното място. Това се потвърждава и от факта, че на въпрос от проведената анкета “какво е Вашето интимно желание относно сегашния Ви колектив” над 90 % от отговорилите изказват категорично желание да не напускат. От друга страна, много хора създават трайни отношения с колегите си и не могат, лесно да се решат да променят местоработата си. Удовлетвореността от отношенията с колегите, преките и висшестоящите ръководители е висока, което е основен компонент в цялостната удовлетвореност от работата.
Наблюдават се интензивни и лесни комуникации, отсъстват бариери пред свободните разговори и контактите между хората. В предприятието се провеждат много срещи, въпреки че малко от тях се организират предварително. Повечето са между случайно събрали се от различни отдели, с различни специалности. От голямо значение на тези срещи е атмосферата, която се създава – неформалната обстановка ”без сако и вратовръзка”, солидната техническа подготовка на специалистите, типична за служителите в предприятието, и самата организация на работата спомагат с течение на времето хората добре да се опознават един друг. Интензивността на комуникациите е изключително висока. Поставените проблеми са обект на бурни дискусии, въпросите са открити и се задават без стеснения, обменът на мнения е свободен и в дискусиите участват много хора.
В моменти на изпълнение на тежки задачи или дълготрайна натовареност се усеща нервно напрежение сред служителите, като в такива моменти се забелязва склонност да се драматизират по-маловажни проблеми.
И двата пола се радват на близките отношения; както и на принадлежността към структурирани групи и имат необходимост от тях. В изследваните групи не се забелязва по-силна принадлежност на мъжете към формалните групи, а на жените към неформалните, близко личностни отношения. Жените от предприятието не отделят по-голямо внимание на социалната, междуличностна страна на отношенията в работата и това не намалява тяхната удовлетвореност от труда. Това се дължи на факта, че не се наблюдават различия между извършваните дейности от мъжете и жените в експерименталните групи / с изключение на групата от ЦРБ – София/.
Младите хора, с по-малък стаж в колектива споделят, че лесно са се социализирали в работата, получили са определени трудови навици и са започнали да изпълняват задълженията си под ръководството на по-възрастни колеги и ръководители. Те споделят също така, че атмосферата на доверие, разбирателство и висок професионализъм са оказали решаващо значение за тяхната адаптация.
В процеса на изследване беше установено наличие на определен кръг хора, с висока активност, силно комуникативни, установяващи с лекота социални контакти. Те участваха активно и с желание в проведеното проучване. На по-късен етап установих, че голяма част от тях са в основата на неформалните структури, където имат доминиращи позиции. Повечето от тях имат подчертан стремеж за обществена изява, висока инициативност и организационни способности. Те умеят да заразяват хората със своята енергичност, внушават им доверие и ги правят отзивчиви.
Добро впечатление за организационната дейност на формалните структури прави факта, че по-голяма част от формалните ръководители имат авторитет и влияние върху колектива. Те често са обединяващи фигури и в неформалните групи. Това се дължи на личните им качества и способността им да постигат групови цели чрез добра организация при решаването на груповите проблеми.
Между работещите се наблюдават конфликти, повечето от които са скрити, като по-голяма част от тях са по-скоро личностни, а не на професионална основа. Рядко се наблюдават случаи на некоректно общуване. Впечатлява способността на служителите да оставят проблемите в кабинетите и да не обсъждат грешките на другите пред незасегнати страни.
Причините за възникване на проблемите и конфликтите при комуникацията със служителите в изследваната фирма са неизброими. Изследванията показват, че към най-често срещаните причини, пораждащи конфликти, са следните: ограниченост на ресурсите; взаимозависимост при постигане на различни цели и прилагането на различни приоритети; двойнственост на правата; неясна комуникация; неясни или неразумни стандарти и правила; различия във възможностите да се употребява власт, статусни различия; индивидуални особености; дефицит на време, поставяне на нереалистични срокове; вземане на решения с общо съгласие; системно потушаване или неразрешаване на конфликта; разминаване в очакванията и изискванията към изпълнението на различни роли; неравностойно участие в общите работи; разминаване на интереси, ценности и норми. Тези причини могат да бъдат обединени в три групи:
• конфликти , причинени от материални интереси
• конфликти, причинени от дефицити в психологически потребности
• конфликти, причинени от различия в ценностите и убежденията
Много кризи възникват като резултат от комбинация от причини от две или дори от трите посочените групи. От друга страна конфликтът става по-трудно разрешим, ако причинителите му се преместят от първа в трета група. Обикновено конфликтите, породени от материални интереси, са по-лесно разрешими от конфликтите, свързани с психологически потребности. Последните пък се разрешават по-лесно от конфликтите, причинени от различия в ценностите и убежденията. Ценностно обусловените конфликти са най-трудно разрешими, защото са причинени от най-стойностните за човека неща - индивидуалните убеждения, които формират собствената ни идентичност и придават смисъл на живота ни.
Съществуващата организационна структура в предприятието е ефективна и отговаря на основните дейности, които се извършват. Според мен единствената организационна единица, която може и трябва да бъде добавена е отдел „Вътрешен контрол” на пряко подчинение на собственика на предприятието НЕК-ЕАД.

detelina101
05-18-2009, 14:47
ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ”


ФАКУЛТЕТ „ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛНИ НАУКИ”











OСНОВИ НА УПРАВЛЕНИЕТО






Външна и вътрешна среда на организацията – фактори, параметри, методи за анализ и оценка


















17.01.2008 Изготвил: Маргарита Статева
гр. Пловдив Специалност: МИО - І kурс
Фак.номер: 0708341036
Отчитането на множеството фактори, влияещи върху развитието на фирмата, играе решаваща роля за нейните бъдещи успехи и ефективна работа. Едно от най-силните въздействия, на които е подложена „системата от съзнателно координирани дейности на двама или повече души”, наречена организация, е въздействието на факторите на външната и вътрешната среда.
Вътрешната среда представлява съвкупност от всички нейни взаимосвързани елементи, които функционират съвместно за постигане целите на организацията. Те се управляват от субекта на управление – мениджърите, които могат да ги изменят, затова се наричат вътрешни променливи.Те са свързани така, че въздействието върху една от тях влияе и върху останалите.Външната среда е съвкупността на външните условия и ограничения, в които организацията функционира. Тя променя средата много по-слабо в сравнение с влиянието на средата. И макро- и микросредата имат основни фактори, които в една или друга степен влияят на организацията.
Основните вътрешни променливи, влияещи върху организацията, са цели, стратегии, структури и ресурси. Мисията на организацията откроява идентичността й и разкрива причините за нейното съществуване.В нея се крият и целите на тази организация, които поставят началото на процеса на планиране във всички равнища на мениджмънта.Стратегията е тясно свързана с целите, тъй като тя описва пътищата за постигането им. Но разработването им трябва на всяка цена да е съобразено със състоянието на външната и вътрешната среда и най-вече – с ресурсите на организацията.
Структурата на организацията представлява елементите й и връзките между тях. Могат да бъдат установени различни видове структури - функционална, организационна, производствена, длъжностна и др. При използването на понятието „структура” най-често се има предвид организационно-управленска структура. Чрез нея се реализират целите и стратегиите на организацията. Тъй като тя рядко се променя, е налице и обратно влияние – от структурата към целите и стратегиите.
За успешното реализиране на целите и стратегиите е необходимо и ефективно използване на ресурсите, които могат да се разделят на 4 групи – материални, финансови, ресурси от системен и технологичен характер. Едни от най-важните ресурси днес са човешките, тъй като те задвижват всички останали.
Когато правим характеристика на една организация, трябва да вземем под внимание и факторите на външната среда, които могат да бъдат разграничени като преки и косвени. Към първата група се включват: потребители, доставчици, конкуренти (продуктови и маркови), нормативно-законова уредба (ограничения), трудовите ресурси (синдикати), финансово-кредитна система. М. Портър ги нарича „конкурентни сили”. Потребителите са може би най-важният фактор с пряко въздействие. Те определят рамката на дейността на организацията, от тях зависят приходите от продажби, благодарение на тях се създават нови потребности и нови пазари. И все пак е необходимо да се отчита и поведението на потребителите, защото именно от него могат да бъдат разграничени различни видове пазари – на индивидуалните потребители, на стокопроизводителите, на търговските посредници, на държавните институции, международен пазар. Доставчиците са един от ключовите фактори на микросредата. В тях се включват всички организации и лица, които осигуряват необходимите ресурси за осъществяването на дейността й. Те могат да бъдат разделени на 4 групи – материални, трудови, капиталови, информационни. От своя страна материалните включват средства на труда и предмети на труда. Конкурентите също оказват голямо влияние върху дейността на организацията, те динамично променят пазарните условия.
Косвените фактори на макросредата се обобщават в 4 групи: политико-правни, икономически, социални, технологични. Политико-правните фактори включват различните аспекти на политическата ситуация в страната и въздействието им върху средата, в която действа организацията, както и системата от закони и нормативни актове за правно регулиране на бизнеса. Политико-правните фактори определят степента, в която външната среда се определя като подходяща или неподходяща за дейността на организацията. Икономическите фактори включват очаквани изменения на брутния вътрешен продукт в страната, очаквана инфлация, развитие на капиталовите пазари, развитие на заетостта, склонност към инвестиране, колебания в конюнктурата, развитие на важни сектори на стопанството, развитие на международната търговия, на платежния баланс и валутния курс. Тенденциите в развитието на тези параметри са преди всичко в резултат на общата политическа и икономическа стабилност в страната. Стабилността в страната разширява пазарите, подобрява възможностите на конкурентите, потребителите и доставчиците,за разлика от нестабилността, която свива пазарите и повишава инфлацията.
Социалните фактори могат да бъдат разграничени в 3 групи – културни, демографски и природни, които включват: тенденции за изменение на демографската структура в страната и сравнение с водещи страни в Европа и света,социално-психологически течения и черти на персонала и потребителите. Природните фактори отразяват определени заплахи и възможности за организацията като: ограниченост на суровините, увеличаващи се разходи за енергия, увеличаващо се замърсяване на природната среда, увеличаваща се роля на правителствата. Последната група фактори на макросредата са технологичните. В тях се включват: тенденции на развитие на производствената технология, иновационен потенциал, степен на механизация и автоматизация, динамика на разходите, развитие на технологии-заместители, информатика и телекомуникации. Във връзка с тези фактори организацията е изправена пред 3 технологични алтернативи:
1) да използва базова технология, която се владее от повечето конкуренти и носи минимален риск
2) да използва водеща недоразвита технология с висок риск и с голям потенциал
3) да използва ключова технология, която само тя владее и й създава висока конкурентна позиция
Характеристиките на на факторите на външната среда са: динамика, сложност, продължителност, интензивност, равнище на въздействие (моментното му количествено състояние), неопределеност
(вероятностен характер поради комплексност на факторите).
Тъй като анализа на външната среда е важен елемент от управлението на организацията, то в литературата са известни няколко подхода към този анализ. Те могат да се обобщят:
 анализ на еволюцията на отрасъла;
 PEST ( STEP ) анализи;
 метод на експертната оценка;
 анализ на стейкхолдърите;
 анализ чрез бенчмаркинг;
 анализ на ключовите фактори за успех;
 метод на сценария;
 матрица за оценка на външните фактори.

- Анализ на еволюцията на отрасъла
Този метод има съществено значение при определянето на стратегическите алтернативи. От него се правят изводи за състоянието и тенденциите му, за нуждата от инвестиции. Еволюцията на отрасъла определя и привлекателността му в по-дългосрочен план. При този анализ се използва концепцията за жизнения цикъл на продукта в различни функционални области.

- PEST анализ
Този метод включва политико-икономическа среда; икономическа среда; социална среда; технологична среда; политико-юридическа среда. Основно място в нея се отделя на влиянието, което оказва държавата върху развитието на всяка една организация посредством различни лостове за регулиране.



- Метод на сценарийния анализ
В практически план, сценарият е писмено описание на поредица от събития, които има вероятност да станат в бъдеще и имат връзка с ефективността на организацията. При този метод се разработват сценарий как ще се промени организацията под действието на различните фактори. Разработват се поне три варианта: най-лош (вероятност < 20% ), най-добра вероятност ( > 70% ) и най-вероятна вероятност ( 50-70% ). След изготвяне на сценариите, се разработва стратегия за всеки сценарий, които има най-голяма вероятност да реализира целите на организацията.

- Метод на експертната оценка
Това е най-често използваният метод. При него се използват знанията и опита на експертите в областта. Те дават оценка по различни показатели, които се обобщават. При определяне броя на експертите се използва прагматичният подход. Ако нивото на компетентност на експертите е почти еднакво, крайната оценка се изчислява като средна аритметична. Ако нивото е различно, на всеки експерт се прави самооценка, която може да бъде обективна или субективна. Изчислява се относителният дял на всеки експерт и крайната оценка се определя като сума от крайните оценки на експертите и относителния дял на нивото им на компетентност.

- Анализ на стейкхолдърите
Това е процес на постоянно изследване на най-добрите практики, които определят най-високата степен на конкурентоспособност. Прилага се като процес на продължително изследване и подобряване на продуктите им към най-доброто с цел придобиване на по-голям пазарен дял и значително конкурентно предимство. Изследват се три типа вътрешно-организационни процеси: стратегически, функционални, спомагателни. Анализира се и управлението им. Този метод разчита на определяне на фактори за успех. Установява се най-доброто конкурентно поведение, спрямо тези ключови параметри. Само цялостното познаване на вътрешноорганизационните процеси дава възможност да се сравняват разликите, подобренията и иновациите с тези на водещите, които също се изчисляват.

- Анализ чрез ключовите фактори за успех
Този метод включва идентифициране и анализ на определен брой области, в които организацията трябва да постигне успех. Рационалното в него е, че съществуват няколко области на действие, в които тя трябва да функционира добре и чрез изследване на средата е възможно да се определи кои са те.



- Матрица за оценяване на външните фактори
Тази техника помага да се оценят различни фактори от външната среда в 5 стъпки, като произведението от теглото на всеки фактор и рейтинга му ни дава претеглената величина за него. Големият брой точки показва, че организацията ефективно използва възможностите и минимизира заплахите от външната среда.
Характеристиката на външната и вътрешната среда е тясно свързана с разкриването и определянето на възможностите и заплахите и на силните и слабите страни на организацията. А това от своя страна е в основата на определянето на целите и стратегиите й. Следователно за да се направи една подробна и цялостна характеристика на една организация, е необходимо добре да се познават както факторите на макро- и микросредата, така и, подходите за тяхното анализиране.

detelina101
05-18-2009, 14:50
Организация на управлението.
1.1.Същност и съдържание на организацията на мениджмънта. Организацията на управлението е от една страна основен раздел на науката за управление, а от друга, една от насоките за усъвършенстване на управлението в социалната практика. Наименованието на този раздел на науката за управление е съставено от две понятия : организация и управление.
1/Организация- Под „организация” се разбира състоянието на подреденост, коeто съществува в определена система. Елементите на тази система трябва да бъдат така съчетани, че всеки един от тях да способства за постигане на целите на с-мата. Само такава подреденост на елементи ни дава право да разглеждаме организацията като система, а не като набор. Понятието „организация” се използва и като синоним на „система” : стопанска организация, търговска организация, профсъюзна организация и т.н.
2/Управление – Под „управление” се разбира процес на целенасочено въздействие на управляващата подсистема върху управляваната. В редица случаи под управление се разбира структурно и функционално обособена част от организацията, в която е съсредоточено реализирането на процесите на управление. Двата кардинални проблема, които трябва да се решават при организацията на управлението, са нейните функции и структура. Не по-малко важно е как да бъде постигнато разпределение на организацията на управлението между управленските структури.
Необходим е функционален анализ трябва да се анализира. След това тази система ще трябва да бъде структурирана на тъй наречените организац. структури /ОСУ/. И трето – организационно регламентиране –механизъм за постигане на струкруно-функц. единство.
1.2.Функционален анализ на управление в социалната и стопанската област,това е разкриването на комплекса от функции на управлението, които са необходими и достатъчни за осигуряване на нормалото функциониране на системата. Функц.анализ е осн. предпоставка за рационално разпределение на функциите м/у разл. управл. органи.
1/Същност и съдържание на понятието „функции на управлението”. Те се намират в диалектическо единство с формата и съдържанието, като съдържанието са функциите, а структурата е тяхната форма. Водещото в това единство е съдържението, т.е. функциите, а адекватността на формата /структурата/ може да стимулира или препятства изпълнението на тези функции. Винаги трябва да се тръгва от съдържанието /функциите/. Функциите на управление са необходими и достътъчни за нормално функциониране на дадена система. По нататък при структурирането търсим съответствие между реалното изпълняване на функциите в системата и обективно необходими функции на управлението.
2/Критерии за декомпозиране на управлението като сложна функция. Функционален анализ на управлението може да бъде осъществен на основата на множество критерии,по главните са : а/отраслово разделение на социалните и стопанските с-ми /промишлеността, търговията, транспорта/; б/специфика на управлението на хората като елементи на стоп. с-ма; в/ насоченост на процесите на управлението в рамките на една организационна система; г/дейности и операции, изпълнявани в определена технологическа последователност, за да се стигне до процеса на управление. По този начин се разграничават управленските функции от типа планиране, отчетност, контрол и т.н. Най-напред се планира.
3.Класификация на функциите на управление. Една от най-разпространените класификации ги разделя на две по-големи групи – функции по вземане на решение и функции по информационно осигуряване.
1/Функции по вземане на решения, това са функции от типа : планиране, нормиране, организационно проектиране, програмиране, регулиране и др. – това се основни фунции на управлението; 2/Другата група функции, функциите по информационно осигуряване, са свързани с отчетност, анализ, контрол, анализ, прогнозиране, моделиране/, решения свързани със стратегията, основните цели и критерии.






































1.3.Организационни структури на управлението.
1.3.1.Същност и основни компоненти на организационните структури на управление /ОСУ/. Същност на ОСУ това са взаимоотношенията и взаимовръзките между компонентите на управляващата система. Структурта на управление се намира в неразривно единство с функциите на управление.
Основни компоненти на ОСУ : 1/състав на системата – управленски органи /апарат на управление/; 2/управленските отношения; 3/управленските връзки.
Състав на управляващата системата – това са съставните части, които образуват апарат на управлението /хората в тях, дирекции/. Управленските органи могат да бъдат еднолични и колективни.
Отношенията между съставните части на системата са два вида : формални – по официален път с различни нормативни актове актове, правилници, заповеди и др. и неформални – не се регламентират официално. Друг тип отношения са отношенията на координация /съгласуваност/ и на субординация /подчинение, власт/. Отношенията на координация се установяват м/у различни управленски органи на едно и също йерархично равнище, без оглед на йерархическа съподчиненост. Отношенията на координация не се регламентират формално – установяват се на неформална основа, изграждат се въз основа на стремежа към съгласувана дейност за постигане на общите целите. Когато не е налице съгласуваност се прилагат втория тип отношения – на субординация, на подчинение, на власт. Властта предствавлява определено отношение м/у субектите на управление и управляваните обекти в системата. Властта е институционализирано право на дадена личност /орган/ да решава, да разпорежда и търси отговорност при неизпълнение на разпорежданията си.
В зависимост от своята насоченост, управленските връзки могат да бъдат вертикални и хоризонтални. Вертикалните връзки са израз на власт, познати са два вида вертикални връзки – линейни и функционални. Линейните връзки са между ръководителят и неговите подчинени – те са неравнопоставени. С тях се отдават разпорежданията /отгоре надолу/, а се отчита тяхното изпълнение от долу нагоре. Това са йерархично изградени системи, където всеки ръководител е същевременно и подчинен. Има стъпаловидна линия на подчинение.
Друг вид вертикални връзки са щабните връзки – това са връзките м/у ръководители от висш ранг и специалисти. Тук се обменя неимперативна /незадължителна/ информация /анализ, предложения, съвети, варианти на решения/.
Хоризонталните връзки се установяват м/у управленски организации от едно и също йерархично равнище. Това са връзки с равноправен характер и в тях намират израз отношенията на координация. Системата от хоризонтални връзки способства за икономичното и ефективно осъществяване на процесите на управление.









1.3.2.Основни типове ОСУ – линейна структура, функционална структура. При линейната структура всяко звено се оглавява от ръководител, който решава всички въпроси. Тя е чисто йерархичен тип структура. Стриктно се съблюдават линейните принципи на структуриране : 1/неразделност на власт и отговорност,т.е. не може да се упражнява власт без да се носи отговорност за резултатите; 2/единоначалие, т.е. всички дейности преследващи една цел са съсредоточени в лицето на един човек; 3/единство на разпоредителството – всеки да е подчинен и подотчетен на едни началник /прекия началник/, а той разпорежда само на тези, които са му непосредствено подчинени; 4/безусловно изпълнение на разпорежданията на висшестоящия орган; 5/строго йерархичен път на предаването на разпорежданията и отчитането на тяхното изпълнение – не трябва да се прескачат нива и да се излиза извън линията на подчинение. Ако всичко се спазва стриктно, структурата ще бъде твърда и безкомпромисна. Положителна страна е, че ако се изпълняват тези изисквания ще се получи съгласувано действие на значителен брой хора. Недостатъци – практически непригодна за управление на сложни или разнообразни дейности. Има голям риск от некомпетентно управление на линенйния ръководител. Ефективността на управлението се поставя под зависимостта на едно лице.
Чисто функционалната ОСУ е свързана с Фридрих Уйлър Тейлър и предлаганата от него функционална администрация, основаваща се на функционалното разделение на управленския труд. Затова е позната под името функционална структура от Тейлъров тип. Не е възможно да функционира практически такава структура, поради многото ръководители. При това положение изпълнителите се оказват в подчинение едновременно на няколко ръководители, а това води до обезличаване на отговорността и до възникване на междуфункционални конфликти.
Недостатъците на двете структури се преодоляват с изграждане на смесени /хибридни/ структури. При тях се съвместяват линейния и функционалния принцип. Такива хибридни структури са : а/линейно-щабната; б/ линенйно-функционалната.
Линейно-щабните структури се свързват с Файол, Ъруик и Гълик и са преобладаваща организационна система.Тук единоначалието и единството на разпоредителството са необходими условия. При другия тип структури – линейно-функционалните, имаме единоначалие, единство на ръководството; неразделност на власт и отговорност. Съблюдава се йерархичния път на нареждане – от горе надолу, а отчитането на резултати от долу нагоре. При тези структури властта не се упражнява директно, а посредством механизмите на линейната власт. Има случаи, когато тази функционална власт се упражнява директно, но това са изключения : а/държавно или вътрешнофирмено нормативно регламентиране по определени въпроси; б/делегиране на права от страна на горестоящия линеен ръководител; в/неформално традинационализиране на повтарящите се връзки, базиращи се на високата компетентност на функционалните ръководители и специалисти; г/структурни деформации в резултат на професионални недостатъци.
В крупните корпорации ЛФС се срещат в два основни варианта – департаментна /централизирана/ и дивизионална /децентрализирана/ структура.
Традиационните ОСУ имат общи характерни черти : а/съсредоточаване на властта по линията на подчинение; б/функционална специализация с организационно оформление на всяка функция; в/не се регламентират функционалните връзки.
Тези черти обуславят възможностите и границите на тяхното приложение.

1.4.Организационното регламентиране в организацията на мениджмънта.
1.4.1.Същност на организационното регламентиране – основният механизъм за установяване на организация на управление в социалните системи. При него през формални механизми по нормативен път се установява определено разпределение на функции, права, задължения и отговорности между управленските органи. Това става в зависимост от техните ранг, компетентност и място в процеса на осъществяване на управленската дейност. Нормативните документи за организационно регламентиране могат да бъдат издадени от държавни органи, от собствените управленски органи в съответната оргазация. На държавно регламентиране подлежат някой общи въпроси, свързани с устройството и организацията на системите. Напр. в Търговския закон се регламентират функциите и правата на колективните органи за управление. В други закони се регламентират функциите, правата и задълженията на функц. органи. Напр. проблемите на счетоводната отчетност, охраната на труда и др. А останалите въпроси, които не се решават от държавната власт, подлежат на вътрешно-фирмено структуриране.
1.4.2.Същност и съдържание на организационното проектиране – счита се, че е едно от най-ефикасните средства, посредством които може да се даде комплексно решение на всички въпроси, свързани с вътрешната организация на системата /напр.в стопанската система/. Проектът е комплекс от взаимно свързани решения относно бъдещото състояние на параметрите на някаква система. Всеки проект е предварителен модел на организацията /материална, техническа, социална, икономическа и т.н./. При техническото проектиране се изгражда идеален образ на продукт /конструктивно проектиране/ или формата на взаимодействие /техническо поектиране/ на оръдията и предметите на труда. При организационното проектиране се определя организацията на дадена система от социално-икономич. тип, поради което е елемент на управлението им.
Още от 1971г. в САЩ компаниите имат специални отдели за организационно развитие. В резултат на изследвания стигат до извода, че е необходим орган за усъвършенстване на организацията. При организацията трябва да се решат двата въпроса за организационно решение : 1/идентифициране функциите на управление и на тази основа да се 2/изградят съответните структурни звена; 3/един от основните компоненти на организацията на управление е организацията на информационните процеси, или това е информационна осигуреност на управленските органи. Тези три групи въпроси са тясно свързани един с друг, поради което те трябва да се решават съвместно.











1.4.3.Проблемът за централизацията и децентрализацията при организационното регламентиране. Централизацията представлява съсредоточване на решаването на проблемите и изпълнението на функциите на управление на висшите йерархически равнища. С други думи това е акумулиране на властта на високите етажи в упревленската йерархия. Централизацията и децентрализацията са двете страни на едно и също явление. Децентрализация означава намаляване степента на централизация и обратно. Използването на двете понятия има смисъл само когато се изхожда от определено съотнешение между тях и се поставя въпросът в каква посока ще се изменя това съотношение централизация / децентрализация. Съотношението централизация / децентрализация може да се разглежда в три аспекта по отношение на : 1/ вземането на решения; 2/ функциите на управление; 3/ организационната структура на управление.
С нарастване на броя на йерархическите равнища по вертикалата на нейната система на управление, нараства и значението на проблема за степента на централизация. Практиката сочи, че нарастването на общия брой на йерархически равнища води до забавяне на информационните процеси и до появата на тенденции към неуправляемост. В зависимост от това дали тенденцията е централизация или децентрализация, се обуславят два процеса, протичащи относително независимо един от друг : 1/непрекъснато повишаване сложността на социално-икономическите системи; 2/ нарастване капацитетните възможности на управленските органи.
Когато нараства сложността на системите се поражда децентрализация, защото една сложна система се управлява в един център. Необходима е огромна информация, която да се обработва, а капацитетните възможности на човека са ограничени. Когато обаче, нарастват капацитетните възможности на хората, отколкото нараства сложността на системата, тогава се получават благоприятни възможности за централизация.
Повишаващата се сложност на социално-икономическите системи е един непрекъснат еволюционен процес, докато нарастването на възможностите на управленските органи има характер на качествен скок. Има периоди на интензивно навлизане на нови методи и технически средства в практиката на управлението. Такъв скок /наречен на капацитетните възможности на човека/ можем да посочим първите две десетилетия на ХХ век и те са свързани с появата на научния мениджмънт от една страна, а от друга страна с перфорационните сметачни машини. Това довежда до рязко нарастване капацитета на управленските възможности. След 30-те години на ХХ век еволюционният процес на усложнение на дейностите отново стимулира процесите на децентрализация. Това продължава до средата на ХХ век /60-те години/, когато се появяват ЕИМ и методите на изследването на операциите. 80-те години бележат началото на нов „скок” – постиженията в областта на микроелектрониката и комуникационните технологии. Компютърните мрежи и тяхната интеграция в световен мащаб създава възможност за максимална децентрализация при решаване на оперативните проблеми. От друга страна страна става възможна максималната централизация в разработването на стратегия на системите, както при решаването на проблеми, които са сложни, нестандартни, нововъзникнали, засягат различни функции в една и съща система.





ІІ раздел
ПРОЦЕСЪТ НА УПРАВЛЕНИЕ. МЕТОДИ И ТЕХНОЛОГИЯ НА УПРАВЛЕНИЕТО.
2.1.Вземането на решение в практиката на мениджмънта.
2.1.1.Същност на управленските решения и типология на решаваните проблеми.
Управленското решение е предписание за действие в резултат на направен избор от възможните варианти за решаване на някакъв проблем в организацията.Управленско о решение представлява подбор на един от няколко възможни варианта на действие. Акцентира се на избора. Необходимост от решение възниква когато се появи определен проблем, т.е. препятствие за достигане на целите на системата. Функционирането на всяка система е низ, поредица от проблеми, които непрекъснато възникват и се решават. Според някои един мениджър не прави нищо друго освен да взема решения. Няма ли проблем никой не търси решение. Наличието на проблем е необходимо условие за стартиране на процедурата по вземане на решение.
2.Типология за решаване на порблеми. Възниква въпроса за типологията на решаваните проблеми. Основен критерий, за да разпределим проблемите на групи е : Знанията, с които субекта разполага. Логически елементи на проблема са : 1/цел; 2/варианти; 3/ресурси; 4/модели; 5/критерии. Субектът на управление ще има известен недостиг на знания взависимост от което ще има степен на неопределеност. В зависимост от това, проблемите се разделят на стандартни; добре структурирани, слабо структурирани и неструктурирани. Най-известни са стандартните проблеми – характеризират се с еднозначно определени цели, алтернативи за решаване и разходи на ресурси. За решаването на такива проблеми са разработени и се използват стандартни процедури, тяхното решение представлява едновариантен разчет. Добре структурираните – се характеризират с еднозначно определени цели, но със значителен брой варианти на решение. Обикновено логическите елементи при добре структурираните проблеми са добре изучени и могат да бъдат описани количествено. Специалистите препоръчват математически методи за добре структурираните проблеми и позволяват на субекта да търси оптимални решения. Слабо структурирани проблеми – свързани са с разработката на дългосрочни планове. Всеки от тях засяга много аспекти от дейността на организацията, изпълнението отнема много време и се извършва поетапно. Напр. техническото превъоръжаване. При тези проблеми има добре изучени и количествено измерими елементи, но съдържат значителна степен на неопределеност. За решаването на такива проблеми се препоръчват методите на системния анализ, където сложните математически разчети се съчетават с интуитивните експертни оценки. Неяснотата при неструктурираните проблеми обхваща всички логически елементи. Дори целта не може да се дефинира ясно. При решаването на тези проблеми най-голямо значение има интуицията на ръководителя.








2.1.2.Класификация на управленските решения. Класификацията на управленските решеня позволява на мениджърите и сътрудниците им да анализират и разпределят времето за подготовка и вземане на правилни и своевременни решения. Според техниките, които се използват – програмируеми и непрограмируеми. Според времето за решаването им са : обикновени, срочни, спешни. Според важността им : рутинни, важни, много важни. Според отношението към мисията на крайните цели : стратегически, тактически, оперативни. Според използваните методи за решаването им : интуитивни, логически, математически. Според субекта на вземаното решение : еднолични, колективни. Според степента на неопределеност на средата : биват решения в условия на определеност, риск, неопределеност.
2.1.3.Вземане на решение като процес. Цикъл на решението. /НЯМА ДА СЕ УЧИ/



































2.2.Делегиране на права.
2.2.1.Същност и основни предимства на делегирането на права. Делегирането на права е гъвкав инстурмент, чрез който се рационализира разпределението на проблемите и функциите между управленските органи. С това се постига възможно най-добро съотношение между централизация и децентрализация в зависимост от конкретните условия. Чрез акта на делегирането даден управленски орган преотстъпва част от своите права на по-нискостоящи органи. С това се цели по-ефективно решаване на определен кръг проблеми. Така установеното с организационното регламентиране съотношение между централизацията и децентрализацията се променя в полза на последната. В случай на необходимост или целесъобразност, преотстъпените права могат да се изземат обратно и така съотношението отново да се промени в полза на централизацията. Делегирането се счита като задължителен момент в работата на всеки ръководител. По силата на юридически норми или многогодишни традиции, много права се съсредоточват при първия ръководител на всяка система. Освен това той има право да отменя решения и разпореждания на по-нискостоящите органи, както и да изземва функции и права, за които няма изрична нормативна забрана. Така към първия ръководител на дадена система се концентрират значителни по обем права, които той не е в състояние непосредствено да изпълнява. Така че делегирането на част от тези права на по-нискостоящите органи е практически неизбежно. Проблемът тук е в това, че формално задължение за делегиране ръководителят няма – той може да делегира, може и да не делегира. Готовността на един ръководител да делегира зависи от това, доколко той е убеден, че така може да се постигне подобряване организацията на управл. дейност.
Сравнителният анализ на работата на стопанските ръководители сочи, че е налице пряка връзка между ефективност на тяхната дейност и умението им да делегират права. С делегирането на права много гъвкаво и ефективно се постига по равномерно натоварване на управленския апарат. При делегирането ръководителят в оперативен порядък може да регулира настъпващите нарушения в равномерността на натоварването. Наред с това делегирането е най-подходящото средство за въвличане на целия управленски апарат в разработването и вземането на решения. Намалява се и броя на равнищата, които участват в разработването и вземането на решенията. С това се съкращава техния цикъл и се повишава оперативността на управлението. С делегирането на права центровете на вземане на решение се приближават до мястото на тяхното изпълнение. Освен това се създават условия за оперативна самостоятелност на сътрудниците, което способства те да придобият умения и опит за ръководна дейност. Така постепенно се формира кадровия резерв, като продължително се наблюдават и оценяват деловите качества и възможностите на всички сътрудници.
Делегирането на права не налага съществени изменения в установената ОСУ. Крупните организационни промени винаги са свързани с нарушаване на равновесието и устойчивостта на стопанските системи за продължителен период от време. Особено силно това се проявява при ЛФС /линейно-функционалните структури/, където хоризонталните връзки се установяват на неформална основа, което е един твърде дълъг процес. Делег. на права способства за решаването на проблема за недостига на време на ръководителите. Този дефицит е толкова по-очертан, колкото по-висок е рангът на ръководителя. Делегирането може да осигури този времеви ресурс, който да бъде използван за решаване на проблеми, които никой друг освен ръководителя не е в състояние да реши.
2.2.2.Методически подход при делегирането на права. Първо трябва да се реши, кои са елементите на делегирането, т.е. какво подлежи на делегиране – права /пълномощия, власт/, или елементи на делегирането са задълженията и отговорностите. Решаването на този въпрос трябва да става въз основа на принципа за съответствие на права и задължения. Когато се възлагат определени задължения, то трябва да се предоставят и съответните права, които ще позволят изпълнението на поетите задължения. И обратното, когато се даде право на един управленски орган да решава определен кръг от проблеми, от това възниква задължението му да решава – в противен случай биха останали нерешени. По аналогичен начин стои и въпросът за отговорността. Във всяко цивилизовано право въпросът за отговорността се решава съобразно принципа за неразделност на власт и отговорност. Следователно отговорността възниква с предоставянето на власт и се носи от овластения орган за упражняването или неупражняването на тази власт. Така че не е необходимо самата отговорност специално да бъде делегирана. И тъй като е неотделима от правата, тя не е самостоятелен елемент на делегирането. Нито може да се делегира отговорността без права, нито пък могат да се делегират някому права като същевременно ще бъде освободен от отговорност. Така че ръководителят може да делегира своите права, но не може да делегира своята отговорност. Въпреки, че делегира права, той продължава да носи отговорността за крайните резултати.
Със самия акт на делегиране ръководителят се отказва от упражняването на делегираните права. А това значи, че овластените от него лица ще упражняват тези права от свое име, но за сметка на ръководителя. Подчинените също носят отговорност, но пред този ръководител, който им е предоставил правата.
Делегирането на права се оталичава от обикновеното възлагане на задачи с това, че при делегирането сътрудникът доброволно приема произтичащите от правата задължения и отговорност. Това е резултат на самостоятелен и съзнателен избор, докато в първия случай е налице елемент на принуда.
Друг важен въпрос е за субекта на делегирането, т.е. кой има право да делегира. От юридическа гледна точка, право да делегират имат всички ръководители, които разполагат с права и не са нормативно задължени лично да ги упражняват.
От организационна гледна точка всички ръководители, след като имат право да делегират, те са длъжни да го направят. На делегиране подлежат и получени чрез делегиране права. Така, че делегирането има много стъпален, каскаден характер. То започва от първия ръководител, но достига до най-ниските равнища в системата на управление. Познати са два типа делегиране на права – функционално и федеративно. Функционалното делегиране се основава на функционалната специализация на управленските работници, като се предоставят права за решение на въпроси, свързани с изпълнението на някаква функция. При федеративното делегиране се предоставят генерални пълномощия за реализирането на всички функции на управление в определен участък от управляваната система.
Важно условие за успеха на делегирането на права е изборът на подходящия сътрудник, на когото да се делегира. Изборът на неподходящ сътрудник не само крие опастност от проваляне на работата, но и подронва авторитета на ръководителя пред останалите сътрудници. Създават се условия за влошаване на социално-психологическия климат в организацията. Трябва също да се отчита, че всеки ръководител трябва да делегира само на тези които са му пряко подчинени. Внимание заслужава и въпроса какво е целесъобразно да се делегира и какво не подлежи на делегиране. Трябва да се делегира правото за решаване на всички проблеми, които на по-ниските равнища могат да се решат приблизително толкова добре, колкото от самия ръководител. Дори да се получи известно влошаване качеството на решенията, това ще бъде компенсирано от решаването на проблеми, които само ръководителя би могъл да реши. Проблемите, които ръководителя не трябва да делегира са :
1/ Определян на осн. цели на с-мата и стратегията на оглавяваната организция или звено;
2/ Контролът и оценката на работата на непосредствените подчинени;
3/ Грижата за квалификацията и развитието на сътрудниците;
4/ Уреждане на разногласия с други организации и звена;
5/ Поверителни задачи, възложени лично от по-висш ръководител;
Правилното определяне на подлежащите за делегиране права е свързано със степенуването им по важност. Известно е правилото на Вилфредо Парето, че ако задачите са подредени по важност, 80% от резултатите идват от 20% от задачите, а останалите 80% от задачите се отнасят само за 20% от резултатите. В процеса на делегирането трябва да се уточнят : 1/ ресурсите /материални, финансови, трудови/, които се предоставят и при какви условия може да се разчита на допълнителни; 2/ границите в които могат да се упражняват правата; 3/ отговорността, която носи ако не се постигнат предвидените резултати; 4/ границите, в които един сътрудник има право да греши.
Въпросът за правото на сътрудника да греши е деликатен, тъй като отговорност за грешките на сътрудника носи неговият ръководител. На пръв поглед това може да се изглежда нелогично. Но ръководителят не е бил задължен да делегира точно тези права именно на този сътрудник. Също така той е бил длъжен да си изясни дали качествата, способностите и квалификацията на този сътрудник са достатъчни, за да се справи с делегираните му права. Наред с това сред основните функции на всеки ръководител е грижата за квалификацията на подчинените и контрола върху работата им. И накрая, ръководителят има право да изземва обратно делегираните права, ако установи, че сътрудникът не ги упражнява по целесъобразен начин. И все пак противоречието е налице : от една страна е невъзможно да се работи, без изобщо да се греши; от друга страна никой не иска да поема безгранична отговорност за чужди грешки.
За преодоляването му е необходимо още преди делегирането ръководителят и сътрудникът : 1/ съвместно да обсъдят евенуалните грешки, които биха били допуснати в процеса на работата; 2/ да оценят риска за ръководителя и за подчинения от всяка грешка; 3/ да се споразумеят кои грешки ще се считат за допустими и кои за недопустими; 4/ да се определи конкретната отговорност на подчинения и допуснати недопустими грешки.









2.2.3.Проблеми и трудности при делегирането на права. Въпреки безспорните предимства и доказаната ефективност на делегирането на права, този метод бавно си пробива път в стопанската практика. Една от причините за това е недостатъчното познаване на методиката и технологията на делегиране от страна на ръководните кадри.
Проблематиката за делегиране на права се разработва в тази част от управленската литература, която е предназначена за първите ръководители в организационните системи. Това води до формирането на неправилното схващане, че право да делегира има само първият ръководител. Другата причина е психическата нагласа, че възлагането на задачи, невключени в длъжностната характеристика, е нарушание в трудовия договор. Към това може да се добави и традиционната за ръководителите от всички равнища ориентация към централизация на всички права, за които няма изрична нормативна забрана. Широко разпространени сред ръководителите е убеждението, че делегирането на права е свързано с риск от загуба на контрол над работата. Такъв ръководител счита, че за да бъде свършена една работа както трябва, необходимо е с нея да се заеме лично той. Този аргумент е несъстоятелен, тъй като в съвременните условия просто е немислимо един ръководител да превъзхожда своите подчинени по всеки конкретен въпрос. В случая стремежът да се избегне риска за некомпетентно решение ще доведе до противоположен резултат, тъй като не се използва в пълна степен на интелектуален потенциал на апарата на управлението. Често ръководителите преувеличават значението на собствената си информираност за ефективно функциониране на организацията като цяло. Поради това считат, че трябва да бъдат своевременно осведомявани за всичко, което става в ръководената от тях организация. Те болезнено реагират, когато се случат неща /особено с отрицателен резултат/, които не са предварително съгласувани с тях. Понякога нежеланието или неспособността на отделни управленски работници да поемат делегираните им права намира израз в така нареченото обратно делегиране. Привидно те приемат акта на делегирането и не възразяват срещу задълженията, произтичащи от предоставените им права. Те изпълняват всички рутинни работи, свързани с упражняването на права. Когато обаче възникне сериозен проблем, решаването на който е свързано с поемането на отговорност, те предпочитат да го „съгласуват” с ръководителя. Това по същество означава, че проблемът се решава от ръководителя, а не от сътрудника. Така че в момента, в който ръководителят изрази своето становище относно това как да се реши проблемът, актът на обратното делегиране е налице. В този случай отговорността за резултатите вече се носи само от ръководителя, който уж е делегирал права.













2.3.Методи на управление стил на ръководство.
2.3.1.Обща характеристика и класификация на методите на управление. На основание на това, че всеки процес на управление съдържа като момент в себе си вземането на решение, методите на управление могат да бъдат разделени на три групи : а/методи за подготовка и обосноваване на варианти на решения; б/методи за избор на най-добрия вариант на решение; в/методи за въздействие в/у хората, които ще изпълняват взетите решения.
Подготовката, обосноваването и избора на решение е основополагащ проблем на психологията на управлението в социалната и стопанската област. За неговото ефективно решаване съвременната наука и практика разполагат с богат арсенал от методи. След втората половина на ХХ век бързо се развиха и навлязоха в обществената практика т.нар. количествени методи. Те си поставят за цел на основата на постиженията на математиката и компютърната техника да предложат методи и средства за търсене на оптимални решения. Поради това, тази проблематика не е специфичен предмет на организацията и технолигията на управлението.
В теоргията и практиката на мениджмънта специално внимание се отделя на методите на управление, свързани с начините на въздействие върху хората и човешките колективи, в организациите. На практика мениджърите разполагат с три главни групи методи за въздействие : а/ Административни; б/ Икономически; в/ Социално-психологически. Административните методи се основават върху административната, йерархична власт на мениджъра. Техният механизъм на действие е пряката принуда върху волята на човека. Към админстр.методи се отнасят : 1/ регламентиране; 2/разпоредителство; 3/ инструктиране; 4/ контрол. Регламентирането се приема най-добре от хората. Инструктирането компенсира недостатъчната квалификация на подчинените.
Механизмът на действие на икономическите методи е материалният интерес. Поради това те от една страна имат много силно въздействие, а от друга страна се забелязва подчертан елемент на автоматизъм.
Социално-психологическите методи разчитат на въздействие върху хората посредством тяхната ценностна система.
2.3.2.Същност и типове стил на ръководство. В своята работа всеки ръководител използва комплекс от конкретни методи за въздействие на своите подчинени. Върху избора им влияние оказват неговите лични характеристики. В следствие на това неговата работа придобива специфичен облик, индивидуална неповторимост и в това се изразява стилът на ръководителя. Така че с понятието „стил” се характеризира специфичният му подход към решаваните проблеми и ръководените човешки индивиди и колективи. Понятето „стил” произлиза от гръцката дума „стилос”, което в превод означава „почерк”, т.е. индивидуалния стил е неповторим. Така художниците имат стил на рисуване, всеки човек има стил на живот.
От изследването на индивидуалния стил на множеството ръководители се установява, че наред със спецификата има и редица общи черти и белези. В своята съвкупност те дават смисъл на понятието „стил на ръководство”. С него се акцентира върху методите и средствата, които характеризират стила на определен тип ръководители.
С най-широка популярност се използва класификацията на Курт Левин. Според нея се разграничават три основни типа стил на ръководство : авторитарен, демократически и либерален. Всеки един от посичените типове стил имат своите плюсови и минусови страни, които определят възможностите и границите на тяхната приложимост.
-АВТОРИТАРЕН СТИЛ
Основни характеристики :
1/почти пълна централизация на властта – да не се делегират права;
2/еднолично вземане на решение – въпросите не се подлагат на обсъждане;
3/отчитат се само формално установените връзки;
4/предоставя се само информация, необходима за решаването на конкретни задачи;
5/упражнява се строг контрол и не се допускат отклонения от предписанията.
Положителни страни :
1/оперативност и надеждност;
2/съкращава се цикълът на решенията ;
3/гарантира се точното изпълнение на задачите.
4/осигурява се единодействието на големи човешки маси.
Недостатъци :
1/потискане на инициативността и творческата активност;
2/чувство на неудовлетвореност от работата;
3/безразличие към целите на организацията;
4/напрегнат социално-психологически климат;
5/информационни бариери.
Приложимост на АВТОРИТАРНИЯ СТИЛ:
1/при необходимост от бързи и синхронизирани действия в сложни и опасни ситуации;
2/при недостатъчно високо равнище на квалификацията на сътрудниците
3/при общо ниско равнище на дисциплината.
„Блага дума и пистолет вършат по-добра работа от добра адума” /Ал.Капоне
-ДЕМОКРАТИЧЕСКИ СТИЛ.
Основни характеристики:
1/колективни форми за вземане на решения;
2/делегиране на права;
3/на сътрудниците се предоставя информация за организацията като цяло;
4/проявява се интерес към наличието и основата за възникване на неформални групи;
Предимства :
1/стимулира инициативността и творческата активност;
2/създава чувство за удовлетвореност от работата;
3/повишава се отговорността и загрижеността за цялостностната дейност.
Поради това демократическия стил е с най-широко приложение.
Недостатъци :
1/удължава се цикъла на решението;
2/нараства сумарният разход на време;
3/има случаи, когато отделният човек решава по – добре, отколкото група :
а/в условия на времеви дефицит;
б/когато е налице единствен специалист, който може да реше пробема по най-целесъобразния начин;
в/когато проблемът се повтаря и практиката сочи, че предишн. р-ние е било правилно;
г/при психологическа несъвместимост между някои от членовете на работната група;
-ЛИБЕРАЛЕН СТИЛ
Основни характеристики: При този стил е характерно :
1/минимално вмешателство в работата на колектива;
2/право на сътрудниците да вземат решения, за които те притеж. необх. компетентност;
3/съкращаване на дистанцията, произтичаща от формалната /официалната/ структура;
4/форма на отдаване на разпореждане – предимно предложения, съвет, молба.
5/решаването на проблемите предварително се съгласува със съотв. компетентен орган.
Предимства:
1/най-силно изразена творческа активност и инициативност;
2/повишено чувство за отговорност и самодисциплина;
3/чувство за удовлетворленост от работата;
4/благоприятен социално-психологически климат.
Недостатъци :
1/резултатите зависят предимно от качествата на сътрудниците;
2/създават се предпоставки за общо понижаване равнището на дисциплината.
Приложимост:
1/при високо квалифицирани специалисти;
2/при проблеми със силно изразен евристичен /откривателен/ характер, решаването на който предполага лична амбиция, целеустременост, самодисциплина.
3/такъв стил се прилага при ръководството на научно-изследователски звена, проектантски и конструкторски колективи и др.
На практика обаче използването на един от описаните типове стил на ръководство в неговия чист вид не е възможно, нито целесъобразно.

























2.3.3. Фактори, влияещи върху избор на конкретен стил от страна на мениджър. Ситуационен стил. Влияещите фактори могат да се разделят на обективни и субективни. От тяхното съвместно действие се формира индивидуалния стил на всеки раководител. А/Фактори от обективен характер :
1/вид на ръководения колектив;
2/степен на зрялост на колектива;
3/равнището на квалификацията;
4/съзнателност и дисциплинираност;
5/естество на задачите;
6/условията, в които се работи.
Б/Фактори от субективет характер :
1/личностните черти и ценностна ориентация; 2/тип темперамент; 3/авторитет; 4/ранг; 5/управленски опит.
При недостатъчни знания и опит, субективните фактори водят до неоправдано предпочитание към определен тип стил в разрез с изискванията на факторите от обективен характер. В специална литература се застъпва схващането, че всеки от трите типа стил на ръководство може да се окаже ефективен в зависимост от конкретните условия. В индивидуалния стил на всеки ръководител могат да бъдат забелязани елементи на два или всички типове стил на ръководство. Важно е да се изследва въпроса доколко са изразени тези компоненти в индивидуалния стил на конкретния ръководител, като се изхожда от определени параметри и критерии. Сред тях особено важни са :
1/делегиране на права;
2/форми на контакти с подчитените;
3/продуктивността на колектива в отсъствието на ръководителя;
4/реакция на ръководителя към критика;
5/поведение при недостиг на знания и др.
В работата си един ефективен ръководител трябва да използва широк спектър от методи, присъщи на различните типове стил на ръковоство. При всеки отделен случай трябва да се съобразява с факторите от обективен характер. От тях именно зависи изборът на най-подходящия за дадената ситуация набор от методи. Такъв стил на ръководство, при който методите за въздействие се подбират в зависимост от конкретната ситуация е наречен ситуационен стил. Така се прави опит да се съчетаят положителните страни на трите основни типа стил и за всяка конкретна ситуация да бъде избран най-подходящия набор от методи дза въздействие, така индивидуалния стил на ръководство се обективизира, т.е. привежда се в съотвествие с изискванията на обективната действителност. Разширява се вариантността при избор от методи, т.е. „диапазонът” на стила. За да се проявят предимствата на този комбиниран стил всеки ръководител трябва:
1/да изучи характерните черти, положителните и отрицателни страни на всеки тип стил на ръководство и условията за неговата приложимост;
2/да има способността и умението за точна оценка на състоянието на нещата при всеки конкретен случай, за бързо и безпогрешно ориентиране във всяка ситуация;
3/да може да се самоконтролира, да си наложи такава линия на поведение, която да съответства на обективно действащите фактори.
А за да може да постигне това, често ще му се налага да се пребори със себе си. Ще трябва да преодолее редица фактори от личностен характер, като темперамент, чувства, интереси, мометни настроения и пр, което никак не е лесно.
2.4.Организация на труда и комуникациите на мениджъра.
2.4.1.Организация на личния труд на мениджъра. Голяма част от времето на висшите ръководители се отделя за осъществяване на различни контакти – групови и лични. Ако не е налице съзнателен стремеж за неговото планиране и регулиране, те отнемат 3/4 от работното им време. За значението на комуникациите в работата на мениджърите може да се съди по тяхното относително тегло :
-съвещания ≈ 28%
-прием и беседи с посетители ≈ 20%
-служебни пътувания ≈ 15%
-посещение на работните места ≈ 8%
-телефонни разговори ≈ 2% и повече
-работа с документи ≈ 19%
-подготовка и организация на работата ≈ 4%
Ето защо могат да се очертаят сл. насоки за подобряване на организацията на техния труд
1/планиране на личния труд; 2/работа със заместниците; 3/работа със секретарката; 4/контакти с останалите сътрудници; 5/прием на външни посетители; 6/прием по лични въпроси; 7/делови съвещания.
2.4.2.Мениджърът и неговите заместници. В условията на традиционните линейно-функционални структури /ЛФС/, заместничеството може да се разглежда като форма на разделение на труда и преразпределение на функциите между членовете на един ръководен екип. Заместниците на първия ръководител играят двойнствена роля. От една страна те са ресорни ръководители, отговарят за определена дейност или ръководят някакво подразделение на организацията /дирекция, направление, девизион и пр./. В това си качество те по презумция са експерти в съответното професионално направление. В този смисъл те са институционализиран управленски орган – линейни ръководители на определен клон в йерархията. Всички заместници заедно изпълняват ролята на консултативен щаб на първия раководител. От друга страна всеки от тях е потенциален пръв раководител, който в случай на нужда, ще рашава вместо него. Освен това голяма е вероятността някой от заместниците на първия ръководител при бъдещи кадрови промени да заеме неговото място. При функционално делегирани права се осъществява т.нар. частично заместничество, съобразно функционалната специализация на съответния заместник. В случаите на федеретивно делегиране, за избягване на противоречия, се въвежда институцията „първи заместник”.
За ефективната работа на своите заместници раководителят трябва да се погрижи за тяхната информационна осигуреност. Формите на контакти на ръководителя със заместниците трябва да бъдат съобразени с техния висок социален статус. Препоръчва се възможно най-ниската степен на категоричност при отдаване на разпореждания :
- заповед; нареждане; задължително за изпълнение указание; съвет на началник; другарски съвет; молба.
С нарастването на степента на категоричност, нараства психологически обусловена защитна реакция на човека и нагласа да се противопостави на решението и нареждането. А колкото по-високи са квалификацията и социалния статус на подчинения, толкова по-силно изразено е това явление.


2.4.3.Секретарката на мениджъра. Секретарската длъжност се е появила през средните векове и в средновековния феодален двор е била изключително мъжка длъжност. Секретарят не рядко е бил единственият „учен мъж” в целия двор и обикновено е минавал през школата на римското право. Счита се, че повод за загубване на мъжката хегемония /надмощие/ в тази област е бил появата на пишещата машина. Като по-важни причини за настъплението на жените се сочи фактът, че те превъзхождат мъжете в някои важни за тази длъжност направления : боравене със сложна техника; концентриране на вниманието за продължително време; недопускане на грешки при монотонна работа; психическа устойчивост; съобразителност; тактичност.
Наличието на квалифицирана секретарка в една организация води до редица положителни резултати :
1/рязко подобряване организацията на труда на мениджъра;
2/той се освобождава от изпълнението на несвойствени и неприсъщи на квалификацията му работи;
3/нормализира продължителността на работния му ден;
4/нараства относителният дял на времето, отделяно за решаване на крупни стратегически и перспективни проблеми;
5/временното отсъствие на мениджъра не се отразява катастрофално при непредвидени проблеми;
6/намалява относителния дял на неизпълнени или просрочени задачи;
7/намалява психическото напрежение.
Функциите на секретарката на един съвременен мениджър могат да се сведат до следн. :
1/Посрещане на посетителите и при необх., въвеждането им в кабинета на мениджъра;
2/Телефонно обслужване, т.н. „филтрация” на телефонните разговори;
3/Организация и регулиране на деловите контакти на ръководителя;
4/Следене на изпълнението на взетите решения и възложените задачи;
5/Подготовка на заседанията на разл. колект. органи или спец. провеждани съвещания;
6/Приемане и разпределение на входящата информация, организиране на подготовката и експедирането на входящата информация;
7/Информационно обслужване на мениджъра;
8/Машинопис и текстообработка;
9/Следене на бележити дати, годишнини на колеги, сътрудници, висшестоящи ръководители, важни контрагенти и т.н. и своевременно информиране на мениджъра;
10/Домакински функции.












2.4.4.Първият ръководител и останалите сътрудници.
Тук трябва да се разгничат две групи сътрудници :
а/ръководители, отговорни изпълнители и др. сътрудници, които са непосредствено подчинени на първия ръководител, но не са заместници. В този случай е нормално контактите да са по инициатива на ръководителя;
б/ лица извън кръга на непосредствените му подчинени. В този случай инициативата е на сътрудниците.
За да се регулират контактите с непосредствените подчинени е нужно :
а/включването им в календарния план-график;
б/предварително уточняване на темата, времето, мястото и продължителността на беседата;
в/неотложните, непланирани срещи и беседи също да бъдат съсредоточавани в определен интервал от време /напр., сутрин от 8:30 до 8:45 ч или следобяд от 15:30 до 15:45 ч/
г/други искания за среща са допустими при наличие на аварийна ситуация.
Политиката на „открити врата”, която провеждат някои ръководители, обикновено има негативни последици за работата им. Това води до :
а/накъсване на работното време;
б/загуба на повече време за пренастройване;
в/удължаване на работния ден;
г/важни въпроси ще останат нерешени
От организационно-структурна гледна точка съблюдаването на принципа за единство на разпореждането прави недопустими извън йерархичните контакти, тъй като :
а/накърнява авторитета на междинните ръководители;
б/създават се условия за противоречивост в отдаваните разпореждания. Ето защо, установяването на контакти, при които се отдават разпореждания, несъобразени с йерархическата съподчиненост, би трябвало да се разглеждат като извънредно произшествие. Могат да се посочат и доводи, подкрепящи извън йерархичните контакти :
а/осигуряване на по-пълна и неподправена информация;
б/осуетяване блокирането на ценни идеи;
в/възможност за непосредствено психологическо и емоционално въздействие върху членовета на организацията.
Сочат се редица допустими форми на несъобразени с йерархията лични контакти :
а/посещение на структурни звена;
б/консултации с водещи специалисти;
в/беседи по службени въпроси;
г/официални срещи за оповестяване на наказания или връчване на награди, както и др.срещи с ритуален характер;
д/приемането на сътрудници по лични въпроси.
Съпричастността на ръководителя към чисто човешките проблеми на своите сътрудници е много важно и не е просто проява на алтуризъм. Това е едно от мощните средства на ръководителите да формират и поддържат благоприятен социално-психологически климат и свързаните с него положителни резултати.




2.4.5.Деловите съвещания в работата на мениджъра. В управленската литература и практиката понятието „делово съвещание” се използва като обобщаващо за работата на колективните органи за управление. Особено внимание се отделя на т.нар. делови съвещания. При тях в общия случай няма предварително регламентиран стабилен състав. Като форма на групов контакт съвещанието се характеризира с толкова по-голям сумарен разход навреме, колкото по-голям е броя на участващите. Поради това в тези случаи трябва да се решават два предварителни и много важни въпроса – доколко е необходимо провеждането им и какъв да бъде съставът на участниците. При определяне състава на участниците се изхожда от неговия характер и от преследваните цели. За решаването на този въпрос се изхожда от разграничаването на следните видове съвещания : информативни; разпоредителни; проблемни; координационни.
Особено място и все по-нарастващо значение имат проблемните съвещания. С тях се подпомага раководителя при решаването на проблеми /важни и сложни/ при максимално използване на интелектуалния потенциал за повишаване компетентността и качеството на решенията. Координационните съвещания имат за задача да осигурят единство във вижданията и съгласуваност в действията на можество изпълнители на сложна или комплексна дейност. Те се свикват при настъпила необходимост от такова съгласуване. Често се налага тяхното регулярно /ежедневно или ежеседмично/ провеждане. В стопанската практика такива съвещания са познати под наименованието „оперативни съвещания” или просто „оперативки”. Съвременната комуникационна техника позволява оперативните съвещания да се провеждат конферентно, т.е. без хората да се събират на едно място.
На въпроса за целта на съвещанието и участниците в него следва да се отдели особено внимание. Често разглежданите въпроси не са се нуждаели от колективно обсъждане, а част от присъстващите не са били в състояние да изразят компетентно мнение по тях. Желателно е в дневния ред да бъдат включени ограничен кръг въпроси с еднороден характер, за да могат компетентно да бъдат обсъждани от едни и същи хора. Когато това е невъзможно, въпросите се групират така, че хората да се включват в работата едва когато ще се разглежда проблем, към който те имат отношение. По същия начин участници, които са приключили своето полезно участие, следва своевременно да се освобождават. При уточняването на дневния ред трябва да се разчете ориентировъчната продължителност на всяка отделна точка. Следва да се има предвид, че след 90 минути работа ефективността започва стремително да пада. Ако броя и характерът на въпросите налагат по-голяма продължителност, необходимо е още в дневния ред да се предвиди почивка, не по-малка от 15 мин. Важен момент е предварителната подготовка на материалите, които ще се обсъждат. Като правило, материалите трябва да се размножат и да се раздадат на участниците. Това ще им позволи да проучат проблемите и да подготвят своите изказвания. Предварително подготвеното изказване е много по-кратко и по-съдържателно. В процеса на подготовка трябва да се разработи регламент за броя и продължителността на изказванията по всяка точка от дневния ред в зависимост от характера и сложността на решаваните проблеми. Значение за резултатността на съвещанието имат времето и мястото на провеждането му. За правилното решаване на този въпрос е добре да се съблюдават някои практически препоръки. Счита се напр., че не е целесъобразно началото на съвещанието да съвпада с началото на работния ден. В този случай участващите ръководители на структурни звена не успяват да организират работата на своите сътрудници. Препоръчва се за решаването на трудни и сложни въпроси да се отделят предиобедните часове, а за по-елементарни проблеми да се предпочете времето след обедната почивка. На основата на предварителните разчети за общата продължителност началото на съвещанието да се определи така, че краят му да съвпада с края на работния ден или с началото на друго неотложно мероприятие. Това е допълнителен стимул за работа. За място на провеждане се препоръчва заседателната зала, а ако няма такава, се ползва помещение, извън кабинета на ръководителя. Счита се, че това в по-голяма степен предразполага участниците за акивно участие в обсъждането и откровено изразяване на мнението. Заключителен момент в подготовката на съвещанието е неговото разгласяване. Като правило, то трябва да бъде в писмена форма, като бъдат посочени времето, мястото на провеждане и дневния ред. Предвид значението на подготовката на съвещанието за резултатите от негопри констатиране на съществени пропуски се счита, че е по-добре то да бъде отложено, отколкото да се поеме риска за погрешни решения. Обикновено заседанията се ръководят от ръководителя, който ги организира. Възможно е обаче да се натовари и друго длъжностно лице, но в този случай то трябва да има необходимите качества и опит и специално да бъде инструктирано

detelina101
05-18-2009, 14:53
Теоретична част

Видове организационни връзки

Една от най – важните класификации на управленческите структури, а преди
всичко подходите за тяхното изграждане и проектиране се опира на
различни типове организационни връзки. Те се делят на:

линейни “йерархични”, “служебни”, “административни”;

функционални;

информационни

1.Линейни – най – характерно за линейната, т.е. йерархичната
организационна връзка се изразява в правото на началника, директора и
др. да решава какво други, т.е. ръководените, ще трябва да правят в
служебното време, в каква последователност трябва да изпълняват
възложените задачи и какъв трябва да е полученият краен резултат. При
линейната връзка ръководителя има право да освобождава или назначава
управляваните от работа. Да решава какво да е трудовото възнаграждение
на своите подчинени. Линейната връзка по отношение на конкретен въпрос
винаги е едностранна. Това изключва да има обратна връзка между
ръководител и ръководен.

2. Функционална йерархична връзка

има две форми на проявление:

функционално – йерархична връзка, при която дадено длъжностно лице има
право да разпорежда на друго длъжностно лице само по определени граници.
Пример: отношенията между директора и юрисконсулт. Директора дава задача
на юристконсула, но няма власт върху това как той ще я изпълни.

Функционално – подпомагаща организационна връзка. Този тип връзка има
характер на съветване, подпомагане, консултиране, а не разпореждане.

3.Технически организационни връзки

тя е валидна в институции където трудовата дейност на всеки един от
персонала е силно зависима от останалите членове.

Понеже резултатите от дейността на всеки един член от персонала са
технически обвързани в техническия цикъл с другите членове на персонала.

4. Информационни организационни връзки

същността на този вид връзки се изразява в доброволно поето задължение
за едностранно или взаимно информиране на две или повече лица.
Използването на наименованието на четвъртия тип връзка има условен
характер. Тук под информация се разбира съдържанието на съобщенията,
предавани от информатора или информирания.

Информационна връзка е налице тогава когато информацията за състоянието
на нещата или на негово изменение подлежат на предаване от самобесеси ,
а не само резултат на информиране за собствени решения, съвети и
изисквания.

Успоредно с настъпващите изменения в обществените отношения в
технологичните процеси търпят изменение пропорциите, които съществуват в
практическото проявление на отделните типове организационни връзки.
Съществува тенденция за намаляване на относителния дял на
организационните връзки от йерархичен тип за сметка увеличаване на тези
от функционален или най – вече технически тип. Това се основава преди
всичко на огромното развитие на разделението на труда в стопанската
практика и се осъществява децентрализация на управлението вътре в
предприятията, обусловени както от нарасналата динамика на
производството, така и на повишената средна квалификация на кадрите.

Както казахме по – горе организационно – управленските структури се
класифицират на постоянни и временни.

Постоянните или още твърдите връзки са създадени за по – дълъг период от
време, тук вече говорим за уточнени взаимоотношения.

Променливите връзки се използват за решаване на неочаквано възникнал
проблем, или невзет под внимание поради естеството на работа или рядката
възможност за възникване на даден проблем.

Пулсиращите структури не засягат цялата трудова общност. Временните
звена се създават с писмени заповеди на ръководителите, които според
организационно – управленческата структура има право на това. Тук
главния ръководител най – напред назначава ръководител на новото звено
или съвкупност от звена. Последният избира необходимите за изпълнение на
временната работа специалисти. За така подбрания екип ръководителя на
трудовата общност издава заповед, спрямо която екипа от специалисти за
определения период от време се освобождават от техните постоянни
задължения. Новосъздадения екип може да формира своя управленческа
структура, изградена от различни работни групи: ръководна, изпълнителна,
съветническа и др.

Въз основа на преобладаващия тип организационни връзки се различават
няколко вида организационно – управленчески структури:

линейна структура;

функционална структура от йерархичен тип;

линейно – щабна структура;

техническа организационна структура.

2.1. Най – напред в стопанския живот се използва линейната структура. Тя
съответства на простото разделение на труда в промишлеността. При тази
организация на управлението ръководителят знае и може да извършва същата
работа като изпълнителите и се разпорежда за извършването на
управленческите и производствени дейности. Характерно за линейната
организация е липсата на съветнически организационни звена. По принцип
линейната структура не се среща в “чист” вид. Нейната модификация
използва и функционални звена, характерното е, че те съветват само
съответен ръководител към който са създадени.

2.2. С развитието на промишлеността и с преминаването от простото
коопериране към манифактура възниква необходимостта от функционални
специалисти, които започва да се разпореждат в областта на своите
специализирани знания, при което се получава кръстосване на заповедите и
всеки един член от персонала получава разпореждания от няколко
началници. Така се стига до оформяне на т.нар. функционално –
организационна управленческа структура от йерархичен тип. При нея
функционалните връзки се основават на субординиране на изпълнителите от
функционалните ръководители.

инистративни началници, нареждайки каквото трябва да бъде направено
имат и функционални началници, даващи им директно съвети как трябва да
изпълняват своите задължения. Освен това на различните управленчески
нива съществуват и съветници, която служебна роля няма съветнически
характер. Такива например са юристконсултите, главните специалисти или
съветниците по едни или друг кръг от въпроси.

Във функционалната структура от подпомагащ тип каналите на линейните
организационни връзки се покриват с тези на функционалните. В
структурата може да има толкова функционални началници, колкото функции
или типа могат да се обособят в обхвата на дейността на дадено
длъжностно лице или звено. Функционалните организационни единици,
групирани на отделните управленчески нива хора с една и съща
специалност, понякога се обвързват в такава организационна структура не
само чрез каналите на функционални, но и на линейни организационни
връзки. Тогава линейните канали се припокриват до известна степен с
функционалните. Организационните връзки между функционалните звена,
изпълняващи едни и същи функции, но намиращи се на различни
управленчески нива, доминират над линейните връзки, които поставят
изпълнителите в зависимост от техните ръководители.

С по – нататъшното развитие на промишлеността и преминаването от
манифактурно към крупно производство, функционалната организация на
управлението се оказва недостатъчна и не може да се справи с
възникналите управленчески проблеми. За задоволяването на тази
потребност се разработва т.нар. линейно – щабна структура,
представляваща своеобразна смесица от линейна и функционална
организационна структура.

Характерно за линейно – щабната структура е това, че функционалните
звена в институцията, наричани още щабове съветват непосредствено, както
тези звена от различните йерархични нива на служебно зависимия слой,
така и звената на длъжностни лица.

Линейно – щабната организационна структура се различава от линейната
модифицирана организация на управлението по това, че функционалните
звена от различните йерархични нива се увеличават, както с това, че
функционалните органи, които групират длъжностните лица от дадена
специалност на по – високи йерархични равнища са свързани с функционални
връзки не само с еднакво високостоящите и със съответстващите
функционални звена от по – ниските равнища на управлението.

Решаващо значение при тази организация на управлението има ясното и
точно разпределение на труда. Представените до тук видове организационно
– управленчески структури са класически и фундаментални. Защото
независимо от останалите видове, които са продукт на други
класификационни разрези, типовете организационни връзки и
преобладаването на някои от тях винаги съществуват в конкретна
организационно – управленческа структура.

Разделението на труда е основен фактор, влияещ за формиране на едни или
други организационни връзки.

На първо място това, което оказва влияние върху конфигурацията и
вътрешния строеж на организацията на управлението е степента на
еднородност на трудовата общност на определена институция. Според нея
цялото множество трудови общности биват с еднородни или разнородни
трудови общности. Върху класификацията им оказват влияние редица
критерии. В ролята на критерии може да са следните признаци:

Пространство – например разделянето на народните съвети на общински и
областни;

Време – класифициране на персонала на дадено производство в различни
смени;

Лични черти на членовете на дадена общност – разделяне на общността по
групи въз основа на пол, образование, възраст ...

Вид методология или технология на работата:

по преобладаващи методи на труда на групи;

по стадии на обработка или изработка;

по основни видове съоръжения;

по пространствено разположение на основните видове съоръжения.

Вид на предмета на труда – обособяване на определени цехове или звена.

Вид на продукцията – например разделяне на туристическо предприятие на
хотели, басейни, ресторанти и др.

Елементи на обектите на обслужване – разделяне поделения, цехове и др.

Степен на спешност на извършване на определени работи.

Традиционно разпределение на труда.

В зависимост от броя на признаците за тяхното формиране се оформят
следните видове организационни управленчески структури.

Организационно – управленските структури с еднопризначна основа –
разпределението на труда се извършва по един признак. Използват се преди
всичко от сравнително малките стопански единици.

Комбинирани структури – типичен пример е производствено-териториалната
комбинирана структура. Производствения принцип изисква групиране на
всички управленчески дейности свързани с дадено изделие или услуга. Той
е подходящ за прилагане при стремеж за концентрация на производството.
Териториалният принцип се предпочита когато условията и средствата
изискват конкретното териториално разпределение. В практиката тези два
принципа са свързани затова говорим за смесена производствено –
организационна структура на управлението. Характерно за тази структура е
наличието на функционални специализирани звена.

detelina101
05-18-2009, 14:55
До Икономически Университет
гр. Варна








Курсова работа

По
Организация на управлението

На тема:

Контролна система на доставките




Дарина Миланова Георгиева

Специалност: Стопанско управление

ΙV Курс фак. № 2240











Изготвил: Проверил:
(Д. Георгиева) (Анастасия Станчева)
Описание на фирма Пикадили ЕАД



Пикадили ЕАД е българска верига от супермаркети с над десет годишна история. Фирмата е регистрирана през 1994г. под името „Боляри” ООД като през 2003г. сменя правния си статут на „Боляри”АД. През 2004г. се преструктурира и оперативната дейност по управление на супермаркетите преминава към новосформираното дружество „Пикадили” ЕАД, а „Боляри” АД остава собственик на недвижимите имоти. Търговските обекти на фирмата са изградени съобразно световните тенденции в оборудването и технологията на обслужването . Супермаркетите се отличават със специфична атмосфера , съчетаваща комфорт и европейско ниво на обслужване.
Веригата се състой от мережа от десет супермаркета . Те са разположени в най- големите градове в България . Като повечето от тях са разположени в град Варна, където фирмата е лидер на пазара с изградените шест супермаркета :
• Пикадили Чаталджа – открит през 1995г.
• Пикадили Младост – открит през 1999г.
• Пикадили Център – открит през 2001г.
• Пикадили Владиславово- открит през 2001г.
• Пикадили Запад- открит през 2005г.
• Пикадили Парк- открит през 2006г.
През 2006г. фирма „Пикадили” ЕАД откри свои търговски обекти в София, Бургас, Велико Търново :
• Пикадили МОЛ – София –открито през 2006г.
• Пикадили Сити Център-София - открито през 2006г.
• Пикадили Велико Търново - открито през 2006г.
• Пикадили Изгрев- Бургас- открито през 2006г.
Всички супермаркети са позиционирани на места с висока интензивност потока хора / в жилищни комплекси, на главни пътни артерии, в големи търговски комплекти /. Всеки магазин разполага с обширна търговска площ средно около 2000кв/м и средно около 3500кв/м прилежашт паркинг. Веригата предлага богат асоретимент от стоки - над 34900 артикула. В сипермаркетите се предлагат над 300 артикула с фирмена марка- Мистър Пикс. Те са предимно продукти за ежедневна употреба предназначени предимно за масовия потребител, с високо качество и на добри цени. Марката е регистрирана и патентована в патентното ведомство на република България през 2003г.
Ориентирана към комплексното обслужване на своите клиенти Пикадили установява множество партньорски отношения с фирми предлагащи различни допълнителни услуги :
• Гала кафе
• Оптики Джой
• Аптеки Пикадили
• Офиси за обяви
• Тото
• Фото
• Химическо чистене
• Цветавски ателиета
• Офиси на банки
• Офиси на мобилни оператори
• Видео наеми и др.

Мисията на фирмата е да бъде лидер сред супермаркетите в България. Водещото мото е „зареди с настроение”. За да задоволи нарастващите и променящи се изисквания на потребителя фирмата се стреми да създава специфична атмосфера в супермаркетите си и да гарантира удобство на клиентите при пазаруването. Друга основна цел на организацията е поддържане на добри търговски отношения с контрагентите си - доставчици, производители и други.
Основни конкурентни предимства на супермаркети Пикадили :

• Целогодишно обслужване „с настроение” на клиентете
• Удобство при пазаруване – лесно достъпни търговски обекти, голям брой парко места
• Приветлива обстановка- декорация, чистота
• Професионално обслужване и информиране на клиентите
• Гъвкавост при задоволяване „капризите” и на най - изтънчените клиенти
• Адаптивност при предлагането на продуктите съобразно изискванията на местния пазар
В супермаркети Пикадили успешно се предлага „действаща система за самоконтрол” изготвена според добрите търговски и производствени практики. В краткосрочен план фирмата е в процес на внедряване на стандарта за качество ISO 9001 : 2000- ISO 9001:2000 е международен стандарт, поставящ изискванията към системите за управление, като дадена организация трябва да демонстрира способността си да предоставя непрекъснато продукт/услуга, който да отговаря на клиентските и приложимите нормативни изисквания и да се стреми непрекъснато да повишава удовлетворението на клиента. ISO 9001:2000 се базира на осем основни принципа, които са гарант за успешно ръководене и функциониране на една организация:
• насоченост към клиента;
• лидерство;
• приобщаване на хората, работещи в организацията;
• процесен подход;
• системен подход за управление;
• непрекъснато подобряване;
• взимане на решение, основано на факти;
• взаимноизгодни отношения с доставчиците.
Също така очаква се през месец април провеждане на краен одит от сертифициращият орган по стандарт HACCP - НАССР е научно обоснован и систематичен подход. НАССР системата се концентрира по-скоро върху предотвратяване възникването на опасностите, отколкото върху изследването и инспектирането на крайния продукт. HACCP се базира на седем основни принципа:
1. Анализ на опасностите.
2. Определяне на Критичните Контролни Точки или CCP
3. Определяне на критична граница и въвеждането й
4. Установяване на система на мониторинг /контрол/ на CCP чрез наблюдение.
5. Установяване на корективни действия /мерки/.
6. Установяване на процедури за верификация /проверка/ на системата.
7. Въвеждане на документация.

Бъдещите планове на фирмата са свързани с :
• усъвъшенстване на специфичния продукт
• подобряване на вертикална интеграция, свързана с изграждане на производствени обекти, които да подкрепят основната търговска дейност.
• Инвестиране в новите технологии подобряваюи ефективността на работа на организацията.



Обект на управление



Пикадили ЕАД е търговска фирма. Нейния предмет на дейност е продажба на стоки на дребно в специално обособени търговски обекти. Фирмата осъществява предмета си на дейност и като сключва подробни договори с фирми дистрибутори, вносители и производители на разнообрази продукти. В тези договори се уреждат всички правни аспекти на страните, определят се търговските условия :
• доставните цени
• постоянния асортимент на предлаганите стоки
• търговските отстъпки
• начина на доставяне- места на доставяне и видове транспорт
• размера на неостойката при нейспълнение на договорените условия
• и други
Доставки
В супермаркети Пикадили се предлага широко разнообразие от асортимент, което предопределя и работата им с много фирми снабдители. Основен фактор за деиността на фирмата е именно осигуряването на непрекъснат и ритмичен процес на доставките и непосредствения контрол върху тях. Интензивността на доставки се определя от няколко фактора:
• Вид на стоката на доставчика-стоки от първа необходимост-хляб, с масово потребления или за битови нужда
• Начина на съхранение на стоката- изисква ли специален режим на съхранение-охладени рибни продукти
• Период на обръщаемост на стоката-бързооборотни и бавнооборотни стоки
• Възможности на доставчика- транспортни възможностти, производствени мощности
• Месторазположение на фирмата доставчик- наличие на складови депа или не в различните градове
Според изброените предпоставки, ограничаващи условия доставките могат да се организират като ежедневни –месо, мляко, плодове и зеленчуци, седмични-захарни изделия, месечни. Доставките могат да бъдат също централни и локални. Централните доставки се организират при големи обеми, териториална отдалеченост на фирмата доставчика и др.
Стоки
За целите на управлението и контрола върху предлаганите стоки фирмата е разделила, диверсифицирал или обособила асортимента си в строго определени стокови групи .

• Отдел плодове и зеленчуци
• Отдел замразени и охладени продукти
• Отдел млека и млечни продукти
• Отдел „щанд”
• Отдел домашни потреби
• Отдел пакетирани хранителни продукти
• Отдел нехранителни продукти и битова химия
• Отдел безалкохолни, слабоалкохолни и спиртни напитки

За всяка стокова група фирмата е изградила отдели от служители и работници, които планират ,организират и контролират работата в съответния отдел. За съхранението на всяка стокова група са предвидени точно определени места във всеки магазин отговарящи на изискванията на продукта- охладена камера, минусова камера, склад. В търговската зала стоките също са сортирани по стокови групи като схемата за подреждане е съобразена с изискванията на регулиращи държавни органи и е подчинена на предварително зададена фирмена логика, вътрешнофирмени стандарти. Това от една страна подпомага реализирането на по високи обороти тъи като клиента веднъж посетил един от веригата супермаркети може лесно да се ориентира и в другите обекти от веригата, От друга страна е съобразено и с логиката на потребителите / детски аксесоари до детски храни, почистващи препарати до почистващи препарати / .

Технология на производствения процес


Ефективността на производството и постигането на краините цели, зависи основно от ясното подреждане на производствените операции в строго определен ред и подреденост като на всяка операция се извършват точно определени деиности. Съвкупността от тези деиности формира технолагията на производствения процес.


Технология на производствения процес







1. Първия етап от производствения процес започва с поръчката на необходимите входящи ресурси. Предвиждат се стоките с повишено търсене през съответния период, за които се прави заявката.Поръчките се изготвят на базата на продажбите за минал период / обратна връзка / . За целта се използва специална софтуерна програма. Осъществява се от длъжността стоковед. След като е готова заявка се потвърждава със SAP номер от програмата и се изпраща към фирмата доставчик. Тя съответно изписва заявената стока и издава стокова разписка или фактура, след което транспортира стоката до всеки отделен магазин. Стъпки през които преминава етапа:

планиране и прогнозиране на необходимите количества за периода на заявката
анализ на ситуацията
подаване на готовата заявка към доставчика

2. Втори етап: приемане на стоката. Извършва се от длъжността приемчик с помоща на терминално устройство. Той въвежда първо номера на съоптветният достачик, които е различен за всяка фирма и се определя от Пикадили. Въвежда SAP номер на заявката: SAP № 4500224983. Приемчика го използва за да контролира обема на заявена и фактически доставена стока. След това започва физическото приемана на доставените стоки. Те се приемат като се маркират баркодовете на стоките с терминално устройство и се въвежда доставното количество. Фазата по приемането завършва с документално оформяне на доставката / подпис и печат с сериен номер от дневника за доставки / и предаване на документите към малък офис. Стъпки на етапа:

Идентифициране на доставчика
Идентифициране на доставката
Въвеждане на стоката на терминал
Документално оформяна на доставката
Подаване на документите към малък офис за въвеждане

3. Трети етап: въвеждане на доставката в базата данни.
Въвеждането на доставката се извършва от оператор малък офис. Всеки оператор има своя парола за идентификация в програмата.На базата на предоставените ′и документи и записаната на терминал доставка от приемането тя въвежда доставката в базата . Същевременно тя следи за допуснати неточности и несъответвтствия между терминала и документите. При възникнали такива предприема мерки за отстраняването им.

4. Четвърти етап: съхранение. Всички търговски обекти разполагат с хладилни помещения и складова база, която е разделена на сектори за различните стокови групи. Стоките, които са приети на рампата се транспортират на платформени колички до търговската зала от обслужващ персонал. Там стоките се сортират и подреждат съобразно фирмени стандарти от складови работници. Стоката която остане ненаредена се товари и транспортира до мястото за съхранение.

5. Пети етап: продажба. Прадажбите се регистрират на касите от служител касиер. Той маркира баркода на съответните стоки като автоматично от програмата се намалява наличността на дадения вид стока. Този етап дава информация, обратна връзка, за първия етап от производствения процес като се формира затворен ингормационен кръг















Основни участници в процеса на турговия





Доставчик може да бъде всяко юридическо лице , което е сключило договор с Пикадили ЕАД за търговия на стоки. Доставчик може да бъде фирма предлагаща физически продукт – стока представляваща интерес за Пикадили .

Транспорта се организира от фирмата доставчик. Тя поема пълния размер на разходите по транспортирането. Фирмата доставчик се задължава да транспортира стоките с подходящото за тях транспортно средство / хладилен бус / до всеки обект от веригата.

Супермаркетите са относително самостоятелни единици, със свой апарат на организация и управление. Всеки супермаркет работи за своя стопанска сметка , на базата, на която се определя разполагаемия бюджет за месеца. Те имат известна свобода при определянето на предлаганият в тях асортимент, тъй като имат най- близък контакт с потребителите в съответния регион и могат най- адекватно да отговорят на тяхните потребности и предпочитания.

Операции в производствения просец са много и разнообразни. Чрез тях се постига необходимото ниво на предлаганата услуга. Те включват : навременно даване на поръчки, незабавно приемане на дотавените стоки, експедитивно транспортиране до търговската зала ,естетическо подреждане на стоката по регалите, атрактивно обозначаване на специални предложения и др.

Потребителите на Пикадили обхващат всички възрастови групи и групи с различна платежоспособност. Те са основен фокус за фирмата. Всички дейности и промяната им е насочено към по- пълното и ефективно задоволяване на потребностите на потребителя. Потребителската група към ,която се е насочила фирмата е обширна ,предимно във възрастова граница между 25 – 60години. Пикадили разчита най- вече на работещите клиенти от средната и висока класа.













Субект на управление


Структура на управление


Пикадили е голяма организация изградена от много взаимносвързани и взаимодействащи си звена, отдели и елементи. Големината на организацията определя и сложността на организационната и управленска структура. Йерархичните нива в управленската структура са много на брой. Йерархията установява субординация между отделните организационни форми. Същевременно субординацията е един от основните системаобразуващи фактори в една организационна система и се осъществява чрез делегирането на власни пълномощия. Субординацията от една страна засилва интеграцията на елементите в организацията, но от друга усилва и деференциацията им.
Организационната структура на управление на Пикадили отговаря на основните структурни принципи на изграждане. Тя подпомага за постигане на най-добрите бизнес резултати от огранизацията. Въпреки широките йерархични нива тя е изградена с възможна най-малък брой управленски равнища. Позволява на ръководителите да поемат преки отговорности за дадена управленска длъжност. За да удовлетвори тези принципи организационна структура на управление прилага принципа на фукционална децентрализация.
Организационната структура на Пикадили ЕАД е от дивизионен тип. Отделните подразделения са супермаркетите. Всеки отделен супермаркет има собствен линеен и фукционален апарат на управление, който се намира в тясно взаимодействие с централните органи и звена на управление на оргнизацията. Този тип оргнизационн аструктура е продиктуван от:
Стратегията на разтеж- фирмата увеличава размерите си.
Разширяване на територията- фирмата осъществява дейността си на обширна територия / Варна, София, Бургас, Велико Търново/
Диверсификация – организацията се занимава с бизнес в много сфери








Структурата на организацията е изградена от пет основни елемента:
1. Оперативно ядро – включва производствен персонал
2. Стратегически връх – състой се от вишите мениджъри
3. Средно ниво – мениджъри с пряка линейна власт
4. Техно-структура – специалисти извън формалната структура
5. Осигуряваща зона – групи осигуряващи непряка поддръжка
Тези пет елемента са обединени в дивизионна форма. Всеки супермаркет разполага с голямаавтономия. Средното ниво е най-важната част от организацията . А стратегическия връх координира целите на отделенията със своите цели , но без засяга автономията на супермакетите.Стратегичес и връх постига това чрез стандартизиране на резултатите на подразделенията /магазин/.Техно-структурата и поддържащия състав на централата са малко.
Отделните супермаркети действат в проста и стабилна среда и извършват стандартизирани и рутинни задачи.


Верига на стойността / Майкъл Портър/










Планирането и управлението на фирмената инфраструктура ссе осъществява от директорите и по специално от директор развитие. Фирмата разполага с богата инфраструктура и високо технологично обурудване. За ефективното управление на човешките ресурси е изграден отдел чвешки ресурси, който прилага системно стабилизирана структура за подбор и набор на персонала.

Декомпозиране на дейностите по входящата логистика








Поръчване:
Поръчване е първата дейност от входящата логистика, тя се осъществява от служител стоковед, които извършва следните поддейности:
• Наблюдение на продажбите от миналите периоди.
• Анализиране на ситуацията
• Планиране на необходимите количества от дадена стока. С помоща на специална софтуерна програма, която обхваща целия произвотсвен процес на фирмата. Стоковеда анализира наличните и реализирани количества от даден артикул и определя необходимите му ресурси за предварително зададен период от време.
• Програмно оформяне на заявката
• Подаване на заявката към фирма доставчик
Доставка:
Тя се осъществява от фирмата доставчик
• Получаване на заявката и подготовка на стоката
• Изписване на стоката от склада на доставчика
• Физическо приготвяне на стоката, в транспортни опаковки
• Товарене и транспортиране с транспорт на доставчика
Приемане:
Приемането се извършва от служител приемчик, който извършва следните дейности:
• Проверка на документите на доставчика
• Въвеждане на идентификационен номер на доставчика в терминално устройство
• Въвеждане на SAP кода на заявката съответстваща на доставката
• Маркиране на стоките по баркод чрез терминал
• Въвеждане на количество доставени стоки
• Проверка на съответствие на документалната и физически доставено количество
• Осъществяване на първичен контрол на търговския вид и цялостта на доставените стоки
• Записване на доставката на терминал
• Документално оформяне



Въвеждане:
Осъществява се от оператор малък офис. Дейности:
• Въвеждане код на оператора в програмата
• Проверка за активна заявка
• Проверка за наличие на записан терминал по дадения документ чрез функцията НН Import
• Откриване на доставка
• Въвеждане на кода на доставката съответсващ входящият документ
• Въвеждане на количествата по документ
• Сравняване на сходствата между въведеното на терминал и съответстващото по документ количество
• Записване на доставката
• Подаване на входящите документи към счетоводния отдел
Съхванение:
• Транспортиране на стоката до мястото и на съхраненение / скалд, камера/ .
• Сортиране по видове и групи
• Подреждане по срокове на годност
• Стифиране по вътрешно фирмените стандарти / върху специално пригодени за целта пластмасови палети /.
Това са само първичните дейности, който се реализират при входяща логистика. Дейностите по операциите, изходящата логистика, маркетинг и продажби и сервиз след продажба са различни и се осъществяват от различни отдели създадени за тази цел. Операциите се състоят от транспортиране от входящите ресурси до мястото им за реализция / търговска зала/ . там те се проверяват, етикират, разопаковат, аранжират и други. Тези дейности се извършват от отговорник търговска зала и обслужващ персонал. Фирмата е стандартизирала всяка от тези дейности. Например етикиране- етикетите се изработват само от ОТЗ, разпечатват се със специално предназначен принтер, реквизитите на всеки етикет са също стандартизирани: името на стоката се изписва в горния ляв ъгъл. Под него на втория ред се изписва характеристика на стоката. Под харектеристика на третия ред се изписва вида на опковката. Най-отдолу- фирмата пройзводител. В горния десен ъгъл се изписва единичната цена, под нея се изписва цената за килограм, а в долния десен ъгъл фирмения код на стоката.
Изходяша логистика стига до там да предостави възможност на клиента да избира, сравнява и закупува безпрепядствено желаната от него стока. Маркетинг и продажби- извършват се дейности по предоставяне на рекламни промоционални цени, изготвяне на брошури, отправяне не специални оферти, дейности по програмата за лоялни клиенти/ клубни карти, дейности по договаряне на допълнителни дочки на излагане на стоки, обевяване на дегустации, презентации и рекламни инициативи. Сервиз след продажбата- съобразно характера на предлаганите стоки фирмата не разполага с добре застъпена сервизна дейност. Обслужването на клиента след направена покупка се изразява в предоставянето на възможност за рекламация. При установяване на фабричен или неизправен търговски вид клиента може да върне или замени повредената стока срещу касова бележка. Според последните разпоредни при покупка на електроуред фирмата се задължава да посредничи между клиента и производителя за отстраняване на неизправностите и обслужването в гаранционен период.








Контролна система на доставките в супермаркети Пикадили



Стратегически контрол

Стратегическия контрол на системата се осъществява за дългосрочен период. Изпълнява се от директорите на фирмата. Те наблюдават външната среда и планират бъдещето развитие на организацията на базата на продадената вътрешна отчетна информация от производствените дейности- отчет за реализираните обороти на тримесечие, отчет за заетия персонал и др. Те композират система от показатели за измерването на дейноста на фирмата-рентабилност, обръщаемост на стоки и др.
На следващ ред директорите определят контролните мерки при производствените процеси и необходимоста от промяната им. Оставя стратегическия план за следващата година- откриване на нов търговски обект Пикадили Пловдив.
Контролната система на Пикадили е съставена от много на брой и сложи връзки между длъжности, отдели, подразделения и централата на фирмата. Контрола на поведението и координацията на действията на персонала с закрепени длъжностни характеристики за всяка длъжност, писани фирмени стандарти за работа и система от Мемо-та. Мемо-тата са вътрешно фирмени документи задължаващи съответна длъжност да извършва дадена задача по точно определен начин като се посочват и необходимите средства за изпълнението и.
Конторла и управлението на стоките в магазина се осъществява посредством специална програма SAP. В нея всяка стока предлагана в магазините се регистрира по своя баркод. Регистрирането се извършва от мениджър стокова група, към която тя спада. В програмата тои задава баркода на стоката като срещу него се създава фирмен код, описва се наименованието, характеристика, фирма доставчик и неговия код, група на стоката към която спада, търговска марка, продажна цена. Всяка стока има картон. В него програмата отразява движението през времето по кода- доставки, продажби, преоценки, промоционални периоди, дата на заявяване, дата на доставка, върнати количества на фирмата, наличност към даден момент, пакетаж в търговска опаковка. След регистрирането на кода информацията в сървърите на всички обекти. Следващия етап е оперирането по кода- т.е. даване на поръчка по него. При създаването на заявка стоковеда задава фирмата доставчик в специално поле, при което програмата групира всички стоки приндлежащи на същия доставчик, който са имали продажби през зададения период от време. Задава се период на заявката и програмата посочва продажбите за този период и в отделна графа стоковеда въвежда необходимите количества. След поръчката следва доставка, като приемането доставката също се въвежда в базата данни. Програмта използва SAP кода за съпоставяне на заявено и доставено количество. Записва се заявката на терминал и се въвежда доставка в програмата от оператор малък офис.
Контрол на доставките се съпътсва от солидна документална база. Първия необходим документ за организиране на доставките е седмичния график за заявки. Всеки стоковед на стокова група има график за заявки. В него са описани всички фирми, с които той работи, деня за заявка, деня за доставка и координати на фирмата.
На базата на графика за заявки всички стоковеди в даден супермаркет съставят ежедневед график за доставки по групи стоки и го предоставят на приемчика който се ръководи по него. В графика за доставки се отбелязват наличието на брак за връщане и код-пикадили на доставчика. Ежедневно се съставя и списък на заявките и SAP номерата им.



Поръчка
Номер:0000015519/от дата: 08.03.2007
Обект: Пикадили Запад Дата на доставка: 09.03.2007
Адрес: Варна SAP номер: 4500487740
Фирма: Пикадили ЕАД, запад към: Антея (10259)
Номер от НДР: 1033174310 номер от НДР
Булстат: Булстат:
№ Код в Пик. Код на достав. Наименование ме пакет. Бр. Пакети кол-во
1. 066450 4076 Гъби-марин-314гр бр 6 1 6


График с електронни заявки
дата Наименование на доставчик SAP номер
09.03.07 Антея 4500487740




При доставяне фирмата доставчик издава изходящ за нея и входящ на Пикадили счетоводен документ като тои може да бъде в две форми
стокова разписка в минимум два екземпляра. Служи само за приемане и въвеждане на доставката. В последствие срещу нея доставчика издава данъчна фактура и я изпраща към счетоводенотдел на Пикадили. Втората форма е само с данъчна фактура, която също трябва да е минимум в два екземпляра.














Ф А К Т У Р А
№12154845/дата: 10.03.07
Доставчик: Антея
Адрес:
Номер от ЗДДС: БГ 185814224
МОЛ: Кирил Кирилов
Получател: Пикадили ЕАД дата на издаване: 09.03.07
Адрес: място на издаване:
Адрес на доставяне: Пикадили Запад дата на дан. Събитие:
Код наименование на стоката баркод МЕ кол на МЕ Ед. Ц То До об ост ст-ст
1638 Гъби-марин 314гр 38001050 бр 6 1.25 0.25 6.00



Поръчка
Номер:0000015519/от дата: 08.03.2007
Обект: Пикадили Запад Дата на доставка: 09.03.2007
Адрес: Варна SAP номер: 4500487740
Фирма: Пикадили ЕАД, запад към: Антея (10259)
Номер от НДР: 1033174310 номер от НДР
Булстат: Булстат:
№ Код в Пик. Код на достав. Наименование ме пакет. Бр. Пакети кол-во
1. 066450 1638 Гъби-марин-314гр бр 6 1 6




Възможни ситуации възникващи при приемането на доставката:

1. При несъответствие между заявените и фактически доставените вид и количество стока. В такава ситуация приемчика се съветва със стокведа на съответната стокова група, който преценява дали да се приеме или върне на доставчика несъответстващата стока.

1.1 В случай, че се приема стоката не се съставят допълнителни документи.

1.2 При връщане на стоката трябва да се състави документ удостоверяващ връщането. Ако документа съпровождащ доставката е стокова разписка реда, на който е изписана несъответстващата стока се задрасква. При издадена данъчна фактура съдържаща горепосочените несъотвествия се съставя допълнител документ в два екземпляра. Той се нарича обратна продажба или данъчно кредитно известие. Срещу него фирмата доставчик също издава данъчно кредитно известие, с коригираща стойност, прикрепено към данъчната фактура за доставката.





Ф А К Т У Р А
№12154845/дата: 10.03.07
Доставчик: Антея
Адрес:
Номер от ЗДДС: БГ 185814224
МОЛ: Кирил Кирилов
Получател: Пикадили ЕАД дата на издаване: 09.03.07
Адрес: място на издаване:
Адрес на доставяне: Пикадили Запад дата на дан. Събитие:
Код наименование на стоката баркод МЕ кол на МЕ Ед. Ц То До об ост ст-ст
1638 Гъби-марин 314гр 38001050 бр 6 1.25 0.25 6.00






2. При доставяне на стока с изтекъл срок на годност или малък срок на годност / минимум 2/3 от срок на годност / приемчика я връща на доставчика според горепосочените варианти.
3. При доставка , в която документално са изписани, но фактически липсват артикули или количества също се попълва документ обратна продажба в два екземпляра.
За нуждите на фирмата е създадено обслужващо автотранспортно звено. То транспортира стоки между различните обекти. При движението на стоки между супермаркетите се съставя документ стокова разписка на базата, на която оператор малък офис издава стоков ордер съпътстващ преместването


Контролната система на доставките в супермаркети Пикадили функционира ефективно. Тя обхваща всички процеси и дейности в огранизацията свързани с дввижението на стоките. Тя подпомага изпълнението на главната задача на фирмата. Дава точна подробна и ясна информация за извършените действия на различните етапи от изпълнението на зададените стратегически задачи. Позволява към даден момент да се проверят действия извършани през дълъг период назад във времето. Контролните действия и връзки в много случаи се препокриват например: контрол върху търговските изисквания за физическите параметри на продуктите / срок на годност, цялост на продукта, превод на български /. Тези действия се осъществяват веднъж от приемчика приемащ стоката и второ от стоковед стокова група, който също отговаря за това. Тази контролна система функционира във фирмата от дълъг период от време, непрекъснато се променя и обогатява, за да отговаря на нуждите на променящите се условия, изисквания и среда. Например според последните държавни разпоредби документите за ветиринарно-санитарен контрол, изисквани от ДВСК за търговия за продукти от животински произход не са необходим документ при приемане на тези стоки. Вместо тях търгуващи с продукти от животински произход са задължени да вписват във входящите документи партиден номер удостоверяващ и гарантиращ качеството на продукта.

Препоръки за повишаване ефективноста на организацията:
• Подобряване условията на труд
• Увеличаване на придобивките за персонала
• Предпримане на конкретни мерки за мотивация на персонала
• Подобряване на комуникациите между отдели и вътре в самите отдели
• Подобряване на формалните комуникации между отделните супермаркети и централата на фирмата
• Делегиране на повече пълномощия на служители от по- ниски йерархични нива за постигане на по- бързи резултати и по-голяма гъвкавост
• Повишаване на вниманието към обратната връзка

detelina101
05-18-2009, 14:56
Сапуни:Сапуните, които се употребяват в практиката, са алкални соли на висшите мастни киселини. Те се разтворими във вода. Под действието на минерални киселини сапунените разтвори се пресичат поради отделянето на неразтворими висши мастни киселин
C17H35COONa + HCl → C17H35COOH + NaCl
Употреба:
В бита сапунът се използва заради измиващото си действие. Освен това големи количества течен сапун се използват в текстилната промишленост. Сапунът намира приложение в металургичните производства и медицината. Наред с многото си положителни свойства има и недостатъци. За производството му се изразходва сравнително скъпа суровина - мазнини. Освен това в кисели и твърди води той не притежават измивно действие. Най – накрая сапунените разтвори имат алкално действие, което уврежда вълнените тъкани.

Синтетични миещи вещества (СМВ):

СМВ имат сходно на сапуните измивно действие. Обаче те притежават редица предимства. Преди всичко доброто измивно действие се проявява и при по – ниска температура, и в кисели, и в твърди води. СМВ притежават и други ценни свойства. Те например позволяват да се получат хомогенни смеси при производството на маргарин, шоколад и пластмаси. При производството на инсектициди и хербициди СМВ се използват като стабилизатори. При използването на СМВ трябва да се знае, измивното действие се проявява най – добре при малки концентрации.

СМВ притежават също и някои недостатъци. Преди всичко те силно обезмасляват кожата, предизвикват алергии у хората, наблюдават се и гъбични заболявания. СМВ създават сериозни проблеми във връзка с опазването на околната среда. Чрез промишлените и битови отпадни води те замърсяват водата в природните водоеми.

За да не се замърсява околната среда със СМВ, се строят пречиствателни станции. Установено е, че СМВ с права въглеродна верига се разграждат от някои бактерии.

detelina101
05-18-2009, 14:58
САПУНИ И СИНТЕТИЧНИ МИЕЩИ ВЕШЕСТВА
Сапуните, които се употребяват в практиката, са алкални соли на висшите мастни киселини. Те се разтворими във вода. Под действието на минерални киселини сапунените разтвори се пресичат поради отделянето на неразтворими висши мастни киселини: C17H35COONa + HCl → C17H35COOH + NaCl
Употреба: В бита сапунът се използва заради измиващото си действие. Освен това големи количества течен сапун се използват в текстилната промишленост. Сапунът намира приложение в металургичните производства и медицината. Наред с многото си положителни свойства има и недостатъци. За производството му се изразходва сравнително скъпа суровина - мазнини. Освен това в кисели и твърди води той не притежават измивно действие. Най – накрая сапунените разтвори имат алкално действие, което уврежда вълнените тъкани.
Синтетични миещи вещества (СМВ): СМВ имат сходно на сапуните измивно действие. Обаче те притежават редица предимства. Преди всичко доброто измивно действие се проявява и при по – ниска температура, и в кисели, и в твърди води. СМВ притежават и други ценни свойства. Те например позволяват да се получат хомогенни смеси при производството на маргарин, шоколад и пластмаси. При производството на инсектициди и хербициди СМВ се използват като стабилизатори. При използването на СМВ трябва да се знае, измивното действие се проявява най – добре при малки концентрации. СМВ притежават също и някои недостатъци. Преди всичко те силно обезмасляват кожата, предизвикват алергии у хората, наблюдават се и гъбични заболявания. СМВ създават сериозни проблеми във връзка с опазването на околната среда. Чрез промишлените и битови отпадни води те замърсяват водата в природните водоеми. За да не се замърсява околната среда със СМВ, се строят пречиствателни станции. Установено е, че СМВ с права въглеродна верига се разграждат от някои бактерии.

История:
Налични са данни за използване на сапун още в древен Шумер и Вавилон (около 2800 г. преди н. е.). Описания на технологии за приготвяне на сапун са намерени в Месопотамия на глинени плочки, датирани приблизително към 2200 г. преди н. е. Египетски папирус от средата на второто хилядолетие преди нашата ера свидетелства, че египтяните регулярно са се мили с помощта на сапун. Широко са се използвали подобни миещи средства и в Древният Рим. В Европа и САЩ непрекъснатият процес на варене на сапун се появява в края на 1930-те години заедно с непрекъснатия процес на хидролизацията на мазнините от вода и пара с високо налягане. Първият сапун бил намерен в глинен цилиндричен калъп по време на археологически разкопки в древния Вавилон. Предполага се, че бил направен около 2800 г.пр.Хр. Имало и надпис - сместа била приготвена от пепел с животинска мас при силно варене.1300 г. по-късно сапунът проникнал и в Египет, както ни пояснява папирусът от селището Ебер. Описана е комбинация от животинска мас, олио (или зехтин) и алкална сол, служеща за миене и намаляваща нараняването на кожата. Красивата Клеопатра, любима на Гай Юлий Цезар, (I в.пр.Хр.) използвала различни напарфюмирани сапунени смеси. Нещо повече, ваната й винаги била пълна с прясно мляко. Така кожата се запазвала свежа и еластична.
Древните гърци обаче не ползвали такъв вид сапун, особено спортистите. Потните тела, намазани преди състезанието с олио (това важело особено за борците), били покривани от смесица между кал, пепел, пясък и пемза. След това със стригили (нещо като метални сърпове) се изчиствало всичко от тялото. Гръцкият лекар Гален все пак измислил някакъв сапун, но с целебна цел.Съвременното име сапун идва от една древна латинска легенда. Край р. Тибър имало възвишение, което се наричало Сапо. Там се правели жертвоприношения с животни. При дъжд остатъкът от мас (или лой), смесен с прахта от огъня, се разливал към реката. Там жените перяли дрехите и постепенно почнали да ги търкат с тази смес.С падането на Римската империя (476 г. сл.Хр.) настъпил залез на сапуновата смес. Само в отделни южни райони на Испания и Италия се произвеждала тази полезна вещ. За хигиената, която и преди това не била на някакво високо ниво, настъпили тежки времена. През тези години Изтокът направил сериозни крачки в областта на парфюмерията и изработката на сапуни. По време на първия кръстоносен поход слабопросветените западноевропейски воини нямали никаква представа от тези ценности. Някои дори сутрин, след нощен запой, закусвали със сапуни, които ухаели приятно.Едва през ХIII в. във Франция (през Марсилия) проникнал сапунът като стока, идваща от Изтока, Апенините и Пиринеите. Един век по-късно той стигнал и до Англия. Въпреки това къпането било рядкост. Дори живялата доста по-късно Мария Антоанета го вършела веднъж месечно.Истинската баня ставала в голяма каца, заедно със спалните дрехи. В такова облекло хората вършели и полови актове. В някои случаи съпрузите през целия си брачен живот не можели да се видят голи. Такива просто били каноните на църквата.На приемите в Западна Европа, особено в топло време, и мъже и жени смърдели на нечистоплътност.Докато във Франция, Италия и на Албиона сапунът се правел основно от олио или зехтин, то в Скандинавия се използвало рибно масло. В Османската империя, особено сред привилегированата класа, се подържало високо ниво на хигиена.Какво било положението във войската? Нито гръцките хоплити и римските легионери, нито рицарите ползвали сапуни, камо ли персонални. По време на Първата световна война (понякога) и през Втората световна при първа възможност на войниците се раздавали пакети цигари, калъп сапун за пране и пешкир.Едва през ХVIII в. къпането и миенето със сапун се поставя на нов, по-висок пиедестал.През 1930 г. Джон Брек патентовал своето изобретение, което нарекъл шампоан. На хинди думата "шампу" означавала "масажирам" (мачкам, замесвам). Изобретението излязло в два варианта - за суха и за мазна коса. Звездите от Холивуд започват веднага да купуват "Момичето на Брек".

Технология на приготвяне
Сапуните се приготвят чрез варене на масла с такива основи като калиева или натриева . Масла се отделят от растителни продукти (памучно, палмово или соево масла), а също и от животински продукти, например от свинска мас или рибни масла. При варенето на мазнините с основи се образуват глицерин и соли на мастните киселини, т. е. сапун. Натриевите сапуни са по-гъсти и като правило твърди; калиевите сапуни са по-меки или течни.Следващият етап включва изчистване на сапуна от останалите соли като натриев хлорид и основи като натриев хидрооксид, а също така от глицерина.

Librarian_girl
05-19-2009, 09:29
Може ли тези теми:
http://download.pomagalo.com/98138/totalitarizym/?search=12125759&po=4

http://download.pomagalo.com/7377/syshtnost+i+osobenosti+na+totalitarizma/?search=12126089&po=5

http://download.pomagalo.com/7377/syshtnost+i+osobenosti+na+totalitarizma/?search=12126089&po=5

http://download.pomagalo.com/95267/totalitarizym/?search=12126129&po=8

http://download.pomagalo.com/105834/teoriii+za+totalitarizma/?search=12126159&po=9

KiSsOfPaSsIoN
05-19-2009, 10:36
Ами ако може някои от тези теми за мен: :oops:
http://download.pomagalo.com/9378/uspehyt+celta+koyato+opravdava+sredstvata/?po=2
http://download.pomagalo.com/27007/problemyt+za+nespodelenata+lyubov+v+romana+graf+mo nte+kristo/?po=5
http://download.pomagalo.com/37156/edmon+dantes+vyplyshtenie+na+predstavata+za+romant ichniya+geroii/?po=10
http://download.pomagalo.com/62861/obrazyt+na+edmon+dantes+v+graf+monte+kristo/?po=14
http://download.pomagalo.com/69629/moyata+predstava+za+spravedlivost+i+nespravedlivos t/?po=17



Мерси предварително. :-) :-) :-)

detelina101
05-19-2009, 13:03
Настоящият реферат има за задача да се занимае с понятието тоталитаризъм като го разгледа в дълбочина,за да достигне и обясни същноста и особеностите му.
Думата тоталитаризъм идва от латински език и означава„цялостен”, „всеобщ”, „всеобхватен”.Това е форма на диктатура,при която управляващите се стремят да установят и установяват абсолютен контрол над всички области на обществения живот и даже върху частния живот на тези които са управлявани.В тоталитарната политическа система съществува монополно положение на управляващата партия,която се сраства с държавата.
За тоталитаризма като политическа система е характерно неспазването на правата и свободите на гражданите.Характеризира се със сливане на трите власти в една система,пряко подчинена на водача.Главното средство за налагане на управлението и премахване на политическите противоречия е терорът.
Като форма на държавно управление тоталитаризма се заражда след Първата световна воина.Тои е резултат на слабостта на политическите партии като изразители на социални интереси и ценности.
Според някои автори тоталитаризмът се корени още в бурната епоха между XVІІ и XІXв. И по-конкретно се свързва с появата на германския Романтизъм и със социалните реалности от времето на Великата френска революция.Това становище се опира на концепциите за държавата на някои видни мислители(Калви,Боден,Хобс, Русо и др.)и на съществуването на деспотичните диктатури по онова време.В случая обаче очевидно не се взима под внимание фактът,че наличието на репресивни държавниструктури съвсем не означава,че съответната държава задължително е тоталитарна в съвременния смисъл на тази дума.
Тоталитаризмът като понятие датира от началото на 20-те години в Италия,когато тогавашната официална опозиция използва понятието за да окачестви намесата на изпълнителната власт в цялостния обществен живот на страната.Постепенно това понятие се разпростира върху сталинизма в Русия и окончателно се легитимира през 30-те години след появата на националсоциализма в Германия и Френския режим в Испания.
Както е известно,класическата история за тоталитаризма се „ражда”през 50-те години на настоящия век,а нейни основатели са американските политолози Хана Аренд,Карл Фриндрих и Збигнев Бжежински.
Във фундаменталния си труд”Произход на тоталитаризма”Х.Аренд извлича корените на това явление от процеса на развитие на европейската цивилизация и по-конкретно още през XVІІ и XVІІІв.Първичната предпоставка и най-широката основа за възникването на тоталитаризма според нея са масовите обществени движения.Въз основа на тази нейна теза могат да се формират и най-важните характеристики на тоталитарното общество,направени от Х.Аренд:първата е същноста на тоталитарните движения,които се формират и създават там,където има огромни маси хора,стремящи се към политическа организираност.Към състава на тези движения Х.Аренд причислява редица масови организации,състоящи се от автомизирани и изолирани индивиди,чийто белег е безусловната и неизменна преданост на всеки един член по отделно.Във втората глава място е отделено на тоталитарното господство,което е немислимо,ако не срине цялата обществена сфера на живота,т.е.ако не смаже едновременно и политическите способности,и индивидуалния личен живот на хората.В тртата характеристика на тоталитаризма на Х.Арендсе разглежда подробно начинът на функциониране на самата тоталитарна държава,при който се открояват два ключови лоста на управление:първият е антидемократичния характер на власта,където”...е задигнало изискването за неограничена власт”;и вторият предсавлява т.нар.”двойна власт”на партия и държава като неизбежен атрибут на еднопартийния монопол.И в четвъртата характеристика,направена от Х.Аренд,особено внимание е отделено на някои политически механизми като тоталитарна идеология,тоталитарна пропаганда,тоталитарния терор и т.н.,с помоща на които се установява тотално господство и върху индивида,и върху държавата,и върху гражданското общество.
В разработването на въпроса за същноста на тоталитаризма сериозен научен принос имат известните американски учени К.Фридрих и Зб.Бжежински.В техния реномиран труд ”Тоталитарна диктатура и автокрацията”двамата политолози твърдят,че тоталитаризма представлява”тоталитарна диктатура,която е организирана в система за господство и е предназначена да осъществи определени тоталитарни замисли в съвременния политически и технически условия като един нов тип автокрация”.На тази база те дефинират и признаците натоталитарните режими,които авторите наричат”тоталитарен синдром”и които са валидни за всички тоталитарни общества.
Според известния западен специалист по проблемите на Русия проф.Леонард Шапиро феноменът”тоталитаризъм” преди всичко е „тоталитарно управление,изразено в персонализирана форма на вожда или на определен елит,търсещи всякакви възможности да доминират върху обществото и легитимните структури на държавата”.Ценното в дефиницията на Шапиро е в това,че той ни насочва към сърцевината на тоталитаризма-управлението на дуржавата и политическите субекти,свързани с нея.
Всичко това налага да се постави и изясни един важен проблем,а именно проблемът за критериите,с които биха могли да се определят и аргументират феноменът”тоталитаризъм” и неговите проявления в социалната практика.
За основен критерий при дефинирането на тоталитаризма би могъл да се приеме критерият”власт”,защото той е интегрален и това негово свойство пронизва всички социални сфери,системи,структури,зв на,механизми,елементи,част и и т.н.,в т.ч. личния и семейния живот на хората.Това становище може да се подкрепи с три теорико-методологически основания:
Първото оснавание се опира на концепцията на Макс Вебер за властта,разбирана от една страна,като тип господство,командно отношение,подчинение и възможност за налагане на собствена воля върху поведението на други хора,и от друга-господството на лична командна власт и на командната власт на апарата за принуда дотолкова,доколкото всяко господство е свързано с управлението.
Второто основане е отношението на тоталитарните режими към властта в няколко аспекти:като стрмеж за участие във властта;като фактическо участие във властта и нейните структури на всички управленчески равнища;като мащаби,обхват на властта;като упражняване на властта;и като резултати от взетите властни решения за развитие на обществото.
И третото основание е,че с приложението на критерия”власт”става възможно обяснението на :първо,историко-генетичните корени и причини за възникването на един или друг тоталитарен феномен;второ,дълбоката същност на явлението;трето,конкретнот о проявление на тоталитаризма;четвърто,стр уктурирането на моделите;и пето-с подобен подход може по-добре да се схване и разбере врузката и взаимодействието между елементите в дадената социална система.
От тази гледна точка властта е ядрото на тоталитарните политически режими.Тя едновременно е цел,и средство:цел е преди завземането,средство-след това.
Тоталитаризмът може да се определи като такъв режим на господство и управление,при който властта е абсолютизирана до крайност и с помоща на диктаторски методи той подчинява на своите цели човашките индивиди,правата и гражданското обшество.
За да изясним въпроса за общата характеристика на тоталитаризма,най-напред ще извършим един систематичен преглед на различните виждания на основните белези на тоталитарните общества в следния историко-хронологичен ред.
Първото виждане по тази проблематика е изразено от Франц Боркенау в монографията му”Тоталитарния враг”.В нея е застъпено становището,че сходството между нацизма и сталинизма е повече от видно,защото и двете системи се състоят от един вожд и една партиякоито не търпят никаква политическа конкуренция и следователно представляват „тоталитарни режими”.
Американския политолог Карл Дойч през 1954г.разграничава три основни признака на тоталитаризма:единно ръководство,ефективна изпълнителна власт и мобилизация на масите от държавата.
По въпроса за характерните черти на тоталитарните режими най-популярно становище е изложено в труда на К.Фридрих и Зб.Бжежински”Тоталитарнат а диктатура и автокрацията”
Най-напред следва да се подчертае,че във всички представени концепции за признаците на тоталитарните режими са налице няколко общи и еднакви черти,валидни и за фашисткия,и за сталинския тип тоталитаризъм,а именно:монополна партия с един вожд;една единствена идеология;всеобхватен обществен контрол и свръхцентрализирани социални структури;и обществен терор в най-разнообразни форми.Признаците на тоталитарното общество действат през периода на неговото съществуване-постоянно,временно,на приливи и отливи и т.н.Или по друг начин казано,дали белезите на тоталитаризма имат закономерен характер или не.
Разгледаните характерни чертии белези на тоталитарните общества през XXв. Ни дават една панорамна представа за социалното устройство на тези общества.Но ако искаме да получим по-цялостна и пълна картина на тоталитаризма,то трябва да отдем по-нататък-да типологизираме тоталитарните политически режими,защото като социални системи те притежават както видими сходства,така и определени различия.
Сред многообразието от тоталитарни характеристики едно от най-популярните и широко приети становищя е това,че тоталитаризмът се разделя на два основни типа:десен(фашистки) и ляв(комунистически) тоталитаризъм.Това налага да се изясни и един друг въпрос-въпросът за общото и различното между фашизма и сталинизма,което в значителна степен ще внесе яснота относно типологията на тоталитарните форми на политическо господство.
От гледна точка на тоталитарната типология по-голям интерес предизвикват съществуващите различия,а теса главно следните:
За разлика от сталинския социализъм фашисткия тиюоталитаризъм-още при своя исторически генезис-изрично подчертава бъдещия тоталитарен характер на държавата и обществото.
И при двата фашистки режима(в Италия и в Германия) властта е взета след произвеждането на парламентарни избори,докато в Русия това става с помоща на революция.Оттук произтича и разликата във формирането на новата политическа класа:при фашистките модели тази класа се образува на базата на консенсус между самите фашисти и едрата буржоазия,а при сталинския социализъм основата на новата класа са т.нар.”професионални революционери”
Важно различие между двата класически тоталитарни модела е историческата време,за което успяват да се наложат:при германския фашизъм това става по-бързо-само за няколко години,а при сталинизма този период е много по-дълъг.Тоест степента на тоталитарност на обществото като процес на налагане в Германия протича много по-интензивно,а в сталинския СССР постепенно,макар че моделите са едни и същи-насилствени.
Най-съществената разлика между фашизма и сталинизма е от икономическо естество:при сталинския тоталитарен модел цялата икономическа система е устроена на планови начала,т.е. създадена е планова икономика;при фашизма обаче тя си остава пазарна независимо от нейната свръхцентрализация.Освен това главния икономически фундамент на всяка стопанска система-собствеността,за фашизма винаги е бил частната собственост,докато за сталинизма е държавната форма на собственост.
Макар и по-трудно забележима,би могла да се изведе и следната доктринална разлика за същноста на тоталитарната държава:за фашисткия тоталитаризъм приоритет има тезата за националната държава,докато при сталинския-концепцията за интернационалната държава.
Очевидно е различието във вътрешната динамика на развитие и стремежът към разхлабване и евентуална промяна на тоталитарните режими.И ако фашистките тоталитарни режими през целия период са твърдолинейни и не се поддават на реформиране,то сталинския режим подлежи на промяна.
Класическите тоталитарни модели се различават и по своята дълготрайност.Фащистките съществуват за по-кратък исторически отрязък от време,а сталинския-десетилетия напред,което е следствие от редица фактори:динамиката на проявление на режимите,склонността им към промяна,вътрешни и външни обстоятелства и т.н.
Ако трябва да типологизираме двете форми на тоталитаризма според критерия”власт”,то те биха могли да се определят като крайнодесен тоталитаризъм-фашистки,и крайноляв-сталински.
Тоталитарния режим е исторически феномен,който се ражда от кризата на модерната либерална демикрация в началото на XXв.Тоталитаризмът е получил своя исторически шанс.И именно заради действията му в хода на историята е разумно да се помни че тоталитаризмът не е бил обикновен бунт,а съзнателно и целенасочено погазване личностната свобода на народната маса ,от страна на един”велик”,с цел подчиняването й,за да бъдат достигнати някакви „визши”цели-та дори и неправомерни лични области.
Ето защо имайки предвид всичко това,трябва да се работи срещу възможността на тоталитарния зародиш да поникне отново,тъй като всеобщото господство в обществото на дадена утопична идеология,ликвидираща основните конституционни и граждански свободи чрез терор,е немислима.Още повече,че в XXІввекът на на високите технологии и силно изразената демократична мисъл,това е още по-малко неморално спрямо дуалната личност и обществото като изразител на идеите,уменията и свободата на личен,неподправен избор.













Колеж по икономика и администрация
/КИА/






Реферат по Политология

Тема: Тоталитаризмът като феномен на XXв

detelina101
05-19-2009, 13:05
РУ “Ангел Кънчев”
Факултет Бизнес и мениджмънт






РЕФЕРАТ ПО ПОЛИТОЛОГИЯ







Тема: Същност и особености на тоталитаризма








изготвил: Райна Матеева
курс: първи
фак. ном.: 055223











Русе 2006

Настоящият реферат има за задача да се занимае с понятието тоталитаризъм като го разгледа в дълбочина, за да достигне и обясни същността и особеностите му.
Сама по себе си областта на зададената тема е доста всеобхватна и поради това, освен току що посочените ас-пекти, ще бъде разгледано и установяването на тотали-тарния режим в България.
Думата тоталитаризъм идва от латински език и озна-чава “цялостен”, “всеобщ”, “всеобхватен”. Това е форма на диктатура, при която управляващите се стремят да устано-вят и установяват абсолютен контрол над всички области на обществения живот и даже върху частния живот на тези, които са управлявани. В тоталитарната политическа сис-тема съществува монополно положение на управляващата партия, която се сраства с държавата. На партията-държава са подчинени сателитни обществени организации. Най-често се утвърждава и еднолична власт на политическия вожд, към когото е изграден култ.
За тоталитаризма като политическа система е харак-терно неспазването на правата и свободите на гражданите. Характеризира се още със сливане на трите власти (законо-дателна, изпълнителна, съдебна) в една система, пряко подчинена на водача. Главното средство за налагане на управлението и премахване на политическите противоре-чия е терорът.
Като форма на държавно управление тоталитаризмът се заражда след Първата световна война. Той е резултат на слабостта на политическите партии като изразители на со-циални интереси и ценности.
Непосредствено след ПСВ се зараждат основните раз-



новидности на тоталитарното управление: комунизъм, фа-шизъм, националсоциализъм. Приложението им в някои от големите държави в света (Германия, Италия, Русия, по-късно Китай) ги превръща в радикална политическа алтер-натива на демокрацията.
Според Ремон Арон основните елементи на тотали-таризма са: монопол на една партия върху цялата поли-тическа сфера; идеология, на която монополната партия придава абсолютна сила и превръща в официална истина на държавата; направление, от страна на държавата, на средствата за масова комуникация за разпространението на тази “истина”; по-голяма част от икономическите и профе-сионални дейности стават подчинени на държавата и в из-вестен смисъл част от нея; всяка една човешка дейност е подчинена на господстващата идеология; полицейски и идеологически терор.1
Хана Аренд, единствената жена класик в политическа-та наука, определя следните черти на тоталитарните ре-жими: сливане на държавната власт с монополната партия; силно изразен вождизъм и култ към личността на вожда; тотална централизация на властта в партийния елит; поли-тическа диктатура и терор; идеологически монизъм и диктат.
Основният стълб, върху който се гради господството на тоталитарните режими е тоталитарната партия. По свое-то предназначение, функции, идеология и цели тоталитар-



1Арон, Р., “Демокрация и тоталитаризъм”, С., 1993, стр. 166-167





ната партия е институция, насочена към унищожаване на демокрацията, машина за постигане и осъществяване на политическата диктатура на водачите й.
В България установяването и осъществяването на тоталитарното управление става в периода след 1948 г. до 1989 г. Този период се характеризира с известни особе-ности, благоприятстващи политическия монопол на кому-нистическата партия спрямо други източно- и централ-ноевропейски държави. Те от своя страна пък, особености-те, обясняват стабилността на комунистическия режим в страната, а също и сложността на процеса на разграждане-то му след ноември 1989 г.
Важно значение оказва влиянието на комунистическа-та партия сред част от населението и особено работниците, селските хора, та дори и интелигенцията, до 9 септември 1944 г. Така, установявайки диктатурата си след 1944 г., комунистическата партия се превръща в средство за “из-дигане” статуса на значими социални групи от население-то.
Наличните проруски настроения сред българите също допринасят за стабилността на комунистическата власт. Това облекчава партията на комунистите в насаждането и утвърждаването на болшевишкия модел на тоталитарна диктатура и ограничава съпротивата срещу него.
Налагането на комунистическия режим в страната се предопределя от оставането на България в зоната на влия-ние на Русия, което пък е следствие от негласното реше-ние на Великите сили по време на Втората световна война. Именно слабостта на местния некомунистически елит и

липсата на утвърдени демократични традиции позволяват на комунистическата партия да ликвидира сравнително ле-ко насочената срещу нея съпротива.
Благоприятни нагласи поражда и трансформирането й в инструмент за модернизация на държавата и съществено икономическо развитие. Масовото образование, социална-та осигуреност и покачване на жизнения стандарт създават социална опора на режима и намаляват съпротивата срещу него.
Създаването на новия тип “партия-държава” довежда до образуването на многобройна и широко разклонена пар-тийнодържавна бюрокрация. Tя става най-привилигирова-ната социална опора на режима, чрез която се осъществява монополът на властта във всички социални сфери.
Партийният монопол се допълва още от създаването и подчиняването на мрежа от казионни структури (творчес-ки организации и други) на комунистическата партия.
Като цяло тези фактори дават обща представа защо то-талитарното управление на БКП у нас е по-устойчиво за разлика от други комунистически режими. Едва след вън-шния натиск, който идва от перестройката на Горбачов, започват плахи опити за съпротива и то не толкова срещу комунистическата партия, колкото срещу личния режим на Живков.2



2Вж. Яхиел, Н., “Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализ”, Изд. М-8-М;
Чакъров, К., “Вторият етаж”, С.,1990 г.; Михайлов, Ст., “Живковизмът през призмата на една
лична драма”, Изд. М-8-М.






След 1989г. БСП – бившата БКП – дава характеристи-ка на българския модел на тоталитаризма в обширно “При-ложение към Политическа декларация на Висшия съвет на БСП и Общопартийната контролна комисия” от март 1991г.”3
Българската социалистическа партия посочва следни-те елементи на тоталитарната система на управление: срастване на управляващата партия с държавната структу-ра; създаване на псевдо плурализъм чрез БЗНС, ОФ и дру-ги обществени организации; монополизиране на дейността на партията в ръцете на малка прослойка, която упражнява тотален контрол върху производството и разпределението; узурпация на властта от авторитарния режим на несменяе-мия ръководител на партията и държавата Тодор Живков; използване на насилие в политиката; погазване на правата и свободите на различни групи български граждани; под-ценяване и незачитане на закона;
Разпадането на “партията-държава” започва от 10 но-ември 1989 г. Три основни фактора допринасят за този процес: радикалните промени в други източноевропейски държави, които водят до замяна на дискредитираните дей- ци с реформаторски настроени лидери, вследствие на което опрата на режима се загубва и се стимулира вътрешнопар-тийната съпротива в БКП срещу него; изостряне на проти-воречията в Комунистическата партия между комунистите реформатори и ортодоксалните проживковски дейци; об-ществените настроения и явната съпротива срещу живко-визма, и общото желание за демократични промени.

3Виж в. “Дума”, 30 март 1991 г., бр. 88




Същинският процес на разпадане на партийния моно-пол започва след 10 ноември 1989 г. и освобождаването на Тодор Живков и приближените му от основни партийни и държавни постове. Протичането му преминава през три етапа.
Първият (10 ноември 1989 г. – 13 януари 1990 г.) е свързан с либерализацията на режима, изразяваща се в из-вършване на кадрови размествания във висшия ешелон на партията с отстраняването на консервативното крило, свързано най-тясно с Тодор Живков. Характерен момент на тази либерализация е появата на политически партии, оспорващи монополната власт на БКП и предложението им за промяна на системата по посока на развитите демо-крации.
Вторият етап (18 януари – 10 юни 1990 г.) на разграж-дане на монопола на комунистическата партия се характе-ризира с формалното демократизиране на политическата система в две посоки: първата – с “отсичането” от съще-ствуващата конституция на текстове, които циментират “ръководната роля” на комунистическата партия; втората – със създаването на демократична политическа инфраструк-тура чрез приемането на нови текстове в Конституцията и на нови закони, значителна част от които регламентират дейността на политическите партии. Основна заслуга за де-мократизацията на политическата система имат участни-ците в кръглата маса.3

3Кръгките маси стават една от най-характерните форми на процеса на разграждане на политичес-
ката система на комунистическия партиен монопол в бившите комунистически държави. Виж по-
дробно “Кръглата маса”, “Стенографски протоколи 3.I – 15.V. 1990”, ИК “Библиотека 48”.





Третият етап (юни 1990 г. – 12 юли 1991 г.) е най-важният от гледна точка на създаването на юридико-кон-ституционните основи на новата демократична политичес-ка система и окончателното премахване на всички формал-ни и фактически основания за партийния монопол.
За финал на процеса на окончателното формално пре-махване на монопола на комунистическата партия се прие-ма приемането на новата българска конституция от 12 юли 1991 г. Тя легитимира принципа на политическия плу-рализъм и свободата на сдружение на гражданите в поли-тически партии, от една страна. От друга, изрично посту-лира забраната на формирането на “държавни” партии. За-бранява и изявите на партии от тоталитарен и друг тип, ко-ито имат за цел насилствено завземане на държавната власт.
От гореизложеното можем да заключим, че тоталитар-ният режим е исторически феномен, който се ражда от кри-зата на модерната либерална демокрация в началото на XX век.
Тоталитаризмът е получил своя исторически шанс. И именно заради действията му в хода на историята е разум-но да се помни, че тоталитаризмът не е бил обикновен бунт, а съзнателно и целенасочено погазване личностната свобода на народната маса, от страна на един “велик”, с цел подчиняването й, за да бъдат достигнати някакви “вис-ши” цели – та дори и неправомерни лични облаги.
Ето защо, имайки предвид всичко това, трябва да се работи срещу възможността на тоталитарният зародиш (несъмнено такъв все още има) да поникне отново, тъй като всеобщото господство в обществото на дадена уто-



пична идеология, ликвидираща основните конституционни и граждански свободи чрез терор, е немислима. Още пове-че, че в XXI век – векът на високите технологии и силно изразената демократична мисъл, това е още по-малко немо-рално спрямо индивидуалната личност и обществото като изразител на идеите, уменията и свободата на личен, не-подправен избор.

detelina101
05-19-2009, 13:08
РУ “Ангел Кънчев”
Факултет Бизнес и мениджмънт






РЕФЕРАТ ПО ПОЛИТОЛОГИЯ







Тема: Същност и особености на тоталитаризма








изготвил: Райна Матеева
курс: първи
фак. ном.: 055223











Русе 2006

Настоящият реферат има за задача да се занимае с понятието тоталитаризъм като го разгледа в дълбочина, за да достигне и обясни същността и особеностите му.
Сама по себе си областта на зададената тема е доста всеобхватна и поради това, освен току що посочените ас-пекти, ще бъде разгледано и установяването на тотали-тарния режим в България.
Думата тоталитаризъм идва от латински език и озна-чава “цялостен”, “всеобщ”, “всеобхватен”. Това е форма на диктатура, при която управляващите се стремят да устано-вят и установяват абсолютен контрол над всички области на обществения живот и даже върху частния живот на тези, които са управлявани. В тоталитарната политическа сис-тема съществува монополно положение на управляващата партия, която се сраства с държавата. На партията-държава са подчинени сателитни обществени организации. Най-често се утвърждава и еднолична власт на политическия вожд, към когото е изграден култ.
За тоталитаризма като политическа система е харак-терно неспазването на правата и свободите на гражданите. Характеризира се още със сливане на трите власти (законо-дателна, изпълнителна, съдебна) в една система, пряко подчинена на водача. Главното средство за налагане на управлението и премахване на политическите противоре-чия е терорът.
Като форма на държавно управление тоталитаризмът се заражда след Първата световна война. Той е резултат на слабостта на политическите партии като изразители на со-циални интереси и ценности.
Непосредствено след ПСВ се зараждат основните раз-



новидности на тоталитарното управление: комунизъм, фа-шизъм, националсоциализъм. Приложението им в някои от големите държави в света (Германия, Италия, Русия, по-късно Китай) ги превръща в радикална политическа алтер-натива на демокрацията.
Според Ремон Арон основните елементи на тотали-таризма са: монопол на една партия върху цялата поли-тическа сфера; идеология, на която монополната партия придава абсолютна сила и превръща в официална истина на държавата; направление, от страна на държавата, на средствата за масова комуникация за разпространението на тази “истина”; по-голяма част от икономическите и профе-сионални дейности стават подчинени на държавата и в из-вестен смисъл част от нея; всяка една човешка дейност е подчинена на господстващата идеология; полицейски и идеологически терор.1
Хана Аренд, единствената жена класик в политическа-та наука, определя следните черти на тоталитарните ре-жими: сливане на държавната власт с монополната партия; силно изразен вождизъм и култ към личността на вожда; тотална централизация на властта в партийния елит; поли-тическа диктатура и терор; идеологически монизъм и диктат.
Основният стълб, върху който се гради господството на тоталитарните режими е тоталитарната партия. По свое-то предназначение, функции, идеология и цели тоталитар-



1Арон, Р., “Демокрация и тоталитаризъм”, С., 1993, стр. 166-167





ната партия е институция, насочена към унищожаване на демокрацията, машина за постигане и осъществяване на политическата диктатура на водачите й.
В България установяването и осъществяването на тоталитарното управление става в периода след 1948 г. до 1989 г. Този период се характеризира с известни особе-ности, благоприятстващи политическия монопол на кому-нистическата партия спрямо други източно- и централ-ноевропейски държави. Те от своя страна пък, особености-те, обясняват стабилността на комунистическия режим в страната, а също и сложността на процеса на разграждане-то му след ноември 1989 г.
Важно значение оказва влиянието на комунистическа-та партия сред част от населението и особено работниците, селските хора, та дори и интелигенцията, до 9 септември 1944 г. Така, установявайки диктатурата си след 1944 г., комунистическата партия се превръща в средство за “из-дигане” статуса на значими социални групи от население-то.
Наличните проруски настроения сред българите също допринасят за стабилността на комунистическата власт. Това облекчава партията на комунистите в насаждането и утвърждаването на болшевишкия модел на тоталитарна диктатура и ограничава съпротивата срещу него.
Налагането на комунистическия режим в страната се предопределя от оставането на България в зоната на влия-ние на Русия, което пък е следствие от негласното реше-ние на Великите сили по време на Втората световна война. Именно слабостта на местния некомунистически елит и

липсата на утвърдени демократични традиции позволяват на комунистическата партия да ликвидира сравнително ле-ко насочената срещу нея съпротива.
Благоприятни нагласи поражда и трансформирането й в инструмент за модернизация на държавата и съществено икономическо развитие. Масовото образование, социална-та осигуреност и покачване на жизнения стандарт създават социална опора на режима и намаляват съпротивата срещу него.
Създаването на новия тип “партия-държава” довежда до образуването на многобройна и широко разклонена пар-тийнодържавна бюрокрация. Tя става най-привилигирова-ната социална опора на режима, чрез която се осъществява монополът на властта във всички социални сфери.
Партийният монопол се допълва още от създаването и подчиняването на мрежа от казионни структури (творчес-ки организации и други) на комунистическата партия.
Като цяло тези фактори дават обща представа защо то-талитарното управление на БКП у нас е по-устойчиво за разлика от други комунистически режими. Едва след вън-шния натиск, който идва от перестройката на Горбачов, започват плахи опити за съпротива и то не толкова срещу комунистическата партия, колкото срещу личния режим на Живков.2



2Вж. Яхиел, Н., “Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализ”, Изд. М-8-М;
Чакъров, К., “Вторият етаж”, С.,1990 г.; Михайлов, Ст., “Живковизмът през призмата на една
лична драма”, Изд. М-8-М.






След 1989г. БСП – бившата БКП – дава характеристи-ка на българския модел на тоталитаризма в обширно “При-ложение към Политическа декларация на Висшия съвет на БСП и Общопартийната контролна комисия” от март 1991г.”3
Българската социалистическа партия посочва следни-те елементи на тоталитарната система на управление: срастване на управляващата партия с държавната структу-ра; създаване на псевдо плурализъм чрез БЗНС, ОФ и дру-ги обществени организации; монополизиране на дейността на партията в ръцете на малка прослойка, която упражнява тотален контрол върху производството и разпределението; узурпация на властта от авторитарния режим на несменяе-мия ръководител на партията и държавата Тодор Живков; използване на насилие в политиката; погазване на правата и свободите на различни групи български граждани; под-ценяване и незачитане на закона;
Разпадането на “партията-държава” започва от 10 но-ември 1989 г. Три основни фактора допринасят за този процес: радикалните промени в други източноевропейски държави, които водят до замяна на дискредитираните дей- ци с реформаторски настроени лидери, вследствие на което опрата на режима се загубва и се стимулира вътрешнопар-тийната съпротива в БКП срещу него; изостряне на проти-воречията в Комунистическата партия между комунистите реформатори и ортодоксалните проживковски дейци; об-ществените настроения и явната съпротива срещу живко-визма, и общото желание за демократични промени.

3Виж в. “Дума”, 30 март 1991 г., бр. 88




Същинският процес на разпадане на партийния моно-пол започва след 10 ноември 1989 г. и освобождаването на Тодор Живков и приближените му от основни партийни и държавни постове. Протичането му преминава през три етапа.
Първият (10 ноември 1989 г. – 13 януари 1990 г.) е свързан с либерализацията на режима, изразяваща се в из-вършване на кадрови размествания във висшия ешелон на партията с отстраняването на консервативното крило, свързано най-тясно с Тодор Живков. Характерен момент на тази либерализация е появата на политически партии, оспорващи монополната власт на БКП и предложението им за промяна на системата по посока на развитите демо-крации.
Вторият етап (18 януари – 10 юни 1990 г.) на разграж-дане на монопола на комунистическата партия се характе-ризира с формалното демократизиране на политическата система в две посоки: първата – с “отсичането” от съще-ствуващата конституция на текстове, които циментират “ръководната роля” на комунистическата партия; втората – със създаването на демократична политическа инфраструк-тура чрез приемането на нови текстове в Конституцията и на нови закони, значителна част от които регламентират дейността на политическите партии. Основна заслуга за де-мократизацията на политическата система имат участни-ците в кръглата маса.3

3Кръгките маси стават една от най-характерните форми на процеса на разграждане на политичес-
ката система на комунистическия партиен монопол в бившите комунистически държави. Виж по-
дробно “Кръглата маса”, “Стенографски протоколи 3.I – 15.V. 1990”, ИК “Библиотека 48”.





Третият етап (юни 1990 г. – 12 юли 1991 г.) е най-важният от гледна точка на създаването на юридико-кон-ституционните основи на новата демократична политичес-ка система и окончателното премахване на всички формал-ни и фактически основания за партийния монопол.
За финал на процеса на окончателното формално пре-махване на монопола на комунистическата партия се прие-ма приемането на новата българска конституция от 12 юли 1991 г. Тя легитимира принципа на политическия плу-рализъм и свободата на сдружение на гражданите в поли-тически партии, от една страна. От друга, изрично посту-лира забраната на формирането на “държавни” партии. За-бранява и изявите на партии от тоталитарен и друг тип, ко-ито имат за цел насилствено завземане на държавната власт.
От гореизложеното можем да заключим, че тоталитар-ният режим е исторически феномен, който се ражда от кри-зата на модерната либерална демокрация в началото на XX век.
Тоталитаризмът е получил своя исторически шанс. И именно заради действията му в хода на историята е разум-но да се помни, че тоталитаризмът не е бил обикновен бунт, а съзнателно и целенасочено погазване личностната свобода на народната маса, от страна на един “велик”, с цел подчиняването й, за да бъдат достигнати някакви “вис-ши” цели – та дори и неправомерни лични облаги.
Ето защо, имайки предвид всичко това, трябва да се работи срещу възможността на тоталитарният зародиш (несъмнено такъв все още има) да поникне отново, тъй като всеобщото господство в обществото на дадена уто-



пична идеология, ликвидираща основните конституционни и граждански свободи чрез терор, е немислима. Още пове-че, че в XXI век – векът на високите технологии и силно изразената демократична мисъл, това е още по-малко немо-рално спрямо индивидуалната личност и обществото като изразител на идеите, уменията и свободата на личен, не-подправен избор.

detelina101
05-19-2009, 13:11
ТОТАЛИТАРИЗЪМ:
Тоталитаризмът е форма на държавно устройство, която възниква след Първата световна война. При този тип упражление властта е напълно централизирана, а държавата се стреми да контролира жсички аспекти на живота – политически, социални, интелектуални. След края на войната тоталитаризмът се проявява в управлението на СССР, Италия и Германия.

В Русия Болшевишката партия завзема властта с преврат на 7 ноември 1917 г.
В Италия на 3 януари 1925 г. Е съставено правителство изцяло от фашисти.
На 30 януари 1933 г. нацистът Адолф Хитлер е назначен за имперски канцлер, а на 1 август 1934 г. той се обявява за пожизнен фюрер на Третия Райх, като наследник и продължител на Втория германски райх.

