PDA

View Full Version : ПОМАГАЛО!!!!!



Страници : 1 2 3 4 5 [6] 7 8 9 10

sexa_na_kompleksa
12-01-2009, 18:48
Ще може ли тези теми:

http://download.pomagalo.com/343291/novonaglasena+gusla/

http://download.pomagalo.com/67761/ivan+vazov+linee+nashto+pokolene+novoto+grobishte+ nad+slivnica+dushata+na+poeta+mejdu+razocharovanie to+i+nacionalnata+pochit/?search=17673496&po=34

http://download.pomagalo.com/15804/odata+bylgarskiyat+ezik+zashtita+na+rodnoto+slovo/?search=17673704&po=1

http://download.pomagalo.com/93797/bylgarskiyat+ezik+obrazyt+na+slovoto/?search=17673704&po=6

http://download.pomagalo.com/54734/goreshtata+zashtita+na+rodnoto+slovo+v+stihotvoren ieto+bylgarskiyat+ezik+ot+ivvazov/?search=17673704&po=7

http://download.pomagalo.com/151355/odata+bylgarskiyat+ezik+zashtita+i+vyzhvala+na+rod noto+slovo/?search=17673704&po=9

http://download.pomagalo.com/184668/otechestvo+lyubezno/?search=17673840&po=2

http://download.pomagalo.com/392638/analiz+na+stihotvorenieto+otechestvo+lyubezno+kak+ hubavo+si+ti/?search=17673840&po=6

http://download.pomagalo.com/285218/priroda+i+civilizaciya+vyv+vazovoto+stihotvorenie+ otechestvo+lyubezno/?search=17673840&po=10

http://download.pomagalo.com/163415/linee+nashto+pokolenie+i+novoto+grobishte+nad+sliv nica/?search=17674025&po=2

http://download.pomagalo.com/67761/ivan+vazov+linee+nashto+pokolene+novoto+grobishte+ nad+slivnica+dushata+na+poeta+mejdu+razocharovanie to+i+nacionalnata+pochit/?search=17674025&po=3

http://download.pomagalo.com/83239/linee+nashto+pokolenie/?search=17674123&po=4

imymoon
12-01-2009, 19:08
http://download.pomagalo.com/8872/tragichnoto+i+komichnoto+v+obraza+na+don+kihot/
tnx predvaritelno :)

DarinCetYy
12-02-2009, 13:42
http://download.pomagalo.com/49172/nemili+nedragi+ivan+vazov/

detelina101
12-02-2009, 14:21
Немили-недраги

В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазва41 т копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България







Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на
Странджата
Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на Странджата (Съчинение разсъждение върху III-та глава на повестта “Немили-надраги”) Повестта “Немили-недраги” изобразява съдбата на българските хъшове в Румъния-тяхното мъченичество и страдание, техния героизъм, съкровени мечти и идеали. Голи, гладни, бездомни, народните страдалци често дирят подслон в кръчмата на Странджата. Там те намират роден дом, добра дума, утеха, там живеят в скъпия за тях свят на спомените и мечтите. Странджата е не само благодетел, а обединител и вдъхновител на мъчениците поборници. Неговата патетична реч в трета глава на повестта създава духовен портрет на хъша-на неговото славно минало, страдално настояще, на мечтите му за величава смърт в името на отечествената свобода. В момент на изпитание, когато страстите в наболелите души на героите се разгорещят и се разгорят остри спорове, мъдрите слова на Странджата ги успокояват и им дават духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна, защото им припомнят идеалите и стремежите, на които са посветили живота си-“освобождението на България; ни повече, ни по-малко”. Странджата е вдъхновител на хъшовете. В трета глава на повестта “Немили-недраги” той се явява обединяваща фигура сред другарите си, която излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години. Във възникналия спор Странджата се намесва умело със своята реч, като създава ред у озлобелите си събратя и като им дава духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна. Знаменосеца защитава Димитрото, защото за него той е юнак, защото се сражава за отечеството: “Народен, като вас! Аз го видях в битката... юнак е, нямате право...”. В речта на героя чрез риторичните въпроси, обръщения, възклицателни изречения е внушено силното вълнение на възрастния хъш. Речта му разкрива славното и непризнато минало на хъшовете, тежкото им настояще, стремежите и идеалите им да живеят в свободна България, като свободни хора. В първата й част Странджата кара своите другари да си спомнят за славните си битки и така събужда надежда за свобода в душите им, защото за хъшовете тя е най-значимият човешки идеал, заради когото са принудени да понасят студенината на “чуждите”. В завладяващата си реч Странджата не отрича мизерното настояще на българите в Браила, изпълнено с болка от бездействието, а напротив-внушава им, че трябва да се гордеят, че преживяват всички тези унижения в името на своя светъл идеал. Старият хъш признава, че животът им в Румъния е мизерен и го сравнява с този на хората в Бълтария, където българите са “хилядо пъти по-зле” и където народът “пищи кански в робство и няма какво да стори”. Това сравнение вдъхва надежда и дава духовна сила на хъшовете да се борят за свободата на родината и да избавят българския народ от робската му участ. Ако в отечеството народът е поруган и обезверен, то хъшовете имат най-ценното-свободен дух и желание за борба. Окрилят ги мечтите за свободата на родината, подкрепят ги в саможертвените им дела, защото “Народ без жертви не е народ”. Саможертвата е нравствена ценност, проявеният героизъм- път към свободата-висш идеал за хъшовете. В речта си Знаменосеца внушава на другарите си, въпреки че се ск! итат гладни, болнави и измъчени, все пак са свободни, и че докато имат “ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си” трябва да следват идеала си-отечествената свобода. Така хъшовете забравят озлоблението си, несгодите и униженията. За да внуши още повече величието на тяхната саможертва и за да им напомни идеала, Странджата представя оптимистичен финал на завладяващата си реч. Най-съкровената мечта на патриотите е да умрат в името на родината. Знаменосеца им вдэхва надежда, че тя ще се сбъдне:”И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици”. Романтична вяра и пророческо предчувствие излъчват пламенните думи на Странджата:”Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!”. С тези думи той отново възпламенява в сърцата на младите българи огъня на жаждата за решителната битка. С речта си старият хъш събужда у озлобените души на другарите си надеждата и патриотизма. Тази ентусиазирана и завладяваща реч буди възхищението на хъшовете пред Странджата. Тя облагородява и възвисява емигрантските души. Благорадение на нея патриотите забравят злобата и отново си спомнят идеала-свободата на България ”ни повече, ни по-малко”. Песента “Тръба звучи, Балкан стене” внушава, че героите са възвърнали загубаното си самочувствие и е израз на желанието им за изява в освободителните борби. Чрез развитието на действието в трета глава и най-вече чрез речта на Странджата, която е своебразен идейно-емоционален център на творбата, Вазов дава възможност на читателя да надникне в най-съкровените кътчета на хъшовската душа, разкрива му богатството от благородни копнежи, скрити там. Словото на най-достойния сред тях-Странджата, поддържа пламъка на чистия патриотизъм в душите на изстрадалите мъченици.

Защо Македонски е незабравим образ ?
В повестта “Немили -недраги” Иван Вазов изобразява героичното време и героични характери. Неговите хъшове са едни от най-светлите образи в художествения свят. Те са насители на простото величие на обикновените хора от народа . И сред тях Македонски, който спечелва нашите симпатии с дълбокия патриотизъм и саможертва в името на интересите на народа и родината, със смелостта и ловкостта, с бързия съобразителен ум и умения да се справя бързо в усложнени ситуации.Македонски остава незабравим образ в повестта, когато Вазов го разкрива сред другарите му. Неговото присъствие винаги е свързано с шумни спорове и диалози, с много действителност и приземяване. Героят силно ни спечелва с борческото си минало : “. . . бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония . . . . смелият революционер ни завладява с външността си. с израза на очите му - “лукави дръзки “ писателят внушава гъвкавия му съобразителен ум, а с едрия ръст - голямата физическа сила. сред своите другари Македонски има до! стойно извоювано място. той дели с братята си по съдба лишенията и несгодите. грабва съзнанието ни с дълбокото чувство на другарска взаимопомощ: “щото е мое, то е и твое “. Особено силно Македонски спечелва нашите симпатии и любов с героичния си подвиг при преминаване на Дунава . Ползващ се с доверието на своите другари и на опитен революционер, на събранието у Владиков, всички хъшове му възлагат съдбовната и отговорна мисия да занесе писмото на Васил Левски. В широк повествователен план Вазов успява да разкрие подвига на героя си и да внуши неговото величие и обаяние. Героят не се страхува да отдаде живота си в борба, защото изцяло го е посветил на народното дело. За да внуши по-ярко чувствата на достоверност за събитията и да ни направи съпричастни на повестта на Македонски, Вазов посочва точно датата и часа на случая “20 февруари, 9 или 10 часа”. Героят действа в конкретна обстановка.Майстор на словото, Вазов е осъществил едно подробно описание на студената нощ, за да по! дсили възприемането на героя и да утвърди обаятелния му подвиг! . С няко лко детайла, творецът разкрива предпазливостта на революционера, обрекъл се на конспиративно дело: “Той сега се беше предрешил на същ селянин с гугла и влашки кожух”, с револвер в ръка. Македонски не загубва нито за миг самообладание и е готов да изпълни достойно поставената задача, с което още по-силно и по-дълбоко ни пленява неговото психологическо състояние. Вазов постепенно усложнява обстановката. Първото препятствие, което трябва да преодолее “черната ивица”, “не замръзнала вода”, простираща се “надлъж по течението на Дунава”, Македонски решава благодарение на своята съобразителност. Умело инсценирания диалог с влаха е средство, чрез което писателят утвърждава обаятелната сила на революционера. Той предизвиква възхищение с решителността си, през трупове да премине, но да изпълни поставената задача. Отношението на Македонски към влаха е естествено, човешко, доброжелателно. Борецът не е злосторник, но няма право заради една дъска да провали делото. Преминаването на “инсце! нирания мост” е силно напрегнат момент, чрез който Вазов предизвиква в сърцата ни още по-голямо преклонение и благоговение.Много ярко Македонски се запечатва в съзнанието ни с поведението си на българския бряг. Вазовият революционер излага живото си на още по-голям риск. Ние живо се вълнуваме от неговата съдба, неволно изтръпваме при вида на турския караул, избегнатата среща със солдатина е равностойна на разминаване “лице в лице със смъртта”. След двучасово престояване в долчето, той успява “пълзешком” с прибежки да достигне невредим къщата на баба Тонка. Вазов ярко и подробно разкрива поведението на героя си, за да внуши изключителния му патриотизъм и обаятелна сила. Посрещането у баба Тонка е на-добрата награда за бореца. Македонски е горд от изпълнената задача и за това е кратък. Репликата: “Никой убеждава, че в момента няма никаква опасност за живота на Македонски и революционното му дело. В нея звучи задоволството на хъша от достойно изпълненото дело. При преминаванет! о на Дунава Македонски най-силно се утвърждава като патриот и ! борец. Т ой ни вълнува неотразимо със силата, родолюбието и героизма си. Вазов недвусмислено убеждава, че Македонски е един революционер, хъш, патриот доживял до победата. Завинаги оставаме покорени от силата на обаянието му. Героят на Вазов се превръща в пример за героизъм и саможертва.Постъпката на Македонски се равнява на подвиг. Подвиг - в името на една заветна цел - свободата.


Смъртта на Странджата - една свята смърт
Повестта “ Немили-недраги” на Иван Вазов, създадена в края на XIX век, увековечава паметта на героите, отдали живота си в борбата за освобеждението на родената от турско робство. В V-та глава писателят рисува покъртителна картина- как умира един стар хъш, изоставен от почти всичките си другари, за които е бил водач и икона. Гибелта на стария знаменосец е една свята смърт, въпреки че той не загива в битка за свободата на България, а умира в мизерия, далеч от отечеството. Последните му мисли са мисли за родината, на която той е посветил всичко. В последните минути на своя живот хъшът запазва най-светлите си мечти и стремежи, и завещава на другарите си знаците на свободата- мемоар и къс от знаме. Смъртта на Странджата е достоен завършек на един достойно изживян живот и последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.

. Македонски по пътя на патриотичната си мисия
Македонски по пътя на патриотичната си мисия (съчинение-разсъждение) Вазовата повест “Немили-недраги” пресъздава атмосферата на най-българското време. Време, в което достойни и родолюбиви българи посвещават живота си на патриотичния дълг в името на свободна България. С преклонение патриархът на нашата литература разкрива възвишения образ на хъша- старадалец и мъченик в чуждата страна, но истински родолюбец,когато с носталгия си спомня родината, и самоотвержен революционер в моменти на изпитание. Такъв е и Македонски, най-колоритния и пълнокръвен образ в повестта, който завладява с магнетичното си присъствие и героични постъпки. “Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта”- с тези думи героят най-точно характеризира себе си. Пред трудното ежедневие той е по човешки слаб. Често постъпките му са осъдителни- краде, лъже, лесно се разпалва, не уважава чуждото мнение. Но в десета глава на повестта Македонски показва безрезервната си отдаденост на всяка революционна задача. Слаб пред лишенията, хъшът се възвисява до героичен подвиг, за да доведе до успешен край мисията си- да премине Дунава през ледовитата февруарска нощ и да предаде революционно писмо на Левски в Русчук. В този драматичен момент на върховно изпитание героят забравя страха, себе си, готов е на саможертва, за да опази достойнството си на изпитан в борбата революционер. Преодолява много препятсвия като проявява смелост и решителност, съобразителност и издръжливост, духовна сила и себеотрицание. За да премине през Дунава и за да изпълни мисията си, Македонски тръгва в една студена февруарска нощ. Замръзналата река, с “вкаменени и безчувствени гърди”, крие непреодолима заплаха и създава усещане за самота, страх и отчужденост. Зловещите ледени вихри на безмилостния вятър, които приличат на “погребално пение на един мъртвец”, създават усещане за близка опастност. В нощта “дрезгавия мрак”създава чувство на тъга и потистнатост. Зловещата пейзажна картина създава тягостно предчувствие. В такава мразовита нощ може да издържи само човек, решителен, съобразителен, издръжлив и с духовна сила, който знае каква задача трябва да изпълни. Преди да започне мисията си Македонски стои неподвижен на влашкия бряг с очи, вперени в отсрещните караули. Хъшът не помръдва нито за миг и стои като “замръзнал на поста си солдатин”. Този портрет внушава смелостта, решителността и находчивостта на героя. Македонски поема към отсрещния бряг без колебание и страх, защото е решен да изпълни една смъртно опасна и рискована мисия, която ще приближи часа на мечтаните битки и свободата на България. Решителността и смелостта на хъша му помагат и да е непоколебим, да преодолее неочакваното препятствие, което се появява пред него: “една черна ивица... един вид тясна река”, която не е замръзнала. Когато героят се изправя пред незамръзналата водна бездна, пред него не стои въпросът, дали да се откаже, а как да продължи напред. Без да губи време и самообладание, героят бързо взима решение и се връща назад. В този момент е важно само едно- на всяка цена да изпълни задачата. Нищо не може да го спре: “Някакво вдъхновение, види се, му дойде”. Той решава да откърти една дъска от пуста на пръв поглед дъсчена колиба. Глаголите, които използва Вазов, подчертават неговата непоколебимост- “пусна тоягата”, “посегна към стряхата, хвана една дъска, ... дръпна я, разклати я, дигна я нагоре”. В този момент Македонски е готов да се справи със всяка трудност. Появата на румънеца е второто неочаквано препятствие, но хъшът не се спира пред нищо. Завидна е бързината, с която той взима решен! ие за действие. В конфликта с влаха героят опитва всичко- и заплаха, и молба, и отстъпчивост, и груба физическа сила. Македонски дори предлага да си плати дъската, но не и да си тръгне без нея. Той, който никога не плаща доброволно, сега изкушава влаха с висока цена. Очевидно отговорната задача го е променила. Доказателство за това е и, че хъшът приема спокойно обидите “разбойнико!”, “харсъз”. Той дори говори “ниско” и нарича румънеца “побратиме”. Благодарение на съобразителността и смелостта си Македонски надделява над неотстъпчивия влах. Със засилената употреба на глаголи авторът внушава драматизма на ситуацията: “стана прав, хвана дъската... опря си крака... измъкна я... ,издигна я...” и я стовари по главата му с една страшна сила. В този момент хъшът убива румънеца, без да мисли за последствията. Ненужно е това престъпление, но обстоятелствата го налагат, защото революционното дело е в опасност, а то е най-важно в този момент. Мисълта за него дотолкова е завладяла съзнанието на Македонски, че той без да има време за размисъл се устремява напред към черната ивица незамръзнала вода. След като хъшът се изправя отново “пред зеющата яма” внимателно хвърля дъската на двата бряга на водната бездна и знаейки, че една нищо и “никаква случайност, едно малко кривнуване” може да го провали, той не се отказва. Преди да стъпи на дъската, Македонски за пръв път от години се прекръства, прави го с желанието да бъде подкрепен в мисията си. Хъшът, човек със силна воля и твърд дух, за пръв път от години търси упование в Бога, но не за живота си се страхува героят, а за това, че ако загине той, загива и патриотичното дело. В този момент човешката воля не е достатъчна. Трудностите, които Македонски преодолява благодаре- ние на силния си дух, не свършват с преминаването на реката. На другия бряг го очаква заплаха от турските часови и от замръзване. Тези опастности хъшът преодолява благодарение на смелостта, съобразителността и хладнокръвието си. Героят запазва самообладание и изчаква с “ напънат слух, с опулен взор и без дихание” да се отдалечи турския караул. Природното описание допълва представата за страшното изпитание, на което е подложен героя. Чрез градацията на епитети- “намръщено небе”, “грозно, мълчаливо, застрашително”, Вазов подчертава самотата на Македонски в неговото благородно начинание. Събрал силите си, преодолял болката, хъшът отново се устремява към крайната цел. По пътя към дома на Баба Тонка Македонски прилича “ на един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете”. Чрез това сравнение писателят внушава решимостта и силата на героя да извърви докрай пътя, да изпълни делото си. В края на патриотичната си мисия Македонски пристига в дома на Баба Тонка и на въпроса й:”Кой си ти?”, той отговаря с гордост и достойнство:”Твой син”. В отговора му са събрани и удовлетворението от изпълнената мисия, и гордостта от преодолените препятствия, и естественият страх, и радостта, че именно той е съумял да извърши всичко това, и чувствата на синовна привързаност към отечеството. В лицето на Баба Тонка хъшът вижда родината майка и с гордост показва своята саможертвена любов. В нощта, когато преминава замръзналата река, Македон- ски се разкрива като смел патриот. Определената цел го подтиква да даде най-доброто от себе си. Рискувайки живота си, той доказва, че скиталчеството в Румъния не е превърнало хъшовете в бездейни страхливци, че не са забравили своя идеал- свободата на отечеството.

Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят
Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят (съчинение разсъждение върху I и II глава на повестта “Немили-недраги) Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра- фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея. В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България. През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно. Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите. Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост. Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината. Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни. За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците. Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея. Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата. Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа. Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност. Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя. Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството. Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се з! авърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп. Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея. През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България. Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност

Повестта “Немили-недраги” и драмата “Хъшове” от Иван Вазов
Повестта на Вазов “Немили-недраги” е била четена и все още се чете с оглед на “верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” /П. Пешев, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн.Х, 1884 г./. Миналото обаче не е обект на безпроблемно съхраняване, то подлежи преди всичко на интерпретиране, така че целта на текста е да наложи една интерпретация, която да изрича “истината” за него.
Ето защо “вход” към света на миналото са различните му речеви практики. Заглавието на повестта цитира представителното за революционния “речник” на времето Ботево стихотворение “На прощаване”, т.е. насочва към един текст, който спори върху интерпретацията. Повестта на Вазов се включва в спора по името и неговия смисъл. Драмата “Хъшове” изнася името в заглавието си, за да уточни смисъла му в разноречието.
Повестта въвежда революционно-пропагандния “език” на миналото от дистанцията на настоящето. В срещата на настоящето с миналото значенията на думите и техните употре*и трябва да бъдат разяснявани. Повествованието трикратно огражда в кавички думата “народен”, за да отбележи принадлежността й към “речника”. Повествователят се държи като преводач-посредник между минало и настояще. От друга страна обаче можем да разпознаем иронията му по отношение на употре*ата на думата. Думата “народен” е модна. Измерение на патриотизма са “гръмливите или безсмислени” надписи по браилските кръчми, изображенията, квалифицирани като “много обикновена и първобитна живопис”, гръмките прякори. “На мода по онова време” се оказва определен тип поведение и говорене.
Думата “хъш” също принадлежи на модния революционен “език” и се нуждае от разяснения. Проблем на разбирането възниква не само в диахронията минало-настояще, разночетения са налице вътре в рамките на самото минало. Героите на Вазов са “немили-недраги” преди всичко в неразбирането на своите и чуждите.
Битието на хъшовете и името “хъш” трябва непрестанно да бъде “превеждано” и да се “самопревежда”. Героите, които си дават това име, също се нуждаят от разяснения на значението му, от припомняне/произвеждане на смисъла му. Речта на Странджата може да бъде тълкувана като стратегия по производството на смисъла, по установяване на “речниковото значение” на думата /“...А хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”/ Употре*ата на съответния “език” сама по себе си вече огражда територията на хъшовското.
Предоставяйки смисъла, речта на Странджата осъществява трансформацията на “устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” във “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни”. Благодарение на словото Бръчков успява да види в Македонски, който вече го е обрал на карти, “человек благороден, человек голям”. Речта на Странджата трансформира модния патриотизъм в “чист патриотизъм”.
“Кръщението на Бръчков в хъшовството” се извършва по аналогичен начин – чрез употре*ата на “език”, различен от този на повествователя. Повествователят и Македонски казват доста различни неща за пристигането на Бръчков в Браила: “Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник – той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото”, твърди повествователят. ”Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. /.../ Той е наш брат и достоен син на майка България”, твърди Македонски. Повествователят като че ли въобще не знае за сърцето, което “не трае да гледа турчин, че бесней...” Докато Македонски е познавач на поезията не само защото “с догматическа увереност” се изказва относно римата в сатирата на Попчето, а и защото скрито и явно цитира поезията на Бръчков/Ботев: “Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през “тиха бяла Дунава”, както ти си го писал в книгата си...” Така Бръчков се оказва “славен хъш” именно в превода на случилото се на съответния революционно-пропаганден “език”. А и защото владее употре*ата му. Както казва стария Бръчков в драмата “до едно време беше все това четене, па удари на писане!” Показателен за революционно-пропагандния “речник” е списъкът от изрази, които бащата е запомнил: “оковани левове”, “петстотингодишно робство”, “балкански юнаци”, “турски тиранства”. Множественото число в изказа на бащата означава честотата на употре*ата в изказа на сина, втвърдяването на алегориите в клишета.
Речта на Странджата е мотивирана от един спор по “речника”, резултат от “сгрешените” му индивидуални употре*и. Заради усъмняването във валидността на метафората – “народните изедници” “се хранят с потта на сиромасите” - Дерибеев автоматично получава нарицателното “мекере” и в двата текста. Между “мекере” и “народен” се разполага владеенето на “речника”, пък било то и не съвсем “правилно”: на въпроса от каде е забогатял Македонски отговаря “Не от лихварство като Христовича, а с потът на челото си”, под което има предвид нечестна игра на карти.
Че революционният “език” може безпроблемно да функционира без да се съотнася с нещата, става очевидно в драмата. Тук Дерибеев ще трябва да пише дописка от Видин за вестника, редактиран от Бръчков. “Какви новини да туря там?” – пита той. “Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиетата подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи – туряй и имена...” В контекста на такава откровена направа на действителност в словото става проблематично казаното от Владиков в повестта: “Турските тирани са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в “Свобода”. Народът е готов да се дигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка.”
Проблемът за разбирането на този тип социална и речева практика преминава през различните национални езици. ”Бугари беци!” е неразбиращата реплика на зрителите власи в повестта. Драмата ще разгърне този епизод от трета глава в самостоятелна сцена. Тук намерението на Македонски “Тръба ечи” да се изпее “яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султана” получава своя явно неадекватен “превод” /“А какви са тия песни, дето ги ревете?”/ Отговорът на Бръчков изрича неразбирането като резултат на езиковите различия: “тия песни са песни за свобода, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен”. Хотелиерът от повестта и полицаят в драмата обаче се оказват в позицията на “хората”, изговарящи обидно-неразбиращото “нехранимайка излезе” от Ботевото “На прощаване”: “Ще ви предам на полицията като нехранимайко.”; “Скитници и нехранимайковци!” Румънското говорене за българите “знае” Ботевата дума, пък и според списъкът от междуезикови омоними на Македонски, се оказва, че българският и румънският са много сходни езици, така че основания за неразбиране няма. Но румънското говорене явно не “помни” цялото Ботево стихотворение: “Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къща и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги, нямаше да кажеш такива горчиви думи”.
Сръбското говорене за българското също сбъдва Ботевите съмнения относно разбирането: “Българите изведнъж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка...” Може би не е случайно, че стихотворинието “Подъл ли е българският народ?” призовава именно Ботев при аргументацията на достойнството. Междуезиковите разногласия всъщност повтарят стария вътрешноезиков спор.
Ботев се появява във фигурата на адвоката и в “Немили-недраги”. Защото един от възможните отговори на директното питане на драмата “вие какво разбирате всъщност под думата хъш” е: “тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш – това е.” В спора върху назоваването, както в повестта, така и в драмата, на “чапкъни”, “вагабонти”, ”сган разбойници” са противопоставени “нещастни жертви” и “народни мъченици”. Тук Ботев се явява във фигурата на адвокат на “чистия патриотизъм” този път в буквалния смисъл, на сюжетно равнище. Повестта му позволява да бъде адвокат и на самия себе си, предвиждайки може би появата на Вазовата статия “Христо Ботев”, в която за него е казано горе-долу същото, което може да бъде казано за героите на повестта и драмата: “у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила. Героят у него върви ръка под ръка с нощния касострошител...”/Иван Вазов, “Христо Ботев”, “Денница”, г. ІІ, 1891, кн. 6/.
Ботев обаче може да се окаже и във фигурата на обвинителя. Третата глава на повестта и второто явление от първо действие не само активно цитират Ботевата поезия, те сюжетно следват Ботевото стихотворение “В механата” и статията “Празнуването на Кирил и Методий”, но по-скоро за да променит аксиологията. Тук също “патриотите четат слова и речи”, “пеят “народни” песни, пият, ядат и се веселят”, но тези действия, противоположни на високото свръхдействие у Ботев, легитимират “хъшовското”, независимо от факта, че в изказа на повествователя Ботевото “дух за борба” пародийно означава “хващането за косите” и “давченето”. В някакъв смисъл тук Вазов се оказва в ролята на адвокат на хъшовете след Ботевата обвинителна реч – “В механата”.
Драмата осигурява последния си защитен аргумент чрез “живата картина”, т.е. отказва се от словото и “дава думата” на делата. Във финала си повестта “проговаря” на проблематичния революционен “език” – “тоя лев в Стара планина и тоя герой на Гредетин”, за да упрекне настаящето си, че изтривайки думите от “речника” си, изтрива и една действителност.

Хъшовете – герои и мъченици
В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазват копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България

ИВАН ВАЗОВ - ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското Време не само Като литературна, но и Като Всеобхватна духовна традиция. Превърнал В свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, Който превърна литературата 6 свое единствено призвание и съдба. Като художник от възрожденски тип, Вазов мисли В подчертано народностни Категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото душевността на своя народ. В многообразието на живота той търси преди всичко големите националноисторически събития. Художествената стихия на Вазов е изображението на социално- битовата и историческата обусловеност на човешкото битие, но Винаги и при всички обстоятелства свързани с България. така творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина и за историческите сътресения и преломи В националната съдба. Най-представителните творби на писателя са рожба на националния патос- разбиран не само като-прослава, но и Като начин на виждане и възпроизвеждане на света. И това определя подчертано възловото място, Което то заема В нашата литературна история. възрожденските традиции, които то доразвива, се преплитат с нови тенденции, в изключителното математично, идейно- емоционално и жанрово разнообразие мажем да открием основата, или отделни елементи на почти всички явления в българския литературен живот до края на Първата световна война.
В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата любознателност цял живот допълва пропуснатата. Още в юношеските години той се запознава с тогавашната оригинална и преводна литература и у него се пробужда поетически дар. Общо взето,първите му стихотворни творби все още не издават перото на бъдещия майстор на стиха. Неоспоримо доказателство за появата на един истински поет е единствено стихотворението "Борът ", което му донесло и първата популярност. Решителна роля за съзряването на идейните и естетически позиции на младия поет изиграва неговият досег с революционните български емигранти в Румъния. В Браила се среща и с Христо Ботев и неговата пламенна революционност опалва душата му. Завърнал се в родината написва стихотворението "Новонагласената гусла"- израз на една оформена естетическа програма. С тази творба Вазов поема предначертаната си роля на "народен поет", като от този момент нататък неизменно остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. От навечерието на Априлското въстание до самата си смърт писателят отбелязва всички събития в историята на своя народ. Половин век той носи в сърцето си неговите тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Художественото му дело- това е половинвековната история на България, превърнала се в творческа биография на поета. Дните на революционен подем раждат стихосбирката "Пряпорец и гусла", а, трагедията на потушеното въстание намира израз в "Тъгите на България". Първата стихосбирка е непосредствен лирически изблик на масовото въодушевление, дебело до Април 1876 година.
В повечето от своите най - представителни творби, създадени след Освобождението, Вазов се връща към ближото минало, което му дава възможност по-дълбоко да осмисли поривите и борбите на възрожденската епоха. Така той създава цикъла стихове "Епопея на забравените", където повечето творби засягат събития, от които не са изминали и десетина години. В "Епопеята" дистанцията от изобразяваното бреме не е календарна, а идейно - етична - дистанция между две епохи с различни идеали и обществен морал, между две ценностни системи. Тук Вазов изобразява дейците на националноосвободителните борби от позицията на преклонение пред техния подвиг. Творбата е прослава на великото и възвишеното, на големите синове на България и най-хубавите качества на народа. И същевременно като под текст тя е и един горчив упрек към новото неблагодарно и недостойно за великите си предшественици време. Укор, подплатен от възрожденска вяра във възраждащата сила на великите примери. Героите са изобразени във върховни моменти от своя живот, богато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Те се явяват в ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците.
Съвсем различна по своята художествена физиономия е създадената едновременно с "Епопеята" Вазова повест " Немили - недраги ", въпреки че 6 най - общ смисъл ни въвежда в същата тематична сфера на ближното минало. Героите на повестта действат в едно всекидневие, което става история само със своите най - общи черти. В нея споменът на двете Вазови пребивавания сред българските емигранти в Румъния оживява в поредица от колоритни образи, всеки от които живее сам за себе си и същевременно се слива с другите в един ярък образ: образа на българския "хъш" - мъченик и герой.
Творчеството на Вазов от първото десетилетие след Освобождението е преплело героизма и социалната критика в едно непрекъснато противопоставяне и напрежение. И тъкмо за да се разтовари от него създава битово -. хумористичните си творби от това време " Хаджи Ахил " и " Чичовци ". " Чичовци " - това е малкият живот на малките .хора, миналото като всекидневие, историята като бит. " Чичовци " - това значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши ближи. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, но в смеха му няма студенината на отчуждението,а звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и е далеч от световното културно развитие. Вазов всъщност обича своите "чичовци ", обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй - защото техните недостатъци и пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство -изостанала, примитивна, но все пак симпатична.С яркия си национален колорит, с вярно уловената атмосфера на последното десетилетие от робството, повестта вече плътно приближава своя автор до идеята за " Под игото ". Но за да стигне до това върховно дело на своя живот, Вазов трябваше да премине през още едно изпитание - болката по изгубената родина.
в основната си част романът " Под игото " е създаден по време на Вазовото емигрантство в Одеса, под стимула на обзелата духа на писателя дълбока носталгия. Ижристализиралият в спомените му образ на родината го кара да търси по нов начин мястото и смисъла на Априлското въстание. Този роман е роман за цялостния битово -исторически живот на България от навечерието на Освобождението - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, за опиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха, за симпатичното и несимпатичното в националния характер-в " Под игото " е пресъздаден целокупния бит на някогашното подбалканско градче, обагрен в светлите тонове на една патриархална идилия и помрачен от тежката сянка на робския страх. Но това е и роман за едно революционно движение, навлязло вече в самия бит на народа. От епизода с чорбасрки Мичовата дъщеря на изпита в училището до смеха и възторга при появата на дръжия Безпортев, авторът проследява подема на революционната вълна в навечерието на въстанието. В това се състои и най - голямата сила на романа. Самото Априлско въстание е изобразено главно откъм неговата трагична страна - като грах на светлите надежди.
След Освобождението Вазов не може да се примири с новите "дребни характери", "тесни чела” и "широко разтворени джобове". Той, е отвратен от духа, обхванал обществото, от липсата на идеали. Това са и основните мотиви в стиховете му от 80 - те години на миналия век. В противовес на всичко, което го заобикаля, той създава прекрасните си стихове " Български език " и "Отечество любезно", като отправя укор към съвременниците си за непознаването на родната земя. С тези мисли са пропити стихосбирките му "Скитнишки песни " и " Под нашето небе ". На обществено - политическата и нравствена поквара са посветени новите му романи " Нова земя " и " казаларската царица".
В края на 19 и началото на 20 век основна форма за творческа изява на Вазов е станал късият разказ. В издадените по това време сборници " Драски и шарки ", " Видено и чуто ", " Пъстър свят " и др. , основно настроение е също недоволството от съвременния живот.
Търсейки примери за нравствена поука на своите съвременници, в началото на 20 век Вазов се обръща и към далечното историческо минало на България и създава цикъла балади " Легенди при Царевец ", романа и Светослав Тертер ", повестта "Иван Александър ". Една от основните теми в неговото творчество стават и войните, заели такъв голям дял в българската история. Особено хубава е стихосбирката му " Сливница ", която дава израз и на всенародния патриотичен подем, и на болката, която събужда в сърцето на българина изненадалата го Сръбско - българска бойна.
като планинско ехо Вазов откликва на всичко, което става около него, умее да почувства живота и да го пресъздаде. Особено силна е чувствителността му към природата. Която той пръв в нашата литература превръща в самостоятелна тема и й посвещава голям дял от своята дейност - стихове, проза, пътеписи.
Единствената лирическа стихосбирка на поета е и неговата равносметка за изживяното, на сбогуването с дивота и света.
Иван Вазов е роден художник с живо въображение и верен усет. Картините, които рисува, са многоцветни, характерите, които създава - убедителни и живи. Но най-голямата заслуга на неговото дело е в дълбоката му с национално историческото битие. Затова наричат творчеството му малка вселена, която е изградена от формите и звуците на българската земя, а писателят става завинаги част от нея.

shutUp
12-02-2009, 16:02
http://download.pomagalo.com/8186/han+krum+upravlenie/

?

detelina101
12-02-2009, 16:51
Хан Крум

Според късно свидетелство от Х век, Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България се установили в Панония – днешна Унгария. Там неговият род робува на аварите, по-късно се прехвърлил южно от Дунав и една негова издънка станала хан.
Хан Крум (803-814) е считан за родоначалник на нова ханска династия забележителни владетели от Първото Българско царство, както и за голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползвайке се от нарушаването на добросъседските отношения, Крум на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 на 11 юли византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от Крум мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. В Плиска по негова заповед е избито и част от мирното население, включително жени, деца и старци. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. Крум успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Наред с тях, хан Крум привлича на своя страна и славянските племена, като "въоръжил по мъжки и жените". Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 811, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението Крум заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него Крум вдигнал наздравица в чест на своята победа. През пролетта на 812 г. хан Крум превзема крепостта Девелт и преселва жителите й в оттатъкдунавска България. Същата година са превзети и Анхиало, Проват, Филипи, Малка Никея и Берое. Новият император Михаил I Рангаве, търсейки съюз с Карл Велики срещу българите признава императорската титла на франкския владетел. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа К. стигнал безпрепятствено до Цариград. На 11 юли 813 г. за византийски император е коронован Лъв V Арменец (813-820). На 18 юли 813 г. хан Крум е пред стените на Константинопол, където извършва жертвоприношения на хора и животни; потапя нозете си в морето и поръсва войниците с вода. Като условие за прекратяване на военните действия хан Крум поставил следните искания: да забие копието си в Златните врата на Константинопол, да получи копринени одежди и злато и да му бъдат предадени отбрани девойки като наложници. Между двамата владетели е уговорена среща за подписване на мирен договор. В организирания заговор загива кавхан Иратаис, а в плен попадат неговите зет и внук. В отговор хан Крум опожарява цялата околност заедно с къщи, църкви, манастири и крепостите от Абидос до Адрианопол. Изселени са близо 10 000 военнопленници, между които и бъдещият император Василий I. Избити са много духовници, включително и епископи. Превзети са градовете Теодоропул, Студион, Дидимотика, Аркадиопол, Скутарион и други. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. За обсадата на Константинопол хан Крум организира 30 000-на облечена в ризници армия и обсадна техника, натоварена на 5000 коли и теглена от 10 000 вола. На 14 април 814 г. хан Крум умира от вътрешен кръвоизлив.
По отношение на "Крумовото законодателство" в по-новите изследвания се изказва тезата, че съобщението се отнася за разпоредби на върховната власт във връзка със заздравяване на дисциплината, а не за наличие на законодателство.

shutUp
12-02-2009, 19:03
^ много благодаря :)

icohristov06
12-02-2009, 22:35
http://download.pomagalo.com/259822/obrazyt+na+hektor/?search=17761299&po=22
моля :-)

24white24
12-03-2009, 14:43
http://download.pomagalo.com/172596/motivaciya+na+personala+/

Трябва ми това, благодаря предварително.

Djudista
12-03-2009, 15:32
Трябва ми тази тема за Хамлет за утре!

Трагедията на ренесансовия човек в Елсинорския свят - "Хамлет"

http://download.pomagalo.com/63146/tragediyata+na+renesansoviya+chovek+v+elsinorskiya +svyat+hamlet/?search=17795306&po=6

bobulka
12-03-2009, 17:46
XamLEt
analiz vurhu nqkoi abzaz ot teksta

pufi_kz
12-06-2009, 09:19
http://download.pomagalo.com/83160/upravlenie+na+boris+i/

iveetyy
12-06-2009, 10:43
http://zamunda.pomagalo.com/download/379734/
http://zamunda.pomagalo.com/download/130477/
http://zamunda.pomagalo.com/download/244034/

Мерси предварително .. = ))

DoomShadow
12-06-2009, 11:00
моля който може да изтегли това плс :

http://zamunda.pomagalo.com/download/358562/

uBeTy
12-06-2009, 11:04
http://zamunda.pomagalo.com/download/338109/ Мерси предварително. :twisted:

sNkR
12-06-2009, 12:06
http://download.pomagalo.com/101721/sonet+130+ot+shekspir/

http://download.pomagalo.com/11032/sblysykyt+na+cennostite+v+tragediyata+hamlet+ot+ui lyam+shekspir/

http://download.pomagalo.com/29934/tragediyata+na+humanista+hamlet+v+sveta+na+zloto/?cfr=11032

на ЛС :) Благодаря предварително!

roadrunner
12-06-2009, 12:24
http://download.pomagalo.com/295336/spomen+i+blyan+v+elegiyata+na+dimcho+debelyanov+da +se+zavyrnesh+v+bashtinata+kyshta/

Ако може на ЛС :(

slap2trap
12-06-2009, 13:09
http://download.pomagalo.com/64972/kak+se+pishe+lis/

и

http://download.pomagalo.com/173162/gnevyt+i+primirenieto+v+iliada/

Благодаря МНОГО предварително :-) :-) :-)

betyyyy
12-06-2009, 13:50
http://download.pomagalo.com/13329/avtoryt+s+rentgenoviya+pogled/?search=17941434&po=8 :oops: Може ли ?

uBeTy
12-06-2009, 14:28
http://download.http://www.teenproblem.net/school/13329/avtoryt+s+rentgenoviya+pogled/?search=17941434&po=8 :oops: Може ли ?


СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”
АВТОРЪТ С РЕНТГЕНОВИЯ ПОГЛЕД
Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задълhttp://www.teenproblem.net/forumбочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техниhttp://www.teenproblem.net/forumческата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.
Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литератуhttp://www.teenproblem.net/forumра поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традиционhttp://www.teenproblem.net/forumна класическа художествена проза.
Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвителhttp://www.teenproblem.net/forumна ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа отhttp://www.teenproblem.net/forumдалеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се надhttp://www.teenproblem.net/forumсмива, или жестоко ги подиграва, или ги слеhttp://www.teenproblem.net/forumди с ужас и отвращение, като привидно деhttp://www.teenproblem.net/forumмонстрира равнодушие и безучастие към неhttp://www.teenproblem.net/forumлепото им поведение.
Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциалниhttp://www.teenproblem.net/forumте градчета) го разсмива и забавлява със своhttp://www.teenproblem.net/forumята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на неhttp://www.teenproblem.net/forumдопустима наивност и глупост. Самият писаhttp://www.teenproblem.net/forumтел няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомисhttp://www.teenproblem.net/forumлието, дребнавостта и пустотата на същестhttp://www.teenproblem.net/forumвуванието им..
Изумен от човешката безразсъдност, от каhttp://www.teenproblem.net/forumтастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всичhttp://www.teenproblem.net/forumко, което претворява в чудноватите си разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзи. Проницателният му „рентгенов поглед” отhttp://www.teenproblem.net/forumкрива парадоксалното, фантастичното безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).
Светослав Минков разказва странни и неhttp://www.teenproblem.net/forumвероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подробhttp://www.teenproblem.net/forumно народния живот, избягват битовите детайhttp://www.teenproblem.net/forumли и фактите от конкретния обществен поряhttp://www.teenproblem.net/forumдък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модерhttp://www.teenproblem.net/forumнист той е и един от създателите на българсhttp://www.teenproblem.net/forumката сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което заhttp://www.teenproblem.net/forumбавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Амеhttp://www.teenproblem.net/forumрика”, където домашният прислужник е роhttp://www.teenproblem.net/forumбот, изпратен отвъд океана.
През 20-те години на XX век Светослав Минhttp://www.teenproblem.net/forumков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призраhttp://www.teenproblem.net/forumци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробищаhttp://www.teenproblem.net/forumта, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.
В своите страшни разкази писателят внуhttp://www.teenproblem.net/forumшава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на редиhttp://www.teenproblem.net/forumца модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неоригиhttp://www.teenproblem.net/forumнален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).
В разказите от 30-те и 40-те години Светосhttp://www.teenproblem.net/forumлав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на коhttp://www.teenproblem.net/forumрумпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, заприhttp://www.teenproblem.net/forumличват на марионетки и роботи.
Фантастично-сатиричните разкази на писаhttp://www.teenproblem.net/forumтеля съдържат изненадващи събития, загадъчhttp://www.teenproblem.net/forumни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в тоhttp://www.teenproblem.net/forumзи въображаем свят са с празни души, траhttp://www.teenproblem.net/forumгични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.
В разказа „Дамата с рентгеновите очи” маhttp://www.teenproblem.net/forumестро Галфоне измисля най-неочаквани козhttp://www.teenproblem.net/forumметични изненади в гримовата техника и хиhttp://www.teenproblem.net/forumрургия. В своя прочут Институт за разхубавяhttp://www.teenproblem.net/forumване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се двиhttp://www.teenproblem.net/forumжи само в средите на хайлайфа, тази очна повhttp://www.teenproblem.net/forumреда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистенеhttp://www.teenproblem.net/forumто на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разлиhttp://www.teenproblem.net/forumката им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.
В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоредhttp://www.teenproblem.net/forumно със засиленото рентгеново зрение на героhttp://www.teenproblem.net/forumинята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гроhttp://www.teenproblem.net/forumбище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатоhttp://www.teenproblem.net/forumмия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собственаhttp://www.teenproblem.net/forumта й безмозъчност.
Целта на Светослав Минков тук е да предhttp://www.teenproblem.net/forumстави сатирично един абсурден и фантастиhttp://www.teenproblem.net/forumчен в своята бездуховност свят на марионетhttp://www.teenproblem.net/forumки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и изhttp://www.teenproblem.net/forumпълнено с отвращение, с погнуса и изумлеhttp://www.teenproblem.net/forumние от крайната степен на човешкото падеhttp://www.teenproblem.net/forumние и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито дуhttp://www.teenproblem.net/forumша, нито съвест. Затова авторът използва фанhttp://www.teenproblem.net/forumтастиката на абсурда, измисляйки вълшебhttp://www.teenproblem.net/forumните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.
Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откриhttp://www.teenproblem.net/forumтие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпотаhttp://www.teenproblem.net/forumта, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото проhttp://www.teenproblem.net/forumизводство на опасни продукти.
Не можем да не се запитаме: какви са услоhttp://www.teenproblem.net/forumвията на живота, които правят възможни пороhttp://www.teenproblem.net/forumците на бездуховността? Неизбежна и съдбоhttp://www.teenproblem.net/forumносна ли е покварата, която носи светкавичhttp://www.teenproblem.net/forumното развитие на техниката и на научните изобhttp://www.teenproblem.net/forumретения? Разбира се, че науката и техничесhttp://www.teenproblem.net/forumките постижения допринасят повече полза отhttp://www.teenproblem.net/forumколкото вреда на хората. Благодарение на разhttp://www.teenproblem.net/forumвитието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.

uBeTy
12-06-2009, 14:31
http://download.http://www.teenproblem.net/school/64972/kak+se+pishe+lis/

и

http://download.http://www.teenproblem.net/school/173162/gnevyt+i+primirenieto+v+iliada/

Благодаря МНОГО предварително :-) :-) :-)

1. АЛТЕРНАТИВА
Литературноисторическото съчинение (ЛИС) би могло да бъде алтернативна форма на писмен ученически текст за проверка и оценка на знанията по български език и литература, а оттам и алтернативна форма на писмена работа за държавен зрелостен изпит. То отговаря на някои изисквания на новите образователни програми и на новите учебници по литература, отчита и спада на общото ниво на литературната подготовка у нас.
ЛИС би било по-достъпно за учениците и съответно по-лесно приложимо в образователната практика. То би помогнало да се избегне наизустяването на теми, литературнокритически клишета, претенциозни изрази, готови тези и аргументи и пр. - т.е. да се избегне ефектът на духовното травестиране, което стресира ученика до кулминационния момент на писменото изпитване, след което идва катарзисът на забравата.
Ето основните предимства на ЛИС:
- То е лесно усвоимо като структура;
- Не изисква интерпретация на литературно художествено произведение по зададена тема;
- Предполага възпроизвеждането на литературноисторическа фактология и дава възможност в процеса на усвояването й да се осмислят и преосмислят доминиращите идейно-естетически тенденции, жанровите премодификации и иновации, индивидуалният художествен литературен продукт в контекста на обособените периоди и на общия литературен развой и т.н.;
- Материята, която третира ЛИС, е по-достъпна за масовия ученик - и като обект на познание, и като система от знания за възпроизвеждане;
- Подготовката за ЛИС обогатява общата култура, акумулира обем от знания за литературата като единен процес от последователно обвързани или конфронтиращи се периоди, направления, течения, школи;
- ЛИС предполага интерпретативните умения да се сведат до разпознаване на тематика (тема), сюжети, герои, художествен стил. В хода на изложението е възможен коментар на художествен текст, но не това е основната цел на ЛИС. Коментарът не трябва да е самоцелен, а да е обвързан с представените художествени и нехудожествени явления и факти, характерни за дадена епоха, период, направление;
- ЛИС не изисква нови, специализирани учебници, помагала и частни уроци;
- ЛИС е възможно да се усвои и от випуските, на които непосредствено предстои да полагат държавни зрелостни изпити;
- ЛИС би могло да е форма на кандидатстудентски и на държавен изпит по литература след завършването на висше училище;
- ЛИС би могло да е още една форма на писмена работа по български език и литература, която да е въпрос на индивидуален избор.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
ЛИС е текст, който описва, анализира и систематизира определен кръг художествени и извънхудожествени процеси, явления и факти в техните взаимовръзки и противопоставяния, свързани с историческия развой на художествената литература и конкретизирани в заглавието (темата). То е умален, работен, адаптиран към образователната практика в средното училище модел на научно изследване, представящо литературната история и нейната обвързаност с общественополитическите тенденции, с идейно-естетическите концепции, с философските възгледи, с доминиращата психология и нейните корелативи, а така също и с ред вътрешнолитературни явления - тематика, жанрово многообразие и жанрови инварианти, литературни герои, художествени стилове и т.н., проявяващи се през определена епоха или в по-ограничено историческо пространство.
Да се определи точно диапазонът на едно литературноисторическо изследване, е сложен, противоречив, нерешен проблем. Най-общо то проучва "историколитературния процес, като изследва конкретни литературни художествени творби, определя мястото и значението на писателите, изяснява особеностите на различните творчески методи, на родовете и видовете (жанровете) в литературното развитие"1. Целта на литературноисторическата статия (монография, студия), съответно на ЛИС, е представянето на литературното движение - с неговите процеси, явления, продукция, факти, отнесено най-често към определен период от отделна национална култура или изобщо от културата на отделна цивилизация (цивилизация в смисъла, който влага А. Тойнби). Това определение е без претенции за завършеност и категоричност, то е проекция на присъщия за проблема релативизъм: в чист вид не могат да съществуват нито съчиненията по "история на литературата", нито по "литературна история". Точно тази симбиоза между двата типа научни текстове демонстрират "Тезиси по историята на поетиката на българската литература"2. "Къде са границите на историята на литературата, къде литературният историк трябва да каже: "Тук свършва моят обект, тук се изчерпва моята задача?" - този прост риторичен въпрос организира сложния научен механизъм на литературноисторическото и теоретичното изследване в "Тезисите"3. Литературното художествено произведение "като продукт на интенционална човешка дейност е функционален обект, чието предназначение е да промени аспекта на нашето възприятие от практически в художествен"4. Анализационният коментар на литературната художествена творба като условие за изграждане на литературноинтерпретативн о съчинение (ЛС) усложнява аспекта на тази рецепция, включвайки във веригата интерпретативната мисловна дейност, която предполага изградена литературнотеоретична основа и природна дарба - въображение, способност за трансформация на художествено преживяното в идейно-естетическа концепция за смисъла на творбата, обвързването му с формалните и стилно-езиковите особености и т.н. В контекста на такава сложна дейност механичната абсорбация на литературнокритически текстове е обичайна практика.
Смисловото конструиране на литературноисторически текст не изисква максималистично придържане към такъв метод на изследване, то игнорира изчерпателния коментар на литературната художествена творба, а обхваща в интерпретационен модел само най-съществените нейни параметри - сюжет, тема, композиционна оригиналност, творчески метод, и то само в случаи, когато е необходимо да се визира отделно литературнохудожествено произведение - като ги обвързва с пораждащите ги или изключващите ги нехудожествени явления. "Нехудожествеността съществува на-всякъде в творбата и не губи своята маркираност и при преобразуването си в художественост. От своя страна художествеността добива реалност само в акта на преобразуването и в състояние на корелация с нехудожествеността. ... Ето защо литературната история трябва да изследва всички наблюдаеми точки, в които протича преход между художественост и нехудожественост, с оглед на историческата променливост на двете (ще подчертаем: на двете) страни"5.
Така статията представя и двете доминиращи гледища за типовете съчинения по история на литературата. Без да навлизаме детайлно в изследването, може да приемем, че в училищното обучение по литература трябва да се усвои технологията на първия тип съчинение: "В първия ... художествените творби и художественият процес се разглеждат свързани с контекста си - биографичен, социално-идеен, национален, възприемателски и пр."6. Така целта на ЛИС в училищната практика е възпроизвеждането на факсимилета от литературноисторическите текстове, публикувани в учебниците или в специализираните издания, което се основава на предварителната подготовка на учениците. В ЛИС репродуктивният механизъм е преобладаващ; той може да бъде съпроводен с творческо изследване, но вероятно само в единични случаи: по-важно е изграждането на умения за изводи и обобщения.
В голяма степен изучаването на литературноисторически текстове обогатява хуманитарната култура на личността; то е задължително стъпало за изграждане на интерпретационен подход, събужда интерес към кръг литературни явления или творби, а тяхното познаване несъмнено е обвързано с по-развито овладявне на стилно-езиковите норми в научната социолингвистична сфера и кореспондира пряко с методиката за изграждане на подобни текстове по други научни дисциплини - история, философия, география. Така при обучението в ЛИС се инвестира както интелектуална енергия, активирана в присъщия за литературноинтерпретативн ото съчинение коментар, така и познавателен ресурс, доколкото интелектът е способност за познание, но във възпроизвеждащата му функция. Точно "историзмът може да разшири и усъвършенства нашите представи за литературата, от която най-силно се възхищаваме" - пише Роджър Фаулър. И още: "Ценността на историзма се основава не на архивното любопитство как някой автор е бил повлиян или изтълкуван от света, в който е живял, а на стремежа да обогатим нашата възприемчивост чрез овладяването на онези идеи и ценности, които запазват последователността на нашата цивилизация"7. Още повече, че в процеса на преподаване по български език и литература се смесват принципни схеми и изводи от историческата поетика, историята на литературата и интерпретацията на художествен текст.
СТРУКТУРА
ЛИС се структурира според регламентираните изисквания за изграждане на смислово завършен научен текст; то е учебен вариант на литературноисторическата статия. ЛИС се конструира в увод, изложение и заключение.
Уводът обхваща обем от 4-5 изречения; той заема около 1/20 от целия текст. Неговото съдържание зависи от зададената тема, задачата му е да въведе в нейната проблематика и да набележи основните параметри, които ще се разработват в изложението.
Първото изречение може да визира синтезирано факти, особености и процеси, които предопределят естеството на изследването. Но то може и директно да характеризира особеностите на литературните явления, които ще се представят в изложението.
Второто и третото изречение са смислово ориентирани към поставената тема; те изясняват обстоятелствата, по-важните факти, идейно-естетическите възгледи, определящи насоките на културния живот, литературните рецепции и въздействия, обществения духовен климат и неговите рефлексии и т.н.
Четвъртото изречение - тезата - има дефинитивен характер и програмира съдържанието на изложението, тя е негова смислова есенция. В ЛИС тя е по-свободна като формулировка - подчертава задачата на изследването, набелязва кръга на коментирани литературни явления или конкретно творчество; изяснява позицията, от която те ще се разглеждат: диахронно, син-хронно, сравнително. Тя завършва уводната част на съчинението и очертава прехода към изложението.
Разбира се, встъплението може да има и по-свободна, по-есесистична структура и съдържание - в закачливо-интелектуалния стил на Антъни Бърджис или с главоломно "гмуркане" в сърцевината на проблема; с парадоксален извод или цитат, който опровергава латентния смисъл на заглавието или го модулира в отказ от експлицитния му смисъл, или с кратък повествователен ракурс, пресъздаващ в щрих характерния дух на епохата; или с банално литературноисторическо клише, което ще бъде иронизирано, или...
Изложението е съществената част от съчинението - то не се изгражда като аргументативен текст, като система от интерпретативни разсъждения и изводи, както в литературноинтерпретативн ото съчинение (ЛС). Неговата цел в ЛИС е да възпроизвежда литературноисторически факти и явления, като подбира от тях само онова, с което задължава посочената тема. Изложението се структурира в отделни абзаци, микротекстове, които разработват планираните подтези, в случая опорни точки, регулиращи систематиката на изграждания текст. Тук също е възможно и желателно да се построяват аргументирани изводи, преценки, обобщения, заключения, които произтичат от изследваните факти и явления, или, с други думи, да се анализират литературноисторическите процеси. В ЛИС интерпретационният подход е заменен от репродуктивния, в който се проявяват познавателните възможности, точната ориентация в поставената задача, изборът на литературни факти и явления, обвързването им със съответните културноисторически процеси, способността за самостоятелни умозаключения и т.н.
ЛИС може да съдържа елементи от ЛС - когато в неговото изложение отделни явления се илюстрират с интерпретация на художествен текст. Те не трябва да бъдат изчерпателни, подробни, а обзорни, обвързани с оригинални проявления в разнообразната жанрова палитра на литературния живот или с нови идейно-естетически и художественостилови особености, променящи насоката на доминиращите литературни конвенции. Тук могат да се разгърнат изградените способности за коментар на литературно художествено произведение, но не в контекста на зададена литературнокритическа тема, а в зависимост от връзката или опозицията на художествения текст с други текстове.
Последователното описание на литературните явления и процеси, тяхното пре-създаване в съчинението отразява особеностите на научния стил; то може да бъде разнообразено от кратки повествователни микротекстове, които привеждат оригинални примери от литературния живот, уточняват прототипове на литературни герои или на художествено перифразирани събития. Тази хибридност на ЛИС - като единен, научен по същество писмен продукт, в който се проявяват особеностите на описателните, аргументативните и повествователните текстове - зависи в голяма степен от поставената тема, от подхода към нейната проблематика, от степента на информираност и от умението да се тълкуват литературноисторически факти.
Заключението на ЛИС се оформя в 3-4 изречения, които обобщават, представят в синтезирана форма основните изводи на изложението. Както в ЛС, и тук то може да бъде от затворен тип, ако ограничава смисловия диапазон в кръга на разглежданата проблематика. Така последните изречения центрират вниманието обратно към вече описаните факти и изследваните явления, поставяйки акцент на най-съществените разсъждения, изводи, коментари. "Отвореното" заключение е по-подходящо за този тип съчинение - то визира как литературните факти предопределят нови явления, разгръщащи се в нова историческа и естетическа среда, представя в щрих параметрите на следващи процеси, които са предмет на друга тема, но са същевременно и неразделна част от общия поток на литературния живот.
И тук, както в ЛС, заключението може да се сведе до едно изречение, което да завършва обосновано смисловия ток на изложението; да поставя нов проблем казус, който да осветлява от нов ъгъл основните изводи в текста или да загатва различни, противоречиви тенденции, провокативни спрямо смисъла на построената теза.
ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС
Най-общо "техниките" за изграждане на ЛИС включват последователно подготовката, планирането, написването и редактирането на текста. В случая може да бъдат предложени по-общи насоки за работа: запознаване с определен литературен период (напр. следосвобожденската литература), с литературно направление (символизъм), с литературно явление (кръгът "Мисъл"), с творчеството на отделен автор като проблематика, периоди, художествен стил, личностно присъствие и т.н.
Първият етап, подготовката, обхваща прочита и конспектирането (задължително) на литературноисторически текстове, препоръчани от учителя или самостоятелно подбрани от учебника, от трудове по история на литературата, от сп. "Литературна история" и др. Тук от особено значение е "да се прояви избирателност и интерпретаторско умение, когато се подхожда към наличните сведения за норми и начини на мислене, които се отклоняват от нашите"8. Така в процеса на конспектирането могат да се преосмислят явления и факти, да се допълни информационният блок със собствени разсъждения, преценки, изводи; подготовката на ЛИС развива не само литературната култура, но обогатява терминологично научноезиковия потенциал и предоставя структурен модел на изложението. Успоредно с това учениците трябва да познават регламентираните от учебната програма художествени текстове, обвързани с изучаваната литературноисторическа проблематика, и да ги ситуират в координатната система на съответния период, направление, творчество.
Втората фаза е изготвянето на план за ЛИС - кратък или разширен - в зависимост от степента на подготвеност и конкретните условия за работа. В процеса на планирането се систематизират фактите (дати, години, творби, изследвания и т.н.), очертава се последователността на изложението.
Примерен кратък план за ЛИС
Тема: Творческият път на Яворов
1. Увод
І изречение: Творчеството на Яворов в контекста на литературния живот от края на 19. и началото на 20. век;
ІІ и ІІІ изречение: Творчеството на Яворов като контрапункт на традиционализма;
ІV изречение (теза): Модернистичните тенденции в поезията на Яворов.
2. Изложение - подтези
І. Извънлитературни и литературни влияния върху творчеството на Яворов.
ІІ. Проблемът за творческите периоди на Яворов.
ІІІ. Яворов и символизмът.
3. Заключение - обобщена преценка за творческия път на Яворов.
След като се напише, съчинението задължително се редактира с оглед на възможни грешки:
• Да не се допускат отклонения от поставената тема; да се елиминират излишните и маргиналните факти, текстът да бъде смислово координиран спрямо проблематиката, заложена в заглавието на съчинението.
• Повествователните микротекстове да бъдат прецизно дозирани в степен, в която да илюстрират разсъжденията и изводите.
• Да се спазва изискването за единство на глаголното време - сегашно историческо.
• Текстът на съчинението като цяло и преходът между микротекстовете да бъдат смислово обвързани, логически последователни. Да се съблюдава за уместната употреба на думата и за смисловата организация на думите в синтактичните конструкции.
• ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение и заключение.
• Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или с регламентираното време за работа. ЛИС позволява една по-динамична форма на разработване в сравнение с ЛС. То може да визира отделен факт от литературния живот в много кратък информационен блок и за кратко време, напр. "Литературни и извънлитературни влияния за създаването на "Епопея на забравените". Но, все пак, и тук се налагат известни приблизителни регулативни изисквания:
- за 90 мин. - около 3 страници А4;
- за 300 мин. - над 4 страници А4.
Разбира се, това е твърде относително, но априори се приема, че текстът на ЛИС се създава по-бързо и с по-разширеното си съдържание над-хвърля "стандартния" обем на ЛС.
• Съчинението да бъде прецизно редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.
• Графично оформление, естетически вид.
ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА ЛИС
Тема: Творческият път на Яворов
П. К. Яворов е необикновено явление в литературния ни живот; неговата поезия бележи края на ония идейно-естетически възгледи, които са характерни за възрожденския художественотворчески темперамент, но се проявяват и в поствъзрожденската литература от последните десетилетия на 19. век, която запазва своите духовни връзки с традиционния светоглед и с обществените идеали на отминалата епоха. Яворов сътворява нов поетически художествен модел, който екстравагантно провокира конвенционалното литературно пространство. Неговото творчество, особено след 1907 г., излиза от орбитата на домораслия художествен модел. То се откроява с дълбокия си психологизъм, отразява проникновени индивидуалистични и песимистични тенденции, излъчва отсенки от възгледите на авангардните скръбни мислители Шопенхауер и Ницше, вдъхновява се от трагичната и провокативна поезия на символистите.
Яворовата поезия е субективно изповедна, тя изразява мъчителните катаклизми на един сложен, многопластов душевен свят, изпълнен с противоречия, съмнения и най-вече - с неудовлетвореност от индивидуалната екзистенциална съдба. В нея са концентрирани болезнените, аритмични импулси на една изначално дисхармонична личност, победена в страстното желание за деятелност, разбунтувана срещу еснафските обществени норми и техния двуличен морал. За Яворовия герой страданието е начин на живот, той го издига в своеобразен мистичен култ, търси го спонтанно и интуитивно го предусеща, наслаждава се мазохистично, сгърчен в неговите неумолими спазми: темата за страданието и неудовлетвореността пронизва с черния си лъч цялата му поезия. Доминиращите чувства, втъкани в неговите лирически изповеди, са силни, титанични в своята полярност - песимизъм и отчаяние, мрачен, трагичен възглед за живота и за любовта, който понякога се трансформира в демонизъм, безутешно лутане в болезнените проблеми на душата, които стават по-важни от външните, обективните проблеми на живота.
Яворов учи в родния си град Чирпан до VІІ клас; вътрешно вглъбен, свръхчувствителен, с екзотично въображение, явно повлиян от Пушкин, той се вживява в легендата за арабския си произход. Завършва ІХ клас на Пловдивската гимназия и, седемнадесетгодишен, става телеграфист в Чирпан. Работата му позволява да чете, да се самообразова; увлича се от модните сред тогавашната интелигенция народническо-социалистически възгледи и дори става техен пропагандатор: те вероятно са допълвали жаждата му за обществена деятелност. Яворов, въпреки затворения си, стеснителен характер, се е вдъхновявал от мисълта да бъде герой в историческото време. В известен смисъл тъкмо съдбовните обрати и епохата на безвремие не са му предоставили възможността да бъде такъв, какъвто мечтае - оттук трагичното предусещане за изгубения смисъл на живота, за невъзможната възвишена личностна реализация. В този дух народническо-социалистическите идеи възпламеняват първите творчески импулси: в сп. "Ден" са отпечатани стихотворенията "Пред тъмничний зид", в което се долавя силният полъх от романтическата поезия на Пушкин и Лермонтов, и "Пролетната жалба на орача" (1894), което в преработеното си издание от 1901 г. става един от шедьоврите на българската социална поезия.
Яворов последователно работи на гара Скобелево - там среща изгнаниците арменци, които възпява в едноименното си стихотворение, в Стара Загора, Сливен, Стралджа: спомените за преживените там природни стихии го вдъхновяват да създаде поемата "Градушка". В последните години на века е пощенски чиновник в Анхиало. Там през 1898 г. пише "Калиопа", която го прави известен. Поемата е отпечатана през 1900 г. в сп. "Мисъл" и предизвиква възторжените отзиви на П. П. Славейков и д-р Кръстев. Яворов получава поетическото си име и става четвъртият от литературния кръг "Мисъл". Преместен в София, поласкан от съдбата, едва ли е намирал утеха в службата си на пощенски началник. Това е периодът, в който търси заместител на разлюбените народническо-социалистически идеи; разочарован от тях, той попада под влиянието на една необикновена, силна личност, която би осъществила неговите мечти - това е Гоце Делчев. През 1902 г. Яворов е в Македония; харамия, борец за възвишени идеали, участва в три чети. Най-трагичният обрат в живота му бележат гибелта на Гоце и поражението на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. През 1901 г. той е отпечатал първата си стихосбирка "Стихотворения"; сега пише цикъла "Хайдушки песни", мемоарите "Хайдушки копнения" и биографията на Г. Делчев, които се публикуват до 1906 г.
Яворов е назначен за главен библиотекар в Народната библиотека; следват командировки във Виена и Женева. Той опознава европейската култура, запалва се от символизма, който, наред с руската романтическа поезия, стои в основата на неговата литературна школовка. Чете Шарл Бодлер, Пол Верлен, Морис Метерлинк, Стефан Маларме. Запознава се с Мина Тодорова - светла и трагична връзка; тя умира през 1910 г. От нея са вдъхновени интимната му лирика и драмата "В полите на Витоша". Драмата в голяма степен има автобиографичен характер, нейната тема е за социалните прегради и консервативния морал, които обуславят трагичната развръзка на любовта между героите - Мила и Христофоров. Поставена на сцена през 1911 г., драмата предизвиква противоречиви оценки и скандализира "доброто" общество. Яворов е драматург в Народния театър; следва връзката му с Лора Каравелова, екстравагантна и еманципирана интелектуалка. През 1913 г. тя се застрелва; Яворов също слага край на живота си през 1914 г.
За периодите в творчеството на Яворов има няколко становища. Най-разпространеното се поддържа от П. П. Славейков, д-р Кръстев, проф. Б. Пенев; по-късно то е възприето от повечето критици - Ив. Радославов, М. Арнаудов, П. Зарев и др. Според тях в творчеството на Яворов се открояват два коренно различни периода. Първият е до 1907 г., до издаването на стихосбирката "Безсъници": през този период Яворов се придържа към реалистико-романтическото изображение, създава творби с революционна тематика и социална насоченост ("На нивата", "Градушка", "Арменци", "Хайдушки песни", "Заточеници", "Сизиф"), пише и някои стихотворения с любовна тематика, поемата "Калиопа". Вторият период е след 1907 г.; след осеммесечния си престой във Франция Яворов се пристрастява към символизма, т.е. след 1907 г. той е поет символист, поставя началото на българския символизъм - преди Т. Траянов да издаде в самостоятелна книга "Regina mortua". Според П. П. Славейков и д-р Кръстев (статията "Стари и млади") създаденото от Яворов през първия период няма такава висока художествена стойност, както творчеството му след 1907 г. Поезията му до 1907 г. се оценява като поезия на социалното страдание, като обществено ангажирана, т.е. от високите елитарни критерии на естетизма и индивидуализма, характерни за кръга "Мисъл". През втория период Яворов създава своите шедьоври, дава нова насока на нашата поезия, създава изкуство, което стои високо над посредствените вкусове на тълпата.
Интересно становище развива проф. Ив. Радославов. Той смята, че истинският Яворов е поетът до 1907 г., създал своите неповторими класически творби, в които диша естествената му поетическа наклонност. Именно те са огледалото на истинския талант на поета, който обаче е разрушен от намесата на П. П. Славейков и от диктата на кръга "Мисъл". Техните съвети тласкат Яворов към безразборно подражателство на френския символизъм и поезията му става маниерна. Според проф. Радославов такава е и драматургията на Яворов, в която той подражава на Август Стриндберг.
Проф. М. Николов, проф. Н. Георгиев, проф. С. Игов, проф. С. Илиев смятат, че творчеството на Яворов е неделимо, неговата периодизация е условна; Яворов е единен и само претърпява вътрешна еволюция като поет. Художественият стил се развива, но духовното излъчване, психологическата сила на творбите му остават еднакви през двата периода. Един от най-важните аргументи на това становище е, че преди 1906 г. Яворов изгражда образна система с богата символика. В ред стихотворения художествените образи излизат от конкретната си номинация и придобиват по-дълбок вътрешен смисъл. Чрез придаденото им абстрактно значение те символизират философски идеи, въплъщават проникновени истини за смисъла на човешкото битие. Така например образът на градушката от едноименната поема може да се разглежда в две измерения - от една страна, като изображение на конкретната природна стихия, която опустошава плодовете на човешкия труд, и, от втора страна, като образ символ на космическите стихии, като синоним на ирационалното неизбежно зло, което предопределя трагичната съдба на човешкия род. В тази творба под първия, пленерния пласт се крие втори, философски, който илюстрира неразгадаемите тайни на трагичното би-тие; градушката е колкото конкретен образ, толкова и символ на абстрактното зло.
Драматизмът, психологизмът и песимистичният възглед за живота са неизменни особености на Яворовата поезия. Традиционното становище е, че нейният втори период започва след 1906 г. с написването на стихотворението "Песен на песента ми", титулна творба в сбирката "Безсъници". То има програмен характер и декларира новите идейно-естетически позиции на поета - приобщаването му към символизма. Но още през 1901 г. той пише макабрическата поема "Нощ", която по своите настроения и песимистични тенденции е много близка по дух на "Песен на песента ми". В нея се проявява вродената душевна нагласа на поета, която го приобщава по-късно към плеядата на "прокълнатите" поети. В ред негови творби, писани още в края на 19. век, се забелязва тенденция към полисемична образност, към изграждане на образи, в които е вложен алегоричен смисъл ("Градушка", "Калиопа", "На нивата"), а това ги дели на много малко разстояние от символистичните. Използването на символи при изграждане на образи, идеи, асоциации не е присъщо само на символистичната поезия (античната литература, трубадурската лирика, романтическата поезия), но в творчеството на символистите образите стават в много по-голяма степен условни; наситени с абстрактно съдържание, те губят своята конкретност. Те се трансформират в образи символи, които се абсолютизират като познавателни знаци за света на индивидуалното битие, за човешката душевност. Тъкмо тази роля на абстрактното поетическо слово възприема Яворов след 1906 г., но трябва да се каже, че той притежава вродените качества на такъв тип поет.
В поезията на Яворов доминира изповедното начало; дори в творби като "Арменци" и "Градушка" се усеща, че превес има личната скръб на лирическия говорител: тъкмо това внушение се предава на читателите и те съпреживяват същите настроения. Още в ранното си творчество поетът проявява склонността към елегичната тоналност - почти всички стихотворения излъчват чувства на скръб, мъка, които говорят за неизлечимо заболяване на духа. Именно това определя трагизма на Яворовата поезия, нейния дълбок песимизъм, който решава конфликтите с триумфа на злото.
Яворов е сложно явление в нашата литература: свръхчувствителен по природа, обладан от "мировата скръб" на романтиците, заразен от символистическата "болест на века". Неговият творчески път е път на неудовлетвореност, страдание и самота.
http://www.teenproblem.net/forum