БЕЛЕЗИ НА ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВА СА:

1) Премахва се разделението на властите – законодателна, съдебна, изпълнителна
• през 1918 в Русия се ликвидира разделението на трите власти
• Бенито Мусолини практически слива законодателната власт с изпълнителната през 1925
• В Германия Хитлер също слива трите власти

2) Партията в държавата е само една (комунистическа в Русия, фашистка в Италия, нацистка в Германия)
• в края на 1920 опозицията в Русия е отстранена окончателно от политическия живот
• в Италия всички партии, освен фашистката, са разтурени през 1926
• през 1933 всички партии в Германия, освен нацистката, са обявени извън закона или “се саморазпускат”

3) Тотален терор, придружен с ежедневна пропаганда
• Сталин избива между 85 и 90 млн души
• Хитлер изтребва над 60 млн души
(в тези числа не са включени жертвите от бойното поле)
• Дучето не скрива, че “където не стига съгласието – има сила”

4) Политическа полиция, която следи всички
• в Русия се създава политическа полиция в лицето на военните комисари, ЧК и НКВД
• в Италия Мусолини създава милиция под свое командване
• в Германия се създава Министерство на пропагандата

5) Пълен контрол над живота на обществото
• в Русия “Правда” и “Известия” са единствените вестници
• в Италия властта си присвоява правото да решава въпросите на личността
• в Германия се въвежда закон за забрана на браковете с неарийци

6) Контрол над икономиката
• в Русия се извършват национализация на промишлеността, индустриализация и колективизация, установява се контрол над банковото дело, въвеждат се петилетни планове за развитие на икономиката
• в Италия е наловено класово сътрудничество, наречено корпоративизъм, а развитието на държавния капитализъм е осигурено от политиката на строг протекционизъм
• в Германия икономиката се милитаризира и е наложен 4-годишен стопански план
И трите страни се стремят към автарки

detelina101
05-19-2009, 13:13
ТЕОРИИ ЗА ТОТАЛИТАРИЗМА

Терминът “тоталитаризъм” (подобно на “авторитаризъм”) възниква през средата на 20- години на ХХ век. Той е творение на италианските фашисти.
В политологичен план идеята за тоталитаризма дължи своето възникване и обосноваване на Хана Аренд (1906 – 1975 г.). Според нея независимо от специфичните национални традиции или източници на идеологията тоталитарното управление превръща класите в маси, премахва многопартийната система, като я заменя не с еднопартийна система, а с масово движение, премества центъра на властта от армията в полицията и установява външна политика, открито насочена към световно господство.
През 1953 г се провежда дискусия, която откроява сериозните проблеми на понятието “тоталитаризъм”. Материалите на дискусията са издадени в сборника “Тоталитаризъм”, редактиран от Фридрих.
Фридрих обособява пет особености на тоталитарната система:
 Официална идеология
 Наличие на една масова партия, която се контролира от олигархията
 Правителствен монопол върху оръжията
 Правителствен монопол върху средствата за масово осведомяване
 Терористична полицейска система
 Централно планирана икономика
През 1956 г Фридрих и Бжежински дават едно феноменологично определение на понятието “тоталитаризъм”, включващо такива характеристики, като: тоталитарна идеология, партия-държава, господство на тайната полиция, държавен монопол върху икономическите, културните и информационните структури на обществото.
Социологичните и политологичните аспекти на теорията за тоталитаризма разработва Раймон Арон (1905 -1983 г).
Той обособява пет основни елементи на тоталитарния феномен:
 Монопол на една партия (режим с монополна партия)
 Идеология, която става официална истина в държавата
 Двоен монопол на силовите средства и методите на убеждения
 Повечето икономически и професионални дейности са подчинени на държавата и стават в известен смисъл част от самата държава
 Полицейски и идеологически терор
При дефинирането на тоталитаризма може да се счита за основен или монополът на партията, или одържавяване на икономическия живот, или идеологическият терор. Явлението е пълно, когато и трите елемента присъстват и са осъществени изцяло.
Раймон Арон в строго научен дух разкрива съдържанието на понятията “еднопартийни”, “авторитарни” и “тоталитарни” режими. През ХХ век има авторитарни режими, които не са еднопартийни, и има еднопартийни, които не стават тоталитарни, които не развиват официална идеология, не желаят да моделират с идеологията си всички дейности. Съществуват еднопартийни режими, при които държавата не поглъща обществото, но всеки еднопартиен режим в индустриалните общества съдържа риск от тоталитарно развитие.
Според Раймон Арон режимите не са станали тоталитарни поради някакъв вид постепенно увлечение, а въз основа на първичното намерение, волята да се промени из основи съществуващият строй в зависимост от идеологията.
В социално-политически план теориите за тоталитаризма обхващат почти всички тенденции между крайно десните (неоконсервативните) и крайно левите полюси на политическата мисъл на Запад през 50-те и 60- те години.
Във философско отношение неоконсерватизмът извежда тоталитаризма от цялата рационалистична традиция, особено от времето на Просвещението. Обратно, “левите” ( или левоцентристките) интерпретации обявяват тоталитаризма по скоро за отклонение от рационалистичните традиции на Просвещението: “десният тоталитаризъм” (немският фашизъм) – за израз на открит ирационализъм, а “левият тоталитаризъм” – за доведен до край изопачен рационализъм.
Ако се опитваме да представим обобщено и схематично доминиращата формула в теориите за тоталитаризма, тя би могла да изглежда така: ХХ век се определя от противопоставянето на два основни типа партийно – политически системи – парламентарно – плуралистична (определяна още като демократична или либерално-демократична) и еднопартийно – монистическа (или тоталитарна).
Тоталитаризмът (или еднопартийната полтическа система) включва два основни варианта – десен тоталитаризъм или немски фашизъм ( 1933 -1945 г) и ляв тоталитаризъм ( сталинизма от 30-те и 50-те години), а в крайно консервативните интерпретации съветския тип общество ( от а1917 до 1989 г), включително и Източна Европа, Китай и други страни.
За повечето автори тоталитаризмът е нов, характерен за “индустриалната ера” тип политическо устройство и се отличава съществено от предишните “лоши” форми на държавно управление – деспотизъм, тирания, диктатура, авторитаризъм. Като негова отличителна черта на първо място се сочи наличието на еднопартийна политическа система. На второ място като важен политически белег на тоталитаризма се изтъква идеологическият монопол. Монополът на една партия предполага и идеологически монопол. Партийният монопол не може да се утвърди без идеологическия монопол, и обратното, идеологическият монопол е немислим без монопола на една политическа партия. Тези два монопола според повечето автори са главните признаци, които разграничават тоталитаризма от авторитаризма и деспотичната система на държавно управление в класическата схема от времете Платон и Аристотел, Хобс и Монтескьо.
Двамата английски политолози Робъртс и Лъвси обособяват тоталитарни диктатури (фашистките политически режими, хитлеристка Германия) и тоталитарни демокрации ( бившите СССР и източно-европейските страни). Според тях в тоталитарните демокрации се твърди, че властта се упражнява в името на народа от една масова партия, която се разглежда като демократично въплъщение на общата воля. При тоталитарните диктатури необходимостта от такива връзки с масите отсъства, лидерът на управляващата партия “създава” волята на народа. Тоталитарните режими изискват активна подкрепа, убеденост, участие и обвързване на масите. Упражняването на властта се основава на императивите на една идеология. За да се осъществи тази идеология се налага тотален контрол върху икономиката, социалната, културната и политическата сфера. Не се поощряват автономни структури.

detelina101
05-19-2009, 13:14
УСПЕХЪТ - ЦЕЛТА, КОЯТО ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА?
/есе/

"Нищо не внушава такова презрение
към успеха, както мисълта за това,
с какви средства е постигнат."

Г.Флобер
Бог е дарил човека с ум, трудолюбие, упоритост, които да го водят по пътя към познание и усъвършенстване. Научил го е според собствените му възможности да се бори, да търси своето място в света и да отстоява принципите си. Показал му е как да се състезава с другите и да доведе до успешен край започнатото.Само е забравил да му посочи границата, която не бива да пристъпва, границата, зад която светът става зъл и демоничен и обрича духа на гибел и разложение. А може би е разчитал, че Разумният, Честният, Уравновесеният човек няма да се поддаде на изкушението да я прекрачи. Уви, колко е грешил!
Хората, станали жертва на своите амбиции, са готови да пожертват достойнството си, да продадат душите си, да си послужат с всякакви нечестни средства, за да постигнат успеха -лъжата, предателството, жестокостта и безчестието. Независимо от вида на успеха-личен или в полза на обществото, щом средствата са нечестни, личността деградира, а душата е в руини-без нравствени опори, без светли пориви и стремежи.
Неистовата жажда за успех, постигнат на всяка цена и независимо от обстоятелствата, помита всички скрупули и побеждава в битката с човешката съвест.Но именно " съвестта е онзи инструмент, който може да ни помогне срещу обсебващата сила на тъмните страсти и порока"/В.Стефанов/. Още в Библията можем да открием образа на човека без морал, "слуга на дявола" - лукав и коварен в помислите и действията си. Той избира пътя на безчестието и низостта, опирайки се в постъпките си на егоистичната максима: "Светът е на силните", но тълкува силата по свой собствен начин. За него тя се изразява във вкаменяване на душата и сърцето, в отхвърляне и на последната капка човещина и благородство. Както прочутият герой на Гьоте-Фауст сключва договор за душата си с дявола, за да разбере смисъла на човешкото съществуване, така и поквареният човек е готов на търговска сделка за нея, за да осъществи личните си свръхчовешки амбиции за власт и могъщество.
Световната литература е богата на образи на герои, използвали всички възможни средства за постигане на успеха. Различни са целите, към които се стремят, но ги обединяват продаденото човешко достойнство и душа, потъпканите морални ценности като любов,съпричастие, доверие, честност и приятелство. Кариеристът Жорж Дюроа от романа "Бел ами" на Мопасан подменя една след друга маските на прелъстител, сладкодумен лицемер и измамник, който търгува с чувствата, съдбите и способностите на другите, за да се изкачи по стълбицата на социалната йерархия. Подобни са механизмите за реализация на амбициите на героите на Дюма от романа "Граф Монте Кристо". Данглар е обладан от завистта и желанието за професионално преуспяване, което го подтиква да напише донос против Дантес. Фернан, заслепен от ревност, извършва предателство, а прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието над справедливостта. Димитър-Димовият герой от "Тютюн"-Борис Морев, чиято мечта е да стане "най-богатият човек в България", жертва любовта и прибягва до брак по сметка в името на собственото си благополучие. Коварният Клавдий от Шекспировия "Хамлет" погазва родовите ценности, извършвайки братоубийство, за да се изкачи на кралския престол.
Оправдават ли подобни цели чудовищния практицизъм, атрофията на съвестта, замяната на истинските нравствени стойности с псевдоценности? Успехът и славата се купуват, но душата, веднъж продадена, загива безвъзвратно. Човекът, преодолял всички препятствия по пътя си, не долавя, че духовният му свят се срива, опустошен от грубото погазване на морала. Опиянен от победите си, той продължава напред, към следващото си завоевание, и не усеща как смъртта вилнее безпощадно в душата му, като я унищожава. В своето изкачване нагоре човекът върви с унизено, смазано, стъпкано достойнство и умъртвен дух, без да осъзнава смисъла на страшната загуба. В това се крие и неговата драма-в стремежа си да се издигне и да стане нещо значително, той се обезличава. Губи и последното късче от човешкото в себе си, превръща се в едно "безцветно и сухо парвеню", жертва на пагубната си страст по успеха.
Човешката история също ни дава много примери за хора, използвали всякакви аморални средства за постигане не само на личното, но и на "общото благо". Йезуитите, защитници на католицизма и макиавелистите са вярвали, че в политиката е допустимо да се нарушават законите на нравствеността в името на велики обществени цели. Тази порочна житейска философия поставя личността над установените социални взаимоотношения и закони. Човекът приема като свое верую тезата, че всичко е позволено. За такива хора грехът е относително понятие и затова злото би могло да придобие коренно противоположен облик, ако се представи като необходимо средство за достигане до "доброто". Ала наистина ли, "заради по-голямата слава господня" е простено да се извършват политически интриги, убийства и клетвопрестъпничество? "Успехът никога не се осъжда" гласи прочута пословица. Какво значение има за някои дали си погубил няколко невинни живота, или си накарал едно човешко сърце да страда, щом краят е привидно благоприятен за стотици други и носи жадуваното признание от обществото?
Нарушаването на моралните норми е предателство срещу хуманната човешка природа, отказ от доброто, положителното, възвишеното и достойното в характера. То разрушава хармонията между разум и чувства, подкопава нравствените устои. Успех, който почива на пролята чужда кръв, чуждо нещастие или предателство е недостойна постъпка, несъизмерима с мисията на човека да твори добро и посява красота. Така постигната, целта угнетява и обременява с вина съзнанието завинаги. Духът на извършения грях броди из кътчетата на душата и я разяжда-също както духът на братоубийството разкъсва душата на Клавдий. Успехът е нетраен, призрачен, обречен да поведе към гибел. Този, който доскоро се е смятал за силен и "над останалите", пада по пътя към върха и пропада като Борис Морев в небитието-самотен, уморен и нещастен, повличайки и хората около себе си.
Имаш ли цел, имаш и път и само от теб зависи какъв ще бъде този път-труден, но честен и достоен или лесен, бърз и аморален. Понякога цената на успеха е много висока и за това дори достигнал до желания връх, продал себе си, човек се пита: "Спечелих или загубих?"

detelina101
05-19-2009, 13:16
Проблемът на възмездието в романа"Граф Монте Кристо"


Проблемът на възмездието в романа"Граф Монте Кристо"
Ал.Дюма-баща/1802-1870/ се нарежда сред най-ярките представители на
френския романтизъм.Благодарение на творби като "Тримата
мускетари"/1844/, "Граф Монте Кристо"/1844-1845/, "Кралица Марго"
/1845/,"Жозеф Балзамо"/1848/ тази "природна стихия"/както го
определя Мишле/ завладява въображението на поколения читатели.Не
само творчеството ,но и животът на Дюма са като вихър.Виждайки
"златната мина" в писането на "популярни романи" Александър Дюма се
впуска бурно в създаването им. Надарен с неизчерпаемо въображение,
Дюма сътворява незабравими герои с харизматично излъчване.Те,като
своя автор изминават дълъг и сложен път.Най-добрата илюстрация на
идеята за изключителност както в действията,така ив характера, се
явява граф Монте Кристо от едноименния роман.Той минава през
множество перипетии,воден от желанието да въздаде справедливо
възмездие на своите врагове. Началното запознанство и последното
сбогуване с героя са свързани с морето:един кораб го довежда, адруг
го отвежда. В духа на библейската символика пътуването е търсене на
спасителния бряг и едновременно с това търсене и откриване на самия
себе си. Трагичният обрат в живота на Едмон Дантес започва със
заговор. В навечерието на годежа си с красивата Мерседес героят е
обвинен в бонапартизъм и хвърлен в замъка Ив от прокурора Вилфор.
Там младежът среща абат Фариа ,който играе ролята на негов баща и му
помага да преодолее отчаянието си от затвора-място,място често
срещано в литературата от Романтизма То представлява катарзисен
момент в битието на героите в битието на героите ,които притежават
голяма духовна сила и свободен дух. Затова абат Фариа казва на
Дантес "Връщайки се към миналото, забравям за настоящето ;а като се
движа свободно и волно в историята ,вече не си спомням,че съм в
затвора." До този момент вътрешните терзания и противоречия на героя
са изнесени на преден план, докато по-нататък той става непроницаем
за останалите персонажи,защото те не са посветени в неговата
тайна.Затова те са и догадките:"Мислите ли,че графът в
действителност е такъв,какъвто изглежда?" Тайнствеността у графа е
двуизмерна,свързана едновременно и с миналото и с бъдещето.Зад гърба
му е ужасното изпитание,през което е преминал, а през
него-възмездието над враговете му. Затворникът Монте Кристо въвежда
в романа вселената на фантастичното,на мита,на фаталния и сатаничен
"свъхчовек",в която се вписва темата на възмездието.Дантес въплъщава
справедливостта чрез отмъщението."Аз бих причинил,ако можех,същата
бавна,дълбока,безкрайна и вечна болка,която изпитах"-казва той. В
душата му гори огън и страст.Разпънат между Бога и Дявола,той
преодолява едноизмерността на романтичните герои. Монте Кристо
въплъщава философията за "изключителния човек",характерна за целия
ХІХ век:от Шатобриян до В.Юго и Бодлер. Това определя неговия
цинизъм,сарказма, с който той се обръща към враговете си. По пътя на
отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов,в която му е
трудно да повярва.Едно младо момиче му показва пътя на
опрощението.Пред нея той изповядва своите грехове:"От добър и
доверчив човек,аз станах отмъстителен ,прикрит, зъл или по-скоро
безчувствен като глухата и сляпа фаталност.Тогава достигнах до
целта:горко на тези,които срещнах по моя път." Но нещастията,на
които става свидетел,променят посоката на неговия живот.Тогава той
проронва и първите си сълзи,когато решава да пощади живота на сина
на Мерседес. Пред труповете на г-жа Вилфори нейния син героят
осъзнава,че вече не може да заяви "Бог е за мен и с мен" и взема
решение да спаси Данглар. От този момент нататък графът загърбва
свръхчовешката си същност,за да поеме пътя на християнското
опрощение. И след като оказва помощ чрез погледа на младия Морел и
на Валантин дьо Вилфор придобива покровителствената фигура на
бащата. Харизматичното излъчване на Монте Кристо е толкова силно,че
преди неговото потеглянеммладежът възниква:" Напуска ни не човек, а
Бог,който отново ще се възкачи на небето,след като е бил на земята
да твори добро." Така главният герой се сбогува с Париж, но в душата
му остава една неизлекувана рана,скрита зад маската на стоицизма.
Той се оттегля без злоба и гордост, но със съжаление,изпитвайки
чувство на угризение на мъките,които е причинил по пътя на
отмущението. Затова и неговият съвет към Мореч е да " Чака и да се
надява до деня, в който Бог ще благоволи да разкрие бъдещето пред
човека". А цената на това духовно извисяване е самотата. Граф Монте
Кристо преодолява всички препятствия,лишен от приятели помощници.
Вярно е,че той има двама бащи-един роден и един духовен:старият
Дантес и абат Фариа. По техния пример той става духовен наставник на
двамата младежи.Но споделено приятелство героят не открива..Изцяло в
духа на романтичния персонаж ,графът остава загадка за
другите,изживяваики сам духовната си драма. Умирайки като Дантес той
възкръсва като граф Монте Кристо. А по-късно започва обратния
процес-на разпознаването. Дори пред най-големия си враг ,Данглар,
той разкрива своята идентичност по драматичен начин,но не да си
отмъсти, а да му прости,защото самия граф се нуждае от опрощение. В
тези сцени на разпознаване и възкресяване Дюма преодолява
мелодраматизма,обръщайки особено внимание на миналото,на спомените
,на паметта. Затова героят е толкова впечатлен от надписа на стената
в килията,в която е лежал:" Боже мой,запази паметта ми".
Преосмисляйки преживяното,граф Монте Кристо продължава
напред,пречистен и прероден. В този богат образ Дюма съчетава своите
спомени за реални хора,своите мисли и чувсва за една бурна епоха от
историята на Европа. Неговите герои придобиват
гражданственост,стават символ на една изключителна духовност. Те
прескачат прага на своето време,като всички гениални
образи,създадени от писателското въображение и достигат до други
епохи.И сега те са част от нашата духовност,съхранявайки в тези
прагматични вермена полъха на Романтизма.

detelina101
05-19-2009, 13:18
Александър Дюма е автор на около четиристотин книги, като с тях успява да задоволи читателския глад, който цари по това време в страната. За емблема на автора може да послужи историко – приключенският му роман ”Граф Монте Кристо”. Интересното при него е, че творецът защитава и доказва необходимостта от тези ценности, които човек трябва да притежава в живота си. Неговите качества бързо го издигат, превръщайки го в един от най – известните писатели по целия свят.

В ”Граф Монте Кристо” Дюма поставя значим проблем, който съществува и до днес, а това е сблъсъкът между завистта, лъжата и алчността в света на необикновената човешка личност. Срещу тези пороци трябва да се изправи романтичният герой, защото той е засегнат от проблеми, които преобръщат живота му. Младият момък, обичан от всички не може да изживее щастието, което заслужава. Осъден е несправедливо, а душата му се раздира от любовни терзания, порив за свобода и най – вече от желание за отмъщение и възмездие. Дори и в наши дни тези теми, засегнати в романа ни вълнуват, защото те са основният стимул всеки човек да върви напред.

През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата.

В образа на романтичния герой откриваме един млад момък на деветнадесет години, който е открил истинското щастие в лицето на Мерседес. Той е твърде почтен, привързан към баща си и приятелката си, но съдбата му изиграва лоша шега. Героят е осъден несправедливо на доживотен затвор, като по този начин завинаги ще загуби любовта на любимата жена . Отново присъства темата за престъплението и наказанието. Основният виновник за нещастието на Едмон Дантес е неговият най – добър приятел, който се постарава да го затворят в най – ужасния затвор – този на замъка Иф , защото е влюбен в Мерседес. На това място героят се чувства като в самия ад, непрекъснато се намира мъжду мрака и светлината. Той се лута между надеждата и безверието: ”Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас, блъскаше главата си в стените на затвора, дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най – малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка или полъх”. Той се превръща само в № 34. За героя е трудно да се примири със съдбата си. В затвора времето позволява на Дантес да разбере кой го е издал. Стига дори до мисълта за самоубийство, но намерението му остава на заден план, защото се среща с друг затворник – абат Фариа. На това ужасно място срещата с този човек има изключително важно значение за Дантес. Той е този, който му дава сили да продължи напред, убеждавайки го, че нищо не е загубено. Старецът се превръща в негов духовен баща, тъй като непрекъснато го поучава. Той е ценен приятел на Дантес, защото не само е много мъдър, но притежава и завидни знания, с които помага на своя брат по съдба. Абат Фариа е високообразован човек, знае няколко езика, интересува се от история, а на времето е осъждан заради монархическите си възгледи. Той се досеща кои са доносниците срещу Дантес и споделя това с него. Ученият духовник научава затворника на испански, английски, немски, говори му за история, математика и физика. Той прави това само за шест месеца.

Абат Фариа също има принос за развитието на романтичния герой. Духовникът превръща неграмотния доскоро човек в интелигентен, млад мъж, който да не се срамува от себе си. По този начин абатът му дава първото сигурно оръжие в ръцете към мечтаното отмъщение, а това е разумът. В тази част от повествованието откриваме, застъпена идеята от Просвещението, че разумът е висша сила, която води човека по правилния път. Разполагайки с това оръжие, романтичният герой ще съумее да се справи сам с нелеката задача, която си е поставил.

Едва ли Едмон Дантес би разсъждавал по този начин, ако не бе срещнал абат Фариа. Той му дава надеждата, че ще успее, но това е възможно само, ако намерят начин младият мъж да избяга от затвора. Двамата съставят план. С негова помощ Едмон ще преоткрие така мечтаната свобода. Говорейки за плана, трябва да се върнем в началото, когато затворниците се запознават. Абат Фариа попада в килията на Едмон, защото е допуснал грешка в него. Той от дълги години копае тунел, който да го отведе на свобода, но се озовава в килията на младия мъж. Старият човек решава да сподели с него своята идея за бягство от затвора. Двамата се залавят да копаят тунел, с който да се измъкнат от ужасното място, на което са попаднали. Те са водени от това желание, защото жаждата за свобода и спасението от затворничеството са водещи в борбата за оцеляване. Дантес прекарва четиринадесет години от живота си в замъка Иф, защото е обвинен несправедливо от хора, които му завиждат. За героя тунелът е последният му лъч надежда. Съдбата този път е в полза на Едмон. С все още неизпълнен докрай план абатът получава сериозни здравословни проблеми. На няколко пъти припада, но Дантес успява да го върне към живота. От лоялност към младия човек, пред когото е целият живот, абат Фариа му показва мястото, на което е скрито неговото съкровище. Старецът му дава половината от него, за да осъществи докрай целите си. Духовникът умира щастлив, защото е сбъднал мечтата на живота си: ”… господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща …”. В предсмъртните си мигове той му казва името на острова, където е скрито съкровището- Монте Кристо. Това място по- късно ще превърне затворника в богата и знаменита личност.

Смъртта на абат Фариа е един от най – тежките моменти в живота на Дантес. Той е научил най- ценното от своя духовен баща, а то е, че никой не е по – силен от борещия се и смел човек. Героят е сам. Трябва да продължи борбата, която вече е започнал. Единственият му изход е да заеме мястото в саваната на покойния вече абат. Това ще бъде ключът към така мечтаната от него свобода. След като е хвърлен в морето, героят се лута между живота и смъртта. Това е най- драматичната част от целия роман, защото изобразява неистовото желание да се бори за своя живот. Излязал на тридест и три години от затвора, героят няма време за губене, той трябва да продължи своя път, защото желанието за отмъщение го е довело до тук. Храбрият моряк няма да остави несправедливостта да тържествува и ще отмъсти за скръбта си : ” … светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже , на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество”. Припомняйки си своята цел, той става още по –силен. Бори се с несправедливостите на природата въпреки, че не е ял нищо от двадест и четири часа. В тези мигове мисълта за отмъщение е неговата храна.

Героят намира съкровището, скрито от абата, като това също му струва много усилия. Четиринадесет години по–късно се завръща в Париж като богат граф на име Монте Кристо. През цялото това време е воден от една единствена мисъл – ”той се запита какво ли е станало с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял”. Мисълта за любимата жена не го е напуснала, а това е доказателство, че любовта му е истинска. С богатството, което притежава би могъл да има всяка жена, която пожелае, но той иска да си върне тази, която е загубил. Най- голямата му болка е, че враговете му са успели да забогатеят, издигайки се в обществото, с изключение на Кадрус, който е банкрутирал. Мерседес е станала съпруга на Фернан и двамата имат син. Графът разбира, че животът тече за останалите дори и без него. Той използва факта , че не го познават, за да опознае техните слабости, защото по този начин отмъщението му ще бъде най – пълно. Никой от тях не се досеща кой е причинителят на сполетялото ги зло.

Разказът за отмъщението е дълъг, изпълнен с много действия и сюжетни ходове. Графът е разкрил всички техни тайни. Фернан е френският офицер, предал Али паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Той е разпознат от Хайде, дъщерята на Али паша, която е любимка на графа. Монте Кристо се оказва благосклонен дори с Албер, който остава без средства и с опозорено име. Той получава нещо много ценно, а това е романтичната мечта, която ще трябва да преследва.

На Данглар, граф дьо Морсер и кралският прокурор графът показва един друг свят, непознат за тях до този момент, а той е този на завинаги изгубеното щастие.

Докато граф Монте Кристо се превърне в романтичен герой, преминава през двадесегодишно страдание, като накрая разбира каква е цената на истинското щастие – това, за което си заслужава да се бориш. Някогашният моряк трябва да постави някакви граници на своето отмъщение, за да не страдат невинните. Със своите действия Едмон Дантес довежда Вилфор до лудост, Кадрус сам подготвя своята гибел, като го убива неговият съучастник, а Данглар загубва богатството си и любовта на единствената си дъщеря – Южени. Тя не се интересува от парите му, спечелини по нечестен начин, защото предпочита сама да си изкарва хляба. Графът отвлича Данглар, принуждавайки го да проси. Увлечен в отмъщението той наранява импулсивно невинни близки на виновните за неговото нещастие. Единствено майчината любов на Мерседес и смъртта на Едуард го трогват. Умират най- близките му същества. Той вече никога няма да бъде същият. Важното е, че Едмон Дантес е успял да победи непречупващото се желание за отмъщение на Монте Кристо. Героят знае, че дори и богатството не може да му върне щастието, което е изпитвал на деветнадесет години. Беден, но щастлив – това е равносметката му.

Единственото, което му е останало е да върви напред, забравяйки желанието си за мъст. Той открива щастието в лицето на бялата робиня Хайде. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Графът я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот.

В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите - ”чакай и са надявай”. В тях се крие така ценната истина за живота.

Романтичната представа за справедливост в романа “Граф Монте Кристо” е показана през погледа на главния герой. Въпреки трудностите Дантес успява да отмъсти за мъчителните години, прекарани в затвора. Справедливостта възтържествува и побеждава злото. В наши дни романът трябва да ни накара, да открием щастието дори и в най – дребните неща и никога да не се отчайваме, защото всеки може да чака, но почти никой да се надява. За да изпълниш мечтите си, трябва да преминеш през бури и ветрове, за да разбереш смисъла на думата щастие, както прави Едмон Дантес. Той го е осъзнал и е постигнал душевен мир. Със същия призив се обръща и към онези, които имат този проблем. Не трябва да забравяме, че ние сме тези, които имаме правото да подредим живота си по начин, който да ни харесва, преминавайки през трудностите на живота, но с мисълта за истинското щастие, което да ни държи живи.

detelina101
05-19-2009, 13:20
Едмон Дантес – главен герой в романа “Граф Монте Кристо”, притежава много от характерните черти на романтическия герой. Той е поставен при изключителни обстоятелства, с които трябва да се бори: отначало като затворник, по-късно като граф. От това произтичат различни промени както в неговия живот, така и в този на останалите герои. Прекрояват се пространства, създават се нови времена.
В духа на Романтизма, романът непрекъснато прави аналогии с мита и приказката чрез детайли като съкровища, застъпници на доброто (главният герой и абат Фариа), приказни персонажи като Синдбад мореплавателя. Двата плана се пресичат в една точка – човекът, който воюва за доброто и за своето лично щастие. В романтическите мотиви основната сюжетна схема е “лишение – компенсация на лишението”. Тя се оказва опора за примесването и редуването на такива мотиви като ограбено щастие, престъпление и наказание, отмъщение/възмездие. Тези мотиви през цялото време се преплитат с чувствата на Дантес, някои от които са противоположни по характер – любов, омраза, милост, жестокост.
Романтическият герой е пътуващ. Такъв е и главният герой в романа. Пътуващите сюжети са реакции срещу неприветливата действителност. Това също е мотив, типичен за романтическата литература.
В хода на времето главният герой преминава през редица трансформации – първо като затворник. Като такъв той е представен в утвърдена романтическа роля – на човек, който тежко преживява безсилието си да се справи със ситуацията. Така се оформя основният конфликт между главният герой и неприветливата действителност. По-късно, потънал в отчаяние, Дантес претърпява и втората си трансформация на духа – правейки планове за самоубийство, той започва да прави планове за бягство от затвора, а по-късно и за отмъщение. Ключова фигура в тази промяна е сприятеляването с абат Фариа. С негова помощ, Дантес се извисява духовно, добива неговите опит и знания, помъдрява. Неслучайно именно абатът му помага да осъзнае кои са истинските виновници за сполетялото го нещастие. Всичко това му дава сили да продължи напред, и най-вече да иска да го направи, да се отърси от отчаянието.
Духовният подем дава на Дантес и физическа сила – в продължение на години той копае таен тунел, пътят към свободата, а после и към отмъщението и възмездието. Не може да се очаква от едно общество, изпълнено с лъжи и престъпления, да накаже виновниците за трагедията, сполетяла младия човек. Затова той решава сам да се пребори с несправедливостта.
Излизането от затвора и моментът, в който героят едва не се удавя в главата “Остров Тибулан”, биха могли да се разгледат като символична смърт и прераждане. На прага на смъртта, Дантес си спомня думите, с които неговият приятел – абатът, е повдигал духа му. По този начин, макар и вече мъртъв, абат Фариа отново му помага. Едва измъквайки се от чувала, Дантес сякаш окончателно се отърсва от затворничеството и започва новия си живот, изплувайки на повърхността на водата. Натрупването на всички тези трудности засилват впечатлението за широките му граници на издражливост и смелост. Поставен при тези изключителни обстоятелства, героят успява да се пребори с изпитанията.
В същата глава от романа присъства и корабът като символ на спасението. Озовавайки се на него, Дантес прави първата си крачка към своя нов живот, към постигането на целите си.

detelina101
05-19-2009, 13:21
Дюма – “ Граф Монте Кристо “

Моята представа за справедливост и несправедливост

Есе

В живота често се срещат тези две понятия – справедливост и несправедливост. Те често “ кръстосват шпаги “. Какво всъщност означават те ? Много е важно от коя страна на гледната точка стой човек. Ако едно нещо за мен е справедливо , за друг то може да е несправедливо.
Така например в прочутия роман на Дюма-баща “ Граф Монте Кристо” гледните точки на тази дилема са контрастни.
Да , несправедливо е когато в навечерието на своята сватба Едмонт Дантес, без да подозира нищо и без да е извършил каквото и да е нарушение на закона , се оказва осъден и наказан като най-страшен политически престъпник. Той четиринадесет години несправедливо прекарва в мрака и ужаса на подземията в крепостта Иф.
Подземията го превръщат в отчаян човек и той решава , че страданията и погубеният му живот са достатъчно основание да търси възмездие и да бъде съдник на виновниците за осакатеният му живот. Той решава сам да раздава справедливост.
Появил се в нов облик – вече като Граф Монте Кристо , достатъчно силна личност , той поставя над всичко свободата над духа и свободата над действието.
Да , справедливо е , когато той избягва от крепостта и в новото си въплащение на аристократ и богат човек подготвя своето възмездие. Той преследва виновниците допринесли за неприятностите в неговия живот. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
В душата си граф Монте Кристо се чувства прав. Той смята , че постъпва справедливо, защото се води от мисълта , че въздава справедливост и че дори да стигне до насилие , то е справедливо.
Тази негова нагласа и схващане за правото на отмъщение и на възмездие е в унисон с разбиранията му , че пред свободната личност няма никакви граници.
Това дали е справедливо? Според моите схващания за справедливост , това е погрешно. Премине ли човек определена граница , мине ли отвъд бариерата на позволеното , тогава става рисковано.
Дали от справедливо раздаващ наказания , няма да се превърне в несправедлив екзекутор?
В старанието си да въздаде справедливост и да наложи заслужено наказание , героят на Дюма достига до една граница , зад която вече преследвайки злото ,сам започва да извършва зло. В този миг на отмъстителен , самоунищожителен и на безмилостен съдия , в граф Монте Кристо настъпва преломен момент. Той се превръща в чувствителен , добър и отзивчив към чуждото нещастие , какъвто е бил в младите си години.
Какво ли довежда довежда до неговия прелом? Отговорът е стар , като света – любовта.
Срещайки отново любовта , героят на Дюма се обръща назад и отчита всичко което е извършил , като акт на отмъщение , на несправедливост. Той осъзнава , че това вече е безсмислено , че не може да се смята за оръдие на провидението , и че трябва да предостави по нататъшното отмъщение и възмездие в ръцете на Бога.
Героят се разкайва за самонадеяността си , като се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава справедливост и наказание. Това е едно послание към всички – за повече човечност и за реализиране на дело на една от най – ценните добродетели : Любовта към ближния.
Бъдете справедливи , несправедливостта винаги се заплаща!

TeenSpirit
05-19-2009, 13:34
http://download.pomagalo.com/167970/izpitanie+i+izkushenie+razmisli+vyrrhu+obraza+na+g ergana+ot+poemata+izvoryt+na+belonogata/?po=8

http://download.pomagalo.com/252046/izvoryt+na+belonogata+edna+strashna+byala+balada+v +cherno+vreme/?po=5

http://download.pomagalo.com/32612/konfliktyt+mejdu+novoto+i+staroto+vreme+v+povestta +bylgari+ot+staro+vreme/?cfr=158

Ще може ли някой да ми ги свали ? :o

devil4e_kiss4e
05-19-2009, 13:51
http://download.pomagalo.com/132881/konstantin+kiril+kato+geroii+obrazec+spored+prostr anno+jitie+na+kiril/
Ms predvaritelno :)

vauliuo
05-19-2009, 17:24
http://download.http://www.teenproblem.net/school/167970/izpitanie+i+izkushenie+razmisli+vyrrhu+obraza+na+g ergana+ot+poemata+izvoryt+na+belonogata/?po=8
http://download.http://www.teenproblem.net/school/252046/izvoryt+na+belonogata+edna+strashna+byala+balada+v +cherno+vreme/?po=5

http://download.http://www.teenproblem.net/school/32612/konfliktyt+mejdu+novoto+i+staroto+vreme+v+povestta +bylgari+ot+staro+vreme/?cfr=158

Ще може ли някой да ми ги свали ? :o
Изпитание и изкушение-размисли въррху образа на Гергана от поемата „Изворът на Белоногата”

П. Р. Славейков е най- представителната и най- разностранната фигура сред българските поети и книжовници за времето преди Освобождението.
Той е един от първите писатели с висок професионализъм и ревностен радетел на българщината.
Блестящото и дълбоко поетическо творение на Славейков е поемата-балада ”Изворът на белоногата”. Произведението се появява за пръв път през 1873 година в списание”Читалище”. Тя е измежду най-хубавите поеми в българската възрожденска литература.
Тя е близка до духа на народната песен и същевременно изразява най-пълно настроението и позицията на автора към българското. Изразява по категоричен начин и общата мисловна нагласа на българина, не само през епохата на Възраждането, а и в наши дни.
Славейковата творба "Изворът на Белоногата" е ясен пример за родолюбието на този велик български възрожденец, писана в един от най-трудните моменти от неговия живот.Поемата е сътворена малко след като Славейков излиза от арестта заподозирайки го в политическа изменническа интрига.
Сюжетът на поемата се позовава на мотива на неразделната до смърт любов между двама млади.В произведението се вплита народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът.Мотивът за любовта и верността стои в началото и в края на Славейковото произведение.Авторът отразява с най-нежни и прочувствени думи хармонията на любовта между Гергана и Никола.Той заклеймява любовта на младите, истинна и верна до гроб, като характерна и неотменима българска черта.От всеки ред проличава качествата на двама млади, които са преобраз на българския характер и дух, изпълени с добродетели като вярност към либето, към род, вяра и родина,семейна обич и хармония,мъдрост,смелост, саможертва,свободолюбие, борбеност, силна непримиримост към робската тирания,голямата ненавист към съблазните към охолството и покварата нa турските поробители.Това са най-ярко отразените български добродетели,които са в основата на българското възрожденско мислене. Акцентирайки върху качествата и силния дух на българина, Славейков чрез оригинален и новаторски приом, успява да впечатли с творбата си своите родни и чуждестранни съвременници и същевременно да пробуди нови и свежи сили на изтощения от зверствата на поробителя народ.
Уникалното по рода си произведение е съставено от две части, различни по сюжет, но обединени помежду си посредством няколко композиционни плана.
Първата част на „Извора на Белоногата”е фолклорно-митологична (завистта на черната веда и вграждането), а втората част е диалога между най-красивата между момите в селото и везира.В първата част на творбата П.Славейков ярко акцентира върху фолклорната българска автентичност като се придържа към народопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана.


Недвусмислено на преден план изпъква в първата част на поемата, горещата и свята любов на двамата млади, които са си „лика прилика,”сравнени от автора със „два стръка иглика” и „един за друг родени”. Той сравнява двамата си герои с останалите в поемата изцяло в духа на народнопесенната традиция.Гергана е „пиле шарено”, „кротко агънце,” „кат бисер между мъниста”, а Никола е „вакло агънце пред стадо.” Тези сравнения показват физическата красота и нравствената чистота на героите.Пилето и агнето са символ не само на възвишеността в нравствената чистота и духовна красота, но те са и жертвени животни, което загатва за трагичния край на главните герои.
Любовта между Гергана и Никола e отразена на фона на тлаки, седенки, кладенци и под непрекъснатото зло присъствие на митологични същества.
С щастието и любовта си двамата млади предизвикват гнева и отмъщението на злите сили, защото нощта принадлежи не на Любовта и Доброто, а на Омразата и Злото.
С оставането на двамата влюбени под открито небе през нощните дерби и вричайки се във вечна вярност, отразявайки Доброто, нарушават установените правила на Злото.Митологичното присъствие на змейовете красноречиво говори за силата и властта на Злото. А самодивите, ведите и вилите са тъмни сили, които могат както да помогнат, така и да навредят.Имат магическата способност, както да излекуват, така и да разболеят до смърт човека.Това, че е смутен покоя на тъмните сили от Никола и Гергана, ги прави техни врагове, а това, че сърцата на младите са чисти и неопетнени, ги прави идеална мишена за жертвоприношение. По-късно стават жертва именно на самоотвержената си любов, която е чужда за покварените простосмъртни .Остава неразбрана обичта от митологичните същества, които злобно и зловещо отмъщават и убиват двамата млади:
„Черна им честта горките,
Черна ги веда подслуша,
подслуша та им завиде-
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби”
Втората част на поемата-разговорът между Гергана и везира, излиза от постановените фолклорни рамки и придобива съвсем реалистичен пейзаж, отразяващ актуални общочовешки проблеми.Тук Славейков противопоставя контрастът в манталитета, духовността, нравите, обичаите и ценностите на две противоположни нации-българската и турската, на два коренно различаващи се свята-християнкият и мюсулманският.В тази част от поемата авторът умело пресъздава драматичното стълкновение между героите, верни и двамата на своята вяра, бит и култура, представители на двата противоположни свята. В тази втора част освен противопоставянето на две култури в лицето на Гергана и везира, се набляга и на факта, че въпреки изкушенията и изпитанията на турчина, българката до последно устоява и защитава своите идеали, принципи, род и родина. Гергана стои пред везира с достолепие и народна гордост, със статут пред втория човек след турския султан, не като негова робиня, а като свободна жена с качества, блестящ ум и човешки достойнства.


Още в самото начало на диалога става ясно равенството меду нея и везира, лъхащо от осанката на Гергана. символ на физическата и духовна прелест на българската жена, увенчана от авторa със светостта и вечността на българското.Най-красивата селска мома успява да плени с достолепието смелостта и ума си турския тиран.Поробителят ласкаво се опитва да примами хубавицата и завоалирано я кани в бляскавия си харем, символ на физическата и духовна поквара на човешката низост, охолство и безметежно страстолюбие.Младата и силната духом българка с воля и ум се противопоставя на везирските съблазни като пламенно се аргументира, че всяко цвете в бащината градина е по-привлекателно и от най-пищните султански цветни градини.Цветята в селските градини символизират естественото в живота,обичта и привързаността към родното, към волността и свободата.А цветните градини в турските сараи са преобраз на изкуствено поддържан живот, на робството от поробителя наречен охолство пресищане с вкусни ястия, страстното угаждане на султанските капризи и ниски страсти. В дръзките си изказвания Гергана противопоставя родното от чуждото:

„Тез живи цветя няма ги,
във вашете, аго градини,
Там всичко расте насила,
и дето расте там вене....”

Много красноречиво хубавицата заявява пред агата, че нищо не е по-авжно и ценно от българското, защото е вечно живо, пропито от свобода и независимост. Ревностно брани родното, свободата и любовта си, които са немислими вън от дома и.Смело заявява, че не желае нищо чуждо и не иска да загуби нищо родно. Изтъква, че своето е по-добро, по-светло и по-ясно от всичко чуждо.
Изненадан от твърдата позиция на красивата мома, везирът се обръща към нея с раздразнение-„Хубава млада българко....защо си толкоз глупава!”; ”Младо, безумно момиче!”и накрая завършва с гняв „Защо си толкова проста, безумна!”
На гнева на своя поробител тя категорично заявява-„...но своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе....”; „На живот си ми господар но на волята не ми си!”
До тук всичко е в полза на момата.Везирът е смаян от непоколебимостта и храбростта на Гергана.Той пощадява живота и щедро я награждава.Но малко по-нататък жестокостта на съдбата и злите сили не пощадяват крехкия живот и голямата любов на Гергана.Те отнасят в гроба нея, а нейното либе го обричат на вечно отшелничество.
Чрез Никола в поемата е вплетен и образа на родината. Любовта и към Никола предопределя нейния жертвен избор. Между „своето „ и „чуждото”, Гергана остава вярна на „своето”. Тя знае какво е избрала. От поробителя не може да очаква прошка. Затова и в поемата Гергана умира- вградена е в чешмата и залинява.


„Изворът на белоногата” е символ на жертвоготовността в името на българското. Жертвоготовност на една крехка физически, но силна духом българска девойка. Гергана е събирателен образ на всички онези българи, дали живота си за свободата на родината ни по един или друг начин, но съхранили българското за поколения напред. Тя е вечен символ на един измъчен народ, който успява да оцелее въпреки изпитанията и изкушенията на турския тиран и да остане с качествата си на народ, притежаващ свой език, бит и култур,а въпреки нечовешките мъки и незаслужени страдания.
Славейков в единствената по рода си поема, майсторски съчетава митологическото, историческото и индивидуалното и ги претворява в художествена творба, която показва вечните ценности на българското- чистата и свята любов към либето и бащтиния дом, верността към род, вяра и родина, смелостта и най-вече свободата.Цялата палитра от качествата на българския дух и несломим характер, отразява хармонията на българщината и голямото отвръщение на тогавашните българи към всичко чуждо.


“Изворът на белоногата” – една страшна бяла балада в черно време

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той разказва с езика на поезията тъжната и пленяваща история за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов във време на робство, потисничество и тирания, за борбата между доброто и злото, духовното и материалното, красивото и грозното.
„Изворът на белоногата” е бяла балада, защото в нея се описват здравите морални устои, наследени от националната традиция, любовта, която всеки мечтае да изживее. Но и в черно време е тя, заради тъжната истина, че когато господстват предметните блага над нравствените ценности, всичко красиво е обречено на гибел.
Красотата на Гергана се откроява още преди да разберем какво ще се случи в самата поема. В заглавието четем не рожденото име на момичето от село Бисерча, а прозвище в което се крие представата за женска хубост. „Белоногата” изпълва читателя с очакване за поетическото запознанство, което ще се случи, след заглавието. А там белият цвят продължава да властва – една същинска поезия на белотата. Бели са менците, с които Гергана тръгва за извора. Бяла българка е тя за везира и като бяла ханъма я вижда в мечтите си той. Бяло е кокичето и бял е кремъкът от малката градинка на момичето, но с бял тамян нейният възлюбен Никола прави помен, след като нея вече я няма. Чудно ли е тогава, че усещането за красота въпреки премеждията, изпитанията и тъжния финал на случилото се, изпълват поемата.
В човешките представи не само физическата красота е важна и значима. За певеца на песни за разказвача на приказки физическата красота трябва да бъде съчетана с душевната и нравствената красота. В традиционните представи на българина това е трудолюбието и уважението към обичая и волята на родителите. В ноща преди драматичния сблъсък с везира Гергана определя среща на своя любим. Двамата ще станат рано: той преди да отиде на нивата, а тя – преди да занесе водата в дома си. Срещата на извора не е романтично приключение край ромонеща вода, а началото на трудов делник, в който всики има своята работа. Трудолюбието на Гергана проличава в думите й , с които тя отказва на везира да го последва в Стамбул. „Мен не тежи ми шетнята”- му отговаря тя, описвайки живота си откак е „расла порасла” в трудовите дни на нивата, лозето къщната работа. Свидетелство за нравствените достоинства на девойката, освен трудолюбието й е и привързаността и любовта й към родителите й и дома – две неща без които не можем да си представим живота на патриалхалния човек. На предложението за охолен живот в огромните пространства на палатите тя отговаря, че са й обични малката градинка, прозорчето на стаята в бащения дом, живота в близост до хората, които са й дали живот.
Гергана съчетава във външността и в поведението си физическа и нравствена красота. Свидетелство за това е и неочаквано подробното описание на уж малката градинка, в която девойката се грижи за своите многобройни цветя. Ако цялата поема е под знака на белия цвят то тук цветовете избухват в едно смайващо многообразие. Багрите на дъгата, изпълнили градината с красота, са всъщност нещо, което Гергана създава и за което се грижи. Тази хубост е невъзможна без нея – тя й дава живот и точно по тази причина девойката нарича своите цветя „живи”. Собствената си душевна одухотвореност момичето пренася върху цветята, давайки им живот.
Но поемата внушава една трудна за разбиране истина – красотата и нравствеността са и знак за сила. Срещата между Гергана и везира е разговор двубой. Вместо оръжие и физическа сила те сблъскват своите представи за житейските стойности. За големеца военачалник в живота са важни властта, богатството и охолството. За Гергана са скъпи малкият роден дом, всекидневните грижи за къщата, родителите и трудът. Българката цени малките неща, които притежава, усещането, че са родни и никой не може да й ги отнеме. Важна за нея е дадената дума клетва за вярност към любимия Никола и тя не е нарушава за нищо на света.
В този разговор двубой поемата стига до своята кулминация - победата на Гергана. Оказва се, че обикновеното момиче има сила над, която не може да властва и един от владетелите на света – това е нейната воля. Тя й помага да отстояват ценностите без които не може да си представи живота. Вярата, че всичко, което обича е безценно, я прави победител в разговора двубой, в края на който везирът с ориенталска щедрост признава своето поражение, дарява богато победителката и за да овековечи случилото се, заповядва построяването на чешма.
Нищо на пръв поглед не предполага драматичния финал на поемата. Вграждането на Гергана в чешмата не е само мотив, който ни връща към народните песни и поверия. Този финал напомня, че всяко нещо в живота има своята цена. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и цената, която човек трябва да плати. И тъй като Гергана защитава и отстоява най-важните неща за себе си - любовта и свободата, тя плаща и най-голямата цена. Точно по тази причина във финала на поемата белият цвят отстъпва. Тъмен е гробът на Гергана, цафарата на Никола е тъмна и се чува нощем, когато целия сват спи. Но това усещане за загадъчност и тъга предава по особен начин едно необqснимо внушение за трагична красота в поемата. Защото красотата винаги предизвиква и малко тъга, навярно поради усещането, че не можеш да я задържиш завинаги и само за себе си.
Чрез произведението „Извора на белоногата” Петко Славейков ни разказва за една българка, която притежава всички родни добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка, която не се страхува от черните времена, в които живее.




Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”
( ЕСЕ )
Чрез своята творба “Българи от старо време” Любен Каравелов разкрива реалистична картина на българското село през Възраждането, пресъздавайки със своите образи характерния български бит, фолкор и психология. Ключов за сюжета на творбата е конфликтът между “новото” време, представено чрез персонажите на младите влюбени Лила и Павлин, и “старото” време, в образите на други двама главни герои – Хаджи Генчо и Дядо Либен. Противопоставянето между тях се изразява в класическия мотив за невъзможната сватба, която се превръща е препятствие за щастието на двамата влюбени.
Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.

Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.

Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.

vauliuo
05-19-2009, 17:29
http://download.http://www.teenproblem.net/school/132881/konstantin+kiril+kato+geroii+obrazec+spored+prostr anno+jitie+na+kiril/
Ms predvaritelno :)

Константин-Кирил като герой-образецспоред „Пространно житие на Кирил”

1. Увод:
Житието разказва за живота, делото и личността на Константин Кирил. Голямо място е отделено на неговите успехи, заслуги на този истински велик човек, отдал живота си на знанието, вярата и мъдростта.Делото му се представя като един от най-съществените ориентири в духовния живот на слявянските народи и пример за народите, които търсят своя път към Бога, формират и утвърждават своето културно-историческо самосъзнание.


2.Теза:
Микротеза номер 1: Житието предполага образцов герй, който върши неща, непосилни за обикновените човешки умове и способности.Животът на Кирил е разгърнат в такава перспектива.Така той дава пример на всеки един читател на произведението.
Микротеза номер 2:Константин-Кирил успява в делата си, воден от търсене на истината, правото и искрената вяра.Неговите резултати са плод на един отдаден човешки живот в името на една свята кауза, на борба за достигане на вяра, мъдрост и знание до сърцата на обикновенните хора.


3.Доказателство.
3.1. Микротеза номер 1: Житието предполага образцов герй, който върши неща, непосилни за обикновените човешки умове и способности.Животът на Кирил е разгърнат в такава перспектива.Така той дава пример на всеки един читател на произведението.
Разсъждение за :
Доказателство:
• невероятното у личността на Кирил.
• религиозен подвиг.
• каузата на общността
• ориентири в духовния живот. „Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите...”
„...всички му се чудеха.”
„Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там...”
„Вземи целия ми дял, що ми се пада от бащиния ми дом, ала ме научи!”
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички?Също тъй и слънцето не свети ли на всички?Не дишаме ли всички...”
„Благословен (да бъде) Бог, който не ни даде за лов на зъбите на нашите невидими врази,а съкруши тяхната мрежа и ни избави от гибел!”

Извод:Чудесата и успехите на Св. Константин Кирил свързват един раздвоен свят.Правят го единен и силен.


Преходно изречение:Светеца успява воден от желанието за правота, вяра и честност в множеството спорове.

3.2. Микротеза номер 2:Константин-Кирил успява в делата си, воден от търсене на истината, правото и искрената вяра.Неговите резултати са плод на един отдаден човешки живот в името на една свята кауза, на борба за достигане на вяра, мъдрост и знание до сърцата на обикновенните хора.
Разсъждение за: Доказателство:
• полемиките на Кирил.
• борба с догмата.
• опазване на светлината и правдата на света.
• подвиг на създаването на нова азбука-прослава на словото и на творящата му мощ. „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички?Също тъй и слънцето не свети ли на всички?Не дишаме ли всички...”
„В закона е писано:На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
„И пророчески духове се покоряват на пророци:защото Бог не е Бог на безредие,а на мир...”
„...че това, което ви пиша, са заповедни господни.”
„И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”

Извод:Постиженията на Св. Константин – Кирил философ крепят християнската вяра, знанието и човешкото самоосъзнаване.Те дават порив на устремеността на човешката душа.Поклон пред светлата му памет.


4.Извод: Чудесата и успехите на Св. Константин Кирил свързват един раздвоен свят.Правят го единен и силен. Постиженията на Св. Константин – Кирил философ крепят християнската вяра, знанието и човешкото самоосъзнаване.Те дават порив на устремеността на човешката душа.Поклон пред светлата му памет.


Автор:Жельо от 9 Б
Използвани са материали от учебник по литература за 9 клас на издателство „Диоген”

Моля Предварително :)

TeenSpirit
05-19-2009, 17:51
http://download.http://www.teenproblem.net/school/167970/izpitanie+i+izkushenie+razmisli+vyrrhu+obraza+na+g ergana+ot+poemata+izvoryt+na+belonogata/?po=8
http://download.http://www.teenproblem.net/school/252046/izvoryt+na+belonogata+edna+strashna+byala+balada+v +cherno+vreme/?po=5

http://download.http://www.teenproblem.net/school/32612/konfliktyt+mejdu+novoto+i+staroto+vreme+v+povestta +bylgari+ot+staro+vreme/?cfr=158

Ще може ли някой да ми ги свали ? :o
Изпитание и изкушение-размисли въррху образа на Гергана от поемата „Изворът на Белоногата”

П. Р. Славейков е най- представителната и най- разностранната фигура сред българските поети и книжовници за времето преди Освобождението.
Той е един от първите писатели с висок професионализъм и ревностен радетел на българщината.
Блестящото и дълбоко поетическо творение на Славейков е поемата-балада ”Изворът на белоногата”. Произведението се появява за пръв път през 1873 година в списание”Читалище”. Тя е измежду най-хубавите поеми в българската възрожденска литература.
Тя е близка до духа на народната песен и същевременно изразява най-пълно настроението и позицията на автора към българското. Изразява по категоричен начин и общата мисловна нагласа на българина, не само през епохата на Възраждането, а и в наши дни.
Славейковата творба "Изворът на Белоногата" е ясен пример за родолюбието на този велик български възрожденец, писана в един от най-трудните моменти от неговия живот.Поемата е сътворена малко след като Славейков излиза от арестта заподозирайки го в политическа изменническа интрига.
Сюжетът на поемата се позовава на мотива на неразделната до смърт любов между двама млади.В произведението се вплита народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът.Мотивът за любовта и верността стои в началото и в края на Славейковото произведение.Авторът отразява с най-нежни и прочувствени думи хармонията на любовта между Гергана и Никола.Той заклеймява любовта на младите, истинна и верна до гроб, като характерна и неотменима българска черта.От всеки ред проличава качествата на двама млади, които са преобраз на българския характер и дух, изпълени с добродетели като вярност към либето, към род, вяра и родина,семейна обич и хармония,мъдрост,смелост, саможертва,свободолюбие, борбеност, силна непримиримост към робската тирания,голямата ненавист към съблазните към охолството и покварата нa турските поробители.Това са най-ярко отразените български добродетели,които са в основата на българското възрожденско мислене. Акцентирайки върху качествата и силния дух на българина, Славейков чрез оригинален и новаторски приом, успява да впечатли с творбата си своите родни и чуждестранни съвременници и същевременно да пробуди нови и свежи сили на изтощения от зверствата на поробителя народ.
Уникалното по рода си произведение е съставено от две части, различни по сюжет, но обединени помежду си посредством няколко композиционни плана.
Първата част на „Извора на Белоногата”е фолклорно-митологична (завистта на черната веда и вграждането), а втората част е диалога между най-красивата между момите в селото и везира.В първата част на творбата П.Славейков ярко акцентира върху фолклорната българска автентичност като се придържа към народопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана.


Недвусмислено на преден план изпъква в първата част на поемата, горещата и свята любов на двамата млади, които са си „лика прилика,”сравнени от автора със „два стръка иглика” и „един за друг родени”. Той сравнява двамата си герои с останалите в поемата изцяло в духа на народнопесенната традиция.Гергана е „пиле шарено”, „кротко агънце,” „кат бисер между мъниста”, а Никола е „вакло агънце пред стадо.” Тези сравнения показват физическата красота и нравствената чистота на героите.Пилето и агнето са символ не само на възвишеността в нравствената чистота и духовна красота, но те са и жертвени животни, което загатва за трагичния край на главните герои.
Любовта между Гергана и Никола e отразена на фона на тлаки, седенки, кладенци и под непрекъснатото зло присъствие на митологични същества.
С щастието и любовта си двамата млади предизвикват гнева и отмъщението на злите сили, защото нощта принадлежи не на Любовта и Доброто, а на Омразата и Злото.
С оставането на двамата влюбени под открито небе през нощните дерби и вричайки се във вечна вярност, отразявайки Доброто, нарушават установените правила на Злото.Митологичното присъствие на змейовете красноречиво говори за силата и властта на Злото. А самодивите, ведите и вилите са тъмни сили, които могат както да помогнат, така и да навредят.Имат магическата способност, както да излекуват, така и да разболеят до смърт човека.Това, че е смутен покоя на тъмните сили от Никола и Гергана, ги прави техни врагове, а това, че сърцата на младите са чисти и неопетнени, ги прави идеална мишена за жертвоприношение. По-късно стават жертва именно на самоотвержената си любов, която е чужда за покварените простосмъртни .Остава неразбрана обичта от митологичните същества, които злобно и зловещо отмъщават и убиват двамата млади:
„Черна им честта горките,
Черна ги веда подслуша,
подслуша та им завиде-
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби”
Втората част на поемата-разговорът между Гергана и везира, излиза от постановените фолклорни рамки и придобива съвсем реалистичен пейзаж, отразяващ актуални общочовешки проблеми.Тук Славейков противопоставя контрастът в манталитета, духовността, нравите, обичаите и ценностите на две противоположни нации-българската и турската, на два коренно различаващи се свята-християнкият и мюсулманският.В тази част от поемата авторът умело пресъздава драматичното стълкновение между героите, верни и двамата на своята вяра, бит и култура, представители на двата противоположни свята. В тази втора част освен противопоставянето на две култури в лицето на Гергана и везира, се набляга и на факта, че въпреки изкушенията и изпитанията на турчина, българката до последно устоява и защитава своите идеали, принципи, род и родина. Гергана стои пред везира с достолепие и народна гордост, със статут пред втория човек след турския султан, не като негова робиня, а като свободна жена с качества, блестящ ум и човешки достойнства.


Още в самото начало на диалога става ясно равенството меду нея и везира, лъхащо от осанката на Гергана. символ на физическата и духовна прелест на българската жена, увенчана от авторa със светостта и вечността на българското.Най-красивата селска мома успява да плени с достолепието смелостта и ума си турския тиран.Поробителят ласкаво се опитва да примами хубавицата и завоалирано я кани в бляскавия си харем, символ на физическата и духовна поквара на човешката низост, охолство и безметежно страстолюбие.Младата и силната духом българка с воля и ум се противопоставя на везирските съблазни като пламенно се аргументира, че всяко цвете в бащината градина е по-привлекателно и от най-пищните султански цветни градини.Цветята в селските градини символизират естественото в живота,обичта и привързаността към родното, към волността и свободата.А цветните градини в турските сараи са преобраз на изкуствено поддържан живот, на робството от поробителя наречен охолство пресищане с вкусни ястия, страстното угаждане на султанските капризи и ниски страсти. В дръзките си изказвания Гергана противопоставя родното от чуждото:

„Тез живи цветя няма ги,
във вашете, аго градини,
Там всичко расте насила,
и дето расте там вене....”

Много красноречиво хубавицата заявява пред агата, че нищо не е по-авжно и ценно от българското, защото е вечно живо, пропито от свобода и независимост. Ревностно брани родното, свободата и любовта си, които са немислими вън от дома и.Смело заявява, че не желае нищо чуждо и не иска да загуби нищо родно. Изтъква, че своето е по-добро, по-светло и по-ясно от всичко чуждо.
Изненадан от твърдата позиция на красивата мома, везирът се обръща към нея с раздразнение-„Хубава млада българко....защо си толкоз глупава!”; ”Младо, безумно момиче!”и накрая завършва с гняв „Защо си толкова проста, безумна!”

На гнева на своя поробител тя категорично заявява-„...но своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе....”; „На живот си ми господар но на волята не ми си!”
До тук всичко е в полза на момата.Везирът е смаян от непоколебимостта и храбростта на Гергана.Той пощадява живота и щедро я награждава.Но малко по-нататък жестокостта на съдбата и злите сили не пощадяват крехкия живот и голямата любов на Гергана.Те отнасят в гроба нея, а нейното либе го обричат на вечно отшелничество.
Чрез Никола в поемата е вплетен и образа на родината. Любовта и към Никола предопределя нейния жертвен избор. Между „своето „ и „чуждото”, Гергана остава вярна на „своето”. Тя знае какво е избрала. От поробителя не може да очаква прошка. Затова и в поемата Гергана умира- вградена е в чешмата и залинява.


„Изворът на белоногата” е символ на жертвоготовността в името на българското. Жертвоготовност на една крехка физически, но силна духом българска девойка. Гергана е събирателен образ на всички онези българи, дали живота си за свободата на родината ни по един или друг начин, но съхранили българското за поколения напред. Тя е вечен символ на един измъчен народ, който успява да оцелее въпреки изпитанията и изкушенията на турския тиран и да остане с качествата си на народ, притежаващ свой език, бит и култур,а въпреки нечовешките мъки и незаслужени страдания.
Славейков в единствената по рода си поема, майсторски съчетава митологическото, историческото и индивидуалното и ги претворява в художествена творба, която показва вечните ценности на българското- чистата и свята любов към либето и бащтиния дом, верността към род, вяра и родина, смелостта и най-вече свободата.Цялата палитра от качествата на българския дух и несломим характер, отразява хармонията на българщината и голямото отвръщение на тогавашните българи към всичко чуждо.


“Изворът на белоногата” – една страшна бяла балада в черно време

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той разказва с езика на поезията тъжната и пленяваща история за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов във време на робство, потисничество и тирания, за борбата между доброто и злото, духовното и материалното, красивото и грозното.
„Изворът на белоногата” е бяла балада, защото в нея се описват здравите морални устои, наследени от националната традиция, любовта, която всеки мечтае да изживее. Но и в черно време е тя, заради тъжната истина, че когато господстват предметните блага над нравствените ценности, всичко красиво е обречено на гибел.
Красотата на Гергана се откроява още преди да разберем какво ще се случи в самата поема. В заглавието четем не рожденото име на момичето от село Бисерча, а прозвище в което се крие представата за женска хубост. „Белоногата” изпълва читателя с очакване за поетическото запознанство, което ще се случи, след заглавието. А там белият цвят продължава да властва – една същинска поезия на белотата. Бели са менците, с които Гергана тръгва за извора. Бяла българка е тя за везира и като бяла ханъма я вижда в мечтите си той. Бяло е кокичето и бял е кремъкът от малката градинка на момичето, но с бял тамян нейният възлюбен Никола прави помен, след като нея вече я няма. Чудно ли е тогава, че усещането за красота въпреки премеждията, изпитанията и тъжния финал на случилото се, изпълват поемата.
В човешките представи не само физическата красота е важна и значима. За певеца на песни за разказвача на приказки физическата красота трябва да бъде съчетана с душевната и нравствената красота. В традиционните представи на българина това е трудолюбието и уважението към обичая и волята на родителите. В ноща преди драматичния сблъсък с везира Гергана определя среща на своя любим. Двамата ще станат рано: той преди да отиде на нивата, а тя – преди да занесе водата в дома си. Срещата на извора не е романтично приключение край ромонеща вода, а началото на трудов делник, в който всики има своята работа. Трудолюбието на Гергана проличава в думите й , с които тя отказва на везира да го последва в Стамбул. „Мен не тежи ми шетнята”- му отговаря тя, описвайки живота си откак е „расла порасла” в трудовите дни на нивата, лозето къщната работа. Свидетелство за нравствените достоинства на девойката, освен трудолюбието й е и привързаността и любовта й към родителите й и дома – две неща без които не можем да си представим живота на патриалхалния човек. На предложението за охолен живот в огромните пространства на палатите тя отговаря, че са й обични малката градинка, прозорчето на стаята в бащения дом, живота в близост до хората, които са й дали живот.
Гергана съчетава във външността и в поведението си физическа и нравствена красота. Свидетелство за това е и неочаквано подробното описание на уж малката градинка, в която девойката се грижи за своите многобройни цветя. Ако цялата поема е под знака на белия цвят то тук цветовете избухват в едно смайващо многообразие. Багрите на дъгата, изпълнили градината с красота, са всъщност нещо, което Гергана създава и за което се грижи. Тази хубост е невъзможна без нея – тя й дава живот и точно по тази причина девойката нарича своите цветя „живи”. Собствената си душевна одухотвореност момичето пренася върху цветята, давайки им живот.
Но поемата внушава една трудна за разбиране истина – красотата и нравствеността са и знак за сила. Срещата между Гергана и везира е разговор двубой. Вместо оръжие и физическа сила те сблъскват своите представи за житейските стойности. За големеца военачалник в живота са важни властта, богатството и охолството. За Гергана са скъпи малкият роден дом, всекидневните грижи за къщата, родителите и трудът. Българката цени малките неща, които притежава, усещането, че са родни и никой не може да й ги отнеме. Важна за нея е дадената дума клетва за вярност към любимия Никола и тя не е нарушава за нищо на света.
В този разговор двубой поемата стига до своята кулминация - победата на Гергана. Оказва се, че обикновеното момиче има сила над, която не може да властва и един от владетелите на света – това е нейната воля. Тя й помага да отстояват ценностите без които не може да си представи живота. Вярата, че всичко, което обича е безценно, я прави победител в разговора двубой, в края на който везирът с ориенталска щедрост признава своето поражение, дарява богато победителката и за да овековечи случилото се, заповядва построяването на чешма.
Нищо на пръв поглед не предполага драматичния финал на поемата. Вграждането на Гергана в чешмата не е само мотив, който ни връща към народните песни и поверия. Този финал напомня, че всяко нещо в живота има своята цена. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и цената, която човек трябва да плати. И тъй като Гергана защитава и отстоява най-важните неща за себе си - любовта и свободата, тя плаща и най-голямата цена. Точно по тази причина във финала на поемата белият цвят отстъпва. Тъмен е гробът на Гергана, цафарата на Никола е тъмна и се чува нощем, когато целия сват спи. Но това усещане за загадъчност и тъга предава по особен начин едно необqснимо внушение за трагична красота в поемата. Защото красотата винаги предизвиква и малко тъга, навярно поради усещането, че не можеш да я задържиш завинаги и само за себе си.
Чрез произведението „Извора на белоногата” Петко Славейков ни разказва за една българка, която притежава всички родни добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка, която не се страхува от черните времена, в които живее.




Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”
( ЕСЕ )
Чрез своята творба “Българи от старо време” Любен Каравелов разкрива реалистична картина на българското село през Възраждането, пресъздавайки със своите образи характерния български бит, фолкор и психология. Ключов за сюжета на творбата е конфликтът между “новото” време, представено чрез персонажите на младите влюбени Лила и Павлин, и “старото” време, в образите на други двама главни герои – Хаджи Генчо и Дядо Либен. Противопоставянето между тях се изразява в класическия мотив за невъзможната сватба, която се превръща е препятствие за щастието на двамата влюбени.
Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.

Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.

Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.

Мерси много :-)

vauliuo
05-19-2009, 18:01
Нп 8)

didonsbn
05-19-2009, 19:35
http://download.pomagalo.com/137573/istoriya+slavyanobylgarska++strasten+zov+za+nacion alno+osyznavane/ speshnichky mi e mersi predvaritelno :)

CrAzYMc
05-19-2009, 19:35
8-[ 8-[ 8-[ Плс много ми трябва http://download.pomagalo.com/32325/himichni+vlakna/?po=1 За Четвъртък HELP! 8-[ 8-[ 8-[

girl91
05-19-2009, 22:22
http://download.pomagalo.com/48795/chovekyt+e+samo+misleshta+trystika+blez+paskal/?search=12158966&po=1

http://download.pomagalo.com/309025/chovekyt+e+samo+mislesha+trystika+naii+krehkoto+ne shto+v+prirodata+no+toii+e+misleshta+trystika/?search=12158966&po=2

http://download.pomagalo.com/283970/chovekyt+misleshtata+trystika/?search=12158966&po=3

http://download.pomagalo.com/185724/chovekyt+e+trystika+naii+krehkoto+neshto+v+priroda ta+no+toii+e+misleshta+trystika+blez+paskal+/?search=12158966&po=5

http://download.pomagalo.com/30772/paskal+i+negovite+misli+za+choveka/?search=12158966&po=10

http://download.pomagalo.com/57219/chovekyt+e+trystika+no+misleshta+trystika/?po=11



Ако може на пощата ( stz_girl@abv.bg )

anonymous546178
05-20-2009, 07:41
http://download.pomagalo.com/267256/robinzon+kruzo+obraz+na+syzidatelnata+lichnost/?po=14


http://download.pomagalo.com/37172/dramata+na+bashtinata+obich+v+romana+dyado+gorio/?search=12161779&po=2



http://download.pomagalo.com/137433/paisievata+istoriya+kato+nachin+za+otkrivane+na+by lgarskoto+i+negovoto+myasto+v+sveta/?search=12161792&po=2



Колко много ще ти благодаря ако ми ги намериш ... трябват ми до довечера мерси предварително :) :) :) :) :) :) :) :)

detelina101
05-20-2009, 11:08
„История славянобългарска” – страстен зов за национално осъзнаване

С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ.
Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване.
Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.
Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи.
Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще.
От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.”
В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена.
Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.

detelina101
05-20-2009, 11:09
Влакна . Природни и синтетични полимери, които имат молекулен строеж, кристална решетка и средна молекулна маса над12 000, могат да образуват влакна.В случаите когато влакната се използват за производство на текстилни изделия, те се наричат текстилни влакна.
Памукът, вълната, коприната и пр. са природни влакна, тъй като се получават от природни изходни материали.
В края на XIX в. Нуждите от влакна нарастват Оттогава датира производството на изкуствените влакна чрез химична преработка на природн полимери. От 30-те години на XX в. започва производството на синтетични влакна. При производството на изкуствените и синтетичните влакна изходните суровини търпят химична преработка. Ето защо те се наричат химични влакна.

Изкуствени влакна : Изкуствените влакна се получават главно на основата на целулозата.Но в дървесинната целулоза макромолекулите за ориентирани успоредно. Химичната преработка на сървесината е свързана с получаването на разтворими целулозни производни. В разтворите,наречени предилни разтвори, макромолекулите се движат свободно.
Вискозно влакно : За да се получи предилен разтвор, целулозата се ожработва с концентриран разтвор на натриева основа и серовъглерод. Овлакнява се , влакната се фиксират с разтвор на сярна киселина. Вискозните влакна са най-евтините изкуствени влакна. Те представляват възстановена целулоза. В сухо състояние са здрави, еластични, багрят се добре.
От изкуствените в най-големи количества се произвеждат вискозните и ацетатните влакна, получени чрез преработка на целулоза /С Н О / , и намират широко приложение в текстилната 6 10 5 n промишленост. Имат по-ниска топлина на изгаряне в сравнение с тази на синтетичните, по-ниските им температури на възпламеняване и лесното им запалване ги правят пожароопасни.
Ацетатно влакно: Според химичния си състав то е ацетилцелулоза. Плътността му е 1300 - 1350 кг/куб.м. При о нагряване 240 - 245 С започва да се разлага. Лесно се запалва от пламъка на кибритена клечка.Температурата му на о о възпламеняване е 320 С, на самовъзпламеняване - 445 С,о на тлеене - 290 С. Топлината на изгарянето му е 18,765 MJ/кг. При горенето му се отделят токсичните продукти въглероден окис, въглероден двуокис, ацетон, метилов алкохол, оцетна и мравчена киселина,и др.

Синтетични влакна. Синтетични текстилни влакна - получават се чрез овлакняване на синтетични полимери.
Синтетични текстилни влакна са два вида - неорганични и органични. Неорганичните обикновено са стъклени влакна (селикатни) и се използват за създаването на оптични кабели. Органичните влакна, в зависимост от строежа на полимерите също се разделят на два вида - карбоверижни и хетероверижни.
Карбоверижни са полимерите, чиято основна верига е изградена само от въглеродни атоми - полиетилен, полипропилен, поливенилхлорид (PVC), поливенилацетат. Когато в изграждането на основната верига участват повече от един вид елементи, полимерите се наричат хетероверижни - полиамид, полиестер, целулоза, полиуретан.
Формирането на структурата на основните видове природни влакна се извършва в процеса на растежа и протича едновременно със синтеза на полимера.
Структурата и свойствата на синтетичните влакна се определят от:
- методите и условията на тяхното получаване (процеси на формиране на стопилки, разтвори или полимерни смеси)
- ориентационно разтягане
- термическа обработка
Не всички синтетични полимери са влакнообразуващи. Структурата характерна за влакната е периодичност на строежа, обословена от законномерно разположение на мономерните звена в макромолекулите и подреденост в разположението на последните в надмолекулните образувания - кристални и аморфни. Важни фактори за влакнообразуването се явяват температурата, състава на утаителната вана при получаване от разтвор, наличието на нискомолекулни вещества и продължителността на механическите въздействия.
Най - широко разпространени в практиката са полиамидните, полиакрилнитрилни и поливенилхлоридните влакна.
Полиамидни влакна - получават се чрез полимеризация и поликондензация на лактами. Тези влакна имат голяма механична якост и добра устойчивост на химични реактиви, но са недостатъчно хигроскопични и прекалено бързо натрупват статично електричество. Използват се като висококачествени заместители на естествената коприна. Влакната се използват и за производство на чорапи, корд на автомобилни гуми и др. Търговското наименование на полиамида е найлон, срещано още като силон, капрон и перлон.
Типичен представител на полиестерните влакна е полиетилентерефталат, от неговата стопилка се предат влакна, които се отличават с голяма механична якост, висока еластичност и малка чувствителност на светлина и атмосферни агенти. Полиестерните влакна са заместител на вълната. Тъканите от полиестер се мачкат трудно и се свиват незначително. Техен недостатък е, че силно се наелектризират и са остри влакна. Търговското наименование използвано в България е ямболен.
Полипропилен - получава се чрез полимеризация на пропилен при определени условия. Влакната се използват главно за технически тъкани и килими.
Полиакрилнитрилните влакна се получават по мокрия диметилформамиден метод на предене. Използват се главно за изработването на фини трикотажни изделия и имат свойства близки до тези на вълната, устойчиви са на светлина. Търговското наименование на призвежданото в България влакно е булана.
Съвременното развитие на технологиите за получаване на синтетични влакна е насочено към създаване на влакна със комплексни свойства и високи качествени показатели

Най-разпространените видове прежди са от естествени, изкуствени или смесени влакна.
Преждите от естествени влакна са - вълна, ангора, мохер, кашмир, алпака, мериносова вълна, коприна, памук, лен.

Вълна : Като най-общо понятие под вълна се разбира овча вълна, а ако става дума за вълна от други животни - коза, камила, заек. Вълната запазва добре топлината и има средно добра еластичност. Недостъъците й са, че се степва и образува възелчета. За да се направи по-здрава към вълната се прибавя изкуствено или растително.

Ангора: Ангорската вълна се получава от ангорски зайци. Тя е много лека, пухкава, мека и топла. В чист вид почти не се използва, защото е доста скъпа и нееластична. Обикновено се смесва с акрилни влакна или друго вълнено влакно. Недостатъците й са, че се степва и се скубе лесно. Изделията от ангора е по-добре да не се перат или това да се прави много внимателно.

Мохер: Мохерът е прежда от ангорски кози. Той се багри прекрасно, лесно се чисти, но трябва да се пере внимателно. В преждите съдържанието на мохер не може да надвишава 85%, защото е необходимо да се смесва с вълнено или изкуствено влакно за издръжливост.
Коприна: Това е естествено влакно от копринената буба. Меко и фино на пипане, багри се прекрасно, здраво е, не се деформира, бързо поглъща влагата, запазва топлината. В чист вид за плетене почти не се използва. По-често е в смес до 30% коприна с вълна, памук, синтетични влакна

Памук : Естествено целулозно влакно, получавано от семената на памука. Преждата от него е натурална и мерсеризирана. Натуралният памук се багри само в бледи тонове, а след мерсеризация, може да се оцветява във всякакви цветове. Памукът е тежка плътна, нееластична прежда. Силно се свива, дълго съхне, но попива лесно, изделията от него са здрави и се поддържат лесно. Памукът често се използва в смес с вълна и акрилни влакна.

Лен : Лененото влакно се получава от стъблата на лена. То е два пъти по-здраво от памука. Багри се трудно, затова най-често се среща лен в естествен цвят. Изделията от него са много подходящи за горещо време, въпреки че са малко по-тежки, мачкат се и стоят по-твърди. Не задържа статично електричество, добре абсорбира. Понякога се смесва с памук или акрилни влакна.

Коноп : Естествено влакно от растението коноп. Най-висококачествените влакна се правят от конопеното растение Cannabis Sativa. Влакното е три пъти по-здраво от памука, абсорбира добре, устойчиво е на слънчево греене, мухъл, плесен и гниене; лесно се багри. След всяко пране материята става все по-мека без да се намалява здравината на влакното, но въпреки това остава по-грубо от останалите влакна и затова се използва в смес с памук, коприна, вълна, полиестер. Лесно се мачка.

Полиамидните влакна: найлон, силон, капрон, перлон са здрави, еластични влакна, устойчиви на триене и усукване. Те обаче са недостатъчно хигроскопични и прекалено бързо натрупват статично електричество.

Полиакрилнитрилните влакна, познати ни като ПАН, имат свойства близки до тези на вълната, устойчиви са на светлина. Изделията от тях стоят добре, не се свиват. Използват се често в смес с вълна в различни съотношения - 30/70, 45/55 и др.

detelina101
05-20-2009, 11:10
"Чoвекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика."
Блез Паскал




От Сократ до наши дни философите от всички времена се опитват да определят човешката природа. Безспорно човекът е най-мистериозното живо същество на планетата Земя. Антропологията, псилогията и др. науки се опитват да го изучават като за целта се налага да го поместят в някакви всеобщи закономерности, подобно на останалите живи и неживи форми в света, но човека винаги оства извън тези граници. Затова най-удачните описания за него би трябвало да имат диалектическа форма, т.е. да съчетават противоположностите в едно. "Човекът е средината между всичко и нищо" - казва Блез Паскал и още "Човека е мислеща тръстика" - Могъщество и крехкост съчетани в едно.
Когато използваме панятието човек в нас в винаги възниква представа за живо същество с определени анатомически параметри. Можем да се погледнем в огледалото и да установим, какви точно са те. Но по същественото е, че не те са ни помогнали да оцеляваме през хилядолетията на човешката история. Видно е, че дори домашната котка може да надбяга човека, може за секунди да се изкачи на височини и первази недостъпни за човека. И най-малката птичка в този свят може да прелети километри, докато човека е прикован към земята от собствената си тежест. В древността оцеляването на човека в природата съвсем не е било лесно, което е спомогнало за развитието на интелигентността му. Сред стихиите на природата човешкото тяло е доста крехко и немощно, понякога е достатъчна само глътка вода поета неправилно за да бъде преустановен животът му. Защо тогава да не кажем, че "човекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата". Въпреки това човека демонстрира своята способност да оцелява доста по-добре от останлите същества. Явно той има приоритети, които те нямат. Всички знаем, че съществената характеристика на човека, отличаваща го от природата, е разумът. Разумът се проявява, в способността да се мисли, т.е. да се опознава света, да се търсят закономерностите на които се подчиняват явленията. Така с помощта на разума човека може да използва природата за своите цели като се вмества хармонично в причинно-следствените връзки между нещата и ги направлявя. Човека не се ражда с криле той ги изобретява, бавен е в сравнение с коня, но с помощта на бензиновият двигаел надминава и най-бързото животно. Ето, защо човекът е могъща крехкост - "мислеща тръстика".

detelina101
05-20-2009, 11:12
„Човекът е само мислеща тръстика най – крехкото нещо в природата , но той е мислеща тръстика”
Б. Паскал

Общоприето е че природата е всемогъща . Природните творения , сред които и човека са изключителни и съвършени , а човек е незначителен пред величието на природата . Но трябва да осъзнаем , че въпреки това мислещата система „човек” е много по-могъща от „природата” , защото тя няма разум . Съзнанието –висша форма на отражение на обективната действителност е свойствено само за човека . Той е част от природата и въпреки , че е „най-крехкото” нещо , той се различава от всички останали природни творения . Немислещите същества се изменят , за да се приспособят към средата (природата ) , а мислещите същества (хората) променят условията на заобикалящата ги среда , за да я приспособят към своите нужди и желания .
Същността на човека е несравнима . Човекът , който ние сме , изглежда е най- самопонятното и най-загадъчното сред всички други неща в света . Оригинално по безброй много начини , това е изразено приблизително така : Човекът е едновременно всичко – „Душата е всичко” – казва Аристотел . Човекът въплащава в себе си цялата природа , той е малка част от нея , може би най-малката , но и единствената която може да мисли .
Човекът е субстанциално единство между душа и тяло . Душата е формата , тялото е материята в природата на човека . При човека материята е причина за индивидуалността . Душата е неотделима от тялото . Тя е индивидуална и не може да се мисли отделно от тялото . Човек не може да се мисли отделно от природата , но меже да се различава от нея и дори да я превъзхожда . Чрез сетивата ние познаваме формите на света около нас . Благодарение на тях света става по-познаваем и обозрим . Всяко едно животно притежава същите сетива като нашите , но над сетивата , над това познание стои интелекта . Чрез него човек отново се изкачва на върха на пирамидата . Сред всички живи същества той отново доминира . Интелекта дава знание на качествено нова степен , за безтелесното . Частично това знание ни дават и сетивата , но примесено със сетивността . Чистото знание за безтелесното се явява нещо принципно ново. Повод за него дава сетивността , но самото рационално знание е нещо качествено различно и се актуализира по свой собствен механизъм под действието на самия интелект , на по-висшия или действащ интелект . Човекът , както казва Паскал , колкото и чуплива тръстика да е , е мислеща тръстика , в него има запас от енергия . Действуваща разумно и толкова сродна с тази , която присъства в цялата вселена , че е способна да влияе и да променя космическия процес . В този смисъл човекът е над природата , макар че човек е продукт на природата . Човек е различен . Той не може да избегне завета на господството си . То е вградено в неговата същност , когато природата му е позволила да мисли .


Изготвил:Жанет Петрова Боева
Клас: 11 б
№ 7

detelina101
05-20-2009, 11:13
Човекът е само мислеща тръстика,
най-крехкото нещо в природата,
но той е мислеща тръстика.

Блез Паскал

Есе

Някога, далече в мрака на времето, едно слабо, беззащитно същество е стояло в топлата нощ и с тревога се е вслушвало във всеки шум. Над него – в тъмносиния небосвод са трептели милиарди светлинки, разливала се е млечна мъглявина и там в нея се е движела по своя път една синя планета. Но това същество, тази нежна тръстика, още нищо не е познавала. На прага на земния летопис е стоял той – човекът. Неговото единствено оръжие се оказало всепобеждаващо.
Разумът му дал огъня. Той му показал острите камъни и кости, с които да обработва земята. С тях той рисувал по стените на пещерите, в които живеел. Умирал и се раждал. В борба за живот той опознавал света около себе си и развивал разумът си.
Ръцете намирали глината и глинените съдове украсявал с рисунки от своя живот и от природата. С красиви цветове рисувал релефи върху гробниците на владетелите. Изсичал от камък статуите на фараона и семейството му. Хиляди роби изграждали пирамидите и хиляди измирали до изграждането им. Величествената пирамида на фараона Хеопс е строена тридесет години, а животът на един роб – строител продължавал не повече от две години.
Разумният човек преобразявал света и природата. От Вавилонските кули, асирийските барелефи, дворците на Семирамида с висящи градини, приказните златни съкровища на траките, стълбовидните храмове с богати орнаменти на маите, до акропула с изваяните статуи на боговете и античните театри с комедийте и драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид са творение на краткия живот на милиони хора живели по света.
С раждането на Христос започва новото летоброене.Християнската религия дава на света величествени храмове, украсени с картините на Микеланджело, Рафаел, Тициан, Леонардо да Винчи; ражда се поезията на Данте, Петрарка и Бокачо, Шекспир и Рабле.От краткия живот на тези велики мъже са останали безсмъртни произведения, израз на Възраждането на човечеството.
Разумният човек търси непознатото, не спира да опознава света, който го заобикаля.
Коперник, Галилео Галилей, Джордано Бруно и много след тях са устремени към безкрайната, загадъчна Вселена.
Мигелан, Васко да Гама, Христофор Колумб тръгват по вълните на океана да опознават все още непознатата земя. И макар да горят клади, истината за света все повече се разбулва.
Разумният човек, тази „мислеща нежна тръстика” , чийто живот е по – кратък от мигновение за космосае непрекъснато люшкана от бурите на историческото време, но продължава да опознава света, от който идва.
Древният философ Демокрит, макар и полусляп със своето духовно зрение е видял материята, съставена от множество неделими частици - атоми.
Векове след него много учени разгадаха тайната на атомите и днес е открит пътя към познанието на най – величественитеявления във Вселената съставена от атоми и лъчи.
Синята планета – Земята сега е на човека. Колко дълъг и сложен е пътят на човешкия разум. Прегради за него няма.
Било е някога, в мрака на времето. Едно слабо, беззащитно същество, като нежна, полюшвана от вятъра тръстика, не е имало сили да вдигне очи и да погледне всемира.
Сега човекът има с какво да бъде горд – неговият разум все повече се доближава до истината за света!

detelina101
05-20-2009, 11:15
„Човекът е тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика”
Блез Паскал

От древността до наши дни, философи и биолози са опитвали по всякакъв начин да определят що за животно е човекът, и всъщност животно ли е? До ден днешен, обаче, както аз, така и представителите на моя велик човешки род /смея да се ЗАСМЕЯ на думата „велик”/, си оставаме най-мистериозните същества на планетата Земя. Много науки и до ден днешен се опитват да го изучат, слагайки го във всеобщи закономерности, на базата на останалите живи същества... но човекът винаги е бил и продължава да Е извън тези граници. Дефинирайки понятието човек, няма как да не навлеза в диалектически води. „Човекът е средина между всичко и нищо” – казва Паскал в своите „Мисли”, както и „Човека е мислеща тръстика” – могъщество и крехкост, съчетани в една дума – Ч О В Е К.
Нека за момент се абстрахираме от всички постижения на съвременната наука и технологии. Да се върнем още във времето, когато нашите прадеди са живеели по пещерите. Като всеки хищник – за да ядеш, трябва да убиеш първо жертвата си. Поставяйки пред равни условие тигъра и древния човек, изземвайки му всички оръдия на труда, смея да се осъмня дали представителят на нашия велик човешки род би победил. Провокиран от необходимостта да оцелява сред дивата природа, у човека започва постепенното развитие на мисълта и нейните ранни прояви. Като средство за защита от хищниците, той изобретява копието и лъка; за да ловува, той се научава да устройва и поставя капани; за да може и на следващата година да яде от зеленчука, на когото съвсем случайно е попаднал днес, той се научава да култивира и изобретява оръдия, чрез които да обработва почвата. А за да култивира или опитоми нещо какво му е нужно първо? Изследване и познание на предмета /било то растение или животно/. Това постепенно опознаване на природата и нагаждане спрямо нуждите си, човекът от крехко същество, се научава да използва разума си, за да се справи с трудностите на природата, изграждайки си постепенно обвивка, която да покрие неговата крехкост и уязвимост. Разбрал, че ако вселената не съзнава силата си, той поне съзнава безсилието си.
Сега ако прекъснем първобитната вълна, и се върнем отново в сегашно време с развитата наука и технологии, можем да си направим сметка до какво еволюционно ниво е стигнал човека, благодарение на своята отличителна черта – мисълта. Но нито технологиите, нито науките могат да променят неговата прикрита от опита крехка същност. Да, той изобретява скоростни коли, с които да надмине дори и най-бързото животно, изобретява самолети и ракети, с които да полети още по-високо и от птиците, но... е достатъчна и една глътка, една малка глътка вода, изпита по неподходящ начин, за да го пречупи.


„Човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си”
Блез Паскал

detelina101
05-20-2009, 11:16
Паскал и неговите мисли за човека


Френският философ Блез Паскал (1623 – 1662) е един от най-видните мислители на седменадесети век. Освен с философия Паскал се е занимавал с физика и математика (изобретател е и на първата сметачна машина), той е един от най-ярките примери за ранна и преждевременна надареност, на една изчакваща собствените си резултати нетърпелива гениалност. Основните философски виждания на Паскал са написани в книгата “Мисли”. В нея той определя и своето виждане за човека и човешката природа.
Паскал живее във века, чиято първа духовна харектеристика е суровото господство на разума. Ако някой век има право да напише на емблемата си Разум това е сеемнадесетия – векът на рационалистите.
Според Паскал човекът е средина. Средината чертае границите на съществуването му, предопределя много от неговите възможности, насочва неговото поведение.
Човек е средина най-напред в физически смисъл. Ако човек погледне на Земята само като на точица в огромната орбита, която тя описва, а на тази огромна орбита като на точица в сравнение с орбитата на кръжащите в небесния свд светила, ако по-нататък с помощта на фантазията си разбере, че целия свят е само незабележима чертица от необятната вселена една – сфера, чийто център е навсякъде, а периферията никъде, тогава той не може да не се види загубен в затънтеното кътче на всемира, залутан в пространството и от видимия свят – малката килийка, отредена му за жилище не може да не осъзнае своето нищожество. Паскал се пита: какво е човекът в безкрая? – за да стигне до неутешителния извод, че ние не можем да обхванем пространството и времето, че сме захвърлени, непотребни жалки. “Когато мисля за мимолетния си живот погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време?” И достатъчно е семо човек да си представи своето космическо нищожество, за да се вледени, и тогава той – мисли Паскал – не ще може да не промълви: “Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява”
Но освен този безкрайно голям има и друг свят на безкрайно малкото, кайто също има своите бездни. И в атомите се съдържат неизброими светове, в сравнение с които човек е истински колос. Това чудо е не по-малко изумително с малките си размери, отколкото другото със воята необхватност.
Човекът е между тези две бездни, той виси на границата между безкрайното и нищото, той е в средата, той е нещо, без да е всичко. Човек е “нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо.”
Оттук тръгва Паскаловата философия на човека, която отдавна е известна на човечеството. “Човек е само една тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика” Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но и кагато природата смазва човека, той пак надвишава онова, което го убива – вселената не съзнава силата си, но човек съзнава безсилието си. Достойнството на човека е не в овладяването на пространството, а в добре организираната му мисъл. “Величието на човека е в мисълта.”
Според Паскал човек не е ту велик, ту нищожен. Паскаловата диалектика стига до фундамента: човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си. В най-голямата си слабост човек мисли и следователно е велик, а в най-високия полет на мислите си пада под ударите на немислещата сила и следавателно е нищожен.
Тази двойнственост в положението и във възможностите на човека дава основание на Паскал да се противопостави и на двете, както му се струва, най-могъщи доктрини: на догматизма, стоицизма, скептицизма. На стоицизма, който възвеличава човека, Паскал противопоставя неговото космическо нищожество, а на скептециазма, който изтъква жалката човешка природа, той противопоставя величието на човешката мисъл. Паскаловата философия на човека търси неговото величие в онова, в което той е нищожен, и нищожеството му в същото онова, в което е влик. “Величието на човека се корени, в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищожеството си. Следователно човк е нищожен щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава.” Така своеобразно Паскал “примирява” стоицизма и скептицизма, възприемайки по нещо и от двата.
Противоположностите в човека са в борбата: или непримирима, стигаща до нерзрешими антиномини, или примирима, която от своя страна или търпи определеността на противоположностите да образува едно цяло във времет, или пък довежда във времето всяка страна до нейното отрицание, до пълната й противоположност. Но по който и да е от тези начини на съществуване противоположностите изразяват подвижността на човешката природа, а самата тази подвижност се дължи на положението на човека като средина между две крайности.
Човек е средина не само в материален смисъл но и в духовен смисъл – нашето поазнание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата. Най-разумното за разума е да избяга двете крайности, да изключва разума и да се уповава само на него. “Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили!”.
Човек е средина и в нравстен смисъл. Мисълта, синтезираща гледището на Паскал, е “Човек е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек”. Човек не трябва да бъде в неведение за величието и нищожеството си, нито да се смята за равен с животните или с ангелите, той трябва да познава и двете страни на своята природа. Увлича ли се по животинското, трябва да му се напомня за ангелското у него, въобрази ли си , че е ангел, трябва да се предупреди за животинското. Моралът се съъобразява с двойствената природа на човека или по-точно с нейната срединноост.
Теорията за добродетелта като средина между две крайности принадлежи на Аристотел. Паскал по свой начин преобразува тази теория. Теорията на Паскал за средината на човешкото положение и поведение има предимно динамичен характер, тя е по-обмена, по-гъвкава, по-енергична и по-парадоксална. Средината, която се е паднала в дял на човек, не само се различава и противопоставя на крайностите, но тя преди всичко се стреми към тях, мъчи се да ги обхване и дори когато не успява, на нея й остава мълчаанието, стремежът виталната сила да излезе от себе си и да се добере до крайностите.
“Крайностите като че ли не съществуват за нас, както и ние за тях, те са недоловими за нас, както и ние сме недоловими за тях.”
Но от стремежа към крайностите също може да възникне моалното и той говори за нравственото величие, което е присъщо на човека.
В епохата на почти безусловно увлечение от метафизически установеното, твърдо неподвижното и веднъж завинаги определеното Паскал остоява диалектически взаимопроникващото, гъвкавоизменчивото, тносителното и противоречивото, откривайки по този начин своето родство с всички следващи епохи, които ще предпочитат силата на диалектиката пред консервативно охранителната функция на метафизиката.
“Всичко в света е едновременно причина и следствие, двигател и движимо, опосредствено и непосредствено”.
Философията на Паскал е пророческа, а сам Паскал е – в някаква степен – философски пророк. Затова не е случайно, че в съвремената философия се говори за Паскал като предшественик на..

detelina101
05-20-2009, 11:18
Човекът е тръстика, но мислеща тръстика


Човешкият вид е сред най-издръжливите на всякакви промени. Защо? Заради способността си да еволюира, да се адаптира, да се подчинява, често с твърде радикални средства, условията на живот, в които е попаднал. Човекът може за издържи на почти всякакви климатични условия – вроденият инстинкт за самосъхранение е първопричината за съществуването на хората по Земята в наши дни. Чуми, атомни бомби, световни войни – понякога е трудно да се повярва как сме оцелели след всички перипетии, през които сме преминали. Но човекът оцелява.
Човекът не живее – той вирее! Като тръстика...
Удивително е как е възможно едно същество да постигне толкова много. Да оцелее цяла вечност, да се възпроизвежда, да се равива, да се научи да ходи изправено, да открие сам полезността на сечивата, да работи с огън и вода и, тръгнал от там, да достигне до познанието, че Земята е кръгла, че красивите светлини на небосвода нощем са небесни тела в Космоса. Трудно е да си представим колко милиарда малки стъпки, колко безуспешни опита са били необходими, за да достигнем от някогашното човекоподобно същество до настоящето, в което хората летят, плават, говорят помежду си на десетки хиляди километри разстояние, познават структурата на собственото си тяло почти до съвършенство и могат да делят атома – една частица, за чието съществуване никой и не е подозирал само преди няколко века. И как са се случили всички тези неща, някои от тях прекрасни (като създаването на пеницилина), а други – твърде опасни (като откриването на унищожителната сила на атомната бомба)?
Както вече казахме, човекът, както много други същества за щастие, е способен да еволюира до неузнаваемост, да се приспособява – да вирее като тръстика. Но човешкото същество притежава една характеристика, която го отличава от всички други живи същества. Една характеристика, която го прави перфектния хищник, макар и много по-слаб физически от много животни. Човекът може да мисли.
Всички хора могат, но за съжаление някои не искат, да правят разлика между добро и зло, между правилно и неправилно. Всички ние можем да правим съзнателен избор как да живеем, какво да вършим, как да общуваме, да бъдем ли добри или напротив – зли. Човешкото съзнание възприема, разсъждава, отхвърля или приема ценности. Човекът има ум – той може да се учи, да тълкува, да си поставя приоритети. Ние имаме мечти, стремежи, амбиции. Ние имаме цели. Ние мислим. И това ни прави специални, то ни прави ЧОВЕЦИ.
Творде трудно е да осъзнаем значимостта на нещо, което сме приели за даденост, а именно умението ни да мислим. Но помислете какво би било, ако целият ни живот, всичките ни действия бяха плод само на вродени и придобити инстинкти. Ако бяхме само зрители на собствените си съдби и не можехме да вземаме съзнателни решения. Ако най-висшата цел на нашето съществуване беше възпроизводстовото. Може би някой би казал, че наистина най-висшата цел на всяко едно създание е продължението на рода, но как тогава ще обясним осиновяването? Милиони хора по света избират да гледат дете, което не е тяхна плът и кръв и това означава, че то, на практика, не продължава техния собствен род. Причината да има толкова много хора, желаещи да осиновят дете, според мен, се крие в потребността на човека да дарява любов, да се грижи за някого, да бъде ангажиран в някаква общност, да предаде своя опит и своя начин на мислене на някого. И да го гледа как расте.
Така, както расте една тръстика, но мислеща тръстика.

detelina101
05-20-2009, 11:19
Робинзон Крузо- образ на съзидателната личност
Човекът е интелигентно същество. Той търси яснота по въпросите, свързани със съществуването му, с идването му в света и с отиването му от него. В търсене на смисъла на човешкия живот неизменно достигаме до въпроса съзидателна или разрушителна е човешката природа. Дали стремежът към доброто, към красивото, към хармонията със света може да се пребори с тъмната страна на човешката същност, която ни тласка към мрака, хаоса и разрухата. Прогресът несъмнено се гради върху способността на човек да се адаптира към непозната среда, върху стремежа му чрез творческа, активна дейност да променя неблагоприятните условия. Разумът и умението да се възприема и използва натрупания опит превръща човека в съзидателна личност. Просвещението е епохата, която в най-пълна степен обръща внимание на възможностите на човека да се развива, да опознава себе си и света, да въздейства върху природата, без да нарушава съществуващата хармония. Романът на Просвещението е роман за силата на разума, за завладяването на нови територии не като географски понятия, а като завоевания на духа. Героят на Просвещението е жизнен и дълбоко уверен в себе си и своите сили. Светът му принадлежи, защото вярва в потенциалните възможности на своя разум. Той е образ на съзидателната личност, способна да опознае докрай себе си и да извоюва нови територии за своите възможности.
Даниел Дефо е типичен представител на английското просвещение. Той създава творбата си „Робинзон Крузо” през първата четвърт на VІІІ век. Това е време на пътувания, приключения и авантюри по морета и океани. Пътешествениците- мореплаватели са водени от страстното желание да открият нови земи, да покорят и овладеят нови пространства. Романът се превръща в едно от най- популярните произведения в световната литература. Причината за това се крие в не в интересния, напрегнат сюжет, а в съвкупността от теми и проблеми от социално- философски, икономически и идейно- естетически характер, засегнати в него. Робинзон Крузо се превръща в образ- символ на съзидателната личност, обобщила вярата в неподозираните възможности на човека да се променя , да се адаптира, да побеждава при всички обстоятелства, с които е принуден да се справя.
Робинзон Крузо- героят на Даниел Дефо- попада на необитаем остров с пищна, екзотична природа. Островът като пространствен модел е едновременно място за бягство от действителността, място за спасение на духа, място за усамотение и желание за самовглъбяване и място за изпитание на човешката воля и устойчивост. Пътят към цивилизацията е немислим. Сякаш се повтаря древният библейски мит за сътворението на човека. Но този път не Бог, а самият човек трябва да създаде отново себе си. Това е изпитание за знанията и възможностите му. Героят трябва да извърви отново целия път на човешката цивилизация, за да създаде нов хармоничен свят, в който природа и човек се сливат. В това е смисълът на човешкия живот- да търси, да преоткрива и да създава. И колкото по- неспокоен и по- неудовлетворен е човешкият дух, толкова по- красиви и ценни са постиженията му.
Човешката воля, предприемчивост и оптимизъм, характерни за съзидателната личност, са разкрити с помощта на многобройни примери. Оцеляването и спасението на героя не са плод на случайни събития. Те са изстрадан резултат от съзнателни, активни действия, насочени към промяна на средата, към адаптиране към неблагоприятните обстоятелства. Стъпка по стъпка героят се опитва да съгради върху необитаемия остров свой свят, съчетал достиженията на цивилизацията и първичната сила и красота на природата. Неопитният и неуверен в началото Робинзон постепенно се въздига в съзидателна личност, в знаещ, можещ и удовлетворен от себе си човек, чиито учители са „природата, опитът и размислите“.
Точно и изчерпателно под формата на разказ от първо лице или дневник, героят споделя всичките си приключения, грешки, размисли, съмнения, радости и удовлетворения от постигнатото. Всеки нов момент от развитието на сюжетното действие дава нов поглед към формирането на жизнено необходими за оцеляването му качества. Самотата, несгодите на дивата природа, стремежът към оцеляване превръщат разглезения младеж в съзидателна личност. Постепенно се формират качествата необходими за справяне с трудностите на битието. Волята за живот, предприемчивостта, оптимизма успяват да компенсират грешките на възпитанието, да формират ново отношение към труда, богатството, религията, хората от други раси. От първия ден на попадането си на необитаемия остров след корабокрушението до последния ден, когато след цели 28 години го напуска, Робинзон Крузо запазва цялата си енергия и сила на волята си за живот. Въпреки изолацията и липсата на всякакъв досег с цивилизацията корабокрушенецът успява да съхрани човешката си същност. Всяко ново лишение и изпитание героят преодолява с мисълта станала негов девиз: „Трябва да се живее!”. Той съзнава, че за да оживее при крайно неблагоприятни условия не е достатъчен само късметът, необходима му е воля да преодолее страха, стъписването и безпомощността си. Така той успява да се справи с непосилни за него на пръв поглед действия. Волята за постигане на желаната цел се превръща в основна характеристика на съзидателната личност. Благодарение на нея героят успява да си направи жилище, градина, лодка, примитивни сечива. Волята за живот му помага да си създаде един примитивен, но приемлив и спасителен за духа му бит.
Дълъг и труден е пътят водещ към формирането на съзидателната личност. Романът внушава идеята за релативността на човешките възприятия, изменчивостта на доскоро непоклатими възгледи под въздействието на обстоятелствата. Чрез съдбата на Робинзон, писателят нагледно показва как един природно надарен човек погрешно възпитаван в детството си, разглезен и свикнал да се удовлетворяват всичките му прищевки, може да се промени под въздействие на обстоятелствата. Принудата години наред да живее единствено от собствения си труд и от новопридобитите умения го кара да се срамува за пропилените в детството възможности да получи повече знания. Необходимостта да надмогва лошите си навици от миналото става за него осъзната и последователно следвана цел по пътя към която той ден след ден закалява волята си. Желанието да се отърве от мързела и да свикне да се труди е първото и най-важно условие за невероятната метаморфоза в неговата душевност и поведение. Робинзон започва да изпитва потребност и удоволствие от труда: „Сега работата е постоянен и любим другар за мене. Тя ме спаси от отчаяние и направи от мен добър човек. Работата е извор на здраве и щастие, а леността – майка на всички пороци.”. Смисленият и съзидателен труд като средство за нравствено усъвършенстване на човека е широко застъпено схващане в идеологията на просвещението. Трудът като средство за себедоказване и себеизява на съзидателната личност се противопоставя на аристократичното безделие характерно за феодалното общество. Волята на съзидателната личност да се труди превръща Робинзон в пример за величието на човека, сътворил в принудителната си изолация, кът на цивилизацията и разума сред дивата природа.
Волята за живот е в основата и на друга характерна черта на съзидателната личност – постоянството. Благодарение на постоянството Робинзон преодолява следващите една след друга опасности и трудности, с които изобилства новото му битие. Постоянството и волята да постигне целта си му помагат да работи усърдно и да не оставя недовършена работата си, колкото трудно и бавно да стига до желаните резултати. Робинзон изгубва цяла година за да отсече, издяла и скове с допотопните си сечива дърветата за ограда около пещерата и лятното си жилище. С цената на неимоверни усилия и многобройни несполучливи опити той си измайсторява маса и стол, крои и шие дрехи с игли от рибени кости използвайки одраните от ламите кожи. Много усилия и труд му коства създаването на собствена градина, както и опитомяване на дивите кози. Съзиданието е дълъг изпълнен с трудности и разочарования процес. Страшно земетресение срутва наполовина пригодената от него за жилище пещера, първата му реколта е унищожена от суша, не го подминава и кошмарната тропическа треска. От всяко изпитание физическо или духовно, Робинзон излиза по-силен, по-смел с още по – непоклатима воля и енергия.
Робинзон Крузо се превръща в образ на съзидателната личност не само благодарение на волята за живот и постоянството, но и в следствие на изобретателността и умението творчески да използва придобития от човечеството опит. Робинзон изпитва невероятна радост и удовлетворение от постигнатото, от предметите и удобствата, които е създал със собствените си ръце. Животът му на острова изобилства от „малки” победи постигнати с огромни усилия. робонзон крузо се радва на създадения от него слънчев часовник, насаморъчно направения кожен чадър, на първия изпечен хляб. За да си направи така необходимите му глинени съдове той се труди упорито в продължение на няколко месеца. Много труд и усилия са необходими докато успее да изкопае и пренесе подходящата глина, докато се научи да й предава нужната форма, докато след дълги опити открие, че съдовете трябва да се пекат не на тропическото слънце, а на силен огън, докато разбере, че забравената в тях морска сол може да ги покрие с глеч. Не само радост, но и оправдана гордост го изпълват когато успява да си построи грънчарско колело, да извайва на него красиви и здрави съдове, да си измайстори лула. По този повод той пише в дневника си: „Струва ми се, никога до сега не бях се радвал и гордял толкова със своята изобретателност, както в деня, когато успях да си направя лула.” Постоянството, търпението и изобретателността помагат на Робинзон в първичния, изолиран свят на необитаемия остров да построи един малък рай основан на достиженията на човешката цивилизация. В този процес той преминава почти през всички етапи на развитие познати от историческото развитие на човечеството. Животът му на необитаемия остров не може да бъде отъждествен с цялостното развитие на човешката цивилизация, защото той не започва от нулата. Робинзон спасява от разбития кораб някои вещи, свързани с едни от най – значимите за човечеството открития – барута и хартията. С помощта на спасените от кораба вещи предишния му живот все пак присъства в неговата принудителна изолация от света. Макар да го лишава за дълго от повечето блага на цивилизацията, корабокрушението не може да заличи знанията, уменията, натрупания от човечеството опит.
„Набожност! Работа! Умереност!” – думите, които Робинзон издълбава в камъка над входа на пещерата си, се превръщат в основите на неговото оцеляване. Необходими са му духовна храна и психическа устойчивост в дългите години на самота. Духовна опора той намира в спомените си и във вярата в бога. Героят често разсъждава върху допуснатите през младостта му грешки. Мислено моли родителите си за прошка. Запазената връзка с миналото съхранява разума му, подклажда надеждата за бъдещо спасение.
Избраният хронотоп дава възможност за експониране на различните гледни точки за човека и истинските стойности на битието. Времевите и пространствени връзки са грубо и неочаквано прекъснати от фаталния инцидент. За Робинзон времето сякаш се преобръща. Суровата, дива природа на необитаемия остров сякаш го връща векове назад в зората на цивилизацията. Животът на героя отчетливо се дели на два контрастни периода- преди и след фаталното корабокрушение. Мястото на пребиваване също се променя- преди живее сред хора, а след корабокрушението- сам. Връзката между минало, настояше и бъдеше е необходимо условие за съхраняване на здравия разум. Тя е израз на непреклонния оптимизъм на героя. За отчаяния човек времето сякаш спира. За Робинзон Крузо това не е така. Той успява да съхрани представата си за време. Дневникът, календарът с черти и резки с който отброява дните, месеците и годините прекарани на острова, както и слънчевия часовник запазват чувството за принадлежност към внезапно загубения цивилизован свят.
Превръщането на обикновения младеж в съзидателна личност е резултат на разума и вродената интелигентност. Героят успява да намери правилен отговор на предизвикателствата на заобикалящата го среда и до голяма степен да облекчи живота си. Оцеляването му е плод не на случайността, а на наблюдателността, предприемчивостта и рационалната мисъл. Робинзон успява да извлече максимална полза от случайните открития. Откриването на сладките картофи, хлебното дърво, опитомяването на козите са доказателство за това как случайността може да прерасне в съзнателна дейност за промяна на неблагоприятната среда.
Едно нещо помрачава щастието на Дефовия герой - самотата. Изхвърлен напълно сам на този безлюден остров, Робинзон Крузо изпитва нужда да поговори с някого, да сподели своите мисли, чувства, преживявания. Щастливият случай, чрез който героят печели другар, дава нов тласък на усърдието му и променя въобще живота му. Робинзон е изминал пътя от себепознанието до себедоказването и е придобил опита сам да бъде възпитател. Култивирал дивото място, на което е попаднал, героят е поставен пред нова задача - да приобщи новия си приятел-туземец към цивилизацията. Героят прави това със същата настойчивост както досега. Със самочувствието на възпитател, представител на по-цивилизована нация, Робинзон обучава Петкан на език и религия, като го поставя едва ли не в ролята на "роб", а сам той се вживява в ролята на "учител" и "господар". Дефовият герой е добър учител, но и Петкан се оказва "мислещ". Следователно обучението не е еднопосочно и безсмислено. Напротив, то се превръща в урок и за двамата. Туземецът се цивилизова, а Робинзон открива неща, на които преди не е обръщал достатъчно внимание, не е вниквал достатъчно в тяхната същност - нещата, свързани с приятелството и привързаността.
Героят с готовност предава своето знание на неукия дивак. Опитва се да подобри не само своето битие, но и битието на себеподобните си. Умението да се усвоява чуждия опит и да се предава на другите стои в основата не само на Просвещението, но и на човешкия прогрес.
В романа си „Робинзон Крузо” Даниел Дефо внушава идеята, че хората сами създават света около себе си благодарение на съзидателния труд и рационалния подход към нещата. Осъзнат като емблема на човешкото, решителното, борбеното, Робинзон се възприема като доказателство за смисъла на вярата в духа на съзиданието и предприемчивостта. Той не само оцелява, той се себедоказва. Човекът независимо от обстоятелствата във времето и пространството остава човек. Това е стойностното поведение, защото е съхранен общественият модел, ценности, нравственост и принципи, идеи и качества, формиращи личността на действието, на себедоказването. Всичко това превръща Робинзон Крузо във вечен образ на съзидателната личност

detelina101
05-20-2009, 11:20
Малко са творците в световната литература , които се превръщат в класици след дълги години на провали и неуспехи . Балзак е един от тях . Той става известен едва след като у него се поражда идеята да създаде уникално за този период литературно явление – цикъла от белетристични творби , озаглавен ‘’Човешка комедия ‘’. Едно от най – силните произведения , в което Балзак критикува нравите на буржоазното общество , е романът ‘’Дядо Горио ‘’.

В творбата главният герой е представен чрез драмата на своя живот . Той безумно обича двете си дъщери , които по – късно го изоствят . Нещастията на дядо Горио започват отрано . Дъщерите и зетовете му отначало се отнасят добре към него – приемат го в богатите си къщи , канят го на обеди и вечери . Но това продължава , докато той все още има пари . Трагедията му настъпва , когато остава без нищо . Вече той не съществува за тях . Сърцата им са затворени за него . Смъртта му е покъртителна – умира сам и в мръсни дрехи . Главният герой е изпратен в последния си час от ‘’чуждия ‘’ за него студент , а не от ‘’ собствената си кръв ‘’ . Дъщерите му изпращат единствено празните си карети . Това представлява тяхната благодарност за дълбоката бащина обич от страна на дядо Горио към тях .

Романът започва с описание на пансиона на госпожа Воке . Това е главното място , където се развиват събитията , за които авторът разказва . Описанието на обстановката в дома на госпожа Воке служи за определяне социалния статус на наемателите му . Пансионът представлява ‘’социалното дъно ‘’ . Самият автор дава своето мнение за него : ‘’нямаше по – отвратително място в целия Париж ‘’ . Балзак отлично е познавал града – и хубавите квартали , където живее аристокрацията и онези райони , където бедността владее с пълна сила . Ето защо писателят спира вниманието си на дома на госпожа Воке . В него намират подслон общо осемнадесет човека , свързани от общото настояще . Всички те са бедни и изоставени от близките си. Авторът не ни спестява нищо . Атмосферата е потискаща , детайлното описание на къщата също . Тя е на четири етажа , с мансарда , ‘’боядисана с онзи жълт цвят , който придава отвратителен вид на повечето парижки къщи …’’ . Отвсякъде се носи ‘’миризма на нещо спарено , мухлясало , гренясало ‘’ . Атмосферата в ‘’дома Воке ‘’ и интериорът му са предпоставките за определяне социалния статус на наемателите . Те са загубили битката с живота и се намират на неговото социално ‘’дъно’’ . Дядо Горио е заел това място , за да осигури охолен живот на двете си дъщери . Той преминава през голяма част от пансиона , като най – накрая животът му става повече от мизерен . Постъпката му отново е в името на Делфин и Анастази .

Балзак критикува обществото чрез образа на дядо Горио , като в него залага както положителни , така и отрицателни черти . Старецът е находчив и предприемчив . Благодарение на тези свои качества той успява да забогатее . Натрупва състояние чрез търговски сделки със зърнени храни . Неговият социален статус се променя . Обикновеният работник става производител на фиде . Това той постига с помощта на спекулации. След смъртта на неговия господар си присвоява цялата зърнена реколта . По време на френската революция спекулира с цената на зърното , натрупвайки огромно количество пари . По- късно те се превръщат в причината за неговото страдание , въпреки че някога е вярвал , че носят щастие . Старецът обича безумно дъщерите си и иска да ги вижда щастливи . Със своето поведение той ги научава да бъдат егоистични натури , никога да не се задоволяват от постигнатото , а да искат все повече и повече .Момичетата приемат дори обичта към баща си за сделка . Това е техният критерий за щастие . Той е формиран още по време на детството им . По – късно дядо Горио страда от сделката , която някога е сключил с тях . Но той трябва да ожъне плодовете на своя труд . Героят пие от горчивата истина на живота , защото вместо любов е получил презрение . В тъжните за дядо Горио моменти Растиняк остава до него . Той заема мястото на двете му дъщери , които се срамуват от собствения си баща .

Когато дядо Горио е накрая на жизнения си път авторът представя първите стъпки от живота на младия студент по право – Растиняк . Неговата съдба също не е лека . Той произлиза от обедняло аристократично семейство . В началото на живота си в Париж младият мъж е воден от желанието да остане ‘’чист като лилия ‘’ . Растиняк пристига в столицата с идеализма на младостта , с чисто и неопетнено сърце . Скоро вижда , че каквито и желания да има остава безсилен пред обществото , в което царуват парите . Младежките му пориви остават в миналото . Той има две възможности – да влезе в парижкото общество независимо по какъв начин или да загърби желанието си за по –добър живот .Когато разбира , че ‘’богатството е добродетел ‘’ , се прощава с младежките си мечти да бъде честен и спаведлив . В крайна сметка той избира първото. Воден от желанието си да преуспее , да блести сред елита на парижката аристокрация , той прави много компромиси със себе си . Идеалът му да остане ‘’чист като лилия ‘’ се е изпарил . Героят знае , че каквито и отстъпки да прави със себе си в парижкото общество се влиза много трудно . Решението , което е взел му струва много безсънни нощи . Парижката аристокрация има своите неписани закони , но студентът получава изключително ценни съвети от контеса Босеан . Най – интересното е , че някога и дядо Горио е бил част от това общество , където царуват парите , а то е ‘’сбирщина от жертви и измамници ‘’. Младежът е наранен от цинизма на Вотрен .

Като рисува образа на Растиняк , Балзак влага в него типично характерни черти на френската младеж по време на реставрацията .

Разглеждайки другите персонажи от романа , достигаме до заключението ,че всички герои си приличат по това , че са готови на всичко , за да бъдат част от висшето общество . В него не е останал дори един честен човек . Вотрен е избягал каторжник , който е успял да намери своето място в обществото . Той си е създал свой морал –бандитски и индивидуалистичен . Силата на Вотрен е в критиката му , насочена към обществото . Той не вярва в почтеността . Според него ‘’порядъчният човек е общ враг’’, а лицемерието е навсякъде . Вотрен е забулен от мистичност и тайнственост . Той всъщност е бунтар срещу абсурдите на обществото . В него ‘’няма принципи’’ , има ‘’само обстоятелства ‘’ . В основата му са заложени преобърнатите модели на нравствеността . Всъщност Вотрен помага в избора на онзи , който все още не е видял същността му. Той формира в младия човек модерно мислене , което да му отреди почетно място в аристокрацията , защото там господари са парите и лицемерието, което е нужно , за да бъдеш ‘’достоен’’ за техния начин на живот. Всеки , който не познава тези правила , е обречен на провал .

Бащински Вотрен приканва Растиняк да реши кой е най – прекият път към успеха . Младият човек прави съпоставка между пансиона и дома на графиня дьо Ресто . Сега наистина е разбрал , че ‘’богатството е добродетел ‘’. За да достигне до него трябва да направи много жертви . Според Вотрен любовта ще го отведе далеч . Но не онази чиста, искрена и дълбока любов , а тази ,която служи за получаване на изгоди . Амбициозният студент се вслушва в този съвет . Негова ‘’любима’’ става една от дъщерите на дядо Горио . Той вече е забравил чувствата си . Воден е единствено от факта , че в Париж ‘’успехът е ключът към могъществото ‘’. Йожен дьо Растиняк научава достатъчно за морала на обществото , към което се среми . Има цел , от която няма да се откаже . За съжаление средствата за действие ще избира не само той , а и грубата реалност на покварената обществена действителност .

Растиняк , дядо Горио и Вотрен откриват щастието единствено в богатството . Средствата могат да бъдат различни , но резултатът трябва да е един и същ .

От тези герои единственият , който има деца е дядо Горио . Именно те причиняват неговото нещастие . В края на живота е горчива равносметката на героя , осъзнал , че е плащал , за да бъде унизяван . Вместо любов е получил презрение . Той несъзнателно се е съобразявал с обществената неподчтеност . Неговото поведение е било ‘’безнравствено ‘’. То е следствие от деформираната представа за обществен , но и социален престиж. Преди смъртта си дядо Горио прозира смисъла на живота си : ‘’Прекалено голяма беше моята обич , затова те не можаха да ме обичат …Дъщерите ми бяха моят порик ;…Живеех , за да ме унижават , обиждат…понасях всички обиди , срещу които те ми продаваха трохи на щастие , дребна , срамуваща се радост…’’.

Стрададащият , дълбоко оскърбен баща разбира трагедията на собствените си деца .Научил ги е да получават , а не да дават любов . За тях тя е само материален израз. Делфин и Анастази не могат да бъдат други , освен студени , пресметливи и практични дъщери , които не изпитват привързаност към баща си . Дядо Горио умира като просяк в мръсни дрехи , в студена стая и в чужд дом . Но не в това е неговата болка . Той все още обича дъщерите си и страда , че не искат да го видят. Една от тях , водена от състраданието си идва да го види , но едва след като е издъхнал . Погребението му е жалко – до гроба му го изпращат студентът Растиняк и слугата Кристоф . Дъщерите и зетовете му изпращат своите празни карети , на които личи аристократичното им потекло , купено с парите на стареца .

В романа авторът ни убеждава ,че любовта е средство , бракът – сделка , а парите – висша сила . Избирайки само една от трите жъзможности героите ще постигнат успех , важното е да направят комромис със себе си . От началото на творбата до края се развиват три водещи теми : бащината любов в нейното измерение чрез съдбата на дядо Горио ; амбицията за издигане в обществото чрез образа на Растиняк , и бунтът срещу обществото чрез образа на Вотрен . Те насочват към значими изводи за същността на социалните и моралните параметри на човешките взаимоотношения .

В романа ‘’Дядо Горио‘’ Балзак е дал своята критическа оценка над обществото, която е едновременно обективна и тежка. Авторът изобличава заобикалящия го, прогнил от основите до върха свят. Балзак има правото да изобрази човешките пороци, защото вмъквайки се в душите на хората, е открил тайните от техния живот, но в същото време се е опитал да ги критикува, като ги излага на показ. Това е основната му цел, когато говори за обичта на дядо Горио към неговите две дъщери. Балзак не иска никой друг човек да изживее болката, която изпитва старецът в последните си часове. Класикът ни представя урок от истинския живот, в който ни казва как не трябва да се живее. На нас ни остава само да се вслушаме в него.

detelina101
05-20-2009, 11:22
Паисиевата история като начин за откриване на българското и неговото място в света.
“История славаняболгарская” се ражда като резултат на дълбоко и живо познаване на действителността,на дълготрайни и задълбочени наблюдения от живота на народа.Паисий е преживял доста време не сред тихите манастирски стени,а сред народа си,в онези будни селища,където се зараждат новите икономически отношения.Той се слива със съзнанието и въжделенията на народа,става неделича част от националното битие и се превръща в легенда.Търсейки параметрите на българското в историята и съвременността Паисий си поставя за цел да събере всички оцелели данни за нашето минало,за да възкреси миналото величие,да покаже мястото на българите в света и в хода на историята за да събуди от робския сън народа си ,да му даде знание като оръжие и нааежда и вяра за бъдещето
Паисий търси българското още в изначалните времена на сътворението,когато започва заселването на разричните племена и народи.Той изтъква,че славяните и българите са част от световния исторически процес и на историческата сцена те са равноправен член сред останалите народи.Славяните имат древно потекло-водят началото си още от Ной и неговите синове.В битки отстояват славянобългарите своите земи.Те се заселват край Дунава.За времето на заселването Паисий пише,че българите “не били научени да се покоряват на царе,а били свирепи и диви,безстрашни и силни на война ,люти като лъвовелЕдин отивал срещу десет без страх”Авторът посочва даже източници,които признават силата на българите.Хилендарският монах посочва кога и как българите се разселват в земите на Византия-Тракия,Макезония и Илирик/”но това било божията воля да се налели славянобългарския народ в тази земя”.Като средновековен човек,убеден в божията промисъл тай отбелязва,че царството на българите се издига благодарение на божията воля и те намерили “хубава и изобилна земя”.В моменти на криза “бог отново издигал силни и храбри царе у българите и те пак побеждавали и освобождавали своя български народ....”

Цялата българска история е изпълнена с кървава бран за земята българска.Войните с Византия са войни за земя.Такива са сраженията със западните ни съседи-сърбите.Българският народ е пазил винаги своята родна земя от вражески набези и влиза в средните векове с изградена и могъща държава.
Българският народ и държава изживяват Средновековието като постигат големи политически и културни успехи.Завоюват централно място в Европа,с тях се съобразяват други народи.Величав е този отрязък от миналото.Българите са имали могъщо царство и държава,притежавали са силни владетели “славни и прочути по цялата земя”.Авторът изяснява,че в битка българите са побеждавали нации,които са известни със завоеванията си-като “силни римляни” и “мъдри гърци”.България е мерила ръст с две толкова могъщи империи и ги и побеждавала.Това е извор на гордост и самочувствие. Плащането на данък на българите е признание за тяхната сила и войнска храброст,а даването на “царски дъщери за съпруги”на българските владетели “за да имат мир и любов е знак за могъществото на “българските царе”.
Паисий изброява българските владетели,отличили се със своите дела и макар и накратко отбелязва какви са те.Паисий посочва взаимната свързаност на българската и сръбска история,но възвеличавайки българите заявява,че те са по-известни в писмените източници от сърбите и са доминирали на Балканите.Сведениятя за делата на българите отбелязва авторът се намират в много латински и гръцки източници.Това е свидетелство за признанието,което българския род получава от останалите държави.Тяхното присъствие в историческия процес не е отминато с равнодушие или мълчание.
Емоционално звучат страниците,в които Хилендарския монах описва падането на България под османска власт/”султан Мурад...когато взел българската земя,избрал много народ,млади и красиви юноши,със сила ги грабел и събирал в Едирне,записвал ги еничари в турската войска и ги турчеел насила....Плакали горко за българското царство.Хората в онова време имали голяма тъга и жалост под турска власт.”Паисий разказва как църкви са превръщани в джамии,как били отнемани от турците черковни имоти,как бил ограбван българския народ/”убивали първите и предни хриситя и им ограбвали имота.”За своето съвремие отбелязва-“Но и в сешано време окаяните пак нямат никаква правда ,нито съд.
Не само в битки и завоевания българите са постигнали много успехи.Паисий ги сравнява с другите славянски народи и заявява,че те са “най-славни”.За този извод има факти,които не могат да се отрекат.”Първо те/българските владетели/се нарекли царе”-тоест те са основоположници на държавността.В областта на зърковното дело също има безспорно преимущество,а то е факта,че “първо те са имали патриарх” и “първо те са се кръстили”.Наистина първата славянска страна,която приела христианството и влязла в лоното на православните народи е България.Тоест България се славела не само с бранните си успехи и териториални завоевания,но и с развитието на църковното дело.
Паисий отделя специална глава на “Славянските учители”.Подробно описва живота на Кирил ии Методий и апостолската им мисия по създаването на славянското писмо и превода на богослужебните книги.Проследява тяхната мисия във Велкоморавия.С голяма гордост големият български възрожденец отбелязва,че българите по-напред от “москалите,Русите,сърбите и други” са приели славянските букви и то след като 50 години по рано приели християнството,тоест 153 преди руския и московски народ”.Паисий посочва,че българите имали свои епископи и патриарси и свои светци/изброява имената на много от тях/.
С тревога споделя,че “цариградските патриарси с турска помощ и насилие ....завладели търновската патриаршия......” и че подменили българските свещеници с гръцки.В това авторът вижда голямата опасност от отродяването на българите.
“История славяноболгарская” ни въвежда и в атмосферата на тежките изпитания на нашия народ през епохата на робството,когато политическия гнет и икономическия натиск са съчетани с денационализаторските стремежи и отродителната политика на фанариотското духовенство.С болка и тревога споделя за това,че части от по-заможното градско население усвоявали гръцкия език,гърчеели се и твърдели,че гърците са “по-изтънчени и умни”.Паисий смело заклеймява невежеството и откритото национално предателство спрумо българските национални интереси Откривайки българското и неговото място в света Паисий търси пътища за изход.Разкривайки величието на миналото и националните заслуги и добродетели на българския народ,той се обръща към най-будните среди на тогавашната българска общественост,призовава патриотичното съзнание,вдъхва вяра в силите и бъдещето на народа.Издига идеята за национална независимост и културна самостоятелност.В този смисъл “Историята” е цяла програма за национално възраждане и нацоиналноосвободителната борба на българския народ,която сочи пътя на борбата за културно и политическо-национално самоопределение.

extazyboy
05-20-2009, 11:26
http://download.pomagalo.com/37165/duhovnata+sila+i+nravstvenata+krasota+na+gergana+o t+poemata+na+slaveiikov+izvoryt+na+belonogata+/?search=12168151&po=3

благодаря предварително

detelina101
05-20-2009, 12:56
Поемата на Петко Славейков “Изворът на Белоногата “е написана през 1873 година и отпечатана за първи път в книжка 10 на списание “Читалище” . С нея авторът постига един от върховете в своето творчество , защото сюжетът й е нов за годините преди Освобождението на България . Това е поема за любовта , преклонението и трагичният край , като Славейков умело вплита мотива за вечността .

По времето , в което е написана творбата “Изворът на Белоногата “ жените не са имали правото да изказват собствените си мисли и чувства . Изключение от това прави Гергана . Духовната й сила смайва везира , който до този момент не е виждал такава смелост от една обикновена българка . Тя притежава всичко ценно , като интересното е, че образът й е изграден според мотиви от народната песен . С това още повече се убеждаваме , че Гергана е пазителка на народните ценности . Славейковата героиня е пример затова , че нравствената красота има много по – голяма стойност от всички богатства , които човек може да притежава .

Още в епиграфа на поемата откриваме конкретност от страна на автора . Той споменава точно географското място на действие , разказвайки ни за “една чешма” , наречена на момата от село Бисерча . Изворът се съдържа както в началото , така и в края на творбата , затваряйки нейната композиционна рамка . Преди авторът да ни представи спора между Гергана и везира той ни запознава с нейната красота и духовна сила . Самата поема започва с образа на красивото момиче от народа . Тя е наречена “пиле шарено “ и “кротко агънце “ . Сравненията с жертвените животни имат за цел да загатнат , че нещо много скоро ще се случи . Любимият й Никола е “вакло огиче сред стадо “ . Двамата млади са много влюбени , а хармонията в техните отношения е пресъздадена чрез стиховете :

Гергана още Никола ,

двамата лика –прилика ,

като два стърка иглика ,

двамата млади , зелени ,

един за други родени ,

един у други влибени ,

влибени вярно , примерно .

Митологичните елементи насочват вниманието ни към това , че любовта на героите ще бъде помрачена .

На желанието на влюбения момък девойката отвръща с предпазливост . Тя го предупреждава за опасностите , които дебнат посреднощ . На моменти оставаме с впечатлението , че младата българка предчувства своята тъжна съдба . За любовта на героите денят е по – безопасен . В поемата е представена опозицията “китка кръвена “ – “черна веда “ , като тя има ролята да противопостави деня на нощта , светлото на тъмното , мрака на светлината .

Важно значение за развитието на сюжетния ход има срещата на Гергана с везира . Основно можем да я определим като кулминацията в поемата . Тя ни разкрива различните характери на едно момиче от народа и на везира , свикнал да получава всичко . За Гергана най – важното остава родният дом , докато мъжът с чуждата вяра желае да я притежава каквото и да му струва това . Той вярва , че ще осъществи намеренията си , защото гледа през погледа на завоевателя . Везирът притежава всичко онова , което съблазнява обикновените селски момичета , но Славейковата героиня прави изключение . За нея духовното има по-голяма стойност от материалното . Тя не се страхува да изрази мнението си . Гергана не се вслушва дори в заповедта на поробителя : “ще дойдеш-друго не бива “ . Везирът е смаян от духовната й сила , опитва какво ли не , но резултат от неговото упорство няма . На него не му се е случвало да не се подчиняват на волята му .

Гергана е сигурна , че постъпва правилно. Нейната увереност проличава от думите й :

Що ми са триста прозорци ,

когато мога всякога

от едно прозорче

да гледам деня слънцето

и вечер ясен месечка

с мильони звезди около ?

Обикновеното селско момиче и везирът говорят на различни езици . За него хубаво е онова , което е заобиколено от богатства , докато героинята възприема себе си за богата, защото има възможността да се радва на красивата селска природа , заобиколена от красотата на цветните градини , близо до майка и баща , щастлива от любовта на Никола .Примамливият блясък на богатия дом с удобства и разкош не привлича младото момиче . Ценностната система на Гергана й дава опора и убеденост , за да отстоява своята позиция в диалога с везира , като той постепенно преминава в спор . В един момент човекът с чуждата вяра стеснява все повече и повече кръга от своите доводи , с които се опитва да убеди Гергана , че това , което й предлага е най – доброто . Сараите с “триста прозорци “ са белег за красота и богатство , отдалечени от живата природа . Героинята би се чувствала като в клетка , защото е свикнала на свободния живот . Тя иска да живее на свобода , радвайки се на дребните неща . Въпреки , че е просто момиче от народа тя осъзнава лошите страни от живота в големия град . Героинята ще трябва да се раздели с родителите си , с Никола и с цветята , които растат в градината й :

Тез живи цветя няма ги

в вашите , аго , градини !

Съществува сравнението между селското момиче и нейната градинка . Тя обича и се гордее със създаденото от самата нея . За Гергана цветята са нейният малък свят , много по - стойностен от богатствата на везира . Славейков използва редица епитети като : “теменужка дъхава” , “ ален божур “ , “всякакви ружи шарени, шарени жълто- алени “, “карамфил зимен и летен “ , за да придаде поетичен вид на градинката .

Везирът не разбира това и я смята за “ безумна” .

Гергана не отстоява принципите си единствено заради “ градинката “ , а и заради своята любов . По този начин тя проявява своята твърдост и сила на духа . Чрез думите си младата българка поражда огромен гняв в душата на поробителя . Той остава като онемял пред духовната сила на обикновеното момиче . Дори везирът , който до този момент се е смятал за всемогъщ и смел , сега е принуден да се примири с волята на българката , показала му какво означава да отстояваш докрай решенията си . За награда на нейната твърдост и упоротост той я надарява богато . Впечатлен от същност й пороботелят поръчва на мястото на срещата им да се изгради чешма , в която да бъде вградена сянката на момичето . Това се прави , за да бъде по – здрав строежът . Но според народните вярвания вграждането на сянката на най – хубавото момиче от селото ще го погуби . Белоногата трябва да плати с живота си за нарушените забрани . Младата девойка изгубва живота си , защото той е единственото , което притежава . Никола е съсипан , тъй като е загубил любимата си . Но Гергана продължава да съществува , защото хората пазят спомена за нея като единствената , успяла да се противопостави на везира . Това , което прави трябва да послужи за урок на всички хора , защото тя е една от първите в годините преди Освобождението , която осъзнава , че не е роб , а свободна личност , която може да се бори за чувствата си . Новото в нейния образ е осъзнаването на човешката личност , което поражда сила за отстояване на човешките ценности .

За първи път Славейков прониква в българската народопсихология и прави художествени изследвания за най – устойчивите белези , за отношенията на един народ към света и към човешките стойности .

Близо до Харманли остава завинаги вградена Гергана , за да запази у всички нас гордостта , вярата в нас самите и желанието да запазим нашето национално самосъзнание . В наши дни чешмата служи за гордост на целия български народ , а ние трябва по- често да си спомняме постъпката на Гергана , следвайки нейния пример

Don4y
05-20-2009, 15:10
утре имам класно и ми трябват есета за разказа Японският филм и Жена благодаря предварително

sTiLLyt0
05-20-2009, 15:32
http://download.pomagalo.com/287640/rolyata+na+veshtite+v+hudojestveniya+svyat+na+tava nski+spomen/?po=10

ПЛС

selenia
05-20-2009, 16:05
molia wi :oops:
http://zamunda.pomagalo.com/download/145747/#materialzaglavie

selenia
05-20-2009, 16:18
AKO MOJE I TOWA 8-[

selenia
05-20-2009, 16:19
http://zamunda.pomagalo.com/download/289848/?search=1550362#materialzaglavie

victimofpain
05-20-2009, 17:05
http://download.pomagalo.com/111240/gnoseologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно

CrAzYMc
05-20-2009, 20:30
:grin::grin::smt006 Благодаря ти detelina101 :smt006:grin::grin:

mimsy26
05-20-2009, 22:32
1. http://zamunda.pomagalo.com/download/209408/
2. http://zamunda.pomagalo.com/download/118564/
3. http://zamunda.pomagalo.com/download/177407/
Моооля :-)

Atentamente
05-20-2009, 23:52
Здравейте! Ще се обърна към вас за втори пък :) Трябва ми ЕСЕ по тема "Нашата съвременност и нейните герои" в ЕСЕ-то може да става дума примерно за проблема със замърсяването или болестите в днешните дни или друг проблем за наще дни... извинявам, се че искам много, но не съм намерил линк все пак се надявам да помогнете, благодаря! :)

victimofpain
05-21-2009, 10:50
http://download.http://www.teenproblem.net/school/111240/gnoseologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно
моля Ви хора никъде другаде не намирам нищо

TEARS
05-21-2009, 11:10
http://download.http://www.teenproblem.net/school/111240/gnoseologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно
моля Ви хора никъде другаде не намирам нищо


№ 1. Гносеологията като философска дисциплина

Тя е наука, която се занимава с самата себе си, по отношение на нещо друго. „Гносис”=познание, т.е. „теория на познанието”-гносеология. Гносеологията се занимава със знанието, което поражда битието.
Основни проблеми на гносеологията (теми):
-абсолютно познание
-граници на познанието
-езикът
-методът
-обективното знание, идеята на Попър за Третият свят.

№ 2. Субект-обектно отношение

S-O е най-простата структурна единица на познавателия акт.
O-предмет на познанието, спрямо която имаме някакъв интерес и която може да се вмести в границите на човешкия опит.
Синопсис-цялостно възприемане, възножността на познаниято за цялостно схващане на някакъв обект.
Агностицизъм-постулиране на принципно непознаваеми предмети.
Функции на субекта (S):
-трансубектни функции
-интасубектни функции
-интерсубектни функции

„Конвенционализъм”=сключ ане на единство

„Евидентно”=очевидно

№ 3. Гносеологически образ.

Гносеологическият образ характеризира спецификата на познавателните елементи на субекта в рамките са S-O отношение. Той е събирателно понятие за всички наши усещания, възприятия, въображения, представи и понятия. Гносеологическият и познавателен образ са еквивалентни.
Гносеологическият образ може да бъде изследван като съдържателен и съществуване по обективен и субективен начин. За тази цел въвеждаме понятията обективно и субективно. Под първото се разбира релацията отвън на вътре, под второто се рзбира релацията отвътре на вън.
1. Съдържание на гносеологическия образ.
А) Обективно съдържание на гносеологическия образ-тук е проблемът за съответствието, адекватността и истинността; изследва се отношението между образ и референт (първообраз, денотат, корелат). За определянето на тази референтост въвеждаме две понятия: изоморфизъм и хоморфизъм.
Очевидно, едиствено субстанциалното сходство и субстанциалното тъждество биха могли да предоставят изоморфизма, но формулата с точност до изоморфизъм остава химера.
Хипотезата за отражението е втората философска концепция, която преследва изоморфното отношение между образ и референт.
Третата философска концепция, която преследва темата за изоморфизма е йероглифната теория (донякъде тя полага модерната семиотика).
Б) Субективно съдържание на гносеологическия образ-под това се разбира всичко привнесено в гносеологическия образ по линия на опита на субекта/
2. Съществуване на гносеологическия образ
Съществуването е свързано с психиката на човека; в гносеологията то се представя като темата за идеалното. Съществуването на гносеологическия образ е само и единствено субективно.
Идеалното се рзбира:
-движение на вид материя (имената на Фохт, Бюхнер, Моленмот)
-условен рефлекс
-идеалното като функционална структура (Клод Левистрос)
-идеалното като релационно свойство
-информационна концепция за идеалното
-смисловосста, а не непосредствения референт, определят идеалното съществуване.
S-O отношение е слаб фиософски принцип за тематизиране на познанието; решението на проблема за философско познание изисква отиване отвъд ограниченията на S-O отношение.

№ 4. Презентационизъм (П) и репрезентационизъм (РП)

Темата касае съдържанието на гносеологическия образ.
Презентациоизъм-съществуване на непосредствено познание като познавателните образи нямат субективно т.е. собствено съдържание.
Репрезентационизъм-познанието се осъществявя чрез познавателни образи, имащи собствено т.е. субективно съдържание.
Това са умерени възгледи за презентационализъм и репрезентационализъм.
Крайни становища за П и РП:
Силен презентациоизъм-познанието се осъществявя без гносеологически образи, без да се „удвоява света”. На практика силния презентационализъм въвежда метафизиката на познанието и узаконява неговия априорен характер.
Силен репрезентационизъм-субекта познава само и единствено собствените си образи и идеи като чрез тях съди за външния свят; чрез тях конструира външния свят. Логическият звършек на силния РП е солипсизмът.
Солипсизъм=не съществува нищо вън от мен.
Esse est percipi (Беркли)
Всичко, което съществува само благодарение на моето познание (моите познавателни образи)=>съществувам само аз.
Триада на възловият момент в гносеологията:
1. Априорна форма, която няма собствен език.
2. Един опит (нашата индивидуална ориентация в света), но в рамките на тази ориетнация ние търсим истината като необходимо и достатъчно познание за света, което ние реализираме като онтологичен модел на света. Тази тъждественост, която идва от (на) света, представлява завършено презентационистко философстване. Неговото последователно реализиране не идва от божествено инспириране, не идва от откровението, не дива от просто тъждество на мислене и битие. Рационализацията на презентационалистичното онтологизиране става само по модела на трансцендентирането: от априорен топус към опит; от опит към онтологичен модел; от онтологичен модел към априорен топус (топус-логическо място).

S-O е само частен случай (П вариант)
Силни РП са Декарт, Лок, Бъркли, Хюм, Т. Павлов, неопозитивистите, реалистите, застъпниците на теорията за отражението.
Крайни П са Лайбниц, Брентано, Хусерл, Ремке, Д. Михалчев.
По принцип РП клони към психологизъм в гносеологията, докато П клони към логицизъм, онтологизъм, формализъм, априоризъм.
По кактв начин Хусерл осъществява П критика на РП вариант в гносеологията.
1. Корените на логиката с в психологията
2. Логиката е само технология, защото е изкуство на мисленето
3. Логиката е дял от психологията
4. Логиката само описва законите на простото човешко мислене, т.е. тя не е независимо познание
5. Законите на логиката ни „информират” за психичните процеси на мисленето
РП е абсолютизиране на знаниевостта като субективизиране на събектността.
Субектност-отнася се до S: до активността му.
Субективност-едностранчиво решаване на нещата
П версия (Вилхелм Шупе): всичко е съдържание на съзнанието.
РП версия (Беркли): цялото знание е съдържание на субекта, зашото той познава само своите идеи.

Димитър Михалчев е един от най-изявените представители на крайния презентционизъм.. В своята гносеологическа концепция, той изхожда от непосредствената даденост на съзнанието. „Даденото е осъзнатото”, „извън даденото намя нищо”, „даденото е факт”, „даденото е иманентно и транцендентно”.

№ 5. Абстракции, идеализации, типологизации

1. Абстаркция-термин на Боеций, няма точен превод на български език, но на руски означава „отвличане”.
Абстракцията е част, страна или елемент на познавателния акт, която изразява отрицание на пълнотата на цялото от към методологическото му постигане.
Абстрахирането е дейност на мисленето, която обособява като самостоятелен познавателен предмет някоя страна от дадена цялост. Абстрактното знание е рационално знание за даден предмет, което го представя чрез ограничен брой негови характеристики. Абстрактното знание е винаги едностранчиво знание. То е същностно знание за цялото, постигнато чрез някакъв негов елемент.
То е същностно, защото е рационално. Абстрактното познание има смсъл не само по себе си, а само като методологическа реализация. Абстракцията означава концептоализирана рефлексия върху методологията, в нейния чист вид.
Абстрахирането е обобщаване.
Абстрахирам нещо, означава постигам едно свойство от множество предмети; това е екзистенциален тип мислене, при който битийната структура е предпоставена (тя е налице).
Абстрахирам от нещо, означва третиране на множество качества на един предмет. Това е интензионален тип мислене, при който предметът се създава чрез качествата му.
Обикновено екстензионалността се отнася към количеството, а интензионалността към качеството.

1.1. Видове абстракции:
-отъждествяваща
-обобщаваща
-изолираща
-индивидуализираща
Абстрахирането е противиречива и недостатъчна методика,. защото съдържа отрицание.
Метод за възхождане от абстрактното към конкретното, който се основава на терминологичното противопоставяне на абстрактното и конкретното. Първото е ограниченото, конкретното е разчлененото цяло, систематичното цяло, което носи рефлексията за своята същност.

2. Идеализации-ако при абстрахирането има даден обект, който се полага на мисловна обработка, то при идеализирането такива обекти липсват изцяло.
Идеализирането е мисловно конструиране на предмети, респективно на предикати. Идеалните предмети (идеализациите) се конструират а не се постигат по опитен път-те се наричат мисловни конструкти, форми на синтезата.
Идеализациите се конструират с функциоанална, а не с онтологична задача. Те имат онтологична стойност, не само във функционален смисъл. Идеализациите обикновено нямат реални прототипове. Идеализирането е акт на въображението, съзерцанието и чистото мислене. То не работо със стандартни технологии и методи.
Всяка теоретична наука е процес на конструиране, експериментиране на теоретичния модел, неговото онтологично вписване (и отхвърляне).

„Евристика”=новаторско мислене

2.1. Видове идеализации:
-идеален обект
-идеализирано условие-форма, в която фигурират състоянията на променливите, които се непроверими, но за тях има определен механизъм на конструиране.
-идеален случай-всяко логическо твърдение, формула
-идеализирана теория-аксиоматична теория

3. Типологизации-тип, образ; Типът е абстрактна или идеализационна същостна характеристика.
Типологизирането е определянето на някакъв познавателен предмет, със съответните му съшностни характеристики. Типът е просто, нередуцируемо основно свойство (на предметите).
Типологизирането е обособяване на инвариантни своеобразия; типът е същностна инвариантна характеристика.
Типът е схематизираща норма, която не само определя, а и дава посоката за по-нататъшно изследване, или за изграждане на онтологичн модели.
Типът се представя за неутрален мета език.
Макс Вебер използва идеалните типове, за да диференцира социалното пространство. Карл Юнг структурира психиката на базата на архетипове (сянка, самотност на човека, персона, душа и т.н.). С типологии се занимават Карл Манхайн, в рамките на социалната философия. Типът няма история, развитие; не е динамична характеристика.
Абстракциите, идеализациите и типологизациите се отплащат, но и се заплащат.

№ 6. Въображение, разсъдък, разум

Предодоляването на O-S отношение, като изходна за гносеологията постановка, се осъществява чрез тематизиране на познавателния процес, на базата на принципи. Те биха могли да се реализират по две посоки-логизиране и историзиране. И двете посоки преследват в крайна сметка постигането на битийността, но по различен начин. Преодоляването на психологията и индивидуализма в познанието, може да се прдстави като принципизиране на поснавателните способности въображение, разсъдък и разум. Принципизиане означава, че те се изтеглят преди идивидуалния човешки опит и придобиват статуса на неговото (априорно) основаване.
Принципизирането на познаването в ресурса на неговите способности, може да се разбере като отношение между гносеология и логика. Тяхното разделение, започнато в античната философия, продължава чак до XVIII век, когато Кант формулира идеята за трансценденталната логика. В нея, логиката надхвърля статуса на органон и се вплита в самия знаниев акт от към неговотоаприорно обосноваване.
При Кант, трансценденталната логика е основа на философското познание. Кант работи с познавателни извори, които при него са само субективни и и ндивидуални (сетиво, способност за въображение и аперцепция).
Кант разграничава познавателните изори, които имат само субективен характер от познавателните способности, които имат обективен характер и могат да се представят като принципи на познанието (разсъдък, способност за съждение и разум).
До Кант, способността за въображение, разум и разсъдък, се основават на S-O отношение и обобщават неговите особености. След Кант, S-O отношение е частен случай при осъществяване на принципите на познанието, така вече се говори за метафизика на познанието; за философско познание, което е извън индивидуалния акт на човешко познание.
Във философията на Новото време, принципие на познание са неговите извори-за емпиризма е опита, за рационализма-разума. Логиката все още е органон, а методологията се заключва в „правила за ръководство на ума”. Кант е първият, който синтезира логиката и гносеологията. Проблемът не е в това как човек усеща, възприема или мисли, а как усещанията, възприятията и мислите биват обосновавани от познавателните принципи, и как те работят в логическата структура на познанието.
Способността за въображение, представя в нахледността някакъв предмет, без неговото актуално присъствие. Въображението е тази способност, която свързва възприятията в едно цяло. Затова въображението е дейна синтеза на многообразието, която може да се разглежда като фундаментален познавателен принцип. Тази дейна синтеза има образен характер, като по този начин въображението има познавателно стойност, защото неговите продукти стават елементи на жизнения свят. Въображението е спонтанна дейна синтеза с образен характер; разсъдъкът и разъмът са абстрактна дейна синтеза, според правила.

Разсъдък и разум.
Разсъдък, разум и въображение имат обща знаниева природа в смисъла на генетичността, но рационално, е генеза според правила.
За Кант, разсъдъкът е генезата на понятие, разумът е способността или генезата на принципи.
Разсъдъкът е способност за съдене (свързване на S и разум в съждение). Разумът е способност за умозаключаване. (извеждане).
При Хегел разум и разсъдък са различни степени по истинност и фундаменталност на разгръщането на дейната синтеза.
Проблемът не е в диферециацията на рационалността на разум и разсъдък, а в постигането на логически синопсис и логическа последователност. Типичен пример за успешен резултат от тази гледна точка е тъждествеността между логика и история, при което историята се представя само като разгръщане на една разумност (на един логически синопсис). Такава история пише Хегел.
Попъровата безсубектна гносеология се основава на опита и развитието на научните теории.



№ 7. Емпирично, теоретично и научно познание

Един възможен критерий за разграничаване между емпирично и теоретично познание, е равнището на наблюдаемите (ненблюдаеми обекти-неопозитивистки критерий на Шлит, Карнап). Емпиричните термини имат денотати в реалния свят, а теоретичните критерий нямат.
Възражения срещу критерия за наблюдаемост, въз основа на който се разграничават емпиричните и теоретични познания:
-Наблюдаемост-не характеризира спецификата на теоретичното
-Хиромантията и феноменологията-изхождат от реални наблюдаеми обекти, но не са емпирични типове познание, защото смисловостта ‘им не идва от опита.
-Социално познание-има контакт с наблюдаеми обекти, но то в никакъв случай не е само емпирично познание
Въз основа на тези три контра аргумента, може да се отхвърли критерия за наблюдаемостта. Разликата между емпиричното и теоретичното може да се представи като типологична разлика, коята има езикови проекции. Всеки един мета език е дефинитивен теоретичен език, докато науката, която използва езика на ежедневието, обикновено се представя като емпирична.

Фреге: Емпирията се основава на значението на обектите, теорията на смисъла на обектите.

Значението е винаги ad hoc (хипотеза). Значението е винаги приложение, употреба, докато смисълът-основание. Върху тази разлика се прави строга класификация на познавателните обекти. Емпирическите се обосновават от към предметността, теоретическите-от към техния смисъл, основание, форма.
Между анализата и теоретическото познание; между синтезата и емпиричното познание няма еквивалентност, но може да се търси някаква аналогия/
Емпиричната философия няма и не може да има. Метафизичността на философията може да се представи като реален критерий на нейната теоретичност, но търсейки истината, философията може да залага както на рациото, така и на опита; както на дедукцията, така и на индукцията.
Реалното философско дифернциране на емпирията и теорията е само методологическо. Философията е винаги теоретична, но вплита опита по различен начин в своите конструкции и така емпиричното познание получава различна видимост. Няма емпирично или теоретично в чист вид, защото емпирията винаги изисква език и обект, рефлексията, която е рационална. За да не е фантазия или измислици, теоретичното знание изисква емпирична верификация, практично приложение или модел на интерпретация.

Научно познание-реализирането като модел, теоретичното познание за даден предмет се осъществява с рефлексен език.

№ 8. Теории за истината


Истнината е гносеологическо понятие, което изразява идентичността на знаието. Типовете истина най-общо се подразделят на :
-абосолютна и относителна
-божествена и човешка
-научна и ненаучна
-обективна и субективна
Два големи типа теории за истина:
-Кореспондентна теория-съответствието между обект и образ, като между тях има онтолого-гноселогическа йерархия; обектът е, а образът му съответства по някакъв начин (репрезенционистки възглед, началото му е у Аристотел).
-Кохерентна теория-при която има гносеоло-онтологическа йерархия, основаваща се на принципизиране и аксиоматизиране на познанието (началото е у Платон).
Кохерентни критерии за итинност-свързаност на всички положения в системата, вътрешна непротиворечивост между тях, и възможност за извеждане на интерпретативни следствия.

Други теории за истината:
-прагматизъм (практично)
-консенсусна теория (конвенционалистка)
-семантична теория (Алфред Тарски)

Основните категории, изразявящи тези концепции са-означава, дефинира и удовлетворява. Семантичната концепция за истинността едно изречение, ако то удовлетвирява всички обекти

-евидентна концепция (Хусерл)

„Интенционалност”-знанието е винаги знание за нещо.
„Кохерентност”-съгласуваност

№ 9. Питания за истината

1. Пилат Понтийски-Що е истина?
1.1. Истина или любов?
2. Кое е истинно? Познанието или битието (нещата след битието)
3. Какво е истината; нещо субективно или нещо обективно?
3.1. Материална или идеална е истината?
4. Истината е нещо субективно, нещо ментално или нещо езиково?
4.1. Езикът може да е вербален или невербален.
5. Какво означава даденото? За кого се дава даденото?
6. Кое е истинно-казаното или чутото?; казаното или разбирането, казаното или видяното?
7. Истината е частна или интерсубективна?
7.1. Има ли истина за мен, за теб, за всички?

Темата за инерсубективността е на Хусерл.

8. Може ли да е истината ад е диалогична или монологична?
9. Истината се конструира, съществува или важи. Истината е зависима от времето, от субекта.
10. Истината непосредствена или опосредствена е?




№ 10. Номинализъм и реализъм

Номинализъм и реализма са основните знаниеви определения на Схоластичната философия, която през средните векове използва идеите на Античната философия (Платон, Аристотел) за теоретично обосноваване на християнското учение (догмата).
Големият проблем на Схоластиката от знаниева гледна точка, е темата за съществуването на универсалиите (представянето на общите определености в категориална форма, като онтологични понятия).
Конфронтират се следните две идеи: универсалиите съществуват реално (преди нещата и в нещата); те са единствено построения на ума (имената на нещата).
Тези два възгледа оформят реализма и номинализма като две фундаментални направления на Схолалстическата философия. Има по-конкретни и по-умерени варианти (Порфирий, Гай-Маний Викторин Боеций).

1. Номинализъм-от Аристотел тръгва разделението на уението за единното, което в репрезентационалистки план обосновава удвояването на света на реален и категориален свят. Основната идея на Росцелин, е че общите понятия са „въздушни трептения” и „полъх на звука”. Изказванията за общите родове са само думи, зад тях не се крият онтологически същности. Според Росцелин, светата троица е тритеистическа, т.е. трите лица на Бог са всъщност 3 отделн бога, защото индивидите са реално неделими; прдеметите нямат отделни части и само думите могат да се подразделят (това е краен номинализъм).
Основно в антропологията и в богословието могат да се намерят реалните интерпретативни стойности на крайния номинализъм на Росцелин.

Джон дън Скот
Областта на естествено достъпните истини е ограничена; разсъдъкът може да спекулира само върх това, което е дадено на сетивата. Според умерения номинализъм на Скот, богопознанието е недостъпно за естественото човешко познание поради вкореността на последното в сетивността. Ето защо богопознанието може да бъде само свръхестествено, като божие откровение.
Науките трябва да постигат предмета си непосрествено, като единствено на теологията се отваря възможност за опосредствено съзнание чрез божието откровение.
Философията и метафизиката задължително трябва да се опират на естественото сетивно съзнание и затова могат да имат неотчетливо познание за Бога. Те се занимават с проблема за общото битие, но божието съществуване е винаги отвъд него. Конкретният Бог е обект на теологията, а метафизиката се занимава с обобщаване на общите понятия, чиято основа е в отделните прдемети, разбирани като природа. На дневен ред излиза абстрактното познание, което се превръща в специфика на разсъдъчната дейност. Според умерения номинализъм на Скот, се отнася към разссъдъчната дейност, която по абстрактен път преследва общата природа, но никога не стига до такива общи понятия, които да я представят в цялостност. Общите понятия нямат априорно съществуване, те фиксират неясно определени същности, които не са нищо овече, освен имена. Бог е този, който създава разсъдъка, дарява го с неограничена сила да коригира сетивността чрез абстрактно познание, което стига до общи понятия. Те обаче не са еквивалентни на някакви общи същности.
Св. Тома пита отностно съществуването на Бога: „Съществува ли Бог?”
Скот пита: „Има ли сред съществуващите неща някое съществуващо безкрайно?” Положението Бог съществува е аналогично на положението-съществува нещо безкрайно, но в абстрактната си дейност, разсъдъкът не може ясно да познае тези положения, затова се нуждаят от логическо доказателство.
Философските положения се доказват в логиката само апостериорно. Тръгвайки от божиите творения, проблем на логическото доказателство е това да се стигне до същността на техния създател. Това остава само като амбиция, защото от неистинното никога не може да се достигне до истинното. Развива се особена диалектика, според която абстрактното разглеждане на неистинното може да отведе разсъдъка до всичко, включително и истината, но не по ясен и не по необходим начин.

Уилям от Окам
Идея за непосредствено възприемане, която логически се представя като доказване по необходимаост от непосредствено очевидни истини. В основата стоят два основни вида познание: интиутивно (опитното непосредствено познание) и абстрактно (връзката между понятията). Познанието на отделното има в смисъла на номинализма приоритет. Според Уилям, духовните реалности също могат да се познаят интуитивно. Водещият принцип е: „Същностите не трябва да се умножават без наложително основание”!!!
Според него, отностно съществуващите неща не трябва да се говори безкритично; съществуват само отделни неща, те са реални причини на другите неща, които са дадени в опита, имащ за критерий наблюдението и можещ по абстрактен начин да докаже причината.
Универсалиите не съществуват реално; за да съществуват реално, те би трябвало да бъдат единични вещи. Уилям отхвърля компромисното твърдение на Скот за неопределената обща природа. Според него, универсалното може да е само име, което се изказва, за да се обозначи вещ. Затова вярата не може да бъде доказателство чрез разсъдъка; не съществуват умозрими видове (общи същности), затова философията има строго ограничена функция за познанието на истината. Философията търси доказателства за съществуването на Бог, като според Уилям Бог не е унивесална същност, а единична идея. В този контекст, Бог е свободен творец.
За Уилям има два вида термини: първични (термини за неща) и вторични (термини за термините).

2. Реализъм
Анселм Кентърбърийски
Рациоанлната истина е съгласуване на мисенето с премета: „способността да мислим, че нещо съществува или не съществува ни е била дадена, само защото трябва да мислим, че това, което е съществува и, че което не е-не съществува”.
Примката с Аристотеловата философия по линия на съгласуваността (по линия на репрезентационализма, като философстване). Истината е независима от изказванията (контраноминализъм), но и е независима от съществуващите неща. В „Монолог”, Анселм започва излагането на доказателствата за съществуването на Бог: „Защото са благи благите неща”.
Има различни благости, но само едно, което е съществуващо само по себе си, от това изначално битие, което е съществуващо, общо произтича всичко останало съществуващо, имащо общи определености в най-висшото благо.
„Пролог”-в това съчинение Анселм излага своето доказателство за съществуването на Бог. Доказателството започва с вяра в Бога, доколкото той е единствено съществуващо в самото себе си. Неговата действителност е повече от мисленето. Това означава, че ако се мисли най-голямото в мисленето, то трябва да се мисли и като съществуващо в действителността. Следователно, не в мисленето, а в съществуването се крие необходимостта на последното. Необходимото съществуване води до мисленето за необходимо съществуване.


3. Концептуализъм-той има претенцията да примирява разногласията между номинализма и реализма, по отношение на съществуването на общите понятия (унивресалиите). Все пак концептуализма стои по-близо до номиналистичната традиция. Основен представител е Пиер Абелар. Той възражда античната диалектика чрез актуализиране на въпросите на Порфирий за съществуването на видовете: „Те сами по себе си и съществуват само в мисленето”.
Според Абелар, крайният номинализъм не може да покаже как се раждат универсалиите; крайният реализъм не може да покаже как се раждат различията.
Според концептуализма, универсалното е слово, общ израз на нещата. Това слово поражда необходимост на абстрактното мислене. Родовете и видовете са имена, те се телесни като звукове, и нетелесни като значения.
Разсъдъка е този, който обособява родовете и видовете. Бидейки имена, родовете и видовете са значения на нещата, а не самите неща.
Абелар възражда античната диалектика чрез необходимостта абстрактното мислене да оперира с родове и видове.

№ 11. Емпиризъм и рационализъм

1. Емпиризъм-направление в гносеологията, което обосновава истинността и достоверността на познанието чрез рефлексивно разбирания опит. Крайният емпиризъм отъждествява познанието с опита, умереният обосновава познането чрез опита. Емпиризма се схваща понякога като сенсуализъм, т.е. опитът се редуцира само и едиствено до сетивна дейност. В късното Ново време, най-вече благодарение на развитието на естествознанието, опитът се отъждествява с експеримента. Експерименът означава две неща: опитът надхвърля сенсуалните ограничености, събектът влиза в парадигмата на активността.
Емпиризма не е цялостна философема, той е специфична гносеологическа версия (гносеологема), която обаче има интерпретации в етиката, логиката, естетиката и т.н.
Към емпиризма спадат епикурейството, номинализмът, островната традиция във философията, френският материализъм (Хелвеций, Холбах, Ламетри), логическия емпиризъм.

Френсис Бейкън
Емпиристкото философстване на Бейкън има амбициите да бъде „велико обновявяне на науката”, което разчита на силите на хората. До сега, те не са познавали добре своите особености и своите сили; надценявали са първите; подценявали са вторите.
Бейкън прави цялостна критика на безплодността на знанието в античната и средновековна философия.
-индукция в емпиризма. Лок, Хюм, Хобс
Индукцията разчита на 3 основни стъпки:
-развитието на естествознанието
-отчистване от предрасъдъците
-анализ и разчленение на опита
Ламетри

№ 12 Трансцендентализъм

№ 13. Мистика, интуитивизъм, рационализъм

Мистика=тайнство, свръхсетивно, недостъпно за сетивата и разума.
В Европа мистиката се заражда като религиозно-политическо учение, което по правило има таен характер и служи за идейна основа на култови празненства, обреди и индивидуални настроености. Мистиците смятат себе си за избрани, които чрез особен тип метафизическа интуиция са посветени и озарени от тайно познание; които имат в близко бъдеще съдбовен характер, но нямат история.
В по-тесен смисъл под мистицизъм се разбира форма на религиозното познание, залагаща на преживяването чрез откъс от сетивната и разумната увереност и потапяне в света на вътрешното, като се използват различни средства за интелектуална възбуда (екстаз) с помощта на които се постига общуване с божественото (unia mystica).
Има три пътв за постигане на интелектуална възбуда:
-път на отрицанието (via negativo)
-път на просветлението (via illuminativa)
-път на единението (via unitativa)
Версии за интуицията:
-продуктивна способност на границата на съзерцанието и рационалното познание

Платон-несетивно наблюдение и съзерцание на идеите
Хусерл-интуицията е съзерцаване на същността
Дилтай-непосредствено схващане на чуждата индивидуалност чрез симпатизиране и преживяващо разбиране на историческите и психически отношения
Декарт-интуицията е непосредствена очевидност и рационалистическо съдене

Интиуцията се разбира като жизнена сила и чиста нематериална дейност

Анри Бергсон-абсолютното може да бъде дадено само в интуицията.

№ 14. Практика, прагматизъм, прагматика

1. Хипотеза за отражението:
-отразява-теория на Ленин, заляга във философията на Тодор Павлов
-копира
-фотографира

Идеализмът е категориален конструктивизъм; по какъв начин понятийното познание формира онтологията като жизнен свят на човека.
Допускаме, че цялата материя притежева свойството отражение, което по същество е родствено с ?
Според тази хипотеза, съзнанието е субект, реалност, което отразява материята като обективна реалност.

2. Идета за практиката се разбира като дейност с обществен характер, която има предметни измерения. Практиката може да се разглежда като глобален процес на самоидентифициране на човека и обществото. В собствено гносеологически смисъл, тя е опредметяване на познанието.
Практиката може да се третира като колектив на знанието и като негова сожиална реализация. Доколкото субекта на познанието (индивидуален и колективен) не е гносеологически.




Жан-Пол Сартр
Идея за индивидуална практика като тотализираща практика-концептът екзистенциализъм; диалектическа природа на индивидуалната практика. Ал. Тюсер и Алфред Шмил

3. Прагматизъм
4. Прагматика-част е семиотиката и изследва интерпретацията на знаците

„Семиозис”=философстване

№ 15. Позитивизъм-неопозитивизъм

Огюст Конт

1. Позитивизъм-Джон Стюард Мил, Матиас Якоб Шлайден, Хърбърт Спенсър

1.1. Утилитаризъм

2. Втори позитивизъм-Ернс Мах, Рихард Аменариус

3. Неопозитивизъм

kamelchety
05-21-2009, 13:44
http://download.pomagalo.com/190305/zadushnica+elin+pelin/?po=2

Chokoev
05-21-2009, 14:13
http://download.http://www.teenproblem.net/school/190305/zadushnica+elin+pelin/?po=2

Задушница (Елин Пелин) (http://daskalo.chetivo.com/literatura/zadushnitsa-elin-pelin/)

Chokoev
05-21-2009, 14:23
1. http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/209408/
2. http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/118564/
3. http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/177407/
Моооля :-)

Ролята на Паисиевата история в българската литература (http://daskalo.chetivo.com/literatura/rolyata-na-paisievata-istoriya-v-balgarskata-literatura/)

Българите и другите народи в История славянобългарская (http://daskalo.chetivo.com/literatura/vazrojdenska-literatura/balgarite-i-drugite-narodi-v-istoriya-slavyanobalgarskaya/)

История Славянобългарска - Ползата от историята (http://daskalo.chetivo.com/literatura/vazrojdenska-literatura/istoriya-slavyanobalgarska-polzata-ot-istoriyata/)

YourBoy
05-21-2009, 16:20
http://download.pomagalo.com/294886/geroite+v+romana+dyado+gorioot+onore+do+balzak/?po=40
Благодаря!!!

detelina101
05-21-2009, 21:19
Героите в романа „Дядо Горио”от Оноре дьо Балзак

Горио Растиняк Госпожа Воке
1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/.
„Между осемнадесетте сътрапезници се намираше както в колежите и изобщо във всяко общество едно нещастно отхвърлено създание, върху което се изливаха цялата злоба, подигравките. (…) Този клетник беше бившият производител на макарони дядо Горио, когото всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ.”
насоки: начинът, по който героя за първи път се появява в повествованието и отношението, изразено към него, създават у читателя един трагичен образ „Йожен дьо Растиняк имаше напълно южняшко лице – бяла кожа, черни коси (…) Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студенстки вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.”
насоки: В романа се проследяват първите стъпки в Париж на младия студент Йожен Растиняк. Първата поява на героя в текста е подробно описание на външния му вид, един рядко срещащ се, но интересен подход. „Госпожа Воке, по баща дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица „Ньов Сент Жьонвиев” между Латинския квартал и предградието Сен Марсон.”
2.Име-лично и фамилно, прозвище/знаковост на името/.
“дядо Горио”
“… по това време почтително го наричаха господин Горио”
“Доколкото си спомням, този Форио…
- Горио, госпожо.
- Да, този Морио е бил … (…) този Норио сигурно… (…) Както и да е, този Лорио…”
насоки: в сюжетната линия героят е назован само с името дядо Горио (обезличаване и принизяване) Йожен дьо Растиняк
„студент, самотен, беден...”
„младият студент”
„господин дьо Растиняк” насоки: въпреки само двадесет и двете му години Растиняк е назоваван с уважение в сюжетната линия
Воке дьо Конфлан
„вдовицата”
„госпожа Воке”
„мадам Воке”
3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
“Дядо Горио беше старец на около шестдесет и девет години. Той се настани у госпожа Воке през 1813 година, след като бе ликвидирал предприятието си.”
“…председател на своята секция по време на революцията; осведомили го за настъпващия глад и отначало забогатял, като продавал брашното десет пъти по-скъпо, отколкото му струвало. Доставял си каквито количества искал.”
насоки: някога човек с добри финансови възможности, сега дядо Горио се е превърнал в нещастен пансионер, обитаващ бедняшка къща в един от най-отблъскващите парижки квартали „... трябва да ви кажа, госпожо, че аз още съм само студент, самотен, беден...”;
„- Нищо – рече Йожен, - аз съм само на двадесет и две години. Човек трябва да изживее нещастията, свойствени на възрастта му. Впрочем сега се изповядвам, а никой не би могъл да коленичи в по-прелестна изповедалня: в нея се извършват грехове, за които се обвиняваме в други изповедални.”
насоки: Той е син на обедняло аристократично семейство, чийто родителите му отделят половината от парите си, за да следва той университет. Йожен Растиняк не е покварен младеж, но той има слаб, неустойчив характер. Няма твърди идеали и няма сили да се бори срещу съблазните, които крие висшето общество. Затова избира да преуспее, да блести сред елита на парижката аристокрация независимо по какъв начин. „Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук, както тифусът е следствие на заразните болнични изпарения.”
4.Социално положение на героя,обществена активност.
„… Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към осем-десет хиляди франка доход”
“Отначало нае апартамента, в който после влезе госпожа Кутюр, и тогава плащаше по хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко нямат никакво значение.”
насоки: дядо Горио е представител на определена социална прослойка, но в произведението той става носител на една отхвърлена от социалните и нравствени норми страст „… израснал в благородно семейство, отгледан от детство в здрави, добри, традиции.”
насоки: Семейството му е култивирало у него търпение, отзивчивост, саможертвеност, благородство, докато в Париж семейството липсва – за Растиняк това е липса на целостта на колективната нравствена норма. „Свежото й като на първа есенна слана лице, заобиколените й с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват пансиона, както и пансионът разкрива собственицата си.”
5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
характеризира това?/.
„… ризи от полухоландско платно с жабо, което подчертаваше техния разкош, още повече че производителят на фиде забождаше върху него две свързани с верижка скъпоценни игли с едри диаманти.”
“Обикновено той носеше редингот с цвят на метличина и дори в делник – бяла пикена жилетка, под която се подрусваше крушовидният му корем, украсен с тежка златна верижка с висулки.”
“В златната му табакера имаше медальон с коси, които привидно го изобличаваха в съмнителни похождения.”
насоки: напластяване на похватите при изграждане на образа; външно портретуване, което непрестанно се допълва с детайли, пръснати из цялото произведение „южняшко лице – бяла кожа, черни коси”
„Макар че пазеше дрехите си и във делник износваше старите си костюми, той все пак понякога излизаше, облеен като истинско конте. Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студенстки вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.”
насоки: В съдбата на Растиняк се отразява разпадането на феодално - патриархалните норми на живот и победата на ценностите на буржоазната цивилизация. „… влачейки разкривените с чехли, натруфена с тюлена шапчица, под която висят закрепени надве-натри изкуствени къдри. Повехналото й тлъстико лице, на което стърчи нос, като папагалска човка, дебеличките й ръце, цялата й закръглена фигура като на черковен плъх, прекалено изпънатия й корсаж, който се тресе…”
„Свежото й като на първа есенна слана лице, заобиколените и с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват в пансиона, както и пансиона разкрива собствениците си.”
„Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук…” насоки: начинът на живот е повлиял на външния вид на вдовицата
6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,
как го характеризират те?/.
“ “Дулапите” му – той произнасяше тази дума като простолюдието”
“Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума – всичко за мене!”
“Ужасно ме боли, господи! Къде са лекарите? Ако ми отворят черепа, по-малко ще страдам. Къде са дъщерите ми? Анастази, Делфин! Искам да ги видя.”
“Живеех, за да ме унижават, обиждат. Толкова ги обичам, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха трохи нещастна, дребна, срамуваща се радост. Где се е видяло баща да се крие, за да вижда дъщерите си!”
“…това не е нищо в сравнение с болката, която ми причини погледът на Анастази, когато веднъж ме показа, че съм изпуснал някаква глупава дума и тя се е засрамила…”
насоки: макар и забогатял, дядо Горио остава донякъде ограничен в своите възгледи и най-вече в начина си на изразяване, близък до този на простолюдието; едно е категорично изразено – безусловната му бащинска обич „- Не говорете така, господин дьо Растиняк. Ние, жените, никога не пожелаваме онова, което никой не желае.”
„А сега ще видим: аз или ти!”
насоки: Това е гласът на решения да побеждава човек, думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
„- Хайде на трапезата, господа – каза госпожа Воке, - супата ще изтине.”

„- О, да – каза вдовицата, - по-добре за него че умря. Като изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.”
7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него.
Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства
поведението на героя и отношението му към другите?/
„Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио се бе оставил да го мамят – по това време почтително го наричаха господин Горио, - бе причина да го сметнат за глупак, неразбиращ нищо от сделки.”
“Когато хазайката му го обвини, че е “по женската част”, той цъфна във весела усмивка като еснаф, на когото са открили слабостта.”
“След като лимонът бил изцеден до капка, дъщерите хвърлили кората на пътя.”
“ – А Горио е толкова благороден! – каза Йожен.”
“Дядо Горио бил пукнал, толкова по-добре за него! Ако чак толкова ви е мил, вървете горе, а нас ни оставете да се храним спокойно.”
“ … по-добре за него, че умря. Както изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.”
“Това беше единственото надгробно слово за човека, който според Йожен олицетворяваше бащинството.”
насоки: отношението на живеещите в пансиона към него – подигравателно; отношението на неговите дъщери и техните съпрузи – допускат го в дома си само докато все още има пари; коментарите във висшето общество за бившия производител на фиде; Отношение към него: „Госпожа дьо Босеан отправи към студента един от ония топли погледи, в които големите души умеят да вложат и благодарност, и достойнство. Този поглед беше като балсам и успокои раната, нанесена на студента от херцогинята, която го бе изгледала като бирник, дошъл да му прави оценка.”
„Той млъкна и се втренчи в Йожен.
- Аха, сега почнахте да гледате по-любезно чичо си Вотрен. Като чухте тези думи, заприличахте на девойка, на която казват:”Тази вечер!” и тя започва да се облизва като котка, когато пие мляко. Чудесно! Сега да си поговорим по мъжки!”
насоки: В Париж важни са благородническите титли и богатството. Отсъствието на едното от двете води до невъзможност за успех и до всекидневни унижения.

(виконтеса дъо Босеан)„Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете.Удряйте безмилостно - ще се боят от вас”
насоки: Растиняк възприема урока на виконтеса дъо Босеан, която написва входния билет за висшето общество, предназначен за млади, неукрепнали още в покварата си умни и целеустремени младежи. „Неведнъж бе давал заеми на госпожа Воке и на някои пансиоери.”
„Покрай всяка стена миннава тясна алея, която води до свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар да е по баща дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на пансионерите си.”
8.Чувства,мисли,
преживявания на героя.Изводи за характера . “Разбрал, че дъщерите му се срамуват от него, че те държат на съпрузите си, а той вреди на зетьовете си. Така че трябвало да се пожертвува. И той се пожертвувал, защото бил баща: самоизгонил се.”
“Човек трябва да е на смъртно легло, за да разбере какво са децата… Ах, приятелю, не се женете, не раждайте деца! Давате им живот, а те ви връщат смърт.Вие ще ги доведете в света, а те ще ви изгонят от него. Не, няма да дойдат! Това го зная от десет години.”
“В очите му се появиха сълзи, задържаха се на зачервените му клепачи, но не се отрониха.”
“Ах, господи, издъхвам, прекалено много страдам! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.”
насоки: трагизмът на този персонаж се корени в неговата неразумна и прекомерна бащина обич, която го поглъща изцяло и го унищожава както душевно, така и физически (виконтеса дъо Босеан)„Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете.Удряйте безмилостно - ще се боят от вас”
насоки: Той мисли, че животът е труден, но и че са безкрайни възможностите на човека да преодолее всички трудности. Много скоро се убеждава, че в живота преуспяват не тези, които разчитат на силите и способностите си, не тези, които живеят с чисти идеали, а онези, които са безогледни в средствата си за постигане на своите цели. „Най-сетне с врачия си поглед госпожа Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към 8-10 хиляди франка доход.”
насоки: разкрива се алчността на госпожа Воке
9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
“… имал само една страст – обожавал дъщерите си. Настанил нависоко голямата в дома Ресто и присадил другата у барон дьо Нюсенжан, богат банкер, който се представял за роялист.”
“Този баща дал всичко, което имал. Двадесет години раздавал сърцето и душата си; дал цялото си богатство наведнъж.”
насоки: персонаж, в който се обединяват в едно типичният образ на предприемчив буржоа, натрупал голямо богатство, и баща, завладян от една маниакална страст – да даде на дъщерите си всичко, за да живеят те щастливо и в разкош „- А Горио е толкова благороден! - каза Йожен.
Той си припомни как старецът извиваше позлатените съдове през ноща.”

„Това беше единственото надгробно слово на човека (Горио), който според Йожен олицетворяваше бащинството.” „Госпожа Воке подтегна трите стаи на апартамента срещу предварително заплащане и, както казват, с парите купила съвсе скромна мебелировка – жълти хасени пердета, дървено лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не се слагат дори в кръчмите на предградията. Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио оставил да го мамят...”
насоки: постъпките на госпожа Воке разкриват нейната пресметливост
10.Пейзажни щрихи, свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
„След като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към високата част на гробището и видя Париж: градът лежеше извит край двата бряга на Сена, където вече проблясваха светлинки...”
насоки: Интересът на героя към града, изпълнен с красота и блясък, разкрива вътрешният му порив и желанието му да стане част от това висше общество. „Тук паважът е сух, във вадите няма нито кал, нито вода, а покрай стените расте трева. И най-безгрижният човек тук става тъжен...”; „По стените пълзят лозници и са подпрени дръвчета, чиито дребни прашни плодове всяка година са предмет на страховете на госпожа Воке...”
11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му.
“…съвсем скромна мебелировка – жълти хасени пердета, дървени лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не се слагат дори в кръчмите из предградията.”
“…”дулапите” му (…) бяха пълни със сребърни съдове. Очите на вдовицата заблестяха, когато любезно му помагаше да разопакова и подреди лъжиците за сипване на супа, на ястия, приборите, шишенцата за зехтин и оцет, сосиерите, блюдата, позлатените сервизи за закуска, всички повее или по-малко красиви предмети, тежащи доста унции, с които той не желаеше да се раздели. Всички тези подаръци му напомняха тържествените събития през семейния му живот.”
насоки: постепенната социална и духовна деградация на Горио е показана символично чрез неговото преместване от най-хубавата стая в пансиона на Воке в най-мизерното помещение на мансардния етаж „В началото на втората година за Йожен дьо Растиняк това създание мина на пръв план измежду всички онези, сред които той бе осъден да живее още две години.(в пансиона)”
насоки: Той е обладан от отвращение към възможността да живее мизерно във “Воке”. В романа се проследяват първите стъпки в Париж на младия студент Йожен Растиняк. Той е син на обедняло аристократично семейство, а родителите му отделят половината от своя годишен доход, за да следва той университет. „Госпожа Воке, по баща дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица „Ньов Сент Жьонвиев” между Латинския квартал и предградието Сен Марсон.”
насоки: Разкрива се социално ниския буржоазен свят с привкус на упадък.
12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?
Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли
за живота,света и човека ни навежда?/. Житейската драма на някогашния богат търговец на макарони и фиде е в центъра на повествованието. Безумната бащина любов става причина за потресаващото му нещастие, както и за пълното му разорение, нищета и преждевременна смърт. Това, което особено впечатлява в съдбата на героя, е, че неговата безпределна любов остава без отглас в сърцата на дъщерите му. В тях има място единствено за парите, които могат да получат от богатия си баща. Но те остават затворени и студени за неговите страдания в самотната му старост, за душевните му терзания, както и за предсмъртната му мъка и напразна надежда да ги види още веднъж, преди да напусне този свят. Йожен Растиняк
е противоречива личност. Той изпраща до гроба стареца, вече надвил в душевната си борба желанието си да бъде чист като лилия, с края на стареца си е отишла от него и онази човешка топлота и искреност, с която се грижеше за него, забравена е внезапно забогатялата госпожица Тайфер, за която не пожелава да се ожени, той е вече друг в страшната закана към Париж: А сега ще видим - аз или ти!

InnchetO
05-22-2009, 12:59
Някой може ли да ми изтегли това http://zamunda.pomagalo.com/download/35804/#materialzaglavie ? :)

rashito0o
05-23-2009, 20:10
http://download.pomagalo.com/2039/antigona+tragediya+za+silnata+i+nepreklonna+lichno st/

AmXXX
05-24-2009, 07:53
http://download.pomagalo.com/135433/prostranno+jitie+na+kiril/
Благодаря предварително! :)

devil4e_kiss4e
05-24-2009, 09:55
http://zamunda.pomagalo.com/download/4529/
http://zamunda.pomagalo.com/download/6078/ :)

detelina101
05-24-2009, 11:41
Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, дъщерята на Едип, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо пкорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главниата героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. Huh В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколе*има увереност. Тя признава без коле*ание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда
Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколе*има в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколе*ава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник.
Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
и без дете – от други бих го имала!
Разколе*ава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

В думите на Антигона се прокрадва (и нещо друго -)желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени й от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жре*ий на бог” – нещо, за което мечтаят дори високите героически персонажи на Омир.

И точно като тях Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената й независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната й твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота й я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.

detelina101
05-24-2009, 11:43
Пространно житие на Кирил

Въпроси Цитати Разсъждения
1.Какви знаци и знамения предопределят съдбата на Константин в неговото детство и в младостта му? “Когато беше на 7 години , детето сънува сън и го разказа на баща си и майка си”
„Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най – много преуспяваше...му се чудеха.” Животът на Кирил става поредната илюстрация на благочестието и вярната служба на Бога. Проследени са произхода на Кирил, учението, проявата на способностите му, успехите в различни мисии, извършените чудеса, заслугите за християнската и славянската кауза. Пророческият му сън и стремежът към науката са знамения, които определят съдбата на Константин в младостта му.
2.Какви епизоди от живота на Константин-Кирил са подбрани и разказани в Житието? “Kогато беше на 7 години детето сънува сън и го разказа”
„Преуспяваше в книгите чрез бързата си памет”
„От хазарите пристигнаха пратеници при царя”
3.Защо Константин се отказва от земния живот – какво не му достига в него? „Такъв ли е този живот? Вместо радост или скръб! От днес ще хвана друг път, който е по – добър от досегашния и няма да прахосвам дните си в шума на този живот.” Кирил извършва нещо, което огромно, непосилно за обикновените човешки умове и способности. Той се отказва от съблазмите на светския живот. Негова висша цел е „Вместо земното да придобие неземното.” Това също е знак за неговото избранничество.
4.Защо хазарите и сарацините трябва да бъдат оборени? „От хазарите пристигнаха при царя пратеници говорейки : „Отначало ние не знаем еднаго Бога, който е над всичко и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши срамотни обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове.” Хазарите и сарацините трябва да бъдат оборени. Това е битка от духовен порядък, битка за истината и правото. Сблъскват се различни версии и разбирания и всяка страна на конфликта иска да приобщи към себе си и други народи. Кирил получава задача да сътвори една нова писменост и по този начин да се разреши конфликта.
5.С кой библейски герой може да бъде уподобен Константин, когато покръства езичниците? “Според обичая децата на богатите да играят на лов един ден излезе на полето с тях, като взе своя сокол. Щом го пусна, по божи промисъл излезе вятър, грабна го и го отнесе. Поради това детето изпадна в униние и печал, та два дни не яде. Поради човеколюбието си милостивият Бог, като не му позволяваше да привикне на земни наслади, навреме го улови: както в старо време при лов улови Плакида с елен, така и него – със сокол.” В житието са използвани библейски цитати. Почти цялата реч на Кирил е изградена от умело подбрани библейски цитати. По този начин, правейки препратка към библейския текст, се създава един паралел между Константин – Кирил и Исус Христос. И двамата герои са образец за подражание, светли, чисти и духовно извисени личности. Те са пратеници на Бога, които са отдадени на една благородна кауза. Най – ясно паралелът между Кирил и Исус се налага в момента на покръстване на езичниците.
6.Как е представено съставянето на азбуката? „...само три езика и като повелявате, защото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи” Създаването на новата азбука е огромен подвиг за каузата на самата църква. В съвсем конкретен план азбуката е грижа за ефективността на богослужебните практики.
7.Каква е ролята на молитвата на съдбата на Константин-Кирил? „...и пребиваше в молитва, за да постигне желанието на сърцето си”
„...като повдигна ръце към Бога помоли се със сълзи, говорейки така : Господи, Боже мой, който си създал всички ангелски чинове...всички да хвалят и славят името ти, Отца, Сина и Светия дух” Молитвата, словото, книгата са особени „инструменти” на връзката, на общуването между човека и Бога..
8.Каква е ролята на молитвата в цялостната организация на житието? “Всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца,Амин” „Истинският живот е този,който е посветен на Бога, обърнат е към небето. Героят на житието служи за образец на праведен живот. Негово основно оръжие е молитвата.
9.Каква е ролята на сравненията за изграждане на абзаците?
10.Каква е функцията на библейските цитати? „Тук философът намери Евангелие и Псалтир, написани с роски букви, и човек, говорещ на този език” Библейските цитати са често срещани в старобългарската литература. Най – честа е употребата в полемично насочената реч на героя. В ХV| глава от Пространното житие на Кирил библейските цитати преобладават. По – голямата част от текста съставят цитатите от Псаслтира, от Четвероевангелието и един необичайно дълъг цитат от първото послание на апостол Павел. Ролята на тези цитати, е чрез тях читателите и слушателите на житието да се убедят в абсолютната му правота.
11.Как е направено внушението за необходимостта от думи, които да бъдат разбирани от хората? Проблемътр за разбирането е един от главните конфликтни точни в текста. Философът създава азбуката, за да направи достъпно словото Божие.
12.Каква е позицията на разказвача спрямо представяните събития?

Таблицата е изготвена от Радослав, Михаела, Ралица, Павлета и Анита от 9 е клас по въпроси и задачи
от “Литература 9.клас”, изд.”Диоген”

pufi_kz
05-24-2009, 13:44
Ако може тези :)
http://download.pomagalo.com/39619/deiivid+hyum/
http://download.pomagalo.com/4117/hyum+silata+na+skeptika+prosveteniyat+egoizym+angl iiiskiyat+empirizym+vpechatleniya+i+idei+prichina+ na+prichinnostta/?po=3

detelina101
05-24-2009, 14:28
Дейвид Хюм


Хюм
(1711 - 1776)

"За нашата философия няма нищо по-удобно от възприемането на известна степен на умерен скептицизъм, както и от честното признание на невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки способности."
Д. Хюм, Приложение към Трактат за човешката природа

Силата на скептика. Просветеният егоизъм. Английският емпиризъм. Впечатления и идеи. Причина на причинността.

"Да се опълчиш срещу философията - това е най-добрият начин за философстване!" - тази Паскалова максима сякаш оправдава истинността си във философстването на Дейвид Хюм, завършекът на класическия емпиризъм или на английския сенсуализъм, маркиран с имената на Бейкън, Лок и Бъркли; има някаква историческа ирония в това, че този завършек се осъществява от шотландец, автор и на прословутата за времето си "История на Англия". Приживе славата на Хюм не се дължи толкова на философията му, а най-вече на популярните есета върху морала и политиката, върху естествената история на религията, белязани и със скандалната известност на забранени от църквата книги. Но зад тази видимост се крие един упорит мисловен труд, чието осмисляне почти винаги е ставало повод за преоценка на философската традиция: примерът в това отношение с Кант е показателен. Думите на последния, че тъкмо философските работи на Хюм са го събудили от догматична дрямка, могат да се споделят от всеки, който подхожда с отговорност тъкмо към
философията. При това подхождане всяко заобикаляне на Д. Хюм е късогледо: защото дори и да се смята, че философските очила на шотландския мислител са със сбъркани диоптри, то си струва да се отбележи, че чрез тях философските теми и предмети се явяват в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции и говори далеч по-добре за физиологично здравата ретина отколкото самовнушеното предимство на зрящите без помощни средства.
Погледът към света, изработването на "очилата" става у Дейвид Хюм още на млади години: след едно "противно", както той пише, следване на право и след бързо приключила търговска дейност синът на шотландски земевладелци от аристократичен произход се намира във Франция, където в тригодишна оттегленост от практиката работи върху трактата, осигурил му трайно място в историята - именно върху "Трактат за човешката природа". Книгата, излязла през 1739 г., не се радва на особен интерес, но това надали е смутило младия и автор който вече е решил за себе си светогледните проблеми и е изработил методика за оценка на природните явления, обществените събития и междучовешките отношения. Накъсо тази методика може да бъде представена с думата "скептицизъм", но не в смисъла на "недоверие", а в смисъла на отказ от прекалено предоверяване на видимост, традиция, авторитети, институции; за този отказ помага най-вече трезвият и честен разум, който не се отказва единствено от призванието си - да мисли самостоятелно. А това значи - не се отказва и от самоутвърждаването си. Понякога това може да доведе до "разумен егоизъм", който обаче е по-сигурен съветник в жизнените дела от един "сантиментален алтруизъм": защото алтруизмът не рядко предявява претенции в стил "така се прави от любов към другия", пропускайки да отбележи, че "другия" има може би "други" цели и съвсем не споделя това, което - "пак други" - считат за негово право. А жизненият път на Д. Хюм показва, че той винаги е отстоявал правата си и е постъпвал самоутвърдително: когато "Трактатът..." срещнал упоритото неразбиране на традиционно възпитаваната публика, Хюм не толкова се отказал от философията, а решил да се утвърди като мислител с други, на пръв поглед по-разбираеми средства: с есета. Средствата се сменили, но целта останала, допълнена вече с едно решаващо условие: личното самоутвърждаване е и саморазкриване на разума. И това не е "моя" или "твоя" разум, а човешкият разум в неговите цели и действия; за неговото явяване в чист вид е отговорен честният мислител, който отново не е алтруист или сантиментален повествовател на разумни геройства, а е само "описател" на нещата - такива, каквито се явяват, но никога - каквито трябва да бъдат. Нямало как този възглед да не настрои срещу себе си всички "доброжелатели на човечеството": те забранили Хюмовите есета като "неморални и безбожни" и отхвърлили всякакви опити на автора им да получи професура. Което било твърде естествено: алтруистите видяли опасност за хората, които - нали по природа са грешни? - лесно биха се подали на изкушения. А изкушенията били много: те почвали от изящния Хюмов стил на писане и свършвали с твърдения, че нямало никакво основание да се приемат догми за първородни грехове или небесни царства, за избрани народи или богопомазани хора. Хюм смятал, че цялата тази догматика се крепяла на търговията и икономиката и тъкмо това трябвало да се разкрие, за да се премахнат заблудите и да се изчистят науките от първопричини. Не само той мислел така: в тази мисловност се включват плеяда хора, пръснати из Европа, но събрани в семейството на просветителите.
Най-здраво това семейство било във Франция; то образувало кръга на енциклопедистите, с които Хюм отдавна поддържал приятелски връзки. След като той видял събраните си съчинения в Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) от 1761 г. и след като си намерил добра работа във Франция (нали все пак бил и егоист?), той напуснал родината си; напуснал и упоритата литературно-изследователска работа, предоставяйки труда по оформянето, издаването и разпространението на книгите си на посредници. Последните постоянно го молели да напише нещо ново: нов том към седемтомната история на Англия, нови есета към "Изследването на принципите на морала", нови статии към онези за търговския баланс, за държавния кредит и парите, за принципите на политическата икономия; Хюм не се оставял да бъде увещаван: той отвръщал на молбите с отказ, казвайки, че бил "твърде стар, дебел, мързелив, пък и много богат, за да пише". Изглежда, че е лъгал: след смъртта му в архивите намерили много нови работи, а и поправки върху старите, които вероятно правил в последните си дни в Единбург.

Английският емпиризъм

Философското дело на Д. Хюм продължава една основна за новото време традиция; то и я завършва, за да оформи класическия вид на такъв тип аргументация и изследване, който и днес се нарича "емпиристки", т.е. насочен към непосредствено даденото в сетивността като външен предмет; затова тази традиция понякога се нарича и "сенсуалистка". За разлика обаче от "континенталния сенсуализъм", мотивиран от Декартовата идея за механичността на външния свят, "островният" се крепи не толкова на цялости и принципи, а на конкретни предмети, избрани за символи на всеобщността а непосредствено видими от всеки познаващ субект: защото познанието се основава тъкмо на сетивността и нейното изследване по същество е изследване и на висшите, умозрими етажи на знанието. Ако не се връщаме чак до Роджърбейкъновите разяснения на вещността или до английските францисканциноминалисти, можем да кажем, че емпиристката традиция започва с Френсис Бейкън и с прословутия му индуктивен метод за възстановяване на науките; за много изследователи с Фр. Бейкън започва и науката на Новото време.
Това начало се характеризира с отказ от хиперболизиране на "душата" като условие за познание и съответно - с утвърждаване на конкретния сетивен предмет като основа на всеки познавателен и практически акт. По-нататък "началото" се поставя и с разбулването на заблудите, в които по природа попада ума или ги има вродени: говорейки с езика на Бейкън, това значи да се отхвърлят идолите, които господстват в познанието. Четири са тези идоли: на рода, според, които човек е склонен да съди за нещата по аналогия със собствените си способности; на пещерата, според които човек вмъква нещата в убежището на своите навици, възпитание и условия, както и в изискванията на телесната си природа; на пазара, според които човек е склонен да прави пряка връзка между думите и нещата и да смята, че словесно може да променя вещния свят, макар и думите нерядко да се обръщат срещу разума; и най-сетне, идоли на театъра, които принуждават да се маскираме с авторитети, а да не вярваме на опита си. А тъкмо опитът е този, който ни дава критерия за истина на познанието, Дории упгилитарен, този критерий е трезв, и ни помага, смята Бейкън, да владеем природата, подчинявайки и се.
От друга страна, емпиристката традиция се утвърждава от Томас Хобс, за когото единствено съществуващо е тялото, вещта (това се нарича и "реизъм" или "соматизъм"), докато ума е само способност на; едно тяло да свързва необходими за него представи и да ги "пресмята" с оглед на пребиваването си сред другите неща: естествено за това помагат най-вече сетивата; След Хобс Джон Лок ще утвърди тезиса, че "няма нищо в интелекта, което преди да не е било в сетивата", за да последва оттук и изводът, че сетивността ми дава онези качества на предметите, които изпълват "чистата дъска" на нашето познание: едва след такова изпълване то може да действа самостоятелно, т.е. да "рефлектира". Ала рефлексията е оправдана само когато отново се насочи към външния свят, към качествата - Лок ги нарича и идеи - на предметите. Някои от тези качества ни се представят като необходими за съществуването на предметите и тях Лок нарича "първични" (протяжност, форма, число, движение), докато има и такива, които са се получили от намесеността на познаващия в дадеността на предмета, от смесването на "сетивните възприятия с познанието: те са "вторични" - цветове, вкусове, миризми и Т.Н., които не са решаващи за битието и познанието на предмета. В някакъв смисъл те са само знаци за реално съществуващото, но с този възглед Лок поставя мината под познанието и битието, която Джордж Бъркли не пропуска да взриви. Това той прави не само по идеологически причини (Бъркли е англикански епископ и вижда целта си в опровергаването на материализма), а и по чисто логически; освен това роля изиграва Бърклиевата частнонаучна практика - неговите занимания с теорията на зрението, с изследване на сляпородени дават и емпиричната, опитна основа на критиката, която провежда срещу Локовите трудове. Става въпрос за следното: ако ние познаваме само идеи, които представят "външен свят", нямаме никакви основания да допускаме разделение между първични и вторични качества в реалността, която освен това е винаги идейно представена" тъкмо в съзнанието ни; нямаме и основание да хипостазираме някаква външна реалност: единствено познаваемото са идеите в духа ни, които биват съзерцавани от същия този дух. Затова според Бъркли съществуването на нещо е тъждествено с неговото възприятие и тъй като последното става в духа, то е логично да се допусне, че нещата са комплекс от възприятия, чиято субстанция е духовна. Гаранция за това, че има все пак някаква опора, която ни дава право да говорим, че битието на нещата не е само субективно, Бъркли открива в един пределно възприемащ дух: в Бога, който съзерцава както нас, така и вещния свят - разбира се, за да има съществуване, когато човек актуално не възприема. (Примерът, който Бъркли дава, е може би тривиален, но пък класически:" когато ние, възприемащите, излезем от стаята, където сме видели тези и тези неща, не бихме имали основание да твърдим, че нещата остават в стаята такива, каквито са, ако не приемем, че след напускането те биват съзерцавани и гарантирани, от един. мощен дух, който в едно с това възприема и нас.)
В това развитие на класическия емпиризъм се вижда едно нарастващо недоверие към пределните онтологически инстанции, изтълкувани в материален, вещен смисъл. Дейвид Хюм, възпитаван в тази тематична, понятийна и чисто терминологична традиция, прави още по-решителни изводи.

Феноменализмьт

Основното философско произведение на Хюм - "Трактат за човешката природа" - има за цел това, което целят всички класици на философията: обосноваването на истинното познание чрез откриване на истинен метод и чрез опитнофактична проверка на получените от общите положения данни, т.е. чрез демонстрация и на истинно битие. Но докато традицията, поне от Платон до Хюм, намира тези основания в онтологически гаранти на многообразието (все едно дали те са материална, духовна субстанция или божествени същности, образци и идеи), Хюм насочва погледа си към това, което е даденост на познанието и за което не може да се допусне, че е дериват, модус или представа, упълномощена да изразява "реалност": защото няма никакъв смисъл да се умножават същностите (тук Д. Хюм е последователен "окамист") и да се утвърждават непосредствено непредставени неща.
Нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, твърди Хюм. Самите впечатления се делят на прости и сложни; прости са отделните чисти усещания, напр. тези за цвят, форма, вкус, температура; сложни са непосредствено възприеманите предмети, начините на взаимодействие между тях, отношенията на близост, време, тъждество, прилика и причина. В познанието впечатленията са представени като идеи, спомени за опита на възприятието. Затова, както и впечатленията, идеите са прости и сложни и разликата между тях е само в адекватността на представата: колкото по-непосредствено се представя идейно едно впечатление, толкова по-адекватно е то. С други думи: пълното тъждество в опита между впечатление и идея, почиващо на времева близост, а в идеален случай - на непосредственост или сливане, осигурява истинността в познанието най-вече защото така изчезва разликата между явление и същност, все едно как ще е предположена тя: дали като приписване на същностни черти на възприятието или на мисленето, на вътрешния или външен опит. В тази Хюмова представа се изразява собствено смисълът на феноменализма: отказът от разделение между явление и същност. Доведен до край, феноменализмът отрича обаче всяка самотъждественост, която философската традиция приема за гаранция на пълното познание на отделния предмет: бидейки включен винаги в определен тип познавателно отношение, предметът никога няма "ето тази същност"; той се явява в калейдоскопа на впечатленията като сноп от възприятия, като сложна идея, родила се от дейността на ума. Умът е способност да се създаде предмет, но той никога не е тъждествен извън непосредствеността на мисленето за него: защото в друг миг и на друго място, от друг познаващ и с друга насоченост предметът, разбира се, не е "първият". Това, което се приема за "ето този предмет", е обща представа, закрепена в съзнанията на познаващите чрез езикови навици и опитни тъждествености, чрез спомнена едновременност. Но и навиците, и опитът, и спомените могат да бъдат различни, както впрочем и езиците и ето защо, смята Хюм, не може да се допусне самотъждествен гарант на предметно съществуване; ето защо не може да има един единствен субект и един единствен обект, надарен с изключителни способности да носи всички неща или да ги произвежда по един и същ начин. Оттук лесно се извежда и това, че догматичността (за Хюм това значи и господстващо мнение, навик, опитно удобство и пр.) в утвърждаването на някакви субстанции е една и съща както при постулирането на материя, така и при приемането на крепящ нещата дух. Затова Хюм обръща типа критика, която Бъркли отправя към Лок, към самия Бъркли, за да отрече и необходимостта от духовна субстанция и да сведе всеки субстанциализъм само към мига, в който се утвърждава нещо, което от своя страна, не ни дава никакво право да твърдим, че в някой друг миг такова утвърждаване ще е адекватно: субстанцията е само знак, дума, която блокира и ограничава типа осмисляне.
В традицията на философията такъв тип аргументация се критикува ожесточено; обвинява се в "агностицизъм", т,е. в утвърждаване на "непознаваемостта"; отбелязва се, че така се разрушава философията като знание за всеобщото; счита се, че това е краен, пълзящ, беден и т.н. "емпиризъм". Но независимо от критикуемостта на Хюмовите положения, независимо от самовнушената любов към знание за същности, не може да не се отбележи, държим ли да бъдем честни, че в този тип философстване говори тъкмо идеята за свободата и самостойността, за равната оправданост и ценност на всяко познание, на всяко впечатление и в последна сметка - на всяка идея. Затова и Хюмовото дело "събужда от догматична . дрямка" тези, които сънуват само един сън с подозрението, че може да има и други. За онези, които в мнителността си са склонни да смятат, че техният сън е най-истински и че другите сънуващи по някакви причини крият същия този сън, Хюм остава винаги "бълнуващ" философ, който експлоатира възможностите на езика и формулира немислими парадокси като този, че "очакването на утрешния изгрев на слънцето почива само на вяра". Те не подозират обаче очевидния човешки факт, че все някога слънцето ще изгрее за последен път за всеки от нас и че сама по себе си добрата им надежда-упование в повтаряемостта прави от хората еднопосочни същества, някои от които лесно могат да си въобразят, че тъкмо тяхната посока е "най-правилната". А това, освен че е щастливо самодоволство, избива най-често в репресия спрямо другите, които естествено са грешни. И започва гигантомахията: наука срещу наука, религия срещу религия, народ срещу народ, човек срещу човек; защото, смятат добрите хора, някои науки са по-научни, някои религии - по-откровени, някои народи - по-надарени. При тези "сметки" няма как Хюм да не изглежда "по-малък философ", ако ли не - "антифилософ". Но не само евентуалните изводи от Хюмовите възгледи са причина за тоновете критики, които се стоварват върху неговия "Трактат...". Причина за това е и самото му схващане за причината, светая светих на философите поне от Аристотел насам.

Причина на причината

"Всяко нещо има причина. В непосредственото възприятие на нещата ние имаме работа с явления, зад които стои истинното им битие, което някак е позволило те да ни се явят така, както ни са се явили. На нас може да ни се струва, "чини", че нещата са това, което ни се явява, но по същество те са други, неявни и за да осъзнаем това, трябва да ги умозрем, т.е. да погледнем някак и зад тях, за да видим, че отвъд променливото им съществуване има непроменлива същност, която обосновава битието им не с достатъчно, а с абсолютно основание: Познаем ли го, ще можем да правим с абсолютна необходимост верни съждения не само за миналото и настоящето, но и за бъдещето на нещата; това ще могат да го правят и всички онези, които имат работа с тези неща: едно, защото нещата притежават непроменлива същност; друго, защото те биват познавани по всеобщи в самотъждествеността си закони. Така всички неща са предопределени, т.е. причинени: стоят и ще стоят винаги на един чин, на едно място в познанието; това място задейства битието им, просто, защото то е единство на всички времена и пространства, в които пребивава предметът и в този смисъл - обосновава самотъждествеността му. Очевидно това място не е точно този определен предмет, а е предусловие за съществуването му. В относителен смисъл всеки предмет може да бъде условие за наличие на други; в абсолютен смисъл такова условие е само един-единствен: субстанцията, т.е. това, което за своето съществуване и схващане не се нуждае от нищо друго. И ако всяко нещо има причина, то всички неща са причинени - поместени и задействани от, нея, предметът с най-много потенции за битие" - ето това би било резюме на заварената от Хюм, пък и останала до днес аргументация на причинността.
Трудно би могло да се твърди как точно Хюм стига до критиката на този тип разбиране: дали защото роля са изиграли светогледни, научни, опитни или просто екстравагантни схващания, задвижени от чисто психологическата нагласа да се каже нещо ново. Собствено това не е от особено значение. Далеч по-важно е друго: Хюмовата критика на реферираното схващане дава начало на освобождаване на философията от външни за нея - за мисловността - бариери; ако има такива, то те са единствено в рамките на опита на съзнанието.
И така, какви са основните моменти в неговото схващане за причината? Преди всичко за Д. Хюм причинността е отношение, което не се получава от априорни, постулирани заключения в стил "всяко нещо има причина и всички неща в последна сметка имат една причина", тъй като такива твърдения не могат да бъдат дадени никога във всеобщността на опитната им проверка: защото ние нямаме никакво просто впечатление за такова отношение, а още по-малко можем да, предполагаме, че дадени условия ще предизвикват едно и също следствие във всички времена и пространства. За това ние не можем да имаме опит: крайността ни на познаващи същества е достатъчно основание да се отхвърли някаква самотъждествена, неопитна способност за абсолютно схващане, крепено на абсолютно пребиваване. Само в относителен смисъл може да се даде предусловие, причинило някакво действие. Напр. счупването на един прозорец с камък еднакво добре би могло да се обясни както със здравината на стъклото (тя е недостатъчна, за да противостои на силата на хвърляне), така и със злия характер на хвърлящия; както със силата на ръката, така и с формата на камъка и пр. Да приемем, че от всички тези обяснения само едно е валидно за всички счупени от камък стъкла, би значело да отрежем многообразието на случаите или да забраним не само даден тип обяснение, но и даден тип възприятие, т.е. да се противим на опита. Разбира се, в последна сметка ние все даваме - в едно време и пространство - някакво обяснение, посочвайки някаква причина, но това се дължи не на субстанциални характеристики и на онтологични предпоставки, а най-вече на навика на съзнанието, закрепен в езика, по силата на привичката да възприемаме заедно две сами по себе си различни и онтологично несвързани впечатления; че нещо става след нещо не е никакво основание да смятаме, че то е станало поради първото: то е могло да стане и поради други, нямани актуално пред вид неща, останали по "различни причини" скрити за опита на съзнанието. Да отречем тяхното наличие би значело да си представим някои съзнания по-съзнателни, някои впечатления - по-впечатлителни, някои идеи - по-правилни. Ала тези представи никога не са научни: те просто са "научени" и преповтаряни "по навик".
Такъв навик присъства и във философията: да се търси една причина. Но дори и намирана, тя не е нищо повече от хипотеза, която получава хипертетични задачи: да обосновава свръхоснования. А както беше казано в началото, честността изисква да признаем понякога, а за философията винаги, трябва ли да остане научна, "невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки възможности". Не се ли стори това, се остава в рамките на вярата, чиито изисквания ритуализират разума и го карат да търси божества, на които следва да се подчинява.

detelina101
05-24-2009, 14:30
Хюм
(1711 - 1776)

\"За нашата философия няма нищо по-удобно от възприемането на известна степен на умерен скептицизъм, както и от честното признание на невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки способности.\"
Д. Хюм, Приложение към Трактат за човешката природа

Силата на скептика. Просветеният егоизъм. Английският емпиризъм. Впечатления и идеи. Причина на причинността.

\"Да се опълчиш срещу философията - това е най-добрият начин за философстване!\" - тази Паскалова максима сякаш оправдава истинността си във философстването на Дейвид Хюм, завършекът на класическия емпиризъм или на английския сенсуализъм, маркиран с имената на Бейкън, Лок и Бъркли; има някаква историческа ирония в това, че този завършек се осъществява от шотландец, автор и на прословутата за времето си \"История на Англия\". Приживе славата на Хюм не се дължи толкова на философията му, а най-вече на популярните есета върху морала и политиката, върху естествената история на религията, белязани и със скандалната известност на забранени от църквата книги. Но зад тази видимост се крие един упорит мисловен труд, чието осмисляне почти винаги е ставало повод за преоценка на философската традиция: примерът в това отношение с Кант е показателен. Думите на последния, че тъкмо философските работи на Хюм са го събудили от догматична дрямка, могат да се споделят от всеки, който подхожда с отговорност тъкмо към
философията. При това подхождане всяко заобикаляне на Д. Хюм е късогледо: защото дори и да се смята, че философските очила на шотландския мислител са със сбъркани диоптри, то си струва да се отбележи, че чрез тях философските теми и предмети се явяват в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции и говори далеч по-добре за физиологично здравата ретина отколкото самовнушеното предимство на зрящите без помощни средства.
Погледът към света, изработването на \"очилата\" става у Дейвид Хюм още на млади години: след едно \"противно\", както той пише, следване на право и след бързо приключила търговска дейност синът на шотландски земевладелци от аристократичен произход се намира във Франция, където в тригодишна оттегленост от практиката работи върху трактата, осигурил му трайно място в историята - именно върху \"Трактат за човешката природа\". Книгата, излязла през 1739 г., не се радва на особен интерес, но това надали е смутило младия и автор който вече е решил за себе си светогледните проблеми и е изработил методика за оценка на природните явления, обществените събития и междучовешките отношения. Накъсо тази методика може да бъде представена с думата \"скептицизъм\", но не в смисъла на \"недоверие\", а в смисъла на отказ от прекалено предоверяване на видимост, традиция, авторитети, институции; за този отказ помага най-вече трезвият и честен разум, който не се отказва единствено от призванието си - да мисли самостоятелно. А това значи - не се отказва и от самоутвърждаването си. Понякога това може да доведе до \"разумен егоизъм\", който обаче е по-сигурен съветник в жизнените дела от един \"сантиментален алтруизъм\": защото алтруизмът не рядко предявява претенции в стил \"така се прави от любов към другия\", пропускайки да отбележи, че \"другия\" има може би \"други\" цели и съвсем не споделя това, което - \"пак други\" - считат за негово право. А жизненият път на Д. Хюм показва, че той винаги е отстоявал правата си и е постъпвал самоутвърдително: когато \"Трактатът...\" срещнал упоритото неразбиране на традиционно възпитаваната публика, Хюм не толкова се отказал от философията, а решил да се утвърди като мислител с други, на пръв поглед по-разбираеми средства: с есета. Средствата се сменили, но целта останала, допълнена вече с едно решаващо условие: личното самоутвърждаване е и саморазкриване на разума. И това не е \"моя\" или \"твоя\" разум, а човешкият разум в неговите цели и действия; за неговото явяване в чист вид е отговорен честният мислител, който отново не е алтруист или сантиментален повествовател на разумни геройства, а е само \"описател\" на нещата - такива, каквито се явяват, но никога - каквито трябва да бъдат. Нямало как този възглед да не настрои срещу себе си всички \"доброжелатели на човечеството\": те забранили Хюмовите есета като \"неморални и безбожни\" и отхвърлили всякакви опити на автора им да получи професура. Което било твърде естествено: алтруистите видяли опасност за хората, които - нали по природа са грешни? - лесно биха се подали на изкушения. А изкушенията били много: те почвали от изящния Хюмов стил на писане и свършвали с твърдения, че нямало никакво основание да се приемат догми за първородни грехове или небесни царства, за избрани народи или богопомазани хора. Хюм смятал, че цялата тази догматика се крепяла на търговията и икономиката и тъкмо това трябвало да се разкрие, за да се премахнат заблудите и да се изчистят науките от първопричини. Не само той мислел така: в тази мисловност се включват плеяда хора, пръснати из Европа, но събрани в семейството на просветителите.
Най-здраво това семейство било във Франция; то образувало кръга на енциклопедистите, с които Хюм отдавна поддържал приятелски връзки. След като той видял събраните си съчинения в Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) от 1761 г. и след като си намерил добра работа във Франция (нали все пак бил и егоист?), той напуснал родината си; напуснал и упоритата литературно-изследователска работа, предоставяйки труда по оформянето, издаването и разпространението на книгите си на посредници. Последните постоянно го молели да напише нещо ново: нов том към седемтомната история на Англия, нови есета към \"Изследването на принципите на морала\", нови статии към онези за търговския баланс, за държавния кредит и парите, за принципите на политическата икономия; Хюм не се оставял да бъде увещаван: той отвръщал на молбите с отказ, казвайки, че бил \"твърде стар, дебел, мързелив, пък и много богат, за да пише\". Изглежда, че е лъгал: след смъртта му в архивите намерили много нови работи, а и поправки върху старите, които вероятно правил в последните си дни в Единбург.

Английският емпиризъм

Философското дело на Д. Хюм продължава една основна за новото време традиция; то и я завършва, за да оформи класическия вид на такъв тип аргументация и изследване, който и днес се нарича \"емпиристки\", т.е. насочен към непосредствено даденото в сетивността като външен предмет; затова тази традиция понякога се нарича и \"сенсуалистка\". За разлика обаче от \"континенталния сенсуализъм\", мотивиран от Декартовата идея за механичността на външния свят, \"островният\" се крепи не толкова на цялости и принципи, а на конкретни предмети, избрани за символи на всеобщността а непосредствено видими от всеки познаващ субект: защото познанието се основава тъкмо на сетивността и нейното изследване по същество е изследване и на висшите, умозрими етажи на знанието. Ако не се връщаме чак до Роджърбейкъновите разяснения на вещността или до английските францисканциноминалисти, можем да кажем, че емпиристката традиция започва с Френсис Бейкън и с прословутия му индуктивен метод за възстановяване на науките; за много изследователи с Фр. Бейкън започва и науката на Новото време.
Това начало се характеризира с отказ от хиперболизиране на \"душата\" като условие за познание и съответно - с утвърждаване на конкретния сетивен предмет като основа на всеки познавателен и практически акт. По-нататък \"началото\" се поставя и с разбулването на заблудите, в които по природа попада ума или ги има вродени: говорейки с езика на Бейкън, това значи да се отхвърлят идолите, които господстват в познанието. Четири са тези идоли: на рода, според, които човек е склонен да съди за нещата по аналогия със собствените си способности; на пещерата, според които човек вмъква нещата в убежището на своите навици, възпитание и условия, както и в изискванията на телесната си природа; на пазара, според които човек е склонен да прави пряка връзка между думите и нещата и да смята, че словесно може да променя вещния свят, макар и думите нерядко да се обръщат срещу разума; и най-сетне, идоли на театъра, които принуждават да се маскираме с авторитети, а да не вярваме на опита си. А тъкмо опитът е този, който ни дава критерия за истина на познанието, Дории упгилитарен, този критерий е трезв, и ни помага, смята Бейкън, да владеем природата, подчинявайки и се.
От друга страна, емпиристката традиция се утвърждава от Томас Хобс, за когото единствено съществуващо е тялото, вещта (това се нарича и \"реизъм\" или \"соматизъм\"), докато ума е само способност на; едно тяло да свързва необходими за него представи и да ги \"пресмята\" с оглед на пребиваването си сред другите неща: естествено за това помагат най-вече сетивата; След Хобс Джон Лок ще утвърди тезиса, че \"няма нищо в интелекта, което преди да не е било в сетивата\", за да последва оттук и изводът, че сетивността ми дава онези качества на предметите, които изпълват \"чистата дъска\" на нашето познание: едва след такова изпълване то може да действа самостоятелно, т.е. да \"рефлектира\". Ала рефлексията е оправдана само когато отново се насочи към външния свят, към качествата - Лок ги нарича и идеи - на предметите. Някои от тези качества ни се представят като необходими за съществуването на предметите и тях Лок нарича \"първични\" (протяжност, форма, число, движение), докато има и такива, които са се получили от намесеността на познаващия в дадеността на предмета, от смесването на \"сетивните възприятия с познанието: те са \"вторични\" - цветове, вкусове, миризми и Т.Н., които не са решаващи за битието и познанието на предмета. В някакъв смисъл те са само знаци за реално съществуващото, но с този възглед Лок поставя мината под познанието и битието, която Джордж Бъркли не пропуска да взриви. Това той прави не само по идеологически причини (Бъркли е англикански епископ и вижда целта си в опровергаването на материализма), а и по чисто логически; освен това роля изиграва Бърклиевата частнонаучна практика - неговите занимания с теорията на зрението, с изследване на сляпородени дават и емпиричната, опитна основа на критиката, която провежда срещу Локовите трудове. Става въпрос за следното: ако ние познаваме само идеи, които представят \"външен свят\", нямаме никакви основания да допускаме разделение между първични и вторични качества в реалността, която освен това е винаги идейно представена\" тъкмо в съзнанието ни; нямаме и основание да хипостазираме някаква външна реалност: единствено познаваемото са идеите в духа ни, които биват съзерцавани от същия този дух. Затова според Бъркли съществуването на нещо е тъждествено с неговото възприятие и тъй като последното става в духа, то е логично да се допусне, че нещата са комплекс от възприятия, чиято субстанция е духовна. Гаранция за това, че има все пак някаква опора, която ни дава право да говорим, че битието на нещата не е само субективно, Бъркли открива в един пределно възприемащ дух: в Бога, който съзерцава както нас, така и вещния свят - разбира се, за да има съществуване, когато човек актуално не възприема. (Примерът, който Бъркли дава, е може би тривиален, но пък класически:\" когато ние, възприемащите, излезем от стаята, където сме видели тези и тези неща, не бихме имали основание да твърдим, че нещата остават в стаята такива, каквито са, ако не приемем, че след напускането те биват съзерцавани и гарантирани, от един. мощен дух, който в едно с това възприема и нас.)
В това развитие на класическия емпиризъм се вижда едно нарастващо недоверие към пределните онтологически инстанции, изтълкувани в материален, вещен смисъл. Дейвид Хюм, възпитаван в тази тематична, понятийна и чисто терминологична традиция, прави още по-решителни изводи.

Феноменализмьт

Основното философско произведение на Хюм - \"Трактат за човешката природа\" - има за цел това, което целят всички класици на философията: обосноваването на истинното познание чрез откриване на истинен метод и чрез опитнофактична проверка на получените от общите положения данни, т.е. чрез демонстрация и на истинно битие. Но докато традицията, поне от Платон до Хюм, намира тези основания в онтологически гаранти на многообразието (все едно дали те са материална, духовна субстанция или божествени същности, образци и идеи), Хюм насочва погледа си към това, което е даденост на познанието и за което не може да се допусне, че е дериват, модус или представа, упълномощена да изразява \"реалност\": защото няма никакъв смисъл да се умножават същностите (тук Д. Хюм е последователен \"окамист\") и да се утвърждават непосредствено непредставени неща.
Нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, твърди Хюм. Самите впечатления се делят на прости и сложни; прости са отделните чисти усещания, напр. тези за цвят, форма, вкус, температура; сложни са непосредствено възприеманите предмети, начините на взаимодействие между тях, отношенията на близост, време, тъждество, прилика и причина. В познанието впечатленията са представени като идеи, спомени за опита на възприятието. Затова, както и впечатленията, идеите са прости и сложни и разликата между тях е само в адекватността на представата: колкото по-непосредствено се представя идейно едно впечатление, толкова по-адекватно е то. С други думи: пълното тъждество в опита между впечатление и идея, почиващо на времева близост, а в идеален случай - на непосредственост или сливане, осигурява истинността в познанието най-вече защото така изчезва разликата между явление и същност, все едно как ще е предположена тя: дали като приписване на същностни черти на възприятието или на мисленето, на вътрешния или външен опит. В тази Хюмова представа се изразява собствено смисълът на феноменализма: отказът от разделение между явление и същност. Доведен до край, феноменализмът отрича обаче всяка самотъждественост, която философската традиция приема за гаранция на пълното познание на отделния предмет: бидейки включен винаги в определен тип познавателно отношение, предметът никога няма \"ето тази същност\"; той се явява в калейдоскопа на впечатленията като сноп от възприятия, като сложна идея, родила се от дейността на ума. Умът е способност да се създаде предмет, но той никога не е тъждествен извън непосредствеността на мисленето за него: защото в друг миг и на друго място, от друг познаващ и с друга насоченост предметът, разбира се, не е \"първият\". Това, което се приема за \"ето този предмет\", е обща представа, закрепена в съзнанията на познаващите чрез езикови навици и опитни тъждествености, чрез спомнена едновременност. Но и навиците, и опитът, и спомените могат да бъдат различни, както впрочем и езиците и ето защо, смята Хюм, не може да се допусне самотъждествен гарант на предметно съществуване; ето защо не може да има един единствен субект и един единствен обект, надарен с изключителни способности да носи всички неща или да ги произвежда по един и същ начин. Оттук лесно се извежда и това, че догматичността (за Хюм това значи и господстващо мнение, навик, опитно удобство и пр.) в утвърждаването на някакви субстанции е една и съща както при постулирането на материя, така и при приемането на крепящ нещата дух. Затова Хюм обръща типа критика, която Бъркли отправя към Лок, към самия Бъркли, за да отрече и необходимостта от духовна субстанция и да сведе всеки субстанциализъм само към мига, в който се утвърждава нещо, което от своя страна, не ни дава никакво право да твърдим, че в някой друг миг такова утвърждаване ще е адекватно: субстанцията е само знак, дума, която блокира и ограничава типа осмисляне.
В традицията на философията такъв тип аргументация се критикува ожесточено; обвинява се в \"агностицизъм\", т,е. в утвърждаване на \"непознаваемостта\"; отбелязва се, че така се разрушава философията като знание за всеобщото; счита се, че това е краен, пълзящ, беден и т.н. \"емпиризъм\". Но независимо от критикуемостта на Хюмовите положения, независимо от самовнушената любов към знание за същности, не може да не се отбележи, държим ли да бъдем честни, че в този тип философстване говори тъкмо идеята за свободата и самостойността, за равната оправданост и ценност на всяко познание, на всяко впечатление и в последна сметка - на всяка идея. Затова и Хюмовото дело \"събужда от догматична . дрямка\" тези, които сънуват само един сън с подозрението, че може да има и други. За онези, които в мнителността си са склонни да смятат, че техният сън е най-истински и че другите сънуващи по някакви причини крият същия този сън, Хюм остава винаги \"бълнуващ\" философ, който експлоатира възможностите на езика и формулира немислими парадокси като този, че \"очакването на утрешния изгрев на слънцето почива само на вяра\". Те не подозират обаче очевидния човешки факт, че все някога слънцето ще изгрее за последен път за всеки от нас и че сама по себе си добрата им надежда-упование в повтаряемостта прави от хората еднопосочни същества, някои от които лесно могат да си въобразят, че тъкмо тяхната посока е \"най-правилната\". А това, освен че е щастливо самодоволство, избива най-често в репресия спрямо другите, които естествено са грешни. И започва гигантомахията: наука срещу наука, религия срещу религия, народ срещу народ, човек срещу човек; защото, смятат добрите хора, някои науки са по-научни, някои религии - по-откровени, някои народи - по-надарени. При тези \"сметки\" няма как Хюм да не изглежда \"по-малък философ\", ако ли не - \"антифилософ\". Но не само евентуалните изводи от Хюмовите възгледи са причина за тоновете критики, които се стоварват върху неговия \"Трактат...\". Причина за това е и самото му схващане за причината, светая светих на философите поне от Аристотел насам.

Причина на причината

\"Всяко нещо има причина. В непосредственото възприятие на нещата ние имаме работа с явления, зад които стои истинното им битие, което някак е позволило те да ни се явят така, както ни са се явили. На нас може да ни се струва, \"чини\", че нещата са това, което ни се явява, но по същество те са други, неявни и за да осъзнаем това, трябва да ги умозрем, т.е. да погледнем някак и зад тях, за да видим, че отвъд променливото им съществуване има непроменлива същност, която обосновава битието им не с достатъчно, а с абсолютно основание: Познаем ли го, ще можем да правим с абсолютна необходимост верни съждения не само за миналото и настоящето, но и за бъдещето на нещата; това ще могат да го правят и всички онези, които имат работа с тези неща: едно, защото нещата притежават непроменлива същност; друго, защото те биват познавани по всеобщи в самотъждествеността си закони. Така всички неща са предопределени, т.е. причинени: стоят и ще стоят винаги на един чин, на едно място в познанието; това място задейства битието им, просто, защото то е единство на всички времена и пространства, в които пребивава предметът и в този смисъл - обосновава самотъждествеността му. Очевидно това място не е точно този определен предмет, а е предусловие за съществуването му. В относителен смисъл всеки предмет може да бъде условие за наличие на други; в абсолютен смисъл такова условие е само един-единствен: субстанцията, т.е. това, което за своето съществуване и схващане не се нуждае от нищо друго. И ако всяко нещо има причина, то всички неща са причинени - поместени и задействани от, нея, предметът с най-много потенции за битие\" - ето това би било резюме на заварената от Хюм, пък и останала до днес аргументация на причинността.
Трудно би могло да се твърди как точно Хюм стига до критиката на този тип разбиране: дали защото роля са изиграли светогледни, научни, опитни или просто екстравагантни схващания, задвижени от чисто психологическата нагласа да се каже нещо ново. Собствено това не е от особено значение. Далеч по-важно е друго: Хюмовата критика на реферираното схващане дава начало на освобождаване на философията от външни за нея - за мисловността - бариери; ако има такива, то те са единствено в рамките на опита на съзнанието.
И така, какви са основните моменти в неговото схващане за причината? Преди всичко за Д. Хюм причинността е отношение, което не се получава от априорни, постулирани заключения в стил \"всяко нещо има причина и всички неща в последна сметка имат една причина\", тъй като такива твърдения не могат да бъдат дадени никога във всеобщността на опитната им проверка: защото ние нямаме никакво просто впечатление за такова отношение, а още по-малко можем да, предполагаме, че дадени условия ще предизвикват едно и също следствие във всички времена и пространства. За това ние не можем да имаме опит: крайността ни на познаващи същества е достатъчно основание да се отхвърли някаква самотъждествена, неопитна способност за абсолютно схващане, крепено на абсолютно пребиваване. Само в относителен смисъл може да се даде предусловие, причинило някакво действие. Напр. счупването на един прозорец с камък еднакво добре би могло да се обясни както със здравината на стъклото (тя е недостатъчна, за да противостои на силата на хвърляне), така и със злия характер на хвърлящия; както със силата на ръката, така и с формата на камъка и пр. Да приемем, че от всички тези обяснения само едно е валидно за всички счупени от камък стъкла, би значело да отрежем многообразието на случаите или да забраним не само даден тип обяснение, но и даден тип възприятие, т.е. да се противим на опита. Разбира се, в последна сметка ние все даваме - в едно време и пространство - някакво обяснение, посочвайки някаква причина, но това се дължи не на субстанциални характеристики и на онтологични предпоставки, а най-вече на навика на съзнанието, закрепен в езика, по силата на привичката да възприемаме заедно две сами по себе си различни и онтологично несвързани впечатления; че нещо става след нещо не е никакво основание да смятаме, че то е станало поради първото: то е могло да стане и поради други, нямани актуално пред вид неща, останали по \"различни причини\" скрити за опита на съзнанието. Да отречем тяхното наличие би значело да си представим някои съзнания по-съзнателни, някои впечатления - по-впечатлителни, някои идеи - по-правилни. Ала тези представи никога не са научни: те просто са \"научени\" и преповтаряни \"по навик\".
Такъв навик присъства и във философията: да се търси една причина. Но дори и намирана, тя не е нищо повече от хипотеза, която получава хипертетични задачи: да обосновава свръхоснования. А както беше казано в началото, честността изисква да признаем понякога, а за философията винаги, трябва ли да остане научна, \"невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки възможности\". Не се ли стори това, се остава в рамките на вярата, чиито изисквания ритуализират разума и го карат да търси божества, на които следва да се подчинява.

ЛИТЕРАТУРА
1. Д. Хюм, Трактат за човешката природа, С, 1986.
2. Е. Панова, \"Безсмъртните идеи на Трактат за човешката природа\", в предговора на посоченото издание.
3. Е. Панова, Основни проблеми във философията от Бей-кън до Маркс, С, 1987 (трето издание), стр. 73-87.
4. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, С. 1982, т. 3, стр. 440 и сл.
Задачи .\"
,1. Анализ на гл. VIII на \"Трактат за човешката природа\" -За причината на вярата.
2. Ако приемем, че е валидно \"след нещо, следователно -поради него\", можем ли да обосновем и това: а) \"преди нещо в пространството, следователно - след нещо във времето\" и б) \"зад нещо във времето, следоватечно преди него в пространството\"?
3. Кое подрежда света: причинното обяснение или вярата?.

Книгопис
• „A Treatise of Human Nature: Being an Attempt to introduce the experimental Method of Reasoning into Moral Subjects“ („Трактат за човешката природа“; в три тома; 1739–40)
• „An Abstract of a Book Lately Published: Entitled, A Treatise of Human Nature, etc., Wherein the Chief Argument of That Book Is Farther Illustrated and Explained“ (1740)
• „Essays Moral and Political“ („Есета за морала и политиката“; 1741–2)
• „A Letter from a Gentleman to His Friend Containing Some Observations on Religion and Morality“ (1745)
• „An Enquiry Concerning Human Understanding“ („Изследване върху човешкия разум“; 1748)
• „An Enquiry Concerning the Principles of Morals“ („Изследване върху принципите на морала“; 1751)
• „Political Discourses“ („Политически беседи“; 1752)
• „The History of England“ („История на Англия“; 1754–62)
• „Four Dissertations“ (1757)
• „A Concise and Genuine Account of the Dispute Between Mr. Hume and Mr. Rousseau“ (1766)
• „The Life of David Hume, Esquire, Written by Himself“ (1777)
• „Dialogues Concerning Natural Religion“ (1779)

gabi_94
05-25-2009, 09:54
http://download.pomagalo.com/11276/mikelandjelo+buonaroti/?search=12284308&po=1
http://download.pomagalo.com/49448/mikelandjelo+buonaroti+biografiya/?search=12284386&po=2
http://download.pomagalo.com/116776/rafaelo+sancio/?search=12284433&po=1
http://download.pomagalo.com/80551/leonardo+da+vinchi/?search=12284476&po=8
http://download.pomagalo.com/4010/leonardo+da+vinchi+1452+1519/?search=12284517&po=1

ето тези неща ми трябват!!! Множко са, но трябва да си избера три от тях и не знам кое е най-подходящо! Много ми е спешно! Благодаря предварително на този който ги изтегли!

iveetyy
05-25-2009, 10:57
http://download.pomagalo.com/3931/family/?search=12287616&po=1

kamelchety
05-25-2009, 11:17
здравейте трябват ми тези линкове http://download.pomagalo.com/1251/politicheski+borbi+v+bylgariya+v+perioda+1919++192 3g+upravlenie+na+bzns/?po=1
http://download.pomagalo.com/241459/upravlenie+na+bzns+1919+1923/?po=5
http://download.pomagalo.com/157613/upravlenie+na+bzns/?po=3

Slashy
05-25-2009, 15:25
http://download.pomagalo.com/42540/radioaktivnost+radioaktivni+lychi+i+tyahnoto+prilo jenie/
плийс

mareto_berk
05-25-2009, 15:52
http://download.pomagalo.com/122500/kym+kogo+bih+se+obyrnala+s+molitveni+dumi/?po=1
http://download.pomagalo.com/30407/kym+kogo+bih+se+obyrnal+s+molitveni+dumi/?po=2
http://download.pomagalo.com/168297/kym+kogo+bihme+se+obyrnali+s+molitveni+dumi/?po=3
:S

detelina101
05-25-2009, 16:29
"Един човек с необуздан полет на въображението се бори за своя духовен идеал. Микеланджело - за мнозина от съвременниците си той остава неразбираем и странен. Вдъхновявало го е съзнанието, че мощта на неговите образи би пробудила у тях духовната енергия, потребна, за да се противопоставят на заплахата от национално заробване. А го постига участта да надживее вярата на ренесансова Италия в съвършенството на човешкия разум".
Джорджо Вазари

Микеланджело Буонароти (Michelangelo Buonarroti), роден през 1475 г. в Капрезе, Тоскана, е италиански скулптор, живописец, график, архитект и поет, представител на флорентинско-римската школа. Изучава живопис при известния флорентински живописец Доменико Гирландайо, а скулптура – при Бертолдо ди Джовани в прочутата художествена "платоновска" академия на Медичите, основана от управителя на Флоренция Лоренцо Великолепни. Флорентинският неоплатонизъм като хуманистическо учение за "високото призвание на човека" е продължение на доктрината на късноантичните неоплатоници и раннохристиянските писатели. Търсенето на съвършената форма на въплъщение на идеята за прекрасното е "резултат на дълъг и упорит труд". Важна роля за творческото развитие на Микеланджело като живописец и скулптор имат творбите на Джото, Донатело и Мазачо, както и образците на античното изкуство ("Лаокоон", "Белведерския торс").
Микеланджело е един от най-разностранните гении на Високото Възраждане. Той е преди всичко скулптор, макар че неговите най-грандиозни замисли са реализирани в живописните му творби, които представляват синтез на пластичност, драматизъм и реализъм – те са израз на преклонението на твореца пред съвършенството на човешката красота. Съсредоточавайки цялото си внимание върху човешката фигура, художникът пределно лаконично обозначава мястото на действието, пространството при него няма самостоятелно значение и се оформя в резултат на разположените на преден план фигури, определя се от техните движения и ракурси, а композицията придобива пластическа релефност.
Животът и творческата дейност на Микеланджело преминават във Флоренция и Рим. И там на площада на Синьорията или в базиликата "Св. Петър" остават неговите гениални скулптурни творби, повлияни от духа на античността - Пиета и Давид. Флорентинците нарекли фигурата на епическия герой Гигантът, защото тя била висока над 5 метра! От първата скулптурна работа на Микеланджело, реализирана през 1492 г. – релефа Битката на кентаврите с лапитите, гробницата на Медичите, където в алегориите на Деня, Нощта и Здрача скулпторът прониква в дълбините на човешката душа, до последните Пиета Ронданини, (1564 г.) и недовършената творба Сваляне от кръста с автопортрета на възрастния автор - творчеството на Микеланджело изразява една непозната дотогава одухотвореност и динамичност на пластическия изказ – ваятелското въображение на твореца сякаш се опиянява от възможността да покаже напрежението на мускулите, извивките на телата, стихията на една вътрешна борба... Много са творенията, които носят название Мадона или Пиета, но именно в последната Пиета Ронданини, неговия прощален разговор с мрамора – великият ваятел като че ли е вложил целия синтез на унинието, самотата и страданието, с които е белязан животът му.
Характерният стил в творчеството на Микеланджело като живописец откриваме още в първите му творби – Мадона Дони (1503 г.), Светото семейство и проекта на неосъществения стенопис в Палацо Векио Битката при Кашина. Но най-пълен израз те получават в едно от най-великите негови произведения – стенописите на потона на Сикстинската капела, които художникът рисува по поръчка на папа Юлий ІІ. Те представляват девет композиции с библейска тематика, разположени на повърхност с площ повече от 500 кв. метра, които художникът рисува, в продължение на четири години.
През 1541 г. Микеланджело завършва живописния декор на Сикстинската капела с грандиозната фреска Страшния съд, с размери 17 х 13,3 метра, разположена на олтарната стена. Творбата е изпълнена в нарушение на каноните на традиционната иконографска живопис, нейният автор придава на религиозната тема смисъла на човешка трагедия - внушителната лавина от човешки тела създава потресаващия образ на трагическа катастрофа, въплъщение на идеята за свършека на света - Страшният съд е представен като Гняв Божи (Dies irae), като Ден на гнева.
За откриването на фреската дошъл новият папа Павел ІІІ. Придружавали го кардинали и сановници. Картината, която те видели предизвикала изумлението им. Голяма част от образите във фреските имали чертите на техни съвременници. Папският церемониалмайстор, който отдавна бил в конфликт с художника, видял с ужас, че Микеланджело го е поставил в Ада между осъдените. Възмутен, сановникът се обърнал към папата с молба Микеланджело да бъде наказан за своята волност, а портретът му да бъде заличен от стенописа. Папа Павел ІІІ бил остроумен човек и се обърнал към сановника с думите: "Ти знаеш, че аз имам власт над Рая, над Чистилището също, но над Ада – не! Оттам не мога да те извадя! За тебе няма спасение!".
Творческият гений на великия ренесансов майстор се проявява и в областта на архитектурата. С изключителен творчески размах, Микеланджело открива нови измерения на синтеза на архитектурата с другите пластични изкуства. Той е автор на няколко реализирани архитектурни проекта: Параклиса "Сан Лоренцо" във Флоренция (фасадна композиция), Библиотека "Лоренциана" в Рим, Порта "Пиа" във Флоренция, реконструкция на намиращия се в центъра на Рим Капитолийски хълм. На 71-годишна възраст творецът получава нова голяма задача - да продължи строежа на купола на катедралата "Свети Петър", която е започната от Браманте, строена после от Рафаело Санти, а след неговата преждевременна смърт отново променяна и преработвана. Творецът успял да направи само дървен модел, според който бил построен по-късно куполът й. Разположен на височина 132,5 м, той се виждал от всички точки на града.
"Истинското изкуство не е нищо друго освен копие на съвършенството, на Бога, сянка от четката, с която той сам рисува, една мелодия, един стремеж за съзвучие…"- пише Микеланджело в края на своя живот. Всъщност раздвоението между строгата християнска нравственост и яснотата на свободния античен дух съпътства цял живот духовния мир на твореца.
Микеланджело Буонароти умира в своята работилница в Рим на 18 февруари 1564 г. на 89-годишна възраст. Погребан е тържествено в църквата "Санта Кроче" във Флоренция, редом до друг велик флорентинец – Данте Алегиери.

detelina101
05-25-2009, 16:30
Микеланджело Буонароти!!! Какви мисли нахлуват в главата ти, читателю, когато чуеш това име (или по-скоро когато го прочетеш на екрана на монитора)? В следващите няколко небрежно “драснати” реда аз ще ти разкажа за мислите, които обсебват моето съзнание при споменаването на това име (между другото не е онзи Микеланджело от “Костенурките нинджа”).

Никак няма да е пресилено, ако се каже че Микеланджело Буонароти е един от най-гениалните хора, които някога са се раждали на планетата Земя (изкушавам се да кажа “и в целия Млечен Път”). Самотен, необикновен гений, надарен с невиждан замах и сила, които не могат да се сравнят с нищо преди или след него, Микеланджело още приживе получил прозвището “титанът с четирите души”, защото бил едновременно скулптор, живописец, архитект и поет.

Микеланджело се появил на бял свят на 6 март 1475 г. в селцето Капрезе, недалеч от Флоренция. Баща му, Лодовико Буонароти Симони, бил dolce far niente (приятен безделник), който малко след раждането на Микеланджело загубил работата си като кмет на Капрезе и всъщност почти никога вече не получил добра работа. Майка му, Франческа Миниато дел Сера, била с много крехко здраве и затова малкия Микеланджело бил даден на жената на един каменар, за да го откърми. Много години по-късно той се шегувал, че е всмукал любовта към мрамора още с това мляко.

Микеланджело имал щастието да прекара младежките си години в люлката на италианския Ренесанс – Флоренция. Между 1450 и 1550 г. този град бил центърът, в който се събирали, разговаряли и спорели художници, мислители, поети, политици, писатели и учени. Общото между всички тях била манията им по древногръцката култура и изкуство. Микеланджело искал да стане художник и въпреки протестите на Лодовико, на 13 години той постъпил в ателието на флорентинския живописец Гирландайо, за да се учи. Две години по-късно Микеланджело напуснал, тъй като смятал, че е научил от Гирландайо всичко, което има за научаване. По-съществената причина обаче била твърде силното му влечение към скулптурата. През целия си живот, въпреки твърде разнообразните си творчески постижения, Микеланджело се смятал преди всичко за скулптор.
Най-доброто място, където можело да се учи скулптура във Флоренция била градината на Лоренцо ди Медичи, наричан Великолепни. Там се намирала най-голямата колекция антични статуи, а учител на Микеланджело в скултурата станал Бертолдо ди Джовани, който пък бил ученик на прочутия скултор от XV в. Донатело (нали вече сте наясно, че не си говорим за “Костенурките нинджа”). Маестро Бертолдо внушил на ученика си почит към античните форми и в ранните творби на Микеланджело се чувствало, че той черпи вдъхновение от тях, но се усещало и нещо уникално и необикновено, което щяло да го изведе до неподозирани върхове в изкуството на скултурата (и не само в това изкуство). Необикновеният талант на младия скулптор направил силно впечатление на Лоренцо Великолепни и той му отворил широко вратите на своята резиденция. В това почти вълшебно място Микеланджело се запознал с всички велики мислители на своето време, научил много за изкуството и покровителството и се докоснал до древната научна мисъл и изкуство. Лоренцо бил първия покровител (работодател по-модерно казано) на Микеланджело и, което е по-важно, той се превърнал за него в бащата, който Лодовико никога не успял да бъде.
За съжаление през 1492 г. Лоренцо умрял и Микеланджело трябвало да напусне градината със скултурите и маестро Бертолдо. Това много го разочаровало и той дълго време нямал вдъхновение за работа. През това време Микеланджело се преселил временно в света на мъртвите – в манастирската болница “Санто Спирито” във Флоренция той правел дисекции на мъртвите, които били докарвани в болницата. Това разбира се било незаконно, защото Светата Римокатолическа църква не позволявала да се оскверняват така телата на покойниците. Това обаче никак не спряло Микеланджело да научи много за строежа на човешкото тяло – знания, които по-късно били извънредно ценни при рисуването и ваянето на голи фигури.

В началото на 1496 г. Микеланджело вече бил в Рим, където две години по-късно изваял прочутата си “Пиетa” (pieta, ит – състрадание). Тази скулптура, представляваща Дева Мария с мъртвия Христос, който лежи в скута и, е един от най-големите шедьоври на световната скулптура. Няма патетични жестове! Няма сълзи! Ни вопъл, ни стон! И все пак страданието на Мадоната, съсредоточено в погледа върху отпусната ръка на Христос, се чувства толкова силно. В това според мен е силата на изкуството въобще – не е нужно да си учил, да знаеш или да разбираш нещо специално. Необходимо е само да си човек и да чувстваш.

detelina101
05-25-2009, 16:32
Рафаело Санцио

италиански художник

Роден: 6 април 1483 г.Урбино, Италия
Починал: 6 април 1520 г.Рим, Италия


Рафаело Санцио (или Рафаело Санти), е италиански художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Високия Ренесанс, който обхваща периода от самия край на 15 век до първите години на 16 век. Въпреки краткия му живот Рафаело оставя след себе си огромно живописно наследство. Още по свое време той се прочува като „художник на Мадони”, голяма слава му донасят и неговите фрески в станците на Ватикана. В наше време Рафаело е смятан за един от тримата големи художници на Ренесанса, заедно с Микеланджело и Леонардо да Винчи.

Биография и ранно творчество
Роден в Урбино през 1482, син на провинциалния художник и поет Джовани Санти, от от когото получава своите. Когато Рафаело навършва 12 години, баща му го води в Перуджа в ателието на Пиетро Перуджино. В годините начиракуване той помага на своя учител за картината "Предаване на ключовете на Апостол Петър". Първата му самостоятелна поръчка тази за Цита ди Кастело, която рисува с маниера на умбрийската школа - красиви линии, сдържаните ритмични движения на строгите перуджови фигури. През 1501 и 1502 година той прави два диптиха. Първият има два сюжета - "Трите грации" и "Сънят на рицаря", а вторият е "Свети Георги в борба с дракона". И в двата диптиха се забелязва влияние на античното изкуство.

Флорентински период
През 1503 г. Рафаело заминава за Флоренция, където се запознава с творчеството на Леонардо да Винчи, Микеланджело и Донатело. Под влияние на тяхното изкуство стилът му става по-раздвижен, а познанията му се обогатяват. По това време той се сприятелява в монаха-живописец Фра Бартоломео. Именно във Флоренция Рафаело се прочува със своите Мадони и се позветява изцяло на тях. През 1504 Рафаело прави първата си значителна творба - "Обручение Богородично", в която се насочва към нови идеи и и композиционни решения. Същата година той рисува „Мадоната на великия херцог”, отличаваща се със стога красота, за разлика от по-късните меки и миловидни образи. Като подарък за Леонардо също съдава „Мадоната с щиглеца”(1505), където изобразява Богородица с младенеца и малкия Йоан, който подава на Исус птица щиглец, символ на плодовитостта. В нея е използвана пирамидалната композиция на Леонардо. Други негови творби от този период са "Млада жена с еднорог"(1505), портрет на Анджело и Магдалена Дони (1505), "Полагане в гроба" и "Оплакване на Христа"(1507), "Мадона Естерхази" и "Хубавата градинарка"(1508).

Римски период
„Атинската школа“През 1509 година Рафаело получава поръчка от папа Юлий II, за да проектира и изпише три от Ватиканските станци - станца дела Сигнатура, Станца ди Елеодоро и станца Залия. Най-известните му творби са фреските в Станца де ла Сигнатура (Залата на печата) - „Атинската школа“ и „Диспутът за Светото писание“. „Атинската школа“ (1509-11) е пример за използването на линейната и въздушна перспектива. В нея Рафаело изобразява много от великите философи, поети и мислители на античността, като Аристотел, Платон, Питагор, Хераклит и Птолемей.

Освен фрески в Рим Рафаело прави и множество живописни картини. Красивата дъщеря на хлебар от Трастевере той изобразява в "Дона Велата"(1512-13); Праз 1513 той създава едно от най-известните си произведения - "Сикстинската мадона". В нея Мадоната има излчъване на кралица, въпреки скромното со облекло, заобиколена от папа Сикст и св. Варвара. Рисува и много други картини с религиозни и мистични сюжети. Сред тях са "Св. Цецилия" и кръглата "Мадона Алба" (1511). Една от последните му творби е "Преображение Христово", поръчка на Джулио ди Медиано.

Като архитект Рафаело е автор на вила „Мадама“ — образец на ренесансовата архитектура. Дворецът Пандолфини във Флоренция е също по проект на Рафаело. Портретите му са сред най-ценните и известни творби от Ренесанса. Умира на 37-ия си рожден ден в Рим. Погребан е в Пантеона.

detelina101
05-25-2009, 16:33
Leonardo da Vin4i 22222

Леонардо е роден в Италия преди повече от 500 години. Той се прочува като създателят на “Мона Лиза” – най-известната картина в света. Освен това, той е пионер в областта на инженерството и медицината. Леонардо е първият човек, който рисува човешки ембрион и прави открития за човешкия организъм, които нямат равни на себе си до 20-и век. 300 години преди да стане факт, той измисля как да спусне човек на морското дъно, изобретява планер 490 години преди да го открият повторно. Записките на Леонардо ни позволяват да надникнем в ума на един от най-великите гении на нашата цивилизация.

През 1499-а година Леонардо е на 38 години и е в период на подем. Наскоро е завършил фреската “Тайната вечеря”, поръчана от покровителя му Сфорца, херцог на Милано. Сцената запечатва мига, в които Христос казва, че ще бъде предаден от свой ученик. Тя му създава репутация на един от най-великите живописци на своето време. Но в кулминацията на творческата му кариера, последвал рязък обрат. Французите нахлули в Милано, покровителят на Леонардо бил хвърлен в тъмница, а самият той бил принуден да напусне града и да търси работа другаде.
Леонардо имал нужда от спонсор, от човек, който да финансира необикновените му, често пророчески идеи. Той решил да потегли на изток, към Венеция, която в началото на 16-и век била сред най-богатите градове в света. Венеция се намира на оживен търговски път. Жителите на града купували ориенталски стоки и ги продавали в Западна Европа. Но богатството им привлякло турците. Когато Леонардо пристигнал в града, видял огромна турска флотилия пред пристанището на Венеция.
Заплахата от турско нашествие била удобен момент да намери клиент за едно необикновено оръжие. Леонардо се представил на градските съветници не като художник, а като учен. Венецианските съветници били изпълнителната власт на владетеля-дож. Леонардо разкрил как да потопят турския флот, но това бил най-странния план, който те били чували. Той предложил създаването на подводна армия, състояща се от хора, подвижни като риби, с екип за подводно плуване и с постоянен приток на свеж кислород. Няма съмнение, че идеята на Леонардо за водолазен екип е доста фантастична и крие много практически проблеми. Но ако тогава са я били изпробвали, може би са щели да успеят.
Инструкциите на Леонардо са фрагментарни и хаотични, а може би това било направено нарочно, за заблуда. Вероятно това се явява вид защита на интелектуалната собственост, или начин да се спре погрешната експлоатация на устройствата.
При експеримент в наши дни, в който екип водолази изработват точно костюма на Леонардо и го изпробват, се оказва, че той функционира!
Костюмът е много удобно оръжие, но впечатляващото е, че това е първият водолазен костюм. Хората го възпроизвеждат чак 300 години след смъртта на Леонардо. За съжаление костюмът не е направен по негово време и революционните му идеи не са изпитани. Турската империя била атакувана и флотилията им бързо отплавала. Венецианците отпратили Леонардо без да му платят и един дукат. Но той не се предал и продължил с изобретенията си.
В бележниците му има стотици еклектични идеи, които излизат от рамките на епохата - катапулти, печатарски преси, мотор, задвижен от пружини, вятърни мелници, проекти за оръдия, които сякаш са правени през 19-и, а не през 15-и век. Страшните метателни снаряди приличат много на днешните. Бележниците отразяват и постоянните му парични тревоги. Редом с невероятните му изобретения, има списъци с цени на храна, дрехи и продукти за домакинството. Това показва непрекъснатите му затруднения. Нуждата от пари се дължала и на странните компаньони, с които живеел Леонардо.
Леонардо често споменава за ужаса си от войната и за човешкото варварство. Но през 1502-ра година амбициите му го отвели при един от най-бруталните и кръвожадни тирани в историята - безскрупулния и жесток Чезаре Борджия. Син на папа, той бил най-мразеният човек на своето време. Чезаре Борджия убил брат си, извършил кръвосмешение със сестра си, тровил гостите си или ги душал с гарота.
Борджия направил Леонардо свой главен инженер, дал му голяма власт и собствена охрана. Леонардо реализирал планове на цели градове. Направил огромни отводнителни системи, крепостни стени, дори решил да промени пътя на река.
Не е ясно какво е станало после. Изглежда Леонардо се сприятелил с един от лейтенантите, Вито Лоци, който попаднал под ударите на злия си господар.
След два месеца Леонардо се завърнал във Флоренция. Не знаем дали е напуснал Борджия заради смъртта на приятеля си, но моментът бил подходящ за това.
Във Флоренция твърдял, че е уморен от четката, но въпреки това започнал портрета на прислужницата Лиза дел Джокондо. За завършването му били необходими10 години и с времето картината станала най-известната в историята на изобразителното изкуство – “Мона Лиза”. Причина за този дълъг срок били различните занимания на Леонардо, в това число и преследването на голямата му мечта за летене.
Леонардо направил редица проекти за летателни устройства, включително “орнитоптерът” – машина, която се движи от размахването на големи криле. Смята се, че проектите на Леонардо са вдъхновили Сикорски при конструирането на хеликоптерите му. Вероятно Леонардо е мечтал един ден да изпитат летателните му устройства. Но по негово време са можели да реализират най-много нещо, което очевидно може да се нарече първият управляем планер.
За първи път летателно устройство на Леонардо е вдигнато във въздуха в наши дни, а е било замислено преди 500 години.
Но развитието на Леонардо от този период не може да се нарече успешно. Той направил ескиз на Света Ана и Мадоната, който превърнал във великолепно живописно платно. Една мечта, израз на майчината любов. Продължил и работата си по “Мона Лиза”. Той работил и преработвал този портрет през целия си живот и го носил със себе си навсякъде.
Леонардо отделил време и за другата голяма мечта на живота си – научните проекти. През следващото десетилетие той се занимавал с анатомия, геология, ботаника, медицина, геометрия. Очевидно е искал да усвои всичко, да го синтезира и да го нарисува.
Той разширява обсега на изследванията си и за пореден път нарушил правилата. В болницата на манастира “Санта Мария Нуово” Леонардо направил първите стъпки към наистина невероятно откритие. Медицинските изследвания ще се доближат до това откритие едва към средата на 20-и век.
Леонардо започнал да изучава анатомия, за да разбере устройството и движението на мускулите. Скоро се проявило и любопитство му към органите. Той направил първите дисекции на човешки органи. По това време Църквата разрешавала ограничен брой дисекции. Хирурзите разрязвали телата на екзекутирани престъпници, докато студенти и художници наблюдавали. Предвид тогавашните условия, малко хора са искали да вършат тази тежка работа.
Дисекциите постепенно убедили Леонардо, че човек е една изключителна машина. Той разглеждал костите на ръцете и краката като лостове. От това стигнал до смайващото заключение, че може да създаде автоматизирана машина със собствена енергия. Леонардо комбинирал очарованието си от анатомията и страстта си към механиката, за да създаде първия хуманоиден робот.
Роботът бил конструиран за приемите на миланския херцог. Тези събития имали предназначението да впечатляват и често изразявали славата на хергоца и неговия двор. По-късно тези забави се провеждали в пещери.
Голямо признание за Леонардо е, че роботът оставил неговия отпечатък и в ерата на астронавтиката. Някои високотехнологични роботи в станциите на НАСА са директно заимствани от рисунките на Леонардо. Той би се радвал, че изследванията му намират приложение горе, в небето. Долу, на земята, Леонардо е изследвал лабиринта на човешката душа и, както винаги, му липсвали пари и покровители.
Но през 1510-а година животът му се променил. Той е извикан в Рим на работа при новия папа Лъв Десети. За съжаление поканата дошла не от папата, а от брат му. Лъв Десети нямал добро мнение за Леонардо.
Леонардо получил ателие, но папата не бил сериозно ангажиран и помощниците му приличали на шпиони. Той разобличавал коварството на немците, които разнасяли слухове за него, а настойчивостта му да продължи изследванията си на анатом давали достатъчни основания за преследване срещу него.
Тогава, през 16-и век, Леонардо открива това, което днес наричаме “втвърдяване на съдовете” или артериална склероза. Той обяснил причината за това. Леонардо казал, че кръвта е преситена от храна. В нея има нещо, което се отделя и се отлага по стените на артериите. Без да го нарича “холестерол”, Леонардо направил поредното голямо откритие.
Работата на Леонардо била такава, че враговете му лесно събрали доказателства против него - рисунките му били част от тях. Но фактът, че пишел наобратно, също навеждал на мисълта, че крие нещо. Папата го обвинил в окултизъм и некромантия, защото прекарвал нощите си сред мъртъвци.
По това време Леонардо завършил огромните си трудове, които били гордост за него. Дори анатомията се превърнала в героичен провал за Леонардо. Както повечето му трудове, и тези изследвания, не видели бял свят. Страниците били погребани векове наред, докато светът се опитвал да догони Леонардо да Винчи.
Но без да знае, той оставил наследството си на света. Леонардо взел шедьовъра си “Мона Лиза” със себе си, когато напуснал Рим. Картината го придружавала през следващите 15 години и била до него, когато той умира.
След като света го забравя, “Мона Лиза” е причината да го преоткрият. Тя пренася славата му през вековете, разкривайки се пред публика, която цени любопитството и свободната мисъл. Загадъчната й усмивка намеква за мистериите, които разкрива Леонардо в стремежа си да изследва всичко.

detelina101
05-25-2009, 16:34
онардо да Винчи


(1452-1519)













\" Водата, която докосваш с ръка,
е първата, която идва и последната,
която си отива.
Така е и с настоящето...\"

Леонардо да Винчи


Леонардо да Винчи е като водата, която идва и си отива - неуловим. И все пак той е една реалност. Родил се е, живял, творил емрял като всички смъртни люде на тази земя. Да обозрем духовния му образ е непосилно - все пак той е един от тримата най-велики, ако не и най-великият от творците на Италиянския ренесанс. Нетовото земно битие не е забулено в неизвестността като това на Омир, нито е съставено с легенди като това Христос. Освен творбите, които е създал, множество архиви, библиотеки и музии пазят документи за живота му, листове, изпълнени с неговия обратен, разгадаем само с огледало почерк, както и достоверни свидетелства на тези, които са го познавали и виждали.
Леонардо да Винчи! За огромното мнозинство от цивилизования свят това име веднага се свързва с един загадъчен женски образ - Джокондатал Млада неаполитанка, съпруга на знатния флорентинец Франческо дел Джокондо. За нейния живот и съдба нищо повече не се знае. \"Усмивката на Мона Лиза е съвършено спонтанна - казва един изкуствовед - тя премахва остротата на овала и превръща лицето в отражение на онази променлива, неопределена вибрация, с която е изпълнен всеки млад духовен живот. Тези, които откровено твърдят, че е неизвестно какво означава тази усмивка, са съвършено прави - този портрет е първият опит да се изобрази ествено духовен елемент, необусловен от някаква етическа преднамереност. Леонардо е достигнал до такова оживяване на човешкото лице, в сравнение с което всички предишни портретни изображения изглеждат сковани като мумии...\". Този образ не е нищо друго, освен душата на Леонардо.
Леонардо е осемнадесетгодишен, когато постъпва в шумната, населена с множество ученици, чираци и калфи художествена работилница на майстор Андреа Верокио, любимия художник, скулптор, гравьор на властвуващите над Флоренция Медичи. Леонардо е хубав младеж, с умно, интелигентно лице и изискани обноски, малко необясними за един извънбрачен син на провинциален нотариус, отскоро преселил се в града. Опитното око на Верокио веднага е схванало необикновеното дарование на младаже. Скоро той го поставя над другите си ученици. Нещо повече - само на него позволява да нарисува един от ангелите в композицията си Кръщение Христово.
По това време извън стените на Флоренция има една вила - вила Гареджи. В нея се събират на своите философски беседи неоплатониците, щедро покровителствувани от Лоренцо Великолепни. На тези беседи присъствува и Леонардо да Винчи. Леонардо слуша разговорите и разгорещините спорове на неоплатониците. От всички древни автори най-предпочитан бил Платон, особено неговите диалози, посветени на красотата, художественото творчество и душата.
През целия си живот гениалният си задава въпроси, като \"Защо лети птицата?\", и им отговаря толкова дълбоко и точно, както никой преди него - и когато измисля апарат за летене и парашут, и когато изготвя планове за подводница и стенобойни машини, и за оптически съоражения и др. Дори когато рисува, той със страстно, дори жестоко любопитство изучава човешкия организъм. Повечето от неговите изумителни изобретения ще останат неосъществени, скрити в ревниво пазените от чужди погледи негови кодекси и тетрадки. Но творбите на четката му са били и са пред очите на всички. И те са, които го правят близък на всеки, надарен с чувствителност към бъгрите и линиите, към музиката на живопистта...
Във Флоренция Леонардо да Винчи е преди всичко живописец. Рисува мадони и композиции, днес истински съкровища на музеите, които ги притежават: Мадона Бенуа, Мадона Лита, две торби на тема Благовещение, Свети Йероним и др. През 1482 година да Винчи напуска Флоренция, който го е закърмил с артистичния и скептичен дух, който го енаранил със своето неразбиране. Озовава се в Милано, градът който става негово убежище за повече от осемнадесет години - най-творческите, разбира се, не само за живописта, но и за множество други направления. В двора на Лодовико Моро Леонардо е съвършен царедворец. И прави това напълно съзнателно. Иска да се хареса на миланския суверен и му се харесва. Рисува портрета на неговата любима Чечилия Галерани, който влиза в историята на живописта като Дамата с хермелина. Рисува и Мадоната с карамфила, а по-късно и съпругата на Лодовико Моро - Беатриче Д\&#39; Есте.
Леонардо обиква пейзажа на Ломбардия: нежна, меланхолична равнина, мъгли, които се кълбят над обилни зелени води... Тук рисува и своята Мадона в скалите за църквата \"Сан Франческо Гранде\", където Богородица е в причудлива среда, в полумрак, сред фантастични базалтови скали, а между тях просветващи далечини.
През годините, прекарани в Милано, Леонардо създава в същност само две мащабни произведения - за съжаление едното изобщо не стига до нас, а другото е така повредено, че съвременният зрител не може да има представа за някогашния му блясък. Това са голямата конна статуя на Франческо Сфорца и стенописът \"Тайната вечеря\", в трепезарията на манастира \"Санта Мария деле Грацие\".
Тайната вечеря... Тя е почти напълно повредена. Бедата за нейната ранна разруха - само около двадесет години е траяла истинската й свежест - се дължи на това, че Леонардо я работи не ал фреско, а с темпера, смесена с маслени бои, вероятно за да може, според привичката си, да нанася непрестанно изменения. За Тайната вечеря на Леонардо да Винчи и писано много. Най-близко до истината ни се струва мисълта, че той, освен до показва своите съвършени познания за различните човешки характери, дава израз й на своето ненапускащо го никога чувство за самота. Като никой друг преди него - а темата Тайната вечеря е разработвана от мнозина и мнозина художници, между тях Джото, Андрея дел Кастаньо, Гирландайо - Леонардо поставя Христос така самотен в цевнтъра на композицията. Защо да Винчи не доближава нито един от учениците до Христос? Не скланя дори глава на любимия йоан върху гърдите му? Може би защото невярва, че той самият може да бъде обичан, нито разбиран от когото и да било...\"Ако ти си сам, ще принадлежиш само на себе си...\" Случайно ли тази се среща в записките му от това време?
\"...На 6 юни, петък, в тринадесет часа, започнах да рисувам с бои в Палацо Векио. Тъкмо започнах, времето се развали и камбаните забиха за един осъден. Картонът се скъса, съдовете с боите се счупиха, изля се проливен дъжд и беше тъмно като нощ.\" Тези думи се отнасят за другия стенописен шедьовър на Леонардо - Битката при Ангиари, който е унищожен напълно.
Предзнаменование ли е това? Суеверие? Най-малко този ясномислещ човек се поддава на подобни внушения. Тези думи Леонардо записва почти безстрастно - четем ги в един от двата (открити през наше време в Испания) негови кодекси. И все пак колко скръб лъха от тях! В голямата зала на съвета във флорентинския Палацо Векио Леонардо трябва да остави на своите съграждани ненадминато свидетелство за своята мощ на живописец. Още повече, че на отсрещната стена друг титан на четката, по-младият от него Микеланджело Буонароти - е щял да нарисува също такава сложна, многофигурна грандиозна прослава на героичното минало на Флоренция - Битката при Кашина. Колко благородна амбиция, колко труд, колко майсторство! И всичко - напразно.
Да се определи победителят в това своебразно състезание, разбира се, е невъзможно. Остава дълбоката радост от съприкосновението с великото, необикновеното, гениалното...
По-късно крал Франсоа І, предлага на велекия художник убежище в имението Амбоаз във Франция и му отпуска щедра щедра рента. в Амбоаз той продължава да рисува и оставя на човечеството няколко безсмъртни творения - Йоан Кръстител, Св. Ана с Мадоната и младанеца, Юношата с кръстта и някои други.
\"Смислено изживеният живот е дълъг...\" - записва Леонардо в бележника си. Или: \"Както смислено прекараният ден дава добър сън, така и смислено прекараният живот дава щаслива смърт...\" Или думите, които може би никога не би казал по-рано: \"Кой ум може да проникне в природата? Кой език може да обясни това чудо? Разбира се, никой. това насочва човешкото размишление към божествено съзерцание...\"
Примирен със света и със себе си, Леонардо да Винчи умира на 23 април 1519 година - едва шейсет и пет годишен. в стаята при него са три от творбите му - и трите съвършени: един йоан Кръстител, Св. Ана с Мадоната и Младанеца, и тя - безсмъртната Джоконда, загъдачния образ на неговата душа...

detelina101
05-25-2009, 16:37
Family values are deservedly praised. A well-functioning family is a microcosm of society as it should work. Many problems faced by individuals had their origin in unhealthy family life. Although the picture is changing, until quite recently most North Americans of our era considered the nuclear family as the norm, indeed, as the ideal. To not be in such a unit was to be insufficient. Men and women were expected to marry and raise children. The children, upon reaching adulthood, were to leaves and follow their parents\&#39; example. The study of anthropology and history makes it apparent that in many other societies and ages, familial relations differ from ours. Sometimes units are small, sometimes large and extended. Work is divided variously among sexes, and curiously, in at least a few cultures women dominate either economically or in terms of reverence and spiritual significance. In almost every society, aged members are treated with a great deal more respect than in our modern, fast-paced, industrial society. It seems logical that those among us with the most experience have the most importance as guides and leaders, of teachers and guardians of our collective learning and traditions. Yet old people are usually given appalling treatment by today\&#39;s young. This scares me. It is stupid and disrespectful -- worst of all it is alarming. A culture fixated on youth, or rather young adulthood, is not likely to endure in a long, sustainable, healthy way. One way to strengthen family units may be to encourage households in which three generations coexist: grandparents, parents, and children. This would mean, in theory, 4 adults instead of two, helping raise children. It would mean more sharing, more communication, and less privacy. There would be fewer housing units needed if more people lived per house. What is more crazy than the numerous empty large mansions on Capitol Hill, inhabited by lonely widows? Extended family units can be other than generational. Sisters and brothers can live together as adults. There are co-housing and cooperative households where nuclear families share much in common, except bedrooms. There are families where live-in nannies do child-rearing while both parents work full-time jobs, Many urban group houses consist of 3, 4 or 5 single adults, whose interactions are more-or-less familial. I suppose the big definition of family properly includes children. For without them, all we are left with is a pair or a group of adults. Is a couple a family? Is a group of 3 adults a family? In today\&#39;s prevalent value system, a family is whatever folks choose to define it as, just as \"home\" is. I favor the definition of parent(s) and children. To me, family life without children is at best a related phenomena. To draw a gardening parallel, a garden has more going on in it than does a collection of scattered houseplants. To call the potted indoors plants \"a garden\" is stretching the definition. Yes, sometimes it will qualify; usually there is no serious competition. If a childless couple wants to send forth seasons\&#39; greetings \"from the Jones\&#39; family\" that is their right; but it is my right to call them a couple. It\&#39;s a matter of precision in terminology, not a value judgement. Sexual equality in marriage should be the norm. Still, in many cases men wield more power, whether or not they contribute more. To many fundamentalist Christians, men are properly regarded as the heads of households, women secondary, and children the third tier. Where religious beliefs of this nature are sincerely held by both partners, there should be no problem. Let live. But let us not impose such an order on any woman involuntarily. Personally I am attracted to strong women of independent tendencies; I am left unmoved by (if not repulsed by) weak women who seek in a man a protector, a leader, a master. I seek a peer, not a servant or a weakling. The role of relatives in family life is well appreciated by everyone. Either you have cousins and kin with whom you interact and share, socialize and help -- or you\&#39;re without such and you miss it. To be a stranger in a strange land is a severe disadvantage. Alternatively, to have dozens of relatives is to have safety and power. I am blessed by a family and relative network which is remarkably free of discords, feuding and the like. We are not immune to strained marriages, or some coarseness -- but on the whole, are a very well-behaved and likeable lot. Children, as I said, are what really define a family as opposed to another sort of association. In earlier times, indeed for much of human existence, child-bearing was critical for the sustaining of humanity. Now, birth-control and a movement towards zero population growth seems to be our only sakvation. For if we instead breed thoughtlessly, our sheer numbers will cause massive starvation, pollution, fighting and disease epidemics. How to intelligently and justly regulate reproduction is one of our most pressing concerns. In ideal, only well-qualified couples would be allowed to bear and raise children. By qualified I mean emotional and social maturity, economic ability, and enough time, love and health to do the job properly. Such a vision will not come about without fighting. People are emotional first, logical second, and would, alas, rather have their perceived personal rights unfettered than the good of the whole preserved. It is very sad. The good news is: at least educated, economically affluent people, have lowered their birth rate voluntarily. That suggests that if we want to change people\&#39;s behavior, we can do it with dollars and books if not with appeals to reason and distribution of birth control devices. If children present defines family, we could say that a single parent raising a child is a family of sorts, albeit a handicapped one. As for childless couples, I prefer to not call them families, regardless or whether or not they are married. Indeed, I am not sold on marriage as something to promote except where children are involved. But marriage is potent. It has the force of law, economic advantages, is a sacrament to many religious faiths; and to be married is to generally be held in higher esteem than to merely be a couple cohabiting. What about age? It would be fascinating to compare divorce rates with ages at which couples married. I\&#39;d expect that younger adults, not to mention teenagers, would be more likely to divorce than couples who waited to marry until in their late 20s or 30s. It is deplorable how many marriages break up, and I want to know why, so I can help couples, and be more likely to enter into a strong marriage myself. I am fond of describing my four legs to support a strong marriage. In my view, just as a single very stout leg, well centered, can support a table, it is still not so safe or desirable usually as 2, 3, or 4 legs. The 4 legs I describe as targets or goals, but not actual requirements -- some marriages last without one or more of them. But personally, I would be highly cautious about entering into a union where any legs were weak. The first leg or foundation of a strong marriage is the maturity for a lifelong commitment. I think many people never achieve this level of maturity. A marriage, or anything lasting decades and involving intimacy -- will suffer hardship, sore periods, friction, and will need ongoing maintenance. The individuals, by agreeing to marry, must embrace not only each other, but the notion that \"we are a couple, in the long run.\" They must have patience, understanding, strength, forgiveness, humor. My hunch is few people less than 26 years old are ready. Some of us are really much better off by age 36. Living together in day to day life with peace and compatibility is the second leg. Some couples can be ideal as lovers meeting once every week or so, but can\&#39;t stand living together. We hear about neatniks and slobs, about night people and day people. For my part I wouldn\&#39;t marry a smoker. A woman who cannot stand the soil attendant to a gardener\&#39;s life, or calloused hands, would do well to avoid one such as I. If one is extroverted and wants to be active socially, don\&#39;t marry a shy, introverted person. Living together before marrying can be a very prudent experiment. Of course, many of us are gladly willing to change some habits, to overlook some imperfections, in order to save a marriage. But there must be a general, tolerable rapport, just to begin with. Seeing eye to eye on main topics, along with an ability to compromise on areas of disagreement, is the third leg. Essentially this could be called effective team playing. There must be open honest communication about such important matters as child-rearing, financial planning, where to live, how to spend free time, what sort of social ties to emphasize, religion, ethics, and everything else that needs discussion and resolution. A good marriage can, in my view, be made by the blending of two sets of convictions. I hate the cases where one of the two partners dominates, making unilateral decisions, controlling the funds, etc. Compromise means each partner yields somewhat. Of course, if one partner desires to be the leader, and the other desires to follow, so be it. But again, I seek a strong wife, who will argue her case every bit as much as I mine. We\&#39;ll weave together a tapestry of love, and wrap ourselves in it. Love is the 4th leg. I realize that many loveless marriages exist, and it is possible to have such unions last for decades. But our ideal is wholehearted mutual love. Not the immature, hormone-driven heat of teenagers, nor the ephemeral flashes of desire felt by adults periodically. Rather an abiding, deep warmth and affection. A love that smiles at each other\&#39;s imperfections, not scorns them. A love that playfully banters; that is sensitive, understanding and eager to serve. Such love is rare. Not everyone is mature enough to give it. In the same fashion that we cannot determine our needs by consulting our desires, so we cannot rely on sexual attraction alone to reveal our true love. Many factors are at play in love, and it is more complicated and risky than the other three legs I described. It touches our very core, our deepest emotions and subconscious. There are some seemingly thoughtful and educated people who insist that of all the billions of people on earth, only one person is their perfect lover. Well, I truly believe that any of thousands, perhaps millions, of women could be loved by me, or could love me, wholeheartedly. What it takes, however, is a match of all four legs, and at a mutually agreeable time and place. I want a wife who desires, like myself, to live in Seattle, and help make it a better place; to raise our children here. I figure Seattle has 500,000 people, and at least 30,000 are eligible women of child-bearing age. No doubt, as soon as I make it a priority to find a wife, I\&#39;ll succeed, with no need to spend years searching the earth for the single, ultimate Ms Right. Actually, I\&#39;ve met more than one woman who was, as far as I could tell, all I could desire. But these women didn\&#39;t, ahem, happen to have the same opinion about me. And those women who did think I was Mr Right for them, have not excited equal feelings in me. At this moment, I would unhesitatingly marry only one woman. But she is to be given her privacy, and I\&#39;ll say nothing here to reveal her identity. There\&#39;s another woman, about whom I have considerable warmth -- yet I suspect it is not so much because she\&#39;s ideal for me, but because she\&#39;s gorgeous, we share much in common, and see each other often. A third woman of recent interest is, I think, too young, but she shows such poise, good work habits, and has such quiet attraction, that she\&#39;s got me saying to myself \"well, maybe.\" This little tangent of three women is but a fraction of those who I\&#39;ve been keen about. In a matter of months ago I was keen on four more. But one of them disappeared, another wants to live far from Seattle, the third I confess I like primarily because she\&#39;s got a Miss America body and is loads of fun, and the fourth turns out to be lesbian. More than once I\&#39;ve fallen for lesbians. Similarly, some gay men have swooned over me. It makes me wish we had some sort of unambiguous mark to show our sexual orientation and availability. Anyhow, even though homosexual unions are abnormal, they needn\&#39;t be outlawed, after all they don\&#39;t hurt anyone. As long as they\&#39;re ethical and involve only consenting adults -- who cares? When I recall how many serious crises face humankind, it amazes me how we spend so much time and money persecuting homosexuality. Big deal, I say. Insofar as it is ridiculed, many stressed individuals will hide their sexual urges, and remain unhappy. That is poor for society. Families can be deeply hurt, and often are ruined, by tragedy. I have in mind here death and divorce, but severe diseases, terrible luck, and other things can also create chaos. Divorce is especially on my mind. This year, five couples I know split up. All but one had children -- and the remaining couple split in part because the woman desired children and the man didn\&#39;t. All of these couples were of thoughtful, highly educated, economically stable, well adjusted people. Somehow, their unions to each other evaporated, in some cases to be replaced with antagonism. Having so many friends suffer break-ups at once, hit me hard. It is shocking, and initially made me ask \"well, how can anyone be sure it won\&#39;t happen to himself or herself?\" I looked for explanations, knowing it is a sensitive matter. But I do want to try to learn from other\&#39;s experiences, I want to blurt out \"what would you do differently?\" or \"what advice can you offer?\" After all, it is more than prudent, it is critical, to look closely at marriage and child-rearing. At the same time that I am trying to learn what went wrong in failed marriages, I keep abreast on the factors visible in successful unions. It is with great relish I reflect on the long-term happiness and love evidenced by some couples I know. What is it that makes certain couples stick lovingly together over decades, while others split? Obviously there are as many variables as their are couples. Just as every individual has some strong points and some weak ones, so do relationships. To preposterously insist on anything to be free from stress, for some ideal state of bliss -- is an immature dream. I\&#39;m sure that with taking the time to be honest about one\&#39;s needs, desires, and expectations, as well as sincerely listening to one\&#39;s partner, a firm, clear understanding can result, which might lead to a break up in the early going rather than later on. I fear too many people are so instinctively burning with desire to love and be loved, that they settle for imperfect unions out of impatience. For a lifetime marriage, and the rearing of children, deliberate attention is as needed as a warm heart. Marriages need not only be celebrated at weddings but worked on as ongoing projects. With children involved, and relatives, an even greater need exists to have realistic, reasonable budgets of time and emotional resources.

detelina101
05-25-2009, 16:38
ЕЗИКОВОТО “ОБЛЕКЛО” НА РЕКЛАМАТА1
Съзнанието на обикновения гражданин днес е атакувано от всички страни от рекламата. Сега тя просто залива печата за разлика от по-рано, когато на нея беше отредено място в един-два вестника и списания. Организират се курсове за бодигардове и офис-мениджъри. Предлагат се на изгодни цени пост-микси и колд-дринк апарати. Изискани хотели канят в своите фитнес-центрове. Реномирани фирми изкушават гражданина с шопинг-турове до съседните балкански страни. Подобни услуги ни се предлагат и в останалите средства за масова информация.
Важна особеност на рекламния текст е неговата специфична комуникативност, предназначението да въздейства по определен начин. На тази негова специфика са подчинени и съдържанието, и оформянето му. Един бегъл поглед върху рекламите е достатъчен да ни убеди, че съществуват езикови структури, които са предпочитани в тях, и чрез които успешно се реализира комуникативната цел. Ще посочим някои от тези конструкции в нашата печатна реклама.
Структура, която отразява директно намерението да се въздейства така, че продуктът да стигне най-бързо до потребителя, са подбудителните изречения. Въпреки мнението, че е за предпочитане рекламният апел да бъде изразен по-дискретно, без императиви, подбудителни изречения не липсват днес дори в рекламите на известни западни фирми. Вместо повелително наклонение често се използват въпросителни изречения. Така започва например реклама за лечебните свойства на йода: Използвате ли лечебните свойства на йода ? Предполагаемият отрицателен отговор от страна на читателя в този случай осигурява на автора необходимата мотивация за рекламирането.
Друга удобна за същата цел езикова структура са условните изречения. Чрез тях авторът се стреми да предразположи евентуалния потребител, като му посочи повод да се заинтересува от дейността на конкретна фирма. Ето един пример: Ако
1 Статията е публикувана в сп. Български журналист, бр. 4, 1993, 38.
Вие имате проблеми с Вашата психика или с Вашата нервна система, КФ “Ревърс” е на Вашите услуги – психиатрия, неврология, автогенен тренинг, иглотерапия, мануален и точков масаж, извършени от квалифицирани лекари” (в. “Демокрация”, бр. 29, 1992 г.).
Много характерни са структурите за индиректно изразяване на комуникативната цел. Чрез тях дискретно се отправя внушение към читателя, вниманието му се насочва в желаната посока. Такава роля изпълняват обобщения от типа: Добри пари в добри ръце, Когато хората са добре, те не мислят за риска, Зимата свършва, а ремонтите по пътното платно – никога и др. Такива изречения са често пъти в самото начало и подготвят читателя за рекламния апел. Аналогична е функцията на някои думи за качества, които в контекста на рекламата придобиват ново, оценъчно значение. Оценката е, разбира се, само в рамките на положителните стойности. Това са думи за уникалност, универсалност, новост на рекламния продукт.
Ако с помощта на посочените езикови структури се формулира дискретно внушение, като се представя на читателя възможност за избор, то има и такива, които служат за прикритие на не особено “благородни” комуникативни намерения. С тях рекламодателят ангажира евентуалния потребител в рекламната ситуация, като при това елегантно се освобождава от отговорност за казаното. Особено удобни в тези случаи са пасивните конструкции с липсващи елементи. Ще ги илюстрирам с фрагмент от разпространената напоследък реклама: Хилти – често подражавана (от кого?) и никога достигната. Липсващият деятел в състава на пасивната конструкция лишава читателя от важна информация, поради което той не може да има каквито и да било претенции към истинността на казаното.
Друг начин за снемане отговорността за казаното е представянето на факти (които е трудно или дори невъзможно да бъдат проверени) като известни на читателя. Синтаксисът на езиковите структури, които представят такива факти, претърпява някои промени - експлоатиран е с определена цел (фактите,
представени като известни, се включват в неакцентираната част на изречението и не могат да бъдат обсъждани от адресата).
Още една възможност за представяне на подобни факти е те да бъдат изказани от името на средния потребител или знаменитост. Някои видни личност в предвоенна България много добре са осъзнавали въздействието на такъв род езикови манипулации в рекламата. “Човек и вярва, и не вярва, когато му казваш: Сапун Петел пере най-добре, но ако ти кажеш, че царица Йоана или цар Борис III си мият ръцете със сапун Петел или Сънлайт, ще повярват. Въпрос на психологическа нагласа. Рекламата е специална психологическа нагласа на човека…”(М.Топалов. Парите на България, Буров I.C., 1980).
Спекулациите с доверието на читателя са особено вредни в случаите, когато наред с фактите, които е трудно или невъзможно да бъдат проверени, му се предоставят като известни неистинни твърдения. Това е накарало видни американски лингвисти да изразят отрицателното си отношение към рекламата като към вид езикова “корупция”. Явно е, че в заливащия ни рекламен поток ще се сблъскваме както с примери, които възрастният посреща с намигване, така и с примери, които са резултат на добре обмислена и добре финансирана игра с читателя. Дали българинът има вече достатъчно тренирано око и ухо за реклами от втория вид ? Имам усещането, че засега на този въпрос не може да се отговори еднозначно. Вероятно ще са необходими изследвания на потребителското отношение, каквито се провеждат в развитите страни. Засега важно е да привлечем вниманието на обществото към самия механизъм на рекламиране и към възможностите за злоупотреба с езика в него.

detelina101
05-25-2009, 16:40
УПРАВЛЕНИЕ НА БЗНС 1919 – 1923г.
В



еднага след излизането на страната от Първата световна война сред българското общество започват остри идейно-политически и социални борби. Огромните загуби на население, територии и материални ресурси стагнират още повече съществуващите икономически структури, които и без това едва оцеляват през войната. Населението живее на границата на социалния мини-мум.
Трите либерални партии управлявали през Първата световна война и катастрофата сполетяла България вследствие тяхното управление никога по-вече не се превръщат в реални политически сили, на фона на това съвсем естествено е на сцената да изпъкне БЗНС, която не е обвързана с националната катастрофа и води твърда антивоенна политика. Съюзът увеличава своето влия-ние постепенно. Още до началото на Първата световна война земеделците са втората по големина парламентарна група, а след като заемат категорична анти-военна позиция, изграждат здрави основи за бъдещето си. Освен това БЗНС притежава неизчерпаема социална база – над 80% от населението е заето със селскостопански труд, а след края на войната и останалата част от българските селяни, които са поддържали други политически сили започват да виждат в идеите на БЗНС много от своите виждания.
Овладяването на държавния механизъм от земеделците става постепенно. На изборите през август 1919г. БЗНС получава най-много гласове, но недоста-тъчно за самостоятелно правителство. През октомври Ал. Стамболийски съста-вя коалиционно правителство с Народната и Прогресивнолибералната партия. Новото правителство заварва страната в тежко състояние, имат се предвид обществените вълнения – стачки и митинги и окупирването на страната от съг-лашенските войски. На всичко отгоре едно от първите дела на правителството на Стамболийски е подписването на унизителния Ньойски мирен договор. В допълнение към всичко това е избухналата транспортна стачка организирана от социалистическите партии, която парализира и без това тежкото икономическо положение на България. Благодарение на незабавните си действия в средата на февруари 1920г. правителството успява да потуши стачката и използвайки тази си победа то избързва да проведе нови парламентарни избори с цел самос-тоятелно управление на БЗНС.
На 28 март 1920г. се провеждат избори за XIX Народно събрание, в които земеделците спечелват 39% от гласовете и 110 от всичко 229 мандата. На второ място по гласове се оказва БКП (т. с.) с 50 мандата. От това се вижда, че БЗНС пак не успява да постигне нужното му мнозинство и Стамболийски избира касирането избора на депутати от Комунистическата и Демократическата пар-тия, пред ново коалиционно правителство, с което БЗНС на 21 май 1920г. съставя самостоятелно правителство.
С достойнство можем да твърдим, че сме наследници на партия която е стигнала до върха благодарение на своята програма и идеология, създавани
благодарение на усилията на Ал. Стамболийски, на Ц. Церовски, Д. Драгиев и много други видни представители на българската интелигенция.
Според земеделските идеолози човешкото общество се дели на толкова съсловия, “колкото начина на препитание има”. За най-добра форма на управ-ление БЗНС приема конституционно-парламентарната, като имат особено отно-шение към монархическия институт. Републиканци са, но в случая приемат, че премахването на монархията трябва да се отложи по тактически причини т. е. на цар БорисIII победителите гледат като основен стабилизиращ фактор в стра-ната.
Според земеделците конституцията има нужда от преработка, като в нея намерят място нови положения: пълно самоуправление и въвеждане на рефере-ндуми в общините и окръзите, парламентарен контрол върху армията и въоръ-женията, право на избираемост за двата пола. За да бъдат реализирани тези възгледи БЗНС твърдо настоява страната да се управлява според желанията на мнозинството от населението.
БЗНС разглежда дребната частна собственост, и особено върху земята, като основен двигател на прогреса и прави всичко възможно да я запази и постави в привилегировано икономическо положение. Целта на земеделците е чрез дър-жавно регулиране на икономиката да запазят дребната собственост от безог-ледната експлоатация на едрия търговски и индустриален капитал. Стамбо-лийски е убеден привърженик на кооперацията, която трябва да запази и утвър-ди дребната собственост. Придържайки се към идеологията си БЗНС въвежда задължителното гласоподаване с което земеделците се опитват да включат и индеферентното селско население в политическите процеси. Формира се и пар-тийна въоръжена сила – Оранжевата гвардия, като опит за създаване на проти-вовес на армията и жандармерията, които докрай остават враждебни към прави-телството.
Друг важен момент от вътрешната политика на БЗНС е прокарването на закона за конфискуване на незаконно придобитите имоти по време на войните, с който се нанася удар върху част от противниците на съюза от деснолиберал-ните партии, облагодетелствали се по време на военната криза. Въвежда се про-порционален данък върху дохода, който е определен между 2 и 35% от дохода. Въвежда се и данък с който се облага капитала в индустриалните предприятия.
С най-голямо значение за правителството на БЗНС си остава аграрната реформа. След гласуването на закона за трудовата поземлена собственост през април 1921г. се приемат размерите на собственост за 1-но семейство 300 декара максимум, а за необработващите земята си до 40dka, земята в повече се конфискува в полза на специален фонд оземляващ бедни и безимотни.
Друг много умен ход на Стамболийски е Законът за трудовата повинност, като една от най-важните му задачи е възстановяването на военните структури на разоръжената българска армия, тъй като при събиране на младежите за отбиването му се използват механизмите на бившите мобилизационни структури от преди войната.
Що се отнася до Външната политика на БЗНС, тя се изразява главно във възстановяване на нарушения държавен суверинитет и в смекчаване, а по възможност и премахване на унизителните клаузи засягащи България в Ньойския мирен договор. Страната е била в извънредно тежко положение – дипломатически изолирана, окупирана от съглашенските сили и обременена с големи икономически тежести. Като се вземе в предвид малкият опит на правителството, бързото налучкване на правилния път е негов голям плюс, а именно неутралното положение което трябва да вземе страната и че правилния път е единствения.
Правителството прави неимоверни опити да запази земите по Беломорското крайбрежие, което е жизненоважно за икономиката на България. Но за съжаление не успява да запази дори и правото на “икономически излаз”.
За кратко време правителството успява да възстанови дипломатическите връзки със съседните държави, но положението с Югославия си остава лошо заради Македонския въпрос. Стамболийски провежда много внимателна политика към съветска Русия, той позволява на съветския Червен кръст да започне акция по връщането на руските емигранти в Русия, но и се вслушва в исканията на победителите, защото противопоставянето на Англия и Франция на Русия могат да донесат някаква изгода за България. Несъмнено в Лозана и Генуа той си сътрудничи със съветските дипломати.
Но най-големият успех за Стамболийски е подписването на 21.03.1923г. на спогодбата с Англия, Франция и Италия за начина на изплащане на репарационните задължения. Политиката на правителството е насочена в това да докаже, че икономиката ни няма сили за погасяване на дълговете. И използва споровете между победителите за разпределяне на задълженията на победените страни за разсрочване на дълга. Правителството успява първо да получи 3 години отсрочка, а после и разпределяне на 2 250 000 000лв. на два периода първия до IV. 1953г. Целта е, че с годините и предстоящите събития дългът ще отпадне и се оказва прав. И като връх на тези успехи са изборите през пролетта, които БЗНС печели безапелационно, но това убеждава противниците, че всеки опит за легална съпротива на БЗНС е обречен на неуспех и остава единствено пътят на държавния преврат.
На 9 юни 1923г. при много добра /за съжаление/ организация на Военния съюз и Народния сговор свалят правителството и слагат край на краткият, но много силен и успешен ход на правителството на БЗНС и Александър Стамболийски.