uBeTy
12-06-2009, 14:38
http://download.http://www.teenproblem.net/school/83160/upravlenie+na+boris+i/

България под управлението на княз Борис I (852-889)

България преди началото на управлението на княз Борис I
a. Българската държава – модерна централизирана монархия
b. Хановете притежават власт върху славяни и българи
c. Границите – среднодунавските земи на североизток до Странджа и южното черноморско крайбрежие; от р. Днепър до земите на днешна Македония
d. Най-голямата държава в Югоизточна Европа
e. През територията минават множество важни пътища, свързващи Мала Азия и Средиземноморието => кръстопътно положение
f. За да се възползват => нужда от международен престиж
i. Цел – да се изгради единна българска народност
ii. Пречки – разделение на езиков, религиозен, културен и етнически принцип
Външна политика на България през ханския период (852-869)
g. Отношения с Великоморавия и Немското кралство (на северозапад)
i. Великоморавия – чисто славянска държава, създадена през 20-те години на 9ти век
1. Франките се опитват да я приобщят с военно-политически и кутлтурно-религиозен натиск
2. християнизацията там е дълъг процес, докато в България е еднократно действие
ii. 852 г. – българско пратеничество до Людовик Немски (840/3-876)
1. най-вероятно се е преподписал договора от 845 г.
iii. 853 г. – българо-великоморавски договор срещу Немското кралство
1. сключен с княз Ростислав (846-870)
2. Причина – Борис се страхува от евентуално влияние на Немското кралство върху България
3. Резултат – немците и хърватите се съюзяват и побеждават
iv. 854-5 г. – отказ от съюза с Великоморавия и активна политика на запад
1. Причини
a. Пораженията
b. Великоморавия може да е алтернативен притегателен център за славяните по Средния Дунав
c. Византия напада от юг
h. Война и мир с Византия (855-6 г.)
i. Войната се води от император Михаил ІІІ (842-867)
1. млад => регент – майка му, Теодора
2. Теодора започва нападенията над българските земи
3. Борис дава ултиматум
ii. България губи
1. излаз на Бяло море (Филипи)
2. Родопската и Пловдивската област
3. Черноморски крепости
4. Загоре
5. => от завоеванията остава само Македония
iii. фиксирано с договор от 856 г.
i. Българо-немски съюз (862 г.) и византийско-моравски (862/3 г.) като отговор на първия
i. 862 г. – съюз срещу Великоморавия между Борис и Людовик Немски
1. включва клауза, че България ще приеме християнството от Немското кралство
2. => Борис е решил сам и без натиск да приеме християнството
ii. опасност за Великоморавия, която е много слаба
1. края на 862/началото на 863 г. – пратеници в Константинопол
2. Молят Михаил ІІІ Пияницата (вече начело) за:
a. Военно-политическа помощ
b. Пратеници да проповядват Божието слово на техния език => знаят, че има създадена славянска писменост
3. Византия се съгласява и на двете
a. Великоморавия – папски диоцез => регламентирано влияние на папата
b. Византия праща във Велеград Кирил и Методий, учениците и глаголицата
i. Бори се срещу латинския език на Немското кралство и увеличава византийското влияние
ii. Новото – създава писменост за друг народ
4. Византия краде от папския диоцез с влиянието си
a. Великоморавия – благодарна за помощта и за подарък, с който да се борят срещу чуждо влияние
b. Библията се превежда от гръцки
iii. Отношения към България
1. В Плиска идва византийско духовенство – иска налагане на гръцкия език чрез сила
a. Използват военно-политическо влияние
2. Реципрочно - Немското кралство – силов подход към Великоморавия
j. Българо-сръбска война (863 г.)
i. Предизвикана от Византия
ii. Расате е разбит и пленен, заедно с 12 велики боили
iii. Сърбите – нямат претенции => няма териториални последствия
iv. => войските на България са на северозапад и запад
k. Българо-византийска война (863 г.) и сключването на “Дълбокия мир” (Есен 864 г.)
i. Български армии – или разбити, или далеч
ii. Реколтата е унищожена, много земетресения
iii. Борис капитулира пред вида на византийската войска
iv. Византия не навлиза – иска да налага влияние, не да завзема
v. => не допуска Рим да налага влияние на границите й
vi. Дълбокия мир
1. скъсва се съюза с Немското кралство
2. България оставя Великоморавия
3. Християнството се приема от Византия на гръцки
4. Връщат се в български ръце земи на Адриатика и Загоре
Предпоставки за приемане на християнството
l. Християнството по българските земи (І – ІX в.) и благоприятни предпоставки
i. Апостолите Павел и Андрей – проповядват из Балканите
ii. І – ІV век – много гонения => на Балканите има много християни
1. затова и Константинопол е тук
iii. Добре изградена административна организация и структура
iv. Византия постепенно романизира славяните
v. Първата половина на IX век България завладява много християнски земи => променя се облика на държавата
1. българи към славяни = 1:2
2. славяните по-лесно биха си сменили религията
a. по-слаба вяра, разпростряна между много богове
b. по-трудно се минава от един монотеизъм към друг
m. Причини и фактори
i. Външнополитически
1. повечето от Европа е вече християни
2. повечето съседи – християни или в процес на християнизация
3. на нехристияните се гледа с враждебност
a. те не са легитимни, не съществуват
b. само могат да се покоряват и християнизират
c. договорите – сключват се в името на Бог => не са задължителни да се спазват спрямо тях
4. може да се образува християнски фронт срещу България
5. => няма избор във външнополитически аспект
6. иначе – България би изостанала в цивилизационното си развитие)
ii. Вътрешнополитически
1. премахване на различията – сега са само език и религия
2. религията – води до общокултурни разлики
a. трябва да е неутрална
b. трябва да е универсална – всички са равни и според социален статут, и според етнически
c. религиозните различия – довеждат до културни различия – обичаи, традиции
i. тогава са били много религиозни
d. стремеж към централизация
i. административно – завършено от Омуртаг
ii. доктрината за властта осмисля централизма
3. Божието царство на земята – ЕДИН наместник
a. По-задълбочена и всеобхватна от предишните
b. Всяка власт е от Бога – оправдава статута на всички с власт
c. Светът е такъв, какъвто го е пожелал Бог – оправдава статуквото
Актът на покръстването, проблемите и бунтът на боилите
n. Личностното покръстване
i. Есен 863 г. – византийска мисия, начело с епископ пристига в Плиска след сключването на Дълбокия мир
ii. Ханът и семейството му – директно покръстени
iii. От велик хан => велик княз
1. “Хан” – обвързано с Танграизма – не може да остане
2. княз – славянска, но не християнска титла
a. неутрална в религиозно отношение
b. позната и се използва; славяните – мнозинство
c. жест към славяните – от българин към мнозинството
d. символ на единението
3. княз – косвено – славяните стават по-леко християни
a. християните в момента са най-вече славяни
iv. От Борис => Михаил
1. Борис – не може да остане – не е християнско
2. Михаил – на император Михаил ІІІ – задочен кръстник
3. трябва да се вкара доктрината за имперското семейство
4. така той става легитимен в християнското семейство – подчинено положение на духовен син
o. Масово покръстване
i. Кампанийно и еднократно – нетипично за другите държави
1. притискан е от обстоятелствата
ii. спорове за датата – най-вероятно си е от 864 и продължава до 865
iii. технологията – село по село, всички в реката, и на гръцки
1. => зимата не може
p. Проблемите
i. Езикът на богослужението – гръцки – неразбираем + проблеми за вътрешната политика
ii. Не иска само етикет, а иска наистина да разбират християнството
iii. Влиянието – само по себе + религията и византийското духовенство, разпореждащо се без контрол по българските земи
iv. Кампанийността – еднократно наллагане – поблеми за българите, които трудно приемат други религии
v. Налагането чрез сила и неразбираемост на езика – няма да го разберат => податливи на влияния => ереси
vi. Довежда до хаос и объркване – ереси, юдаизъм, ислям – общ корен; не разбират езика => се бъркат
q. Бунтът на боилите (865) и причините за него
i. Източник – Бертинските анали – западен източник
1. няма наши – убиването на боилите не е “християнско”
ii. обвинили ханът, че е издал “лош закон”
iii. боили от 10те комитата – 52ма на брой
1. вероятно Борис е подкрепен от славяните
iv. избива около хиляда души организатори
v. Борис е решен, че това е за доброто на България
vi. Причини:
1. вярата в Тангра е още силна
2. страх от византийско влияние => заплаха за идентичността
3. не искат да се изравнят със славяните – губят власт
4. => много и сериозни причини
a. независимата църква може отчасти да ги реши
България между Рим и Константинопол и борба за извоюване на самостоятелна българска църква
r. Писмата между Борис и Фотий
i. Патр. Фотий (858-867; 877-886) – отговаря на въпросите на Борис
1. не казва нищо относно въпроса за самостоятелна църква
2. няма защо Византия да се отказва от успехите си
3. ролята на Борис е на покорен син
4. не се усеща, че има алтернатива ;)
s. Пратеничества до Рим и Регенсбург (лято 868 г.)
i. Борис действа бързо след отговора
ii. рискува Дълбокия мир, възстановявайки дипломатически връзки с Немското кралство
iii. папа Николай І (858-867) – амбициозен; Людовик Немски
1. иска разширяване на диоцеза на Рим
2. досега не е имало контакт с Рим => не знае как ще реагират => Регенсбург е застраховка
3. Борис – не иска война, има си вътрешни проблеми
iv. 106 въпроса и отговорите на папа Николай І
отговаря за самостоятелната църква: иска да види състоянието в България и дали добре е проведено покръстването и казва, че може тогава да се създаде
a. задоволителен и разумен отговор
b. начело на делегацията е Кавхан Петър
c. Съставен заедно с Анастасий Библиотекар
t. Папските мисии в България (866-870 г.)
i. Начело на първата – епископите Формоза Портуеснки (шеф) и Павел Пополунски
ii. Идва и мисия на Немското кралство, но като вижда какво е, си тръгва, но добрите отношения остават
iii. Изгонват византийските духовници
iv. Българите – покръстени отново на латински
v. 865-870 – латинският е официалният език в България
vi. пролет 867 – схизма – Фотий и папата се низвергват взаимно и има формално скъсване на отношенията
vii. 867 – Борис иска Формоза за архиепископ
1. харесва личността и набожността
2. Николай І отказва – формално Формоза е епископ на Порто
a. Формоза – свързан с Борис; силен и независим
b. Той иска марионетка
viii. Краят на 867 – Николай І умира – избран е Адриан ІІ (867-872)
1. Борис отново иска Формоза – Адриан отказва категорично и го отзовава в началото на 868 г.
ix. 2ра папска мисия – 868-869 г.
1. начело са Доминик Тривенски и Гриндалд Полимартински; с тях е и дякон Марин – силна личност
2. 868 – Борис предлага Марин, Адриан отказва
3. Адриан дава иподякон Силвестър
4. Борис отказва – официално – обидно нисък ранг
a. Не го познава и е папска марионетка
x. От Рим няма да получи независимост поради папоцентризма!
xi. 869 г. – Адриан усеща охлаждане на отношенията и пише на Борис: “Когото ти посочиш, само не Формоза или Марин”
1. готов е на компромиси, но вече е късно
2. Борис е готов на окончателна преориентация на политиката
u. Причини за окончателната преориентация на Борис към Константинопол (това го има на файнъла като есе, така каза Димитров)
i. За 3 г. разбира, че папите го разиграват и нямат намерение да му дадат самостоятелна църква => сблъсква се с папоцентризма
ii. Рим – контролира отделната държава
1. ръкополага епископите, събира църковен данък, избира глава на църквата
2. опитва се да влияе върху светската власт
iii. Борис – иска ограничаване на чуждото влияние чрез своя църква
iv. Предимства на византийския цезаропапизъм:
1. владетелят контролира църквата – заложено в основата
2. може да се меси в кандидатурите – той избира главата
a. може да низвергва когато поиска
3. данъците остават в местните власти
4. владетелят води религиозни преговори
a. той свиква събори
5. => поне има контрол върху чуждото духовенство
v. 869 г. – различна позиция от 865 г. – поставя условие да му дадат самостоятелна църква => той е в силната позиция
vi. осъзнава, че Византия не би се примирила да изгуби диоцеза си, което би довело до постоянни конфликти
vii. иска мир за да може да доведе докрай реформите си и да превърне България наистина в християнска държава
v. 8ми Вселенски събор и създаване на автономна и автокефална българска архиепископия
i. 869 г. – тайни преговори с Константинопол, в които е обещана такава църква
ii. решенията на Вселенски събор не могат да се оспорват даже и от главата на християнството – папата
iii. => Византия иска решението да мине на събора
iv. официално съборът е свикан само и единствено за да премахнат Фотиевата схизма
1. тайни преговори – ако обявят преди съборът – Рим ще го провали => БГ и Византия изиграват папството
v. 867 г. – идва Адриан ІІ в Рим, във Византия Михаил ІІІ е убит и идва Василий І Македонец => сменя Фотий с Игнатий – страхлив и ограничен = > няма ги основните виновници за схизмата
vi. Игнатий мрази Фотий + горното => предпоставки за сдобряване
vii. Църквата и хората все още не са готови за разделянето й
viii. 868-9 г. – преговори за Вселенски събор за официално премахване на схизмата
ix. есен 869- февруари 870 г. – 8ми Вселенски събор
1. в последният ден БГ и Византия разиграват театър
2. източните църкви са повече – не се е знаело, че ще има спорове
3. 28.2.870 г. – кавхан Петър се появява неочаквано
4. папските пратеници протестират, но източните са мнозинство
5. питат българите какво духовенство са заварили => казват гръцко => диоцез от отдавна => решението минава
6. 4.3.870 г. – БГ църквата се връща под върховенството на Константинопол като автономна и автокефална
7. ръкоположен е епископ Йосиф, а следващите вече са избирани от владетеля
8. официално схизмата се премахва, но после се задълбочава
9. БГ църква – на 13то място по важност
10. кавханът се завръща с византийско духовенсто, а Павел Популонски е подкупен да си тръгне
11. Българите – покръстени отново на гръцки
w. Фотиевият събор (Константинопол) – 879-889 г. и още по-голяма степен на самостоятелност
i. Папа Йоан 8ми (872-882) – цел номер 1 – да ни върне на Рим
ii. Води активна кореспонденция
iii. Борис не бърза да го отрязва и поддържа кореспонденцията
1. създава илюзията, че при промяна на решенията на Вселенския събор ще приеме негова мисия
2. “Аз правя каквото ми кажат” ;;)
3. не иска да обтяга отношенията с никого
iv. единственият въпрос на Фотиевият събор – българският църковен въпрос
v. има силен враг и за двете църкви – арабите – тежко положение
vi. Фотий – иска същинско сдобряване
1. предлага българските епархии да се отпишат от списъците на Константинополската патриаршия
2. Рим мисли, че Константинопол се отказва сам от нас
vii. Йоан 8ми пише доволен до Борис: “Кога да пратя хората?”
1. Борис мълчи и не отговаря повече
viii. Докрай – поддържа мир с всички, но с Византия приоритетно
Въвеждането на славянска писменост в България
x. Кирил и Методий - подаряването на писменост на Великоморавия по идея на Фотий
i. 867 г. – идва Игнатий след Фотий и спира подкрепата за тях
ii. 869 г. – папата поема патронаж над славяните
1. Рим не може да се бори срещу писмеността, а като Византия се оказва, Рим я ползва като идеологическо оръжие
iii. Кирил и Методий – най-вече християни – приемат подкрепата на Рим
iv. Във Великоморавия това се проваля
1. папите балансират между Запанда Европа и Великоморавия
2. Немското кралство е недоволно, защото е инвестирало много
3. Рим трябва да избира между (византийският) славянски и собственият си диоцез => избира родното
4. след смъртта на Методий – папата съди новия архиепископ и почват гонения на учениците
v. началото на 886 г. – 3ма достигат България – Ангеларий (умира скоро); Наум (остава в Плиска) и Климент (Охридски...)
vi. има нужда от писменост за да се ограничи византийското влияние
vii. отдавна е искал тези хора – инструктирал е границите да ги пускат
viii. началото на 886 – говорят тайно за скрита масовизация на славянския
1. все още има византийско духовенство
2. далеч от елитарното ядро в Плиска, в Охрид славянският се масовизира и се подготвят повече от 3000 ученици, които ще станат свещеници и ще заменят византийското духовенство

sNkR
12-06-2009, 15:43
http://download.http://www.teenproblem.net/school/101721/sonet+130+ot+shekspir/

а това някой може ли да ми го пусне на ЛС?
Мерси за темата :) :)

DoomShadow
12-06-2009, 16:48
моля който може да изтегли това плс :

http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/358562/

DesireToFire
12-06-2009, 16:54
http://download.pomagalo.com/387535/rasizym/?search=17956394&po=3
http://download.pomagalo.com/2889/za+rasizma/?search=17956670&po=10
http://download.pomagalo.com/174143/mejdukulturni+i+etnostni+otnosheniya++rolya+na+obs htestvoto/?search=17956755&po=97
Благодаря предварително =]

DesireToFire
12-06-2009, 16:55
Иии това ако може http://download.pomagalo.com/153548/rasizma+i+antisemitizma/ . Сори че съм нахална, ама много ми трябват :oops:

detelina101
12-06-2009, 18:25
Технически университет
ВАРНА

ФАКУЛТЕТ ПО ЕЛЕКТРОНИКА








РЕФЕРАТ

на тема:
Расизъм-‘’народи,раси,култура’’









Изготвил: Проверил:

Елена Валентинова Герджикова Гл.ас.Д-р М.Желева
Фак.№




Варна, 2009 год.


РАСИЗЪМ И НЕГОВИТЕ РАЗЛИЧНИ ФОРМИ

Расизъм (Rracialis m) това е социално предубеждение, съществуващо по отношение на група хора на основата на физически характеристики (пигментация на кожата, типични черти на лицето, текстура на косата, реч, маниери и други (етнически) показатели), които се забелязват отчетливо, но не се отразяват на такива биологически значими качества като пригодност или способност. Расизъм - това е идеология, която използва външните различия като основна причина за отказ за равно отношение към членовете на друга група на основата на т.н. “научни”, “биологически” или “морални” характеристики, считат ги за различаващи се от своята собствена група и поначало за по-долу стоящи. Такива расистки доводи често се използват за обосноваване привилегированото отношение към една група. Обикновено на тази група се дава предпочитание, макар понякога тя да се намира под заплаха (като правило, по нейна субективна представа), в сравнение с друга група, за да постави последната на “нейното място” (от социална и териториална гледна точка).
Понятието расизъм отдавна е загубило едностранното си значение – дискриминация на на расова основа. Явлението, чиито корени се губят някъде далеч назад във времето и днес ни изправя пред стени от омраза и насилие. Днес в началото на ХХІ век расизмът има много и различни основи. Той може да бъде на расова основа, може да бъде на верска основа, на културна, на идеологическа и каква ли не още друга. Расизмът съществува и променя лицето си съобразно времето. В резличните исторически периоди неговото лице е било различно – от гонението на цветнокожите и робството в Северна и Южна Америка, през геноцида на евреите през втората световна война та до ислямския фундаметализъм в съвременния свят – всичко това са различните лица на расизма, който е свързан неизменно с жестокост и агресия. България също не остава в страни от тези явления. С промяната на политическата система след 1989 г. имат своята скрита и явна проява. Макар и България като цяло да счита своето общество за много толерантно, все пак съществуват проблеми на основата на нетолерантност и дискриминация, които трябва да бъдат осъзнати и решени. Тези проблеми са свързани главно с ромското/циганското население, което е обект на лошо третиране от страна на полицията и на дискриминация във всички сфери на живота, в т.ч. образованието и заетостта. Равнището на толерантност в обществото е може би по-ниско, отколкото се представя обикновено,а през последните години в някои медии се забелязват тенденции към разпалване на чувството на нетолерантност и ксенофобия. Освен това се наблюдава липса на достатъчно информация за положението на различните малцинствени групи, живеещи на територията на България.
Расистките режими на ХХ в. са системната дискриминация в американския Юг, нацистка Германия и апартейда в Южноафриканската република – в контекста на развитието на световната история, а форми на западния расизъм от неговата поява в края на ХIХ в. до днес, двете основни негови форми – антисемитизма и теорията за превъзходството на белите или расизма произтичащ от цвета на кожата.
Антисемитизмът e враждебност към или дискриминация на евреите като религиозна или расова общност.Съдбата на евреите е изключително парадоксална: страстно търсене на земното царство и същевременно ¬ липса на собствена държава, каквато имат дори и най-незначителните други народи; месианско съзнание за предопределеност на народа и презрение и гонения от страна на другите народи; отричане на кръста като съблазън и разпъване на този народ през цялата му история. Но може би най-поразителното е това, че отреклият кръста всъщност го носи, а онези, които признават този кръст, толкова по-често разпъват останалите.
Има няколко вида антисемитизъм, които са различни, но могат да се съчетават и взаимно да се допълват. Аз няма да се спирам на онзи емоционално-примитивен антисемитизъм, който играе огромна роля в антиеврейските движения, но не е принципно интересен. Той се изразява в подигравки към евреите, в представянето им в комична светлина, в пренебрежение и погнуса към евреите, на които не се признават еднакви с другите хора човешки качества. Този антисемитизъм не е свързан с никаква идеология. Истинската идеология на антисемитизма е расовият антисемитизъм. Това е най-разпространената форма на омраза към еврействата. Германия е класическата страна на тази идеология. Тя може да бъде открита и във възгледите на велики немци, например на Лутер, Фихте и Вагнер. Евреите биват обявявани за нисша раса, отритната и враждебна на цялото останало човечество. А тази нисша раса се оказа най-силна, винаги побеждаваща останалите раси в условията на свободна конкуренция.От християнска гледна точка расовият антисемитизъм е абсолютно недопустим и противоречи на християнския универсализъм. Гоненията против католиците в Германия са предизвикани от това, че католичеството е универсалистично. Именно християнството провъзгласява истината, че не съществуват елини или юдеи. То е обърнато с лице към цялото човечество и към всеки човек, независимо от неговата раса, националност, класа и положение в обществото. Не само расовият антисемитизъм, но и изобщо расизмът не издържат критика от три гледни точки ¬ религиозна, морална и научна. Той е недопустим за християнина, който трябва да вижда във всеки човек образа и подобието Божии. Не само расизмът, но и национализмът е неприемлив за съвестта на християнина. Той е неприемлив за общочовешкото, хуманистично морално съзнание. Расизмът е антихуманистичен, той отрича ценността на човешката личност и допуска да се отнасяме към човека като към враг, който може да бъде унищожаван. Расизмът е най-грубата форма на материализма, много по-груба, отколкото икономическият материализъм. Расизмът е крайна форма на детерминизма и отрицание на свободата на духа. Над представителите на отритнатите раси тегне фатумът на кръвта, за тях няма спасение. Икономиката все пак се отнася до психичната среда, а не до физиологията и анатомията, и икономическата характеристика все пак не е характеристика, определена от формата на черепа или цвета на косата. Расовата идеология е по-висока степен на дехуманизация, отколкото класовата, пролетарската идеология. От класова гледна точка човек все пак може да се спаси, като промени своето съзнание, например като усвои марксисткия мироглед: дори ако е дворянин или буржоа по произход, може да стане народен комисар. Нито Маркс, нито Ленин са били пролетарии. А от расова гледна точка за евреите няма спасение, не може да му помогне нито приемането на християнството, нито дори възприемането на национал-социалистическата идеология, над него тегне фатумът на кръвта.
Но расизмът е несъстоятелен и от чисто научна гледна точка. Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на "арийска" раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената "избрана арийска раса" е мит, създаден от Гобино*, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата ¬ всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Именно в расизма няма нищо "арийско", на "арийците" ¬ индийски и гръцки, е бил по-присъщ индивидуализмът. Но между еврейския и германския расизъм има разлика. Еврейският расизъм е универсално-месиански, той носи универсална религиозна истина. А германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм. Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.Съществуват и други видове антисемитизъм като икономическия и политическия. Политиката в тоя случай е оръдие на икономиката. Този вид антисемитизъм носи доста примитивен характер и е свързан с конкуренцията и борбата за икономическо надмощие. Евреите биват обвинявани в това, че спекулират твърде успешно и трупат печалби, като побеждават останалите народи в икономическата конкуренция. Но еснафът изпитва желание той да е по-силен в бизнеса от евреите. Омразата към евреите често е всъщност търсене на изкупителна жертва. Когато хората се чувстват притеснени и нещастни и свързват личните си притеснения със социални причини, те търсят и виновника, върху когото би могло да стоварят вината за своето нещастие. Това не прави чест на човешката природа, но човекът се чувства успокоен и някак удовлетворен, когато виновникът бъде намерен и може да му се отмъсти. И няма нищо по-лесно от това да се убеди простият и примитивен човек, че за всичко са виновни евреите. Почвата на емоциите винаги е готова да подхрани мита за някакъв световен еврейски заговор, за някакви тайни сили на "чифуто-масонството" и т. н. Аз смятам, че би било под достойнството ми да опровергавам "Протоколите на Сионските мъдреци". Всеки, който прочете това долнопробно съчинение и не е загубил елементарния си психологически усет за нещата, не може да не види, че този документ е нагла фалшификация на хора, които мразят евреите. Освен това може да се смята за доказано, че той е подготвен в съответния департамент на полицията и е предназначен за хора от равнището на такива отрепки от руския народ, каквито са посетителите на чайните на Съюза на руския народ. За наш срам трябва да кажем, че в емиграцията, която се смята за културна прослойка, Съюзът на руския народ надига глава и си позволява да разсъждава и да изказва авторитетни мнения по какви ли не световни въпроси. Когато на мене ми се случи понякога да срещна хора, които търсят виновния за всички нещастия на руснаците и виждат виновника в евреите, масоните и т. н., на въпроса "кой е виновен" аз отговарям много просто: как кой, ясно, че ти и аз, ние сме главните виновници. Такъв начин на търсене на виновника ми се струва най-християнски. Защото има нещо унизително в това, че поради страх и омраза към евреите те са считани за твърде силни, докато останалите са уж слаби, неспособни да издържат на свободно единоборство с евреите.Руснаците бяха склонни да смятат себе си за твърде слаби и немощни в съревнованието дори когато зад тях стоеше една огромна със своята армия, жандармерия и полиция държава, докато на евреите се гледаше като на силни и непобедими в борбата, когато бяха лишени от най-елементарни човешки права и се преследваха. Погромите над евреите са не само нещо греховно и нечовешко, те са признак не безподобна слабост и неспособност. В основата на антисемитизма лежи бездарието. Когато някой изразява недоволство от това, че Айнщайн, открил закона за относителността, е евреин, че евреин е Фарадей, че евреин е Бергсон, това е претенция на посредствеността. В нея има нещо жалко. Защото има само един начин да се бориш против факта, че евреите играят по-голяма роля в науката или философията: правє сам велики открития, бъди велик учен и философ. Ако искаш да се бориш срещу това, че евреите доминират в културата, начинът е само един ¬ собствено творчество в културата. Културата е област на свободата. А свободата е изпитание на способностите и силите. Унизително е да се мисли, че свободата винаги се е оказвала благоприятна за евреите и неблагодарна за неевреите. Трябва да се спрем и на още едно обвинение срещу евреите. Обвиняват ги, че били създали капитализма и социализма. Но би трябвало за привържениците на капитализма и на социализма да е желателно "арийците" също да имат честта да създадат нещо. Защото нали не бива всичко да се отстъпва на евреите? Оказва се обаче, че евреите са създали всички научни открития, евреите са забележителни философи, създали са капиталистическата промишленост, а също и световното социалистическо движение, което се бори за справедливост и за подобряване положението на трудещите си; в ръцете на евреите са цялото обществено мнение, свободната преса и т. н. Признавам си, че като "ариец" аз се чувствам засегнат и не съм съгласен до такава степен всичко да се предоставя на евреите. Ще се спра на въпроса за това, че евреите били създали капитализма и социализма. Преди всичко, ако това е обвинение, то не може да се повдига от името на едно лице. За привържениците на капитализма създаването на капитализма от евреите е заслуга, също както за привържениците на социализма създаването на социализма ¬ пак тяхна заслуга. Трябва да се избере едното обвинение. Това, че евреите някога са играли доминираща роля в създаването на капитализма, е теза, засегната в известната книга на Зомбарт. Безспорно е, че евреите са играли значителна роля в този процес, безспорно е също, че в техни ръце са се съсредоточавали големи капитали. За това са допринесли някои исторически формирали се качества на евреите. През средните векове евреите са се занимавали с лихварство ¬ единственото занятие, което им е било позволено. Еврейският народ създава типа на лихваря и банкера, но пак той създава и типа на идеалиста, беззаветно предан на своята идея, на бедняка, който живее изключително с най-висши идеали. Но и "арийците" също имат принос за създаването на капитализма и на капиталистическата експлоатация. Еврейският капитализъм се заражда сред търговското съсловие на Флоренция. Онези, които обвиняват евреите, че били създали капитализма, обикновено не са противници на капитализма, те просто биха желали да бъдат по-силните в капиталистическата конкуренция и да имат повече капитали от евреите. Заслужава внимание положителният факт, че Карл Маркс, евреин и социалист, е бил в известен смисъл антисемит. В своята статия по еврейския въпрос, която смущава мнозина, той нарича евреите носители на световната капиталистическа експлоатация. Революционният антисемитизъм на Маркс, между другото, опровергава легендата за някакъв световен еврейски заговор. Маркс и Ротшилд, и двамата евреи, са непримирими врагове, така че не е възможно да са участници в един заговор. Маркс се бореше против властта на капитала, включително и на еврейския капитал. Другото обвинение срещу евреите ¬ че били създали социализма и били главни участници в революционните социалистически движения ¬ очевидно може да произлиза единствено от хора, които не се гнусят от капитализма и биха предпочели запазването на капиталистическия строй. За руските антисемити това обвинение се свежда до твърдението, че руската комунистическа революция била дело на осъществяването на индивидуалните права на човека и основните свободи, не се явява расова дискриминация при условие, обаче, че такива мерки в последствие няма да доведат до утвърждаване на отделни права за различни расови групи. Такова действие, насочено към поправяне последиците от предшестващата дискриминация, обаче, не трябва да продължава след като целта, за която е било предприето, бъде постигната.
Особено ярък пример за расова дискриминация е Северна Америка в началото и средата миналия век (като в момента не говорим за периода на робството). Местното население индианците са принудени да живеят в резервати без никакви права, а негрите в гета при същите условия. Белите са господстващата привилегирована класа. В условията на расова дискриминация и насилие се раждат личности, които се борят и отстояват правата на онеправданите и подтиснатите. Най-яркият пример е животът и борбата на д-р Мартин Лутър Кинг, който много силно илюстрира живота на чернокожита в Северна Америка. Др. Мартин Лутър Кинг принадлежи към най-значимите личности на 20 век. Неговата успешна ненасилствена борба срещу дискриминацията на чернокожите в Съединените Американски Щати той води вдъхновен от идеите и методите на Ганди. През 1964 той получава Нобеловата награда за мир. Мартин Лутър има предимството да ходи на училище и в последствие да следва. Целенасочено той се подготвя за живота. Когато след блестящо завършване на следването си той може да избира между различни подходящи места, той решава да приеме място в Монтгомъри. Той не може да подозира, че именно този град ще предизвика решителния поврат в живота му. Монтгомъри, столицата на Алабама, разположен в южните американски щати, тогава страда от все по-обтягащото се расово напрежение. Младият свещеник на баптиската църква става свидетел на потстоянни трудности, на които са изложени членовете на неговата общност. Кинг е неподготвен за тази ситуация. По време на следването си той често наблюдава проблемите между чернокожи и бели в страната. Той разсъждава и върху структурните промени, които той счита за наложителни в името на съвместния живот в страната. Ценни идеи и съвети той получава от живота и делото на Ганди. Все по-често той стига до убеждението, че насилието предизвиква насилие. Ненасилието като средство за постигане на траен успех, той разбира като единствения възможен път за решаване на обществените проблеми в Америка. Кинг се осланя изцяло на Христовото учение. За практическото осъществяване той използва методите на Ганди. Борбата срещу несправедливостите и за равноправието на чернокожите представляват фона на краткия живот на Др. Мартин Лутър Кинг Младши. Като начало на движението често се приема Автобусният бойкот в Монтгомъри (1955), на който сме посветили отделна страница. Той е впечатляващ пример за една успешна акция на ненасилие: фантазия, творчество, дисциплина и организация в крайна сметка успяват да преодолеят сегрегацията в автобусния транспорт. Как се стигна до това? Началото на движението за граждански права и
ненасилствената съпротива с Мартин Лутър Кинг
На 01.12.195 5 чернокожата шивачка Роза Паркс се качва от търговския квартал на Монтгомъри в автобуса за Cleveland-Avenue. Тя е на път за дома си от Монтгомъри Феър, голям търговски център, в който тя работи през деня. Изморена от дългия работен ден, тя сяда на първите места зад тези, които са евреите. Фактически това не е вярно. Ленин не е евреин, не са евреи и много други лидери на революцията, не бяха евреи и огромните работническо-селски маси, които осигуриха победата на революцията, както и в подготовката за нея. В революциите винаги ще играят голяма роля потиснатите, угнетени националности, както и потиснатите класи. Пролетариатът винаги е участвал активно в революциите. А евреите имат заслугата, че са вземали участие в борбата за един по-справедлив социален строй. Но обвиненията срещу евреите в последна сметка опират до главното ¬ че се стремят към световно господство, световно царство. Това обвинение би имало морален смисъл в устата на онези, които от своя страна не се стремят към световно господство и не се борят за свое могъщо царство. "Арийците" обаче, включително арийците християни, които изповядват религия, призоваваща хората да се обединяват в името на Царството Божие, винаги са се стремили всъщност към създаването на земни царства. Евреите не са имали свое царство, не само световно, но дори най-обикновено земно, а християните са имали могъщи царства и са се стремили към експанзия и владичество
Расова дискриминация (Racial discrimin ation)
Всяко различие, изключение, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, национална или етническа принадлежност, имащо за цел отказването или намаляване на признаването и възможността за осъществяване на принципа на равенство на индивидуалните права и на основните свободи на човека в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга области на обществения живот. Позитивните действия, предприети с единствената цел за осигуряване на адекватно развитие на някои расови или етнически групи или отделни лица, нуждаещи се от такава защита, която може да бъде необходима за обезпечаване на такива групи и лица с равни възможности в използването и резервирани за бели. Току-що седнала, шофьорът на автобуса и заповядва, заедно с други трима чернокожи да се премести в дъното на автобуса, за да направи място на белите пътници, които току-що са се качили. Това е означавало, Госпожа Паркър, ако е трябвало да последва заповедта на шофьора, да стане, за да може мястото й да бъде заето от бял пътник от мъжки пол. Другите трима чернокожи веднага изпълняват изискването на шофьора. Но Госпожа Паркс остава спокойно да стои на мястото си. Последствието е, че тя е арестувана. Този отказ е един съвсем личен израз на вечния копнеж към човешко достойнство и свобода.
Някои познати, които бяха научили за задържането (членове на политическия женски съвет), стигнаха до споразумението, че автобусите в Монтгомъри трябва да бъдат бойкотирани от чернокожето население: "...само чрез един бойкот можем да дадем на белите да разберат, че няма да търпим повече подобно отношение."
Новината за арестуването на Госпожа Паркър и планувания бойкот се разпространява като пожар в града. Един комитет подготвя масово мероприятие и диплянка: "На 5 декември, понеделник, не пътувайте с автобус за работа, в града, на училище или накъдето и да е другаде! Отново е арестувана чернокожа и е хвърлена в затвора, защото е отказала, да отстъпи мястото си. Ако трябва да отидете на работа, вземете си такси, сами или с други, или идете пеша!" Същевременно е направен опит, към бойкота да бъдат присъединени осемнайсет таксиметрови фирми, водени от чернокожи, които да превозват хората на обичайната цена от 10 цента, което завършва с успех. Първоначалният успех е невероятен. Вместо очакваното 60% участие в бойкота, то е било почти 100%. Спящите, безучастни чернокожи са пробудени! В таксита, частни автомобили, пеша (понякога на разстояние до 12 мили!) те успяват да стигнат до работните си места и да се придвижат обратно. Взето е решение, да се създаде специална организация, която да се грижи за бойкота (Montgomer y Improveme nt Associato n, MIA, — Гражданско обединение за подобряване на расовите връзки), чийто президент става Мартин Лутър Кинг.
Протестът е трябвало да продължи толкова дълго, докато бъдат изпълнени следните изисквания: 1. от автобусните предприемачи да се гарантира вежливо обслужване, 2. пътниците да могат да сядат в такава последователност, в която се качват, 3. да се назначават и чернокожи шофьори по линии, които се ползват предимно от негри.
Освен борбената им позиция ("Изморени сме, да бъдем потискани постоянно и да бъдем брутално стъпквани") протестантите се обръщат и към принципа на ненасилието ("Искаме да убеждаваме, а не да упражняваме насилие. Любовта трябва да определя нашия тон").
За да се решават все по-големите организационни проблеми, е създаден транспортен комитет, финансов комитет, програмен и стратегически комитет. В началото на протеста най-важният проблем е транспортният въпрос. Това, което се реализира като работа и находчивост в тази сфера, е една от най-интересните глави на Montgomer y-Story. В първите дни те са зависими от таксиметрови фирми, които са собственост на чернокожи, и които превозват по трима души на цената на автобуса на стойност 10 цента. Когато полицейският комисар издава нареждане, според което всички таксиметрови фирми трябва да изискват минимална цена от 45 цента, се слага край на службата на такситата в бойкота. Така се създава доброволна автомобилна служба. Повече от 150 души участват със собствените си автомобили още в първите дни, а техният брой нараства за кратко време на 300. За тези коли е трябвало да бъде изработена специална система на пътуване. Хиляди диплянки се разпространяват сред протестиращите, върху тях са отбелязани 48 спирки за отиване и връщане. Само след няколко дни тази система заработва изненадващо добре. Но чернокожето население е така обзето от духа на протеста, че понякога хората предпочитат да се движат пеша. Ходенето пеша за много се превръща в символично действие. Броят на шофьорите се повишава и по друг непредвиден повод. Много бели домакини, независимо от това, дали са за сегрегацията, нямат желание да се отказват от своите домашни помощнички. И така те всеки ден ги взимат с колите си от кварталите, в които живеят, а вечер ги връщат в къщи.
Повече от 25 души са заети като шофьори през целия ден. Те работят шест дни в седмицата. На повечето спирки доброволци се грижат за това, всичко да тече гладко и пътниците да се превозват в съответните коли към целта си. Автомобилната служба е организирана по най-добрия начин, но поглъща много финансови средства. Служебните разходи на MIA се покачват на 5000 долара месечно. С течение на времето работата в бюрата на MIA става толкова много и така детайлирана, че е трябвало да бъдат назначени десет души. Всичко се финасира от дарения от всички части на Америка и отчасти извън границите й. "За да се издигне едно движение, трябва преди всичко да бъдат обединени хората, които принадлежат към него. Затова е необходима идея, от която те да се вдъхновят и към която да се придържат. Освен това вратата между народа и водачите трябва да е отворена. Всичко това го има в Монтгомъри." Ненасилствената съпротива става методът, по който работи движението, любовта е носещата идея, която подрежда всичко. Постоянно в църкви се състоят масови събирания, часове преди началото им църквите са препълнени. Вечер след вечер събралите се хора призовават в обич, вместо в омраза и се подготвят за това, ако е необходимо да понасят насилие, вместо да налагат насилие. Още от самото начало хората реагират с невероятно въодушевление на тези идеи. Чернокожето население на Монтгомъри наистина е готово, да търси нов път за преодоляване на кризата на расовите отношения.
Въпреки, че протестът е успешен, автобусните компании и градската управа се надяват, че той ще утихне след няколко дни. Когато автобусите остават празни дори и в дъждовни дни, те показват готовност за преговори. Много преговори остават обаче безуспешни. "Когато изпълним изискванията на чернокожите", казва автобусен предприемач, "те ще се бият в гърдите, че са постигнали победа спрямо белите. А това не можем да го приемем." Градската управа и автобусните предприемачи отстояват схващането, че премахване на расовото разделение не е законово възможно.
Чрез трик градската комисия се опитва да прекъсне бойкота на негрите. Тя пуска съобщение във вестниците, че известни чернокожи духовници са сключили споразумение с тях. Но MIA реагират бързо. Всички свещеници в града се свикват и биват помолени, да оповестят в църквите в неделя, че протестът продължава. След обиколка по нощните клубове и кръчми, в които се срещат чернокожи, те биват информирани за фалшивите доклади. Последствията на тези бързи действия водят до това, на следващия ден автобусите също да останат празни. Тъй като измамната маневра е неуспешна, градоначалниците уронват е поставена под въпрос.
Градоначалниците прибягват до политика на твърдата ръка. До арести се прибягва дори и за най-малките транспортни нарушения. Навсякъде в града са задържани шофьори на автомобилната служба, проверяват се шофьорските им книжки, застраховките, задават се въпроси за работното им място. На тези, които пътуват на стоп, се казва, че това е забранено от закона. Така доброволната служба Auto-Pool напълно е парализирана. Бомбен атентат върху дома на М.Л. Кинг нажежава обстановката. Търпението на чернокожите е изчерпано. Те са на път да отвърнат на насилието с насилие. Но влиянието на Мартин Лутър Кинг междувременно е достатъчно силно, за да може това да се преодолее. "Ако имате оръжия, вземете ги обратно в домовете си. Ако нямате такива, моля Ви, не се сдобивайте с тях! Не можем да решим този проблем с разплата. На насилието трябва да отвърнем с ненасилие!"
Когато противниковата страна забелязва, че няма да постигне нищо чрез актове на насилие, тя прибягва до масови арести. На дневен ред се изважда един стар закон, който забранява бойкота. Съдебни заседатели обявяват автобусния бойкот за незаконен. Над сто чернокожи са обвинени. Но чернокожите не се поколе*ават. Те нахлуват към затворите, за да се оставят да бъдат арестувани. Никой не се страхува. Никой не се опитва, да избяга от арестуване. Някога изпълненият със страх народ е напълно променен. Тези, които преди треперят пред закона, сега са горди, че биват арестувани в името на свободата. Мартин Лутър Кинг също е арестуван, обвинен и осъден на 500 долара наказание за нарушение на закона на щата Алабама, забраняващ бойкота. Но опитът, протеста да бъде осуетен, е неуспешен. Вместо да се замрази движението, методите на противниковата страна му придават още по-голяма сила. MIA се активира, като подава молба до съда, в която се изисква премахването на сегрегацията в автобусите. На 4 юни, 1956 съдиите решават, че законите за сегрегацията в автобусите в Алабама са противоконституционни. Адвокатите на Монтгомъри обжалват пред Висшия Щатски съд. Битката все още не е спечелена. Междувременно се правят все повече опити за блокиране на Auto-Pool. Застрахователни агенти отказват да застраховат колите под предлог, че рискът е прекалено голям. Застрахователен преговор с "Lloyds" в Лондон в крайна сметка решава този проблем.
Идва момент, в който Auto-Pool също да бъде обявена за незаконна организация, защото е обществена пречка и частно предприятие, което работи без разрешение и без концесия.
В тази трудна ситуация излиза решението на Висшия Съд, според което сегрегацията в автобусите е противоконституционна.
Повече от 12 месеца негрите водят ненасилствен протест, докато постигнат победа. Това е само началото на организираните мирни протести на чернокожите. Борбата за права продължава години. След убийството на д-р Кинг той се превръща в знаме на тази борба.
На 10 декември 1964, Осло, Норвегия д-р Кинг получава Нобелова награда за мир. В кратката му реч при връчването на наградата е синтезирана цялата философия и същност на борбата за социални, граждански и политически права на чернокожите в Америка. Тази реч звучи и днес също толкова актуалнои силно както преди четиридесет години.
На 04.04.196 8 г. Кинг е застрелян в Мемфис (Тенеси) от Джеймс Ърл Рей.
Апартейд. Думата "Апартейд" произхожда от "Afrikaans", езика на холандските бури, които се заселват в началото на 17 век в Южна Африка, и означава буквално разделяне или изолация.
- [afrikaans, от apart, "отделен, особен"], прилаганата от 1948 г. обществено-политическа доктрина в Република Южна Африка: Чрез политическо, социално, стопанско и териториално разделяне на расите трябва да се доведе до разделено развитие във всички области. Политиката на апартейд беше атакувана почти в цял свят, защото тя водеше до потисничество на всички така наречени "не-бели" африканци и затвърждаваше господството на бялото малцинство.
Апартейдът предизвика външно-политическата изолация на Южна Африка. Още от самото начало политическите организации на черните южноафриканци се бориха срещу апартейда. През 1990/91г. по време на президенството на де Клерк бяха отменени всички апартейд-закони; През 1993/94г. всички раси получиха политическо равноправие.
Началото на понятието апартейд не е възникнало първо от африканските националисти с победата на Националната партия през 1948г. В голяма степен, много от това, което правителствата от този момент нататък правеха в расово-политически аспект в Южна Африка, вече беше заложено през десетилетията преди това в понятието на сегрегацията, и като съдържание беше доразвито, подсилено и радикализирано от националистите. Понятието апартейд се появява най-вероятно за първи път през 1917г. в реч на по-късния Премиер-министър J.C. Smuts, но се превръща в употребяван термин едва по време на изборната борба за изборите през 1948г. Но ако апартейдът не е възникнал едва през 1948г., то тогава кога? Първите следи на южноафрикански расизъм се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на холандската Източно-индийска компания през втората половина на 17 век. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, така наречените свободни граждани, роби и чужденци ("бушмени и хотентоти"). До този момент не е съществувала групата на белите или европейците. Тенденцията на компанията през 18 век, да взима на служба само бели служители, подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. В течение на времето се утвърждава една социална йерархия, на чиито връх са били служителите на компанията и свободните граждани, а черните и робите са били накрая.
Без съмнение обаче груповата идентичност на белите се е подхранвала от религиозни корени. Като признаци на цивилизация за белите важали християнството и основното образование. Като следствие на това един бял човек, съответно християнин, се е възприемал като по-ценен от един "кафер", съответно езичник. Предизвикани от робското освобождение, нахлуването на новите британски господари в Кейптаун и появата на черни банди, при легендарното преселение през периода 1837-1846, около 10.000 души се отправят на север, североизток и там основават Африканската република Трансваал (1952) и свободната Оранжева Република (1954), в която непосредствено отражение намира чувството за превъзходство на белите при избирателното законодателствоСамо белите притежават избирателни права! Това много грубо проследяване на корените на южноафриканския расизъм се концентрира до момента само върху следите от расизъм при потомците на европейците в Южна Африка, тъй като те значително повлияват апартейда на 20 век. За да се добие пълна представа, трябва да се хвърли и кратък поглед върху повлияния от британците район Натал, в който шотландецът Теофилус Шепстоун, в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда едно ясно териториално разделяне на чернокожето и бяло население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на културата на чернокожите под влиянието на култура на белите. Военните спорове между потомците на европейците и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в двете Африкански държави Трансваал и Оранжевата Република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на 20 век.
В края на 19 век във върховете на района Witwaters rand около по-късния Йоханесбург се откриват първите златни залежи, които заедно с диамантите предизвикват огромен стопански процес на трансформация. До средата на 20 век Южна Африка се превръща от чисто аграрна страна в аграрна и мино-добивна страна, докато накрая се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожа работна ръка, нахлуват в района около Йоханесбург.
За установяването на политика на сегрегация от съществено значение е южноафриканския процес на индустриализация и урбанизация. Защото в индустриалните райони "на ръба" младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се със селския си манталитет и расисткото си чувство на превъзходство, е бил внезапно принуден, да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените чернокожи. В южно-африканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите, и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимуществата за белите при профсъюзите и парламентарните решения. През 1910г. с основаването на Съюза на Южна Африка само бели мъже получават избирателно право. Това време може да бъде определено като периода в южноафриканската история, през който се изясняват основните представи по отношение на расистката политика на разделение, и когато южноафриканският парламент започва да кодифицира законово расовото разделяне.
Вълната от закони и разпоредби през около осем десетилетия апартейд могат грубо да бъдат поделени на четири категории.
1. Намаляването на земеделската земя и посочените преди това проблеми на индустриализацията и урбанизацията създават предпоставки за пространствено разделяне.
2. Успоредно с това са правени опити за налагане на сегрегация в стопанския живот.
3. Тясно свързана със сегрегацията в стопанския живот е била политическата дискриминация на не-белите.
4. Едва в края на 20-те години се взимат законови мерки, които имат за цел пълното отделяне на южноафриканците от сфери в личния живот чак до интимната сфера.