ЗМС
гр. Ст. Загора Пеньо Пенев

detelina101
05-25-2009, 16:42
Управление на БЗНС
21 май 1920 – 9 юни 1923 г.
Парламентарните избори са проведени на 22 март 1920 г. Резултатите от тях се оказват катастрофални за старите буржоазни партии. БЗНС получава 110 места в Народното събрание, БКП – 50 , Демократическата партия – 24, Народната партия – 14, БРСДП (об.) – 9, Прогресивнолибералната партия – 6. За да получат абсолютно мнозинство, земеделците касират 13 народни представители (9 от които комунисти). На 21 май 1920 г. Ал. Стамболийски съставя новия кабинет.
Програмата на самостоятелното правителство на БЗНС е основана на идеологията на съюза, лансирана от неговия идеолог Ал. Стамболийски, наречена “съсловна теория”. Според нея в България съществуват няколко съсловия, основното от които е трудовото (селяните и работниците). Трудещите се селяни съставляват 80 % от населението на страната. Но те са потискани и експлоатирани от “гражданите” (капиталисти, търговци, лихвари, предприемачи, адвокати и т.н. ). Логиката на нещата повелява именно най-многобройното съсловие да поеме в ръцете си съдбините на България. Така щяло да се стигне до истинско народовластие. В интерес на селяните трябва да се проведат реформи, осигуряващи им правото на трудова собственост. С една дума, Стамболийски е за по-нататъшно развитие на дребната собственост и на дребното производство. Идеологът на БЗНС не вижда бъдеще за старите буржоазни партии, които според него постепенно ще отмрат като безполезни за обществото. БЗНС е републиканска партия, но Ал. Стамболийски разбира, че за коренна промяна на формата на управление моментът е неподходящ, тъй като царят заема точно това място в обществото, което му отрежда Конституцията. към края на своето управление като министър-председател на България Стамболийски започва разработването на нова конституция, републиканска, но няма време да я прокара в Народното събрание.
След идването си на власт кабинетът на земеделците тръгва по пътя на реформите чрез своята законодателна политика.
Закони:
1. Закон за трудовата повинност, предвиждащ младежите, навършили 20-годишна и девойките, навършили 16-годишна възраст да участват в строителството на жп линии, шосета, мостове и др. съответно по 12 и по 6 месеца. Законът предвижда откупуването на трудовата повинност, което позволява по-заможните семейства да се отърват от тази тегоба. Същевременно трудовата повинност позволява на лишената от масова армия българска държава да даде, макар и в скрита форма, някаква начална военна подготовка на младежите.
2. Закон за данъка върху общия доход предвижда неговото прогресивно нарастване от 2 % (за доход до 20000 лв) до 25 % (за доход над 2 млн. лева).
3. Закон за облагане на дружествата изисква облагане на непроизводителните организации до 25 %, а на производителните – до 20 %, като за кооперациите облагането е още по-ниско – до 18 %. Явна е целта на земеделската власт - поощряване на дейността именно на производителните дружества и организации. Неприет остава в Народното събрание Законът за данък върху имотното състояние, поради голямата съпротива на заможните слоеве в самия БЗНС.
4. Законът за народното просвещение въвежда тригодишен задължителен и безплатен курс на обучение в училищата, като предвижда в всички селища с над 20 ученици да се построят прогимназии. Същевременно се отделя голямо внимание на професионалната квалификация на учащите се, чрез въвеждането на редица практически предмети, вкл. земеделие и приложни науки. И в гимназиалния курс са внедрени подобни практически предмети, свързани с труда. Предвижда се откриването на двегодишни професионални училища над прогимназиите, където учениците да се усъвършенстват в строителството, земеделието, железарството, дърводелството и т.н.
5. Закон за увеличаване размера на държавните земи от отчуждените и държавните земи според Закона за увеличаване на държавните земи се създава един държавен поземлен фонд за стабилизиране на дребните селски стопани. Основен принцип на Алр. Стамболийски е, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват. Този закон обаче среща силната съпротива на едзрите земевладелци и поддържащите ги политици в редовете на управляващата партия и не се осъществява в пълна степен
6. Закон за трудовата поземлена собственост – определя правото на всеки български гражданин да владее минимум до 300 дка обработваема земя. Площите, които надхвърлят този максимум, се изземват срещу обезщетение и се предоставят на обезземлените и малоимотните селяни..
7. Много държавни учреждения и служби се разполагат в частни сгради. Правителството изразходва огромни средства за наеми. За да спести държавните разходи от бюджета, земеделското правителство изработва Закон за отчуждаване на зданията, необходими за държавната администрация. Незасегнати от закона остават само тези от тях, които служат за жилища или за упражняване на някакъв занаят.
8. Специален закон поощрява кооперативното движение чрез осигуряване на изгоден кредит за кооператорите, отпускан от народните и земеделските банки.
9. Други закони – Законът за печата засилва цензурата. С закон е забранено държавните служители да участват в стачки и демонстрации. Въведена е и една езикова реформа, която твърде много опростява българския правопис.

Законите на БЗНС обричат България на дребно и среднособственическо капиталистическо развитие. По този начин се поставя бариера пред ускореното приобщаване на страната към високоразвитите европейски страни, започнало в началото на ХХ в.
Насоките на външната политика на правителството, начело с Ал. Стамболийски, се определят до голяма степен от политическата изолация, в която изпада България след края на ПСВ. Страната ни е заградена отвсякъде с недружелюбни съседи, които с недоверие и страх гледат на нея, опасявайки се от вероятни реваншистки намерения, въпреки нейното обезоръжаване. Нито една от великите сили не е благоразположена към България. При това положение външната политика може да бъде само една: постепенно излизане от международната изолация, като се работи за смекчаване и ревизия на някои от най-неблагоприятните и тежки клаузи на Ньойския мирен договор.
Променени са приоритетите на външнополитическия курс: сега най-важен се оказва “тракийският въпрос”. Съюзническото управление на Западна Тракия дава надежди, че областта ще бъде върната на България. Но конференцията от Сан Ремо (април 1920 г.) я предоставя на Гърция. Севърският договор (август 1920 г.) узаконява този грабителски акт. На нашата страна е предоставен само транзитен път през гръцката територия и пристанището Дедеагач на Егейско море. Всички протести на българското правителство остават без последствия. Населението на Западна Тракия масово напуска родните си места. За настаняването на многобройните бежанци Министерският съвет отпуска 1 млн. лева.
Правителството на Ал. Стамболийски успява да възстанови дипломатическите си отношения с някои държави – Англия, Франция, Югославия, Италия и др., т.е. с страни от Съглашението и неговите съюзници.
В края на 1920 г. и нач. на 1921 г. Стамболийски предприема една стодневна обиколка в Западна Европа и някои източноевропейски страни. С тази “совалка” той се надява да убеди съглашенците за изпълнение на чл. 48 от Ньойския договор, в който се предвижда България да получи реален излаз на Егейско море. Резултатите от обиколката са общо взето положителни. Изградената от българския премиер представа, че България е миролюбива страна, съдейства за нейното приемане в Обществото на народите – първа от победените страни (16 декември 1920 г.). Белград обаче категорично отказва да приема българската делегация.
Правителството на Ал. Стамболийски успява да постигне подобряване на отношенията с Съветска Русия. Отпуснати са храни за подпомагане на гладуващото население в Поволжието. Но дипломатическите отношения между двете страни не са възстановени поради страха на земеделското правителство от отрицателната реакция на съглашенците. В България даже са допуснати белогвардейските части на разбитата Врангелова армия.
Дружески отношения правителството на БЗНС установява с Турция на Кемал Ататюрк. По това време турците водят тежка борба с нахлулите в Мала Азия гръцки войски. България приема на своя територия разбитите турски войски, както и много бежанци. Впоследствие те се връщат в родината си и продължават борбата срещу гърците. Очевидно е, че правителството храни надежди с помощта на Турция да си възвърне Западна Тракия след неминуем разгром на Гърция в войната.
Най-после след много компромиси и от двете страни се стига до затопляне на отношенията и с СХС – кралство (Югославия). За това спомага арестуването на водачите на възобновеното ВМРО от страна на земеделската власт. Последните обаче успяват да избягат от затвора, установяват се в Петричкия край и тук създават свое военно формирование, което се превръща в нещо като “държава в държавата”. Правителството не успява да пресече нахлуването на чети на ВМРО в Македония. И все пак до сближаване с СХС-кралство се стига. Подписано е т. нар. Нишко споразумение (23 март 1923 г.), което регулира споровете между двете страни и става основа за бъдещи добросъседски отношения.
Постигнатото разбирателство между България и СХС – кралство позволява да се постигне напредък и по въпроса за българските репарации. Между България и репарационната комисия е подписан протокол, според който българският дълг се разделя на две части. Първата част А от 550 млн. златни франка трябва да се изплати в срок от 60 години с 5 % лихва. Втората част Б от 1700 млн. златни франка се оставя непокътната до 1953 г., когато България ще започне да изплаща тези пари, като дотогава няма да се издължават лихви по цялата сума. Разсрочването на репарациите дава глътка въздух на разореното българско стопанство.
Поради ниския си обществен престиж буржоазните партии правят опит да укрепят положението си чрез обединителни действия. През 1920 г. трите либерални партии (Народнолибералната, Либералната и Младолибералната) се обединяват в Националлиберална партия. Същата години двете бивши русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната – образуват една партия, наречена Обединена Народнопрогресивна партия. През 1922 г. след продължителни преговори се стига до създаването на Конституционен блок. Това ново партийно обединение е формирано от Демократическата, Радикалдемократическата и Обединената Народнопрогресивна партии.
Появяват се и нови политически сили, които постепенно започват да играят важна роля в страната. Още в края на 1918 г. се полагат основите на Военния съюз. През 1922 г. е създадена организацията Народен сговор, замислена като надпартийна. Военният съюз си поставя целта да следи политическия живот в страната и при едно благоприятно положение да се намеси решително. Народният сговор е малочислена, но елитарна политическа сила, чиято основна идея е да сплоти буржоазния лагер в борбата с земеделската власт. Лидерите на Сговора ратуват за социален мир и справедливост, но на основата на едно силно управление, което да ликвидира земеделските експерименти.
Като втора по сила след БЗНС се оформя Българската комунистическа партия (БКП). Бившите тесни социалисти възприемат това име през май 1919 г., когато започва тяхното превъоръжаване с идеите на болшевизма.БКП става учредителка на Третия комунистически интернационал. Използвайки народното разочарование от погрома на ПСВ, БКП не само увеличава числения си състав, но успява да внуши своята революционна идеология сред част от българския народ.
Ако Конституционният блок си поставя задачите да свали земеделците от власт по парламентарен път, то БКП отхвърля парламентаризма и залага на въоръжената борба. Парламентаризмът и буржоазната демокрация отхвърлят още Военният съюз и Народният сговор, както и други по-малко значими политически формирования, разчитащи на заговора и преврата. Към тях трябва да прибавим и ВМРО.
Редиците на управляващата партия в това сложно време съвсем не са стройни. В БЗНС се оформят три крила. Зад центъра, начело с Ал. Стамболийски, Р. Даскалов и др., върви основната част от земеделците. Умереното крило, водено от Марко Турлаков, Константин Томов и др., е за запазване на някои черти от буржоазния управленчески стил и не изключва възможността да търси сътрудничество с буржоазните политически сили. Оформя се и едно ляво крило, начело с Крум Попов, Спас Дупаринов др., което създава тайна организация, наречена Комитет за селска диктатура. Комитетът пристъпва към организиране на свои въоръжени отряди (т. нар. Оранжева гвардия). В нач. на 1923 г. на практика БЗНС изпада под влиянието на Комитета. В България постепенно се налага земеделска диктатура, наподобяваща твърде много тази на болшевиките в Съветска Русия. БЗНС все повече се отдалечава от изискванията на буржоазната демокрация. Това пък принуждава противниците му също да възприемат недемократични методи за борба с Съюза.
Курсът към налагане на диктатура проличава още в събитията от септември 1922 г., когато Конституционният блок насрочва свой митинг в Търново. В същия град и на същия ден (17 септември) правителството обявява конгрес на цвеклопроизводителите. Водачите на Блока са жестоко малтретирани от селяните. Мнозина от тях наскоро след това напускат страната от страх за живота си. Саморазправата на селяните с политическите лидери на буржоазията нажежава напрежението в страната.
Два месеца по-късно кабинетът на Стамболийски провежда референдум за съдене на правителствата, начело с Ив. Евстр. Гешов, д-р Ст. Данев, Ал. Малинов – Ст. Костурков, като виновници за двете национални катастрофи на България. 600 000 души гласуват за тяхното съдене, против са 205 000 души. Така много от водачите на опозицията се озовават в затвора. На референдума БКП гласува заедно с БЗНС, но след това пътищата на двете най-силни партии в страната отново се разделят.
Събитията в Търново и референдума внасят обрат в тактиката на буржоазните партии. В техните среди бързо си прокарва път схващането, че е невъзможно свалянето на БЗНС от власт с познатите легални средства на политическа борба. Ето защо погледите на опозицията се обръщат към Военния съюз, който има фактическия контрол над армията.
Така се стига до военния преврат на 9 юни 1923 г., довел до събарянето на земеделците от власт.

detelina101
05-25-2009, 16:43
Радиоактивност. Радиоактивни лъчи и тяхното приложение


Явлението "радиоактивност" се изучава по целия свят: Пиер и Мария Кюри във Франция, Ръдърфорд в Канада, Соди, Крукс, Рамзи в Англия, Фаянс, Хан и Майтнер в Германия, Болтууд в Америка, Антонов и Петров в Русия...и т.н Но като баща на това откритие се смята Анри Бекерел, който през 1896 г. решава да направи следният експеримент: Да се вземе фотоплака, да се завие с черна хартия, да се постави върху нея минералът -кристали на уранова сол, всичко да се изнесе на слънчева светлина и след известно време да се прояви фотоплаката. Ако X-лъчите наистина възникват в процеса флуоресценция на минерала, те ще осветят фотоплаката, тъй като черната хартия не е преграда за тях. Но времето се разваля и цяла седмица е облачно. Той няма какво да прави с подготвените за опита фотоплаки и лежащите върху тях кристали уранова сол и за три дни ги оставя на тъмно в бюрото. По някаква причина решава да прояви тези фотоплаки . На тях вижда ясни отпечатъци от кристалите на урановата сол. На 23 ноември 1896г. Бекерел докладва за резултатите от своите изследвания във Френската академия на науките. Така е открито забележителното природно явление - естествена радиоактивност , което по-късно Мария Сколодовска-Кюри и нейният съпруг Пиер Кюри ще нарекат радиоактивност. През 1898 г. те откриват, че уранът, след като излъчва енергия, се превръща в други елементи, един от които наричат полоний в чест на родината на Мария, а друг - радий (лъчист). Мария Кюри започва изследването на способността на “урановите лъчи” да йонизират въздуха. За целта тя използва чувствителен електрометър който и дава възможност на само да констатира присъствието на лъчението, но и да измерва неговата интензивност. През 1900г. Ръдърфорд и Соди достигат до извода, че радиоактивността не е нищо друго, освен разпадане на атома до заредена частица (радиоактивно излъчване) и атом на друг елемент, който по химични свойства се различава от изходния. Или ако трябва да се даде определение на явлението радиоактивност, то би звучало така: Спонтанното разпадане на нестабилни атомни ядра, което се съпровожда от изпускане на елементарни частици или атомни ядра се нарича радиоактивност. Отново Ръдърфорд установява , че разпадането на радиоактивните елементи става с определена скорост. По негово предложение е прието тази скорост да се характеризира с период на полуразпад, т.е времето, за което се разпада половината от изходното количество атоми на радиоактивния елемент.
Радиоактивните вещества се състоят от голям брой еднакви нестабилни ядра. Разпадането на дадено ядро не зависи от външни признаци и е случаен процес. Опитно е доказано, че всеки радиоактивен елемент има специфичен период на полуразпад, в който се разпадат половината от наличните ядра. Например торий-232 има период на полуразпад от 14 милиона години, а въглерод-14 през 5730 години. Тези свойства се използват за датиране на археологически находки и скални пластове. Зависимоста на броя на неразпадналите се ядра от времето изразява Закона за радиоактивния разпад:

Периодът на полуразпад варира от части от секундата до хиляди и милиони години. Всеки атомен разпад се съпровожда от излъчването на високоенергийни вълни или частици. Това излъчване се нарича йонизираща радиация. Радиоактивността се измерва по броя на разпаданията за една секунда. Единицата за радиоактивност се нарича бекерел (Bq) и отговаря на едно разпадане за секунда. Общоприетият символ за радиоактивност и йонизираща радиация, е оранжевият трилистник.
При радиоактивното разпадане се излъчват три вида лъчи - алфа, бета и гама. Алфа лъчите представляват поток от хелиеви ядра, бета лъчите са снопове електрони, а гама лъчите представляват електромагнитни вълни с голяма честота.




Тези лъчения са невидими за човешкото око, но могат да се разделят и регистрират по определен начин. Например със следващата опитна постановка:

Тук е показано едно радиоактивно вещество, излъчващо и трите вида лъчение (например радий, Ra). То е поставено на дъното на оловен контейнер, поглъщащ радиоактивните лъчи, така че те могат да се разпространяват само в едно направление - към магнита. В магнитното поле снопът се разделя на три части: две от тях се отклоняват в противоположни посоки, а третата не променя посоката си. От тук могат да се направят изводите, че снопът, който не се отклонява е електронеутрален (гама лъчи). Наляво се отклоняват частиците с отрицателен заряд (бета лъчи), а надясно - тези с положителен заряд (алфа частици). Алфа частиците се състоят от два протона и два неутрона - двойно зареден хелиев йон - и могат да се излъчват само то ядрото на атома. В елeктрични и магнитни полета те се отклоняват по слабо поради относително голямата си маса. Техният зарядът (+2е) е причина да йонизират средата, в която се движат. Поради това те бързо губят енергията си, спират , захващат два електрона и се превръщат в хелиеви атоми. Отделянето на алфа частица води до промяна на ядрото и образуването на нов химичен елемент с два неутрона и два протона по-малко. Отделянето на бета частица води до трансформация на неутрон в протон, променяйки заряда и атомното число на елемента. Гама радиацията е без заряд и маса, затова отделянето й води само до загубата на определено количество енергия от ядрото. Отделянето само на гама лъчи се появява, когато изотоп съществува в две различни форми, наречени изомери, които се различават само по своята енергия. Алфа лъчите проникват само няколко хилядни от сантиметъра в алуминиево фолио и трудно проникват през лист хартия. Бета частиците са около сто пъти по-проникващи. Те могат да изминат до няколко милиметра в алуминий , а във въздух до 1m, а за защита от гама лъчите, които са подобни на рентгеновите лъчи, е необходима оловна преграда с дебелина няколко сантиметра. Всички частици се отделят с определена скорост. Повечето алфа частици се отделят с еднаква скорост и постепенно спират при преминаването си през материята. Бета частиците се отделят с по-голяма скорост, която е близка до скоростта на светлината и поради това имат по-голяма проникваща способност. Те обаче имат различни начални скорости и хим. елементи могат да се характеризират по максималната и средната им скорост. Гама лъчите се получават при и разпад ,защото новополучените ядра са във възбудено састояние и преминават в основно състояние чрез излъчване на електромагнитни вълни - гама - кванти. Тяхната дължина на вълна е от 10-10m до 10-13m. Поради голямата енергия на гама -квантите нараства тяхната проникваща способност - олово с дебелина 1,6 cm или въздушен слой с дебелина 100 до 300 m намаляват интензитета им само два пъти. В табл. 1 са показани основните характеристики на отделните видове радиоактивни лъчи:
Табл.1
ВИД НА ЛЪЧИТЕ ЗАРЯД ЙОНИЗИРАЩО
ДЕЙСТВИЕ ПРОНИКВАЩА
СПОСОБНОСТ СКОРОСТ

+ 2 q СИЛНО МАЛКА 20 000 m/s

- 1 q ПО - СЛАБО ПО - ГОЛЯМА 3.108 m/s

0 СЛАБО ГОЛЯМА 3.108 m/s

Приложението на радиоактивните лъчи може да се разгледат в две направления: приложение на действието на радиоактивните лъчи върху обекти и приложения, при които се получават ценни сведения от веществата, които ги излъчват. Радиоактивните лъчения оказват разнообразни въздействия на обектите, върху които попадат. Например при облъчване с гама-лъчи се променят някои физични свойства на металите и това се използва за повишаване твърдостта на металорежещите инструменти. Много по-силно е въздействието на радиоактивните лъчи върху биологични обекти. В редица случаи то изменя генната структура на клетките. Така се получават различни сортове пшеница, фасул, царевица и други култури и нови породи домашни животни. Факт е също, че интензивните лъчения умъртвяват клетките на живите организми и това се прилга за стерилизиране на хранителни, фармацевтични и др. продукти.

Радиоактивните лъчения носят ценна информация преди всичко за веществата, които ги излъчват. На следващата фигура е показано как тази информация може да се използва в минно-геоложките проучвания за намиране на полезни изкопаеми. За целта в сондата се спускат радиоактивен източник на бързи неутрони. Попадайки в ядрата на атомите, които изграждат околните скали, тези неутрони предизвикват изкуствено радиоактивно разпадане, което се регистрира. По вида на лъченията може да се получат качествени и количествени сведения за съдържанието на различните елементи в пробите от сондажът на земните недра.

Друго интересно приложение е за определяне на възрастта на древни археологични находки от биологичен произход. Методът на радиоактивния въглерод, при който се използва факта, че в атмосферата на Земята под влияние на космичните лъчи се образува радиоактивния изотоп на въглерода 146C . За него е характерен период на полуразпадане 5700 г. При обмяната на веществата той попада в растенията, а чрез тях и в животните. По този начин във всеки жив организъм има радиоактивни въглеродни атоми. След смъртта на организма повече не попадат радиоактивни атоми, а наличните постепенно се разпадат, поради което намалява интензитетът на гама-лъченията. Като се определи интензитета и се приложи законът за радиоактивното разпадане, се намира възрастта на древни мумии, тъкани, останки от дървета и др.

detelina101
05-25-2009, 16:45
Към кого бих се обърнала с молитвени думи ?

Първото, за което се сещам , когато си задам въпроса – към кого бих се ообърнала с молитвени думи , е Бог . Вярата ми в него е изключително силна . Единствено към него бих се обърнала с молитва , защото вярвам че е спасител не само на мен , а на всички живи същества на тази земя . Не мога да си представя , когато срещна трудност и се нуждая от помощ, какво ще се случи , ако не се обърна към Бог . Вярвам , че всичко , което съм постигнала е благодарение на него , защото той ни пази и закриля .
Господ е създал света . Разделил е светлината и мрака, сушата и водата , създал е растенията и животните, а последното му дело е човекът.Той създава нас - хората и от него зависи нашия живот . Когато правим добро , Господ ни възнаграждава , а когато вършим злини ни наказва . Той е нашия спасител и закрилник . Единствено към него бих се обърнала така както към никой приятел или друг човек с молитвни думи . Молитвените думи са нещо свещено и истинско .С тях ние изразяваме чувствата и болките си , като аз мога само да се обърна с тях към Бог , защото вярата ми в него е неугасима .
Всяка сутрин , когато се събудя и отворя очи , виждам погледа на Бог – Исус Христос – на иконата над леглото ми . Свивам очи и събирам ръце , като произнасям наум молитвени думи – за здраве , за успех ,през деня, за спокойствие и не на последно място за доброто на близките ми ,
Вярата в Бог в сърцето ми е неугасима .Смятам и чувствам ,че той е създал света и ни наблюдава от небето . Не мога да спра да мисля, че той ни гледа и помага. Вярвам , че само Господ може да ме избави от нещастия и скръб, както смятам, че той само може да спаси човеците на тази земя. Именно към него бих се обърнала с молитвени думи. Той е надеждата на моето сърце да се сбъдне това, което искам. Имам ли някога трудности и се нуждая от помощ и подкрепа, бих се обърнала и се обръщам към Бог , защото вярата ми в него е по – силна от всичко. Тя побеждава всички отрицателни емоции и лоши чувства в мен, като надеждата за по –добро се увеличава.
Непрекъснато се сблъсквам с какви ли не проблеми и в повечето от тях отчаянието ми достига крайна степен . Какви ли не проблеми имаме всички хора ? Разбира се , че трябва да си помагаме . Много често изричаме различни молби към хората , от които сме заобиколени . Винаги , когато се нуждая от помощ се обръщам към приятелите си . Винаги , когато някой отправи молба към мен се опитвам да помогна. Смятам , че хората ,за да оцелеем ,трябва да си помагаме и непрекъснато да изричаме тези думички……………Да , но молитвата е по – различна . Молитва мога да отпрвя единствено към Бог . Само той може да чуе тези молитвени послания от мен . Той е Бог и моят спасител . Вярата в сърцето ми , че Господ решава съдбата ми и е единственият избавиител от проблеми и нещастия е силна. Вярвам ,че на него дължа всичко , което имам и бих се помолила и се моля само на него . Моите лични молитвени послания , изникнали от сърцето ми , могат да бъдат единствено отправени към Бога на земята и този свят , моя – нашия Бог – Исус Христос.
Когато човек вярва в нещо или някого , вярва, че само той може да го избави и спаси от всичко лошо. Когато срещне трудност , се обръща към него за помощ , защото вярата не може да се изгаси . Не винаги може да сещне човек до себе си с истиснки добри и положителни чувства . Смятам , че са рядко хората , които не биха изневерили на приятелството . Аз се радвам с това , че вярвам в Бог , защото не се съмнявам в неговата добрина и милосърдие . Той е моят спасител и само към него бих се обърнала с молитва за помощ . Само той заслужава молитвените послания , изречени не от устата , а от сърцето ми и душата ми .

detelina101
05-25-2009, 16:46
Представете си че светът в който се намирате средата в която дишате и спокойствито което имате внезапно ви бъдат отнети.И единственото което ви остава е надеждата.Надеждата отправените от вас молитви да бъдат чути и изпълнени.Всичко да се върне както е било преди или дори да стане по-хубаво.
В ежедневието си хората постоянно се молят.Дори понякога изричат молитвата несъзнателно.Молят се да изкарат висока оценка за да получат желания подарък молят се времето да е хубаво за да могат да излязът или да се представят добре на интервюто за работа и да бъдат назначени.
Ние както всички останали също се молим.Искаме молитвите ни да бъдат изпълнени.За съжаление обаче не винаги се получава.Защо ли?Някой ще кажат че това е така защото не си молят на когото трябва.Дали обаче това е истинската причина?По света има много и различни видове религии.Една част от хората изповядват християнство,друга мюсюлманство трета будизъм...Но независимо от това кой Бог почиташ важното е сърцето ти да бъде чисто, молитвата искрена, а намеренията добри.
Скоро попаднах на една интересна история,която бех искала да споделя с вас.В разказа ставаше дума а една жена чието дете било много болно.То постоянно бълнувало на сън и плачело за портокали, но тъй като майката билла много бедна не можела да му купи.Тя се молела и търсела всякакви начини да се сдобие с парите за така желаниете от сина и плодове и скоро успяла.Но скоро след това детето починало.Майката започнала да плаче и нарежда: "Ах миличкото ми дете, защо си отиде толкова рано...но поне от всичко успя да си опиташ...". Такива сме ние хората молим се за нищо а следкато го получим забравяме за благодарствената молитва която трябва да отправим.Тя съществува както в Християнството така и в останалите религии.
Нека все пак не бъдем песимисти и да си спомним за всичке събития описани в Библията,както и за останалите истории коита сме чували за това как когто хората се молели дълго и усилено молитвата им била чута и изпълнена.Дори когато хората около теб не успяват да ти помогнат ти остава вярата и надеждата в Бог.А дали всъщност той изпълнява молитвите ни или просто ни кара чрез тях да се замисляме и да откриваме решението на проблема в самите нас?За всеки отговорът на този въпрос е различен.Но независимо дали притежаваме способността да се справим сами с проблема, ние хората се нуждаем от молитвата, от това да се молим на Бог, защото той е единственият, който може да ни помогне стига да сме с чистосърце и да отправяме искрена молитва.

detelina101
05-25-2009, 16:47
Към кого бихме се обърнали си молитвени думи?

Ако чужденец посети България по време на празници ще остане с впечатление, че българският народ е вярващ. По празници църквите са пълни. Хората се бутат и блъскат, за да влязат в Божия храм.В това няма нищо лошо. Проблемът идва от там, че ние сме вярващи само по празници. Само тогава се сещаме, че съществува Бог, че трябва да се молим, че трябва да вярваме. В другото време църквите са празни. Само някоя баба може да се види. Защо е така? Дълги години българинът е нямал право да ходи на църква. Моята баба казва, че така сме натрупали грехове, които дълго ще изстрадваме. Но защо човек трябва да ходи на църква и да се моли? Какво представлява молитвата? Кога трябва да се молим?
Молитвата е особено състояние на духа. Душата иска да влезе в Духовния свят, да бъде прегърната. Както организмът има нужда от въздух, за да съществува, така и душата има нужда от молитва, за да се храни нашето духовно тяло. Молитвата е акт, чрез който ние искаме да бъдем чути, да се сдружим с онзи Всевишния, да разрешим нашето противоречие, нашето мъчение.
А съществували Бог? Или ние сами определяме съдбата си? Едни хора вярват в Бог, други не. Всеки има обяснение за себе си: Аз вярвам в Бог, защото…….Аз не вярвам в Бог, защото….
Обикновено човек решава да се моли когато има определен проблем. Нещо го мъчи, нещо му създава неприятности или когато иска нещо хубаво да му случи. Тогава се сещаме за Бог.
Тези, които не вярват в Бог обикновено са хора, които дълго са се молили, но Господ не ги е чул. Нещо се е провалило, нещо лошо им се е случило, а най-често обичан човек е починал. Тогава животът става труден, нежелан. Молитвените думи са се оказали безсмислени. Резултатът – няма Бог.
Другите хора са вярващите. Те обичат Бог, те вярват в неговото съществуване. Може би защото той им е помогнал в тежък момент, случило се е чудо, животът е станал по-добър, любимият човек е оздравял. Или просто вярват, заради самата Вяра. Останала им е само Вярата. Тя им дава сили да вървят напред, да се справят с проблемите и да живеят. Дори да си сам, да нямаш никого до себе си, да си отчаят ако чувстваш Бог, ако усещащ, че той е с теб ще продължиш напред и ще оцелееш!
Трябва ли да се ходи на църква? В библията пише, че човек може да се моли и сам, да се отдели от другите, да намери единение. Защото така се концентрира по-добре и Бог е по-близо. Следователно това, че българинът рядко ходи на църква не означава, че той не е вярващ.
Вярата е нещо, с което сме захранени още от самото ни раждане, нещо с което живеем и нещо, което имаме в себе си и то ни помага да преодоляваме по-лесно проблеми, да оцеляваме след битките с Живота.
А какво са думите? Те са онези свързващи елементи, чрез които нашата душа търси и намира Бог.
Молитвените думи са нещо съкровено за всеки индивид. Всички се молят различно, думите са различни, ние сме различни. Но Бог е един. Той чува всички. Помага не само на праведните, вярващите и добрите, но и на грешните. Защото всеки осъзнат грях дава възможност за изкупление и нов живот.
Към кого отправяме нашите молитвени думи? Отговорът е само към Бог. Но защо Бог не ни чува винаги? Защо често нашите молитвени думи остават само думи.
Бог е навсякъде, той чува и вижда всичко. Въпросът е, че често хората иска от Бог неважни за съществуването им неща, а забравят най-ценното-здравето, разбирателството в семейството, щастието и онези малки подробности, които ни си мислим, че те проста са даденост. Но не е така. Бог се грижи за нас и за тези неща, които ние оценяваме, тогата когато вече сме ги загубили.
В миналото българите често са се молили задружно за дъжд, за плодородие, за здраве. За какво се моли днешният български народ? Колкото и да не ми се иска трябва да призная, че ние най-често сме обединени единствено, когато играе българският национален отбор по футбол. Тогава всички допиране ръце и задружно се молим и този път Господ да е българин, както някога си, когато в далечна 1994г., нашият национален отбор е играл на полуфинал на Световното първенство по футбол в САЩ .

Slashy
05-25-2009, 18:35
йее мерси!

Nepovtorima_93
05-26-2009, 13:43
http://download.pomagalo.com/34906/mikrovylni+referat/



Спешно за утре ми трябва плс..

Благодаря Предварително!

detelina101
05-26-2009, 13:59
Реферат


по Физика и астрономия

на Диляна Янева Янева от X “г”клас











1.Същност

Микровълните са електромагнитни вълни с дължина на вълната по-дълга от тази на инфрачервената светлина, но по-къса от тази на радиовълните.
Микровълните,известни още като радиовълни със свръх висока честота , имат дължина на вълната приблизително в диапазона от 30 см. (честота=1GHz) до 1мм. (300GHz).Все пак границите между долната граница на инфрачервената светлина , микровълните и УКВ радиовълни са условни и се приемат различно в различни области.
Съществуването на електромагнитни вълни , горната част от чиито спектър се нарича микровълни, е предречено от Джеймс Клерк Максуел през 1864 г. с известните уравнения на Максуел. През 1888 г. Хейнрих Херц е първият, който демонстрират съществуването на електромагнитни вълни, построявайки апарат,
излъчващ радиовълни.

2.Източници

Тъй като микровълните са много по-дълги в сравнение със светлинните , те имат по-малко енергия и се детектират по-трудно. Точността, с която може да бъде определено положението на източника им, намалява с увеличаването на дължината на вълната. По тази причина, е по-трудно да се определи мястото на един източник на микровълни, отколкото на светлинни.
Източниците на микровълни се делят на естествени и изкуствени.

а)естествени:
Основни естествени източници на микровълни са звездите, които излъчват електромагнитни вълни в целия спектър.Това е установено с измервания направени чрез спътници и мощни радиотелескопи, с които са детектирани излъчвания на ултравиолетови , ренгенови и гама лъчи.

б)изкуствени:
Изкуствени са създадените от човека източници на микровълни. Те могат да бъдат генерирани с помощта на различни устройства, които най-общо се класифицират в две категории: - полупроводникови и вакуумни устройства.
Полупроводниковите устройства са: - полеви транзистори, биполярни транзистори , диоди на Гън и лавинни диоди. Има разработени различни специализирани версии на обикновените транзистори, работещи с по-висока скорост, които е възможно да бъдат използвани за високочестотни приложения.
Вакуумните устройства, или иначе казано, устройствата с радиолампи, работят на принципа на насочено движение на електрони във вакуум под влиянието на управляващо електрично или магнитно полета. Радиолампите за свръх висока честота ca Mагнетрон, Клистрон, ЛБВ (лампа с бягаща вълна).

3.Свойства

Широкото приложение на микровълните се дължи на техните специфични свойства.
Установено е, че излъчваната от антената на предавателя електромагнитна енергия на вълните е правопропорционална на четвъртата степен на тяхната честота.Това означава , че при еднаква мощност на два променливи тока в антената с честоти ν₁ и ν₂>ν₁ много повече енергия за едно и също време предавателят ще излъчи , ако работи с по-високата честота.
Микровълните почти не се поглъщат от хидрометеорните образования в тропосферата.За вълни с честота около 10,35,94GHz и др. съществуват “прозорци на прозрачност” в йоносферата.
Тези свойства дават възможност предавателите на микровълни да се правят с неголяма мощност, микровълните, излъчвани от Земята,да се разпространяват и в космическото пространство и да изпълняват цели,които другите вълни не могат. Тяхна предимство е и това,че предавателите и приемниците могат да се правят от полупроводникови елементи:диоди, транзистори и интегрални схеми. Затова те са сравнително евтини, с малки размери и мобилни.
Свойството на микровълните да се разпространяват праволинейно обуславя използването им от устройства, наречени радари, за откриване на обекти и тяхното местоположение.


4.Радиолокация

Откриването на различни обекти и точното определяне на тяхното местоположение с помощта на микровълни се нарича радиолокация. Това става с устройство, наречено радиолокатор или радар. Принципът на действие на радиолокатора е подобен на ултразвуковия локатор. Радиолокаторът е снабден с мощен свръхвисокочестотен (СВЧ) генератор, свързан със специална антена, която излъчва микровълни само в определена посока. (Теоретично и експериментално се доказва, че колкото дължината на електромагнитната вълна е по-малка, толкова по-голяма насоченост на излъчването може да се постигне. Това е основната причина за радиолокация да се използват микровълни, а не по-дълги радиовълни.) Поради голямата насоченост на излъчването може да говорим за микровълнов „лъч”, който се разпространява по посока на обекта, отразява се от него и се връща обратно. За определяне на разстоянието до обекта най-често се използва импулсен режим на излъчване. Продължителността на всеки импулс е много малка, така че излъчването му приключва преди пристигането на отразения сигнал. Това дава възможност една и съща антена да се използва както за предаване, така и за приемане: в паузата между два последователни импулса предавателната антена се превключва да работи като приемна антена и регистрира отразения от обекта импулс. Като се измери времето, за което импулсът достига обекта и се връща обратно, изчислява се разстоянието до обекта.
В съвременните радиолокатори информацията, съдържаща се в отразените от обекта микровълни, се преобразува в цифров код, което позволява бързата й по-нататъшна обработка. Това дава възможност с радиолокатора например да се следят едновременно няколко цели, да се определят техните скорости и посоки на движението и т.н.
С радари са снабдени корабите, самолетите, полицейските коли, летищата и т.н.
Чрез тях се изследват също така телата от слънчевата система – планети, спътници, комети, слънчевата корона. Поради огромните междупланетни разстояния за изучаване на небесните тела се използват мощни радиолокатори с много големи антени, както и радиолокатори, монтирани на космически апарати.
Радиолокационните методи дават възможност много точно да се определят разстоянията до планетите, размерите на техните орбити, местоположението на изкуствените спътници и др.

5.Употреба

В микровълновата печка се използва магнетронен генератор за произвеждане на микровълни с честота около 2,45 GHz с цел- Готвене на Храна. Микровълните готвят храната, като карат молекулите на водата в продуктите да вибрират. Вибрацията произвежда Топлина, която затопля храната. Като вземем предвид че органичната материя е съставена главно от вода, храната се приготвя много лесно по този метод. Микровълните се използват в предаванията на комуникационните спътници (сателити), защото те преминават лесно през земната атмосфера с по-малко взаимодействие за разлика от вълните с по-ниска честота. Освен това, микровълните имат по-широка честотна лента отколкото радиовълните от останалата част на спектъра.
Радарите откриват местоположението, скоростта и други характеристики на отдалечени тела посредством насочено излъчване на радиовълни, от УКВ или СВЧ обхватите и приемане на отразените от тези тела вълни.
Безжични LAN протоколи, като Bluetooth и IEEE802.11g и b спецификациите, също използват микровълни в 2,4 GHz индустриалния обхват (устройствата, излъчващи в тези обхвати не се нуждаят от специално разрешение, например гореспоменатите микровълнови печки), а протоколът IEEE802.11a използва 5 GHz индустриален обхват. В много страни е разрешено безжичното излъчване на Интернет на далечни разстояния в обхвата 3,5 -4 GHz.
Кабелната телевизия и интернет достъпът през коаксиален кабел, а също и ефирната телевизия използват долния край на СВЧ обхвата. Микровълните могат да бъдат използвани за прехвърляне на енергия на дълги разстояния. След Втората Световна война са провеждани изследвания за проверка на тази възможност. През седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век НАСА проучва възможността спътници, снабдени със слънчеви батерии, да произвеждат енергия, и да я изпращат на Земята посредством микровълни.

deadfish
05-26-2009, 14:51
http://download.pomagalo.com/166277/syzdavane+na+izrael/?search=12334718&po=1

http://download.pomagalo.com/62975/blizkiyat+iztok+v+usloviyata+na+studenata+voiina/?search=12334734&po=2
Трябват ми спешно :(

Nepovtorima_93
05-26-2009, 15:01
Благодаря Многооооооооо! :grin: :-)

magi_003
05-26-2009, 15:31
http://download.pomagalo.com/144134/moje+li+chovek+da+pobedi+prirodata/
mersiiii :-)

tonie__
05-26-2009, 17:34
може ли няколко теми и от мен :oops: :

http://download.pomagalo.com/59553/planinski+i+ravninni+geosistemi/?po=1

http://download.pomagalo.com/42773/gradove+i+biotichni+komponenti+na+prirodata/?po=3

http://download.pomagalo.com/189961/syshtnost+na+karstovite+geosistemi/?po=4

http://download.pomagalo.com/215298/syshtnost+na+landshaftnata+ekologiya/?po=5

http://download.pomagalo.com/308324/landshaftna+ekologiya/?po=8

detelina101
05-26-2009, 17:48
СЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ИЗРАЕЛ
Желанието на евреите да се завърнат по земите на техните деди датира
още от Великото еврейско въстание и разрушаването на Йерусалим от Римската
империя през 70 г. и последвалото го разпръскване на еврейския народ.
Еврейският национализъм в древността винаги се е основавал на религията и в
следствие на пагубните последици от няколко въстания, целящи извоюването на
национален суверенитет и разбитите надежди от поредица „лъжливи” месии,
всичко е оставено в ръцете на Бога. Дори през Средновековието прекъснатите
национални надежди са били въплътени в „лъжливия месианизъм” на Сабатай
Цви и други не толкова известни месианисти. Едва след появата на ционизма
като политическа идеология, вярата в човешката намеса като начин за
осъществяване на еврейските национални стремежи е обновена и идеята за
завръщането в родината широко се разпространява в еврейското съзнание.
Идеите на Просвещението (Аскала) сред евреите в Европа през XVIII и
XIX век, продиктувани от Френската революция и разпространението на
западните либерални идеи, създават за първи път класа на светски евреи, които
възприемат господстващите идеи на рационализма, романтизма и най-вече на
национализма. Евреите, които изоставят Юдаизма, или поне неговата
традиционна форма, започват да изграждат еврейската си идентичност,
виждайки себе си като „нация”.
В края на XIX век положението на евреите в Европа се утежнява.
Зачестилите погромите в Източна Европа провокират стотици хиляди евреи да
напуснат родните си страни и да се отправят на дълъг път в търсене на нов дом
и по-добър живот. Една част от тях се изселват в Америка, Франция, Германия,
Англия и Южна Африка, а шепа идеалисти се отправят към Ерец Исраел, макар
да знаят, че там ги чака съпротивата на Османската империя, в чиито граници се
намира по това време Палестина. Филантропи като Монтефиоре и Ротшийлд
активно подпомагат финансово създаването на еврейски земеделски селища в
Палестина, а барон Морис дьо Хирш създава Еврейско колонизационно
дружество, което съдейства при изселването в новите земи, по-специално в
Аржентина. „Световният еврейски съюз” („Алианс”) във Франция, а по-късно и
„Съюз за помощ на немските евреи” („Хилфсферайн”) в Германия също оказват
помощ на новопристигналите.
През 1882 г. Лев Пинскер публикува памфлета си „Автоеманципация”.
Там той развива тезата, че никой няма да предостави на евреите истинска
еманциапция, освен самите те. При това, единственият начин, по който евреите
биха могли да си осигурят свобода и себеуважение, е създаването на собствена
държава. Скоро Пинскер се сближава с палестинофилските кръгове в Русия,
образували движението „Ховевей Цион” („Обичащите Цион”), помагащо на
своите членове да имигрират в Ерец Исраел. Друга подобна организация по това
време е „Билу” („Бет-Яаков, леху ве-нелха!” – „Домът на Яков (синове на
Исраил), елате и ще тръгнем!”). Членовете на „Ховевей Цион” и „Билу”
основават първите съвременни селскостопански селища в Ерец Исраел: Ришон
ле-Цион („Първи в Цион”) и Петах-тиква („Врата на надеждата”), а също и Нес-
Цион („Чудото на Цион”) и Зихрон-Яаков (В памет на Яков”). Животът на
новите заселници никак не е лек, тъй като денем обработвали земята, а нощем
отбранявали териториите си от набезите на местното население. Заселниците в
периода 1881 – 1903 година са известни като Първа алия. Те били близо 35 000
евреи, но към края на периода повече от половината се завърнали по домовете
си, обезкуражени от тежките условия. След усилен труд и множество изпитания
тези, които не се отказали, постигнали забележителен успех и градовете Ришон
ле-Цион и Петах-тиква са гордост за днешен Израел.
Ключово събитие за окончателното оформяне на еврейския въпрос и на
модерния ционизъм е „аферата Драйфус”. През октомври 1894г. евреинът
Алфред Драйфус, капитан от Генералния щаб на френската армия, бива
арестуван и обвинен в шпионаж. Мнозина смятат, че капитан Драйфус е станал
жертва на антиеврейски настроения и са убедени в невинността му. Сред
журналистите, отразяващи процеса е и Теодор Херцел, който по това време
работи като сътрудник в един виенски вестник. Силно развълнуван от
несправедливостта спрямо капитан Драйфус, Херцел пише брошурата
„Еврейска държава – опит за модерно разрешение на еврейския въпрос” (1895).
Като изхожда от убеждението, че всички евреи по света са свързани от общата
си съдба и че съвременният антисемитизъм не е преходно явление, Херцел
стига до извода, че евреите са нация, която се бори за своето съществуване. Той
смята, че „еврейският въпрос” всъщност е национален въпрос и може да бъде
решен само чрез „възстановяване на еврейската държава”.
През 1897 г. Херцел свиква в Базел, Швейцария, Първия ционистки
конгрес, който се приема за начало на официалното ционистко движение. На
конгреса е провъзгласена и основната платформа на модерния ционизъм –
„Ционизма има за цел да създаде за еврейския народ в Палестина убежище,
гарантирано от публичното право.” След самия конгрес Херцел пише в
днвника си: “В Базел аз основах Еврейската държава. Ако днес произнеса това
високо, ще бъде посрещнато с всеобщ смях. След пет години може би, а след
педесет сигурно, всеки ще знае това.”. На осъществяването на тази идея
Херцел посвещава целия си живот и енергия. Тъй като по това време Ерец
Исраел е в пределите на Османската империя, Херцел иска аудиенция при
султан Абдул Хамид II и се опитва да издейства разрешение за свободен достъп
на евреите до Светата земя (1901 г.). Молбата му обаче е отхвърлена. На
ционистите не им остава нищо друго освен да се обърнат за помощ към
Великите сили.
До 1917 година някои ционистки лидери се замислят сериозно над
предложенията за създаване на еврейска държава на други места, различни от
Палестина. През 1903 година британският министър предлага Британската
програма за Уганда или по-точно основаване на еврейска държава в Уганда
(всъщност на територията на днешна Кения). Херцел първоначално отказва
предложението, но след погрома в Кишинев я предлага на Шестия ционистки
конгрес като временно решение на проблемите на руските евреи. Въпреки
извънредната ситуация и временния характер на предложението, то предизвиква
силни вълнения и разделения сред ционистите, подсилени от демонстративното
напускане на Конгреса от страна на Делегацията на руските евреи. Въпреки това
мнозинството гласува основаването на комитет за разследване на
възможностите, който е разпуснат едва на Седмия ционистки конгрес през 1905
година.
В резултат на това Организацията на евреите-териториалисти,
ръководена от Израел Зангвил се отделя от основното ционистко движение.
Териториалистите се опитват да основат еврейска държава където е възможно,
без претенции за местоположението й, но тяхната организация запада след 1917
година и окончателно се разпада през 1925 година. Оттогава Палестина остава
единствената цел на ционистките усилия. Някои евреи приемат сериозно
предложението на Съветския съюз за основаване на Еврейска автономна
република в далечния руски изток. Една от основните мотивации на ционизма е
вярването, че евреите трябва да се завърнат в тяхната историческа родина не
само като бежанци от антисемитизма, но трябва да се самоуправляват като
независима нация. Някои ционисти, основно социалисти, вярват, че вековете, на
подтисничество в антисемитските общества са довели евреите до смирение,
уязвимост и отчаяние, което от своя страна е предпоставка за бъдещи
антисемитски прояви. Те твърдят, че евреите трябва да се освободят от тяхното
минало като станат фермери, работници и войници в своя собствена държава. Те
също така отхвърлят религията като „характерен белег на диаспората” на
еврейския народ.
На базата на една такава ционистка идеология, Бер Борович,
продължавайки работата на Мозес Хес, предлага създаването на
социалистическо общество, което би поправило „обърнатата пирамида” на
еврейската общност. Борович вярва, че евреите са били изтласкани от
нормалните занаяти от враждебно настроените неевреите, обяснявайки с това
защо сред евреите преобладават специалистите, а не работниците. Еврейското
общество не би могло да се излекува докато обърнатата пирамида не се изправи
и болшинството евреи не станат работници и земеделци. Това според него може
да се случи единствено в една еврейска държава. Друг мислител, А. Д. Гордън,
повлиян от европейските национални идеи, предлага създаването на общество
на еврейските земеделци. Гордън прави от труда религия. Тези двама мислители
и други като тях, подтикват основаването на първото еврейско колективно
селище – кибуц, Дегания, на южния бряг на Галилейското езеро през 1909
година (същата година е основан и града Тел Авив). Дегания и формиралите се
след това кибуци се опитват да осъществят тази идея за селища на комунален
принцип, където новопристигналите европейски евреи да бъдат научени на
земеделска работа и други умения.
Друг вид стратегия е съживяването и подхранването на „присъщата”
еврейска култура и възстановяването на иврита като говорим език. Един ранен
ционист, Ашер Гинсберг, по-известен с псевдонима си Ахад Хаам („Един от
народа”), отхвърля прекалената загриженост на политическия ционизъм спрямо
държавността, за сметка на съживяването на еврейската култура. Ахад Хаам
признава, че усилията да се постигне независимост в Палестина ще предизвикат
конфликти между евреите и местните палестински араби, Османската империя и
европейските колониални сили, които наблюдават района. Вместо това, той
предлага усилията на ционисткото движение да се прехвърлят върху
съживяването на еврейския език и създаване на нова култура, освободена от
влиянието на диаспората, която да обедини евреите и да служи за спойка между
различните еврейски общности след като постигнат своята независимост.
Един от най-известните последователи на тази идея е Елиезер Бен
Йехуда, лингвист, който е решен да съживи иврита като говорим език сред
евреите. Повечето европейски евреи през XIX век говорят идиш, език основан
на средновековния немски, но след 1880 година Бен Йехуда и неговите
поддръжници започват да насърчават изучаването и употребата на
модернизираната форма на библейския иврит, който е бил мъртъв език повече
от 2000 години. Въпреки усилията на Херцел да направи немския език
официален за Ционисткото движение, употребата на иврит е приета за
официална политика от Ционистката организация в Палестина и служи като
основна обединяваща сила сред еврейските заселници, много от които приемат
и нови еврейски имена.
Развитието на първия ивритоговорящ град – Тел Авив, кибуците и други
еврейски икономически институции, а също и употребата на иврит, води до
формирането на нова националност, която официално започва да съществува
през 1948 година. Междувременно ционистите, занимаващи се с култура правят
опити да развиват различни форми на изкуството. Българският художник Борис
Шатз създава през 1906 година в Йерусалим Академия по изкуствата Безалел.
Други като артиста Барух Агадати подпомагат известни фестивали като
карнавала Адлояда по време на Пурим.
Ционистките лидери винаги са гледали на Британия като ключов
съюзник в борбата на евреите за собствена родина. Не само защото Британия е
най-великата имперска сила, но и защото там евреите винаги са намирали
сигурност и спокойствие сред влиятелни политически и културни лидери като
Бенджамин Дизраели и лорд Уолтър Родшийлд. Там също се забелязва ясно
изразен филосемитизъм сред образования британски елит, когото ционистките
лидери се надяват да привлекат на своя страна. Хаим Вайцман, който става
лидер на ционисткото движение след смъртта на Херцел през 1904 година е
професор в Британския университет и използва своите контакти, за да спечели
британското управление като поддръжник на ционистките идеи.
Тези надежди са оправдани през 1917 година когато министърът на
външните работи на Британия – Артур Балфур прави своята известна
Декларация в полза на „изграждането в Палестина на национален дом за
еврейския народ”. Балфур е подтикнат да направи това изявление от една страна
поради собствените си филосемитски убеждения, от друга заради желанието да
отслаби Османската империя (съюзник на Германия по време на Първата
световна война) и отчасти защото иска да засили подкрепата на съюзническата
кауза на Съединените щати, дом на най-влиятелната еврейска общност. В
Декларацията Балфур внимателно използва думата „дом”, а не „държава”, а
също уточнява, че това изграждане не трябва да „ощетява гражданските и
религиозните права на нееврейските общности в Палестина”.
Идеите на ционисткото движение първоначално не са подкрепяни изцяло
от световната еврейска общност и срещат силна съпротива от много еврейски
организации. Докато според традиционните еврейски вярвания Ерец Исраел е
даден на предците им от Бoг и по тази причина правата на евреите над тази земя
са неоспорими и неизменни, повечето ортодоксални групи поддържат идеята, че
Месията трябва да се появи преди Исраел да се върне на евреите, а
Реформисткия юдаизъм (преди Холокост) категорично отхвърля ционизъма.
Въпреки това завръщането в Страната на Исраел остава повтаряща се тема през
поколенията евреи, живеещи в диаспората, особено в молитвите за Песах и Йом
Кипур, които традиционно завършват с „Догодина в Йерусалим”.
За религиозните евреи алията винаги се е считала за похвален и
задължителен акт според halakh. Алията е включена в повечето версии на 613-те
заповеди, въпреки че не е в най-разпространената версия на Маймонидите. Все
пак Маймонидите разглеждат завръщането в Ерец Исраел като много значимо за
евреите.
От Средновековието насам много известни евреи и групи емигрират в
Исраел. Въпреки това преди 30-те години на XX век много еврейски религиозни
лидери се противопоставят на ционизма. Светския, социалистически език,
използван от ционистките пионери противоречи на възгледите на повечето
религиозни еврейски общности и много еврейски религиозни организации му се
противопоставят, от една страна защото ционизмът е светско движение, а от
друга защото всеки опит за възстановяване на еврейското управление над
Исраел чрез човешка намеса се счита за богохулство, тъй като само Месията
може да осъществи това. Въпреки това през 20-те и 30-те години на XX век има
малка група религиозни евреи като раби Абрахам Исаак Куук (главния равин на
Палестина) и неговия син Зеви Юда, които започват да развиват идеята за
религиозния ционизъм и печелят доста последователи през втората половина на
XX век. Единствено безнадеждните обстоятелства, развили се през 30-те и 40-те
години на XX век, променят отношението спрямо ционизма на повечето, от тези
общности, но не на всички.
Отношението на светските евреи спрямо ционизма също е
противоречиво. Мнозина смятат, че евреите трябва да използват други
ефективни методи, за да изкоренят антисемитизма от страните, в които живеят и
да си осигурят безопасно съществуване там, където се намират. Преди 30-те
години много евреи вярват, че социализмът предлага една по-добра стратегия за
подобряване на състоянието на европейските евреи. В САЩ много евреи
възприемат либералните идеи на своята нова страна. Към 1912 година в САЩ
има само 12 000 члена на Ционистката организация от 3 милиона евреи
живеещи там. През 1940 година членовете са вече 171 000, а през 1942 година
80% от американските евреи се съгласяват, че изграждането на еврейска
държава в Палестина е необходимо. (Stork and Rose, 1974)
След разбиването на Османската империя през 1918 година и
установяването на Британския мандат над Палестина през 1922 година,
ционисткото движение навлиза в нова фаза на действие. Негов приоритет става
увеличаването на новите заселници в Палестина, изграждане на
институционалните основи на бъдещата еврейска държава и предотвратяването
на каквито и да било стъпки от британска страна, водещи до създаване на
независима арабска държава в Палестина. През 20-те години на XX век се
забелязва стабилен растеж на еврейското население в Палестина, но също така и
зараждане на арабски национализъм и увеличаване на съпротивата срещу
еврейската имиграция.
Международното еврейско становище по отношение на заслугите на
ционизма остава разделено. Много известни евреи в Европа и САЩ се
противопоставят на ционизма, твърдейки, че не е необходимо основаване на
еврейска държава, тъй като евреите могат да живеят в демократичните западни
страни като равноправни граждани. Някои американски евреи стигат дори
толкова далеч, че виждат в лицето на САЩ Цион и двата милиона еврейски
имигранти в САЩ преди Първата световна война приемат тази идея.
Нарастването на влиянието на Адолф Хитлер в Германия през 1933
година дава нови сили на ционистите. Не само защото нараства броя на
еврейските бежанци в момент, когато САЩ затваря вратите си за бъдещи
имигранти, но и защото вярата, че евреите могат да живеят в безопасност като
малцинство в нееврейските държави е подкопана. Има слухове, че някои
ционисти поддържали появата на Нацистката партия, виждайки в нея способ за
увеличаване възможностите за изграждане на еврейска държава. Марксисткия
автор Лени Бренер твърди, че Еврейската ционистка федерация дори е
изпратила писмо до Хитлер през 1933 година, в което му предлага
сътрудничество. Предложението е отхвърлено, а през 1938 година
организацията е закрита.
След края на Първата световна война евреите по света започват да
сменят отношението си спрямо ционизма и все по-голям брой евреи искат да
имигрират в Палестина. Вълната от нови имигранти среща недоволството от
страна на палестинските араби, които започват да говорят за „ционистка
опасност”. Начело на арабите застава техния духовен и политически водач
Хадж Амин ал-Хюсейни. Той обединява около себе си значителна част от
арабите и обявява „свещена война” на евреите под лозунга „Смърт на
неверниците!”. През август 1929 година започват антиеврейски погроми в
Палестина. По време на безредиците става ясно, че защитниците на еврейските
селища са способни успешно да се противопоставят на арабските нападения.
В следствие на размириците в Палестина британските мандатни власти,
които отговарят за спазването на мира в страната, са силно обезпокоени. През
октомври 1930 година е публикуван документ, известен като „Бялата книга” на
Пасфилд, която силно стеснява правата на евреите в Палестина и предвижда
ограничения на емиграцията на евреите. Всичко това разтърсва евреите в
Палестина и мнозина смятат, че е нанесен смъртоносен удар на ционизма,
загубвайки Британия като съюзник в изграждането на национален дом за
евреите в Ерец Исраел. Много политически дейци и преди всичко д-р Хаим
Вайцман започват борба за отмяна на наложените ограничения. В отговор на
неговите усилия премиерът на Британия Рамзи Макдоналд му изпраща писмо,
известно _______като „Посланието на Макдоналд”, с което премахва редица от
предложените в „Бялата книга” ограничения.
Въпреки привидния успех на ционизма, размириците в Палестина
продължават, а състоянието на евреите в Европа се влошава все повече. С
нарастване влиянието на Хитлер в Близкия Изток, нараства и напрежението
между евреи и араби. През април 1936 година зпочват масови безредици и
палестинските араби обявяват обща стача с искане Британия да сложи край на
ционизма и да осигури на арабите възможност за създаване на тяхна държава в
Палестина. В отговор на техните искания евреите засилват имиграцията и
ускоряват изграждането на институциите, необходими за една нова държава.
Притеснени от безредиците британското правителство сформира
комисия с председател лорд Пил, която да проучи ситуацията в Палестина и да
намери решение относно политическото бъдеще на Ерец Исраел. След щателна
проверка комисията обявява решението си, в което като най-разумен компромис
се предлага Ерец Исраел да бъде разделен и на негово място да се създадат две
независими държави – еврейска и арабска. Арабити силно се противопоставят
на това решение и възобновяват бунтовническите си действия, което кара
Британия да отложи осъществяването на този план. От друга страна този ход на
събитията задоволява ционистите, тъй като те неодобряват на разделянето на
Ерец Исраел.
През 1936-1939 година – периода на арабското въстание, когато
еврейското население очаква решението на британското правителство за
бъдещето на Ерец Исраел – в страната възниква ново положение. Евреите
въпреки всички опасности са заети със строителство в заселените земи. Те се
настаняват във всички кътчета на Страната на Исраел – даже и в най-опасните
гранични територии. Всяко ново селище се изгражда нощно време по детайлно
разработен план: първо се издига кула за охрана и заградителна стена за защита
от нападенията на арабските банди. Тази система се нарича „хома у-мигдал” –
„крепостна стена и стражева кула”. Тези укрепления имат не само
икономическо, но и политико-стратегическо значение. В периода когато
британската администрация се отказва да съдейства за създаването на еврейска
държава в Ерец Исраел, еврейското население става единно, сплотено, способно
да защитава собствените си постижения и фактически изграждането на
бъдещата еврейска държава набира стремително скорост.
Бедственото положение на евреите в Европа налага взимането на
незабавно и еднозначно решение относно съдбата на Ерец Исраел. Ционисткото
ръководство обявява необходимостта от имиграцията на един милион евреи в
Палестина. Призивът на ционистите на всяка цена въпросът за еврейските
бежанци да се включи при разглеждането на проблема за Ерец Исраел и това
става цъщност на борбата между ционистите и британските власти чак до
момента на създаването на еврейската държава.
През 1939 година се публикува нова „Бяла книга”, която сериозно
ощетява еврейските изсленици. Според нея притокът на евреи в Ерец Исраел в
продължение на пет години не трябва да надвишава 10 000 души годишно.
Освен това, когато евреите достигнат численост равна на една трета от цялото
население на страната, по-нататъшното идване на нови изселници трябва да
бъде изришно удобрено от палестинските араби. Също така според „Бялата
книга” се планират и сериозни ограничения на продажбата на земя на евреи.
Тези решение силно притесняват ционистките лидери, тъй като в навечерието
на Втората световна война от една страна трябва да се борят срещи
колониалната политика на Британия, а от друга – да се съюзят с нея срещу
нацисткия враг.
Веднага след започването на войната Давид Бен-Гурион, който е начело
на еврейското населени в Ерец Исраел, заявява, че това население са
солидаризира с Британия и ще се бори за създаването на еврейски бойни части в
британската армия. Заедно с това Бен-Гурион обявява засилване на борбата
против решенията на новата „Бяла книга”, продължаване на алията,
строителството и заселничеството в страната.
Затварянето на границите на Палестина за еврейските бежанци води до
засилване на нелегалната алия, която се оказва единствена възможност за
европейските евреи. Последиците от твърдата политика на британските власти
води до редица трагични инциденти с нелегалните изселници. През 1940 година
корабът „Патрия” бива потопен и се издавят над 200 бежанци. През 1942 година
параходът „Струма”, на който се намират над 700 евреи-бежанци от Румъния, е
потопен от съветска подводница в Черно море. Само един от пътниците успява
да се спаси. Нелегалната емиграция продължава и след края на войната като в
този период тя се превръща в основна форма на алия. През 1947 година
Британия решава да действа още по-твърдо и да връща нелегалните емигранти
обратно в Европа. Така корабът „Екзодус” доближава бреговете на Ерец Исраел
с 4 515 емигранти на борда, но след продължителна борба той е върнат на
пристанището в Хамбург. Западната преса отразява нелегалната алия със
съчувствие, а британската политика е обявена за нехуманна и е подложена на
остра критика.
През май 1945 година светът празнува победата над нацизма, но
последиците от войната са катасрофални. Близо 6 милиона европейски еврей са
избити по време на Холокост. Стотиците хиляди еврейски бежанци, отселели в
лагерите в Европа неискат или немогат да се завърнат в родните си страни,
който са ги предали на нацистите. Не всички искат да отидат в Палестина и
наистина много от тях заминават за други страни, но близо 250 000 се изселват
нелегално там благодарение на организацията Бериха.
Съдбата на евреите в Европа провокира световната симпатия, смесена с
чувство на вина, че никой не е направил нищо, за да спре Хитлер пред войната
или да помогне на евреите да избягат от Европа. Такъв е случаят със САЩ,
чието правителство спира еврейската имиграция по време на войната. Един от
най-силните поддръжници на ционистките идеи в американското правителство
се оказва Хари Трюман, който използва силните си позиции, за да повлияе на
Обединените нации относно решението за създаването на еврейска държава в
Палестина, въпреки че той изразява силно негативното си отношение към
евреите в неговите дневници и в писмо, писано години преди да влезе в Белия
дом пише, че Ню Йорк е „чифутски град”. След като Британия решава да се
изтегли от Палестина, усилията на Трюман са решаващ фактор за създаването
на Израел.
През 1947 година Британия обявява, че възнамерява да се изтегли от
Палестина и на 29 ноември 1947 година Генералната асамблея на Обединените
нации взима решение с 33 гласа „за” и 13 „против” да раздели Палестина на
арабска държава и еврейска държава, а Йерусалим да стане международна зона
под егидата на ООН. Веднага след решението избухват конфликти между евреи
и араби. На 14 май 1948 Давид Бен-Гурион, президент на изпълнителния
комитет на Еврейската агенция, обявява в Тел Авив пред делегатите на
Националния еврейски съюз, представител на палестинския юдаизъм и на
световния ционизъм, създаването в Палестина на еврейска държава, наречена
Израел, която „още от раждането си се позовава на духа на пророците и
предлага мир на всички народи.”. Бен-Гурион също така отправя призив към
евреите от цял свят за присъединяване към държавата Израел, за помощ в
емиграционното дело и за принос в развитието на страната „под закрилата на
всепмогъщия Бог, за подкрепа в голямата битка и осъществяването на
вековната мечта за изкупление на Исраел.”
По-голямата част от арабското население или напуска доброволно
териториите на новосъздадения Израел, или е изгонено по време на Войната за
независимост и дефакто еврейте стават мнозинство в новата държава. През 1950
година Кнесета приема Закон за завръщането, според който всички евреи имат
право да имигрират в Израел. Това, заедно с наплива от еврейски бежанци от
Европа, а по-късно и от арабските страни, спомага за изграждането на едно
голямо и стабилно еврейско мнозинство в Израел.
От 1948 година Ционисткото движение приема различни роли в подкрепа
на Израел. Това включва насърчаване на имиграциата, подпомагане при
примането и интеграцията на новите имигранти, развитие на селищата,
насърчаване на инвестирането на личен капитал в Израел и естествено лобиране
сред световните сили за подкрепа на Израел.

detelina101
05-26-2009, 17:49
История на международните отношения в съвременната история


I.Начало на Студената война.
1.Ялта, Потсдам и съдбата на Източна Европа.
2.Студената война и атомната дипломация.
3.САЩ и източноевропейският проблем.
II.Утвърждаване на Студената война в международните отношения.
1.Доктрината “Труман”.
2.Планът „Маршал”.
3.Доктрината за сдържане на комунизма.
III.Студената война 1947-1953.
1.Постепенно нулифициране на американо-съветските (източно-европейските) отношения.
2.Серията съдебни политически процеси в Източна Европа и тяхното отражение върху международните отношения.
IV.Студената война и Западният блок.
1.САЩ и политиката на национално единство в Италия.
2.Елиминиране на италианските комунисти от правителството.
V.Близкият изток, САЩ и Студената война.
1.Създаване на Израел.
2.Арабско-израелският конфликт и стратегията за сдържане.
VI.Суецка криза – 1956.
1.Великите сили и Египет в навечерието на кризата.
2.Национализацията на Суецкия канал и международният й отзвук.
3.Англо-френско-израелска военна интервенция в Египет и нейният международен отзвук.
4.Последици от кризата.
VII.Шестдневната война – 1967.
1.САЩ и обстановката в Близкия Изток през 60-те години.
2.Майската криза – 1967.
3.Арабско-израелската война – юни 1967.
4.Промени в Близкия Изток в резултат на войната.
5.Планове за мирно урегулиране на Близкоизточния регион.
VIII.Кемп Дейвид.
1.Октомврийската война – 1973.
2.Израелско-египетски мирен договор.
IX.Кубинска ракетна криза – 1962.
1.Кенеди и „Новите хоризонти”.
2.Авантюрата в залива на прасетата.
3.Ракетната криза.
4.Поуките от кризата.
X.Нов прилив на Студената война в началото на 80-те години.
1.САЩ, СССР и Източна Европа.
2.Роналд Рейгън и „Империята на злото”.
XI.Краят на Студената война.
1.Втори мандат на Рейгън.Съветско-американски отношения.
2.Падането на комунизма в Източна Европа.
XII.Индокитай.
1.Джон Кенеди, Джонсън и Виетнам.
2.Ричард Никсън и поражението във Виетнам.

Препоръчителна литература:
Стивън Амброуз – „Стремеж към глобализъм, американската външна политика от 1938 до началото на 90-те години”
Дора Калчева – „САЩ и Арабско-израелският конфликт 1947-1967”
Дора Калчева – „САЩ и политиката на национално единство в Италия” – Годишник на СУ, том 75
Хенри Кисинджър – „Дипломацията”



2.Близкият изток в условията на Студената война

I.Значение на Близкия изток за САЩ и СССР.
Районът на Близкия изток има голямо стратегическо и икономическо значение и това е осъзнато и от САЩ, и от СССР след войната.От стратегическа гледна точка на САЩ регионът е в непосредствена близост до СССР и Източния блок, което би спомогнало за американската политика и интереси в тези области. СССР от своя страна отчита тенденциите на развитие на освободителните борби в Близкия изток и стремежа им да отхвърлят всякаква колониална зависимост, като ги използва за свои интереси и за прокарване на определени идеи от комунистическата доктрина.
Основното икономическо значение на Близкия изток са големите нефтени запаси в областта.Каквито и събития да се разиграват в Близкия изток, нещата винаги имат „аромат на нефт”.
В епицентъра на събитията, които превръщат Близкия изток в най-невралгичния район в международните отношения, стои конфликтът между араби и евреи, а след създаването на Израел (1948) той постепенно прераства в арабско-израелски.Производен на него е Палестинският въпрос – въпрос за съдбата на един народ, който губи своята територия и се превръща в народ изгнаник, което дава допълнително усложнение на арабско-израелския конфликт.

II.Ролята на САЩ в Близкия изток.
В света съществуват обстойни литературни изследвания относно събитията в Близкия изток и ролята на САЩ в региона.Има две основни литературни направления при американските изследователи.Първите пишат своите изследвания, изхождайки от сигурността на Израел, и идентифицират арабско-израелския конфликт с израелската политика, превръщайки се в апологети на Израел, за което са широко критикувани.Това дава отражение и на политическите направления в американската външна политика. В американския конгрес съществува много силно произраелско лоби.Лобиращите са основно от еврейски произход, тъй като еврейската общност в САЩ играе важна роля в политическия живот на страната.Заемайки ключови позиции в икономическия и стопанския живот на САЩ, евреите взимат активно участие в американската политика и избори.Всеки американски президент се съобразява с мнението и позициите на еврейската общност в САЩ.
Втората група автори, които изследват арабско-израелския конфликт и кризата в Близкия изток, поставят акцента върху значението на арабските държави, арабската кауза, палестинската кауза и предупреждават за вредните последици, които би имало за американската външна политика едно прекомерно обвързване с Израел.След Шестдневната война през 1967г., чиито последици не са преодолени и до днес, нейните резултати са обект на дискусия както в политическите, така и в научните кръгове на САЩ.
През 1968г. е учреден т.нар. Нюхейвънски комитет, на който видни международници подечертават опасността и последствията от политическо обвързване с Израел.Те дори предупреждават за вероятността от избухване на Трета световна война, като това предположение не е неоправдано, тъй като в бъдеще Близкият изток става причина за най-тежката конфронтация между СССР и САЩ с директни заплахи за употреба на ядрено ракетно оръжие .
Някои изследователи като Сет Тилман (член на сенатската комисия по външните работи, както и професор в Джорджтаунския университет) например се опитват да помирят тези две направления.В своето изследвне той изтъква четири важни фактора, които определя като решаващи за урегулиране на близкоизточната криза:
1.Сигурността на Израел.
2.Нефтът.
3.Правото на самоопределяне на народите от Близкия изток.
4.Разведряването на отношенията с СССР.
В успешното съчетаване на четирите фактора той вижда условията за една успешна близкоизточна дипломация.За съжаление обаче съчетаването и на четирите фактора е доста сложно, тъй като те в голямата си част са несъвместими.Именно невъзможността от съчетаването им води до траен неуспех на американската близкоизточната дипломация.
Сериозни литературни изследвания относно международните отношения в Близкия изток се провеждат и в самия регион.В Израел например се появяват мащабни публикации при ключови събития под формата на спомени, автобиографии, та дори и се пишат книги.Те са написани от участници в събитията, политици и литератори.
В съветската историография се наблюдават явления, близки до тези в САЩ.Политически лица, пряко ангажирани с близкоизточната криза, същевременно провеждат и сериозни литературни изследвания.Най-красноречивият пример в тази насока е работата на академик Евгени Примаков (много известен руски арабист, бивш министър-председател на СССР и шеф на външното руско разузнаване).

III.Възникване на ционизма и създаване на Израел.
В края на XIX век на историческата сцена възниква едно ново учение, което прераства и в движение, наричано ционизъм.Името произлиза от името на хълм непосредствено до Йерусалим.Основатели на ционизма са Лео Писхер и Теодор Херцел.
Първият световен конгрес на ционистите се провежда през 1897г. в град Базел.На този конгрес Херцел излага същината на движението, а именно завръщане на всички евреи, разпръснати по света, в тяхната прародина Палестина и като крайна цел - създаване на еврейска държава след 2000- годишно прекъсване.В съвременния ционизъм тази цел прераства в такава за завръщане на всички евреи в Израел.В него също съществува и принципът за двойната лоялност.Всички евреи по света са длъжни да бъдат лоялни както към държавата, в която пребибават, така и към Израел.
Оцелелите от Холокоста евреи след войната в Европа са настанени в бежански лагери и предстои изселването им в Палестина.Разкритията за това, което е ставало в нацистките концлагери, е дотолкова ужасяващо, че всички световни сили са единодушни, независимо от започналата вече Студена война и трудно преодолимите противоречия.През 1945 е създадена ООН, а през 1947 е внесен и одобрен проект за разделяне на Палестина на еврейска и арабско-палестинска държава.На 29.11.1947 г. ООН гласува единодушно и проектът е приет.Арабската държава е 11 хил. кв.км, а еврейската – 14 хил. кв.км.Това са едни съвсем миниатюрни територии, но много пъти заради тях светът е бил поставен буквално на ръба на световна война.За съжаление обаче арабите и самите палестинци не могат да приемат притока на еврейски емигранти към Палестина.Този приток се извършва на няколко вълни.
След провъзгласяването на ционизма най-важният момент за ционисткото движение е приетата през 1917 г. Бафорова декларация, изготвена от външния министър на Великобритания лорд Бафор. Тя провъзгласява, че английското правителство няма нищо против завръщането на евреите в „бащиното им огнище”.Дори и малко мъглява, тази формулировка на този етап от развитието на ционизма удовлетворява аспирациите на евреите, с което Великобритания дава зелена светлина на емиграцията.Противно на очакванията и на самите ционисти потокът към Палестина не е особено голям на този етап.Той ще се засили след идването на нацистите на власт през 1933 г. Преследванията на евреите като част от държавната политика на Третия райх и същевременно и разрешението, което Райхът дава на евреите да емигрират, засилват притока на емигранти.До 1939 Райхът дори поощрява еврейската емиграция.Тогава има известно засилване на преселението към Палестина.В хода на войната завесата пада, забранена е емиграцията и следващата вълна е чак след края на войната.
Арабските държави са непримирими към завръщането на евреите към Палестина.Много са свидетелствата, оставени от арабски лидери, с които те подчертават, че завръщането на евреите е нежелано, тъй като територията на Палестина е ограничена и емиграцията би довела до изтласкване на коренно население от родните места.Главният аргумент на арабите е, че те не са виновни за Холокоста и това, което понасят евреите в Европа.
Планът от 29.11.1947 г. не може да бъде въведен в действие, тъй като още в първия момент от приемането му избухват конфликти между араби и евреи.Превес в тях имат евреите, които изтласкват палестинците от определената за тях територия.Така се стига до датата 14-15.05.1948 г., когато Израел едностранно обявява своята независимост.Това е мигът, в който приключва английският мандат в Палестина (1922-1948).В периода на английския мандат отношенията между английската администрация и евреите са лоши поради имиграционните квоти, които въвеждат англичаните, затрудняващи притока на еврейско население.Евреите от своя страна реагират с терористични атаки.Най-големият терористичен акт, извършен от евреи по време на Втората световна война, е, когато през 1943 г. е взривен щабът на английската администрация – хотел „King David” в Йерусалим.Поради това през следващите години отношенията между Великобритания и Израел за обтегнати.
Официалната дата за създаването на Израел е 15.05.1948 г.Десет минути след обявяването на независимостта му Вашингтон признава еврейската държава.Трябва да отбележим, че Хари Труман е много съпричастен към стремежа на евреите да създадат своя собствена държава и дори е признат за баща покровител на Израел.Многократно в политическата си дейност Труман изтъква своята съпричастност към съдбата на еврейството.Така например при една среща в Близкия изток с американски дипломати, които се опитват да му обърнат внимание върху опасностите, които крие прекомерното обвързване с Израел за американо-арабските отношения, той отвръща: „Джентълмени, аз имам стотици хиляди гласоподаватели в САЩ, които са евреи, а не араби”.Несъмнено един от подтиците за отношенията с Израел е чисто хуманитарен, но наред с това в позицията на САЩ има и елементи на прагматичност, на отчитане на значението, което една нова приятелски настроена държава в Близкия изток би могла да има във връзките в региона и в много по-широк план.Поради стратегическото си географско разположение Израел донякъде се възприема от американските дипломати като геополитическо продължение на доктрината „Труман”.Имаме всички основания да приемаме, че Израел от мига на своето създаване е предопределена да играе важна роля в генералната външнополитическа доктрина на САЩ – доктрината са сдържане на комунизма.
Съветският съюз също има своите близкоизточни интереси.СССР разчита основно, че с помощта руското еврейство, което е значително в Израел, би могло да се очаква едно плъзване на Израел към орбитата на комунистическия свят.Но това твърде много зависи от отношението лично на Сталин към евреите.Неговото мнение за евреите е твърде променливо и периодично.През 30-те години Сталин създава специална автономна еврейска съветска република, където заселва евреи.Тя граничи с Манджурия и е наречена Бирубиджан.
Известно е, че той се е разправял с много евреи във властта, като се започне от стари евреи болшевики.Един от най-големите му политически врагове, който напуска СССР през 1928 г., е Лео Бронщайн (по-известен като Троцки), който е евреин и дори е преследван до последното си убежище в Мексико.През 1940 г. „дългата ръка на Сталин” го застига и той е съсечен с брадва от съветския агент Рамон Еркадет.Противоречиво е отношението на Сталин, тъй като дори и в семейството му има евреи.Може би процесът срещу лекарите отровители през 1952 г. в известна степен показва една последователност по-скоро на антисемитизъм.По-страшен е антисемитизмът в Русия в края на XIX началото на XX век.Тогава в императорска Русия се организират кървави погроми в Украйна и на територията на Русия.Едни от първите емигранти към Палестина в началото на века са сираците, оцелели от погромите в Русия.Тя има едно от първите антисемитски законодателства.Именно в Русия е издаден най-обвинителният труд срещу евреите – „Протоколите на ционските мъдреци” (1902), където са изброени същностни недостатъци на евреите, но преди всичко е отправено обвинение, че евреите са организирали международен заговор и имат едно световно правителство, чрез което дрижират съдбините на света.Този труд е широко използван от нацистката пропаганда.
На следващия ден след провъзгласяването на независим Израел останалите арабски държави като Египет, Трансйордания, Сирия и Ливан го надападат и така се слага началото на първата арабско-израелска война.Войни, които ще имат цикличен, периодичен характер и ще станат главен щрих в близкоизточния пейзаж.Може да се каже, че почти на всеки десет години за няколко десетилетия напред избухва арабско-израелска война.
Първата арабско-израелска война, която от страна на Израел се нарича Войната за независимост, трае 7-8 месеца.В хода на бойните действия в нея превес взима Израел и се стига до поражение на арабите.Това вече окончателно дава възможност на Израел да се настани в онази част от територията, предвидена в проекта за Палестина.Така на практика умира идеята за палестинско-арабска държава в Близкия изток.Израел присъединява значителни територии, стотици хиляди араби минават в емиграция и са изтласкани от родните си земи.
Тази война е от изключително значение поради това, че с нейния резултат ще се очертаят основните елементи на близкоизточната криза.На първо място това е териториалният въпрос или въпросът за новоприсъединените територии на Израел.Следващият е за трайните граници.Войната не завършва с мирен договор, а само с примирие и очертаване на демаркационни линии и така възниква и другият важен елемент на кризата – въпросът за мира между Израел и арабските съседи.Следващият елемент е възникването на Палестинския въпрос, който ще стане сърцевина на близкоизточната криза.Тези големи маси от бежанци ще бъдат настанени от арабска страна в т.нар. палестински палаткови лагери, където хората ще пребивават при много мизерни условия.От една страна, палестинците придобиват статут на бежанци, но, от друга, са народ с претенции за съставяне на самостоятелна държава.След 60-те години палестинците ще формират и своите политически и военни организации, ситуирани в различни арабски държави, откъдето ще създават нестабилност за региона, разбира се, криещи се зад справедливото си искане да се върнат по родните земи и да се възобнови идеята за създаване на самостоятелна палестинска държава.

detelina101
05-26-2009, 17:51
Може ли човек да победи природата?
(Есе)

Природата е постоянна спътница както на Радичковите герои,така и на всички останали хора.Тя ги приютява,разговаря със самотните им души.Един зимен ден на лов в Лудогорието става повод за автора да ни изправи в разказа"Нежната спирала"пред загатките на природата-като че ли позната,а всъщност пълна с изненади за човека.Както шипковият храст,така и животът е обърнат едновременно от всички страни,но враждебността и насилието разделят човека и природата.
Човекът е по-силен от природата.Доказателство за това е огромният технологичен и научен прогрес в днешно време.Именно тези нови технологии и науки карат човек да се чувства богат и да мисли,че е над природата.Екологичните катастрофи са знаци и признаци за слабост от страна на нас-хората,природата си отмъщава за нашата самонадеяност.Човекът и природата са взаимно зависими и точно затова той не бива да си позволява да проявява насилие и да демонстрира илюзорното си надмощие над нея.Но тя си остава онази тайнствена сила,която не може да бъде овладяна,но може да накара човешките същества да се замислят и да признаят нейното превъзходство,което безспорно ги респектира.Насилието не може никога да бъде победа било то над природата или над друг човек.Затова ние-хората сме нарушители на природната хармония,а не победители,въпреки че някои хора мислят обратното.
През хилядолетията човекът е успял да опитоми част от природата,но това съвсем не означава,че би трябвало да властва над нея,да баде неин безмилостен господар.Предупрежденията на вечнообновяващата се природа стават достояние на хора,които ловуват не за да задоволят естествени потребности за прехрана,както в древни времена,а в открито предизвикателство да покажат своето предимство и надмощие.Тя обръща най-съвършеното си лице,но човекът все повече се отдалечава от природата и скъсва връзката си с нейните закони,губи човешкото в себе си.
Пътуването на човека в природата е път към самия него и осъзнаване на изконното единство между човека и природата.От наблюденията си над могъществото й човекът преминава по пътя на спомена и чрез дълбокия вътрешен размисъл намира човешкото в себе си.
Хората лъкатушат по пътя на враждебното и бездушно отношение към природата,но проглеждат за нейната хармония и мъдрост и разбират,че чрез насилие нямя да я победят,а напротив-ще започнат да се самозабравят.Природата е тази,която ни дава възможност да се възгордяваме с нея,но не и да злоупотребяваме.

detelina101
05-26-2009, 17:53
Равнинни и планински геосистеми




Геосистема е територия с по-малък обхват, където взаимно свързаните природни компоненти обуславят нейната цялост и единство. Тя притежава характерните признаци на всяка система-състав от компоненти, структура, която се обуславя от характера на взаимодействието между елементите; връзка със средата-други природни геосистеми и човешкото общество.
Компоненти на геосистемата са: скали-релеф, въздух-климат, води, растения, животни, почви. Всеки природен компонент се различава от другите по своите качествени и количествени характеристики-маса, тегло, обем, веществен състав, агрегатно състояние. При взаимодействието в геосистемата компонентите имат различна видима изява, която определя външния облик и физиономията на геосистемата. Границите на една геосистема минават там, където се изменят състоянието на компонентите и характерът на взаимодействието между тях. Геосистемите (ландшафтите) не са изолирани, а си влияят една на друга. На нашата планета съществува голямо разнообразие на геосистеми. Те са класифицирани по техните главни признаци. По характера на макрорелефа се определя типа на геосистемите.

Равнинни геосистеми


Равнината е участък от земната повърхност, за който са характерна неголеми отклонения от височината (до 200 m) и малък наклон (до 5°). Равнините заемат 64% от сушата. Най-голямата равнина е Амазонската низина, която заема над 5 млн. km

detelina101
05-26-2009, 17:55
Градове и биотични компоненти на природата


Биота е живото вещество на природата – това са зелените насаждения на сушата и хидросферата, животинския свят и населението на планетата. Биота заема важно място в глобалния кръговрат на веществата и енергията.
Под въздействието на слънчевата светлина зелените насъждения поглъщат вода, въглена киселина и минерални вещества, образувайки въглехидрати и кислород. Животинския свят се явява като стимулатор на биосферните процеси, което се обяснява с високата активност на енергийните процеси при животните, с тяхната подвижност и разнообразие на видовете.
Трудно може да се надцени въздействието на човека върху природната среда, и тази книга е посветена на проблемите на съществуването на екосистсмите,обединяващи природата и изкуствено създадените материални компоненти от дейността на хората.
Градското население усеща двойнственото влияние на урбанизацията. От една страна, развитието на градските структури осигурява работни места. Комфортния живот се осигурява благодарение на благоустроени жилища, на битовите услуги и почивното дело, създаването на многофункционални инженерни и транспортни системи. От друга страна урбанизацията оказва интензивен натиск върху природата, нарушавайки природното равновесие.
Нарушава се и естествения баланс в човешката популация. Урбанизацията стимулира приток на селското население принудено да променя традиционния си начин на живот в градските условия.
Същото се получава при градоустройството в слабо развити и слабо използвани преди това региони.
Нарушава се традиционния стереотип на живот при коренното население. Хората са принудени да се включват в новата социална среда.
Още един проблем на градоустройството – сложната адаптация към живота на териториите с голяма плътност на населението. Пренаселването предизвиква екологични проблеми от психологически характер. Те се наблюдават дори при коренното градско население.
Урбанизацията е една от причините за ръста на заболяванията. Градските жители страдат 1,5 – 2 пъти по-често, от колкото селяните, от болести на нервната система, органите на кръвообращението и дихателните пътища. При това пришълците от селата по-често боледуват от тези болести, отколкото кореняци-граждани.
Негативните фактори, влияещи на здравето, се обединяват в четири групи.Тези фактори се делят на: климатични, енергетични, химични, физични и биологични.
Климатичните фактори са една от най-важните характеристики на градската среда. Състоянисето на микроклимата в значителна степен се определя от антропогенното въздействие на околната среда, и преди всичко от замърсяванията. Прахът, мъглата и смогът пречат на инсолацията. Намалява се осветеността на повърхностите, съкращава се светлинната радиация на слънчевите лъчи, унищожаваща болестотворните организми. Честотата на прякото слънчево облъчване, тоест количеството на слънчевите дни в годината, влияе на човешкия организъм. Слънчевите лъчи повишават жизнения тонус на хората, живеещи в средната полоса на страната.
Един от важните компоненти на микроклимата е температурния режим на въздуха.
В големите градове средногодишната тсмпаратура е с няколко градуса по-висока от колкото извън техните предели. Причините за това са – акумулиране на топлината от сградите, постройките, концентриране в атмосферата на прах и СО2, които създават парников ефект. Освен това скоростта на вятъра в застроените участъци е по-ниска, има повече безветрени дни.
Най-високата температура е характерна за центъра на града. В периферията тя е малко по-ниска. През лятото в градовете се образуват така наречените „островчета на жегата", защото скоростта на вятъра между постройките пада, налягането е по-ниско.
Жегата и последиците от заседналия начин на живот могат да станат причина за тежки сърдечно-съдови заболявания, пристъпи, дори и смърт. В особено тежки случаи, при темпаратура на въздуха по-висока от 40 градуса, смъртността нараства 2-3 пъти.
Ултравиолетовата слънчева радиация в градовете е средно с 20% по-ниска, отколкото на окръжаващата територия, което се отрязява отрицателно върху самочувствието на хората. Появяват се умора и раздразнителност, влошава се обмяната на веществата и др.
Тъй като ултравиолетовите лъчи убиват микробите, то при недостиг на слънчевото облъчване нараства бактериалното замърсяване на въздуха. Понижава се относителната влажност, нараства броя на дните с мъгли и нараства риска от поява на смог.
Енергетичната съставна част на човешката дейност – това е признак на ефективността от природоползването. Изискванията към обитаваната среда, се повишават с ръста на техническите възможности. На хората все повече им трябват полезна продукция и услуги, а за тяхното производство е необходима енергия, разходите за която нарастват .


Енергетичната съставка придобива значение на водещ екологичен показател, на жизнения статус на обществото, затова в промишлено развитите страни производителите се замислят за екологични технологии. В резултат на това, в тези страни тенденциозно се намаляват относителните енергийни разходи, вложени за производство на единица продукция за националния брутен продукт (БНП). Така през последното десетилетие БНП е нарастнал с 20-25%, като в същото време потреблението на енергия – само с 1,5-2%.
Химичните фактори са следствие на антропогенното, в това число и техногенното замърсяване на градската среда. Химическото замърсяване е с вредно въздействие практически върху всички жизнено важни човешки органи. В екологично неблагополучните градове, рискът от заболяване на органите на дихателните пътища е 20%, кръвообръщението – 9%, психични разстройства – 8%
Градският транспорт е един от основните замърсители на хидросферата и атмосферата, което доста съществено влияе на състоянието на гражданите. В големите градове и мегаполисите 70% от всички вредни отпадъчни транспортни продукти се падат на автомобилния транспорт. Всички: включително железопътни, водни, въздушни, селскостопански и строителни самоходни машини.
Основен източник на замърсяванията – са двигателите с вътрешно горене, особено с дизелово гориво. Преминаването към газообразни енергоносители намалява риска от деградацията на градската среда.
В последно време се наблюдава рязко увеличение на парка на индивидуалния транспорт. Броят на автомобилите на глава от населението нараства скокообразно. Това особено се забелязва в големите градове. Така, например, в Москва автомобилния парк към края на 80-те години на миналия век е нарастнал тройно и съдържа 400-500 превозни средства на 1000 жители. На някои магистрали и дори в цели райони на града въздушния басейн се намира в кризисно състояние. Концентрацията на газообразните отпадъци многократно надвишава ПДК. Най-голяма опасност представляват въглерода, оловото, азотния оксид и озона. Въглерода действа много зле на сърдечно-съдовата система. При хронично отравяне с олово се появяват разстройства на нервната система. Азотния оксид и озона предизвикват различни заболявания на дробовете. Автотранспорта отделя и канцерогени, които имат мутагенни свойства.
Не е така катастрофално влиянието на градския електрически транспорт. Но и той замърсява градската среда със смазочни масла, нефтопродукти и др. Електрическия ток също оказва влияние на гражданите. Това е обяснено в текста, посветен на физичните фактори.
Жилищно-комуналното стопанство – също е една от причините за замърсяване на градската среда. Освен това, жилищно-битовите комплекси и комуналните предприятия използват много природни ресурси, преди всичко вода. Един от основните проблеми в настояще време е проблемът за централизираното осигуряване на населението с питейна вода.
Водопроводна система в момента има в 99% от руските градове и в 81 % от селата.
68% от източниците на централизираното водоснабдяване – са повърхностни водоеми, а 32% - подземни водоносни хоризонти.
Практически цялата териториална хидросфера, в една или друга степен е подложена на вредното въздействие на антропогенни фактори, затова подаваната вода трябва предварително да се подготвя. Обеззаразяването и премахването на излишните примеси се извършва в 90% от повърхностните водоеми, и почти в 30% от подпочвените.
Обаче при прекомерните замърсявания, които се срещат в последно време, исползваните технологии за обработка на водата не са достатъчно ефективни. Възниква остра нужда от използване на оборудване от ново поколение, снабдено със съвременни автоматично-контролни прибори за управление.
От друга страна дейността на жилищно комуналните стопанства е прахосническа. За своите нужди комуналните предприятия - потребители на водата, харчат 1,5-2 пъти повече вода, отколкото се предвижда в нормативите.
Другия проблем на комуналното стопанство е очистването на стопанско битовата канализация. В Русия те са огромни, и са 60,3 млн. М3/денонощие.Почти 60% от пречиствателните съоръжения са претоварени, дефицитът на мощностите достига 9 млн. М3/денонощие, или почти 15%. В много от пречиствателните станции очистването на канализационните отпадъци достига до 85 - 90%, което е очевидно недостатъчно.
Много от пречиствателните станции на Русия са изчерпали своите ресурси за дълговечност, защото се експлоатират повече от 30 години. Необходима е тяхната реконструкция, замяна и строителство на допълнителни обекти за очистване и канализационни отпадъци (стоци).
За много от градовете голям проблем представлява утилизирането (пречистването) на твърдите сточни води, особено при смесването на стопанско-питейната и промишлената канализации с дъждовните (поройните) стоци и води. Присъствието в пороите и дъждовете на замърсявания от промишлен или автотранспортен произход не позволява те да се използват за торене, за това се утилизира само 2-3% от сухото вещество, останалата утайка се складира на тинести сметища (площадки), които се явяват замърсители на природната среда. Складиране на твърдите битови отпадъци (ТБО) - е още един проблем на градовете. В рамките на 1 година на човек се пада по около 1,5-2 М3 ТБО.
Предприятията на битово-комуналното стопанство всяка година извозват повече от 120 млн. М3 такива отпадъци. Със сметища са заети големи територии. Общата им площ в страната надвишава 14 000 хектара.
Твърдите битови отпадъци се складират на сметища, изгарят се, или се преработват. Съвременните начини се основават на сортиране, отделяне на органичните вещества и пластмасите от неорганичните, от стъклените и металните. Това позволява да се исползват полезните вторични суровини, получавани в резултат на регенириране на някои съставки, например: черни и цветни метали, други ценни компоненти, необходими за промишлеността.
В някои големи градове са построени заводи за изгаряне на отпадъци, където изгаряйки органиката. получават топлинна енергия. При това се получават накалени отпадъци, част от които се използват, а канцерогенните се складирват на специални полигони.
Термичния метод за преработване на отпадъците е по-екологичен от традиционното складиране на сметищата и полигоните, тъй като заводите за преработване на ТБО са снабдени с инсталации за биотермична обработка. Отделят се и вредните примеси, получава се компост, който може да се исползва като тор. Компоста предстявлява органичен тор.
Градоустройствената база по съществен начин предопределя екологичната обстановка в населените места, агломерации и дори в региони. Основни замърсители в големите градове са: електроенергетиката, черната и цветната металургии, нефтопреработвателната, химическата, нефтохимическата, въгледобивната и газовата индустрии, отбранителните, машиностроителните, целулозо-хартиените и микробиологичните производства, предприятия за производство на строителни материали, хранителната и леката промишленост. В зависимост от първичните ресурси, електроенергетическите предприятия се делят на производства, работещи за сметка на изгарянето на органосъдържащи суровини (нефт, въглища, газ и др.), използване на енергията на реките и на атома. Всяка година в Русия се произвеждат около 900 млрд. kW/h електроенергия, и в повечето случаи благодарение на ТЕЦ-ове. Те се явяват като основен источник на замърсяване на атмосферата с продуктите на изгарянето (26% от всички промишлени отпадъци на страната). Напълно да се премахнат тези отпадъци при съвременното ниво на технологиите е невъзможно. Но с използването на гориво с високо качество и отговарящо на стандарта, с ниски пепелообразуване и серенистост, може да се подобри ситуацията. ТЕЦ-овете предизвикват едновременно топлинно замърсяване на атмосферата, както и на околната акватория. Аналогично замърсяване на водоемите се наблюдава и при експлоатация на електроцентралите. Освен това, затопляне на озеленените земи се съпровожда с разлагане на растителност със съответните химични отделяния.
Голямо влияние върху здравето на хората оказва енергетичния комплекс. Химическото замърсяване на атмосферата и хидросферата се явява като причина за много болести.
Черната и цветната металургии оказват не по-малко силно, от колкото ТЕЦ-овете, екологично въздействие на атмосферата, повърхностните и подпочвените води. Тя включва гиганти на отечествената индустрия, и примерно 20 - 23 % от общото количество на отпадъците във въздуха, наблюдавани в Русия, се дължат на този отрасъл. 5% от използваната в промишлеността свежа вода се пада на черната металургия. Замърсяването на водата се оценява като 7-10% от общото количество на промишлените замърсявания. В градовете, където има големи металургични предприятия, се забелязва високо ниво на замърсявания с много примеси. В особено неблагополучните градове, концентрацията например на сяроводород, прах, етилбензол, и азотен и серен диоксиди достига 10-150 ПДК. Особено са опасни такива вещества, като оловото и живака. На цветната металургия се падат съответно 75% и 25% от тези вещества от общия обем на промишлените отпадъци. Степента на улавяне на отпадъците в отрасъла е много ниска. Например, от серен диоксид отпадъците се очистват само на 23%. Това предизвиква хронични заболявания на дихателните пътища, сърдечносъдови и алергични заболявания, а също така може да предизвика и психични разстройства.
Най-мощни замърсители на литосферата, и най-мощни замърсители на природния ландшафт, както по интензивност, така и по разнообразие на замърсяващите вещества, се явяват крупните рудодобивни комбинати. Това е следствие на открития метод за получаване на минералната суровина, която преобладава в отрасъла. Всяка година се образуват отвали от металургична шлака. Тези отвали практически не се използват. Териториите стават неизползваеми и за градостроителство. Те се явяват за човека като источник за вредни вещества, преносими заедно с праха.
Нефтопреработващата, химическата и нефтохимическата промишлености включват около 30 отрасъла. Те са сериозен замърсител на въздушния и водния басейн. Това се предизвиква от факта, че очистването на вредни вещества от отпадъците е недостатъчно. Само половината от тези вещества се улявят с пречиствателни устройства. Предприятията от отрасъла заедно с ТЕЦ-овете които ги обслужват, замърсяват атмосферата с отпадъци от въглерод (около 90% от общото замърсяване) и серен диоксид. Натрупва се и голямо количество на твърди отпадъци.
Широкия спектър от замърсители на атмосферата, литосферата и хидросферата се дължи на многообразието от продукции, видове суровини и преработвателни технологии. Част от отпадъците на производствата се характеризират с големи обеми и висока токсичност. Тях ги очистват до 90%, но и това е недостатъчно, много от вредните вещества попадат в геосферата. В някои от населените места влиянието на предприятията от химическия комплекс върху околната среда се явява доминиращо.
Заради използване на остаряло оборудване и пречиствателни инсталации в тези предприятия практически е невъзможно да се извърши доочистване на високотоксичните отпадъци до 98-99%.
Съществува определена връзка между замърсяването от отпадъците на тази промишленост и здравето на хората. Това е било забелязано през последните години на 20-ти век, когато са били съкратени обемите на производството. Съответно е намаляло замърсяването, забелязана е тенденция за намаляване на заболяванията.
Въгледобивната и газовата промишлености са основен източник на топлинно-енергийните ресурси.Обаче добива и преработката на въглищата, както и разработката на газовите находища и транспортиране на газта към потребителя, се отразяват зле на околната среда.
Във въгледобивните региони работят стотици мини, десетки открити рудници и още повече обогатителни фабрики. Основни и негативни фактори от тяхното функциониране са такива като, изземване от земеползването, нарушаване на структурата на земите, изтощаване и замърсяване на водните ресурси, а също и вредни изхвърляния в атмосферата.
Същия ущърб на природата се нанася и в районите на газовите находища. Това е така, защото повечето от тях се намират в района на крайния север, където е неустойчива жизнеспособността на екосистемите и е ниска репродуктивността на териториите.
Не са безопасни и действащите газопроводни магистрали и станции по транспортиране на газта. Заради високата активност на корозията на метала съществува висок риск от аварии с големи загуби на газта и съпътстващи на това сксплозии. Това повишава опасността за съществуването на хората в околните места.
Машинистроителната промишленост е едно от крупните комплексни производства. Тя включва такива отрасли като: тежко, средно, енергийно и транспортно машиностроене, електротехническа, производство на металорежещи машини и приборостроене. Повечето от половината от отпадъците на машиностроителния комплекс в атмосферата се улавят от пречистващите инсталации. Обаче основното замърсяване остава значително. В състава на замърсителите на въздуха влизат: прах, въглероден оксид, серен диоксид и такива особено вредни вещества, като ксилол, толуол, ацетон, бутилацетат, етилацетат, амоняк, сярна киселина, манган, хром, олово и др.
На този отрасъл се падат 7% от обема на водата използвана в промишлеността на страната. В машиностроенето се използва система на оборотното и повторно-последователното водоснабдяване, което позволява да се икономисва 80% от свежата вода необходима за технологичните процеси.
Стока на замърсените води предстявлява 10% от общия обем, изпозван от цялата промишленост на Русия. При това във водоемите постъпва недостатъчно очистена вода. Обема на стоците преминали през дълбоко очистване представлява само 20%, което е следствие на използване на остарели пречиствателни съоръжения, а също така поради тяхното отсъствие в някои от предприятията.
Химичисекото замърсяване на атмосферата и хидросферата се отразява отрицателно на екологичната обстановка в града, и пречи на здравето на нацията.
В Целулозно-хартиената промишленост като приоритено направление се смята опазването на ресурсите. За опазване на околната среда е важно използването на цялата дървесина, комплексна преработка в предприятията на цялата биомаса, получавана при изсичането на горите, използване на безотпадъчни технологии. Необходимо е внедряването на най-новите постижения на науката и техниката, насочени към замяна на дървесина от иглолистни видове с дървесни отпадъци и листни видове, които традиционно не се използват в строителството и мебелната промишленост. Производството на целулоза и хартия е един от наи-водоемките отрасли на промишлеността. Годишния разход на водата в този отрасъл е около 5% от общото потребление в цялата Руска промишленост. На целия комплекс се падат повече от 6% от всички промишлени стоки. Те не се пречистват изцяло и са замърсени с органични вещества, ванадиев оксид и живак.
Основната причина за това замърсяване е исползването на остаряло оборудване и пречиствателни съоръжения, които не могат напълно да очистят стоците, попадащи в откритите водоеми. Освен това в тези съоръжения, се образуват много утайки, които постъпват в сборници. При нередовно почистване, утайките попадат в подземни хоризонти и се разтварят в подпочвените води.
Всички замърсители са токсични за човека. При високи концентрации те могат да нанесат големи загуби, да предизвикат цял „букет" от болести, особено оксидите на тежките метали.
Микробиологичната промишленост, замърсявайки атмосферния въздух, нанася незначителни загуби. Отпадъците от тази промишленост съставят около 0,3% от всички стационарни промишлени отпадъци на цялата страна. Към замърсяванията на предприятията, произвеждащи микробиологични белтъчини, се отнасят: серен диоксид, въглероден оксид, ванадиев оксид, метилов спирт, оцетна и сярна киселини, амоняк, ацетон, формалдехид и толуол. Микробиологичните предприятия използват 0,4% от общия обем на всички промишлени води на Русия. Стока е 1% от отточните води. Характерни замърсители са също вредните за целия ораганизъм на човека вещества, такива като сулфати, хлориди, фосфор, азотни съединения, метанол, фурфурол и др.
Промишлеността на строителните материали има в своя състав предприятия от различен производствен профил, и те различно замърсяват атмосферата. Основно въздействие върху въздуха имат заводи, произвеждащи цимент, азбест, гипс и др. праховидни материали. Около тези заводи се образуват зони с радиус до 2 км. с повишено съдържание на летливи частици.
Други източници на замърсяване са от производство на топло и хидроизолационни материали, на покривни материали. Сажди, газообразни и праховидни отпадъци от тези производства, попадат в атмосферата, замърсявайки я. Голяма роля за определянето състоянието на атмосферата играят функциониращите големи кариери за добив на минерални строителни материали. При работа на земекопните машини, прахът попада във въздуха и особенно при залпови изхвърляния, съпроводени от експлозивни работи. Кариерите намаляват площите обитавани от човека, защото в рамките на годината се рекултивират едва полвината от засегнатите площи. Затова всяка година се увеличава относителния дял на деградиралия ландшафт.
Промишлеността на строителните материали в определена степен влияе на замърсяване на атмосферата. Примерно 1% от всички промишлени отпадъци се пада на тези предприятия. В последно време в заводите функционират пречиствателни съоръжения, улавящи прах и газове, което позволява да се съкрати относителния дял на отпадъците с 16%.
Отрасъла исползва съвсем малко вода и има незначително количество водни стоци. Той прави 1,3% от общия обем на потребление на вода на фона на цялата Руска промиленост.
Предприятията на хранително-вкусовата промишленост, всяка година изхвърлят 400 хил. тона отпадъци и само 44% от тях се пречистват. Във въздуха се изхвърлят силно миришещи вещества и прах от такива продукти , като: брашно, сол, чай, нишесте и др. Много от предприятията в производствените си цикли използват голямо количество вода. Всяка година отрасъла исползва около 600 млн. М3 от тази ценна природна съствна част на геосферата. В хидросферата се изхвърлят 46 млн. М3 течни отпадъци, съдържащи основни органични вещества. В отточните води има и нитрити, фосфати и киселини.
Възможно е появяването на болестотворни микроорганизми. Всичко това говори за ниската ефективност на пречиствателните съоръжения, изпозвани в хранително-вкусовата промишленост.
Оценявайки степента на замърсяване на околната среда от предприятията на отрасъла, трябва да се отбележи, че те не нанасят съществена вреда. Така в атмосферата се изхвърлят само 2% от вредние вещества, и примерно толкова в хидросферата. Най-съществената част от отпадъците, това са съединенията на оловото.
Това прави 6,1% от общото количество на даденото вещество, изхвърлено от цялата промишленост на Русия.
Леката промишленост, както и всяка друга, действа негативно на хидросферата. Но това е незначително. Относителния дял на отпадъците в атмосферата правят примерно 1% от общо промишлените. Толкова се пада и на този отрасъл. Но течните отпадъци се очистват зле, и 87% от отточните води попадат във водоемите замърсени, и това е главния проблем на леката промишленост. Основни источници на замърсяванията са кожарски и текстилни предприятия. Те изхвърлят в природните водоеми практически всички метали от Менделеевата таблица, и техни съедниния.
Поради спадане на производството, предизвикано от прехода към нови икономически условия, през 90-те години на 20-ти век, количеството на отпадъците е намаляло на 0,6%.
Общите химически отпадъци в атмосферата над градовете на Русия, може да се оценят от данните приложени в таблицата. Най-голямо количество вредни вещества попадат в нея от автотранспорта. Неговия дял съставя 42% от общото количество замърсявания изхвърлени в атмосферата.
Друг голям источник на замърсявания е металургичната промишленост и електроенергийните предприятия. Дяла на останалите, едва надвишава 4%.

Источници на замърсяване Общ обем на отпадъците

Хиляди юнове %
Автотранспорт 10955 42,0
Предприятия на електроенергетиката 4748 18,2
Черна и цветна металургия 6133 23,5
Нефтопреработваща, нефтохимическа, въгледобивна и газодобивна промишлености 3153 12,1
Машиностроителни предприятия 144 0,5
Целулозно-хартиена промишленост 528 2,0
Други отрасли на промишлеността 453 1,7
Отпадъците от токсични вещества в Руските градове са доста високи. В 70% от тях, нивото на концентрацията на замърсяванията надвишава 10 ПДК (1996г.). Особено замърсена е атмосферата в градовете посочени в таблицата.
Градове Основни замърсяващи вещества Отрасъл отделящ замърсявания
Москва Формалдехид, бензол, азотен диоксид Автотранспорт, Нефтохимия
Магнитогорск Сяроводород. стирол, азотен диоксид Металургия
Братск Формалдехид, Сяроводород Металургия, Целулозно-хартиена, енергетика
Иркутск Формалдехид. азотен диоксид Енергетика, тежко машиностроене
Омск Амоняк, формалдехид Нефтохимическа. химическа

Към физичните фактори, въздействащи на градското население и неговото здравословно състояние, се отнасят звукови, електромагнитни и йонизиращи замърсявания на околната среда.
Звукът като физично явление, представлява центростремително движение на плътна среда. Като физиологичен процес, това е човешко усещане, възникващо при въздействие на звуковите вълни, върху слуховите органи и целия организъм. От физиологична гледна точка, тези вълни се делят на полезни звуци и шум. Шумът предизвиква раздразнително въздействие върху хората. Пределното ниво от налягането на шума е това, продължителността на което не предизвиква преждевременното увреждане на слуховите органи, и е = 80-90 dВ. Ако нивото на звуковото налягане надвишава 90 dВ, то това постепенно предизвиква частично или пълно оглушаване.
Като причина за шума в градовете могат да бъдат предприятията на машиностроителната, леката и строителната промишлености, но основния източник на шума в града е транспорта. Неговият дял е 70-80% от общия фонов шум, предаван през атмосферата.
Вибрационните натоварвания доста неблагоприятно действат на хората. Най-опасни са трептенията в дозвуковия спектър (< 20 Нz). Те имат силно физиологично въздействие, могат да нарушат пространствената ориентация, предизвикват умора, световъртеж и нарушение на зрението. Трептенията с честота 7-8 Нz често стават причина за сърдечни пристъпи. Те провокират резонантно явление в системата на кръвообръщение.
Специалистите смятат, че повишената нервозност на градските жители се дължи на инфразвуковото излъчване, дори и слабо изразено. В град, наситен с техника, борбата с вибрациите е доста сложна.
Вибрация – това e следствие на работата на некачествено или повредено оборудване, например двигател с нецентрирани въртящи се възли. Тяхната вибрация се предава на опорните конструкции, и ако те са освен това и резониращи, то трептенията се усилват, превръщайки такъв двигател в мощен источник на вибрации. Причните за вибрациите могат да се намират не само вътре в зданието. Като външен источник може да бъде оборудването на промишлените предприятия, които се намират близо до постройката. Транспорта също е источник на вибрации, особенно релсовия и извънцикличния. Влаковете на метрополитена и железопътните композиции оказват вибрационно въздействие в радиус 50 -70 м. от пътищата.
Електромагнитното лъчение, като термин се исползва спрямо действието на електрическите и радиовълните, топлинни, инфрачервани и космически лъчи. На териториите на градовете електромагнитните полета възникват около електроенергетичните предприятия, промишлени генератори, подземни и надземни електропредавателни линии.
Върху електромагнитния фон на градските райони влияят електронни комплекси на масовата, отбранителната и др. информации. Ако на територията работят телевизионни и радио предаватели, ретранслатори, локатори и др. излъчватели, то гражданите попадат в зоната на действието на електромагнитните полета.
Съществуват и външни источници на такива полета. Това са телевизори, компютри и други битови прибори, които имат локално въздействие, и не се разпространяват по цялата територия.
Електромагнитните излъчвания оказват отрицателно влияние върху здравето на хората, ако те доста време се намират близко до излъчвателя на енергията. Действието на електромагните вълни (в бита те се наричат „блуждаещи тоци") е сходно с последствията на радиационното облъчване. Човекът почва да боледува от посочените долу болести.
Радиационното облъчване се характеризира с увеличен радиоактивен фон, който е резултат на използването от човека на радиоактивни вещества. Голямо влияние върху природната среда оказват и предприятията на атомната енергетика. Като източник на потенциалния екологичен риск се явява целия процес на ядрено-топлинния цикъл. Опасност представлява и добива на разпадащият се материал, неговото технологично използване и преработване на облъчените отпадъци. Опасност представляват и „погребаните”, производствени отпадъци от „гробища" на военна техника, отработили своя ресурс атомни кораби, ядрени ракетни бойни глави и т.н. Част от радиоактивните вещества, имащи период на полуразпадане от няколко часа до едно денонощие, се изхвърля във водоемите. Във водата активните изотопи поради бързото разпадане не се намират в количества, превишаващи ПДК.
Друга е ситуацията с изотопи, имащи продължителен период на полуразпадане. В страната има 257 места за недълбоко заравяне на радиоактивните отпадъци. Там са съсредоточени повече от 400 млн. М3 течни и около 300 млн. М3тона твърди отпадъци. Тяхната активност надвишава 1 млрд. Ки. Освен това, в дълбоките хранилища са концентрирани течни отпадъци със същата активност. При експлоатация на такива хранилища с необходим твърд мониторинг и контрол за излъчването и изтичането на веществата.
Радиационното облъчване може да предизвика не само много болести, в това число и рак. В значителни дози то води до смърт, по-малките дози предизвикват мутации в човешките популации.
Биологични фактори - това са болествотворни микроорганизми, съдържащи се в атмосферата, хидросферата и в повърхностния слой на литосферата.
Прахът и аерозолите в качеството си на замърсители на градския въздух се явяват като най-активни преносвачи на различни капкови инфекции и болестотворни микроби. Прахът на повечето от производствата предизвиква хронични нарушения в дихателните пътища, затова човешкият организъм отслабва и става по-податлив на такива болести, като например, туберкулозата.
Питейната вода, заразена с бактерии също е много опасна. Това води към допълнителни разходи за биологична подготовка. Водната среда е много благоприятна за размножаване на повечето микроорганизми, затова не бива не само да се пие вода от градските водоеми, но не се препоръчва и къпането в тях и дори исползването на тази вода за стопански цели.
Замърсяването на почвата с болествотворни микроорганизми носи в себе си голям екологичен риск. Рискът е повишен на териториите, където няма канализации, не е организирано извозването на течните отпадъци от тоалетните ями на жилищните територии, и няма пречистване на същите от сливането им от териториите на животовъдните комплекси.
Голям риск носят в себе си и сметищата и полигоните за органични отпадъци.
За разлика от химичните и физичните фактори, биологичните по-често се проявяват извън градовете. Биологичното поразяване е характерно за селските жители и за местата за почивки на градското население, където структурата на инженерното благоустройство не е така развита, както в големите градове.
Животинският свят е разнообразен и наброява повече от 2 млн.вида, което е почти 7 пъти повече, отколкото в растителния свят. В хода на естествената еволюция едните видове умират, на смяна им идват други. Такава еволюция се явява като следствие на измененията на природните условия в областите на обитаването. Причина за изменението може да бъде естественото и последователното преформиране на геосферата на планетата или различни катаклизми от рода на разцепване на земната кора и нейното разместване, силни земетресения, интензивно топене на ледовете на полюсите, продължителни валежи, както е било по времето на всемирния потоп, за който се пише в легендите.
Появата на многобройната човешка популация, бурното развитие на цивилизацията и индустриално-техническата революция през последното столетие доста съществено са нарушили процесите на естествената еволюция на животинския свят. Числеността на населението на планетата расте и за тяхното разселение трябва все повече място.
В резултат на урбанизацията хората не само изместват животните и заемат традиционните райони на тяхното обитаване. Човечеството интензивно използва природни ресурси, лишавайки от храна много от представителите на животинския свят, едновременно замърсявайки околната среда с различни отпадъци от дейността си и съкращавайки районите на обитаването.
Животните се изместват в труднодостъпни местности, не винаги удобни за развитие на популациите. Освен това, тези места стават по-малко. Съкращава се числеността на животинския свят, изчезват цели видове. За това допринася интензивния ловен добив на цели стопански видове. Нерегулираното съвместно съществуване на градовете и животинския свят нанася на последния непоправима загуба.
Изключение правят, видове, еволюционизиращи заедно с човека. Някои видове животни и птици успешно живеят в градовете. Това са домашните животни, врабчета, гарвани, врани и гълъби, плъхове, мишки и хлебарки.
Към живота в градските зелени масиви са се приспособили катериците, таралежите и лисиците. Дори елените и лосовете, които човекът защитава от природните врагове-хищниците, намират убежище около човешкото жилище. Горе казаното потвърждава възможността на съвместното съществуване на животинския свят и градовете. Обаче за това трябва да бъдат облекчени негативните фактора на околната среда.
Растителността тясно взаимодейства с абиотичните компоненти: водата, почвата, въздуха и участвува в поддържане на равновесието на цялата геосистема.
Горите, този най-голям акумулатор на биомаса, са основен източник на въглеродния и кислородния баланс в атмосферата. Те са "дробовете на планетата". Един хектар гора осигурява дишането на 30 души. Растителната покривка, дърветата и храстите предпазват ландшафта от ерозии, спират образуването на свлачища и изветрявания. Горите регулират режима на повърхностните води и стабилизират процесите в подземните хоризонти.





1 .Територия с залесяване над 50%
З. Тсритория е залесяване под 30%
(предимно пасища)
2. Територия със залесяване 21-49%
4. Урбанизирани земи



Установено е, че намаляването на горите на територията на водосборния басейн само с 1% предизвиква намаление на речния отток с 2-3%. Унищожаването на горите може да стане причина за частично изсушаване /образуване на плитчини/ и дори изчезване на повърхностни водопотоци, затова територията се оценява по състоянието на растителната покривка. В резултат на това се правят карти от типа, показан на рис.2.5.
Тревистата покривка не е само храна за животните и насекомите. Тя укрепва почвата, предпазва ситнозърнестите наносни натрупвания от изветрявания, размиване с водни потоци и свличане на склоновете .
Подводната растителност променя режима на водоемите, забавя течението, което пречи на самоочистването на езерата, реките и ручеите.
В процеса на естественото развитие на територията биомасата преминава през редица приемствено-преходни едни в други стадии. В резултат на цикличните сукцесии става заместване на видовете, развиват се нови популации. Този процес продължава до тогава, докато в природата не настъпи относително равновесие – климакс. В такова състояние системата има най-голяма биомаса, но най-малка продуктивност.
Поради процесите на естествения подбор, отделните популации, намиращи се в най-благоприятни условия повишават своята продуктивност. Устойчивостта на системата помалко излиза от равновесие, някои видове растения почват да преобладават, потискайки другите. В природо-градоустройствената система се наблюдава аналогичен процес, но вече под влияние на урбанизацията. Намалява се количеството на видовете, нарушава се природио-екологичното равновесие. Цикличната сукцесия преминава в състояние на антропогенна сукцесия.
Взаимодействието между града и растителността има двойствен характер. От една страна, озеленените пространства подобряват жизнената среда на градските територии. От друга, урбанизацията оказва пагубно влияние на растителността. Различават се три фактора на такова влияние: замърсяване на почвата и въдушния басейн, градски и рекреационни натоварвания.
Вредните отпадъци от автотранспорта и промишлените предприятия, надвишаващи ПДК, погубват растителността на локалните територии и в мащаба на цели райони. Продължителността на живота на дърветата се съкращава от 4 до 10 години, особено при неправилно подбиране на материала за засяване.
Натоварването на градските територии в пределите на постройките с висока плътност на населението, способства за уплътняването и утъпкването на почвите, за тяхното обедняване с полезни вещества. Нарушава се репродуктивността, което води до деградация на растителността, заради превишаване на ПДК.
Бурното териториално развитие на градовете води до това, че в пределите на градските черти се озовават цели горски масиви, което повишава нивото на комфорта на градската среда. Обаче гора, пораснала в естествени условия, особено борова, трудно оцелява в тази замърсена срада. Преждевременно загиват елите и боровете. Интензивно остаряват и местните видове. Дори в крупните зелени масиви на жилищните територии се наблюдава гибелта на млади дървета заради бързата техногенна промяна на въздушния и водния режими. И това става независимо от определени охранителни мероприятия.
Там, където близо до горските масиви се движат интензивни автотранспортни потоци, а също така се разполага промишленост със значителни отпадъци в атмосферата, растителността деградира много бързо. Освен това, в такива условия тя губи способността си за репродуктивност, т.е. за самовъзстановяване.
Съществен фактор за влошаване на околната среда са и рекреационните натоварвания, които се разпространяват и на значителни територии. Природните ландшафти изпитват натиск, свързан с масовите крайградски почивки на гражданите. Броят на почиващите във вилните зони и в обществените градини или индивидуално почиващите сред природата изпреварва ръста на населението с 4-5 пъти. В последно време намира място порочната практика за използване при строеж на крайградски вили на участъци в заповедници и охраняеми зони, в това число и до защитни водопроводни станции. Всичко това поражда сериозни екологични проблеми и трябва да бъде прекъснато.
На някои от привлекателните за туризма територии ландшафтите не само се замърсяват с твърди и течни битови отпадъци, но и се създават пожароопасни ситуации, унищожаващи много от представителите на флората, защото репродуктивния период на три или петгодишни рекреационни натоварвания върху растителността провалят 6-10 години.
Във връзка с предвижването на населението всяка година се появяват площи от рекреационни зони покрай големите градове и Сега в радиус от 100 км. природата усеща несвойствени за нея натоварвания. Особен екологически риск представлява индивидуалния автотранспорт, произволно навлизащ в горските масиви и крайбрежните зони на водоемите. Колелата разрушават почвената покривка, която и без това се замърсява с нефтопродукти и мръсни течности.
В условията на научно-техническия прогрес градовете оказват все по-голямо влияние на такива биотични компоненти на геосферата, като растителния и животинския свят. Големи населени места придобиват все по-голяма роля във формирането и възпроизводството на човешката популация. Изхождайки от това, като основен екологически подход към градоустройството се явявт две фундаментални и взаимносвързани положения.
Първото касае двете съставки на биосферата: флората и фауната. Второто - това е здравето и социалното благосъстояние на хората, стабилност на социалните условия от тяхната жизнена дейност. Те представляват функция на организацията на градските структури, промишлеността и жилищно-комуналното стопанство, системите на транспорта, инженерното обезпечаване с ресурси и утилизирането на отпадъците. Важно е взаимното съгласие от едновременното влияние на природната среда и условията на човешкия живот.
В градоустройството тези взеимодействия се отразяват на картите за инженерно-екологическо зониране /рис.2.6/. Територията се разделя на благоприятни, ограничено благоприятни и неблагоприятни зони. Ареалите с проблемни ситуации, където природата се намира в екологическа криза или предкризистно състояние и рискът от нейната деградация е много голям, на плановете се отбелязват специално.
Териториалното инженерно-екологическо оценяване е много важно за управлението на охраната на околната среда. Имайки такава информация, по-лесно се приемат екологически обосновани градостроителни решения. Осигурява се база за определяне на ограниченията на по-нататъшното техногенно потискане на природната среда. По-лесно е да се разработят мероприятия, насочени за последователното, дори и частичното възстановяване на репродуктивните територии. Обосновано е да се отделят зони, способни да компенсират възпроизводството на природните ресурси, ако в границите на проблемните ареали не е възможно да се постигне екологическо равновесие и живот на екосистемата.

Карта на инжинерно-екологичното планиране на териториите
1. Зона с особено неблагоприятни инжинерно-екологични условия
2. Зона с неблагоприятни инжинерно-екологични условия
3. Зона с ограничено неблагоприятни инжинерно-екологични условия
4. Урбанизирани зони
5. Особено опасни (екологично)

detelina101
05-26-2009, 17:58
Същност и предмет на ландшафтознанието. Основни задачи на ландшафтознанието и екологията


Ландшафтознанието е една група от науки и то комплексна и интердисциплинарна, в която влизат ландшафтознанието, физикогеографското райониране, геохимията на ландшафта, приложната физическа география, оценката на природо – ресурсния потенциал на дадени части от сфета, геоекологията, основите на екологията и учебните курсове, свързани с методите на изследване.
Ландшафтознанието и ландшафтната екология са част от физическата география и за това предмета на науката не се отличава от предмета на физическата география. Най – важното в предмета на ландшафтознанието е взаимосвързаността и взаимообуславяне то на природно – географските комплекси, които се образуват върху сферата на географската обвивка. Географската обвивка обхваща цялата земна повърхност, а природно – териториалния комплекс (ПТК) е конкретна територия или участък от цялата земна обвивка. Земната обвивка обхваща литосферата, педосферата, хидросферата, биосферата и атмосферата. Природния комплекс от своя страна обхваща масата на хидросферата, твърдостта на земната кора и нейната маса, въздушните маси и амосферата, биота – разстителните и животинските организми, живеещи върху дадена територия, почвата, както и два субкомпонента – релефа и климата. Връзката между природните компоненти и преплитането им с аддено място е много сложна и те са в много сложна зависимост зависимост един от друг. Те създават сложни комплексни системи по земната повърхност и си влияят един на друг.
Природно – териториалния комплекс се намира в непрекъснато развитие. Изменението на климата води до изменение на водния режим, от там се променя растителния и животинския свят, което води до промяна в почвата, а тя от своя страна влияе на релефа. Тези изменения не са мигновени. Те са бавни, постепенни и при тях ПТК се стреми да запази своето оптимално състояние на съществуване.
ПТК не е само един набор от природни компоненти, а това е една съвкупност от компоненти, която създава качествено ново материално образувание, което има точно определена цялост. ПТК е пространствено времева териториална система от географски компоненти, взаимно обусловили своето разположение и разпределение като едно цяло.
ПТК е определено ниво от организацията на веществата и енергията на Земята. Отделните природни кмпоненти не могат да съществуват самостоятелно независимо от другите компоненти.
През 1963 г. Сугави създава понятието геосистема и го обяснява като понятие, което обхваща цялата йерархия от ПТК. Геосистемата може да бъде и един природен компонент, а също и един определен компонент. Тя е по-широко понятие от ПТК и мое да бъде понятие, както на физическата география, така и на ландшатознанието.
При ПТК всички компоненти са взаимообвързани и взаимосвързани и при тях не може да има случайни елементи, докато при геосистемата може да има такива елементи. Следователно ПТК е една особена високоорганизирана система, която се подчинява на общите закономерности на Земята.
Геосистемата се появява след ПТК, когато вече имаме човешко въздействие. Геосистемите имат точно определена йерархия по ниво:
1. Планетарно – цялата обвивка на Земята (епигеосфера – преплитат се всички географски обекти).
2. Регонално ниво.
3. Локално ниво.
Геосистемите от регионално и локално ниво са елементи на епигеосферата. Епигеосферата е една цялостна система и тя притежава едновременно няколко много важни елемента, един, от които е точно определената структира. Епигеосферата има и две много важни противоречиви свойства: континенталност (непрекъснатост) и дискретност (прекъснатост). Третият елемент е, че се дели по вертикалата литосфера, педосфера, хидросфера, биосфера, атмосфера и на контакта между тези сфери и при тяхното съчетание се образуват територии с конкретни ландшафти. Процесите, които протичат в епигеосферата са две групи (такива, които протичат във вертикална посока, и такива, които протичат в хоризонтален план). Например водния оток, светлината на частици по склона и други. Следователно епигеосферата има вертикална структура. Съответно ландшафтознанието има хоризонтална структура (заради хоризонтално протичащите процеси).
В сферата на Ландшафтиката протичат огромен брой природни процеси – процесите на транцформация на веществата и енергиите (разтваряне, окисляване, хидратация, биохимически синтез и разтапяне, изветряне на скалите, пренос и акумилация на изветрителния материал, оттока и други).
Основните задачи на ландшафтната екология са:
1. Опознаване на всички природни комплекси на регионално и локално ниво.
2. Изучаване закономерностите на тяхната диференциация и интеграция.
3. Изучаване на свойствата и тяхното разпределени на природните компоненти.
4. Функциониране.
5. Динамика и развитие.
6. Еволюция на ПТК
Ландшафтната екология е тясно свързана с всички отраслови физически географски науки. Поддържа връзка с граничните си науки като геофизика и геохимия на ландшафта), а също така и с общите науки за Земята (билогия, химия, екология, физика и други). Връзката между ландшафтиката и екологията образува биогеоценологията.
Екологията е наука за условията на съществуване на живите организми и тяхната среда на обитаване. Най-важният елемент тук е живият организъм, а абиотичните и други фактори се разглеждат в аспекта на влиянието им върху живия организъм.
Основно понятие в екологията е екосистемата, която означава единство на отделния организъм, съобщество или популация и тяхната среда на обитаване. Екосистемата и геосистемата доста си приличат, дори в земната екосистема се отъждествяват като понятия.
Екосистемата и геосистемата включват биотични и абиотични компоненти, но екосистемата изследва само тези компоненти, които имат връзка с живия организъм, което значи че екосистемата е биоцентрична и биода е най-важен, докато при геосистемата всички компоненти са равнопоставени и се изследват всички тяхни процеси.



Етапи в развитието на ландшафтознанието


Ландшафтознанието е наука със синтетичен характер. Възможността за появата й настъпва след като се развиват всички отраслови науки. Тогава настъпва и момента на синтез.
В природните науки етапа настъпва след 1860 г. след появата на Дарвиновото учение. Това е периода, в който се оформят биологията и почвознанието. Те показват сложни взаимовръзки, които съществуват в науката и в природата.
Друга предпоставка за развитието на ландшафтознанието е социално – икономическото развитие и потребностите на обществото. Първите комплексни изследвания, свързани с това развитие и тези потребности са базирани на развитието на горското и селското стопанство. Върху науката оказва влияние и местното население, което си създава специален понятиен апарат (местност, пустиня, степ, тундра).
Географското познание и неговото развитие датират още от времето на финикийците ,но достигат своя развет в Древна Гърция. По – късно се развива по време на арабските нашествия (VIII – X в.) и арабите дават принос при развитието на астрономията.
До XIX в. Рим и Римската империя превръщат географията в констативна наука, но този етап се преодолява след Ренесанса и Великите географски открития. Тогава се развиват зрителски и други апарати, свързани с географската наука и се дава голям тласък на географските идеи.
Бернард Варениус счита, че географията трябва да се изучава като едно цяло и след това отделните й части.
Осемнайсти век. е века на учените натуралисти. Голям дял имат изследванията върху растителния у животинския свят, както и върху геологията, климата, географските особености и се натрупва голям емперичен материал, спомагащ развитието на отраслови географски науки.
Александър фон Хумболт издава книгата „Космос”, в която се развиват идеите за единство и връзка между природните явления. Той също развива идеята, че природата трябва да се изучава като едно цяло и отделните й части. Създава и сравнението като научен подход. Развива също и тезата за връзката и зависимостта между живата и неживата природа.
Проф. Еферсман, през 1840 г., пише труда „Естествена история на Оренбургския край” и дели природата на три полуоси – гори, степи и полупустини. След това ги дели на подчинени и прави класификация на тези единици.
Докучаев говори за обединение на естествознанието и поддържа тезата за неговото обединение, а не да се разделя на части. Той първи разработва идеите за природните зони. Според него те са единици от най – висш ранг, в границите на който всички природни компоненти образуват взаимнообусловено единство.
Паралелно с него в Америка Мирием поделя територията на САЩ на зони като ги нарича биоклиматични зони. В руската литература Берг въвежда термина ландшафт.
В края на XIX в. Краснов счита, че Земята има взаимообусловени териториални съчетания от природни компоненти, наречени географски комплекси.
Друг учен, в началото на ХХ в. е Морозов, който счита, че крайната цел на изследванията на дадена територия е разчленяването й на ландшафти. Според него целта на географа е изучаването на естествени ландшафти. В своите трудове той говори, че ландшафтознанието е дейност, в пределите на която всички природни компоненти си взаимодействат. Така че, може да се каже, че Морозов е родоначалникът на съвременното ландшафтознание, но едва след 30 – те години учените достигат до неговите идеи.
В началото на ХХ в. се дава понятието елементарен ландшафт, като най-нисшата степен на ландшафта и се залагат първите идеи за динамиката и развитието на ландшафта.
Полинов е един от авторите, свързани с наименованието геохимия на ландшафта. През 30 – те години Раменески е отговорен за развитието на понятието ландшафт на първо място като еднообразно разчленение на повърхността, на второ място като общност на целия комплекс, след това е взаимосвързаността и взаимодействието между отделните части и накрая се достига до заключението,че всеки ландшафт се подчинява на общи закономерности. Той развива идеите за ландшафтната морфология.
През 30 – те години Пасарк се занимава с изследването на рисунък на ландшафта или с разпределението и разчленяването на морфологични ландшафтни едници.
От 30 – те до 50 – те години влияние има и Берг, който налага ландшафтната теория, като важно значение за ландшафта има рисунъка.
През 1931 г. Робърт Браун разработва самостоятелно най-малката единица на ландшафта – „сайт”. Сайтовете са закономерно съчетани и имат самостоятелни райони и цели природни комплекси.
На запад в САЩ Трол развива представата за естествените граници на ландшафта. Той отделя морфологията от екологията на ландшафта, която се занимава с функциониращите процеси, протичащи в ландшафта. Въвежда и най – малката единица „екотоп” (фация) или т. нар. елементарен ландшафт.
Разликата между съветската и западноеверопейската школа относно ландшафтната екология е, че западноевропейската е по – либерална. След 1970 г. са развити много идеи за ландшафтознанието във Франция и Швейцария, използвайки качествени и количествени методи.
В съвременния етап на развитието на ландшафтознанието има няколко направления: морфология на ландшафта, геохимия, геофизика, историческо ландшафтознание, състояние на природната среда. Те са основа за развитието на екология на ландшафта.
През 1934 г. Иван Батаклиев писва ландшафта в монографията „ Ландшафтна подялба на България „ като географска област с най – голяма общност и най – много явления. Тази идея той доразвива и в 1937 г.
За първи път през 1933 г. Димитър Яронов употребява термина ландшафт
През 1940 г. Игнат Пенков пише монографията „За ландшафтите на България” и разглежда антропогенното изменение на ландшафта на България.
През 1942 г. Димитър Яронов прави класификация на антропогенното изменение на ландшафта в Средиземноморието в „Средиземноморски земи”.
След това до 1970 г. няма статии на тема ПТК. Едва през 1972 г. на географски конгрес Кирил Мишев, Живко Гълъбов и Л. Димев правят програмна статия за развитието на географията и поставят въпроса за ландшафтната школа, която според тях трябва да се развива в комплекса на физическата география.
През 1972 г. се създава и катедра Ландшафтознание в Софийския университет, начело с проф. М. Георгиев.
Ландшафтоведа П. Петров защитава дисертацията „Физикогеографско развитие на България върху типологична ландшафтна карта”.
През 1975 г. В. Вериков защитава „геохимия на ландшафта”.
Създават се публикации от Мария Донева, Ангел Велчев, Т. Кънтев, доц. М. Контева, Петър Петров и други. До 1983 г. те изследват ландшафта в България, като най-голяма заслуга има А. Велчев.
В края на 80 – те години се създава комитет за екология, където доц. А. Попов защитава дисертация „Антрополандшафт”, а също така Р. Пенин „Геохимия” и други.
Освен в Софийския университет ландшафтознание се преподава и във Великотърновския университет, както и в университетите в Благоевград, Смолян, Шумен, като ландшафтознанието продължава да се развива прогресивно.




Ландшафт и геосистема на локално ниво


Терминът ландшафт е с немски произход и означава пейзаж. Появява се в Германия в средата на XIX в., а в руската литература е въведен от Берг и Морозов, като синоним на термина ПТК.
След Втората световна война водещ руски ландшафт е Салищев.Според него ландшафта е генетически еднороден ПТК, имащ еднакву геоложки елементи, еднакъв климат и се състои от определен набор свързани и повтарящи се основни и второстепенни морфологични частици. Той разкрива същността, територията в генетично отношение, която е единна с еднакъв произход и развитие. В тези граници природните компоненти са единни биогеоложки компоненти и те са еднакви. Всеки ландшафт има определена струкрура, отличаваща се от структурата на другите ландшафти.
Според А. Г. Исаченко ландшафтът е генетически цялостна система, неделима по закон и с азонални признаци с еднакви геоложки елементи, общ климат, еднообразни почви, биоценози и специфичен план на морфологичния строеж.
Следователно като заключение, ландшафтът е тритория с еднаква геоложка основа.
Оперативната единица, която най-често се използва в ландшафтознанието е екотоп. Това е територия с еднаква скална основа, определена експозиция и определен ъгъл на наклона на склона, с определен климатичен пояс и микроклимат, точно определени рсурси и движение на водата, една почвена разновидност и една растителна асоциация. Най-малката природна единица в България е фацията, която е синоним на урочище или местност.
Направленията в съвременното ландшафтознание са три: регионално, типологично и общо.
Регионалното ниво е с най-голямо практически приложимо значение. То разглежда ландшафта като конкретен участник. Има свои собствени белези, които са уникални. При всеки един ландшафт има точно определено местоположение. Всеки ландшафт си има има и с това се подчертава индивидуалността му. При това направление важно значение се отделя на произхода на ландшафта. То спомага за развитието на теорията на ландшафта, за разкриване динамиката на ландшафта, методите на картографиране, които имат важно приложно значение за развитието на ландшафтознанието.
Другата философия е типологичната. Според нея ландшафта е вид природен комплекс. При този подход „индивидуални или личностни” особености няма. Ландшафта е групиран според общи признаци.
Според общото направление,ландшафтите има,както типологични,така и индивидуални черти. Морфологичната структура е съставена от индивидуални единици, а класифицираните единици имат характер на типологични единици. Това направление разглежда ландшафта като отделни блокове и е предизвикано от необходимост да се изследват процесите вътре в ландшафта и се разкриват взаимозависимости между отделните компоненти на ландшафта. То спомага за разкриване на пространствената и времева организация на ландшафта.
Ландшафта поначало е изграден от видими (физиологични) признаци и невидима част (взаимовръзките и връзките между отделните компоненти на природата). Видимите признаци са релеф и растителност. Има и полифизиологични – почва, води, скална основа, както и нефизиологични – климат.
Всеки ландшафт е създаден от определен брой компоненти и има определена структура и граници. Простира се дотам, докъдето процесите в ландшафта са еднакви. Ако има смяна на даден компонент, има смяна и на ландшафта. Хоризонталните граници на ареалите на ландшафта са в тясна връзка с геоложкия строеж и възрасста на територията. В равнините и низините границите на ландшафта са постепенни и ареалите са много големи. Там една фация обхваща 5 – 10 км. При хълмистите територии ареалите са малки, а при планинските ареали големината е до няколко квадратни метра.
Вертикалните граници на ландшафта се измерват от най-долната до най-горната граница, където изчезва вертикалния температурен градиент.



Зоналност, азоналност, секторност


Тази диференциация на Земята се дължи на различните условия в различните части. Подялбата на Земята се дължи на две причини – енергията на слънцето и на вътрешната енергия на Земята. Те се проявяват неравномерно във времето и пространството. Преобладаването на единия или другия фактор води до проява на зоналност или на азоналност.
Широчинната зоналност е закономерно изменение на физико – географските компоненти от екватора до полюсите. Първата причина за това разделяне е неравномерното разпределение на късовълновата радиация на слънцето вследствие кръглата форма на Земята и следователно ъгъла на падане на слънчевите лъчи,което е причина за неравномерното разпределение на количеството лъчиста енергия на Земята. От тук следва, че можем да изведем две причини за широчинната зоналност – кръглата форма на Земята и разпределението на лъчистата енергия. Колкото обекта е по-далеч от слънцето, то лъчистата му енергия намалява.
Масата на Земята влияе косвено върху зоналността, привличайки земната атмосфера (в атмосферата настъпват процеси на трансформация и преразпределение на слънчева енергия).
Важно значение за зоналността има и плоскостта на еклиптиката ( ъгълът е равен на 66, 5 °). Този ъгъл влияе върху неравномерното разпределение на сезоните върху Земята, което от своя страна усложнява разпределението на топлина и влага. Ако земната ос е перпендикулярна на еклиптиката, то всеки паралел ще получи еднакво количество топлина и няма да има сезони.
Земната повърхност е неравномерна по отношение на веществения състав на сушата и разпределението на формите на релефа, което нарушава зоналността на Земята. Слънчевата енергия е основна енергия за всички биологични процеси, което значи, че те имат зонален характер. Те обаче се усложняват от различната среда на ландшафта.
Първият резултат от причините за зоналността е радиационния баланс. Той е с най – големи стойности между 20 ° и 30 ° ю. г. ш., тъй като облачността там е ниска. Радиационния баланс е малък над сушата, защото има по – висока отражателна способност.
Важно следствие от неравномерното широчинно разпределение на топлината е зоналността на въздушните маси, циркулацията и влагооборота. Въз основа на това се определят четирите зонални въздушни маси: екваториални – топли и влажни; тропични – топли и сухи; бореални – прохладни и влажни и арктични и антарктични – студени и сухи.
Неравномерното нагряване на земната повърхност предизвиква нарушена термодинамика и циркулация на въздушните маси в тропосферата. Ако Земята не се върти около оста си циркулацията ще има регионален характер. Въртеливото движение на Земята също определя четири въздушни маси: екваториална – обща за двете полукълба, с ниско атмосферно налягане; тропически – с високо атмосферно налягане и източни ветрове; умерени – с ниско атмосферно налягане и западни ветрове и полярни – с ниско атмосферно налягане и иизточни ветрове. Между тях има и три преходни въздушни маси: субекваториални, субтропични и субарктични. При последните циркулацията на въздушните маси се сменя по сезони.
Зоналността се проявява на първо място при изпаряемостта. Изпаряемостта влияе върху средното количество на валежите за една година, както и върху температурния режим.
На екватора има един сезон, в умерения климатичен пояс – четири, като режима на валежите на екватора е обособява с два максимума. В субекваториалния климатичен пояс има един максимум на валежите – през лятото, по средиземноморието този максимум е през зимата, а в умерената зона валежите са разпределени равномерно с лек превес на летния максимум.
Климатичната зоналност влияе върху всички географски процеси и явления – върху оттока на водите, върху растителността и зоналността на почвите. Биотът също се влияе от зоналността и това е причина ландшафтните зони да носят имена на растителни видове.
Зоналност се проявява и при екзогенните процеси (карстовите процеси).
Зоналността е универсална географска закономерност, проявяваща се при всички ландшафтни процеси и разпределението на ПТК по Земята.
Зоналността се проявява още и при отделянето на сушата от водата (протерозой).
В природата съществува и азоналност, която се основава на вътрешната енергия на Земята. Най – ярко изразена е в разделянето на Земята на суша и океани (сушата представлява 29 % от територията на Земята). Сушата е разпределена неравномерно като по – голямата част от нея се намира в севернто полукълбо. Сушата и океаните имат различни отражателни способности, за това над двете територии има различни въздушни маси – океански и континентални. Така се образуват континентално – океански въздушни маси, които нарушават атмосферната циркулация.
Континентално – океанската (азонална) циркулация е важна функция на физикогеографската диференциация. С отдалечаване от океана количеството на валежите намалява. Допълнителен фактор за диференциацията са морските течения. Те обуславят общата атмосферна циркулация. При студени океански течения например, океанът губи повече топлина при изпарение. Такива течения изменят температурата и валежите и на Европа. В следствие на азоналността в континентално – океанската циркулация ландшафта се формира и изменя. Това влияние е установено най – вече върху флората и фауната, като изменеията са последователни от океана към вътрешността на континентите. Като следствие от това се образуват меридионални ивици с еднакви природни условия или те се наричат още сектори.
При зоналността главна роля за изменението на зоните има топлината, а за секторността основно влиение има овлажняването. Между зоналността и секторността има сложни взаимоотношения и те са взимообусловени, защото континентално – океанското въздействие има не само меридионален характер. Въздушните маси имат и паралелно направление.
От всичко се вижда, че зоналността и азоналността създават сложна система от ландшафтни зони. Под система от ландшафтни зони се разбира непрекъснат ред от ландшафтни зони за дължинен сектор на сушата. Основно ландшафтните зони се поделят на континентални и океански и се различават по характера на овлажняване, изпарение и други.
Височинната поясност се проявява при измението на топлината и овлажняването с промяната на надморската височина. За това различните пояси имат специфичен набор от ландшафти. Една от причините за появата на височинните пояси е изменението на топлинния баланс във височина. Например, слънчевата радиация се изменя с 10 % на всеки 1000 м. височина, а плътността и дебелината на атмосферата намаляват. Водните пари изчезват във височина. Във високите части на атмосферата слънчевата радиация е разпределена равномерно, а ултравиолетовата радиация е по – висока. Притокът на енергия от земната повърхност (инсолация) води до намаляване на радиационния баланс и следователно до намаляване на температурата (за България вертикалния температурен градиент е 0,6 ° С).
Овлажнението се изменя бързо във височина. Валежите в бланините са свързани с бариерния ефект, където с изкачването на въздушните маси, валежите също се променят във височина и при по - висока надморска височина са по – високи. Височинното разпределение на валежите е неравномерно (например в наветрените склонове падат повече валежи).
Във височина, под влияние на климатичните елементи, растителността и почвената покривка също се изменят.
Набора от пояси във всяка ландшафтна зона е различен. При планините тази поясност зависи и от местните циркулационни условия. Това е обща географска закономерност, усложнена от зоналните и азонални фактори на Земята, за това е разнообразието от ландшафти е сложно.



Ландшафтознание и ландшафтна екология


Човешката намеса провокира в геосистемите компенсаторни процеси с обратен на въздействието знак, но с приемна същност. Това са повишените динамични състояния на веществените енергийни потоци, които на свой ред предизвикват геоекологични проблеми. Обективния и безпристрастен анализ изисква да посочим, че:
1. Разглеждаме природата не като система, на която принадлежим генетично и функционално, а като ресурс с определени качествени и количествени стойности.
2. Категоризираме естествените природни процеси не като веществена енергия, а в качеството им на благоприятни или неблагоприятни за формирането на жизнената среда.
3. Намираме опити за управление на природните процеси, което е процес с много неизвестни, предвид на факта, че човека е само компонент на същата система и следователно само един от факторите за въздействие върху нея.
4. Познаваме в детайли кръгооврата на веществата в природата, но не достатъчно поведението на енергията в пространството.
5. Честа е намесата ни на информационно ниво в геосистемите, което също е процес с много неизвестни, защото на този етап от познанието си за системност в природата, не сме в състояние да прогнозираме поведението на системите и постоянно възникващите нелинейни връзки с тях.
Съвременните изследвания показват, че изменението на природната среда под човешкото влияние е необратимо и не може да се върне компенсирано в хода на естествените самовъзстановителни процеси. Мащаба на това явление може да бъде сравнено с еволюционните промени в естствените условия, водещи до смяна на геоложките епохи, което се придружава с измирането на доминиращите за периода биологични видове.
Природата – това е всеобща система на Вселената. Целият и материално – енергиен и информационен свят се състои от три подсистеми: всички естетсвени процеси и явления; всички антропогенни формирования, но само от гледна точка на физическите им свойства; и човекът като биологичен вид.
За ландшафт говорим, когато имаме наличие на всички тези комплекси.

Свойства на ландшатната обвивка:
1. Цялостност.
2. Прекъснатост и непрекъснатост – има своийството да съществува самостоятелно.
3. Асиметричност – има разнообразие от геокомпоненти.
4. Ритмичност – т.е. повтаряемост (сезоните).
5. Цикличност (свързани цикли).
6. Кръгооврат – метаморфоза.
Енергията няма кръгооврат, тя преминава от една енергия в друга. Мярката за необратимо разсеяна енергия е ентропията. Геосистемите са способни да противостоят на ентропията, само ако притежават соийствата да се самоподдържат и саморегулират. Нарушаването на това води до деградация в природата. В тази връзка една от основните задачи на ландшафтната екология е установяване на допустимата мярка за повишаване на ентропията (това е стремеж на сложни системи да се разпадат на прости, но по-устойчиви такива)


Природни закони


1. Закон за вътрешно динамично равновесие - веществата, енергията и информацията в природните системи са до такава степен свързани, че произволна промяна в една от подсистемите предизвиква количествени и качествени промени в другите, което позволява на системата да поддържа характерните си особености и равновесие за този времеви период. Резонанса зависи от това кой компонент е променен. По силата на закона дори слабо изменение може да предизвика силно отклонение в системата (Пр.: коралова смърт – обецветяване, причинено от високата температура на водата).
2. Закон за генетичното разнообразие – всичко живо е генетически различно.
3. Закон за константността.
4. Закон за необратимост на еволюцията.
5. Закон за последователното преминаване през различни фази на развитие – всеки организъм преминава последователно през фазите, без да ги пропуска.
6. Закон за толерантността – ограничаващ фактор за развитието може да бъде, както минимумът, така и максимумът на екологично въздействие.
7. Закон за увеличаване степента на идеалност (ефекта на Чеширския котарак).

Фактори и процеси на ландшафта


Антропогенеза в атмосферата:
В атмосферата има завишено съдържание на въглероден диоксид спрямо миналия век (с 20 % повече). Въглеродния монооксид също е завишен (с 30 % повече), като причина е изгарянето на веществата. Съдържанието на метан в атмосферата е със 17 пъти повече, поради гниене на органика (завишен с 8 %). При електрическата дейност количеството азот и азотни оксиди също се увеличава и се усилва парниковия ефект. В атмосферата има също и 12 хил. Пъти повече фреони (съединения на флор и хлор), които не подлежат на разпадане. Следователно това е една от причините за глобалното затопляне. Доказано е, че увеличаването на концентрацията на парниковите газове води до глобално затопляне (за последните 150 години температурата сес е увеличила с 0,7 ° С). Ако този темп се запази се очаква повишаване на температурата на континентите.
Следствия от парниковия ефект:
1. Интензифициране на хидрологичния цикъл – изпарение и кондензация.
2. Промяна на географската зоналност – влияе най – вече върху умерените ширини.
3. Опустиняване.
4. Повишаване нивото на Световния океан с 6 см. На десетилетие.
Озонов слой:
В момента се отчита 1000 пъти повече кислород, като недостиг не се отчита. Разширяването на озоновия слой се наблюдава над полярните области.
Киселинни дъждове:
Основни причинители на киселинните дъждове са серния оксид и азотните оксиди. На Скандинавския полуостров се наблюдават най – много такива дъждове.
Прахово наслояване на въздуха:
Причини за прахово наслояване на въздуха за вулканите и вулканичната дейност, смога, и други.
Хидросфера:
Причини за отклонение на химичните, биологичните и физичните свойства на водите са топлинното замърсяване, замърсяването с нефт и други.
Педосфера (почвена покривка):
Основни проблеми, които настъпват в този слой са изгарянето на хранителни вещества в почвата, ерозията (над 12 хил. пъти по – бързи темпове, от колкото в естествени условия), промяна на физикохимичните свойства, разрушаване на почвения профил в резултат на наторяването, засоляване на почвите в следствие на голямото изпарение, натоварване с пестициди, които не подлежат на разтваряне, намаляване площта на обработваемите земи в следствие на строителството, свлачищата и пасищното животновъдство и други.
Литосфера:
Основни проблеми тук са създаване на позитивни и негативни форми на релефа, превръщане на някои тритории в акватории, отнемане на вещества от литосферата и изнасяни на повърхността, нарушения на физикохимичния и хидродинамичния характер на скалните пластове.
Биосфера:
Намаляване на генетичното разнообразие, снижаване на общото количество биомаса в следствие на дърводобива, лова и други, настаняване на нетипични видове на нови местообитания (антропохория – пренасяне на нови организми).
Примери за антропохория:
1. Луди мравки – нашественици в Индийския океан.
2. Кафява дървена змия в Северна Америка.
3. Морска трева – каолерпа.
4. Птича малария – причинена от комари.
5. Диво прасе.
6. Черешова гуава в Бразилия.
7. Микония – дърво в Южна Америка.
8. Рибка – комар.
9. Индийска мангуста.
10. Вълчи охлюв.
11. Нимски костур в ез. Виктория.
Променливи условия и как човека реагира на тях при промяна на средата:
1. Напрежение, което води до дестабилизация на организма
2. Адаптация, която трае 2 – 3 години.
3. Натурализация – пълно проспособяване към средата, което настъпва след 12 – 15 години.
4. Предпатолозия (изтощаване).
5. Патология – заболяване.
6. Гибел.
Геосистеми в променливи условия;
1. Трансформация.
2. Стабилизация.
3. Усложняване.
4. Опростяване
5. Деструкция
Като цяло геосистемите имат огромен потенциал на устойчивост.


Съвременни ландшафти


Условно коренен ландшафт:
Това е ландшафт, непроменен от човешката дейност и в този смисъл притежава структура, функции и динамика, присъщи на естественото развитие на геосистемите.
Антропогенизиран ландшафт:
Повлиян е от човешката дейност, с природен базис, чието развитие се подчинява на природните закономерности, но е под влияние на човешката дейност. Притежава ново съдържание (културна растителност, промяна в нивото на подпочвените води). Този ландшафт е запазил чертите на първообраза си.
Антропогенен ландшафт:
Той е преобразуван от човешката дейност до степен, изменяща връзките между природните компоненти и водеща до формирането на нов комплекс спрямо предишния. За разлика от естествените ландшафти, които са в състояние да се саморегулират, развитието на антропогенния ландшафт зависи от човека. Днес 46 % от ландшафтите са създадени от човека.
Крайният ландшафт, повлиян отново от човека се нарича техногенен ландшафт.

detelina101
05-26-2009, 18:00
Л А Н Д Ш А Ф Н А Е К О Л О Г И Я

Л Е К Ц И И




1. Ланшафтологията и ладшафната екология,като географски науки.
2. Оновни понятия в ланзшафната екология
3. Взаимодействие и взаимозависимост вежду основните геокомпоненти. Генетико-емперичен ред.
4. Обекта на ландшафтната екология. Ландшафтна сфера
5. Предмет за изследване – основни природно-географски закономерности.
6. Широчинна зоналност
7. Височинната ландшафна зоналност
8. Морфологичен строеж на ландшафтите
9. Структура на ландшафтите. вертикална структура на ландшафтите.
10. Класификация на ландшафтите





























1. Ланшафтологията и ладшафната екология,
като географски науки


Две основни системи в географската наука: първата е системата на естествените природни науки в която се включвата 10 на брой науки:
1. Геоморфология
2. Климаталогия /тя се базира на данни и знания от мфизиката, където се изучава метеорология , синоптика и т.н./
3. Хидрология на сушата
4. Океанология
5. Глациология
6. Криолитология
7. Фитогеография- от биогеография
8. Зоогеография
9. Педология- наука за почвата
10. Ландшафтология- тя се използва като база за лндшафтната екология.
Втората система са обществените или социално-икономическите науки-ГНС, ГПСС, политическа география, геодемография.
Може да се обособи и трета система това са така наречените междинни или синтетични науки. Те се намират в междинно положение спямо основните две системи-общесвената и природните наки. Това са напремер: картографията, медицинаска география, военна география, ресурсознание, странознание, геоекология. Тези науки са междинни и още защото ползват информация от първите две системи.

геоекология


Ландшафната екология
Социална екология

Геоекологията ими своя вътрешна диференциация и обекта за изследване е околната среда, коята се състои т природна среда и социална среда.
Термина околна среда навлиза ва Българския език от руски и се коригира от анг. език и става от обкражаващата среда .
Понятието екология има гръцки произход, което означава наука за природата като общ дам за всички.




2.Оновни понятия в ланзшафната екология




1. Хпирода
2. Природни компоненти
3. Природни комплекси
Това са основните понятия всяка наука има такива понятия за де се оформи нейната теория и те са строго дефинирани.
Природа-то представлява всеобщо система на вселената. Представяна се 3 посистеми:
I. обхваща всички естествено съставени или обраувани тела, явления и процеси, които се извършват между тях, в тях и се оказаното им въздействие от странана човека с неговата най-разностнанна дейнст.
II. обхваща или включва съответни технически съображения и синтетични матеирали с техните черти и особености с коитоте въздействат с телата от първата подсистема.
III. тя включва човекът като биалогически вид т.е. индивид без неговите обществени отношния, защото те се дирижират и ръководят от обществените закони.
Природни компоненти – компонент е латинска дума в превод на български означава съставна част. Става дума за съставните части на природната. иза 3 принаципни постановки за определяне на природните компоненти.
I. природните тела да бъдат в едно от 3-те агрегатни състояния
II. относително уднороден веществен състав на природното тяло.
III. в него да има наличие на живот или отсъствие на такива жизнени форми.
Например някои такива компоненти са междузвезния газ или още наречен междупланетен газ.
Геокомпонента – възду, въздушни маси, друга компонета е вода, леда, снега, растения, животните. След това е почвената покривка-като материално тяло и органичнос много сложен състав, до наъ-сложния компонент-скалите и минералите с веществен състав много различен от 3 вида по горе изброени.
Облаци, мъгли-междинни между компонентите-течностите и гозове, вирусите-между органичните и неорганичните компоненти. Още тези компоненти се наричат геосфорни понятия и си имат геосферни наименования.
Природни комплекси – комплекс-от латински и означава съчетание, но не какво и да е, а си взаимодействат едно с друго. За да имаме комплекс трябва да имаме взаимодействие поне между два компонента. имаме съчетание м/у 6-те пълен природен териториален комплекс ППТК или ППАК – акваториален .

landschaft – от немски означава земя цялостност, взаимност.


3, Взаимодействие и взаимозависимост вежду основните геокомпоненти. Генетико-емперичен ред.






Възоснова на взаимодействието между геокомпонентите в техния генетико-емпириче вид бе доказана тяхната взаимозависимост от глобалните им размери, маса и обем определящи тяхната мощност.
Ако се направи деференцияция на основните геокомпоненти по отношение на тяхната устойчивости зависимост се обособяват 2 групи - силни и слаби компоненти. Слаби – растения, животни, почвата-най-слаба. Орагнизмовите компоненти и почватанай-нееостойчива и най-замисима от мултиплицираното въздействие на други компоненти. Силни – скалите, въздуха, водите- неорганичните компоненти.
В съответни визуално характера и физиономията на ландшафта. Например горските ландшафти – най-физиономична е дървесината, в пустинята-скалителедниковия ландшафт – водата.
Няколко геокомпонента не се отличават с видима обозримост така например почвата най-често е покрита с растителност, животните с тяхната мобилност и предпазливост не се забелязват, въздуха-може да се почукства чрез t

tonie__
05-26-2009, 18:27
много ти благодаря :) :-)

HotChickMaggie
05-26-2009, 18:34
http://download.pomagalo.com/196/krygovrat+na+vygleroda+v+prirodata/?search=12344782&po=1

Може ли някой да ми я изтегли? :)

п.п. Ако може и тази
http://download.pomagalo.com/51723/injeneren+analiz+na+elektromagnitno+rele/?po=2

mnluda
05-26-2009, 19:55
http://zamunda.pomagalo.com/download/174933/

http://zamunda.pomagalo.com/download/153210/

хора моля помогнете отчаяна съм по химия имаме да пишем есе на тема опазване на околната среда но нямам добър материал в/у които да работя мн ще съм благодарна ако ми помогнете и ми свалите я тия фаилове я нещо друго по темата в/у което да мога да си свърша работата мерси предварително :-)


А да не забравя 7-ми клас съм :)

detelina101
05-27-2009, 11:42
Въглеродът (на латински:Carboneum), С е химичен елемент от 4А група, 2 период. Има пореден номер Z=6 и атомна маса 12,010 7. Въглеродът съществува основно под две алотропни форми — графит и диамант, но са известни още няколко.Благодарение на въглерода се образуват и въглищата,които са доста разпространени и използвани.
Кръговрата на веществата представлява обмяна на веществата между живата и неживата част на екосистемите в различни последователни цикли, напр. кръговрат на азота, на водата, на въглерода и т.н.Кръговратът на въглерода в природата е по-сложен и може да се разглежда като съставен от два , доста приличащи си цикъла.На сушата фотосинтезиращите растения от CO2(от въдуха) и H2O (от въздуха и почвата) под действието на слънчевите лъчи и хлорофила синтезират органични съединения – извършва се фотосинтеза. Фотосинтезата е един от най-важните процеси в развитието и съществуването на живата материя. От него зависят всички живи организми. Извършва се в клетките на растенията от хлорофилните белтъци в хлоропластите. За първи път през 1782 година английският химик Прист Лей прави опит с мишки и растения като казва, че растението пречиства въздуха, животното го „замърсява“. По-късно холандският учен Инген Худ е доказал, че растенията подобряват въздуха само на светло. Сенабие открива, че растенията се хранят от въздуха като приемат въглероден диоксид (СО2), а отделят кислород (О2). Голяма заслуга при изучаването на този сложен процес има Климент Тимирязев, отдал 50 години от своя живот на изследването му. Тимирязев за първи път открива значението на светлината за фотосинтезата. Фотосинтезата е процес, при който растенията (и някои други автотрофи), под въздействие на светлина преобразуват водата и въглеродния диоксид в глюкоза и кислород. Глюкозата се използва като суровина за изграждане на целулоза и източник на енергия за протичането на други биологични процеси. Излишъкът от глюкоза се съхранява под формата на скорбяла и други въглеводороди за по късно ползване.Общото уравнение на фотосинтезата е:
12H2O + 6CO2 + светлина → C6H12O6 (глюкоза) + 6O2 + 6H2O
Условия за протичане на фотосинтезата:
• Светлина — космическата връзка между живите организми на земята и космоса се осъществява чрез светлинни лъчи, които падайки върху хлорофилните зрънца се консервират, включвайки се като химическа енергия. Фотосинтезата се засилва или забавя в зависимост от силата на светлинната енергия. През нощта процеса не се извършва. В еволюционното си развитие листата са получили много приспособления за да поемат повече светлина.
• Топлина — взависимост от вида на растението, нуждата от топлина е различна. Фотосинтезата се извършва най-усилено при температура от 20 до 25°С.
Значение: фотосинтезата доставя храна и необходимият за дишането кислород на всички аероби(организъм, който живее в среда с наличие на кислород в свободно състояние. Аеробът усвоява кислорода от природата и отделя въглероден двуокис). Благодарение на фотосинтезата са се образували каменните въглища. Целият енергиен баланс на биосферата се дължи на този процес.
Растенията разходват част от синтезираните вещества за свои енергийни нужди и като материал за растеж и размножаване.Служат и за храна на тревопасните животни.Те са консуматори на вече синтезиранитеорганични вещества,необходими за дишането и развитието си,като синтезират и нови органични съединения.С тези животни се хранят хищници и т.н. Накрая всички те,както и отпадъците им,стават храна на микроорганизми,хасекоми и др.Те използват синтезираните органични вещества чрез деструкция(минерализиране) до въглероден диоксид, азотен оксид,вода и др. За добиване на необходимата им енергия.Така се осъществява един от циклите.
Подобни са и процесите във водните басейни,фотосинтезата в тях се извършва до 200 м или докъдето прониква слънчевата светлина.Синтезът на органичните съединения и тук е същия.Получавания кислород насища водните маси.На дъното пада утайка от жизнени отпадъци и измрели организми.Тя захранва живота на микроорганизмите и други организми в бентоса(дънна утайка на водоемите) .В минали геологични епохи количеството органична маса в бентоса е било много по-голямо и микробиологичните процеси са протичали главно анаеробно – безкислородно разграждане на органичната материя.Като крайни продукти са получени въглища,нефтени и газови слоеве. Над 50% от теглото и над 70% от обема на въглищата e въглерод. Въглищата са образувани от растителни остатъци, които са се уплътнили, втвърдили, изменили химически и метаморфирали от топлината и налягането в хода на геоложката история.Смята се, че въглищата са образувани от древни растения от блатни екосистеми. След смъртта им тяхната биомаса се отлага в анаеробна водна среда, където ниското съдържание на кислород предотвратява гниенето и оксидирането им. Поколения наред такива растения растат и умират, образувайки дебели отложения от неоксидиран органичен материал, покрит по-късно от седименти и уплътнен във въглищни пластове.

detelina101
05-27-2009, 11:44
КУРСОВА ЗАДАЧА № 5
“Инженерен анализ на изделие”

ЗЕРРИН ДЖАНСЕВЕР
ФКСУ ФАК.№ 123206011 ГР. 19


Инженерен анализ на РЕЛЕ ЕЛЕКТРОМАГНИТНО
2. Конструктивен анализ.
2.1. Условно означение в принципна елeктрическа схема.
а) графичен символ: S-K
б) буквено означение

2.2. Физически принцип на действие.

Електромагнитното реле е устройство, което чрез контакти прекъсва и съединява електрически вериги. Контактите се включват и изключват чрез котва, която се придвижва под въздействието на електромагнитно поле. При включване на бобината към електрическото захранване, котвата се привлича, детайлите, свързани с нея, се преместват и електрическата верига се затваря.
През контактите преминава поток от електрическа енергия. Съществува входен поток от ел. енегия и изходен поток от електромагнитна енергия. В резултат на електромагнитна индукция, ел. енергия, преминала през намотките на бобината, се превръща в електромагнитна енергия.

2.3. Ред на сглобяване и инструменти за сглобяване:

а) сглобени единици (CE)


№ на СЕ Позиции на участващите съставни части инструменти
СЕ1 3,4,12,18,19,20,21,22 Отвертка,ключе гаечно
СЕ2 5,7,9,10 Преса
СЕ3 6,23,24
СЕ4 2
СЕ5 8,17 Ключе гаечно







б)ред на сглобяване

Операция № Детайли или СЕ, към които се добавя Детайл или СЕ, който се добавя Получена група детайли Инструменти
1 СЕ2(10) 15 A(CE2+15) Преса
2 СЕ5 CE2 B(CE5+CE2)
3 В 16
4 В+16 CE3 C(B+16+CE3)
5 С CE1
6 С+СЕ1 14 D(C+CE1+14)
7 D(14) E Отверка
8 E(23) 2
9 E(23)+2 25 F(E+2+25) Клещи
10 F(CE1) 1 G(F+1)
11 G(1,12) 11 H(G+11)
12 H(11) 13 Отверка

Забележка: Информацията в скоби се отнася за конкретни детайли или сглобени единици, които се присъединяват, или към които става присъединяването.

2.4. Списък на възможни причини за нефункциониране на изделието:
 Амортизиране на пружина (16) и пружина (24), поради което всички
подвижни детайли намиращи се под тяхно въздействие няма да се върнат в изходно положение.
 Лош контакт между токопроводящи части.
 Неточна изработка или монтаж на изделието.
 Лошо завиване на стопорните винтове (14).
 Повреда в изолираща втулка (10), която може да доведе до протичане на електрически ток по детайлите, причинявайки късо съединение.
 Неправилно изработена котва с по – големи размери, които пречат на движението й.
 Нарушена връзка с околната среда, изразяваща се в липса на захранване или изолация.
 Допусната неточност в изботката на Ос (23), водеща до недостатъчна хлабина или стегнатост между ос (23) и изолираща втулка (10).

3.ФУНКЦИОНАЛЕН АНАЛИЗ
3.1. Главната функция на изделието:
ГФ: Автоматично включване в електрическите вериги за управление с малки мощности.

3.2. Основни функции на изделието:

F1: провеждане на ел. енергия през бобината – дет.2, 3, 7, 20, 21, 25;
F2: преобразуване на ел. енергия в електромагнитна енергия чрез електромагнитна индукция – дет.7;
F3: ел. изолация – дет.7, 12;
F4: преместване на контактни пластини – дет.6, 23, 25;
F5: връщане в изходно положение – дет.2, 6, 16, 23, 24, 25;
F6: защита (на техническия обект – дет.1, 8, 9, 12 и от техническия обект – дет.1, 9);
F7: закрепване (вътрешно – дет. 4, 5 , 8 ,9 ,10 ,11 ,12 ,13 ,14 ,15 ,17 ,18 ,19 ,20 ,21 ,22 и към околната среда – дет.8);

Детайл№ Функции Fx Ценалв
F1 F2 F3 F4 F5 F6 F7
1 - 12
2 - - 4
3 - 3
4 - 1
5 3
6 - - 4
7 - - - 18
8 - - 10
9 - - 7
10 - 5
11 - 1
12 - 12
13 - 1
14 - 1
15 - 1
16 - 1
17 - 2
18 - 1
19 - 1
20 - - 1
21 - - 1
22 - 1
23 - - 3
24 - 7
25 - - - 1





4.Оценка на изделието
4.1. Функционално – стойностна оценка.
а) Значимост на всяка функция.

Най – напред се ранжират всички разкрити функции Fx (х =1,2 ... р; р - общ брой разкрити функции) по важност. На първо място се поставя тази основна функция, която почти съвпада с главната.
В резултат от ранжирането се получава списък от подредени функции Rr , r = 1,2 ... p (r - поредния номер на функцията в ранжирания списък).
Относителната тежест на всяка Rr в първо приближение може да се определи, като се приеме, че коефициентите на тежест r се отнасят по между си както следва:
1:2:3: ... :p = p:(p-1):(p-2): ... :3:2:1
Стойността на (Rr) се пресмята по формулата:
100
r =  (р - r + 1), %
(1 + 2 +...+ р)
При електромагнитното реле списъкът от ранжирани функции е R1, R2, R3, R4, R5, R6, R7, т.е. р = 7. На първо място поставяме F5, тъй като най-много се доближава до ГФ на изделието. Изчисляваме r по формулата:


1= .(7-1+1)=25%
2= .(7-2+1)21,4%
3= .(7-3+1)17,9%
4= .(7-4+1)14,3 %
5= .(7-5+1)10,7 %
6= .(7-6+1)7,1 %
7= .(7-7+1)3,6 %
Получените стойности, представени в табличен вид:

Rr Fx r, %
R1 F5 25
R2 F1 21,4
R3 F2 17,9
R4 F4 14,3
R5 F3 10,7
R6 F6 7,1
R7 F7 3,6





б) Относителните разходи за фактическото реализиране на всяка функция.


Детайл
№ Цена
(лв.)
F1 F2 F3 F4 F5 F6 F7
1 1
12 12
2 0,6
2,4 0,4
1,6 4
3
(2бр.) 1
3 3
4
(2бр.) 1
1 1
5 1
3 3
6 0,7
2,8 0,3
1,2 4
7 0,5
9 0,3
5,4 0,2
3,6 18
8 0,6
6 0,4
4 10
9 0,6
4,2 0,4
2,8 7
10 1
5 5
11
(2бр.) 1
1 1
12 0,3
3,6 0,6
7,2 0,1
1,2 12
13
(6бр.) 1
1 1
14
(4бр.) 1
1 1
15 1
1 1
16 1
1 1
17 1
2 2
18
(2бр.) 1
1 1
19
(4бр.) 1
1 1
20
(2бр.) 0,8
0,8 0,2
0,2 1
21
(2бр.) 0,8
0,8 0,2
0,2 1
22
(2бр.) 1
1 1
23 0,7
2,1 0,3
0,9 3
24 1
7 7
25 0,7
0,7 0,3
0,3 1
S Cx,лв 16 5,4 7,2 5,6 12 29,4 26,4 102
% 16,0 5,3 7,0 5.4 11,7 28.8 25.8 100



в) Функционално-стойностна диаграма:






4.2. Изводи
 Функцията F6 има големи относителни разходи в сравнение с нейната относителна значимост, следователно трябва да се търсят нови варианти за по – ниски цени, основно на капачката, конзолата и чашата.
 Функцията F6 има големи относителни разходи в сравнение с нейната относителна значимост, следователно трябва да се търсят нови варианти за по – ниски цени за скрепителните елементи.
 Функциите F2 и F4 са с относително голяма значимост, а имат сравнително малки разходи. При възникване на проблеми с качеството, могат да се разработят алтернативни конструктивни решения, използват по – скъпи, но по – подходящи за целта материали.
 Подобна констатация може да се направи и за F1.




4.3. Предложения за други варианти на конструктивни решения.
 Избор на нов материал за капачката, който да е по – евтин. Капачката да е с по – малка дебелина, с цел по – евтина конструкция;
 Отпадане на винтово съединение 4 и постатяне на нитово съедиение, с цел използване на по – евтино съединение;
 Подбиране на по – качествени материали за детайли 6, 7 с цел значително повишаване на качеството на изделието;
 Отпадане на детайли 18, 19, 20, 21, 22 и поставяне на нитово съединение на тяхно място, изводите се спояват;
 Изработване на конзолата и чашата от пластмаса, с цел намаляването на цената на изделието;

5.РАЗМЕРЕН АНАЛИЗ

5.1. Определяне на сглобките и граничните отклонения

а) сглобка между детайли 10 и 12 (15Н9/d9)

Сглобката е в система основен отвор – допусковият знак на отвора е Н.
Сглобката е с хлабина, тъй като допусковият знак на вала е d.
Гранични отклонения:
- отвор 15Н9 – горно отклонение +0,043 mm; долно отклонение 0 mm;
- вал 15d9 – горно отклонение -0.050 mm; долно отклонение -0,093 mm;
- минимална хлабина Jmin=0,050 mm;
- максимална хлабина Jmax=0,186 mm;



а) сглобка между детайли 5 и 9 (Ф19H8/h8)

Сглобката е в система основен отвор – допусковият знак на отвора е Н. Сглобката е с хлабина, тъй като допусковият знак на вала е h.
Гранични отклонения:
- отвор 19Н8 – горно отклонение +0,033 mm; долно отклонение 0 mm;
- вал 19h8 – горно отклонение 0 mm; долно отклонение -0,033mm;
- минимална хлабина Jmin=0 mm;
- максимална хлабина Jmax=0,066 mm;



а) сглобка между детайли 10 и 15 (9Н7/s7)

Сглобката е в система основен отвор – допусковият знак на отвора е Н.
Сглобката е със стегнатост, тъй като допусковият знак на вала е s.
Гранични отклонения:
- отвор 9Н7 – горно отклонение +0,015 mm; долно отклонение 0 mm;
- вал 9s7 – горно отклонение 0,038 mm; долно отклонение 0,023mm;
- минимална хлабина Smin=0,008 мм
- максимална хлабина Smax=0,053мм




б) Сглобка на гладко цилиндрично съединение
За разглеждания електромагнит сглобката между детайли 3 и 4 трябва да бъде с хлабина, в противен случай ще има триене между котвата и капака. Тогава: Jmin=0,015 mm,а Jmax=0,050 mm. Сглобката, подходяща в случая е Ф18H7/f7 , при нея Jmin=0,016 mm, а Jmax=0,052 mm.

6. Други видове анализ
6.1. Необходими теоритични пресмятания и детайлите, за които те се отнасят:
а) механични пресмятания за детайли с номера: 1 ,4 ,5 ,6 ,8 ,9 ,10 ,11 ,12 ,13, 14,15 ,17 ,18 ,19 ,20 ,21 ,22 ,25;
б) кинематични – детайл 23;
в) електрически – 2 ,3 (Закон на Ом);
г) магнитно – електрически – детайл 7 (индуктивност на бобината);
д) еластични-16, 24;

6.2. Задължителна конструктивна документация
- сборни чертежи на сглобените единици;
- списък на съставните части на изделието;
- чертежи на нестандартизираните изделия;

6.3. Технология на изработване на детайлите:
Конзола – щанцоване, огъване, пробиване на отвори;
Плоча – пресоване, пробиване на отвори и фрезоване;
Гайка – пресоване, пробиване на отвори, нарязване на резба;

6.4. Определяне на основния инженерен ефект:
а) вентилатор - задвижване на газове;
б) вентил – пускане и спиране на флуиден поток – регулация;
в) компресор – сгъстяване на газове’
г) хладилник – понижаване на температурата на телата;
д) телефон – предаване и приемане на звуков сигнал от разстояние;

WildGirl
05-27-2009, 19:48
Може ли това http://zamunda.pomagalo.com/download/274333/#materialzaglavie

Nepovtorima_93
05-28-2009, 12:14
http://download.pomagalo.com/168750/osnovni+principi+na+televiziyata/?po=3 трябва ми бързо.. плссссс

oziris0
05-28-2009, 14:52
http://zamunda.pomagalo.com/download/11639/?search=1589327
плс свали я бързо за утре ми е

Nepovtorima_93
05-28-2009, 15:08
http://download.pomagalo.com/75324/televiziyata/?po=2 плссссс

Nepovtorima_93
05-28-2009, 17:00
:( :( :( :(

Nepovtorima_93
05-28-2009, 17:00
:( :( :( :(

Peteto633
05-28-2009, 17:08
Теглете безплатно от Pomagalo
Днес изпратих sms на 1922 с текст P2 и си поднових абонамена за период от 1 месец . Ако ви трябва нешо от помагало използваите тази регистрация eminem9876@abv.bg и паролата е 9101141404 .
Ако искате да ми благодарите моля кликнете на някои от рекламите в този сайт http://myfunnyworlds.blogspot.com/ .

4ujdata_
05-30-2009, 17:46
кирил и методий нашите първоучители лс helppppppppppppppppppppp plssssssssss 8-[ 8-[

cecutyyy
05-31-2009, 11:24
http://download.pomagalo.com/14724/shinel++povest+za+tragediyata+na+malkiya+chovek/

detelina101
05-31-2009, 11:44
“Шинел” – повест за трагедията на “малкия човек”



Историята на световната литература е оставиле многобройни примери, в които богато надарената личност не намира изведнъж истинското си творческо призвание. Духовните и сили избликвот в различни посоки, преди да се концунтрират в онази област, в която геният намира своята най-висока изява.
Истинкото си обществено призвание Гогол намира именно в трудното поприще на писател. На литературата той гледа като на висок граждански дълг. Авторът на повестта “Шинел” неведнъж е признавал, че е искал да събере в ствоите произведения всвичките отрицателни страни на живота, за да ги разобличи и чрез силата на перото да помогне за нравственото издитане на човешката личност.
Писателят е съвременник на една от най-тежките епохи в историята на Русия. Това е времето на 30-40 години на ХIХ век, което настъпва след разгрома на първия етап на революционното движение в тази страна. Руският самодържец прави всичко възможно, за да утвърди господството на короната и да задържи разпадането на загниващата крепостническа система. Ето защо в своето произведение “Шинел” Гогол представя руската действителност такава каквато е в действителност. Това са картини на грабителство и разруха, на подтиснатост и безправие. Тази повест е гневна присъда над безобразната реалност, която унищожава не само духовно, но и физически “малкия човек”. Под властта на груби , невежи и бездушни чиновници животът на малкия човек от народа е една безкрайна трагедия.
В произведението се усеща душевния смут на “малкия човек” Акакий Акакиевич,на трагичния му земен път и скръбта му по разрушаването на неговия мъничък свят, който се състои в един шинел.
Героят е пооплешивял, със сбръчкани бузи и сипаничево лице. Той не блести нито с външност, нито с интелект. Скромен и обикновен, той е лишен от индивидуалност човек. Самото му име подчертава неговата обикновеност. Въпреки, че външно е невзрачен мъж по природа е добър. На злото не отвръща със зло. Колегите му го считат да нищожество, защото не се отнася с хората зле, както те с него. Главният герой е въплъщение на добротата, която липсва в безнравствената действителност.
Акакий Акакиевич е “малък човек”, незначителен и трудно може да се впише в суровото общество. Животът го е превърнал в комплексиран и затворен човек. Той живее само за работата си и изцяло е погълнат от нея. Прави красиви преписи, без да допуска грешки. Ежедневието му е скучно, сиво и лишено от удоволствия и забавления. Единственото му развлечение е да преписва служебните документи за себе си в свободното си време. В героя липсва амбиция за издигане в професията му. Никога не проявява инициативност. Когато може да промени нещо в преписването, той не поема риск, защото се страхува. Не би могър да направи нещо по-сложно. По този начин авторът ни внушава, че това е човек, който е подтискан, мачкан и унижаван по всякакъв начин. Добрият човек не може да съществува в свят лишен от добродетели. В това се състои трагедията на главния герой.
На бездушните и студени колеги, чиито издевателства над него нямат край, той отговаря:”Оставете ме на мира, защо ме обиждате?” Развълнуван от тази фраза, младият му колега, който по примера на останалите се е подигравал на бедния човек, се сепва като “пронизан” и узнава благодатта на нравственото преобразяване. Зад пронизващите душата думи, той чува други:”Аз съм твой брат.” В скованото от душевен студ общество топлината на доброто успява да сгрее една млада душа.
Акакий Акакиевич е изключително беден човек. Той носи стар, извехтял и толкова кърпен шинел, чене може да се различи цвета му. Съдбоностна роля за живота на героя играе петербургския студ. Той е причината дребният човечец да се замисли за нов шинел, въпреки мизерната си заплата. Акакий Акакиевич дълго време събира пари за новата дреха. Пести от вечерите си и дори от свещта. Дълго време обикаля, за да купи най-евтиния, но и най-хубавия плат. Героят не просто ушива шинела си, той го сътворява от себе си. За него това палто става неразделна част от живота му: “Сякаш беше се оженил, беше се появил друг човек.” Сътворяването на шинела променя и дребния чиновник. С него той се сдобива с идеал и в името на този идеал е готов на саможертва. Човекът и дрехата са неразделими: шивнелът е равен на живота на Акакий Акакиевич, нещо повече, той е залог за живота му и кражбата на така изстраданото палто се превръща в кражба на живота му.
В звездния ден на героя шинелът е откраднат на пустия площад. Акакий Акакиевич е сам в своето нещастие. Навсякъде около него цари безпределно отчуждение и пустота. Чиновниците са бездушни към молбата му за откраднатия шинел, а пристава не се интересува от тази дребна кражба. В тази мрачна и безчувствена действителност човек се чувства изоставен и самотен. Колегите му проявяват жест към него, но събират много малко пари. За тях не е важен човекът, а помазвачеството и лицемерието. Високопоставеното лице, при което отива Акакий Акакиевич го посреща с безразличие и студенина. Всесилните началници се отнасят жестоко и безчовечно с дребните чиновници.
Героят се разболява и умира. Дори и лекарят се е превърнал в бездушно същество. Той безцеремонно казва да се купи ковчег за Акакий Акакиевич без да се притеснява, че болният човек може да го чуе.
Главният герой не умира от простуда, а от бездушието и студенината на хората.
Трагедията на “малкия човек” не е в незащитеността от петербургския студ, а в незащитеността му от студа на безчувствения свят на хората. В това безобразно общество този малък човек не може да съществува, не може да се противопостави на безчовечието , отчуждението на хората и пошлостта в живота.
Светът на Акакий Акакиевич е трагичен, защото той е рожба на същите абсурдни сили, които се намират в контраст с неговата човечност.
Повестта “Шинел” е една от връхните точки в творческото развитие на Гогол, най-висока проява на майсторството му като писател – реалист. Цялото литературно наследство на писателя напълно утвърждава метода на критическия реализъм в развитието на руската литература. Този метод придобива у писатеря особен облик, тъй като е насочен срещу господстващата все още в Русия феодално-крепостническа система, която е трагедия за живота на “малкия” човек от народа.
Известния революционер и революционен демократ Чернишевски определя творчество на Гогол и неговия художествен метод за нов етап в развитието на руската литература и с основание го нарича “голевско направление в литературата”. Той изтъква и голямото обществено значение на твореца като казва: “Отдавна не е имало писател, който да е бил така полезен на своя народ, като Гогол за Русия”.

Mowm
05-31-2009, 12:18
http://download.pomagalo.com/93253/sebedokazvaneto+na+choveka+v+romana+robinzon+kruzo +na+daniel+defo/?po=2

трябва ми за утре :(

cecutyyy
05-31-2009, 12:33
http://download.pomagalo.com/33714/istoriya+slavyanobylgarska++na+paisiii++strasten+z ov+za+nacionalno+osyznavane/?po=1

enili
05-31-2009, 12:56
http://download.pomagalo.com/163084/eelin+pelin+geracite/?po=1

detelina101
05-31-2009, 14:27
Себедоказването на човека в романа „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо
Интерпретативно съчинение

Романът „Робинзон Крузо” е излязъл за първи път през 1719 година. Успехът бил неочаквано бърз и траен оттогава до ден днешен това е най-известния приключенски морски роман . Романът представлява нещо като преразказ на действителната история на моряка Александър Селкирк, който след пътешествие из Тихия океан и преживяно корабокрушение се спасил на един усамотен и пуст остров. Авторът изцяло е преработил историята и е прибавил множество реалистични подробности . Приключенията и разсъжденията на Робинзон представляват сборник за житейска мъдрост от времето, когато е живял авторът. Първоначално за успеха на книгата помогнала една издателска хитрост - на корицата не било изписано името на автора . Така хората си мислели ,че четат истинска история , разказана от моряк . Самият стил на автора подкрепял това разбиране .
Себедоказването на човека е основната тема в романа „Робинзон Крузо”. Попаднал на самотен остров , далеч от цивилизацията героят се бори за оцеляването си . Той е разумен човек, който си прави точна сметка на възможностите ,времето и силите си. С неуморен труд се мъчи да подобри своето съществувание на безлюдния остров. Робинзон открива творческите си умения ,сътворявайки предмети нужни за пребиваването му. По този начин той съхранява човешкото у себе си и дори изживява нравствено пречистване. Неуморимото му трудолюбие би го направило почти наш съвременник, ако не беше стремежът му да забогатее на всяка цена. Но все пак той и авторът му са живели преди двеста и петдесет години.
В първа глава на романа, чрез автобиографичен разказ в първо лице единствено число е постигнато по-силно внушение на повествованието. Заглавието на романа „Животът и необикновените, изумителни приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал двайсет и осем години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от самия него” , е резюме на сюжета му. Това придава по-голямо въздействие на романа върху читателя.
Жаден за приключения, екзотика и силни усещания, Крузо не се вслушва в съветите на баща си. Героят тръгва да пътешества по море воден от приключенското си чувство, желаейки сам да набере опит и да се даже пред всички дори пред себе си. Готов да понесе всички трудности, които съдбата му е подготвила той най-неочаквано претърпява корабокрушение. Изолиран от цивилизацията, след цели двайсет и осем години, героят е спасен и се завръща в родината като нов човек.
На „Острова на отчаянието” Робинзон Крузо се среща с истинските трудности. Той е изправен пред дилемата : да се примири, разчитайки единствено на божията милост , да бъде спасен или да се бори с несгодите и природата. При екстремните ситуации, в които е поставен героя намира у себе си неочаквани сили.
По време на целия си престой на острова героя повтаря основните етапи в развитието на човешката цивилизация- лов, скотовъдство, занаяти, земеделие, колонизация. Благодарение на силната си мобилизация, спасените предмети от кораба и опита, който е получил от годините си прекарани в цивилизацията, Робинзон се установява спокойно на острова. Героят се научава да говори езика на природата, да води диалог с нея. Без да разполага с подходящи инструменти, корабокрушенецът съумява да използва природните дадености правейки си мебели, прегражда „пещерата си”, прави се вила.
С течение на времето случайно хвърлените семена израстват в класове. Нужни са дълги опити и много труд за да успее, да си приготви собственоръчен хляб. Добил вече самочувствие в собствените си сили Робинзон започва да си изработва дрехи от кожата на животните. След време успява да си направи и лодка, с която желае да обиколи острова си по море. Благодарение на обстоятелствата Робинзон Крузо се превръща в един зрял, духовно извисен човек с калена душа и умения.
Изоставен от цивилизацията на самотния остров, Крузо се самовъзпитава. Разбира грешките допуснати през живота си и преосмисля цялото се съществуване. Разкривайки красотата и богатството на природата , корабокрушенецът я сравнява с ежедневието на обикновения човек и разбира досегашната си заблуда, в която е живял. „...макар че на острова разполагах със свобода, все пак за мен той си беше затвор, и то в най-лошия смисъл на света. Сега обаче се научих да го възприемам в съвсем друг смисъл .”, чрез изживяното на острова Робинзон преоткрива себе си.
Главна роля за настъпилата промяна в мисленето на корабокрушенеца има Библията. Това е книгата извела Робинзон от заблуждението му, отворена в един от критичните моменти на героя. Чрез Библията човекът осъществява връзка с Бога. Тя му вдъхва силна подкрепа и надежда за живот. Когато героят се разболява разгръща страниците на свещената книга и попада на ситуация подобна на неговата : „Призови ме в скръбта си, аз ще ти помогна и ти ще ме благословиш.” Четенето на Светото писание му довежда успокоение и радост.
След всичките години прекарани сам, героят се сблъсква най-неочаквано с дивака Петкан. Робинзон го спасява от безмилостните ръце на канибалите и го взема при себе си. При срещата им туземецът говори на друг език, но Крузо му става учител като го научава да говори неговия език. Става и негов възпитател, като го отучва да яде човешко месо. Така с течение на времето двамата се привързват един към друг и стават неразделни приятели. След време Робинзон Крузо предава всичко което знае за смисъла на живота и за използването на природните богатства на своя другар.
Живеейки сам корабокрушенецът преоткрива нравствената си същност. През всичките двайсет и осем години Робинзон доказва на себе си как със собствени сили и умения човек може да постигне много , да оцелее сам сред природата и да открие смисъла на живота.
Романът на Даниел Дефо е представителна творба за Английското просвещение. Повествованието утвърждава вечните чов. норми. Робинзон Крузо потвърждава идеята, че в екстремни ситуации човек дава максимума от себе се за да оцелее. При препятствията, които му поднася съдбата Робинзон проявява мъжество, сила, разум, оптимизъм, изобретателност. Осланящ се на вярата и надеждата Крузо доказва себе си пред света. Така авантюристът с търговско предприемачески дух, много трудолюбие и упование в Бога създава цял един свой собствен свят.

detelina101
05-31-2009, 14:28
"История славянобългарска “ на Паисий – страстен зов за национално осъзнаване



Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година. Появата на творбата е изпълнение на един от формалните белези на задължителния цивилизационен модел от втората половина на 18 век. Това произведение олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. То има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало.

“История славянобългарска“ представлява цялостен поглед към миналото на българския народ. Този книжовен труд изпълнява едновременно няколко функции - той носи познание за миналото на нашия народ, спори и отхвърля неоснователните твърдения, изказвани от други народи, възхвалява достойнствата на българската нация.

Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи.

Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.

Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е “Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини, а другият - “Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний.

Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В историята на нашето Възраждане той е първата личност с ясно самосъзнание за народността, към която принадлежи, за духовното й състояние и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди. Паисий е чувствал страданията на своя народ, чувствал е горчивите обиди, които са му нанасяли гърци и сърби. Един от малцината възродители на нашия национален дух, който е счел за свой дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Дори да нямаше никакви сведения за Паисий, страниците на неговата История, начинът, по който е написана, нейната страстност и лиризъм, разкриват неспокойната човешка природа на Паисий.

В личността и делото на Паисий всичко е вълнуващо. Той е родоначалник на нашето Възраждане, на нашата литература. “История славянобългарска“ е живо творческо дело, непосредствена изява на една личност. В нея са нови мислите, подборът на фактите, изводите и заедно с това - стилът, образната система, патосът. В този смисъл творбата на Паисий е не само новаторско, но и революционно дело. Защото идеите живеят не само когато се потвърждават, но и когато се оспорват.

Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава.

Сравнително малобройни са невоенните действия в “История славянобългарска“. Повечето от тях са свързани с покръстването, със славянската писменост и с борбата на Православието против ересите. Тези събития представляват за Паисий важни моменти от културната история на България и оформят същностните черти на народопсихологическия портрет на българския народ. Затова и стилът на творбата е ярък, с несложни, но живи импресии, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен, неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. Такова е произведението, малката “книжица”, която Паисий написва и съумява най - добре, измежду всички свои съвременници, да почувства духа на епохата и да го изрази.

Творбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.

detelina101
05-31-2009, 14:29
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
ПАТРИАРХАТ И СЪВРЕМЕННОСТ

В своята повест „Гераците” Елин Пелин поставя акцент върху екзистен¬циалната драма на отчуждения човек и върху неговите изживявания, разгле¬дани в контекста на съвременната действителност. За да покаже типич¬ното за епохата и да представи многопосочно значими и общочовешки про¬блеми, авторът разглежда конфликтите между три поколения в рамките на едно семейство. Той проследява психологическите причини, които в край¬на сметка довеждат до пълно унищожаване на родовите чувства и взаимо¬отношения. Липсата на общуване и загубата на хармония и разбирателст¬во оказват пагубно влияние върху мо¬рала на героите и обуславят драма¬тичните сблъсъци в техните самот¬ни души. Мотивът за разслоението е преоценен В множествеността на не¬говите измерения като основа на изграждащото се ново общество, лише¬но от ценности, алчно и безпощадно към по-слабите.
За да проследи процеса на разпада¬нето на патриархалната общност и да подчертае последствията от него, пи¬сателят използва принципа на конт¬раста и въз основа на това изгражда своеобразна композиционна рамка. В началото къщата на Гераците е „голя¬ма и бяла”, дворът е „ограден като кале с бели зидове”, борът е „тяхното семей¬но знаме, с което се гордееха”. По този начин се създава представата за прос¬перитет и благополучие, въпреки че персонажите са ситуирани в затворе¬но пространство.
Много рязко се отличават пространствено-времевите решения в края на повестта. Атмосферата в дома е напрегната и непоносима, липсват взаимност и общуване, а противоре-чията унищожават последната възможност за предотвратяване на тра¬гичния финал. Мотивът за отсичане¬то на дървото, което се явява доми¬нантен символ в творбата, също доп¬ринася за засилване драматизма на чувствата. Дървото е пазител на ро¬довата памет и на традициите; то е стожер и защитник на принципите, създаващи здравите връзки между чле¬новете на семейството. Неговото отсичане олицетворява Края на един свят, изграден на базата на взаимно уважение и почитане на патриархал¬ните нрави, и подчертава невъзмож¬ността да се запази безвъзвратно из¬губеното старо време: „Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от пра¬дедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.” (XI гл.)
Елин Пелин прави задълбочена психологическа характеристика на сво¬ите герои, за да обясни причините, ко¬ито водят до отмирането на морал¬ните ценности и до превръщането на страданието в основно измерение на човешките чувства. Твърде негатив¬но е отношението на писателя към града, защото той обезличава, покварява и унищожава възвишените пори¬ви към земята и труда. Въздейст¬вието на урбанистичната действи¬телност върху моралната същност на селския човек е показано чрез образа на Павел, който напълно се отродява от близките си и се чувства чужд в своето собствено семейство. Той не изпитва привързаност към съпругата и детето си; сърцето му остава сту¬дено и безучастно към болката на ста¬рия Герак, решен да разкрие пред най-малкия си син огорчението от невъз¬можността да спре разрухата и отчуждението: „Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив, от тях той почувства в душата си нещо пепеливо, блудкаво, като че някой плю в нея. И обх¬вана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук.” (IV гл.)
Освен разкрепостения начин на жи¬вот в града, Елин Пелин подлага на ос¬тра и безпощадна критика и алчност¬та като порок, разрушаващ семейно¬то щастие, сплотеността и разбира¬телството. Именно жаждата за пари подтиква най-големия син на дядо Йор¬дан към дребнаво и безсмислено същес¬твуване, подчинено единствено на на¬трупването на богатства и земи. Дей¬ствително Божан е предприемчив и далновиден, но тези качества не об¬лагородяват характера му, защото те му помагат да осъществява низки и недостойни цели. Стремежът му да се издигне и да забогатее го тласка и към извършването на кражба (макар че този факт не е неопровержимо доказан в повестта). Героят загубва сво¬ите скрупули, превръща се в хладен и пресметлив човек, неспособен да из¬питва човешки чувства и да бъде съп¬ричастен към болката на другите. Дори на погребението на Елка, Божан не успява да осъзнае своя семеен дълг и отговорността да подкрепи близките си в тяхното нещастие. Той „свали шапка като чужд” - един жест, показващ непреодолимата пропаст между него и останалите членове на рода, ко¬ято завинаги го лишава от възможнос¬тта да намери вярната посока в своя житейски път. Всъщност, Божан е мо¬же би единственият персонаж в твор¬бата, който, по своя собствена преценка, успява да осъществи стремежи¬те си и се чувства удовлетворен от постигнатото. Но въпреки това читателските симпатии трудно могат да се насочат към него, защото тенден-цията за промяна на моралната му същност към по-добро е невъзможна: „Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност... Вечер той седеше самичък вкъщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да не го види някой.” (VIII гл.)
Трагичният сблъсък между патриар¬халния свят и новото общество е представен и посредством влиянието на отчуждението върху героите, ко¬ито се оказват жертви на обстоятел¬ствата. Страданието на дядо Йор¬дан, породено от безсилието му да за¬щити отмиращите нравствени цен¬ности, не е само индивидуална драма. То подчертава типичните за епохата социални явления и начина им на възп¬риемане от защитниците на патри¬архалните порядки. Именно за старейшината на семейството е най-мъчи¬телно да се примири с неговото раз¬падане, защото положените усилия за осигуряването на семейното щастие се оказват напразни и безрезултатни. Старият Герак осъзнава нуждата от промяна, но не намира в себе си сили да се противопостави на младите, ре¬шени да вървят по свой път, независи¬мо от цената и без да осмислят пос¬ледствията. Житейският опит на ге¬роя му помага да преоцени мотивите и поведението на своите синове и да разбере, че празнотата и студенина¬та в техните сърца ги тласкат един¬ствено към нравствено падение и са¬мота: „А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи им завистта, своещината, лошо¬то сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница, и търгува с доброто и злото.” (IV гл.)
Твърде драматична е и съдбата на Елка, която след смъртта на баба Марга остава без подкрепа и е прину¬дена непрекъснато да търпи подигравки и унижения. Новият свят я поглъща изцяло, без да й остави перспектива и възможност за избор. Най-хубавите години от нейния живот преминават в търсене на обич и искрени човешки взаимоотношения, които отчуждени-ят Павел не е в състояние да й пред¬ложи. Младата жена не успява да за¬държи своя съпруг и да се изправи сре¬щу притегателната сила на града, способен да разруши устоите на лич¬ността и да я превърне в хладен и безскрупулен егоист. Елка, както и дядо Йордан Герака, разбира, че „любовта бя¬га от човешките сърца, хората не са ве¬че братя” и затова тя не намира сми-съл В бъдещето. То не я привлича и пос¬тепенно младата жена загубва жела¬нието си за живот, притискана от равнодушие и студенина. Метаморфо¬зите на човешката душа и разруша¬ването на патриархалния бит оста¬вят своя отпечатък върху героинята, която от „весела и жива” девойка се превръща в плаха жена с „черни угасна¬ли очи”. По този начин Елин Пелин засилва въздействието на ключовите ду¬ми („разруха”, „студенина”, „равноду¬шие”, „безчувствен”, „хладен”) и провокира читателите към по-задълбочено изследване на психологията на селс-кия човек, поразен от самота и от¬чаяние. Думите на Елка в края на по¬вестта са израз на безизходица и дъл¬го скривана болка: „Пропадна вече мо¬ят живот. Кому съм потребна? Кой ми¬лее за мене?” (Х гл.)
Като доминантен символ, освен то¬зи на отсеченото дърво, се налага и змията, т. е. връзката с хтоничното пространство; с бездната, към която вървят Елин-Пелиновите герои. Всъщ¬ност, мотивът за влаченето, като символ на зло и смърт, може да се открие в цялостното развитие на дейс¬твието - изпълзелите в началото змии на раздора, клетвите („Змии да раждаш!”, „Змии очите ти да изпият!”), борът, който „съскаше, като че в кло-ните му се бореха змии”, и накрая дядо Йордан Герака, който „с мъка се извли¬чаше на слънцето, печеше се като ста¬ра змия”.
В своята повест „Гераците” Елин Пелин тръгва от индивидуални човеш¬ки съдби, за да представи типичните за епохата драматични сблъсъци и ду¬шевни преживявания.

enili
05-31-2009, 17:14
Трябва ми тема за "Чорба от греховете на отец Никодим" темата е Мотивът за изначалната драматичност на битието ни и за силата на любовта.
Ако нямя точната тема може някакав анализ близак до темата.

http://download.http://www.teenproblem.net/school/157732/chorba+ot+grehovete+na+otec+nikodim/?po=1

това трябвя да сварши работа

enili
05-31-2009, 17:15
ms za temata Geracite :grin: :grin: :grin:

magi_003
05-31-2009, 19:05
moje li nqkoi da mi svali tova ---> http://download.pomagalo.com/276817/romantikata+dnes/?po=6 , trqbva mi za ytre , mersi mnogo :-)

pufi_kz
06-01-2009, 15:59
Ако може тези :) трябват ми днес :)
http://zamunda.pomagalo.com/download/97631/?search=1608900
http://zamunda.pomagalo.com/download/174698/?search=1608900
http://zamunda.pomagalo.com/download/56106/?search=1608900

alonso
06-01-2009, 17:06
някой ако може да ми дръпне тези теми трябват ми спешно :) http://zamunda.pomagalo.com/download/12258/?search=1609952
http://zamunda.pomagalo.com/download/330828/?search=1609952
мерси предварително :-P

VIP_kukli4k@
06-01-2009, 17:16
http://zamunda.pomagalo.com/download/10627/ мерси много :grin:

mafiota9124
06-01-2009, 18:04
В сряда имам касно и ми трябват тези теми по Литература до утре следобяд:
1.Славейков

1.1.Страданието в творчеството на Славейков
1.2.Пенчо Славейков - Сън за щастие
1.3.Страданието в творчеството на Славейков

2.Яворов

2.1.Драматизъм в творчеството на Яворов-ЛИС
2.2.Любовната лирика на Яворов-ЛИС
2.3.Проблема за страданието в поезията на Яворов-ЛИС
2.4.Драматизмът в творчеството на Яворов-ЕСЕ
2.5.Съвременникът Яворов-ЕСЕ
2.6.Любовта и любимата в лирика на Яворов-ЛИС

3.Дебелянов

3.1.Страдание и спасение в поезията на Димчо Дебелянов-ТЕМА
3.2.Димчо дебелянов Поезия -ЕСЕ
3.3.Войната в творчеството на Димчо Дебелянов-ЕСЕ
3.4.Мотивът за завръщането в поезията на Димчо Дебелянов-ЛИС
3.5.Да се завърнеш в бащината къща -ЕСЕ
3.6.Поезията на Димчо Дебелянов - идеал и действителност-ЛИС
ВСИЧКОТО ТОВА ГО ИМА В ПОМАГАЛО БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!
ЩЕ СЕ РАДВАМ ВСЕКИ КОЙТО МОЖЕ ДА ПОМАГА и темите ми трябват до утре на обяд щото да мога да ги препиша срада ме чака класно ЕДНО ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

mafiota9124
06-01-2009, 19:05
ПЛСС ПМОГНЕТЕ МИ ~!!! :(

ANEw
06-02-2009, 07:58
http://download.pomagalo.com/263168/stroej+na+atoma/?po=13

http://download.pomagalo.com/279095/stroej+na+atomnoto+yadro/?po=1

Благодаря предварително :>

CSKAFENKA
06-03-2009, 13:20
http://download.pomagalo.com/147888/medien+obraz+na+dimityr+berbatov/?po=1

Мерси предварително

harmaiani94
06-03-2009, 16:53
http://download.pomagalo.com/85302/razdyalata+kato+chast+ot+lyubovta/?po=1 Това ако може ... ще ви обичам вечно. Който го изтегли на Лично ако може да ми го прати :)

HotChickMaggie
06-03-2009, 18:23
http://download.pomagalo.com/125759/kiril+i+metodiii+i+bylgarskoto+vyzrajdane/?po=7

Моля :)

mafiota9124
06-03-2009, 18:40
http://download.http://www.teenproblem.net/school/85302/razdyalata+kato+chast+ot+lyubovta/?po=1 Това ако може ... ще ви обичам вечно. Който го изтегли на Лично ако може да ми го прати :)

ЕСЕТО ЗАПОВЯДАЙ


РАЗДЯЛАТА КАТО ЧАСТ ОТ ЛЮБОВТА



Въпреки че е може би най-възвишеното чувство на света, любовта се подчинява на общите житейски закони. Като всяко нещо, тя има своето начало и край, своите възходи и спадове. Раздялата е най-трудната, но неизбежна част от всяка любов. Независимо дали е временна, или окончателна, тя променя любовта по някакъв начин.
Временната раздяла е неизбежна дори и при най-силната любов. Понякога е продиктувана от обективна необходимост и тогава я приемаме едва ли не безропотно – като необходимо зло, като изпитание за нашите чувства, като временна спирка за “зареждане на батериите”. Друг път временната раздяла е доброволна – почивка за малко поизносените ни чувства, време за преосмисляне и продължаване напред или поставяне на край.
Окончателната раздяла винаги е по-болезнена, поне за една от страните в любовта. Дори и когато е “по взаимно съгласие”, до нея е достигнато по дълъг и трънлив път, често изпълнен с гняв и обида. Защото любовта никога не свършва внезапно, дори и да се е появила “като гръм от ясно небе”. Едва когато преодолеем болката от дадена раздяла, виждаме добрите й страни – краят на всяка любов дава шанс за зараждането на нова.
Някой беше казал, че всяка раздяла е една малка смърт. Тя е изпитание за силата на характера ни – дали ще можем да продължим напред, оставяйки да умре само малка частица от нас и от чувствата ни или ще се поддадем на мрачното настроение и ще стигнем буквално до крайности. Въпрос на лична настройка, на оптимизъм или песимизъм. Всеки прави сам своя избор как да приеме раздялата, така както всеки приема по различен начин самите чувства. Но тя е неизбежна част от всяка връзка, дори и когато вече не може да бъде наречена “любов”.

mafiota9124
06-03-2009, 18:42
http://download.http://www.teenproblem.net/school/125759/kiril+i+metodiii+i+bylgarskoto+vyzrajdane/?po=7

Моля :)

ЕСЕТ ЗАПОВЯДАЙ

КИРИЛ И МЕТОДИЙ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Българското възраждане! То е един от най-необикновените, изключителни периоди от историята на българската народност. Това бе събудил се вулкан от духовни сили; демонстрация на нравствената мощ на народа, запазил през вековете своя език, самобитност и порив към знание и свобода. И не е случайно, че този устрем напред започва с поглед към политическата и културната история. Паисий Хилендарски видя добре мощта на един народ като единство на политически и културни успехи. Към държавната слава на България той причисли и подвига на Кирил и Методий. Възторжено светогорският монах прелисти най-величавите страници на българската история и с особена гордост отдели в своята „История славеноболгарская" една глава „За славянските учители". От този момент нататък образите на създателите на славянската писменост започват да играят особено голяма обществена роля. Те се превръщат с течение на времето в знаме на славянската солидарност и дружба, в символ на българската просвета и културен напредък, в бойна тръба, която призовава всички патриоти на борба за благото на своя народ.
Разказът на Паисий за Кирил и Методий и техните ученици от днешно научно гледище съдържа грешки. Те са естествени и обясними, тъй като авторът се основава на литературни и на легендарни извори, при това в един период, когато филологическата и историческата науки още не са били развити и изворите не са били подлагани на научна оценка. Общите изводи на Паисий обаче са верни. Той подчертава приоритета на българите в просветно отношение. В обществен аспект трудът на Паисий като цяло има огромно значение. Пробуденият за нов живот народ като светиня е поемал тази книга и й е вярвал. Паисий подчертава, че светците „просияли" сред българския народ, че сам Методий покръстил българите и цар Борис, като им говорил на български език. С гордост Паисий заявява, че първи българите приели книгите от братята Кирил и Методий, затова тези книги били наречени „български книги, както и досега гърците знаят". Паисий не забравя да спомене и за учениците на Кирил и Методий, които според него били „философи", признати и от гърците за „славянски даскали". Делото на Кирил и Методий отново се свързва с жизнени проблеми на българската народност. Паисий използува спомена за Солунските братя като зов за активизиране на силите на народа и като източник на гордост. Нещо повече, със своя зов за опазване на българския език и с разказа за дейността на Кирил и Методий той чертае пътищата на борбата за едно ново, по-достойно просветно бъдеще.
Както с разказите за българските царе, така и с частта за Кирил и Методий, „Славянобългарска история" оказва влияние върху живописта и литературата. Особено много се харесва легендата за Методий, който покръства българския княз, приемана като чиста истина. В пиесата „Покръстване на преславския двор" Добри Войников пренася действието в Преслав и показва Методий в разговор с княз Борис и неговите приближени.
За Кирил и Методий заговорва и Зографската история, почти съвременна на Паисиевата, а още по-подробно йеромонах Спиридон в своята „История во кратце", писана през 1792 г. Делото на Кирил и Методий става предмет на историческа оценка още в труда на Йован Раич, по баща от сръбски произход, а по майчина линия българин. Този труд излиза във Виена през 1794—95 г. под заглавието „История разннх славянских народов, най-паче болгар, хорватов и сербов." След няколко години той е преведен на български и отчасти преработен от Ат. Нескович в „Будиме граде" и е предназначен за „синове отечества". Четена наред с творбата на хилендарския монах, историята на Раич допринася много българите да узнаят своето минало и да получат народностно самочувствие; тя широко популяризира имената и делото на Кирил и Методий. За популяризацията им допринасят до известна степен и руските печатни книги — главно минеи, които отбелязват под 11 май паметта на създателите на славянската писменост. През 1852 г. пък в своята „Христоматия словянского язика" Неофит Рилски печата житието на славянските учители, взето от книгите на руския писател Димитър Ростовски (1651—1709).
Особено голямо значение придобива споменът за Кирил и Методий през втората половина на XIX в. Тогава черковният празник, общ за двамата братя, е обявен за общонароден празник на народната просвета и славянската писменост. Той започва тържествено да се чествува от целия народ и става израз на национално съзнание и патриотизъм, призив за укрепване и разширяване на българското училищно образование. Празнуват българите православни и българите католици, празнуват училищата в поробена България и емигрантите в Румъния, празнуват заточените в Диар-Бекир. Едно общо национално чувство и съзнание обединява на този ден българите по всички краища.
Заслуга за провъзгласяването на празника на Кирил и Методий за училищен и общонароден празник имат братята Найден и Константин Герови. В Пловдив през 1851 г. Найден Геров, д-р Чомаков и други родолюбиви българи решават да именуват училището „Кирил и Методий". Но това не е най-ново в случая. В Прилеп и по други места вече се появяват училища, наречени на името на славянските просветители. Пловдивските родолюбци правят веднага след това друга крачка, която слага начало на преосмислянето на Кирилометодиевия празник и празнуването му по светски. Геров пише в своите спомени: „Щом училището се нарече „Св. Кирил и Методий" трябваше и празникът му да се празнува. Училището въведе този празник, който си оста да се празнува и занапред. Кримската война ме пропъди из Пловдив. На мое място за учител остана брат ми Костадин. И той продължи въведения обичай".
По примера на пловдивското училище или по собствена инициатива и други училища започват да празнуват паметта на Кирил и Методий и да придават на празника общонароден просветен характер. През 1856 г. Кирилометодиевият празник тържествено се празнува в Цариград. Инициаторите на това тържество пишат: „заради туй обявляеме въобще, за да возприемат той пример по сичка България, да празнуват на всякое лято паметта на тия святии." През 1858 г. „Цариградски вестник" помества покана от Йоаким Груев за всеобщо чествуване на паметта на Кирил и Методий, като дебело подчертава, че празникът им трябва да се празнува като училищен празник. Поканата изиграва голяма роля за установяване на тази практика в България.
Ентусиазмът обхваща всички български селища. Изобилни са дописките по българските възрожденски вестници, които разказват как е протекло тържеството. Дейността на българските просветители среща често съпротивата на гръцките фанариоти. Те виждат във всенародното чествуване на празника на Кирил и Методий израз на повишено и дръзко национално самосъзнание, застрашаващо техните интереси. И това е така. Ето какво пише Найден Геров за ролята на фанариотите и гръкоманите: „Отначало гърците и гръкоманите не мислеха, че тоя празник може да достигне да има такова голямо бъдеще, да стане всенароден празник. Те гледаха с презрение на първите агитации на неколцината извеяни (по тяхному) българи, които, както казваха те, се наели да клатят планината. Като видяха, че от година на година с „извеяните" взе да се увлича и народът, те се свестиха, ала беше късно ..."
През 1863 г. целият славянски свят чествува 1000-годишнина-та от създаването на славянската писменост. В Русия, Чехия и Хърватско се издават цели сборници в чест на Кирил и Методий, появяват се и художествени произведения, посветени на тяхното дело. 1000-годишнината от създаването на славянското писмо и книга се превръща в празник на славянското единство, в празник на славянската култура. Българският народ още е в робство, но по дух вече не е роб. В училищата учителите държат пламенни речи, в периодичния печат се появяват патриотични статии. Борбата на българския народ от борба за духовно освобождение, преминава все по-определено в борба за политическо освобождение. В тази епохална борба не отстъпват от своя преден пост могъщите духове на Кирил и Методий. Техният празник започва да се преосмисля в обществено-политически смисъл. В края на 60-те години просветителският идеен заряд на празника вече не задоволява прогресивната интелигенция, която вижда единствено спасителния път за България в революцията. Тя започва да свързва празника не само с борбата за широка българска просвета и възпитание в дух на народностна гордост, но и с борбата за политическа свобода. Един от първите, които изразиха тези идеи, бе поетът-революционер Христо Ботев. На 11 май 1867 г. в двора на Калоферското училище той говори пред учениците и съгражданите си. В тази реч пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за народна свобода и културна независимост. По-късно в Румъния Ботев написва и специална статия по повод празника на двамата братя. В нея поетът нарежда Кирил и Методий в редицата на гениите на човечеството, изтъква общославянското им значение и свързва делото им с идеята за политическо освобождение на българския народ;
„В историята на почти всички народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовешки характер и затова по своето всемирно значение заслужават почит и уважение. И в историята на нашия потъпкан днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си вещо в историята на човешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, което, от една страна, ако й да пренесе заедно със себе си из Византия началото на нашето политическо падение, но, от друга страна, постави началото на оная знаменита в старото време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимна симпатия почти всички славянски племена.

Така 11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение."
Патриотът и борецът Ботев обаче вижда, че в живота не всичко протича така, както българските интереси диктуват и както празникът на славянските просветители повелява. Честна и смела натура, той се отвращава от противоречието между думи и дела, от лицемерието и лъжепатриотизма. Той вижда, че на светия за българина празник често се произнасят празни думи, че се ласкае господарят. Искреният патриот Ботев отправя към тези свои сънародници гневни думи:
„Но как празнуваме ние този знаменит и свещен за нази празник? Ето, стават вече толкова години, откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотския ярем и откакто живеем самостоятелно в черковно отношение, а събираме се, за да празнуваме паметта на това освобождение, за да се понаядем и понапием, за да покажем, че от 365-те дни в годината ние само тоя ден посвещаваме на народа си и само в тоя ден биваме патриоти. Да, патриоти сме, докато сме пиени, народни сме, додето робът има още с какво да ни храни. У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за деятелеността на светите мъже. . . а в същото време пред тежките и безчовечни страдания на народа дигат тостове за здравето на тирана, за дълголетието на робството и за щастието на глупаците.
Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така пламенно и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и свободата на своя народ!"
Ботев смята, че всеки честен човек трябва да се учи от примера на Кирил и Методий, че дългът на всеки българин е да се бори за свободата на своя поробен народ. Свързал борбата на Солунските братя за славянска писменост с настоящата му борба за свобода от чуждото иго и уверен в победата на прогресивните и патриотични сили, Ботев завършва своята забележителна статия с думите:
„ 11 май скоро ще бъде празникът на нашата революция и нашата свобода!"
През бурните революционни години делото на Кирил и Методий става призив за славянско сближение, то участвува в политическите борби. Двамата братя се призовават на помощ в кървавата борба за свобода, животът им се сочи като пример на героизъм. Българският революционен централен комитет в една своя прокламация от 1871 г. се обръща към българите с думите:
„Братия българе! Молете се на нашите светли равноапостолни оратия Кирила и Методий и приготовлявайте се за бой! Нека солунските братия ни дойдат на помощ, нека ни покрият със своите крила и нека ни научат щото е за нас добро и полезно! Братство и дружба, правда и любов, искреност и топлосърдечие, споразумение и свободолюбие!"
Свободната младеж в емиграция вдига на празника на Кирил и Методий революционни лозунги. Диарбекирските заточеници се утешават с Кирилометодиевите тържества, те ги сплотяват, поддържат духа им и патриотизма им далеч от отечеството в черна неволя. В една дописка във в-к „Век" от 1874 г. четем: „Ние всички тук, в Диарбекир находящи се заточеници-българи, събрахме се на едно място, дето размислихме върху начина на празнуването, откато събрахме помежду си една доброволна скромна помощ. И тъй между черните и високи диарбекирски стени, край брега на река Тигър и в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл земни—далече от милото ни отечество, родители и сродници, с божие благоволение и с царска милост отпразнувахме и ний светлия ни народен празник св. Кирил и Методий, за слава и чест на народното ни име и за утешение на нас страждущи— разумява се дотолкова тържествено, доколкото ни обстоятелствата допущаха".
Образите на Кирил и Методий съпътствуват българските революционери по време на Априлското въстание, на разгрома, на Освободителната война. Достатъчно е тук да дадем само един трогателен пример. Българските опълченци тръгват на последен бой, водени от голямата си любов към България и от братята Кирил и Методий. На Самарското знаме са извезани техните образи. В Плоещ (Румъния) знамето е предадено тържествено на българите. Това става през май 1877 г. В речта по този повод се казва „Юнаци! С вас наедно ние днес празнуваме първата година на това знаменито и първо българско знаме, върху което са изображени славянските апостоли Кирил и Методий, паметта на които днес тържествено се слави по сичка Русия и целия славянски свят. Както в деветото столетие Кирил и Методий са освободили славянството, а особено нас, българите, от идолопоклонството и невежеството, така също и днес ще се намерят посред българското опълчение, ще го насърчат в сраженията и ще му помагат най-сетне да избави България и отечеството им от турското робство."
Наред с порастването на народностното самочувствие и с преосмислянето на Кирилометодиевия празник се засилва и интересът на живописците към образите на двамата братя. За пръв път в печатна книга се явява ликът на Методий у Христофор Жефарович—в неговата „Стематография" (1741). Това е труд, който оказва твърде силно влияние върху плеада български възрожденци—Паисий, Раковски, Ив. Богоров и др. Той действува с гербовете на царствата и не на последно място с ликовете на светците: Методий, Наум и Климент. По-късно училищата, особено тези, които носят името на двамата братя, си поръчват икони. Те се обкичват с цветя и на 11 май се изнасят пред училището, красят училищната зала, където освен учениците се е събирало и гражданството, или се носят пред училищната колона и символично водят възродения народ напред. Тези „икони" следват общо взето, все още църковната традиция, но съдържат и възрожденски патос и едно ново виждане на образите на Кирил и Методий. Те обикновено са изобразени в цял ръст и носят пред себе си разгънат свитък с българската азбука. Образите на славянските първоучители се зографисват и в църкви и манастири. Никой друг славянски народ не е рисувал така много ликовете на създателите на славянската писменост. Българинът през Възраждането ги смята свои, родни герои; с тях той бе живял векове в радост и неволи; с тях той отново възхождаше и мечтаеше.
Редом с възраждането на паметта на Кирил и Методий сред българската интелигенция и народ през XIX в. се слага началото и на научния интерес към делото на братята-апостоли. Този интерес има своите вътрешни фактори; той стои във връзка с националните борби за българско училище и църква, с пробуждането на духовните сили на българина и неговия стремеж да получи равностойно място сред народите. Той е свързан обаче и с някои външни фактори — преди всичко с развитието на славистиката, с трудовете на руски и чешки учени, като Юрий Венелин, Шафарик, руските славянофили и др.
Един от първите наши културни дейци, който поставя въпроса за делото на Кирил и Методий на научна основа, е Васил Априлов. През 1841 г. той издава в Одеса своята книга „Българските книжники или на какво славянско племе собствено принадлежи Кириловската азбука". Това е първата научна творба на Априлов, написана и издадена на руски, но преведена на български в същата година. Тук Априлов поставя много важни филологически и историко-културни въпроси, с които славистиката и до днес се занимава. Във връзка с някои неправилни схващания в научната мисъл и въз основа на източниците, които тогава познава, Априлов си поставя задача да разреши проблемите от българско гледище. Ето част от тях: народността на Кирил и Методий, отношението между старобългарски и новобългарски език, обществената дейност на Кирил и Методий, превода на книгите. Априлов има съзнанието, че продължава направената от Венелин стъпка в защита на българите и искрено се стреми Да достигне до историческата правда. Убеден, че „като природен българин е длъжен повече от всичко да брани своята народност", Априлов се опитва да докаже българската народност на Солунските братя, като разглежда появата на азбуката във връзка с покръстването. Той следва начертаната още от Паисий линия, че българите първо са се покръстили, затова Кирил създава азбуката за тях по поръчение на патриарх Фотий. Като мнозина възрожденци и Априлов мисли, че гърците са лукави; това мнение се оформя преди всичко от поведението на гръцките фанариоти. Затова той поставя интересен въпрос—кое е накарало „хитрия патриарх Фотий да подпомогне изнамирането на славянска азбука"? Отговорът е в духа на патриотичния подем на Възраждането. Властта в Цариград искала да смекчи нрава на българите „и с това да укроти стремлението им да разрушат империята им". А защо върху двамата братя пада избора? Защото са знаели български език. А щом са го владеели в съвършенство и са превели добре църковните книги, това означава, че са родом българи. Езикът на Кирилометодиевите книги за Априлов е несъмнено български и в това отношение днес науката не се различава от него. Един силен аргумент за Априлов е населението около Солун. И по времето, когато авторът създава своята книга, в селата се говорело български и хората са се зовяли „българе". Априлов привежда и други доводи, някои от тях твърде логични.
С тази своя книга и с „Денница на новобългарското образование", излязла от печат в същата 1841 г., В. Априлов дава път на кирило-методиевската проблематика в българската научна литература. Макар да познава трудовете на ред руски слависти (Венелин, Погодин, Востоков), също някои чешки и сръбски учени, българският автор не винаги е съгласен с тях, той им противопоставя български тези и проявява твърде голяма смелост в своите разсъждения.
С кирило-методиевската проблематика след Априлов се занимават частично или по-подробно още редица възрожденски културни дейци. В първото българско списание „Любословие" неговият издател К. Фотинов публикува статия под заглавие „Мъчно е да познае человек себе си" (1846). Той също се застъпва за българския произход на двамата братя. Разсъждавайки върху превода на светото писание, Фотинов задава въпроса: „Един природний грек може ли да посегне и да преведе в совершенство такова едно дело?" Авторът прави някои исторически грешки, като твърди, че Кирил и Методий престояли в България около десет години; прави и филологически грешки, анализирайки църковнославянския език. Тези грешки обаче от позицията на ония времена са обясними и простими.
По проблемите на кирило-методиевистиката Найден Геров пише голяма статия през 1852 г.: „Няколко мисли за българский език и за образованието у българите". Често се връщат към тези въпроси Г. Раковски и М. Дринов. За началото на славянската писменост и личността на Кирил и Методий Раковски има своеобразни, оригинални, силно повлияни от патриотичното му чувство, схващания. Своите възгледи той изразява предимно в книгата си: „Ключ болгарского языка", писана в Букурещ през 1865 г., но отпечатана едва през 1880 г. Раковски чете усилено и е запознат с най-изтъкнатите представители на международната славистика. Той обаче не е доволен от техните изследвания. Според него не е нужно „да чакаме чуждите да пишат нещо съвършено за нашата народна книжнина и да я извадят на бял свят". Затова той се заема „по нашему" да види нещата и да изясни „основните начала" на старата ни книжовност.
Раковски дава свое тълкувание на старобългарските букви, като търси вътрешен смисъл на цялата буквена система. Според него названията на всички букви образуват следния текст: „Аз зная книгите за свети. Който знае и изучи книгите, добре е за него — той живее славно на земята. И какво мислите вие, люде — блаженството на човека само тука ли е то? — Бъдете твърди в речта си! Ученият се преобразява в святост, той се озарява от божествена сила." В този „открит" от него текст, Раковски съзира прастарата славянска вяра в безсмъртието на душата и стига до извода, че „българите са имали писменост и книжнина преди кръщението Преславского двора". Те имали старинно писмо и приели кръщение преди гърците дори. Твърдението на учените, че българската писменост се явява във връзка с покръстването през IX в. Раковски нарича .измислена калугерска легенда", „чиста басня". Той създава своя теория. Кирилицата е съществувала няколко века преди Христа. Македонските българи били покръстени от апостол Павел и още по негово време българите започнали да пишат на своя език Светото писание. Няколко века преди „Преславското покръстване" преславските българи знаели „да четат и пишат, имали книги Коледници, Гръмници . . ." Но къде остава приносът на Кирил и Методий? Нима Раковски им отрича всякакви заслуги и влиза в противоречие със своите съвременници? Не, това той не би могъл да направи, но дава друго, пак свое тълкувание на тяхната дейност. Кирил и Методий са българи, „учени в Солун". Те заедно с неколцина българи бързописци от Охрид дошли в Преслав, „кръстили преславци, седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новокръстивши ся преславци".
Днес ние понякога сме готови да се надсмиваме на наивните и пресилени хипотези на Раковски, но за времето той е бил убеден, че прозира в „истината". Неговите увлечения са плод на неизмеримия му искрен патриотизъм и на стремежа на нацията ни за извоюване на авторитет.
С научното дело на Марин Дринов кирило-методиевската проблематика излиза от сферата на романтичните блуждения на Раковски и патриотичните тълкувания на цялата възрожденска интелигенция и навлиза в сферата на критичното научно дирене. Неговите разсъждения се опират на постиженията на научната мисъл на времето и на исторически извори. Проблемите на славянската писменост той поставя в няколко статии от 1869, 1870 г. и по късно. По въпроса за народността на Кирил и Методий обаче Дринов остава верен на българската традиция; за него те по народност са безспорно българи. Впрочем, за това му дават основание някои паметници, като „Успение Кирилово", предания, още съществото на Кириловия език—аргументи, които и до днес се използуват за изграждане на научни тези.
Нова обществено-политическа трактовка получава делото на Кирил и Методий в трудовете на Хр. Ботев и Л. Каравелов. Те поставят въпроса за значението на Кирил и Методий на общославянска и общочовешка основа и го използуват като зов за борба в името на политическото освобождение. Те третират делото на двамата братя повече като журналисти, отколкото като учени, но в мислите им има много трезви положителни моменти и преди всичко един съвременен от гледище на революционната борба поглед към делото на славянските просветители. Вече знаем пламенните думи на Ботев по повод празнуването на кирило-методиевия празник. Тук ми се иска с няколко още думи да отдам и нужното признание на Л. Каравелов. През 1875 г. той публикува в Букурещ книжката „Кирил и Методий—български просветители", издание на Дружеството за разпространение на полезни знания. Ученият М. Дринов написва за нея рецензия, в която остро критикува Каравелов, който по-скоро „заслепява и развращава, а не просвещава". Дринов обаче е прекалено строг. Действително, от научно гледище тази книга съдържа грешки, но за своето време тя има обществено значение. В унисон с всички български възрожденци и Каравелов „доказва" българския произход на Кирил и Методий, които превеждат книгите на .народен" език. Те дълго време учили първо своите еднородци и тъкмо затова византийският император ги е избрал да ги изпрати сред западните славяни. След като проследява живота на Кирил и Методий, Л. Каравелов свързва тяхното дело със своето настояще. Между другото той пише: „Днес нищожната искра, която в продължението на цели столетия е тлеела и търсела животворяща храна, е израсла за твърде кратко време до големи размери и станала е цял вулкан; днес сичките славянски племена, западни и восточни, южни и северни, малки и големи,православни и католици, протестанти и унияти, празнуват деня на равноапостолните братя с такива тържества, с каквито се не празнува и Христовото воскресение . . ."
В поредица статии Каравелов третира въпросите за двете азбуки, за Кирилометодиевия език, за общославянското значение на Кирилометодиевото дело. А през 1869 г. той отправя към българската младеж следните думи: „Вървете напред и нека св. Кирил и Методий ви бъдат помощници!" Подобни думи срещнахме и в някои дописки и речи на учители. Чудно и необикновено! Християнинът обикновено казва: „Света Богородица да ти е на помощ" или зове за закрила някой чудотворец, а българинът през Възраждането често казва: „Св. Кирил и Методий да ви бъдат помощници". Един български светец, един учен мъж, смел боец за просвета трябваше да помага на българите, за да извоюват те своите български права и свободи. Едно чисто българско явление, толкова велико и трогателно със своята неповторимост!
С делото на Кирил и Методий първите български учени се втурваха смело в научни борби; с техния пример възторжените възрожденски учители се бореха за българско училище и народна просвета; техния празник не забравяха борците в най-трудни условия; с техните ликове под Самарското знаме тръгнаха опълченците, за да си издигнат незабравим паметник на Шипка. На един цял народ, пробудил се за нов живот, Кирил и Методий бяха вдъхновители, утешители, бранители, помощници. Те бяха в сърцето и в душата на всеки

HotChickMaggie
06-03-2009, 19:27
http://download.http://www.teenproblem.net/school/125759/kiril+i+metodiii+i+bylgarskoto+vyzrajdane/?po=7

Моля :)

ЕСЕТ ЗАПОВЯДАЙ


Много ти благодаря :-)

krisence
06-04-2009, 09:12
http://download.pomagalo.com/84572/nejnata+spirala/?po=3 Някой ако може да изтегли това плс спешно е :)

jestokataa
06-04-2009, 12:20
ще може ли да ми свалиш http://download.pomagalo.com/84550/jivotyt+ne+se+izmerva+s+broya+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

mafiota9124
06-04-2009, 12:21
nqkoi shte pomogne li? :( speshno e :(
трябва да ти го пратя щот има снимки намери ме на скайпа и ще ти го пратя mafiota20

mafiota9124
06-04-2009, 12:23
ще може ли да ми свалиш http://download.http://www.teenproblem.net/school/84550/jivotyt+ne+se+izmerva+s+broya+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

Животът не се измерва с броя вдишвания...
EСЕ

Това е друга формулировка на известната фраза, че е от значение не колко си живял, а как си живял. Животът се измерва с преживяното. Като се говори за спиране на дъха, се имат предвид събитията, които са оказали влияние върху светогледа ни, направили са присъстването ни на Земята значимо, а не просто жалко съществуване.
Ако нямаше случки, от които да ни спира дъха, животът щеше да бъде ужасно скучен, сив, еднообразен, времето щеше да тече неумолимо бавно. Колкото битово и елементарно да звучи, че животът е скучен, е истината, защото ако не се случва нищо, от което сърчицето ни да потрепне, земното ни пребиваване ще изгуби смисъла и блясъка си.
Смисълът на живота. Смисълът!? Сякаш е нещо утвърдено, сигурно, константа, може би, та говоря за него. Както се казва "има предположения, но още нищо не е сигурно". А сега обратно по темата. Та ако нямаше нищо, от което да ни спре дъха, сигурно щяхме да сме свидетели на невиждани по масовост и честота самоубийства. Точно приспиващото еднообразие на ежедневието е причина много хора да сложат край на живота си. Някой с "положение" в обществото, материално осигурен, ще си отиде на младини заради отегчение, докато друг, за който всеки ден е нещо ново, непознато, дори борба за оцеляване, ще живее дълго и няма да се обезвери до последно.
Изводът е, защото винаги има извод, че какъвто и да си, ако в живота ти не се случват събития, от които да ти спре дъха, или казано по друг начин, да ти се вдигне адреналина, то ти си вече мъртвец.



ЗПОВЯДАЙ

mafiota9124
06-04-2009, 12:24
http://download.http://www.teenproblem.net/school/84572/nejnata+spirala/?po=3 Някой ако може да изтегли това плс спешно е :)

ЗАПОВЯДАЙ



ДА ПОПАДНЕШ В "СЪРЦЕТО НА МРАКА" ИЛИ ДА СЕ ОПЛЕТЕШ В "НЕЖНАТА СПИРАЛА".
Джоузеф Конрад и Йордан Радичков

Дияна Иванова

web

На "мастъра" Радичков

Да попаднеш в "сърцето на мрака", е равносилна да се оплетеш в "нежната спирала". И в двата случая си изправен пред неизвестността и загадката на живота.

И още - да попаднеш в "сърцето на мрака", означава да признаеш, че съществуват необозрими тайни. А ако се оплетеш в "спиралата" и не успееш да излезеш, може би си преминал през своето посвещенско изпитание и според ритуалите на древните си достигнал до зрялост.

Капитан на морски език е "мастър". Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл - всички оттенъци на древното понятие "мастър" са събрани в представата за капитана. Водач на кораб, който, без да има определена вахта, трябва винаги да е нащрек.

Писателят маринист Джоузеф Конрад без определена "вахта", с изострени сетива за живота и морето, прави своите житейски експерименти, търсейки "материал" за творчеството си. А първото море, което вижда, е Черно море.

Съвременникът Радичков може би не е с такава експериментално-авантюристична нагласа, що се отнася до житейската му позиция, но като същински "мастър", без определена "вахта", бди по един неморализаторски начин в литературното ни битие. Сам в едно свое интервю казва, че писателите, интелектуалците, духовните хора са самотници, защото... четат книги. До подобно прозрение достига и маринистът Конрад: "Ние живеем, както и сънуваме - сами"1, заплитайки душите си в неясни кръгове, дъги и спирали - би добавил Радичков.

Посоките на настоящата интерпретация са положени в заглавие, което по-скоро е вид творческо наблюдение на интерпретиращото съзнание, отколкото концептуално ситуирана тема. Без да претендираме за изчерпателност на всички равнища, ще се опитаме да докажем, че междутекстовата връзка между разказа на Радичков "Нежната спирала" и повестта на Конрад "Сърцето на мрака" се опира на определена общност в посланието, което двамата автори отправят към читателите.

Според нас интертекстуалността е осъществена както чрез заглавието, така и чрез общия мотив и развитието му в двете произведения - мотивът за пътя и търсенето на скритите тайни в чудото - живот. Героите в повестта и разказа сякаш навлизат в "ерата на подозрението" (Натали Сарот), където впечатленията им са скритият стимул за действията и жестовете, а всичко външно се приема и трансформира в съзнанието на Марлоу ("Сърцето на мрака") и ловците ("Нежната спирала").

Ще се опитаме също така да докажем, че персонажите са в познавателна ситуация, в която мястото на аз-а не е "регламентирано". Две ключови семи ще откроим в разказа на Радичков - гълъбът и спиралата (еквивалент на лабиринта), свързани с жертвоприношението (в първия случай) и желания изход (във втория). Изходът от "изпитанията", в които попадат героите на двете произведения е един - новият житейски статус, свързан с усещането, че "нежните спирали" в човека са най-видимата реалност.

Междутекстовата активност между заглавието на повестта на Конрад и разказът на Радичков е очевидна. В подобен тип асоциативни заглавия водещ момент е изграждането на мисловно-емоционалната нагласа, спрямо която се осъществява самата междутекстова активност2. Бихме казали, че заглавието на Радичков - "Нежната спирала" по асоциативно-мисловен път насочва към "Сърцето на мрака" на Конрад (както и "Сърцето на мрака" насочва към "Нежната спирала"), защото "текстът е предположение за други текстове" (твърдението на Рифатер би могло да бъде валидно и за заглавията на двете произведения). Естествено, че тази интертекстуалност е недоказуема по отношение на авторовата инвенция. Обект на анализа е връзката от метаинтертекстуален характер. Последиците от смисловото доизграждане или трансформиране на двата текста /също и заглавия/, са валидни повече за интерпретиращото съзнание.

Сполучливо Цветан Тодоров обвързва "Сърцето на мрака" с "познанието за празното"3. Защото да търсиш и гониш детската си мечта, означава никога да не я достигнеш. И по-конкретно - вече като голям, героят Марлоу решава да изследва най-обширното бяло петно на картата: сърцето на черния континент, за да разбере опустошителната истина: тайните затова са си тайни, за да останат завинаги скрити.

Заглавието - "Нежната спирала" - носи алюзия също за неоткриваемост, неуловимост, загадъчност. Мъжете са стъписани от кръговете, които е очертала умиращата птица чрез своята кръв. Коларят само подвиква: "Дий", без да искат ловците се натъкват на едно "празно място" и страхът им се смесва с равномерното зъзвънтяване на конските звънчета. С отдалечаването им се възвръща и спокойствието, свързано с факта, че тайната, заедно с "празното място" е зад гърба им.

На пръв поглед "Сърцето на мрака" на Конрад, както и "Нежната спирала" на Радичков приличат на приключенски разкази. Марлоу е героят от повестта, той е момчето, което мечтае над белите петна по картата; вече пораснал, той решава да изследва най-обширното от тях: сърцето на черния континент, до което се достига по виеща се река. Има и цел: да се присъедини към един от агентите на компанията за събиране на слонова кост, Курц; става ясно, че пътешествието е свързано с опасности. Въпреки това обаче конвенционалното начало не оправдава очакванията ни: рисковете, които предрича лекарят на компанията, не са външни, а вътрешни. Опасността идва отвътре, от самия човек, приключенията се разиграват в мисълта на изследователя Марлоу, а не са в ситуациите, в които попада.

В "Нежната спирала" неколцина ловци внезапно се изправят пред отрупан с плодове шипков храст. Те биха могли спокойно да го отминат, но разказът съсредоточава вниманието тъкмо върху тази "среща". Конярят удря храста с камшика и така предизвиква цял сноп от реакции. В погледите на пътниците храстът се преобразява в живо същество, носещо тайнственост или защо пък не - превръща се в част от "сърцето на мрака" и неизбежността, част от загадъчността на живота.

Тръгвайки от конкретната среща, разказвачът възстановява в паметта си друга подобна среща. Тя е свързана с покойния режисьор Методи Андонов, който също е бил изправен пред загадката на шипковия храст. От сходен порядък е и срещата с ятото диви гълъби и последвалата смърт на една от птиците.

Става ясно, че приключенията на героите на Радичков и Конрад, са свързани с вътрешните им преживявания, с тяхното въображение и с това, което евентуално би могло да им се случи. Затова и младият разказвач (герой) на Радичков ще изрече: "Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя" ("Нежната спирала")4. А пък Марлоу ще разбере (заедно със същия герой на Радичков), че центърът е празен, че "вътрешността" не съществува или по-скоро е необозрима, а и актът на познанието е поставен под съмнение, че животът е чудо и още - че най-многото, на което можеш да се надяваш, е да осветиш част от самия себе си или да усетеш нежните дъги и спирали - пак в себе си.

Сякаш персонажите на Радичков, оплитайки се в тези "нежни спирали", и героят на Конрад, "стигайки" до празното място, навлизат в една "нова ера" - "ерата на подозрението" - както би казала Сарот. В тази "нова ера" впечатленията са скритият източник за живота на героите. Марлоу се впечатлява от белите петна по картата и мечтае за тях. Героят пораства обаче и открива, че бялото е лъжовно и че няма нищо общо с истинското познание и че то (бялото) прикрива черния континент и се свързва с бялата слонова кост и белия човек, който е жесток и глупав. И още, Марлоу разбира, че човек желае черното.

Попадайки сред бялата пустош персонажът на Радичков - покойният режисьор Методи Андонов пък се впечатлява от бялата девствена пустош и мечтае за... театър; сякаш режисьорът внушава, че такава белота е възможна само на сцената, но не и в живота:

"Ето го театъра! - викаше той. - Чудо! Чудо!...

Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея...!" ("Нежната спирала")

Неопределимите "движения" се "плъзгат" бързо в съзнанието на героите и в двата наратива. Те са в основата на жестовете и думите им, скритият източник на съществуването им, който поражда и вътрешния им монолог. Тези движения пораждат още и краткотрайни, но силни усещания. Затова и Радичковият храст изглежда за персонажите висок колкото "човешки ръст, разположен широко върху снега", именно за него Методи Андонов ще изрече: "Откъдето и да застанем, той все ни гледа!" А въображението човешко ще си представи дори, че стотиците му червени плодове трепват, а "очите му като разбойник заиграват на всички страни" ("Нежната спирала").

Непреодолимите "движения" се "плъзгат" и в мисълта на Марлоу, който достига до знанието, че Курц е сърцето на мрака, но това сърце е празно. И че може да се мечтае само за върховния момент на прага на смъртта, моментът на абсолютното познание ("този върховен миг на съвършено познание"). Пътешествието на Марлоу е насочено към центъра ("в самия център"), към вътрешността, към дъното: "Струваше ми се, че не пътувам към сърцето на един континент, а потъвам към центъра на земята" ("Сърцето на мрака"). Т.е. пътуването на Марлоу е въображаемо, единствено в неговото съзнание, защото просто "център" не съществува.

Днешният човек, казва Натали Сарот - е мълчание. Застанали пред страха и необятността, героят Марлоу и младият разказвач на Радичков, остават безмълвни. За сметка на това пък шипковият храст "проговаря": "Почти като човек... почти като човек - ме жегна остра мисъл" ("Нежната спирала"). Курц се оказва на дъното, но центърът е празен, там се вижда: "Една река-пустош, едно голямо мълчание, една непроходима гора" ("Сърцето на мрака").

Сякаш homo absurdus става гълъбът от Ноевия ковчег5, вестителят на избавлението от "бездънната празнота". Докосвайки се до този абсурд, наречен живот, ловците от "Нежната спирала" се умълчават ("умълчахме се всички"), изнизват се мълчешком "помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи". А алегорията на Конрад е вътрешнотекстова6 - свързана също с този homo absurdus: ако търсенето на самоличността на Курц от Марлоу е алегория на разчитането, това четене на свой ред символизира всеки процес на познанието - както например е познанието за Курц. Последният смисъл, крайната истина не се намират никъде, защото вътрешност няма и сърцето на мрака е празно или поне непознаваемо. Тази абсурдна истина се превръща в разбиране за търсача на слонова кост - Марлоу, и за ловците от "Нежната спирала".

Персонажите от "Сърцето на мрака" и "Нежната спирала" са в една и съща познавателна ситуация7. Тази познавателна ситуация е обвързана с въпроса за взаимоотношенията между познаващия (аз-а) - в случая, ловците от разказа на Радичков и Марлоу от повестта на Конрад, сетивните данни (опита) и познаваните неща (света). Познаващият "аз" от двата наратива отрича възможността за пълно или истинско познание за света, свят, който при всички случаи е отделен от субекта и неговия опит:

"Не посмях да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря..." ("Нежната спирала").

"... а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосфера на загадъчност" ("Съцето на мрака").

Познавателната ситуация за героите на Радичков е взаимообвързана с "живия" шипков храст и с една птица - гълъбът, който очертава спираловидни следи в небето и снега:

"Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори..." ("Нежната спирала").

На орела, символ на желанието за могъщество, се противопоставя съвсем естествено гълъбът8, символ на любовта. Независимо дали става въпрос за мистична или плътска любов, гълъбът почти винаги съпровожда женските божества. Знаем, че гълъбът е донесъл на Ной маслинена клонка. Когато Йоан Предтеча кръстил Иисус, духът слязъл над него в образа на гълъб. Оттогава гълъбът символизира третото лице на християнската троица. Той освен това е образ на човешката душа. Човешката душа и нейните преплитания символизира и гълъбът от Радичковия разказ.

Ловецът със сините очи бързо зарежда пушката си, щом съзира спокойното и плавно ято от диви гълъби. От изстрела ятото се надига нагоре "мигновено", само една птица остава встрани и се залюлява, "за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило". Дивият гълъб, вече ранен, кръжейки, започва да изписва спираловидни кръгове в небето. При падането му никакъв звук не се чува и той... изчезва, както "внезапно" е изчезнал и шипковият храст. Нежните спирали от кръвта на птицата върху снега са единствената следа, която открива най-младият сред ловците.

Спиралите на гълъба напомнят една позната фигура в Стария свят и популярна във всички древни култури - от етруската до Египат и Китай. Това е фигурата на лабиринта, която се изобразява като спираловидна нишка с край във вид на кръст (класически лабиринт), на диск или на розетка9. Гълъбът от разказа на Радичков чертае своите кръгове - лабиринти, които вероятно са апликация на вечния кръговрат на живота; и изчезвайки, гълъбът недвусмислено "показва" на събралите се ловци, че е символ на движението на човека към истината и още - че тази истина не може да бъде нито унищожена, нито докрай разкрита.

Лабиринтът, който чертае гълъбът символизира вероято и небето, и подземното царство. Той е още и трудният и опасен път, посвещенското изпитание на ловците, които сред дивата природа не откриват отговор на въпроса: Човекът ли е по-див или природата е по-дива?

Запазена е рисунка на етруска ваза с конници, влизащи в лабиринт. На нея пише: "Троя". Героите на Радичков не са конници, но са с конска шейна, пътуващи в един студен зимен ден през Лудогорието. И въпреки че физически персонажите успяват да се "спасят" от "лабиринта", опасния път, те си остават завинаги там, в загадката на природата и живота. Затова и най-младият пътник се явява разказвач, който след години си спомня историята с режисьора Методи Андонов, повтаряща се някак тайнствено и в настоящето.

Ако изходим от основния митологичен смисъл на лабиринта като крепост (пещера) - първоначално митическата крепост-лабиринт е наречена "Троя"10 - бихме открили и противоположното значение на лабиринта в "Нежната спирала". Т.е. кръговете, които чертае гълъбът, са изход за героите, защото могат да се мислят и като спасение, убежище, или пък са пещерата-крепост, отбранявана и пазена от враждебния свят и стояща в центъра на света, затова именно явяваща се и убежище. Оттам и алюзията, че героите на Радичков са също в центъра на света (въпреки че центърът, "сърцето на мрака", е празен), изправени пред едно наглед обикновено обстоятелство, но носещо със себе си и след себе си много догадки, въпроси и неясноти:

"Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпчи аленеещите нежни спирали на птицата" ("Нежната спирала").

Нещо откънтява в душата на най-младия в групата, по "подобие на небесна червена сълза". Самият той казва: "... душата ми започна да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали" ("Нежната спирала").

В епохата на Просвещението възниква теорията за естествения човек. "Човек е едно цяло - заявява Русо, - не отричам, но човекът, разкъсан от религията, правителството, законите, обичаите, предразсъдъците, обстановката, се отдалечава от своята същност...". В "Емил, или за възпитанието" той излага своята кратка програма за обновяването на човека - близостта до природата е един от нейните елементи. По пътищата на това обновление поемат и героите на Радичков. Ловците от "Нежната спирала" се докосват до мистичната сила на природата - загадка, която всява у тях страхопочитание. И в същото време "нежните спирали" помагат на най-младия в групата да се върне към "своята същност", усещайки неясни дъги, очертания и лабиринти в себе си.

Героите на Радичков биха били добри типажи за картините на Уилиам Хогарт (англ. худ. - 1697-1764) - застанали пред величието и хармонията на природата, усещащи едновременно нейната близост и отдалеченост. Но биха се вписали и в една друга картина - "Параход в снежна буря" (1812 г.) на Уилиам Търнър. "Бурята" и "параходът", "бушуването" и "морето", са във въображението на персонажите, които се докосват до нещо тайнствено и неопределимо, предизвикано от едно наглед незабележимо обстоятелсто - кръгове в небето и кървави следи в снега.

Човекът съществува (в рамките на голямата космическа триада богове-хора-животни) в една средищна позиция, която го превръща в медиатор между световете. Тази средна земя е най-опасна, защото е преходна. Тя предполага циклично нарушение на реда, връщане към хаоса и изисква жертва и периодично възстановяване на хармонията от човешка страна. Именно човекът е призван да общува с два опасни свята, да ги помирява и да е в хармония с тях. От особена важност за правилното осъществяване на всичко това е чистотата в контакта с отвъдното. Основната функция, придаваща и значимостта на жертвоприносителния ритуал, е даряването. Може би синеокият ловец се опитва да даде своя дар на боговете, убивайки гълъба. Неговата "практическа" цел вероятно е измолването от боговете на блага за човека - омилостивяване на конкретната надчовешка сила по конкретен начен с точно определена цел. Можем да открием и социалната функция на това жертвоприношение, свързано и с желанието на синеокия ловец да утвърди вече установените норми и йерархии в човешкия колектив и да запази мястото си в социума.

Основните компоненти на жертвоприношението са: свещено място (храмът с олтара - обител на боговете), недостъпно за редовия член на човешкия колектив; свещенослужител (жрец, маг) и свещен обект (жертва); както и атрибути на ритуалното действие. Какво по-свещено място за жертвоприношение може да съществува от храма на природата, обител на боговете! Природата е недостъпна за редовия член на колектива. Ловците например, са посветени хора или посвещаващи се, за да попаднат на това място и в тази конкретна ситуация. Де факто свещенослужителят е същият ловец със сините очи (повествователят набляга на цвета на очите). Жертвата е гълъбът. Свещеният атрибут за ритуалното действие е пушката, а самото действие - изстрелът срещу плавно летящото ято.

Спътниците на Одисей на остров Тринакия убиват свещени животни от стадата на Хелиос и нарушават жертвоприносителната церемония - пекат месото без дим и възливат с вода, вместо с вино. След това Зевс погубва всички, заедно с кораба. Един от възможните интерпретативни варианти може да се обвърже с факта, че божеството в Радичковия разказ према жертвата на ловците, гълъбът изчезва от земята, "изчезва тъй внезапно в снега". "Свещеният порядък" е възстановен, убийството на гълъба не се мисли като престъпление, а като жертвоприношение. Надчовешката сила е омилостивена - ловците биват "пропуснати" през "лабиринта" на Лудогорието в студения зимен ден, а жертвеното място остава зад тях. Така всяко нещо отново заема мястото си в големия космически мегатекст - горе-среда-долу; богове-хора-животни; живот-смърт-нов живот; или по-скоро - продължение на живота и начало на усещането, че спиралите не са някъде горе в небето или долу - в снега, а в душите - човешки.

В този ред на мисли не бихме могли да се съгласим с твърдението на Валери Стефанов и Александър Панов, че човекът в "Нежната спирала" е представен като "насилник и убиец" (унищажаващ растения и животни, при това понякога опасно и неосъзнато!)11; неиздържано от интерпретативна гледна точка е и твърдението на двамата литературоведи, че "насилената природа е способна да отмъщава", просто, защото насилие в случая не съществува. Напротив природата - божество - нека повторим - е омилостивена и той - човекът - бива пропуснат през Лудогорието в студения зимен ден.

Противопоставянето в случая (между човек и природа), не е същинско противопоставяне, а среща, сякаш между две "същества". Животът на човека - внушава повествователят, преминава в изследване на много загадки и чудеса. Природата сякаш е една Другост - неоткриваема и затова така страховита. А храстът е демоничен, защото е различен и "виждащ". И именно тази демоничност привлича, а не отблъсква ловците. Така, както и Марлоу не може да бъде отблъснат от "сърцето на мрака", защото "мракът" се превръща в част от познавателната му същност. И най сетне - фактологично невярно е твърдението12, че късните творби на Радичков (една, от които е "Нежната спирала") се характеризират с "нравствен патос". Радичков е явление в съвременната българска литература, именно защото не морализаторства!

В митологичните представи гората е място, обвързано с дивото, природното, света на животните. Ловците от разказа на Радичков са също в гора, която напускат след даденото жертвоприношение. Семантично гората се противопоставя на човешкия свят - на питомното, културното, равнината (града). През гората минава и пътят за отвъдното, отвъдното, в което ловците не достигат, защото дават своя "дар". Откриваме едно видимо следствие в "Нежната спирала", свързано с най-младия в групата и неговото лично преминаване през гората. Персонажът се връща като юноша оттам, усещайки вече дъгите и спиралите в себе си.

Ако трябва да изведем един общ мотив, свързан със странстващите герои на Конрад и Радичков (във връзка с разглежданите две произведения) - това би бил мотивът за пътя. В митологичните представи символиката на пътя се свързва със странстванията на героя и извършените от него подвизи. Пътят на Марлоу към "сърцето на мрака" преминава през лъкатушенето на една река (напомняща лабиринт, спирала); пътят на ловците също е обвързан с дъги и спирали, лабиринт и изход. Краят на пътя и в двата случая е един - мястото, където се съхраняват сакралните ценности, в митологичните представи центърът на света, а в произведенията на Конрад и Радичков - сърцето човешко, което съхранява сакралната ценност, наречена живот и тайнственост. Пътят на персонажите можем да оприличим с напускането на центъра - родното, свое пространство, осъзнавано от племенния колектив като ясно организиран космос и отправянето им към периферията - чуждото, непознатото, възприемано като пространство на неподредения хаос. Марлоу и ловците се докосват обаче не до един неподреден хаос, а до една загадка, наречена чудо - живот. Пътят им преминава през трудности, осеян е с препятствия - страхът, неизвестността, реката за Марлоу и зимният ден за ловците... В края на този път героите получават нов житейски статус, добиват едно ценно познание, а именно - последният смисъл, крайната истина не се намират никъде! Сякаш усуканите неясни кръгове, дъги, спирали и очертания са единствената реалност, която съществува в човешкото битие.

Персонажите на Радичков от "Нежната спирала", наблюдавайки тази "реалност", напомнят старите гърци, които също наблюдавали, но равномерното кръгово движение на небесните светила - "музиката на сферата", вярвайки, че те издават чудно хармонични звуци и ние не ги чуваме, само защото от най-ранна възраст живеем с тази музика. И обратно - там, където възниква музиката, всичко около безредието се превръща в порядък. Реципиентът на Радичков би могъл да се сравни със слушателите на Орфей. Когато митичният Орфей свирел на лира, всички негови слушатели си подавали ръка, договаряли общи закони и започвали да живеят в мир. Неясните кръгове и спирали в разказа на Радичков се превръщат в най-съвършения израз на порядъка. Равномерните кървави следи - очертания, които остава гълъбът в снега, са "съгласувани" помежду си, те "звучат" съвършено. Ако само един кръг излезе от съзвучието - цялата хармония би загинала. А там, където всичко в света е подредено до съвършенство, от само себе си, възниква музиката. Поне така са смятали старите гърци. Като същински мъдреци и ловците от "Нежната спирала" достигат до това познание. Затова и никой от тях не смее да пристъпи и "разкъса" кървавата спирала, очертана от гълъба върху снега, защото мъжете усещат невъзможността и абсурдността на подобно деяние...

Конрад като капитан на кораб е пребродил всички континенти и океани, с изключение на Атлантида и Ледовития океан. Този "певец на морето" и английски писател е роден обаче далеч от Англия и морето. За него се твърди, че създава една... конрадиана.

Радичков е роден в страна, която си има своето Черно море, същото море, което вижда за пръв път и Конрад. Нашият автор в чисто биографичен план не е пребродил всички морета и континенти, за него даже Париж има почивен ден. Критиката вече е изтъкнала своеобразието на сюжета в творчеството му (или по-скоро липсата на такъв), както и монологичността на писането му13. Монологичност, свързана и с по-късните му творби - "Прашка", "Лазарица" или "Ноев ковчег". Неоспорим е фактът, че Радичков създава една нашенска, българска... радичковиана... може би единствена по рода си и все още самотна в съвременната българска проза.

Да си "мастър" - на морски език означава да си владетел, главен, познавач, професионалист, артист в своята работа.

На "мастъра" Радичков - с благодарност за постоянната "вахта"! Верният - юнга!

jestokataa
06-04-2009, 12:49
ще може ли да ми свалиш http://download.http://www.teenproblem.net/school/84550/jivotyt+ne+se+izmerva+s+broya+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

Животът не се измерва с броя вдишвания...
EСЕ

Това е друга формулировка на известната фраза, че е от значение не колко си живял, а как си живял. Животът се измерва с преживяното. Като се говори за спиране на дъха, се имат предвид събитията, които са оказали влияние върху светогледа ни, направили са присъстването ни на Земята значимо, а не просто жалко съществуване.
Ако нямаше случки, от които да ни спира дъха, животът щеше да бъде ужасно скучен, сив, еднообразен, времето щеше да тече неумолимо бавно. Колкото битово и елементарно да звучи, че животът е скучен, е истината, защото ако не се случва нищо, от което сърчицето ни да потрепне, земното ни пребиваване ще изгуби смисъла и блясъка си.
Смисълът на живота. Смисълът!? Сякаш е нещо утвърдено, сигурно, константа, може би, та говоря за него. Както се казва "има предположения, но още нищо не е сигурно". А сега обратно по темата. Та ако нямаше нищо, от което да ни спре дъха, сигурно щяхме да сме свидетели на невиждани по масовост и честота самоубийства. Точно приспиващото еднообразие на ежедневието е причина много хора да сложат край на живота си. Някой с "положение" в обществото, материално осигурен, ще си отиде на младини заради отегчение, докато друг, за който всеки ден е нещо ново, непознато, дори борба за оцеляване, ще живее дълго и няма да се обезвери до последно.
Изводът е, защото винаги има извод, че какъвто и да си, ако в живота ти не се случват събития, от които да ти спре дъха, или казано по друг начин, да ти се вдигне адреналина, то ти си вече мъртвец.



ЗПОВЯДАЙ



мерси многоооо :P :P :P :-P

tugg
06-04-2009, 13:17
Някой ще може ли да копне този материал :

http://download.pomagalo.com/48864/zashtita+na+prirodata/?po=1

Благодаря предварително :)

Tedi4ka
06-04-2009, 13:33
Да се пропагандира идеята за зашита на природата в наши дни е похвална дейност. Днес дори много държавни и политически дейци от всички страни вземат присърце тази идея. На срещи на най-високо равнище между държавници и на световни форуми се водят разговори, вземат се решения и се сключват договори и конвенции за опазване на околната среда.
Само преди три десетилетия обаче не беше така. Тогава малцина оценяваха голямото значение на въпроса за опазването на околната среда и за разумното използуване на природните ресурси. Нещо повече — хората, които се занимаваха с подобна дейност, бяха смятани по-скоро за чудаци и фантазьори, отколкото за идеалисти. В същност това са всички онези, които още тогава виждаха далеч в бъдещето и добре разбираха последиците от неразумното и хищническо използуване на природните богатства. Един от пионерите на природозащитното дело не само в Европа, но и изобщо в света е проф. Бернхард Гжимек. Днес той е доайен, ако може да се каже така, на природозащитниците в света.
Впрочем името на проф. Б. Гжимек отдавна е добре познато у нас. Неговият филм „Серенгети не трябва да загине" мина триумфално по екраните в цялата страна и остави в сърцето на българския зрител толкова въодушевление и благодарност не само за великолепните цветни кадри от природата и животинския свят на Африка, но главно за високохуманната идея, прокарана в него. А днес още по-убедително звучат думите на проф. Б. Гжимек: „Вечна ще остане на Земята само природата, ако ние безсмислено не я разрушим. След 50 години едва ли някой ще се интересува от конференциите и репортажите, които изпълват днес страниците на всички вестници. Но ако дори и след 50 години в ранна утрин величествено излезе от храстите лъв и огласи околността с могъщия си рев, на всеки човек ще спре дъхът и сърцето му силно ще затупти. И съвсем не е важно дали този човек ще говори английски или руски, суахили или немски. Всеки ще застине в безмълвно възхищение и мълчешком ще хване ръката на съседа си, когато за пръв път в живота си види как 20 000 ивичести „тигрови кончета", без да бързат, пресичат необятната степ.. ,
Толкова безсмислено ли е наистина да се стараем сега да направим нещо за тези хора, за тези лъвове и за тези зебри, които ще живеят след 50, 100 или 200 години?"
Всички си спомняме за трагичната смърт на Михаел Гжимек, който загина в разцвета на силите си, изпълнявайки своя доброволно поет дълг — опазване на животинския свят на Африка. Но дълбоката скръб, която съкруши бащата, не сломи волята на учения, не отне . любовта и вярата му във високоблагородната идея за защита на природата. Той продължи да работи още по-интензивно, с още по-голямо въодушевление.
По-късно беше преведена на български и книгата „Серенгети не трябва да загине". Тя затвърди впечатленията ни от филма и ни убеди, че африканските животни трябва да се пазят, защото принадлежат на всички хора по света, на цялото човечество. Такова е мнението на проф. Б, Гжимек, такава е неговата концепция. А след прочитането на книгата тя става убеждение и на самия читател.
Но кой и какъв е проф. Б. Гжимек?
Докторът на ветеринарномедицинските и биологичните науки и доктор хонорис кауза на Берлинския университет Бернхард Гжимек е професор в Гизенския университет и директор на Франкфуртския зоопарк. Той е голям учен и блестящ популяризатор на науката, а като пропагандатор на идеята за защита на природата няма равен на себе си. Проф. Б. Гжимек е ръководител на Франкфуртското зоологическо дружество и един от най-активните деятели на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси. Той е и главен редактор на популярното зоологическо списание „Дас тир", което излиза в Швейцария. Правителството на Танзания го назначи за съветник по въпросите за защита на природата и за куратор (попечител) на националните паркове в страната.
Проф. Б. Гжимек е автор на много научнопопулярни книги, които са преведени на много езици и се издават в петте континента. Книгата му „Серенгети не трябва да загине" е издадена досега на 26 езика, а в някои страни се и преиздава. В нашата страна са преведени три от неговите книги: „Те принадлежат на всички" (изд. „Г. Бакалов" — Варна, 1968 г.), „Серенгети не трябва да загине" (изд. „Наука и изкуство", 1968 г.), „Четириноги австралийци" („Земиздат", 1969 и 1979 г.). Брой нямат неговите статии в научните и популярните периодични издания. Той често излиза и пред телевизията, за да пропагандира своите идеи за защита на животинския свят.
Но проф. Б. Гжимек е виден учен и биологичните му изследвания, особено в областта на екологията и етологията, са допринесли много за развитието на зоологията, Един от най-значителните му приноси е книгата „Животът на животните", издадена преди няколко години в 16 големи тома. Това монументално съчинение е написано с помощта на повече от 150 измежду най-изтъкнатите зоолози в цял свят. То е богато илюстрирано с оригинални черно-бели и цветни снимки. Преведено е вече на френски, английски, италиански и холандски език.
Проф. Б. Гжимек е защитник на природата и животинския свят не само в Африка. Той е неуморим в своите проучвания и изследвания. Освен Западна, Централна и Източна Африка обект на неговите изследователски пътешествия през последните три десетилетия са и Северна и Южна Америка, Австралия, Япония, Нова Гвинея, СССР. В Съветския съюз проф. Б. Гжимек беше посрещнат най-радушно и можа да обиколи много резервати на необятната съветска страна. По-късно той написа книгата си „Диво животно, бял човек", посветена на проблема за защита на природата и на постигнатите в това отношение успехи в Съветския съюз и Канада. Заради заслугите му за популяризиране на природознанието във ФРГ проф. Б. Гжимек беше награден през 1964 г. със специалния златен медал „Вилхелм Бьолше". През 1970 г. той беше удостоен от Световния фонд със златния медал за защита на дивата природа (WWF) „За бележити постижения в защитата на природата и околната среда". А Зоологическото дружество в Ню Йорк го удостои с почетния златен медал „За особени заслуги в защитата на природата". За филма „Няма място за диви животни" Б. Гжимек и неговият син Михаел бяха наградени със „Златната мечка" и държавна награда на ФРГ, а за „Серенгети не трябва да загине" те получиха най-високата награда на САЩ — Оскар.
В предлаганата книга „Сред животните на Африка" проф. Б. Гжимек разказва подробно за много видове африкански животни — бозайници, птици и влечуги. От нея читателят ще научи много неизвестни неща за поведението на шимпанзетата и горилите, за носорозите, лъвовете, жирафите, крокодилите, щраусите, както и за опитите на автора с изкуствени пластмасови животни . Книгата, както всички останали научно-популярни книги на проф. Б. Гжимек, се чете с интерес и удоволствие. Нейното голямо възпитателно въздействие в морално и естетическо отношение е безспорно.
Използувам случая да кажа, че „Земиздат", най-„природозащитното" издателство в нашата страна, трябва да бъде поздравено за сполучливия подбор на книгите, които издава в своята научно-популярна поредица.
Николай Йовчев
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВО ИЗДАНИЕ
Ние не можем да владеем природата, ако не и се подчиниме
Френсис Бейкън — английски философ (1561 — 1626 г.)
От големия брой книги, които съм написал в продължение на десетки години, само четири се отнасят за Африка. Тази е петата. В нея описвам преживяванията си в Африка през последните години и отделни видове животни, които се срешат на Черния континент: слонове, гигантски змии, крокодили, горили, жирафи, лъвове, камили, черни и бели носорози, щрауси, скакалци, хиени и диви кучета. Постарал съм се да обобщя собствения си опит и наблюдения и известните днес резултати от направените от други компетентни лица изследвания върху тези животни. Оказа се обаче, че сега тази работа е по-трудна и по-обемиста, отколкото преди няколко, години.
Едва от 1960 г. насам, след като държавите от Черна, Африка станаха самостоятелни, все повече биолози започнаха да се занимават с въпроса, как живеят едрите африкански животни, как се справят със заобикалящата ги среда и какво им е нужно, за да съществуват. Сега там навсякъде в националните паркове има зоолози. В Изследователския институт в Серенгети, както и в новооткритите университети в Източна Африка работят цели колективи биолози. Единственото нещо, което се предприемаше преди в тези страни, беше „пестконтролът", т. е. изтребването или ограничаването на броя на онези видове животни, които нанасят загуби на нивите, отмъкват кравите или пък пренасят болести по туземците и домашните животни.
Днес положението коренно се е изменило. По време на колониалното господство в Танзания имаше един-единствен национален парк — Серенгети, — а само две години преди провъзгласяването на независимостта на страната последният британски -генерал-губернатор откъсна голяма част от територията му. Сега в Танзания има шест нови големи национални парка, които заемат 3% от цялата й площ, а бюджетът за поддържането им е увеличен петорно. През следващите години ще се открият най-малко още три национални парка. Неотдавна националният парк Серенгети беше разширен значително. от новия президент д-р Юлиус Ниерере. За целта се наложи да бъдат опразнени цели села. Тази крайно бедна източноафриканска държава изразходва повече средства — в сравнение с националните доходи — за защита на природата, отколкото Съединените щати. В останалите източноафрикански страни нещата се развиват в същата насока. Развиващите се страни в Африка засрамват нашите „бели" държави, в които много видове животни са изтребени завинаги. Особено унижен се чувствува човек като гражданин на Федерална република Германия, чиито политици не са създали още нито един национален парк, нито един природозащитен резерват и дори не отпускат никакви парични средства за защита на природата. А на нашата пренаселена с хора Земя с нейните бетонни джунгли се поражда все по-горещ копнеж по последните девствени ландшафти, по великолепните диви животни. Само след едно-две десетилетия такива предвидливи държавници, като д-р Юлиус Ниерере, ще бъдат възхвалявани като пионери на новото разбиране на културата.
Бернхард Гжимек
Аруша, 1969 г., през големия
дъждовен период

tugg
06-04-2009, 15:30
Много, много благодаря :)

Slashy
06-04-2009, 19:20
http://download.pomagalo.com/15165/pablo+pikaso+jivot+i+tvorchestvo/
:D

Cybershot
06-04-2009, 19:48
http://download.http://www.teenproblem.net/school/15165/pablo+pikaso+jivot+i+tvorchestvo/
:D
Цък (http://pics.deepseek.net/bitbucket/15165_pomagalo_com.zip)

Slashy
06-04-2009, 20:31
БЛАГОДАРСТВО! :grin:

krisence
06-05-2009, 07:04
Мерси много :) Може ли да ми изтеглите и това http://download.pomagalo.com/297/mylniii/

Tedi4ka
06-05-2009, 08:09
Българинът е по-застрашен от мълнии, отколкото жителите на други държави. Регионът ни е със силна грамотевична активност. Затова често мълнии удрят животни и хора, а причинени от тях пожари водят до значителни загуби.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МЪЛНИЯТА
Между облаците и предметите по земята се създават по индукционен път противоположни електрически заряди. Заради електрическата проводимост на въздуха и средата между тях се получава електрическа дъга - светкавица, придружена и от звуков ефект - гръмотевица.
Металните предмети, мокрите дървета, телата на живи същества привличат мълниите. Преминаването на тока на мълнията предпочита вертикално разположени предмети с хоризонтална ориентация като огради например, с което разширява обсегът на поражения. Известният англииски физик и химик Майкъл Фарадей / 1791-1867 / доказва, че в кафез от метална плътна или мрежеста обвивка външното електромагнитно поле, включително мълнията, не предизвикват поразяващ ефект. Друг факт е, че интервалът между светкавицата и гръмотевицата показва близостта на попадение на мълнията. 1 секунда интервал съответства на около 330 м от мястото на падналата мълния.

Мълнии
Линейната мълния представлява искрово разреждане най-често между облака и Земята, а понякога вътре в облака или между два облака. В последния случай може да достигне до 40 км дължина. Линейната мълния има зигзагообразна форма с много разклонения.
В повечето случаи мълнията, която стига до земята, започва да се образува в долната част на облака. Между отрицателно заредените облачни елементи и земната повърхност под облака, заредена положително по индукция, се създава електрично поле, чийто интензитет зависи от големината и разположението на зарядите в облака. Когато интензитетът достигне 30000 V/сm, започва ударна йонизация. Електроните, които се намират във въздуха, макар и в малко количество, под действието на електричното поле се устремяват към земята, като скоростта им непрекъснато се увеличава. Те срещат молекулите на въздуха и ги йонизират. Получените нови електрони също се движат с голяма скорост между облака и земята, срещат нови молекули, йонизират ги и т.н. Създава се лавина от йони, наречена лидер, който се придвижва към земята. Отрицателните електрични товари се приближават към земята на отделни импулси, затова и лидерът се нарича стъпаловиден. По пробития канал започва разреждане в обратна посока от земята, където по индукция има концентрирани положителни заряди. С това завършва първият импулс на мълнията. В следващия момент по още незаличения главен канал започва втори импулс, отначало също с лидер, но стреловиден, без задръжки, последван от обратно разреждане. Мълнията е зигзагообразна и има много разклонения, т.к. лидерът при развитието си търси местата с най-малко електрично съпротивление.
Ширината на канала на мълнията е около 40-50 см, но почти цялото количество електричество протича по оста му, която е широка само няколко см. В канала се развива много висока температура - понякога над 18000 С. Ето защо мълнията има ослепителен блясък (светкавица). Тя е съпроводена от оглушителен гръм, който е резултат от внезапното разширяване на въздуха поради високата температура и последващото го свиване.
Когато атмосферното електрично поле при наличието на гръмотевичен облак не е достатъчно силно, за да предизвика искров разряд, но се приближава към стойността, при която започва ударна йонизация, от силно заострените предмети (антени, мачти) по земната повърхност се наблюдава спокойно светещо изпразване, известно като огньове на Елм.
Най-неизучена и поради това в много отношения загадъчна остава кълбовидната мълния. Тя представлява огнено кълбо с диаметър 10-20 см, рядко до 35 см. Движи се бавно (\"плува\") в атмосферата, обикновено по посока на вятъра, и свети ослепително, изпускайки встрани искри и особен съскащ звук. Съществува няколко секунди, но може да продължителността на живот да достигне няколко мин.
Мълнията рядко се състои от само една искра въпреки, че човешкото око възприема многото искри в едно цяло изображение. Процесът започва с постъпков разряд през пакети от заряд в атмосферата до земята, даващ представата за типичното начупване. Когато доближи земята, локалните концентрации от заряд са по-големи при остри точки, така че е по вероятно да бъде уцелен висок обект като мачта, кула, дърво и др. Често точковия заряд от висок обект се движи
нагоре за да направи контакт с главния движещ се надолу разряд. След като е установен йонизиран контакт между облака и земята е формиран проводим път който дава на късо центровете на зарядите. Основния ток или обратната искра може да протече за да неутрализира дисбаланса на зарядите. Буреносните облаци са нормално положително заредени в горната част и отрицателно заредени в долната част с индуцирана положителна сянка на земята.
Отрицателният заряд от облака близък до земята се движи надолу по канал за да се неутрализира от положителния заряд в земята. По дефиниция тока се движи нагоре и тази инициирана връщаща искра има най-голямата сила и е съставена от серия искри. Нагряващият ефект от този ток върху атмосферата предизвиква виолетовото разширение на въздуха което ние възприемаме като мълния. Първичната искра и основната връщаща искра са последвани от последователност от множество първични (нагоре) и връщащи искри. Заснети са до 42 отделни искри формиращи една мълния. Времето между отделните искри е десети от милисекундата и физически всички следват пътя на първичната искра освен ако силен вятър или други смущения не преместят канала. 95% от мълниите към земята са отрицателни по отношение на земята. Когато се появи положителна искра, то това е в края на активния живот на буреносен облак и единична искра може да разреди целия горен положително зареден център с мълния от невероятна сила.

irincheto0o
06-05-2009, 19:33
molq te da mi nameri6 edna tema 4e mi e mn spe6na a pak ne6to nemoga :-k mersi predvaritelno :* eto i temata "Несподелената любов-извор на страдание и импулсивност" (разсъждение върху романа Евгений Онегин) ЕСЕ

koliooo
06-06-2009, 16:18
Здравейте, ще може ли тези теми:
http://download.pomagalo.com/69631/obrazyt+na+kiril+spored+prostrannoto+mu+jitie/?search=12709819&po=1
http://download.pomagalo.com/150191/obrazyt+na+slovoto+v+proglas+kym+evangelieto/?search=12710083&po=5

Мерси предварително! :)

LiSicHkAa
06-06-2009, 17:36
Здравейте, ще може ли тези теми:
http://download.http://www.teenproblem.net/school/69631/obrazyt+na+kiril+spored+prostrannoto+mu+jitie/?search=12709819&po=1
http://download.http://www.teenproblem.net/school/150191/obrazyt+na+slovoto+v+proglas+kym+evangelieto/?search=12710083&po=5

Мерси предварително! :)
http://4storing.com/7493ug/ab2a674e386412b337498ada9036bec9.html Ето :)

koliooo
06-06-2009, 21:03
Bлагодаря много!!! :)

sTiLLyt0
06-07-2009, 10:07
http://download.pomagalo.com/62027/izuchavani+hudojestveni+tekstove+v+8+klas/

ПЛС спешно е :lol: :lol:

html4eto
06-07-2009, 10:36
http://download.pomagalo.com/36747/neorganichni+polimeri/?po=2
http://download.pomagalo.com/54508/polimeri+doklad/?search=12719555&po=10

detelina101
06-07-2009, 11:36
Изучавани художествени текстове в 8 .клас
Сравнителен план

Алгоритъм
1.Писателят
2.Епохата
3.Смисъл на заглавието
4.Жанрови особености
5.Тема
6.Основна идея
7. Нравствен проблем
8.Конфликт
9.Герои
10.Сюжет и фабула
11.Композиция
Произведения

Дервишово семе
1.Николай Хайтов е виден български автор. По - голямата част от произведенията си той пише от възхищение пред красивото у човека.
2.Произведението е публикувано през 1967г. 3.От заглавието на това произведение разбираме, че в него се говори за рода и родовите ценности и повели.
4.Разказ
5.Дервишовия род
6.Да покаже важността на родовите повели и продължението на рода.
7.В “Дервишово семе” човекът няма право на избор. Родът определя неговата съдба и по този начин го обрича на една невъзможна любов.
8.В “Дервишово семе” конфликтът е между рода и човека.
9.Бабата и дядото - единствената им цел е да продължат рода.
Рамадан - жертва на родовите повели
Силвина – любимата на Рамадан
Руфат - отрицателният герой в разказа
10.Животът на Рамадан е предопределен от рода. Асан Дервишов намира съпруга на Рамадан, в която той се влюбва, но после я губи. Той чака дълги години да възвърне любимия си човек, но нарушаването на родовите закони го възпира.
11.Текстът се състои от четири части – детство, първа любов, раздяла, обреченият на страдание и напразни надежди живот.