Ето и един цялостен поглед назад върху политиката на апартейд след вземането на властта на Националната партия през 1948:
По времето на премиер-министъра Малан (1948-1954) и Strijdom (1954-1958), управата в Южна Африка се е стремила към господството на белия човек в ежедневието и в политиката. Всички обичаи и конвенции на предишната политика на сегрегация по това време се превръщат в закони на апартейда. Този период може да се разглежда като кулминация на "petty" апартейда, малкия апартейд, който прави очевидна дискриминацията на не-белите. През ерата на H.F. Verwoerd (1958-1966) расовата политика на разделяне е приоритет. Бившите територии на племената трябвало да се превърнат в независими държави, "Homelands", да бъдат променени функциите им и по този начин да бъде създадена една малка, богата, бяла Южна Африка. Но сметката на Verwoerd се оказва неточна: Проблема на милионите черни в градовете и изоставането на международното признание на Homelands не са били предвидени в сметката на правителството. В международен аспект по времето на управлението на Verwoerd се поражда критика, което всъщност все още не носи последствия със себе си. Извършвани са били периодични козметични корекции, за да може вече да се говори не за апартейд, а за "отделено развитие". Отделът за "работа с местното население" бива преименуван в "отдел за съвместна работа и развитие". Историята на съпротивата в Южна Африка може да бъде разделена на две части. Първата фаза представлява опита на местните да отхвърлят покоряването им от колониалната власт и да съхранят своята независимост. Във втората фаза понятието за съпротива характеризира борбата на колонизираните, да отстранят колониалното господство, или поне да постигнат изравняването им с колониалните господари. С растящата репресия съпротивата в Южна Африка става все по-силна, през 1986г. е обявено извънредно положение и шестват безпокойства, наподобяващи гражданска война. В съпротивата участват многобройни организации и движения, които не могат изцяло да бъдат изброени. Целта на този раздел е да представи най-важните действащи лица и техните стратегии.
African National Congress (ANC)
АНК е традиционната и най-важна платформа, върху която се организира мнозинството на чернокожите. През 1912г. като реакция на изключването на чернокожите от политическия процес е основан South African Native National Congress (SANNC), който по-късно през 1923г. е преименуван на АНК. До 1940г. АНК е относително слаба организация, което се обяснява с липса на силно ръководство и управление, както и с липсата на ясна политическа програма, с което се обяснява и малкият брой на членовете й.
Чрез основаването на младежка лига се пристъпва се към обновяване на АНК, така наречената ANC Youth League, която призовава и жените към участие. Нелсън Мандела постъпва в ANC Youth League през 1944г. в годината на нейното основаване. До 1949 ANC се стреми към изравняване на всички във всички области на обществения живот.
С изборната победа на Националната партия през 1948г. и непосредсвеното подсилване на дискриминацията, разделянето и репресията, политиката на чернокожото население се променя: Те вече не са в състояние да се молят за отстъпки, а изискват равноправно участие във властта и отмяната на тяхното законово-уредено безсилие. Това се увенчава с основаването на Freedom Charter (1956), което предизвиква със себе си отцепването на радикалните крила на ANC, на Pan Africanis t Congress of Azania (PAC). През 1960г. ANC и PAC призовават към гражданско неподчинение под формата на невъоръжена демонстрация срещу паспортните закони. Тъжното последствие е кървавото клане при Sharpevil le, при което от полицията са убити 69 демонстранти и 178 души са ранени. Поради последвалите безпокойства в цялата страна, на 8 април 1960г. правителството забранява както ANC, така и PAC. Времето на съпротивата без насилие е отминало и двете организации стават нелегални, като основават двата въоръжени клона Umkhonto we Sizwe (ANC: Копие на нацията), и Poqo (PAC: Самите ние). На насилието се отвръща с насилие. Правителствени офиси и електрични инсталации политат във въздуха. През 1964г. Нелсън Мандела е арестуван, малко по-късно и останалата част от ръководната група, всички са осъдени на доживотен затвор. По този начин до този момент е пречупена политическата съпротива на чернокожите. Едва в края на 70-те години, когато в южнофриканското стопанство настъпва структурна криза, Ангола и Мозамбик получават независимост и се появява Black Conscious ness Movement, стига се до безпокойства, преди всичко в студентските и ученически среди, които демонстрират срещу въвеждането на езика на африканерите в училищата. Ученическите бунтове започват в Совето и се разпространяват по-късно в цялата страна. Радикализацията на другите съпротивителни движения води до предимството за ANC, бели също да се включат в техните редици. Във времето след това в Южна Африка възниква една култура на насилие, която почти не е контролируема: Бомби избухват в търговски центрове, ръчни гранати се хвърлят в ресторанти, въпреки, че изгнаническият ANC се разпорежда от щаб-квартирата си в Лусака (Замбия), че нападенията трябва да останат ограничени само върху не-цивилни цели. През 1986г. правителството реагира с обявяването на извънредно положение. Но вместо продължение на курса на конфронтация, се налага прагматизма, двете страни протягат ръце. Стига се до първите разговори, до обмяна на мнения, представи за бъдещето. Мандела, въпреки, че е в затвора, води разговори с тогавашния президент Бота, групи от заинтересовани посещават щаб-квартирата на ANC в Замбия.
През периода 1966-1978г. Южна Африка бавно изпада в изолация. През 1976 се стига до въстание на черните в Совето, пристанището на Йоханесбург и някога приятелските колонии Ангола и Мозамбик се превръщат във "фронтови държави", като обявяват война на Южна Африка. За да се прекъсне изолацията се провеждат първите разговори с не-бели и повечето от законите на "petty" апартейда биват анулирани през 1974г.
В началото на ХХІ век би трябвало расизмът и неговите форми да съществуват само в най-мрачните моменти на човешката история, но за съжаление фактите говорят друго.
Създадени са редица организации, които защитават човешките права в тази насока.
Време е вече понятието расизъм да остане в историята

alexdodev
12-06-2009, 18:49
здравейте за утре ми трябва есе по философия на теми :
1.християнството е дълбоко тъйна религия на всемирната скръб-Бодлер
2.ние може би сме само играчки в ръцете на боговете и за нас целта на тази игра си остава загадка
3.бъзсмъртните са смъртни и смъртните безсмъртни.Тези живеят за сметка на смъртта на онези а онези са мъртви заради живота на тези-Хилон
4. ако бог не съществува то има поне едно битие при което съществуването предхожда същността
ако някой може да ми намери някакво есе да е що годе добро ще му бъда много благодарен мерси предварително на всички отзовали се :)

iveetyy
12-06-2009, 22:18
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/379734/
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/130477/
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/244034/

Мерси предварително .. = ))

vesito13
12-07-2009, 18:24
http://download.pomagalo.com/138396/rechnik+s+istoricheski+termini/?search=18023280&po=4 ако може някой да ми го свали, бих била много благодарна :)
П.П. Когато го копирам и направо го сложа да се отвори става, но като напиша линка тук и натисна на него не става :o Ако не се отвори линка, става въпрос за речник с исторически термини :)

volvolin4o
12-09-2009, 14:59
трябва ми това ---> http://download.pomagalo.com/247955/harakteristika+na+komyutyrnite+sistemi/

Tedi4ka
12-09-2009, 17:01
Темите са ви пратени на лични съобщения а ти "iveetyy" ако още ти трябват тези теми кажи им имената,защото линковете които си дала не ми излизат :) :) :)

rashito0o
12-09-2009, 21:27
http://download.pomagalo.com/360960/vyzduhyt+kato+dispersna+sistema/?search=18166822&po=2

lizzy
12-09-2009, 23:04
http://download.http://www.teenproblem.net/school/360960/vyzduhyt+kato+dispersna+sistema/?search=18166822&po=2

Въздухът като дисперсна система

Веществата в природата, както и тези получени от човека, много рядко са в чисто състояние. Обикновено те съдържат примеси от други в-ства или са смеси. Например: въздухът, морската вода, млякото и други. Въздухът е смес от азот, кислород, въглероден оксид и други газове. Морската вода – соли, разтворени във вода. ...
Системи от две или повече вещества, при които едно вещество, раздробено на малки частици, е разпръснато в друго вещество, се наричат дисперсни системи (disperses-разпръснат).
Дисперисни системи са млякото, мъглата, цигареният дим, при който в газова среда са разпръснати неизгорени твърди частици (въглерод), напоени с катранени вещества.
Всяка дисперсна система е съставена най–малко от два компонента. Разпръснатото вещество се нарича диспергирано вещество.Когато разпръснатото вещество е под формата на отделни капчици, кристалчета или малки мехурчета, говорим за фазово дисперсни системи. При тях различаваме дисперсна фаза (диспергираното вещество) и дисперсна среда (веществото, в което е разпределена дисперсната фаза). Когато двата компонента се състоят от частици с молекулни размери, не се говори за дисперсна среда. В такива случаи дисперсните системи се наричат газови смеси и разтвори или молекулно (йонно) дисперсни системи. При тях ролята на среда се изпълнява от веществото, което има същото агрегатно състояние като ситемата или е в по-голямо количество при еднакво агрегатно състояние на двете вещества. Например в многокомпонентната система мляко водата е дисперсна среда, а маслените капчици са дисперсна фаза.
Въздухът е молекулно дисперсна система. Той представлява смес от различни газови молекули. Азотът (78%), кислородът (21%), аргонът (0,93%) и другите благородни газове са негови постоянни съставки до 100 км височина. Освен това въздухът съдържа голям брой променливи по своето съдържание съставки. Такива са водните пари, въглеродният диоксид, метанът, азотните оксиди, озонът и много други. Те също са молекулно дисперсни системи и са размесени с молекулите на постоянните съставки. Тяхното съдържание във въздуха зависи от мястото, където се прави изследването.
Но въздухът е и дисперсна среда. В него се съдържат различни количества прах под формата на микроскопични или видими с невъоръжено око прашинки. Въздухът съдържа още сажди, получени от непълното горене на различини въглеродсъдържащи материали – въглища, дървесина, нефтопродукти и др. Той съдържа и оловни аерозоли, които се получават от автомобилите, които използват оловосъдържащи бензини.
Всички примеси към основния състав на въздуха са повече или по-малко вредни за човешкото здраве. Ето защо се вземат съответните мерки за тяхното премахване. Електро- и топлоцентралите се снабдяват със специални филтри, които задържат 99% от саждите и пепелните частици, и сероочистващи инсталации (СОИ). Тези СОИ пречистват вредните газове, които се съдържат в дима.За целта се използва варовик и вода, които при смесването си образуват варовиково мляко. Димът се пуща през СОИ и минава през дъжд от варовиково мляко, което улавя вредните газове и пада във специални помпи, които го изпращат в цех за производство на гипс. През комина излиза само пара.Най-близката сероочистваща инсталация до нашата община се намира в „Енел Оперейшънс България” АД.
Над големите градове с интензивно автомобилно движение все още тегне смогът. Това е въздушна смес, която се получава главно от вредните съставки на автомобилните отходни газове. В състава на смога влизат въглероден диоксид, въглероден оксид, азотни оксиди, недоизгорели въглеводороди с канцерогенно действие, оловни аерозоли, озон, сажди, прах и мн.др.
Смогът е особено вреден за децата и за хората от така наречените рискови групи.
За намаляване на вредните отработени газове от автомобилите оловния бензин се заменя с безоловен. Така с 40% се намалява токсичността на автомобилните газове. На автомобилите се поставят каталитични обезвредители. И все пак това не е най-пълното решение на проблема. Може би усъвършенстването на електромобила ( електрокара) ще бъде решението на бъдещето.

ЕКОЛОГИЧНИ ОПАСНОСТИ В ТЕЦ


Топлоелектрическите централи са най-големият източник на замърсяване в енергийния отрасъл.Съобразно количествата на използваните горива преобладаващите емисии на замърсяване са от прах,серни,азотни и въглеродни окиси.Екологичните проблеми ,свързани с експлоатацията на ТЕЦ и възможностите за тяхното решаване,винаги са били предмет на проучване и анализиране,но в различна степен и насоченост през отделните периоди от време.По принцип екологичните разработки и приеманите решения са аналогични с тези в напредналите страни от Европа и света,но тяхното практическо осъществяване се извършва със закъснение от 5-10 години.
Преимущественото развитие на ТЕЦ,използващи местни въглища с високо пепелно съдържание,което е характерно за периода до 1970г.определя као първоетапна задача да се решат проблемите с очистване на димните газове от прах.Определено може да се счита,че на настоящия етап този проблем е решен успешно и в степен,отговаряща на международните норми.Някои от ТЕЦ,изградени в големите градове,бяха реконструирани за работа с мазут и природен газ, а в останалите ,които продължават да работят с въглища, са монтирани високо ефективни електрофилтри, с коефициент на очистване над 99%. Поради недобра експлоатация на филтрите обаче емисиите от прах са значителни.
Доста по-различно е положението със замърсяванията от серни,азотни и въглеродни окиси. До подписването на международната конвенция за намаляване на трансграничните замърсявания в България действаха екологични норми,третиращи само максимални концентрации. Поради това дълго време не бяха разгледани проблемите за изграждане на сероочистващи инсталации.Трябва да се признае обаче,че дори и в страните от Западна Европа тези проблеми също бяха решени в по-късен период. (В ТЕЦ”Марица изток 3’’ вече има такива сероочистващи инсталации, виж стр.2)
В изложените причини и съображения в продължение на много години усилията бяха насочени към намаляване на максималните концентрации от серни и азотни окиси.Главно реализиране на тази задача бе изграждането на комини с голяма височина. Така например в ТЕЦ’’Марица изток 2’’ и в ТЕЦ”Марица изток 3’’ бяха изградени комини с височина 325 м, в „Бобов дол’’ – 200 м, а в много други ТЕЦ, използващи по-качествени горива или с по-малка инсталирана мощност-с височина 180 м. Тези технологични решения доведоха до относително намаляване на максималните концентрации, но не и на емисиите на серни и азотни окиси.
Съдържанието на сяра в лигнитните въглища от комплекса „Марица изток’’,които имат по-широко приложение в енергийния отрасъл е около 2,7% , а на използвания мазут за енергийни цели- 3,5%. При тези стойности, без наличие на сероочистващи инсталации за нито един енергиен обект, включително и отоплителните централи със сравнително малка мощност, които работят с тези два вида горива , не може да бъдат спазени както вътрешните ,така и международните норми за пределно допустими емисии на серни и азотни окиси.
Анализът на емисиите показва ,че трите електроцентрали в комплекса „Марица изток” изхвърлят годишно около 78% от общите емисии на серен двуокис в България.
На битовия сектор се падат около 120-160 хил. т изхвърляния от серен двуокис. Конкретните данни сочат ,че около 85% от тази емисия е от изгарянето на брикети. Следователно към 90% от емисията на серен двуокис в България се дължи на работата на централите и брикетното производство.
Не е много по-лесен проблемът с емисиите на азотните, въглеродните окиси и преките прахови емисии. Силната променливост на тези емисии и липсата на постоянен мониторинг ограничава точността на тяхната констатация и прогноза.

ponpon4eto
12-10-2009, 19:34
ще може ли да изтеглите тези темички

http://download.pomagalo.com/194444/analiz+na+pri+rilskiya+manastir+na+vazov/?search=18226415&po=2

http://download.pomagalo.com/298709/prirodata+v+poeziyata+na+vazov/


http://download.pomagalo.com/42530/kakva+e+prirodata+za+vazov+spored+stihotvorenieto+ pri+rilskiya+manastir/?search=18226482&po=6
:-) :-) :-) :-) мерси

Tedi4ka
12-11-2009, 06:50
1.
Стихотворението "При Рилския манастир" на Вазов е част от цикъла "В лоното на Рила".Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата в творчеството на поета-природата като родно пространство,пейзажно дефинирана ("Сега съм у дома.Наокол...планини...","Над мен Еленин връх...","в сърцето съм на Рила") и природата като наднационална,божествена("Сега съм у дома,сега съм в моя мир/мир въжделен и драг").Това са думи на един възторцен патриот,включващ ценности от наднационален и универсален порядък."При Рилския манастир" не е само стихотворение,което да изрази красотата и великолепието на Рила.Това е творба,в която автора казва къде се чувства най-добре,това е показано в началото на всеки един стих("Сега съм у дома").Дори родното му място да не е в сърцето на Рила,Вазов го приема като свое ,място където се чувства най-спокоен ("Тук волно дишам ази,по-светло чувствам,...").Чувства се отново човек,творец("Сега съм у дома,сега съм пак поет..").Когато е в Рила Вазов чувства,че нищо друго не съществува,че злините по света и в страната ги няма и всичко е чисто,невинно и добро.С височината си планината сякаш е сложила преграда и не допуска болките,страданията и съмненията ("световните злини,тревоги са далеч-/за тях е тя стена до небесата турила..").Вазов се прекланя пред величествената природа на Рила,но не забравя и да каже още веднъж,че смята това място за свой роден дом.Той не се чувства като гост ,а напротив сякаш целия си живот е прекарал в Рила (" не съм тук страннен гост "."Бе моят идеал величествен и прост/поклом,скали,води!Поклон ели гигански...")Омаян и упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея храма на собствената си душа.Сремежът за пълно сливане и разтваряне на човека във вселенската хармония намира най-ярък израз в последната строфа:
Сега съм у дома -участник в рилский хор
Аз тук не се родих-тук бих желал да тлея-
. . .
в величествените обятия на Рила.
В тази творба най-ярко личи Вазовото усложнено отношения към природата,израз на една любов,в която природа и родина се събират.

Tedi4ka
12-11-2009, 06:51
2.
Природата в поезията на Вазов



Една от големите заслуги на Вазов към българската поезия е,че той открива за нея природата като извор на поетическо вдъхновение и като самостоятелен обект на поетическа възхвала .Той показва с творчеството си колко неправилно мислят тези , които смятат , че “не е поезия да се възхищаваш от природата и да зяпаш мъртви канари”. Поетът с жар и с искрена убеденост възкликва: “ Не , има , брате мили , поезия висока и в чудната природа :да,тя е там навред !”
Мотивът за природата във Вазовата поезия не е нито случаен , нито временен. От първите си стъпки на поет(“Борът”) до последната си стихосбирка (“люляка ми замириса”) , той възпява нейната красота и своето преклонение.Вазов отраства в един от най- прелестните кътове на родината.Детските и юношеските впечатления са основа на силно и непосредно чувство за природата ,което по-късно укрепва ,добива дълбочина и се нюансира под влияние на цялостното творчество и идейно израстване на поета.За това съдим и от думите му пред проф. Шишманов , когато разказва за учението си в Калофер:”Природата още не ме интересуваше .Мара Гидик не говореше на въображението ми.”Не е случайно също,че изображението на природата се налага особено подчертано в поезията на Иван Вазов през 90-те години – в стихосбирките “Поля и гори” , “Звукове” , и “Италия” .Обществената действителност отблъсква поета със своите егоистични и прозрачни интереси ,с дребнавостта и нищожеството на чувствата и го кара да търси душевна бодрост,вяра и успокоение в красотата на планините , на вековните гори и на ширните поля.
Основното чувство ,което изразява Вазовата пейзажна лирика , е възторг от величието и девствената красота на природата .поетът е опиянен от нейните прелести ,обхваща я в нейната безкрайност и вечност.Романтичното чувство за възвишеното и грандиозното в природата прави естествен патетичния тон в тези стихотворения.Полетът на поетическото вдъхновение при чудната гледка на могъщите планини го води неусетно и до философски размисъл върху битието и неговата същност.Така романтичното чувство за природата естествено води до пантеистично то и възприемане.Вазов я обожествява ,чрез нея той се стреми да проникне в тайните на вселената , сред нея диша с “битието на всемира “.Тези са най-характерните чувства и идеи за Вазовата пейзажна лирика.Но те не са единствените.Вазов има и стихотворения , които завладяват със своята нежна съзерцателност ,в които величественият мащаб е заменен с емоционално импресионистична картина.Освен това често природата , като контраст ,извиква размисъл за съдбата на човека.В редица стихотворения са изразени патриотични ,социални и хуманистични чувства .Пейзажната лирика на Вазов вълнува хуманистични и патриотични идеи ,насочва към задълбочен размисъл върху човешкия живот.Романтичният контраст- природа и общество , у Вазов придобива ново съдържание ,като изразява по- конкретен граждански и патриотични чувства.

Вазовата пейзажна лирика е проникната от обич и преклонение преди всичко пред родната природа . Пресъздадена е красотата на българската земя , на българския пейзаж.Най- голямата поезия на Вазов открива в планината .Особено развълнувано той пише за Рила,Пирин и Родопите.Планината най – силно въздействува на неговото въображение.Тя го омайва с величественото и безграничното , със светлото и жизнерадостно в нея.Вазов постига изключителна релефност на пейзажа .Няма друг поет у нас , който да може така внушително да предаде грандиозността на възвишаващите се планини ,да обхване с един поглед техния безкрай и ги възпее възторжено .

Tedi4ka
12-11-2009, 06:51
3.
Каква е природата за Вазов според стихотворението “При Рилския манастир”


Не един или двама, български или чужди поети и писатели са възпявали в своите произведения красотата на българската природа. Чувството, което човек изпитва когато е сред родната природа, силата и вдъхновението, които тя му дава трудно могат да се опишат с думи. Като изкусен майстор на словото и познавач на родния език в много свои произведения Ив. Вазов изразява своята почит и възхита от чудната българска природа. Роден в подножието на Стара планина и в живота, и в творчеството си Вазов отдава нескрито предпочитание към планинския пейзаж. С особена патриотична гордост звучи стихотворението “При Рилския манастир”. Тези стихове са пряк израз на преклонението на поета пред величието и красотата на нашата природа, неговата благодарност за силата и духовната мощ, които тя му дава.
Още от първите редове на стихотворението пред нас се разкрива един величествен пейзаж, изпълнен с живот и движение.
Цитат /1/ “ Наокол планини и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят;потоците, кристални и пенливи, бучат”
Това кътче от нашата земя, преминало през сърцето на поета, сякаш оживява пред очите ни. Читателя чува шума на потоците, усеща пулса на живота, който “кипи на всичките страни”. Чрез тази прекрасна природна картина Вазов изразява възторга и опиянението си не просто от природата, а от българската природа. За него тя е топлата майчина прегръдка, нежността и любовта, красотата и щастието, към които всеки човек се стреми. Използвайки метафора и сравнявайки природата с майката, поета ни внушава, че за него тя е нещо свидно, ценно и незаменимо, така както е майката за своето дете.
Цитат /2/ “ Природата отвред, кат майка нежна съща,
навява ми песни, любовно ме прегръща.”
В дебрите на този колоритен пейзаж, пълен с настоение и музика, човек сякаш се пренася в един друг свят, светъл и хубав, душата му се унася в духовното идеално царство на природния мир, “мир въжделен и драг”. За поета природата е вдъхновение, извор на сила и мощ. Тя е двигателят, който тласка човека към “нов живот” и “нови ощущенья”, зарядът, който го зарежда с “прясна сила, мощ и тайни песнопенья.....” Природата е свободата на духа и тялото, фокусът, който събира всички трептения и копнежи на човешката душа.
Цитат /3/ “ Тук волно дишам ази,
по-светло чувствам, свещен, отраден мир
изпълня ми духа”
Стихотворението “При Рилския манастир” е една лирическа изповед, която достига своята кулминация, когато поет и природа се сливат. Говорейки за въздействието на природата върху човешката душа, Вазов
изразява идеята си за единството на човека с природния свят. Човека е човек, когато е близо до природата, той е част от всичко, което тя е създала.
Цитат /4/ “ Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот”
Природата за поета е живителната капка, която утолява духовната му жажда. Тя е неговото вдъхновение, което окриля творческата му мисъл, музата, която го кара да се чувства отново поет.
Цитат /5/ “ Сега съм пак поет-
във лоното на таз пустиня горска, свята;”
Признанието на поета е искренно и убедително. То доказва, че природата е необходимост за него така както въздуха, водата и слънцето за всяко живо същество. Тя е неговото вътрешно “аз”, неговия разум и сърце. Затова лирическия герой разбира свободно нейния език, влива се в рътъма на нейния живот.
Цитат /6/ “разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.”
Спокойствието и уединението, което лирическия герой получава от общуването с природата са прекъснати от мислите за “световните злини”. Но въпреки това той се чувства защитен, защото е сред природата. Тя е неговата майка-закрилница, неговата предпазна броня срещу всички злини и тревоги на настоящето.
Цитат /7/ “ ....в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч –
за тях е тя стена до небеса турила”
Попаднал в прегръдката на този огромен величествен океан – природата, поета се преражда. За него природата е добрата фея, която докосвайки всяка струна на неговата душа, го прави по-добър. Тя е хапчето, от което неговия дух се нуждае, глътката въздух за неговото съществуване.
Цитат /8/ “усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
Вкушавам сладък мир във песни и молитва.”
В края на стихотворението поета изповядва своето съкровенно усещане, че вече не е чужд сред природата. Затова споделя с нас “не съм тук странен гост.” Така тази велика магия наречена природа се превръща в негов идеал. Тя става неговото верую, пред което той синовно се покланя.

Цитат /9/ “Природата всегда, но буйната природа,
бе моят идеал, величествен и прост.
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”
Поезията на Иван Вазов е като въздуха, който дишаме без дори да се замисляме. Вазов винаги е смятал, че българският писател трябва да бъде близо до народа, да чувства и пише по български. В едно свое изказване той заявява: “ Аз пях за България, защото я обичах, прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея.” Затова стиховете на Вазов са школа за национално възпитание на всяко поколение български граждани.

sNkR
12-11-2009, 18:27
http://download.pomagalo.com/119762/hamlet+tova+sme+vsichki+nie/

ако може на ЛС

DarinCetYy
12-11-2009, 20:30
http://download.pomagalo.com/16194/makedonski+avantyurist+ili+geroii/

TrickyAngel
12-11-2009, 22:55
@sNkR пратих ти го :)

@DarinCetYy

МАКЕДОНСКИ
– АВАНТЮРИСТ ИЛИ ГЕРОЙ


Повестта “Немили-недраги” заема важно място в българската белетристика. От една страна, тя е продължение на прозата на Каравелов, Друмев и Блъсков. От друга – творбата е повлияна от фернския романтизъм и е стъпало към създаването на романа “Под игото”.- Писателят, от когото се учи Вазов, е Виктор Юго. В “Немили – недраги” можем да видим герой, който удивително напомня като характер героите на Юго. Това е Македонски.
Славният хъш е типичен романтичен герой. Той е различен от останалите – има изклчителен характер, който проявява при необикновени ситуациии. Притежава авнтюристичен дух, при необикновени ситуации. Притежава авантюристичен дух, който все го тласка към опасността. Македонски е човек на действието. Трудно му е да понесе унизителния живот в чужда страна. Но винаги намира начин да се справи с положението- дори ако му се налага да мами и да краде. На дело той доказва патриотизма си, когато преминава Дунава, за да занесе писмо на Левски. Тогава от авантюрист хъшът се превръща в герой.
Портретното описание на Македонски в първа глава на повестта представя героия като “висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави дръзки очи”. Той носи “огромно извехтяло и без копчета палто”. Детайлите ни подсказват, че то вероятно не е негово, а е намерено или подарено. Но тази външност на живеещ в бедност човек контрастира на дръзките му очи, които говорят за силен и авантюристичен дух.
Героятима силно влияние върху останалите хъшове. То се дължи на слуха за миналато му като войвода на хайдушка чета в Матедония. Уважението, с което се ползва сред събратята си по съдба, се дължи и на неговия силен характер. Той е роден за водач. Често се самоизтъква и желае да е център на внимание. Такъв е, когато го срещаме за пръв път – той разказва за героична битка с труците, а Странджата го поправя, щом сгреши или преувеличава.
Образът на Македонски е противоречв и слолжен. Героят минаги е готов да помогне на останалите хъшове, когато са изпаднали в нужда. Когато се запознава с току-що пристигналия Бръчков и разбира, че се нуждае от храна и подслон, Македонски го отвежда в кръчмата на Странджата. Това обаче не мупречи после да го обере на карти. След каго го е сторил, пък му казва: “Щото е мое, то е и твое.”
За разлика от останалите хъшове Македонски най-добре се справя с безславното и мизерно настояще. Той е човек със силна енегия, която постоянно го подтиква към действия. Понякога те не са особено героични. Така например героят изяжда запасите на учителя Владиков и продава дрехите му. Представата, която повествователят изгражда за Македонски е като за човек, изграден от противоречия. По време на представлението в четвърта глава той най-много се вживява в ролята си. Героят забравя, че е на сцената, и има усещането, че е в Балкана. Макар и комично, поведението му е на човек, който безкрайно мниго обича родината си.
Мизерните условия, при които живее Македонски, изкарват наяве неговите недостатъци и слабости. Но в десета глава идва момент хъшът да покаже истинската си същност и той се превърща в герой, който постига единство между думи и дела.
Тази глава започва с пейзажно описание. Мразовитата зимна нощ е подходящ он за изява на изключителен герой като Македонски. Има нещо едновременно красиво и плашещо в този пейзаж. Той е зареден с напрежение. Граченето на чавките внушава усещането за злокобност. Колибите на отстрашнишя бряг са сравнени с гробове.
Георият се е преоблякъл като влашки селянин. Този факт говори занеговата съобразителност. Но целият му вид носи характеристиките на мрачния пейзаж: “Нямаше нищо по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо оттая черна сянка, която сред нощта като привидение се мърдаше над задрямалата бездна”. Епитетите “по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо” (прилагателни в сравнителна степен) и “черна” засилват атмосферата на злокобното напрежение. Това се постига и от метафората, с която е назован Дунав – “Задрямалата бездна”. Следва още едно пейзажно описание, което увеличава усещането за злокобност: “Вятърът все духаше и пълнеше нощната самотия с гробовен шум. Това беше погребално пение над един мъртвец, покрит с бяла плащаница.”
Страхът, който е изпълнил душата на Македонски, не е за собствения му живот, а за мисията, с която се е нагърбил – да стигне до къщата на Баба тонка, където да предаде писмо на Левски. Той желае на всяка цена да оправдае доверието на хъшовете.
Природата поставя пред героя неочаквано препятствие – незамръзналата ивица вода. За да го преодолее, той решава да вземе дъска от някоя влашка колиба. Но тамго очаква ново препятствие – влахът, чиито викове могат да привлекат вниманието на караула. Диалогът между Македонски и влаха е изпълнен с напрежнеие. Заради мисията буйният хъш сега се опитва да бъде сговорчив, да намери общ език с непознатия. За това свидетелстват обръщението “Побратиме” и предложението да заплати взетата дъска. Диалогът реминава въ вътрешна рецч. Македонски разбира че трябва да прибегне до насилие. От морална гледна точка то не е оправдано, но от тази на патриота е допустимо. За героя дългът пед отечеството стои над всичко.
Преди да премине над “зеещата яма “, героят се прекръства. Жестът му , какъвто той не е правил от години, е своеобразна молитва за божествена закрила над една свята мисия.
При преминаването на Дунава Македонски проявява изключително мъжество и героризъм. Той се проявява не като авнтюрист, който просто търси приключения, а като истински герой, който осъзнава значимостта на мисията, с която се е нагърбил. Тя е в името на свята кауза – свободата на родината.
Любовта към отечеството и борбата за неговото освобождение сродяват съмишлениците. За това свидетелстват думите, с които Македонски отговаря на въпросите на Баба Тонка “Кой си?” – “Твой син!”
Смелостта си хъшът отново показва и в боя при Гредетин, когато храбро се бие за свободата на друг славянски народ в битка с общия поробител. Той е единственият, който оцелява. Налните изречения на повестат, които имат характер на епилог, показват героя като разсилен в някаква канцелари.я Контрастът между този македонски и предишния е разтърсващ. Най-смелият хъш се е превърнал в малодушен прислужник, който трепери пред гласа на грубия писар.( Изпълнени с горчивина са думите на повествователя: “Бедни, бедни македонски! Защо не умря при Гредетин?” това е и упрек към следосбожденска България, която не цени героите, които са жертвали живота си за нея. Ако трагедията на Странджата е , че умира в леглото си, а не на бойното поле, тази на македонски е, че е останал жив.
С промяната у хъша авантюрист и “кокошкар” към истински герой се променя и отношението на автора към него. Иронията и насмешката изчезват, за да остане само преклонението пред мъжеството и героизма на Македонски. На финала възхищението се смесва със състрадание към героя, който се е оказал отново “немил-недраг”, но в собствената си родина.

Заповядай :)

iveetyy
12-12-2009, 11:36
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/379734/
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/130477/
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/244034/

Мерси предварително .. = ))

connected
12-12-2009, 13:35
Еми ако някой може да намери нещо за тези 2 теми ще съм му много благодарен :)

Тихият пролетен дъжд
1.Моментната игра на настроенията в импресията "Тихият пролетен дъжд" (защо стихотворението може да бъде определено като импресия)

Да се завърнеш в бащината къща
2.Мотивът за завръщането в елегията "Да се завърнеш в бащината къща" (защо жанра на стихотворението е елегия ; каква е лирическата изказност в текста ; коментирахтте посланието на пуантата ' формулирайте темата на стихотворението)

d3nz
12-12-2009, 14:37
http://download.pomagalo.com/141615/obrazi+i+kartini+na+stradanieto+v+cikyla+zimni+vec heri/?search=18313536&po=1 много ще съм благодарна :) :-)

jakata1
12-12-2009, 17:08
http://download.pomagalo.com/36385/renesansovata+predstava+za+sveta+v+romana+don+kiho t/ плссс спешно е

detelina101
12-12-2009, 18:13
Образи и картини на страданието в цикъла “Зимни вечери”

Христо Смирненски


В “Зимни вечери” чрез поредица от поетични фрагменти Смирненски изобразява различни проявления на човешкото страдание. В произведенията си,авторът пише за жертвите,насилника и обновителя на стария свят. Писателят е съпричастен към унеправданите. И в това произведение тези теми присъстват.
В цикъла “Зимни вечери” се открояват две смислови части на изображение: едната е ориентирана към външното пространство ( екстериорно ),а другата към обитателите ( интериорно ). Още със заглавието,авторът иска да ни подскаже за какво ще се говори в произведението. “Зимни” ни показва студенината и мъртвата природа, мъртвите души, загубили своята надежда. Антитезата бяло - черно не иска да ни внуши светлината в хората , а да подчертае черното, то да изпъкне. Вечерта всява мрак и начало на ноща , началото на още по-големи беди.
В повечето творби на Смирненски се преплитат публицистичното ,символното и романтичното. Героите му изпитват тръдностите на живота и страдат от недоимъка и бедността, които ги съпровождат навсякъде. Човещките ми ценности са подложени на изпитание. Отхвърлени и онеправдани , те живеят в свят,обречен на забрава и смърт.
Поетичният цикъл представя мрачната картина на страданието ,показано чрез седем относителни самостоятелни фрагмента. Още в началото с “черна гробница” , срещаме отделните герои - самотни странници, обречени на страдание и болка. Картините са представени в тъмни цветове – черното на нощта,мръснобялото на снежинките,ставащи на кал, и бледожълтото на мъждукащите светлини. Мракът и светлината отразяват водещото композиционно простивопоставяне. Студена е светлината от прозорците н а къщите, която напомня за “жълти стъклени очи” на призрак. Градът е лирическият герой на фона на пеизажната картина, която е ярка ,растърсваща. Страшен ,студен и заъл, подобен на призрак, той дебне своите обитатели и погубва живота им:
Като черна гробница и тази вечер
пуст и мрачен е градът
...
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола – призрак сякаш –
в сивата мъгла стърчи.


Точно тук се появява мотивът за страданието на онеправданите. Хората умират, но неволята, беднотията и мизерията остават вечни спътници на останалите живи.
Лирическият АЗ във втория фрагмент на творбата се движи сред своите събратя и наднича в техните домове. Настроението на безнадежност и отчаяние се налага оше в началото. Бедността и страданието съпъстстват героя. Бялата зима създава усещане за студ и отчуждение в човешките сърца. Мизерията се открива навсякъде. Пиян и “безхлебен” е бащата в този дом, отхвърлен от обществото ,безработен и “непотребен никому. Безсилният си гняв към несправедливите закони на света тои излива върху невинните скъпи за него същества. Страшната картина оживява с писъците и молбите на децата и тъжните ридания на майката:
Децата пищет и молят,
а вънка привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

“Бездомни са всички герои. Идеята на автора е да представи личното страдание част от по – голямата човешка мъка. Ето защо героите са обобщени – мъж,жена,дете,старец,ковачи ,цигани. Всички тях лирическият герой ги нарича “братя” ,за да изрази съпричстието си към техния нерадостен живот.
Преходът към следвашият фрагмент е пламе и непосредствен. И тук бедността присъства в “бараката сгушена” ,но нейната смазваща сила е смекчена от динамичната,трескава работа, от ритмичните удари на ковашките чукове. В “сънната улица” се чува песен,а след нея се дочуват тъжните звуци на разплакана цигулка:
Пак ли старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове ,сръчно издигани –
сръчно въртят се ,гърмят.

Лирическият епизод,в който герои са “старите цигани” .е метафорична алтернатива на обстановката на мрак ,студ и тегнеща безперспективност.
Градът е безпощаден и към тях. Отново доминира усещането зас студ. Студът властва денем и нощем. Ой сковава душите дори и на волните цигани, чийто труд се оглася от “песни на скрита тъга”. Сцената с ковачите цигани също е изпълнена с тревожност . тя сякаш е емоционален отклик на плачовете,идващи от разрушения дом. Поетът създава цяла поредица от картини ,които очертават привидно разноликия ,но всъщност единен образ на страданието. В последната строфа е представена една динамична и богата на багри картина:
Синкави , жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.

Единствената радост и утеха,светлина и многоцветнист Смирненски открива и намира в труда.
В следващите картини мъглата в града дебне като сянка хората. Страхът и студът, бедността и смъртта са се настанили трайно в живота им. Неповторимо релефна,сякаш склуштурна композиция представлява двойката образи – слепият старик и придружаващото го дете, които се лутат самотни из улиците и са част от този мрачен пейзаж. Животът подлага на изпитание човека,независимо от неговата възраст и пол. От детството до старостта , от люлката до гроба, страдалците са обречени на безрадостно съществуване. Единствената алтернатива на мъчителното им битие е смъртта като избавление от тежкия и нерадостен живот. Спотаен гняв и огромно съчувствие към страдащите “братя” са вградени в заключителните стихове:
Братя мои,бедни мои братя –
пленници на ориц вечна,зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.

Напрежението нараства до появата на обобщения образ на смъртта в шести фрагмент. Смъртта е неотменна угроза на бедните хора. Тя е неминуемо следствие от мизерния, изпълнен с мизерия живот.
Една от най – покъртителните сцени в цикъла е на нелепата ранна смърт на бедното момиче. “Жълтата гостенка” – туберколозата, е отнела живота на това нежно създание. Положеното в ковчега “моминско лице” е най – трагичната и ужасяваща картина в прозведението. Атмосферата на безвъзвратна загуба, на безнадеждна траурна скръб се подсилва от ридаещата пред ковчега старица. Особено трогателна и разтърсваща е сцената с молещото се пред иконостаса дрипаво дете. Неговата изстрадана молба е вероятно за божествено чудо,което ще върне живота на любимия човек. Лирическият АЗ скърби за ранно угасналия живот. Смъртта на децата е косвен упрек към града, към обществото, създало условия за това страдание.
В последния фрагмене на “Зимни вечери” се изгражда алегорична картина на погубените мечти. Те са чисти като снежинките,падащи от небето,но се превръщат в кал,щом докоснат земята. Братя по съдба на малките “гаврощовци” от едноименното стихотворение на Смирненски са и двете момчета във финала на цикъла:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

Вместо да се радват на вълнуващите детски игри,те са принудени отрано да работят. Помъкнали тежките чували върху крехките тела, те поемат своята отговорност за прехраната на семейството . трудът за тях не е радост , жизнена потребност, начин на оцеляване. Мечтите им за детски радости и по – добро бъдеще угасват безвъзвратвно. Истината за ижвота героите на Смирненски разбират още в детската си възраст. Бляновете и,подобно на снежните късчета,удивляват децата, но действителността е убийствено жестока и погубва най – красивите мечти,тъй както снежинките,олицетворяващи душевната им чистота,се стопяват в “калта” на живота.
Тъжните изводи ,които се налагат в “Зимни вечери”,се възприемат като цялостно поетическо внушение, а героите - като отхвърлени и онеправдани човешки същества, лутащи се сред неприветливия и безсърдечен град.
Стиховете на Смирненски са изключителсно актуални и за съвременната действителност. И днес големият град е запазилсвоите лица – на непривлекателния разкош и на бедността. В поети1еското творчество на Христо Смирненски има универсални художествени послания, които са носители на общовалидни хуманни ценности. Затова поезията му има своето трайно място в националното ни съзнание и в класическия фонд на българската литература.

detelina101
12-12-2009, 18:14
Ренесансовата представа за света в романа „Дон Кихот”
(ЛИС)


Мигер де Сервантес е роден по времето на Ренесанса. Той пише рицарски роман, наречен „Дон Кихот”. По времето на Ренесанса или така нареченото „възраждане” на човека рицарските романи били забранени, а представата за тях била много по различна, отколкото тази в романа на Сервантес. Като цяло „Дон Кихот” се различава много от това как изглежда рицарският роман.
Представата за света по времето на Ренесанса била главно свързана с човека, неговата душа и разум. А в „Дон Кихот” тази представа за света е показана главно чрез главния герой Дон Кихот и неговия приятел Санчо Панса.
Характерните особености на романа са лудостта, пародията, истината за Дон Кихот, свободата, разъмът, отмъщението, наказанието и душевната красота на Дон Кихот. Лудостта в романа е една от главните теми в „Дон Кихот”. Чрез лудостта на главния герой – Дох Кихот, известен още под името Алонсо Кихана, Сервантес иска да покаже как един човек, загубил почти напълно разума си, превръща въображаемото в действителност.
Дон Кихот е човекът, загубилразума си, който е главно свързан с Ренесансовата представа за света. Неговият помощник Санчо Панса е с него само, за да го пази, а също така и заради обещанието му, дадено от „великия” рицар Дон Кихот – да го направи губернатор на цял остров.
Героят на Сервантес се бори с несправедливостта и наказа тези, които той смята за врагове. За Дон Кихот дори вятърните мелници се превръщат в огромни великани, с които той трябва да се бие и да победи. До такава степен е обладан неговият разум, а дори и душата му от лудостта, че той измисля свои собствен свят, в който е непобедимият рицар.
Когато на Дон Кихот му се случи нещо, което да замъглява представата за великия рицар или общо взето за неговите загуби, той обвинява отново измисленият от него зъл магьосник.
Дон Кихот като всеки рицар има своя любима, на която да посвещава победите си, въпреки че тя е една обикновена селянка. Нейното име е Дулсинея и той изпраща писма до своята любима.
Въпреки лудостта си, Дон Кихот понякога изглежда като съвсем нормален човек, имащ все още разум. За него свободата е най-ценното. Според рицаря човекът, който е в плен, няма достойнство. Неговата лудост превръща несъвършенният свят в напълно безупречен.
Лудостта на Дон Кихот не се е придобила случайно. От романите, които е прочел в библиотеката си, той се стреми да постигне същото, но в реалния, трудния живот.
За разлика от рицаря Дон Кихот, Санчо Панса не е луд. Той е по скоро алчен, отколкото луд. Както всеки рицар така и Дон Кихот има своя здрав и силен кон, наречен Росинант.
Рицарят на Печалния образ обикаля света, търсейки злини, неправди, страдания, които да спира и наказва тези, които са помогнали за тези неправди към хората, към тяхнага душевност.
Ренесансовата представа за света в романа на Сервантес е показана най-пряко в героя Алонсо Кихана, чрез неговите премеждия, дийствия. През Ренесанса, за разлика от Средновековието всичко се върти не около Бог, а около човишката същност.

detelina101
12-12-2009, 18:15
Ренесансовата представа за света в романа „Дон Кихот”
(ЛИС)


Мигер де Сервантес е роден по времето на Ренесанса. Той пише рицарски роман, наречен „Дон Кихот”. По времето на Ренесанса или така нареченото „възраждане” на човека рицарските романи били забранени, а представата за тях била много по различна, отколкото тази в романа на Сервантес. Като цяло „Дон Кихот” се различава много от това как изглежда рицарският роман.
Представата за света по времето на Ренесанса била главно свързана с човека, неговата душа и разум. А в „Дон Кихот” тази представа за света е показана главно чрез главния герой Дон Кихот и неговия приятел Санчо Панса.
Характерните особености на романа са лудостта, пародията, истината за Дон Кихот, свободата, разъмът, отмъщението, наказанието и душевната красота на Дон Кихот. Лудостта в романа е една от главните теми в „Дон Кихот”. Чрез лудостта на главния герой – Дох Кихот, известен още под името Алонсо Кихана, Сервантес иска да покаже как един човек, загубил почти напълно разума си, превръща въображаемото в действителност.
Дон Кихот е човекът, загубилразума си, който е главно свързан с Ренесансовата представа за света. Неговият помощник Санчо Панса е с него само, за да го пази, а също така и заради обещанието му, дадено от „великия” рицар Дон Кихот – да го направи губернатор на цял остров.
Героят на Сервантес се бори с несправедливостта и наказа тези, които той смята за врагове. За Дон Кихот дори вятърните мелници се превръщат в огромни великани, с които той трябва да се бие и да победи. До такава степен е обладан неговият разум, а дори и душата му от лудостта, че той измисля свои собствен свят, в който е непобедимият рицар.
Когато на Дон Кихот му се случи нещо, което да замъглява представата за великия рицар или общо взето за неговите загуби, той обвинява отново измисленият от него зъл магьосник.
Дон Кихот като всеки рицар има своя любима, на която да посвещава победите си, въпреки че тя е една обикновена селянка. Нейното име е Дулсинея и той изпраща писма до своята любима.
Въпреки лудостта си, Дон Кихот понякога изглежда като съвсем нормален човек, имащ все още разум. За него свободата е най-ценното. Според рицаря човекът, който е в плен, няма достойнство. Неговата лудост превръща несъвършенният свят в напълно безупречен.
Лудостта на Дон Кихот не се е придобила случайно. От романите, които е прочел в библиотеката си, той се стреми да постигне същото, но в реалния, трудния живот.
За разлика от рицаря Дон Кихот, Санчо Панса не е луд. Той е по скоро алчен, отколкото луд. Както всеки рицар така и Дон Кихот има своя здрав и силен кон, наречен Росинант.
Рицарят на Печалния образ обикаля света, търсейки злини, неправди, страдания, които да спира и наказва тези, които са помогнали за тези неправди към хората, към тяхнага душевност.
Ренесансовата представа за света в романа на Сервантес е показана най-пряко в героя Алонсо Кихана, чрез неговите премеждия, дийствия. През Ренесанса, за разлика от Средновековието всичко се върти не около Бог, а около човишката същност.

krisence
12-12-2009, 19:47
http://download.pomagalo.com/165246/ahil+i+hektor+razlichnite+lica+na+geroizma/?search=18333588&po=1

Мерси много :)

iveetyy
12-12-2009, 21:02
http://download.pomagalo.com/309301/dihatelna+sistema+ustroiistvo+i+funkciii+na+dihate lnata+sistema/?search=18338045&po=2

тенкс предварително .. :) :)

detelina101
12-13-2009, 09:02
Ахил и Хектор - различните лица на героизма

Илиада от Омир е класическо произведение, останало в историята през поколенията като пример за древногръцките герои, за тяхната смелост и сила.Омир описва противопоставянето на герои, воюващи помежду си, но имащи една обща цел – да останат завинаги в паметта на бъдещите поколения като герои.
Ахил и Хектор, двамата най-прочути герои в "Илиада", са носители на качества, които печелят всеобщото признание и уважение. Те са храбри и издържливи сурови войни, образец за другите, но в същото време носят у себе си и най-нормални човешки черти. Обрисувани са като типични епически герои, живеещи според етичната система на своето време. Славата е основната движеща сила и за двамата, обезсмъртяването на имената им във воински подвизи е най-висшата им цел. Героите имат и съществени различия помежду си. Ахил е преди всичко гневен, необуздан, безмерно честолюбив, стихиен, а Хектор е представен като далеч по-човечен образ, носител на една по-висша нравственост. Той е патриот, с много високо чувство за обществена отговорност, докато Ахил в началото на поемата изоставя общата кауза заради самолюбието си. Двата образа символизират двете начала в развитието на елинската общност – архаичното, първичното, грубото, олицетворено от Ахил, и патриотичното, далеч по-хуманното и с по-богата душевност в образа на Хектор.
1. Прилики – воинските им качества, изключителното място, което заемат в двата противникови лагера, чувствата, които ги ръководят в този двубой- съпружеската и бащинската обич на Хектор са съизмерими с изключителна привързаност на Ахил към Патрокъл, отношението на Омир и на останалите към тях, трагичното – общ белег при двамата герои. Анализират се думите на Ахил към Тетида и на Хектор към Андромаха
2. Различия –
Въпреки многото прилики между двамата герои, те имат съществени различия – За разлика от Ахил, Хектор показва цивилизованост и хуманност, когато предлага да си обещаят взаимно, че ще се погрижат за труповете си:
“... но ще ти снема доспехите, а пък трупа ти, Ахиле,
на аргивянци ще върна. Тъй и ти с мене да сториш!”
В раздялата си с Андромаха в 6та песен, той показва своята вродена доброта и човечност. Това влиза в пълен контраст с грубата сила, „гибелният гняв” при Ахил, представен като варварин и суров дивак. Тези различия напълно определят двубоя между двамата герои като неумолим. Мотивите им също са коренно различни – честолюбие и отмъстителност срещу граждански и патриотичен дълг. Ахил е покровителстван от боговете, а това прави Хектор обречен, с предначертана съдба. Но въпреки това Троянският принц е готов да се жертва и да умре с достойнство :
„Сега ме постига съдбата!
Само че няма без смела победа и безславно да падна
Нещо велико ще сторя , та будните хора да помнят"
Словото като единствената възможност на Хектор да не бъде подвластен на боговете.
Чрез създадените образи на “Илиада”, Омир из¬ра¬зя¬ва сво¬е¬то прек¬ло¬не¬ние пред ге¬ро-и¬те от митологичното минало и съз¬да¬ва модели за под¬ра¬жа¬ние в сво¬е¬то съв¬ре¬мие, кои-то ос¬та¬вят трай¬ни сле¬ди и в кул¬тур¬на¬та па¬мет на след¬ва¬щи¬те по¬ко¬ле¬ния.
Войната и мирът в „Илиада”
В “Илиада” Омир пресъздава живота и нравствената същност на човека в античния свят. Творецът обрисува своето време, като показва проявите на войнска мощ редом с чертите на мирното ежедневие.
Чо¬веш¬ко¬то би¬тие е очер¬та¬но в две ос¬нов¬ни сфе¬ри — вой¬на и мир. Вой¬на¬та за античния човек е на¬чин за при¬до¬би¬ва¬не на бла¬га, но в същото време е аре¬на за про¬я¬ва на си¬ла¬ и сме¬лос¬т, ценени като основни добродетели. Омировите герои са подтиквани от стремеж към героична самоизява и за тях войната не е изключител¬но събитие. Поради тази причина човекът, независимо от многоплановото изображение на поетът, е представен преди всичко като воин, а епическото действие се придвижва от героите. В трудните условия на военния бит се изявя¬ват високите нравствени добродетели на героя; чувство за справедливост, воински дълг, отговорност пред колек¬тива, храброст, благородство, другарство. Наред с военните се редуват и картини от мирното ежедневие. Мирът но¬си атмосфера на праз¬нич¬ност и жизнерадост, да¬ва въз¬мож¬ност на чо¬ве¬ка да се изя¬ви в тру¬да и да се рад¬ва на пло¬до¬ве¬те му. В мир древ¬ни¬ят грък жи¬вее прос¬то и в пъл¬на хар¬мо¬ния с при¬ро¬да¬та.
1. Характерни черти на човека – войн – изяви на ценностната му система – аргументирани чрез подходящи епизоди
Характерни черти на човека войн са неговата смелост, безстрашие, необузданост, порив към обезсмъртяване чрез подвига, гневливост, чувството за дълг към колектива и към родината, готовност за саможертва.
2. Кратка характеристика на най-изявените войни от двата лагера, Ахил и Хектор, общото и различното
Най – изявените войни описани в Илиада са Ахил и Хектор. Те са храбри и издържливи, сурови, образец за другите, но в същото време носещи в себе си нормални човешки черти. Обрисувани като типични епически герои, славата е основната движеща сила и за двамата, обезсмъртяването на имената им във воински подвизи е най-висшата им цел. Те имат и своите различия. Ахил е преди всичко гневен, необуздан, безмерно честолюбив, стихиен, а Хектор е представен като далеч по-човечен образ, носител на една по-висша нравственост. Той е патриот, с много високо чувство за обществена отговорност, докато Ахил е склонен да изостави общата кауза заради самолюбието си.
3. Двубоят в 22 песен – кулминация на „Илиада”
Двубоят между Ахил и Хектор представлява възхвала на човешката нравственост и съвършенство, която побеждава. Омир показва как духовният победител е по-силен от физическия, как човекобога е по-силен от полубога и е безсмъртен заради своята нравственост.
Жаждата за войнска доблест и чест, в нейните конкретни проявления като защита на родината и мъст, карат Ахил и Хектор да застанат един срещу друг. Ахил не е личен враг на Хектор, но приамовия син е длъжен да се бие с него, за да защити родината и нейната чест, за разлика от фотийския цар, който е воден от мотива за лично отмъщение.
4. Коментар на факта, че мирният живот намира най-пълноценното си изображение върху воински щит
Факта, че мирния живот е изобразен върху воински щит говори за ценностната система на древния човек. Не може да има мир, без да е имало преди това война (???)
5. Картини на мирния живот (сват¬ба– съд, град- се¬ло, праз¬ник- дел¬ник), празнично-ритуалната приповдигнатост
За мирния живот и неговото ежедневие се добива предствана от 18та песен на Илиада и по-точно от описанието на щита на Ахил. На него са изобразени различни сцени, показващи различните аспекти на бита. Представени са сватбените тържества, решаването на свади, обсадата на град и обикновения делник на човека. В контраст влизат веселието и тъгата, делника и празника.
6. Красотата на човешката близост (раздялата на Хектор с Андромаха)
В Илиада своето място има и човешката близост, показана чрез раздялата на Хектор със съпругата му. Думите на Андромаха открояват аспектите в личността на суровия войн. За нея той е “... днеска и татко, и майка любима, брат мой едничък и още юначен и верен стопанин...”
Хектор се откроява като обикновен мъж, обичащ и закрилящ семейството си. Неговите притеснения за съдбата им го разкриват като любящ съпруг и баща. Омир подсилва образа със символика – Хектор сваля шлема си и се превръща от войн в предан баща. Единството на образа на война, сина, съпруга, бащата го обрисуват като човек, идеал за всички времена и народности.
Произведението “Илиада” се е превърнала в един вид енциклопедия за древните гърци. В нея на фона на войната са показани живота и мисленето на древния човек, неговите добродетели. Тази Омирова творба позволява на съвременния човек да се запознае с бита и ценностите на хората преди него. Без ко¬я¬то кул¬тур¬но¬то раз¬ви¬тие на Евро¬па би би¬ло съвършено различно.

detelina101
12-13-2009, 11:46
Дихателна система. Устройство и функции на дихателната система