Преди да се родя

1.Ивайло Петров е роден през 1923г. в село Бдинци. Родното му място дава отражение върху неговите произведения.
2.Произведението е написано през 1968г.
3.Животът на близките на героя преди да се роди
4.Разказ
5.Преобърнатите схващания на хората по онова време.
6.Основната идея на произведението е да се иронизират ценностите, които родът налага по онова време.
7.В “Преди да се родя” нравственият проблем е незачитане правото на избор на човека.
8.Конфликтът е между ценностите и повелите на рода и схващанията на човека.
9.Петър - нравствено изостанал
Бабата и Гочо Патладжана - не зачитат човешкото право на избор
Бера - избраницата за жена на Петър
10.Както при "Дервишово семе", така и тук животът на човека зависи от рода. Патладжана и дядото крадат погрешно момиче и после се налага да ги разменят за исканата девойка за Петър.
11.текстът е изграден от 5 части


Да се завърнеш

1.Димчо Дебелянов е поет, който представя човешките чувства и блянове по различен начин.
2.Произведението излиза през 1914г.
3.Разбира се желанието на автора - да се завърне.
4.Стихотворение
5.Носталгията по загубения роден дом и болката от това.
6.Основната идея е да се покаже бленувания дом по най - красив начин
7.Нравственият проблем е, че модерната душа напуска топлотата и уюта на родния дом.
8.Конфликтът е между сладките спомени и горчивата реалност.
9.Майката – олицетворение на ангел.
Лирическият герой – символ на модерната душа.
10.Текстът е едно описание на мечтите на Димчо Дебелянов.Започва с родния дом, продължава с майката и накрая отново се връща към дома.
11. Текстът е от 2 части – минало и настояще.


Тихият пролетен дъжд

1.Николай Лилиев играе голяма роля в развитието на българската литература. Едно от най - хубавите му поетични творения е “Тихият пролетен дъжд”.
2.
3.Заглавието насочва вниманието ни към природата.
4.Стихотворение
5.Природата оживява
6.Да покаже природата като живо същество
7
8
9.Дъждът - показан като живо същество
10.Текстът показва природата като нещо живо.
11.Частите на текста са три


Потомка

1.Елисавета Багряна написва “Потомка”, за да покаже колко е тежко да не познаваш корените си.
2.Стихотворението излиза през 1925г.
3.Показва, че става въпрос за рода.
4.Стихотворение
5.Родовата кръв
6.Да покаже силата на родовите ценности
7.Нравственият проблем в “Потомка” е този, че потомката не познава своите деди и прадеди
8.Конфликтът е между рода и потомката. Тя не знае нищо за родовата си кръв. Не знае от къде произхожда.
9.Потомката - търси своите корени
Бабата - може би свободолюбива, влюбена в “светъл хан”
10. Потомката не познава своя род. Тя търси снимки, портрети на своите деди, но няма такива. Тя започва да си представя какъв е нейният род.
11.Текстът е изграден от 3 части


Зимни вечери

1.Христо Смирненски пише най - добре сутрин и преумората у него се усеща силно и отдалеч, според думите на Александър Жендов.
2.”Зимни вечери” излиза през 1923г.
3.Заглавието показва, че става дума за студена, мрачна вечер и от това читателят се подготвя за нещо сериозно и важно.
4.Стихотворение
5.Страданието
6.Да покаже низините на живота.
7.Нравственият проблем в стихотворението е, че се изправят доброто стрещу злото
8. Конфликтът е между доброто и злото
9.Жената и децата - истрадали от живота и продължават да страдат.
Мъжът, бедността, мизерията - причината за това страдание.
10.В тъмна, мрачна нощ едно семейство, истрадало от живота, ограбено от съдбата страда отново. Главата на семейството отново е пиян и започва да прави неща, които причиняват тази болка и страдание на семейството.
11.Произведението е от 4 части.


Дамата с рентгеновите очи

1.С.Минков - поезията му минава от страшното и демоничното към ироничното.
2.Произведението излиза през 1934г.
3.Показва, че ще се говори за жена с рентгенов поглед, който прониква навсякъде, вижда дори и невидимото.
4.Сатиричен разказ
5.Човешката глупост
6.Да осмее глупостта на човека
7.Нравственият проблем е в човешките ценности
8.Конфликтът е между човека и ценностната му система.
9.Мими Тромпеева - глупава, не познава човешките ценности. Също както и Чезарио Галфоне.
10.Мими Тромпеева, недоволна от външния си вид, се подава на сладките думи на Чезарио Галфоне и пременя външния си жид. С новите си рентгенови очи тя може да види и невидимото. Избира си съпруг с малко мозък но здраво тяло, защото не познава човешките ценности.
11.Текстът е изграден от 5 части


Песен за човека

1.Никола Вапцаров има труден живот. Минава през много надежди и разочарования. Започва да пише отрано и произведенията му допринасят за развитието на българската литература.
2.Произведението излиза през 1940г.
3.Показва, че ще се говори за човека, за човешките качества.
4.Стихотворение.
5.Човека в новото време.
6.Да се разгледа човека в новото време от няколко гледни точки.
7.Доброто и злото.
8.Конфликтът е между лирическия Аз и дамата
9.Лирическият Аз - застъпва се за човека, докато дамата прави точно обратното.
10.Първо се показва най - лошата черта на човека, но след това той започва да става добър, извисява се до прекрасното.
11.Текстът се състои от три части


Крадецът на праскови

1.Емилиян Станев обича да се противопоставя на всичко, независимо дали е правилно или не, според думите на Стоян Каролев.
2.Появява се през 1936г.
3.Насочва ни към мисълта за човек, който ще краде праскови.
4.Разказ
5.Невъзможната любов.
6.Да покаже болката от невъзможната любов.
7.Правото на избор на човека - Елисавета се жени за полковника, за да спази принципите, внушени от родителите й.
8.Конфликтът е между свободата и щастието.
9.Елисавета - жената на полковника
Иво Обретенович - сръбски военопленник
Полковника - съпругът на Елисавета.
10.Елисавета, нещастно омъжена, намира своята голяма любов в лицето на Иво Обретенович. Но въпреки това тази любов остава неосъществена.
11. Текстът се състои от 7 части.


Нежната спирала

1. Йордан Радичков е допринесъл за развитието на българската литература, като издава множество книги, разказа, повест, романи, пътеписи.
2.
3.Разбираме, че ще се говори за живота
4.Разказ
5.Човекът срещу природата.
6.Да се покаже колко е неправилно човекът да воюва с природата.
7.Нравственият проблем е насилието
8. Конфликтът е между човека и природата
9.Човека - насилникът, налага шипковия храст
Природата - страда от насилието на човека
10.Няколко човека тръгват на лов и по пътя си започват да разрушават природата, като започнат от шипковия храст и стигнат до белия гълъб.
11.Текстът е от 4 части


Японският филм

1. Валери Петров пише за хората, човешките ценности, драмата в човешкия живот, но едни от най - хубавите му произведения са за любов.
2.
3.
4.Стихотворение
5.Невъзможният диалог
6.
7.
8.Конфликтът е между младите, които искат изкуството да е интересно, и хората, които правят изкуството.
9.Жената - полива острова.
10.Разказът се развива, заедно с филма
11.


Тавански спомен

1.Валери Петров - изключително интелигентен и възпитан човек. За него може да се каже, че винаги се е водил от основния принцип на хуманизма - отговорност и търпимост
2.
3.Разбира се за съдържанието на разказа. Спомен породен в някоя таванска стаичка.
4.Разказ
5.Раздялата и любовта вървят заедно
6.Да покаже че раздялата е част от любовта
7.Любовта
8.Конфликт между вълнуващото и скучното в любовта.
9.Лирическият герой - той си спомня за изгубената любов.
10.Лирическият герой намира старо палто на тавана и започва да си спомня за първата любов. Отначало любовта е силна, но по - късно те започват да си омръзват и любовта бавно угасва, докато накрая лир. Аз не се връща в реалността.
11.Текстът е изграден от 5 части.


Жена

1.Блага Димитрова е горда че е жена и за това написва произведението "Жена", за да накара всички останали жени да се почувстват горди от това.
2.
3.Заглавието е достатъчно, за да усетим, че става въпрос за духовните ценности и качествата на жената
4.Стихотворение
5.Отговорността на жените
6.Да възпее жените
7.
8.Води се конфликт между жената и трудния й живот
9.Жената - горда, че е жена
10.Блага Димитрова изтъква всички достойнства и отговорности на жената.
11. Текстът е от 2 части


В един есенен ден по шосето

1.Павел Вежинов завършва гимназия през 1938г., а започва да печата през 1932г.
2.
3.Случка в един есенен ден, която ще накара един човек да промени всичките си разбирания за живота.
4.Разказ
5.Ценният живот
6.Да покаже ценностите в живота.
7.Нравственият проблем е човешките ценности
8.Конфликтът е между пришалеца и човека
9.Човека - Не вярва на това, което става
Пришалеца - само наблюдател
10. Странна случка събира човека и пришалеца заедно и започва дълъг разговор за човешките ценности и другите извънземни цивилизации. Постепенно човекът променя мисленето си за земята и за човешките ценности.
11.Произведението е от 4 части.

Съставил : Мартин от 8.а клас

detelina101
06-07-2009, 11:37
Неорганични полимериВ редица области на техниката незаменими се явяват неорганичните полимери. Като стъклото керамиката слюдата синтетичните рубини и др.Изучаването на тези полимери даде възможност за синтез на нови техни разновидности за такива стратегически области на техниката като ракетостроенето електрониката и др където са необхадими материали които притежават висока топло и термоустойчивост, радиопрозрачност ерозийна и радиационна стабилност и др.Неорганичните полимери също биват хомоверижни и хетероверижни.По многобройни обаче са хетероверижните неорганични полимери.Те принадлежат към различни класове съединения каот най-многочислена група е групата на полимерните окиси, нитриди и карбиди, например Sio2 – кварц, карборунд – SiC, корунд – Al2O3, .
Неорганични стъкла – Стъкловидното състояние е присъщо на много вещества по – точно много вещества могат да се получат във вид на стъкло, като се започне от някои елементи и се стигне до многокомпонентни системи.Даже металите въпреки своята голяма склонност към кристализация при специални условия могат да се получат в стъкловидно състояние.Ясно изразена склонност към преохлаждане и преход в стъклообразно състояние обаче имат силикатите, боратите , фосфатите и някои други вещества.Стъклата са изградени от полисиликатни аниони с различен строеж.обикновенно техните тетраедри образуват неправилна пространствена мрежа в която са включеникатиони на K,Ca,Mg,и др метали.Присъствието в стъклата на различно построени с по голяма или по малка дължина на веригата аниони затруднява кристализацията на стъклата при бързото охлаждане на стопилката от която ще се получават.Експериментално е доказано и съществуването в стъклата на надмолекулни структури.
Кварцово стъкло – То има редица ценни свойства – то пропуска ултравиолетовите лъчи, има нисък коефицент на линейно разширение, висока химична и термична устойчивост висока температура на омекване , елктроизолационни свойства и др.Алкални окиси изходната смес за приготовлението му се стапя при по ниска t и полученото стъкло има по ниска t на омекване.Въвеждането в състава на стъклото на други окиси изменя свойствата на стъклата.Cao, MgO, BaO, PbO, Al2O3 подобряват химичната му устойчивост.Силикатните стъкла са устойчиви на действието на всички киселини с изключение на HF, но се атакуват от основи Те обаче са относително устойчиви на влага.Оптическите характеристики на стъклото също силно се вличчт от неговия състав.Например кварцовото стъкло и стопеният борен анхидрид пропускат ултравиолетовите лъчи, а прозрачното стъкло поглъща около 50% от тях.Стъкла поглъщащи инфрачервените лъчи съдържат значително количество FeO
Получаване и обрботка на стъклата – технологичната схема на стъклата включва най общо следните етапи:
- Стапяне на шихтата в специални пещи при температура около 1400 – 1500 С
- Обработване на стопилката по различни методи в зависимост от предназначението на стъклото
- Темпериране на формуваните изделия в специални темперни пещи, за да се отстранят получените при рязкото охлаждане в процеса на обработването им напрежения, влошаващи техните физико – химични свойства.
- Получените стъклени изделя могат да се подлагат на допълнителна механична I и химична обработка
Керамика – тя в включва всички неограничени, неметални материали, получени при спичане / без стапяне/ на прахообразни смеси. Тя представлява мнгофазна система, състояща се обикновено от кристална, стъкловидна и газообразна фаза. Първата обуславя високите механични показатели на керамиката – твърдост, износоустойчивост, якост на натиск, термоустойчивост и др., който са по-високи от тези на стъклата.Стъкловидната фаза, която свързва отделните кристали, намалява до известна степен якостните и термичните показатели, но подпомага формуването на изделието. Количеството на газообразната фаза зависи от степанта на спичането и също влияе върху физикохимичните характеристики на изделието.
Освен с високи якостни и термични показатели керамиката се характеризира още с много дорби диелектрични свойства. Особено важен в това отношение е фактът, че керамичните изделия не стареят, устойчиви са спряямо голям брой химични вечества и плесени спрямо радиация и т.н.
Технологичният път на изготвяне на керамичните изделия включва няколко операции – обработка на суровината и приготвяне на керамичните маси, пластично формуване на изделията, полусухо пресоване или отливане във форми, изсушаване и изпичане на изделията. Получаването на глазурата може да стане едновременно с иизпичането на изделието или чрез допълнителна топлинна обработка.
Класификация на керамичните изделия Тя може да се извърши в зависимост от най-различни критерии. В зависимост от облаастите, където се прилага, тя се разделя на строителна, огнеупорна,, битова и техническа. От своя страна техническата бива електро-, радио- и други видове керамика.
Керамичните материали биват още спечени и порести. Разделението се извършва на базата на тяхната плътност, която се определя от химичния и гранулометречния състав на изходните суровини и степента на изпичане на материала.
Технически порцеланКерамични ел елементи Техническият порцелан е най-масово изпозваният в електротехниката материал от традиционна керамика. Той има много добри електроизолационни свойства и отдавна се използува за напаравата на най- различни изолатори и собено за висико непрежение и открит монтаж.
Класическият състав на изходната суровина за получаване на порцелана с около 50 % глинесто вещество, 25% фелдшпат и 25 % кварц. След подлагане на необходимата термична обработка полученият порцелан съдържа две кристални фази - кварц и мулит / 3Аl 2O3 .2SiO2/, стъклообразна фаза и затворени пори.Съотношеннието между тях, а от там и свойствата на материала се определят от съства на сместа, дисперсностттта на компонентите и условията на спичане.
Специална керамика Повечето специални ивдове керамика представляват материали с плътна спечена поликристална структура, получена в резултат на твърдофазовотто спинчане. То протича достатъчно плътно, когато изходните маси са във вид на високодисперни праахове. Обикновено тези изделия се изпичат при по-високи температури ит другата керамика, тъй като изходните суровини са труднотопими.Освен това те са обикновено и непластични, поради което се налага да се използват пластифициранни добавки
Или специалниметоди на формуване.
При това кристалната фаза може да представлява саммият изходен материал. Такава керамика е обикновено на базата на чисти метални, огнеупорни окиси - AI2O3 /корунд/ , ZrO2, BeO, Th O2, UO2 и др. Тя се характеризира с подобрени диелектрични свойства висока топлоустойчивост и т.н. Така например най-висока температура на топене от всички окиси има Тh O2 /3250 0 С /.
Органични полимери. На тяхна основа се получават пласмаси, синтетични влакна, каучуци, лепила и др материали. Органичните полимери се характеризират с ниска плътност, много добри механични свойства, антифрикционни, електроизолационни и други показате
Полимеризация Полимеризацията е процес, при който макромолекулите на полимера се образуват чрез последователно присъединяване на молекулите на един или няколко мономера към нарастващ активен център
Структура на полимерните молекули Най характерно за полимерите е наличието в тях на дълги верижни макромолекули и съществената разлика в силата на химичната връзка по оста на веригата и между отделните вериги. Ето защо, за да се характеризира един полимер, нее достатъчно да се знае само типът на връзките в макромолекулите му. Необходимо е и да се познава междумолекулното взаимодействие. При това типичните свойства на полмерното състояние се реализират само тогава, когато силата на връзката по оста на веригата е много по-голяма от междумолекулното взаимодействие в полимера. Първата особеност при полимерите е новата предства за молекулна маса. При нискомолекулните вещества ММ е строго определенна постоянна величина, която характеризира индивидуалността на химичното съеддинение.
Високата, макар и нееднородна ММ е причина за друго твърде специфично свойство на полимерите – възможността да преминават и съществуват в газообразно състояние.
Втората особеност на полимерното състояние е изключителната подвижност / гъвкавост/ на полмерните макромолекули при механични, топлинни и други въздействия. Това отнасяне на полимерите се обяснява с голямата дължина на молекулната им верига / десетки хиляди пъти по-голяма от напречното й сечение/.
Реално полимерните макромолекули са обкръжени от съседни макромолекули, т. Е. Те се намират в кондензирана фаза. Поради това освен взаимодействвието на атомите в една и съща молекула налице е и взаимодействието между атомите от различни молекули.Високата им елестичност се дължи не сомо на голямата дължина на маакромолекулите, но и на изключителната им гъвкавост.
Друга характерна особеност на полимерното състояние е разликата в степента на подреденост на полимерните макромолекули в кондензиранат фаза и на молекулите на нискомолекулните вещества.
В разтвор или стопилка първите винаги по-подредени от съответните нискомолекулни течности. Това се дължи на силната валентна връзка по оста на веригите, която не позволява отделните им части да се разполагат в безпорядък, харатерен за простите течности.
Следващата принципна особеност на полимерните системи, тясна свързана с гъвкавостта на макромолекулите им, наличието в тях на две структур ни единици – верижна макромолекула и звено /сегмент/ - отделнаа характерна група атоми, част от цялата верига. Тези елементи в редица случаи се проявяват незевисимо един от друг.
Такава двузначност на структурата е характерна само за полимерите и е заложен в самата структура на техните макромолекули.
Важна особеност на полимерите зависимостта наа свойствата им от геометричната форма и асоциацията на макромолекулите в т. Нар надмолекулни структури.
Електорохимични процеси. - Химичните процеси, които се съпровождат с възникване на електрическа енергия или се предизвикват от нея, нсе наричат електрохимични. По същество те са окси-редукционни процеси – свъързани с преход на електрони, като самопроизовлно портичащите окси- редукциони процеси при определени условия могат да създават електрическа енергия , а прилагането на електрическа енергия можое да предизвика протичането на окси- редукционни процеси.
Електроден потенциал – Илектродния потенциал представлява потенциалният скок, който възниква стопнтанно на повърхността на метала, когато той се намира в съприкосновение с електролит.
Теория на електродния потенциал – Теорията на електродния потенциал е свързана с така наречената осмотична теория на Н ЕРНСТ. Според нея при потапяне на метал в негова сол се осъществява обмен найони между метала и разтвора поради така наречения от него разтворен натиск на метала РИ осмотичното налягане на разтвора П .Тъй като те действуват в противоположно направление в зависимост от техното съотношение се извършва преминаване на йони от метала към разтвора или обратно на йони на солта към метала.Кат превърженика на физичната теория на раазтварянето НЕРНСТ елеменира сложните взаимодействия между йоните на метала и тези на разтворителя и не може да обясни причините, пораждащи електродния потенциал. Те са разясннени с допълненнията и развитието на теорията от руските и съветскитте учени.Потенциаланата разлика, която отговаря на раавновесното състояние на метал – разтвор на негова сол / на собствени йони на метала/ се нарича равновесен елекроден потенциал.
Закони на Фарадей – Тези закони отразяват количествената страна на електрохимичните процеси.Въз основа на тях се провеждат изчисленията свързани с електрохимичните системи.
1 закон – според него във всяка електрохимична системамасовото количество на окисленото на анода или редуцираното на катода вещество е пропорционално на количеството електричество преминало през системата. m=kQ=kJt
2 закон – гласи че при преминаването през различни електролити на еднакво количество електричество масите на реагиралите на елктродите вещества(m)са пропорционални на техните еквивалентни маси(Е): m1/E1=m2/E2=…=const от закона следва че за превръщане на един грам еквивалент от кое да е вещество се изисква едно и също количество електриество, наречено число на Фарадей.Интересен е фактът че на тези закони се базира най- точният метод за измерване на количеството електричество, преминало през веригата.То се извършва чрез определяне на масата на веществото, отделило се на електродите при провеждане на електролизен процес при определени условия.
Поляризация – В обратимите галванични елементи процесите протичат безкрайно бавно в отсъствие на ток.Само при тези условия могат да бъдат определени равновесните потенциали на електродите.При протичане на ток обаче в реален електрохимичен елемент тези потенциали се изменят.В резултат на това електродвижещото напрежение на работещ галваничен елемент е винаги по- малко от това, което отговаря на разликата от равновесните потенциали. Явленнието е познато пода наименование поляризация- отклонение на потенциала на електрода от неговото равновесно значение. С този термин се означава и големината на изменение на потенциала ∆φ=φi-φp поляризация която протича на анода се нарича анодна, а на катода катодна.
Концентрационна поляризация – е свързана с по- бавното протичане на първия и третия етап. Тя се предизвиква от промяната на концентрацията на участващите в електрохимичните процеси йони при елекродниня слой при протичане на тока.
Електрохимична поляризация се дължи на забавеното протичане на стадия на електрохимичната реакция.Тя е свързан с необходимостта от коренно преустройство на участващите частици и най-често се обуславя от забавеното преминаване на електроди през граничната повърхност електрод – електролит.
Електролиза Чрез нея се извършва превръщане на електрическата енергия в химична. Тя представлява съвкупност от процеси протичащи върху електродите при пропускане на електрически ток от външен източник през разтвор или стопилка на електролит. За осъществяването на електролизата е необходима електролизна клетка, в която два електрода са потопен в електролит. Под влияние на приложеното електрично поле йоните на разтвора или стопилката придобиват орентирано движение, като положителните йони се отправят към катода, а отрицателните към анода. На катода, който е включен към отрицателния полюс на източника на ток се извършва приемане на електроди – електрохимическа редукция. Винаги на катода протича процеса редукция , а на анода окисление.
Електродни реацции При разглеждане механизма на електролизата във водни разтвори във развора се намират йони и на водата - Н+, ОН - , освен това най- често в електролита се садържат и някой други йони. Това определя възможността за протичане на няколко електродни реакции. Какъв вид електрохимични реакиции ще протекат и в каква последователност зависи от стойносттите на отделните потенциали на йоните. От няколко възможни процеса ще протече този за осъществяването на който е необходима най-малко енергия.
Последователност на протичане на анодните процеси. Обратно на процесите на катода върху анода предимно протичат електродните реакции с най- отрицателен потенциал.Анодът е мощен окислител и на него могат да се окисляват самият метал от който е изработен анодът, анииони намиращи се в разтгвора или недисоциирани молекули способни да се окислят. Характерът на извършващите се процеси зависи до голяма степен от материал на анода.
Химични източници на електирческа енергия. Така се наричат устройствата превръщащи пряко химичната енергия в електрическа. За осъществяване на такова превръщане е необходимо протичащите химични процеси свързани с преход на електрони да бъдат разделени пространствено и електроните да се движат чрез външна верига. Винаги когато съществува проводяща връзка между две места с различен електронен потенциал в средата на електролит възниква движение на електрони т. е. електрически ток. В зависимост от това дали химичните реакции на които се базират химичните източници на електрическа енергия протичат обратимо или необратимо. Те се разделят на първични елементи и вторични елементи или акумулатори.
Първичните източници за който се използва наименованието галаванични елементи имат еднократно действие –могат да се изполазват докато се изразходват веществата, чието химично взаимодействие осигурява получаване на електричество.
Акумулаторите се отличават с многократна употреба, поради което като такива могат да се използват само химични източници на електрическа енергия, основните процеси на които могат да протичат обратимо. Процесът на изразходване на химично аактивните веещества в галваничните елементи и акумулатори с цел да се получи електрически ток се нарича изпразване. Обратния процес възможен само при акумулаторите ,при който става възстановяване на изразходваните въщества се нарича зареждане или пълнене.
Галванични елементи. Всяка окси- редукционна реакция ако са спазени определени условия, може да се използва за получаване на ел енергия. Изборът на материалите на катода, анода и електролита обаче трябва да се диктува от икономическа целесъобразност и възможност да се черпи максимален ток. Основното приемущество на галваничните елементи е тяхната портативност. Обикновенно се използват във вид на бетерии от няколко елемента свързани последователно.
Мангано цинков елемент- Използва се като източник за електроснабдяване на различни измерителни прибори- фенери, съор. За свързка и др. Може да се осъществи в няколко варианта . Най използваният е тъй наречения сух елемент. Неговият електролит е във вид на влажна паста. Тя съдържа NH4CL , вода , като за получаване на пастообразна консистенция и се прибавят инертни пълнители например диатомит.Анодът представлява цинков цилиндър в който е поставена пастата. В центъра на цилиндара се намира катодът, който е изработен от смес от въглен и манганов диокис.Тъй като конструктивно елементът е оформен така, че да не се отделят никакви газове по време на работа той се явява много добър деполяризатор. Върху електродите протичат реакциите на анода Zn-2e-=Zn2+ на катода 2NH 4 ++ 2MnO2 +2e- = Mn2O3+2NH3+H2O
Акумулатори – Представляват също галванични елементи с тази особеност че те могат да възтановяват своето първоначално състояние. За да се осъществяват процесите които водят до възтановяване е необходимо върху електродите да се проложи външно електродвижещо напрежение. Под негово действие акумулаторът ще работи като електролизна клетка. По този начин енергията на външния източник се превръща ав химична енергия на възстановените вещества. В този вид тя се натрупва /акумулира/ в акумулатора и от тук произлиза неговото име. Използват се главно два типа – киселнни / оловни/ и алкални / желязно-никелови/ акумулатори.
Оловно акумулаторна батерия – Тя се използва като източник на ток за стартерите ДВГ, аварийно осветление и др. Състои се от няколко последователно свързани галванични елемента. Техните електроди представляват решетъчни пластини от оловна сплав. Клетките на полвината от тях са запълнени с олово, на другата полвнина с оловен диокис. В химичните реакции които протичат при работа на акумулатора оловото играе роля на редуктор, а PbO2 на окислител.Като електролит се използва 30-38% сярна киселина с относителна плътност 1.25 -1.29 . При работа на акумулатора протичат следните процеси на анода.Pb -2 e - +SO2-4 = Pb SO 4 на катода Pb O2 + SO2-4
+ 4H ++ 2e- = PbSO4 + 2H2O
Алкаални акумолатори Най- разпространенти от тях са желязно-никеловите и кадмиево никеловите. Електролитът при тях представлява 23 % разтвор на КОН Към елекролита се прибавя в малки количества литиев хидроокис за подобряване зарядната хараактеристика на акумолатора. Обратимата реакция на която се базира неговото действие е следната Fe+2Ni O (OH) +2H2OFe (OH) 2+ 2Ni(OH)2
Този вид акумулатори мат по-малако електродвижещо напрежение около 1.4 V в заредено състояние, и по висока цена но могаат да бъдат херметизирани, имат по-малки размери, по устойчиви са на механични и топлинни въздействия. Алкални акумулатори, които претежават най-голяма относителна енергия за единица маса и обем в сревнение с известните акумулатори са сребърно-цинковите. Едно от най- важните предимства на този тип акумулатори е че при малки размери позволяват да се получи за кратко време значителен ток. Те имат също висока потенциална раазлика, която малко се изменя в процеса на разреждане, нисък ток на саморазряда. Работата им се основава на следната окислителна рукционна реакция Ag2O+Zn+H2O 2Ag+ Zn (OH)2
Корозия – се нарича процесът на разрушаване на металите или сплавите при тяхното химично елктрохимично или биохимично взаимодействие с околната среда.Корозията представлява окислително редукционен процес който се извършва самопроизволно, тъй като води до снижение на свободната енергия на веществата, т. е. към получаване на термодинамично по – устойчиви в сравнение и с изходния метал съединения.Корозията е процес противопшоложен на металургичните процеси който не се съпровожда с никакви енергийни загуби.При това колкото по- голяма е изразходваната за получаване на метала енергия, толкова по-голям е стремежът на метала да премине в първоначалното си състояние под формата на химично съединение.Този процес е същноста на корозията.Ето защо корозионно най- устойчиви са благородните метали, които се намират в природата в свободно състояние.Корозията започва от повърхността на метала но по нататък може да се развие по различен начин.В зависимост от характера на разрушението корозията бива обща или непркъсната и местна или локална.От своя страна, общата бива равномерна или неравномерна , а местната има редица разновидности – например корозия на петна, точкова корозия, язвена, междукристална, вътрешнокристална и др.Според механизма на протичащия корозинен процес се различават два основни вида корозия – химична и електрохимична.Биохимична а корозия в чист вид се среща рядко.
Химична корозия – този вид корозия представлява взаимодействие на металната повърхност с обкръжаващата среда, протичащобза сметка на хетерогенна реакция.При нея окислението се извършва в резултатна обмен на електрони непосредствено между метала и компонент от корозионната среда.Протичащите при това взаимодействие процеси не се съпровождат с електрохимични явления.В среда на сух въздух този тип корозия се свежда преди всичко до окисление на металите от въздуха по реакцията nM+m/2O2=MenOm+
Електрохимична корозия – Този тип корозия обхваща всички корозионни процеси, в основата на които лежат електрохимични явления.Такива са процесите на взаимодействие на металите с водни разтвори или стопилки на електролити или с някои органични електропроводими среди.Това е най-разпространената корозия, защото в естествени условия на работа на металите и металните конструкции и съоръжения в атмосферата във водат, в земята, в съприкосновение с голям брой р/ри в химичната промишленост и др.те обикновенно са вконтакт с някакъв електролит.При това протичащите корозионни процеси имат електрохимичен характер тъй като наличието на електропроводяща среда предизвиква появата в системата метал – обкръжаваща среда на галванични елементи и свързаното с тях протичане на електрически ток.
Фактори влияещи в/у електрохимичната корозия:
- вътрешни фактори – това са факторите обусловени от физикохимичната природа на метала или сплавата, структурата им, начина на механичната им обработка.От тях най-важните са:
- място на метала в ел.химичния ред на напрежение на металите – разположението на метала в този ред характеризира тяхната термодинамична неустойчивост.Алкалните и алкалоземните метали най- леко преминават в йонно състояние , а благородните метали са най-малко податливи на корозия
- разположение на метала в период. Система – строежът на атома и по точно неговата електронна конфигурация, въз основа на която са подредени металите в ПС също невинаги позволява да се охарактеризира еднозначно корозионната устойчивост на металите.Все пак обаче съществуват доста определени закономерности на разположението в таблицата на повече или по-малко устойчиви метали.Корозионно най-неустойчиви се намирет в главните подгрупи на I и II група- алкалните и алкалоземните метали.Металите от първата вторична група са устойчиви метали, а от втората вторична са по-устойчиви в сравнение с втората главна група.
Механични причини.
Те са свързани с въздействие върху метала на механични усилия. Въпреки че според своя произход могат да се причислят към външните фактори, те се разглеждат тук, тъй като се проявяват чрез влиянието на породените от тях вътрешни напрежения и деформации в метала. Последните възникват в резултат на термообработка, пластична деформация, приложени постоянни или променливи натоварвания, ерозонно и кавитационно въздействие и други.
Така наречената корозия под напрежение – корозионно механично разрушаване на метала, като правило е местна корозия, която атакува преди всичко механично най – натоварените части. Корозионната умора се проявява при съчетание на агресивно действие на средата с периодични или знакопроменливи напрежения в металите.
Външни фактори.
Те са свързани с особеностите на корозионната среда – състав, температура, скорост на движение, външна поляризация и други.
Влияние на присъствието и концентрацията на соли в разтвора и на твърдостта на водата.
Тяхното влияние се проявява преди всичко чрез общото увеличаване електропроводимостта на средата. /чрез което се увеличава силата на протичащия ток, а от тук и скоростта на корозията/.
Влиянние на температурното поле – Влиянието на този фактор е много сложно и разнопосочно, тъй като то се проявява едновременно върху много процеси, някои от които имат физичен характер, като напрример електропроводимостта на разтвора, неговата конвекция, дифузия и др.
Класификация на методите за защита от корозия
Методите за защита се основават на целенасочено въздействие, водещо до пълно или частично намаляване на активността на факторите, които определят протичането на корозионния процес.
Въздействието върху металите обхваща няколко метода. Чрез един от тях се влияе върху устойчивостта на метала посредством легирането му със специални добавки, като се подпомага образуването върху него на защитни филми . Втората група методи се състоят в нанасяне върху метала на различни метални или неметални /неорганични или органични/ покрития, които го изолират от околната среда,или в поллучаване върху повърхността на метала по изкуствен път слоеве – химични съединения, притежаващи защитни свойства. Тази група методи има най-широко разпространение.Презенкат какъв тип корозионна защита трябва да се осъществи в даден конкретен случай трябва да се извърши, като се отчетат много фаактори: природата на метала, средата в к оято ще се работиили ще се съхраннява тойа, формите и размерите на конструкцията, нейнното предназначение и значеннието на последствията от корозията й, възможност за замяна на кородирали участъци. В крайна сметка при вземане на правилно решение меродавни трябва да ббъдат съображенията от икономически характер.
Подготовка на металната повърхност преди нанасяне на покритието. Състоянието на металната повръхност е свързано преди всичко с нейното щателно очистване от обгар , ръжда, кондензирали водни пари, други окиси, някой соли.Почистването на металната повърхност може да се осъществи по различни методи – механичен, термичен, химичен и електрохимичен. При нанасяне на галванични покрития се използват главно химичните и електрохимичните методи, а при лакобояджийските основни методи за предварителна подготовка на поръхността са механичните.
Механична обработка. Този Вид обработка на повърхносатта се състои в отстраняване по механичен път на тънък повърхностен слой от метала с неравности в него продукти на корозия, некачествено покритие, остатъци от леарска пръст и др. Използват се пясъкоструйна и хидроабразивна обработка, крейцване, шлайфане полиране и др.
Термична обработка. Състои се в нагряване на почистваното изделие в пламъка на газова горела, при което изгарят органичните здамърсявания.Обгарът или ръждата при това се спичат и по лесно се откъртват.
Химична и електрохимична обрабоотка. По химичен или електрохимичен път могат да се проведата операциите на обесмасляване ,байцване и декапиране на металната повърхност. Полирането освен маханично може да се проведе и елекрохимично.
Обезмасляване то цели отстраняване от металната повърхност на резстителните, животинските и менералните масала, гресове, полеровъчни пасти и др.Те биват осапунявани и неосупуняеми.Към първите принадлежат маслата от естествен произход, към вторите минералните масла получени при преработка на нефта. Химичното обезмасляване може да се проведе както в алкални среди така и органични разтворители.Обезмасляван то в алкални среди се прилага преди операциите на байцване или фосфатиране и пред нанасяне на грундови покрития. То се основава на осавуннването на разтителните и животинските маазнини и еммулгиране на минералните масла с помоща на основа. Обезмасляването с органични разтворители най-често се използува като предварителна операция преди прилагане на другите методи за обезмасляване.
Байцване То представлява отделяне на оокисите или други продукти на корозията от металната повърхност по химичен или електрохимичен начин. Химичното байцване се извършва с определени разтвори. Те се избират, като се отчита природата на метала. Черните матели най-често се байцват във водни разтвори на сярна и солна киселина .Най- често се използва сярната киселина,тъй-като тя е най-евтина.
Декапиране.То предствалява допълнително проведено в течение само на няколко секунди байцване на изделията като заключителна операция непосредствено преди нанасяне на покритието. С него се цели отстраняването на тънките пасивиращи окиси, получени върху металната повърхност през време на подготовката й и нейното активиране.Обикновенно се провежда в разредени разтвори на киселини.
Видове метални покрития според механизма на защитното им действие Според механизма на защитното си действие металните покрития биват анодни и катодни. Видът им се определя от това дали електродният им потенциал е по положителен или по отрицателен в сравнение с този на защитавания метал.
Най- ефективното покритие за черни метали по отношение на корозията е цинкът. Тъй като раозликата в електродните потенциали на кадмия и желязото е по-малка от тази на цинка и желязото и цената на цинка е по-ниска, при обикновенни условия на експлоатация винаги се предпочита цинковото покритие.То има отлична електрохимична защитна функция по отношение на черните метали.
Покритието от хром е катодно по отношение на черните метали. Хромът е ективен метал и леко се окислява на въздуха. Пасивиращия окислен слой върху хрома измества неговия електроден потенциал към по-положителни стойност от тези на желязото. Недостатък на хромовото покритие е неговата значителна порьозност и неравномерното разпределение на порите по металната повърхност. Поради това за да може да осъществява антикорозионна защита хромовото покритие се нанася в комбинация с медно-никелово или никелово покритие
.Кадмият се употребява като покритие в случаите когато е необходимо металът да се защитава от непосредственото въздействие на силно агресивна среда, тъй като той е химично по-устойчив от цинка.Освен това той се употребява още за предпазване на изделия с вътрешни напрежения подложени на закаляване. Крехкостта на кадмираните изделия е по-малка от тази на поцинкованите. Използва се и за кадмиране на различни свързващи елементи, защото е мек метал и създава условие за добра херметичност в конструкциите.
Оксидиране на металите Е процес при който на повърхността на металите се създава изкуствено окисно покриттие. Това покритие има по-високо азащитно действие от естествено полученото поради по- голямата си дебелина равномерност и плътност. Оксидирането се постига чрез провеждането на съответна електрохимична, химична и рядко термохимична обработка. Промишлено приложение са получили методите на химично и електрохимично оксидиране на черни и цветни метали.
Фосфатиране Това е процес на създаден върху повърхността на металното изделие покритие от трудно разтворими фосфати на някой метали – най- често на желязото, мангана и цинка. Той се извършва чрез обработка на детайла при нагряване или на студено в електролити,които съдържат разатворимите двукисели фосфати на тези метали и разредена фосфорна киселина.
Обща характеристика на филмообазуващите покрития Този род покрития най-често се осъществяват чрез нанасяне върху металната повърхност на метериали на основата на естествени и синтетични смоли,растителни масла и др. Тези материали имат способност да образуват тънък, плътен филм върху повърхността на която са нанесени. Този филм се характеризира с равномерност, еластичност, непроницаемост за газове и течности, с добра адхезия към основния метал. Неговото защитво действие се дължи от една страна на механично изолиране на металната повърхност от корозионно действащата среда а от друга на инхибиторното действие спрямо коризията на някои вещества, садържащи се в него, които химично или електрохимично защитават метала.Обикновено върху старателно почистената метална повърхност отначало се нанася грунд след това промеждутъчен слой и накрая покривен слой, всеки с определен състав и предназначение. Защита чрез филообазуващите вещества е един от най- разпространенните методи за борба с корозията. Това се обуславя от сравнително ниската им себестойност, леко осъществяване на технологията на нанасянето им, тяхната универсалност, възможността за леко и бързо възтановяване на нарушеното покритие. Основен техен недостатък е намаляващата ефективност с течение на времето а от тук и относително краткия срок на използването им. Освен това повечето от използваните разтровители са токсични, качествата на покритието зависят от метеоролигческите условия.
Въздействие върху корозионната среда Същността на метода се свежда до обработка на корозионната среда за намаляване на нейната агресивност по отношение на метала. Това се постига или чрез отстраняване на агресивните компоненти в средата , или чрез въвеждане в нея на нови вещества които забавят скоростта на корозия. Тези вещества добавки се наричат инхибитори на корозията.
Електромеханична защита. Това е един лесно изпълним много ефективен метод за защита от корозия, които може да се приложи в сллучаите когато агресивната среда има сравнително добра електропроводимост. Тя широко се прилага и като допълнително средство за защита в съчетание например с изолационни покрития върху металите. Най-често тя се състои в прилагане отвън на потенциал по отрицателен от този на метала, които корозира. В съответствиве с механизма на десйтвие на електромеханичаната корозия при това цялата метална защитавана повърхност се превръща в катод и теоретично корозията се прекратява.
Прилагане на въшно напрежение. Същността на този метод се състои във включване на защитаваното изделие или съоръжение към отрицателния полюс на външен източник на постояне ток. Токът преминаващ от този заземител към защитавания обект намалява неговия потенциал и го превръща в катод, което в крайна сметка води до прекратяване в него на корозионните просеци.Анодът в процеса на защита активно се разрушава и периодически трябва да се възстановява.
Протекторна защита Този тип защита по принципа на действието си представлява една разновидност на катодната защита, осъществена без използването на външен източник на ел ток. Този метод се прилага когато е затруднено получаването на енергия отвън и при сравнително неголеми анодни потенциални на защитавания обект. Протекторната защита се използва за защита на подземни конструкции от черни метали, особенно за тръбопроводи и кабели.Трябва да се има предвид обаче, че обикновено зоната на протекторната защита по продължение на кабела при тръбата е ограничена в порядъка на няколко десетки метра.
Други методи за електрохимична защита По рядко се прилага анодната защита, при която защитаваният метал се свързва с положителния полюс на източника на ток следствие ,което той анодно се поляризира. Тя може да се приложи само за метали които са склоннни да се пасивират в агресивна среда при условие, че тази среда не съдържа хлорни йони, които разрушават пасивиращите покрития.
Физикохимични процеси в технологиите за изготвяне на печатните платки.
• Печатна платка – изолационен материал, изрязан по дадени размери, съдържащ необходимите отвори и най-малко едно проводящо изображение.
КласификацияМогат да се разделят на:
• Според вида на подложката:
- Твърди;
- Гъвкави;
• Според броя на слоевете:
- еднослойни (едностранни);
- двуслойни (двустранни);
- многослойни;
• Перспективи
- гъвкави многослойни многослойни, керамични
Методи за изработванеДва основни метода:
- субстрактивен (метод на химичното разяждане) – състои се в избирателно отнемане на определени участъци от метално фолио от предварително фолирана подложка;
- адитивен (метод с химично или електрохимично отлагане) – избирателно метализиране на схемата върху нефолирана подложка;
Субстрактивен методНай-масово използваният:
- материал – едностранно или двустранно фолиран диелектрик;
- върху него със защитна смес се нанася изображението на проводящата схема, с последващо отстраняване на незащитените участъци от метално фолио чрез химично разяждане (ецване).
• Изпълнява се в два варианта в зависимост от това дали изображението се нанася негативно или позитивно:
- негативен;
- позитивен;
• Нанасянето на изображението става чрез ситов печат, фотопечат, офсетов печат и др.
• Основни операции на технологичният процес:


Позитивен

1. фолиран диелектрик
2. нанасяне на защитен резист
3. разяждане
4. почистване на резиста
5. пробиване на отвори
6. нанасяне на защитна маска и маркировка
7. нанасяне на защитна маска и маркировка



Негативен

1. фолиран диелектрик
2. нанасяне на защитен разист
3. нанасяне на метален разист
4. почистване на защитният резист
5. разяждане
6. пробиване на отвори
7. нанасяне на защитна маска и маркировкаа

 позитивен вариант:
- върху заготовката се нанася позитивно изображение със защитен резист; след разяждането на незащитените участъци от фолиото и отстраняването на защитният разист проводящата схема върху платката се покрива със защитна маска или разтопен припой.
- Маската е селективно нанесено защитно покритие, което изолира местата, върху които не трябва да се нанася припой; пречи на образуването на къси съединения при спояването и защитава платката от климатични и механични въздействия.
 Негативен вариант:със защитен резист се нанася негативно изображение на схемата; върху незащитените места, представляващи печатните проводници се нанасят метални покрития, служещи за защита на схемата при разяждането
• Варианти на субстрактивния метод с ограничено приложение:
- щанцуване – чрез горещо щанцуване на фолираната заготовка;
- пренасяне на схемата – схемата се получава върху временен носител (подложка) и след разяждане се пренася чрез притискане към истинската подложка с нанесен предварително адхезив.
- “тентип - процес” – цялата подложка с пробити вече отвори се метализира химично и електрохимично, със сух резист се нанася изображението така, че отворите да са покрити и да са защитени от следващото разяждане. След него фоторезиста се сваля и изображението се покрива с разтопен припой (с голяма точност!).
- изработване с предварително метализирани отвори;
- с пробиване на отвори след лаково покритие;
• Предимства на субстрактивния метод:
- добра адхезия на схемата с подложката;
- голяма точност и разделителна способност;
- възможност за автоматизиране на технологичните процеси;
- икономичност на процесите в производството;
• Недостатъци:
- необходимост от фолиран диелектрик с висококачествено медно фолио;
- големи загуби на Cu при разяждането (понякога над 50%);
- необходимост от регенерация на Cu и очистване на отпадните води;
- въздействие на химичен реагент при разяждане върху подложката;
- други;
2. Адитивен метод
• Състои се в отлагане на токопроводящо покритие върху нефолиран диелектрик на местата, където трябва да се намират печатните проводници, контактните площадки около изводите и изводните контакти.
• Изпълнява се в различни варианти:
- с отлагане на химично покритие – отлага се по химичен път дебел слой Cu върху нефолирана подложка (висококачествени платки, но скоростта на отлагане е ниска, което увеличава цената).
- Полуадитивен вариант – съчетава химично отлагане на тънък слой мед и допълнително избирателно електрохимично усилване на покритието на определени участъци. Излишната тънка мед се разяжда (значително ускорява процеса, но между химичната и електрохимичната мед се образува слой; покритието е неравномерно по дебелина).
- с използване на активирани диелектрици – подложката е предварително активирана за химично помедяване;
- други: с вградени конструктивни детайли; с използване на метални подложки; с фотоселективна метализация; с нанасяне на токопроводящи пасти; с вакуумно отлагане; с плазмено-дъгова метализация;
- : Разликите между отделните варианти се състоят най-вече в начина на отлагане на медното покритие!
- Материали за изработване на печатни платки.
• Основни – фолиран и нефолиран диелектрик;
• Спомагателни – всички останали;
1. За подложка:
• Слоести композиционни материали на базата на синтетични смоли (ФФС, ЕС, МФС, полиамиди и др.). Пълнители могат да бъдат: стъклени тъкани и влакна, хартия и др.
• Други основни материали:
- термопласти (полиамиди, полиетилентерефталат, полиетилен)
• Изисквания към материалите за подложка:
- електрични свойства (определена стойност на повърхностно и специфично обемно съпротивление, диелектрични загуби, диелектрична проницаемост, електрична якост и др.)
- механични свойства (адхезия с медният слой; високи якост на натиск, удар, опън, огъване; модул на еластичност)
- термоустойчивост;
- химична устойчивост;
- климатична устойчивост (влага, студ и др.)
• Изборът на материалите се прави в зависимост от предназначението на платката!
2. Метални фолиа:
• Използва се предимно медно фолио, изработено чрез валцуване или чрез електрохимично отлагане. Валцуваните фолиа губят значението си поради опасност от прегаряне в процеса на формоване и съдържание на примеси от други метали.
Процеси при производството на печатни платки по субтрактивният метод
Предварителна подготовка (Механична обработка)
1.1 . Нарязване на заготовки:
• С ролкови ножици, гилотинни ножици, циркуляри.
• Основно изискване – да не предизвиква разслояване на заготовката;
• При серийно производство се използва щанцуване.
1.2 . Кантоване, снемане на фаска, фрезоване.
• С тези операции се оформят контурите на платките.
1.3 . Пробиване на отвори:
• Процес, към който се предявяват най-високи изисквания при механично пробиване.
• Пробиват се отворите, предвидени за метализация;
• Използват се високооборотни пробивни машини (20000 – 100000 min-1).
• Основно изискване към пробивните машини: да не предизвикват затапяне на смолата и замърсяване на отворите; да не оставят “мустачки” от стъкловлакна – това пречи на метализацията на отворите.
1.4 . Съвременни методи за механична обработка на платките:
• Нарязване с водна струя;
• Лазерно нарязване;
• Пробиване с лазерен лъч;
Предварителна подготовка на подложките
• Включва химични, механични и комбинирани методи за почистване от замърсяванията.
• Замърсители:
- физични – прах, влакна, абразивни частици;
- химични – оксиди, сулфиди, хромати и други остатъци от електрохимични обработки;
- органични – масла, восъци, смоли, лакове;
- газови – адсорбционни газове, образувани летливи съединения;
1.5 . Механично почистване
• Отстраняват се оксидни филми, нагари, продукти от корозия; извършва се чрез природни или синтетични абразивни материали (корунд, електрокорунд, пемза и др.)
• Разновидности на обработката:
- с абразивен прах;
- с еластични абразивни материали;
- с метални четки;
- . Химично почистване
Отстраняване на замърсителя чрез обработка с киселини, основи, разтворители и др.
Включва:
• обезмасляване – електрохимично, с органични разтворители, в алкални разтвори, с ултразвук;
• Байцване – посредством химична обработка, при която се изменят структурата и физикохимичните свойства на подложката (увеличават се полярните групи, появяват се микрограпавини).
• Декапиране – доизчистват се оксидните, сулфитните и други онечиствания; използват се разтвори на H2SO4 и HCl киселина;
• Неутрализация – извършва се след всеки етап на обработка, използва се с обикновена, дестилирана или дейонизирана вода.
• Сушене – най-често в сушилни с неутрална атмосфера;
• Напоследък – почистване с плазма (избягват се агресивните разтвори).
Нанасяне на изображението
1.6 . Физикохимични основи на фотолитографията
1.6.1 Литография
• Литография – създаване на определена рисунка (топология на радиоелектронната схема) върху повърхността на полупроводникова, диелектрична или метална подложка.
• Механизъм: върху повърхността на подложката се нанася тънък слой защитен материал резист, чувствителен към определено лъчение и едновременно с това устойчив на агресивни химични средства. Рисунката на схемата се нанася чрез шаблон, посредством облъчване с определено лъчение, или се изписва чрез остро-фокусиран лъч. При последващата химична обработка изображението се проявява, осветените или неосветените (в зависимост от вида на шаблона и резиста) участъци от резиста се отстраняват и се получава релефното изображение.
• В зависимост от естеството на използваното лъчение литографията може да бъде:
- фотолитография;
- рентгенова;
- електронно-лъчева;
- йонно-лъчева.
- Фотолитография
Проявяването на изображението се извършва чрез облъчване с “актинично” лъчение – лъчение, действащо на резистите така, че да протекат процеси, променящи разтворимостта на облъчените участъци на резиста. Актинично за фотолитографията е излъчването в близката ултравиолетова област (340 – 430 nm) от спектъра на електромагнитните вълни.
Фоторезистите са вещества, чувствителни към тази светлина. Изискванията към тях са да притежават:
• висока чувствителност към светлината;
• добра разделителна способност;
• еднородност, липса на пори;
• стабилност във времето;
• добра адхезия към подложката;
• точност и рязкост на изображението;
• устойчивост на химични и топлинни въздействия;
• достъпност, надеждност, безопасност;
Фоторезистите се делят на:
- негативни – при експонирането откритите участъци полимеризират и стават неразтворими. Закритите от рисунката на шаблона се отстраняват при проявяване на изображението;
- позитивни – при експонирането откритите участъци стават разтворими и се отстраняват при проявяване на изображението;
Основни характеристики на фоторезистите са:
- светлочувствителност – величина, обратнопропорционална на количеството актинична светлинна енергия, предизвикваща необходимите фотохимични реакции в резиста;
- контрастност – величина, определяща способността на фоторезиста да отслабва влиянието на странични оптични фактори при експонирането, водещи до неравномерно осветяване по границите на изображението.
- Разделителна способност – свойството на фоторезиста да изобразява разделено елементите на схемите; определя се с максималното възможно число различни тънки линии с еднаква дебелина, които могат да бъдат получени без сливане на 1mm от повърхността на подложката в резултат на фотолитографския процес.
- Най-често използвани фоторезисти:
Това са композиции, които включват светлочувствителен полимер, разтворител, добавки (адхезиви, добавки за подобряване на светлочувствителността и др).
• на база поливинилов алкохол :
Основна съставка е поливиниловия алкохол. Съдържат и амониев бихромат, който придава светлочувствителност. Под действие на светлината полимеризират (омрежва се).
 Недостатък: нестабилни, недостатъчна химична устойчивост;
- на база диазосъединения : най-често образуват позитивни фоторезисти; диазогрупата (- N = N -) придава фоточувствителност.

О – хинондиазиди
При експониране настъпва деструкция на молекулите и свиване на бензеновото ядро.
- На основата на акрилови съединения (съполимери на метакриловата киселина, метилметакрилат, полиестери): образуват негативни фоторезисти.
- На основата на циклокаучуци: основа за негативни фоторезисти; фоточувствителността се дължи на многото двойни връзки, отговорни за полимеризацията при облъчване.
• Сухи фоторезисти: представляват трислойна композиция - слой фоторезист между два защитни слоя (полиетилен и полиетилентерефталат). Процесът включва ламиниране, експониране (UV- светлина), проявяване – чрез разпръскване (шприцване на органични или алкални разтвори).
 Предимства на сухите фоторезисти:
- Осигуряват точно и рязко изображение;
- избягва се неравномерността на дебелината при течните;
- отпадат операции, свързани с подготовката на течният фоторезист;
- слоят е устойчив на механични въздействия;
- съкращаване на производственият цикъл.
1.7 . Фотохимичен метод за нанасяне на изображението. Включва:
Нанасяне на фоторезиста:
Нанасянето на фоторезиста става върху съвършено суха, обезмаслена, добре почистена повърхност, чрез:
- машинно нанасяне;
- потапяне;
- поливане с последващо центруфугиране;
- с валци (при много вискозни резисти);
- разпръскване;
Експониране с източници на светлина (неонови, живачни, волфрамови лампи, най-общо експонатори). Задължително изискване: плътен контакт между шаблона и фоточувствителният слой (резиста). Продължителността се установява опитно и зависи от типа на експонатора.

Проявяване – чрез разтваряне и измиване се отстранява фоточувствителния слой от участъците, подлежащи на разяждане. Най-често използвани вещества:
- за негативни фоторезисти – трихлоретилен, алкохоли, ксилол;
- за позитивни фоторезисти – ацетон, естери, кетони и др.
 Качеството на проявяване зависи от времето за проявяване, to на разтвора, налягането, вида на разтворителя и др.
 Термично стабилизиране (задъбване): извършва се когато е необходимо повишаване на химическата устойчивост на резиста; използват се сушилни с рециркулиращ въздух;
Отстраняването на фоторезиста (стрипване) – извършва се след химично разяждане и нанасяне на предвидените галванично покритие (в зависимост от метода за изработване на печатни платки). Използват се разтвори на NaOH, ацетон и др. Негативните фоторезисти първо набъбват в определен разтворител и после се отстраняват механично;
1.8 . Нанасяне чрез ситов печат
Ситов печат е метод при който посредством шаблон за ситов печат и мастило, чрез ракел избирателно се пропуска мастило, което формира изображението върху печатната платка.
1.9 . Други методи
Офсетов печат – използва се офсетова печатарска форма (клище) от Zn, Al. Върху нея е наннесено печатащо мастило, което чрез каучукови валяци се пренася върху печатната платка;
Ксерографски метод – повърхността, върху която се нанася изображението, представлява фотопроводящ слой, който може да се използва многократно. На тъмно е изолатор, но при светлина става електропроводим. При експониране осветените участъци стават проводими,а неосветените запазват първоначалният си заряд. Изображението се проявява с електрически зареден прах, със заряд противоположен на този на слоя, поради което се получава позитивно репродуциране.
2. Разяждане (ецване)
Процес, при който по химичен път се разрушава незащитената част от медното фолио, в резултат на което се получава проводящата схема. Окислително-редукционен процес, в който окислител е разяждащият разтвор. Процесът е особено важен, тъй като определя качеството на печатните проводници. Бракът, получен при разяждане на практика не подлежи на поправка и води до значителни загуби (ецването е един от последните процеси в технологичния цикъл на производството на платки).
Ефективността на разяждането се определя от процесите на дифузия, окисление и редукция на границата метал/разтвор и в самия разтвор. Скоростта им зависи от tо и състава на разтвора. С изтощаването на разтворите времето на ецване се увеличава, което създава условия за странично подецване - то възниква, когато освен вертикално в слоя мед, разяждащият разтвор започва да действа и хоризонтално, в посока успоредна на повърхността на платката, т.е. започва разяждане на медта и под защитените от резиста участъци – това нарушава размерите на токопроводящите участъци.
2.1 . Разтвори за разяждане:
Промишлено приложение намират следните вещества:
- железен трихлорид FeCl3 ;
- меден дихлорид CuCl2;
- амониев персулфат (NH4)2S2O2 ;
- водороден прекис;
- хромов анхидрид и H2SO4;
- алкални разтвори;
Изборът на разяждащият разтвор се определя от:
- вида на защитният ресист;
- изисквания за точност на изображението;
- скоростта на разяждане;
- наличната техника.
2.1.1 Разяждане с FeCl3
Най-използваният начин за разяждане поради високата скорост на разяждане и достъпността. Протичат следните процеси:
- на повърхността:
FeCl3 + Cu  FeCl2 + CuCl
- в обема на разтвора:
CuCl + FeCl3  CuCl2 + FeCl2
Заедно с полезния процес протича и нежелана хидролиза на FeCl3 т.е. образува се свободна HCl:
FeCl3 + 3H2O  Fe(OH)3 + 3HCl;
За да се избегне процеса, в разтвора се добавя 5% -на HCl. Температурата при която се постига max скорост на разяждане е 40-45oC.
Недостатъци на метода:
- активните реагенти се използват само до 20-25%;
- невъзможно използването на метални резисти Sn-Pb, Sn-Ni;
- необходимост от обработка на обработения разтвор преди изхвърляне в канализацията (екологичен проблем!!!);
- при продължително използване на разтвора в него се отлага утайка от Cu и Fe, която образува трудно отстраним филм.
2.1.2 Разяждане с CuCl2
Използват се кисели и алкални разтвори:
• Разяждане с кисел разтвор на CuCl2 и FeCl3 - внасянето на CuCl2 подобрява качеството и скоростта на разяждане. Разяждането протича едновременно с непрекъсната електрохимична регенерация на Cu в затворен цикъл. След като се изразходва FeCl3 на 50%, разяждането се извършва вече от CuCl2.
Процеси:
Редукция:
CuCl2 + 2e-  Cu + 2Cl-
FeCl3 + e  FeCl2 + Cl-
Окисление:
FeCl2 + Cl-  FeCl3 + e-
2Cl  Cl2 + 2e-
• Разтвор на CuCl2 и HCl:
Процеси:
Cu + CuCl2  2CuCl
CuCl е малко разтворим, затова скоростта на процеса се поддържа чрез прибавяне на хлориди на алкалните метали, с които CuCl образува разтворими комплекси:
CuCl + Cl-  [CuCl2]-
Регенерирането на CuCl2 става чрез:
1) чрез окисление на H2O2 и HCl:
2 CuCl + 2HCl + H2O2  2CuCl2 + 2H2O
2) окисление с О2 на въздуха:
4 CuCl + 4HCl + O2  CuCl2 + 2H2O
3) хлориране:
2 CuCl + Cl2  2 CuCl2
• Алкални разтвори на CuCl2 – те съдържат амониев карбонат, амониев сулфат, които образуват неразтворими соли с Sn и Pb. Възможно е използването на разтвора и за разяждане на платки с метален разист.
2.1.3 Разяждане с разтвори на амониев персулфат
Разтворите съдържат амониев персулфат и H2SO4.
Процеси:
(NH4)2S2O2 + Cu  CuSO4 + (NH4)2SO4
Персулфата е неустойчив във H2O-разтвори и се разлага с образуване на H2O2 и О2:
(NH4)2S2O2 + Н2О  (NH4)2SO5 + Н2SO4
(NH4)2SO5 + Н2О  (NH4)2SO4 + Н2O2
Н2O2  Н2O +

detelina101
06-07-2009, 11:39
Полимери
Полимерите са високомолекулни съединения, молекулите на които се състоят от голям брой повтарящи се атомни групировки, свързани по м/у си с ковалентни хим. връзки. Броят на мономерните звена в макромолекулите характеризира степента на полимеризация. В зависимост от нея биват: синтетияни смоли или олигомери.Смолите са твърди или полутечни аморфни органични вещества с не голяма молекулна маса ,способни при преработка да се превръщат в нетопими и неразтворими в-ва. Полимерите изградени от еднакви момомерни звена се наричат хомополимери .Когато във веригата на макромолекулите се садържат различни мономерни звена ,полимерите се наричат съполимери.Произхода на полимерите е различен кварц,азбест, целулоза , слюда ,каучук и др.В зависимост от произхода си полимерите се делят на : - природни,изкуствени,синтет ични ,в зависимост от химичният състав на образуващите ги елементарни звена: - неорганични ,елементоорганични,органич ни.Ст-рата на макромеолекулите, които изграйдат полимерите може да бъде линеина,разклонена или пространствено съшита. Някой полимери ,които имат линеина или слабо разклонена структура, под деиствието на топлина, търпят химични промени и се превръщат в полимери с пространствено същата структура т.н термо активни полимери.Изделията от тях са нетопими и неразтворими в органични разтворители. Полимери,които при многократно сгряване омек-ват или се стапят,а при охлаждане отново се втврдяват се наричат термопласти.В различно широк температурен интервал те могат да съществуват в три разновидности:стъкловидно , високоеластично и вискозитетно.Под фазовото си сътояние полимерите биват аморфни и кристaлни. Синтезирането на вс. полимер преминава през два етапа: получаване на мономера и превръщането му в полимер. Главните суровини за тяхното получаване са нефтът, природните газове, продуктите получени при суха дестилация на камените въглища. Най-често използваните методи за получаване на полимери са: полимеризация и полкондензация. Полимеризацията е химичен процес за получаване на полимери чрез навързване на голям брой еднакви илли различни ниско молекулни вещества съдържащи ионни връзки или нестaбилни пръстени.Според технологичните методи за провеждане на процеса, същесствуват: блокова полимеризация, полимеризация в разтвор в емулсия, в суспензия ,в газообразно състояние и полимеризация в твърда фаза, а в зависимост от механизма на протичане-степена и верижна.
Полиeтиленът (–CH2-CH2-)n.Мономерът от които се получава е газаообразния при обикновена температура въглеводород - етилен CH2=CH2 той се изолира от природните газове или от тези получени при сухата дестилация на твърдите горива. Полипропилен (-CH3.CH-CH2)n.
Пропилена е газ които се съдържа в значителни количества в нефтените газове, а също така и газообразната фракция , получена при термичната преработка на течните и твърди горива поради несиметричната структура на молекулата, той полимеризира по лесно от етиленът.Поливинилбензол (-CH2-CH.C6H3-).
Изходния продукт за получаване на полистирола е ароматния въгливодород винилбензол .Полимеризацията на винилбензола се осъществява по блоков емулсионен или суспенсионен метод .
Поливинилхлорид (-CH2-CHCl-) линеен полимер, получен при полимеризация на вилилхлорид .
Плексиглас. Получава се при полимеризация на метиловия естер на метакриловата киселина.
Поликондензация - химичен процес които наред с полимеризация се използва за синтез на полимери. Получаване на полимери при взаимодеиствието на еднакви или различни мономери, съдържащи функционални групи , който се съпровожда с отделянето на странична нискомолекулни продукти (вода,HCl, и др.) Поликондензационите материали в процеса на преработка придобиват термореактивни своиства.
Фенолформалдехидни олигомери, полиестерни – получават се при поликондензация на многовалентни алкохоли и многоосновни киселини, епокидни олигомери – получават се от многовалентни феноли и съеденения,в моликулите на които се съдържа етиленоксиден пръстен (-CH-CH-) наречен епокси група.Своиствата на полиамдите олигомери, получават се декарбанови киселини или аминокисели.

koliooo
06-07-2009, 12:42
http://zamunda.pomagalo.com/download/32313/

Благодаря предварително.

pufi_kz
06-07-2009, 18:58
Ако може тези :)
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/97631/?search=1608900
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/174698/?search=1608900
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/56106/?search=1608900

Tedi4ka
06-07-2009, 23:53
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/32313/

Благодаря предварително.

Подготовка за класна работа



Пространно житие на Кирил

Пространното житие на създателя на славянската азбука е първата житиеписна творба в старобългарската литература. Тя е създадена между 869-881г. непосредствено след смъртта на Константин-Кирил философ, за да защити и утвърди делото му.
Произведението има неизвестен автор,но най-вероятно той е някой от кръга на учениците на Кирил и Методи тъй като в творбата е използвана информация за ранната дейност на Кирил, вероятно предоставена от по-големият му брат Методи. Една от хипотезите за автора на тази творба е че той е Климент Охридски. Твърденията се базират на средновековната литературна практика а именно всички произведения, честващи някои светец (житие, похвално слово, служба) да се пишат от един и същи автор. И тъй като без съмнение /със сигурност/ похвалното слово за св. Кирил е написано от Климент Охридски следва да се предположи че той е авторът и на житието.
Пространното житие на Кирил е образец в този жанр. Изградено е в стила н въпроси и отговори,което му предава текстова цялост. То изцяло в съответствие със житиеписните норми и правила, които обаче са приложени творчески. Отдаденоста към Бога и предаността към идеята за славянското просвещение и създаване на литература на роден език са качествата на Константин- Кирил Философ.
Творбата започва с кратък увод,съдържащ оста библейски цитати. “подражавайте на мене както аз на Христа” –това са думи на св.ап. Павел, което показва че светеца е привърженик и защитник на идеята за равенство сред всички народи на техните езици.
В произведението се забелязва класическа схема на сравнение и паралели между дейността на един от апостолите на Христос- Павел и живота и делата на св. Кирил. Подобно на Павел, Константин е богоизбран и създава и защитава славянската азбука.
Делото на св. Кирил се свързва с Господа а самият герой се нарежда до светците в християнската история.
Основни сюжетни събития в живота на героя са :детството му, мисиите, дейността и предаността към разпространението на славянската азбука,смъртта и предсмъртните чудеса.
Още от дете се разбира че героят е богоизбран. Посочено е че той е седмото дете в семейството. Числото седем има символно значение, обозначавайки единството на земното и небесното (7=4+3). 4 символизира четирите посоки на света а 3- светата троица. Кирил придобива образа на посредник между бога и средновековния човек. Чрез опознаването му и подражаването на него обикновеният човек може да се докосне до божествената истина.
За средновековният човек сънят е бил знак от отвъдното или един вид божествено откровение. Цв. Кирил притежава дарбата да вниква в същността на нещата и успява да разтълкува пророческият си сън.
Соколът, символизира земните блага и удоволствия както и властта. Изпускането на сокола показва колко бързо един човек може да загуби властта си и колко трудна е понякога раздялата със светския живот. Сънят е знак че на героят му е възложена важна мисия,която той трябва да изпълни. Характерна черта на героя е жаждата му за знания и бързият му ум. В училище той бързо усвоява езиците и овладява всички науки. Това му помага да се превърне в блестящ полемист. Константин владее изкуството да спори ,като подкрепя своите твърдения с цитати от свещени книги и притчи.
Църковната и просветителна дейност на Кирил показват реални исторически събития,което допринася за достоверността на творбата. Главни моменти в творбата са мисиите при хазарите и сарацините, където героят защитава своето дело. Кирил води спорове със сваления патриарх Йоан VII Граматик както и с “мъдри учени люде” н свиканият от цяра сарацински съвет. Героят открива мощите на папа Климент Рилски в Херсон и устоява на атаки на племената,атакуващи града и се отказва от всички земни блага. Той отказва да работи в императорския двор и постъпва в манастир, успешно разчита надписи върху чаша с пророчески писания в св. София. По този начин разширява кръгозора на средновековния човек.
Още при възлагането на мисията ред западните славяни императорът казва че няма никой способен да свърши работата, освен св. Кирил
Речта на св. Кирил е изградена по всички правила за риториката, в нея доминират идеите за равенство между хората. Доводите с които са оборени опонентите му са градирани по смисъл и подкрепени с множество цитати от свещени книги.
Константин Кирил Философ е богоизбрана личност с невероятен интелект и бърз ум. Той е всеотдаен към задачата си да разпространи славянското слово и да доближи обикновения човек към Бога. Смисълът на неговия живот е в общуването с книгите и разпространяване на знания между хората. Той се лишава от светския живот и земните удоволствия за да служи на Бога.






Проглас [към евангелието]


Проглас към евангелието е първата и една от най-ярките творби на средновековната ни литература. Създадена е по повод сътворяването на българската азбука от братята Кирил и Методи и превеждане на разбираем език на свещени книги.
В творбата авторът изразява чувствата изпълващи сърцето му- възторг и радост,че славяните най-после имат своя писменост, своя азбука и е готов да я брани със всички сили от враговете.
Създаването на писменото слово кара поета да ликува тъй като така славяните ще могат да “познаят бога както трябва”. Всичко в произведението е строго подчинено на авторовия замисъл да внуши огромната необходимост и полза от писменото слово. Словото е светлина и дарява мъдрост и познание. Само просветеният позната Бога и отхвърля множеството грехове. Поетът с гордост съобщава на славяните че ще слушат евангелието на собствения си език,славянска реч ще вълнува душите на хората

Sunshineeee
06-08-2009, 10:19
Можее лии таяя темичка http://download.pomagalo.com/68819/za+kogo+e+izpit+uchilishtniyat+izpit+pod+igoto+rad ini+vylneniya/?search=12742698&po=1

detelina101
06-08-2009, 11:33
ЗА КОГО Е ИЗПИТ УЧИЛИЩНИЯТ ИЗПИТ ?

(Глава ХI от романа „Под игото” - „Радини вълнения”)



Романът „Под игото” е една от най-българските книги, близка до сърцето на всеки истински родолюбец. В нея Иван Вазов ни въвежда в живота и проблемите на нашите сънародници в навечерието на Априлското въстание. По страниците на романа се редуват сцени, показващи мирния живот в малкото подбалканско градче, и случки, представящи надигащата се вълна на всенароден подем, който ще доведе до пълно освобождаване от петвековните робски наслоения в душите и съзнанието на прадедите ни, до преодоляването на роба у човека.
Такава картина Вазов рисува в главата, озаглавена „Радини вълнения”. В центъра на изображение на тази част от романа стои годишният изпит на ученичките от девическото училище в Бяла черква. Глава XI е чудесен извор, от който можем да почерпим знания за това как е протичал изпитът, какво е било нивото на образованието през Възраждането, но още по-важно е, че ние разбираме какво е било отношението на нашите сънародници от онова време към науката и просветата. Годишният изпит е истински празник, но в разглежданата глава на изпит са подложени не само малките ученички, но и тяхната учителка Рада Госпожина. Не е случайно и наименованието на главата – „Радини вълнения”. Учителката е човекът, който предава своите познания на възпитаничките си, който ги води по пътя към знанието цяла година, и затова тръпне заедно с тях, с техните сполуки и неуспехи, когато демонстрират познанията си. На неочаквано изпитание се оказват подложени и бащите и майките на момичетата, цялото белочерковско общество. В отношението им към сблъсъка на Огнянов и Стефчов, в който са замесени и техните дъщери, изпитвани от двамата по коренно противоположен начин, и в реакцията им след „грешния” отговор, който дава Събка на въпроса „Кой цар освободи българите...?” личи, че в душите на хората от този малък град в Подбалканската долина превес има родолюбието. Те издържат този изпит и показват, че страхът и робските наслоения скоро ще бъдат преодолени окончателно и сънародниците ни ще могат да погледнат смело в очите вековните си поробители и да заявят пред тях и пред света своето право на свободно съществуване.
Първата борба, която повежда нашият народ и с която започва неговото Възраждане, е борбата за просвещение, за наука и образование. В разглежданата глава от романа „Под игото” Иван Вазов ни представя отношението към училището като основна институция в българското общество през седемдесетте години на XIX век. Преклонението на дедите ни към науката, към познанието е ясно показано във факта, че годишният изпит на децата от девическото училище се възприема като празник. Тържествената атмосфера се подчертава от украсата, от прекрасните венци и цветя, окичени по врати и прозорци, иконата на св.св. Кирил и Методий – славянските просветители, символ на познанието и на българския принос в световната култура. Всички са официално облечени и с очи, светнали от празнично очакване. Фактът, че веднага след черковната литургия множеството изпълва отрупания с „трендафили и росни цветя”, с „клончета от ела и чемшир” училищен салон, говори за това, че християнската вяра и науката, просветата са два от основните стълбове, на които се крепи българщината, и неслучайно те вървят ръка за ръка и в този тържествен ден.
Усещането за празничност се допълва и от описанието на главните виновници за събирането на толкова много хора – ученичките. Техните годишни резултати от обучението ще проличат в близките часове. Децата са „пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си”. Тръпнат от желание да се представят добре, да покажат какво са научили през годината. Затова те, преговаряйки за последен път уроците си, изпълват залата с бръмчене „подобно на рой пчели”. Това сравнение ясно показва трудолюбието и ученолюбието на малките момичета, на които предстои отговорен изпит. Началото на годишната проверка е изпълнено със спокойствие. Добродушието и благостта на главния учител вдъхват самоувереност у девойчетата. Липсата на излишно напрежение и увереността в собствените знания сякаш децата още по-красиви и авторът набляга при описанието им на „тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки”, на „техните трепетни устни”. Това детско очарование е невидимо за Кириак Стефчов, който пристига по-късно, за да подчертае своята тежест, и се съгласява да изпитва по българска история. За да се самоизтъкне и злепостави учителката, този човек е готов да скове в студ и мраз нежните души на момичетата, на които умишлено задава сложни и заплетени въпроси. Ученичките, извиквани пред всички хора, болезнено преживяват високомерното поведение на Стефчов и неприветливия му поглед. Той предизвиква у тях едно нарастващо смущение и притеснение, което води до неразбиране на това, което ги питат, до мълчание и недоумение. Мъчителната атмосфера превръща изпита за съвсем кратко време от празник в едно общо страдание, където властват уплахата, сълзите и страха „до подивяване”. Изход от това положение дава намесата на Бойчо Огнянов, който задава на същите, вече изпитвани деца, същите въпроси, но без да са „неясни и отвлечени”, а простичко формулирани. Момичетата отговарят без запъване и в залата вече се чувства едно общо облекчение. Ученичките демонстрират своите знания пред Огнянов и изведнъж всички една през друга желаят да излязат и да отговарят на неговите въпроси. Всички вече го обичат, устремили са приятелски погледи към него, не остава и сянка от одевешното смущение, а децата са обхванати от повишено настроение, от радост. Отново изпитваното момиче отговаря с „гласец ясен, тънък и звънлив”, отново се появяват сълзи в очите му, но това са вече сълзи на щастие. До края на церемонията нищо вече не може да помрачи настроението на децата – „Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие. Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен.” Доволни от това, което са показали, са и момичетата, въпреки многобройните перипетии, през които преминават в този ден.
Душевните тревоги, на които биват подложени ученичките, намират своя отзвук в душата на тяхната учителка Рада Госпожина. Иван Вазов кара читателя да погледне през очите на героинята, да преживее училищния изпит заедно с нея, с нейните трепети и болки. Главата неслучайно носи заглавие „Радини вълнения”, защото в центъра на изображение стои учителката. Проверката на ученическите знания е в не по-малка степен изпит и за самата нея. Затова тя е толкова улисана в приготовленията, а в последните минути се стреми да даде още някакви наставления. Тържествената празнична атмосфера на този ден, общото приповдигнато настроение се отразява и на външността й. Изведнъж тя се превръща в център на внимание за цялото общество но Бяла черква и поради естествената си свенливост се чувства неловко. С началото на изпитването тя сякаш цяла се пренася в съзнанието на своите възпитанички – „Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й.” Децата сега „...решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата се душа на техните трепетни устни.”
При появата на Кириак Стефчов именно Рада е човекът, който предусеща бъдещата беда. Още преди началото на изпита тя с радост забелязва, че той отсъства, а след пристигането му се старае „да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше”. Стефчов изпитва децата по този отвратителен начин не само защото в душата му няма съчувствие към ученичките, но и защото целенасочено се стреми да злепостави тяхната учителка, да покаже колко небрежно е преподавано, да я дискредитира в очите на родителите и пред цялото множество. Още първото изпитвано дете поглежда жално към Рада, „като че просеше помощ”, след второто момиче гласът на учителката е „глух” и в общата угнетяваща атмосфера нейните чувства и изживявания са предадени най-подробно. „Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останала в лицето й /.../ Тя не смееше да вдигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше в гърдите, идеше й да заплаче с глас – и едвам се удържаше.” След благородния жест на Огнянов, когато той показва, че децата имат знания, които с повече такт и доброта могат да бъдат демонстрирани; че учителката е свършила съвестно своята работа, вълненията на Рада са вече на другия полюс. „Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. /.../ Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде – и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се наля с признателно вълнение, а очите й със сълзи...”
Още веднъж до края на годишния изпит Рада е подложена на силен стрес, още една случка поставя на изпитание учителката. Искрените думи на чорбаджи Мичовата дъщеря, че освобождението ни от турско робство ще дойде от Русия, произнесени на публично място, пред цялото белочерковско общество подлагат на изпит и учителката, и родителите на нейните питомци. Последният въпрос на Огнянов свързва в съзнанието на Събка миналото и настоящето на нашия народ – гръцкото и турското робство. Оттам идва първата, чисто езикова грешка на момичето. Реакцията на хората, ободрени от успешно приключващия изпит, се състои от шеги, шепот, съчувствени усмивки и подмятанията на чорбаджи Мичо и поп Ставри. За всички наши сънародници от онова време е пределно ясно, че надеждата за освобождение е в Русия. Това е обществена тайна, но на тази тема не се говори на всеослушание, защото разпространяващите такива идеи са обявявани за врагове на османската държава, преследвани и наказвани. Зле изтълкувала думите на баща си и шума в салона, Събка със силен глас отговаря на въпроса и го допълва, като споменава и руския цар Александър. „Цялата зала утихна подир думите на ученичката.” Едно дете изразява гласно мислите на всички хора, но го прави на неподходящо място. В салона все още е Кириак Стефчов, за когото всички знаят, че е приближен на турската власт. Това мълчание идва и затова, защото мнозина не знаят как да реагират – с одобрение или с укор, „но на всички беше неловко”. Отново Рада е в центъра на вниманието, защото може би тя е научила децата на това. Стъписването е всеобщо. С векове трупаните робски наслоения в душите на сънародниците ни са проявяват. Малцина са тези като кака Гинка, които смело и до голяма степен неразумно изразяват одобрението си за думите на момичето. Стефчов, почувствал се отново господар на положението, реагира като истински привърженик на османската власт и отявлен противник на народното дело – демонстративно напуска, като счита, че примерът му ще бъде заразителен. Освен четири-пет човека никой друг не излиза от залата. Именно напускането на Стефчов играе роля на освободител на напрежението. Лишени от неговото потискащо присъствие, жителите на Бяла черква осъзнават, че казаното от Събка не е инцидент, който да заслужава голямо внимание. „Едно дете по невинност казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това ?” Спокойствието отново ги обхваща и изпитът продължава, все едно че не е имало някакво особено събитие. По този начин обществото на Бяла черква, дори и без да го съзнава, издържа един от най-важните си изпити. Националното осъзнаване на българина е в решителна фаза, преодоляването на роба у нашите сънародници вече е започнало, снежната топка е търкулната от върха на планината и нищо не е в състояние да спре предстоящата лавина – Априлското въстание само година по-късно.
Така училищният изпит, описан от Иван Вазов в главата „Радини вълнения”, се явява главно изпит не само за ученичките и тяхната учителка, а повече за бащите и майките, за цялостното население на Бяла черква. Началният етап на отхвърляне на робското от нашите сънародници води малко по малко до оня всенароден подем, до онова поетическо безумие, наречено от Вазов в романа „Под игото” – „пиянство на един народ”. Революцията в душите, издигането на националния дух до неподозирани висоти – това е след по-малко от година крайният резултат от издържания от жителите на Бяла черква изпит в XI глава от романа „Под игото”.



План-тезис за съчинение - разсъждение


1. „Под игото” – роман за преодоляването на роба у човека.
2. По време на годишния изпит, който е празник за жителите на градчето, на изпит са подложени не само ученичките и тяхната учителка, но и бащите и майките, цялото общество.
3. Преклонението към просветата по време на Възраждането.
4. Изпитът на ученичките:
а. трепетно очакване, спокойствие и увереност;
б. смущение, притеснение и страх от изпитващия Кириак Стефчов;
в. демонстрация на знания пред Бойчо Огнянов;
г. успешно приключване.
5. Вълненията на Рада:
а. читателят гледа през нейните очи;
б. отговорите на децата решават съдбата й;
в. „двубоят” Стефчов – Огнянов, видян от Рада.
6. Изпитанието за обществото и ролята на Рада.
7. Жителите на Бяла черква:
а. стъписване и смущение, страх и безпокойство след отговора на Събка;
б. преодоляването на тия чувства – преодоляване на робските наслоения.
8. Главата „Радини вълнения” – начален етап по пътя към всенародния подем в дните преди априлското въстание.

adrenalinkavt
06-08-2009, 14:20
http://download.pomagalo.com/44129/filosofiyata/?search=12752796&po=4

http://download.pomagalo.com/74413/filosofiyata+kato+osnovna+nauka+za+sveta+kato+cyal o/?search=12752868&po=9

моля ви да ги смъкнете , мерси предварително

Tedi4ka
06-09-2009, 13:58
http://download.http://www.teenproblem.net/school/44129/filosofiyata/?search=12752796&po=4

http://download.http://www.teenproblem.net/school/74413/filosofiyata+kato+osnovna+nauka+za+sveta+kato+cyal o/?search=12752868&po=9

моля ви да ги смъкнете , мерси предварително


Х Р И С Т И Я Н С К А Ф И Л О С О Ф И Я

У В О Д Н И В Ъ П Р О С И

І. ФИЛОСОФИЯТА КАТО ОСНОВНА НАУКА ЗА СВЕТА КАТО ЦЯЛО

Предмет и определение.
Думата „философия” произлиза от двете гръцки думи “philein”,„phileo”/обичам,стремя се към нещо/и „sophia”/мъдрост/, което се превежда като „обичам, стремя се към истината, мъдростта, знанието”. Терминът е отнесъл към самия себе си за първи път древногръцкият мислител и учен Питагор и влиза по-късно в постоянна употреба от сократическата школа.Хераклит Ефески също употребява названието „философ“ в смисъл на изследовател,който проучва нещата с оглед на тяхната истинска природа. Думите „philosophein“ и „philosophia“ в класическите съчинения на древността за пръв път по извори се срещат при Херодот, където лидийският владетел Крез говори на атинския законодател Солон: „Чух, че ти „philosopheon“ /философствайки/ си пропътувал много страни, за да ги изучиш“ /Her. 1, 30/. На друго място с „философия“ се обозначават познания по астрономия /Her.1, 50/. Седемте мъдреци на Гърция Херодот нарича също така „sophisti“ /Her.1, 20/.Това название използва и Питагор. Древното предание, съхранено у Диоген Лаерций , Цицерон и други извори свързват особеното значение на думата „философия“ с Питагор. Той е пристигнал в Елида в град Флиос, където според преданието, често беседвал по различни въпроси с местния владетел Леон,който се удивлявал на разума и красноречието на самоския мъдрец и го попитал: „В каква наука или изкуство той счита себе си опитен?“ „В нито една - отговорил Питагор - аз съм само философ.“ Това име се сторило ново и странно на владетеля на Флиос. „Какви хора са философите и с какво се отличават от другите?“- бил неговият въпрос. Питагор отговорил: „Човешкият живот прилича на голямо тържище и на Олимпийските игри. На тържището има продавачи и купувачи, които се стремят да придобият печалба. На „игрите“ участниците тичат за слава и известност, но там има и зрители, които ги гледат и всичко наблюдават. Така е и в човешкия живот: повечето се грижат за богатство, навсякъде е устременост и движение - едни тичат подир едно, други - подир друго. В тази блъсканица обаче само някои остават безучастни. Те съзерцават и изследват природата на нещата и обичат познаването на истината повече от всичко - това са философите.
Те се наричат философи, а не мъдреци „sophoi „ затова, защото мъдър може да бъде само един Бог, а на човек е присъщ стремежа, любовта към мъдростта.“ Някои изследователи по история на философията от по-ново време /Майнерс, Хайм, Целер и др./ се съмняват в истинността на това общоразпространено в древността сказание и виждат в него по-късно възникналата легенда в сократовско-платонов дух. Догматичният характер на питагорейската философия и нейната твърда увереност в силата на научните знания съвсем не подхожда, според тези учени, на сократовската скромност и съзнанието за недостиг на знания у героя на преданието. От друга страна, живото участие на Питагор в политическия живот не съответсва на ясно изразената в сказанието нагласа към съзерцателен, а не деятелен живот, към теорията, а не към практиката, с което се срещаме едва по-късно при Платон и Аристотел. Забележително е и, че в най-древните дошли до нас питагорейски фрагменти /приписвани на Филолай/ познанието за всевластващата хармония се нарича не „philosophia“, а „sophia“. Писателите преди Платон, а и самият Платон наричат най-древните философи, включително и Питагор, „sophoi“, „sophisai“, а не „philosophoi“.С оглед на това се възприема, че специфичната терминологична употреба за „философия“ е от времето на Сократ и Платон. Сократ, действително, първи я употребява, влагайки смисъл на истинна мъдрост, в противовес на лъжливата „софистика“. Неговата философия е това да изпитваш критично самия себе си, както и другите. У Платон не веднъж се среща мисълта, приписвана на Питагор, че мъдростта като абсолютна истина принадлежи само на Бога, а на човека подхожда само да се стреми,да обича мъдростта - да бъде философ.Въпреки че Аристотел употребява понякога и „sophia“, и „philosophia“ за обозначаване на философията, но второто за него добива по-определено значение - в частност „първата философия“ той нарича метафизика. От времето на Аристотел термините философ и философия преминават в обща употреба, в науката и всекидневния живот.Античните философи не са дали точно формулирани определения за философията, така че се налага да ги извличаме от общото съдържание и характер на техните възгледи.Йонийската школа/вкл. атомистите/свързва философията с космогоничните и космологични хипотези за произхода и развитието на света от основните начала и елементи. При питагорейците чрез нея се изясняват същността, формата и взаимоотношенията на нещата посредством числени стойности в техните съчетания.За елеатите тя е учение за единното вечно и неизменно битие, в което не се съдържа неистинското знание за изменчивите неща. Сократ е наричал философия
опознаването /чрез изпитване „ksetazein“ / на самия себе си и на другите. Според Платон, тя е учение за вечно съществуващото и неизменното / философите са тези, които могат“ ton ei kata taita osaitos eksonios efap tesvai“, т. е. да постигнат винаги едно и също при едни и същи условия /Държ.VІ, 484/. С други думи философията е наука за идеите като истински съществуващото в едно неизменно битие. В практически аспект тя е , според Платон, изкуството за превъзмогване на страстите и умението за подготовка към посрещане на неизбежното в живота- към смъртта.Философията на Аристотел /по-точно метафизиката/ е наука, която изследва не някоя определена област от съществуващото, а първоначалата и първопричините на всичко съществуващо /episteme ton proton arhon ke aition/ Мет.I , 2, 9 /. Стоиците я определяли като теоретично знание за божествените и човешките неща и стремеж към добродетелен живот. За Епикур философията има за цел постигането на наслаждение и щастие, основаващи се на рационални понятия и размишления /logois ke dialogismois /. През Средните векове философията се разглежда върху основата на християнската вяра като познание на разума за Бога, света и човека в тяхната взаимообусловеност. По-късните определения за философията се доближават в една или друга степен към някое от античните постановки при промяна предимно на външната им форма. Кристиан Волф , който систематезира философията на Готфрийд Лайбниц, я определя като наука за възможното, доколкото то е възможно /philosophia est scientia possibilium, quatenus esse possunt /; а философското познание като cognitio rationis earum, gnae sunt vel fiunt, unde intelligatur, cur sint vel fiunt. Според Имануел Кант, философията е наука за отношението на всяко познание към главните цели на човешкия разум /theleologia rationis humanae/. Хербарт определя философията като обработване на понятията, което се състои в тяхното изясняване /логика/, изправяне /метафизика/ и допълване посредством дефиниране на техните достойнства /етика и естетика/. Според Георг В. Хегел философията е наука за Абсолютното в неговото диалектическо развитие или наука за проникващият в самия себе си разум. Според Фридрих Шелинг, философията е наука за Абсолютното, което е единство на идеално и реално. Йохан Г. Фихте определя философията като наука за знанието въобще /Wissenschaftslehre/. Якоби поставя задача на философията свеждането на всяко познание към религиозния опит и го обосновава чрез вярата. систематично подреждане на резултатите от положителните науки.




Антропологичност на философията.
а/Само човекът измежду живите същества има философия, както изобщо има религия и култура, защото той притежава мислещ дух, а животните - само витална душа;
б/ „без оглед на обстоятелството дали знаят това или не, всички хора имат някаква философия“/К.Попър/, колкото и примитивна и далеч от науката да е тя.“Доколкото човек съществува,дотолкова по определен начин се постига и философствуването“/М.Хайдегер/.
в/ духовността на човека - предусловие за философията - се състои в активността, свободата, съзнателността и целесъобразността като насоченост на човешките постъпки, благодарение на което той подчинява, опознава и използва външната природа и собствения си интелектуален потенциал;
г/ философията е винаги пречупена личностно, индивидуално;тя е субективна, а също и типично „одушевена“.“Каква философия би си избрал,зависи от това какъв човек си ти „ /Й.Г.Фихте/. Философията, колкото от една страна и да е оригинална като наука, толкова - от друга страна - изразява неща общи, присъщи на другите типове познание. Само така е възможно идейно разбиране и общуване между хората в областта на философията , обществените и екзактните науки.
Днес философията се схваща като особена наука със своя специфика наред с всички останали научни дисциплини и то именно, като фундаментална, обща, уводна, универсална наука.
1.Философията е наука за света като цяло, наука за първата причина, за същността, за основните тенденции в развитието на света, както и за смисъла, мястото и предназначението на човека в света. Още Тома Аквински, като следва древната традиция я определя така: ”Философията е наука за най-първите и последни причини на всички неща, изследвани с помощта на естествения човешки разум”.
ФРИДРИХ ПАУЛСЕН пише:“ Философията има задачата да обясни началото, същността, последния завършек и крайната цел на нещата”. Подобно е определението на ВИКТОР ДИМИТРИЕВИЧ КУДРЯВЦЕВ: “По своето съдържание философията може да бъде определена като наука за същността, последното обяснение и целта на битието”.
НИКОЛАЙ ЛОССКИ направо определя философията като “наука за света като цяло” и добавя, че поставя в това определение същия смисъл, който залага и Паулсен в своята по-горе цитирана дефиниция.
2. На второ място, защото е наука за света като цяло, философията може да се определи като научно и рационално обоснован мироглед. Изразен в това отношение с особена известност се ползва определението на Вилхем Вундт: “Философията е общата наука, която обединява постиженията на отделните науки в непротиворечива система и изследва прилаганите в науката общи методи и предпоставки на познанието. Задачата на философията се състои да обедини постиженията на науките в общ мироглед и възглед /картина/ за света, който да задоволява изискванията на ума и потребностите на сърцето”. Това определение лежи в основата на определението и на Рудолф Айслер: “Философията е всеобща наука за знанието и практиката, по-точно, всеобща наука за базисните начала /принципите/ на специалните науки, изследващи тези основи с цел, чрез основни научни понятия и постижения да се постигне цялостен, логично непротиворечив, отговарящ на изискванията на разума и на сърцето мироглед и възглед за света”.
По-кратко се изразява С.Л. Франк: “Философията е научно разработен и изразен мироглед”. Целта на философията според “Въведение във философията “ на Г.Челпанов е да спомогне за създаването на мироглед, който да послужи като основа на възгледа ни за света.
Философията удовлетворява определена потребност на човешкия дух - потребност от всеобхватност и единство на рационална основа.Същевременно философията е израз на тази поребност.”Философията е там,където има търсене на единството на духовния живот по пътя на неговата рационализация”(Прот.Васи ий Зенковский)
3.Философията изследва основни понятия, предпоставки и принципи,които лежат в основата на всички науки. Така например всички се наричат науки, но никоя частна наука не поставя проблема, какво собствено означава “наука”. Всички търсят истината, но никоя не изследва самото понятие “истина”. Всички търсят, изследват части от действителността, но никой не пита какво собствено е “действителност”. Всички търсят причините на едни или други явления, но никой не се пита, що е “причина”. Те прилагат методи, установяват закони, постигат познания, но не се пита за същността на тези понятия: метод, закони, познания и пр. Това извършва само философията, която именно изучава най-общите понятия на науките. Но философията не изследва само общите на всички науки понятия, а основните понятия на специалните науки по отделно. ”Докато всяка специална наука има пред очи някакъв дял от даденото, основната наука философията не се интересува от разните области на даденото, а има за предмет даденото изобщо, разглеждайки го в неговите най-общи определения. Това значи: докато бактериологията, ботаниката и прочие и говорят за разни видове тела, основната наука философията иска да узнае що е “тяло” изобщо, що е
“вещ”изобщо. Докато механиката например се домогва да установи и разясни особените движения, които среща в света на вещите, основната наука се пита, що е “движение” изобщо? Минералогията и астрономията ни говорят за действителни минерални и небесни тела и за техните действителни движения и взаимоотношения, докато основната наука има за задача да хвърли светлина върху питането: Що е действителност изобщо и по какво се различава действителното от недействителното? Химията ни дава знанието за взаимодействието на разни телесни индивиди: за особени действувания и причинявания ни говори физиката, обаче в какво се състои самото “действуване”, що е “причиняване” изобщо, това е предмет на основната наука. Психологията като основна наука изучава разни явления, респективно промени на съзнанието, ала що е “съзнание” изобщо, това е един от най-общите въпроси и като такъв, се отнася към обект на основната наука. Същото трябва да се каже и за понятията: възникване, изчезване, покой, сила, пространство, време и прочие /Димитър Михалчев, “Философията като наука”, София 1938г., стр.39/.
4. Философията като фундаментална и мирогледна наука има за задача“да обедини постиженията на специалните науки в непротиворечив възглед за света”. Това обаче не означава обикновено механично сумиране на постиженията на екзактното познание.Касае се отново за същото разясняване на основни категории и понятия, но върху друга методология и с помощта на друг понятийно-категориален апарат .Във връзка с това Уйлям Джеймс пише за философията: “Това е мироглед, възглед за живота в светлината на интелекта.Философията е мислене за общото, за най-общите свойства на битието. Философията, това е метафизиката, а метафизиката е обсъждане на различни неизяснени, абстрактни, универсални въпроси, които обикновено се поставят, но не се решават от науката и живота; въпроси, като че ли оставени настрана, въпроси широки и дълбоки, отнасящи се до целостта на всички неща или до нейните първооснови. Така например: Какво нещо е мисъл и що е вещ, и как са свързани помежду си? Какво искаме да кажем, когато произнасяме думата истина? Лежи ли една единствена
първоматерия в основата на всичко? Защо светът съществува и не може ли да се предположи също така разумно, че той би могъл и да не съществува? Коя реалност е най-реална? Какво обединява всички неща в една вселена? Единството или множествеността е основно свойство на битието? Имат ли нещата един или много източници на своя произход? Ограничен ли е светът или безкраен? Запълнено ли е световното пространство изцяло? Що е Бог? Как са свързани духът и тялото? Как едно нещо действува на друго? Как може едно нещо да се превръща в
друго, или как може от едно нещо да възникне друго нещо, ново? Пространството и времето реални ли са, а ако не са, какво са? Как при познанието субектът постига своя обект и как обектът прониква в субекта? Познанието се извършва с помощта на общи понятия. Реални ли са те или само единичните неща са реални? Какво значи думата “нещо”? Вродени ли са ни началата на разума или възникват постепенно чрез опита? Метафизиката изследва причините, същността, смисъла и цялата съдба на цялото битие. Тя е наука за най-общите начала на опитната и свръхестествена реалност в тяхната взаимна връзка и в отношението им към познавателната способност. /Уйлям Джеймс .“Въведение във философията”, Берлин , 1923 г., стр. 9, 11, 18, 27, 28, 30 и 31 /.

Определение: Има най-разнообразни формулировки за предмета на философията и всяка философска школа и направление определят по
свой различен начин своя предмет. Обаче онова, което може с положителност да се твърди в това отношение е, че философията е наука за най-общите закони и принципи в развитието на природата, обществото и мисленето. В този план християнската философия поставя и човека с неговото отношение към Бога като негова Първопричина и Първосъздател. Следователно християнската философия изследва и изучава човека в отношението към Бога, към Неговото творение и на самите човеци в общия план на битието,както и ценностната система в тази корелация :Бог - човек - творение. Но паралелно с това тя изучава и законите, пътищата и методите на познавателния процес.
Философията е наука за света като цяло, но същевременно тя се стреми да определи същността на човека, неговото място и цел във Вселената. Тя развива ценностни възгледи за света и установява универсални закони за развитието на обществото. Същевременно философията има много общи черти с другите частни /екзактни/ науки, а именно:
а/ изучава законите на действителността;
б/ създава понятия и категории;
в/ не представлява пасивно изясняване същността на нещата, а е творческо усвояване на света;
г/ обладава относителната самостоятелност;
Обикновено се приема следната класификация на науките:
-обществени: етика, социология, история
-естествено-научни:биология, зоология, физиология и т.н.;
-физико-математически;-приложни.
Философията има общи признаци с посочените групи науки, но тя не е конгломерат или безпринципна смесица от тях. Тя е самостоятелна наука. Философията има своето място в системата на научното познание, в класификацията на науките като особен тип наука. Една от основните черти, разкриващи спецификата на философията, може да бъде формулирана по следния начин: философията изследва света като цяло.
Специалните /частните, екзактните/ науки изучават отделните сектори, части и области на материалната действителност, докато философията има за задача да даде цялостна научна картина за Вселената, за нейния произход, за нейната Първопричина, тенденции за развитието, смисъла и крайната цел на световния процес, като определи мястото на човека в отношението му към Бога, към материалната Вселена и към обществото.


СТРУКТУРА НА ФИЛОСОФСКОТО ЗНАНИЕ

ОСНОВНИ ДЯЛОВЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА И ТЯХНАТА ПРОБЛЕМАТИКА

Философското знание има определена структура.Вътре в самата философска проблематика се открояват отделни раздели или дялове,различаващи се преди всичко по своята тематика.
От гледна точка на класическите и традиционни възгледи исторически философията се структурира в съответствие със следните основни тематични раздели:
~ учение за битието или онтология;
~философско учение за истината и познанието или епистемология и гносеология;
~учение за човека или философска антропология;
~учение за морала и нравствеността или етика;
~история на философските системи и учения;
~социална философия;
~философия на историята;
~философско учение за красотата,прекрасното и грозното или естетика.
Онтология
В учението за битието се разглеждат въпросите за съществуващето.
Философията изяснява поредица от специален кръг въпроси. Например: що е Битие, що е съществуване, коя е Първопричината, кой е смисълът и коя е целта на всичко съществуващо, какви са взаимоотношенията между отделните сфери на Битието, какво е отношението между Дух и материя, между Бог и творение, между съзнание и Битие. В тази проблемна област могат да се посочат още: що е движение, що е причинна взаимовръзка, какво представляват времето и пространството. С тези фундаментални въпроси се занимава първият основен дял на философското познание, наречен “онтология”/от гр. “оn”/съществуващо/ и „logos“/наука/ -наука за съществуващото/. На въпросите от онтологичен характер, независимо под каква форма, дава отговор всяка една цялостна философска система. Дори при ония философски становища, при които се отхвърля онтологията, в действителност не може да се избегне разрешаването и отговорът на основните
онтологични въпроси. Тази необходимост от онтология - осъзната или неосъзната - се корени в обстоятелството, че Бог, човекът и творението съществуват, че предметите /и явленията/ в света съществуват и да се
отрича това, е невъзможно и безмислено. Всеки предмет, всеки обект, който опознаваме-това е един цял свят от различни признаци, процеси и аспекти. Това различие и многоплановост създават възможност всеки един предмет да бъде разглеждан от гледна точка на различните екзактни науки. Така например, едно дърво може да се разглежда и изучава от гледна точка на химията, ботаниката, агроикономиката и пр. Но всеки анализ от гледище на специалните науки предполага един факт: онова, кото се анализира, трябва да съществува. Именно това е обективната основа на всички специални научни анализи-това е съществуващата обективно вещ, чието битие е предмет на онтологията. Онтологията трябва да даде анализ на реалността, да изследва различните и сфери, да изясни отношенията, съществуващи между тях, и да намери място на субекта в системата на света, като определи и взаимоотношенията на субекта и обекта в плана на битието. Неправилно би било да се твърди, обаче, че онтологичните
анализи на реалността отменят екзактните науки и са понякога своего рода спекулативна натурфилософия. Онтологията на действителния свят, например онтологията на живота или на живата материя, не подменя биологията, но - като се опира на тази наука - изучава специфичния способ на битието /в случая на органическия свят/ в отношението му към другите области на действителността, т.е. има се предвид аспект, който не се разглежда вече в рамките на биологията.

Гносеология
Философията се занимава и със следния сложен комплекс от въпроси:
а/възможно ли е познанието на окръжаващата ни действителност?
б/ако е възможно това, то до каква степен?
в/що е истина?
г/съществува ли абсолютна истина?
д/как се схващат абстрактните, конкретните и относителните моменти в познавателния процес?
е/кой е критерият за истината?
Тези проблеми са предмет на другия, основен дял във философията като наука-гносеологията /от гр. “гносис”- знание/ . Тя е
именно, която изследва познавателното съотношение на субекта към обекта.
Класическата гносеологическа схема е:
СУБЕКТ - ОБЕКТ
А/- /съзнание, разум, мислене/ - / материално битие,субстанция/; -в онтологичен план
Б/ “АЗ” - “НЕ-АЗ” -в теоретико-познавателен план
Онтологичният анализ разкрива способа на битието на отделния предмет, а конкретните науки изучават различните свойства и отношения на този предмет. С това обаче, не се изчерпват неговите основни черти. Съществуващото не само се познава, но то подлежи и на оценка. Познанието и оценката са тясно свързани едно с друго, но по своята същност те са два различни процеса. Оценката не е знание за предмета. Tя не се фиксира като белег, свойство и признак, но се отнася до ценността на предмета. Познавайки същността на предмета, ние фиксираме нещото, както е само по себе си, като паралелно с познанието даваме и оценка на предмета, т.е. поставяме въпроса за това-какво значение има този предмет за нас, и на тази основа го одобряваме или отхвърляме с оглед на функционалната му значимост. Следователно заедно с познавателния подход съществува и ценностен аспект на предметите и явленията. За ценност може да се говори само в случай, че е налице обект, на който се приписва ценност, и субект, за който е ценен
указания предмет. Ценността не е признак на предмета, а определено отношение на субекта към обекта /например: едно художествено произведение може да има различни естетически оценки/. Философската дисциплина, която изучава същността и иерархията на ценностите, се нарича аксиология.
Философски характер имат и научните дисциплини естетика и етика, изследващи отношенията на субекта към определени обекти-към естетическите и етическите ценности.
Посредством аксилогическия подход философията придобива една от специфичните си функции, имащи изключително важно значение: философията излиза на сцената като критика на епохата. Задачата на философията в това отношение се заключава в оценката на основните черти, тенденции и противоречия на определена степен в развитието на човешкото общество. Именно чрез аксиологическия /оценъчния/ подход се разкрива прогресивното, положителното или отрицателното в обществения живот на епохата.
В системата на знанията, натрупани от човечеството, на философията е определена една от най-важните роли-тя трябва да реши въпроса за мястото на човека в света, да изследва отношенията на
субекта спрямо действителността, т.е. да разкрие нейната първооснова, първопричина, същност и основни тенденции на развитие. Решаването на този проблем е изключително сложна и многопланова задача. Затова към философията спадат и различни научни дисциплини, имащи философски характер: логика, психология, антропология, естетика, етика, социология и други.
Процесът на отделяне на обособяване на отделните философски дисциплини, вследствие нарастване обема на човешкото познание, ще продължава и за в бъдеще. Но всяка философска дисциплина трябва да се разглежда в контекста на цялото, като се изхожда от основната цел на философската наука - изясняване на мястото и предназначението на човека в света. Философията служи за разрешаване на проблема за взаимоотношенията между обекта и субекта.
Разбирането за предмета на философията е така древно, както и самата история на философията. Това разбиране постепенно се е изменяло. В нашата съвременност също така съществуват различни противоречиви схващания на този първоначален и отправен момент във философската наука. Историята на философските системи, разгледани в определен аспект, и по-точното изработване на понятията и на категориалния апарат от самата философия, би могло да се определи като история на развитието и измененията в дефинитивното определяне на предмета на философията като наука.“За разлика от учения-природоизследовател,стрем щ се към познаване на материалния свят,- отбелязва испанският мислител Ортега -и-Гасет(1883-1955),-философът не знае какъв е предметът на философията”.По отношение на философията по-правилно е да се приеме за съдържание , а не за предмет.Като се стреми да обхване света в неговото всеединство,философията поставя въпроси от фундаментален и пределен характер като: Каква е същността на света?Кой е неговият Първоизточник?Защо съществува човекът?Какъв е смисълът на историята на обществото? И много др…..

ФИЛОСОФИЯТА КАТО МЕТАФИЗИКА

“Всяко знание да бъде от Бога и за Бога.”
Атинагор /ІІ век/

Думата метафизика е от гръцки произход и е свързана с името на един от последователите на Аристотел - Андроник Родоски. Около средата на І в. пр. Хр. той събира и подрежда съчиненията на Аристотел, като поставя на първо място съчиненията по логика, след това съчиненията по физика и най-сетне след /зад, или отвъд физиката/ поставя ония съчинения, които сам Аристотел е бил обединил под общото име “първа философия”. Първоначално това поставяне “зад или отвъд физиката” - на гръцки “meta ta physica” - е имало чисто технически, редакционно - издателски смисъл, но скоро то е било полатинено и се въвежда в употреба терминът metaphysica. Според редица философски школи и направления тя е равнозначна на философията и се приема за корона на науките, а според други е синоним на закостенялост и заблуда, затова е обект на нападки и на пълно отричане.
За да се разбере предметът на метафизиката, най-добре ще бъде да се обърне поглед назад и да се види как го е определял Аристотел в ония свои съчинения, които именно най-напред в историята са получили наименованието “метафизика” и които и до днес се обозначават с този термин. Аристотел ги определя като “Първа философия”, т. е. философия в тесен , същински смисъл на думата, тъй като според неговото схващане философията е “обединение на цялото научно знание”. В този широк смисъл на думата - според него - философия са и логиката, и физиката като научни дисциплини. Той нарича “първата философия” направо само “философия”, “мъдрост” или още “теология” /”богословие”/, тъй като според него Бог е основа на всички неща и трябва да се изследва именно от тази наука. За предмет тя има битието като цяло, първите начала и причини на битието; тя е “I ton proton arhon ke etion teopitini” - “теория за първите начала и причини”.
Всички други специални науки изследват само отделни части или видове, отделни форми и отношения в битието /напр. математиката изследва величините, физиката - веществото и движението, биологията - живота и пр./, а “първата философия” разглежда “битието като такова и това, което се отнася към него като към битие”. Тя разглежда най-общи определения и начала, най-общите закони и същности на битието, взети като цяло. Тя е най-общата и най-трудната наука, защото при нея се правят най-задълбочени обобщения, но тя е същевременно единствената реалистична наука, защото взема битието в неговото единство и цялост, както то е, докато другите науки изучават само отделни сектори от действителността, изолирайки ги изкуствено от техните взаимоотношения с цялото.
Всички науки имат за предмет различни сектори и дялове от съществуващото, но само “първата философия” поставя основния и общ въпрос, какво означава битие изобщо; какво е субстанция. Тя изследва дали същността на нещата е нещо веществено, материално, както приема Демокрит, или пък е нещо идеално, както учи Платон. Всички науки опознават действителността с помощта на разума, но само първата философия поставя принципния въпрос що е действителност, що е разум и що е опознаване, както и въпроса как се отнася опознаваната действителност към познаващия субект. Битието получава в нашата познавателна дейност общи определения чрез родовите и видовите понятия, но само “първата философия” изследва как се отнасят понятията като нещо общо към конкретните единични предмети. Тя изследва кое съществува истински, на кое принадлежи истинско битие: на единичните ли неща, както мисли Антистен, или на общите начала, които се мислят в понятията на идеалните форми, както поддържа Платон.
Аристотел основно анализира ученията, завещани от дотогавашните изследвания: проблемите за същността и формите на движението, както и за Бога като “пръв двигател” на света, Сам неподвижен и вечно съзерцаващ Себе Си; за същността на причинността и за различните видове причини, между които главни са действуващите /causa efficiens/ и финалните причини /causa finalis/; за същността на материята и на формата и за взаимното им отношение; за отношението на единичното към общото и обратно; за отношението на пребъдващото към изменчивото; за произхода и свършека на всичко; за целта и смисъла и пр./1/.
Още у Аристотел метафизиката е равнозначна на философия изобщо, защото в нейния обсег са включени всички основни предпоставки на познанието и на битието, всички най-общи проблеми в кръга на изучаваното от човека. При това особено трябва да се отбележи, че от една страна, съвсем не се прави разграничение между областта на даденото и областта на оценъчното. От друга страна, метафизиката изследва както основите и последната същност на самата материя, на видимия сетивен свят, така и последните отвъдсетивни, надсетивни въпроси, каквито са тези за произхода и за смисъла, за целта на битието. Метафизиката се определя като рационално търсене и изучаване на последните основи и същност на битието, за да се добие един цялостен, завършен мироглед.
От тук нататък цялата история на философията - от гледна точка на теологията - е предимно история на метафизиката като наука за свръхсетивното, за трансцендентното, за последните начала и принципи и за същността на света. Платон и Аристотел, Демокрит и Епикур, Хераклит и Емпедокъл, Анаксагор и Парменид, Тома Аквински ,Фр.Бейкън,Р. Декарт ,Б. Спиноза, Г.Лайбниц и Кр. Волф, Беркли, Кант, Фихте и Шелинг, Хегел и Шопенхауер, Н. Хартман и Лотце, Паулсен и Вундт, Бергсон и Джеймс - да вземем наслука само някои от най-големите философи през вековете - всички са били метафизици в пълния смисъл на думата, въпреки основните различия в схващанията им: едни са диалектици, други не; едни са монисти, други плуралисти; едни са рационалисти, други емпирици. Всички те са изучавали именно света като цяло, търсели са да определят мястото и значението на човека в това цяло, помагали са му да ориентира своето поведение съответно на своя мироглед.
Наистина, в зависимост от своя собствен мироглед те са определяли различно и самите задачи и същността на метафизиката, но заради различията не са изпускали предвид основното и общото. Достатъчно е да вземем някои от най-известните днес въведения във философията или в метафизиката и ние непосредствено ще се убедим до каква голяма степен метафзиката е тъждествена на самата философия и, от друга страна, ще можем да наблюдаваме любопитни различия при определяне нейната същност, а това ще ни спомогне да уточним нейния предемет.
Така например Фр. Паулсен определя метафизиката като “опит да се схване сумата на нашето познание за нещата в един общ възглед относно природата на действителността. Като нейна собствена вътрешна задача е: да обедини духовния и физическия свят, или - което е същото - да обясни причинното и целесъобразно значение на действителността. . . Задачата на метафизиката е да действа против потъването на научното изследване в квиетистическо издребняване”./2/. Освалд Кюлпе нарича метафизиката “опит с помощта на научни средства да се изгради един мироглед, да се определи същността на действителността”./3/. В. Вундт в своето “Въведение във философията”, както и в другите си съчинения определя метафизиката като “изграждане на един безпротиворечив мироглед, който обединява всички поединични знания. Нейната главна задача е по логически път да закръгли знанията, като възхожда от даденото непосредствено в опита към недаденото в опита, но логически задължително, докато се дойде до последното единство, в което и самият опит е само подчинена част. В отрицателен смисъл задачата на метафизиката е да анализира всички общи предпоставки на отделните науки, а положителната и задача е “да обоснове и допълни тези предпоставки”./4/.
Идентичността на философията и метафизиката изтъква В. Винделбанд. Според него “всяка философия е метафизика или най-малко критика на метафизиката”. От философията се изисква да даде мироглед. “Всъщност всеки носи един мироглед в себе си: никой човек не може без него, всеки носи и притежава в някаква форма знания и един възглед за целостта на света, както и за мястото, което човекът има или трябва да има в света. В този смисъл има една метафизика на детската стая и на детската приказка, една метафизика на практическия живот, един мироглед на религиозната догма. . .” Всички тези мирогледи обаче крият в себе си непроверени, безкритично и понякога наивно приети предпоставки.”/5/. И ето, именно “философията, метафизиката има за задача да ги анализира и да установи общовалидното и трайното, а случайното да отхвърли”./6/. “Това е пълната честност на интелекта към самия себе си. Ние никога не можем да мислим върху нещата без предпоставките, които предварително приемаме за валидни, но ние в края на краищата не бива да ги оставяме непроверени и трябва да сме готови да ги изоставим, ако не издържат проверката. Това проверяване на предпоставките е именно философията.”/7/.
Николай Лосски прави обстойна защита на метафизиката като основна част на философията, която според него е “наука за света като цяло”./8/. Същото счита Г. Челпанов, според когото метафизиката е между другото “изследване на въпроса за съществуването на разумен ръководител на света, както и свързаните с него въпроси за природата на духа, за безсмъртието и пр., изобщо въпроса за свръхсетивоното”./9/. Но всред тази редица вероятно най-интересен е Уйлям Джеймс. Той дава следната формулировка: “Философията е метафизика. . . Метафизиката - това е обсъждане на разнообразни тъмни, абстрактни, универсални въпроси, които обикновено се поставят, но не се решават от науките и от живота, въпроси като че ли оставени настрана, въпроси широки и дълбоки, отнасящи се към целокупността на всички неща или към нейните първоосновни начала, като: Що е “мисъл” и що е “вещ” и как са свързани помежду си? Какво разбираме под “истина”? Стои ли една единствена първоматерия в основата на всичко реално? Защо съществува светът и не може ли да предположим, че той би могъл и изобщо да не съществува? Коя реалност е най-реална? Какво обединява всичко в единна вселена? Единството или множествеността е по-основно свойство на битието? Всички неща един ли общ източник имат или няколко? Ограничен ли е или е безкраен светът в своята цялост? Изпълнено ли е цялото пространство с материя или има празноти? Що е Бог? Или богове? Как са свързани помежду се духът и тялото? Как едно нещо действа на друго? Как може едно нещо да се превърне в друго или как може от едно да израсне друго? Може ли да се смята, че пространството и времето са реалности, или ако не, то какво са те тогава? Как при познанието обектът и субектът се проникват и постигат? Познанието се извършва с помощта на общи понятия. Реални ли са тези понятия или само единичните неща са реални? Какво разбираме под “вещ”? Вродени ли ни са началата на разума или са възникнали постепенно по пътя на опита? Доброто и красотата не са ли резултат на личен възглед или имат обективно битие? В последния случай какво значи “обективно битие”?
Ето образци от метафизически въпроси. Според думите на Кант три са основните въпроси на метафизиката: Какво мога да зная? Какво съм длъжен да правя? На какво мога да се надявам?
Достатъчно е да се хвърли общ поглед на всички подобни въпроси, за да се отхвърли определението за метафизиката като “наука за това, което е възможно” за разлика от това, което е реално, тъй като мнозинството от гореприведените проблеми се отнася до света на реалните факти. Можем да наречем метафизиката изследване на причините, същността, смисъла и крайната съдба на цялото битие. Или можем да я наречем наука за най-общите начала на реалността / опитна или свръхопитна / в тяхната взаимна връзка едно с друго и с нашите познавателни способности.”/10/.
Мнението на У. Джеймс е изложено текстуално и обстойно, защото поради своята конкретност то е особено ценно както с изобразяването на отделните въпроси, така и със заключителната си дефиниция. Подобно по своята конкретност е и схващането на Алфред Фуле, който пише: “Чисто емпиричните или логически изследвания, каквото и да е тяхното значение, са само въведение във философията. Същността на философията е в определяне на първите принципи, това, което от нищо не зависи, и от което всичко останало зависи - т. е. Абсолюта. Какво сме ние сами по себе си, по своята същност? Свободни ли сме или подхвърлени на необходимост, дух ли сме или материя? Това е въпрос на висшата психология, влизаща в състава на метафизиката. Какво нещо е абсолютната истина? Можем ли да я достигнем с абсолютна достоверност? - Въпрос на висшата логика и на метафизиката. Какво е красота? С какъв скрит принцип се изразява тя? - Въпрос на висшата естетика и на метафизиката. Какво нещо е доброто само по себе си? Каква е висшата ни цел? Е ли това насладата или свободно осъществяваният идеал? - Въпрос на висшата нравственост и на метафизиката. Какво нещо е накрая Бог? Просто идеал на мисленето или висша реалност? Какъв е първият принцип на вселената: необходимост или свобода? Иманентна ли е или трансцендентна на света тази свобода? - Въпроси на висшата теодицея и на метафизиката. С една дума метафизиката е усилие на човешкия дух да се спусне по дълбините на нещата и да се издигне до върховете им. По-долният клас науки изследва отношенията на явленията помежду им; висшата пък, философията, се стреми да определи отношението на явленията към Абсолютното, идеята за което лежи в самите нас. Принципът на света, душата, материята, образуват от себе си Абсолютното, което търсят по различни пътища.”/11/ Ив. Георгов в първата основоположна част на своята история на философията определя метафизиката като “наука, която има за предмет последните причини, последните основания, които лежат зад фактите, отвъд фактите, с които се занимава емпирическата наука, физиката. Метафизиката има за предмет самото битие, същината на нещата, схваната независимо от всякакви особености на отделното проявление на тая същина в разнообразните неща. Така нейният предмет са първите принципи на битието изобщо.”/12/. Към въпросите, които са предмет на изследване от метафизиката, Ив. Георгов отнася тия за същността на времето, на пространството, на законите; що е пребъдване, що е движение; каква е същността на субстанцията; механическа причинност и целесъобразност в света; душа и тяло и тяхното отношение; произход и същност на вселената./13/.
Заедно с това могат да бъдат посочени още и становищата на няколко автори, които сами са дали курсове по метафизика или уводи към метафизиката. Според Х. Лотце, метафизиката е “изследване на основата, смисъла и границите на научните принципи.”/14/. Н. Хагеман я определя като наука за същността, основанието и целта на цялото реално битие.”/15/. Паул Дойсен, автор на многократно издавано ръководство по метафизика, определя в предговора към първото издание: “Природата на нещата, както тя се простира пред изследващия поглед, неизмерима около нас и непостижима в самите нас е една и съгласувана в себе си. Затова и истината като отражение на битието в човешкия разум също може да бъде за всички само една, и всичко това, което големите учители на човечеството са създали от непосредствено съзерцаване на природата и което са изразили в областта на религията и на философията, не може да бъде друго /като не се гледа на заблудите, които обикновенно засягат само частичното и практичното/ освен вътрешно съгласувано, колкото и различна да е външната окраска, обусловена всеки път от културата и традицията.
Две гледища, не повече, можем да възприемем ние за изследване на природата: емпиричното и трансценденталното. Емпиричното изучава явленията и ни дава като резултат физиката. От трансцендентално гледище ние питаме за същността на нещата каквато тя е, независимо от нашите познавателни способности; резултатът от това изследване е метафизиката.”/16/. Г. Хайманс в своето характеризирано като “отличаващо се по своето остроумие и яснота “Въведение в метафизиката” я определя като “наука, която се стреми да даде едно колкото се може по-пълно и по-малко релативно опознаване на света. . . Тя изследва същата действителност, както и другите науки, само че те я изучават частично, а метафизиката я изучава като цяло, и като единство.”/17/.
Анри Бергсон определя метафизиката като наука за Абсолютното. Тя е наука, която претендира да постига най-пълно непосредствено познание на нещата. “Доколкото обобщава постиженията на цялостния научен опит, тя самата се явява интегрален опит.”/18/.
Метафизиката може да бъде определена като наука за целостта на битието; тя изследва последните най-общи въпроси относно битието, служещи като предпоставка на специалните науки, и търси да опознае произхода, същността, смисъла и последната съдба на битието. Метафизиката е наука основна, обща, обединителна за целия научен опит и се стреми да даде цялостен мироглед, който да задоволява еднакво питанията на ума и потребите на сърцето. Тя е основната част на философията.
От своя страна метафизиката при Кристиян Волф/17 в./ се разделя на обща метафизика(Methaphysica generalis), наречена още онтологична метафизика, и специална теологична метафизика(Methaphysica specialis), която обхваща:
а/ натурфилософията като космология,
б/ философията на духа като рационална психология
в/ естественото богословие.
Последното деление се основава на трите обекта за изследване в действителността: Бог, душа и материален свят.
Думата “онтология” произлиза от сегашното действително причастие на гръцкия глагол “emi - on, ontos = “този, който е, който пребъдва, който съществува”, и според това се явява наука за трайната, пребъдваща същност на битието, наука за най-постоянното и неизменното всред променливото и преходното. Онтологическият проблем се изразява с въпроса: в какво се състои същността на действителното като такова? В зависимост от отговорите ние имаме тук материализъм, спиритуализъм, дуализъм, агностицизъм и учение за идентичността. Според материализма същността на действителността е материална; според спиритуализма / от латинското “spiritus” = дух/ тя е духовна. Дуализмът е възглед, който твърди, че действителността се състои от две съвсем различни субстанции - телесна и душевна, съществуващи независимо една от друга и еднакво основни. Учението за идентичността е такова учение, според което протяжността и мисленето, душевността и телесността са еднакво присъщи и необходими определености на една единствена основна субстанция. От своя страна агностицизмът е учение, според което изобщо не можем да постигнем същността на нещата. Космологията изследва въпроса: каква представа да си съставим за връзката на всички неща във вселената? Каква форма има действителността като цяло? На този въпрос отговарят различно теизмът, пантеизмът, деизмът, монизмът, дуализмът и плурализмът.
Теизмът и деизмът виждат в света действието на един надсветовен Разум, на Бога, само че теизмът приема вечното действие на Бога в света, докато деизмът го ограничава само до момента на сътворяването на света. От своя страна пантеизмът отъждествява Бога със света, като ги счита проява на една единствена субстанция, в която разделението е вторично. Монизмът приема едно единствено основно начало на битието - Бог или материята, или някаква единна субстанция. Наред с тях може да
съществува приемане на две еднакво основни първоначала - дуализъм, или пък на множество подобни начала - плурализъм.
На дълбока и многостранна критика метафизиката се подлага от Имануел Кант в съчинението “Критика на чистия разум” /1781 г./. Тук той изследва всички основни твърдения на дотогавашната метафизика и сочи тяхната противоречивост /антиномичност/ и непостижимост за разума. Когато разумът се опитва да докаже съществуването на душата като неделима и безсмъртна субстанция, той изпада в противоречия. Същото е в областта на космологията. На всяко основно твърдение с еднаква сила може да се противопостави друг антитезис. Така например еднакво е приемливо за разума, но и еднакво непостижимо е за него да допусне, че светът е безкраен и че светът е ограничен; че светът е безкрайно делим и че е неделим; че в света има свобода и че в света няма свобода. Не по-добре стои работата в областта на естественото богословие. Всички опити да се докаже по рационален път съществуването на Бога чрез космологическото, телеологическото, историческото и онтологическото доказателства са според Кант лишени от убедителност. Всички те надхвърлят възможностите на разума и затова в дотогавашния смисъл на безкритичност, на догматично създаване, откъснати от опита рационални спекулации, метафизиката не е възможна повече. Това обаче не означава, че изобщо метафизиката е невъзможна и излишна. Напротив, сам Кант изрично подчертава, че неговата критика се стреми, не да премахне всяка метафизика, а цели да разчисти пътя, да посочи методите на положителната, критична метафизика, тъй като според него метафизиката не само е по-стара от всички останали науки, но и “ще си остане завинаги, дори тогава, когато всички други науки съвършено изчезнат в бездната на всеизтребващото варварство.”/19/. Превръщането на метафизиката в положителна наука е възможно чрез критика и установяване познавателните възможности на човешкия разум. Затова именно след издаване на своето съчинение “Критика на чистия разум” Кант през 1781 г. пише на своя приятел и ученик Херц за значението на тази книга: “Този род изследване винаги ще си остане трудно, защото то съдържа метафизика за метафизиката”./20/. А в прочутия предговор към второто издание Кант, като обобщава сам постиженията си и разкрива намеренията си, посочва, че критикуването на рационалните доказателства за безсмъртието на душата и за Божието битие съвсем не е целяло да отрече нито Бога, нито безсмъртието, а само да посочи, че те не могат да се доказват рационално. Главната заслуга на тази критика /на познавателните способности на разума/ се състои в това, че всички възражения против нравствеността и религията в бъдеще философията ще отстранява чрез сократическия метод, т. е. чрез най-ясно доказване на противниците, че твърденията им надхвърлят областта на възможностите на разума. Винаги е съществувала някаква метафизика. Тя винаги ще съществува, а заедно с това ще се налага и самокритиката на чистия разум. “Така ще се подрежат корените на материализма, на фатализма, на атеизма и на безнравствеността, на мечтателността и на суеверието, които могат да бъдат вредни за всички изобщо, и накрая - на идеализма и на скептицизма, които повече са опасни за научните школи и рядко проникват в публиката.” “Аз бях длъжен да огранича знанието /в рамките на достъпното за разума/, за да дам място на вярата, защото догматизмът на метафизиката, т. е. стремежът и да върви напред, без критика на чистия разум, се явява източник на всяко неверие, противодействащо на морала, - неверие, което е всякога и силно догматично.”/21/.
Както е известно, в другата своя основна книга “Критика на практическия разум” Кант сам обосновава съществуването на Бога, свободата на волята и безсмъртието на душата, но не вече като доказани от теоретическия, логически разум, а като неопровержими постулати на практическия разум - по-специално на нравствения дълг и на нравственото чувство. Ще рече, и при него човешкият разум въпреки съзнанието за своята ограниченост продължи да работи над основните проблеми на битието. В тази насока са и създадените от Кант метафизики - “Метафизика на нравите”, “Метафизика на природата” и една метафизика на религията под заглавие “Религията в границите само на разума”. С други думи, Кант е един от най-дълбоките и плодотворни метафизици. Той не е принципиален враг на метафизиката, а само отрича правото и възможността и да изчерпва достъпните единствено на религията дълбочини на битието.
Не така стои обаче въпросът с позитивизма на Огюст Конт и неговите последователи, които са несъгласни с една или друга, била тя догматична или критична, метафизика, а са противници изобщо на всяка метафизика. Позитивизмът, а по-късно и неопозитивизмът, именно считат, че всичко, което е извън обсега на нашия положителен /позитивен/ опит е недостъпно за познанието. Въпроси като тези за началото и смисъла на света, за душата, за безсмъртието, за свободата на волята не са дадени в опита и не могат да бъдат обект на научно изследване. Трябва да се изучават само достъпните за сетивата предмети и явления и тяхната най-непосредствена връзка. Тогава нашето знание ще бъде положително и практически полезно. Човечеството е дошло, според позитивизма, постепенно до това съзнание. Първоначално то е прекарало един теологичен стадий, при който е обяснявало всичко чрез действието на скрити живи същества, на духове, които са бивали почитани и обожествявани. По-късно този стадий отстъпил място на метафизичния. Тук нещата се обяснявали чрез допускането на някакви скрити, недостъпни за разума същности, правели са сложни умствени спекулации и затова знанието загубвало положителния си и полезен характер. Най-сетне чрез делото на самия Кант и този стадий е надживян и е заместен от епохата на позитивизма, “която не ще има вече край. Тук вече всяка метафизика била невъзможна и напълно излишна.”/22/.
Не по-малко ревностна в отричането на метафизиката е философията на Йоханес Ремке и неговите последователи. Според тях метафизиката по начало имала в основата си порочната предпоставка, че съществуват два различни свята: един свят на субекта и друг на нещата сами по себе си, един свят на явленията, друг - на същностите; един относителен и един истински, абсолютен. Метафизиката си поставяла за задача да проникне “зад физиката”, да се добере до “същината” на нещата, като се издигне над света, както той съществува “за нас. Но тъй като противополагането било плод на недоразумение, затова и претенцията на метафизиката да бъде основна, обща наука не била оправдана, както не било оправдано и съществуването и изобщо. Мястото и се заема от създадената от самия Ремке основна или обща наука. /23/.
В защита на метафизиката трябва преди всичко да се изтъкне, че човешкият разум е по природа метафизичен и не може да не изследва все по-дълбоко и по-дълбоко явленията и отношенията, които стоят пред него и да пита “каква е стоящата във и зад тях същност”./24/. В това отношение умът например на Ремке и неговите последователи е не по-малко метафизичен, затова и създадената от тях основна наука представлява всъщност една система на метафизиката, която може да е лоша или добра, но по същество си е метафизика въпреки нежеланието и да се признае в това.
Що се отнася до нежеланието на ремкеанците да се приеме старото име, то се дължи на недоразумение и на неразграничаване “метафизика догматична” от “метафизика критична”, с което се издава до голяма степен догматичният характер на самата “основна наука”, въпреки вида и на крайно критична. Недоразумение лежи в разделянето на действителността на относителна и абсолютна, на действителност “за нас” и същинска действителност. Всъщност метафизиката не дели действителността на относителна и абсолютна, а дели нашето знание за действителността на относително и абсолютно, като се домогва нейното знание да бъде по-малко относително, повече непосредствено. Когато казваме “действителност сама по себе си” и “действителност за нас”, ние не си представяме догматично две паралелни, еднакво константни величини, без преход от едната към другата. Тук “за нас” означава “за нас сега, при сегашната степен на научните ни възможности”. . . Ако някога са считали цветовете за същност и за явление едновременно, ние днес казваме, че цветовете са явление, а същността са различни по честота електромагнитни трептения. Ако до вчера считаният неделим атом бе и приеман за същност, днес след разбиването му ние знаем, че на определено равнище той е явление, а същността му образуват съставящите го елементи и сили. Но нито електромагнитните трептения, нито разбиването на атома представляват край и непроходима граница на науката. Това ,което вчера бе същност, днес се вижда, че е само явление, а това, което днес се счита същност, утре може да се разкрие, че е само временно явление. С една дума, същността и явлението винаги си взаимно принадлежат и се намират в постоянно диалектическо взаимодействие и движение. Същото е и при причина и следствие: това, което сега е причина, само една стъпка назад е било следствие, а това, което сега е следствие, само една стъпка по-напред и ще стане от своя страна причина на нещо ново и така се виждаме пред едно безкрайно редуване на причини и следствия в двете посоки - назад и напред. Ако същност и явление биха били така отделени, че едното да си остава винаги явление, а другото - винаги същност, при това недостъпна за нас, както мислеше Кант, тогава не би могла да съществува истинска наука, защото достъпното за познанието явление се явява несъществено, а интересните за науката същности са недостъпни за нея. Но науката е невъзможна и при обратния случай, ако приемем, че явление и същност във всеки даден момент съвпадат. Тогава ще приемаме за последна истина това, което е непосредствено дадено на нашите сетива. А ето че ние не се задоволяваме с този наивен реализъм, а винаги питаме дали това, което ни се вижда, съответства на истинската действителност. Не е необходимо една наука да бъде метафизика, за да постъпва така, а напротив - няма наука и не е възможна наука, която да не постъпва така. И колкото по-голяма редица от сменящи се явления и същности, причини и следствия е установила и доловила дадена наука, толкова по-големи са нейните постижения. Същевременно, колкото по-отворена и достъпна стои тя за бъдещи звена в достигнатата редица, толкова по-големи ще бъдат бъдещите и постижения. Именно така се стига в края на краищата до метафизиката: чрез все по-задълбочено и логически наложително продължаване веригата от причини и следствия, чрез все по-коренно питане за по-нататъшните причини, докато се удари чело в проблема за последните, крайни, абсолютни причини. Но с това се разкрива несъстоятелността на всеки позитивизъм, защото самото това позитивно, достъпно за опита, което изучава позитивизмът, сочи отвъд себе си, води по силата на причинността към нещо зад и преди него - води към метафизичната безкрайност.
Една метафизика, изградена чисто деструктивно, спекулативно, без данните на опита и постиженията на специалните науки в дадено време, би била безплодно умуване. Справедливо Алберт Ланге я нарича “поетизиране в понятия”./25/. Тя представлява болезнено мъгляво далекогледство, при което не се вижда реалната действителност. Но не по-малко болезнено и несъстоятелно е късогледството на позитивизма, който не вижда как всеки отделен факт на околната действителност е включен в безкрайната верига от взаимоотношения и само грубото насилие може да спре човешкия разум при възхождането му. Само крайно ненаучни мислители могат да твърдят, че безкрайното е едва ли не измислица на метафизиците, някаква далечна миражност и нереалност и занимаването с него е някаква мечтателност.
Гьоте пише: “Искаш ли да навлезеш в безкрайното, достатъчно е само да вървиш през крайното по всички посоки.”А това “вървене” ние извършваме чрез изследванията на нашия ум, който неспирно и смело се устремява отвъд всички наивно-реалистични опити и “позотовозми”, за да прониква все по-дълбоко в същността на битието.
Що се отнася до създадения от Огюст Конт закон за трите стадии в човешкото развитие, той не се оправдава нито исторически нито психологически, нито най-сетне у самия него - биографически. Исторически не се оправдава, защото минаха вече векове, откакто бе провъзгласено умирането на религията и метафизиката и заместването им от “позитивната” наука, а ето че оттогава религията и метафизиката не само съществуват наред с науката, но дори преживяваме истинско тяхно възраждане и дълбоко обосноваване с помощта на самата наука. Днес те са по-жизнени отколкото преди един век./26/.
Психологически не се оправдава, защото това което нй-често се наблюдава е че , отделният човек вместо в своето развитие да върви от религия и метафизика към позитивизъм, той най-вече се движи точно в обратен ред. Като невръстно дете той се задоволява със заобикалящото го “позитивно” и не се впуска в сложни проблеми, като юноша и зрял човек вече го обхваща същинска метафизична треска и пита: “защо е такъв порядъкът на света , какъв смисъл има той , от къде идва и къде отива всичко и пр.”. Когато пък превали зенита на своя живот и силите му отпадат, тогава го виждаме смирено прояснен, примирен с истините на религията и не рядко почукващ с патеричката по пътеките към църковните двери.
Най-сетне сам Огюст Конт с живота си не оправда своя закон, защото първоначално е считал извор на знание само сетивния опит и чистата наука като позитивист и враг на всякаква метафизика. В по-късен период от живота си обаче той се е впуснал в истински метафизични обобщения и търсения, макар и не особено сполучливи, докато най-сетне завършил живота си в пълен религиозен мистицизъм, когато създавал догми, църкви,псевдо- божества, светци и сложен култ на поклонение. Така О.Конт сам доказва, че както метафизиката е насъщна потреба на всеки човек, така и собствените му антиметафизични твърдения нямат своето оправдание като от едно стъпало на развитие към друго - от самия безкрай към все по - “отвъд и отвъд”.
Винаги е съществувала и винаги ще съществува разлика между нашите понятия с тяхната универсална значимост и нашия опит, който е винаги частичен,ограничен,свързан с единичното предметно битие. Дори и елементарната математическа истина 2+2=4 надхвърля всякакъв възможен за човека опит, т. е. ние я считаме валидна и общозадължителна по силата на нейната обективна предметност , дори валидна за всички величини , за всички начини и форми на съществуващото .Подобен род обаче разлика не означава противоречие. Тази истина, както и истината на всяко по-общо понятие надхвърля опита, но не му противоречи непременно. Този именно факт прави възможно построяването на една индуктивна метафизика, която като тръгва по данните на опита и като прави обобщенията си в указаната от тях посока, същевременно надхвърля тези данни и достига до най-общи цялостни концепции за света. А това е именно мирогледът на човека. Касае се не да се отрече, а да се продължи и развие в пълнота и с нови измерения емпиричното изследване, за да се оформи в стройна цялостна и завършена система. “Да се продължи работата, започната от частните науки, да им се даде систематично допълнение, да се предвидят техните бъдещи постижения, да се запълнят празнините, които те оставят открити, да се отсъди между спорещите възгледи - това е тежката, но благодарна задача, с която се нагърбва една подобна метафизика.”/27/.
Метафизиката е изява на смелост и безкомпромисност на човешкия дух, на задълбоченост и последователност на неговото питане, отвореност и възприемчивост за целостта и единството на света, вкус и усет за заобикалящата човека тайна на битието. Метафизиката, това са последните предели на човешкото познание за всяко дадено време, там, където то граничи с тайната. Това е същевременно вечната устременост и влюбеност на човека в тази тайна, неговата вслушаност и насоченост към отвъдното. При това тази влюбеност и вслушаност ни най-малко не носят характера на патологична мечтателност и повърхностно поетично съзерцание, а са свързани с най-съдбоносни и жизнено-практически интереси, неотложни, всеобщи и мъчителни. Ние не сме само теоретически машини, готови да чакат, докато в края на вековете науката системно и безпротиворечиво постигне и ни съобщи каква е последната истина, а сме живи действащи същества, които всякъде и във всеки даден момент се изправят пред въпроси като: що е животът и за какво служи той? В какво отношение стоят психичните процеси към телесните, особено към мозъчните? Единствено земното битие ли съществува или има и едно отвъдно, както учи религията? Моралните изисквания, които ни се поставят, имат ли обективна валидност или са само субективни? Има ли разум и целесъобразност в света, или всичко е само случайна и безсмислена игра и съчетание на елементи? Има ли възмездие за добро и зло, или всички борби за идеали са една глупава безсмислица? От това как ние сега и тук, всеки за себе си, си отговаряме на тези въпроси, зависи нашето всекидневно поведение. Известно е, че има мислители и учени, които забраняват на науката, на човешкия разум

да се поставят въпросите за цел и смисъл, за ценност на живота, защото това не било предмет на науката./28/. Няма обаче по-пораженско отношение към разума и науката от подобна позиция. Тогава човекът с пълно основание се пита каква още ценност могат да имат за него и разумът, и науката, ако точно при истински съдбоносните и решителни за живота въпроси те остават безпомощни и излишни. Това е и непростима дистанцираност и пасивност на ума, защото съвсем не е същото да признаеш безсилието си да преминеш пред непреодолимата граница, след като си използвал всичките си познавателни сили и възможности и си се издигнал над безкритичното и догматично мислене. А съвсем друго е да останеш пасивен в позата на предварителна обреченост въз основа на предубеждението, че разумът не е в състояние да постигне абсолютната пълнота на познанието. Еднакво погрешно е да искаш да вървиш с помощта на разума там, където той е вече безпомощен пред пропастта на антиномиите - в тази грешка изпада безкритичната, догматична, предкантовска метафизика, както и да не искаш да вървиш с разума там, където той е в състояние да ти помага ,както прави всеки позитивизъм.
Въпреки подобни едностранчиви възгледи човешкият дух стои открит, смел и честен пред всички жизнени въпроси от фундаментален характер и изгражда метафизичните си системи, които може сами да не дават последната истина за Бога и за вечните принципи и първите начала на съществуващото, но сочат безпогрешно къде трябва да ги търсим.


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА


1.Срв. Кн. С. Н. Трубецкой, Курс истории древней философии, ч. ІІ, Москва, 1915, с. 79 и сл. ; - W. Capelle, Geschichte der Philosophie, B. II, Berlin, 1926, S. 35 ff.
2.Фр. Паулсен, Въведение във философията, София, 3 Изд., б.г., с.29-30.
3.O. Kulpe, Einleitung in die Philosophie, Leipzig, 1919, S. 24.
4.W. Wundt, Einleitung in die Philosophie, 9. Aufl., Leipzig, 1922, S. 85.
W. Windelband, Einleitung in die Philosophie, Tubingen, 1914, S. 2.
Пак там, с.3.
Пак там, с. 8.
Н. Лосски, Введение в философию, Петроград, 1918, с. 14; Типы мировозрений - Введение в метафизику, Париж, 1931, с.4.
Г. Челпанов, Введение в философию, Рига, 1923, с.6.
В. Джемс, Введению в философию, Берлин, 1923, с. 27-31.
А. Фулье, История философии, Санкт Петербург, 1901, с. 357.
Ив. Георгов, История на филос

Tedi4ka
06-09-2009, 14:08
http://download.http://www.teenproblem.net/school/44129/filosofiyata/?search=12752796&po=4

http://download.http://www.teenproblem.net/school/74413/filosofiyata+kato+osnovna+nauka+za+sveta+kato+cyal o/?search=12752868&po=9

моля ви да ги смъкнете , мерси предварително


1.