Дишането е основен жизнен процес, чрез който организмите си набавят енергия. Тя е необходима за протичането на жизнените процеси – делене на клетките, храносмилане, мускулно съкращение, предаване на нервните импулси и други. При повечето сухоземни организми, както и при човека, енергията се набавя в резултат на разграждане на хранителните вещества в клетките с участието на О2. Едновременно с това в клетките се образува и натрупва СО2, който е ненужен и вреден за тях. Следователно към клетките трябва да има непрекъснат приток на О2 и изнасяне на СО2, т.е. обмяна на газовете. Тя се осъществява от дихателната система. Както О2, така и СО2 се пренасят от кръвта, която играе ролята на посредник между клетките и дихателните органи.
Дихателната система започва да функционира още от първото изплакване на детето. Тогава то за първи път вдишва и изпълва с въздух белите дробове.
Дихателната система се състои от въздухоносни пътища: нос – външен нос и носна кухина, горна и средна част на гълтача, гръклян, трахея, бронхи, бронхиоли и централен дихателен орган – бели дробове, изградени от дихателна тъкан – белодробни алвеоли.
Външният нос е образуван от горночелюстните кости, носните кости и хрущяли. Последните оформят два отвора – ноздри, които са постоянно отворени и през които се вдишва атмосферния въздух. Те свързват дихателните пътища с околната среда. Отвътре костите са покрити с кожа, по която има косми и мастни жлези.
Носната кухина е разделена чрез отвесна преграда на две половини – лява и дясна. Преградата е изградена от решетъчната кост, ралника и хрущяли. Всяка носна половина чрез напречни непълни прегради се разделя на ходове, в които се отварят кухини – синуси на няколко кости. Носните ходове се оформят от три костни пластинки – носни миди. Носната кухина е покрита с ресничест епител, чиито реснички трептят по посока навътре. Космите и ресничките са важни приспособления за очистване на вдишвания въздух от прашинки и микроорганизми. Те полепват по лигавицата, която се овлажнява от специални слузни жлези разположени в нея. Слузният секрет овлажнява вдишвания въздух. Само 2/3 от носната лигавица има дихателна функция. Другата 1/3 има обонятелна функция. Носната кухина е богата на кръвоносни съдове, които затоплят въздуха.
Ето защо дишането през носа е от важно значение, тъй като при него въздуха се пречиства, овлажнява и затопля.
Зад носната кухина се намира горната част на гълтача – носоглътка. Носната кухина се свързва с носоглътката посредством два отвора – хоани.
В нея се намират някои от сливиците – третата, в които има голям брой лимфоцити. Те изпълняват защитна функция, тъй като притежават фагоцитиращи клетки, които унищожават болестотворните микроорганизми.
В средната част на гълтача се кръстосват дихателният и храносмилателният път. Долната му част се свързва с гръкляна.
Гръклянът е разположен в предната част на шията. Изграден е от хрущяли, мускули и лигавица. Най-голям е щитовидният хрущял. Той има форма на щит, чиито горнопреден ръб е по-силно изпъкнал напред – адамова ябълка.
Тъй като ръбът на щитовидния хрущял при мъжете е по-изпъкнал напред, при тях гласовите връзки са по-дълги – 22-24мм, отколкото при жените – 15-18мм. Удължаването на гласовите връзки при мъжете става през пубертета и води до мутация на гласа. След 20-годишна възраст започва вкостяването на хрущялите на гръкляна. При мъжете това става по-рано.
Отгоре върху гръкляна се намира хрущялно капаче, наречено надгръклянник - епиглотис. При преглъщането то затваря входа на гръкляна и благодарение на това в него не навлиза храна. Вътрешната повърхност на гръкляна е покрита с ресничест епител.
В най-тясната средна част на гръкляна се намират гласовите връзки, между които има цепковиден отвор – гласова цепка. Гласът се образува от трептенията на гласовите връзки, предизвикани от преминаващия от белия дроб към носа въздух. Всеки глас се характеризира с определена сила, височина и тембър.
Силата на гласа зависи от силата на въздушната струя, тембърът – резонанса на гълтача, устната и носната кухина и околоносните синуси, а височината – от дължината, дебелината и опънатостта на гласовите връзки.
Произнасянето на гласа е съпроводено с бърза смяна на формата и големината на гласовата цепка. В този процес вземат участие също и зъбите, венците, бузите, езикът и небцето.
От гръкляна въздухът навлиза в цилиндрична тръба, с дължина 12см, която се нарича трахея. Образувана е от хрущялни полупръстени, обърнати с отворената си част назад към хранопровода. Те държат трахеята винаги отворена. Краищата на дъгите са свързани с гладка мускулна и съединителна тъкан. Помежду си хрущялните дискове се свързват с еластични влакна. Това позволява на трахеята да се удължава при преглъщане или да се извива при движение на главата. Лигавицата на трахеята е покрита с ресничест епител, богат на слузни жлези. Движението на ресничките е насочено навън към устата и благодарение на това попадналите в нея прашинки се отстраняват от дихателните пътища.
В долния край трахеята се разделя на две по-малки тръбички, наречени бронхи. Те имат същия строеж като трахеята. Всеки бронх навлиза в съответния бял дроб – ляв и десен, където се разклонява дървовидно на по-малки бронхи, а те пък от своя страна – на още по-малки клончета – бронхиоли. Последните нямат хрущялни пластинки. Трахеята, бронхите и бронхиолите образуват бронхиалното дърво.
Белите дробове са разположени в предната част на гръдния кош и заемат 4/5 от гръдната кухина. Имат форма на разполовен надлъжно конус. Между тях са разположени сърцето и големите кръвоносни съдове. Основата им лежи върху диафрагмата, а заоблените и върхове се издигат 2-3см над ключиците. В белите дробове влизат бронхите, белодробната артерия и нерви, а излизат белодробните вени и лимфни съдове. Левият бял дроб е по-малък от десния, тъй като в долната му част е разположена сърдечната вдлъбнатина, в която е разположено сърцето.
Отвън белите дробове са обвити от тънка ципа – белодробна плевра. Тя се състои от два листа. Единият плътно прилепва към белите дробове – вътрешна плевра, а другият покрива вътрешната повърхност на белите дробове – външна плевра. Това има важно значение за дишането. Между двете плеври остава малко пространство – плеврална кухина, изпълнена с течност. Тя улеснява движението на белите дробове по дишане.
Най-малките бронхиоли завършват с разширения, съставени от тънкостенни белодробни мехурчета – алвеоли. Стените има са изградени от еднослоен плосък епител, външната страна на които има гъста мрежа от кръвоносни капиляри. Общата повърхност на алвеолите – дихателната повърхност е около 55-100м2. Това показва, че при дълбоко дишане въздухът е в допир с огромна повърхност.
В белите дробове на човека има 700-750млн. алвеоли. Диаметърът на една алвеола е 0.1мм. нормално тяхната вътрешна повърхност е влажна. Това има важно значение за транспорта на О2 и СО2 през стените им. В бронхиалното дърво около алвеолите и върху белодробната плевра има изобилие от еластични влакна, които участват в свиването на белите дробове при издишване.
Поради извънредно тънката стена на алвеолите се създават благоприятни условия за преминаване на О2, СО2, а също и на водни пари, пари на алкохол, хлороформ, ацетон и на други газообразни вещества.
В човешкия организъм съществува равновесие между количеството на получената и количеството на изразходваната енергия. За енергийните процеси е необходим непрекъснат приток на кислород към клетките. Той участва в окислителните процеси, които се извършват в тях. При окислението на веществата в клетките се отделя СО2, който трябва да бъде отстранен.
Газовата обмяна в организма е основна функция на дихателната система. Благодарение на нея се поддържа и постоянството на телесната температура и на водното съдържание в него. Набавянето на О2 и отстраняването на СО2 се осъществява чрез дихателните движения. Те осигуряват притока на атмосферен въздух до белите дробове – вдишване и изнасянето на въздух от белите дробове навън – издишване. Дишането се състои от правилното редуване на три процеса – вдишване, издишване и пауза.
Дихателните движения включват – гръден кош, дихателни мускули, бели дробове. Главни дихателни мускули са диафрагмата, външните и вътрешните междуребрени мускули.
Вдишването е активен процес, защото се извършва в резултат от съкращението на междуребрените мускули и диафрагмата. При вдишване ребрата се повдигат напред и встрани, а диафрагмата се спуска към коремната кухина – обемът на гръдния кош се увеличава. Гръдната стена увлича прикрепената към нея външна плевра, а тя притегля вътрешната плевра. Това е възможно, тъй като налягането между двете плеври е по-ниско от атмосферното. В резултат от това белите дробове се разширяват и се изпълват с въздух – настъпва вдишване.
В утробата на майката газовата обмяна на плода се извършва чрез плацентата. При раждането тази връзка се прекъсва, а това води до спиране на притока на О2 и увеличаване на съдържанието на СО2 в кръвта. Това предизвиква дразнене на дихателния център и се извършва първото вдишване.
Издишването е пасивен процес, при който ребрата се отпускат надолу в резултат еластичността на стените на гръдния кош и на белите дробове. Диафрагмата се издига нагоре към гръдната кухина. В резултат от това обемът на гръдния кош намалява и въздухът излиза от белите дробове навън – извършва се издишване.
Броят на дихателните движения, които човек извършва за една минута се нарича дихателна честота. За една минута млад човек извършва средно 16-20 дихателни движения. Тяхната честота зависи от температурата на околната среда, физическото натоварване и психичното състояние. Честотата на дихателните движения с възрастта намалява – 12-14 пъти. У тренирани хора дихателните движения в минута са 6-8. по време на съм дишането се забавя, а при повишаване на телесната температура се учестява.
Обемът въздух, който преминава през белите дробове за една минута се нарича минутен дихателен обем. В състояние на покой той е 5-10л/мин, а при физическо натоварване може да достигне 10-30л/мин.
Дихателните възможности се определят от жизнената вместимост на белите дробове. При спокойно дишане човек вдишва и издишва около 0.5л въздух. След обикновено вдишване, както и след обикновено издишване може съответно да се поеме или издиша допълнителен обем въздух. Дори след максимално издишване в белите дробове винаги остава въздух.
В съдебномедицинската практика понякога е необходимо да се докаже дали бебето е било мъртвородено или е починало след раждането. За целта белите му дробове се потапят във вода. Ако потънат, това доказва, че не е дишало и е родено мъртво. Ако обаче то е дишало, в белите дробове ще има въздух, който винаги остава в тях. В този случай те изплуват над водата.
Жизнената вместимост на белите дробове представлява максималния обем издишан въздух след максимално вдишване.
Тя зависи от гръдната обиколка, височината на тялото, пола, възрастта и други. Може да се увеличи при редовно физическо натоварване, спортуване, туризъм. Жизнената вместимост на белите дробове при млади мъже е 3.5-4.8л, а при жените – 3-3.5л.
Жизнената вместимост на белите дробове може да се измери с апарат – спирометър. През специален мундщук – край на тръбичка се издишва максимално, като преди това се е извършило максимално вдишване.
Количеството на О2 и СО2 във вдишвания и издишвания въздух силно се различава. Вдишвания въздух съдържа 21% О2 и 0.03% СО2, а издишваният – 17% О2 и 4% СО2. Това показва, че част от вдишания кислород е преминал в кръвта, а СО2 се е отделил от нея. Извършила се е обмяна на газовете. Този процес преминава през три етапа: газова обмяна в белите дробове, пренасяне на О2 и СО2 от кръвта и газова обмяна в тъканите.
Газовата обмяна в белите дробове се извършва, като О2 от алвеолите преминава през стените им, а след това и през стените на капилярите, които ги обхващат отвън. Така О2 попада в кръвта, а СО2 от кръвта се придвижва в обратна посока към кухините на алвеолите.
Двата газа преминават чрез дифузия от място, където съдържанието им е по-високо, към място където то е по-ниско. Важни фактори за тяхната нормална обмяна са влажната вътрешна повърхност на алвеолите и пропускливостта на стените им. Кислородът се пренася от червените кръвни клетки, след като се свърже с хемоглобина, а СО2 се превръща главно във въглеродна киселина – Н2СО3 и нейна сол, която се разтваря в кръвната плазма. В такава форма той се пренася от тъканите до белите дробове.
Газовата обмяна в тъканите се осъществява също чрез дифузия. Кислородът се освобождава от хемоглобина и преминава през капилярните стени в тъканната течност, а оттам през клетъчните мембрани - в клетките.транспортът на СО2 се осъществява по обратния път.
Така артериалната кръв се превръща във венозна. Достигнал в клетките, О2 се използва за окисление на хранителните вещества, при което се освобождава енергия.
Дихателна дейност се регулира по нервен и по хуморален път.
Хуморалната регулация се осъществява от СО2. Когато съдържанието му в кръвта се повиши, специални химиорецептори в сънната артерия изпращат информация до дихателния център в продълговатия мозък и той се възбужда. Дихателния център се възбужда и директно от повишената концентрация на СО2 в кръвта и изпраща команда – импулси за съкращение на междуребрените мускули и диафрагмата. Настъпва вдишване.
Нервната регулация се извършва по рефлексен път. Когато белите дробове се разширят, по рефлексен път се прекратява вдишването, следва издишване. Така вдишването предизвиква издишване. Този механизъм е известен като рефлекс на саморегулация на дишането. До дихателния център достигат импулси от различни рецептори – болкови, температурни, рецептори в мускулите, сухожилията и ставите. Те могат да променят дихателната честота и така да регулират дишането по нервен път.
Дразненето на лигавицата на дихателните пътища предизвиква кихане и кашляне, които са защитни дихателни рефлекси.
Дишането може да се променя и съзнателно, да се задържи, да се учести, или да се задълбочи по желание.
За функционирането на дихателната система са необходими нормална газова обмяна, нормална йонна концентрация в кръвта и тъканната течност и равновесие в постъпването и отделянето на вода в организма. Тези условия зависят от много външни и вътрешни фактори. По-съществени от тях са храненето, физическото натоварване, газовият състав и температурата на въздуха, запрашеността му, микроорганизмите и тютюневия дим в него.

hoSTagE__
12-13-2009, 14:48
http://zamunda.pomagalo.com/download/86972/ плсс трябва ми това благодаря предварително :-)

aloveyou
12-13-2009, 15:10
http://download.pomagalo.com/85600/bedni+bedni+makedonski+zashto+ne+umrya+pri+gredeti n / - бедни,бедни македонски,защо не умря при гредетин..

някой може ли да ми я изтегли

Моля ви се,спешно ми трябва

nia711
12-13-2009, 17:27
http://zamunda.pomagalo.com/download/94295/
http://download.pomagalo.com/47038/don+kihot+bezumec+i+mydrec/
моля Ви много ми трябва :(

iveetyy
12-13-2009, 17:41
http://download.pomagalo.com/232965/mitovete++kakvo+sa+oznachavali+te+za+arhaichnite+o bshtestva+i+kakvo+znachenie+tryabva+da+imat+za+mod ernoto+obshtestvo+/?search=18396411&po=6

PiNk_GiRl
12-13-2009, 18:05
Моля ви, спешно е:
http://download.pomagalo.com/49899/stroej+na+atoma/
8-[

detelina101
12-14-2009, 14:30
Строеж на атома
Атомно ядро, изотопи. Основни характеристики на електрона в електронната обвивка, атомна орбитала, електронен облак, квантови числа. Групиране на атомните орбитали. Основни правила при запълване на атомните орбитали с електрони. Електронни конфигурации на атомите, електронни формули, енергетични диаграми, основно и възбудено състояние на атомите.

Идеята за зърнестия строеж на материята дължим на древногръцкия философ Демокрит. Според него атомите са най-малките материални частици, които изграждат всички вещества. Представата за молекулите като частици, по-сложни от атомите, се развива от Ломоносов и се налага в наукат след работите на Авогадро. По-късно Далтон развива идеите на Демокрит и поставя основите на атомно-молекулната теория за строежа на веществото.
Aтомно-молекулната теория е първата научно-обоснована крачка към опознаване и описание строежа на веществото. Тя осмисля основните закони на химията и дава възможност за изразяване на химичните процеси чрез химични уравнения. Въз основа на тях се извършвали изчисления, свързани с количествените отношения, в които веществата взаимодействат помежду си. Атомно-молекулярната теория обаче не е в състояние да отговори на въпросите: защо дадено вещество има точно определени свойства и защо един химичен процес протича, а друг – не. Отговори на тези въпроси се получават в началото на ХХв.
В края на XIXв. експерименталните данни сочат, че атомът не е просто устроена частица, а е съставен от по-прости от него частици. Открити били електроните и йоните. Всички тези открити заредени частици се съдържат в електронеутралните атоми и при известни условия могат да се получат от тях.
Направен бил следният опит:
В затворени тръби с разредени газове при условия на електрични изпразвания се наблюдават следните явления: при намаляване на налягането до 10-3 - 10-4 атмосфери се забелязва, че стъклото срещу катода свети. Това се дължи на т.нар. катодни лъчи, които са поток от отрицателно заредени частици – електрони. По-късно са открити и анодните лъчи, които са поток от положителни йони, получени в газа, затворен в тръбите.
Откритието на радиоактивността и изследването на нейната същност отново доказва, че атомът има сложен строеж. Радиоактивните процеси, в последна сметка, водят до изменение в химичните свойства на радиоактивните атоми. Това потвърждава мнението, че атомите са сложни частици.
Периодичният закон на Менделеев, макар и формулиран въз основа на атомната маса като свойство, характеризиращо индивидуалността на атомите, в основата си също носи идеята за сложното устройство на атома.
Това дава основание да се създадат първите модели за строежа на атомите. Първият модел на атома е създаден от Томсон през 1903г. Според него атомът е сфера, изпълнена с положително електричество, в която плуват отрицателни частици – електроните. Макар и наивен и недостоверен, все пак този модел е изиграл голяма роля за времето си.
Вторият модел за строежа на атома е на Е. Ръдърфорд. През 1911г. Ръдърфорд провежда серия от опити. Той използва α-частиците като бързи снаряди, които могат да проникнат вътре в атомите. Ръдърфорд насочва успореден сноп от α-частици към тънка метална пластинка (златно фолио, алуминиево фолио). Голяма част от тези положително заредени частици преминават през пластинката безпрепятствено. Само една на 10 000 частици се отклонява на ъгъл, по-голям от 10°. Това показва, че почти цялата маса на атома е съсредоточена в една малка част от обема му, наречена ядро. От този опит Ръдърфорд прави еднозначен извод: в строежа на атома участва положително заредено ядро със значителна маса и заряд. Използвайки аналогията със строежа на вселената, Ръдърфорд достига до планетарния модел за строежа на атома. Според него атомът е изграден от положително заредено ядро и електрони, които обикалят около него. Като цяло атомът е електронеутрален.
Така изграденият модел на Ръдърфорд наподобява Слънчевата система, като атомното ядро играе ролята на Слънцето, а електроните – планетите. Не след дълго се установява, че положителният заряд на ядрото е характерна величина на всеки химичен елемент и точно съответства на поредния номер на елемента в периодичната система.
Планетарният модел на Ръдърфорд съответства и на съвременните представи за строежа на атома. Той обаче влиза в противоречие с някои основни представи на класическата физика. Не било ясно, например, как е възможно електроните да обикалят около ядрото без да излъчват енергия. Ако те излъчват енергия, биха следвали два резултата: Първо, енергията на електрона щеше непрекъснато да намалява и накрая електронът ще “падне” върху повърхността на ядрото. Това би довело до разрушаване на атома, т.е. планетарно изграденият атом би бил неустойчив. А атомите, всъщност, са устойчиви, следователно техният строеж се различава от моделът на Ръдърфорд. Освен това излъчването на енергия би довело до образуването на непрекъснат спектър. Богатите на енергия атоми могат да я излъчват под формата на светлина. Така се получават техните емисионни спектри. Тъй като енергията на движещия се електрон, вследствие на излъчването, намалява, следва, че честотата на излъчваната светлина непрекъснато ще намалява. Ще се наблюдават всевъзможни честоти, а спектърът ще е непрекъснат. В действиетелност атомът има линейни спектри.
През 1913г. Нилс Бор въвежда два постулата за състоянието на електроните в атома, с които се обяснява устойчивостта на атомите. Постулатите гласят:
1. Електроните се движат около ядрото по точна определена орбита (траектория) с точно определена енергия. Енергията на електроните нарастрва с отдалечеността на орбитата от ядрото. При това свое движение те не излъчват енергия.
2. Енергия се излъчва само при преход на електрони от по-външна на по-вътрешна орбита.
Постулатите на Бор дават основание за моделно представяне на строежа на електронната обвивка и механизма на излъчването.
Макар, че тези постулати са в разрез с тогавашните представи на класическата физика за макрокосмоса, те премахват несъответствието между модела на Ръдърфорд и основните физични закони. Нещо повече, самите те се издигат до физически закономерности. Бор доразвива модела на Ръдърфорд. Основна е идеята, че електроните в електронната обвивка притежават само точно определени енергии, а не всякакви енергии. Той се възползва от теорията на Макс Планк (1900г.), според която излъчването или поглъщането на светлинна енергия се извършва на известни порции, наречени енергетични кванти. Енергията на всеки квант е пропорционална на честотата на лъчението и е равна на:

E = h.ν , където константата h = 6,63.10-34 J/s е т.нар. константа на Планк. Колкото по-голяма е честотата на трептенията, толкова по-значителна е енергията на кванта. Идеята за кванта дава името за цялата теория – квантова теория за строежа на веществото. Най-простият модел е моделът на водородния атом. Според Бор той се състои от един протон и един електрон, който обикаля по кръгова орбита.
Според съвременната теория за строежа на атома, той е сложна, електронеутрална частица, която се състои от ядро и електронна обвивка. Ядрото е изградено от протони и неутрони, а електронната обвивка от електрони:

Атом Елементарна частица Символ Относителна маса Заряд - С
Ядро Протон p+ ≈1 1,602.10-19
Неутрон n0 ≈1 0
Електронна
обвивка Електрон е- 0,000549 - 1,602.10-19

Атомите са най-малките частици на химичните елементи и носители на техните свойства. Броят на протоните в атомното ядро на всеки химичен елемент е точно определен и е равен на поредния номер на елемента в периодичната система (Z):

броят на протоните = пореден номер

Броят на протоните в атомното ядро определя кой е химичният елемент. Протоните са частици с маса, приблизително равна на единица и с положителен електричен заряд. Бележат се с p+ или p.
Неутроните са също частици, чиято маса е приблизително равна на единица. Те не притежават електричен заряд, следователно са неутрални частици. Бележат се с n0 или n.
Общото име на протоните и неутроните в ядрото е нуклони.
Според създадената през 1932г. протонно-неутронна теория на Иваненко-Хайзенберг, основните частици, от които е изградено ядрото са протоните и неутроните. При известни условия в самото ядро и около него са открити и други частици, наречени елементарни. Наличието на тези частици се свързва с превръщанията, които претърпяват двете основни градивни частици – нуклоните.
Смята се например, че протонът може да се превърне неутрон, като при това се отделя позитрон:
p+ → n0 + е+
Превръщането на неутрона в протон е свързано с отделянето на електрон:
n0 → p+ + е-
Тези процеси непрекъснато протичат в ядрото и се смята, че те са причина за неговата стабилност. Освен, че е изключително стабилно, атомното ядро се характеризира със следните величини: маса, размери, плътност и заряд.
Масата на ядрото е приблизително равна на сумата от масите на протоните и неутроните, които го изграждат. Тя всъщност е и масата на самия атом, тъй като масата на електроните е значително по-малка в сравнение с масите на нуклоните и поради това малко се отрязва на масата на атома.
Атомното ядро е с много малки размери – 100 000 пъти по-малки от размерите на атома (аромният радиус е от порядъка на 10-10m, а ядреният – 10-15m.
В обема на ядрото е съсредоточена почти цялата маса на атома и затова плътността на ядрото е много голяма – 108 t/cm3.
Броят на протоните в ядрото определя положителния му ядрен заряд.
Важна характеристика на ядрото е неговото масово число (А), което е равно на сумата на броя на протоните и броя на неутроните в атомното ядро. Атомите на един и същ химичен елемент винаги съдържат в ядрата си еднакъв брой протони, а броят на неутроните може да бъде различен. Такива атоми, които се различават по масовите си числа, се наричат изотопи.
Атомите на изотопите на даден химичен елемент имат един и също брой протони и различни масови числа. Изотопите се различават по броя на неутроните в своите ядра. Означават се като пред химичния знак долу се записва поредния номер на елемента, а горе – масовото число. Например, изотопите на хелия:
с масови числа 3, 4, 5, 6 имат по два протона и съответно един, два, три и четири неутрона в своите ядра.
Например масовите числа на двата изотопа на въглерода са съответно 12 (6 протона и 6 неутрона) и 13 (6 протона и 7 неутрона). Тези два изотопа на въглерода се означават съответно с и . Изотопът е свързан с атомната единица за маса – въглеродната единица. Атомната единица за маса е равна на 1/12 част от масата на един атом на изотопа .
Познати са и три изотопа на елемента водород – протий, изотоп, който има в ядрото си един протон и не съдържа неутрони; деутерий – изотоп с един протон и един неутрон и тритий – изотоп с един протон и два неутрона. Масовите числа на трите изотопа са съответно 1, 2 и 3.
Атом с точно определен пореден номер и масово число се нарича нуклид. Например атомът на най-лекия водород с пореден номер 1 и масово число 1 е нуклидът . Нуклидът е атомът на най-тежкия уран с Z=92 и A=238.
Ако знаем поредния номер на даден елемент – Z и масовото му число (А), лесно можем да определим броя на протоните и неутроните. Например, ако Z=52 и А=131, то като знаем, че А=Σ p+ + Σ n0 и че Z= p+, то лесно можем да получим броя на неутроните. Оттук следва, че:
А=Σp+ + Σn0; Σ p+ = 52, заместваме 131=52+ Σn0 и получаваме Σn0 = 131-52=79, а атомите принадлежат на елемента Те, или по-точно на неговия изотоп .
Изотопите на един химичен елемент заемат едно и също място в периодичната система, тъй като имат равен брой протони в ядрата си (на гръцки език думата изос – еднакъв, а танос – място).
Тъй като броят на протоните в ядрото на атомите е равен на броя на електроните в електрнонната им обвивка, то изотопите на един химичен елемент имат еднакъв брой протони в ядрата си и еднакъв брой електрони в електронната си обвивка, което определя еднаквите им химични свойства. Изотопите на даден химичен елемент показват известни различия, главно във физичните си свойства. Тези различия идват от разликата в състава на ядрото. Влиянието на масата се проявява по-силно при елементи с по-малка атомна маса. Най-големи различия в свойствата проявяват протият и деутерият, чиито маси са в съотношение 1:2.
Елементи с нечетен пореден номер имат, обикновено, по два изотопа, а тези с четен пореден номер имат от два до десет изотопа. Има и такива елементи, на които не са открити изотопи, като натрият. Обикновено преобладава един от изотопите.
За повечето химични елементи относителната атомна маса не е цяло число. Тя има стойност, която е междинна между масата на изотопите на съответния елемент. Например, елементът хлор има два изотопа с масови числа A1 = 35 и А2 = 37. Изотопният му състав в проценти е съответно 75,4 : 24,6. Поради това относителната атомна маса на хлора се определя по следния начин:
Аr(Cl)=(0,75.35) + (0,25.37)=35,5
Друг пример, азотът се среща като смес от изотопи, чиито масови числа са A1 = 14 и А2 = 15. Изотопния му състав в проценти е в съотношение 99,6 : 0,4. Тогава:
Аr(N)=(0,996.14) + (0,004.15)=14,54
Следователно съществува връзка меду относителна атомна маса и химичен елемент; масово число и изотоп, която се изразява по следния начин:









Масовото число се отнася само до изотопа, а атомната маса до химичния елемент, който е съвкупност от изотопи.
Има елементи, които обратно на изотопите, имат еднакви масови числа, но различен пореден номер. Те се наричат изобари. Например:
Устойчивостта на атомните ядра на елементите е различна. Ядрата на леките елементи (с масово число по-малко от 50) са устойчиви. При тежките елементи се наблюдава сконност към самоволно разпадане на ядрата на някои от тях, съпроводено с отделяне на елементарни частици, хелиеви ядра и в някои случаи – на електромагнитни лъчи. Този процес се нарича радиоактивност. При него се променя броят на протоните или на неутроните в атомните ядра и те се превръщат в ядра на други химични елементи или изотопи на същия елемент. Веществата, за които е характерно това явление, се наричат радиоактивни. Много от получените изотопи на химичните елементи са радиоактивни. Затова изотопите са установени най-напред при природните радиоактивни елементи от Фаянс и Соди през 1911г.
Превръщането на един химичен елемент в друг освен чрез самопроизволен разпад може да стане и при взаимодействието на ядрата с елементарни частици или с други ядра (изкуствена радиоактивност). Това взаимодействие се нарича ядрена реакция. При ядрените реакциис неутрони е възможно разцепване на ядрата на тежките елементи (реакция на деление).
Радиоактивността е открита през 1896г. от френския физик Анри Бекерел.
Съществуват различни видове радиоактивно разпадане. Например α-разпадане.
То се съпровожда с отделяне на α-частици. α-частиците са хелиеви ядра .

При β-разпадането от атомните ядра се отделят β-частици ( ), които са електрони.

Радиоактивното разпадане може да бъде съпроводено с отделяна на γ-лъчи.

Пример за изкуствено ядрено превръщане е процесът:

От познатите 107 елемента в природата се срещат 88. Останалите (със Z>92) са синтезирани по изкуствен път. Те са нестабилни, защото съдържат голям брой протони и неутрони в ядрото си.
Ядрените реакции се различават съществено от химичните реакции. При химичните реакции ядрата на атомите на химичните елементи не се променят. Затова при тях не е възможно един химичен елемент да се превърне в друг. Това е характерно за ядрените реакции.
При химичните взаимодействия се изменя само електронната обвивка на атомите. Следователно съществува връзка между строежа на електронната обвивка на атомите и свойствата на химичните елементи. Електроннатата обвивка на всеки атом се състои от определен брой електрони. Електронът е частица с маса 1/1837 от масата на протона и е носител на единица отрицателен електричен заряд. Символично електронът се означава с е-. Зарядите на електрона и протона са равни по големина и различни по знак. Величината на отрицателния електричен заряд се приема за единица мярка на електричен заряд. Той е равен на 1,602.10-19С.
Величината на положителния заряд на протона има същата стойност. Атомите на всички химични елементи са електронеутрални частици, защото броят на електроните им в електронната обвивка е равен на броя на протоните в ядрото.
брой на протоните в ядрото = брой на електроните в електронната обвивка
Не е трудно да се определи броя на протоните и електроните в атома, например на химичния елемент с Z=8. Броят на протоните ще е осем, а следователно и броят на електроните ще е осем.
Освен масата и заряда други важни физични характеристики на електрона са спинът и енергията му. Нагледна представа за спина може да се получи, ако се приеме, че електронът се върти около собствената си ос. Възникват магнитни сили около чатицата, които създават магнитно поле, т.е. тя се държи като магнит. Следователно около въртяящия се електрон също се създава магнитно поле, което определя характера на взаимодействието му с други електрони. Магнитното поле се характеризира с магнитни силови линии, които имат определена насоченост. Прието е спинът на електрона да се означава със стрелка, насочена нагоре или надолу. Когато два електрона са с еднакъв спит, те се означават по следния начин ↑↑. Електроните с еднакъв спин се отблъскват, защото магнитните им полета са с еднаква насоченост. Два електрона с противоположен спин се означават така ↑↓. Те се привличат и образуват електронна двойка, защото техните магнитни полета са с противоположна насоченост.
В електронната обвивка на атомите електроните с противоположни спиновесе групират в електронни двойки. В такова състояние са по-голяма част от електроните в електронната обвивка на атомите. Електроните, които имат еднакви спинове не образуват електронни двойки. Те се наричат единични електрони.
Следователно, като цяло, магнитните свойства на електрона се характеризират с величината спин.
В електронната обвивка на атомите електроните са в непрекъснато движение около ядрото. Всеки електрон притежава енергия. Тя се определя от взаимодействието на електрона с ядрото, а при многоелектронните атоми и от взаимодействието между самите електрони. Според съвременната теория за строежа на атома енергията на електрона може да има само определени стойности. Както казахме вече, атомът на водорода има най-прост строеж. Единственият електрон обикаля по строго определени орбити без да излъчва енергия. Радиусите на позволените орбити се отнасят към квадратите на естествените числа в отношение: 12 : 22 : 32 : ........... : n2 = r1 : r2 : r3 : .......... : rn .
Електронът може да прескочи от вътрешна на по-външна орбита, затова му е необходимо да погълне достатъчно количество енергия. В този случай се казва, че атомът е във възбудено състояние.
Казва се, че електронът може да заема само определени енергетични нива. Затова при преминаване на електрон от по-ниско енергетично ниво на по-високо енергетично ниво той поглъща енергия под формата на един енергетичен квант. Първото допълнение към теорията на Бор прави Загерфелд. Той допуска, че електронът не се движи по окръжност, а по елипса. С това се обяснява сложния строеж на спектралните линии.
Класическата квантова теория разглежда електрона само като частица. Френският физик Луи дьо Бройл предположил, че на движението на всяка частица съответства вълна. Дължината на тази вълна е обратнопропорционална на масата и скоростта на частицата. Тази зависимост се дава с уравнението на Дьо Бройл:
, където λ е дължина на вълната, m – масата на електрона, h – константата на Планк и p е импулса на електрона.
Хипотезата на Дьо Бройл била много скоро и потвърдена. Вълновите свойства на електрона били доказани. Следователно електронът има двойнствена (дуалистична) природа – той е и частица и вълна. Ето защо не е възможно съществуването на орбити (точни траектории) за движението на електроните в атомите. Електронът няма определена траектория на движение. Той може да бъде във всяка точка от пространството около ядрото, но има места, където вероятността да се намира е най-голяма (90-95%). Това са т.нар. електронни облаци. Електронните облаци имат определена форма (на сфера, на пространствена осморка и др.) и размери. Тези, които не са сферични имат и пространствена насоченост.
Вероятността за намиране на електрона в определена точка от пространството често се нарича електронна плътност. По-плътен облак - по-голяма вероятност. В състоянието на електрона има известна неопределеност. За да охарактеризира състоянието на електрона Хайзенберг е въвел принципа на неопределеността. Според този принцип е невъзможно да се познават едновременно съверъшено точно и енергията и мястото на електрона. Колкото по-точно е определена енергията, толкова по-неопределено ще бъде положението на електрона.
Състоянието на електроните в атомите (т.е. енергията на електроните, формата и размерите на електронните облаци) се определя чрез вълнови функции, наречени атомни орбитали. За описанието на състоянието на електроните в атомите и в молекулите немският физик Ервин Шрьодингер предложи вълново уравнение, наречено по-късно на негово име. Съгласно уравнението на Шрьодингер разпределението на електронната плътност, т.е. вероятността за намиране на електрона в дадена точка от пространството, се определя от квадрата на вълновата функция φ2. Уравнението на Шрьодингер има много решения. Получава се една поредица от точно определени стойности за енергията. Е1, Е2, Е3, ..... и свързани с тях функции φ1, φ2, φ3,.....
Аналитичният вид на атомните орбитали е твърде сложен, затова най-често те се представят чрез графични изображения.
Съществуват няколко основни атомни орбитали: s-AO имат форма на сфера, p-AO – на пространствена осморка, d-AO – на пространствена детелина. Атомните орбитали и съответните им електронни облаци си приличат по форма и размери, тъй като електронната плътност се определя от квадрата на вълновата функция.
Атомната орбитала се характеризира освен с форма и размери и с определена насоченост в пространството (за p-AO, d-AO и т.н.). На всяка АО съответства определена енергия. Енергията на електрона, формата, размерите, насочеността на атомната орбила и спинът характеризират състоянието на електрона в атома.
Понятието орбитала е понятие на квантовата механика и често се смесва по физичен смисъл с орбита. Орбитата е реално съществуваща траектория, по която се движи дадена частица или тяло. Орбиталата е функция на пространствените координати, с чиято помощ може да се изчисли разпределението на електронната плътност. Ако се изчисли това разпределение, се получава електронен облак. Електронният облак, а не орбиталата е част от пространството, в което се намира електронът.
Състоянието на електрона в атома може да се опише с помощта на четири квантови числа: главно квантово число (n), орбитално квантово число (l), магнитно квантово число (m) и спиново квантово число (s). Трите квантови числа n, m и l са свързани с вълновата функция φ и определят обем, форма, пространствена ориентация на атомната орбитала. Главното квантово число n може да приема положителни стойности, равни на целите числа 1, 2, 3, ..... ∞. То определя енергията и характеризира енергетичните нива, на които може да се намира електронът. Когато n = 1, то той има най-ниска енергия. По-високите стойности на n отговарят на по-висока енергия на електрона.
Главното квантово число определя разстоянието на електрона от ядрото, т.е. средните радиуси на атомните орбитали, свързани с енергията им. Главното квантово число показва номера на електронния слой, в който се намира съответният електрон.
Орбиталното квантово число (l) заема стойности на цели числа от 0 до (n-1) и по този начин е ограничено (зависи) от главното квантово число. Орбиталното число характеризира формата и енергията на АО. Стойностите на орбиталното число 0, 1, 2, 3...... се означават с латински букви: s, p, d, f…. AO c l = 1 се нарича s-AO; c l = 2 – p-AO, c l = 2 – d-AO и т.н. Тези атомни орбитали се различават по форма: s-AO имат сферична форма, p-AO имат форма на пространствена осморка, d-AO са с форма на пространствена детелина.
Магнитното квантово число m определя възможните начини за разположение на АО в пространството. Приема стойности на цели числа от –l до +l, включително 0. За l = 0 и m = 0, s-AO е една и не е насочена в пространството. За l=1 магнитното квантово число има три стойности: -1, 0, 1. На тях отговарят три p-AO, ориентирани по осите x, y и z. (px-AO, py-AO, pz-AO). При l = 2 стойностите за m са 5: -2, -1, 0, 1, 2. На тях отговарят пет d-AO, ориентирани по различен начин в пространството. За l = 3 стойностите на m са седем и те определят ориентацията на седемте f-AO.
Трите квантови числа n, l, m описват напълно атомната орбитала (нейната енергия, форма, размери и пространствена насоченост). Ако ни е известна стойността на n, лесно можем да определим l и m. Например: n = 4. Тъй като l приема стойности от 0 до (n-1), следва, че l = 0, 1, 2, 3. При l = 0, m = 0, при l = 1 m = -1, 0, 1, при l = 2 m = -2, -1, 0, 1, 2, при l = 3, m = -3, -2, -1, 0, 1, 2, 3.
За определяне на състоянието на електрона в атома се въвежда и спиново квантово число s, което отчита и спина на електрона. То има две стойности: +1/2 и -1/2. Състоянието на електрона на атома се определя с четири квантови числа: n, l, m, s.
Швейцарският физик Волфганг Паули формулира следният принцип:
В една атомна система не може да има два електрона с четири еднакви квантови числа (т.е. в едно и също състояние). От принципа на Паули следва, че на всяка АО може да има най-много два електрона, но с противоположни спинове.
Този принцип има изключително значение въпреки, че не се извежда от никоя обща теория. Той дава възможност да се изградят модели на електронна структура на атомите на химичните елементи, които са в съответствие с най-голямото опитно обобщение в химията: периодичния закон и периодичната ситема.

В електронната обвивка атомните орбитали могат да се групират в зависимост от стойностите на квантовите числа. Атомните орбитали с едно и също главно квантово число образуват електронен слой. На тези орбитали могат да се намират определен брой електрони с приблизително еднаква енергия и на приблизително еднкаво разстояние от ядрото. Ето защо се казва, че електронната обвивка има слоест строеж.
В зависимост от стойностите на n – 1, 2, 3, …… слоят се означава съответно K (n = 1), L (n = 2), M (n = 3) и т.н.
Електроните от първия електронен слой (К-слой) са с най-ниска енергия и се привличат най-силно от ядрото. С отдалечаване от ядрото електроните се привличат все по-слабо от него и енергията им нараства. Енергията на електроните се изменя по възходящ ред от K-слоя към Q-слоя. Слоевете условно се изобразяват с дъги, които показват приблизителното групиране на електроните по енергия. Означаването на електронните слоеве започва от най-вътрешния (най-близкия до ядрото).
Всеки електронен слой може да съдържа не повече от определен брой електрони. Максималният им брой се определя по формулата 2n2, където n е номерът на слоя. Така при n = 1, максималният брой електрони в този слой е 2.12 = 2, при n = 2, броят е 2.22 = 8, при n = 3 – 2.32 = 18 и т.н.
Електронните слоеве се запълват с електрони постепенно в посока от по-ниска към по-висока енергия. В електронните слоеве могат да се намерят електрони, свързани в електронни двойки и по-рядко като единични. Свързването на електроните в електронни двойки води до по-устойчивото им състояние в слоя.
Атомът на водорода има пореден номер Z = 1 и един електрон. Този електрон е с най-малка енергия и се разполага на K-слоя, най-близо до ядрото.
Атомът на хелия има пореден номер Z = 2 и два електрона. Те са свързани в електронна двойка и имат еднаква енергия. Намират се на първия електронен слой. Тъй като максималния брой електрони в първия електронен слой е два, то електронният слой на хелия е напълно изграден (завършен). Това е така, понеже съдържа два електрона, свързани в електронна двойка.
Атомът на химичния елемент литий има пореден номер Z = 3 и три електрона. Два от тях са по-бедни на енергия и са в първия електронен слой. Третият електрон, който е по-богат на енергия, е във втория електронен слой.
При атомите на следващите седем елемента – Be, B, C, N, O, F, Ne броят на електроните във втория електронен слой се увеличава постепенно до осем. Този слой е завършен и устойчив с осем електрона.
Външният електронен слой (независимо от номера му) е завършен и устойчив, когато е изграден от осем електрона (с изключение на първия слой).
В атомите на химичните елементи с пореден номер от 1 до 20 се извършва изграждане само на външния им електронен слой.
Атомите на благородните елементи имат изграден и устойчив външен електронен слой с осем електрона (за хелия с два електрона). Атомите на останалите химични елементи имат незавършени външни електронни слоеве. В тях се съдържат електронни двойки и единични електрони.
Прието е всяка електронна двойка във външния електронен слой да се означава с две точки, а единичните – с една. Групирането на електроните във външния електронен слой се извършва закономерно.
Атомните орбитали от един и същ слой, т.е. с еднакво главно квантово число - n се групират по орбиталното си квантово число (l) в подслоеве. Атомните орбитали с едно и също n и едино и също l образуват определен подслой. Тези АО имат еднаква форма и еднаква енергия. Различават се само по пространственото си разположение спрямо ядрото. Те се наричат еквивалентни орбитали. Стойностите на орбиталното квантово число (0, 1, 2, 3, ....) определят броя и вида на подслоевете (s, p, d, f) в даден електронен слой. Например при n = 1 l има стойност нула. Това означава, че K-слоят има само един, единствен подслой, който се означава с 1s. При n = 2, за l са възможни две стойности - 0 и 1. В L-слоя атомните орбитали се групират в два подслоя - 2s и 2p подслой. При n = 3 за l са възможни три стойности - 0, 1, 2. Следователно в М-слоя атомните орбитали се групират в три подслоя - 3s, 3p, 3d - подслоя.
В зависимост от стойностите на магнитното квантово число всеки подслой в даден слой съдържа определен брой атомни орбитали: s-подслоят - една АО, p-подслоят - три АО; d-подслоят - пет АО, f-подслоят - седем АО.
Принципът на Паули позволява да се изчисли максималният брой електрони във всеки слой и подслой. За една орбитала този брой е винаги два. Когато на орбиталата се намират два електрона, тя се нарича запълнена (заета). В случай, че орбиталата има само един електрон тя се нарича полузапълнена (полузаета). Ако не съдържа електрони, тя се нарича вакантна. Най-големият брой електрони на даден слой и подслой се дава съответно с формулите: 2n2 и 2(2l+1).
Всеки слой съдържа толкова подслоя, колкото е неговият номер. Всеки подслой съдържа нечетен брой (1, 3, 5, 7) АО. Във всяка АО може да има най-много два електрона с противоположни спинове.
Разпределението на електроните по атомни орбитали определя т.нар. електронна конфигурация на атома. АО се запълват постепенно, като се спазват следните правила:

1. АО се запълват по възходящ ред на тяхната енергия (1s<2s<2p<3s<3p.....). Разпределението на АО по енергия се изразява с енергетична диаграма, където АО се означават условно с квадрати. С енергията на отделните състояния са свързани главното и орбиталното квантово число. Енергията на електронните състояния нараства по реда, по който нараства сумата от главното и орбиталното квантово число. Ако за две групи състоянието n + l еднакво, с по-ниска енергия е тази група, която има по-малко n. От правилото следва, че всички състояния и всички орбитали, които принадлежат на един и същ подслой се характеризират с една и съща енергия (правило на Клечковски).

n Слой l Подслой m Брой на АО s Максимален
брой електрони
1 K 0 1s 0 1 ±1/2 2
2 L 0 2s 0 1 ±1/2 2
1 2p -1, 0, 1 3 ±1/2 6
3 M 0 3s 0 1 ±1/2 2
1 2p -1, 0, 1 3 ±1/2 6
2 3d -2, -1, 0, 1, 2 5 ±1/2 10

В съответствие с правилото на Клечковски енергията нараства по реда:
1s<2s<2p<3s<3p<4s<3d<4p<5s<4d<5p<6s<4f<5d<6p<7s<5f<6d<7p<……

2. На всяка АО може да има най-много два електрона с противоположни спинове – принцип на Паули.
3. Еквивалентните орбитали се заемат последователно от единични електрони с паралелни спинове, след което се сдвояват – правило на Хунд.

Електронните конфигурации на атомите се означават с електронни формули или с енергетични диаграми. При записване на електронните формули с цифра се означава електронния слой, след нея с буква се означава електронния подслой, а с индекс в горния десен край – броят на електроните в подслоя. В енергетичните диаграми електроните се означават със стрелки, които отговарят на стойностите на спиновото квантово число. Енергетичните диаграми показват разпределението на електроните не само по слоеве и подслоеве, но и по АО. Например, електронната конфигурация на лития е 1s22s1. Третият електрон заема следващата по енергия АО – 2s. Започва изграждането на втория електронен слой. Берилият има електронна конфигурация 1s22s2. В атома на бора, петият електрон заема една от трите 2p AO. Те са еквивавлентни и няма значение на коя от тях ще попадне. При следващите елементи C, N, O, F, Ne се запълва последователно 2p подслоя, като се спазва правилото на Хунд.

Li 1s22s1
Be 1s22s2
B 1s22s22p1
C 1s22s22p2
N 1s22s22p3
O 1s22s22p4
F 1s22s22p5
Ne 1s22s22p6

На същите закономерности е подчинено изграждането и на електронните конфигурации на атомите на елементите с номера до 18.
При калия (Z = 19) деветнадесетият електрон заема 4s-AO. Започва изграждането на четвъртия слой, без да е изграден 3d-подслоят на трети слой. Закономерностите при запълването на АО с електрони в този случай не се нарушават, защото 4s-AO е по-бедна на енергия от 3d-AO. При калция 4s-AO се запълва с максимално допустимите 2 електрона и при двадесет и първия започва изграждането на 3d-АО.
При следващите елементи с нарастване броя на електроните постепенно се запълват следващите по енергия АО, като все по-сложно се преплитат подслоевете на отделните слоеве.
Елементи, при които се изгражда s-подслой на външния електронен слой се наричат s-елементи. Toва са елементи от ІА и ІІА групи на периодичната система. Елементи, при които се изгражда p-подслоя на външния електронен слой на атомите се наричат p-елементи. Такива са елементите от ІІІА до VІІІА група. Елементи, при които се изгражда d-подслоя на втория отвън навътре електронен слой, се наричат d-елементи, или още преходни елементи. Такива са елементите вторичните подгрупи (от ІБ до VІІІБ група на периодичната система). f-елементи са лантаноидите и актиноидите, защото при тях се изгражда f-подслоя на третия отвън навътре електронен слой.

vileto8
12-14-2009, 19:28
Моля те мила изтегли ми тези:
http://download.pomagalo.com/368278/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18484080&po=32
http://download.pomagalo.com/368278/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18484080&po=32

vileto8
12-14-2009, 19:32
Опа..... Второто е това:
http://download.pomagalo.com/236449/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18484080&po=3

nia711
12-14-2009, 23:31
Моля Ви трябва ми за утре :(
http://download.pomagalo.com/152643/obrazyt+na+varlaam+koprinarkata/

iveetyy
12-15-2009, 13:48
http://download.http://www.teenproblem.net/school/232965/mitovete++kakvo+sa+oznachavali+te+za+arhaichnite+o bshtestva+i+kakvo+znachenie+tryabva+da+imat+za+mod ernoto+obshtestvo+/?search=18396411&po=6

aloveyou
12-15-2009, 13:58
http://download.http://www.teenproblem.net/school/85600/bedni+bedni+makedonski+zashto+ne+umrya+pri+gredeti n / - бедни,бедни македонски,защо не умря при гредетин..

някой може ли да ми я изтегли

Моля ви се,спешно ми трябва

lilcheto
12-15-2009, 14:01
http://download.pomagalo.com/141086/na+kogo+se+molya+i+upovavam+dnes/
Спешно ми трябва

lizzy
12-15-2009, 14:36
http://download.http://www.teenproblem.net/school/141086/na+kogo+se+molya+i+upovavam+dnes/
Спешно ми трябва

На кого се моля и се уповавам днес?

На кого се моля и се уповавам днес? Това е въпрос, върху когото не съм се замисляла сериозно, но сега отговорът му е ясен. Аз, която съм представител на съвременното общество, живеещо в 21 век, се уповавам на себе си, уповавам се на собствените си възможности и сили, на това, което съм способна да постична сама. Но аз, независимо, че съм на 16 години, съм още дете и не съм свикнала да преминавам сама през трудностите, които неизменно се изпречват на пътя ми в живота. Затова разчитам на помощта на тези, които винаги са ме подкрепяли и на които винаги съм можела да разчитам-на моите родители. Но има моменти, когато моите и на родителите ми сили и способности не са достатични, за да се справя с трудностите и изпитанията, пред които съм изправена. В тези случай се моля и уповавам на Бог и се надявам, че той ще ме чуе, ще ме разбере и ще откликне на моята молба. Но това за мен не е всекидневие, а се случва само когато имам наистина силна нужда да ми бъде помогнато. Това всъщност е една от разликите между съвременния човек от 21 век и средновековния човек от 9-10 век. Всички те са били силно религиозни и са разчитали, че молитвота, която за тях е била неизменна част от всекидневния им живот, ще бъде чута и изпълнена.
За тях молитвата, която е единственият начин за връзка с Бог, е била свещена и е била казвана най-искрено от дълбините на техните сърца и души. Отношението, което има средновековният човек към молитвата и към този, към когото е отправена- Господ Бог, ясно проличава в произведенията, които са създадени по това време и които са достигнали до нас, съвременните хора през годините на времето. Едно от тях е "Азбучна молитва", в която изключително настойчивата молба, започваща със задължителното, но много горещо обръщение:
Аз Богу се моля с това слово
Боже на всяка твар и Създателя
на видимите и невидимите неща!
разкрива силното вълнение, което изпитва авторът и което е характерно за всички молби, отправени от тогавашния човек. Молбата, която отправя авторът, представител на хората, живеещи в 9-10 век:
Издигам ръцете си винаги нагоре,
да получа сила и мъдрост от тебе,
защото ти даваш сила на достойните,
лекуваш и всяко създание!
е такава, каквато малко хора в съвременния свят биха казали и която ако други хора чуят биха се учудили, защото в съвременния материален и забързан свят, изпълнен с толкова несгоди лицемерия, хората, в това число и аз, донякъде сме загубили способността си да вярваме и да се уповаваме на нещо, което не можем да пипнем и видим, на нещо, което не е материално, а е духовно.

lizzy
12-15-2009, 14:39
http://download.http://www.teenproblem.net/school/85600/bedni+bedni+makedonski+zashto+ne+umrya+pri+gredeti n / - бедни,бедни македонски,защо не умря при гредетин..

някой може ли да ми я изтегли

Моля ви се,спешно ми трябва




,,БЕДНИ,БЕДНИ МАКЕДОНСКИ! ЗАЩО НЕ УМРЯ ПРИ ГРЕДЕТИН?!...”

/съчинение разсъждение върху Х, ХVІ и ХVІІ глава/


УВОД: Иван Вазов пише повестта си ,, Немили –недраги” след Освобождението като заслужен упрек към българското общество и страстите на новото време. Разочарован от морала на нова България, огорчен от малодушието на съвременниците си, от себичността , егоизма и дребните страсти, писателят изгражда образите на хъшовете като нравствен коректив на съвременните българи. Ето защо с толкова болка и огорчение той завършва своята повест.

ТЕЗА: С огромна мъка звучат последните думи в творбата:,,Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Патриотът Вазов е огорчен от нелепата съдба на Македонски, единствен останал жив от всички хъшове. Той не само не получава благодарност за саможертвата си, за безкористната си служба на отечеството, но е поставен в унизително положение. Вместо признателност този храбър мъж от битките е унижаван от духовно дребни хора, които са лишени от идеали и памет. На тези дребни характери писателят противопоставя героизма, силата, мъжеството и безкористния патриотизъм на Македонски. С особена красота се откроява героичното у Македонски при преминаването на Дунава и в боя при Гредетин.

ДОКАЗАТЕЛСТВО: При изпълнение на мисията до Апостола трябва да се прати доверен човек. Бръчков най-накрая открива възможност да покаже своето родолюбие и готовността си да се бори за отечеството си. Затова той предлага себе си за опасната мисия. В този миг обаче Македонски, който досега е излъгал и обрал на карти младия Бръчков, внезапно се намесва в събранието у Владиков. Той настойчиво и упорито предлага себе си за опасната мисия , за да спаси живота на своя млад другар. Македонски знае, че неопитният Бръчков отива на сигурна смърт и не би могъл да понесе това.Ето как при промяната на жизнената ситуация егоизмът у Македонски се трансформира в безкористна пожертвователност.А парите от откраднатите дрехи той използва за делото без нито миг колебание.
В X глава Вазов изгражда една наситена със свръхнапрежение сцена.Той засилва тревожните предчувствия чрез пейзажите. Ето защо десета глава започва с природно описание, което с документална точност пресъздава времето и обстановката на действието: ,,20 Февруари...часът беше девет или десет.” Опитният революционер Македонски избира нощта за своята мисия, за да избегне нежелани срещи. Неговият твърд и мъжествен характер изпъква по-ярко на фона на зимния пейзаж. Природното описание създава зловещо и потискащо настроение, внушава предстояща смъртна опасност, подсказва застрашителност и растящо напрежение. Вазов рисува замръзналия Дунав чрез слухова и зрителна картина. Величествената река сега е замръзнала и скована от ,,един дебел пласт лед...като в медна броня”. Гордите вълни на Дунава сега са превърнати в безкрайна „бяла поляна”. Но нейните ,,вкаменени и безчувствени гърди” са привидно пусти,тихи и спокойни. На един метър отдолу под леда бушуват, черни, шумящи, сърдити талази”.Откриваме контраст между бялото и черното, между привидната безмълвност и скрития шум. Неслучайно Вазов сравнява колибите на караулите с ,,гробове”.Този пейзаж засилва още повече представата,че Македонски може да се справи с всяко едно препятствие. В природното описание се долавя потайност, загадъчност . В декемврийската нощ се откроява една тайнствена и загадъчна черна сянка.Това е Македонски, преоблечен като селянин. Той дълго стои неподвижен, впил поглед в огньовете на караулите. Хъшът прилича на ,,някой замръзнал на поста си солдатин”.Тайнствена и загадъчна е природата, но тайнствен и загадъчен е и Македонски. Това показва, че хъшът е готов да се бори с природата в името на святото дело! Той толкова внимателно проучва обстановката, че не усеща ледения вятър, който го пронизва. Хъшът е волеви, устойчив и упорит, опитва се трезво да прецени ситуацията,за да преодолее всяка трудност. Македонски предвидливо се е снабдил с тояга ,,въоръжена с остър бод на долния край”. Но въпреки всичко сериозно препятствие се оказва ,,щърбавият лед”,който с ,,неравната си повърхност” го уморява. Македонски едва се движи по грапавата повърхност, целият е облян в пот и дори не усеща ,,северозападния студен вятър”.
Но въпреки предвидливостта на Македонски се оказва,че природата му е подготвила неочаквана изненада,внезапно на пътя му се изпречва една черна ивица незамръзнала вода ,,широка около три разкрача”.Вероятно течение е попречило на зимния студ да покрие реката изцяло с лед.Хъшът е слисан и стреснат от това неочаквано препятствие.,,Водата черна,страшна”отваря ,,една грозна пропаст за стъпките му”.Черният цвят и епитетът ,,грозна” засилват усещането за злокобност и трудност. Македонски преживява силни чувства на нерешителност,колебание,см ут...Тези преживявания са оправдани за човек, който се сблъсква с нещо неочаквано и непредвидено.Но Вазов умее да внуши силата и дързостта на този хъш, като показва способността му да се справи с всяко едно препятствие. Нерешителността и колебанието траят само за миг,те са изместени от готовността, хладнокръвието. Македонски ги превъзмогва, защото е дързък и съобразителен. Той умее да взема бързи решения и да намира изход и от най-трудните ситуации. Хъшът се упътва към една дъсчена колиба, за да измъкне от стряхата й дъска..Внезапно се оказва, че съдбата е подготвила нови, непредвидени препятствия за Македонски. Хъшът се сблъсква с твърдоглавието и упоритостта на един влах, който излиза от колибата. Обидните думи на влаха не са в състояние да засегнат самолюбието на Македонски.Този честолюбив мъж е посветил своята личност на делото и е превъзмогнал егоизма си, за да служи изцяло на родината.Самонадеяният хъш сега с добро се опитва да превъзмогне безумната съпротива на влаха, дори му предлага пари.Но положението се усложнява, когато влахът започва да вика един от караулите. Македонски е поставен в положението да избира,хъшът трябва да избере между един човешки живот и хиляди други.Сега народното дело зависи от неговата решителност,готовност и дързост.Македонски без нито миг колебание избира да поеме върху себе си греха от отнет човешки живот.Това решение е дръзко, смело и бързо, защото хъшът знае, че носи отговорността за успешното изпълнение на мисията- пред другарите си и пред целия български народ.Македонски служи на народа и родината си и това му дава сили да бъде решителен и смел. Динамичността на тази сцена е пресъздадена чрез глаголна градация.
След смъртта на влаха напрежението достига своята кулминация. Дъската, която е един импровизиран ,,мост широк нещо педя и половина” ,едва се опира на краищата на леда . Една никаква ,,случайност ,едно малко кривнуване” може ,,да го превали”.Този дързък и смел мъж е свикнал винаги да контролира ситуацията, но ето че сега тя не зависи от неговия мъжествен дух. Вазов отново майсторски пресъздава душевното състояние на героя си. Македонски е изпълнен с чувство на неувереност, вътрешно напрежение, безсилие. Вазов показва неговата несигурност само с един жест. Македонски, безбожникът, грешникът сега се прекръства! Това е един необичаен за него жест, но е знак за естествения му страх пред случайността. Сякаш хъшът търси помощ и закрила от по-висши сили. Преживяванията на героя по време на изпитание разкриват силата и красотата на неговия мъжествен характер, разкриват волята му за успех.
Вазов изгражда един епизод, изпълнен с хладнокръвие.Препятствият пред Македонски са непредвидими, но хъшът съумява да ги преодолее.Успява да превъзмогне както случайността,така и собствените си колебания и слабости.Най-после се сбъдва мечтата му да стъпи на родна земя, но сега опасността е най-голяма. Македонски наближава турската стража и рисковете за мисията се увеличават,напрежението не спада.,,Необясними чувства” сега вълнуват революционера. Хъшът носи отговорност за святото дело и сега трябва да е много внимателен, предпазлив. Опасностите стават все по-големи и той трябва да бъде все по- предвидлив и хладнокръвен.
Вазов изгражда градацията от препятствия , за да подчертае по-убедително героичното у Македонски. Той успява да преодолее дори невъзможното, за да изпълни дълга си на българин и патриот. С приближаването на турския бряг опасностите още повече се увеличават. Сега хъшът изпитва силни вълнения и необясними чувства. Най-после се сбъдва мечтата му да стъпи на родния бряг, но близостта на турския караул засилва опасностите за делото. Противоречивите чувства не пречат на героя да е още по-внимателен, съсредоточен и хладнокръвен. Той предварително е преценил къде да се укрие от турската стража -в едно долче, изровено от пороите. Опитен революционер е Македонски, той запазва хладнокръвие и спокойствие и в миговете на най-голямо изпитание. Но отново се сблъска с нещо непредвидено. Тоягата му се забива в заледената земя и издава глух звук, турският караул тръгва право към него. Македонски ляга по гръб в дъното на долчето, бездиханен и неподвижен, с револвер насочен към караула. Пейзажът отново засилва напрежението и усещането за застрашителност. Зимното небе е „пепеляво”, намръщено и е надвиснало „грозно, мълчаливо и застрашително”. Изразителните епитети рисуват една враждебна и зловеща природа. Наоколо е „пак пусто и мъртво”.Чрез пейзажния щрих се откроява още по- убедително хладнокръвието и смелостта на хъша , неговата издръжливост и воля за победа. Оказва се, че легналият на студената земя хъш замръзва. Той едва успява да се раздвижи и да изпълзи от долчето.
Сега пред хъша е заспалият град Русчук. Но Македонски запазва своята съсредоточеност и не се самоуспокоява -той знае, че сега опасността е най-голяма. Все още навсякъде из града броди нощната стража. Затова той се навежда, прегъва се и започва да подприпква като някой вълк .Образното сравнение с вълк-единак подчертава самотността на героя в опасната мисия, но и неговото чувства за отговорност и дълг. До последния миг той не се предава пред нито една опасност и упорито преследва целта си. Застанал пред къщата на баба Тонка, Македонски с гордост се нарича неин син. Старата жена е символът на българската майка -закрилница. Тя го посреща с топлото обръщение „синко”, което показва уважението и любовта й към пратеника на българските хъшове. Това обръщение е признание за неговата всеотдайност към народното дело. И следа не е останала от авантюризма на Македонски, от самохвалството му. Застанал смирено сега пред Апостола, той не казва и дума за смъртните опасности ,с които се е сблъскал. В този миг Македонски се чувства като една малка частица от великото народно дело, от борбата за свобода. Неговата личност изцяло се подчинява на благородната мисия.
В този наситен със свръхнапрежение епизод у Македонски изчезва всичко временно и случайно, стопява се неговата принизено- житейска същност. Часът на делото изпепелява авантюристичното начало у него . В този решителен миг хъшът разкрива своята истинска героико -романтична същност, красотата на своя смел и независим дух, на своята пожертвователност и безкористна служба на родината
Героичната си същност Македонски проявява и в боя при Гредетин. Идва часът на битката, сбъдват се пророческите думи на Странджата: ,,И ще умрем със слава в битка и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием, братя мили.”. Но турците имат физическо превъзходство. Българите участват във втори батальон в руско-българската бригада, като вземат участие в боя при Гредетин. Най-после Вазовите герои имат възможност да покажат своята героико- романтична същност и да докажат, че принизено -житейското у тях е било нещо временно. Вазов разкрива героичния идеал на хъшовете, себеотрицанието и готовността им да се борят до смърт или победа. Неслучайно българите са сравнени с ,,левове”. Пред съда на историята хъшовете доказват как българинът може да умира в битка, как може жертвено да служи на освободителната кауза.Те надмогват инстинкта за самосъхранение и доказват, че имат свободен дух. Въпреки численото превъзходство на турците в боя хъшовете са духовно по-силни, затова са моралните победители в битката. Повечето хъшове са ранени, простреляни, Бръчков се олюлява, но една здрава ръка го хваща под мишниците. Раненият на няколко места Македонски не оставя без подкрепа своя млад другар. Той е пример за останалите хъшове. Героят се сражава най-смело и неустрашимо въпреки многобройните си рани.Той е вдъхновение, опора и пример за останалите хъшове: ,,Македонски пръв се хвърли връз наблюдаващите неприятели и вдигна нож, с кървави очи и цял обагрен в чужда и своя кръв, която капеше от него”. Емигрантите от Румъния ,презираните, неприеманите от чуждото общество, сега проявяват своя героичен потенциал. Пред съда на историята те доказват как може да умира българския хъш, как може жертвено да служи на освободителната кауза. Мъчениците са се превърнали в герои. Всеки от тях изминава жертвения си път до подвига, а Гредетинската планина придобива значението на извисено пространство в историята ни. Това е един връх, където позорът на робството се изкупва със саможертвата на героите.
В епилога на повестта Вазов разкрива историческите последици от сражението и разказва за трагичната съдба на хъшовете след гредетинския бой. Повечето от тях умират героично в неравната битка, но със съзнанието, че защитават своето достойнство и честта на родината. Със своята героична смърт хъшовете оборват клеветите,че са български страхливци и прославят отечеството ни. Те доказват, че щом можем да умираме в името на свободата, значи сме достойни за нея.
Последните думи от епилога звучат трагично. Те разказват за съдбата на Македонски. По нов начин се преосмисля и заглавието на повестта. Героят посреща свободата сам, единствен той оцелява. Но не е посрещнат триумфално, не е окичен с венци като героя от Ботевата творба. Вместо благодарност и народно признание Македонски получава презрение и унижения. Оказва се, че родината не е свят на правдата и свободата, а е може би новата и най-тежката чужбина, в която героят отново е немил и недраг. Вазов с болка показва как войводата Македонски ,,трепери сега пред гласа на грубия писар”. Вместо признателност ,,тоя лев” сега е унижаван от дребни хора , лишени от идеали и памет. С упрек към съвременна България, с болка, огорчение и разочарование прозвучават последните думи на повестта: ,,Една дълга агония… Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Този тъжен финал е горчива равносметка за морала на обществото след Освобождението. В родината ни са забравени героите и мъчениците на българската свобода, забравени са жертвите и националните ни идеали.Това е и причината Вазов да създаде повестта си -като един призив да се преодолее забравата, като едно припомняне за истинските герои на България, като един нравствен коректив за съвременното общество.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Разочарован от своето съвремие, когато дребните характери утвърждават нови ценности, а възрожденските идеали са забравени , Иван Вазов създава повестта си ,,Немили-недраги”. Чрез образите на най-достойните български синове писателят се опитва да възкреси героизма на народа ни, да му вдъхне самоуважение и национално достойнство.