Философията е ядрото на всяка култура, затова степентта й на развитие е степен на развитие на културите. Езика на философията е категориа-лен, датира от IV в.пр.н.е.
I класификация на категориите на Аристотел:
 света е подреден, цялостен
 същност (кон)
 колко
 какво (бяло, умее, да чете и пише)
 по отношение на какво
 къде (в Никея)
 кога (вчера)
 намира се в някакво положение (лежи)
 притежание
 действие (реже)
 претърпява (него да го реже)
Тази класификация е условна. Чрез категориите се създава система, ко-ято дава възможност да се разглежда този свят.

II др.класификация - Конт, Хегел

Стилове и форми на философските текстове, пословици, басни, истории върху историята на великите митове. Системи съчинения от различни учебни пособия - доклади, трактати.
Историческо формиране на философ.съчинения
гноми - отделни изречения
поеми - силен философски текст
диалози
афоризми - Ницше
есета - Албер Каби
трактати - Аристотел, Хегел - математически
изповеди - Русо
романи - Достоевски

Философията е теоретическо описание на света, защото човек със своя-та дейност изменя и преобразува както природата, така и себе си. Чове-ка създава историята и собств.свят. Човека не е независим от природни-те закони, той се стреми да ги усвои. Доколкото човек сам твори истори-ята, той създава свои цели и се стреми да ги стигне.

Трансцедиране - човек да излезе от себе си и да се погледне от вън. То-ва самонаблюдение е много важно за да коригира своята дейност. Фило-софски плурализъм (многовариатност). Щом има избор, можем да гово-рим за свобода. Тя е осъзната необходимост. Човек е свободен, когато познавайки природните закони, той избира онзи който задоволява него-вите потребности.

Осъръзмеряване:
Философското мълчание и общуване се допълват взаимно. Философско-то общуване има за цел да провокира човек към вътрешен диалог.

Възниква въпрос - как практически философът проблематизира реално-то съществуване на човека?
Отговор: свежда се до факта относно непосредственото облагане на многообразието. Философията не дава готови рецепти, тя само провоки-ра човека да осмисли своето съществуване. Нито една философия не може да реши конкретните проблеми на човечеството, но може да сти-мулира неговата духовна активност. А когато човечеството започне да си задава въпроса за своето съществуване, той започва да философства. Затова философията е присъща на всекиго и по всяко време, а да мис-лиш означава да бъдеш човек.
Във Византия - всички науки се обединяват под общо название (диалек-тика) - шест най-важни опредления на философията:
1. философията е знание за природната същност
2. философията е знание за божествените и човешките дела, т.е. за всичко видимо и невидимо
3. философията е упражнение в смъртта.
4. философията - оприличаване на Бога чрез помощта на мъдрост-та, справедливостта
5. философията е начало на всички изкуства и науки
6. философията е любов към мъдростта

Доколкото истинската мъдрост - това е Бог, то любовта към Бога е ис-тинската философия. Философията - синоним на зараждащата се теоре-тическа мисъл.
Константин Кирил Филсоф - "философията е разбирането на Божиите и човешките дела, и до каква стешен ще се доближи до Бога, който го е създал"
- познание божиите ………
- етически проблеми

Хегел - философията се изпразва от съдържанието си в един момент.
Доверие в науката и самите себе си, вярата в могъществото на духа е първото условие за философията.
Философията е една и може да бъде само една, защото разума е един. Философското познание е функция на живота. То е символика на духов-ния път, отпечатва върху себе си всички житейски противоречия и не би-ва да се опитваме да ги заличаваме, защото философията е борба
"Опитът е мъдрост" - Кант

























Философията в духовната култура на човечеството
1. Що е философия и философстване. Как се прави философия?
2. Ползата от философия. Специфика на философското мислене. Стил, метод и език.
3. Философски смисъл на живота. Философията като теоретично осмис-ляне и проблематизиране на човешкото битие.

Човек в своя живот натрупва множество знания и мисли, как е устроен света, за съдбата на човечеството, за смисъла на живота, но най-вече за живота и смъртта.
Как е устроен света?
Хаотичен ли е или не?
Как се отнасят в този свят материалното и духовното?
Случайността е форма на закономерността.
Смисълът на човешкия живот.
Що е истина?
Що е справедливост, добро и зло; съвест и чест?
Що е свобода? - израз на необходимостта; осъзната необходимост, сво-бодата е избор
Какво е мястото на човека в цивилизацията?
Тематиката на тези въпроси е да определят потребностите на човека, от общата му ориентация към света.
Светогледът разработва и вълнува хората с въпроси и вън от филосо-фията.
Философския анализ помага на хората да преодолеят грешността на ед-ни или други позиции, да подтикне човек към преосмисляне. Философия-та помага да се преобразят стихийно възникналите у човека възгледи в много по прецизно мислене, обосновано от светогледа.
Светогледът е многомерно явление. То се формира в различните облас-ти на човешкия живот, на практиката и културата, към духовното преоб-разяване. Причислено към светогледа се отнася философията. Светът е необходима съставна част от човешкото съзнание. Разнообразни знания, убеждения, мисли, чувства, стремежи, надежди съединявайки се в све-тогледа, представлява цялостно разбиране на света от страна на хората. Остава проблема, че живота на хората носи исторически характер. В ре-алния човешки живот света се формира в съзнанието на обикновените хора. Светът на всяка епоха живее и действа чрез множеството (отдел-ните хора), то не е чисто сумарно, механично.
Светогледът като интегрално явление включва жизнено-практически, професионални, научни знания. В света се омисля целия запас от знания за човешкия живот. Насочеността на човешките действия има две осно-вания:
1. ценности
2. знание (стремежът за постигане на истината за реалния свят)
Особеното отношение на хората към всичко, което би било в съотвест-вие с техните интереси и потребности.
Светогледът е комплексна форма на
на различни пластове на човешкия опит.
Светогледът е съвкупност от оценки, принципи, определящи разбиране-то за света, място на човека в него, както и програма на действие на хо-рата в бъдещо действие.
В светогледа различно са представени интелектуалния и емоционален опит на хората.

Светоусещане - емоционалната психологическа страна в светогледа на равнището на обичаи, настроения, чувства и други.

Светоразбиране - свързано с формата на познаваните образи за света с използването за нагледни представи за него.
Свет. е сложно взаимодействие на интелект. и емоц. комп. на светоусе-щането и светоразбирането като елементи на свет. Светоразбирането и светоусещането имат две равнища: 1 - жизнено - практическо (неедноро-ден компонент - неговият носител е нееднороден - човекът), неедноро-ден се определя от образ. интелигентност, духовната култура, традиции ); 2 - теоретическо (ф. - системно-концептуално обобщено теорет. позна-ние )

1.Източник за появата на философията е митологията (форма на общес-твеното съзнание, характерна за ранните стадии на общественото раз-витие). Митовете са посветени на космическите теми за устройството на света; за безсмъртието на боговете и др.
Митовете са най-ранната форма на духовната култура на човечествтото, обеднили в себе си зачатъци на знание (религиозни, политически възг-леди, философски). Митът се проявява като единна универсална форма на знанието, изразява светоусещането и светоразбирането на епохата, в която се създава. В митовете се сближават явленията на природата и културата, човешките черти се пренасят върху обкръжаващия свят, а космоса се пренася на земята. В митовете отсъства разграниченост на света и човека между знанията и художествените образи, субективното и обективното. Има въпроси от митовете, които се онаследяват от религи-ята и философията.

2. Источник - "религията" - светът на религията по своемото отразява ре-алния опит на човечеството с помощта на празничната обредност. Рели-гията формира доброта, състрадание, съвест, дълг, справедливост, стремейки се да ги свърже със свещеното. Те не трябва да се противо-поставят (Хегел). Предмета на релегията съвпада с предмета на фило-софията, тя се интересува от същността на Вселената, на природата и духа, на отношението на човека към духа. Философията също се интере-сува и изследва човека и неговата същност. Според Хегел основата на религията и философията се състои в мисленето. За човека мисленето служи като основа на религията.
Различията на философията и религията не трябва да ги противопоставя на мисленето, а в рамките на мисленето. Религията е сферата на човеш-кото съзнание, в което са решени всички загадки. Религията е сфера на вечната истина, покой, светоразбирането за човека прави мисълта конк-ретна в качеството на човешкия дух.

Философия - пръв използва думата "философия" Питагор - VI в.пр.Хр. В научен смисъл пръв я използва Платон - IV в.пр.Хр.
Любомъдрите - включва най-ценните достижения на духовната култура. Раждането на философията си остава остава едно велико достижение на древна Гърция ( VIII - V в.пр.Хр.) Думата философия беше синоним на зараждаща се теоретична мисъл.
Аристотел - IV в.пр.Хр. - начало на философстването "преди и сега изумлението подтиква хората да философстват". Защо философстваме? За да направим свой свят и да го опознаем
Как се прави свят във философията? - теоретично, философията е иде-ално възпроизвеждане на универсума.
Как се прави философия? - с категории.
Кой прави философията? - гения (отделния човек). Той създава пара-дигма (модел на света), създава и школа - разпространяване на идеите. Традицията съхранява модела на Гения. Направление парадигматичните принципи във времето. Философията не е професия, тя е част от живота като такъв. Ние живеем с хората и сред хората.
Философията е елемент на човешкото съзнание, тя е публично съзна-ние. Философът е беззащитен сравнен например с поета или драматур-га. Той може да говори само от свое име.
Мъдростта позволява да се вземат решения и като ръководство на чо-вешкото поведение, да привежда съответсвие знание и действие. Фило-софстването не е дело на учени, а е дело на човека при всички условия и обстоятелства. Философията е присъща на човека по всяко време, за-щото да философстващ означава да мислиш. Смисълът на философст-ването е съвремието. Философското изследване започва на границата, където свършва знанието.
Философията има незавършен характер, чиято същност се състои в пос-тоянното търсене на истината. Да философстващ означава да се учиш и да умираш. Ако философията значи да се учиш, да умираш, то да знаеш да умираш значи да знаеш да живееш.
Хегел - "философията е една и може да бъде само една, защото разумът е един"























След природата философията изследва обществения живот на хората.

1. Природа
2. Обществен живот
3. Човек

Сократ - смисълът на човешкия живот, смъртта и безсмъртието - антро-пология. Той олицетворява философията. Тя напуска Олимп и слиза Атинския пазар.
Жан-Пол Сартър - изоставя Сорбоната и влиза във френските кафенета.
Предмет на философското размишление със природата, обществения живот и човека. Философията има теоретичен характер.
Ницше - "философът сам трябва да бъде историк, догматик, поет, гада-тел, за да може да погледне от високо, той трябва да създава ценности. Формата на философията не се свежда нито към митологията, нито към религията, нито към науката.
Аристотел - пръв опит да отдели философията. Тя изучава най-общите принципи на познанието - гносеология.
Най-близко до Аристотел - Кант. Той смята, че философията е преди всичко универсално теоретично знание. Философията е наука за отно-шението на всяко познание към същинските цели на човешкия разум (Кант)



Чрез тази схема на знанието човешкия интелект уморително постига света в аспект, който не е даден в опита. Кант извежда на преден план практическия разум. Активния характер на светогледа стои в основата и начина на действие.
Към мъдростта води науката. Невежеството на никого не е помогнало.
Потребна ли е философията за всяка възраст? - старецът, макар и оста-рявайки - вътрешно млад от изживяното, а юношата - зрял, непознавайки бъдещето (познавайки философията).
Солон: "тайната на вечната 'мъдрост' е да се учи всеки ден по нещо но-во, защото живота е безкраен процес на самооткритие."
Съзнанието (субективното и духовното) е насочено към самия човек.
Насоченост навън - в стремеж да изучи природата, човека се отличава със способността да мисли, да желае, да тъгува и др.









схема 1

- кое от двете е първичното
- в състояние ли е съзнанието да опознае битието.
Философията е многоструктурно явление. Тя включва науката, житейска мъдрост и културен феномен.
Зенон - физика, етика и логика.
Клеант - диалектика, риторика, физика, политика, теология
Декарт - дърво, корени, метафизика
механика - стъбло - физика
медицина - клони - науки
морал

схема 2

Под морал Декарт разбира най-възвишения морал, който предполага пълно познаване на останалите науки, най-висшото стъпало на мъдрост.
Философията се разпростира върху всичко, което човешкия дух може да познае.
Единствено философията ни отличава от най-дивите и най-варварските народи.
Един народ е толкова по-възпитан, колкото по-добре знаят да философ-стват хората в него.
Философията е социално-културен феномен и тя може да бъде опреде-лена като култура на духа.
Алберт Швайцер - (етнолог) - с термина култура трябва да се означи су-мата от всички достижения на отделните лица и цялото човечество във всики области, в онази степен в която те съдействат за обществения прогрес и духовното осъвършенстване. Колкото по богата е философс-ката концепция, толкова е по-широко полето на културата.
Културата е преоценка на ценностите.
Ценност - тези математически и духовни обекти, които са способни да удовлетворяват всички потребности на човека и обществото, служейки на техните интереси и цели.
Появата на философията и раждането на особено, вторично по тип об-ществено съзнание, насочено към осмисляне на сложните обособили се форми на практиката на културата изобщо.
Формация на философията - използването и приложението на философ-ските принципи, категории в научната и социалната практика.
1. Светогледна формация - система от знания, оценки и убеждения за отношението човеко-човешки свят, закрепени в човека като принципи на поведение. Всеки светоглед е форма на обществено съзнание и обрат-но.
Всяка наука има своя светогледна формация. Светогледната формация - дава знания за политическите, естетическите, правните и други идеали на обществото като цяло.
2. Философията дава логика на ………………………………………… ……………………
………………………………………… ………………….
3. Социално-приложни - осъществява се като преобразувателна и управ-ленческа дейност. Философията индуцира (провокира) човешкото мис-лене. Тази философия е доразвиваща принципа на историзма. Филосо-фията е призвана да резюмира миналото, да преодолее настоящия проблем и да се насочи към бъдещето. Човешката история е реалност от особен род. Човекът е този, който има съзнание, а той е най-уникалната форма на материята. Историята е сложно съчетание от обществения живот на хората. Всички предмети, създадени от хората - обществем труд.
Творчесвтото е единство от продуктивна и репродуктивна дейност.
Философията има субективно-обективен характер.
Противоречието според Хераклит е единствения нерв на развитието. Философската наука - науката се прави от хората.
Конкретните науки приключват в определен мислителен инструментари-ум.
Частните науки не могат да обособят себе си в ценностно отношение.
Сументизъм - научно, вярно знание дават само частните науки.








Схема 3

Частните науки се изграждат върху експерименталната философия в са-мостоятелна област на духовните знания. Философията е интерпретатор на достиженията на частните науки.
Философията е сродна с всички частни науки, но взета в интегрален вид.
Научен метод - знание, отношение на човешките представи, понятие, ка-тегории взети в своята съвкупност, формата на човешкото мислене (де-терминирана).
Метафизическия - вече е ненаучен.
Диалектически метод - за първи път Сократ (спор) там където има борба на идеи
Философията е социално-културен феномен. Тя е най-универсалната ин-тегрираща връзка между частните науки и всички останали духовни об-ласти.
Клеобул
Периандър
Бимант
Талес
Хилон
Питак
Солон - нищо прекалено. Помни края на дните си.
Най-лесно - даваш съвети, най-трудно - да познаеш себе си.







































Антропологическо направление - софистика - древногръцко посвещение. Разпространението на знанието е важен момент. Риторика - средство за убеждаване (важно място).
Протагор - човечеството е мярка на всичко съществуващо.
Сократ - завой от природата към човека. Той не признава боговете. "Аз зная че нищо не знам" - мъдростта е съзнанието за ограничаване на зна-нието. Съмнението в средство за усъвършенстване на научни знания "познай себе си" - самозн. означава откриване в отделните постъпки на хората възможност за постигане нормите на човешките действия.
"Познай себе си" - предпоставка за познаване на другите. Основна кате-гория - добродетел (при Сократ). Добродетел съвпада със знание. Ос-новни форми на човешката добродетел - справедливост, храброст, уме-реност и благочестие.
Извод: от всички добри неща на света най-добро е познанието и едно зло - невежеството.
Диалектиката се определя като:
- изкуството за разискване
- теория за спорене
- умение да се води правилно беседване
Приоми на Сократ:
- ирония, форма на диалог. Възможността на събеседника да отк-рива своето незнание без да бъде предмет на високомерно отношение
- маефтика (акуширане)
- индукция - от единичност към общото
- определение - то завършва беседата

Платон - (академия)
Основна категория - идея. Тя се отнася до множеството еднакви неща. Тя е същност на нещата. Тя е безотносителна във времето същност. Тя е извънпространствена природа, която изразява нейната трансцедент-ност. Тя е сетивно невъзприемаема. Тя не е отражение на обществените свойства, а е тяхната същност. Идеята е дадена сама по себе си.
Два свята - на идеите - идеален
- свят на несъвършенните сетивни неща

Идеите са модела на сетивно-възприемаемите неща.
Теза: във вечния свят на идеите пребивава и човешката душа. Беззем-ната душа отрича познавателната сбособност на усещането.
Гносеология - форми
- мнения - сетивни данни
- разсъдък - света между сетивните неща, идеите за тях
- разум - реализира самоактивирането на познавателната способ-ност, изучава идеите като такива.
- световната душа се намира в центъра на света. Света е единство от битие (идеята), небитие (материята), сетивни неща и числа(Платон)
Световната душа придава движение на Вселената ( Платон ). Движение-то на звездите и планетите се предава от техните души.
Между елементите на космоса, той (Платон) отделя вода, въздух, огън и земя. Основни са огън и земя, между тях поставя въздуха и водата. Бла-годарение на огъня виждаме космоса, благодарение на земята усещаме космоса. Космоса е единен, краен и представлява кълбо. Той е привър-женик на глоцентричната теза.

Създадена теория са структуиране и класификация на древните форми на управление.

Идеална държава

А. Аристокрация - аристократична република
- аристократична монархия

Б. Нисходяща йерархия
1.Тимокрация - д-ва на честта и ценза
2. Олигархия на търговията
3. Демокрация - власт на сгантта
4. Тирания - диктатура против властта на аристокрация

Емперокъл - въвежда категорията закон.
Платон - земеделци и занаятчии - производство
- войници - безопастност
- философи - управление на държавата

Теория за Ерос ( Платон ) - лирическия ерос - индивидуални влечения
- космическия ерос - творческия ерос "страст, чужда към ума, влачеща към удоволствието от красотата и силно укрепваща се от съединението с другите. Тази страст е любов. Чувствената любов е безусловно необходима за човешкото съществуване.
Двата ероса той ги възприема - лирическия - съединение на душите; космическия - светопреобразуване.
(Отговор на някакъв въпрос за еросите) - С възприемането на ероса като роден в красотата. Истинския ерос е ероса на вселенското единство.

Въпрос 4

Този който синтезира цялата мъдрост на античността - Аристотел - те-лепатическа школа
Създава система на науките.
- теоретически - физика, математика, метафизика
- практически - етика
- творчески - гносеология

Аристотел - отрежда място на материята. Тя е субстрат (основа) на всич-ко съществуващо. Той въвежда понятието форма. Тук се характерезира съдържание, обективен предел и цел. Тя е свързана с материята.

връзка между материята и форми
хилеморвризъм
мат. форма

Обективния смисъл на формата - ентилехия.
Бог е форма на всички форми. Стремеж на Аристотел към абсолютната форма. Идеята за движението обяснява връзката между математиката и формата. Движението може да бъде възникващо умножаване, намаля-ване, увеличаване, превръщане, преместване. Може да се срещне във всяка форма на преместването като негов момент.
Покой - относителен и абсолютен.
Движението е вечно, трябва да съществува нещо, което да привежда в движение всяко тяло.
- първия двигател - той не се нуждае от други тела, сам той е енергия, той е чиста форма, не притежава материя, той е цел, т.е. - Бог.
Аристотел изгражда формалната логика, формулира два закона :
- закон за противоречия
- закон за изключеното трето
Политическа философия - форми на древното общество.
1. Монархия 4. Тирания
2. Аристокрация 5. Олигархия Отлонение
3. Полития 6. Демокрация

Полития - властта се упражнява от средно имуществени слоеве на об-ществото ( идеал според Аристотел)
Никомахова етика - произведение на Аристотел. Той атакува тривиални-те представи за живота превежда човека от собствената му ограниче-ност.
"Знанието облагородява духа!"
Понятието добродетел - знание, което очертава пътя за достигането на високи морални ценности.
Евдемонизъм - щастие - добро като обект на човешките желания и зна-ния. Щастието е възможност, ако се използват трите вида блага.
- душевни
- телесни
- въшни
Два вида добродетел:
- дианоетически - разум
- етически - чувства
"Най-престижната добродетел е мъдростта!"

Въпрос 5

Епикур
Човека в римската философия
Сенека - човешката добродетел е основно качество на човека. Тя се подчинява на съдбата на човека. Няма нужда от молитви. Човкът е най-висшото звено от природата. Живота сам по-себе си не е благо, благо е добрия живот. "По-добре да се мре, отколкото да се живее лошо"
Живота е естествено учереждение, в което трябва да са братя.
Дълг на всеки човек - да не причинява вреда на членовете на общество-то.

Епиктет - доведен в Рим като телохранител на Нерон - "Философията е своего рода медицина, предназначена за лекуването на болната човеш-ка душа."
"Не желаеш ли да бъдеп роб, не търпи и робство сред себе си"
"Свободата е правото на свой избор и собствено мнение"

Марк Аврелий - човеколюбие, доброта, философията е предимно нраво-учение. Бог е първооснова, Бог е всемирния разум. Човешкия живот е един бързо преминаваш миг.


Въпрос 22 (без философи)

Обективната истина не означава истина. По-старите истини обикновено не се отричат, а се включват в новите случаи. Абослютната истина е пълно и изчерпващо знание за света като цяло. Всяко отричане на абсо-лютната истина води до отричане на света. Човешкото мислене е толко-ва суверенно, колкото е несуверенно плюс човешкото познаване. Човеш-кото познаване - способност е толкова неограничена, колкото и ограни-чена. Несуверенно плюс ограничение - конкретно проявление. Относи-телната истина е част от абсолютната истина.
Има ли вечна истина? - да има.

По степен на приближаването на субекта към обекта.

истина

[относителна] [абсолютна] [конкретна]
при степен на истината на условия
приближаване на субекта

Човешкото взаимодействие е човешката действителност. Практиката е една от формите на всеобщото взаимодействие в света. Характерно е съзнателната целенасоченост и упротреба на оръдия на труда. Човека очовечава средата. Човешката практика е двустранно взаимодействие между човек и човека. Ролята на практиката е в познанието. Тя е основа, определяща цел и критерии на познанието. Практиката стои по-високо от теоретичното познание, критерият на практиката е относителен, не може да бъде абсолютен. Той е и неопределен. Освен практиката и логиката може да е критерий на познанието. Практиката и теорията се намират в единство - два възможни варианта.
1. Практиката е основна определяща цел на познанието
2. Ролята на теорията за практиката.

Вярно е, че теорията има своята специфика, знания оказващи еврестич-ната сила на хората, изпреварващите и функции, всякога да се отчита както ролята на практиката за познанието, така и ролята на познанието в практиката. Докато практиката е основа и изходен пункт, то във функцио-нален пункт познанието насовчва самата практика. Значение за практи-ката имат две функции:
- регулаторна - обезпечава управлението на самата практика
- прогностичната - обезпечава целеобразуването

Извод: в диалогът теория-пракиката се изменя, коригира, обогатява, как-то теорията, така и практиката. Творческата активност е активност на мисълтта.
Заключение: "Нищо не е по-старо от истината" (Декарт)
(Хелепид) - "Истината е върховния водител в работното поле на фило-софията и жизнената практика

Въпрос 23
Тема "човекът и обществото" като философски проблем
Човекът като философски проблем, човешката личност, общество, за смисъла на човешкия живот, смъртта и безсмъртието.
Човешката култура, цивилизация, обществото като обект на човешкото познание.

В исторически план не всички философски системи са успявали да "прихванат" познание и полезрение в твърде широката тема на човешка-та проблематика. Едни са обръщали внимание на свободата на човека, възвеличавали социалната природа на човека. Човека е носител на уни-калност - способност да отразява както етноса (външно действие), така и субективна реалност (психика, разум) и творчески да ги преобразува. Според Видро човекът е висша ценност, единствен създател на високите постижения на земята, разумен център на Вселената.
В античната философия ч овек се разглежда като част от Космоса, човек е микрокосмос.
В християнството човек се разглежда като дух и тяло. Те са качествени противоречия, като възвишено и низшо.
Във философията на новото време (от Декарт досега) - вижда в човека неговата духовна същност.
Голяма заслуга е свързаното изследване на Кант и Хегел (19-20в.) - чо-век до разумното начало и към ирационалното начало, научното разби-ране на човека е един незавършен човек, тъй като човешкото съществу-ване е крайно многообразно (разум, воля, характер).
Човек се ражда, живее, стреми се към нещо ново. През 20 век Владимир Соладьов - човек е същество, призвано да събира и добро, и зло - харак-терни черти - срам, състрадание, благоводение. Те очертават богатство-то на духовния живот на индивида. Чувството за срам безусловно разг-раничава човека от животинската природа. "Аз се срамувам, следова-телно съществувам"
В процеса на труда човек непрекъснато изменя своето съществуване. Чрез труда създава материалистичния дух, култура, труда - колективен социален феномен. Развитието на трудовата активност глобално изменя природната същност на човека.
Появява се нов биологичен вид - човек с формирано вече съзнание, кой-то се нарича "Хомо Сапиенс", човек се отнася към единичния човек и към рода. Един човек не съществува и само в това отношение човек и чове-чество в пълния смисъл. Детето се ражда с цялото физиологично богат-ство (генофонд) натрупано от човечеството. Детето, което не е усвоило в себе си културата на обществото, се оказва неприспособено.
Извод: Човека е разумно същество
Социалната природа на човека не отрича неговата биологична природа, която също има универсален характер. Биологично измерение на човека се проявява в морфологичното явление, както и в нервно-мозъчните процеси на човешкия организъм. Психологично измерение се разбира, като вътрешен духовен свят на човека. Това са съзнателните и безсъз-нателните процеси (воля, характер). Човек е разумно същество. Негово-то мислене се явява сложен опит от емоционална и интелектуална сфе-ра. Човек се разглежда в три аспекта. Закономерностите са ориентирани към саморегулирането на вещественото на човека, но човек преди всич-ко е субект на обществените отношения. При разглеждане на личността на човек се имат в предвид такива свойства, които могат да бъдат опи-сани чрез соц.-психологически термини. Измерението на човека от биб-лейска и социална страна има във философията отношение към човеш-ката личност. Библейското е главно чрез наследствеността. Социалното чрез непросредствено издигане на човека. Човека в културно-историческия процес на социума. Нито библейската, нито социалната могат да ни доближат към същинското в човека, но тяхното единство мо-же да ни сближи до човека. Любопитсвтото е социално качество.
Извод: Човешкото представлява цялостно единство на библейските, пси-хоологически и други нива, в които се формира природното и социално-жизнено придобитото.
Средата в която човек живее е и природна среда. Ако човек е оставен в безмагнитна среда, той загива.
Биомасата на всяко живо същество притежава особено биополе. Някои животни снемат стресовото състояние на човека. Душевното равновесие на човек е възможно при условия на физиологична и психологична адап-тация. Всички животински организми взаимодействат с Космоса. Ние жи-веем в унисон с цялата космическа среда, затова космическите ритми оказват голямо влияние върху растенията и животните. Битието изобщо е конкретно единство на общественото битие и социално неустоената природа. Човек е реалност сред реалностите. Той се ражда, живее и умира в битието. Човек не е свободен от битието, а е свободен в битие-то и е детерминиран факт в него. Човек не може да се откъсне от битие-то, отиването в небитието е начин за връщане в битието, но в друга форма.

Човекът се развива и по своя биологична програма. Всичко родено съ-ществува след биологична амортизация. Естествено отпада от живота в определени времеви граници. Властта на природата е тиранична (Хе-гел), защото всеки човек умира. Разбирането на смъртта се състои в то-ва, да се разбере смисъла на живота, как трябва да се живее.
Гьоте - смъртта е художествен начин за възпроизвеждане на живота.
Живота и смъртта са вечните проблеми на човека. Човек е тяло сред те-лата. Той се изменя. Близостта към смъртта повишава цеността на жи-вота.
Живей и действай всеки път сякаш е последен (Марк Аврелий)
Жаждата за безсмъртие, определен вектор на човешкото битие.
Платон - тялото е тъмница, смъртта е източник на радост и жажда
Епикур - живота и смъртта са паралелни плоскости - не се пресичат.
Индивудалната смърт се компенсира от безсмъртието на рода. Човек е безсмъртен със своите дела. Не само е смъртен, но и човечеството. Ако е вярно че индивида се съхранява в рода, то е вярно че рода умира в индивида. Живота е уникален, единствена нравствена добродетел е съхранението на достойнството на човека пред лицето на смъртта.
Смъртта и нейния нравствен статус е необичайно висок.
Тацит
Планиий - предсказвам, че твоята история ще е безсмъртна, за това аз силно желая да бъде включен в нея. Безсмъртието е проекция в бъде-щето. Живота става висша ценност, независимо че живота Ерос и смърт-та Танос вървят ръка за ръка. В живота на човека може да настъпи мо-мент, в който смъртта е по-действена според главните си цели отколкото живота.
Смисъла на смъртта е свидетелство, че безсмъртието на човека следва да се желае от потомците.
Диалога "Ферон" - последната нощ на Сократ. Изработва достойно за се-бе си отношение към смъртта.
Сенека - "Най-жалкото, това е загубване мъжеството да умреш"
Безсмъртието - биологично, творческо, теологическо, натуралистическо.
Смисъла на смъртта е обратната страна на смисъла на живота.
Само лице в лице със смъртта - истинска стойност на живота.
Ларош Фуко - "не трябва да се гледа направо на смъртта и на слънцето".
Смъртта на малките хора, тихата смърт
Евтаназия - блажена смърт, доброволна смърт.
Умрелия човек след смъртта се превръща от обект в обект на манипула-ция (потребление и др.)
Човек има право на живот, но и на смърт.
Естетически права: на живот, свобода, собственост (чрез труд - Лок)
Т. Ман - смъртта е велика сила, в близост с нея човек сваля шапката и се предвижва на пръсти. Разума стои като глупец пред нея.
Морис Маро (Сорбоната) - без смъртта на човека, нямаше да има нито история, бъдеще, общество, надежда.
Хераклит - смъртта на един е живот на друг. Смъртта открива път на следващото поколение
Жорж Батай - "еротизъм" смъртта е младостта на света, и само превръз-ките на очите ни пречи да видим че смъртта единствено осигурява изб-ликването на живота.
Последната минута е тази, която е равносметката на човешкия живот.
Агонизиращият е още присъстващ биологичен живот, но съзнанието му е изпълнена с представата за един свят, който един жив човек не би могъл да познава. Надеждата за живот не престава до самия край. Последния миг, когато е твърде късно за думите, тишината и мълчанието казват по-вече. Смъртта е събитие, което е абсолютно, последно в човешкия жи-вот, безкрайна дистанция между последния миг и нищото. Смъртта за отделния човек си остава уникална. Посления миг е за умиращия пръв (нищо подобно не е преживял) и последен, защото след него субекта престава да бъде.
Последния миг е кристализирала диалектиката на живота и смъртта.
Доколкото часът на края е края на човешката надежда.
Перикъл - тайната на живота е в щастието, тайната на щастието е в сво-бодата, а тайната на свободата е в мъжеството. Когато човек мисли и го-вори за своята смърт, на човека са необходими любов и свобода, за да може да има мъжество да се изправи срещу смъртта, да я отложи, да я предотврати. Този който не умира, той не живее. Да философстващ зна-чи да се научиш да умираш. Проклет би бил живота без смъртта.
М.Хайдигер - феноменът страх от смъртта. За Хайдигер страховете са фундамета на съществуването. Смъртта не е червеят който разяжда плода, а същинското ядро на живота.
Щом някой вече е роден, то веднага вече е достатъчно стар за да умре. Смъртта е самата структура на живота, който живот е битие за смъртта. Смъртта винаги е самотна и уникална.
Антропологическа инадаптация - Хайдегер - препокриване.
Страх от смъртта е върховното последно бъдеще
Монте - смъртта ни държи будни, обути и готови за път.
Смъртта ни индивидуализира, но и предизвиква инфантилни реакции, тъй като смъртта е единственото нещо, което е извън силата на човека.
Солон - помни края на дните си, това вероятно би те направило по-хуманен. Човешкия живот няма еквивалент.
Йосиф Херпет - никой няма право да отнема човешки живот.
Бергсон - разбира под живот непрекъснатото творческо развитие. Светът представлява нещо единно, развиващо се - жизнен порив. Благодарение на жизнения порив човечеството продължава настъпателното си пове-дение.
Б.Франклин - трудещ се човек - интуиция, постигаща самата същност на живота.
Бергсон - три основни въпроса - от къде сме дошли, кои сме ние, накъде отиваме. Човешкия живот и човешкото познание са свързани с филосо-фията на историята.




























Авалд Шпенглер - историята се разпада на редица неповторими култури. Цивилизацията е старост на културата, нейно постепенно умиране. Сим-птомите са материализмът, атеизмът и др.

Три типа култури - антична (Аполонова душа - сетивното тяло), евро-пейската - душата на Фауст (безпределното пространство и всеобщата динамика), арабска - магическата душа - строгия дуализъм между душата и тялото, и магическото взаимодействие между тези субстанции.
Н.Бердеев - култура - съвкупност от всички видове преобразувателни дейности на човека и обществото, и резултатите от тези дейности.
Културата е осъществяване на нови ценности. Динамично движение вът-ре в културата. С нейните кристални форми тегли към изход извън култу-рата, към живота, към практиката, към силата.
Човечеството създава цивилизация за да се освободи от стихийните природни сили. Човечеството е измислило оръдия на труда, които е пос-тавило между себе си и природата.
Леонитиев, Досоевски - разлика между културата и цивилизацията. Ци-вилизацията е по-стара и първична от културата. Изобретение на най-елементарните оръдия на труда е цивилизацията. Цивилизацията е все-ки социализиращ процес. Цивилизацията означава социално-колективен процес, а културата е процес по индивидуално-протичащ в дълбочина. Цивилизацията сочи по-висока степен на обективизация и социализация, а културата е природно свързана с духа и природата на човека.
Волята за могущество на всяка цена е цивилизаторска идея в културата. Цивилизацията е преминаването от култура към отдаване на стремител-ния поток на живота. Цивилизацията непременно господства икономиз-ма, тя по природа е технична. В цивилизацията колективния труд измес-тва индивидуалното творчество, тя обезличава.
В криза ли е цивилизацията (Шпинхер)?
Р.Джордж Колингууд - признава кризата в цивилизацията. Тя е в следст-вие от постоянния откъс на вярата в разума, като база на организация на целия социален живот. Симптомите той вижда във философията и раци-онализираща и неговия политически израз - фашизма (съзнателен анта-гонист на цивилизацията)



Въпрос 25, 26 и 27

А.Тойнби - вижда алтернативата на съвременните цивилизовани ценнос-ти в християнството. Той признава, че съвременната цивилизация съ-ществуват симптомите на криза, но той не е песимист. Спасението може да дойде чрез единението на духа, въз основа обединяването на светов-ните култове. Той възприема идеята за културната приемственост. Све-товната цивилизация е резултат от историческия процес, а не е предпос-тавка.

Ларош Фуко - цивилизацията е етнология на културата, обществената отворена висша най-сложно организирана система. Обществото и циви-лизацията имат една и съща по времетраене темпорална характеристика в историческия процес.

Кобс, Ж.Русо, Кант - възниква договорна теория
Хората са създали обществото на своето естествено състояние към ново гражданско състояние.
Кобс - естественото състояние на хората е война на всички против всич-ки. Индивидите са застрашени от взаимно изтребление, отъждествуващи обществото с действията, и те са плод на човешкия разум.
Русо - отъждествувайки обществото и действията, той смята че в естест-веното състояние на хората те не са били организирани в обществото и затова по силата на договор те мълчаливо се обединяват в асоциации. Обществото е обществена личност със своя воля, съставена от съзна-телно обединяване на индивидуалности.
Кант - три силни естествени наклоности, които отблъскват хората един от друг - честолюбие, властолюбие и любов към собственото.
Нашето познание представлява система от възприятия, но те имат су-бективен характер.
Хегел - обществото възниква веднъж. Обществото е продукт не на разу-ма, той е ирационален психологизъм.
Инолит Тен - нормалното душевно състояние на хората представлява състояние на халюцинации, но понякога могат да успеят
Габриел Тард - подражание - въз основа на него възниква обществото. То обединява, уеднаквява хората. Социалните връзки са трудовите връз-ки. Трудът е създал човека в процес на отделяне от природата и обедни-яването им в общества. Трудът и езикът са двата мощни фактора, за формиране на човека.

Неокантианство - отрича ролята на географския фактор. Обществения живот е безпричинен, и не се ръководи от никакви закони. Географската среда - основа за формиране на обществото.
Ш. Монтескьо - най-важно - климатът. Тази теза е лесно опровержима. През 19 век - Х.Бокъл - 4 елемента са в основата на възникването на обществото - климат, почва, храна, общ вид на природата. Те не могат да дадат научен отговор за възникването на обществото.
Хегел - топлината е достъпна за формиране на обществото. Историята си има своя вътрешна логика.
"Мекият йонийски климат многоспособства за да бъде създадено изя-щество на поемите на Омир, но само климатът не може да създаде таки-ва автори"
Мечников - водната среда е най-важния фактор за развитие на общест-вото.

Три периода за развитие на обществото:
- речников - Нил, Тигър и Ефрат, Гана, Хуан-хо
- средиземноморски - на финикийци, римляни и др.
- океански - откриване на Америка

Няма общество, което да не се намира върху една или друга среда, но влиянието и е относително.
Некултурен човек няма при философията, защото той не може да съ-ществува вън от обществото, а общество без култура няма.
В диалект. инд. - общество основна роля изграе социалния характер. То се поражда от динамичната адаптация на специфичните свойства на чо-вешката природа към определяне на социалните условия при които въз-никват различни форми на отчуждение. В този процес на отчуждение се подтискат основни потребности на личността (любов, творчество, инден-тичност), а това поражда патологичност и неврози.
Е.Фром - в съвременната епоха се поражда противоречие в човешката природа - конфликт между интелектуалната - техническата зрялост и емоционалната примитивност. Научно-техническия прогрес, технически-те новости и емоционалните примитивности на хората си противоречат. Хората трудно приемат тези новости и затова бягат. Всичко това пораж-да безсъзнателно напрежение при социални промени.
Това създава предпоставки за възникването на авторитарни и тотали-тарни системи, при които индивида се привръща в безличие.
Х.О. Игъсет - "човек е призван да бъде творец на светогледа и той изпа-да в една битийна драма". Човекът е футористичен - той живее обърнат към бъдещето.
Съвременната епоха е белязана от най-острите кризи - европейската криза на културата и соц., която се пораждата от бунта на масите. Те притежават силата на обществената и европейска история, зависи от масовия човек (безличен, бездуховен индивид).
Човекът (маса) - на собствените идеи, а притежава само формален и ме-ханичен комплекс от общо приети частни представи и възгледи. Трагич-ното е това, че човекът "маса" смята себе си за съвършен. Той налага своята липса на култура, своята духовна ограниченост, като образец. Масите нахлуват във всичко и винаги с насилие.
Изход - култивирането на интелектуалния елит. Елементарния човек не се стреми към егоистични облаги за себе си, а се посвещава на утвърж-даването на хуманни, социални норми. Кризата не може да бъде прео-доляна само от една европейска страна и нейния духовен елит. Необхо-димо е обединяване на всички страни и с общи усилия ще могат да пре-одолеят кризата.
Типове общество - (А.Бергеон)
- първия тип - затворено общество - господства затворената религия и затворения морал (жертва на индивида в полза на общата). То осигурява своята стабилност чрез подтисничество, свеждащо всички индивидуални воли до една цел.
- втори тип - открито - открита религия, даваща възможност за свобода и творческо отношение към сферата на духовния, открития морал (осво-боден човек от национални предрасъдъци). Стреми се да преодолее на-ционалните граници и да обедини хората на основа на толерантността, свободата и любовта.

Космолитно обединение на хората и усъвършенстването им води до път към открито общество.

(Попър) - От начало е приемал марксизма - "откритото общество и него-вите врагове" - разочарован от марксизма, защото той не отговаря на принципа на деморкацията, защото той не подлежи на фалшивируемост и следователно той е псевдонаука. Марксизмът е политическо затворено общество. Попър изтъква предимствата на откритото общество. Негово-то развитие се определя от конкурентната соц.политика. Теории и сво-бода на националната критичност. Той е във състояние да преодолява своите недостатъци, чрез различни реформи, чрез различни социални общества. Типична е рационалната нагласа. За затвореното общество е характерно неизменчивост на законите на функциониране, тоталитар-ност, лична безотговорност, идеен догматизъм, приоритет на общество-то пред индивида - трайбалистно общество (приличащо на първобитно общество). Попър преди смъртта си: "ако искаме да останем хора, пред нас има само един път и това е пътя на отвореното общество"

Въпрос 2

Антична философия

Основните идеи в развитието на античната философия заемат важно място в развитието на философската мисъл. Постиженията на древног-ръцките мислители представляват цяла епоха. Идеите са най-плодоносните. Античната философия е историческа реалност, очерта-ваща основните направления във философската мисъл. Тя е богат спек-тър от теории и идеи, засягащи богат спектър от познанието. Античната философска мисъл обхваща няколко периода.
1 период VII - VI в.пр.Хр. - развива се в Мала Азия и в Италия, на исток в Йония (област в Мала Азия) - два центъра на философската ми-съл - Милет(Талес), Анаксим(Анаксиман), в Ерес(Хераклит) - VI - V в.пр.Хр.; на запад Велика Гърция (Южна Италия и о.Сицилия).
Основни школи - Питагорската(VI в.пр.Хр) и Елейската (Ксенофан, Пар-менид и Зенон)

2 период V - IV в.пр.Хр.

Мала Азия  Атина  Южна Италия

Синтезна
Йонийска
Италианска
(философия)
Основни школи - натуралистическо  Емпирокъл
 Анаксагор
 Демокрит

3 период - III - I в.пр.Хр. -
Теораст IV - III в.пр.Хр.
Стратон
Епикур 381 - 370 пр.Хр.

4 период - Римски I в.пр.Хр. - V в.н.е.
- Тит, Луреций, Кар
- стоицизъм - Сенека
- емпиричен скептицизъм - Емпирик
- Платон III в.
- Аврелий Августин

Йонийска школа - първите философски учения възникват в градските по-лиси. Със своето граждански устройство предлага блахоприятни усло-вия. Той е административен и културен център. Философите живеят в градовете и там те философтсват.
Извод: античната философия е феномен на градската кулура. Гръцкия философ е свободен гражданин, докато римския може да бъде и роб (Епитер), може и да е император.
Освободените от непосредствено участие в материалното производство свободни и заможни членове, в робовладелческото общество имат въз-можност да се отдадат на ползотворни занимания в областта на науката и други. Упражняването на труда в духовните сфери не е средство за препитание. Философите са творчески личности.
VII - V в - насоченост  философската мисъл представлява една натур. философия. Нейни основни положения имат за предмет природните яв-ления. Главния проблем е въпроса за единното начало и неговото мно-гообразие.
Талес - водата е източник и основа на всяко същество, свеждаща много-образието до едно начало, и схващането за поява на единното във вън-шната форма на реалния свят, са първата форма на философската абс-тракция.
Анаксимандър (Аполония) - географският слънчев часовник, карта и дру-ги.
Основа за поява на света - так.нар. апейрод (неопределена материя), безпределен по своята природа и безкраен. Той е отрицание на иден-тичността
Анаксимен - Слънцето, звездите, луната водят началото си от Земята, а въздуха е обща среда за тяхното съществуване, основна идея за единс-твото и многообразието в света - въздуха като начало и основа за всичко съществуващо. Въздуха е конкретната форма на материята.
Хераклит - огън - знанието се свързва с огъня (основа). Пътят надолу - възникването на многообразието (умиротворяването на огъня). Пътят на-горе връща многообразието към единното начало. Природният процес е едновременно създаване и унищожаване на природата.
Човешката душа - разновидност на огъня. Всичко тече - като образ на реката. "Всичко тече, всичко се променя" - Пантарей
Например отношението между смъртно и безсмъртно (противополож-ност) - причина за самото движение. Противоречието може да бъде осъ-ществявано когато имаме противоположност.
Извод: ранните мислители творят някакво начало, от което всичко е про-излязло. Водата и огъня са своего рода метафори. Тези възгледи са първото теоретично възражение на митологията. Първите гръцки фило-софи са ги наричали физици (природна физика). Те мислят за филосо-фията като наука за приключването и началата на всичко съществуващо (античната философия като теория на космоса).

Италийска философия - идеята за числото (Питагорейството)
Той е специфичната антологическа реалност. Закономерностите се из-разяват посредством числа. Числото не е откъснато от природата. Чис-лото има двойствен характер. Питагор въвежда категорията филсофоия като космос. "Отношението между небесни тела и космоса изобщо" - те-за: света е жив огранизъм и хармонично единство, подчинени на собст-вените си закономерности. В центъра на света стои огъня, около който стоят 9 тела - Марс, Венера, Земя, Слънце, Млечен път, Антилгон. Земя-та се върти около централния огън. Звездите от движението на отделни-те планети създават вселенска мелодия, доловима само от Питагор. От тук той извежда принципа - Монохорда (зависимост между височината на тона и дължината на струната)

Елейска школа - насочва своите цели за преодоляване ограничеността на сетивността. Ксенофан - единното като единствено съществуващо. В духа на пантеизма (Бог = природа) единното се оказва идентично с Бога. Единното несетивно възприемана природа. "Божието същсествуване е кълбообразно", т.е. единното се изобразява във вид на кълбо, с което се подчертава неговото съвършенство.
Парменит (ученик на Ксенофан) - излагащ възглед в стихове. Идеята за битието - във форма на кълбо. То няма начало и край. Изтъква непре-късната противоположност между битие и небитите. Тъждествуваща на битието е мисленето - неговата кардинална идея. Първо основно опре-деляне на основния философски въпрос.
Въпросите са стихийно изразяващи диалектическа представа за света  схващане за единството на материята и движението.
Хераклит - "крайно и безкрайно"; догадка за противоположността и пре-минаването им една в друга
Извод: освен проблема за космоса, важен момент е проблема за движе-нието и самодвижението.
Апорпи- трудности. Зенон не е имал намерение да отрича движението.
Изменчивост на заобикалящия ни свят е заблудата и тя може да се пре-одолее само с помоща на разума.
апорпия - Ахил и костенурката

Ахил 
А ------------------------------ В
костенурка 

Той не отрича сетивното движение. Той констатира несъотсветствие между времевите и пространствените характеристики на телата. Движе-нието е движение в пространството и времето.

Философията е наука за битието и за познанието.
Атина става център на елинската мъдрост

Натуралистическо течение - създава най-обща картина на света.
Емпидокъл - основна представа, къде да намери корените на нещата, вода, огън, въздух, земя

Анаксагор - идея за съществуването на так. нар. семена на нещата. Те са материални частици. Веществата не са количествено неизменни сти-хии. Полага принципа за количествената характеристика на първонеща-та. Нещата имат качествена - количествена характеристика (Нус (ум) в качеството му на източник за първоначалното движение)

Демокрит - защитава монизма (едно начало) - атомната хипотеза за не-делими и неизменни електрони на нещата - атоми. Първото начало - би-тие, небитие - пустото - началото. Всичко в света е атоми и простота. Та-зи идея се запазва до 1897 - Томсън - електрона. Идея за движението - то е възможно защото е свързано с материята. Идея - от повърхността на телата се отделят атоми със същата форма и попадат в окото, които дават образ на нещата.
Подчертава обективната детерминираност. Образите Демокрит нарича идоли.






























20 и 21

Съзнанието съществува в непосредственост с езика. Целта на фило-софската херменевтика е да се разкрие общото за всяко разбиране и как е възможно самото разбиране. Разбирането може да носи в себе си уни-версално определение за съществуването на човека.
Херменевтика (разбиране )

Универсална философия - има за задача да покаже, че се решава фун-даменталния въпрос - битието и живот. Езика се явява посредник между битието и знанието за него. Битието и знанието за него се намират в ко-релативна взаимозаменяемост, свързана с т.нар. фигура на херменевти-ческия кръг.
Фактори, обуславящи възникването на съзнанието са езика, трудовата дейност
Езика е най-сложния и най-многообразното явление в света.
Съзнанието е осъзнато битие, а битието е реалния процес на човешкия живот. Съзнанието е отношение. Моето отношение към моята среда е моето съзнание. От една страна съзнанието е онтологически факт (наука за съзнанието). Съзнанието е субективна реалност; и гносеологическа страна на съзнанието. Съзнанието е субективно (присъщо, зависещо и има значение за субекта), то е идеално (не може да се види, то е резул-тативна дейност), то е и вторично (без мозъка няма съзнание). Съзнани-ето е и самосъзнание.
Интернационализация - излизане от собственото аз и наблюдаване от-вън.
Човек сам прави своята жизнена дейност. Съзнанието, неговата цел е да разширява познанието на човека, но не задоволява потребностите.
Човек има вечни цели и непрекъснато се стреми към създаване на нов трудов процес за достигане към нещо ново.




Създава модел за един трудов процес, убеден че този модел ще му до-несе постигане на цели. Моделирането е присъщо на човека - мисленето е моделиране.
Съзнанието - най-висша форма на психическо отражение. Психиката на човека е свързана с различните възприятия. Животните имат психика, но нямат съзнание. Човешката психика включва: съзнателното; безсъзна-телното.
Съзнателното - усещане, възприятие, памет, мислене, въображение.
Безсъзнателно - навици, инстинкти, привички
Между съзнателното и безсъзнателното е емоцията.
Безсъзнателното е присъщо и за животните.

Елементи на съзнанието са: усещане, възприятие, памет, хипотези и знанието. Човешкия свят детерминира и определя елементите на човеш-ката дейност.
Съзнанието според Ханс Гютемберг е знание философско, което трябва да бъде съединяващо всички други видове знания.
Съзнанието на човека отразява обективния свят, но го и създава. Света не задоволява човека, и той решава да го измени. Съзнанието моделира и създава нещо ново, което природата не го създава.
Творчеството - съвкупна дейност на човека, протичаща в историч. опре-делени форми и представлява единство от материална и духовна дей-ност. Творчеството е единство в продуктно и репродуктивно отражение. Репродуктивността отразява устойчивостта на предмета. Изменчивостта на обекта се отразява от продуктивното отражение.

Човека мисли с помоща на мозъка. Човека прави човека - такъв, какъвто иска да бъде, но е подчинен на социалните закони. Мислеща машина може да се създаде при условие, че това което създава трябва да се вложи от човека.

Познанието като предмет.
Субект на познанието е човека. Субективно е всичко, което зависи и е свързано със субекта.
Субективистично - абсолютизиране на дадено мнение
Обект на познанието не е тъждествен с обективните реалности (всичко, което ни заобикаля).
Обективистично - даден обективен факт, несъвместим със субективното познание и е натрапен.

Познавателния образ е идеал и не може да съществува извън човека. Идеалистическия образ възпроизвежда предмета без да включва физи-ческите му качества. Той е единство от обективния образ и субективното
Предмета, който човек възприема не влиза нито частица в нас, но знани-ето за него остава в нас. Всеки човек принася от себе си в този образ емоционален тон, опит, въображение. Всеки има своя индивидуалност. Един и същи предмет, възприет от различни хора може да се използва по различен начин. Този образ е осмислен "подвижен" - гъвкав, предмета се изменя. Движението е форма за съществуване на материята. Не може да живеем с вчерашните знания, днес и утре. Обективния предмет е ма-териален, неизчерпаем.
Познавателния образ не се подава на усетно възприемане. Той непре-къснато се задълбочава.

Двустранен процес: 1 - сетивна степен, 2 - рационална или логическа степен на познание. Те имат форми:
1 - усещане, възприятие, представа
2 - понятие, съждение, умозаключение

Усещането - психич. процес, при който се отразява св. на предмети и явления (форми на движение). Превръщане на енергията на външно дразнене във факт на човешкото съзнание.
Теорията на познанието - най-първо ни се явява усещанетом а чрез него и самото качество

Възприятие - психич. образ за обекта като цяло, избира и осмисля обекта.

Представа - нагледно познавателен психич. образ от минало възп-риятие. Тя се отличава с бледост.

Сетивното познание е най-първо, но може да ни подведе.
Йохан Мюлер - всяко сетиво на човека има специфична енергия (не е вярно)
Биологическа ограниченост на човека, долна и горна граница на сетива-та.

Въпросът за познанието е централен въпрос във фиолосфията и негово-то обяснение е свързано с основния въпрос за човека и битието. Ориен-тацията на човека в света предполага адекватно отражение на действи-телността. А това представлява същността на познавателното отноше-ние на човека към предметната дейност. С развитието на практиката се развива чов.самосъзнание. Познавателната дейност на човека е свърза-на с неговото съзнание, вяра, грешки, илюзии, но същността се заключа-ва в изработване на адекватни механизми за възпроизвеждане на дейст-вията, без които е невъзможна ориентацията на човека в света и негово-то обществено преобразуване.
Особеното място на съзнанието

1. То е пределно общо понятие на философията
2. Като такова, то е особено странно явление и не можа да се представи като вещ. За него не може да се построи теория. Из-ползва се езика на описанието
Съзнанието е най-висша форма на субективно отражение на обективна-та действителност, трябва да се дадат граници.
Всяко отражение е процес на възпроизвеждане (инвариантно или “кодо-во”) на структурата, ( а чрез нея и на съдържанието, което винаги се “ко-дира”), на една система в друга в резултат на тяхното причинно-следствено взаимодействие. Тясна връзка между отражение и информа-ция.
Същността на информацията е подредеността, организираността, отри-цателната ентропия, многообразието в обективната действителност. Тя е типично отражение, но това съвсем не означава, че всяко отражение е информационно. Това е така, защото информацията е онова отражение, което води до запазване динамическата цялост на системата, води до нейното развитие, усъвършенстване и възпроизвеждане. Благодарение на информацията, управлението води до намаляване на ентропията (ха-оса) и увеличава организацията в системата.




Форми на отражение:
1. Отражение в неживата природа - отразява външната действи-телност чрез физико-химически следи и реакции. В неживата природа няма нищо повече от механо-физико-химически форми на отражение.
2. Отражение в живата природа - свързано с появата на живот. Белтъците на определен етап развиват ск.живот. Те имат свойс-тва да се регулират, самовъзпроизвеждат, осъвършенстват и се появава живота.
3. Биологическото отражение - появата ма живота, неговата форма е дразнимостта. Дразнимостта е налице много преди появата ма клетката (там, където е налице белтък). Проява на дразнимост: таксиси(микроорганизми) и тропизми(растения), геотропизъм - насочени корените на растенията към земята. При животните - условни и безусловни рефлекси, появява се поведенческата дейност. Биосфера - поява на живота на земята, а с появата на човешкото общество биосферата преминава в ноосфера (мис-леща материя). Съзнанието - преход от биологична към социал-на форма на отражение на света. Дейност е свързано с преход от животинско-стадно съществуване към групово-обществено. Колективния труд е създал човека - това е фактор за преход от мислеща материя към човешко съзнание. Езика е непосредстве-но съзнание на мисълта. И само мисъл, изказана с думи е реал-на мисъл.
Ханс-Георг Гадамер - идея, че в стихията на езика, човека не само опознава света и себе си, но и хората се разбират помежду си. Ди-алога между различните култури се реализира чрез търсенето на общ език.
Херментевтика (Ханс-Гадамер) - наука за разбирането

irincheto0o
06-10-2009, 10:11
zdravei otnovo sam az :) porovih se i namerih v pomagalo temi koito 6a mi svar6at rabota ako moje da mi gi svali6 mn 6te sam ti Blagodarna :)

1.Проблемът за неосъществената любов между Татяна и Онегин
”Евгений Онегин”

2.Любовта - изпитание за свободни хора ( "Евгений Онегин") ЛИС

3.Любовта - изпитание за свободните хора
Това е есе за любовта, включва и произведението "Евгений Онегин".

Мерси многоо :*

snowgirl
06-10-2009, 10:11
http://download.pomagalo.com/32612/konfliktyt+mejdu+novoto+i+staroto+vreme+v+povestta +bylgari+ot+staro+vreme/?po=7

http://download.pomagalo.com/31580/konfliktyt+stari+mladi+v+bylgari+ot+staro+vreme+na +lyuben+karavelov/?po=6

http://download.pomagalo.com/94659/karaveloviyat+hudojestven+obraz+na+starite+i+mladi te+v+povestta+bylgari+ot+staro+vreme/?po=12

трябват ми в рамките на 45 минути, ако успееш дотогава ще съм ти безкрайно благодарна :( :-)

Tedi4ka
06-10-2009, 11:18
zdravei otnovo sam az :) porovih se i namerih v pomagalo temi koito 6a mi svar6at rabota ako moje da mi gi svali6 mn 6te sam ti Blagodarna :)

1.Проблемът за неосъществената любов между Татяна и Онегин
”Евгений Онегин”

2.Любовта - изпитание за свободни хора ( "Евгений Онегин") ЛИС

3.Любовта - изпитание за свободните хора
Това е есе за любовта, включва и произведението "Евгений Онегин".

Мерси многоо :*


1.Проблемът за неосъществената любов между Татяна и Онегин
”Евгений Онегин” е едно от най-добрите произведения на Пушкин. Великият руски поет е бил замислил тритомна поредица на своя роман, но поради преждевременната му смърт дори първият остава недовършен. Голяма част от произведението си Пушкин отделя на любовта между Онегин и Татяна.
Те се запознават благодарение на общия си приятел Ленски, който представя цяла част от Руското общество. Противно на всички тогавашни разбирания, Татяна, не можейки да скрие в себе си своята любов към Евгени, първа му изпраща писмо, в което му описва чувствата си, но главният герой остава безразличен поне външно. Това писмо е голям риск за по-малката дъщеря на семейство Ларини, защото ако то бъде разкрито, това ще бъде голям позор за нея. Любовта между тях не може да се осъществи и по друга причина – Татяна е романтик, за нея любовта може да бъде или най-велико блаженство, или най-голямото бедствие, без всякаква примирителна среднина. Пушкиновият главен герой е на други полюс – той е прагматик, човек, искащ да извлече максимална полза от връзката си. Онегин е здраво свързан с действителността, в смисъл, че в него няма нищо мечтателно, фантастично, че той може да бъде щастлив или не само в действителността и чрез действителността. По-късно, след смъртта на Ленски, Онегин също изпраща писмо на Татяна, но тя подобно на него запазва мълчание, но не за да не разкрие Онегин, а защото така му оказва психологично въздействие. И докато писмото на Татяна е изповед на нейната душа, написаното от Евгени е свързано типично с неговия характер, макар че чрез него се представя и част от развитието му в духовен смисъл. По този начин Пушкин отново ни показва различията между двамата си герои. При тях се наблюдават разлики и в начина и мястото им на живот, а Татяна, въпреки че също има богати родители, е възпитана в обичаите на селското общество. Евгени започва да се променя, чак след като е прекарал дълго време на село. Когато на края главният герой отива при Татяна, а да и признае обичта си, тя вече е омъжена и не желае да изневерява на мъжа си.
В творбата си Пушкин разкрива Руския живот и неговите особености през XІX век. В основата на ”Евгени Онегин” е отношението на прогресивно мислещата дворянска интелигенция към съвременността. Това се разкрива чрез образа на главния герой.




2.
Любовта-изпитание за свободни хора

Александър Сергеевич Пушкин е един от най-ярките представители на руската класическа литература,представящ социалните противоречия в руското общество.В произведението си “Евгений Онегин” Пушкин представя живота на един от руските богаташи,който се откъсва от еднообразието на обществото в града,отива на село и така успява да доопознае себе си.Голяма част от произведението си Пушкин отделя на любовта между Онегин и Татяна.Той изгражда тези два образа с много любов и топлота.
Любовта е най-силното и съкровено човешко чувство,тя е една от движещите сили на човечеството,тя дава сили,смелост и вдъхновение, “любовта е по-силна от всичко”.Евгений Онегин се среща с истинската любов,но тъй като е все още сляп за нея я отминава.Онегин е противоречива личност ,себелюбец,страдащ егоист,не показва истинската си същност,прикрива себе си.Прави се на такъв,какъвто искат хората да бъде.Неспособен е за приятелство именно заради голямата си прикритост.Самотен е и в любовта.
Татяна е лицето олицетворяващо руската народност,тя е нежно създание в среда,в която всичко е сухо и мъртво.Тя е едно рядко красиво цвете,има най-чисти и невинни чувства,тя е като едно дете.Характера на Татяна е свито момиче,мълчаливо,срещата и с Онегин я кара да опознае любовта,чувствата и емоциите,които тя изпитва са по-различни,искрени,неопитна, оверчива,затворена в себе си и в своя малък свят от романтика,влюбена.Татяна има силата сама да изрази своите чувства в писмото до Онегин,макар това да не е прието в тогавашното общество:
“Друг!...не,сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил:
Аз твоя съм-твой бог желае,
тъй съд върховен е решил
животът ми на теб обречен,
за тая среща без залог;
знам,ти си май пазител вечен
и тук те е изпратил бог...”
Но Евгений Онегин не отговаря на чувствата на девойката.Той не я обича,постъпва честно и откровено без да я мами.Любовта между тях не може да се осъществи и поради това,че Татяна е романтик,за нея любовта може да бъде или най-великото блаженство,или най-голямото страдание.Онегин е на другия полюс,той е прагматик,човек искащ да извлече максимална полза от връзката си.Онегин е здраво свързан с действителността,в него няма нищо мечтателно,фантастично.При срещата с Онегин,Татяна мълчи,тя чака отговор,всичко е казала,чрез писмото си и е притеснена.Тази среща я кара да доопознае себе си,любовта я подтиква да направи неща,за който не е и предполагала преди.Татяна е нещастна в любовта поради това,че среща човек,който не разбира чувствата й и не може да изпълни мечтите й.
Друг образ в “Евгений Онегин” е Владимир Ленски,младеж,незапознат с неволите и жестокостите на живота,жив пълен с енергия,приема с усмивка света,иска да изживее прекрасния момент.Влюбен е и силно желае Олга.Онегин вижда у него това,което не си е позволил да бъде-непосредствен,прибързан,го рделив.Тъжна е картината на дуела и смъртта на Ленски,как двама приятели погубват живота си,как ще сторят непоправимото,как една личност жадна за живот е погубена от свой приятел.
Олга Ларина е пълна противоположност на Татяна,Олга е много жизнерадостна,весела,привл екателна,приема живота си с лекота и наслаждение,но външната й красота не може дс скрие бедността на найния вътрешен свят.Тя живее по общоприетите дворенски правила.Смъртта на годеника й Ленски я притеснява съвсем за кратко,тя бързо се омъжва за друг.
След дълго патуване из Русия,след години Онегин отново среща Татяна,вече красавица от висшето светско общество,омъжена за знатен княз,Онегин се влюбва в нея и силно страда от несподелената си любов.Пламенното му писмо е израза на силните му искрени чувства:
“Да знаехте как е ужасно
в любовна жажда да гориш
и с жаден разум-всекичасно
жарта в кръвта си да гасиш”
Макар да обича Онегин Татяна не иска да гради своето щастие върху нещастието на своя съпруг.Чувството за изневяра в нежната душа не и позволява да мами мъжа си.Иска да му остане вярна до край:
“Обичам ви (защо да лъжа),
Но ме венчаха за друг човек
И вярна ще съм му навек”
Не може да има щастие изградено върху лъжа и измама,върху подлост и лукавство.Така голямата и чиста любов между Татяна и Онегин остава несподелена,а писмата между двамата-изповедите на две души.
Безпорно романът в стихове “Евгений Онегин” на Пушкин успява да се докосне до душата на читателя и да го накара да изпита чувствата на геройте.Образът на Татяна Ларина,ще вълнува всяко човешко сърце със силата на волята и характера си,със своята истинска нравствена красота,докато Евгений Онегин е любим герой на читателите.Любовта между двамата е трогателна,чиста,но за съжаление остава несподелена.


3.
Любовта – изпитание за свободните хора
( есе )


Любовта – тема, която може постоянно да се обсъжда и никога да не се изчерпят коментарите по нея. Точно конкретно обяснение на понятието „любов” не може да се даде, защото тя не е термин, който трябва да научиш, а чувство, което е необходимо да изпиташ. Тогава сам ще разбереш какво означава тя и защо всички искат да са влюбени и да усещат тази сладка болка в сърцето си.
„Любовта е сляпа, а лудостта я води за ръка.”
Това е изразът, който успява да отговори на тази дума, защото такава е тя в представите на повечето хора. Обяснението му е свързано с идеята да бъдеш луд при здрав разум, тъй като не можеш да мислиш мъдро и да обичаш. Съзнанието ти е обсебено само от едното нещо, невъзможно е да притежаваш и двете едновременно. Лудостта е един от първите признаци, предвещаващи любовта. Влюбеният човек започва своята промяна, която става все по осезаема през изминалото се време. Той усеща трепетите в себе си, предизвикани от любовта и стартира своята духовна еволюция. Понякога подлъгани от това чувство, ние не забелязваме пороците и недостатъците на човека, който ни е накарал да се влюбим, и сме готови на абсолютно всичко,за да бъдем с него. Тази наша заслепеност ни кара след време дори и да съжаляваме за постъпките си, които сме извършили и затова, когато започваме да се влюбваме това се явява и наслада и изпитание за нас. За всички хора любовта, променя сетивата и доставя щастие, радост и незабравими мигове, изпълнени с положителни емоции. Но също така тя ни подлага на тест, с който проверява нашата воля, разум и вътрешен свят.
Тази любов за свободния човек е истинско изпитание, на което той е длъжен да издържи. Личността, свикнала на свобода и развлечения, които да радват душата, изведнъж се оказва „пленена” от любовта. Неговите чувства, емоции стават зависими от някой друг. Това променя много душевността и начинът му на живот. Нещата, предизвикващи преди у него удоволствие, сега не са достатъчни. Нужно му е рамото на още някой, който да му помогне да достигне необходимото щастие. Някой, с който да сподели животът, проблемите и радостите си.
Сърцето на свободният човек проговаря в съзнанието му и казва, че трябва да се докосне до друго сърце, което да го накара да почувства отново желание за живот. Смисълът на съществуването му се променя, защото всичко останало, което до преди това го е стимулирало да бие лудо, сега няма тази сила дори да го накара да трепне. Дори свободата не може да го накара да оживее отново, защото няма тази власт. Само чистата и истинска любов на другият до теб има способността да вдъхва свежест във вече сивото ежедневие.
Любовта тества волята на хората и ги кара да правят неща, които досега не са вършили. За хората, които са в „окови” на дните си, разбират че имат криле и свобода на действието и духа. Но за тези, които свободата е ежедневие, това чувство ги подтиква сами да попаднат във веригите й, обграждащи ги и не позволяващи да се движат.
Точно такъв е случаят с Евгений Онегин от книгата на Пушкин. Онегин е типична петербургска особа, която вече е уморена от светският живот и непрестанните балове и пиршества. И когато любовта към Татяна се появява в съзнанието му, тя преобръща целият му живот. Чувства нуждата да бъде с нея и да сподели с Татяна всичко свое. Макар закъснял, защото тя е вече омъжена жена, той не се отказва. Започва борба за любовта й, която не се очертава победоносна. Но въпреки това не се отказва, защото това е причината, заради която би жертвал имот и здраве, за да достигне щастието с любимия човек. Дори и без надежда за победа, Евгений продължава да се мъчи да си върне това, което е изгубил преди много време, защото нищо друго няма смисъл сега за него. Стимулът за живот сега за Онегин е любимата Татяна. Заради нейната любов, той се бори с голяма настойчивост и непреклонност, макар и обнадежден.
Любовта е чувството, което e причинява такива душевни терзания и удоволствия. Тя донася както щастие, така и разочарование. Води до познание и самопознание на собствената си същност и света около теб. Затова е толкова желана от хората и необходима, за да бъде животът им пълноценен. Но понякога тя нанася и жесток удар на душата.
Странно усещане е любовта. Сладко и болезнено, но жизнено необходимо, като въздуха, водата и всичко, което ни поддържа живи. Държи ни на крака, дори и в най-тежки и трудни моменти и ни дава желание да живеем.

Tedi4ka
06-10-2009, 11:29
http://download.http://www.teenproblem.net/school/32612/konfliktyt+mejdu+novoto+i+staroto+vreme+v+povestta +bylgari+ot+staro+vreme/?po=7

http://download.http://www.teenproblem.net/school/31580/konfliktyt+stari+mladi+v+bylgari+ot+staro+vreme+na +lyuben+karavelov/?po=6

http://download.http://www.teenproblem.net/school/94659/karaveloviyat+hudojestven+obraz+na+starite+i+mladi te+v+povestta+bylgari+ot+staro+vreme/?po=12

трябват ми в рамките на 45 минути, ако успееш дотогава ще съм ти безкрайно благодарна :( :-)




1.
Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”

( ЕСЕ )
Чрез своята творба “Българи от старо време” Любен Каравелов разкрива реалистична картина на българското село през Възраждането, пресъздавайки със своите образи характерния български бит, фолкор и психология. Ключов за сюжета на творбата е конфликтът между “новото” време, представено чрез персонажите на младите влюбени Лила и Павлин, и “старото” време, в образите на други двама главни герои – Хаджи Генчо и Дядо Либен. Противопоставянето между тях се изразява в класическия мотив за невъзможната сватба, която се превръща е препятствие за щастието на двамата влюбени.
Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.

Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.

Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.




2.
Конфликтът стари-млади в „Българи от старо време” на Л. Каравелов


Повестта „ Българи от старо време” е публикувана за пръв път на руски език през 1867 г. В списание „Отечествени записки”. Няколко години по късно, през 1872 г. , Каравелов я превежда на български и я отпечатва във вестник „Свобода”. Посвещава я на видните български фолклористи братя Миладинови и К. Геров, от чието родолюбиво дело искренно се възхищава.
Замисълът на творбата е да разкрие характерно българското в бита, психологията, фолклора и езика. Каравелов иска да пресъздаде реалистична картина на българското село през Възраждането, неговите обичаи, нрави и вярвания. Творбата му представлява най-целостно целенасочено и художествено задълбочено изследване на българската национална психология през Възраждането.Заглавието на творбата подсказва, че Каравелов гледа на описаните в повестта събития и герои като на нещо отминало, взето от предходно време. На понятието „старо време” се противопоставя по-доброто „ново време”. Естествено се поражда конфликта между света на старите и младите. На разкрепостеното ново мислене на младото поколение, в лицето на Лила и Павлин, се противопоставя остарялото традиционно консервативно мислене, на техните бащи дядо Либен и хаджи Генчо.
Първата част на повестта започва с пряка характеристика на хаджи Генчо. Той е „твърде почтен човек, много учен и разумен, всичко знае и е на всичко готов да ти отговори”. В обществения живот на Копривщица хаджи Генчо заема видно място, освен че даскалува, той продава свещи по празниците в църквата и пее редом с попа. Хаджи Генчо обича всичко „старовремеско”. Той обича да носи шалвари с много джобове, всякакви събирание и гощавки. Домът му издава характера на своя стопанин. Не минава година, без той да не построи нещо, макар и в някой случаи да влиза в чуждия двор. Той няма нищо против да се възползва от чуждото, било то ядене, пиене, територия или труд. Освен строежи хаджи Генчо обича и дребните вещи. Домът му прилича на музей. По многобройните рафтове и полици са наредени безброй ненужни неща, опаковани и надписани като архивни ценности и издаващи дребнавия характер на собственика си. Той събира и кулинарни потреби и предмети на бита. Всичко това хаджи Генчо прави, защото го смята за старовременско и ценно, но не усеща тишината в дома си. Този дом е съвсем пуст. В него като сянка броди само една покорна, търпелива и мълчалива жена, баба хаджийка. Тя е част от замрялото старо време. Някога там са живели и децата на хаджията, но той като истински тиран лишил от живот двама от синовете си за дребни детски прегрешения, а третия прогонил. Единствената живинка в този дом е Лила, която е учудващо жизнена и красива. Тя не получава от баща си ни ласка, ни обич. Единственото живо същество, което той някога е обичал и с което споделя трапезата си, е любимият му котарак. Много неща свързани с хаджи Генчо, стоят на границата между сериозното и смешното и могат да се тълкуват двойствено. Такова например е училището му. Там идват около двеста деца, защото няма къде другаде да се учат, но и той не се занимава особено с образуванието им. В повечето случаи учителската му работа се изчерпва с намирането на някаква работа, да му помагат вкъщи, да му отгелждат разни животни, да проправят пътя му към родителското благоволение и трапеза. Хаджи Генчо не е само дребнав, но и отмъстителен. Никога нищо не дава даром, нито пък оставя неотмъстено сторено му зло.Особено докачлив е на чест и по този повод Каравелов отбелязва, че има яка воля и твърд характер. Големия инат на хаджията е неговото решениe да изпрати Лила в манастир само за да не отстъпи пред дядо Либен. Хаджията много държи на думата във всяко отношение като на нещо, което може да създаде авторитет на човека, а може и да го унищожи, може да зарадва, може и да обиди. Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения. Двамата герои си приличат много и в грубото отношение към семейството на младиии. Ако хаджи Генчо е посегнал на децата си, то дядо Либен ги е напълно изоставил. Докато е бил зает с неясни пътувания, последвани от пияни вечери, жена му плетеля и продавала чорапи, за да изхрани децата им. За разлика от саможивия хаджи Генчо жизнерадостния дядо Либен не разпилява децата си и на старини всички са около него. Домът му е изпълнен с весела гълчава и той е щастлив с добри синове, хубави снахи и внучета. Той обича всичко в къщата му да е хубаво, да радва окото. Облича се гиздаво и на стари години, държи на външния си вид макар и понапълнял. През целия му живот го блазни мисълта да добие юнашка слава. Подобно на Хаджи Генчо си е изградил музей от вещи свързани с хайдутството: скъпи дрехи, пушки, пищови, ножове, конски седла, юзди и всякакви други юнашки атрибути. Философията на дядо Либен е жизнеутвърждаваща и оптимистична. Широката му и волна душа е съградила дом-рай за децата му, в който е нужно само още едно нещо, добра снаха за най-малкия син, която да се грижи за стареца, когато грохне. Това е оная подбудителна причина, която е накарала дядо Либен да се побрати с хаджи Генчо, и двамата с Павлин са харесали единствената дъщеря на хаджи Генчо Лила. Дядо Либен, както и хаджи Генчо, не се интересуват от политика. Хайдушкото им минало не е свързано с противопоствяне на турците, а с преследване на богатство. Двамата редовно ходят на църква, без да се отличават с особена дълбочина на религиозно чувство. Там хаджи Генчо издига авторитета си като по-знаещ от поп Ерчо, дядо Либен ходи, защото е българин, а не турчин. Дядо Либен иска да се причести, но в него няма и следа от религиозно смирение и смята, че не е редно да вземе причастие с оръжие срещу попа. В друг момент преценява, че е по-добре да подкупи служителите на бога, и така освобождава Лила от манастира. Дядо Либен мрази всякакви врачки и магьосници и смята, че щом дойдат в селото, трябва да ги накажат в конака и да ги изгонят. За разлика от него хаджи Генчо е по-податлив на суеверия. И когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дружи с таласъми и змейове и продава деца за кървава комка на чифутите, дори и дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити, нито има на кого да отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си така самоуверено и дръзко, че вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.
Старите българи на Каравелов са носители и на положителни, и на отрицателни черти. В сложното обкръжение на робството те се стремят да с утвърдят като личности и тази цел определя степента им на активност към света, въпреки че средствата им понякога са наивни и предизвикващи смях.




3.
Каравеловият художествен образ на "старите" и "младите" в повестта "Българи от старо време"



Любен Каравелов е един от най - талантливите представители на българското Възраждане. Той е от онези писатели, които още приживе са били сочени за образец и отхвърляни. Мове би наи - колоритното му произведение е повестта " Българи от старо време", писана през 1867 година . Тя е изпълнена с обич към родния край, неговите хора, обичаи и природа.
С добродушно усмиване над българите от старо време Каравелов изобличава консервативното, остарялото, комичното - дребните неща в ежедневието на "малките" хора. Но в този обособен свят се долавя и новото. То напира в младите Павлин и Лила, които въстават срещу идилията на патриархалното семейство, отдавна превърнала се в тирания. Те надделяват над догмите и бащите си - Хаджи Генчо и дядо Либен. Докосваме се до този свят, за да открием корените на старото и раждането на младостта и новото.
Светът на старите е показан чрез двамата главни герои - Хаджи Генчо и дядо Либен. Те са доста различни типажи, което прави творбата толкова пъстра. "Хаджи Генчо е един такъв българин, какъвто рядко се ражда и на Еньовден; такъв човек ти не можеш намери ни в Ингелизко. Хаджи Генчо е твърде почтен човек, твърде добър, много учен и разумен." С тези думи започва повестта си Каравелов. От тях разбираме, че ще си имаме работа с ерудиран и знаеш човек. Но тази представа я поддържаме жива, докато не стигнем до момента, в който авторът майсторски изобличава героя чрез постъпките му. Това привидно одобрение на поведението на "поклонника" е изразено с ирония, типична за цялото произведение. Старият Генчо се проявява като голям скъперник и закостенял човек. Правейки услуга на някого, той непременно иска тя да бъде върната. Направил си е "музей", в който съхранява всякакви вкусотии, от които не дава дори на собственото си семейство. Имал е 3 сина, от които е убил двама и един е прогонил. Тази жестокост и тирания са типични и в отношенията му с дъщеря му Лила. Не иска да й каже кой ще бъде нейн съпруг, заради своите собствни облаги. Деспотизмът, чревоугодничеството и неискреността му в приятелството си с дядо Либен го правят отрицателен герой, когото никой не би желал да има за другар.
По напълно различен начин стоят нещата при другия главен персонаж. Дядо Либен е човек на старото време, който е склонен да търпи промени. Това най - ясно си проличава, когато помага на сина си да открадне Лила. Привидно е против бракосъчетаването им, но вътрешно е щастлив и вижда себе си в лицето на Павлин. Дядо Либен е човек, приемащ новостите на тогавашното съвремие. За него красотата е най - голямата добродетел, която съществува в този свят на фалш. При този възрожденски образ светът е много по - весел, не чак до там закостенял и затънал в деспотизъм. Личи си от неговата щедрост, на драго сърце черпи своя приятел с любимите си вино и ракия. Отглежда расови коне, което го прави още по - интересен и разнообразен герой. Но въпреки склонността си да се променя, той също има признаци на консерватизъм и закостенялост. Отношението му към жените е точно като на Хаджи Генчо. Липсва им всякаква съобразителност и си мислят, че техните заповеди са закони, на които ако противоречиш, ще се наложи да търпиш обиди. Вземането на решението за сватбата без първо да е разговарял с с Павлин го поставя в деспотична рамка. От нея той се измъква благодарение на способността си да се пречупва и навлиза в новото.
Светът на младите се представя от Павлин и Лила. Тези двама герои са типични възрожденски личности, защото те въстават срещу закостенелите съзнания на родителите си. Борят се за щастието и любовта си. Противопоствят се с все сили. Потъпкват патриархалните закони на обществото и донасят новото, младото. Техните образи са незабравими, ярки, живи, изпълнени с живот и желание за откирване на различното и загърбването на общоприетото. Именно с тези си черти те грабват читателската обич.
Старите българи от страниците на Каравелов ни научават на една мъдрост: способността да запазваме детското в себе си и да откриваме старото от прадедите си. Това ни прави повече и по - добри българи. Така както доброто побеждава винаги злото, аналогично и тук младостта надделява над старото.

cecko_boy
06-10-2009, 12:58
http://download.pomagalo.com/22010/elin+pelin+andreshko/?po=1

Спе6но ми трябва до довечера , мерси предварително

Tedi4ka
06-10-2009, 13:05
http://download.http://www.teenproblem.net/school/22010/elin+pelin+andreshko/?po=1

Спе6но ми трябва до довечера , мерси предварително



Емилиян Станев нарича Елин Пелин „най-сладкодумния изразител на българската поетика”.Като чели това определя най-добре представя същноста на един от най-големите български разказвачи.Промените в българското битие и духовност в края на XІX и началото на XX век в литературата се осмислят като морални категори.Елин-Пелиновите разкази и повести ги виждат не като социално политически и икономически процеси,а като конфликт м/у доброто и злото като гобел на доброто.Въпреки тежкото си битие Елин Пелиновите герой състрадалци но и мечтатели,обичащи природата земята и живота.
Според Никола Гиоргиев разказът „Андрешко” е събирателна малка енциклопедия на поетиката на Елин Пелиновия разказ,а от друга страна е напрегнат образ на човешката непримиримост.Популярната творба представя нравствения сблъсък м/у писателя и написания закон чрез многостраната двоичност в цялостния градеж на повествованието.
Заглавието на разказа насочва вниманието върху главния герой,които е и основният двигател на действието на творбата.Тя започва с пряка реч,без встъпителни пояснения и завършва също така с кратко противопоставително изречение. Сюжетът възпроизвежда една утвърдена в литературата схема,при което слугата със своето остроумие и находчивост показва на господаря своята сила въпреки подчинението си положение в разговора м/у садията и андрешко се сблъскват два морала,два начина на мислене и говорене.Съдията въплъщава държавата и анонимния чиновнически апарат,докато андрешко представлява собствената си бедност и в постъпките си се води от принципите на общностната солидарност.По целия път протича различаването и раздалечаването на двамата пътници,за да се стигне до буквалното отдалечаване на селянина от изоставения в блатото съдия. Андрешко оставя в блатото не просто друг човек,а опасния „чужденец”,изпълнител на социалната си роля,мечтател за власт и сила.
Още първите думи на андрешко се оказват ключови,защото въвеждат в художествения свят на творбата. Чрез средствата на иронията и началните,и заключителните думи на младия селянин бележат постояния присмех към неговия силен слаб господар когато разбира какво очаква селянина му Станои Андрешко активира своята нравственост и започва да се преструва, че е загубил пътя.Той поема в ръцете си юздите на това което предстои да се случи и оставя съдията сред зеленясалото блато оказва се,че страшният чиновник е един безсилен човек.
Освен андрешко и съдията в разказа има още един говорител и това е повествователят.В гледната си точка той е двупосочен,а в стилово отношение двупластов.Борбата м/у личностите и класите е изразен и чрез конфликта на речта,като първият пласт е селско разговорният език с отделни оценки на диалектност,а вторият носи белезите на книжовност и на поетичност.С други думи речта на героите е израз на техните същности речта на повествователя се предвижва ту към едната му страна ту към другата страна,за да потърси измеренията на нравствения сблъсък м/у писателя и написания закон.
Недоверието към градското не е ново в литературата ни.Но в Елин Пелин е начинът за изява на социалната солидарност насочен срещу пространството на града,който в съшност си е бунт срещу съществуващия ред.

irincheto0o
06-10-2009, 13:24
Mersi mn0g0 :-) :-) :-)

cecko_boy
06-10-2009, 13:27
Мерсии теди ще черпя {}

irincheto0o
06-10-2009, 14:53
здр пак сам аз изникна че ми трябва спешнО още нещо....

доклад по философия Джордж Бъркли - биография и творчество

има го в помагало :) :-) мс мн ти си златна

LiSicHkAa
06-10-2009, 15:15
здр пак сам аз изникна че ми трябва спешнО още нещо....

доклад по философия Джордж Бъркли - биография и творчество

има го в помагало :) :-) мс мн ти си златна
Джордж Бъркли е роден 1685-1753 в Дъблин-столицата на Ирландия.Завършва унижерситет със степен бакалавар.След преселването си в Лондон предприема пътуване в Лондон и Франция за да се запознае с развитието на европейската наука философия
Най-изжестните му произведения са:”За движението”, “Трактат за за принципите на чожешкото познание”,”Алсифрон или ништожният философ”.Бъркли предава субективноидеалистическо знание на основния тезис на Джон Лок за субективното Бъркли отхвърля не само като съдържание на познанието а и като негов материален източник “Възникването на идеите или усещанията ж нашия дух не може да служи като осножание за допускането на материята или телесните субстанции,и тъй като тожа възникване остава еднакво необяснимо както при това допускане , така и без него.
Цветът или фигурата не могат да бъдат сходни с друг цвят или друга фигура.Чрез присъщите ни познавателни способности ние не сме ж състояние да достигнем по отношение на съзнанието предмет.Бъркли е готов да се противопостави не само на атеизма а и на скептицизма
Предметите които ни заобикалят с които се храним и обличаме Бъркли е готов да нарича”вещи”.Но философът не може да си позволи да забрави че тези предмети нямат собствено битие и че те съществуват само благодарение на това че са възприятия на нечий ум.За Бъркли няма нищо лошо в това да се каже че прдметният сжят съществува като съвкупност от вещи ,но ако под “вещ” не се разбира нищо повече от съвкупност от сетивни възприятия.
Според Бъркли умът не в състояние да да достигне не само до същностно определение на првдметите,а и изобщто да образува някаква идея за подобни същности
Общата идея която предизвиква у Бъркли истинско негодование е понятието за материална субстанция .Според него тази идея е една от наи вредните за философията.
Бъркли не иска да признае че аргументите с които отхвърля субстанцията на предметния свят се отнася с с логическа необходимост и до субстационното битие на самия субект.С помоща на Бог тои придава общожалидност на осножния принцип на жсеки субектижен идеализъм.Хората вярват че Бог вижда всичко и възприема всичко”Има бог следователно тои възприема всички неща”.Бъркли допуска че съзнанието притежава жродени знания за абсолютни същности.Бъркли не иска да се противопоставя на основни предпоставки на науката като тези за обективното и независимо от индивидуалното съзнание съществуване на обектите които обяснява, на законите които открива.

snowgirl
06-10-2009, 20:12
Мерси Мерсии :-)

Tedi4ka
06-11-2009, 09:10
:) Моля моля

lizinka
06-11-2009, 11:55
Обърках се тотално с навигацията.....
Моля за извинение пред модераторите и за подкрепа от останалите...
В понеделник имам класно по литература. Една от темите ще е "Словото на Кирил".
В тази връзка открих това:
http://download.http://www.teenproblem.net/school/37155/proglas+kym+evangevieto++vyzhvala+na+pismenoto+slo vo/?po=67

и това

http://download.http://www.teenproblem.net/school/71585/pohvalno+slovo+za+kiril+vyztorjena+proslava+na+kir il+filosof/?po=123
и това

http://download.http://www.teenproblem.net/school/80257/kak+e+izgraden+obrazyt+na+slovoto+v+proglas+kym+ev angelieto/?po=135

и ако не е много нахално от моя страна .....и това
http://download.http://www.teenproblem.net/school/146386/pohvalno+slovo+za+kiril+blestyashta+tvorba+na+tyrj estvenoto+krasnorechie/?po=189

Благодаря предварително! :-) :-)

Nice^day
06-11-2009, 14:11
Моля ви се, трябва ми спешно!!!
http://download.pomagalo.com/29490/harry+potter+and+the+order+of+the+phoenix/?po=1

Tedi4ka
06-11-2009, 15:56
Моля ви се, трябва ми спешно!!!
http://download.http://www.teenproblem.net/school/29490/harry+potter+and+the+order+of+the+phoenix/?po=1


Harry Potter and the Order of the Phoenix
by J.K. Rowling

Scholastic
June 2003
ISBN: 043935806X

Preface

The questions are racing through your mind: Does it hold up to all the hype? Does it give justice to the literary legends that the first books have already become? Can it be understood if you haven't had the time to wade through the tree trunk's worth of previous stories? And the verdict is YES!

It's been three years since Harry Potter and the Goblet of Fire came out with a Howler uproar of praise that exploded universally around the world. Saturday June 21st marked an important and strange date in the history of literature. As public libraries slowly lose funding, and kids regularly flock towards movies and video games, suddenly millions of children (along with their parents none-the-less) were partying over the idea of reading?

Harry Potter and The Order of the Phoenix is the fifth book in the series, and the most anticipated after the last cliffhanger ending. The fourth book marked a turning point, as Lord Voldemort (think Darth Vader meets Hitler) returned to human form to rebuild his army and start a second uprise to power, determined to let only pure blood wizards remain. Compared to the first three books, the fourth was much darker, more compelling, and only led to the greatness of book five.

Harry, who in the movies is portrayed as a somewhat obnoxious symbol of goodness, has never been flawless in the books, and never in all the previous four, has he been so flawed. The Order of the Phoenix gives us the account of a fifteen-year-old Harry, one who is highly hormonal, temperamental, and hysterically awkward around girls. He has normal teenage temper tantrums-in many of which he is blatantly in the wrong. As Harry's good friend and teacher Hagrid says, "the world isn't split into good people and Death Eaters." The fact that Harry doesn't always do the right thing and that there isn't a cartoonish line between the "good guys" and "bad guys" only makes the books better. Many of the "good guys" are actually jerks, and Harry, well, he's a lot like us, which is why millions love rooting for him.

By the way, "Death Eaters" are followers of Voldemort and The Order of the Phoenix is the name given to the group of wizards who are attempting to fight against them. The big problem, though, is that the rest of the world, helped mainly by a propaganda filled paper and an egotistical government ruler, is convinced Voldemort's claimed return was simply a publicity stunt by an attention seeking brat (Harry)-a product of a school run too freely (Hogwarts). Book Five is reminiscent of Orwell's 1984 as "Big Brother," this time The Ministry of Magic, steps in and takes over the school, destroying all real learning with too many rules and constant censorship.

Though writing a much more intense book than its predecessors, Rowling doesn't loose her sense of humor. The trio of Harry, Ron, and Hermione is panned out to create a larger group of friends resulting in a lot of hysterical new interactions. The usually mild comic relief twins Fred and George play a much larger role, along with a talking Ginny (Ron's younger sister who finally got over her mute-inducing crush on Harry), a slightly more grown up accident prone friend named Neville, and a crazy Luna "Loony" Lovegood whose strange confidence in her father's Enquirer-style paper makes the plot all the more wonderful. There are friendly laughs, fights, and crushes on almost every page in proper teenage fashion. One thing is for sure, Rowling definitely never forgot what it was like to be fifteen, and definitely knows how to keep her audience glued to the pages.

So the question remains, can the fifth book be enjoyed without reading the other four? The first few chapters jump from character to character without so much as explaining their history or relevance. While veteran readers will find this welcoming, like returning to new friends without missing a beat, a new-comer might be off-put by the confusion and give up. Rowling does explain the four previous books and the interweaving relationships of characters, but unlike before where the old stories were amateur-ly regurgitated in condensed form on the first few pages, she does this with more expertise now, slowly stretching the information beautifully between the new plot. If it was possible for Rowling to become an even better storyteller, this is just one of the many many signs encased in The Phoenix.

As for old readers determined to find a flaw in the plot, a character misrepresented, or any sign that fame and fortune have lead to a weakening of J.K.'s devotion to the stories, they will be hard-pressed for evidence. Some have wondered whether the new weighty length was intended only for bragging rights, but after reading it, those same skeptics will probably wish it hadn't been edited at all.

At 870 pages, The Order of the Phoenix is not only a respectable length for adults to carry around, but they will find less and less need to go to the gym. Harry marked an important turning point for literature in general. Before the rise of the Potter series, there was no such thing as a Children's Best Sellers List, which was frantically invented when it was realized the "best seller," a few years back, was intended for twelve-year-olds. Not only did Rowling raise awareness that there is a huge cross-over market, as adults, many without kids, were suddenly clamoring for the children's section, but it sparked a movement of many accomplished adult writers trying their hand at writing for the younger generation, some much more successfully than others.

Master of suspense, Dean Koontz recently attempted (attempted being the key word) to create a book of fluffy children's poems which just might have been the most painful work of poetry created in the last 100 years, even including poetry by eight-year-olds the book was intended for. Stephen King has announced his plans this year to expand his writing as well, giving the still eminent R.L. Stine some decent competition finally. (Just for the record if there's one children's writer Rowling should respect it would be Stine whose "Goosebumps" series still hold many records in the biz.) Carl Hiaasen, of Basket Case and Sick Puppy fame, was given the prestigious 2003 Newbery Honor for his first children's book Hoot. A not quite as successful attempt was made by The Amazing Adventures of Kavalier and Clay author Michael Chabon with Summerland, a pre-teen flop.

Why is it that Hiaasen was able to make this transition away from the land of grown-ups, while Koonz and Chabon could not? It's simple, and it's exactly the reason why if those ten-year old Rowling's fans leave their newest Potter book lying around they are sure to catch their parents sneaking away with it. The fact is what makes a good "children's book" really shouldn't differ from what makes any book a success. Sure, they might be missing the curse words and are void of any racy sex scenes, but Hoot, like The Order of the Phoenix, never talks down to its readers and instead focuses on creating an engaging story, not just one that would appeal to this age group or that age group.

As a side note on the subject of curse words and racy sex scenes, Rowling seemed to be enjoying herself immensely reminding us puberty is a bitch, whether you are a wizard struggling to save the world or just a pimply-faced Muggle like the rest of us. Many of these struggling teens are cut off in the middle of mentioning certain words and there is a scene where a row of living portrait paintings all give a character an angry "hand gesture." Harry also has his first racy encounter with a female and some fifteen-year-old hormones, but you'll have to read the book to find out more about that.

So now, days after its anticipated release, the countdown must start once again, as readers look towards Rowling with outstretched book-empty palms. When the Harry Potter books first came out, it was obvious there were going to be only seven volumes, one for each year Harry went to Hogwarts School of Witchcraft and Wizardry. Now a new countdown should start, not only for the sixth book, but one for Rowling herself. What is going to happen to this gifted writer once the series has ended? Will she venture into other realms, finding new magic in different ideas, characters, or will she always be cast under the spell of her own success, every review saying "Well, her new work is good, but not as good as any of the Potter books."

At this point, it's hard to imagine anything will ever be better.
Jayme Meyers

— CHAPTER ONE —
Dudley Demented
The hottest day of the summer so far was drawing to a close and a drowsy silence lay over the large, square houses of Privet Drive. Cars that were usually gleaming stood dusty in their drives and lawns that were once emerald green lay parched and yellowing -for the use of hosepipes had been banned due to drought. Deprived of their usual car-washing and lawn-mowing pursuits, the inhabitants of Privet Drive had retreated into the shade of their cool houses, windows thrown wide in the hope of tempting in a nonexistent breeze. The only person left outdoors was a teenage boy who was lying flat on his back in a flowerbed outside number four.
He was a skinny, black-haired, bespectacled boy who had the pinched, slightly unhealthy look of someone who has grown a lot in a short space of time. His jeans were torn and dirty, his T-shirt baggy and faded, and the soles of his trainers were peeling away from the uppers. Harry Potter's appearance did not endear him to the neighbours, who were the sort of people who thought scruffiness ought to be punishable by law, but as he had hidden himself behind a large hydrangea bush this evening he was quite invisible to passers-by. In fact, the only way he would be spotted was if his Uncle Vernon or Aunt Petunia stuck their heads out of the living-room window and looked straight down into the flowerbed below.
On the whole, Harry thought he was to be congratulated on his idea of hiding here. He was not, perhaps, very comfortable lying on the hot, hard earth but, on the other hand, nobody was glaring at him, grinding their teeth so loudly that he could not hear the news, or shooting nasty questions at him, as had happened every time he had tried sitting down in the living room to watch television with his aunt and uncle.
Almost as though this thought had fluttered through the open window, Vernon Dursley, Harry's uncle, suddenly spoke.
'Glad to see the boy's stopped trying to butt in. Where is he, anyway?'
'I don't know,' said Aunt Petunia, unconcerned. 'Not in the house.'
Uncle Vernon grunted.
'Watching the news …' he said scathingly. 'I'd like to know what he's really up to. As if a normal boy cares what's on the news -Dudley hasn't got a clue what's going on; doubt he knows who the Prime Minister is! Anyway, it's not as if there'd be anything about his lot on our news — '
'Vernon, shh!' said Aunt Petunia. The window's open!'
'Oh - yes - sorry, dear.'
The Dursleys fell silent. Harry listened to a jingle about Fruit 'n' Bran breakfast cereal while he watched Mrs Figg, a batty cat-loving old lady from nearby Wisteria Walk, amble slowly past. She was frowning and muttering to herself. Harry was very pleased he was concealed behind the bush, as Mrs Figg had recently taken to asking him round for tea whenever she met him in the street. She had rounded the corner and vanished from view before Uncle Vernon's voice floated out of the window again.
'Dudders out for tea?'
'At the Polkisses',' said Aunt Petunia fondly. 'He's got so many little friends, he's so popular…'
Harry suppressed a snort with difficulty. The Dursleys really were astonishingly stupid about their son, Dudley. They had swallowed all his dim-witted lies about having tea with a different member of his gang every night of the summer holidays. Harry knew perfectly well that Dudley had not been to tea anywhere; he and his gang spent every evening vandalising the play park, smoking on street corners and throwing stones at passing cars and children. Harry had seen them at it during his evening walks around Little Whinging; he had spent most of the holidays wandering the streets, scavenging newspapers from bins along the way.
The opening notes of the music that heralded the seven o'clock news reached Harry's ears and his stomach turned over. Perhaps tonight - after a month of waiting - would be the night.
'Record numbers of stranded holiday makers fill airports as the Spanish baggage-handlers' strike reaches its second week -
'Give 'em a lifelong siesta, I would,' snarled Uncle Vernon over the end of the newsreader's sentence, but no matter: outside in the flowerbed, Harry’s stomach seemed to unclench. If anything had happened, it would surely have been the first item on the news; death and destruction were more important than stranded holidaymakers.
He let out a long, slow breath and stared up at the brilliant blue sky. Every day this summer had been the same: the tension, the expectation, the temporary relief, and then mounting tension again… and always, growing more insistent all the time, the question of why nothing had happened yet.
He kept listening, just in case there was some small clue, not recognised for what it really was by the Muggles - an unexplained disappearance, perhaps, or some strange accident… but the baggage-handlers' strike was followed by news about the drought in the Southeast ('I hope he's listening next door!' bellowed Uncle Vernon. 'Him with his sprinklers on at three in the morning!'), then a helicopter that had almost crashed in a field in Surrey, then a famous actress's divorce from her famous husband ('As if we're interested in their sordid affairs,' sniffed Aunt Petunia, who had followed the case obsessively in every magazine she could lay her bony hands on).
Harry closed his eyes against the now blazing evening sky as the newsreader said, '- and finally, Bungy the budgie has found a novel way of keeping cool this summer. Bungy, who lives at the Five Feathers in Barnsley, has learned to water ski! Mary Dorkins went to find out more.'
Harry opened his eyes. If they had reached water-skiing budgerigars, there would be nothing else worth hearing. He rolled cautiously on to his front and raised himself on to his knees and elbows, preparing to crawl out from under the window.
He had moved about two inches when several things happened in very quick succession.
A loud, echoing crack broke the sleepy silence like a gunshot; a cat streaked out from under a parked car and flew out of sight; a shriek, a bellowed oath and the sound of breaking china came from the Dursleys' living room, and as though this was the signal Harry had been waiting for he jumped to his feet, at the same time pulling from the waistband of his jeans a thin wooden wand as if he were unsheathing a sword - but before he could draw himself up to full height, the top of his head collided with the Dursleys' open window. The resultant crash made Aunt Petunia scream even louder.
Harry felt as though his head had been split in two. Eyes streaming, he swayed, trying to focus on the street to spot the source of the noise, but he had barely staggered upright when two large purple hands reached through the open window and closed tightly around his throat.
'Put - it - away!' Uncle Vernon snarled into Harry's ear. 'Now! Before - anyone - sees!'
'Get - off - me!' Harry gasped. For a few seconds they struggled, Harry pulling at his uncles sausage-like fingers with his left hand, his right maintaining a firm grip on his raised wand; then, as the pain in the top of Harry's head gave a particularly nasty throb, Uncle Vernon yelped and released Harry as though he had received an electric shock. Some invisible force seemed to have surged through his nephew, making him impossible to hold.
Panting, Harry fell forwards over the hydrangea bush, straightened up and stared around. There was no sign of what had caused the loud cracking noise, but there were several faces peering through various nearby windows. Harry stuffed his wand hastily back into his jeans and tried to look innocent.
'Lovely evening!' shouted Uncle Vernon, waving at Mrs Number Seven opposite, who was glaring from behind her net curtains. 'Did you hear that car backfire just now? Gave Petunia and me quite a turn!'
He continued to grin in a horrible, manic way until all the curious neighbours had disappeared from their various windows, then the grin became a grimace of rage as he beckoned Harry back towards him.
Harry moved a few steps closer, taking care to stop just short of the point at which Uncle Vernon's outstretched hands could resume their strangling.
'What the devil do you mean by it, boy?' asked Uncle Vernon in a croaky voice that trembled with fury.
'What do I mean by what?' said Harry coldly. He kept looking left and right up the street, still hoping to see the person who had made the cracking noise.
'Making a racket like a starting pistol right outside our -
'I didn't make that noise,' said Harry firmly.
Aunt Petunia's thin, horsy face now appeared beside Uncle Vernon's wide, purple one. She looked livid.
'Why were you lurking under our window?'
'Yes - yes, good point, Petunia! What were you doing under our window, boy?'
'Listening to the news,' said Harry in a resigned voice.
His aunt and uncle exchanged looks of outrage.
'Listening to the news! Again?'
'Well, it changes every day, you see,' said Harry.
'Don't you be clever with me, boy! I want to know what you're really up to - and don't give me any more of this listening to the news tosh! You know perfectly well that your lot - '
'Careful, Vernon!' breathed Aunt Petunia, and Uncle Vernon lowered his voice so that Harry could barely hear him,'- that your lot don't get on our news!'
'That's all you know,' said Harry.
The Dursleys goggled at him for a few seconds, then Aunt Petunia said, 'You're a nasty little liar. What are all those -' she, too, lowered her voice so that Harry had to lip-read the next word, - owls doing if they're not bringing you news?'
'Aha!' said Uncle Vernon in a triumphant whisper. 'Get out of that one, boy! As if we didn't know you get all your news from those pestilential birds!'
Harry hesitated for a moment. It cost him something to tell the truth this time, even though his aunt and uncle could not possibly know how bad he felt at admitting it.
'The owls… aren't bringing me news,' he said tonelessly.
'I don't believe it,' said Aunt Petunia at once.
'No more do I,' said Uncle Vernon forcefully.
'We know you're up to something funny,' said Aunt Petunia.
'We're not stupid, you know,' said Uncle Vernon.
'Well, that's news to me,' said Harry, his temper rising, and before the Dursleys could call him back, he had wheeled about, crossed the front lawn, stepped over the low garden wall and was striding off up the street.
He was in trouble now and he knew it. He would have to face his aunt and uncle later and pay the price for his rudeness, but he did not care very much just at the moment; he had much more pressing matters on his mind.
Harry was sure the cracking noise had been made by someone Apparating or Disapparating. It was exactly the sound Dobby the house-elf made when he vanished into thin air. Was it possible that Dobby was here in Privet Drive? Could Dobby be following him right at this very moment? As this thought occurred he wheeled around and stared back down Privet Drive, but it appeared to be completely deserted and Harry was sure that Dobby did not know how to become invisible.
He walked on, hardly aware of the route he was taking, for he had pounded these streets so often lately that his feet carried him to his favourite haunts automatically. Every few steps he glanced back over his shoulder. Someone magical had been near him as he lay among Aunt Petunia's dying begonias, he was sure of it. Why hadn't they spoken to him, why hadn't they made contact, why were they hiding now?
And then, as his feeling of frustration peaked, his certainty leaked away.
Perhaps it hadn't been a magical sound after all. Perhaps he was so desperate for the tiniest sign of contact from the world to which he belonged that he was simply overreacting to perfectly ordinary noises. Could he be sure it hadn't been the sound of something breaking inside a neighbour's house?
Harry felt a dull, sinking sensation in his stomach and before he knew it the feeling of hopelessness that had plagued him all summer rolled over him once again.
Tomorrow morning he would be woken by the alarm at five o'clock so he could pay the owl that delivered the Daily Prophet -but was there any point continuing to take it? Harry merely glanced at the front page before throwing it aside these days; when the idiots who ran the paper finally realised that Voldemort was back it would be headline news, and that was the only kind Harry cared about.
If he was lucky, there would also be owls carrying letters from his best friends Ron and Hermione, though any expectation he'd had that their letters would bring him news had long since been dashed.
We can't say much about you-know-what, obviously… We've been told not to say anything important in case our letters go astray… We're quite busy but I can't give you details here… There's a fair amount going on, we'll tell you everything when we see you…
But when were they going to see him? Nobody seemed too bothered with a precise date. Hermione had scribbled I expect we'll be seeing you quite soon inside his birthday card, but how soon was soon? As far as Harry could tell from the vague hints in their letters, Hermione and Ron were in the same place, presumably at Ron's parents' house. He could hardly bear to think of the pair of them having fun at The Burrow when he was stuck in Privet Drive. In fact, he was so angry with them he had thrown away, unopened, the two boxes of Honeydukes chocolates they'd sent him for his birthday. He'd regretted it later, after the wilted salad Aunt Petunia had provided for dinner that night.
And what were Ron and Hermione busy with? Why wasn't he, Harry, busy? Hadn't he proved himself capable of handling much more than them? Had they all forgotten what he had done? Hadn't it been he who had entered that graveyard and watched Cedric being murdered, and been tied to that tombstone and nearly killed?
Don't think about that, Harry told himself sternly for the hundredth lime that summer. It was bad enough that he kept revisiting the graveyard in his nightmares, without dwelling on it in his waking moments too.
He turned a corner into Magnolia Crescent; halfway along he passed the narrow alleyway down the side of a garage where he had first clapped eyes on his godfather. Sirius, at least, seemed to understand how Harry was feeling. Admittedly, his letters were just as empty of proper news as Ron and Hermione's, but at least they contained words of caution and consolation instead of tantalising hints:
I know this must be frustrating for you… Keep your nose clean and everything will be OK… Be careful and don't do anything rash…
Well, thought Harry, as he crossed Magnolia Crescent, turned into Magnolia Road and headed towards the darkening play park, he had (by and .large) done as Sirius advised. He had at least resisted the temptation to tie his trunk to his broomstick and set off for The Burrow by himself. In fact, Harry thought his behaviour had been very good considering how frustrated and angry he felt at being stuck in Privet Drive so long, reduced to hiding in flowerbeds in the hope of hearing something that might point to what Lord Voldemort was doing. Nevertheless, it was quite galling to be told not to be rash by a man who had served twelve years in the wizard prison, Azkaban, escaped, attempted to commit the murder he had been convicted for in the first place, then gone on the run with a stolen Hippogriff.
Harry vaulted over the locked park gate and set off across the parched grass. The park was as empty as the surrounding streets. When he reached the swings he sank on to the only one that Dudley and his friends had not yet managed to break, coiled one arm around the chain and stared moodily at the ground. He would not be able to hide in the Dursleys' flowerbed again. Tomorrow, he would have to think of some fresh way of listening to the news. In the meantime, he had nothing to look forward to but another restless, disturbed night, because even when he escaped the nightmares about Cedric he had unsettling dreams about long dark corridors, all finishing in dead ends and locked doors, which he supposed had something to do with the trapped feeling he had when he was awake. Often the old scar on his forehead prickled uncomfortably, but he did not fool himself that Ron or Hermione or Sirius would find that very interesting any more. In the past, his scar hurting had warned that Voldemort was getting stronger again, but now that Voldemort was back they would probably remind him that its regular irritation was only to be expected… nothing to worry about… old news…
The injustice of it all welled up inside him so that he wanted to yell with fury. If it hadn't been for him, nobody would even have known Voldemort was back! And his reward was to be stuck in Little Whinging for four solid weeks, completely cut off from the magical world, reduced to squatting among dying begonias so that he could hear about water-skiing budgerigars! How could Dumbledore have forgotten him so easily? Why had Ron and Hermione got together without inviting him along, too? How much longer was he supposed to endure Sirius telling him to sit tight and be a good boy; or resist the temptation to write to the stupid Daily Prophet and point out that Voldemort had returned? These furious thoughts whirled around in Harry's head, and his insides writhed with anger as a sultry, velvety night fell around him, the air full of the smell of warm, dry grass, and the only sound that of the low grumble of traffic on the road beyond the park railings.
He did not know how long he had sat on the swing before the sound of voices interrupted his musings and he looked up. The streetlamps from the surrounding roads were casting a misty glow strong enough to silhouette a group of people making their way across the park. One of them was singing a loud, crude song. The others were laughing. A soft ticking noise came from several expensive racing bikes that they were wheeling along.
Harry knew who those people were. The figure in front was unmistakeably his cousin, Dudley Dursley, wending his way home, accompanied by his faithful gang.
Dudley was as vast as ever, but a year's hard dieting and the discovery of a new talent had wrought quite a change in his physique. As Uncle Vernon delightedly told anyone who would listen, Dudley had recently become the Junior Heavyweight Inter-School Boxing Champion of the Southeast. The noble sport', as Uncle Vernon called it, had made Dudley even more formidable than he had seemed to Harry in their primary school days when he had served as Dudley's first punchball. Harry was not remotely afraid of his cousin any more but he still didn't think that Dudley learning to punch harder and more accurately was cause for celebration. Neighbourhood children all around were terrified of him - even more terrified than they were of 'that Potter boy' who, they had been warned, was a hardened hooligan and attended St Brutus's Secure Centre for Incurably Criminal Boys.
Harry watched the dark figures crossing the grass and wondered who they had been beating up tonight. Look round, Harry found himself thinking as he watched them. Come on… look round… I'm sitting here all alone… come and have a go…
If Dudley's friends saw him sitting here, they would be sure to make a beeline for him, and what would Dudley do then? He wouldn't want to lose face in front of the gang, but he'd be terrified of provoking Harry… it would be really fun to watch Dudley's dilemma, to taunt him, watch him, with him powerless to respond… and if any of the others tried hitting Harry, he was ready - he had his wand. Let them try… he'd love to vent some of his frustration on the boys who had once made his life hell.
But they didn't turn around, they didn't see him, they were almost at the railings. Harry mastered the impulse to call after them… seeking a fight was not a smart move… he must not use magic… he would be risking expulsion again.
The voices of Dudley's gang died away; they were out of sight, heading along Magnolia Road.
There you go, Sirius, Harry thought dully. Nothing rash. Kept my nose clean. Exactly the opposite of what you'd have done.
He got to his feet and stretched. Aunt Petunia and Uncle Vernon seemed to feel that whenever Dudley turned up was the right time to be home, and any time after that was much too late. Uncle Vernon had threatened to lock Harry in the shed if he came home after Dudley ever again, so, stifling a yawn, and still scowling, Harry set off towards the park gate.
Magnolia Road, like Privet Drive, was full of large, square houses with perfectly manicured lawns, all owned by large, square owners who drove very clean cars similar to Uncle Vernon's. Harry preferred Little Whinging by night, when the curtained windows made patches of jewel-bright colour in the darkness and he ran no danger of hearing disapproving mutters about his 'delinquent' appearance when he passed the householders. He walked quickly, so that halfway along Magnolia Road Dudley's gang came into view again; they were saying their farewells at the entrance to Magnolia Crescent. Harry stepped into the shadow of a large lilac tree and waited.
'… squealed like a pig, didn't he?' Malcolm was saying, to guffaws from the others.
'Nice right hook, Big D,' said Piers.
'Same time tomorrow?' said Dudley.
'Round at my place, my parents will be out,' said Gordon.
'See you then,' said Dudley.
'Bye, Dud!'
'See ya, Big D!'
Harry waited for the rest of the gang to move on before setting off again. When their voices had faded once more he headed around the corner into Magnolia Crescent and by walking very quickly he soon came within hailing distance of Dudley, who was strolling along at his ease, humming tunelessly.
'Hey, Big D!'
Dudley turned.
'Oh,' he grunted. 'It's you.'
'How long have you been "Big D" then?' said Harry.
'Shut it,' snarled Dudley, turning away.
'Cool name,' said Harry, grinning and falling into step beside his cousin. 'But you'll always be "Ickle Diddykins" to me.'
'I said, SHUT IT!' said Dudley, whose ham-like hands had curled into fists.
'Don't the boys know that's what your mum calls you?'
'Shut your face.'
'You don't tell her to shut her face. What about "Popkin" and "Dinky Diddydums", can I use them then?'
Dudley said nothing. The effort of keeping himself from hitting Harry seemed to demand all his self-control.
'So who've you been beating up tonight?' Harry asked, his grin fading. 'Another ten-year-old? I know you did Mark Evans two nights ago -'
'He was asking for it,' snarled Dudley.
'Oh yeah?'
'He cheeked me.'
'Yeah? Did he say you look like a pig that's been taught to walk on its hind legs? 'Cause that's not cheek, Dud, that's true.'
A muscle was twitching in Dudley's jaw. It gave Harry enormous satisfaction to know how furious he was making Dudley; he felt as though he was siphoning off his own frustration into his cousin, the only outlet he had.
They turned right down the narrow alleyway where Harry had first seen Sirius and which formed a short cut between Magnolia Crescent and Wisteria Walk. It was empty and much darker than the streets it linked because there were no streetlamps. Their footsteps were muffled between garage walls on one side and a high fence on the other.
Think you're a big man carrying that thing, don't you?' Dudley said after a few seconds.
'What thing?'
'That - that thing you are hiding.'
Harry grinned again.
'Not as stupid as you look, are you, Dud? But I s'pose, if you were, you wouldn't be able to walk and talk at the same time.'
Harry pulled out his wand. He saw Dudley look sideways at it.
'You're not allowed,' Dudley said at once. 'I know you're not. You'd get expelled from that freak school you go to.'
'How d'you know they haven't changed the rules, Big D?'
They haven't,' said Dudley, though he didn't sound completely convinced.
Harry laughed softly.
'You haven't got the guts to take me on without that thing, have you?' Dudley snarled.
'Whereas you just need four mates behind you before you can beat up a ten year old. You know that boxing title you keep banging on about? How old was your opponent? Seven? Eight?'
'He was sixteen, for your information,' snarled Dudley, 'and he was out cold for twenty minutes after I'd finished with him and he was twice as heavy as you. You just wait till I tell Dad you had that thing out -
'Running to Daddy now, are you? Is his ickle boxing champ frightened of nasty Harry's wand?'
'Not this brave at night, are you?' sneered Dudley.
'This is night, Diddykins. That's what we call it when it goes all dark like this.'
'I mean when you're in bed!' Dudley snarled.
He had stopped walking. Harry stopped too, staring at his cousin.
From the little he could see of Dudley's large face, he was wearing a strangely triumphant look.
'What d'you mean, I'm not brave when I'm in bed?' said Harry, completely nonplussed. 'What am I supposed to be frightened of, pillows or something?'
'I heard you last night,' said Dudley breathlessly. Talking in your sleep. Moaning.'
'What d'you mean?' Harry said again, but there was a cold, plunging sensation in his stomach. He had revisited the graveyard last night in his dreams.
Dudley gave a harsh bark of laughter, then adopted a high-pitched whimpering voice.
'"Don't kill Cedric! Don't kill Cedric!" Who's Cedric - your boyfriend?'
'I - you're lying,' said Harry automatically. But his mouth had gone dry. He knew Dudley wasn't lying - how else would he know about Cedric?
'"Dad! Help me, Dad! He's going to kill me, Dad! Boo hoo!"'
'Shut up,' said Harry quietly. 'Shut up, Dudley, I'm warning you!'
''Come and help me, Dad! Mum, come and help me! He's killed Cedric! Dad, help me! He's going to -" Don't you point that thing at me!'
Dudley backed into the alley wall. Harry was pointing the wand directly at Dudley's heart. Harry could feel fourteen years' hatred of Dudley pounding in his veins - what wouldn't he give to strike now, to jinx Dudley so thoroughly he'd have to crawl home like an insect, struck dumb, sprouting feelers…
'Don't ever talk about that again,' Harry snarled. 'D'you understand me?'
'Point that thing somewhere else!'
'I said, do you understand me?'
'Point it somewhere else!'
'DO YOU UNDERSTAND ME?'
'GET THAT THING AWAY FROM -'
Dudley gave an odd, shuddering gasp, as though he had been doused in icy water.
Something had happened to the night. The star-strewn indigo sky was suddenly pitch black and lightless - the stars, the moon, the misty streetlamps at either end of the alley had vanished. The distant rumble of cars and the whisper of trees had gone. The balmy evening was suddenly piercingly, bitingly cold. They were surrounded by total, impenetrable, silent darkness, as though some giant hand had dropped a thick, icy mantle over the entire alleyway, blinding them.
For a split second Harry thought he had done magic without meaning to, despite the fact that he'd been resisting as hard as he could - then his reason caught up with his senses - he didn't have the power to turn off the stars. He turned his head this way and that, trying to see something, but the darkness pressed on his eyes like a weightless veil.
Dudley's terrified voice broke in Harry's ear.
'W-what are you d-doing? St-stop it!'
'I'm not doing anything! Shut up and don't move!'
'I c-can't see! I've g-gone blind! I -'
'I said shut up!'
Harry stood stock still, turning his sightless eyes left and right. The cold was so intense he was shivering all over; goose bumps had erupted up his arms and the hairs on the back of his neck were standing up - he opened his eyes to their fullest extent, staring blankly around, unseeing.
It was impossible… they couldn't be here… not in Little Whinging… he strained his ears… he would hear them before he saw them…
'I'll t-tell Dad!' Dudley whimpered. 'W-where are you? What are you d-do—?'
'Will you shut up?' Harry hissed, 'I'm trying to lis—'
But he fell silent. He had heard just the thing he had been dreading.
There was something in the alleyway apart from themselves, something that was drawing long, hoarse, rattling breaths. Harry felt a horrible jolt of dread as he stood trembling in the freezing air.
'C-cut it out! Stop doing it! I'll h-hit you, I swear I will!'
'Dudley, shut—'
WHAM.
A fist made contact with the side of Harry’s head, lifting him off his feet. Small white lights popped in front of his eyes. For the second time in an hour Harry felt as though his head had been cleaved in two; next moment, he had landed hard on the ground and his wand had flown out of his hand.
'You moron, Dudley!' Harry yelled, his eyes watering with pain as he scrambled to his hands and knees, feeling around frantically in the blackness. He heard Dudley blundering away, hitting the alley fence, stumbling.
'DUDLEY, COME BACK! YOU'RE RUNNING RIGHT AT IT!'
There was a horrible squealing yell and Dudley's footsteps stopped. At the same moment, Harry felt a creeping chill behind him that could mean only one thing. There was more than one.
'DUDLEY, KEEP YOUR MOUTH SHUT! WHATEVER YOU DO, KEEP YOUR MOUTH SHUT! Wand!' Harry muttered frantically, his hands flying over the ground like spiders. 'Where's - wand -come on - lumos!'
He said the spell automatically, desperate for light to help him in his search - and to his disbelieving relief, light flared inches from his right hand - the wand tip had ignited. Harry snatched it up, scrambled to his feet and turned around.
His stomach turned over.
A towering, hooded figure was gliding smoothly towards him, hovering over the ground, no feet or face visible beneath its robes, sucking on the night as it came.
Stumbling backwards, Harry raised his wand.
'Expecto patronum!'
A silvery wisp of vapour shot from the tip of the wand and the Dementor slowed, but the spell hadn't worked properly; tripping over his own feet, Harry retreated further as the Dementor bore down upon him, panic fogging his brain - concentrate -
A pair of grey, slimy, scabbed hands slid from inside the Dementor's robes, reaching for him. A rushing noise filled Harry's ears.
'Expecto patronum!'
His voice sounded dim and distant. Another wisp of silver smoke, feebler than the last, drifted from the wand - he couldn't do it any more, he couldn't work the spell.
There was laughter inside his own head, shrill, high-pitched laughter… he could smell the Dementor's putrid, death-cold breath filling his own lungs, drowning him - think… something happy…
But there was no happiness in him… the Dementor's icy fingers were closing on his throat - the high-pitched laughter was growing louder and louder, and a voice spoke inside his head: 'Bow to death, Harry…it might even be painless… I would not know … I have never died …"
He was never going to see Ron and Hermione again -
And their faces burst clearly into his mind as he fought for breath.
'EXPECTO PATRONUM!'
An enormous silver stag erupted from the tip of Harry's wand; its antlers caught the Dementor in the place where the heart should have been; it was thrown backwards, weightless as darkness, and as the stag charged, the Dementor swooped away, bat-like and defeated.
'THIS WAY!' Harry shouted at the stag. Wheeling around, he sprinted down the alleyway, holding the lit wand aloft. 'DUDLEY? DUDLEY!'
He had run barely a dozen steps when he reached them: Dudley was curled up on the ground, his arms clamped over his face. A second Dementor was crouching low over him, gripping his wrists in its slimy hands, prising them slowly, almost lovingly apart, lowering its hooded head towards Dudley's face as though about to kiss him.
'GET IT!' Harry bellowed, and with a rushing, roaring sound, the silver stag he had conjured came galloping past him. The Dementor's eyeless face was barely an inch from Dudley's when the silver antlers caught it; the thing was thrown up into the air and, like its fellow, it soared away and was absorbed into the darkness; the stag cantered to the end of the alleyway and dissolved into silver mist.
Moon, stars and streetlamps burst back into life. A warm breeze swept the alleyway. Trees rustled in neighbouring gardens and the mundane rumble of cars in Magnolia Crescent filled the air again.
Harry stood quite still, all his senses vibrating, taking in the abrupt return to normality. After a moment, he became aware that his T-shirt was sticking to him; he was drenched in sweat.
He could not believe what had just happened. Dementors here, in Little Whinging.
Dudley lay curled up on the ground, whimpering and shaking. Harry bent down to see whether he was in a fit state to stand up, but then he heard loud, running footsteps behind him. Instinctively raising his wand again, he span on his heel to face the newcomer.
Mrs Figg, their batty old neighbour, came panting into sight. Her grizzled grey hair was escaping from its hairnet, a clanking string shopping bag was swinging from her wrist and her feet were halfway out of her tartan carpet slippers. Harry made to stow his wand hurriedly out of sight, but -
'Don't put it away, idiot boy!' she shrieked. 'What if there are more of them around? Oh, I'm going to kill Mundungus Fletcher!'
— CHAPTER TWO
A Peck of Owls
'What?' said Harry blankly.
'He left!' said Mrs Figg, wringing her hands. 'Left to see someone about a batch of cauldrons that fell off the back of a broom! I told him I'd flay him alive if he went, and now look! Dementors! It's just lucky I put Mr Tibbies on the case! But we haven't got time to stand around! Hurry, now, we've got to get you back! Oh, the trouble this is going to cause! I will kill him!'
'But -' The revelation that his batty old cat-obsessed neighbour knew what Dementors were was almost as big a shock to Harry as meeting two of them down the alleyway. 'You're - you're a witch?'
'I'm a Squib, as Mundungus knows full well, so how on earth was I supposed to help you fight off Dementors? He left you completely without cover when I'd warned him -'
This Mundungus has been following me? Hang on - it was him! He Disapparated from the front of my house!'
'Yes, yes, yes, but luckily I'd stationed Mr Tibbies under a car just in case, and Mr Tibbies came and warned me, but by the time I got to your house you'd gone - and now - oh, what's Dumbledore going to say? You!' she shrieked at Dudley, still supine on the alley floor. 'Get your fat bottom off the ground, quick!'
'You know Dumbledore?' said Harry, staring at her.
'Of course I know Dumbledore, who doesn't know Dumbledore? But come on - I'll be no help if they come back, I've never so much as Transfigured a teabag.'
She stooped down, seized one of Dudley's massive arms in her wizened hands and tugged.
'Get up, you useless lump, get up!'
But Dudley either could not or would not move. He remained on the ground, trembling and ashen-faced, his mouth shut very tight.
'I'll do it.' Harry took hold of Dudley's arm and heaved. With an enormous effort he managed to hoist him to his feet. Dudley seemed to be on the point of fainting. His small eyes were rolling in their sockets and sweat was beading his face; the moment Harry let go of him he swayed dangerously.
'Hurry up!' said Mrs Figg hysterically.
Harry pulled one of Dudley's massive arms around his own shoulders and dragged him towards the road, sagging slightly under the weight. Mrs Figg tottered along in front of them, peering anxiously around the corner.
'Keep your wand out,' she told Harry, as they entered Wisteria Walk. 'Never mind the Statute of Secrecy now, there's going to be hell to pay anyway, we might as well be hanged for a dragon as an egg. Talk about the Reasonable Restriction of Underage Sorcery… this was exactly what Dumbledore was afraid of - What's that at the end of the street? Oh, it's just Mr Prentice… don't put your wand away, boy, don't I keep telling you I'm no use?'
It was not easy to hold a wand steady and haul Dudley along at the same time. Harry gave his cousin an impatient dig in the ribs, but Dudley seemed to have lost all desire for independent movement. He was slumped on Harry's shoulder, his large feet dragging along the ground.
'Why didn't you tell me you're a Squib, Mrs Figg?' asked Harry, panting with the effort to keep walking. 'All those times I came round your house - why didn't you say anything?'
'Dumbledore's orders. I was to keep an eye on you but not say anything, you were too young. I'm sorry I gave you such a miserable time, Harry, but the Dursleys would never have let you come if they'd thought you enjoyed it. It wasn't easy, you know… but oh my word,' she said tragically, wringing her hands once more, 'when Dumbledore hears about this - how could Mundungus have left, he was supposed to be on duty until midnight - where is he? How am I going to tell Dumbledore what's happened? I can't Apparate.'
'I've got an owl, you can borrow her.' Harry groaned, wondering whether his spine was going to snap under Dudley’s weight.
'Harry, you don't understand! Dumbledore will need to act as quickly as possible, the Ministry have their own ways of detecting underage magic, they'll know already, you mark my words.'
'But I was getting rid of Dementors, I had to use magic - they're going to be more worried about what Dementors were doing floating around Wisteria Walk, surely?'
'Oh, my dear, I wish it were so, but I'm afraid - MUNDUNGUS FLETCHER, I AM GOING TO KILL YOU!'
There was a loud crack and a strong smell of drink mingled with stale tobacco filled the air as a squat, unshaven man in a tattered overcoat materialised right in front of them. He had short, bandy legs, long straggly ginger hair and bloodshot, baggy eyes that gave him the doleful look of a basset hound. He was also clutching a silvery bundle that Harry recognised at once as an Invisibility Cloak.
'S'up, Figgy?' he said, staring from Mrs Figg to Harry and Dudley. 'What 'appened to staying undercover?'
I'll give you undercover!' cried Mrs Figg. 'Dementors, you useless, skiving sneak thief!'
'Dementors?' repeated Mundungus, aghast. 'Dementors, 'ere?'
'Yes, here, you worthless pile of bat droppings, here!' shrieked Mrs Figg. 'Dementors attacking the boy on your watch!'
'Blimey,' said Mundungus weakly, looking from Mrs Figg to Harry, and back again. 'Blimey, I -'
'And you off buying stolen cauldrons! Didn't I tell you not to go? Didn't IT
'I - well, I -' Mundungus looked deeply uncomfortable. 'It — it was a very good business opportunity, see -'
Mrs Figg raised the arm from which her string bag dangled and whacked Mundungus around the face and neck with it; judging by the clanking noise it made it was full of cat food.
'Ouch - gerroff - gerroff, you mad old bat! Someone's gotta tell Dumbledore!'
'Yes - they - have!' yelled Mrs Figg, swinging the bag of cat food at every bit of Mundungus she could reach. 'And - it - had
- better - be - you - and - you - can - tell - him - why - you -weren't - there - to - help!'
'Keep your 'airnet on!' said Mundungus, his arms over his head, cowering. 'I'm going, I'm going!'
And with another loud crack, he vanished.
'I hope Dumbledore murders him!' said Mrs Figg furiously. 'Now come on, Harry, what are you waiting for?'
Harry decided not to waste his remaining breath on pointing out that he could barely walk under Dudley's bulk. He gave the semi-conscious Dudley a heave and staggered onwards.
'I'll take you to the door,' said Mrs Figg, as they turned into Privet Drive. 'Just in case there are more of them around… oh my word, what a catastrophe… and you had to fight them off yourself… and Dumbledore said we were to keep you from doing magic at all costs… well, it's no good crying over spilt potion, I suppose… but the cat's among the pixies now.'
'So,' Harry panted, 'Dumbledore's… been having… me followed?'
'Of course he has,' said Mrs Figg impatiently. 'Did you expect him to let you wander around on your own after what happened in June? Good Lord, boy, they told me you were intelligent… right… get inside and stay there,' she said, as they reached number four. 'I expect someone will be in touch with you soon enough.'
'What are you going to do?' asked Harry quickly.
'I'm going straight home,' said Mrs Figg, staring around the dark street and shuddering. 'I'll need to wait for more instructions. Just stay in the house. Goodnight.'
'Hang on, don't go yet! I want to know -
But Mrs Figg had already set off at a trot, carpet slippers flopping, string bag clanking.
'Wait!' Harry shouted after her. He had a million questions to ask anyone who was in contact with Dumbledore; but within seconds Mrs Figg was swallowed by the darkness. Scowling, Harry readjusted Dudley on his shoulder and made his slow, painful way up number four's garden path.
The hall light was on. Harry stuck his wand back inside the waistband of his jeans, rang the bell and watched Aunt Petunia's outline grow larger and larger, oddly distorted by the rippling glass in the front door.
'Diddy! About time too, I was getting quite - quite - Diddy, what's the matter!'
Harry looked sideways at Dudley and ducked out from under his arm just in time. Dudley swayed on the spot for a moment, his face pale green… then he opened his mouth and vomited all over the doormat.
'DIDDY! Diddy, what's the matter with you? Vernon? VERNON!'
Harry's uncle came galumphing out of the living room, walrus moustache blowing hither and thither as it always did when he was agitated. He hurried forwards to help Aunt Petunia negotiate a weak-kneed Dudley over the threshold while avoiding stepping in the pool of sick.
'He's ill, Vernon!'
'What is it, son? What's happened? Did Mrs Polkiss give you something foreign for tea?'
'Why are you all covered in dirt, darling? Have you been lying on the ground?'
'Hang on - you haven't been mugged, have you, son?'
Aunt Petunia screamed.
'Phone the police, Vernon! Phone the police! Diddy, darling, speak to Mummy! What did they do to you?'
In all the kerfuffle nobody seemed to have noticed Harry, which suited him perfectly. He managed to slip inside just before Uncle Vernon slammed the door and, while the Dursleys made their noisy progress down the hall towards the kitchen, Harry moved carefully and quietly towards the stairs.
'Who did it, son? Give us names. We'll get them, don't worry.'
'Shh! He's trying to say something, Vernon! What is it, Diddy? Tell Mummy!'
Harry's foot was on the bottom-most stair when Dudley found his voice.
'Him.'
Harry froze, foot on the stair, face screwed up, braced for the explosion.
'BOY! COME HERE!'
With a feeling of mingled dread and anger, Harry removed his foot slowly from the stair and turned to follow the Dursleys.
The scrupulously clean kitchen had an oddly unreal glitter after the darkness outside. Aunt Petunia was ushering Dudley into a chair; he was still very green and clammy-looking. Uncle Vernon standing in front of the draining board, glaring at Harry through tiny, narrowed eyes.
'What have you done to my son?' he said in a menacing growl.
'Nothing,' said Harry, knowing perfectly well that Uncle Vernon wouldn't believe him.
'What did he do to you, Diddy?' Aunt Petunia said in a quavering voice, now sponging sick from the front of Dudley's leather jacket. 'Was it - was it you-know-what, darling? Did he use - his thing?'
Slowly, tremulously, Dudley nodded.
'I didn't!' Harry said sharply, as Aunt Petunia let out a wail and
Uncle Vernon raised his fists. 'I didn't do anything to him, it wasn't me, it was -
But at that precise moment a screech owl swooped in through the kitchen window. Narrowly missing the top of Uncle Vernon's head, it soared across the kitchen, dropped the large parchment envelope it was carrying in its beak at Harry's feet, turned gracefully, the tips of its wings just brushing the top of the fridge, then zoomed outside again and off across the garden.
'OWLS!' bellowed Uncle Vernon, the well-worn vein in his temple pulsing angrily as he slammed the kitchen window shut. 'OWLS AGAIN! I WILL NOT HAVE ANY MORE OWLS IN MY HOUSE!'
But Harry was already ripping open the envelope and pulling out the letter inside, his heart pounding somewhere in the region of his Adam's apple.
Dear Mr Potter,
We have received intelligence that you performed the Patronus Charm at twenty-three minutes past nine this evening in a Muggle-inhabited area and in the presence of a Muggle.
The seventy of this breach of the Decree for the Reasonable Restriction of Underage Sorcery has resulted in your expulsion
from Hogwarts School of Witchcraft and Wizardry. Ministry representatives will be calling at your place of residence shortly to destroy your wand.
As you have already received an official warning for a previous offence under Section I 3 of the International Confederation of Warlocks' Statute of Secrecy, we regret to inform you that your presence is required at a disciplinary hearing at the Ministry of Magic at 9 a.m. on the twelfth of August.
Hoping you are well,
Yours sincerely,
Mafalda Hopkirk
Improper Use of Magic Office
Ministry of Magic
Harry read the letter through twice. He was only vaguely aware of Uncle Vernon and Aunt Petunia talking. Inside his head, all was icy and numb. One fact had penetrated his consciousness like a paralysing dart. He was expelled from Hogwarts. It was all over. He was never going back.
He looked up at the Dursleys. Uncle Vernon was purple-faced, shouting, his fists still raised; Aunt Petunia had her arms around Dudley, who was retching again.
Harry's temporarily stupefied brain seemed to reawaken. Ministry representatives will be calling at your place of residence shortly to destroy your wand. There was only one thing for it. He would have to run - now. Where he was going to go, Harry didn't know, but he was certain of one thing: at Hogwarts or outside it, he needed his wand. In an almost dreamlike state, he pulled his wand out and turned to leave the kitchen.
'Where d'you think you're going?' yelled Uncle Vernon. When Harry didn't reply, he pounded across the kitchen to block the doorway into the hall. 'I haven't finished with you, boy!'
'Get out of the way,' said Harry quietly.
'You're going to stay here and explain how my son —'
'If you don't get out of the way I'm going to jinx you,' said Harry, raising the wand.
'You can't pull that one on me!' snarled Uncle Vernon. 'I know you're not allowed to use it outside that madhouse you call a school!'
The madhouse has chucked me out,' said Harry. 'So I can do whatever I like. You've got three seconds. One - two -'
A resounding CRACK filled the kitchen. Aunt Petunia screamed,
I hide Vernon yelled and ducked, but for the third time that night Harry was searching for the source of a disturbance he had not made. He spotted it at once: a dazed and ruffled-looking barn owl was sitting outside on the kitchen sill, having just collided with the closed window.
Ignoring Uncle Vernon's anguished yell of 'OWLS!' Harry crossed the room at a run and wrenched the window open. The owl stuck out its leg, to which a small roll of parchment was tied, shook its leathers, and took off the moment Harry had taken the letter. Hands shaking, Harry unfurled the second message, which was written very hastily and blotchily in black ink.
Harry —
Dumbledore's just arrived at the Ministry and he's trying to sort it all out. DO NOT LEAVE YOUR AUNT AND UNCLE'S HOUSE. DO NOT DO ANY MORE MAGIC. DO NOT SURRENDER YOUR WAND. Arthur Weasley
Dumbledore was trying to sort it all out… what did that mean? How much power did Dumbledore have to override the Ministry of Magic? Was there a chance that he might be allowed back to Hogwarts, then? A small shoot of hope burgeoned in Harry's chest, almost immediately strangled by panic - how was he supposed to refuse to surrender his wand without doing magic? He'd have to duel with the Ministry representatives, and if he did that, he'd be lucky to escape Azkaban, let alone expulsion.
His mind was racing… he could run for it and risk being cap-lured by the Ministry, or stay put and wait for them to find him here. He was much more tempted by the former course, but he knew Mr Weasley had his best interests at heart… and after all, Dumbledore had sorted out much worse than this before.
'Right,' Harry said, 'I've changed my mind, I'm staying.' He flung himself down at the kitchen table and faced Dudley and Aunt Petunia. The Dursleys appeared taken aback at his abrupt change of mind. Aunt Petunia glanced despairingly at Uncle Vernon. The vein in his purple temple was throbbing worse than ever.
'Who are all these ruddy owls from?' he growled.
The first one was from the Ministry of Magic, expelling me,' said Harry calmly. He was straining his ears to catch any noises outside, in case the Ministry representatives were approaching, and it was easier and quieter to answer Uncle Vernon's questions than to have him start raging and bellowing. 'The second one was from my friend Ron's dad, who works at the Ministry.'
'Ministry of Magic?' bellowed Uncle Vernon. 'People like you in government! Oh, this explains everything, everything, no wonder the country's going to the dogs.'
When Harry did not respond, Uncle Vernon glared at him, then spat out, 'And why have you been expelled?'
'Because I did magic.'
'AHA!' roared Uncle Vernon, slamming his fist down on top of the fridge, which sprang open; several of Dudley's low-fat snacks toppled out and burst on the floor. 'So you admit it! What did you do to Dudley?'
'Nothing,' said Harry, slightly less calmly. 'That wasn't me -'
'Was,' muttered Dudley unexpectedly, and Uncle Vernon and Aunt Petunia instantly made flapping gestures at Harry to quieten him while they both bent low over Dudley.
'Go on, son,' said Uncle Vernon, 'what did he do?'
Tell us, darling,' whispered Aunt Petunia.
'Pointed his wand at me,' Dudley mumbled.
'Yeah, I did, but I didn't use -' Harry began angrily, but -
'SHUT UP!' roared Uncle Vernon and Aunt Petunia in unison.
'Go on, son,' repeated Uncle Vernon, moustache blowing about furiously.
'All went dark,' Dudley said hoarsely, shuddering. 'Everything dark. And then I h-heard… things. Inside m-my head.'
Uncle Vernon and Aunt Petunia exchanged looks of utter horror. If their least favourite thing in the world was magic - closely followed by neighbours who cheated more than they did on the hosepipe ban - people who heard voices were definitely in the bottom ten. They obviously thought Dudley was losing his mind.
'What sort of things did you hear, Popkin?' breathed Aunt Petunia, very white-faced and with tears in her eyes.
But Dudley seemed incapable of saying. He shuddered again and shook his large blond head, and despite the sense of numb dread that had settled on Harry since the arrival of the first owl, he felt a certain curiosity. Dementors caused a person to relive the worst moments of their life. What would spoiled, pampered, bullying Dudley have been forced to hear?
'How come you fell over, son?' said Uncle Vernon, in an unnaturally quiet voice, the kind of voice he might adopt at the bedside of a very ill person.
'T-tripped,' said Dudley shakily. 'And then -
He gestured at his massive chest. Harry understood. Dudley was remembering the clammy cold that filled the lungs as hope and happiness were sucked out of you.
'Horrible,' croaked Dudley. 'Cold. Really cold.'
'OK,' said Uncle Vernon, in a voice of forced calm, while Aunt Petunia laid an anxious hand on Dudley's forehead to feel his temperature. 'What happened then, Dudders?'
'Felt… felt… felt… as if… as if…'
'As if you'd never be happy again,' Harry supplied dully.
'Yes,' Dudley whispered, still trembling.
'So!' said Uncle Vernon, voice restored to full and considerable volume as he straightened up. 'You put some crackpot spell on my son so he'd hear voices and believe he was - was doomed to misery, or something, did you?'
'How many times do I have to tell you?' said Harry, temper and voice both rising. 'It wasn't me! It was a couple of Dementors!'
'A couple of - what's this codswallop?'
'De - men - tors,' said Harry slowly and clearly. 'Two of them.'
'And what the ruddy hell are Dementors?'
'They guard the wizard prison, Azkaban,' said Aunt Petunia.
Two seconds of ringing silence followed these words before Aunt Petunia clapped her hand over her mouth as though she had let slip a disgusting swear word. Uncle Vernon was goggling at her. Harry’s brain reeled. Mrs Figg was one thing - but Aunt Petunia'?
'How d'you know that?' he asked her, astonished.
Aunt Petunia looked quite appalled with herself. She glanced at Uncle Vernon in fearful apology, then lowered her hand slightly to reveal her horsy teeth.
'I heard - that awful boy - telling her about them - years ago,' she said jerkily.
'If you mean my mum and dad, why don't you use their names?' said Harry loudly, but Aunt Petunia ignored him. She seemed horribly flustered.
Harry was stunned. Except for one outburst years ago, in the course of which Aunt Petunia had screamed that Harry's mother had been a freak, he had. never heard her mention her sister. He was astounded that she had remembered this scrap of information about the magical world for so long, when she usually put all her energies into pretending it didn't exist.
Uncle Vernon opened his mouth, closed it again, opened it once more, shut it, then, apparently struggling to remember how to talk, opened it for a third time and croaked, 'So - so - they - er - they - er - they actually exist, do they - er - Dementy-whatsits?'
Aunt Petunia nodded.
Uncle Vernon looked from Aunt Petunia to Dudley to Harry as if hoping somebody was going to shout 'April Fool!' When nobody did, he opened his mouth yet again, but was spared the struggle to find more words by the arrival of the third owl of the evening. It zoomed through the still-open window like a feathery cannon-ball and landed with a clatter on the kitchen table, causing all three of the Dursleys to jump with fright. Harry tore a second official-looking envelope from the owls beak and ripped it open as the owl swooped back out into the night.
'Enough - effing - owls,' muttered Uncle Vernon distractedly, stomping over to the window and slamming it shut again.
Dear Mr Potter,
Further to our letter of approximately twenty-two minutes ago, the
Ministry of Magic has revised its decision to destroy your wand forthwith. You may retain your wand until your disciplinary hearing on the twelfth of August, at which time an official decision will be taken.
Following discussions with the Headmaster of Hogwarts School o/ Witchcraft and Wizardry, the Ministry has agreed that the question of your expulsion will also be decided at that time. You should therefore consider yourself suspended from school pending further enquiries.
With best wishes,
Yours sincerely,
Mafalda Hopkirk
Improper Use of Magic Office
Ministry of Magic
Harry read this letter through three times in quick succession. The miserable knot in his chest loosened slightly with the relief of Knowing he was not yet definitely expelled, though his fears were by no means banished. Everything seemed to hang on this hearing on the twelfth of August.
'Well?' said Uncle Vernon, recalling Harry to his surroundings. 'What now? Have they sentenced you to anything? Do your lot have the death penalty?' he added as a hopeful afterthought.
'I've got to go to a hearing,' said Harry.
'And they'll sentence you there?'
'I suppose so.'
'I won't give up hope, then,' said Uncle Vernon nastily.
'Well, if that's all,' said Harry, getting to his feet. He was desperate to be alone, to think, perhaps to send a letter to Ron, Hermione or Sirius.
'NO, IT RUDDY WELL IS NOT ALL!' bellowed Uncle Vernon. 'SIT BACK DOWN!'
'What now?' said Harry impatiently.
'DUDLEY!' roared Uncle Vernon. 'I want to know exactly what happened to my son!'
'FINE!' yelled Harry, and in his temper, red and gold sparks shot out of the end of his wand, still clutched in his hand. All t

Tedi4ka
06-11-2009, 15:59
Моля ви се, трябва ми спешно!!!
http://download.http://www.teenproblem.net/school/29490/harry+potter+and+the+order+of+the+phoenix/?po=1


Harry Potter and the Order of the Phoenix
by J.K. Rowling

Scholastic
June 2003
ISBN: 043935806X

Preface

The questions are racing through your mind: Does it hold up to all the hype? Does it give justice to the literary legends that the first books have already become? Can it be understood if you haven't had the time to wade through the tree trunk's worth of previous stories? And the verdict is YES!