,,БЕДНИ,БЕДНИ МАКЕДОНСКИ! ЗАЩО НЕ УМРЯ ПРИ ГРЕДЕТИН?!...”
/съчинение разсъждение върху Х, ХVІ и ХVІІ глава/


УВОД


Иван Вазов пише повестта си ,, Немили –недраги” след Освобождението като заслужен упрек към българското общество и страстите на новото време. Разочарован от морала на нова България, огорчен от малодушието на съвременниците си, от себичността , егоизма и дребните страсти, писателят изгражда образите на хъшовете като нравствен коректив на съвременните българи. Ето защо с толкова болка и огорчение той завършва своята повест.


ТЕЗА


С огромна мъка звучат последните думи в творбата: ,,Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Патриотът Вазов е огорчен от нелепата съдба на Македонски, единствен останал жив от всички хъшове. Той не само не получава благодарност за саможертвата си, за безкористната си служба на отечеството, но е поставен в унизително положение. Вместо признателност този храбър мъж от битките е унижаван от духовно дребни хора, които са лишени от идеали и памет. На тези дребни характери писателят противопоставя героизма, силата, мъжеството и безкористния патриотизъм на Македонски. С особена красота се откроява героичното у Македонски при преминаването на Дунава и в боя при Гредетин.



ПЛАН НА ДОКАЗАТЕЛСТВО


1.Героичното у Македонски
а/ при изпълнение на мисията при Апостола /Х глава/
-препятствията в мисията при Апостола

-качествата , които проявява Македонски
-ролята на пейзажа

б/ боят при Гредетин /ХVІ глава/
-сбъдната мечта на всички хъшове да умрат в бой
-нечуваната смелост на българите в битката
-открояващият се със своята смелост Македонски, ранен, той е неустрашим в боя
2. Героизмът на българите при Гредетин /ХVІ , ХVІІ глава/
-със саможертвата си, с духовната си сила и непобедимост те защитават достойнството ни на българи
-доказват, че сме народ, достоен за свободата си
3.Нелепата съдба на Македонски след Освобождението /ХVІІ глава/-доказателство , че съвременниците не ценят жертвите, дадени за свободата, забравят бързо националните ни идеали, а Македонски не заслужава да види, че саможертвата му е била напразна, че идеалите му са забравени, не заслужава да изживее ужаса от силата на грубия писар - сила на дребните хора, без морал и без национални идеали.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Разочарован от своето съвремие, когато дребните характери утвърждават нови ценности, а възрожденските идеали са забравени , Иван Вазов създава повестта си ,,Немили-недраги”. Чрез образите на най-достойните български синове писателят се опитва да възкреси героизма на народа ни, да му вдъхне самоуважение и национално достойнство.

vileto8
12-15-2009, 15:02
Моля ви изтеглете ми тези:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/44678/bistrishko+branishte/?search=18539291&po=1
http://download.http://www.teenproblem.net/school/236449/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18539484&po=2
http://download.http://www.teenproblem.net/school/368278/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18539542&po=3


Много ми трябват!

aloveyou
12-15-2009, 15:12
http://download.http://www.teenproblem.net/school/85600/bedni+bedni+makedonski+zashto+ne+umrya+pri+gredeti n / - бедни,бедни македонски,защо не умря при гредетин..

някой може ли да ми я изтегли

Моля ви се,спешно ми трябва




,,БЕДНИ,БЕДНИ МАКЕДОНСКИ! ЗАЩО НЕ УМРЯ ПРИ ГРЕДЕТИН?!...”

/съчинение разсъждение върху Х, ХVІ и ХVІІ глава/


УВОД: Иван Вазов пише повестта си ,, Немили –недраги” след Освобождението като заслужен упрек към българското общество и страстите на новото време. Разочарован от морала на нова България, огорчен от малодушието на съвременниците си, от себичността , егоизма и дребните страсти, писателят изгражда образите на хъшовете като нравствен коректив на съвременните българи. Ето защо с толкова болка и огорчение той завършва своята повест.

ТЕЗА: С огромна мъка звучат последните думи в творбата:,,Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Патриотът Вазов е огорчен от нелепата съдба на Македонски, единствен останал жив от всички хъшове. Той не само не получава благодарност за саможертвата си, за безкористната си служба на отечеството, но е поставен в унизително положение. Вместо признателност този храбър мъж от битките е унижаван от духовно дребни хора, които са лишени от идеали и памет. На тези дребни характери писателят противопоставя героизма, силата, мъжеството и безкористния патриотизъм на Македонски. С особена красота се откроява героичното у Македонски при преминаването на Дунава и в боя при Гредетин.

ДОКАЗАТЕЛСТВО: При изпълнение на мисията до Апостола трябва да се прати доверен човек. Бръчков най-накрая открива възможност да покаже своето родолюбие и готовността си да се бори за отечеството си. Затова той предлага себе си за опасната мисия. В този миг обаче Македонски, който досега е излъгал и обрал на карти младия Бръчков, внезапно се намесва в събранието у Владиков. Той настойчиво и упорито предлага себе си за опасната мисия , за да спаси живота на своя млад другар. Македонски знае, че неопитният Бръчков отива на сигурна смърт и не би могъл да понесе това.Ето как при промяната на жизнената ситуация егоизмът у Македонски се трансформира в безкористна пожертвователност.А парите от откраднатите дрехи той използва за делото без нито миг колебание.
В X глава Вазов изгражда една наситена със свръхнапрежение сцена.Той засилва тревожните предчувствия чрез пейзажите. Ето защо десета глава започва с природно описание, което с документална точност пресъздава времето и обстановката на действието: ,,20 Февруари...часът беше девет или десет.” Опитният революционер Македонски избира нощта за своята мисия, за да избегне нежелани срещи. Неговият твърд и мъжествен характер изпъква по-ярко на фона на зимния пейзаж. Природното описание създава зловещо и потискащо настроение, внушава предстояща смъртна опасност, подсказва застрашителност и растящо напрежение. Вазов рисува замръзналия Дунав чрез слухова и зрителна картина. Величествената река сега е замръзнала и скована от ,,един дебел пласт лед...като в медна броня”. Гордите вълни на Дунава сега са превърнати в безкрайна „бяла поляна”. Но нейните ,,вкаменени и безчувствени гърди” са привидно пусти,тихи и спокойни. На един метър отдолу под леда бушуват, черни, шумящи, сърдити талази”.Откриваме контраст между бялото и черното, между привидната безмълвност и скрития шум. Неслучайно Вазов сравнява колибите на караулите с ,,гробове”.Този пейзаж засилва още повече представата,че Македонски може да се справи с всяко едно препятствие. В природното описание се долавя потайност, загадъчност . В декемврийската нощ се откроява една тайнствена и загадъчна черна сянка.Това е Македонски, преоблечен като селянин. Той дълго стои неподвижен, впил поглед в огньовете на караулите. Хъшът прилича на ,,някой замръзнал на поста си солдатин”.Тайнствена и загадъчна е природата, но тайнствен и загадъчен е и Македонски. Това показва, че хъшът е готов да се бори с природата в името на святото дело! Той толкова внимателно проучва обстановката, че не усеща ледения вятър, който го пронизва. Хъшът е волеви, устойчив и упорит, опитва се трезво да прецени ситуацията,за да преодолее всяка трудност. Македонски предвидливо се е снабдил с тояга ,,въоръжена с остър бод на долния край”. Но въпреки всичко сериозно препятствие се оказва ,,щърбавият лед”,който с ,,неравната си повърхност” го уморява. Македонски едва се движи по грапавата повърхност, целият е облян в пот и дори не усеща ,,северозападния студен вятър”.
Но въпреки предвидливостта на Македонски се оказва,че природата му е подготвила неочаквана изненада,внезапно на пътя му се изпречва една черна ивица незамръзнала вода ,,широка около три разкрача”.Вероятно течение е попречило на зимния студ да покрие реката изцяло с лед.Хъшът е слисан и стреснат от това неочаквано препятствие.,,Водата черна,страшна”отваря ,,една грозна пропаст за стъпките му”.Черният цвят и епитетът ,,грозна” засилват усещането за злокобност и трудност. Македонски преживява силни чувства на нерешителност,колебание,см ут...Тези преживявания са оправдани за човек, който се сблъсква с нещо неочаквано и непредвидено.Но Вазов умее да внуши силата и дързостта на този хъш, като показва способността му да се справи с всяко едно препятствие. Нерешителността и колебанието траят само за миг,те са изместени от готовността, хладнокръвието. Македонски ги превъзмогва, защото е дързък и съобразителен. Той умее да взема бързи решения и да намира изход и от най-трудните ситуации. Хъшът се упътва към една дъсчена колиба, за да измъкне от стряхата й дъска..Внезапно се оказва, че съдбата е подготвила нови, непредвидени препятствия за Македонски. Хъшът се сблъсква с твърдоглавието и упоритостта на един влах, който излиза от колибата. Обидните думи на влаха не са в състояние да засегнат самолюбието на Македонски.Този честолюбив мъж е посветил своята личност на делото и е превъзмогнал егоизма си, за да служи изцяло на родината.Самонадеяният хъш сега с добро се опитва да превъзмогне безумната съпротива на влаха, дори му предлага пари.Но положението се усложнява, когато влахът започва да вика един от караулите. Македонски е поставен в положението да избира,хъшът трябва да избере между един човешки живот и хиляди други.Сега народното дело зависи от неговата решителност,готовност и дързост.Македонски без нито миг колебание избира да поеме върху себе си греха от отнет човешки живот.Това решение е дръзко, смело и бързо, защото хъшът знае, че носи отговорността за успешното изпълнение на мисията- пред другарите си и пред целия български народ.Македонски служи на народа и родината си и това му дава сили да бъде решителен и смел. Динамичността на тази сцена е пресъздадена чрез глаголна градация.
След смъртта на влаха напрежението достига своята кулминация. Дъската, която е един импровизиран ,,мост широк нещо педя и половина” ,едва се опира на краищата на леда . Една никаква ,,случайност ,едно малко кривнуване” може ,,да го превали”.Този дързък и смел мъж е свикнал винаги да контролира ситуацията, но ето че сега тя не зависи от неговия мъжествен дух. Вазов отново майсторски пресъздава душевното състояние на героя си. Македонски е изпълнен с чувство на неувереност, вътрешно напрежение, безсилие. Вазов показва неговата несигурност само с един жест. Македонски, безбожникът, грешникът сега се прекръства! Това е един необичаен за него жест, но е знак за естествения му страх пред случайността. Сякаш хъшът търси помощ и закрила от по-висши сили. Преживяванията на героя по време на изпитание разкриват силата и красотата на неговия мъжествен характер, разкриват волята му за успех.
Вазов изгражда един епизод, изпълнен с хладнокръвие.Препятствият пред Македонски са непредвидими, но хъшът съумява да ги преодолее.Успява да превъзмогне както случайността,така и собствените си колебания и слабости.Най-после се сбъдва мечтата му да стъпи на родна земя, но сега опасността е най-голяма. Македонски наближава турската стража и рисковете за мисията се увеличават,напрежението не спада.,,Необясними чувства” сега вълнуват революционера. Хъшът носи отговорност за святото дело и сега трябва да е много внимателен, предпазлив. Опасностите стават все по-големи и той трябва да бъде все по- предвидлив и хладнокръвен.
Вазов изгражда градацията от препятствия , за да подчертае по-убедително героичното у Македонски. Той успява да преодолее дори невъзможното, за да изпълни дълга си на българин и патриот. С приближаването на турския бряг опасностите още повече се увеличават. Сега хъшът изпитва силни вълнения и необясними чувства. Най-после се сбъдва мечтата му да стъпи на родния бряг, но близостта на турския караул засилва опасностите за делото. Противоречивите чувства не пречат на героя да е още по-внимателен, съсредоточен и хладнокръвен. Той предварително е преценил къде да се укрие от турската стража -в едно долче, изровено от пороите. Опитен революционер е Македонски, той запазва хладнокръвие и спокойствие и в миговете на най-голямо изпитание. Но отново се сблъска с нещо непредвидено. Тоягата му се забива в заледената земя и издава глух звук, турският караул тръгва право към него. Македонски ляга по гръб в дъното на долчето, бездиханен и неподвижен, с револвер насочен към караула. Пейзажът отново засилва напрежението и усещането за застрашителност. Зимното небе е „пепеляво”, намръщено и е надвиснало „грозно, мълчаливо и застрашително”. Изразителните епитети рисуват една враждебна и зловеща природа. Наоколо е „пак пусто и мъртво”.Чрез пейзажния щрих се откроява още по- убедително хладнокръвието и смелостта на хъша , неговата издръжливост и воля за победа. Оказва се, че легналият на студената земя хъш замръзва. Той едва успява да се раздвижи и да изпълзи от долчето.
Сега пред хъша е заспалият град Русчук. Но Македонски запазва своята съсредоточеност и не се самоуспокоява -той знае, че сега опасността е най-голяма. Все още навсякъде из града броди нощната стража. Затова той се навежда, прегъва се и започва да подприпква като някой вълк .Образното сравнение с вълк-единак подчертава самотността на героя в опасната мисия, но и неговото чувства за отговорност и дълг. До последния миг той не се предава пред нито една опасност и упорито преследва целта си. Застанал пред къщата на баба Тонка, Македонски с гордост се нарича неин син. Старата жена е символът на българската майка -закрилница. Тя го посреща с топлото обръщение „синко”, което показва уважението и любовта й към пратеника на българските хъшове. Това обръщение е признание за неговата всеотдайност към народното дело. И следа не е останала от авантюризма на Македонски, от самохвалството му. Застанал смирено сега пред Апостола, той не казва и дума за смъртните опасности ,с които се е сблъскал. В този миг Македонски се чувства като една малка частица от великото народно дело, от борбата за свобода. Неговата личност изцяло се подчинява на благородната мисия.
В този наситен със свръхнапрежение епизод у Македонски изчезва всичко временно и случайно, стопява се неговата принизено- житейска същност. Часът на делото изпепелява авантюристичното начало у него . В този решителен миг хъшът разкрива своята истинска героико -романтична същност, красотата на своя смел и независим дух, на своята пожертвователност и безкористна служба на родината
Героичната си същност Македонски проявява и в боя при Гредетин. Идва часът на битката, сбъдват се пророческите думи на Странджата: ,,И ще умрем със слава в битка и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием, братя мили.”. Но турците имат физическо превъзходство. Българите участват във втори батальон в руско-българската бригада, като вземат участие в боя при Гредетин. Най-после Вазовите герои имат възможност да покажат своята героико- романтична същност и да докажат, че принизено -житейското у тях е било нещо временно. Вазов разкрива героичния идеал на хъшовете, себеотрицанието и готовността им да се борят до смърт или победа. Неслучайно българите са сравнени с ,,левове”. Пред съда на историята хъшовете доказват как българинът може да умира в битка, как може жертвено да служи на освободителната кауза.Те надмогват инстинкта за самосъхранение и доказват, че имат свободен дух. Въпреки численото превъзходство на турците в боя хъшовете са духовно по-силни, затова са моралните победители в битката. Повечето хъшове са ранени, простреляни, Бръчков се олюлява, но една здрава ръка го хваща под мишниците. Раненият на няколко места Македонски не оставя без подкрепа своя млад другар. Той е пример за останалите хъшове. Героят се сражава най-смело и неустрашимо въпреки многобройните си рани.Той е вдъхновение, опора и пример за останалите хъшове: ,,Македонски пръв се хвърли връз наблюдаващите неприятели и вдигна нож, с кървави очи и цял обагрен в чужда и своя кръв, която капеше от него”. Емигрантите от Румъния ,презираните, неприеманите от чуждото общество, сега проявяват своя героичен потенциал. Пред съда на историята те доказват как може да умира българския хъш, как може жертвено да служи на освободителната кауза. Мъчениците са се превърнали в герои. Всеки от тях изминава жертвения си път до подвига, а Гредетинската планина придобива значението на извисено пространство в историята ни. Това е един връх, където позорът на робството се изкупва със саможертвата на героите.
В епилога на повестта Вазов разкрива историческите последици от сражението и разказва за трагичната съдба на хъшовете след гредетинския бой. Повечето от тях умират героично в неравната битка, но със съзнанието, че защитават своето достойнство и честта на родината. Със своята героична смърт хъшовете оборват клеветите,че са български страхливци и прославят отечеството ни. Те доказват, че щом можем да умираме в името на свободата, значи сме достойни за нея.
Последните думи от епилога звучат трагично. Те разказват за съдбата на Македонски. По нов начин се преосмисля и заглавието на повестта. Героят посреща свободата сам, единствен той оцелява. Но не е посрещнат триумфално, не е окичен с венци като героя от Ботевата творба. Вместо благодарност и народно признание Македонски получава презрение и унижения. Оказва се, че родината не е свят на правдата и свободата, а е може би новата и най-тежката чужбина, в която героят отново е немил и недраг. Вазов с болка показва как войводата Македонски ,,трепери сега пред гласа на грубия писар”. Вместо признателност ,,тоя лев” сега е унижаван от дребни хора , лишени от идеали и памет. С упрек към съвременна България, с болка, огорчение и разочарование прозвучават последните думи на повестта: ,,Една дълга агония… Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Този тъжен финал е горчива равносметка за морала на обществото след Освобождението. В родината ни са забравени героите и мъчениците на българската свобода, забравени са жертвите и националните ни идеали.Това е и причината Вазов да създаде повестта си -като един призив да се преодолее забравата, като едно припомняне за истинските герои на България, като един нравствен коректив за съвременното общество.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Разочарован от своето съвремие, когато дребните характери утвърждават нови ценности, а възрожденските идеали са забравени , Иван Вазов създава повестта си ,,Немили-недраги”. Чрез образите на най-достойните български синове писателят се опитва да възкреси героизма на народа ни, да му вдъхне самоуважение и национално достойнство.



,,БЕДНИ,БЕДНИ МАКЕДОНСКИ! ЗАЩО НЕ УМРЯ ПРИ ГРЕДЕТИН?!...”
/съчинение разсъждение върху Х, ХVІ и ХVІІ глава/


УВОД


Иван Вазов пише повестта си ,, Немили –недраги” след Освобождението като заслужен упрек към българското общество и страстите на новото време. Разочарован от морала на нова България, огорчен от малодушието на съвременниците си, от себичността , егоизма и дребните страсти, писателят изгражда образите на хъшовете като нравствен коректив на съвременните българи. Ето защо с толкова болка и огорчение той завършва своята повест.


ТЕЗА


С огромна мъка звучат последните думи в творбата: ,,Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин?!...” Патриотът Вазов е огорчен от нелепата съдба на Македонски, единствен останал жив от всички хъшове. Той не само не получава благодарност за саможертвата си, за безкористната си служба на отечеството, но е поставен в унизително положение. Вместо признателност този храбър мъж от битките е унижаван от духовно дребни хора, които са лишени от идеали и памет. На тези дребни характери писателят противопоставя героизма, силата, мъжеството и безкористния патриотизъм на Македонски. С особена красота се откроява героичното у Македонски при преминаването на Дунава и в боя при Гредетин.



ПЛАН НА ДОКАЗАТЕЛСТВО


1.Героичното у Македонски
а/ при изпълнение на мисията при Апостола /Х глава/
-препятствията в мисията при Апостола

-качествата , които проявява Македонски
-ролята на пейзажа

б/ боят при Гредетин /ХVІ глава/
-сбъдната мечта на всички хъшове да умрат в бой
-нечуваната смелост на българите в битката
-открояващият се със своята смелост Македонски, ранен, той е неустрашим в боя
2. Героизмът на българите при Гредетин /ХVІ , ХVІІ глава/
-със саможертвата си, с духовната си сила и непобедимост те защитават достойнството ни на българи
-доказват, че сме народ, достоен за свободата си
3.Нелепата съдба на Македонски след Освобождението /ХVІІ глава/-доказателство , че съвременниците не ценят жертвите, дадени за свободата, забравят бързо националните ни идеали, а Македонски не заслужава да види, че саможертвата му е била напразна, че идеалите му са забравени, не заслужава да изживее ужаса от силата на грубия писар - сила на дребните хора, без морал и без национални идеали.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Разочарован от своето съвремие, когато дребните характери утвърждават нови ценности, а възрожденските идеали са забравени , Иван Вазов създава повестта си ,,Немили-недраги”. Чрез образите на най-достойните български синове писателят се опитва да възкреси героизма на народа ни, да му вдъхне самоуважение и национално достойнство.



леле,мерси адски много :-) :-) :-) :-) :-)

vileto8
12-15-2009, 15:47
Моля ви изтеглете ми тези:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/44678/bistrishko+branishte/?search=18539291&po=1
http://download.http://www.teenproblem.net/school/236449/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18539484&po=2
http://download.http://www.teenproblem.net/school/368278/biosferen+rezervat+bistrishko+branishte/?search=18539542&po=3


Много ми трябват!

Melanie
12-15-2009, 17:23
http://download.pomagalo.com/412948/zlatnoto+sechenie+v+matematikata/
Трябва ми възможно най-скоро :)

Android
12-15-2009, 17:40
download. pomagalo. com/130781/blagorodna+lyja/

Нарочно съм оставил място след точките в линка, понеже до сега не съм писал мнения във форума и не мога да поствам линкове. Благодаря предварително! :)

detelina101
12-15-2009, 21:40
Шуменски университет “ Епископ Константин Преславски ”




Курсова работа






Тема : Златното сечение

Разработил : Донка Петрова Дончева – Фак. № 595

Специалност: Математика и информатика

ІV курс – задочно







29.10.2009 г.
гр. Шумен



ПЛАН – КОНСПЕКТ

на урок по свободно избираема подготовка за VІ клас


І. Тема: Златното сечение
ІІ. Място на темата: Пропорции
ІІ. Вид на урока: за нови знания
ІІІ. Цели:
-образователни:
1. Задълбочаване на логическите знания и умения, формиране на логическа култура и усвояване на математически език.
2. Усвояване на основни приложения на изучаваните математически знания, като се показват интегративните функции на математиката и се разширяват вътрешно предметните връзки , се дава възможност за акценти върху приложенията в различни области на живота.
-възпитателни:
1. Формиране на положително отношение към математиката, създаване на интерес и мотивация на учениците за придобиване на знания и умения.
2. Развиване на наблюдателност, въображение, концентрация на мисленето, услужливост на паметта.
3. Овладяване на обективни критерии за оценка на духовните и материалните ценности на обществото.
4. Обогатяване на методите на разсъждение.
ІV. Методи:
- беседа;
- разказ;
- демонстрация;
V. Дидактически материали
Кратка презентация

VІ. Последователност на дидактическите задачи:
Дидактическа задача Дейност на учителя Дейност на учениците
1.Организация на учениците Поздравява учениците и ги приканва да се подготвят за часа Отговарят,
изпълняват
2.Подготовка на учениците С кратка презентация мотивира учениците за изучаване на златното сечение и неговите приложения Наблюдават и слушат разказа на учителя
3. Задаване на темата и формиране на понятието Записва заглавие:
Златно сечение
Начертава отс.АВ и точка С от нея.

Ако отношението на по-голямата отсечка и цялата отсечка е 0,62 и отношението на малката отсечка и голямата отсечка е също равно на 0,62, то точката С дели отсечката АВ в „божествено отношение” или така нареченото „Златно сечение”.
Поставя въпроси, насочва, подтиква учениците сами да изкажат пропорцията:
АС:АВ=СВ:АС=0,62
Записват, мислят, отговарят
4. Конструиране определение на понятието Изисква от учениците да дадат определение.
Учителят дава определението и изисква от някои ученици да го повторят.
Определение: По-голямата част се отнaся към по-малката, както цялото към по-голямата.

Учениците слушат и конструират определението
5. Приложение на знанията при решаване на задачи Основна задача:
1 зад.
Дадена е отсечка АВ. Постройте точка С, принадле-жаща на отсечката АВ и такава, че АС:СВ=АВ:АС, т.е. точката С да дели отсечката АВ в златно отношение.
Учителят дава идея за реша-ване на задачата, извършва необходимите построения и записва на математически език построението:
1) отс.АВ;
2) през т.В постр. права ║ АВ
3) ВЕ ┴ АВ ВЕ =

detelina101
12-15-2009, 21:42
Благородна лъжа
Лъжата е нещо, което човекът непрекъснато изрича. Старите хора казват: "Лъжеш като циганин", но всъщност не само те лъжат.За истината даваме живота си, готови сме да го изгубим, а за научаването й живеем, към изясняването й се стремим. Гоним социални върхове, привидно от суета, от желание за недосегаемост, но често е, защото от върха е по-добър изгледът, по-широка панорамата и се надяваме да узнаем повече.

Щурмуваме върхове на славата или морала, в службата или изобщо в благополучието, в изкуството и всичко останало, защото всяка цел ни напомня връх и изкачваме все водени от този древен стремеж: озаряване на сетивността, награждаването й с повече, приближаването ни до същността на живота, осъзнаването му, т. е. все пустата истина, която най-често ни прави печални.
Но сме готови да я понесем, защото бавно сме се подготвяли за нея и дори когато сме се бояли от нея, искаме да я научим, за предпочитане е веднъж да я научим, колкото и страшна да е, вместо да живеем в страх, че ще я научим, а въображението ни, за което няма граници, да я прави по-ужасяваща, отколкото е.
Но научавайки я, ясно осъзнаваме каква е тя, колко тежка може да бъде и какво може да означава за един неподготвен за нея човек. Обикновено: най-близкия, защото обикновено най-близкият пожелава да научи това, което знаем, но се налага точно от него да скрием, защото преценяваме /често правилно/, че той не е способен да я понесе и предпочитаме да му кажем приемливата лъжа пред непоносимата истина.
Пример:
Дете без баща:
Мамо, защо си нямам тати?
Майката:
Имаше си, мило, но той загина в пожар, за да спаси други деца като теб.
Една такава лъжа с героичния баща е много по-добра за лишеното от самочувствие дете пред истината, че баща му е жив и здрав, при това живее охолно, но нищо не иска да знае ни за майката, ни за детето.
То ще порасне и един ден ще научи истината, най-вероятно ще упрекне майка си, че не му я е казала по-рано и го е оставила да вярва в измамата, дори голям се чувства, като дете, защото е приел за истина нещо, в което само дете не би се усъмнило.
И упреква майка си.
Този момент настъпва почти винаги. Благородната лъжа е по-тежък товар за този, който я изрича и от истината, която крие. Той трябва да живее и с истината, и с лъжата си за нея, а накрая един ден, когато все пак истината излезе, да понесе упрека на този, когото е излъгал, за да пощади.
Но благородството е сила и истински благородния, а само той е способен да излъже благородно, би бил доволен от избора си и тогава.
Но преди всеки опит за благородна лъжа, трябва да знаем, че най-вероятно така ще се развият нещата.
И преди да изречеш благородната си лъжа, запитай се:
“Ще го понеса ли?”
И нищо хубаво не очаквай от благородната лъжа за себе си, защото това е смисълът на благородството.

p17bull95
12-16-2009, 18:42
Мноого и моля, трябва ми бързо.
http://download.pomagalo.com/33897/protivorechiviyat+obraz+na+bylgarskiya+hysh+1+i+2+ glava+ot+nemili+nedragi/

lizzy
12-16-2009, 20:01
Мноого и моля, трябва ми бързо.
http://download.http://www.teenproblem.net/school/33897/protivorechiviyat+obraz+na+bylgarskiya+hysh+1+i+2+ glava+ot+nemili+nedragi/

Противоречивият образ на българския хъш (1 и 2 глава)
(Съчинение разсъждение)
Повестта "Немили-недраги" е художествен израз на Вазовия възрожденски възторг от онези българи, които намират сили да преодолеят робската психика и да се впуснат във вихъра на освобожденското движение. Чрез образите и делата на героите писателят създава представа за живота на емигрантите и в същото време доказва, че на следосвобожденското общество са чужди високите стремежи и идеали, които са най-голямото богатство на хъшовете.
Представата, която добиваме от първа и втора глава на повестта "Немили-недраги" за героите, се изгражда с всички художествени похвати - пряка и косвена характеристика, реч, сънища и мечти. Авторът се стреми да въведе читателя в света на мъчениците, като подчертава противоречивото битие, в което те са принудени да живеят. От една страна, са осъдени да страдат в мизерия, а от друга - в душите им продължава да гори пламъкът на чистия патриотизъм и жертвоготовността. Драматичната съдба на тези истински българи е доказателство за непобедимата сила на духовното начало на човека, което може да го спаси от морална деградация и обезличаване.
В творчеството на Вазов няма друго произведение, в което животът на героите да се развива в два плана. Хъшовете съществуват в един противоречив свят между нуждата да оцеляват биологически и стремежът на душите им към високи цели. Затова героите съчетават едновременно най-светли пориви, способни са на благородство и смели подвизи, на склонност към дребни интриги и кражби, лъжа и неблагодарност.
За да създаде точна представа за персонажите, повествователят въвежда читателя в техния свят чрез пейзажно описание. За фон е подбрана нощта - времето, в което градът е спокоен, но мрачен, потопен в мъглата на еднообразието. Към тъмните краски на вечерта се добавя тягостното присъствие на зимната студена мъгла, която е непрогледна. Чуждото пространство е очертано по възможно най-отблъскващия начин - чрез цветовете на мъртвата зима и светлината на фенерите - "мътна и неопределена". Човешкото присъствие е ограничено, определението "затворено се свързва не единствено с късния час и заключените катинари на магазините, но и с недоверието и негостоприемството, които обграждат хъшовете. Пейзажът създава подходящ емоционален фон, за да се възприеме яркото сравнение на Браила с "пуст морски бряг", който е дал само пристан на нашите борци за свобода, но им е затворил всички пътища към обикновено човешко съществуване.
Усещането за самота и неуютност се нарушава от описанието на кръчми и лавки, собственост на българи. Природната картина естествено прелива в емоционално описание на надписите, които, още преди да са въведени героите, внушават представата за силата на свободолюбивите им помисли и готовността им смело да заявят националността си. Улиците на чуждия град носят белезите на избягалите от родината си борци. Надписите: "Народна кръчма на Знаменосецът!", "Филип Тотю, храбрий български воевода", "Свободна България", свързват негостоприемната територия с бащиния дом, с мечтата за неговото освобождение. Като основен повествователен похват се явява контрастът, защото невзрачните лавки, схлупените сгради носят прекалено гръмки имена, които не са в синхрон с предназначението на скромните заведения, но са в унисон с чувствата на собствениците. Вазов ги определя като "гръмки и безсмислени", но им е отделил достатъчно място в повествователния обхват от факти, защото за него е от съществена важност да разкрие твърде явно демонстрираното национално чувство на героите, което намира изява дори и в необичайна форма, но винаги е искрено. Наивната живопис по двусмислен път изразява омразата на хъшовете към вековния поробител: "Други тютюнджия, вероятно по-патриот...си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се кани да заколи злополучния чалмоносец". Авторовият коментар е наситен с лека, но добронамерена ирония, която би характеризирала отношението на всеки сериозен наблюдател на този наивен начин за проява на чувства.
Началото на повестта е изградено по принципа на ретардацията. Действието умишлено се забавя, но се създава подходяща нагласа, за да възприеме читателят семейството на хъшовете, в което редом с мизерията и глада съществуват топлота и братска загриженост. Така отхвърлените от Отечеството българи оцеляват в негостоприемната страна. По-специфичното присъствие на емигрантите в непрогледната зимна мъгла се подсказва и от метафората "будна", с която Вазов определя кръчмата, където пребивават героите. В съзнанието веднага се поражда чувството, че хората вътре са будни не само защото още не са се унесли в сън, а и тъй като някаква идея ги държи нащрек, има нещо в живота им, което не се съвместява със спокойния еснафски сън. Будната кръчма е отворила вратата си за преодолелите сковаващата сила на непрогледната робска мъгла бунтовници.
Описанието на избата, в която са намерили подслон хъшовете, продължава да разгръща темата за противоречивото измерение в живота им. Те обитават "една дълбока изба", осветяват помещението с "полурзбита лампа", в кръчмата са окачени картини, изобразяващи бойни сцени. Сякаш тъмнината и липсата на перспектива се промъкват и зад стените на помещението, което е и място за отдих, и дом за изгладнелите хора. Опушената лампа и мизерната обстановка напомнят за тягостния пейзаж навън и чувството на потиснатост се създава отново. То се преодолява от странното съжителство на лавиците и шулуците с картините, благодарение на които се разпръсква мракът, който обхваща душите на отчаяните бездомници. Авторът отделя особено внимание на литографиите, не защото са културни ценности, а заради смисъла, който внасят в живота на хъшовете. Това са иконите, пред които те произнасят светите си молитви. Запечатаните върху хартията бойни подвизи напомнят на посетителите, че животът не винаги е текъл между стените на мизерията. В този план литографите са въплъщение на мечтите на хъшовете за активен, пълноценен живот, който всеки от присъстващите очаква отново да се превърне в реалност. Доловими са родствените връзки между надписите по кръчмите и настроението, което внушават изрисуваните с неопитна ръка сцени. Надписът "Да живее храбрият Странджа-знаменосец" приковава вниманието върху горделивата поза на великана със знаме в ръка и всеки посетител трябва да осъзнае, че съдържателят не винаги е държал кръчма, че друга е била територията на неговата изява.
Придобитата по косвен път представа за героите се обогатява от пряката авторова характеристика. Като изобразява лицата им, писателят подчертава тяхната бледност, съсухреност, ограбена от живота младост. Хъшовете са описани като колектив, който споделя мъката по дома, сиромашията и несгодите в тежката чужбина. Затова те си приличат, но Вазов е съумял да ги индивидуализира , да изгради образи, които се различават по характера и по емоциите си. Странджата е "снажен, дълголик, сух, с гъста брада", а челото му носи белези от рани. Македонски е "висок мъж с дребно и надупчено от шарка лице, с дълги сиви мустаци и лукави, дръзки очи". Попчето - "с черно, нагърчено от преждевременна старост лице", Ханджият - 'лице сухо, длъгнесто, жълтеникаво". Чрез акцент върху определени детайли авторът създава галерия от герои, които имат обща съдба, но това не ги превръща в копия. Те са неповторими като личности. Странджата излъчва благородство и аристократизъм, докато Македонски е авантюрист. Попчето все още глади по навик своята невидима брада. Прякорите са част от този мъжки свят. Те обикновено са свързани с миналото или с особеност на самата личност. Името на Македонски например напомня за хайдушките му изяви в Македония.
Въодушевен от истинската същност на бившите четници, Вазов убеждава читателите, че тези съсипани от глад и бдение мъже са носители на борбен свят, те са част от легендата, от историята. Пламъкът на революционния дух не е загаснал в сърцата им и единствено обстоятелствата пречат той да се изяви. Затова писателят във втора глава ще оповести своята гледна точка: "... тия нечисти дрипи, що висяха по снагата на тия нещастници, това беше славата: най-високата, защото беше окаляна от презрението".
Първата представа за героите Вазов създава въз основа на скритата за останалите тяхна същност. Тя не може да бъде изявена чрез настоящи събития, а единствено чрез миналото и копнежите им. За твореца обаче е необходимо да въведе героите в онази светлина, която по-точно ги характеризира като хора, а не от гледната точка на браилските жители или на богатите българи, защото не такава е истината за тях. Писателят въстава срещу несправедливото очерняне на тези светли души, които имат възможност в живота си да познаят най-голямото възвисяване и най-болезненото унижение и въпреки това да останат достойни хора.
Единственият, който няма честта да споделя спомените като участник в тях, е Бръчков: "Най-младият от всички, почти лапак, с фес". Той се идентифицира със самия Иван Вазов, пребивавал сред хъшовете известно време. Затова беглецът е наречен "мечтател, идеалист и ветреник". Бръчков вече е презрял обикновеното ежедневие, робското примирение и макар и не съвсем осъзнато е почувствал , че трябва да прекъсне връзките с бащиния дюкян, със спокойното еснафско битие, защото друг е пулсът на епохата: "беше написал и напечатал тайно вече патриотическа поема". Присъствието на страничен наблюдател в кръчмата придава нов нюанс на обичайната атмосфера. За него всичко е непознато, смелостта и жертвоготовността на новите му приятели го привлича. През погледа му на ентусиаст Вазов поглежда към страданието на мъчениците, за да внуши идеята, че животът им е истински подвиг.
Характеристиката на героя чрез съня е интересен похват, чрез който повествователят навлиза в дебрите на подсъзнателното, за да докаже, че възторгът и опиянението не са артистична поза, а са плод на сърцето. Сънят се оказва и пророчески, тъй като в края на повестта той се сбъдва и Бръчков наистина изживява миговете на героична изява.
В контраст на въодушевеното изживяване на вихъра на боя се явява спящите хъшове. Сънищата на младежа и на изтерзаните борци са различни. "Сънят успокояваше поне на време тия измъчени от бедността същества". Прекъсването на контактите с действителността се явява единствената възможност за страдалците да отпочинат. Иван Вазов очертава и несигурността им: "Утрешният ден беше началото на нови нужди..." и липсата на перспектива. Риторичните въпроси въвеждат драмата на човека, изправен пред неизвестното: "Докога ще продължи това съществуване... Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства". Пряката намеса на писателя в повествованието е обикнат похват през Възраждането. Той скъсява дистанцията с героите си, навлиза в интимните кътчета на душите им, изважда на показ съкровените им копнежи. Гордите мъже не издават страданието си, понасят го с достойнство, макар и недоволството им да е явно. Вазов бърза да отбележи, че и те са хора като всички други, желаят да имат дом и спокойно гнездо, страдат от принудителната раздяла. Но най-болезнените рани са нанесени от презрението на обкръжаващите ги, от невъзможността да се изявят в светлина, в която качествата им на личности биха били оценени. парещите въпроси, зададени чрез авторовото слово, разкриват неудовлетвореността на емигрантите от живота. Метафоричното сравнение с "корабокрушенци" подчертава този извод. Румъния е представена в светлината на тази раздвоеност - Браила е хубав бряг, но за тях е един "пуст морски бряг". На фона на свободната чужда територия ;потърсилите убежище смелчаци са лишени от правото да избират, принудени са да се борят за физическото си оцеляване. Така Вазов въвежда причините, поради които борците за светли идеали понякога не се държат като герои, а са способни на кражба и лъжа. "Балканските орли стояха в клетка" - чрез това сравнение, градящо се на контраста, се внушава по метафоричен път непреодолимата преграда, която осуетява намеренията им. Клетката като символ на чуждото пространство, на влашките тъмници и най-вече на липсата на реални възможности за активно действие е символ и на заключения човешки дух. Много са оковите, отнели възможността за полет на бившите четници, но Вазов убедително разкрива чрез копнежите им, че жаждата за свобода оцелява, когато е жизнена необходимост.
Вълнуващ детайл от представата, която добиваме за хъшовете от втора глава, е родолюбието, причина за неизкоренимата носталгия по Отечеството.. Олицетворението придава на образа на България силата на чаровната любима, пред чиито чарове трудно се устоява: "На, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им...". Тя се слива и образите на майки и съпруги, които чакат напразно да се върнат у дома техните прогонени от родината близки. Контрастът: "Как е близо и как е далеч", разкрива трагизма на невъзможността да се преодолее малкото по мащаби пространство, ако то е граница на един робски свят.
Представата, която добиваме за хъшовете от първите глави, е основата, върху която се гради сюжетът на повестта. Двете линии в живота на героите непрекъснато се сблъскват, емигрантите ту са заети с велики дела, ту са вплетени в злепоставящи ги ситуации. Невъзможността да се съчетаят две тъй различни територии на изява, превръща хъшовете в мъченици, които живеят в пламъка на страданието и,пречистени от него, оставят имената си като достоен пример на следващите поколения.

Nepovtorima_93
12-16-2009, 21:39
http://zamunda.pomagalo.com/download/13298/

simlan
12-17-2009, 12:13
/80634/profesiograma+medicinska+sestra/
Не мога да сложа целия линк но пред него е download.pomagalo..МОЛЯ помогнете!

lilcheto
12-17-2009, 14:23
Моля http://download.pomagalo.com/76108/motivyt+za+samotata+v+maiice+si+ot+hristo+botev/?search=18687260&po=1 Спешно ми трябва

detelina101
12-17-2009, 14:25
Мотивът за самотата в “Майце си”
С елегията “Майце си” Ботев поставя началото на гениалното си творчество. Стихотворението е написано в Одеса и излиза през 1867г. във вестник “Гайда”, редактиран от Петко Славейков.
Един Чувствителен, непримиряващ се с неправдите млад човек, надраснал идейно и духовно сънародниците си, самотен сред другите, в трагателна изповед пред майка си изплаква своите чувства и мисли, търси подрепа и разбиране. Образът на майката се налага и в други Ботеви творби и този факт свързващ не само с дълбоката духовна близост между майка и първородно чедо, но и с особеностите на народната песен, към която поетът изпитва неподправено преклонение.
Простонародното, изпълнено с обич и уважение обръщение “мале” отприщва драмата на една неудовлетворена от безличния живот личност:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три години клела,
та скитник ходя злочестен ази...”
Еднаквите синтактични конструкции, думите от народната лексика и най – вече мотивът за майчената клетва отвеждат към красотата на народното творчество. Но това усещане е привидно, защото зад всеки ред мощно се налага чисто ботевските, индивидуално и неповторимо като преживяване.
Елегичният тон на творбата идва от съзнанието на лирическиа герой за разбита младост.
“...та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне...” Удивителната метафора отвежда към една младост, уязвена от лични неудачи и от мисълта за тежкото положение на народа. В болката на поета откриваме и несдържан гняв, който в по – късните творби ще се трансформира в една страшна омраза:
“...и срещам това, що душа мрази!” Действителността не удовлетворява тпзи “скиптик злочестен”. Той се чувства самотен дори сред “мили другари”. Безгрийността и непринудеността в отношенията им е привидна:
“Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.” Простите човешки радости са несъвместими с робския живот, който унищожава полета на мечтите още в зародиша им. Лирическият “Аз”, надраснал идейно сънародниците си, осъзнава причините за своето страдание:
“...но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!” Това, което не знаят другарите, е длъжна да знае майката. От нея търси героят не само съчувствие, но и разбиране. Онова, което не може да сподели с “мили другари”, ще сподели с майката.
“...кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.” Още в първата си творба поетът разкрива титаничната мощ на своите копнежи –
“мечти и мисли”, които не само изява на въображението му. Това са вече оформените в съзнанието му идеи, свързани с националното и социалнотоосвобождение на народа. И точно тези идеи – повели на времето, в което живее, го разкриват като самотник в обществото. Със своето прозрение Ботев остава неразбран: “Приятел нямам...” признава той и това увеличава чувството на изолираност и самотност. Не обикновенното приятелство между млади хора търси героят, а оня приятел, който е преди всичко съмишленик, съидейник. И понеже не намира такъв около себе си, а и защото е възмутен от пасивността на обществото, поетът се обръща с трагателна жалба към майка си, като изплаква наранената си душа:
“Освен теб, мале, никого нямам...” И не само това: освен че търси съчувствие, героят иска да приобщи майка си към своите идеали, към съкровените си копнежи:
“Една сал клета, една остана:в прегръдки твои мили да падна,та туй сърце младо, таз душа страднада се оплачат тебе горкана...”
Неразбран от обществото, Ботев търси опора в семейството и по – точно в майката, която е негов стожер. В общуването между майка и син душата на самотника ще се пречисти, от нея ще избяга злобата и неудовлетворението:
“Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба,пък тогая нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба...” Личи влиянието на романтизма.
Но като се има предвид дълбоката неудовлетвореност на лиричния “Аз” от живота, неговата идейна самотност и разочарование, това предсмъртно йелание става разбираемо, тъй като отвежда към едно драматично, трагическо изживяване И все пак лирическия герой, въпреки страданието и уязвената си младост, съвсем не се осъзнава като победена от живота личност. Болката и чувството за самотност са една мъжествена изява, те са зов за борба, вяра в народните сили, в освестяването на пасивните и безразличните, както и предчувствие за неизбежната саможертва. Тази първа Ботева творба поставя началото на една съществена особеност в неговото творчество – единството между съдбата на поета и участта на народа, подчертано от силни чувства, непознати дотогава в нашата поезия.

pep0bg
12-17-2009, 16:00
http://download.pomagalo.com/14951/bogomilskata+eres/

моля истеглете ми тази тема благодарЯ!

lilcheto
12-17-2009, 16:01
Много ви моля http://download.pomagalo.com/197909/borbata+svobodata+i+smyrtta+v+poeziyata+na+botev/

Djudista
12-17-2009, 16:59
трябва ми спешно тази тема

Маската - необходима ли ни е ? (Тартюф)


http://zamunda.pomagalo.com/download/49226/

lilcheto
12-17-2009, 17:52
Много ви моля до края на деня ми трябва http://download.http://www.teenproblem.net/school/197909/borbata+svobodata+i+smyrtta+v+poeziyata+na+botev/

Anarchya2
12-17-2009, 18:47
Ако може да ми изтеглите тази тема ще е супер
http://zamunda.pomagalo.com/download/122950/
Мерси предварително
Трябва ми за понеделник така,че не бързам..

Tedi4ka
12-18-2009, 14:04
Темите на всички ви са пратени на лични съобщения :wink:

lovey0u
12-18-2009, 19:14
http://download.pomagalo.com/11147/sebedokazvaneto+na+choveka+v+romana+robinzon+kruzo/

моляяя някой да ми я изтегли

и мерси предварително :)

Tedi4ka
12-18-2009, 19:51
Себедоказването на човека в романа “Робинзон Крузо”


През осемнайсти век в Европа най-мощното философско литературно общественополитическо направление е Просвещението.През този период се утвърждават нови морални принципи и черти като разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за естественния човек и за неговите естественни нужди-близост до дивата, непокварена от обществото природа. Литературните творби на просвещението се отличавт с нравоучителните поуки заложени в творбите.
Един от представителите на тази епоха е Даниел Дефо. Негова показателна творба на просвещението е романа “Робинзон Крузо” . От момента на появяването си до сега този роман пленява човешкото въображение със силата на човешкия дух.
Робинзон е моряк, над който Бог е решил да се смили и да му даде шанс за нов живот далеч от цивилизования алчен свят ма лъжи.Като попада на острова героя променя своята ценностна система. За него спират да имат значение златото и парите-на острова те са му безполезни –и той започва да цени малките неща ,които до момента е приемал като даденост. Преди един хляб за него е бил просто храна , с която се сдобива , купувайки я от магазина. Но сега след като полага толкова много усилия хлябът,който успява да направи му се вижда като дар божи.
Принципите и чертите утвърдени в епохата на Просвещение са напълно изявени в този роман. Благодарение на своите разумност, отговорност, и трудолюбие Крузо успява да направи острова обитаем и да съжителства с дивата природа. Той съумява да измисли начин за защита от недоброжелатели, сам прави покрив над главата си с наличните материали и с много труд и усилие се учи на различни занаяти с , които да преживява на острова. С думите :”Макар че животът ми не беше лек, духът ми започна да укрепва” , той показва ,че е превъзмогнал духовното падение и започва да възвръща борбения си дух за оцеляване. Героят губи надежда да се измъкне от острова , който едновременно е и цар, и затворник , но все пак е благодарен ,че е жив и продължава да се бори за живота си. Той се доказва като борбена личност. Доказва духа, волята, разума и устойчивостта на характера си. Доказва се като трудолюбива и пълна с идеи, можещи да спомогнат оцеляването на човек, личност. Въпреки всички трудности и препятствия, поставени му от живота, Робинзон оцелява и пригажда и природата около него към себе си, и той самият се пригажда към природата.
Финалното възнаграждение за всичкият този труд е най-сладко. Години наред Крузо има за приятели животните на острова.Липсва му човешкият говор и дори се опитва да научи един папагал да говори. След толкова много години самота далеч от себеподобни става чудо и се появява Петкан. Благодарение на този дивак живота на острова става по лек .
След завръщането на главния герий в цивилизования свят,той вече е променен и не обръща много внимание на материалното.За него вече е по-важно и ценно духовното-приятелите.
След толкова години на самота той е доказал себе си като честна, отговорна, разумна и трудолюбива личност и като че ли накрая е възнаграден за това с пари , които не цени толкова много. Но по-важното е , че има верен другар до себе си, на който може винаги да разчита.
Себедоказването на човека в романа “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо е неизбежно защото, ако героя не се беше доказал в сферите споменати по горе , той нямаше да оцелее. За да човек се сети да се доказва като героя трябва да попадне в ситуация, налагаща това. Трябва да се трудим, да сме упорити, силни и пълни с нови идеи дори когато това не ни се налага спешно в живота . Всеки може да докаже себе си, чрез постоянство и борбенност, в различни сфери така както е направил и героя. Този герой е носител на идеята на Просвещението.

milenkaaa
12-18-2009, 21:38
Много моля някаква дори кратка информация на тема: "Алтруизъм и Егоизъм" по Етика и Право, трябва ми за вторник .
Благодаря предварително!!!

Tedi4ka
12-19-2009, 15:40
Егоизма е болест, която изглежда добре и предпочита кориците на лъскави списания. Но колкото и добре да продава своя образ, егоизмът не може да защити своите почитатели от онова, което влече всяка гордост след себе си - безумието. Човешката мисъл, човешките дела, отдалечени от Бога, довеждат до безумие. Егоизмът никога не може да е основа на морала. В интересите моралът изчезва- там всичко се купува и продава.
Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел. Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.
Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността – човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладеният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.
На хората се натрапва, че първата им грижа е да облекчат страданието на другите. Но страданието е болест. Ако човек се натъкне на него, той се опитва да даде лек и помощ. Ако го въздигнем в най-висша проява на добродетел, ще превърнем страданието в най-важната част от живота. Тогава човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест, и в тялото, и в духа на човека, и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.
На хората се натрапва, че е добродетелно да се съгласяват с другите. Но творецът е човек, който не се съгласява. На хората се натрапва, че е добродетелно да плуват по течението. Но творецът е човек, който плува срещу течението. На хората се натрапва, че е добродетелно да са заедно. Но творецът е човек, който действа сам.

bloodyF
12-19-2009, 16:11
много моля за дълго съчинение по история на тема Велико преселение на народите.. :) трябва ми спешно



http://download.pomagalo.com/36456/velikoto+preselenie+na+narodite/

и ей тва да ми го свалите ако може :oops: :-) :-) :-) :-)

casey
12-19-2009, 17:10
http://download.pomagalo.com/240877/priyatelstvoto+za+malkoto+dobro+otvryshta+se+s+gol yamo/

detelina101
12-19-2009, 22:13
За малкото добро отвръща се с голямо’’

Всяко едно живо същество е дарено с това благородно качество наречено добро.Освен него, навсякъде около нас, съществуват и други лоши качества.Това са : злото, лицемерието, омразата.Още от древни времена, до днес.Те по всякакъв начин се опитват да се промушат, да надделеят над доброто, но то почти винаги побеждава.Това е много добре изобразено в приказките, басните, случва се и в живота.
Когато човек прави добрини, независимо какви са те, големи или малки се чувства щастлив, доволен че е помогнал на изпаднал в беда.И нека не забравяме, че малкото добро, отвръща се с голямо.Може да стане така, че на този, който е правил добри неща, да се случи нещо лошо, и тогава идва благодарността и връщането на неговото малко добро с голямо.
Ние трябва да ценим това качесто и да не позволяваме на злото да надделее в нас, защото, доброто се връща с добро, а злото със зло.
Правете добро, за да се чувствате щастливи.Добрият човек изглежда винаги красив и слънчев.Красотата е събрана в една малка скъпоценна кутийка – неговата душа.Тя се оглежда в лицето му.
Не забравяйте, че ,,малкото добро отвръща се с голямо’’!!!


Обикновенно приятелите си приличат по характер. Не може един добър и един лош човек да бъдат другари. Дори и хората, които изповядват различни религии или са от различни раси, с различен цвят на кожата, могат да бъдат прекрасни и верни приятели. Достатъчно е да имат еднакво разбиране за това, кое е добро и кое е лошо, кое е истунско и кое е безмислено. С приятел можеш да споделиш всичко, което те вълнува, дори и нещо,което не си със собствените си родители. Добрият другар ще те изслуша, ще поеме част от мъката ти, ще ти подаде ръка за помощ в наи-трудния момент, даже ако той самият е в беда. Неслучайно има поговорка “Приятел в нужда се познава.”
Често между приятелите възникват спорове и противоречия, но това не означава, че връзката между тях е прекъсната. Те намират сили да си простят и да се сдобрят.
Приятелството много трудно може да се разруши, но понякога и това се случва. Причините са наи-различни. Ако някой се е променил, станал е по-груб, арогантен, досаден, отегчителен и не се разбира със събеседниците си, трудно може да бъде изтърпян. Често алчността и завистта пречат на добрите взаимоотношения. Понякога трети човек също може да развали една дружба.
Приятелството е ценно и затова трябва да се пази. Девизът на тримата мускетари: “Един за всички, всички за един”. Нека бъде девиз на всички, които уважават приятелството.Ако имаш приятели значи си богат, а за да имаш приятели трябва да си добър.
За мен приятелството е като въздуха, който дишам и водата, която пия. Аз живея, чрез своите приятели, споделям с тях болките и радостите си. Опирам се на тях за подкрепа в трудни моменти. Има случаи, когато те са моето семейство. Ето това са истинските приятели. Те са тези, които ще търпят лишения, но ще помогнат в труден момент. Ще направят тази саможертва в името на човека, който уважават. Ще се лишат от съня си, за да се притекат, когато има нужда от тях и ще бъдат безкрайно щастливи, когато тяхната помощ е била навременна и видят щастливо и благодарно лице насреща.
В нашия труден и объркан живот, такива хора – истински приятели се намират все по-трудно. Те стават все по-малко.Самото общество и времето в което живеем, прави хората злобни и завистливи.
Според мен човек трябва да има поне едно голямо приятелство, на което да може да разчита винаги. Аз го имам, то не е само едно и това ме прави щастлив и свободен духом. И в лоши моменти, когато сякаш целия свят се срива под краката ми моите прятели са насреща да ми помогнат и да ми вдъхнат вяра и надежда в живота.
За къде сме ний без най-добрите си приятели. Те са част от смисъла на нашия живот. Правят го по-щастлив, по-богат и по-възвишен! И колкото повече такива приятели имате, толкова по-богати духовно можете да се чувствате.
Хора опомнете се! Нали чрез своите приятели вие живеете и се радвате на малкото щастливи моменти, които ви се случват в нашата измъчена държава. Не оставяйте истинските приятели да изчезнат и да бадат заменени от двулични лицемери, които гледат само собствената си изгода или да извлекат полза за себе си от всяка ситуация и за сметка на някой друг. Не оставяйте алчноста и зависта да ви заслепят. Уважавайте и почитайте добрите си приятели, постарайте се и вие да бъдете добри и повярвайте ми така животът ви ще стане по-лесен и по-щастлив!

detelina101
12-19-2009, 22:15
Масовото преселение на варвари е съдбоносно събитие в историята на древността.
То ускорява залеза на Римската империя и покрива с развалини много от провинции- те, където културата е достигнала до завиден разцвет.
Варварски нашествия са познати още на стария Рим. През 390 г. пр.н.е. при нападение на галите, градът е опустошен от тях и трябва да се откупи със злато. Известни са борбите на Марий с кимврите и тевтоните, тези на Цезар с галите и германците и на Марк Аврелий срещу квадите и маркоманите. Всичко това е една далечна прелюдия за бурята, която се разразява над империята през III в., и която от своя стана отваря една вековна епоха на разорение и упорити войни.
Проблемът за „Великото преселение на народите” и варварските нашествия е отра зен в трудовете на историци и хронисти съвременици на събитията - „Хроника” на Евсе вий Хиероним, „История” на Амиан Марциелин, „История” на ранновизантийския историк Зосим.
Първите достоверни сведения за германските племена датират от ок. 325 г. пр. н.е. и са съхранени в съчиненията на Плиний Стари.
В „Записки за галската война” Гай Юлий Цезар разказва и за германците, с които се сблъскал на север от р. Рейн.
Публий Корнелий Тацит в съчинението си „Германия” подробно се спира на отделните германски племена като посочва местообиталищата им в Германия и Скандинавия, разказва за общественото им устойство и бита им. Авторът се опира на съчинения на Страбон, на разкази на римски търговци и пълководци, на сведенията на германски наемници и роби.
Данни за обичайното право на различните германски племена ни дават варварските законници-Lex Salica (оригиналният ръкопис не е запазен, изворът е познат в повече от 80 преписа).
В ново време въпросът за „Великото преселение на народите” е изследван от много западни учени - Фюстел дьо Куланж, Фердинанд Лот, К.Щрохенер, Т.Майер, К.Бозъл, Питър Браун. От руската медиавистична школа проблемът е отразен в изследванията на С.Д.Сказкин, А.Неустихин, Ростовцев.
Варварските нашествия са описани в трудовете на българските историци П.Мутаф-
чиев, В.Гюзелев и Й.Николов.


В края на Късната античност и в началото на Ранното средновековие етническите общности на Азия, Европа и Северна Африка навлизат в един от най-сложните и динамични периоди на своята история. Възниква масов миграционен процес,познат под името „Велико преселение на народите”. Хронологията на явлението е сравнително широка.Миграцията протича най-интензивно от IV до VII в., но в една или друга степен, тя прекрачва границата на тези столетия.
До II в. Римската империя има големи военни успехи, които спомагат за разширени
ето и върху три континента. В края на II в., обаче настъпват значителни промени в рим-
ското общество.Постепенно започва да угасва величието на империята,което води до
недоволство във всички обществени слоеве. Променят се робовладелските отношения,
общественият строй и дори моралът на римските граждани. Кризата започва от най- горния слой на обществото – от властта, но постепенно прониква във всички сфери на
стопанския, културния и религиозния живот.
Отделните провинции на империята не са обхванати от стопанската криза в еднаква степен. Тя е по-силна в западните провинции и Италия, където робовладението има дълбоки корени. Разрухата в стопанския живот неизменно води до разруха в духовния. Вилите и градовете по протежение на границите опустяват. Периодът е белязан с множество граждански войни. Белег на кризата са постянните борби за върховна власт. В края на III в. императорите се изреждат един след друг умирайки от насилствена смърт.
Особено голяма опасност за империята представляват граничещите с нея по обширната и периферия варварски племена. Към най-големите етнически групи на варварите, които са влизали в досег с Рим спадат келтите, германците и славяните. Основните области, в които се заселват келти са Северна Италия, Галия, Испания и Британия. След като Рим завоюва тези земи, келтското население влиза в състава на Римската робовладелска държава.
Германските племена в началото на н.е. населяват територията между р. Рейн и р. Висла, Алпите и р. Дунав, Северно и Балтийско море, а също и южната част на Скандинавския полуостров. През I в. някои германски племена преминават р. Рейн и се опитват да се заселят в Галия, но са отблъснати от Рим.През II – III в. стават размествания на германски племена в източна и централна Европа, което води до



засилване на натиска по границите на Римската империя .
Основа на прегрупирането и последвалите придвижвания на германски племена е нарастването на производителните сили. Съседните племена и народи, оказвайки натиск върху тях също ги карат да се придвижват.
Великото преселение на народите се чувства от стария свят най-напред с движението на източногерманските племена - готите. От своите първоначални место -жителства по бреговете на Балтийско море, готите през втората половина на II в. се спущат по Руската равнина и в началото на III в. заемат земите северно от Черно море-от р. Дунав до р. Дон. Тук за пръв път изпъква делението им на две групи - остготи и вестготи (източни и западни готи). Оттам на големи тълпи предприемат опустошителни нападения срещу дунавските римски провинции. Император Деций се опитва да ги възпре, но през 251 г. претърпява страшно поражение от тях и загубва живота си. До тогава готските нашествия се ограничават в Дакия и Мизия, в средата на III в. те успяват да унищожат Боспорското царство, което обхваща Крим и побрежията и по такъв начин добиват база за действие против отдалечените презморски земи. След завземането на Северна Дакия делението на готите на източни и западни окончателно се установява, поне веднъж те предприемат общи военни действия, но основните им съдбини поемат по различни пътища. Остготите, в голямата си част остават в руските степи, докато западните им сродници се установявят в бившите римски територии.
В края на IV в. започват масови предвижвания на варварски племена. Настъплението на германски и негермански народи срещу империята е предизвикано от задълбочаването на имущественото и социалното неравенство, обособено от нарастването на производителните сили и от стремежа да увеличат богатствата, да заграбят земи и военна плячка. Територията на римската империя с нейните обширни добре обработени земи и богати градове има особено притегателна сила за варварите. Нарастването на населението, като последица от повишаването на жизненото равнище в резултат на преминаването към заседнал живот, също е един от факторите за “Великото пресиление на народите”. Същевременно германските племена са подложени на натиск отвън, отстрана на съседите си, които се нуждаят от нови земи за заселване. Особено остра нужда от територии изпитват номадските племена от Азия, които във връзка с техния начин на производство ( номадско скотовъдство ) се стремят


да овладеят обширни пространства. Земеделските племена като не са способни да окажат успешна съпротива на многобройната конница на номадите, изоставят
удобните за живеене територии и на свой ред влизат в борба с други варварски племена или с Рим за областите, годни за заселване.
Придвижванията на варваските племена от края на IV до VI в. се отличават от предишните преселения както по мчащабите си, така и по характера си. В тях участвуват особено значителни варварски маси, които се предвижват на хиляди километри. Варварите не се ограничават с нападения на пограничните области на римската държава, а нахлуват и във вътрешни райони на империята.
В условията на все по-задълбочаващата се криза на робовладелският начин на производство, отслабналият от социални противоречия и от непрестанната борба на народните маси против потисниците си, Рим не е в състояние да окаже на завоевателите ефикасна съпротива. Изпитвайки най-тежкия гнет на римската робовладелска държава, експлоатираните маси - роби, колони, икономически заробвани селяни - оказвали под една или друга форма подкрепа на варварите.
Начален тласък за „Великото преселение на народите” е придвижването на хуните. Още към средата на II в.пр.н.е. те са отхвърлени от китайците на запад и заемат степите около Каспийско море и р. Волга. През втората половина на IV в. на територията между р. Волга и р. Дон се образува племенен съюз от хуни и други племена от тюркски, ирански и монголски произход. Придвижвайки се на запад хуните разгромяват в басейна на р. Дон племето алани, което влиза в състава на хунския племенен съюз. Според описанието на римския писател Амиам Марцелин хуните са скотовъдци-номади и живеят в родовоплеменен строй. През 375 г. хуните нападат готския военноплеменен съюз в Причерноморието, който по това време обединява остготите и някои други племена, и го разгромяват. Вождът на остготите Ерманарих слага край на живота си. Техните сродници вестготите, разтревожени от приближаващата опасност, се групират около вожда си Атанарих, но виждайки, че не са в състояние да се съпротивляват на хунската стихия, решават да искат от римляните разрешение да минат южно от р. Дунав и да се заселят в тамошните значително обезлюдени провинции. За империята поселението на германци в нейните области не е нещо ново и тогавашния император Валент приема молбата на готите.

Обещани са им земи в Тракия със задължението да служат като съюзници в римската армия. Като федерати или съюзници на империята на варварите е улеснен пътят до войската. Единствената движеща сила на тази армия, която няма нито признателност
към владетеля, нито обвързаност към земята, която защитава, са парите. В досега си с Рим варварите получават географски, занаятчийски и научни знания. Разкрити са им важни търговски пътища и политически центрове. Те приемат латинския език, а по-късно във „варварските” кралства законите лежат не само върху родовите традиции, а и върху базата на древното римско право. Тези закони са обвързани с римските правни традиции, но са доразвити в новата историческа обстановка.
Още в началото на заселването на готите в Мизия възникват безредици. Римските власти, въпреки обещанията си, не ги осигуряват с продоволствие. Готите вдигат въстание. Към тях се присъединяват отреди от други германски племена и част от хуните, които са преминали р. Дунав. Значителна помощ им оказват и много варвари, които са роби на римляните. През 378 г. в битка при Адрианопол римската армия е разгромена от готската конница, а император Валент загива. След 395 г. вестготите опустошават значителна част от Балканския полуостров. Оглавява ги предприемчивият военен вожд Аларих. Въстанието е трудно потушено и Рим е принуден да даде на вестготите за заселване богатата провинция Илирия. По-нататъшната им борба с империята се премества на запад. Италия привлича вестготите и в началото на V в. те нахлуват в нея. Редица години военните действия против Рим периодично се сменят с договори за съюз. Но от 408 г., след като римското правителство сваля пълководеца Стилихон, натискът на вестготите се засилва. На страната на Аларих преминават много варвари от войските на Стилихон, а също и голям брой римски роби. Няколко пъти Аларих стига до Рим и го обсажда. През 410 г. градът е превзет от вестготите и разграбен. В Италия варварите не могат да се задържат поради недостиг на продоволствие. След несполучлив опит да се прехвърлят в Сицилия и от там в Африка вестготите под предводителството на приемника на Аларих Атаулф преминават в южна Галия.
Процесът на възникване на новите по етнически произход държавни формации започва през V – VI век. Римската империя е разделена на 2 половини. Варварските народи са коренно променени от предходният период. Михаловская разделя възникването на раннофеодалните държави на два типа: при първите военно-демокра -


тичните системи прерастват във военнойерархични ( пр. Норвегия ), а във вторият има симбиоза между древногерманските религиозни тенденции и християнските, късноримски политически институции (пр. Западноевропеиските държавни образования ). Утвърждаването на феодалните структури е подпомогнато и от една ва-
жна закономерност, развиваща се малко или много във всяка една от новите европеиски политически структури. Става въпрос за контакта между останките от късноримските отношения и етно-социалните организми. В същото време всяка от новите държави е заплашена от завоеванията на по-силен съсед. Това забавя процеса на феодализация в по-слабите страни, които за да се запазят понякога запазват архаичните си военно-демократични системи. В нововъзникналите държави религиозно-политическите доктрини имат много сходни черти. На първо място се търси пряка връзка с доктрините на по-старите държави, известни исторически събития, легендарни предшественици и т.н. Във Франкската държава например се разпространява учението, че Римската империя не е загинала, а е пренесена при франките. По-късно при упадъка на франките теорията преминава в Германия, с което германците оправдават нападенията си над Италия. В Средна, Източна и Югоизточна Европа се търси връзка с легендарни личности от езическото време или големи завоеватели. От друга страна религията на средновековието е християнската монотеистична религия, проповядваща търпимост. Тази религия е продукт на късната античност, станала емблема за средновековието. В периода на раждане на първите раннофеодални държави светската и духовната власт все още се борят за първенство, но в по-късното средновековие първенството утвърдително заема духовната власт. Феодалното общество имитира йерархията на Християнството, а властта се приема като осветена от Бога т.е обикновените селяни нямат право да се опълчат срещу властта, което е в помощ на процеса на феодализация. Все пак първите държавни образования са продукт на амбициите на варварските племена да заживеят отделен етнически живот.
Вестготско кралство. Вестготското кралство е основано около 418 г. в Аквитания (Югозападна Галия) със столица Толоза (дн.Тулуза). Скоро след заселването си вестготите разделят земята с местното население като получават две трети от орната земя и половината от другите използваеми земи, принадлежащи на римски земевладелци. При управлението на крал Ейрих (466-484 г.) вестготите значително разширяват териториите си в Южна и Средна Галия и Испания. През 507г. значителни части от кралството са присъединени към Франкската държава. Центърът на вестготското кралство се премества в Испания. В състава на държавата освен испанските земи влиза и областта в южната част на Галия-Септимания. Вестготското кралство в Испания е едно от най-дълго просъществувалите германски държави. Неговият край е белязан от арабската инвазия през 711 г. То се отличава с преходни елементи на държавно устройство.
Вандалско кралство. След вестготите кралство на територията на Римската империя създават и вандалите. Вандалското племе обединява много общности от които се открояват адсинги и силинги. Предполага се, че прародината им е в скандинавският полуостров и Ютландия. От там започнали да се разселват по долна Елба, Висла, Одер. През III век нападнали Панония и Реция, но претърпели неуспех. През 335 г. Константин Велики им позволил да се заселят в Панония като федерати на империята. През IV век в съюз с аланите те се насочили на запад и се установили в Испания. Константин III сключил мир с тях, като било постигнато съгласие асингите да се заселят в Източна Галисия, селингите в Бетика, аланите в Лузитания и Картаген.
Вандалите са робовладелци, издържащи се чрез средсвата на войната. През 432 г. вандалският крал сключва нов мир с Рим. В резултат на преговорите алани и вандали останали като федерати на империята. Били им предоставени Проконсулска Африка и провинциите Нумидия и Мавритания. Обстоятелството, че Картаген не влиза в посочените земи довело до влошаване на отношенията. Крал Гейзерих завладял Картаген, както и Проконсулска Африка и Бизацена. Формирано било кралство със столица Картаген. През 455 г. под ударите на вандалите паднал Рим. Устройството на кралството било изградено по модела на Римската империя. Вандалите били ариани, а католическото духовенство било подложено на преследване. Това е и причината за постоянните нападки на други държави поддържани от папата. Кралството пада през 546 г. под ударите на Юстиниян. .
Бургундско кралство. В Югоизточна Галия през V в. се образува Бъргундското кралство. Бургундите са източно германско племе. Прародината им е Южна Норвегия. През II век се преместили на остров Борихолм, а след това на територията между среден Одер и долна Висла. През III век достигнали Майн. През 413 г. са обявени за федерати на Западната Римска империя. Предоставени им били земите около Вормс. Те възприели латинският език, римските правни норми, усвоили опита в селското стопанство, скотовъдството и занаятите. През 443 г. се заселили в алпийските области на Южна Галия отново като федерати на империята. През 461 г. за столица на кралството е избран град Лион, а бургундите постепенно започнали да увеличават границите си. В кралството била преодоляна робовладелската система и били създадени предпоставки за феодализация. През 534 г. кралството пада под ударите на франките. През 843 г. възникнало Бургунското херцогство, а през 1477 г. бившата провинция Бургундия е присъединена към Франция.
Остготско кралство. Остготите са източно грмански племена. През III век те обитават местноста около Днепър и Дон. Племенен съюз образуват през втората половина на IV век. Известно време са под властта на хуните. През V век отхвърлят власта им и започват да изпълняват функциите на наемници на империята. Вождът им Теодорих има римските звания патриций и консул. През 488 г. той обединява под своята власт по-голямата част от остготите и организира поход в Италия, където по това време управлява Одоакър. Императорът търпи поражение от остготите. През 493 г. в Италия се образува Остготското кралство. То включва и територията на днешен Тирол, Швейцария, част от Бавария, Австрия, Панония и Илирия на източното крайбрежие на Адриатическо море (Далмация). Столицата на кралството е Равена. Остготското кралство съществува сравнително кратко. През 533 г. в Италия нахлуват войските на Византия и след продължителна война кралството е завоювано от Източната Римска империя и престава да съществува.
Кралство на лангобардите. Византия не успява да запази за дълго време господството си над цяла Италия. Още когато води война срещу остготите Източната Римска империя използва като наемници германското племе лангобарди, което преди това живее по левия бряг на р.Елба, а после се преселва в Панония. През 568 г. лангобардите под предводителството на крал Албоин нахлуват в Италия, за да я отвоюват от Византия. Към началото на VII в. лангобардите успяват да завладеят по-голямата част от Апенинския полуостров. Те се заселват в северната и средната част на страната и в планинските области на Южна Италия, където са образувани лангобардските херцогства Беневент и Сполето. По-голямата част от морските пристанища, областите около Равена и Рим остават в ръцете на византийците. Лангобардското кралство просъществува до 70-те г. на VIII в., когато е завоювано от франките.
Англосаксонски кралства в Британия. Развитието на Британия от I в. до началото на V в. е известно като време на римска окупация, когато римската култура е пренесена и въведена на острова. В началото на V в. римското правителство напряга всички сили за отбраната на Италия от варварите и е принудено да изтегли легионите си от Британия. След това келтските племена пикти и скоти засилват своите нападения от север по югоизточните райони на страната. От средата на V в. започват и масови нахлувания на германски племена от северното крайбрежие на Германия и Ютландския полуостров - англи, сакси, юти, фризи. Бритите - келтското население на Британия-оказват на завоевателите упорита съпротива. В резултат на борбата значителна част от келтите са избити или поробени; част от бритите запазват свободата си и се смесват с германските завоеватели, друга част се преселва в Галия (Бретан). Келтите запазват самостоятелността си само в западната покрайнина на острова (в Уелс и Корнуъл) на север (Шотландия), а също и в Ирландия.
На територията на Британия завоевателите образуват около петнадесет варварски англосаксонски княжества, които постепенно се консолидират в седeм кралства - Кент, Есекс,Съсекс и Уесекс, Мерсия, Нортумбрия, Източна Англия.
Според германския историк К.Щрохекер съществува приемственост между късноантичното и ранносредновековното общество. Кралствата на остготи, вестготи, вандали представляват последната фаза в развитието на античното общество. Според Т.Майер във „варварските” кралства по-голямо е значението на германския елемент. Германският крал е „ядро на новата държава”: той е създателят на държавния народ; социалното положение на отделния човек зависи от позицията му спрямо кралската власт. Главни носители на държавни функции по време на преселението са знатните и техните дружинници, робите са заменени с прикрепени към земята дрбни държатели. Тези историци в една или друга степен отричат съществуването на свободна териториална община у германците, както и съхраняването за по-кратък или по- продължителен период от време на някои институции, характерни за родовото общество.
Според съветската медиевистична школа основната част от германците през периода на „варварските” кралства са свободни общинници. По това време се заражда индивидуалната семейна собственост, възникват имущественото разслоение и социалното неравенство, но все още не съществува класово деление. ”Варварското” кралство не разполага с държавен апарат в истинския смисъл на думата - той е или много слабо развит или въобще липсва. ”Варварските” кралства имат двойствен характер: в тях се съчетават в различна степен късноримски и германски елементи, като делът им при формирането на новите феодални общества е различен в отделните кралства.
„Великото преселение на народите” има много важно значение за историята на Европа. Резултат от варварските нахлувания е падането на робовладелската Западна Римска империя, подкопана от дълбоките вътрешни противоречия, от кризата на робовладелския начин на живот и борбата на народните маси. Политическата карта на Европа се изменя. На територията преди заета от Западната Римска империя, се появяват държави, в които се създават условия, необходими за развитието на новите обществени отношения. ”Варварските” кралства стават основа за формирането на нови феодални държави, в тях се зараждат нови народности на Западна Европа.

bloodyF
12-20-2009, 09:01
detelina101 ,СУПЕР СИ!!!! Мерси много :-) :-)

detelina101
12-20-2009, 11:59
Съчинение разсъждение по научен проблем : Големите различия в начина на живот – един от проблемите на Азия

Състоянието на икономиката зависи от степента на развитие на отделните страни.Така се оформят силно и слабо развити страни в Азия ,както и в останалите континенти . Най-силно развитите страни в Азия са:
Китай , Япония , Корея , Тайван , Сингапур и др .
Най-слабо развитите са :
Непал , Афганистан , Пакистан , Камбоджа и др .
Те са по-слабо развити и с
ниска степен на образование , като основните отрасли при тях са примитивното земеделие, добивна промишленост и н

някои занаяти . В силно развитите страни се развиват най-модерни производства: автомобили , кораби , компютри , нови химични продукти и свръхбързи влакове . Това води до големи контрасти в начина на живот на хората .


До средата на ХXвек стопанството на страните от континента е слабо развито и изостанало . Единственият отрасъл е земеделието . Изолирането от международната търговия , влиянието на колониалната им зависимост , са основните проблеми . Но едва през втората полувина на XXвек се извършват много важни промени в икономическото развитие на континента . Започва откриването на нови находища на горива и руди в Персийският залив и около Каспийско море , в Сибир и Далечният изток . Освояването им оказва значително влияние на стопанството , част от тях се изнасят в чужбина което им носи и големи приходи . По това време в Азия се намират и страни , които изостават в своето развитие и са едни от най-бедните в света . При тях средната гъстота на населението (Бангладеш)е 1002д.кв.км. и дяла на неграмотните е 57% , а приходите са едва 440 щатски долара , докато при силно развитите страни (Япония) средната гъстота е 338д.кв.км. и само 1% неграмотни , а доходите са доста повече 37 180 щатски долара на човек .
Следователно развитието на стопанството в отделните страни
на континента се извършва неравномерно .

manqka94
12-20-2009, 16:03
Спешно ми трябва тази тема от помагало: http://download.pomagalo.com/69342/opisanie+obraza+na+ahil+ot+gryckata+mitologiya/ моля някой който има абонамент да ми я изтегли.

shutUp
12-20-2009, 16:53
http://download.pomagalo.com/93253/sebedokazvaneto+na+choveka+v+romana+robinzon+kruzo +na+daniel+defo/
? (:

LittleEnchantress
12-20-2009, 18:41
http://zamunda.pomagalo.com/download/290531/#materialzaglavie много че ви бъда благодарна ако ми го изтеглите :-) :-) :-) :-) :-)

anichka12345678
12-23-2009, 15:41
Ако на някой му трябва тема от помагало,но няма регистрация и не може да си я изтегли да даде линк тук на темата и аз ще му я изтегля,вместо да пуска нова тема :) :) :)

http://download.pomagalo.com/230321/polojenieto+na+bylgarskiya+narod+pod+osmanska+vlas t/

detelina101
12-23-2009, 16:30
Положението на българския народ под османска власт
Последици от османското завоевание и налагане на чуждата власт в
българските земи. Стопански живот в българските земи през ХV – ХVІІ век


Османското завоевание и налагането на османската власт в българските земи унищожава много от сътвореното в епохата на самостоятелната българска средновековна държавност. Наложена е нова и чужда на населението обществено-икономическа система от отношения.
Завладяването на българските земи води до разрушаване на градове, села, културни паметници, масово избиване и унищожаване на българи. Хиляди българи са продадени в робство, други търсят убежище в недостъпни райони, трети търсят убежище в Сърбия, Унгария, Трансилвания, Влашко, Молдова, Русия.
Унищожени са държавните институции на България. Нанесен е удар на българската аристокрация – една част е избита, друга се преселва в други свободни християнски държави, трета част се влива в османския елит, опитвайки се да запази до ХV век християнската си вяра /спахии – християни/.
Преустановени са или са сведени до минимум стопанските и културни контакти на българите с останалия европейски свят. Лишен от собствена държава и църква, българският народ се оказва под властта на една източна деспотия, която независимо от огромния си военен потенциал и мащабните си завоевания стои на страна от европейската култура и икономика. Османската власт векове наред поставя трудно преодолими прегради за проникване на европейската култура и прогрес в българските земи. И това става по време, когато в Европа се осъществява исторически преход от Средновековие към Новото време.
Завладяването на Константинопол от османците през 1453 г. представлява повратен момент в историята на османската държава. Обстоятелството, че султан Мехмед ІІ, наричан Завоевател, успява пръв от всички мюсюлмански владетели да сложи ръка на столицата на Византийската империя става условие да претендира за световно господство. Завладяването на града на Босфора означава, че ислямската държава поставя напълно под свой контрол контактната зона между Азия и Европа и слага край на всички политически комбинации на антиосманските сили, които разчитат на християнското присъствие в Проливите. Втората половина на ХV век в историята на османската експанзия е време, в което една по една изчезват независимите балкански държави.
При управлението на султан Сюлейман І Великолепни /1520 – 1566/ Османската империя утвърждава своето господство на три континента: Европа, Азия, Африка. Териториалното й уголемяване във всички посоки означава, че българските земи се оказват далеч от огнищата на християнско-ислямския двубой, далеч от онези политически сили, които със своите действия могат да разколебаят османската власт в тях. Българските етнически територии – Мизия, Тракия, Македония – се превръщат в хинтерланд на имперската столица, в които османската власт зорко следи и смазва всякакъв опит за съпротива.
Историята на българския народ в ранните столетия на османското владичество, хронологично обособени между края на ХІV и началото на ХVІІІ век, се утвърждава като самостоятелен дял в научното дирене. В общественото мнение отначало се налага мнението, че това е време, което не трябва да се изучава, защото в него няма нищо, което би могло да повиши самочувствието на българина.
Но вековете на османско владичество са твърде дълги, за да могат да се пренебрегнат. Паисий е първият, който внася в историческото дирене една значима и неизчерпаема до днес тема – обособяването и самочувствието на българина и българската нация. В периодичния възрожденски печат, особено от 60-те години на ХІХ век, се откриват публикации на български ръкописи – паметници от ранните векове на османското владичество – братята Димитър и Константин Миладинови, Г.С.Раковски, П.Р.Славейков, Л.Каравелов и др., които записват и публикуват песни, предания, поговорки през отминалите столетия.
След Освобождението, още в началото на ХІХ век и до наше време започва публикуването на изворите от европейски произход – дневници, писма, пътеписи на хора, прекосили земите ни през ХІV – ХІХ век. Пръв публикува такива документи К.Иречек, последван от Ив.Шишманов, П.Р.Славейков, Хр.Кисяков и др. в наше време се публикуват под редакцията на Бистра Цветкова. Започва публикуването на български извори от Б.Цонев, Л.Милетич, а османско-турски – Д.Ихчиев. Пръв, който прави цялостно научно изследване върху историята на българите от този период, е К.Иречек. върху отделни моменти работят Ив.Селимски, Г.Кръстевич, М.Дринов, К.Михов, Н.Милев, В.Златарски, Ив.Сакъзов, С.С.Бобчев, Г.Генов, П.Ников, П.Мутафчиев, Ив.Шишманов, Б.Пенев, Й.Иванов, Ив.Дуйчев, П.Динеков, Хр.Гандев. това са историци, езиковеди, фолклористи.
След Втората световна война започва дискусия чрез различни статии на Д.Косев, Хр.Христов, Хр.Гандев. особено ценни са изследванията върху аграрните отношения на Б.Цветкова, В.Мутафчиева, Стр.Димитров. изследва си и градската икономика от К.Тодоров, Б.Цветкова, С.Панева и др. Обръща се внимание и върху обществения живот на българите от Хр.Гандев, Ел.Грозданова, Т.Ив.Живков.
Установяването на османската политическа и стопанска система в българските земи започва непосредствено след завоеванието, но придобива по-конкретни измерения едва през втората половина на ХV век.
В първите десетилетия на османското владичество управлението на българските земи може да се определи според Цв.Георгиева като военна окупация. Настанените в градовете военни гарнизони и техните командири, наричани воеводи, имат пълна власт, за да задържат в покорство завладените райони и тяхното население. За разлика от Византия, която през ХІ век налага в българските земи своя отдавна формиран управленчески модел, османците разрушават българската административна система, но нямат собствена, с която да я заменят.
При изграждането на османската управленческа система има три основни компонента, придобивайки вид на близкоизточна средновековна деспотия с пълна централизация на властта. Първият от тях е племенният строй на тюрките огузи, който се развива на основата на номадския начин на живот. Той се представя преди всичко от племето кайъ – ядрото на османския етнически конгломерат. Вторият компонент е управленското наследство на Селджукския султанат, обединил тюркските племена и жителите на Мала Азия във времето между ХІ и ХІІІ век. В него се вплитат опитът на византийска Мала Азия с този на тюркските номади, Арабския халифат и Иран. Третият компонент е системата на славяно-византийския свят на Балканите, достигнал до сложна обществено-административна организация. На базата на тези три компонента се изграждат основните принципи на османската политическа система.
Първият от тях е централизмът – деспотична теократична монархия. Икономическата основа на този абсолютизъм е върховната собственост на държавната хазна /бейт-юл ман/ върху земята. Едноличният принцип на управление е толкова силно вкоренен в османския начин на мислене, че позволява на османската династия да управлява в продължение на шест века. Всичките 36 султана принадлежат на Османовия род, основател на бейлика.
Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна инстанция в системата на централното управление – владелският съвет /Диван/. В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за ресорите на управление. Това са великият везир – пръв заместник на султана, кадъаскерът - отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат /нишанджията/, завеждащият финансите /дефтердатерят/ и др. Султанският диван до ХVІ век има съвещателни функции и не може да оспори султанското право на еднолично управление. От втората половина на ХVІ век великият везир поема основните управленчески функции, включително и командването на войските.
Държавната собственост върху земята и централистичният принцип на управление са факторите, които обвързват земевладението и армията и създават сложен административен апарат. В класическия период на османската система военната сила на империята се състои от спахийска конница и платена еничарска пехота. Чрез правото да ползват за своя издръжка доходите от спахилъците /тимарите/ спахиите – конници бързо се превръщат в най-масовата прослойка на османската аристокрация. Спахийското конно опълчение дълго време следва бойния ред, завещан от тюркската бойна традиция. То е разделено на две големи части: румелийско и анадолско. Всяко от тях се подразделя на три крила.
Другата основна военна формация е пехотната платена армия, наречена еничари /буквално “нова войска”/. Нейният първообраз възниква през ХІV век чрез формиране на пехотни корпуси от помюсюлманчени роби-християни. От средата на ХV век еничарският корпус започва да се рекрутира от специален “кръвен данък” /девширме/, който се състои в събиране на момчета от християнските семейства. В продължение на три века девширмето обезкръвява българската народност. Последното сведение за събиране на девширме в българските земи датира от 1705 г.
Събраните чрез кръвния данък момчета преминават изключително сурова подготовка, което цели тяхното помюсюлманчване и народностно обезличаване. След това след вторичен подбор част то младежите /т.нар ичоглани/ са изпращани в двореца като лична прислуга на султана. По този начин малък брой от тях получават достъп до висши държавни длъжности. Друга група /аджемиогланите/ преминават военна подготовка и са вписани в състава на еничарския корпус. Там те са лишени от семейна среда, от право да имат собственост и да създават семейства. Възпитани са в дух на мюсюлмански фанатизъм и презрение към първоначалната етническа среда. Със своите бойни качества и предаността си към султана еничарите не само са едно от ударните ядра на турската армия, но са и крепители на османския деспотизъм.
Военната организация представлява съществена страна от османската държавна система. На тази база бюрократичната система е силно развита само в столицата, откъдето се назначават, уволняват и получават своите заплати провинциалните чиновници. Подкупите, изнудването, спекулата са норми на отношенията на представителите на османската власт с обикновените хора – мюсюлмани и християни. Останалият апарат се основава на военна организация, която се превръща в основа на нейното административно деление. Военните командири изпълняват функциите и на управители на съответната административна единица.
С разширяването на владенията им на Балканите, османците все повече оценяват постоянните приходи от труда на хората и богатствата на земята. В съответствие с това започва да се изгражда административната система. В ранния период на османското присъствие в българските земи завоевателите запазват границите на заварените от тях български владения, превръщайки ги в санджаци /знамена/. Като санджаци са оформени териториите на Видинското царство с център Видин, Добруджанското деспотство, Велбъждското деспотство. Следвайки опита на Византия по-късно османците разделят териториите си от двете страни на проливите в две големи провинции и ги наричат с тюркския термин бейлербейства – Анадола /от Анатолия/ и Румелия. До 40-те години на ХVІ век Румелийското бейлербейство е напълно оформено, чийто административен център отначало е Одрин, а след това е София. Бейлербеите имат свой административен апарат, който копира в основните си положения централния апарат. Румелийското бейлербейство е поделено на по-малки административни единици – санджаци, начело със санджак бей: Чирмен – земите в Тракия, Силистра – земите на Добруджанското деспотство, София – земите от Ихтиман до Ниш, Никопол – териториите на Търновското царство на север от Балкана, Видин – върху териториите на Видинското царство, Кюстендил – върху владението на Константин Драгаш па течението на Струма, Охрид – най-югозападните български земи и Паша санджак в Беломорска Тракия и Македония. До края на ХVІ век санджаците се поделят на вилаети и субашилъци. По време на Сюлейман Великолепни е въведена нова административна единица “кааза”, начело с кадия.
Каазата е основната административно-териториална единица в провинциите. Тя включва един град и неговата селска околност. В града резидира кадията – лице с образователен ценз, чиято длъжност има широки юридически пълномощия. Едновременно с това кадията е координатор между властта и другите длъжности в каазата – данъчни чиновници, полицейски органи, представители на образователните и религиозни институции. Каазите имат по-малки подразделения, наречени нахии, които са основните териториални звена на данъчната система. Названията им – Киево, Черна река, Загора и др. – показват връзката им с българското административно деление.
Основен крепител на централната власт в провинциите са военните корпорации. Непосредствено след завоеванието на българските земи в тях са настанени военни части, под командването на воевода. По-късно се създава специална пехотна част, която поддържа гарнизони във всички градове и се нарича мустахфъзи. От втората половина на XVI век в провинциалните гарнизони се изпращат войници от османското конно опълчение. Те се издържат от тимарите. През XVI век в българските земи се заселват трайно еничарите, които изцяло поемат провинциалните полицейски функции.
Така се оформя втория основен принцип на държавата – силна милитаризация, която обхваща целия управленски апарат и живота.
Докато в столицата Истанбул се създава огромна бюрократична машина, провинциалната власт остава слабо организирана. Отделните служебни лица са назначавани от центъра и са пряко подчинени на съответните централни институции. Липсва местен орган на управление. Единствено кадията изпълнява задачите на координатор на местната власт. Контролът се осъществява от изпращани от столицата инспектори. Това дава възможност за бързото развитие на корупцията и бюрократичната безотговорност, потърпевшо от които е местното християнско и мюсюлманско население. Особено се засягат интересите на местната аристокрация. През XVI век нейните представители започват да се обединяват и формират неформален орган на локалната власт, чиито представители се назовават аяни. С това се поставя началото на децентралистичните тенденции в османската управленческа система. Това са местни, назначавани от властта органи на управление. През XVII век провинциалните аяни вече разполагат със собствени въоръжени отряди и започват да се противопоставят на централната власт. Така на Балканите и в Анадол започва създаване на османска провинциална аристокрация.
Не мюсюлманите, включително и българите са лишени от достъп до управлението. Те са изворът за богатствата на държавата, на владетеля, на управляващите и на привилегированите класи – военните, чиновниците и улемата /мюсюлманската интелигенция/. Освен това те отбягват прекия допир до властта. Като резултат в продължение на векове българите не изграждат свой управленчески опит. В тях се създава отрицателно отношение към властта и към държавата, която я олицетворява.
Османците не променят българското селско стопанство с неговите особености. Но организацията на икономиката, осъществявана чрез отношенията между производители и експлоататори, претърпява коренни изменения, които я извеждат от европейската стопанска система и я свързват с близкоизточните общества. Основната разлика е държавната собственост върху голяма част от поземления фонд. Чрез нея се осигурява издръжката на войниците от спахийската конница и на бюрократичния апарат.
Османската стопанска система по принцип се крепи на два основни постолата. На първо място това е правото на държавата и лично на султана на върховна собственост върху земята. Тя е наречена мерие или мерийска земя. Султанът има право да я преотстъпва за временно ползване. На практика тази земя е поделена на различни по статут и размери спахийски владения – ленове. Османската държава е колективен собственик, който преотстъпва на отделните представители на османската аристокрация част от приходите на фиска. На второ място има подчертано условен характер. Това е т.нар. военно-ленна система или тимариотска система /спахилък/. Пречупена през азиатския начин на производство се характеризира с неустановени права на собственост върху основното средство на производство – земята. Липсата на яснота по основния икономически проблем за собствеността е един от факторите за забавено икономическо развитие.
Спахилъкът се налага и укрепва като основна аграрна институция във връзка с необходимостта да се поддържа значителна по численост конна войска. Срещу задълженията да изпълнява конна военна служба спахията получава като приход определени данъци от точно фиксирани селища и прихоизточници, като в зависимост от размера на дохода спахилъците се делят на три категории: тимари с доход от 20 000 акчета, но обикновено не надвишава 5 000 акчета, зиамет с доход от 20 000 до 100 000 акчета и хасове с доход над 100 000 акчета.
Държателите на спахилъци в българските земи са преди всичко военното съсловие. До към края на XVI век османските регистри за българските земи споменават за съществуването на християни – спахии, които с течение на времето са помюсюлманчвани и потурчвани.
Вниманието на османските спахии е насочено не толкова към стопанската дейност в дадения му тимар, колкото към екстензивното увеличаване на приходите чрез разширяване обхвата на тимара. Това е възможно само, ако спахията проявява усърдие във военните походи, което централната власт възнаграждава чрез даряване на нови финансови източници. Именно поради това османската спахийска система функционира безотказно в условията на успешна военно-политическа експанзия.
В османския тимар се отразява цялата сложност на собствеността отнесена към условията на Османската империя. По своя характер той е по-скоро държание, отколкото собственост. За него не важи безусловното право на наследяване. Спахията е лишен от възможността да го продава и се ползва само с ограничени финансови пълномощия. По своята същност тимарът отговаря на западно-европейския феод и византийската прония в ранния период на тяхното развитие. Непълното право на собственост прави спахията незаинтересован от икономическото развитие на своя тимар, което се отразява неблагоприятно върху възможността за икономически просперитет чрез стопанската дейност.
Редом със спахилъка в българските земи се разпространява и пълна безусловна собственост – мюлк. Чрез мюлковите султанската власт осигурява огромни приходи за членовете на султанското семейство, за изтъкнатите пълководци и администратори, за мюсюлманските религиозни мисионери. За разлика от тимарите, зиаметите и хасовете, мюлковете представляват неограничена лична собственост. Утвърждаването на централизма като основен принцип на управлението прави и тази област нестабилна. Централната власт с лекота я присвоява. Особено активен в това отношение е султан Мехмед II, който я разпределя с тимарите. Но все пак на основата на мюлковете в българските земи се оформя и укрепва потомствена османска аристокрация, представители на която са родовете на Михалбеевци, Фирузбеевци и други. За а избягат вмешателството на централната власт и възможността за конфискация на мюлковете, техните собственици често прибягват до т.нар. вакъфиране – даване на част от доходите на мюлка за издръжка на някакво мюсюлманско религиозно учреждение – джамия, медресе, имарет. Същевременно те запазват част от доходите за себе си и за своите потомци, като се само назначават на ръководни длъжности във вакъфа. Например вакъфа на Евренос бей, един от газибейовете на Мурад I, съществува до 1912 година. В българските земи около една трета от обработваемата земя е вакъфско владение
Редом със спахилъците, мюлковете и вакъфите, султанската власт запазва за себе си най-доходните области в подчинените български земи. Такива султански вакъфи са разпръснати на много места по течението на река Струма, в Софийско, Самоковско, Пловдивско, Видинско и други.
Така османската аграрна система обединява държавната собственост върху земята с частната, но обликът на стопанската организация се определя главно от тимарската система.
Българските селяни, които в основана си част остават да пребивават на бившата си земя, получават документи /тапии/, осигуряващи им правото да ползват земята, да я обработват, да я предават в наследство, да я преотстъпват т.е. да упражняват владетелски права върху нея, но ограничена в определени рамки. Те обаче са лишени от собствеността върху земята. Плащат данъци и такси, както на притежателя на лена, така и на централната власт. По този начин се установява един омагьосан триъгълник към една и съща земя да имат претенции за собственост върху земята три страни: централната власт, спахията, селянина. Централната власт е собственикът, спахията – временен държател, а селянина – формален владелец. Отношенията върху тези три страни се изграждат върху сложна бюрократична система от данъци, такси, които плащат християните. Така нито държавата, нито императорът имат нужда да развиват производство, на което гледат като източник на доходи. Прекият производител – селянина, е ограничен в желанията си да промени производството или да го развитие. Двойната експлоатация не стимулира усъвършенстването на производството. Увеличаването на броя и размера на данъците засилва икономическия натиск, който става особено силен през втората половина на XVI век. Те са принудени да крият производството, а не да го увеличават. В българските земи, както и в останалите османски територии се запазват производителната техника и технология, така също и социалните отношения и начина на живот. Ниският жизнен стандарт, лошата хигиена и селската бедност впечатляват всички европейци, преминаващи през българските земи след XV век. Германецът Ханс Дершвам отбелязва, че тук наторяването и милиоризацията не са познати. Французинът Пуле се учудва, че се оре с четири вола и огромни човешки усилия поради използването на примитивен плуг. Българите изгубват предимствата си в аграрното стопанство и изостават в техническо и технологично отношение от своята естествена историко-географска зона – европейския свят.
Османската спахийска система, която през XV век заменя твърде развитите форми на собственост от времето на независимата българска държава, представлява социален фундамент за османската военна феодална система, крепи османския абсолютизъм и е един от основните канали за включване на българското селско население в системата на феодалната експлоатация. В същото време тя носи всички белези на обществената недоразвитост и забавя развитието на българското общество.
Положението на българите в османското общество е унизително. Зависимото положение е узаконено с поземлената регистрация.
Българските селяни владеят своите стопанства при редица ограничения. Пълна собственост те имат върху къщата и дворното място. Обработваемите дялове земя се считат за държание, отпуснато им от централната османска власт. Законодателството допуска отделяне на селянина от земята срещу заплащаното обезщетение на спахията, чийто размер варира от 62 до 300 акчета. Има още един момент в законодателството, според които се ограничава имотът на селянина като размер. Според документите, които отразяват покупко-продажбата на селските имоти средният им размер рядко надхвърля 40-50 дюмюна /1 дюмюн = 1декар/. Това означава, че индивидуалният селски имот може да се определи като дребен. При триполната система на обработка на земята една част от нея ежегодно остава необработена. Но главната причина за вековната мизерия си остава системата на данъците, която лишава производителя от значителна част от доходите му.
Експлоатацията на българските селяни се осъществява посредством данъците – около 80, които се плащат на спахията и на централната власт. Основният данък, зачислен към доходите на местните спахилъци е поземления личен данък за християните – испенче, за мюсюлманите – чифт. Размерът на испенчето е 25 акчета независимо от категорията на земята, докато за мюсюлманите 9-20 акчета. Значителна част от данъчните задължения към спахията се пада на десятъка от поземления фонд – юшур – от една осма до една пета от производството. С данък е облаган и добитъка, като само християните плащат специален данък за отглеждането на свине. По определени поводи еднократно се събират такси и глоби, означавани със събирателния термин “бадухава”. Не изчезват напълно и отработъчните задължения към спахията, които се изразяват в превоз на събрания натурален данък, вършитба, строеж на къща и други. Общата тенденция, която се забелязва още през XV век са ангарийните задължения постепенно да бъдат заменяни с парични откупи.
Освен с данъчни задължения към спахията, българското селячество е обременено и със задължения към централната власт. Не мюсюлмани от мъжки пол между 15 и 75 години плащат данък джезие, което отива във фикса. През 1690 година джезието е налагано на домакинство. В края на XV век неговия размер е от 40 до 60 акчета, а в края на XVI век нараства на 140 акчета. Съществува и поземления данък харадж. Особено тежък за българското население е данъка девширме / кръвен данък/ - данък непознат в европейската история. Изграден е на основата на традицията на Иконийския султанат. Първоначално се събират момчета – не мюсюлмани от 8 до 15 години на всеки три години, а по0късно с разрастването на военните действия на две-три години. По различни поводи централната власт налага извънредни данъци. Освен това селяните изпълняват различни държавни повинности: строеж и поправка на крепости, пътища, мостове. В XVIII век нарастват на 800 акчета. Съществуват данъци от типа: за изхабени зъби, за изтрити подкови или за изцапани кафтани, които спахийските еничарски началници произволно искат при своите посещения в селата. При всеобщата корупция, при която бакшишът и рушветът са норма на живот, икономическият натиск върху селяните е огромен. Неговата реакция е да се скрие производството, за да може да оцелее.
През XVвек и първата половина на XVI век степента на експлоатация все още не е висока. Това се обяснява и с обстоятелството, че сравнително по-слабо заинтересувани от спахилъците си служебни феодали не упражняват извънреден фискален натиск върху ратая, тъй като военната плячка все още им е добър източник на доходи. Отежненията са по-скоро в режима на не мюсюлманските селяни. Режимът на дискриминация поставя преграда между мюсюлмани и не мюсюлмани, въпреки почти еднаквия статут на поземлено владение. Тази фискална политика осигурява максимална експлоатация на българина. Едновременно с това тя ги поставя в унизено положение спрямо мюсюлманите, у които се създава самочувствието на господстваща народност.
Въпреки че българите са считани според нормите на шириата за еднородна християнска рая, османското завоевателство предвижда съществуването на множество категории население със специален статут. В това отношение властта приема, узаконява и поставя в своя услуга някои групи население, съществуващо и в свободните християнски балкански държави. Срещу облекчения в данъците се използва потенциал на българския народ.
Една от тези групи е т.нар. военизирано население. Друга група са войниците. Според летописната традиция групата е създадена още в края на XV век, а самото й название говори за връзката с българската войска. Вероятно води началото си от пред османската аристокрация. Те служат в султанките конюшни и при поход се явяват във войската като помощни отряди. Организирани са в звена от трима души, като началниците им са мюсюлмани. Законът им позволява да владеят 40 дюлюма не обработваема земя, а имат и други данъчни облекчения. Значителни групи войници са концентрирани покрай пътните артерии Солун – Ниш, Видин – Браничево. С особен статут са т.нар. “дервенджии” – пазителите на проходите от разбойници. Имат определени данъчни облекчения: не плащат данък на държавата и са освободени от особено тежкия кръвен данък. Власите са третата група население, свързана с османската военна машина. През XV век те са организирани в отряди, които нахлуват в съседни християнски територии и поддържат гранично напрежение. Основното им задължение към хазната е данък във влашки монети – филури. С отдалечаването на фронтовата линия през ΧVI век влашките отряди стават излишни, загубват правата си и се изравняват с обикновената рая.
Другата голяма група е на професионалните общности. С особен статут са “челтукчии” – оризари, “ягджии” – маслари, “ястребари” – със задължение да улавят и дресират соколи и ястреби за султанския двор, “тузчии” – производители на морска сол, “кираджии” – за превозване на товари с каруци и други. Те също владеят бащини, но са облагани с определени данъци. Особеностите на производството ги обособява в селища, които имат различен статут като Чипровци, Етрополе и Самоков. С добра историческа перспектива е групата на “джелепкешаните” които имат задължението да снабдяват големите градове и армия с дребен добитък, главно с овце. Те пряко се свързват с търговията, постигат добро имуществено положение, признат авторитет.
Всички тези промени, които се извършват в стопанско отношение Вера Мутафчиева сравнява със “аграрната реформа”, тъй кат всеки селянин има право на чифтлик – селскостопанска земя, която може да се обработва с чифт волове. Площта й е различна за различните български краища в зависимост от плодородието. Тъй като има право да се продава и унаследява, то първоначалния й размер се променя. Започва имуществено разслоение. Част от селяните се обезземляват, а друга част забогатяват. Обезземлените “хаманета”, се устремяват към едрите поземлени вакъфски владения, които се нуждаят от рая или аргати – наемни работници.
Българите се включват в една чужда за тях система на държавна организация, където разделението на населението се изгражда не на етнически, а на религиозен принцип. Двете основни религии – ислямът и християнството едновременно се противопоставят и съжителстват.
В началото на съществуването си те намират доста общи черти. Възникнал през VII век, ислямът е последната монотеистична религия. Същността му е изградена на особеностите на арабския бит и култура, свързани с номадския начин на живот. Вярата в Аллах, която възвестява неговия пророк Мохамед, съдържа следи от християнството, юдеизма, но има и своя религиозна система и мироглед. Идеята, ислямския свещен закон е преплетен с правото, образованието, културата и е отразен в Свещената книга - Корана.
Ислямът се утвърждава като официална религия в османската държава в началото на нейното съществуване. Той играе голяма роля във вътрешната и външната политика. Османското завоевание има своя идейна опора в ислямската догма за Газават – свещената война срещу неверниците. Върху него е изградено правото и правовата система на Османската империя. Той е водещ фактор срещу не мюсюлманското население.
Отначало пророкът Мохамед не включва християни и евреи в неверниците, тъй като са единобожници. Но арабската агресия срещу византийските територии, последвалите я война, кръстоносни походи създават силна конфронтация срещу представителите на двете религии. Двете религии са свързани с две различни цивилизации – земеделската и скотовъдската /номадската/, в които начинът на живот е различен: семейство, храна, календар. До идването на мюсюлманите противоречията се натрупват във вековете.
Противодействието между християнството и исляма е особено силно за Балканите. Военните действия протичат с голямо ожесточение. Наред с общите за войните убийства и разрушения, в тази се разграбват християнските храмове, плячкосват се свети реликви, опожаряват се манастири. Християнските църкви са превърнати в джамии. Пълното противопоставяне проличава в епитетите – “агаряни”, “безбожници”, с които в българските извори се определят османците. Различието е пълно – в начина на живот, храна, облекло, типа семейство /османците са многоженци – право на четири жени/. Противопоставянето се поддържа и от османската държава. Тя включва всички българи в системата на данъчното облагане, като производително население – рая. Не мюсюлманите не се допускат до управлението. Плащат специален данък – джезие, или по-високи като испенчето. В кадийският съд имат достъп всички поданици, но преди това трябва да се закълнат в Корана, която се счита за по-свещена книга от Библията. Османската държава поддържа все по-високо самочувствие на мюсюлманите. Серии от османски заповеди изискват от християни и евреи да не носят скъпи дрехи, да нямат оръжие, да слизат от коня като видят правоверен и да поздравяват смирено. Християните нямат право да строят нови църкви, а само да възстановяват старите. Привилегировано положение има исляма като официална държавна религия. Османската държава се стреми постоянно да разширява влиянието на исляма като важно идеологическо оръжие за утвърждаване на своята власт, тъй като покореното християнско население, наричано рая превъзхожда. Това обстоятелство обуславя двата ръководни принципа на ислямската държава: за т.нар. свещена война – джихад – война на мюсюлманите срещу християните и за насилствената ислямизяция и асимилация на многобройното християнско население.
Непосилната данъчна политика се съпровожда с официално провежданата от държавата ислямизация, която застрашава реално българския народ с асимилация. Целта на завоевателите е чрез налагане на исляма да бъде разрушено съзнанието на българите на верска, а оттам и на народностна основа и така да се разруши обособената българска общност.
Ислямицазията е системно осъществявана от органите на централната власт и от местната власт, от армията, от духовните и религиозни институти цели пет века. Много са начините и средствата за постигането на тази цел – доброволно и насила. С насилие се осъществява ислямизацията чрез отвличане, преселвания, кръвния данък и еничарските корпуси, принудителни женитби на българските девойки, ислямизиране та новородени и малки деца. Освен това става и чрез опрощаване провиненията на нарушилите закона, раздаването на служби и помощи на християните, които доброволно приеман исляма, привличане на българите като домашни прислуги. Запазените молби на новоприетите показват, че финансовите мотиви играят важна роля за промяната на религията. Стремежът за бягство от бедността – да не се плаща джезие също води до промяна на религията. Голямо средство за това са браковете – по любов, по принуда или по сметка – имат един и същ резултат. Християнската невеста може да запази християнската вяра, но децата й са мюсюлмани. В планинските райони на Балканите, в Родопите, в Македония, в Албания, в Босна първоначално бавно, а през XVI – XVII век масово се прима исляма. Обясненията са различни. Балканското население се мъчи да намали данъчните тежести, но традиционната им привързаност към богомилството и павликянството ги противопоставя на православната църква и прави по-лесен прехода към чуждата религия. Преданията разказват за насилствената промяна “главата или чалмата”. Тази коварна система включва масови, групови или индивидуални помюсюлманчвания, засвидетелствани чрез безброй исторически извори, документи, народно творчество, спомени, описания на съвременници, на чужди пътешественици. От османските регистри могат да се проследят ясно етапите на ислямизационният процес през XV – XVII век, защото новите мюсюлмани, чиито родители са християни престават да плащат данъка джезие. Първото масово помюсюлманчване става през 1515 година при султан Солим I; второто през втората половина на XVII век в района на Родопите; третото през 1689 година и т.н. Подобни насилия са извършвани по времето на султански ловни развлечения, където са събирани стотици християни. По време на такъв лов в края на 1679 година и началото на 1680 година са помюсюлманчени 379 българи. Единичното помюсюлманчване е ежедневно явление през всичките години на турската власт.
Променили вярата си, християните не са признавани за истински мюсюлмани и са наричани с името “дьонме” , което означава обърнал се. Жителите на планините, които при масовата ислямизация не променят езика си, традициите и културата са наричани “помаци”. Все пак османската власт не забравя, че основните данъкоплатци са християните, които плащат джезието, което е главният доход в хазната. Често продължава да се събира и от новите мюсюлмани, поставяйки финансовите интереси над нормите на шириата.
Османското владичество се оказва най-трагичния период в българската история, защото чрез ислямизацията се цели фактическата асимилация на българския народ. Тяхната принадлежност към християнската религия се определя като етнодиференциращ признак по отношение на османския завоевател – мюсюлманин. Обяснимо е защо в съзнанието на тогавашния българин християнството се смесва с българското, а мюсюлманското с турското. От тук ислямизирането се смесва с потурчването, т.е. ислямизирането се схваща като отпадане от българската народност. А това води в последствие до отчуждаване в различна степен на българина мюсюлманин от българската народност, а по-късно и от българската нация. Това много добре са разбрали хиляди българи, които макар и принудително да са приемали исляма, запазват своята обредно-празнична система и традициите на българската култура, съхраняват в различна степен народностното си съзнание. Ала има и друга част, която в течение на вековете, като смесва религиозното си самосъзнание с народностното, при тежки условия на принудата малко или повече се приобщава към османската власт. В науката се твърди, че въпреки непосилните условия на живот и невероятната бедност и нищета, масово обезкървяване и азиатско насилие, българският народ се запазва в основната си цялост, продължавайки да обитава етническите си територии. Успява да се само съхрани, като извършва истински исторически подвиг.
Ислямизацията започва още с установяването на османската власт. Пример за това е трагичната съдба на жителите на престолницата Търново. Със силата на принудата стотици българи, особено от по-големите градове, трябва да признаят вярата на завоевателя. Османските описи от края на XV и началото на XVI разкриват динамиката на ислямизаторския процес. При всяко от поредните описания се сочи нарастващия брой на мюсюлманите, назовани “син на Абдулах”. Това са християни принудени да признаят исляма. За разлика от мюсюлманите обръщениците приемат не само новата вяра, но тяхното поколение вече бива записано с новото име на бащата. По този начин след градовете са ислямизирани стотици села в Силистренско, Шуменско, Търговищко, Габровско, Ловешко. Завоевателите скоро се натъкват на съпротивителните сили на ново помюсюлманчените. Оказва се, че ислямът наложен чрез принудата, само привидно е приеман от хиляди християни. Всъщност те продължават да се чувстват българи и християни, да тачат старите си народностни обичаи, християнските си светилища, да вярват в лековитата сила на пръстта, да съхраняват празнично-обредната система. Много от нонообръщениците не се молят като мюсюлманите, като често заявяват “ на сън ми беше казано, че старата ми вяра е истинската”, извършват различни обреди по християнски, жените не спазват мюсюлманските норми за облеклото. По същество това е пасивна съпротива на българите против ислямизацията и опитите на завоевателите да ги асимилират. Това е т.нар. скрито християнство. Не случайно в т.нар. фетви на османските тълкуватели се препоръчва повторно помюсюлманчване, жесток побой или смъртно наказание. С течение на времето насилствено е премахнато скритото християнство, но редица християнски елементи се запазват в празнично-обредната система.
Съпротивата срещу исламизацията намира отражение в практиката на християнската църква да канонизира имената на християнски българи ново мъченици Такива са св.Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Мъченик Димо, Иван Българина, Иван Нови Търновски, Димитър Славенски и други. Тези и редица други ново мъченици се опълчват мъжествено срещу асимилаторите. Примерът им поддържа живо народностното съзнание и са тачени като борци на род и вяра, за запазването на българщината.
Срещу конфронтацията и конфликта, натрапвани от властта, обикновените хора създават и развиват правилата на своето съжителство. Постепенно се изгражда сложна ритуална система, която признава различията и поражда толерантност в отношенията между християните, мюсюлманите и евреите, разделени от различни религии, но свързани от общия живот в пространството и времето.
В отношенията между християнството и исляма има определена роля и църквата. Българската църква има в православния свят дълга и самостоятелна история. Заточението на патриарх Евтимий след падането на Търново през 1393 година означава ликвидиране самостоятелността на българската патриаршия. В това смутно време Вселенската патриаршия в Цариград присъединява нейните епархии. Търновската патриаршия става митрополия. Охридската архиепископия от столетия има самостоятелен статут, а центровете Пловдив и Дръстър са подчинени на Цариградската патриаршия. Така църковната организация е разкъсана и духовният й живот се оказва зависи от различни центрове. През следващите десетилетия църковната организация многократно се променя. Без помощта на държавата и аристокрацията спада нивото на религиозната и общата образованост. Във всички звена на църковната организация и в българските епархии обикновено се назначават гръцки духовници. Църковните длъжности се продават и купуват. Но значителна част полагат грижи за своето папство и за християнската вяра. За съхраняването на християнството съдейства и мрежата на манастирите.
Многовековното съжителство на християни и мюсюлмани постепенно ражда контакта. Самата османска държава е принудена да се съобразява с християнството. Разпростирайки се на територии с християнско население, тя трябва да реши един много сложен за средновековието и обществото проблем – изискването да се изповядва официалната религия. Но мюсюлманската империя включва голямо християнско население и признава не мюсюлманите, включително и българите. Официалният акт е полагането на патриаршеската митра на Евгений Сколарис от султан Мехмед II, след превземането на Константинопол през 1453 година. Всички негови наследници получават правото да ръководят духовните и някои граждански дела на своето православно паство. На това се основава запазването и развитието на църковната организация. За разлика от арабите, османците възприемат практиката да поделят поданиците си на “джемаати” – общности по религиозен признак. Изгражда се постепенно системата на миллетите. Това са самоуправляващи се общности, изграждани по религиозен принцип, под властта на своя духовен глава, който отговаря за тях пред централната власт.
Последователно изгражданата мрежа на съжителство е демонстрирана от заселването на преселници от всички краища, християни и мюсюлмани в Цариград. Тази тенденция в държавната политика има своите проявления и в живота на провинциите. Съвместяването обхваща всички сфери на живота. Започва взаимно проникване на двата начина на живот – номадския и земеделския, балкански и средиземноморски. На нивото на обикновения живот и комшулука става промяна в храненето и бита, на чаршията заедно работят занаятчиите. Французинът Пол Люка разказва за общо почитане на извори от християни и мюсюлмани в Родопите.
Двете съвместно създадени и функциониращи тенденции – на противопоставяне и взаимодействие – оказват огромно влияние на историческата съдба на българския народ не само в Късното средновековие, но и в следващите столетия.
С включването на българските земи в границите на Османската империя се променят не само стопанските и политическите отношения. Променя се етническият облик на Балканския полуостров, а оттам на селищната мрежа, аграрното и градското производство, пътната мрежа.
За българските земи в епохата на Късното средновековие има относително богата информация, която се съдържа в османските данъчни регистри.
Българското население плътно обитава земите, заключени между Черно море и р. Вардар, северния бряг на р. Дунав и Беломорското крайбрежие, като в граничните зони то е смесено с гърци, албанци, власи и сърби. Постепенно стихийно или целенасочено се заселват и мюсюлмански пришълци от Мала Азия- татари, юруци, туркмени и др.
Преобладаващата част от хората /около 30 %/ живеят в селата, които са и основният елемент на селищната мрежа. Мрежата от селища се простира от крайбрежията на р. Дунав, Черно и Бяло море до Стара планина, Родопите, Пирин, Осогово, Руен и другите български планини. В граничните крайбрежни ивици селищната мрежа е доста плътно Селата са с относително многобройно население. В тези райони броят на градовете е значителен. В хода на завоеванието градовете преживяват тежко разоряване и са разрушени многократно, но бързо се възстановяват. В хода на завоеванието те се запазват, но и се променят. Стават европейски по много показатели. Запазват и развиват градския си характер Видин, Никопол, Свищов, Варна, Каварна, Несебър, Созопол и др., възникнали още в древността. Появяват се и нови градове като Русе и Лом. В равнинните райони на Добруджа, Тракия и Централна Северна България селата са по-малко, с по-малобройно население, обособени в повечето случаи в махали. Това е така, защото там минават основните пътища на войската и безчинствата са безброй. Именно в тези райони през ХVІ – ХVІІ век възникват нови селища. Увеличава се броят на селата и градовете като днешния Добрич. Най-гъста е селищната мрежа в подножията на планинските и високите полета. Най-гъсто са населени районите по северните склонове на Стара планина и Родопите, Софийско, Кюстендилско, Трънско, полетата по течението та р. Струма, Места, Вардар. Над 800 м надморска височина в планините селищата постепенно оредяват, за да очертаят границата - горна на поселищната мрежа с малък брой села високо в планината. Множеството от градове постепенно се увеличава. Появяват се Базарджик /дн. Пазарджик/, Горна Джумая /дн. Благоевград/, Неврокоп /дн. Гоце Делчев/ и др.
Очертанията на поселищната мрежа са трайно оформени още през ХV век, но в следващите столетия тя динамично се развива. Някои селища изчезват, появяват се нови селища, села се превръщат в градове и др.
Огромната част от населението се занимава със селско стопанство, главната от което с обработването на земите. Поради благоприятните климатични условия, релефа, почвите, натрупаният дългогодишен човешки опит е овладял отглеждането на всички аграрни култури, познати в Средновековна България. От десятъчните регистри проличава разнообразието на земеделски култури. Основно се произвеждат зърнени храни – пшеница, ръж, ечемик, просо. Отглеждат се лен и коноп, а в южните райони – памук. Всеки дом има зеленчукова и овощна градина. Значително е производството на мед и восък. Силно е развито лозарството до 700 – 800 м надморска височина и производството на вино. В най-южните части се отглеждат маслини, сусам, смокини. Със заселването на турците в българските земи са пренесени и редица източни култури – ориз, черничеви насаждения за отглеждане на копринени буби, праскови и кайсии, дини, мак, рози за розово масло. Разширят се обработваемите площи. Масово се използва водната енергия във воденицата.
Всичко това създава условия да не се преживеят големи демографски трусове, генетични деформации на поколенията и масова гладна смърт. Българите от това време разбират и ценят предимствата на своето стопанство и на своята земя, която според приказките и легендите е част от рая, дарена им от добрия бог.
В Късното средновековие се развива и скотовъдството. Към старата традиция за отглеждане на дребен рогат добитък се прибавят и нови стимулиращи фактори. Един от тях е свързан с особеностите на османския бит, чиято основа е номадска. Овчето месо е ежедневната храна на мюсюлманите. Огромни са нуждите за овче месо в големите градове като Цариград /ХVІ век – около 600 000 жители/, Солун и Одрин, в султанския двор и за войската. Към опита на местните овчари се прибавя и тази на тюрко – номадите и татарите. Оформят се обширни пасищни райони, които включват през лятото високите била на планините, а през зимата – равнините и крайбрежните райони. Утвърждава се официално овчарската професия. Появява се простата производителна кооперация. Възниква прослойка от българи, собственици на стада, свързани с османския пазар – джелепкешани. Наред с това обработката на млякото, вълната, кожата става основа за развитието на различни занаяти. Джелепкешаните се отделят от прякото производство, плътно се свързват с османския пазар, организират пласмента и преработката на скотовъдната продукция. Те натрупват богатства, които им носят социални предимства в българската среда. Цветущите възрожденски селища Копривщица, Котел, Жеравна свидетелстват за “скотовъдния” просперитет на българите.
Значително по размери е отглеждането на едър рогат добитък – крави, волове и биволи, чиито кожи са ценени от европейския свят. Биволите вероятно са внесени от османците, възприети от Иран. През XV век французинът Бертран дьо ла Брокиер се учудва на тези невиждани от него животни. Тези животни се използват от селското стопанство като теглителна сила, в транспорта, за месо, мляко и кожи. Най-бързият транспорт остават конете. В южните райони есе използват за транспорт понякога и камили. В българските села традиционно има свине, чието месо е основен резерв за зимна храна. Многочислени са и домашните птици.
Тясната връзка между скотовъдството и аграрното производство създава общия стопански фонд, които осигурява живота на населението.
След преодоляването разрухата на завоеванието, от началото на ΧVI век градовете по българските земи се укрепват като средища от военно административен характер и центрове за стопанска дейност. Населението им е пъстро по етнически и религиозен характер. Подложено е на постоянна асимилация, което е основната причина за чувствителното нарастване на мюсюлманското население през XV – XVII век.
През XV – XVI век големите потребителни нужди на османската държава и особено на османската армия налага разгръщането на интензивна занаятчийска дейност в градовете. Работните условия на занаятчията – българин са тежки. Поради това, че чаршиите са собственост на богатите вакъфи, той е принуден да наеме от тях не само дюкяна или работилницата си, но често и своите сечива. Задължителните държавни доставки по цени по-ниски от пазарните, които съсипват селянина важат и за занаятчиите. Така те обуват и обличат армията, изготвят сбруи за конете им, подковават. При това за разлика от селянина не може да се скрие, при съседи турци работи и е под надзор на османската власт. Съвместяването на местните традиции с тези, които донасят османците, довежда по изключително разнообразно занаятчийство. Многочислени са и занаятите, свързани с обработката на желязо и други метали. Прочути са мините в Чипровци, Самоков, Етрополе. В средновековието широка употреба намира и дървото. При обработката на желязо и други метали са познати занаятите: железарство /производство на оръжие и оръдия на труда/, медникарство /употреба на съдове за ежедневна употреба и култови съдове/, златарство и т.н. От дърво се правят транспортни средства /кораби, лодки, каруци/, къщи, култови сгради, оръдия на труда и домашни съдове. Развито е грънчарството. Голяма роля играят занаятите, които обработват скотовъдна продукция в два големи клона – текстилно производство и кожарство. Над 30 занаята се сформират в текстилния бранш, а българските груби вълнени платове са прочути в цялата империя. Кожарите българи са търсени в Средна и Западна Европа. Османската власт регламентира занаятчийството със закони и го контролира със специални държавни чиновници, които събират данъчни приходи от производството и търговията.
Градовете се оформят и като центрове на търговската дейност. Занаятчиите се оформят в специални квартали и улици – чаршии. Занаятчиите продават стоката си в дюкяните на чаршията. През XVI век започват да се оформят и строят покрити чаршии – безистени. Производителите сами продават стоката си. Чрез градските пазари се осъществява търговския обмен между града и селото, подтикван от ръста на градското население, от нуждите на османските чиновници и от търсенето на занаятчийските произведения, свързани със селското стопанство. След XV век мястото и денят на пазара са точно определени. В големите градове като София, Пловдив, Русе има пазари за зърнени храни и добитък. Османските закони за пазарните такси представят голямо разнообразие от стоки в около 40 български града, което свидетелства за интензивен обмен.започват да се обособяват панаирите в Пирот, Сяр и други. Те се провеждат на определени места, традиционно наложил се период от годината, обикновено свързан с църковен празник. На панаирите се осъществява и международен обмен. Търгува се в големи количества. Особено прочути са панаирите в Узунджово /Хасковско/ и Доляни /Гоцеделчевско/.
Българските градове привличат с възможностите си за стопанска изява и чужди търговци. Това са най-вече търговските партньори на Османската империя, като италианските републики Венеция, Генуа, Флоренция е адриатическата република Дубровник. В края на XVвек и началото на XVI век възникват колонии на дубровнишките търговци в София, Видин, Търново, в повечето крайдунавски градове. Османската империя се простира толкова на широко, чак до Александрия, Дамаск, Багдат, Белград, Пеща и тези градове се явяват вътрешни за империята. До тях българският търговец достига без да плаща мито, стига да притежава “берат” – патент за търговията. Вътрешният пазар на империята е толкова ненаситен, че не насърчава българите да търсят пазари извън нея. Но в тази империя съжителстват по принуда много народи така че пътищата отвеждат българина практически в чужбина - сред араби, босненци, гърци, арменци. Най-ранните сведения за прекрачване на границата по български търговски дела датират от XVI век и засягат традиционно познати пазари: Влашко, Трансилвания. През XVII век търговците проникват в Унгария под Хабсбургска власт.
Постепенно в къщата на забогателия занаятчия или търговец навлиза средиземноморски бит.към основната храна хляб, лук, сирене и мляко се прибавят сърми, мусака, гювеч. Глинените съдове се заменят с медни, внася се и стъкло. Започва да се използва дюшека.
Разрастването на търговските връзки е свързано с пътищата и мрежата им, която съществува. Селата и градовете са свързани с мрежа от пътища, която функционира от векове. Няколко големи пътни артерии пресичат българските земи: от римската епоха е пътят Ниш-София-Пазарджик-Пловдив-Одрин-Цариград, като по този начин свързва Европа с Цариград; от Солун до Одрин през Беломорска Тракия; от Дунавските пристанища през Стара планина до бяло море. Градовете и тяхната околност се обединяват от мрежа от тесни и черни пътища, а през планините и селата се вият пътечки.
Основното транспортно средство е каруцата. Има специална категория българи – кираджии, които изкарват хляба си с превозването на стоки и храни. Пътуването е трудно и рисковано. Често има нападение от разбойници. В градовете се строят староприемници за отмора на хора и животни. Те, както мостовете, чешмите, баните, мюсюлманските храмове са вакъф, дарение за религиозни и обществени цели.
Въпреки преживеният тежък удар българската народност запазва основния етнически елемент в своите историко-държавно утвърдени традиции – Мизия, Тракия и Македония. Българинът успява да оцелее благодарение на малките и големи социални групи: семейството, селската община, градската махала, училищното и църковно настоятелство. Съхранява се традиционната по селищна система, запазени са и редица градски средища с подчертано български народностен облик. Българинът успява да се приспособи към стопанските условия, независимо от препятствията, които спахийско-ленната система създава. Оцелява благодарение и на противоречията в нея, особено между спахии и вакъфски собственици. Наследствените аристократи се стремят да отклонят изпълнението на държавните доставки и ангарии. В техен интерес е населението да произвежда повече, от което има полза земевладелецът, за да създаде местен пазар или годишен панаир. На него пристигат стоки от вън. Относително свободен в предвижването си и в избора на местоживеенето си, българинът се насочва към едрите владения и овладява тяхната икономика. Там се издигат често на празни места селища като Дряново, Елена, Арбанаси, Карлово, Карнобат, Самоков, Малко Търново и други. В замяна на това заглъхват благодатни по времето на Втората българска държава области като Софийско, Никополско, Търновско, където действа спахийската система и незаинтересоваността на походния конник в стопанството на селянина, понеже неговият син го наследява рядко е условно.
Не погасва религиозното съзнание и църковния живот, не секва народното творчество. Народът, жител на историческото битие е възобновителна сила, която несъмнено ще оздрави нанесените рани, без обаче да може да възстанови завинаги изчезналите материални и културни ценности. В условията на чуждото владичество българският народ набира сила, за да живее, твори и се бори за своята свобода.