It's been three years since Harry Potter and the Goblet of Fire came out with a Howler uproar of praise that exploded universally around the world. Saturday June 21st marked an important and strange date in the history of literature. As public libraries slowly lose funding, and kids regularly flock towards movies and video games, suddenly millions of children (along with their parents none-the-less) were partying over the idea of reading?

Harry Potter and The Order of the Phoenix is the fifth book in the series, and the most anticipated after the last cliffhanger ending. The fourth book marked a turning point, as Lord Voldemort (think Darth Vader meets Hitler) returned to human form to rebuild his army and start a second uprise to power, determined to let only pure blood wizards remain. Compared to the first three books, the fourth was much darker, more compelling, and only led to the greatness of book five.

Harry, who in the movies is portrayed as a somewhat obnoxious symbol of goodness, has never been flawless in the books, and never in all the previous four, has he been so flawed. The Order of the Phoenix gives us the account of a fifteen-year-old Harry, one who is highly hormonal, temperamental, and hysterically awkward around girls. He has normal teenage temper tantrums-in many of which he is blatantly in the wrong. As Harry's good friend and teacher Hagrid says, "the world isn't split into good people and Death Eaters." The fact that Harry doesn't always do the right thing and that there isn't a cartoonish line between the "good guys" and "bad guys" only makes the books better. Many of the "good guys" are actually jerks, and Harry, well, he's a lot like us, which is why millions love rooting for him.

By the way, "Death Eaters" are followers of Voldemort and The Order of the Phoenix is the name given to the group of wizards who are attempting to fight against them. The big problem, though, is that the rest of the world, helped mainly by a propaganda filled paper and an egotistical government ruler, is convinced Voldemort's claimed return was simply a publicity stunt by an attention seeking brat (Harry)-a product of a school run too freely (Hogwarts). Book Five is reminiscent of Orwell's 1984 as "Big Brother," this time The Ministry of Magic, steps in and takes over the school, destroying all real learning with too many rules and constant censorship.

Though writing a much more intense book than its predecessors, Rowling doesn't loose her sense of humor. The trio of Harry, Ron, and Hermione is panned out to create a larger group of friends resulting in a lot of hysterical new interactions. The usually mild comic relief twins Fred and George play a much larger role, along with a talking Ginny (Ron's younger sister who finally got over her mute-inducing crush on Harry), a slightly more grown up accident prone friend named Neville, and a crazy Luna "Loony" Lovegood whose strange confidence in her father's Enquirer-style paper makes the plot all the more wonderful. There are friendly laughs, fights, and crushes on almost every page in proper teenage fashion. One thing is for sure, Rowling definitely never forgot what it was like to be fifteen, and definitely knows how to keep her audience glued to the pages.

So the question remains, can the fifth book be enjoyed without reading the other four? The first few chapters jump from character to character without so much as explaining their history or relevance. While veteran readers will find this welcoming, like returning to new friends without missing a beat, a new-comer might be off-put by the confusion and give up. Rowling does explain the four previous books and the interweaving relationships of characters, but unlike before where the old stories were amateur-ly regurgitated in condensed form on the first few pages, she does this with more expertise now, slowly stretching the information beautifully between the new plot. If it was possible for Rowling to become an even better storyteller, this is just one of the many many signs encased in The Phoenix.

As for old readers determined to find a flaw in the plot, a character misrepresented, or any sign that fame and fortune have lead to a weakening of J.K.'s devotion to the stories, they will be hard-pressed for evidence. Some have wondered whether the new weighty length was intended only for bragging rights, but after reading it, those same skeptics will probably wish it hadn't been edited at all.

At 870 pages, The Order of the Phoenix is not only a respectable length for adults to carry around, but they will find less and less need to go to the gym. Harry marked an important turning point for literature in general. Before the rise of the Potter series, there was no such thing as a Children's Best Sellers List, which was frantically invented when it was realized the "best seller," a few years back, was intended for twelve-year-olds. Not only did Rowling raise awareness that there is a huge cross-over market, as adults, many without kids, were suddenly clamoring for the children's section, but it sparked a movement of many accomplished adult writers trying their hand at writing for the younger generation, some much more successfully than others.

Master of suspense, Dean Koontz recently attempted (attempted being the key word) to create a book of fluffy children's poems which just might have been the most painful work of poetry created in the last 100 years, even including poetry by eight-year-olds the book was intended for. Stephen King has announced his plans this year to expand his writing as well, giving the still eminent R.L. Stine some decent competition finally. (Just for the record if there's one children's writer Rowling should respect it would be Stine whose "Goosebumps" series still hold many records in the biz.) Carl Hiaasen, of Basket Case and Sick Puppy fame, was given the prestigious 2003 Newbery Honor for his first children's book Hoot. A not quite as successful attempt was made by The Amazing Adventures of Kavalier and Clay author Michael Chabon with Summerland, a pre-teen flop.

Why is it that Hiaasen was able to make this transition away from the land of grown-ups, while Koonz and Chabon could not? It's simple, and it's exactly the reason why if those ten-year old Rowling's fans leave their newest Potter book lying around they are sure to catch their parents sneaking away with it. The fact is what makes a good "children's book" really shouldn't differ from what makes any book a success. Sure, they might be missing the curse words and are void of any racy sex scenes, but Hoot, like The Order of the Phoenix, never talks down to its readers and instead focuses on creating an engaging story, not just one that would appeal to this age group or that age group.

As a side note on the subject of curse words and racy sex scenes, Rowling seemed to be enjoying herself immensely reminding us puberty is a bitch, whether you are a wizard struggling to save the world or just a pimply-faced Muggle like the rest of us. Many of these struggling teens are cut off in the middle of mentioning certain words and there is a scene where a row of living portrait paintings all give a character an angry "hand gesture." Harry also has his first racy encounter with a female and some fifteen-year-old hormones, but you'll have to read the book to find out more about that.

So now, days after its anticipated release, the countdown must start once again, as readers look towards Rowling with outstretched book-empty palms. When the Harry Potter books first came out, it was obvious there were going to be only seven volumes, one for each year Harry went to Hogwarts School of Witchcraft and Wizardry. Now a new countdown should start, not only for the sixth book, but one for Rowling herself. What is going to happen to this gifted writer once the series has ended? Will she venture into other realms, finding new magic in different ideas, characters, or will she always be cast under the spell of her own success, every review saying "Well, her new work is good, but not as good as any of the Potter books."

At this point, it's hard to imagine anything will ever be better.
Jayme Meyers

— CHAPTER ONE —
Dudley Demented
The hottest day of the summer so far was drawing to a close and a drowsy silence lay over the large, square houses of Privet Drive. Cars that were usually gleaming stood dusty in their drives and lawns that were once emerald green lay parched and yellowing -for the use of hosepipes had been banned due to drought. Deprived of their usual car-washing and lawn-mowing pursuits, the inhabitants of Privet Drive had retreated into the shade of their cool houses, windows thrown wide in the hope of tempting in a nonexistent breeze. The only person left outdoors was a teenage boy who was lying flat on his back in a flowerbed outside number four.
He was a skinny, black-haired, bespectacled boy who had the pinched, slightly unhealthy look of someone who has grown a lot in a short space of time. His jeans were torn and dirty, his T-shirt baggy and faded, and the soles of his trainers were peeling away from the uppers. Harry Potter's appearance did not endear him to the neighbours, who were the sort of people who thought scruffiness ought to be punishable by law, but as he had hidden himself behind a large hydrangea bush this evening he was quite invisible to passers-by. In fact, the only way he would be spotted was if his Uncle Vernon or Aunt Petunia stuck their heads out of the living-room window and looked straight down into the flowerbed below.
On the whole, Harry thought he was to be congratulated on his idea of hiding here. He was not, perhaps, very comfortable lying on the hot, hard earth but, on the other hand, nobody was glaring at him, grinding their teeth so loudly that he could not hear the news, or shooting nasty questions at him, as had happened every time he had tried sitting down in the living room to watch television with his aunt and uncle.
Almost as though this thought had fluttered through the open window, Vernon Dursley, Harry's uncle, suddenly spoke.
'Glad to see the boy's stopped trying to butt in. Where is he, anyway?'
'I don't know,' said Aunt Petunia, unconcerned. 'Not in the house.'
Uncle Vernon grunted.
'Watching the news …' he said scathingly. 'I'd like to know what he's really up to. As if a normal boy cares what's on the news -Dudley hasn't got a clue what's going on; doubt he knows who the Prime Minister is! Anyway, it's not as if there'd be anything about his lot on our news — '
'Vernon, shh!' said Aunt Petunia. The window's open!'
'Oh - yes - sorry, dear.'
The Dursleys fell silent. Harry listened to a jingle about Fruit 'n' Bran breakfast cereal while he watched Mrs Figg, a batty cat-loving old lady from nearby Wisteria Walk, amble slowly past. She was frowning and muttering to herself. Harry was very pleased he was concealed behind the bush, as Mrs Figg had recently taken to asking him round for tea whenever she met him in the street. She had rounded the corner and vanished from view before Uncle Vernon's voice floated out of the window again.
'Dudders out for tea?'
'At the Polkisses',' said Aunt Petunia fondly. 'He's got so many little friends, he's so popular…'
Harry suppressed a snort with difficulty. The Dursleys really were astonishingly stupid about their son, Dudley. They had swallowed all his dim-witted lies about having tea with a different member of his gang every night of the summer holidays. Harry knew perfectly well that Dudley had not been to tea anywhere; he and his gang spent every evening vandalising the play park, smoking on street corners and throwing stones at passing cars and children. Harry had seen them at it during his evening walks around Little Whinging; he had spent most of the holidays wandering the streets, scavenging newspapers from bins along the way.
The opening notes of the music that heralded the seven o'clock news reached Harry's ears and his stomach turned over. Perhaps tonight - after a month of waiting - would be the night.
'Record numbers of stranded holiday makers fill airports as the Spanish baggage-handlers' strike reaches its second week -
'Give 'em a lifelong siesta, I would,' snarled Uncle Vernon over the end of the newsreader's sentence, but no matter: outside in the flowerbed, Harry’s stomach seemed to unclench. If anything had happened, it would surely have been the first item on the news; death and destruction were more important than stranded holidaymakers.
He let out a long, slow breath and stared up at the brilliant blue sky. Every day this summer had been the same: the tension, the expectation, the temporary relief, and then mounting tension again… and always, growing more insistent all the time, the question of why nothing had happened yet.
He kept listening, just in case there was some small clue, not recognised for what it really was by the Muggles - an unexplained disappearance, perhaps, or some strange accident… but the baggage-handlers' strike was followed by news about the drought in the Southeast ('I hope he's listening next door!' bellowed Uncle Vernon. 'Him with his sprinklers on at three in the morning!'), then a helicopter that had almost crashed in a field in Surrey, then a famous actress's divorce from her famous husband ('As if we're interested in their sordid affairs,' sniffed Aunt Petunia, who had followed the case obsessively in every magazine she could lay her bony hands on).
Harry closed his eyes against the now blazing evening sky as the newsreader said, '- and finally, Bungy the budgie has found a novel way of keeping cool this summer. Bungy, who lives at the Five Feathers in Barnsley, has learned to water ski! Mary Dorkins went to find out more.'
Harry opened his eyes. If they had reached water-skiing budgerigars, there would be nothing else worth hearing. He rolled cautiously on to his front and raised himself on to his knees and elbows, preparing to crawl out from under the window.
He had moved about two inches when several things happened in very quick succession.
A loud, echoing crack broke the sleepy silence like a gunshot; a cat streaked out from under a parked car and flew out of sight; a shriek, a bellowed oath and the sound of breaking china came from the Dursleys' living room, and as though this was the signal Harry had been waiting for he jumped to his feet, at the same time pulling from the waistband of his jeans a thin wooden wand as if he were unsheathing a sword - but before he could draw himself up to full height, the top of his head collided with the Dursleys' open window. The resultant crash made Aunt Petunia scream even louder.
Harry felt as though his head had been split in two. Eyes streaming, he swayed, trying to focus on the street to spot the source of the noise, but he had barely staggered upright when two large purple hands reached through the open window and closed tightly around his throat.
'Put - it - away!' Uncle Vernon snarled into Harry's ear. 'Now! Before - anyone - sees!'
'Get - off - me!' Harry gasped. For a few seconds they struggled, Harry pulling at his uncles sausage-like fingers with his left hand, his right maintaining a firm grip on his raised wand; then, as the pain in the top of Harry's head gave a particularly nasty throb, Uncle Vernon yelped and released Harry as though he had received an electric shock. Some invisible force seemed to have surged through his nephew, making him impossible to hold.
Panting, Harry fell forwards over the hydrangea bush, straightened up and stared around. There was no sign of what had caused the loud cracking noise, but there were several faces peering through various nearby windows. Harry stuffed his wand hastily back into his jeans and tried to look innocent.
'Lovely evening!' shouted Uncle Vernon, waving at Mrs Number Seven opposite, who was glaring from behind her net curtains. 'Did you hear that car backfire just now? Gave Petunia and me quite a turn!'
He continued to grin in a horrible, manic way until all the curious neighbours had disappeared from their various windows, then the grin became a grimace of rage as he beckoned Harry back towards him.
Harry moved a few steps closer, taking care to stop just short of the point at which Uncle Vernon's outstretched hands could resume their strangling.
'What the devil do you mean by it, boy?' asked Uncle Vernon in a croaky voice that trembled with fury.
'What do I mean by what?' said Harry coldly. He kept looking left and right up the street, still hoping to see the person who had made the cracking noise.
'Making a racket like a starting pistol right outside our -
'I didn't make that noise,' said Harry firmly.
Aunt Petunia's thin, horsy face now appeared beside Uncle Vernon's wide, purple one. She looked livid.
'Why were you lurking under our window?'
'Yes - yes, good point, Petunia! What were you doing under our window, boy?'
'Listening to the news,' said Harry in a resigned voice.
His aunt and uncle exchanged looks of outrage.
'Listening to the news! Again?'
'Well, it changes every day, you see,' said Harry.
'Don't you be clever with me, boy! I want to know what you're really up to - and don't give me any more of this listening to the news tosh! You know perfectly well that your lot - '
'Careful, Vernon!' breathed Aunt Petunia, and Uncle Vernon lowered his voice so that Harry could barely hear him,'- that your lot don't get on our news!'
'That's all you know,' said Harry.
The Dursleys goggled at him for a few seconds, then Aunt Petunia said, 'You're a nasty little liar. What are all those -' she, too, lowered her voice so that Harry had to lip-read the next word, - owls doing if they're not bringing you news?'
'Aha!' said Uncle Vernon in a triumphant whisper. 'Get out of that one, boy! As if we didn't know you get all your news from those pestilential birds!'
Harry hesitated for a moment. It cost him something to tell the truth this time, even though his aunt and uncle could not possibly know how bad he felt at admitting it.
'The owls… aren't bringing me news,' he said tonelessly.
'I don't believe it,' said Aunt Petunia at once.
'No more do I,' said Uncle Vernon forcefully.
'We know you're up to something funny,' said Aunt Petunia.
'We're not stupid, you know,' said Uncle Vernon.
'Well, that's news to me,' said Harry, his temper rising, and before the Dursleys could call him back, he had wheeled about, crossed the front lawn, stepped over the low garden wall and was striding off up the street.
He was in trouble now and he knew it. He would have to face his aunt and uncle later and pay the price for his rudeness, but he did not care very much just at the moment; he had much more pressing matters on his mind.
Harry was sure the cracking noise had been made by someone Apparating or Disapparating. It was exactly the sound Dobby the house-elf made when he vanished into thin air. Was it possible that Dobby was here in Privet Drive? Could Dobby be following him right at this very moment? As this thought occurred he wheeled around and stared back down Privet Drive, but it appeared to be completely deserted and Harry was sure that Dobby did not know how to become invisible.
He walked on, hardly aware of the route he was taking, for he had pounded these streets so often lately that his feet carried him to his favourite haunts automatically. Every few steps he glanced back over his shoulder. Someone magical had been near him as he lay among Aunt Petunia's dying begonias, he was sure of it. Why hadn't they spoken to him, why hadn't they made contact, why were they hiding now?
And then, as his feeling of frustration peaked, his certainty leaked away.
Perhaps it hadn't been a magical sound after all. Perhaps he was so desperate for the tiniest sign of contact from the world to which he belonged that he was simply overreacting to perfectly ordinary noises. Could he be sure it hadn't been the sound of something breaking inside a neighbour's house?
Harry felt a dull, sinking sensation in his stomach and before he knew it the feeling of hopelessness that had plagued him all summer rolled over him once again.
Tomorrow morning he would be woken by the alarm at five o'clock so he could pay the owl that delivered the Daily Prophet -but was there any point continuing to take it? Harry merely glanced at the front page before throwing it aside these days; when the idiots who ran the paper finally realised that Voldemort was back it would be headline news, and that was the only kind Harry cared about.
If he was lucky, there would also be owls carrying letters from his best friends Ron and Hermione, though any expectation he'd had that their letters would bring him news had long since been dashed.
We can't say much about you-know-what, obviously… We've been told not to say anything important in case our letters go astray… We're quite busy but I can't give you details here… There's a fair amount going on, we'll tell you everything when we see you…
But when were they going to see him? Nobody seemed too bothered with a precise date. Hermione had scribbled I expect we'll be seeing you quite soon inside his birthday card, but how soon was soon? As far as Harry could tell from the vague hints in their letters, Hermione and Ron were in the same place, presumably at Ron's parents' house. He could hardly bear to think of the pair of them having fun at The Burrow when he was stuck in Privet Drive. In fact, he was so angry with them he had thrown away, unopened, the two boxes of Honeydukes chocolates they'd sent him for his birthday. He'd regretted it later, after the wilted salad Aunt Petunia had provided for dinner that night.
And what were Ron and Hermione busy with? Why wasn't he, Harry, busy? Hadn't he proved himself capable of handling much more than them? Had they all forgotten what he had done? Hadn't it been he who had entered that graveyard and watched Cedric being murdered, and been tied to that tombstone and nearly killed?
Don't think about that, Harry told himself sternly for the hundredth lime that summer. It was bad enough that he kept revisiting the graveyard in his nightmares, without dwelling on it in his waking moments too.
He turned a corner into Magnolia Crescent; halfway along he passed the narrow alleyway down the side of a garage where he had first clapped eyes on his godfather. Sirius, at least, seemed to understand how Harry was feeling. Admittedly, his letters were just as empty of proper news as Ron and Hermione's, but at least they contained words of caution and consolation instead of tantalising hints:
I know this must be frustrating for you… Keep your nose clean and everything will be OK… Be careful and don't do anything rash…
Well, thought Harry, as he crossed Magnolia Crescent, turned into Magnolia Road and headed towards the darkening play park, he had (by and .large) done as Sirius advised. He had at least resisted the temptation to tie his trunk to his broomstick and set off for The Burrow by himself. In fact, Harry thought his behaviour had been very good considering how frustrated and angry he felt at being stuck in Privet Drive so long, reduced to hiding in flowerbeds in the hope of hearing something that might point to what Lord Voldemort was doing. Nevertheless, it was quite galling to be told not to be rash by a man who had served twelve years in the wizard prison, Azkaban, escaped, attempted to commit the murder he had been convicted for in the first place, then gone on the run with a stolen Hippogriff.
Harry vaulted over the locked park gate and set off across the parched grass. The park was as empty as the surrounding streets. When he reached the swings he sank on to the only one that Dudley and his friends had not yet managed to break, coiled one arm around the chain and stared moodily at the ground. He would not be able to hide in the Dursleys' flowerbed again. Tomorrow, he would have to think of some fresh way of listening to the news. In the meantime, he had nothing to look forward to but another restless, disturbed night, because even when he escaped the nightmares about Cedric he had unsettling dreams about long dark corridors, all finishing in dead ends and locked doors, which he supposed had something to do with the trapped feeling he had when he was awake. Often the old scar on his forehead prickled uncomfortably, but he did not fool himself that Ron or Hermione or Sirius would find that very interesting any more. In the past, his scar hurting had warned that Voldemort was getting stronger again, but now that Voldemort was back they would probably remind him that its regular irritation was only to be expected… nothing to worry about… old news…
The injustice of it all welled up inside him so that he wanted to yell with fury. If it hadn't been for him, nobody would even have known Voldemort was back! And his reward was to be stuck in Little Whinging for four solid weeks, completely cut off from the magical world, reduced to squatting among dying begonias so that he could hear about water-skiing budgerigars! How could Dumbledore have forgotten him so easily? Why had Ron and Hermione got together without inviting him along, too? How much longer was he supposed to endure Sirius telling him to sit tight and be a good boy; or resist the temptation to write to the stupid Daily Prophet and point out that Voldemort had returned? These furious thoughts whirled around in Harry's head, and his insides writhed with anger as a sultry, velvety night fell around him, the air full of the smell of warm, dry grass, and the only sound that of the low grumble of traffic on the road beyond the park railings.
He did not know how long he had sat on the swing before the sound of voices interrupted his musings and he looked up. The streetlamps from the surrounding roads were casting a misty glow strong enough to silhouette a group of people making their way across the park. One of them was singing a loud, crude song. The others were laughing. A soft ticking noise came from several expensive racing bikes that they were wheeling along.
Harry knew who those people were. The figure in front was unmistakeably his cousin, Dudley Dursley, wending his way home, accompanied by his faithful gang.
Dudley was as vast as ever, but a year's hard dieting and the discovery of a new talent had wrought quite a change in his physique. As Uncle Vernon delightedly told anyone who would listen, Dudley had recently become the Junior Heavyweight Inter-School Boxing Champion of the Southeast. The noble sport', as Uncle Vernon called it, had made Dudley even more formidable than he had seemed to Harry in their primary school days when he had served as Dudley's first punchball. Harry was not remotely afraid of his cousin any more but he still didn't think that Dudley learning to punch harder and more accurately was cause for celebration. Neighbourhood children all around were terrified of him - even more terrified than they were of 'that Potter boy' who, they had been warned, was a hardened hooligan and attended St Brutus's Secure Centre for Incurably Criminal Boys.
Harry watched the dark figures crossing the grass and wondered who they had been beating up tonight. Look round, Harry found himself thinking as he watched them. Come on… look round… I'm sitting here all alone… come and have a go…
If Dudley's friends saw him sitting here, they would be sure to make a beeline for him, and what would Dudley do then? He wouldn't want to lose face in front of the gang, but he'd be terrified of provoking Harry… it would be really fun to watch Dudley's dilemma, to taunt him, watch him, with him powerless to respond… and if any of the others tried hitting Harry, he was ready - he had his wand. Let them try… he'd love to vent some of his frustration on the boys who had once made his life hell.
But they didn't turn around, they didn't see him, they were almost at the railings. Harry mastered the impulse to call after them… seeking a fight was not a smart move… he must not use magic… he would be risking expulsion again.
The voices of Dudley's gang died away; they were out of sight, heading along Magnolia Road.
There you go, Sirius, Harry thought dully. Nothing rash. Kept my nose clean. Exactly the opposite of what you'd have done.
He got to his feet and stretched. Aunt Petunia and Uncle Vernon seemed to feel that whenever Dudley turned up was the right time to be home, and any time after that was much too late. Uncle Vernon had threatened to lock Harry in the shed if he came home after Dudley ever again, so, stifling a yawn, and still scowling, Harry set off towards the park gate.
Magnolia Road, like Privet Drive, was full of large, square houses with perfectly manicured lawns, all owned by large, square owners who drove very clean cars similar to Uncle Vernon's. Harry preferred Little Whinging by night, when the curtained windows made patches of jewel-bright colour in the darkness and he ran no danger of hearing disapproving mutters about his 'delinquent' appearance when he passed the householders. He walked quickly, so that halfway along Magnolia Road Dudley's gang came into view again; they were saying their farewells at the entrance to Magnolia Crescent. Harry stepped into the shadow of a large lilac tree and waited.
'… squealed like a pig, didn't he?' Malcolm was saying, to guffaws from the others.
'Nice right hook, Big D,' said Piers.
'Same time tomorrow?' said Dudley.
'Round at my place, my parents will be out,' said Gordon.
'See you then,' said Dudley.
'Bye, Dud!'
'See ya, Big D!'
Harry waited for the rest of the gang to move on before setting off again. When their voices had faded once more he headed around the corner into Magnolia Crescent and by walking very quickly he soon came within hailing distance of Dudley, who was strolling along at his ease, humming tunelessly.
'Hey, Big D!'
Dudley turned.
'Oh,' he grunted. 'It's you.'
'How long have you been "Big D" then?' said Harry.
'Shut it,' snarled Dudley, turning away.
'Cool name,' said Harry, grinning and falling into step beside his cousin. 'But you'll always be "Ickle Diddykins" to me.'
'I said, SHUT IT!' said Dudley, whose ham-like hands had curled into fists.
'Don't the boys know that's what your mum calls you?'
'Shut your face.'
'You don't tell her to shut her face. What about "Popkin" and "Dinky Diddydums", can I use them then?'
Dudley said nothing. The effort of keeping himself from hitting Harry seemed to demand all his self-control.
'So who've you been beating up tonight?' Harry asked, his grin fading. 'Another ten-year-old? I know you did Mark Evans two nights ago -'
'He was asking for it,' snarled Dudley.
'Oh yeah?'
'He cheeked me.'
'Yeah? Did he say you look like a pig that's been taught to walk on its hind legs? 'Cause that's not cheek, Dud, that's true.'
A muscle was twitching in Dudley's jaw. It gave Harry enormous satisfaction to know how furious he was making Dudley; he felt as though he was siphoning off his own frustration into his cousin, the only outlet he had.
They turned right down the narrow alleyway where Harry had first seen Sirius and which formed a short cut between Magnolia Crescent and Wisteria Walk. It was empty and much darker than the streets it linked because there were no streetlamps. Their footsteps were muffled between garage walls on one side and a high fence on the other.
Think you're a big man carrying that thing, don't you?' Dudley said after a few seconds.
'What thing?'
'That - that thing you are hiding.'
Harry grinned again.
'Not as stupid as you look, are you, Dud? But I s'pose, if you were, you wouldn't be able to walk and talk at the same time.'
Harry pulled out his wand. He saw Dudley look sideways at it.
'You're not allowed,' Dudley said at once. 'I know you're not. You'd get expelled from that freak school you go to.'
'How d'you know they haven't changed the rules, Big D?'
They haven't,' said Dudley, though he didn't sound completely convinced.
Harry laughed softly.
'You haven't got the guts to take me on without that thing, have you?' Dudley snarled.
'Whereas you just need four mates behind you before you can beat up a ten year old. You know that boxing title you keep banging on about? How old was your opponent? Seven? Eight?'
'He was sixteen, for your information,' snarled Dudley, 'and he was out cold for twenty minutes after I'd finished with him and he was twice as heavy as you. You just wait till I tell Dad you had that thing out -
'Running to Daddy now, are you? Is his ickle boxing champ frightened of nasty Harry's wand?'
'Not this brave at night, are you?' sneered Dudley.
'This is night, Diddykins. That's what we call it when it goes all dark like this.'
'I mean when you're in bed!' Dudley snarled.
He had stopped walking. Harry stopped too, staring at his cousin.
From the little he could see of Dudley's large face, he was wearing a strangely triumphant look.
'What d'you mean, I'm not brave when I'm in bed?' said Harry, completely nonplussed. 'What am I supposed to be frightened of, pillows or something?'
'I heard you last night,' said Dudley breathlessly. Talking in your sleep. Moaning.'
'What d'you mean?' Harry said again, but there was a cold, plunging sensation in his stomach. He had revisited the graveyard last night in his dreams.
Dudley gave a harsh bark of laughter, then adopted a high-pitched whimpering voice.
'"Don't kill Cedric! Don't kill Cedric!" Who's Cedric - your boyfriend?'
'I - you're lying,' said Harry automatically. But his mouth had gone dry. He knew Dudley wasn't lying - how else would he know about Cedric?
'"Dad! Help me, Dad! He's going to kill me, Dad! Boo hoo!"'
'Shut up,' said Harry quietly. 'Shut up, Dudley, I'm warning you!'
''Come and help me, Dad! Mum, come and help me! He's killed Cedric! Dad, help me! He's going to -" Don't you point that thing at me!'
Dudley backed into the alley wall. Harry was pointing the wand directly at Dudley's heart. Harry could feel fourteen years' hatred of Dudley pounding in his veins - what wouldn't he give to strike now, to jinx Dudley so thoroughly he'd have to crawl home like an insect, struck dumb, sprouting feelers…
'Don't ever talk about that again,' Harry snarled. 'D'you understand me?'
'Point that thing somewhere else!'
'I said, do you understand me?'
'Point it somewhere else!'
'DO YOU UNDERSTAND ME?'
'GET THAT THING AWAY FROM -'
Dudley gave an odd, shuddering gasp, as though he had been doused in icy water.
Something had happened to the night. The star-strewn indigo sky was suddenly pitch black and lightless - the stars, the moon, the misty streetlamps at either end of the alley had vanished. The distant rumble of cars and the whisper of trees had gone. The balmy evening was suddenly piercingly, bitingly cold. They were surrounded by total, impenetrable, silent darkness, as though some giant hand had dropped a thick, icy mantle over the entire alleyway, blinding them.
For a split second Harry thought he had done magic without meaning to, despite the fact that he'd been resisting as hard as he could - then his reason caught up with his senses - he didn't have the power to turn off the stars. He turned his head this way and that, trying to see something, but the darkness pressed on his eyes like a weightless veil.
Dudley's terrified voice broke in Harry's ear.
'W-what are you d-doing? St-stop it!'
'I'm not doing anything! Shut up and don't move!'
'I c-can't see! I've g-gone blind! I -'
'I said shut up!'
Harry stood stock still, turning his sightless eyes left and right. The cold was so intense he was shivering all over; goose bumps had erupted up his arms and the hairs on the back of his neck were standing up - he opened his eyes to their fullest extent, staring blankly around, unseeing.
It was impossible… they couldn't be here… not in Little Whinging… he strained his ears… he would hear them before he saw them…
'I'll t-tell Dad!' Dudley whimpered. 'W-where are you? What are you d-do—?'
'Will you shut up?' Harry hissed, 'I'm trying to lis—'
But he fell silent. He had heard just the thing he had been dreading.
There was something in the alleyway apart from themselves, something that was drawing long, hoarse, rattling breaths. Harry felt a horrible jolt of dread as he stood trembling in the freezing air.
'C-cut it out! Stop doing it! I'll h-hit you, I swear I will!'
'Dudley, shut—'
WHAM.
A fist made contact with the side of Harry’s head, lifting him off his feet. Small white lights popped in front of his eyes. For the second time in an hour Harry felt as though his head had been cleaved in two; next moment, he had landed hard on the ground and his wand had flown out of his hand.
'You moron, Dudley!' Harry yelled, his eyes watering with pain as he scrambled to his hands and knees, feeling around frantically in the blackness. He heard Dudley blundering away, hitting the alley fence, stumbling.
'DUDLEY, COME BACK! YOU'RE RUNNING RIGHT AT IT!'
There was a horrible squealing yell and Dudley's footsteps stopped. At the same moment, Harry felt a creeping chill behind him that could mean only one thing. There was more than one.
'DUDLEY, KEEP YOUR MOUTH SHUT! WHATEVER YOU DO, KEEP YOUR MOUTH SHUT! Wand!' Harry muttered frantically, his hands flying over the ground like spiders. 'Where's - wand -come on - lumos!'
He said the spell automatically, desperate for light to help him in his search - and to his disbelieving relief, light flared inches from his right hand - the wand tip had ignited. Harry snatched it up, scrambled to his feet and turned around.
His stomach turned over.
A towering, hooded figure was gliding smoothly towards him, hovering over the ground, no feet or face visible beneath its robes, sucking on the night as it came.
Stumbling backwards, Harry raised his wand.
'Expecto patronum!'
A silvery wisp of vapour shot from the tip of the wand and the Dementor slowed, but the spell hadn't worked properly; tripping over his own feet, Harry retreated further as the Dementor bore down upon him, panic fogging his brain - concentrate -
A pair of grey, slimy, scabbed hands slid from inside the Dementor's robes, reaching for him. A rushing noise filled Harry's ears.
'Expecto patronum!'
His voice sounded dim and distant. Another wisp of silver smoke, feebler than the last, drifted from the wand - he couldn't do it any more, he couldn't work the spell.
There was laughter inside his own head, shrill, high-pitched laughter… he could smell the Dementor's putrid, death-cold breath filling his own lungs, drowning him - think… something happy…
But there was no happiness in him… the Dementor's icy fingers were closing on his throat - the high-pitched laughter was growing louder and louder, and a voice spoke inside his head: 'Bow to death, Harry…it might even be painless… I would not know … I have never died …"
He was never going to see Ron and Hermione again -
And their faces burst clearly into his mind as he fought for breath.
'EXPECTO PATRONUM!'
An enormous silver stag erupted from the tip of Harry's wand; its antlers caught the Dementor in the place where the heart should have been; it was thrown backwards, weightless as darkness, and as the stag charged, the Dementor swooped away, bat-like and defeated.
'THIS WAY!' Harry shouted at the stag. Wheeling around, he sprinted down the alleyway, holding the lit wand aloft. 'DUDLEY? DUDLEY!'
He had run barely a dozen steps when he reached them: Dudley was curled up on the ground, his arms clamped over his face. A second Dementor was crouching low over him, gripping his wrists in its slimy hands, prising them slowly, almost lovingly apart, lowering its hooded head towards Dudley's face as though about to kiss him.
'GET IT!' Harry bellowed, and with a rushing, roaring sound, the silver stag he had conjured came galloping past him. The Dementor's eyeless face was barely an inch from Dudley's when the silver antlers caught it; the thing was thrown up into the air and, like its fellow, it soared away and was absorbed into the darkness; the stag cantered to the end of the alleyway and dissolved into silver mist.
Moon, stars and streetlamps burst back into life. A warm breeze swept the alleyway. Trees rustled in neighbouring gardens and the mundane rumble of cars in Magnolia Crescent filled the air again.
Harry stood quite still, all his senses vibrating, taking in the abrupt return to normality. After a moment, he became aware that his T-shirt was sticking to him; he was drenched in sweat.
He could not believe what had just happened. Dementors here, in Little Whinging.
Dudley lay curled up on the ground, whimpering and shaking. Harry bent down to see whether he was in a fit state to stand up, but then he heard loud, running footsteps behind him. Instinctively raising his wand again, he span on his heel to face the newcomer.
Mrs Figg, their batty old neighbour, came panting into sight. Her grizzled grey hair was escaping from its hairnet, a clanking string shopping bag was swinging from her wrist and her feet were halfway out of her tartan carpet slippers. Harry made to stow his wand hurriedly out of sight, but -
'Don't put it away, idiot boy!' she shrieked. 'What if there are more of them around? Oh, I'm going to kill Mundungus Fletcher!'
— CHAPTER TWO
A Peck of Owls
'What?' said Harry blankly.
'He left!' said Mrs Figg, wringing her hands. 'Left to see someone about a batch of cauldrons that fell off the back of a broom! I told him I'd flay him alive if he went, and now look! Dementors! It's just lucky I put Mr Tibbies on the case! But we haven't got time to stand around! Hurry, now, we've got to get you back! Oh, the trouble this is going to cause! I will kill him!'
'But -' The revelation that his batty old cat-obsessed neighbour knew what Dementors were was almost as big a shock to Harry as meeting two of them down the alleyway. 'You're - you're a witch?'
'I'm a Squib, as Mundungus knows full well, so how on earth was I supposed to help you fight off Dementors? He left you completely without cover when I'd warned him -'
This Mundungus has been following me? Hang on - it was him! He Disapparated from the front of my house!'
'Yes, yes, yes, but luckily I'd stationed Mr Tibbies under a car just in case, and Mr Tibbies came and warned me, but by the time I got to your house you'd gone - and now - oh, what's Dumbledore going to say? You!' she shrieked at Dudley, still supine on the alley floor. 'Get your fat bottom off the ground, quick!'
'You know Dumbledore?' said Harry, staring at her.
'Of course I know Dumbledore, who doesn't know Dumbledore? But come on - I'll be no help if they come back, I've never so much as Transfigured a teabag.'
She stooped down, seized one of Dudley's massive arms in her wizened hands and tugged.
'Get up, you useless lump, get up!'
But Dudley either could not or would not move. He remained on the ground, trembling and ashen-faced, his mouth shut very tight.
'I'll do it.' Harry took hold of Dudley's arm and heaved. With an enormous effort he managed to hoist him to his feet. Dudley seemed to be on the point of fainting. His small eyes were rolling in their sockets and sweat was beading his face; the moment Harry let go of him he swayed dangerously.
'Hurry up!' said Mrs Figg hysterically.
Harry pulled one of Dudley's massive arms around his own shoulders and dragged him towards the road, sagging slightly under the weight. Mrs Figg tottered along in front of them, peering anxiously around the corner.
'Keep your wand out,' she told Harry, as they entered Wisteria Walk. 'Never mind the Statute of Secrecy now, there's going to be hell to pay anyway, we might as well be hanged for a dragon as an egg. Talk about the Reasonable Restriction of Underage Sorcery… this was exactly what Dumbledore was afraid of - What's that at the end of the street? Oh, it's just Mr Prentice… don't put your wand away, boy, don't I keep telling you I'm no use?'
It was not easy to hold a wand steady and haul Dudley along at the same time. Harry gave his cousin an impatient dig in the ribs, but Dudley seemed to have lost all desire for independent movement. He was slumped on Harry's shoulder, his large feet dragging along the ground.
'Why didn't you tell me you're a Squib, Mrs Figg?' asked Harry, panting with the effort to keep walking. 'All those times I came round your house - why didn't you say anything?'
'Dumbledore's orders. I was to keep an eye on you but not say anything, you were too young. I'm sorry I gave you such a miserable time, Harry, but the Dursleys would never have let you come if they'd thought you enjoyed it. It wasn't easy, you know… but oh my word,' she said tragically, wringing her hands once more, 'when Dumbledore hears about this - how could Mundungus have left, he was supposed to be on duty until midnight - where is he? How am I going to tell Dumbledore what's happened? I can't Apparate.'
'I've got an owl, you can borrow her.' Harry groaned, wondering whether his spine was going to snap under Dudley’s weight.
'Harry, you don't understand! Dumbledore will need to act as quickly as possible, the Ministry have their own ways of detecting underage magic, they'll know already, you mark my words.'
'But I was getting rid of Dementors, I had to use magic - they're going to be more worried about what Dementors were doing floating around Wisteria Walk, surely?'
'Oh, my dear, I wish it were so, but I'm afraid - MUNDUNGUS FLETCHER, I AM GOING TO KILL YOU!'
There was a loud crack and a strong smell of drink mingled with stale tobacco filled the air as a squat, unshaven man in a tattered overcoat materialised right in front of them. He had short, bandy legs, long straggly ginger hair and bloodshot, baggy eyes that gave him the doleful look of a basset hound. He was also clutching a silvery bundle that Harry recognised at once as an Invisibility Cloak.
'S'up, Figgy?' he said, staring from Mrs Figg to Harry and Dudley. 'What 'appened to staying undercover?'
I'll give you undercover!' cried Mrs Figg. 'Dementors, you useless, skiving sneak thief!'
'Dementors?' repeated Mundungus, aghast. 'Dementors, 'ere?'
'Yes, here, you worthless pile of bat droppings, here!' shrieked Mrs Figg. 'Dementors attacking the boy on your watch!'
'Blimey,' said Mundungus weakly, looking from Mrs Figg to Harry, and back again. 'Blimey, I -'
'And you off buying stolen cauldrons! Didn't I tell you not to go? Didn't IT
'I - well, I -' Mundungus looked deeply uncomfortable. 'It — it was a very good business opportunity, see -'
Mrs Figg raised the arm from which her string bag dangled and whacked Mundungus around the face and neck with it; judging by the clanking noise it made it was full of cat food.
'Ouch - gerroff - gerroff, you mad old bat! Someone's gotta tell Dumbledore!'
'Yes - they - have!' yelled Mrs Figg, swinging the bag of cat food at every bit of Mundungus she could reach. 'And - it - had
- better - be - you - and - you - can - tell - him - why - you -weren't - there - to - help!'
'Keep your 'airnet on!' said Mundungus, his arms over his head, cowering. 'I'm going, I'm going!'
And with another loud crack, he vanished.
'I hope Dumbledore murders him!' said Mrs Figg furiously. 'Now come on, Harry, what are you waiting for?'
Harry decided not to waste his remaining breath on pointing out that he could barely walk under Dudley's bulk. He gave the semi-conscious Dudley a heave and staggered onwards.
'I'll take you to the door,' said Mrs Figg, as they turned into Privet Drive. 'Just in case there are more of them around… oh my word, what a catastrophe… and you had to fight them off yourself… and Dumbledore said we were to keep you from doing magic at all costs… well, it's no good crying over spilt potion, I suppose… but the cat's among the pixies now.'
'So,' Harry panted, 'Dumbledore's… been having… me followed?'
'Of course he has,' said Mrs Figg impatiently. 'Did you expect him to let you wander around on your own after what happened in June? Good Lord, boy, they told me you were intelligent… right… get inside and stay there,' she said, as they reached number four. 'I expect someone will be in touch with you soon enough.'
'What are you going to do?' asked Harry quickly.
'I'm going straight home,' said Mrs Figg, staring around the dark street and shuddering. 'I'll need to wait for more instructions. Just stay in the house. Goodnight.'
'Hang on, don't go yet! I want to know -
But Mrs Figg had already set off at a trot, carpet slippers flopping, string bag clanking.
'Wait!' Harry shouted after her. He had a million questions to ask anyone who was in contact with Dumbledore; but within seconds Mrs Figg was swallowed by the darkness. Scowling, Harry readjusted Dudley on his shoulder and made his slow, painful way up number four's garden path.
The hall light was on. Harry stuck his wand back inside the waistband of his jeans, rang the bell and watched Aunt Petunia's outline grow larger and larger, oddly distorted by the rippling glass in the front door.
'Diddy! About time too, I was getting quite - quite - Diddy, what's the matter!'
Harry looked sideways at Dudley and ducked out from under his arm just in time. Dudley swayed on the spot for a moment, his face pale green… then he opened his mouth and vomited all over the doormat.
'DIDDY! Diddy, what's the matter with you? Vernon? VERNON!'
Harry's uncle came galumphing out of the living room, walrus moustache blowing hither and thither as it always did when he was agitated. He hurried forwards to help Aunt Petunia negotiate a weak-kneed Dudley over the threshold while avoiding stepping in the pool of sick.
'He's ill, Vernon!'
'What is it, son? What's happened? Did Mrs Polkiss give you something foreign for tea?'
'Why are you all covered in dirt, darling? Have you been lying on the ground?'
'Hang on - you haven't been mugged, have you, son?'
Aunt Petunia screamed.
'Phone the police, Vernon! Phone the police! Diddy, darling, speak to Mummy! What did they do to you?'
In all the kerfuffle nobody seemed to have noticed Harry, which suited him perfectly. He managed to slip inside just before Uncle Vernon slammed the door and, while the Dursleys made their noisy progress down the hall towards the kitchen, Harry moved carefully and quietly towards the stairs.
'Who did it, son? Give us names. We'll get them, don't worry.'
'Shh! He's trying to say something, Vernon! What is it, Diddy? Tell Mummy!'
Harry's foot was on the bottom-most stair when Dudley found his voice.
'Him.'
Harry froze, foot on the stair, face screwed up, braced for the explosion.
'BOY! COME HERE!'
With a feeling of mingled dread and anger, Harry removed his foot slowly from the stair and turned to follow the Dursleys.
The scrupulously clean kitchen had an oddly unreal glitter after the darkness outside. Aunt Petunia was ushering Dudley into a chair; he was still very green and clammy-looking. Uncle Vernon standing in front of the draining board, glaring at Harry through tiny, narrowed eyes.
'What have you done to my son?' he said in a menacing growl.
'Nothing,' said Harry, knowing perfectly well that Uncle Vernon wouldn't believe him.
'What did he do to you, Diddy?' Aunt Petunia said in a quavering voice, now sponging sick from the front of Dudley's leather jacket. 'Was it - was it you-know-what, darling? Did he use - his thing?'
Slowly, tremulously, Dudley nodded.
'I didn't!' Harry said sharply, as Aunt Petunia let out a wail and
Uncle Vernon raised his fists. 'I didn't do anything to him, it wasn't me, it was -
But at that precise moment a screech owl swooped in through the kitchen window. Narrowly missing the top of Uncle Vernon's head, it soared across the kitchen, dropped the large parchment envelope it was carrying in its beak at Harry's feet, turned gracefully, the tips of its wings just brushing the top of the fridge, then zoomed outside again and off across the garden.
'OWLS!' bellowed Uncle Vernon, the well-worn vein in his temple pulsing angrily as he slammed the kitchen window shut. 'OWLS AGAIN! I WILL NOT HAVE ANY MORE OWLS IN MY HOUSE!'
But Harry was already ripping open the envelope and pulling out the letter inside, his heart pounding somewhere in the region of his Adam's apple.
Dear Mr Potter,
We have received intelligence that you performed the Patronus Charm at twenty-three minutes past nine this evening in a Muggle-inhabited area and in the presence of a Muggle.
The seventy of this breach of the Decree for the Reasonable Restriction of Underage Sorcery has resulted in your expulsion
from Hogwarts School of Witchcraft and Wizardry. Ministry representatives will be calling at your place of residence shortly to destroy your wand.
As you have already received an official warning for a previous offence under Section I 3 of the International Confederation of Warlocks' Statute of Secrecy, we regret to inform you that your presence is required at a disciplinary hearing at the Ministry of Magic at 9 a.m. on the twelfth of August.
Hoping you are well,
Yours sincerely,
Mafalda Hopkirk
Improper Use of Magic Office
Ministry of Magic
Harry read the letter through twice. He was only vaguely aware of Uncle Vernon and Aunt Petunia talking. Inside his head, all was icy and numb. One fact had penetrated his consciousness like a paralysing dart. He was expelled from Hogwarts. It was all over. He was never going back.
He looked up at the Dursleys. Uncle Vernon was purple-faced, shouting, his fists still raised; Aunt Petunia had her arms around Dudley, who was retching again.
Harry's temporarily stupefied brain seemed to reawaken. Ministry representatives will be calling at your place of residence shortly to destroy your wand. There was only one thing for it. He would have to run - now. Where he was going to go, Harry didn't know, but he was certain of one thing: at Hogwarts or outside it, he needed his wand. In an almost dreamlike state, he pulled his wand out and turned to leave the kitchen.
'Where d'you think you're going?' yelled Uncle Vernon. When Harry didn't reply, he pounded across the kitchen to block the doorway into the hall. 'I haven't finished with you, boy!'
'Get out of the way,' said Harry quietly.
'You're going to stay here and explain how my son —'
'If you don't get out of the way I'm going to jinx you,' said Harry, raising the wand.
'You can't pull that one on me!' snarled Uncle Vernon. 'I know you're not allowed to use it outside that madhouse you call a school!'
The madhouse has chucked me out,' said Harry. 'So I can do whatever I like. You've got three seconds. One - two -'
A resounding CRACK filled the kitchen. Aunt Petunia screamed,
I hide Vernon yelled and ducked, but for the third time that night Harry was searching for the source of a disturbance he had not made. He spotted it at once: a dazed and ruffled-looking barn owl was sitting outside on the kitchen sill, having just collided with the closed window.
Ignoring Uncle Vernon's anguished yell of 'OWLS!' Harry crossed the room at a run and wrenched the window open. The owl stuck out its leg, to which a small roll of parchment was tied, shook its leathers, and took off the moment Harry had taken the letter. Hands shaking, Harry unfurled the second message, which was written very hastily and blotchily in black ink.
Harry —
Dumbledore's just arrived at the Ministry and he's trying to sort it all out. DO NOT LEAVE YOUR AUNT AND UNCLE'S HOUSE. DO NOT DO ANY MORE MAGIC. DO NOT SURRENDER YOUR WAND. Arthur Weasley
Dumbledore was trying to sort it all out… what did that mean? How much power did Dumbledore have to override the Ministry of Magic? Was there a chance that he might be allowed back to Hogwarts, then? A small shoot of hope burgeoned in Harry's chest, almost immediately strangled by panic - how was he supposed to refuse to surrender his wand without doing magic? He'd have to duel with the Ministry representatives, and if he did that, he'd be lucky to escape Azkaban, let alone expulsion.
His mind was racing… he could run for it and risk being cap-lured by the Ministry, or stay put and wait for them to find him here. He was much more tempted by the former course, but he knew Mr Weasley had his best interests at heart… and after all, Dumbledore had sorted out much worse than this before.
'Right,' Harry said, 'I've changed my mind, I'm staying.' He flung himself down at the kitchen table and faced Dudley and Aunt Petunia. The Dursleys appeared taken aback at his abrupt change of mind. Aunt Petunia glanced despairingly at Uncle Vernon. The vein in his purple temple was throbbing worse than ever.
'Who are all these ruddy owls from?' he growled.
The first one was from the Ministry of Magic, expelling me,' said Harry calmly. He was straining his ears to catch any noises outside, in case the Ministry representatives were approaching, and it was easier and quieter to answer Uncle Vernon's questions than to have him start raging and bellowing. 'The second one was from my friend Ron's dad, who works at the Ministry.'
'Ministry of Magic?' bellowed Uncle Vernon. 'People like you in government! Oh, this explains everything, everything, no wonder the country's going to the dogs.'
When Harry did not respond, Uncle Vernon glared at him, then spat out, 'And why have you been expelled?'
'Because I did magic.'
'AHA!' roared Uncle Vernon, slamming his fist down on top of the fridge, which sprang open; several of Dudley's low-fat snacks toppled out and burst on the floor. 'So you admit it! What did you do to Dudley?'
'Nothing,' said Harry, slightly less calmly. 'That wasn't me -'
'Was,' muttered Dudley unexpectedly, and Uncle Vernon and Aunt Petunia instantly made flapping gestures at Harry to quieten him while they both bent low over Dudley.
'Go on, son,' said Uncle Vernon, 'what did he do?'
Tell us, darling,' whispered Aunt Petunia.
'Pointed his wand at me,' Dudley mumbled.
'Yeah, I did, but I didn't use -' Harry began angrily, but -
'SHUT UP!' roared Uncle Vernon and Aunt Petunia in unison.
'Go on, son,' repeated Uncle Vernon, moustache blowing about furiously.
'All went dark,' Dudley said hoarsely, shuddering. 'Everything dark. And then I h-heard… things. Inside m-my head.'
Uncle Vernon and Aunt Petunia exchanged looks of utter horror. If their least favourite thing in the world was magic - closely followed by neighbours who cheated more than they did on the hosepipe ban - people who heard voices were definitely in the bottom ten. They obviously thought Dudley was losing his mind.
'What sort of things did you hear, Popkin?' breathed Aunt Petunia, very white-faced and with tears in her eyes.
But Dudley seemed incapable of saying. He shuddered again and shook his large blond head, and despite the sense of numb dread that had settled on Harry since the arrival of the first owl, he felt a certain curiosity. Dementors caused a person to relive the worst moments of their life. What would spoiled, pampered, bullying Dudley have been forced to hear?
'How come you fell over, son?' said Uncle Vernon, in an unnaturally quiet voice, the kind of voice he might adopt at the bedside of a very ill person.
'T-tripped,' said Dudley shakily. 'And then -
He gestured at his massive chest. Harry understood. Dudley was remembering the clammy cold that filled the lungs as hope and happiness were sucked out of you.
'Horrible,' croaked Dudley. 'Cold. Really cold.'
'OK,' said Uncle Vernon, in a voice of forced calm, while Aunt Petunia laid an anxious hand on Dudley's forehead to feel his temperature. 'What happened then, Dudders?'
'Felt… felt… felt… as if… as if…'
'As if you'd never be happy again,' Harry supplied dully.
'Yes,' Dudley whispered, still trembling.
'So!' said Uncle Vernon, voice restored to full and considerable volume as he straightened up. 'You put some crackpot spell on my son so he'd hear voices and believe he was - was doomed to misery, or something, did you?'
'How many times do I have to tell you?' said Harry, temper and voice both rising. 'It wasn't me! It was a couple of Dementors!'
'A couple of - what's this codswallop?'
'De - men - tors,' said Harry slowly and clearly. 'Two of them.'
'And what the ruddy hell are Dementors?'
'They guard the wizard prison, Azkaban,' said Aunt Petunia.
Two seconds of ringing silence followed these words before Aunt Petunia clapped her hand over her mouth as though she had let slip a disgusting swear word. Uncle Vernon was goggling at her. Harry’s brain reeled. Mrs Figg was one thing - but Aunt Petunia'?
'How d'you know that?' he asked her, astonished.
Aunt Petunia looked quite appalled with herself. She glanced at Uncle Vernon in fearful apology, then lowered her hand slightly to reveal her horsy teeth.
'I heard - that awful boy - telling her about them - years ago,' she said jerkily.
'If you mean my mum and dad, why don't you use their names?' said Harry loudly, but Aunt Petunia ignored him. She seemed horribly flustered.
Harry was stunned. Except for one outburst years ago, in the course of which Aunt Petunia had screamed that Harry's mother had been a freak, he had. never heard her mention her sister. He was astounded that she had remembered this scrap of information about the magical world for so long, when she usually put all her energies into pretending it didn't exist.
Uncle Vernon opened his mouth, closed it again, opened it once more, shut it, then, apparently struggling to remember how to talk, opened it for a third time and croaked, 'So - so - they - er - they - er - they actually exist, do they - er - Dementy-whatsits?'
Aunt Petunia nodded.
Uncle Vernon looked from Aunt Petunia to Dudley to Harry as if hoping somebody was going to shout 'April Fool!' When nobody did, he opened his mouth yet again, but was spared the struggle to find more words by the arrival of the third owl of the evening. It zoomed through the still-open window like a feathery cannon-ball and landed with a clatter on the kitchen table, causing all three of the Dursleys to jump with fright. Harry tore a second official-looking envelope from the owls beak and ripped it open as the owl swooped back out into the night.
'Enough - effing - owls,' muttered Uncle Vernon distractedly, stomping over to the window and slamming it shut again.
Dear Mr Potter,
Further to our letter of approximately twenty-two minutes ago, the
Ministry of Magic has revised its decision to destroy your wand forthwith. You may retain your wand until your disciplinary hearing on the twelfth of August, at which time an official decision will be taken.
Following discussions with the Headmaster of Hogwarts School o/ Witchcraft and Wizardry, the Ministry has agreed that the question of your expulsion will also be decided at that time. You should therefore consider yourself suspended from school pending further enquiries.
With best wishes,
Yours sincerely,
Mafalda Hopkirk
Improper Use of Magic Office
Ministry of Magic
Harry read this letter through three times in quick succession. The miserable knot in his chest loosened slightly with the relief of Knowing he was not yet definitely expelled, though his fears were by no means banished. Everything seemed to hang on this hearing on the twelfth of August.
'Well?' said Uncle Vernon, recalling Harry to his surroundings. 'What now? Have they sentenced you to anything? Do your lot have the death penalty?' he added as a hopeful afterthought.
'I've got to go to a hearing,' said Harry.
'And they'll sentence you there?'
'I suppose so.'
'I won't give up hope, then,' said Uncle Vernon nastily.
'Well, if that's all,' said Harry, getting to his feet. He was desperate to be alone, to think, perhaps to send a letter to Ron, Hermione or Sirius.
'NO, IT RUDDY WELL IS NOT ALL!' bellowed Uncle Vernon. 'SIT BACK DOWN!'
'What now?' said Harry impatiently.
'DUDLEY!' roared Uncle Vernon. 'I want to know exactly what happened to my son!'
'FINE!' yelled Harry, and in his temper, red and gold sparks shot out of the end of his wand, still clutched in his hand. All t

Tedi4ka
06-11-2009, 16:08
Проглас към Евангилието” на Константин-Кирил Философ е едно от първите произведения на старобългарската извънкултова официална поезия, възникнала в началото на IX век. Във времето на утвърждаване на славянското писмено слово, когато на всички народи трябва да се докаже, че славяните вече имат свой език и писменост, на който могат да създават поетически текстове, тази творба има решаваща роля на основоположник на една традиция, продължена с “Азбучна молитва” на Константин Преславски, “За буквите” на Черноризец Храбър и тн.

Първата стихотворна творба на славянски език е призвана да възхвали писменото слово. Тази задача се осъществява на всички равнища на текста: чрез съдържанието, разкриващо силата на словото и голотата на безкнижната душа; чрез дълбокия емоционален патос, чиято цел е да приобщи колективния адресат – славянското племе – към “благата вест”, че и те вече имат слово; чрез поетическата реализация на идеите посредством градацията на мисли, чувства, понятия, антитези, сравнения и не на последно място чрез потърсената връзка с библейските образи (топоси), носители на святост. Така в едно цяло се сливат християнската идея за Бог като светлина на света и славянската, която носи прозрение за житейстите тайни.

Човекът ще достигне до тях само чрез словото, чиято святост още в началото е внушена чрез топосите за слепите и глухите, то е и “дар божи за дясната част”. Чрез „буквеното слово" може да се преодолее духовния мрак и да се опознае непознаваемото, да се проникне в духовните територии на неведомото - „та така да намерите райския живот". „Тоя дар" е оръжие срещу преходността на несъвършения земен свят, срещу всичко, което пречи на слънцето на вярата и знаниеhttp://www.teenproblem.net/forumто да стопли „семето, което пада на нивата. За поета буквите стават медиатор между човеците и техният творец – Господ. Само чрез тях “Слепи ще прогледнат, / глухите ще чуят писменото слово” и ще компенсират “недъга” на тъмнината, която толкова години е властвала в душите. Авторът възхвалява словото, което напоява човешките души, подготвя ги и ги разтваря за познанието на Бога. Той страстно защитава и свещеното право на всяко човешко същество да почувства радостта от „божия дъжд на буквите".. Словото е очи за душата, за ума, за сърцето, самото то е и зрение, и слух, и живот. То е път за духовно извисяване, защото разкрива „красотата на душите", то е ключ към вечността, защото „откhttp://www.teenproblem.net/forumрива божия рий". То ще доближи вярващите християни до божиhttp://www.teenproblem.net/forumето съвършенство, ще ги извиси нравствено н духовно, ще ги направи по-добри и милосърдни, защото Бог е вяра, надежда и любов.

И Исус е разгласявал своето слово, така и славянският творец възвестява това, което години наред народите чакат. Дошъл е денят да чуят “с целия си ум” словото, “което кърми човешките души” и “подготвя да познаем Бога”. Словото като познание за духа, носещо светлина и радост, е изведено на преден план чрез тройните анафорични определения, които поставят акцент върху “слушайте... словото...”.

Повелителната форма “слушайте” разкрива силните чувства на книжовника, завладян от силата на това ново сетиво – буквите, но и търсения диалог с народа, за да познае той новия закон, който отмахва “тлението но този свят”. В тройното повторение на глаголната форма и на свещената дума “слово” се откроява още с дълбог символичен характер: три е числото но светата Троица – Бог отец, Бог – син и Бог – свят дух и те като универсални придават такъв характер и на писменоста. А само тя носи спасение на безкнижните души, е емоционалното обобщение на поета.

И ако емоцията е водеща в тази начална част на “Проглас към Евангелието”, то силата на логическите съждения е изведена в следващата. Чувства, но и трезвия разум умело се преплитат в тази творба: чувствата са израз на вълнения на душата, а разумното начало идва , за да покаже необходимостта от това ново слово. За да подчертае значимостта и великото могъщество на книжнината, авторът използва реторични въпроси и сравнения, взети предимно от живота, доказва, че буквите са нови сетива, с които човек по-добре опознава и обяснява реалността, убеждава , че безписменият човек, който не е почувствал сладостта на книhttp://www.teenproblem.net/forumгата, е обречен, глух и сляп е за света. Новото слово е животворно, затова неслучайно е сравнено с природата и с човешките сетива в поредица от реторични въпроси:


Та кой ли слух, тътнежа щом не чува
на гръмотевица, от Бога ще се плаши ?
А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват
как ще разберете това божие чудо ?
Устата, неусещащи вкуса на сладостта ,
човека правя т да е като камък..



Слух, обоняние, зрение и мисъл трябва да се насочат към него, за да видят радостта от докосването до създателя. А това може да стане само с пълното себеотдаване на човека, който като творение Божие трябва да живеее с непрекъснатия стремеж към съвършенство. Един от пътищата към него е новата писменост, която лекува от мрака и носи прозрението.
С този аргумент от посланието на апостол Павел към коринтяните и от това, че славяните са вече равноправни на останалите народи, препотвърждава се една истина, че “врагът на нашите души” е победен и противниците на буквеното слово не ще успеят да го изкоренят от душите на хората.
Поставянето на славянската писменост редом с библейските образи, с промерените истини за битието, приемани като универсални, вече говори и за самата нея като нещо непреходно и вечно, неподлежащо на съмнение. И ако някой все още се съвнява, творецът го оборва със силата на притчата. Богопознанието се постига само по пътя на вярата, а тя е като “семето, което пада на нивата” и “и изисква божия дъжд на буквите”. Словото е светлина, безкнижовността е мрак, човекът е този, който избира по кой път да поеме. Затова поетът е призван да го насочи като му покаже силата на новото оръжие. За да убеди читателя и слушателя в необходимостта да се приеме и познае християнската вяра на роден език, поетът използва библейски примери и сравнения, примери от живота,но създава и свои притчи, които по своята същност са „голям ум в малка реч", впечезляват със своята образност....”безкнижната душа мъртва се явява у хората”, „Голи са без книги всички народи", и насочват към основното внушение за належащата неhttp://www.teenproblem.net/forumобходимост от писмено слово на роден език, защото без него наhttp://www.teenproblem.net/forumродите са беззащитни и уязвими. Трагичната човешка обреченост в кръговрата на живота, в който всичко идва и си отива, може да бъде надмогната единствено чрез него. Изобличавайки невежеството на триезичниците „говорещи безсмислици”, творецът възhttp://www.teenproblem.net/forumпява родното за славяните слово като висша духовна ценност и благодат. Талантът и вдъхновението му се превръщат в могъщо оръжие - чрез своето поетическо майсторство той доказва и утhttp://www.teenproblem.net/forumвърждава изразните възможности на славянското слово, а съвършенегвото на творбата му е най-сериозният аргумент за правото на славянската писменост да съществува и да пребъде.

Книгите са пътят към себепознанието. Голотата, слепотата и глухотата могат да бъдат преодолени само чрез мощното оръжие на буквите, оръжие, което не носи смърт, а новo раждане, нов живот в светлината.

Точно това ново раждане на славянските племена става предмет на обсъждане в “Проглас към Евангелието”. Началото на тяхното ново живеене в света дава право на книжовника да бъде горд и да сподели това свое чувство на висок глас, защото за словото вече се говори чрез самото слово.

Творбата ни убеждава не само в надареността и таланта на своя създател, но и в гениалната му прозорливост, и в пророчесhttp://www.teenproblem.net/forumката му дарба. За нас, съвременните читатели на „Проглас към Евангелието" е ясно, че пламенно възпетите от поета слово и вяhttp://www.teenproblem.net/forumра са ни помогнали да отстоим националната си самобитност да пребъдем през вековете.

Tedi4ka
06-11-2009, 16:09
Похвално слово за Кирил – възторжена прослава на Кирил Философ”

Книжовната и църковна дейност през IX век се развиват оид знака на Кирило – Методиевото дело. Първите бълг. Книжовници са ученици на салунските братя . Възникват големи школи в Преслав и Охрид. В тях освен преводна литература се създават и първите български оригинални творби – служби, жития, похвални слова. На чело на Охридската школа застава прекият ученик на Кирил и Методий – Климент Охридски.Чрез своята поетична дарба,ненадминато майсторство на празничните слова, с учудващо умение,особено словестно изящество и дълбока емоционалност той изразява своето безгранично преклонение пред първоучителя Кирил в своята неввроятна творба „Похвално слоео на Кирил Философ”.
Тържествено, празнично звучат похвалните слова на Климент Охридски . Обич и признателност, възторг и преклонение пред светлия образ на учителя – Кирил- блести с ярки искри от всяка негова дума, ор всеки ред на това невероятно, емоционално и изящно произведение. Авторът описва Философа като изключителна личност, за коята светът ще говори векове наред. Силни, патетични редове, в които Климент Охридски от най- прекасни думи изплита чуден венец от обич и признателност, от прослава и преклонение пред една свята личност.
В своя учител Климент Охридски вижда една неповторима по своя ум и гениалност личност. За неговия лъчезарен и добродушен образ подхожда най-много светлината, символ на святост, доброта и чистота. За това и писателят го сравнява със слънцето, макар че той дори сияе по-силно от него. С истинска прослава говори Кл. Охридски за своя любим учител, за неговото духовно богатство, за духовната сила, за неговата „премъдрост” и „благочестие”, за „милосърдиео и човеколюбието” му. Как той „с ясни слова разпръска всички заблуди и учи на правата вяра”. Климент Охридски вижда в лицето на Кирил Философ образец на патриотичен порив и истински подвиг, образец на духовно и културно извисена личност. Възхищава се от твърдината и мъжеството му, когато „затвря устата на вълците – еретици - триезичници”.Кирил Философ е псоветил целия си живот в служба на славянския род и затова всички места където е стъпил кракът му са свет. Сравнявайки го със „зорницата, която изгрява по-късно, озарява със своя блясък целия звезден лик, пръскайки светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, като свети повече от Слънцето чрез зарите на Света Троица, просвети безбройния народ”, авторът отново показва своята дълбока и възторжена прослава на светлия и светия образ на своя учител. Кл. Охридски с обич, възхита и дълбоко преклонение описва най – великото дело на „златозарните букви”. Той пръв успява с „извор от живи слова „ да „напои изсъхналата сухота” в душите на славяните, зажаднели за животворния и „ божествен разум”. Този „ нов апостол” „увенчава с богоизплетен венец многоплеменния славянски народ”. „Похвално слово за Кирил Философ” е забележителна творба на старобългарската литература, в която долавяме почит, възхита и преклонение на Кл. Охридски към най- талантливия, най- светия и най-гениалния сред целия славянски натод, неговия учител - Кирил. Словото е блестяща характеристика на личността на Философа. Долавя се дълбокото вълнение на автора, което се всява и е читателя, долавя се поетичното вдъховение, долавя се възхитата описана в изящното вплетените слова изграждащи ни светия лик на един велик, достоен за огромно уважение учител – Кирил Философ. Четейки в нас възникват мислите : „ Колко много е обичал Кл. Охридски своя учител! С каква гордост и прослава звучи словото му!” . Не съмнено важна роля в изразяването на възхищението на автора към Кирил са т.н. „облажвания”. В ритмически организирана реч Климент дава израз на своя възторг и преклонение. Той облажава поотделно свяка част от тялото и душата на Кирил, като им придава библейски смисъл : „многогласен език”, „златозарни стъпки” и т.н.Най-важната за Климент заслуга на Кирил синтезирана в облажване, будеща в него гордост и преклонение е свободата, който той дава на славянството : „Облажвам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа замоя народ свобода от греховното иго”. Богатство от реплики, разнообразие от фрази , преливащи от възхита и емоции, сравнения, градации, риторични въпроси и обръщения – със силата на един образен поетичен език Климент Охридски постига една пълна идеализация на Кирил Философ.
„Похвално слово за Кирил Философ” ще остане най- яркия документ, най- силното доказателство за това с какво възхищение и прклонение са се отнасяли учениците на Кирил към своя любим и скъп учител.Творбата ще остане и доказателство за неоспоримият талант на един книжовник, отдал живота си за тържеството на едно велико дело.

Tedi4ka
06-11-2009, 16:11
Образът на словото в Проглас към Евангелието

Лирическата творба „Проглас към евангелието”, чийто предполагаем автор е Константин – Кирил Философ, е своеобразна възхвала на словото, на силата и на ролята му за духовното израстване на народите.Творбата изразява възторга на автора от радостна вест, която съобщава на всички християни, че вече имат свои християнски книги.
Творбата Сътворена е по повод създаването на славянската писменост от светите братя Кирил и Методий и превеждането на свещените книги на разбираем за славяните език.Със създаването на творбата Константин-Кирил иска да внуши на народа,че божието слово трябва да достигне в сърцата на славяните ,за да мога да застанат до бога.А за да стане това трябва да слушат словото си на родния си език.
Авторът създава силно емоционална творба, опирайки се на Библейските текстове и представлявайки убедителни доказателства за значимостта на Божието слово.Писателят се обръща към целия славянски род с призива да приемат със сърцата и душите си,да разберат и да повярват в божието слово. „Проглас към евангелието” е възторжена прослава на писмеността и книжното знание, осъществена чрез високо художествен език. Създаването на „буквеното слово” кара старобългарския поет да ликува, защото писмеността дава възможност на всички чрез силата и красотата на словото да „познаят Бога, както трябва”. Словото е тази духовна опора на човешките души, която може да ги направи устойчиви на греха. Затова е необходимо прославата на словото и вярата в неговите спасителни сили и възможности. Така творецът мотивира потребността славяните да слушат словото и да придобият душевна силя, за да намерят „райски живот. Библейското слово отразява светлината на Христовата мисъл.Тя е спасение за духа на човешкия род,затова словото е дар божий. Преходът на народа към християнството е преход към знанието.Стремежът към светлината е стремеж към Бога. Затова онези,до които стигне Божието слово,ще „прогледнат”, с нови духовни очи ще видят света. Просветление може да им донесе само силата на писменото слово.За славяните то е единствен път към Бога.Божието слово е чудо това е така ,защото То опрощава „безброй грехове” и благославя красотата на духа, „вслушал” се в „прогласената” светлина на човешкия ум.Божието слово е път към спасение ,защото чрез него славяните се откъсват от езичеството, укрепват душите и ума си, възвисяват духа си, променят живота си. Познанието ще ги изведе от мрака и ще им покаже „Божият рай”. Чрез буквите всеки от тях ще види „писания, духовния закон” и ще се спаси от духовна смърт.То прави възможно смисловото организиране на света , защото ако славяните имат един език те ще говорят на него ,ще се разбират и не само това ,те ще се отделят като една нация , като един народ. Словото ражда слово, светлината-светлина, а творец и народ “чуват” “гласовете” на единната си мисъл за Бога.Словото зазвучава в човека и неговата душа.Той “чува” светлия “глас” на своя ум.Открива Бога в себе си,намира път към духовната вселена на своя АЗ.Човекът е в словото и то е в него.То иска да ни научи не на злоба, а на истинска братска обич. Словото е светлина и път към божественото чрез “прогласената” мисъл на земното.Тя е светлина и духовно прозрение.В крайна сметка словото е написано не за лично спасение, а за всеобщо духовно пречистване.
Проглас към евангелието” е творба, която възхвалява вярата, духа и писмеността. В нея ярко е проявена емоционалната съпричастност към свещената мисия на славянските първоучители. Творбата „прогласява” вярата на твореца, че „буквеното слово” е свято, че то е необходимо на всички хора, за да „прогонят” мрака в своите души. Това не е молитва, предназначена за култово изпълнение в храм, нито за лично спасение. Изумленият от Бога ,е за всеобщо духовно преуспяване.

Tedi4ka
06-11-2009, 16:13
"Похвално слово за Кирил" -
блестяща творба на тържественото
красноречие

Интерпретативно съчинение

Климент Охридски е предполагаемият автор на "Похвално слово за Кирил". Творбата е ярка художествена проекция на кулhttp://www.teenproblem.net/forumта към азбуката и първоучителите Кирил и Методий. Идеите в произведението, свързани с преклонението пред делото на Киhttp://www.teenproblem.net/forumрил и със светостта на славянската азбука, са подчинени на възхваhttp://www.teenproblem.net/forumлата и преклонението.
"Похвално слово за Кирил" е блестяща творба на тържествеhttp://www.teenproblem.net/forumното красноречие. Композиционно тя е подчинена на изискваниhttp://www.teenproblem.net/forumята на тържествената ораторска проза - насочена е към слушатеhttp://www.teenproblem.net/forumли (читатели), за да ги запознае с живота и делото на герой (апоhttp://www.teenproblem.net/forumстол, учител, светец) и да осъществи приповдигната възхвала на творческата му и религиозна дейност.
В старобългарската литература е създаден култ към славянсhttp://www.teenproblem.net/forumките първоучители, въздигащ ги като апостоли и светци. Тяхното дело - създаването на славянската азбука, е богоугодно и вдъхноhttp://www.teenproblem.net/forumвено. "Божията премъдрост" съгражда в сърцето и ума на Кирил "храм", а Светият дух "се спря на неговия език" - дарява го с
красноречие.
Кирил е сравнен с билейския образ-еталон апостол Павел. Подобно на него, той е учител и светец, запознаващ хората с тайhttp://www.teenproblem.net/forumните и величието на Христовото слово. Вярата в Божествената мъдрост и величието на Божественото предопределение са сила, чрез която Кирил създава азбуката.
Творбата започва с обръщение-въведение, последвано от разhttp://www.teenproblem.net/forumказ за живота и делата на възхваляваната личност - отричането му от всичко земно, делата му в полза на Бога и хората. Същинсhttp://www.teenproblem.net/forumката част на възхвалата и кулуминационната й точка са изразени с така нареченото "облажаване". Словото завършва с молитва към светеца за небесна помощ и закрила от Светия дух.
Според похвалното слово в своя земен път Кирил подчинява действията си на единствената свята цел - мъдростта и призваниhttp://www.teenproblem.net/forumето да осъществи Божията воля, да въплъти силата на словото. Пътят на героя към "премъдростта" е непоколебим, овладяванеhttp://www.teenproblem.net/forumто на науките - средство да се доближи до божия разум. Началоhttp://www.teenproblem.net/forumто на този път е блестящата победа в спора над лъжливия патриhttp://www.teenproblem.net/forumарх Аний, разобличен от правдивото слово на Философа и низhttp://www.teenproblem.net/forumвергнат от духовния трон.
Доказателствената част се състои в изреждането на мисиите на Философа при хазарите и сарацините, унищожаването на идоhttp://www.teenproblem.net/forumлите на племето хула, полемиката с триезичниците във Венеция. "Като лъв той затвори устата на триезичните еретици, които поhttp://www.teenproblem.net/forumмрачени от завист и със злобата си са станали съучастници на Пилат...". Творецът подчертава контраста между свещената личhttp://www.teenproblem.net/forumност на Константин Философ и триезичниците. Обвинява ги в безбожие и богохулство, дори ги приравнява към Пилат Понтийhttp://www.teenproblem.net/forumски. Според него те желаят да унищожат духовната вяра и делото на Исус, по чиято повеля е създадена славянската азбука.
Сравненията със символни образи - апостол Павел, орел или лъв, внушават идеята за святост, съчетана със сила и храброст. Качествата на личността градират и достигат най-висшата точка: "той надмина всички, както денницата, последна изгряла...".
Светлинната образност в похвалното слово се състои от наhttp://www.teenproblem.net/forumтрупване на понятия-символи, натоварени със "светозарна" ме-тафорика. Използвани са определения, глаголи и епитети като звезден, слънчеви, "златозарни", "ясни", "светозарни", "възсияе". Внушението за светлината се засилва чрез повторение на корени на думи и използване на запомнящи се фразеологизми: "светла светлина", "пресветло озарено" и много други.
Определяща художествено-езикова особеност на творбата е честата употреба на двусъставни думи (думи с два корена) в духа на древната епическа традиция и античната риторика. Определеhttp://www.teenproblem.net/forumния като "многобожеската", "многоразумната", "ангелозрачни-те", "животворни", "богоизтъкан" придават на речта емоционалhttp://www.teenproblem.net/forumна приповдигнатост и тържествена изразителност.
След въпроса "Коя уста може да предаде сладостта на неговоhttp://www.teenproblem.net/forumто учение?" авторът достига до възхвалата. Динамиката на текhttp://www.teenproblem.net/forumста се състои в наслагването на кратки, накъсани, емоционални безглаголни изречения: "цвят на премъдростта", "духовни органи", "неговите пречестни пръсти". Кирил е създател на славянсhttp://www.teenproblem.net/forumката писменост, личността му е боговдъхновена и затова той приhttp://www.teenproblem.net/forumдобива светостта на велик учител и пророк, на "нов апостол".
Най-важната текстова цялост на похвалното слово е възхваhttp://www.teenproblem.net/forumлата. Тя представлява поредица от анафорични повторения (поhttp://www.teenproblem.net/forumвторения на една и съща дума в началото на всяко изречение). Ключовата дума "облажавам" придава ритимична мелодичност на текста, повишава настроението и емоционалния градус на слоhttp://www.teenproblem.net/forumвото.
Облажаването на лицето, ръцете, очите, пръстите се свързва с целостта на духовния образ на светеца, с монолитния му, целеhttp://www.teenproblem.net/forumнасочен свят живот. Повторените многократно облажавания не са насочени към физическия образ на Кирил, а към духовната му святост. Защото Светият дух и словото го вдъхновяват да стане светлина на вярата и мъдростта.
Творбата завършва с молитва към светеца, превърнал се в духовен стожер по пътя към Божията вяра. Молбата е чрез свеhttp://www.teenproblem.net/forumтото застъпничество на Кирил да пребъде святото дело на кръщеhttp://www.teenproblem.net/forumнието и славянските букви, предназначено за българския народ.
Възхвалата заема централно, преобладаващо място в творбаhttp://www.teenproblem.net/forumта. Тя започва от светия, безгрешен живот, продължава през деhttp://www.teenproblem.net/forumлото и мъдростта на учителя, за да се извиси до тържествена слоhttp://www.teenproblem.net/forumвесна оратория с облажаване и светозарна, ефирна образност, увековечаваща лика и делото на светеца.
"Похвално слово за Кирил" е изящна творба на тържественаhttp://www.teenproblem.net/forumта словесност в старобългарската литература. Произведението е подчинено на нормите за изграждане на похвално и тържествено слово според византийската традиция, но извисява по нов, неhttp://www.teenproblem.net/forumповторим начин, чрез градация на чувството и аналогия с кано-нични примери, образа на славянския първоучител.

lizinka
06-12-2009, 06:57
:-) :-) :-)
Много благодаря!!!

NqkfaNikakva21
06-13-2009, 11:52
не ми трябват вече :)

kamelchety
06-13-2009, 12:26
http://download.pomagalo.com/7894/socializmyt+v+bylgariya+upravlenieto+na+todor+jivk ov/
може ли това ? моля виии спешно е :( :-)

Tedi4ka
06-13-2009, 14:53
Социализмът в България. Управлението на Тодор Живков


Има много неща, които трябва да се знаят, относно социализмът в България и най-вече управлението на Тодор Живков. За съжаление голяма част от тях остават скрити в нашето “демократично” общество. Ще се спра на някои от тях, които ми се струват най-съществени.
Първо. Тодор Живков е първият държавен ръководител на социалистическа страна, членка на Варшавския договор, който отрича системата. Не защото се отказва от общочовешкия идеал на социализма, а защото системата влиза в коренно противоречие с този идеал.
Второ. Периодите от 9 септември 1944 г. до април 1956г. и след това са абсолютно несравними. И политически, и икономически, и нравствено.
Трето. От 1956 г. социалистическа България изминава дълъг път и от най-изостаналата държава сред страните-членки на СИВ, тя достига трето място по национален доход на глава ог населението, след ГДР и Чехословакия.
Четвърто. Истината за нашите международни огношения - политически, икономически, културни.


ПЪРВАТА ЛЪЖА:
ТОДОР ЖИВКОВ ЗА ИЛИ ПРОТИВ СИСТЕМАТА

Презрелият социализъм
Организация на обществото без насилие, без експлоатация, без национално или социално неравенство. Отношения на разбирателство и взаимопомощ. Блян ли е това? Някои хора и до днес не искат да повярват, че това е утопия. А може би наистина не е. Но е факт, че социалистическите страни не успяват да създадат такъв сгрой. Изграждащия се с десетилетия социализъм е далеч от първообраза на идеала.
Тодор Живков и живковистите, първи от ръководствата на социалистическите страни, обосновават грубото противоречие между афиширано и постигнато. Защото демагогията измества вярата. Постепенно всичко се превръща просто в хубаво подредени фрази – дори и “перестройката” на Горбачов. Въз основа на теоритическите и практическите изводи в края на 80-те години Тодор Живков прокарва тезата за категорична смяна на системата.
Необходимостта се натрапва не само от опита в България. Дори бих казал най-малко на опита у нас. Защото социалистическа България постига много. За по-малко от три дни тя произвежда повече, отколкото през цялата 1939 година. Става втори външнотърговски партньор на Съветския съюз.
Какво се случва обаче в СССР и другите социалистически страни? Какви са резултатите от социализма там?
Сьветския съюз е може би най-богатата на природни ресурси страна в света. Даже след 70-те години, когато рязко се повишават цените на нефта, газта и останалите енергийни и други суровини, СССР затъва. Учените доказват, че знаят какво работят, какво постигат и, че не са изостанали от колегите си в най-развитите капиталистически страни. Същевременно при посещенията на Тодор Живков те споделят с него, че няма мотивация за внедряване на постиженията. Влагат се ценни средства и безценен научен капитал, отчитат се планови показатели и накрая почти всичко потъва. За Тодор Живков е ясно, че само с корективи не може да се ликвидира това безсмислие. Той създава връзки с два съветски института по въпросите на външната и вътрешната политика. През 1987 г. в България работят съветски учени, политолози, философи и икономисти в колектив начело с Давид Елазар. Те остават с месеци и свободно дискутират проблемите. Техните изказвания и изводи са много смели и напредничави.
Случващото се в Съветския съюз се отразява и на другите социалистически страни. Чехословакия, която до Втората световна война е добре развита капиталистическа страна, значително изостава в икономическото си развитие. ГДР, въпреки жизненото равнище на населението, технически изостава. Унгария изпитва сериозни трудности и развитието й не надхвърля 1-2 процента средногодишен ръст. Полша, най-дарена с природни ресурси след СССР от страните-членки на СИВ, снижава многократно жизненото си равнище.
По-тъжното проявление на социализма са събитията в Унгария през 1956 г., стачките и бунтовете в Полша през 70-те и 80-те години и събитията в Чехословакия през 1968 г.
Днес се спекулира твърде много със станалото през 1968 година. Говори се, че ние сме отговорни, ако не и главни виновници за организиране на нахлуването в Чехословакия. Това са недостойни инсинуации. България не е участвала нито в предварителната работа, нито в подготовката на документи за навлизането на войските - било то политически, идеологически, организационни, военни или тактически. Ние просто даваме съгласието си, подписвайки, така както всички, участващи в съвещанието. И това съгласие не е нищо повече от формален елемент. Евентуално несъгласие или осбено мнение при тогавашната обстановка би се превърнало в реален, дългосрочен и непредвидим пасив. Не срещу ръководителя, позволил си да го декларира, а най-вече срещу неговата страна и народ.
Разбира се, капитализмът също има своите големи недостатъци. Въвеждането на принципно нови технологии рефлектира върху много трудещи се и задълбочава проблемите с безработицата. Свръхпроизводството и борбата за пазари водят неминуемо до циклични икономически кризи. Съществуват и други колизии. Но едно са недъзите на капиталистическата система, положението на много безработни, съвсем друго – безспорните постижения в научнотехническата област, организацията на икономиката и социалната област. Същественото за Тодор Живков е не непрекъснато да оневиняваме собствените си неудачи, изтъквайки и преигравайки със слабостите на капитализма. Затова е необходим дълбок, безпристрастен анализ на новото, което се осъществява на Запад.

Несъстоятелност, доразработвана с десетелетия
Необходима е преоценка на социализма и капитализма. На заседание на Политбюро през октомври 1988 г. Тодор Живков прави пет основни извода относно социализма и начина на осъществяването му в социалистическите страни.
Първи извод. Маркс и Енгелс не са имали исторически опит. Формурирали са само принципни постановки. Тяхното произволно и неправилно тълкуване довежда до пълно разминаване между идеала и действителността. И без да се прави обстоен анализ на приписваното на Маркс и Енгелс, е ясно, че поколения учени, политолози и философи разработват своите виждания за обществото и неговото развитие на псевдонаучна основа и свободни интерпретации. Така, че това, което дълги години се нарича “политикономия на социализма” е градено абстрактно и самоволно.
Вторият извод засяга абсолютната несъстоятелност на тезата, че комунистическата партия е ръководна и направляваща сила в държавата и обществото. Тази постановка, която е залегнала и в Конституцията на НРБ, член 1, и в конституциите на останалите социалистически страни, трябва да бъде отхвърлена решително. Не само като изживяла времето си, но най-вече като неправилна и порочна. Погрешни са провъзгласеното единство в партията, борбата срещу всякаква фракционност. Не може една партия да се развива без плурализъм вътре в нея, без създаване на алтернативни течения. Абсурдната илюзия, че властта на партията е дадена едва ли не от Бога, я довежда до израждане и закостенялост. Партията може да бъде политичиска сила единствено, ако се откаже от наставническа и господстваща роля. И то не само конституционно, а и вътрешно убедено. Всичко това се публикува още през 1988 г. Също така се създава комисия към Народното събрание, кояго е оглавена лично от Тодор Живков, работеща върху промяната на Конституцията, която включва и отпадането на член 1. Днес би било много интересно да се публикуват всички тези факти, за да се види как по Живково време и с Живково съдействие се предвиждат не просто промени в както я наричат някои “Живковата” Конституция, а създаване на качествено нова Конституцшя.
Третият извод се отнася до социалистическата собственост. И тук има най-малко две фундаментални грешки. Едната – одържавявяването през първия етап на социализма. Оттук произтичат всички по-нататъшни абсурди. Втората грешка е в тезата, че производствените отношения трябва да се развиват с по-високи темпове, за да дадат тласък на производствените сили. Абсолютно невярна теза. Именно на нейната база се създават организации, държавни органи, тежка бюрократична структура,която противодейства на производствените сили. В същото време, докато социалистическите страни разработват производствените отношения, капиталистическите страни правят голям скок в развитието на производствените сили, а оттам – и на производствените отншения. Следователно производствените отношения могат да влияят положително само, ако са на основата на бурно развитие на производствените сили, т.е. те не могат да бъдат водещи в една пазарна икономика.
Четвъртият извод засяга неправилното интерпетиране на тезата за количеството и качеството на труда. И тук Маркс е произволно и невярно тълкуван. Въпреки, че обстоятелствено е разяснил,че на пазара от купувача се заплаща не количеството и качеството на вложения труд, а средният обществено необходим труд, т.е. признатия от пазара резултат на труда. И чрез пазара именно трябва да става балансирането на интересите на призводители и потребители, а не чрез изкуствените механизми на планиране и финансиране.
Петият извод се отнася до държавата и гражданското общество. Развитието на държавната организация в Съветския съюз, а след това и в останалите социалистически страни, все повече остава извън обществото, с всички последствия и при огромна централизация на властта. Държавата влиза в опасно противоречие с обществото. Отчуждаването става атрибут на системата. Държавата трябва да бъде инструмент на гражданското общество. И нищо повече. Това, върху, което сега се правят интерпретации, като например т.нар. парламентарна демокрация е най-общо и неточно. Главното е гражданското общество. То не трябва да бъде друго, освен плуралистично. А докато у нас плурализмът се тълкува чрез формулата: “Аз нямам нищо против ти да изразиш своето мнение, стига то да е същото като моето”, ние, въпреки цялата словесна еквилибристика и демагогия, ще бъдем на светлинни години от гражданското общество.
На базата на тези изводи, през последните 3-4 години преди 10 ноември 1989 г. Тодор Живков започва да прокарва тезата за необходимостта от радикална смяна на системата. Защото една идея, утвърдена в името на благоденствието и добруването на милиони, е станала спирачка в развитието на обществото. И по-нататъшното нейно следване, без наложителна радикална промяна става не само вредно, но и опасно.
Амнезия, натрапвана на цял народ
Промяната на политическата и икономическата система се формира постепенно в годините 1986, 1987. През 1988 г. и началото на 1989 г. тенденцията за промяна е доразвита. Теоретическото й значение започва да придобива практическо приложение. Народът трябва да знае, че без да се отрича и зачертава постигнатото, трябва да се тръгне по нов път.
Промяната на икономическата система преминава през опитите за коригирането й. Тя започва реално с Указ 56, публикуван в началото на 1989 г. В него е изложена държавната икономическа програма. За изпълнението й е даден старт чрез регистриране в съда на много фирми като стопански субекти. До 10 ноември са регистрирани няколко хиляди частни фирми. Създават се предпоставки, чрез свободна инициатива, конкуренция и прочее, да се утвърдят принципите на пазарната икономика. Наложително е и създаването на адекватно законодателство. Именно затова Тодор Живков издава Указа за стопанската дейност. Главното в него е, че минимум 51 процента от собствеността на предприятията трябва да се предаде на бившите и настоящите работници и служители в тях. По този указ действат и първите правителства на България след 10 ноември 1989 г., но естествено премахвайки най-същественото и водейки България до катастрофа.
Започващите и предстоящите политически и икономически промени изискват преобразувания в социалната и духовната сфера. Затова междувременно Тодор Живков запознава интелигенцията с разработената и утвърдена програма и новата роля, която се очаква тя да поеме в настъпващите промени:
“Призванието на интелигенцията е да създава духовни ценности, да бъде активен участник в общесгвено-политическия живот. Трябва да се измени социалния статус и да се издигне ролята на интелигенцията, да се изведе тя на нови позиции.
За средствата за масова информация не трябва да има забранени “зони” или “територии”. Ние сме всестранно заинтересовани да се издига тяхната конструктивна и съзидателна роля.
Обективните обстоятелства, при които живеем, властно налагат всеки да вземе определена позиция. Трябва да се държи сметка за мястото и ролята на всички социални общности и прослойки в обществото.
Преломните периоди в развитието на едно общество имат и тази особеност, че едновременно с голямото си значение за бъдешето, хвърлят голяма светлина върху миналите събития, позволяват да се осмислят по нов начин редица техни страни”.
Поръчение, което докладът поставя пред интелигенцията, е тя да се включи и активно да съдейства в създаването на клубове, движения, съюзи и дружества, които чрез инакомислие и несъгласие, да нанасят корективи.
Задача пред българската интелигенция е да изличи клишетата от историята, да попълни празнините с документи и факти. Не да допусне зачертаване на хора и събития, фалшифициране на цели етапи. Не да положи другоцветен грим, рисуващ ново лице на историята, което ще просъществува, докато го заличи поредната политическа вълна.
За да бъде създадена стабилна нормативна база за промяна на политическата и икономическата система, са наложителни генерални изменения в Конституцията. Като председател на образуваната парламентарна комисия за изработване нова Конституция, Тодор Живков иска да се състави колектив от млади, способни юристи извън ръководните държавни и партийни структури. Този колектив работи върху проекта за тезиси за нова Конституция. Те са изготвени и предстои тяхното внасяне и обсъждане в парламентарната комисия. В тезисите се предвиждат изменения в структурите на държавното управление, равенство на формите на собственост, право на стачки и прочее.
Тук трябва да отбележа нещо важно, за да не бъде всичко това тълкувано превратно. Замисленото и започнатото в края на 80-те години няма нищо общо с настъпилите у нас промени след 10 ноември 1989 г. Едва ли и в най-големия си кошмар хората тогава са си представяли икономическата криза, бедността и мизерията, която обхваща българския народ в началото на 90-те години. Тодор Живков подготвя смяна на системата, но не срещу цената България да се превърне в западнала капиталистическа страна.

Тодор Живков срещу Михаил Горбачов
Не само в българското, но и в световното обществено мнение, Михаил Горбачов остава човекът, който слага край на социалистическата система. Дали обаче Горбачов искаше точно това? С риск да го компрометирам, налага се да представя някои факти, които остават скрити в днешните “демократични” общества.
С днешен прочит всички изводи и оценки, с които Тодор Живков отстоява необходимостта от смяна на системата, изглеждат ясни, неоспорими, естествени. През 1985 г. обаче, макар и поднесени елегантно, бих казал даже и напудрено, те са еретични. Но никой не може да оспори факта, че са формулирани още тогава от Тодор Живков. В пояснение ще цитирам пасажи от писмо, което той изпраща на Горбачов на 18 юни 1985 г.
“Как става така, че десетилетия наред капиталистическия строй ни изпреварва, а ние продължаваме да вървим след него. Не е вярно, например, заключението, че капитализмът сега преживява криза. Напротив, капиталистическата система сега е стабилизирана повече от всякога.
Да вземем например развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла. Ние тъпчем на едно и също място. Понастоящем комплексът от партийни и държавни институциии и техният апарат е толкова централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи.
Не е ли парадоксално, че резултатите от нашите научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми? В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. По-лесно е изграждане на предприятие с обща собственост в капиталистическа форма, отколкото създаване на такова предприятие в рамките на СИВ.
Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност. Ние не бива да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия”.
През следващите няколко години Тодор Живков все повече се убеждава, че тези оценки са неприемливи за Горбачов. След оглавяването на СССР през март 1985 г. той повтаря “Ускорение на социалистическото развитие”, после “Нужен ни е повече социализъм”, след това “Перестройка”. А системата се задъхва. Едно побутване може да я разтърси до основи и да даде неконтролируем тласък на естествените сили, които бълбукат във и извън нея.
Именно тук идва и основната разлика между позициите на Михаил Горбачов, който е за преустройство в рамките на социалистическата система и Тодор Живков, който е за радикална смяна на системата. Това проличава ясно на проведената между тях среща в Кремъл на 16 октомври 1987 г. Ще маркирам в общи линии случилото се там.
Тодор Живков подчертава необходимостта от коренна промяна. Той се аргументира, като изтъква, че всички опити за промени вътре в системата са неуспешни, защото се променя само съдържанието, а не формата. Горбачов, от своя страна, се опитва чрез различни завоалирани изказвания да го убеди,че такава промяна не е необходима и е достатъчно да се извърши преустройство. Той заявява, че се “безпокои по братски” от бързия напредък на промените в България. Горбачов също е против “обвързването на българската икономика с капиталистите”. Той казва на Тодор Живков, че хора от неговото обкръжение “смятат, че трябва да се вземат технолгии от Запада” и искат да превърнат България в “мини-ФРГ” и “мини-Япония”. А всъщност самият Тодор Живков се стреми към развитие на българските отношения със Запада, а не хора от обкръжението му. Той лавира и вложените в последно време в България милиарди долари, като посочва на Горбачов цифрата 260 милиона. Разгледан е и въпросът за ролята на партията. Тодор Живков изказва своята позиция, че “партията не може да бъде повече ешелон от държавното управление и не може да се издига и укрепва нейната роля като политически авангард на народа, като ръководна и направляваща сила на нашето развитие”. Горбачов приема въпроса за освобождаване на партията от някои несвойствени функции, но не и разделенеито на властта между партията и държавата.
Оттук нататък на думи Живков и Горбачов са единни, но делата им са различни.


ВТОРАТА ЛЪЖА:
УЕДНАКВЯВАНЕ НА НЕСЪПОСТАВИМОТО –
СОЦИАЛИЗМЪТ ПРЕДИ И СЛЕД 1956 ГОДИНА

Днес за съжаление някои хора изкривяват историята, обслужвайки собствените си или нечии други лични интереси. Поради тази причина на Тодор Живков се приписват репресиите срещу опозицията, лагерите за политически затворници, провежданата политика на тясно сътрудничество със СССР, и в този контекст предателството на БКП по Македонския въпрос, политиката на противопоствяне с Гърция и Турция, налагането на атеизъм и какво ли още не. Искам да заявя ясно и категорично – периодите от 1944 г. до 1956 г. и след това до 1989 г. са абсолютно несравними, било то политически, икономически или нравствено.

Вярата, разпъвана по съветски. Пораженията
След 9 септември 1944 г. първоначалният ентусиазъм от победата бързо отминава. Започват трудностите. Въпреки тежкото положение, в коего се намира, Съветският съюз се опитва да оказва помощ. Уви, съвсем недостатъчна, за да компенсира потребностите на страната. Започва и подготовка за участието на България в заключителния етап на Втората световна война. Обстановката е тежка. Не достигат хранителни продукти. България е изолирана и ограбена.
В първите месеци след 9 септември 1944 г. от едната страна са огромната поддръжка и вяра на народа, а от другата – невъобразими трудности. Въпреки това вярата в общественото благополучие и разбирателство продължава да е силна.
Тук ще се отклоня от темата, защото днес някои имат наглостта да използват това тежко положение за поредната долна проба политическска пропаганда. Обстановката в България е такава заради участието й във Втората световна война и също така подписаната с Германия спогодба Нойбахер, вследствие на която България е ограбена с милиарди левове.
В първите месеци след 9 септември 1944 г. голяма група политемигранти, сподвижници на Георги Димитров, пристигат от Съветския съюз и заемат всички ключови постове в страната, в Политбюро на ЦК, в армията, във Вътрешно министерство, във всички възлови сфери. Непосредствено след тях идват съветски съветници във всички области. Властта постепенно започва да придобива белезите на съветската. В пълна сила се развихря борбата срещу класовия враг, борбата срещу народните врагове вън и особено вътре в партията. Организира се Народен съд с 12 състава. Създават се лагерите. Машината на отмъщението и репресиите е задвижена. Въпреки всичко, преобладаващата част от народа вярва в отечественофронтовската власт.
Социалистическата революция в България идва вследствие на военни действия, а не на икономически причини. Победа, главно с помощта на Съветската армия, а не естествена, назряла и осъзната необходимост.
Партията постепенно се налага като ръководна и направляваща сила в обществото. Наистина, запазва се присъствието на БЗНС. И то благодарение на какво? Тодор Живков и създадената фракция в Политбюро и Секретариата, по времето на Вълко Червенков, спират изпълнението на строго поверително писмо, в което Вълко Червенков обосновава необходимостта от ликвидиране на БЗНС като самостоятелна политическа сила и неговото вливане в Отечествения фронт, както става с другите две-три политически партии, които същесгвуват по времето на Георги Димитров.
Петият конгрес на БКП възприема възприема курс за изграждане на основите на социалистическото общество у нас и слага отпечатък върху цялото по-нататъшно развитие на България. До 1956 г. безкритично се приема съветския опит. Унищожава се всяко начинание да се зачете българската историческа действителност.
Уеднаквяването на двата периода на социализма не само омаловажава трудът, лишенията и успехите на милиони, но същевременно се разсейват и разпределят през целия 45-годишен период пораженията, нанесени в първите години след 9 септември. Поражения, които оставят белези в цялостното ни развитие и предопределят до голяма степен спирачките на това развитие. Днес във всички документи се говори за един и същ модел на социализма. Явно тази низост е нужна на някои.
Пораженията, нанесени на обществото в периода от 9 септември 1944 г. до април 1956 г. са отпечатък на последиците от войната и наложения сталинистски режим. Априлският пленум е в основата си неосталинистки. За коренна промяна при тогавашната обстановка, в социалистическата общност и въобще в света, не може да се говори. Конкретно доказателство – събитията в Унгария.
Сега да премина на въпроса за лагерите за политически затворници. Те са създадени малко след 9 септември 1944 г. по предложение на Никола Петков. Тодор Живков ликвидира тези лагери. Той казва за тях: “Това е фашизъм, чист фашизъм. Този позор трябва да бъде ликвидиран и сурово наказан”. Но главните виновници, Вълко Червенков, Антон Югов и Георги Цанков не са наказани. Въпреки това те са не само извадени от Политбюро и състава на ЦК, но са и изключени от партията. Има обаче и нещо друго. През 1959 г. по решение на Политбюро, е създаден лагер за криминални престъпници в Ловеч. Там трябва да бъдат изпратени рецидивисти с по 10-15 присъди. Действително там са изпратени и няколко политически затворници – може би по погрешка или просто някой е разчиствал сметки. Но повечето са закоравели престъпници. А какъв е резултатът сега - днешната пропаганда ги превръща в герои. След това, така или иначе този лагер е закрит поради сигналите за зверствата, които са вършени там. Тодор Живков освобождава и останалите политически затворници. Постепенно всички осъдени от 12-те състава на Народния съд са освободени.
Третият тумор, след лагерите и политическите затворници, който без съмнение трябва да бъде отстранен, са съветските съветници. Освободени са всички, с изключение на няколко души в поделенията на Държавна сигурност и 4-5 души в армията, като представители на Обединеното командване на Варшавския договор, т.е. допустимо най-ограничен състав. Съветски специалисти остават и в Кремиковци и Козлодуй, където е необходима тяхната научна квалификация. Живкова България не допуска и съветски войски на своя територия. Нито един съветски войник и нито един танк не влиза на българска територия. България не дава въздушен коридор на нито един самолет, пренасящ оръжие. А какво се случва днес? Американски военни бази се разполагат на наша територия. Освен това българските правителства след 10 ноември 1989 г. са въвлекли страната най-малко в две войни. Визирам предоставянето на българското въздушно простратство за нападенията на НАТО над Югославия през 1999 г., а също така факта, че през 2003 г. от базата в Сарафово излитат американски самолети (макар и само самолети-танкери) за нападенията срещу Ирак. Според международното право това е обявяване на война. Често упрекват Тодор Живков, че България е най-верният и послушен съюзник на СССР. Цената на тази вярност е нефт, суровини, пазари, сигурност. Повече от жалки са твърденията обаче, че България е щяла да стане 16-та съветска република. Просто поредната проява на безсилие на сегашната власт. България никога не допуска подобно вмешателство във вътрешните й работи, каквото се допуска сега. Най-малко елементарният морал изисква днешните политици да признаят това.

Външната политика на България
“Аз Ви поздравявам, господин президент Живков. Да, аз Ви привтствам за политиката, която провеждате на Балканите. За огношенията на добросъседство, които сте постигнал с всички балкански страни”. С тези думи Шарл дьо Гол посреща Тодор Живков при едно негово държавно посещение във Франция. Този голям държавник и широко скроен човек, въпреки че е далеч от проблемите на Балканите, съумява да оцени в каква спирала от проблеми е впримчена малка България и как й се е налага да балансира между капризите, интересите и имперските настроения на големите и стремежът им за влияние. Също така поради исторически сложилите се обсгоятелства на Балканите, резултат от изстраданите пет войни и границите, наложени от водещите страни. И всичко това на фона на съществувашата международна обстановка през 60-те и 70-те години.
През 1956 г., а и през следващите я, обстановката в света е на открито противопоставяне. Хрушчов иска проблемите да се решават, без да се изменя статуквото. Конфликтите се засилват и задълбочават. При тази международна даденост България трябва да урежда външните си отношения. Не само да разкъса тоталната изолираност, но и да постави своите връзки на договорна основа.
За кратък период и сравнително без големи трудности, България сключва дългосрочни договори със Съветския съюз и другите социалистически страни. Предстои да се регулират отношенията с балканските страни.
Гърция. Коренно противопоставяне. България дължи репарации, наложени й като съюзник на хитлеристка Германия. Цялата гръцка пропаганда се насочва срещу “врага от север”. Гърците имат радиостанция, която денонощно бълва антибългарска пропаганда. Искам да отбележа, че на наша територия никога не е имало подобна радиостанция срещу Гърция (а и срещу Турция).
Политиката на българското ръководство по времето на Георги Димитров и Вълко Червенков е, че нова България няма да плаща репарации и въобще задълженията на българската буржоазия. Но неизплащането на заеми и репарации означава, че няма да се нормализират отношенията на Балканите и в Европа. Затова Тодор Живков не може да си позволи да поддържа тази позиция. Той два пъти отива при Хрушчов, за да изложи убеждението си, че ако искаме да не сме изолирани и да бъдем приети в организациите на ООН, трябва да плащаме. Той отказва, а на втората среща гневно отговаря “Като имате долари, плащайте!”. България обаче постига съгласие с Гърция да плаща със стоки. За никакви долари не става дума. Българското ръководство решава да провежда своята политика през главата на Съветския съюз. Поет е курс към изплащане на репарациите и задълженията.
При управлението на Георгиос Папандреу има възможност за нормализиране на българо-гръцките отношения. Проведените преговори през 1964 г. завършват с подписването на договор за плащане на репарациите и дванадесет междудържавни договора, с които се урегулират отношенията между България и Гърция. Нашата страна постига голяма победа. Създават се условия да се прекрати противоборството и да се уталожи напрежението.
Положението се усложнява след военния преврат в Гърция през 1967 г. Но дори и тогава не се допуска повторно замразяване на отношенията ни с Гърция. През 1973 г. българският външен министър Иван Башев посещава Гърция. По време на тази визита са постиганати известни, целени от нас договорености. Но антибългарската пропаганда продължава. Чак след 1975 г., когато Константинос Караманлис посещава България, Гърция снема постановката “Главният враг е на север”. За съжаление, България вече не може да постави въпроса за Беломорска Тракия. Подобна претенция ще бъде неоснователна. Изселниците, изгонени от военните хунти, вече са дошли в България. Когато се обсъждат тези въпроси, в Беломорието са останали едва 15 процента българи.
Въпреки различните системи и военни блокове, с които са обвързани, България и Гърция създават и поддържат изключително благоприятни и взаимноизгодни приятелски отношения.
Турция си дава сметка, че не може да отлага започването на преговри на основата на добросъседство. Те започват със Сюлейман Демирел.Тодор Живков прави официално посещение през март 1968 г., а Демирел му връща визитата през октомври 1970 г.
Всички български правителства от Освобождението до 9 септември 1944 г. като че ли игнорират вътрешната страна на Националния въпрос. По времето на Георги Димитров и Вълко Червенков проблемите с турци, българомохамедани и цигани не само не намират решение. Мюсюлманското население е на дъното на социалната стълбица. Изминалите години социалистическа власт с нищо не подобряват бита му – бедност и безпросветност.
Тодор Живков създава специална програма. Създават се цехове и фабрики, където мюсюлманите да работят. Някои с губещи производства. Хората, живели потомствено като ратаи, получават земя за лично ползване. Мюсюлманите са изключително трудолюбиви. Оползотворяват дадените им преференции. Изграждат двуетажни, съвременно обзаведени къщи, купуват коли. Не само материалното им благосъстояние се изменя неузнаваемо. Неуки и изостанали, в рамките на едно поколение, те израстват осезаемо. За да се създаде интелигенция в техните среди, се определят привилегии при постъпване във ВУЗ – да се състезават помежду си, а не с целия национален контингент. Изграждат се училища. Учителите се заплащат по-скъпо.
Такава е политиката на България спрямо турското малцинство - в традиционния за страната дух на етническа и верска толерантност. Турция оценява стремежа да се изведе населението, изповядващо мюсюлманска вяра, от социалното дъно. Жалки са опитите на някои хора да оправдават насажданите в страната през последните 10-15 години ксенофобски настроения, като обвиняват за това социализма и Тодор Живков.
Преди 1944 г. неколкократно има изселвания в Турция. След това с решение на правителството на Отечествения фронт изселването е забранено. Тодор Живков оценява това като неправилно и през 1962 г. отменя това решение. През февруари 1982 г. държавният глава на Турция Кенан Еврен посещава България. Той поставя въпроса да се спрат изселванията, което турската страна на практика вече едностранно е осъществила, неиздавайки входни визи на желаещите. Тодор Живков възразява остро, защото това противоречи на всякакви международни конвенции, а има и разделени семейства. Според Кенан Еврен те са не повече от стотина. След това двамата с Тодор Живков подписват, че действието на изслническата спогодба от 1968 г. се прекратява, тъй като тя вече е изпълнена. През следващата 1983 г. обаче Тодор Живков посещава Турция. Не стотина, както твърди Кенан Еврен, а над 3500 души поставят искане за събиране на разделени семейства. Това потвърждава българските съмнения, че турската страна ще се опитва да заиграва с изселническия проблем. Започва да се налага и утвърждава политиката на пантюркизма.
И в този контекст искам да спомена някои факти относно българо-турските отношения, които днес умишлено се крият в нашето “демократично” общество, понеже сега турците са наши т.нар. съюзници и партньори. Не че и горепосочените не се крият, но специално на тези искам да обърна внимание. Защото някои наши политици, отново като първи лакеи, продължават да хвърлят вината върху Тодор Живков, като така петнят името на България. За какво всъщност става въпрос?
Ще започна с изселническия въпрос. Влошаването на добросъседството започва с установяването на пантюркистката линия. Започва се отдалеч - пропаганда за живеещи в България два милиона турци, за нарушаване на религиозните свободи, за битово вмешателство. За необходимостта от обособяване на турска малцинствена общност. Продължава години и завършва с тягостната, смазваща картина на 1989 година. Било с обещания, било с физически и психически тормоз, хиляди са подведени от чужди емисари да напуснат домвете си и да потеглят към Турция. Трябва да се знае, че турското население нито е гонено, нито е задържано насилствено в България. Всичко, което се говори днес, са спекулаци. Но след масирана клеветническа кампания, на 30 май 1989 г., българското ръководство, съблюдавайки договореностите от Хелзинки и Виена, предлага на Република Турция да отвори границите си за всички български граждани, които желаят да живеят временно или постоянно там. Отново ще повторя - въпреки невероятните усложнения, струпали се и върху административни органи, и върху икономика, и върху селско стопанство, нито един български гражданин не е задържан насилствено в България.
Това се оценява и от САЩ. При Тодор Живков идват двама американски сенатори. Той ги приема и категорично им заявява: “България иска да се преустановят опитите за вмешателство във вътрешните й работи. За нормализирането на българо-турските отношения, и по-специално за спиране на изселването, има два златни ключа - единият е в София, а другият – в Анкара. С нашият ключ ние отключихме границите. Не можем да ги заключим, защото уважаваме международните договорености, които сме поели в Хелзинки и Виена. Под тях стоят и подписите на турската страна. Но на практика какво се получава? Турция ту отключва, ту заключва, ту ключът й заяжда. Някак нелогично е всичко това. Също - пропагандата за два милиона турци в България. Месеци се декларира, че Турция ще приеме всички свои сънародници до един, ще ги устрои и осигури. Когато около 200 000 дши – едни, подмамени от надеждата за по-добър живот, други – принудени от старейшината на рода, преминаха границата, турският ключ се превъртя в ключалката”. Накрая Тодор Живков подчертава, че именно поради тези причини, инициативата може да бъде само на Турция. Американските сенатори изразяват принципно съгласие с него и желание да помогнат за регулиране на двустранните отношения. Но след срещата с тях, Турция окончателно затваря границите си.
Днес нашите политици продължават да крият всичко това. Явно предпочитат да петнят името на България. Оставям това без коментар. А Турция, след всичко това, има наглостта да иска от България да изплаща пенсиите на изселниците.
Сега искам да спомена как са защитени българските интереси тогава. Емирът на Кувейт, който по това време председателства Общоарабския съюз, иска лична среща с Тодор Живков. Тя се състои във Варна и на нея той го уверява, че има пълномощия да помогне за нормализиране на отношенията между България и Турция. Тодор Живков акцентира върху главния въпрос – да се прекрати грубото вмешателство във вътрешните ни работи. Двамата се уговарят да се направи среща между външните министри на България и Турция в Кувейт. От наша страна заминава и води преговорите Георги Йорданов. По предложение на турския външен министър Йълмаз, срещата се провежда без присъствие на журналисти. Договоренена е и среща на високо равнище. Турската страна приема почти всички наши предложения за излизане от кризата.
Умишлено няма да се спра върху т.нар. възродителен процес. Защото считам, че и днес не може да се даде обективна оценка за това. Само ще кажа, че подобна политика на смяна на имената (при това плюс асимилационна политика) e провеждна (a дори някъде и до днес се провежда) спрямо българското население в Югославия, Гърция, Румъния и Турция. Но нашите политици не дават гласност на това. Отново, за да петнят името на България. А върху българския народ не бива да остават недоказани петна от срам.
В разгара на събитията през 1989 г. Тодор Живков формулира необходимостта от обстойни, сериозни изводи и преоценки по Националния въпрос. На заседание на висшите държавни органи, със специален документ се променя отношението към отделните етнически общности. Документът е приет остро, подчертано отрицателно от някои среди. Тодор Живков е обвинен в отстъпление и компромиси. Какво всъщност е главното в неговото съдържаниие? На преден план е изведена постановката за единение на отечеството, т.е. единение на всички групи и слоеве. И свободно всестранно развитие на всички общности – етничски, професионални, възрастови и т.н. Единство, което трябва да се осъществява на основата на общ икономически живот и еднакви права и задължения пред закона. В този документ се отчита, че трябва да се даде публичност на живота, бита и културата на етническите общности в България. Сьщевременно се преценява, че трябва да бъде поставен по-активно въпросът за българите в съседните балкански страни. Отчита се като груба политическа грешка закриването на културните институции на преселниците от Тракия, Македония и Добруджа. Подчертава се необходимостта от общуване с българите, останали вследствие на исторически сложилите се обстоятелства, извън границите на страната. Поставя се и въпросът за по-широка публичност на живота на различните религиозни общности в България. Необходимостта, без да се засяга приоритета на източното православие, да не се омаловажава дължимото на другите религии. Разбира се, става дума за официално признати вероизповедания, а не за секти, които нахлуват безпрепятствено в България след ноември 1989 г. Необходимо е и преоценено тълкуване на проблемите, свързани с езика и културата. Например, така наречените “малки и изчезващи езици”, които у нас са доста – турски, цигански, гагаузки, каракачански, цинцарски, арменски, иврит и други. Поставя се и въпросът за българското културно наследство.
С този документ от лятото на 1989 г. се поставя открито съждението, че в политиката по Националния въпрос принципността и последователността трябва да бъдат съпроводени с преоценка на някои крайни тези. Днес някои наши политици обвиняват Тодор Живков за политиката му точно по Националния въпрос. Поредната наглост. За 16 години те не намериха време да приемат дори подобен закон, камо ли такъв мащабен и изчерпателен документ. Добре, че поне президента подема подобни инициативи.
Но да се върна към българо-турските отношения и още факти, които днес се крият. Турция усилено се въоражава. Тя има втората по численост армия в НАТО, след американската. И което е особено важно - съгласно военните планове на НАТО, основната й част е дислоцирана на българската граница. На южната ни граница е концентрирана огромна армия. Нещо повече, има точни данни, че в турския Генерален щаб се разработват планове за реализране на кипърски вариант в България. Всички тези факти са добре известни на българското ръководство. Реалностите го поставят в изключително трудно положение. Как би могла България да се противопостави на тази армия при евентуална война, да не говорим и при включването на гръцката (Гърция също е член на НАТО). Предвижда се, че трябва да удържим нашата граница десет дни, като при това по план по въздуха да получим веднага помощ от Съветския съюз. Но у нас са реалисти. Те разбират, че повече от 3 до 5 дни не можем да удържим. Още повече, не е ясно каква ще бъде позицията на Югославия, а също ще влезе ли Румъния още от първия ден във войната или ще се опита да протака. Поради това България грябва да провежда внимателно политиката си спрямо Турция.
Турция периодично повдига въпроса за устието на река Резовска, и по-точно за изменение на талвега й, т.е изменение на държавната граница. Корекциите в метри се отразяват в десетки километри от Черноморския шелф. Поради това България не може да приеме тази позиция. Тодор Живков отстоява това пред Кенан Еврен и защитава българските интереси. Периодично при реката излизат работници, които извършват изкопни работи - и от турска, и от наша страна. Турция изпраща дори войскови части, но всичко се разминава без инциденти.
Въпреки всичко, изключвайки периода през втората половина на 80-те години, отношенията между България и Турция, са добросъседски, даже бих казал приятелски.
Отношениеята ни с Югославия са затормозени, вследствие на изкуствено създадена и провеждана постановка. Главният проблем, зареден с противоречия, естествено е Македонския въпрос. Уви, той така и не получава справедливо решение, отговарящо на историческата истина и на българските национални интереси.
Известно е, че Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов приемат това, което Сталин и Тито се договарят - шовинистичната теза на сръбските националисти за т.нар. “македонска нация”. Що се касае до “обещанията” за възстановяване на българските земи, те така и остават само по страниците по стенографския протокол от 5 юни 1946 г., който с гриф “Строго секретно” съхранява моменти от разговора на Сталин с Георги Димитров, Васил Коларов и Трайчо Костов: “...сърбите са завзели Западните покрайнини повече по стратегически съображения. Ние сме съгласни, че подавляващото болшинство от населението са българи. Но за нас е абсолютно невъзможно, по политически съображения да върнем тези околии на българите още сега... Ние и американцитге не сме участвали в установяването на тази граница и не я признаваме за справедлива, заявихме го в Париж по въпроса за българо-гръцката граница. Вие имате право да искате териториален излаз на Бяло море... Трябва да се даде културна автономия на Пиринска Македония в рамките на България... Автономията ще бъде първата стъпка към обединяването на Македония, за което може сега да не се бърза...Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи”.
Тази постановка на Сталин е приета на Десетия пленум на ЦК на БКП през 1946 г. и е затвърдена през 1947 г. с Бледските споразумения между Георги Димитров и Тито. Признава се Македонска държава с живеещи там главно македонци. Част от нея е и Пиринския край, обособен като културна автонмия, т.е. направена е крачка по разработената концепция за присъединяването на този край към Югославия. Там се създава обучение на “македонски” език. Идват емисари от Скопие и Белград, за да обработват населението. Хора с изконно българско самосъзнание са насилствено принуждавани да се самоопределят като македонци. Около 40 000 са вторично изселени в Югославия. Със сръбски емисари, българска партийна “праволинейност”, административни мерки, заплахи, дори насилия се извършва нещо абсурдно, навярно единствено в историята на човечеството- денационализация. Националният нихилизъм, превърнат в държавна политика, посяга дори на праха на Гоце Делчев, който е пренесен в Скопие.
Всичко това се подкрепя и по времето на Червенков. След като Тодор Живков е издигнат за първи секретар на партията, и особено за председател на Министерския съвет, той се заема да разчисти това наследство. Пред десетки историци, учени от различни области, той поставя задача да изследват малцинствения въпрос. Те дават отговор на въпроса България многонационална държава ли е или не. Накрая стигат до категоричното заключение, че това е политико-идеологическа измишльотина. В частност това се отнася и за т.нар. “македонска нация”. Във Вардарска Македония 68 на сто от населението е българско. Чистокръвни българи, на които изкуствено е втълпявано и въздействано, че са отделна “македонска нация”. Говорът, който произволно се определя като “македонски” език, всъщност е западно наречие на българския, с примеси на сърбизми и други чуждици.
Да се възстанови историческата правота е дълг не само към националните интереси, но и към доблестните воини, оставили костите си във войните за национално обединение на българския народ след Освобождението. За това обаче България няма подкрепа нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов. Дори напротив, при посещение в Белград, той декларира целостта и независимостта на републиките в Югославия. Налага се Тодор Живков отново да действа през главата на Съветския съюз. Решава се да се проведе пленум без знанието на Хрушчов. Това става през 1963 г. На този пленум се подчертава - македонска нация няма. Спекулациите на сръбските националисти, лансирани и с подкрепата на Москва, не отговарят нито на историческата истина, нито на фактическата действителност. Преобладаващата част от “македонското” население е българско, а останалата - албанци, мюсюлмани, сърби. Квалифицираното мнозинство са българите. Проведеният след пленума референдум в Пиринския край доказва правилността на тези изводи. Гласувалите ясно изразяват своето българско самосъзнание. Само два-три процента се самоопределят като македонци.
Но решенията от пленума и резултатите от референдума не получават поддръжка. Нито в Съветския съюз и социалистическите страни, нито в необвързаните, нито в капиталистическите страни. Нещо повече - в Академията на науките на Съветския съюз се създава македонска научна секция, отдел за връзки с Македонската държава, катедра за македонски език. Аналогични структури са създадени и в някои други социалистически страни, например в Чехословакия. Всички стоят на съветската теза, свързана с република Македония -македонска нация, история, култура, език. По Македонския въпрос България е в пълна изолация. Едва по време на срещата във Воден Тодор Живков успява да убеди Леонид Брежнев в правотата на българската теза. Той проявява разбиране и се съгласява да запознае съветското ръководство с нашето становище. България категорично не може да приеме създаването на македонско самосъзнание на противобългарска основа. При тогавашната международна обстановка обаче ние можем да отстояваме своята теза само в частта й за Пиринския край. Не след дълго, въпреки натиска на Скопие, нашата кауза е приета от съветското ръководство. Предстои да се получи одобрението на другите социалистически страни. Нашата исторически правдива позиция получава и международно признание.
Въпреки трудностите, Тодор Живков прави ако не друго, то поне това историческата истина по Македонския въпрос да излезе на бял свят. Всичко постигнато от него с толкова усилия обаче е заличено от политиците ни след ноември 1989 г., които за пореден път имат наглостта да го обвиняват за политиката му и да му приписват стореното от БКП през 40-те години. А какво направиха най-върлите противници на социализма по Македонския въпрос? През 1992 г. правителството на Филип Димитров признава, при това първо в света, независимостта на Република Македония, с което де факто признава тезата за т.нар. “македонска нация”. През 1999 г. правителството на Иван Костов признава, че официалния език в Македония е македонски. Но тези двама “демократи” едва ли някога ще признаят грешките си, така както Тодор Живков признава грешките на БКП.
Въпреки многото различия и разминавания, България съумява да поддържа добросъседски отношения и с Югославия. Като при това запазва своята категорична позиция по Македонския въпрос.
Отношенията ни с Румъния са особени. Принадлежим към един военен блок - Варшавския договор, към една икономическа организация - СИВ и към една политическа система, но добросъседството между нас трудно се балансира. С идването на Чаушеску и промените в румънското ръководство отношенията между двете страни се усложняват още повече.
От какво се акумулира напрежението? България засилва своята икономическа активност. Главният поток от стоки между нея и Съветския съюз минава през Румъния. През нейна територия България получава газ, нефт и т.н. от СССР. България е принудена да държи сметка за евентуалните допълнителни усложнения, които биха могли да последват от румънска страна при обостряне на нашите взаимоотношетия. Чаушеску мъчително приема водещото положение на България на Балканите.
Контактите между нашите две страни са във всяко отношение трудни и противоречиви. Непреодолима пречка е грубата националистическа политика, която Чаушеску провежда спрямо България. Този курс се прокарва още по времето на Георги Георгио Деж. А Чаушеску иска да унищожи всичко, което напомня за България. В Румъния се провежда политика, която покровителства и подтиква унищожаването на историческото наследство, на паметниците, останали там от националноосвободителната борба на българския народ против турското иго.
Решителни разговори с Чаушеску се провеждат, когато начело на Комитета по култура е Людмила Живкова. При едно официално посещение на Тодор Живков, тя нарочно е включена в нашата делегация, за да може един от главните въпроси, които се поставят, да бъде именно за българското присъствие в румънските земи. При това, ние отдавна сме възстановили и поддържаме всички паметници, свързани с участието на Румъния в освобождението но България. Всичко е не само запазено, но и реставрирано от наша страна.България с години поставя въпроса за адекватно отношение и от румънска страна. Людмила Живкова разговаря предварително с министърката на културата на Румъния. Двете стигат до една позиция, взаимно приемлива и за двете страни, която излагат на заседанието на двете делегации. Тогава обаче Чаушеску се нахвърля върху тяхната министърка с най-обидни и арогантни думи. Думи, които меко казано са недопустими за един държавник. Атмосферата се нажежава, защото макар че Чаушеску излива всичко върху министърката на културата на Румъния, то е насочено главно срещу България. Налага се разговрите да се отложат за няколко часа, докато той се овладее. Но решение по повдигнатите от нас въпроси така и не получаваме. Чаушеску, с цената на всичко провежда политика с цел да изкорени и от паметта на румънския народ, и от националното съзнание на стотиците хиляди българи в румънските земи всичко, което напомня за България. Ние, до известна степен успяваме да противодействаме, като засилваме радио-телевизионните връзки, с които обхващаме цялата равнинна част на Румъния.
Чаушеску не огласява публично своето отношение към првинадлежащата на България Южна Добруджа. Но при Академията на науките в Румъния има специален институт, ръководен от брата на Чаушеску,откъдето се разпространяват на Запад и в социалистическите страни “научни доказателства”, че Южна Добруджа е румънска територия.
Има и други усложнения. Но основният проблем между двете страни през последните години е замърсяването на Русе от Гюргево. При едно посещение на Чаушеску в България, Тодор Живков поставя пред него и цялата придружаваща го делегация много остро въпроса и декларира от името на нашето партийно и държавно ръководство, че “нашите отношения по-нататък с Румъния ще зависят само от решаването на този въпрос”. Чаушеску изпада в нервна криза и не казва нищо състоятелно. Обаче със завръщането си в Румъния, той демонтира завода. Но след време се оказва, че обгазяването продължава и от втора площадка. Тогава наши специалисти, ръководени от Петко Данчев (председател на Химическата асоциация), успяват с хитрост да проникнат там и да установят по безспорен начин източника на замърсяването и наличието на нов замърсител. В ръководството на държавата и партията се обсъжда крайния вариант, който България може да предприеме, ако не успее да застави румънската страна да спре отравянето на Русе. Ясно е, че международните организации ще протакат вземането на отношение по този въпрос. Ние имаме две възможности - първо, преместването на основната част на града и второ открит военен конфликт с Румъния. Този проблем така и не намира решение до ноември 1989 г. (а и след това), не защото българското ръководство бездейства, а защото прибързаните стъпки биха могли да имат фатални последици.
Въпреки всичко, България успява, доколкото обстановката позволява, да балансира своите отношения с Румъния, като при това страната ни, доколкото може, защитава своите национални интереси.
Въпреки трудностите, фактите говорят сами за себе си. В години на открито противопоставяне, когато светът е разделен на два лагера, Бьлгария съумява да постигне и поддържа в продължение на три десетилетия добросъседски отношния с всички балкански страни. Страната ни се налага като главен фактор на балканското сътрудничество в най-трудните години на разделение на света. Балансираната политика, която България провежда, въпреки всички рискове, които поема с отстояването на националните си интереси, не позволява да бъде застрашавана нейната национална сигурност.

16-та съветска република
Днес често от различни хора се чуват всякакви подмятания за това как Тодор Живков е искал едва ли не да “продаде” България, като я присъедини към СССР. Мога да кажа само едно – едва ли някога по-смешни твърдения са тиражирани като официална информация, и то в “демократично” общество. Искам да заявя ясно и категорично – никога по време на управлението на Тодор Живков не е съществувала подобна заплаха. Едно е традиционното българо-руско приятелство, а съвсем друго – националната идентичност и суверенитет на България. Именно Тодор Живков снема помпозния лозунг, издигнат от Георги Димитров, че “дружбата със СССР е нужна като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.
И все пак на какви “доказателства” се опира тази поредна лъжа? Първо – писмо на Тодор Живков до Никита Хрушчов от 1963 г. Главното в това писмо е, че се иска признаване на референдума в Пирнския край. И е факт, че лавирането и хитрите ходове на Тодор Живков спомагат за постигането на тази цел. Второто нещо, на което се крепи тази лъжа е пленум на ЦК на БКП от 1973 г. за сближаване на България със СССР (но не и за присъединяване). Всъщност на този пленум се вземат решения за патриотично възпитание на младежта. Отпечатват се много исторически книги. Създават се филми за владетели от Първото и Второто българско царство, други исторически филми и театрални постановки. И в Съветския съюз, и тук Тодор Живков е обвинен в шовинизъм и измяна на интернационализма. Отново ще повторя – всичко около 16-тата република не е нищо друго освен част от хитрите ходове, прилагани от Тодор Живков спрямо Съветския съюз с единствената цел България да получава.

Църквата
По времето на Тодор Живков Българската православна църква е не само конституционно отделена от държавата. Нито законодателна, нито изпълнителна, нито съдебна,а още по-малко партийна власт могат да припарят в пределите на църковната независимост. Немислимо е каквото и да било вмешателство в работите на Църквата или незачитане на авторитета й.
Днес се спекулира твърде много с църковните празници. Наистина след 9 септември 1944 г. до 1956 г. те са отхвърлени, отречени. Заклеймени са традиционни празници – Рождество Христово, Великден, Цветница, Трифон Зарезан и други. Недомислено се руши дълголетен стереотип – честването на именните дни. Но традиции лесно и безболезнено не се заличават. В самия акт на заличаването им има нещо недостойно и печално. Насилието върху обичаите нанася рани и оставя бездушие. Това е насилие върху родовата памет на народа.
Не могат да се заличават обичаи, векували по земите ни. Не само заради традициите, но и заради българщината. Веднага след идването си на власт, Тодор Живков започва да отстоява тази теза. Разковничето, с което той подкрепя свойте доводи са трудовете на акад. Михаил Арнаудов. След 1956 г. са освободени осъдените от Народния съд, сред които е и той. Тодор Живков му дава вечеря, на която за почуда на всички присъстващи го обавява за сътруднк на ЦК. Той веднага пояснява в какво се изразява неговото “сътрудничество” - как писаното от него му е помогнало да отстоява убедително необходимостта от възвръщане на някои обредни ритуали и празници.
По времето на Тодор Живков няма забранени и “несвободни” празници. Да, наистина тези празници не са официални, но в никакъв случай не са забранени. Честването на тези празници е въпрос на личен, зрял и съзнателен избор и на вътрешна потребност.
В Живкова България идват чужденци от цял свят, за да присъстват и заснемат тайнството на религиозната служба. По Великден тълпи от хора се струпват пред църквите за празничната литургия. И ако на най-светлия християнски празник конна милиция обгражда храм-паметника “Александър Невски”, то е точно, за да се предодвратят безредиците.
След 10 ноември 1989 г. българи извършват покушение срещу Българската православна църква. Дори в първите години след 9 септември, когато по отношение на Църквата се извършват безобразия, когато са правени опити за насилствено налагане на атеизъм, дори тогава никой не си позволява днешните скандални вмешателства в самата Църква. Визирам създаването на т.нар. Алтернативен синод на политическа основа и оспорването на властта на редовно избрания български патриарх. Печалните последици от изкуствено създадения разкол в Българската православна църква са нахлуването на полиция в храмовете и смъкването на одежди от свещениците.Мога да кажа само едно - тежко и горко на държава, в която църковните дела се решават от светската власт.
Държа да подчертая - тук не става въпрос за вярващи и атеисти, а за уважение към Църквата както като институция, така и поради факта, че е съхранила българското през вековете.
Тук искам да се върна към турската пропагандаторска кампания за живеещи два милиона турци в България. По време на нея световните информационни агенции са засипвани с твърдения, че у нас са убивани десетки ходжи и са разрушавани джамии. Тогава се организира пресконференция с международно участие. Оказва се, естествено, че “убитите” ходжи са възкръснали, а също, че са реставрирани джамии и дори са построени нови. Субсидиите за издръжка на църкви, джамии и синагоги ежегодно се увеличават. Днес някои си позволяват да повдигат съдебни спорове и относно легитимността на главния мюфтия на мюсюлманите в България. Поредното вмешателство на светската власт в духовните дела, поредното безобразие или просто поредната проява на безсилие на сегашната власт.

ТРЕТАТА ЛЪЖА:
ИЗОСТАНАЛОСТ И РАЗРУХА В ЖИВКОВА БЪЛГАРИЯ

Щрихи от “катастрофата” в Живкова България
Към 1956г. България има население 7,6 млн. души, а към 1989 г. - около 9 милиона. За втората половина на ХХ век демографски прираст в такива мащаби е завоевание за всяко управление. То би било невъзможно без разгърната социална политика.
Три десетилетия България не изпитва какво е безработица. Нещо повече. Имаме остра нужда от работна ръка. У нас работят веитнамци, кубинци, югославяни и други. Правото на труд е конституционно гарнантирано и реално юридически защитено. Много трудно може да бъде уволнен български гражданин. Всеки може да работи по съвместителство на повече от едно място. Пенсионната възраст е 55 години за жените и 60 - за мъжете. Дава се възможност на всеки след навършването на тези години, който може и иска да работи, да получава едновременно пенсия и заплата.
Грижата за подрастващите започва от бременността на майката, минава през помощите и надбавките, безплатните лекарства и лекарствени средства, изкуствено занижените цени на детските играчки и ученическите пособия, символичното заплащане на детските ясли и градини, през които преминават 80 на сто от децата. Безплатно е образованието, в това число и висшето.
За да се развива страната в съзвучие с научнотехническия прогрес, се отделя специално внимание върху създаването на научен потенциал. Докато през 1956 г. учените са към 1 800, а в последните години на социализма те достигат 30 000 (като при това тук не се включват всички, работещи в сферата на научното обслужване). Държавна политика е не само поощряване, но и финансово обезпечаване на научнотехническото и творческото развитие на младежите.
По времето на Тодор Живков се прави много и в областта на здравеопазването. Модерна, главно западна съвременна апаратура, медицински инструментариум и лакмусови тестове, всестранен внос на непроизвежданите в България лекарствени средства - и всичко това съпътстващо безплатната медицинска помощ. Въпреки неравностойното, бих казал мизерно заплащане, в сравнение с развитите капиталистически страни, преобладаващата част от съсловието изгражда и утвърждава здравеопазване, неотсъпващо на водещото в света. За западното медицинско-техническо оборудване са израходвани стотици хиляди долари и левове. Но те, особено човешкия фактор, са стойностна инвестиция за бъдещето. Едно от големите завоевания на управлението на Тодор Живков е безплатната медицинска помощ - квалифицирани консултации, изследвания, оперативно и друго лечение, рехабилитации, на които може да разчита всеки български гражданин, също и безплатното медикамнтозно лечение в болнично или възстановително заведение, изкуствено занижените цени на лекарствените средства и санитарните пособия.
По времето на Тодор Живков се разгръща и строителство на курорти. Освен това всеки български гражданин има възможност да почива на летен и зимен курорт срещу минимално заплащане. Почивни домове, бази, лагери, къмпинги, хижи и хотели са част от стремежа да се осигури общодостъпен и пълноценен отдих.
По времето на Тодор Живков се прави много и за решаването на жилищния проблем. Построени са 2,5 милиона жилища, освен вилите. Едва ли има друга страна в света, в която 95 процента от жилищата да са лична собственост. В развитите западни страни този процент е едва 15-20. Нито една европейска държава не е била принудена да разгърне такава мащабна програма, тъй като имат многократно по-голям жилищен фонд. Три поколения българи работят за реализирането й. Всеки има право да строи, за да се преодолее крайно недостатъчния жилищен фонд. Само в София се строят 15 000 жилища годишно.
Социалната програма включва и непрекъснато подобрение на бита. Модерно обзавеждане, коли - това също е реалност, която трудно може да бъде отречена. Макар, че за колите може да се чака с години и те са производство само на социалистическите страни.
Грижата за обществото включва и адекватно откликване на нарастващите духовни потребности. Музеи и изложби са безплатни. Символични, особено в сравнение със западните, са цените на билетите за театрални постановки, опери, концерти, кина, също на вестниците, списанията, грамофонните плочи. И всичко това не е направено случайно. Държавата осигурява на всеки многостранно духовно развитие.
По Живково време България не познава инфлация. Тя се движи от 0,5 до 1 процент, едва в последните години – 1988-89 нараства до 2-3 процента. Фактически до 1989 г. инфлация няма. След тежкия период на възстановяване през 40-те и 50-те години, България не познава икономическа криза. Не се е налагало да се изготвя методика за отчитането или преодоляването й. Понякога е имало трудности, но никога не е имало икономическа или каквато и да било друга криза.
Българският народ трябва да си даде сметка какво е постигнал. При ограниченията на една наложена отвън система и в годинте на двуполюсно противопоставяне в света.

Напредъкът
През 1956 г. България е една от най-изостаналаите европейски държави. Стопанството й има аграрен характер. България има нисък външнотърговски оборот, а делът на промишлените стоки в износа й е само 16 процента. Към края на 80-те години външнотърговския оборот на България нараства 42 пъти в сравнение с 1956 г., а износа включва 70 процента електроника и машиностроителна продукция и 30 процента селскостопански произведения, лека промишленост и суровини. Тук искам да отбележа, че индустриализацията в България далеч не е толкова форсирана, колкото някои се опитват да я представят днес. Чак през 1965 г. делът на промишлеността надхвърля делът на селското стопанство. И също така тази индустриализация далеч не е за сметка на земеделието. Развитието на селското стопанство осигурява напълно задоволяването на потребностите на народа, и то при гарантиран износ.
Но България не би могла да развива успешно промишленст, без да има осигурени суровини. Страната ни е бедна на природни ресурси. Следователно единственият ни изход при тогавашната обстановка е Съветския съюз. След дълги разговори Тодор Живков успява да убеди Хрушчов и оттогава това, което не ни достига, е гарантирано. България получава от Съветския съюз всякакви суровини, което й позволява да развие своята промишленост.
България обаче няма как да реализира висок национален доход, без да има външни пазари за продукцията си. При разделението на света на два лагера пазари могат да ни осигурят само Съветския съюз и другите социалистически страни. За сравнително кратък период България печели силни позиции на тези пазари.
Постепенно България получава възможности да разгърне производството си. В СИВ се води борба за специализация. На България е дадено производство на електрокари и мотокари. Но след време става ясно, че в СССР се готвят да строят голям завод. Въпреки това след много усилия и твърдост, България ус

kamelchety
06-13-2009, 16:26
http://download.pomagalo.com/258683/politicheskiyat+rejim+na+todor+jivkov+1956+1989/