anichka12345678
12-23-2009, 17:34
благодаря :oops:

anichka12345678
12-23-2009, 21:05
http://download.pomagalo.com/99628/padane+na+bylgariya+pod+vizantiiiska+vlast+sredata +na+x+vek+1018+g/
плс :( :(

detelina101
12-24-2009, 15:28
Падане на България под византийска власт (средата на X век - 1018 г.)


Управлението на цар Симеон отбелязва един от най-значимите периоди в българската средновековна история. Политическото и военно могъщество на България е съчетано с културен подем, имащ амбицията да превърне българското царство в съперник на Византия и нова империя. На тази цел е подчинена амбициозната военна и културна политика на цар Симеон. В резултат на тази политика България постига чувствително териториално разширение и се превръща в една от най-значимите културни империи на средновековна Европа. Същевременно, концентрирана около една трудно постижима цел - превземането на Константинопол, политиката на цар Симеон се оказва лишена от така необходимия баланс. Северните и западните граници на България остават незащитени. Отвъддунавска България престава да бъде сигурна защита на териториите на юг, което довежда при наследилия Симеон цар Петър (927-969 г.) до опустошителни набези на маджари и печенеги. Липсата на баланс в българската външна политика довежда и до загубата на Сърбия като традиционна сфера на влияние. Същевременно продължителните войни на цар Симеон довеждат до изтощаване на държавата в икономически, демографски и дори в политически план. Васил Златарски поддържа тезата, че в края на управлението на цар Симеон започват гладни бунтове срещу тежките войни, базирайки се на изворите, които съобщават за “силен глад придружен от скакалци”.
Очертаващата се политическа, икономическа, социална и духовна криза в българското общество налага промяна на цялостната българска политика при наследника на Симеон - цар Петър. Изворите съобщават, че приживе по неизвестни причини цар Симеон лишава от престола своя първороден син Михаил, който е принуден да стане монах. Възцарилият се Петър управлява с подкрепата на вуйчо си Георги Сурсувул. Първоначално българската армия нахлува в Тракия, разбива византийската войска и след това се оттегля. След този поход българската и византийската страна разменят пратеничества, имащи за цел сключването на мирен договор. През октомври 927 година двете страни сключват 30-годишен мир, скрепен с брака на цар Петър и внучката на Роман Лакапин Мария, преименувана в чест на мира в Ирина. Българският владетел получава официално признание на царската си титла, а българската църква става независима патриаршия.
В България договорът става предмет на противоречиви оценки. Част от аристокрацията се обявява срещу промяната във външната политика и сближението с Византия. Настоявайки за продължаване на политиката на цар Симеон, тази групировка провъзгласява за “канартикин” (престолонаследник) по-малкия брат на цар Петър - Иван, според сведенията на надписите от един старобългарски печат. През 928 година той застава начело на заговор, който обаче е рзакрит и Иван е изпратен на заточение. През 930 година вдига бунт най-големият Симеонов син Михаил, който напуска манастира. Въстанието първоначално се разпространява в земите по поречието на река Струма, но поради внезапната смърт на предводителя си е прекратено, а участниците в него търсят убежище във Византия.
Въпреки прекратяването на тежките войни, водени от цар Симеон, изтощаването на държавата дава резултати при цар Петър. През 927 или 930 година последният сръбски княз Чеслав - заложник в Преслав, бяга и с византийска подкрепа възстановява независимостта на Зета. В началото на 30-те години на X век започват опустошителните маджарски нашествия на Балканите. Изворите за тези нашествия не дават достатъчно данни, за да се преценят взаимоотношенията на българите с маджарите и да се направи точна датировка на техните нападения. В изворите се сочи, че маджарските нападения са насочени срещу Константинопол, но остава неизяснена позицията на България - дали маджарите опустошават българските земи като намиращи се на пътя за Константинопол, дали са насочени и срещу България. Предполага се, че маджарски нашествия в българските земи се извършват през 943, 948, 958, 962 години. Въпреки сключения договор между България и Византия срещу маджарите, Византия не оказва каквато и да било подкрепа на българите. Нещо повече, византийската дипломация се възползва от намерението на киевския княз Игор да предприеме поход срещу Константинопол, като го насочва към българските земи. След като походът е предотвратен от византийската дипломация, княз Игор разрешава на своите съюзници - печенегите, да вземат плячката от североизточните български земи. В резултат те опустошават днешна Добруджа, за което свидетелства добруджанският надпис на жупан Димитър.
Варварските нашествия, на които са подложени северните български земи, бунтовете и размириците във властта, изтощението, обхванало България в резултат на войните на цар Симеон намират проявление в една всеобхватна криза на българското общество, която намира проявление предимно в разпространението на религиозни учения със социален характер - отшелничеството и богомилството. Богомилството се приема като важен принос на българите в развитието на обществената мисъл през Средновековието, като предреформационно учение и движение. Като форма предимно на социален протест, то е насочено срещу държавата, църквата и техните институции и по същество съдейства за тяхното отслабване. Породено от тежката социална, икономическа и духовна криза на българското общество през X век, богомилството съдейства за неговото разделение и противопоставяне. По този начин то самото се явява фактор за задълбочаване на кризисните явления в средновековна България.
Кризата в България от втората четвърт на X век съвпада с подема, който преживява Византия по времето на император Никифор Фока. В края на 60-те години той предприема решително настъпление срещу арабите в Мала Азия, което му позволява да укрепи позициите на империята на Изток. През 967 година пристигналото в Константинопол българско пратеничество не само не получава годишния данък, но е изгонено позорно. Скоро след това императорът предприема поход срещу България. Походът има по-скоро разузнавателен и демонстративен характер, тъй като византийската войска достига до старопланинските проходи и се връща обратно. В духа на вековната имперска практика Никифор Фока решава да използва политическата ситуация, като отслаби своите врагове, изправяйки ги един срещу друг. С щедри дарове за съюзник срещу България е привлечен киевският княз Светослав Игоревич. Наред с целта да бъде нанесен удар на българите Никифор се стреми да отклони удара, който русите планират върху византийските владения в Херсон на Кримския полуостров. Пратеничеството до Киев оглавява Калокир - син на херсонския визнатийски стратег. Той, обаче, се сближава със Светослав - Калокир се договаря с него за помощ да получи императорската корона, а в замяна отстъпва на Светослав България.
През 968 година княз Светослав с 60-хилядна армия от руси и нормани изненадващо дебаркира в Дунавската делта. Някъде в Северна Добруджа той се сблъсква с 30-хилядна българска войска, която разбива и преследва до стените на Дръстър. Скилица съобщава, че научавайки за това тежко поражение, цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля от властта. Той постъпва в манастир и след година умира. Това разстройва централната власт, тъй като престолонаследникът Борис II е заложник в Константинопол. Светослав използва това и завладява около 80 български крепости, повечето от които - в отвъддунавска България (между Днепър и Днестър). Столицата Преслав, обаче, остава непокътната, а българската аристокрация преодолява първоначалната изненада от нападението на киевския княз. Тя насочва печенегите, с които България поддържа тесни връзки още от времето на цар Симеон към киевската столица, което принуждава Светослав да се оттегли. Същевременно е поискана помощ от Византия, която освобождава синовете на цар Петър - Борис и Роман. Заговорът на Калокир кара Византия да сключи временно мир с новия български цар Борис II (969-971 г.). Договорът е скрепен със сгодяването на две български принцеси за малолетните наследници на византийския престол Василий II и Константин. От изворите, обаче, става ясно, че обещаната военна помощ не е предоставена на България.
Междувременно справилият се с печенегите княз Светослав се връща отново в България през 969 година. Този път българските сили са по-добре организирани. Според руския летописец Нестор пред стените на Преславец се разгаря тежка битка. Численото превъзходство на русите се оказва решаващо и крепостта е завладяна. Киевският княз успява да окупира Североизточна България с най-важните й градове - Велики Преслав, Дръстър, Преславец и Плиска.
Стремейки се към Константинопол, Светослав е принуден да подобри отношенията си с българите. Ето защо той запазва формално властта на цар Борис II и оставя непокътната царската хазна. Дори християнските храмове са неосквернени от езичниците - руси. Самият Светослав резидира в Дръстър. Този своеобразен руски протекторат над Източна България вероятно парира съпротивата на аристокрацията и внася смут в нейните редове. Според Петър Мутафчиев, Светослав заимства политическата програма на цар Симеон за завземане на Константинопол - концепция, която поражда множество спорове в съвременната българска историография.
През 970 година начело на огромна войска от руси, нормани, българи и наемници печенеги и маджари княз Светослав навлиза в Тракия. Във Филипопол, чието население отказва да признае сключения “съюз” с русите, Светослав извършва изключителни зверства. Независимо от численото си превъзходство, обаче, той е разбит в Източна Тракия от ромеите, принуден е да сключи примирие, след което се завръща в Дръстър. В началото на 971 година новият император Йоан Цимисхий (969-979 г.) начело на силна армия неочаквано за българите преминава незащитените балкански проходи. След кратка обсада на 5 април той превзема Преслав, за което свидетелства хрониката на Лъв Дякон. Императорът представя кампанията като помощ на българите срещу руския княз. Това довежда до доброволното предаване на българските крепости на Йоан Цимисхий, а Светослав без особени усилия е блокиран в Дръстър. Вероятно в самия Дръстър българите се разбунтуват срещу русите, защото изворите съобщават, че Светослав обезглавява 300 български боляри. Съобщава се също, че при гибелта на един руски войвода са извършени и човешки жертвоприношения с български деца. Всичко това обрича Светослав на изолация дори сред бившите си привърженици. След тримесечна обсада и от навлезлите по Дунав византийски кораби князът капитулира. Той се отказва от претенции към България и Крим, след което византийците му разрешават да се оттегли. При един от праговете на Днепър княз Светослав е нападнат и убит от печенегите.
Походът на княз Светослав има отрицателни последици за съдбата на Първото българско царство. Североизточна България - люлката на българската държавност и основна територия на българската държавно-административна структура, става арена на борба между чужди и враждебни на страната сили. Нещо повече, руската окупация става причина да бъдат допуснати като “съюзни” византийските войски в българските крепости отвъд Стара планина. След оттеглянето на княз Светослав Йоан Цимисхий въдворява визнатийска власт в Североизточна България, поставяйки гарнизони и администрация включително в част от отвъддунавските земи (т.нар. Западна Месопотамия). Пленяването на Борис II увенчава триумфа на императора в Константинопол. На хиподрума короната на Симеон Велики е свалена от главата на българския цар, което според средновековното международно право означава прекратяването на независимото съществуване на българската държавност.
Окупирането на източната част от държавата и детронацията на Борис II демонстрират крайните намерения на Византия. Ангажиран на изток, обаче, Йоан Цимисхий е принуден да остави пълното завладяване на България като предстояща задача. Именно тогава властта в свободните български земи е поета от синовете на комит Никола - комитопулите Давид, Мойсей, Аарон и Самуил.
В западните български земи се пренася държавната традиция на Първото българско царство, където като регенти (или като самостоятелни владетели) управляват комитопулите. През 937 година вероятно те изпращат мисия в двора на Отон I, за когото България продължава да съществува като самостоятелна държава, както личи от немските хроники. При комитопулите бяга и патриарх Дамян, който се установява в Средец, а по-късно патриаршията се премества последователно във Воден, Преспа и Охрид.
В историографията има множество спорове и концепции относно произхода на комитопулите. От титлата на техния баща се предполага, че те принадлежат към българската аристокрация. Не е изяснена неговата позиция спрямо централната власт в Преслав - дали се отцепва от нея или действа като неин наместник. От сведенията на епископ Михаил Деволски за името на майката на комитопулите - Рипсимия, в историческата наука се създава концепция за техен евентуален арменски произход.
След смъртта на император Йоан Цимисхий (976 г.) започват активните военни действия на комитопулите. Те водят сражения на широк фронт, но Давид е убит от скитници власи, а Мойсей загива при Сяр.
В резултат на успешната военна кампания на комитопулите са освободени повечето източни български земи. Вероятно Византия решава да използва срещу тях законните престолонаследници Борис II и Роман. Вероятно през 977 година Борис II и Роман са освободени от заложничество в Константинопол и идват в България. На границата по погрешка Борис е убит. Не е изяснено положението на Роман спрямо властта, защото от една страна той е единственият наследник на българската царска династия, но от друга страна той е скопен, което съгласно източната и византийска концепция за властта прави невъзможно заемането на престола от него. В историческата наука съществуват няколко концепции. Според Васил Гюзелев, Роман не е заемал царския престол, а за цар през 977 година е коронясан Самуил. Според Иван Божилов, Роман е коронясан за цар през 977 година. Според Георги Бакалов, Роман е коронясан за цар формално, като действителното управление на държавата остава в ръцете на Самуил, а Роман се занимава с църковните дела. В хрониката на Яхия Антиохийски Роман е назован “цар”, а Самуил - “гулям”, т.е. военачалник.
Между 979 и 985 години българите, водени от Самуил предприемат походи в Тракия и Солунската област. Те завладяват Епир, Тесалия, достигайки до Пелопонес и Коринтския провлак. В отговор на българските завоевания през 986 година император Василий II предприема поход през Одрин и Пловдив към Средец. След неуспешна обсада той е принуден да се върне обратно. При отстъплението си ромейската армия търпи тежко поражение в прохода Траянови врата на 17 август 986 година, за което сведения дава Йоан Геометър.
Поражението разклаща трона на Василий II, а избухналата гражданска война във Византия (986-989 г.) улеснява българските действия. Предполага се, че именно тогава императорът се опитва да привлече на своя страна Аарон, който на 14 юни 987 година е екзекутиран заедно с цялото си семейство. По молба на престолонаследника Гавраил Радомир жив остава само синът на Аарон Иван Владислав.
През 989 година Самуил разширява българските завоевания, достигайки до Верея и Сервия. Именно между 989 и 991 години българите успяват да освободят Преслав и Дръстър, както и част от отвъддунавските земи. Вероятно тогава е пленен Роман (991 г.), който умира в Константинопол през 997 година. Тъй като той няма наследници, приема се, че през 997 година Самуил е коронясан за български цар.
През 995 година Самуил постига изключителен успех, присъединявайки Драч към България. Той разбива и управителя на Солун, като пленява неговия син Ашот. По-късно арменският принц е оженен за царската дъщеря Мирослава и поема управлението на Драч, което е една от най-големите грешки на цар Самуил, тъй като Ашот се отмята от съюза с него и търси подкрепата на Византия. Българското настъпление продължава и през 996 година, когато българите достигат до Пелопонес. На връщане, обаче, те са изненадани от пълководеца Никифор Уран и са разбити при река Сперхей.
Настъплението на арабите в Мала Азия кара Византия да потърси примирие с България. Самуил се възползва, за да предприеме поход срещу сръбските племена. През 997-998 година той завладява почти цялото Адриатическо крайбрежие до Задар заедно с княжествата Босна и Рашка. Той пленява сръбския княз Иван Владимир, а по-късно го връща в земите му като царски зет и васал на българската корона.
Походът срещу сърбите кара маджарите да започнат война срещу българите. Макар да се сключва мир, скрепен от династическия брак между престолонаследника Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал, отношенията остават лоши.
В началото на новото хилядолетие все по-ясно се очертава византийското надмощие над българите. Византия успява да отслаби арабите, атакуващи Мала Азия. На север тя постига съюз с Киевска Русия, която в 988-989 г. приема християнството от Константинопол. Император Василий II постига съюз с маджарите, хърватите и Венеция.
Още през пролетта на 1000 година императорът предприема серия от мащабни действия против българите. Самият той настъпва през Пловдив към Средец, а докато българските сили са ангажирани там, византийските пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий завладяват североизточните земи с Преслав и Дръстър. Месеци по-късно ромеите превземат Воден, Верея и Сервия, с което се открива фронт срещу самите царски резиденции Преспа и Охрид. През 1001 година Василий II обсажда Видин и след 8 месеца дунавската крепост се предава. Самуил се опитва да неутрализира византийския успех, като предприема поход срещу Одрин, но императорът не се поддава на този опит да бъде отвлечено вниманието. Завладяването на Видин дава на Византия възможност за настъпление на юг по реките Морава и Вардар. През 1002-1003 година император Василий II се появява при Скопие, където нанася поражение на самия Самуил. Скопският управител Роман-Симеон (според някои учени самият Роман, синът на Петър, както твърди Скилица) се предава. Но при Перник императорът търпи неуспех. Византийските нахлувания продължават, макар и в по-малки мащаби, и през следващите години. През 1005 година Ашот предава на Византия Драч, което отслабва българския тил откъм Адриатика. Опитът на Самуил през 1009 година да премине в контранастъпление към Солун търпи неуспех.
В периода 1009-1014 година българите получават известна възможност за съвземане поради ангажираността на Василий II в италийските провинции на Византия. През юни 1014 година императорът предприема нов поход срещу българските земи в посока на Струмица. Опитът на болярина Несторица да отвлече вниманието на византийската армия с удар към Солун се проваля. Василий II атакува клисурата при село Ключ на 29 юни, където цар Самуил търпи катастрофално поражение. Императорът пленява 15 000 български войници. По същото време Гавраил Радомир предприема настъпление и успява да разгроми елитния отряд на византийската армия. Там загива и императорският любимец - пълководецът Теофилакт Вотаниат. За отмъщение Василий II нарежда българските пленници да бъдат ослепени, като на всеки сто е оставен по един с едно око, за да ги води. При вида на тази гледка цар Самуил получава удар и умира (6 октомври 1014г.), според сведенията на Скилица. Разкопките на гръцкия археолог Муцопулос потвърждават, че цар Самуил е погребан в църквата “Свети Ахил” на Преспанското езеро.
Смъртта на Самуил внася смут сред болярите. На 15 октомври в Битоля за цар е провъзгласен Гавраил Радомир. Византийската армия в това време опожарява самата Битоля. След това българите са блокирани от масирано нападение в крепостта Мъглен. Пет дни след падането на Мъглен Гавраил Радомир е убит от братовчед си Иван Владислав по време на лов.
Новият български цар започва спешни строежи на крепости, за което свидетелства Битолският надпис. В 1016 година българският цар с измама ликвидира сръбския княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с империята. Според Михаил Псел (XI век) Иван Владислав има твърде амбициозни планове за противодействие на империята. С помощта на болярина на Перник Кракра той има намерение да влезе в съюз с печенегите, но Византия осуетява проекта. На два пъти Иван Владислав предприема неуспешни походи срещу Драч, за да укрепи българските позиции по Адриатическото крайбрежие. През февруари 1018 година пред стените на Драч Иван Владислав загива, което окончателно обезверява по-голямата част от българските боляри. Надмощие взема групировката, съгласна с пълна капитулация пред византийския император. В нея влизат царица Мария, патриарх Давид, ичиргубоилът Богдан и дори непримиримият до скоро Кракра. Походът към Охрид се превръща в триумф за Василий II. През март 1018 година в Струмица той получава послание от царица Мария, която му предава властта над българската държава.
Падането на България под византийска власт е резултат от една страна на изтощението на българската държава след тежките и продължителни войни, водени през втората половина на X век. Още от втората четвърт на X век започва да се чувства и изтощението от продължителните войни на цар Симеон. Същевременно от този период отвъддунавска България престава да е сигурна защита на териториите на юг. Така те стават обект на нападенията и опустошенията на маджари, печенеги и руси, което отслабва възможностите за съпротива на България срещу византийската офанзива. От друга страна, в началото на XI век Византия разрешава проблемите в Мала Азия, разбивайки арабите, което й позволява да съсредоточи вниманието си върху България. Отслабването на българските земи съвпада с подема, който Византия изживява по времето на император Василий II.

DoomShadow
12-25-2009, 11:13
Моля ако някой има рег в помагало да изтегли тези 2 линкчета
:(

http://download.pomagalo.com/254180/komentaren+tekst+na+serafim/

и това ако може:
http://download.pomagalo.com/270875/serafim+/


Благодаря много предварително.

detelina101
12-25-2009, 11:46
Коментарен текст на ,,Серафим”

Йордан Йовков свързва своя живот и творчество с естетическата програма на литературата през 30 те години когато има подвиг-завръщането към родното и родовото,но на нов художествен принцип-родовото да се разглежда като философски богато и то да се съизмерва със съответната мярка ценност.Йовков се изявава като модерен творец и не е тълкувател на социалното страдание на човека,какъвто е Елин Пелин,но тънко наблюдава и анализира психологическите състояния и душевните драми,породени от несъвършенството на социалния свят.Това определя и новата поетика на разказите на Йовков –разказ,характеризиращ се със заплетена фабула,с модерен психологически език и художествена описателност,която превръща творбите на писателя в шедьоври.Поради сложността на живота и нравственото измерение на човека,Йовков намира оригинална форма на разказване-цикличността.Неговите сборници и до днес са уникална проява на новаторство:,,Песента на колелетата”, ,,Старопланински легенди”, ,,Последна радост” , ,,Женско сърце” и др.
Хуманистичният патос на тези сборници атестира този модерен разказвач като най-големият човеколюбец,който мечтае чрез своите герой (Сали Яшар-Песента на колелетата,Серафим от едноименния разказ,Люцкан-Последна радост и др.) за свят на хармония,човещина,благород ство и творчество.Тази мечта превръща разказите му във философско послание човекът да се приема за ценност.
Точно в този ред от мисли е представен и разказа ,,Серафим”.Сюжетът на това произведение е свързан с проявата на човешкото благородство.Серафим е Йовков чудак,който от 15 години дарява безвъзмездно пари си,който е изкарал с много труд на бедните хора в нужда,това негово благодеяние го превръща в истински човек.
В художественият образ Серафим,Йовков излага своята мярка за човешкото величие и внушава идеята,че не винаги външният вид е определящ за душевното богатство на човека.Дори и кръчмаря Еньо е удивен от това как изглежда Серафим,защото той изгражда критерият на преценката си чрез вида на битовата подреденост (среден на ръст човек,облечен в дълго дрипаво палто,на главата му модерна,но окъсана шапка, с дълги слеснати коси,мътни и бляскави и добри очи изпъкващи върху изпито,бледо лице.) тази двойнственост – полуселянин,полугражданин е не случайна.
Серафим е герой,който се явява в греховната обикновеност на битието като вест за една отвъдна потребност или хармония,на божествения промисъл и добронамереност.До 40тата си година той е живял добре,веселяк,гуляйджия и прахосник.Но Болестта му го отрезвява от опиянението на живота и съдбата му показва различни пътища,по който може да поеме ,пътя на благородството,благодеяни то и милостта.Серафим осъзнава,че призванието на човека е да бъде полезен на себе си и на другите,да създава радост и да доставя радост.Копнежът за щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран оригинално в образа на Серафим,той е съзерцател на прекрасният свят и всяко смущение в него,какъвто е образът на Еньо да даде пари на бедната Павлина за болния,предизвиква великодушна реакция.Благородството и милосърдието придават на Серафим и другите негови нравствени двойници хармоничния пулс на една вселена от мечтатели и ентусиасти на добродетелта.
Йовков умее да изтъкне в една завладяваща видимост копнежът на малките,обикновените хора,за обич и разбирателство,за здраве и добруване,с вяра в бога и неговата милост,и разбира се с човешката съпричастност.

detelina101
12-25-2009, 11:46
Серафим
/ план за анализ/

1. Увод:
„Серафим" е разказ, емблематичен не само за цикъла Женско сърце”, но и за Йовковото творчество изобщо. Чрез героя на тази творба писателят заявява своя еталон за нравствено извисена личност, отдадена на добротворството.С отказа си от материалното Серафим надмогва тленното и достига най- високата награда - пълна свобода на духа и висше блаженство.Разказът следва типичния Йовков стилистичен модел и поетика.
2. Аргументация
а/ Композиция- композицията е съвсем проста. Започва се с широка експозиция, въвеждаща героите. Следва праволинейно развитие на случката , чрез която се разкриват характерите. Случка в истинския смисъл на думата няма- всичко, което става, е извън „сцената”, за него само се съэбщава.
б/ Герои: Обобщеността на образите и на сюжетната линия в разказа стигат простотата на библейска притча.
- Серафим е абсолютно свободен. Той е въведен от самото начало като „чудноват човек , нито селянин, нито гражданин". Въпреки че той се отбива по тези места почти всяка година, кафеджията Еню отпърво не може да го познае: „... и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Описанието се плъзга по външността на героя, като той продължава да бъде „непознатият":Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия.”
- Серафим идва като съвършения странник – не носи белезите на определена социална среда; въпреки фактическата си познатост той не може да бъде разпознат. Това „разфокусиране" засяга и отделни детайли на образа. За палтото, което ще стане сюжетен акцент на разказа, е казано: …” едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфано, разнищено,навред продупчено, навред кърпено.” В тази неопределеност ясно личат знаците на 6едността, но не те са важни. Изобщо в хода на целия разказ Йовков някак естествено измества вниманието встрани от социалното. Неговият Серафим наистина е много беден. Но не това е същественото за разказа - бедността само още повече откроява мотива за голямата способност за добротворство, само подчертава призванието на героя да дарява. Така Серафим е преди всичко щастлив и хармоничен в себе си, а не беден. Той не е нито селянин, нито гражданин, той е Серафим - чудноватият човек със странно ангелско име. У него се преплитат смешното и възвишеното; некрасивото и изключителното. Той никак не е идеализиран. По-скоро е реалистичен герой”.
- речева характеристика - Речта на Серафим също е неопределена и донякъде комична. В нея неуместно се вмъкват „градските думи Дори във върховния миг - след като е дал парите Павлина и мечтае за отвъдното - неговите думи звучат снижаващо на фона на жеста му: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно... В тази смесица от доброта и наивност зазвучава простотата на „божиите хора".
- сакрализацията на героя –". Разказът напомня явяванията на Господ в народните приказки под външността на беден, немощен старец, тръгнал да скита по света, за да изпита хората.Със своето поведение, със своята праведност Серафим е идеалният пример за светец, за праведник. Той е готов да получи царството божие, защото е покрил всички условия за блаженството.Според Евангелието на Матея блажени са : бедните, плачещите, кротките, гладните, милостивите, чистите по сърце. Серафим, въплъщение на милостта , се оказва свидетел на разговора между Павлина и Еню, за да въздаде своеобразна справедливост. Наистина, той не е всеси¬лният дядо Господ от приказките и не наказва за неотзивчивостта. Но примерът, който дава, има точно тази функция в сюжета. „Еню прехапа устните си и замьлча" - това е своеобразното назидание, което порядъчният еснаф претърпява от божия човек Серафим. Изобщо в разказа по един или друг начин цялата система от отношения е пречупена през мотива за божието.Серафим е подобен на „птичка божия Уговорката между него и Павлина също е подчинена на необичайния регламент: „Когато господ на нея, и тя на мене.” И така тя е много по-силно скрепена в съзнанието на героя от онези условия между познати хора, на които е свикнал да разчита Еню:
- образите на Еню и Серафим - в тях се срещат различни логики.Макар и изградени върху класическото противопоставяне „богат- беден” , то не се припокрива с „добър- лош Целият сюжет всъщност съизмерва поведението на Еню и на Серафим. Именно затова е толкова важен диалогът между двамата, като под диалог се разбират не само разменените реплики, а и съотнесените жестове. Еню е един от тези, които, „кога имат пари, къщи правят", Серафим, напротив, няма нужда ни от къща, от стряха.
Той застана точно по средата на мегдана пред кафе¬нето и там взе да си приготвя легло. - Че ела барем тука под стряхата бе, българино! -рече му Еню. - Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.
- Не, тук ми е по-добре мене.
- Ще ти духа.
- Нека ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей...
„Страх го е да не го оберат" - е единственото обяси ние, което Еню може да даде за поведението на Серафим И това е нормалното съображение, което би минало през ума на всеки от обикновените хора. Серафим обаче е неизмеримо далеч от тези мисли. Той остава на откритото, защото неговата обител е под Божието небе, не под заслона
Серафим изживява радост от даването, не от вземането. ” Двамата герои са различни във вътрешния си духовен свят. Според Еню може да се вярва само когато има гаранции. Но вярата, както и любовта в същинския си смисъл изключва условията и гаранциите- истинската й сила е именно в способността да действа отвъд елементарната подсигуреност. В този смисъл Серафим спонтанно изпълнява постулатите на християнството, макар никъде в разказа това да не се изтъква директно. Той живее именно чрез вярата и любовта, за него човекът е ближен, преди да е „познат".
3. Обобщение: Въпреки смислово натоварения паралел между Серафим и Еню, двамата персонажи не са конфронтирани. Серафим учи с добротата си. Еню не е заклеймен като лош - той просто е човек, затворен в страха си за бъдещето, в оковите на собствената си сигурност, зад стените на своята къща. В този смисъл срещата със Серафим е важна повече за Еню, отколкото за Павлина. Наистина, на жената Серафим дава парите, които е спестявал за ново палто, и така може би ще спаси мъжа й. На Еню обаче скитникът е дал възможност за едно чудодейно поглеждане отвъд собствената реалност.
4. Заключение: Серафим- модельт, образецът за доброта и алтруизъм ще бъде тълкуван и осмислян по различен начин. А той ще стои там, горе недостижим и ще ни гледа със своята всеопрощаваща усмивка.

devil4e_kiss4e
12-26-2009, 10:29
http://download.pomagalo.com/78101/renesansoviyat+svyat+v+dekameron/
http://download.pomagalo.com/257415/dekameron++ogledalo+na+renesansoviya+svyat/?search=18963725&po=23
http://download.pomagalo.com/198386/silata+na+lyubovta+i+otkrivaneto+na+renesansovata+ lichnost+v+dekameron/?search=18963831&po=56
Мерси предварително

Sweeety1
12-26-2009, 12:39
Трябва ми реферат върху книгата "Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката "( може и само в/у 3-тата част). Много ще съм ви благодарна за всички възможни материали които ми дадете :) Имам кратко време да се справя с това...понеже от този реферат ми зависи освобождаването от изпит по Обща психология :(

Благодаря предварително! :-) :-) :-)


http://zamunda.pomagalo.com/download/84763/
http://zamunda.pomagalo.com/download/133266/
http://zamunda.pomagalo.com/download/167170/
http://zamunda.pomagalo.com/download/290417/
http://zamunda.pomagalo.com/download/108502/

detelina101
12-26-2009, 13:38
Ренесансовият свят в „Декамерон”
(литературно-интерпретативно съчинение)
Творбата на Джовани Бокачо – „Декамерон” синтезира основните идеи на ранния Ренесанс в Италия. В този собник от 100 новели авторът утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишенни чусвтва и грехове, от господар и играчка на съдбата. Книгата като едно огледало на епохата, отразява един разнообразен и пръстроцветен образ на света.
Бокачо дава 100 версии за душевността и действията на човека от Ренесанса. Хората като съвкупност от различно човешки качества и в далечния 14 век и днес – в 21 век са еднакви в морално отношение и еднакво податливи на изкушения и ограничения. През всичките отминали векове е в сила кредото: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”.
Животът на хората от Ренесанса върви в две видимо противоречиви посоки. Едната определя човека като подвластен на съдбата, чиито господар е Провидението. Това напомня зависимостта от боговете в Средновековието. Другата посока показва човека като творец на своя живот, който с постъпките си и с желанията си сам определя своята участ. Хората започват да се чувстват силни, непобедими и самоуверени. Тази свобода, обаче означава и отговорност. Ренесансовият човек разбира, че падането на старите задръжки и разкрепостяването на духа и нравите може да довде до хаос и морална деградация. Писателят на „Декамерон” със завидно майсторство поставя необходимата граница, като за всяка човешка безотговрност поставя равно по сила възмездие.
Бокачо много находчиво използва една екстремална ситуация в живота на хората от Флоренция – чумната епидемия, за фон и повод в разказа на сто различно човешки съдби. Това е повод да се покаже колко лесно могат да се забравят човешките ценности пред лицето на смъртта. Значими стават отрицателните прояви, като жестокост и безсъредчие, които се приемат за едно разумно поведение и оцеляване: „Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжета и женита, че брат брата изоставяше, чичото – племенника, сестрата – брата, а често и жената – мъжа си”.
В противоположност на всички тези отчаяни хора, писателят показва 10 млади хора, които намират изход от опасността, като отиват извън града, където си дават среща природата и човешкия интелект. С разказа на 10 души по 10 новели за 10 дни се раждат новелите, в които се вижда човека в променящия се свят, чрез новите ренесансови ценности. В тези сто разказа се показват съобразителни, хитри и находчиви хора, които намират изход от всяка ситуация. Утвърждава се жизнерадостта и стремежа към любов като една от най-големите човешки радости. Любовтта обеднинява зависимостта на човека от съдбата и човекът, определящ сам своя живот.
Любовтта е най-вишата човешка ценност във всички новели на „Декамерон” и се изразява в различни форми – братска, родителска, любов между двама влюбени, любов към живота. Всеки се стреми към повече щастие и любов, като ползва собствената си ценноснта система, изградена от човешката природа. Не е грях това което не вреди на другия, а доставя само наслада и удоволствие от живота. Така Бокачо оправдава плътската любов – красиво и естетическо продължение на романтичните чувства.
Усещането за радостта от живота е във всеки разказ. Героите получават това което искат като се опитват с хитрост да измамят някого, борят се с всевъзможни препядствия поставени от хората и съдбата, разчитат на уменията си, залагат капани и прибягват до севъзможни трикове. Представени са живи хора, които изразяват своите истински чувства и преживявания, независимо дали са красиви, плътски, платонични, недостойни, предизвикани от алчност и егоизъм. Ренесансовият свят в „Декамерон” е отражение на живия реален свят с цялото си многообразие.
Любовтта е антитеза на смъртта, чрез която всички герой показват своето човешко достойнство и жизненост. Освен темата за любовтта и съдбата новелите включват и темата за разума и проявено благородства и великодушие. Човекът в Ренесансовият свят действа смело, енергично и умно, проявява чудеса от съобразителност и доблест. Всичко това помага да доведе събитията на собствения си живот до благоприятен край. Той е творец на съдбата си и сам твори съдбата си. В историите на Федериго, незаглъхналата през годините любов към Джована се издига над привързаността към обичания сокол. Той извършва жертвоприношение пред олтара на свещенните му чувства. Историята на богатия Натан е свързана с проявената от него сила да превъзмогне страха от смъртта и да остане верен на принципите си. Той удовлетворява желанието на завистливия Митридан, който в последствие горчиво се разкайва. В други новели тази разкрепостност на новия човек е представена комично, особено насочено към религиозните ритуали и митове. Такива са историите за Сер Чепарело, Сан Чапелето, брат Чипола и др.
Всеки един от геройте на Бокачо като Филомена, Пампинеа, Нефила и др. са интелектуално богати и любовтта характеризира човешката им нравствена уникланост. Силата за притворяване на духовния свят чрез любовтта се илюстрира чрез обичтта на Ифигения към Чимоне: „Възвишените добродетели, които небето вселило в тая благордна душа, били забутани... в най-затънтените кътчета не негово сърце, ...които единственно любовтта бидейки по-силна от съдбата успява да разкъса и строши”. Човек е господар на собствената си съдбата когато с него е силата на доброто. В много новели след безброй перипети, лъжливи вести за мнима смърт, след разбойнически нападения и похищения, разпознаване на брат и сестра в последния момент, загубени богатства, злобни клетви и прочие, влюбените Гостанца и Мартучо, Пиетро Бокамаца и Аньолела, Теодоро и Виоланта все пак се събират.
Човекът в „Декамерон” действа смело енергично и умно, за да се самоусъвършнства, защото няма по-голям грях от глупостта, когато не е вродена а е рожба на невежество. Произведението на Бокачо е предизвикало противоречиви оценки, но безпорен е фактът, че човекът от Новото време е представен като една нова идея. Животът е кратък, затова трябва да се живее тук и сега. Въздействието на произвдението е най-точно дадено от автора: „Тия разкази, каквито и да са мога да бъдат и верни и полезни, но това зависи от слушателя”.

detelina101
12-26-2009, 13:40
„Декамерон” – огледало на ренесансовия свят
План за интерпретативно съчинени

Идеята за „Декамерон” се ражда по времето на чумната епидемия във Флоренция. Завръзката на творбата е как в една от вилите край града се събират трима младежи седем девойки, които решават всеки ден да си разказват по 10 истории по определена тема.

„Декамерон” събира в художествен фокус земните страсти, човешките качества и пороци. Творбата е своеобразно огледало на реалния живот с всичките му несъвършенства и достойнства. Тя се вглежда в човешката същност, като представя не само качества като смелост, доблест и вярност, но и жаждата за земни наслади на грешната плът. Движещи сили в историите са човешките страсти и копнежи, омаята на плътската наслада, желанието за пълнокръвно земно съществуване.
1. Любовта-духовно стремление и неутолима жажда за физическа наслада. Бокачо показва различните страни на любовта като всеотдайно и невярно чувство;
2. Жестокостта и насилието като неизменна част от ренесансовия живот
3. Лицемерието
4. Мъдростта и добротата
5. Словото като една от основните движещи сили в ренесансовия свят

В книгата си Джовани Бокачо пресъздава атмосферата на ренесансова Италия, на една бурна и противоречива епоха в човешкото духовно развитие. Но истините за човешкия характер, желания и стремления, до които стига, са валидни и днес.


Дон Кихот
Сервантес е един от най-известните ренесансови автори. Целият му живот е изпълнен с трудности и премеждия. Първата част от книгата пише след излизането си от затвора. По-късно се появява роман-фалшификат, продължение на първата чат и за да докаже, че това не негова творба, той пише втора част на романа в последните дни от живота си.
На пръв поглед двамата герои са съвършено различни. Различията започват още от външния вид и достигат чак до душевния им свят на. Като мироглед Дон Кихот е фантазьор-идеалист, а Санчо – практичен селски човек със земно усещане. Лесно би било да се приеме, че рицарят е олицетворение на духовното, а придружителя му – на грубото материално начало. Но в дългите странства и приключения двамата намират духовен път един към друг.
1. Съпоставка между външния вид на героите
2. Мотивите, които карат двамата герои да поемат по трънливия път на странстващото рицарство
3. Контрастът между оръженосеца и неговия господар по време на походите. Дон Кихот неотклонно смесва реалността ц миража и понякога вижда чрез сетивата на фантазията един по-добър и красив свят. Неговото въображение одухотворява, естетизира реални места, факти и хора. Санчо не се поддава на фантазиите видени от неговия господар, нито на неговите илюзорни надежди. Той вижда реалността такава, каквато е, уповава се на своя здрав селски разум
4. Пътят на двамата герои един към друг. Управлението на Санчо Панса като губернатор
5. Финалът на романа: Санчо е духовният наследник на Дон Кихот
В представата на милиони мислещи хора Дон Кихот и Санчо Панса винаги са заедно, различни, но неотделими, пътуващи заедно към хоризонта на човешката мечта. Тяхната битка със злото, подлостта и човешкото несъвършенство е обречена, но величава.



Хамлет
Всяка книга има своя съдба, но малко са тези произведения в световната литература, които могат да съперничат по славата и по непрекъснатото и обновление във времето на най-загадъчната творба на Шекспир-трагедията ,,Хамлет”. В нея авторът вплита цялото многообразие на живота от своята епоха и се стреми да даде отговор на всичко, което само частично е засегнал в другите си творби. Това предопределя богатството от проблеми – нравственни, философски и социални, поставени в тази прочута трагедия. Трагизмът на хуманиста и съдбата на честния човек в епохата на Късния ренесанс, трагическите дилеми пред героя в отношението му към любовта и дълга, към престъплението, наказанието и възмездието, както и възгледите на ренесансовия творец за изкуството, в продължение на четири века не престават да провокират зрителите и читателите на “Хамлет”. Изпитанията, на които са поставени в трагедията нравствеността и духовното начало у човека, карат всяко ново поколение да преживява по свой начин трагичната съдба на Хамлет и да търси в нея свое обяснение за причините, които са я породили. Те носят познание не само за онази епоха , но и за вечно тревожещите човешката душа въпроси за ценностния избор.
Това, което отличава тази гениална творба от другите трагедии на драматурга, са елементите на оптимизъм и тържество на справедливостта на фона на трагичните събития. Усилията на датския принц Хамлет да отдаде заслуженото на убиеца изглеждат обречени, но моралното превъзходство на героя доказва, че злото не е непобедимо. Хамлет поема пътя на отмъщението като единствено възможен изход за честта в свят на всеобщо безчестие.
1. Героят е обречен да узнае страшната истина за убийството на баща си
2. Благородната душа на принца се сблъсква с невъзможната, задушлива атмосфера в кралския двор. Полоний. Розенкранц и Гилденстерн
3. Разочарованието на Хамлет от женската същност.. Гертруда Офелия.
4. Глобалния песимизъм на датския принц го кара да си зададе въпроса за смисъла на човешкия живот
5. оптимизмът в трагедията. Нито един човек не може да се пребори с цялото всепроникващо зло на света, но може да накаже злодея и неговите оръдия, да бъде меч в ръцете на справедливостта
Класическата Шекспирова творба оставя отваря нови страници в душата н ачитателя, кара го да съпреживява трагичното и оптимистичното в човека и живота.


Тартюф
Молиер носи докрай в краткия си живот тежкия кръст да бъде комик и да осмива човешките и обществените слабости. Най-напред ну е съдено да се пребори с предразсъдъците на класическата доктрина, която определя комедията като един от „ниските” жанрове. Пиесите на прочутия парижанин събират многолюдна публика в столицата Версай, но отзвукът от тях никога не е бил еднозначен. С няколко от своите творби предизвиква недоволство у аристократичните среди. „Насила доктор” му донася отрицателна реакция у докторското съсловие, стигаща дотам, че никой лекар в столицата не пожелава да помогне на смъртно болния драматург. Но най-шумният скандал в Молиеровият творчески път предизвиква комедията „Тартюф”. Пиесата е забранена до смъртта на кралицата-майка поради негодуванието на високопоставени духовни лица, които познават себе си в образа на главния герой.
Тартюф олицетворява типичния образ на лъжливия, набожен лицемер. Героят много повече отблъсква и предизвиква отвращение, отколкото разсмива. Зад прозрачната фасада на религиозната вяра, праведността и респекта пред „небето” Молиеровият герой търси конкретни земни облаги. Неговите тяло и дух се оказват слаби пред съблазънта на парите, плътските страсти и удоволствия. В двуличната същност на лицемера се съчетават взаимноизключващи се красиви фрази за духовна непорочност и недостойни, низки дела.
1. на пръв поглед Тартюф е дълбоко религиозен, чужд на земните изкушения човек. Външен вид и реч. Жестове
2. Пристрастеността на героя към всекидневните житейски удоволствия. Чревоугодничеството му
3. Похотливостта
4. Отношението на другите герои към него – заслепението на едните и прозорливостта на другите
5. Развръзка
Лицемерният измамник Тартюф ни показва същността на човешката природа каквато е била и каквато за съжаление е в момента. Лицемерието намира своите проявления дори и в момента.

detelina101
12-26-2009, 13:41
Силата на любовта и откриването на ренесансовата личност в “Декамерон”
Зараждането на Ренесанса в Италия и хуманистическото движение водят до промяната на дотогавашния светоглед и основни ценности на човека.
За разлика от Средновековието, през Ренесанса се възвръща интересът към античността и култът към красивото тяло. Човекът, неговите ценности, емоции и желания са основна тема на творческата дейност. Еротичната наслада и плътските удоволствия вече не са забранени, а част от много ренесансови произведения. Новелистичният сборник на Джовани Бокачо “Декамерон” е пример за новите творчески идеали на това време.
Авторът на “Декамерон” се възхищава на ренесансовия човек- дързък, инициативен, разкрепостен и независим от религиозните догми и забрани и не се притеснява, че тази освободеност от християнските канони ще владее наред с егоизма и най-страшните престъпления. В произведението любовта e най-мощната сила сред мотивите на човешкото поведение. Тя е онази страст- буйна и неспокойна, която измъчва героите, преселедва ги и ги прави безсилни. Под нейно влияние те стават жестоки и коварни, но и благородни и жертвоготовни, успяват да преодолеят препятствия, непреодолими за обикновения човек. Близостта между любовта и идеалите на ренесансовия човек се среща навсякъде в творбата.
Новелистичния сборник на Бокачо е композиран посредством принципа на рамкиране, познат още от Средновековието. Творбата е изградена от две рамки, първата от които разказва за общия замисъл на автора. Тя е осъществена чрез Встъплението и Заключението. Още във въвеждащата част Бокачо насочва вниманието на аудиторията си към основния проблем на творбата- любовта, като дава себе си за пример на човек, който е преживял трепетите й, нейната изгаряща страст, водеща до безумни постъпки, благодарение на своя близък приятел. Произведението е насочено най-вече към младите влюбени дами, за които е трудно да се разсеят от терзанията за любимите си:”Подобна разтуха е необходима ...на прелестните дами.”
Втората рамка проследява основната случка в творбата и историите на разказвачите . Реализира се чрез мотива “пир по време на чума”. Събраните в крайградската вила мъже и жени простичко разказват своите истории. Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства на чумна епидемия:” Мнозина свършваха през деня на улицата, други пък умираха у дома си...”, провокира максимална искреност в разказите на младежите. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Героите на новелите са личности, които доказват себе си . Те произхождат от всички обществени слоеве- граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и благородници. Всички те са подвластни на любовта и греховно изкусени от нейната страст.
Именно любовта е основната движеща сила в Бокачовия сборник. Тя е дар за човека , който изпълва душата му, прави го духовно щедър и великодушен. Героите защитават правото си да обичат и това ни показва Бокачо в в сблъсъка мажду позволеното и непозволеното. Често в новелите любовта е забранена, както в ден седми новела втора невярната съпруга Перонела си намира любовник ,с който всеки ден изневерява на мъжа си. Когато един ден той се връща по-рано от работа, тя бързо скрива любовника си- Джанело в една делва. Перонела успява да залъже мъжа си, че е продала делвата и купувачът е влязъл в нея да я разгледа. Любовникът излиза от делвата и казва, че ще я купи ако бъде изчистена. Перонела кара съпруга си да я изчисти, а през това време тя се наслаждава на любовта на Джанело, който след това поръчва да му пратят делвата у дома. Тази новела визира хуманистичния и новаторски поглед на Бокачо. За него греховното е да се откажеш от насладите, а доброто е да ги консумирашбез да бъдеш наказан за това. Ренесансовата идеа за доброто и злото като страни на човешката добродетел се интерпретират в контекста на любовните отношения. Добродетели са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовните наслади да се стремят дори и живеещите в монашеско усамотение. Героите му сами определят съдбата си, настойчиво се борят с позволени и непозволени средства, за своето щастие, водени от мисълта, че любовта е по-силна от хората и особено от техните лицемерни усилия да я крият.
”Декамерон проследява разказите на десет младежи в продължение на десет дни. От това идва и името на сборника, който в буквален превод означава “десетоднев”. Разказвачите олицетворяват обществото на новото време и новото хуманистическо движение зараждащо се във Флоренция. Те са млади, нови хора-интелигентни и човечни. С образа на това малко общество авторът представя идеала си , малък модел на ренесансовата мечта за справедлива социална организация, в която всеки има правото, но и отговорността да бъде ръководител.
Човекът в “Декамерон” е творец на съдбата-опитваща се често да си играе с него, само в случаите, когато той не се плаши от нейното противодействие, а проявява чудеса от смелост, доблест, съобразителност, щедрост и оправдано от възможностите си самочувствие. Бокачо утвърждава правото на героите си на щастие, насърчава тяхното желание да се докажат и да защитят своята чест и гордост. Това е напълно в унисон с неговата концепция за човека, който не само може но и трябва разчита преди всичко на себе си, ако иска да бъде щастлив.
Като истински хуманист Бокачо описва ренесансовия човек като носител на любов, разум, борбеност,но без да го лишава от правдоподобност, без да го канонизира.”Декамерон” е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни или безобразни страни, енциклопедия на ренесансовия човек, който не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си , но да остане човек в своята греховност, воден от силата на любовта. С безспорния си талант Бокачо превръща тези сто новели в безсмъртно произведение, което се чете с удоволствие и до днес.

Sweeety1
12-26-2009, 17:19
.

imymoon
12-26-2009, 20:30
http://download.pomagalo.com/104143/sblysykyt+na+starite+i+novite+cennosti+v+tragediya ta+hamlet/

Tedi4ka
12-27-2009, 11:33
Сблъсъкът на старите и новите ценности в трагедията “Хамлет”

В творчеството на всеки голям автор има една творба, чрез която той става абсолютен владетел на своя стил, на своите естетически и философски концепции. Книгите, които притежават достойнствата да служат на хората като извори на мъдрост, които съдържат прозрения по житейски проблеми и подпомагат неутолимия човешки стремеж към истината и себепознанието, остават вечни и непреходни в световната литература. Трагедията “Хамлет” на Уилям Шекспир е една от тези забележителни творби, устояла на времето и впечатляваща със своите идеи и проблеми. Крайният предел на своята откровеност, силата на своята гениалност и нравствен героизъм, Шекспир прецизно преплита в единство, за да се изправи срещу подлостта и жестокостта в света.
Хуманист по природа, драматургът пресъздава неизбежния сблъсък между личността, притежаваща ярка индивидуалност и обществото, което е в разрив с нейните търсения и ценности- eдин вечен кръговрат без начало и край. Той умело показва дисхармонията и хаоса в двореца, несъответствието между мечтите и реалността. Шекспир талантливо изобразява сблъсъка между ренесансовия идеал, чийто носител е Хамлет, и суровата действителност в замъка Елсинор. Великолепната експозиция и динамично развиващото се действие доказват непрекъснатата борба между доброто и злото.
Повод за завръщането на главния герой- престолонаследника в Дания- става смъртта на баща му и прекалено бързата женитба на майка му. В началото този факт го смутява и обърква. Срещата с духа на стария крал, обаче, му помага да разбере кой е виновникът за мерзкото убийство. Това, което научава, срива изцяло устоите на душата му и той изживява най-мъчителното разочарование- толкова сломяващо и болезнено, че го превръща в песимист и безумен меланхолик. Разкъсван от дълбоки вътрешни противоречия и терзания, измъчван от гняв и жажда за отмъщение, объркан от ставащите събития, докоснал се до отвъдния свят и почувствал неговата магия, Хамлет, обзет от някаква мистична проницателност, решава да разиграва ролята на чудак- сякаш е изгубил ума си. Неговия дух за победа и жажда за живот са прекършени от низките постъпки и престъпления на близките му, от несправедливите и нечестни обрати. Героят си дава сметка, че всеки има своите права и задължения- той не е изключение. Желанието му да накаже подлия си чичо е свързан със синовния дълг и произтичащите от него отговорности. За принцът Клавдий е олицетворение на злото, на неморалното, на тъмните дяволски черти от средновековието. В съзнанието си героят непримиримо се бунтува и осъжда както предателя, така и собствената си майка, станала съучастничка в поругаването и оскверняването на паметта на баща му. Именно заради нея той възкликва: “О, слабост, твойто име е жена”. С упреците си към Гертруда Хамлет се опитва да накара съвестта и да се разбунтува, да я подтикне към покаяние, да се спаси от греха и срама като признае своите грешки. Вярата му е поразена от безмилостния меч на коварството. Изведнъж светът му се сгромолясва- приятелите му го предават, семейството му се оказва срещу него, любимата му е безхарактерна и няма сили да го подкрепи и да стане негова съмишленица в опасното изпитание. Заплетен в лъжи и съмнения, героят се бои от предстоящото и постоянно се пита как да излекува това болно и прогнило общество. За него всичко е “гадно, блудкаво и безплодно”. Намира спасение в оръжието на словото и театралното изкуство – стратегия, чрез която нанася дълбока рана на виновниците и която му носи пълно удовлетворение. Пробудил гузната съвест на Клавдий, Хамлет го разкрива.
Героят на Шекспир с цената на хиляди усилея се стреми да поправи “разглобения век”. Въпреки покъртителната болка, която изпитва, оставил надеждата в миналото, той не се отказва от своята мисия и от своето предназначение- да търси доброто. Лутащ се между фалша и беззаконието, героят успява да изпревари съвременниците си, да разкъса камшиците и обидите на времето. Целта и намеренията му са да унищожи, да изкорени старите норми и порядки от средновековието, да изцели деградиралото общество. И днес риторичните въпроси на героя са валидни: “Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението, потъпкването на законите, безочието на властта?”
Фразите, с които изобилства творбата, са забележителни. Прочутият израз Да бъдеш или не поставя въпросът за смисъла на живота, за стрелите на бясната съдба и за стръмния път към върха.
Природата надарява Шекспир с ненадминат усет за горчите мъки на живота, с талант и мощ, богато въображение и чиста душа… за да има кой да покаже на идните поколения, че е имало, има и ще има зло, но докато има хора като Хамлет земята никога няма да се превърне в дворец на дявола.

NeSoRa
12-27-2009, 14:16
http://download.pomagalo.com/119476/tragichnoto+v+obraza+na+hamlet/
http://download.pomagalo.com/29934/tragediyata+na+humanista+hamlet+v+sveta+na+zloto/?search=18937313&po=4

DoomShadow
12-28-2009, 17:21
ще бъда безкрайно благодарен ако някой изтегли тези теми и ми ги прати на е-мейла specialist2@abv.bg или ги постне тук.
http://download.pomagalo.com/277463/tragizmyt+na+hamlet/

http://download.pomagalo.com/337227/tragichniyat+obraz+na+hamlet/

http://download.pomagalo.com/253464/tragichniyat+obraz+na+hamlet/

imymoon
12-28-2009, 17:49
http://download.pomagalo.com/185437/symnenieto+vissha+forma+na+doverie/ pls :oops:

gevitooo
12-28-2009, 18:35
http://download.pomagalo.com/129431/znachenie+i+upotreba+na+alkalnite+elementi/ благодаря предварително :-)

MeChaNiCaL_PoeT
12-28-2009, 18:39
Много ми трябва това и ще съм ви безкрайно благодарен, ако ми го изтеглите:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/417602/evolyucionna+psihologiya/

milataneva
12-28-2009, 18:52
mojeli nqkoi da mi obqsni kakvo ozna4ava da prerazkaja samodivskite skali na elin pelin ot imeto i prez glednata to4ka na ba6ata na magdalina.kato zaglavieto trqbva da e :izpitanie na lubovta.

Merci predvaritelno!!! :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-) :-)

P.S.mn mie spe6no za utre pls help!!!!!!

truefriend
12-29-2009, 23:04
http://download.http://www.teenproblem.net/school/119476/tragichnoto+v+obraza+na+hamlet/



Трагичното в образа на Хамлет


Хамлет е първата от поредицата велики трагедии на Уйлям Шекспир.Тя пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек изпреварил съвременниците си , самотен , но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най – възвишеното у човека .
Тази борба между доброто и злото е основната идея , която авторът вплита в образа на датския принц . Хамлет е трагичен в борбата , защото е самотен. Неговата самотност е резултат от новият му начин на възприемане на света . Тъжната истина , че не всичко е такова каквото изглежда, че доброто е илюзия, а злото е жестоката реалност, правят героя още по самотен, още по трагичен.
Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното решение на майка си да се ожени за Клавдий е първото му разочарование от живота.
По късно той вижда такива неща, който „дори не е сънувал”. Хамлет от самият дух на баща си научава за трагичната му смърт . Потресен е от страшното престъпление и така получава първия си житейски удар. Хамлет вярва в хората и доброто , но започва да разбира, че злото е много по – голямо. Той е разочарован най- вече от близките си хора – майка си и чичо си . Новият крал е олицетворение на злото и двуличието. Убива хладнокръвно брат си и се настанява на неговото място на престола и при жена му . Хамлет е разочарован и от своята любима Офелия , която се подчинява безспорно на съветите на баща си и брат си.
Предаден от майка, приятели, любима , Хамлет е измъчван не толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта , че злото е навсякъде около нас, но макар и да го вижда не може сам да се справи с него. Той усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек и вижда, че в този свят , злото е повече от доброто.
Хамлет е смел, умен, но нерешителен. Във това се състо и трагедията му. Знае, че е призван да отмъсти за баща си , но се колебае , започва да протака и отлага. Дори и да накаже злосторника , убивайки Клавдий, злото няма да бъде премахнато. Хармонията в целия свят е нарушена , не само в Елсинор.
Хамлет е отчаян и това отчаяние го довежда до мисълта за самоубийство. Своите чувства , той изразява в монолога „Да бъдеш или не това е въпроса” . Може би го спасява единствено хуманистичният му идеал и желанието да отмъсти за смъртта на баща си.
Хамлет е най-трагичният Шекспиров герой. Трагизма му се проявява в противоречието между желания идеал и невъзможността да го осъществи. Не се примирява със злото и сам тръгва да се бори срещу него.
Това е трагедията на един честен човек , който воюва сам срещу злото.Именно с благородството си и непримиримостта към предателството и подлостта Хамлет днес продължава да предизвиква нашите симпатии.

truefriend
12-29-2009, 23:05
http://download.http://www.teenproblem.net/school/29934/tragediyata+na+humanista+hamlet+v+sveta+na+zloto/?search=18937313&po=4


Трагедията на хуманиста Хамлет в света на злото

Прочутата творба ”Хамлет” на английския драматург Уилям Шекспир съчетава външната интрига с дълбоката вътрешна илюзия – духовната драма на хуманиста, който с отчаяние приема истината за неосъществимостта на своите идеали. Всичките реплики и монолози на Хамлет за образец на хармонична личност и измяната на майката, прибързано омъжила се за недостойния и коварен Клавдий, хвърлят в смут младия принц. Ширещите се в двореца Елсинор шпиониране, насилие стават за него израз на всеобщото зло и безчовечност. За Хамлет Дания, както и целия свят, е затвор ”с безброй килии, клетки, ями”. Той е потресен, че човекът ”може да ти се усмихва и пак да е злодей”: злото се оказва прикрито и трудно за разпознаване.
Душевния потрес усилва мрачните размишления и колебания на Хамлет и му пречи да пристъпи кум действие. Хамлет се стреми публично да уличи Клавдий, за да не бъде отмъщението му тайно убийство, а справедливо наказание на престъпника. Но дори и след спектакъла Хамлет се колебае. Той съзнава, че един удар на меча не би изпълнил мисията му да възкреси потъпканата справедливост и добродетел в това смутно време. Хуманистът Хамлет е стъписан пред необходимостта да отвръща с жестокост на жестокостта и с убийство – на убийството. Но неумолимата логика на борбата неизбежно го въвлича в кървава разправа, в която и самият той загива. Още не е настъпило времето за тържеството на доброто. Хамлет е един от ”вечните образи в изкуството, чиято изострена чувствителност към проявите на злото, благородното рицарство, достойнствата на ума и идеалите на сърцето са в съзвучие с духовните стремежи на всяко поколение.
”Да бъдеш или да не бъдеш” – прочутия монолог на Хамлет ни поставя в същината на най-голямата драма на героя: колебанието. Разкъсван между действието и съзерцаването, между разума и чувството, между истината и лъжата, датския принц сякаш олицетворява раздвоението и ни кара да се замислим колко труден е понякога житейския избор и колко проблематични са човешките решения.
Не е лесно да се отговори на въпросите, които повдига пиесата. Хамлет е подлаган на тълкования повече от всеки друг герой и все пак толкова неща остават неясни. И колкото загадката на Шекспировата творба е по-неясна, толкова образът на Хамлет е по-убедителен и по-пленителен за публиката.
Тази изострена сетивност на героя е последица от чудото, което е видял със собствените си очи: призрака. В този безчестен и объркан свят, в който нищо не е на мястото си, е нарушена дори естествената граница между живота и смъртта. Потресен, омагьосан от срещата с мъртвия крал, Хамлет става пленник на една натрапчива мисъл: тава не е желанието да отмъсти, а желанието да разбере. Някаква сила е преобърнала нещата с главата надолу, подронени са самите устои на съществуването.
Необикновеното познание, странната способност на Хамлет да вижда и чува неща, които остават извън полезрението на обикновените хора, са го направили различен от другите. Тази различност, смятана от всички за лудост, започва от срещата с призрака. Докато всички са убедени в разпространената мълва, че кралят е намерил смъртта си, ухапан от змия, докато спял в градината, Хамлет узнава нещо друго: че е бил отровен от собствения си брат. Но ето че знанието, с което превъзхожда другите, не го прави по-щастлив, по-удовлетворен. Обичта към бащата – достоен човек и мъдър крал – се сблъскват със задушаващо чувство на безсилие пред злото, коварството и подлостта, която с лека ръка задушават всичко. Човек е велик и в същото време толкова уязвим. Добротата се оказва лесна плячка в ръцете на всесилното зло. Познанието му носи само нещастие. Потресен от истината, Хамлет къса една след друга нишките, които го привързват към живота. Тя наистина, има твърде висока цена. Докосването до знанието, се оказва докосване до смъртта. След срещата с мъртвия крал Хамлетовия поглед я открива навред. Естествения край на всичко живо обезсмисля дребнавата човешка суета и прави равни всички.
Мисълта за смъртта завладява героя с непреодолима сила. Разкъсван между истината и лъжата, видяното и чутото, смъртта и живота, Хамлет изпада в безизходица. Колебанието, бездействието на Хамлет са израз на изгубването на житейския смисъл. Да играеш ролята си в оплетения от лъжи свят или да разнищваш истината, от която повече не ти се иска да живееш.

truefriend
12-29-2009, 23:22
ще бъда безкрайно благодарен ако някой изтегли тези теми и ми ги прати на е-мейла specialist2@abv.bg или ги постне тук.
http://download.http://www.teenproblem.net/school/277463/tragizmyt+na+hamlet/


Трагизмът на Хамлет


За английската литереатура от времето на Шекспир е характерна нейната зависимост от политическите процеси в страната.Гениалният драматург отговаря на тенденциите на своята съвременностно същевременно насочва вниманието на зрителите към нравствената проблематика,което прави творба като „Хамлет” вечнозначима.Шексировата трагедия разкрива богатството,търсенията и метаморфозите на човешкия дух.
В образа на Хамлет са въплатени идеите на Ренесанса,вложени са нравствена чистота и психологическа дълбочина.Хуманизмът на героя и неговите високи пориви се сблъскват с подлостта и низостта на заобикалящия го свят.От този сблъсък произтича и трагизмът на Хамлет.Духовната трагедия на героя е в невъзможността му да преобрази света.
Хамлет е ренесансова личност-хуманист, таи дълбоко в себе си неизменно уважение към човека и чувство за дългГероят впечарлява със своята нравственост.Завръщайки се в Елсинор той се сблъсква с действителностт,която е итъкната от двуличие,коварност и човешка слабост.Смъртта на баща му предизвиква драмати1ни преживявания у Хамлет. Още по-силен е душевният му потрес от свадбата на неговата майка.Идеите на героят за хармоничнообщество търппят провал в реалността която го заобикаля.Неговият монолог „Да бъдеш или не...” раазкрива разочарованието му от действителността и несъгласието му с нея.Най-страшното за Хамлет е падението на човека,загубата на нравствеността.Това предизвиква отчаяние, което намира израз меланхолията на героя.Разривът между едеал и действителност е причина за бълбокия трагизъм на Хамлет.
Той започва да презира и осъжда заобикалящия го свят.Гениалността на Шекспир прозира във факта,че той изгражда неговия образ като сложен човешки характер.До отмъщението Хамлет достига след драматични изживявания и размисли.Той не дайства импулсивно.Научавайки истината за смъртта на баща си от призрака,той се терзае и иска да се убеди в нея.Метаморфозата на актъора е средство да проникне в душата на убиеца,за да бъде сигърен във вината му.Хамлет не се стреми просто към възмездие, за него е по –важно да се възстанови нарушената хармония на света.Героят се ръководи от идеята,че отмъщението му трабва за да възстанови правдата и да бъде наказание за деградиралото общество.Като ренесансова личност Хамлет се чувства отговорен за своето общество и за човека въобще.Израз на теззи негови стремежи са думите:
Векът е разглобен.О,дял проклет:
да си роден ,за да го сладаш в ред!
Поведението на Хамлет е резултат от решението му да води борба с несправедливия свят и от разбирането му за дълга на отделния човек към обществото.
Трагизмът на героя произтича и от нарушената вяра и духувна връзка с майката.Разочарован от прибързаната сватба, разкъсван от синовна обич,той се стреми да върне майка си към нравствеността.Той осъжда некната слабост.Хамлет отчаяно се стреми да върне доверието си към най-скъпия човек.Сцената на убийството на ПолониЙ е дълбоко драматична и разкрива силата на душевните перживявания на датския принц.Борбатаа му да възвърне нравствеността у кралицата търпи провал и това засилва неговия трагизъм.
Героят не е меланхоличен съзерцател,той се бори за човешкото у заобикалящите го.Тази борба разкрива неговият хуманизъм и чувството му за човешки дълг.Неуспехът е голямата му духовна трагедия.С развитието на действието героят осъзнава особенното си безсилие.
Да бъдеш или не?Туй е въпросът.
Дали е по достойно да понасяш
Стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч,да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?...

Този монолог е израз не на липсата на воля или колебание.Това са размисли на един търсещ човек,който не се отказва да изпълни дълга си.Като типичен ренесансов човек Хамлет разбира своя дълг като отстояване на истината и справедливостта в живота.
Трагизмът на гороя произтича и от съзнанието му за собствено бездействие и безсилие.Хамлет подлага на безпощаден анализ и оценка не само заобикалящите го, но и самия себе си.Равносметката му е изключително критична и мъчителна:
Къкъв съм аз подлец и жалък раб!
Дали не съм страхливец?Хайде,хора,
кой иска да ме нарече „негодник”...
Нарича себе си „глупец”, обвинява се в страхливост.Това разкрива неговите високи нравствени критерии и несъгласие с пасивността на човека.
Хамлет осъзнава ,че е невъзможно да преобрази света.Това падение на неговите стремежи и пориви прави образа му дълбоко рагичен.Но героят не се отказва напълно от борбата за справедливост и нравственост в света.Той защитава своята чест и се бори , използвайки средствата на заобикалящия го свят.Схватката с Клавдий носи много внушения.
Смъртта на Хамлет е трагична-в житейски и философски план.Той загубва живота си ,загубва и битката за това да сложи в ред разглобения век.Гетоят не успява да възстанови хармонията и справедливостта в живота и в това е неговия трагизъм.Умиращият Хамлет вярва в доброто, в съвършенството на човека.Думите му към Хорацио внушават оптимизъм.Той завещава смъртта си на хората като подтик за стремеж към един по-добър живот.
Образът на Хамлет впечатлява със своята сложност и многопластност.Въпреки своя трагизъм героят утвърждава човешкия стремеж към нравственост,хармония и справедливост.

truefriend
12-29-2009, 23:24
http://download.http://www.teenproblem.net/school/337227/tragichniyat+obraz+na+hamlet/


Произведенията на Шекспир могат да бъдат тълкувани по различен начин и това определя големия интерес към тях. Трагедията „Хамлет” е най- оспорваната трагедия от литературните критици. В нея се сблъскват светлите ренесансови идеали за честност и справедливост, за висока духовност с характерните за Средновековието традиции на лицемерие и подлост. Тези особености на произведението „Хамлет” го определят като трагедия, а образа на героя като трагичен.
Трагизмът на Хамлет е тясно свързан с неговите висши хуманистични идеали. Той мечтае за хармоничен свят, в който хората да живеят щастливо. Този светъл и чист душевен мир влиза в остро противоречие със заобикалящата го действителност. Съдбата нанася тежки удари на датския принц. Те пораждат множество конфликти, както със света на злото, така и със самия себе си. Трагичните образи са носители на прогреса, справедливостта и хуманизма, а героят на Шекспир е именно такъв. Неспособността му да се примири с несъвършения и несправедлив свят засилва още повече трагизма му. Хамлет е мислещият човек, който чрез силата на разума се опитва да пребори неправдата. Но тази дейност му донася и много колебания – самотен и раздвоен, неразбран и онеправдан, желаещ възмездие за злодеите, остава в престорената си лудост.
Хамлет е хуманист. В него представата за живота е свързана с всичко хубаво, с една вечна хармония. Той обича красивото, вярва в хората, търси в тях човешкото. Но в действителност животът е суров и злобен.Хамлет е огорчен и сам.
От университета във Витенберг, където въздухът е пропит с нови и напредничави за времето си убеждения и теории за света и човека, Хамлет се връща заради смъртта на баща си и попада в мрачна и болна със своята подозрителност и интригантство среда на царедворци и лакеи. Изразът „има нещо гнило в Дания”, произнесен от стражата още в началото, става мото на цялата трагедия.
Хамлет е сам, защото никой около него, дори Хорацио, дори бившите му приятели Розенкранц и Гилденщерн не знаят и не могат да проумеят бездната от чувства, които го владеят. Никой от тях не е в състояние да прозре истинската причина, поради която той се люшка между решителност и малодушие, между ярост и отчаяние.
Съдбата е безмилостна към датския принц.Със смъртта на баща си той загубва не само любимия човек, но и своя идеал за подражание. Малко след това, без да зачита болката на сина си, кралицата се омъжва за чичо му. Чувствителната душа на Хамлет не може да прости тази постъпка. Той изпитва отвращение, дори презрение към майка си : „Кълна се, да! ” О, гибелна жена! Злодей! Злодей проклет, злодей усмихнат. Тази реплика на персонажа е многозначна. Тя не само подчертава неговата решимост да отмъсти, но тя носи и оценката му за Дания.
Трагедията на Хамлет се допълва още от една измяна на любимата му Офелия. Без да съзнава, тя става оръдие в ръцете на новия крал, което той умело използва срещу датския принц.
Разочарован от майка си, от любимата, породилите се съмнения за предаността на приятелите му, карат Хамлет да се престори на луд и да въздаде справедливост тогава когато никой не очаква.
Престорената лудост на отмъстителя е универсален мотив в ренесансовия театър. Хамлет единствен знае виновникът за смъртта на баща си. Ето защо Клавдии няма основание да очаква отмъщение, но странното поведение на Хамлет вместо да притъпи бдителността на краля, събужда подозренията му. Престорената лудост няма сюжетни основания, тя има силен драматургичен ефект, тъй като позволява на Хамлет да говори всякакви дързости и да води елегантно смъртно опасната си игра.
От прочутия монолог на Хамлет – „Да бъдеш или не – туй е въпросът. Дали е по – достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки…” , проличава трагизма му. Хамлет трябва да избира дали да понася или да се опълчи срещу неправдата. Този монолог е израз на раздвоеността му. Пораждат се два конфликта: външен – Хамлет се бори със свят, в който властват несправедливостта, потъпкването на законите, безочието… и вътрешен – между стремежът на героя към отмъщение и хуманистичната му идеология. Хамлет избира по – трудния път – да се бори със съдбата, защото в него живее човекът – непримирим, дързък и все още вярващ в доброто.
Хамлет съзнава, че смъртта на Клавдий няма да промени света, няма хората да живеят по – щастливо, няма да се възвърне справедливостта. Злото по света е твърде много. То унищожава и помита всичко красиво, благородно, човешко, то убива баща му и възкачва на трона неговия убиец. Това ранява крехката душа на датския принц, но още вярва, че трябва да има възмездие за злото.
Трагизма в образа на Хамлет се засилва от наивността на родителите и приятелите му. Те не го разбират и го мислят за луд. Но всъщност, той е този, който е мислещият, разумният, но и неразбран и самотен човек.
Силната воля и вярата му в справедливостта му помагат да превъзмогне трагичната си съдба и независимо от всичко да отмъсти за баща си. Убива предателите. По този начин чувства удовлетвореност, че е изпълнил синовния си дълг. Но хуманистичните му идеали не му остават друг избор, освен сам да се накаже за стореното – самоубива се. В диалога му с Хорацио проличава, че умира спокоен, защото вярва, че новият крал на Дания ще управлява по правилата на хуманизма.
Хамлет е мислещият човек. Уилям Хазлит определя образа му като „единствен по рода си” , защото се отличава със силна воля и „финес на мислите и чувствата”. А Гьоте определя „Хамлет” като „трагедия на противоречието между воля и интелект”. Въпреки трагичната си съдба, датският принц си остава „едно прекрасно, чисто, благородно, високо нравствено същество”. Гьоте оправдава трагизма на Хамлет, чрез неговите години – той е млад и няма достатъчно „сила на духа”. Това го прави уязвим пред ударите на злото.
„Хамлет” е трагедия, която обезсмъртява Шекспир. В нея авторът съчетава фабулен сюжет с усилен философско естетически и нравствен проблем. Това я прави непреходна през времето и изключително интересна за всички поколения.

truefriend
12-29-2009, 23:26
http://download.http://www.teenproblem.net/school/253464/tragichniyat+obraz+na+hamlet/


Трагедията „Хамлет” на Шекспир се смята за едно от най- значителните произведения на световната литература. В нея великият драматург разглежда значими общочовешки проблеми. Разглежда сблъсъка между хуманистичните идеали и подлост, двуличие и корист. Това прави произведението трагедия, а героя – трагичен.
Трагизмът на „Хамлет” е породен от несъответствието между светлите му хуманистични идеали и грозният лик на действителността.
Датският принц иска да живее в един по- добър и щастлив свят, но реалността не е такава. Тя е омърсена от непочтеност и продажност. Героят не може да се примири със злото и търси начини да се пребори с него. Това несъответствие води Хамлет до множество конфликти. Той е предаден от всички, на които вярва. В следствие, той остава сам и неразбран. Единственото, което му остава е да обмисля как да отмъсти, да защити честта си и да възвърне справедливостта. Безсилен се оказва Хамлет срещу злото, затова се преструва на луд. Лудостта му помага да достигне по- бързо до отмъщението, което желае, въпреки че е самотен и нещастен в тази борба.
В трагедията „Хамлет” е осъществен като изразител на идеите и устремите на ренесанса. Във Витенберг датският принц е усвоил уважението към човешката личност и отговорността към обществото. Той е учен, които знания са получени чрез анализ и синтез, чрез изследователски път. Връщайки се в родната Дания благородният дух е „разбит”. Тук той се сблъсква с лицемерието, подлостта, неблагодарността … Трагизмът на Хамлет започва със смъртта на баща му, който олицетворява храброст, доблест, доброта, справедливост.
Съдбата нанася тежки удари на датския принц, един след друг, безжалостно. След смъртта на баща му кралицата се омъжва за чичо му. Крехката и лесно ранима душа на Хамлет започва да страда. Чувства се измамен от собствената си майка. Отвращава се от нея и иска отмъщение: „Злодей проклет, злодей усмихнат!”.
Хамлет е предаден от бившите си приятели и от любимата му Офелия, която без да знае е манипулирана от краля. Така героят остава самотен и неразбран да търси начин да се пребори с вилнеещото зло. Трагизмът се подразбира от думите на единия от придворните „Има нещо гнило в Дания”. Всички са заслепени от лукавия Клавдий. Изключение прави Хамлет. Той знае истината за смъртта на баща си и търси начини, за да накаже виновниците за стореното зло.
Мислещият Хамлет решава да се престори на луд. Мотивът за престорената лудост е често срещан в произведенията от ренесанса. Чрез него героите достигат по- лесно до целите си, без да са заподозрени в нещо. Но мнимата лудост на Хамлет кара Клавдий да се съмнява в него и да желае смъртта му. Освен това тя дава безнаказаното право на принца да говори, каквото мисли, без да го интересуват последствията.
„Да бъдеш или не – туй е въпросът. Дали е по- достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки…” – така започва все известният монолог на Хамлет. В него той изразява колебанието си дали да остане смирен и да търпи безчинствата на Клавдий, или да се опълчи срещу него и да отмъсти. Монологът изразява най- ясно двата конфликта, които се пораждат. Единият е между Хамлет и светът на злото, а другият конфликт е със самия себе си. Датският принц се двоуми дали да отмъсти за баща си, както му подсказва синовният дълг или да се подчини на идеалите си.
В крайна сметка Хамлет избира да въздаде справедливост. Изправен пред „море от мъки”, датският принц започва своята борба. Сцената на Хамлет с кралицата показва отчаяното усилие на сина да вразуми своята майка. Изправя я пред огледалото на нейната душа и осъжда слабостта й в любовта. Убива Полоний в същата сцена. Като истински войн той влиза в последна схватка с Клавдий. Вече е въздал справедливост, Хамлет умира. Смъртта му е трагична по законите на драматургията. Трагичният герой не е загубил вярата си в доброто и чрез Хорацио предава тази вяра на бъдещите поколения.
Много литературни критици тълкуват трагедията „Хамлет”. Гьоте смята, че героят би предотвратил трагичния си край, ако не би бил толкова млад- „…едно велико деяние се предлага на душа, която не е дорасла за него …”. А според Уилям Хазлит „Хамлет – това сме всички ние”, „…всеки, който е бил спохождан от тъжни мисли и меланхолия… ”.
Шекспир създаде Хамлет, а Хамлет обезсмърти Шекспир – една здрава и логична връзка, доказателство за могъществото на Шекспировия талант. Хамлет е изпреварващият времето си човек, който търси да намери себе си като личност, като създател на живот.


Отличен 6

truefriend
12-29-2009, 23:28
http://download.http://www.teenproblem.net/school/185437/symnenieto+vissha+forma+na+doverie/ pls :oops:


СЪМНЕНИЕТО – ВИСША ФОРМА НА ДОВЕРИЕ

Човешката култура разчита на определени правила и норми, гради се на базата на устойчиви принципи и изпитва нуждата от твърди критерии. Те ни дават сигурност и определят границите на нашето поведение и полезни действия. Нормите и правилата не винаги са предимство, защото могат да се явят пречка за по-нататъшното развитие на човечеството. Това е така, защото не винаги нашите преценки се оказват верни и няма окончателни истини в света. Особено в днешно време, когато животът е толкова динамичен и всичко принадлежи на непрекъсната промяна и развитие, се убеждаваме, че и ние, и нашите възгледи трябва да се обновяват и нагаждат към действителността.
Именно затова и съмнението е важен житейски принцип. То поддържа нашата активност, кара ни да подлагаме на проверка себе си и другите и така ни води към развитие и усъвършенстване. Съмнението означава да не се доверяваш на очевидните истини и да не разчиташ на „бързите” решения, а да се отнасяш отговорно към собствените си действия. Благодарение на тази „недоверчивост” на човешката природа много от изследователите са достигнали до своите научни открития и са спомогнали за прогреса на човечеството.
Разбира се, съмнението не означава да подлагаш на изпитание и проверка всичко, което срещнеш по пътя си. Или както е казал Буда: „Съмнявай се във всичко, накрая се усъмни и в самото съмнение”. To е по-скоро форма на активно поведение, на такова отношение към света, което държи будно вниманието ти към основанията и принципите на устройство на реалността. То е начин да вървиш напред, разширявайки своите хоризонти и гледната си точка към познатото. Съмнението като житейски принцип е свързано с активното участие на човека при изграждането и обновяването на света. То е път към прогреса на човечеството.
Какво всъщност е съмнението? Двигател на човешкото размишление или поробващо ни чувство? Съмнение има, когато подложим нещо под въпрос, когато липсва сигурност в правилността или истиността на нещото.Истината е това, което цял живот търсим. Тя е различна за всеки и не всеки я открива, но е безспорно нейното търсене. „За да открием истината, е нужно поне веднъж в живота си да подложим всичко на съмнение, доколкото това е възможно”- това са най-мъдрите слова, изречени някога от Декарт. Но в народопсихологията на българина се прокрадва едно постоянно търсене и постоянно съмнение, което се провокира от цялата действителност наоколо.
Може ли човек да вярва на всичко или трябва да се съмнява? Да поставя ли под въпрос всяка една дума или да се доверява на всичко? Съмнението често пъти е лош съветник и води до загуба на доверие между приятели или до пълно безверие дори в себе си. Чрез съмнението човек си задава хиляди въпроси, логически свързва отговорите им и достига до извод, които приема за истина.
Като житейски принцип съмнението е играло важна роля в епохата на ренесанса, играе я и в днешно време. То е израз на стремежа към идеалното и хармоничното, който стремеж може да се осъществи само с помощта на усъвършенстваните чрез осмисляне действия. Ярък пример за това е Хамлет. Принцът не бърза да действа, понеже винаги си задава въпроса за смисъла на своите действия и този на човешкото съществуване. Хамлет не се съмнява в сърдечните чувства на своята избраница Офелия, а в тяхната трайност: „Непостоянство – твоето име е жена ”- е неговата изтрадала истина в живота.
Доверието?! Не е ли то благовидно прикритие за голия факт, че в човешките взаимоотношения неизменно се проявява зависимостта ни един от друг. Този, който е в по-неизгодна позиция предпочита да вярва на по-силния за да компенсира страха, че ще бъде наказан или изоставен. Изглежда хората имат нужда от вяра, когато са слаби и се ласкаят от чуждото доверие, когато са силни. Такава ни е природата. Всъщност доверието е твърде относително понятие. То е на границата между безусловната вяра в Бог и миговете на откровение в моменти на слабост, но не е сравнимо с нито едно от двете. Да се довериш на непознат е много лесно, но не е достатъчна причина, за да очакваш ответственост и разбиране.
В системата родител – дете се проявява другият аспект на феномена доверие. С натрупване на житейски опит детето започва да разбира, че на „мама” и „тате” нищо човешко не им е чуждо. С годините връзката между поколенията се десакрализира и безусловната вяра се превръща в доверие, заслужено с грижи, разбиране и любов и породено от синовна обич и признателност. Но много често снемането от пиедестала предизвиква единствено разочарование. Оказва се, че родителите не са съвършени и вместо да им простим, ние демонстрираме нихилизъм и противопостовяне, достигащо до агресия. Любимецът се превръща в „извънземно”, с което е невъзможен словесен контакт. Родителите прибягват до принудата, но един фундаментален закон гласи, че „всяко действие има противодействие”. Наследникът предпиема две възможни линии на поведение: „муфти родата” и се превръща в „нехранимайко”, „неблагодарник”. Любен Каравелов би го нарекъл Николчо. Другата алтернатива е детето да потърси любов и разбиране извън дома. А е нужно толкова малко, за да се избегне това: дете, познало в близките си добри хора, на които да се доверява – с пълното съзнание, че е обичано – и родители, проумели детската личност, които не очакват да възпитават домашен любимец, изпълняващ безусловно човешки команди. Сигурно е, че всяко човешко същество се нуждае от любов. И всеки би откликнал на обичта с обич, а на доверието с искрено старание, вложено в делата му.
Трябва да се съмняваме разумно, защото прекалено много съмнение в успеха може да погуби всяка наша мечта или надежда и да се изгубим в съмнението, което да прерасне в неувереност.

truefriend
12-29-2009, 23:31
http://download.http://www.teenproblem.net/school/129431/znachenie+i+upotreba+na+alkalnite+elementi/ благодаря предварително :-)


Значение и употреба на алкалните елементи


Иторията на алкалните елементи започва с откриването на натрия и калия. От най-дълбока древност светът е използвал съединенията на натрия и калия, но простите им вещества за първи път е видял Хъмфри Дейви през 1807г.
В древния Египет от застоялите води на някои езера близо до бреговете на разливащия се Нил хората извличали вещество с добро измивно действие-наричали го нетер.Гърците също добили това вещество и му дали името натрон.
През 1817г. шведският химик Йохан Август Арфведсон анализирал минерал от рудника Ото и получил сол на неизвестен елемент, която много приличала на някои свойства на натриевите и калиевите соли.Арфведсон решил, че солите на този елемент оцветяват пламъка в карминово-червен цвят.Знаменитият И.Я.Берцелиус предлага елемента да се нарича литион,с което да се ознаменува, че това е първия ,,алкалий” намерен в царството на минералите.
Металът литий е получен от Дейви през 1818г. Откриватели на рубидия и цезия са немските учени Роберт Бунзен Густав Кирхгоф.
Францият е открит от Маргарита Перей през 1839г. и е наречен в чест на нейната родина.
Богата е не само историята, а и настоящето на алкалните елементи. Пред тях се отрива много обещаващо бъдеще за ползата на човечеството.
Литият е добро средство за отстраняване на гозове от разтопени метали.Подобрява качеството на бронза, сплавите на магнезия, алуминия и цинка. Присъства и в някои стомани.Борбата за разоръжаване, която водят миролюбивите народи ще предпази света от ядрена катастрофа и ще насочи използването на елементите и техните съединения само за мирни цели.
Натрият и натриевите съединения са добри катализатори. Без тях не могат да бъдат синтезирани витамин В12,индигото,каучук, на антидетонатори за подобряване качествата на бензина.Металният натрий се използва в лабораторната практика. Натриевият хлорид се употребява в големи количества в бита, в хранително-вкусовата промишленост и в химическата промишленост.
Подобно на натриевата основа и калиевата основа се използва широко в производството на сапуни, шампоани, в химическата и текстилната промишленост.
Широко приложение намират алкалните бром иди в медицината, фотографията, лабораторната практика.
От сулфидите най-широко се използва натриевият сулфид-за производство на серни багрила, за обезкосмяване на кожи и др.
При облъчване със светлина цезият изпуска мощен поток от електрони.Ето защо цезиевите фотоелементи имат най-добри качества в производството на радиолокационни прибори, телевизори, кино машини.
Йоните на натрия и на калия имат важно значение в организма на животните и на човека.Излишъкът на натриеви йони в организма води до задържане на вода, което на свой ред е свързано с повишаване на кръвното налягане и затрудняване работата на сърдечносъдовата система.Ето защо прекомерната употреба на готварска сол е вредна.
В растенията калият участва в осъществяването на фотосинтезата. Калият е нужен и на животинските организми-без него се нарушава работата на мускулите и на нервната система.
Биологичните функции на лития не се изяснени.В големи количествалитиевите съединения пораждат образуването на злокачествени тумори.

truefriend
12-29-2009, 23:40
Много ми трябва това и ще съм ви безкрайно благодарен, ако ми го изтеглите:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/417602/evolyucionna+psihologiya/


Предмет, задачи и връзки с други науки
1. Древно познание.
2. Разграничаване на тялото от силата, която го направлява.
Умира =душата отива в света.Мир = от рус.озн свят
3. Млада наука : 16-18в. се правят големи открития.
4. Названия на науката за психиката на животните.
• Първо се описва поведението и живота на животните – изучаване наотделни видове- зоопсихология;
• Сравняване на общо и различно у видовете животни - сравнителна психология;
• Изучаване възходящото развитие на психиката в живия свят – генетична/еволюционна психология.
5. Обект и предмет на ЕП : обект на ЕП са животните, предмет на изучаване е тяхната психика.
6. Опосредствено изучаване на душата на животните.
7. Основания за появата на психиката : поведението се обуславяот причините, довели до него.
8. Задачи на ЕП.
9. Връзки с други науки.
10. Познавателн и практическо значениена ЕП.


Развитие на ЕП
1. Платон : идеите са истинската сущност на нещата ;на азата на идеята се призвежда нещо с определена ф-я, във вс.нещо има вложена идея. Идеите са образците,вещите техни подобия. Душата е склад на идеите. Всичко се прави по еталон.
2. Аристотел : душата е носител на форми , които определят поведението на животните. Окото е око,защото изпълнява опр.ф-я.ДУШАТА прави тялото живо. Душата е причина за всички проявления на тялото. Външните условия обуславятопр.поведение на психиката (душата). Тя е неразделно свързана с тялото; винаги действа одухотвореото тяло. Действа не само душата.а тялото отразява душата. При умиране душата се отделя от тялото.
3. Бекън и Рене Декарт. „Мисля, следователно съществувам.”
4. Джон Лок.
5. Иван Петрович Павлов.




Методи на изследване
1. Определение на методите.
2. Видове методи :
• За изследване на мисленето;
• По начина на проучване;
• По използваните ср-ва;
• Метод на лабиринта (създаден от Стол);
• Метод на обходния път;
• Метод на едновременния или последователен избор (свързан с дресирането на животните);
• Метод на откритото поле;
• Метод на проблемнатаклетка;
• Метод на употребата на ср-вата за дейност;
• Метод на отсрочените р-ции;
• Метод за избор на образец;
• Метод за изследване праговете за усещане на светлина;
• Метод на Лешли за изучаване дали дад.животни различават фигури.







Предпоставки за развитието на психиката
1. Същност на предпоставки:
• Слънчевото греене и падането на дъждовете водят до ерозия.
2. Видове предпоставки за появата на психиката:
• Закон за равновесието – то обуславя качественото развитие на нещаа;
• Всяко нещо съдърж потенциални възможности за равновесие;
• Равновесието определя появата н живота;
• Появяване на живота – човекът е най-отделен от средата, затова я познава най-добре; животните стават независими от средата, но се свързват повече с нея.
• Начин за уравновесяване при живите системи - животът се определя като асимилационен – дисимилационен процес (на правене и изразходване на енергия) ; дисоциация = разпадане/загиване на организма,следствие от прекомерна асимилация или само десимилация;
• Процес на самовъзстановяване;
• Субект а активност са живите системи: те са активни постоянно относно средата; субект – може да взима решения; да извършва дейност; обект – пасивен;неспособен да взема пълноценни решения; свободата ражда субекти.
• Акомодация и адаптиране на живите системи напр. акмодация – на тумно зениците се разширяват,за да нахлува повече светлина = приспособяване към дад.условия; адаптация – осъществената акомодация.
• Тропизми и таксиси :
С появата на живите системи и проявяването на активност по отношение на средата се осъществява известна избирателност и по този начин различни обекти от средата стават дразнители за видовете живи системи, а тяхното реагиране към дразнителите представлява своеобразна дразнимост. Съществуват два вида дразнимост. В едни случаи тя няма посока, като напр.обща влажност , температура, хим.среда и др. При общата дразнимост животните реагират чрез напрежение или забавяне на своето движение. Тази дразнимост е известна като КИНЕЗИ. Вид дразнимост са тропизмите и таксисите и се изразяват в реакции към дразнители, които имат посока (слънчево греене, влажност, вятър и др.). При растенията дразнимостта на дразнители с посока се нарича Тропизми , а при животните - таксиси.
- Обръщането на растенията към слънчевата светлина се нарича ФОТОТРОПИЗЪМ;
- Животните също се отправщт към слънчевото греене – фототаксис.
Тропизмите и таксисите могат да бъдат положителни и отрицателни. Положителни – когато са насочени към и дразнителя и отрицателни, когато е налие отдръпване от дразнителя. Има различни видове според дразнителите :
- Хидротропизми/таксиси;
- Термотропизми/таксиси;
- Хермотропизми/таксиси ( според хим.среда);
Има специфични таксиси :
- Стереотаксис – мишките се натикват в най-тесните дупки;
- Реотаксис – пъстърви и птици се движат срещу течението;
- Геотропизъм – корените на растението са по посока на земното притегляне, а стъблото обратно и др.




Поява,същност и функции на психиката
1. Основни схаващания за психиката :
- Рене Декарт приема, че психиката е присъща само на човека. Направлението е известно като антропопсихизъм;
- Френските материалисти и Фехнер са считали, че всичко в природата притежава психика, всичко е одухотворено – панпсихизъм ( пан = свят);
- Аристотел и Вилхелм Вундт утвърждават, че психиката е присъща не на всичко в природата, а само на живите системи – БИОПСИХИЗЪМ;
- Чарлз Дарвин и Хебърт Спенсър приемат, че психиката е присъща само наживите системи и на тези, които имат НС.
2. Критична оценка:
Листна мухоловка има НС, но няма психика.
3. Поява на нов ид дразнимост и нейните функции :
Щом зърнатмиризмата на опасност означава да се крият.
Когато се появяват дразнители , които носят значима информация, тогава се появява психиката. Например мирис, цвят, вкус и др.
Главната цел на психиката е да ориентира живите организми.
сигнална функция и биологически смисъл
1. Определение на сигналната функция : звукове,шумовем, миризми, които носят важен сигнал на животните за техния живот;само това,което има значение.
2. Сигналната функция се формира/загубва своето значение ( опити на Асен Николаевич).
3. Биологически смисъл
Кучето е гладно, а някой пържи, то започва да скимти, защото миризмата има сигнална функция. Когато то преяде много и отнового облее аромат на пържоли, то той няма сигнална функция, защото то не е гладно.
В зависимост от вътрешното състояние на животното,сигнални функции имат или не биологичен смисъл.
Комарите хапят,защото имат потрбност от белтчини; кръвта придобива биологичен смисъл.




условия за придобиване на сигнални функции от природни явления
1. Закрепване и унаследяване на сигнална функция :
Например сукателен рефлекс, защитен рефлекс и др.
При пилетата квакането на майката озн.спокойствие и е унаследено.
Червено = подчинение ( у птиците).
- Някои сигнални функции се унаследяват;
- Други се дължат на развитието на сетивата
Напр. маймуните имат по-силно зрение и осезание; при мечките – обоняние и слух;
- Сигналните ф-ции зависят от вътрешните условия на живот – глад, хранене, полова активност и др.
- Условие са сенситивните периоди в живота на тварите ( сензитивност – повишена изостреност на сетивата )
На 1 год.бебето трябва да слуша музика;
На 2 год.трябва да учи ритъм чрез потупване;
На 3 год.трябва да се учи да плува.
- ИМПРИНТ – запаметяване след излюпването/раждане – образът на първото видяно се приема за свое ( майка-дете);
- Влияние оказват индивидуални особености на животните при формиране на сигналните ф-ции.

mim4enceto13
01-01-2010, 16:20
http://download.pomagalo.com/6662/obrazyt+na+tartyuf/?search=19084536&po=2

http://download.pomagalo.com/165709/licemerieto+i+zaslepenieto+v+komediyata+tartyuf/?search=19084589&po=10

http://download.pomagalo.com/64302/kovarnoto+skrito+zad+maska+lice+v+komediyata+tarty uf/?search=19084605&po=20

http://download.pomagalo.com/91437/lica+i+maski+v+tartyuf/?search=19084605&po=23
ако ми ги изтеглиш ще съм ти много благодарна

crazygirl13
01-01-2010, 17:01
http://download.http://www.teenproblem.net/school/6662/obrazyt+na+tartyuf/?search=19084536&po=2

http://download.http://www.teenproblem.net/school/165709/licemerieto+i+zaslepenieto+v+komediyata+tartyuf/?search=19084589&po=10

http://download.http://www.teenproblem.net/school/64302/kovarnoto+skrito+zad+maska+lice+v+komediyata+tarty uf/?search=19084605&po=20

http://download.http://www.teenproblem.net/school/91437/lica+i+maski+v+tartyuf/?search=19084605&po=23
ако ми ги изтеглиш ще съм ти много благодарна


Образът на Тартюф според едноименната

комедия на Молиер

Освен с интересния,завладяващ сюжет,оригинална композиция и
остроумен диалог,комедията “Тартюф” впечатлява и с изградените
характери.До голяма степен това са образи-типове,но големият талант на
Молиер не е могъл да се ограничи само в типа и е създал
ярки,колоритни,пълнокръвни индивидуалности.

Още с вдигането на завесата,зрителят вижда своеобразна колективна
снимка.От нея постепенно се открояват отделните лица. Всеки герой
преследва строго определена задача в развитието на
конфликта.Тартюф,Дорина, Елмира,Оргон, Дамис,Клеант,Валер,Мариана – това
са хора от плът и кръв,те живеят на сцената – всеки със своите
характерни особености,които същевременно са част от един съзвучен
хор.Сред тях се откроява образът на Тартюф.Още преди появата му,той е
вече завършен като портрет.Публиката знае всичко за него.В образа на
Тартюф,Молиер влага характерните белези на типа – лицемер,чието
изображение и изобличение е основна авторова задача. Тартюф стои и в
центъра на конфликта,неговото поведение е двигател на действието.Още
името на героя ни насочва към измамническата му същност.До самия край на
комедията той не сваля маската си на лицемер.

В първо и второ действие героят не се появява на сцената,но той е
блестящо охарактеризиран от останалите действащи лица.Молиер,чрез
Дорина,Елмира и останалите,ръководещи се от принципа на разума,успява да
разкрие истинското лице на двуличника Тартюф.Когато в трето
действие,втора сцена се появява Тартюф,той вече предварително е грабнал
нашето внимание и с репликите и постъпките си,и така живо и релефно
завършва замислената от автора фигура,че се откроява от останалите
персонажи.Госпожа Пернел и Оргон през тъмните очила на религиозния
догматизъм виждат у Тартюф само привидните му качества на християнски
моралист : смирен,изпълнен с любов към ближния,безкористен и
целомъдрен.Но зрителят не възприема направената от тях
характеристика,защото тя е продиктувана от чувството,което според
естетиката на класицизма води до грешки в поведението на човека.Тартюф
много умело успява да излъже Оргон, прикривайки истинската си природа
зад мнимата набожност.Във всички епизоди на комедията той носи невидима
маска.У Тартюф е наблюдава явното разминаване между думи и дела.Той
непрекъснато зове небето и говори за благочестие,а не се отказва от
житейските съблазни.Както казва Дорина,”той лапа за шестима”,изяжда “две
пилета на шиш и половина бут”,”с литър вино сам закусва сутринта”.
Контрастът между проповедите му за отказване от земните радости и
настойчивото търсене на наслади е също една от характерните черти на
този образ.Но не лакомията е най-страшният порок на Молиеровия герой.Той
пренебрегва законите на гостоприемството и си позволява да живее като
паразит в дома на Оргон и похотливо ухажва съпругата на своя
покровител,за когото казва: “аз този харен мъж го водя за носа”.В
сцените с Елмира,той си поставя друга маска – на искрено влюбения,който
не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е разобличен от
Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина.Неговото оръжие е
фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли не,за
невинно оскърбена жертва.

У Тартюф липсва всичко човешко,истинският Тартюф е алчен,жесток и
коварен. Аморалната му природа е толкова силна,че той не се спира пред
никакви нравствени прегради.Чрез лицемерната си набожност принуждава
Оргон да му препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел
тайна,която после безсрамно използва срещу него.Голямото му нахалство не
му пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет,въпреки
нежеланието и отвращението на Мариана.

Подлостта и цинизмът на героя достигат своята кулминация в сцената
между него,Елмира и скрития Оргон.В обясненията между Тартюф и Елмира
авторът е обрисувал цялостно и майсторски образа на лицемера и е разкрил
душата му до дъно.За да постигне целите си Тартюф обосновава постъпките
си на най-възвишени принципи.Това,което за другите е греховно,за него не
е и го оправдава с волята божия.Тартюф открито и нагло заявява на
Елмира,че познава добре изкуството “що света приспива”.

Осъжда ни света на туй

що стане знайно.

и ний не вършим грях

кога грешиме тайно.

Тартюф намира оправдание за всяка своя постъпка и това е съвсем
естествено за човек,усвоил извъртливата логика на йезуит.И когато
двуличието,лицемерната преструвка(“как вярвате ли вий?”)не помагат,идва
заплахата,откритата бруталност:

Ще си вървя не аз

ще си вървите вие!

Това е мой имот…

Добре ще ви платя!

В последните епизоди мнимият благочестивец се явява с офицер от
кралската гвардия,за да изгони Оргон и семейството му от дома.Явно
е,че,съображения като дълг,благодарност,чест,не превождат съвестта на
Тартюф.Важно е на всяка цена да постигне целта си.Той не успява,но
победата над него е нелогична.Тя е по-скоро резултат от
благоразположението на Молиер към Краля-слънце.

Майсторството в изграждането на този образ,осигурява дългия живот
на пиесата,но наред с това обогатява европейските езици с едно
нарицателно: ”тартюф” и “тартюфщина” – синоними на лицемер и
лицемерие.През цялото време на драматургичното действие,авторът
недвусмислено внушава на зрителя,че лицемерът е трудно победим и вечен.





Лицемерието и заслепението в комедията "Тартюф"

(литературноинтерпретатив о съчинение)

Молиер твори в епохата на класицизма, която е представена с култ към
разума. И в творбата си той засяга вечните проблеми за онова време. Това
са лицемерието и заслепението, и те могат да бъдат победени единствено
чрез силата на разума, като път към доброто и хармонията.

В живота си човек винаги е преследван от тези два порока - лицемерието и
заслепението. През класицизма те са много разпространени, между хората,
и Молиер ги включва като основни елементи в неговата творба "Тартюф".

J

???

Той е готов да се ожени за нея, защото така той ще получи всичко след
смърта на Оргон, и няма да има повече никакви пречки на пътя си. Оргон е
заслепен, защото привидните черти на характера на Тартюф, напълно
съответстват на представата му за порядъчност и добродетелност в
съвременното му общество. Това е причината за дълбоката заблуда, в която
той изпада впоследствие.Той е толкова обсебен от лицемерието на Тартюф,
че истината му изглежда лъжа, а лъжата - реалност. И това води до
духовната деградация на Оргон. Наивността му надхвърля всички граници,
когато той решава да направи Тартюф свой зет, като го ожени за дъщеря си
Мариана, след това му поверява опасни документи и накрая приписва на
привидния богоугодник целия си имот и наследство. Оргон не познава мярка
в доверието си към Тартюф и е готов да спори с всеки, за да защити
поредната, измама на Тартюф. В стремежа си да втълпи на семейството си
непорочността и добротата на лицемера, Оргон дори разрешава на Тартюф да
се вижда по-често с жена му Елвира, независимо от страстта, която е
проявил към нея. Двуличникът се възползва от привилегиите, дадени му от
Оргон, като тайно се надсмива над глупостта и заслепението му. В
"Тартюф" Молиер изразява най-големия порок на своето време - лицемерната
набожност.

Комедията му е безпорен връх в неговото творчество, и в цялата
европейска литература. Засегнатите в произведението вечни проблеми, и
актуалноста им през епохата на класицизма и днешно време, водят до
актуалност и на творбата в наши дни.





Коварното, скрито зад маска лице в комедията "Тартюф"



Комедията "Тартюф" на Молиер е шедьовър, който е запечатал не само
умовете на своето съвремие, а нещо значително повече-същностните черти
на човешката природа.

Комедията изобричава лицемерието, което някои хора прикриват зад
благовидната маска. Молиер осъжда лицемерието, мнимите добродетели,
наивното лековерие и безотговорността, които са пуснали корени във
всички сфери на живмота. Произведението се превръща в драматична творба,
която не слиза от световните сцени до днешни дни.

В комедията "Тартюф" на Молиер е представен светът на измамата,
коварството и любовта. Един неблагочестив набожник, прикрит зад маската
на добродетелен човек, коварен и лицемерен по душа, се стреми да разруши
семейната хармония в дома на богата парижка буржоа. Вмъкнал се коварно в
семейството на Оргон, мошеникът Тартюф завладява съзнанието на стопанина
с лъжливата маска на благочестие, благоприличие и със самочувствието на
божи представител. Със прикрито нахалство, лакомия и безочие, опитния
Тартюф е прикрит зад маската на добродетелност. Успява да спечели
доберието на Оргон и на госпожа Периел. С фалшивото си благочестие, с
надменното си самочувствие на божи представител, опитния интригант
успява да проникне в дома на Оргон. На обаянието ме се поддава и госпожа
Перенел, а негов негов помощник и последовател е слугата Лоран. Но срещу
тях се изправя здравомислещият Клеант, буйната и открита Дориана,
прямият Дамис, смелата Елмира, плахата Мариан, честният Валер. Това
противопоставяне дели героите на своеобразни двойки-Тартюф и Клеант,
Оргон и Дорина. Но най-интересен е образа на Тартюф. С отрицателната си
сила той черпи от четирите основни черти: Първо умението да мами хората
и да ги прелъстява с думи и действия, второ-умението му да говори и да
доказва правотата си, трето-изградил си е образ на светец и
четвърто-умението му да прикрива основната черта на характера си алчност
и лицемерие.

Преследвайки своите користни цели, възползвайкисе от човешкото
лековерие, той не се спира пред нищо, застрашава не само устоите на
семейството, но и на обществото. Владеейки до съвършенство техниките на
превълащенията, набожния лицемер изминава дългия път на моралната
деградация, превръщайки се на злодей.

Заловен от Дамис и Елмира в нарушение на собствените му думи. Тартюф
успява умело да заблуди Оргон, да обърне ситуацията срещу обвинителите и
да излезе не само сух от нея, но и като несправедливо обвинен свят
човек, готов да понесе какви ли не хули в името на чуждото спасение.
Тартюф умело набелязва целите си и ги следва като по пътя към
осъществяването им отстранява противниците си. Комедията се превръща в
морална присъда. Постигнал целта си Тартюф разкрива истинкото си лице,
но лицемерът съвсем не е смутен от това, напротив разобличен, той се
готви да накаже благодетеля си и семейството му за това че са
"прогледнали" и спокойно се надсмива над Оргон, канейки се да се
възползва от плодовете на своята измама. Той иска да присвои имотите му
повлиян от лицемерието, хишническата страст към присвояване, които
нарушават моралните норми.

~*~ "Маската" на Тартюф е религията-тя е база за манипулиране, за
обсебване на човека, тя е оръжието му в битката.

Молиер създава комедията като изобличава явление установило се във
Франция през 17 век. Всяка епоха ражда Тартюфовци, но днешните са много
по изибретателни,

Много често срещаме хора крачещи по улиците с празен поглед, злобно
изражение и посърнали души. Днес когато в стремежа си да отцелеем
мнозина от нас забравят за добродетелите, погълнати от мечти за по-добър
живот и надежда за забогатяване, измамата, лицемерието и алчността са
ежедневие, те крачат редом с нас.





Лица и маски в „Тартюф”

Чрез творбата си „Тартюф”, Молиер иска да покаже разобличаването
на лицемера и злодеят,’лицемерът набожник’’както го нарича Молиер-това е
човек безкруполен и порочен,присъщо му лицемерието и лъжата,владееш
добре способа на манипулация и заблуждение.Освен с интересния,завладяващ
сюжет,оригинална композиция и остроумен диалог,комедията “Тартюф”
впечатлява и с изградените характери.

Цветовата палитва на лицата и характерите е многообразна и много
богата.Пред нас се разкрива една щирока палитра от гами и нюанси на
човешките характери всеки специфичен сам по себе си като Тартюф,
Дорина, Елмира, Оргон, Дамис, Клеант, Валер, Мариана,всички тези лица
имат определена роля и място в сюжета.Сред тези лица най- ярко се
открояеа Тартюф,още преди появата му в действоето той е завършен като
портрет.В образа му водещи качества са:лицемерието,двуличието, ъжата,той
е основната причина за конфликта в дома на Оргон,от самото начало до
края той не сваля маската на лицемер,това е неговата съшност.

В първо действие на комедията главният геой не се появява,за него
разбираме чрез диалога на другите участници,чрез тези лица и техния
диалог ние разбираме за измамника който се крие зад привидната маска на
добронамереност.Гладният герой на Молиер се явява пред нас чак в второ
дойствие,авторовият замисъл е ние само да си изградим образа на Тартюф
чрез диалаго на другите персонажи и когато той се яви на сцената да
имаме изградена представа за него.

В безсмъртната комедия на Молиер разобличаването на лицемера и
злодея Тартюф е задача от жизнена важност за по-голямата част от
семейството на Оргон,в чийто дом имамника от скоро,но твърде удобно се
е настанил.

Святост и лицемерие,лица и маски са конфликтно противопоставени в
комедията’’Тартюф’’,кат едно от най-ясно изразени лица в комедията е
Дорина-находчива и остроумна прислужница в дома на Оргон,без нейната
находчивост и бляскаво остроумие,лицемерието на Тартюф не би могло да
намери своя достоен опонент.Дорина и Тартюф са в двата края на
изменения-Тартюф въплъщава лицемерието,Дорина го разобличава.Авторът
влага много решителност,съобразително т в нейният образ,нейната реч е
изпълнена с много смелост и искреност.Нейния образ е в контраст с
лицемерието и лъжите.Тя единствена успява да прозре неистината скрита
зад маската на Тартюф.Нейният образ е олицетворение на човешкия разум.

:

H

>

<

От всички лица в комедията единствено Оргон и неговата майка,никой друг
не може да понася Тартюф,госпожа Пернел и тя е в плен на мнимата
набожност и добродетел на Тартюф,той през цялото време е с маската,която
нито за миг не сваля от лицето си.Авторът ни я представя като
консервативна и свадлива,но в голяма степен тя е заслепена и много далеч
от истината за Тартюф.

В лицата и героите си Молиер няма как да не вмукне и образа на
благородната жена-в случая това е съпругата на Оргон-Елмира-тя е
тактична,благородна и деликатна,нейния образ добринася много за
свалянето на маската’’лицемерния набожник”,това не би било възможно без
решителната стъпна на Елмира,нейна е последната дума по разобличаването
на измамника,измамникът не само иска богатството но и съпругата на
Оргон.Елмира за момент слага маската на спокойствието и измамата,служи
си с „лъжа и с преструвки”,но това е за да може да разобличи
лъжеца,тоест той да се саморазобличи,Елмира използва измама срещу
измамника. В сцените с Елмира, той си поставя друга маска – на искрено
влюбения, който не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е
разобличен от Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина. Неговото
оръжие е фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли
не,за невинно оскърбена жертва.Дамис е буен и невъздържан,свободомислещ
човек,в неговия образ не присъства лицемерието,той не може да приеме
лицемерието като качество,той е честен,но понякога много избухлив,губи
словестната битка срещу невероятното двуличие на Тартюф,възмущава се на
аморалния измамник. Чрез лицемерната си набожност принуждава Оргон да му
препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел тайна,
която после безсрамно използва срещу него. Голямото му нахалство не му
пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет, въпреки
нежеланието и отвращението на Мариана.В нейния образ авторът ни разкрива
малодушието.Тя е пълен антипод на Дорина,няма собствено мнение,просто е
една послушна дъщеря.Автора изразя и друг антипод в сюжета този път на
Тартюф- и това е Клеант-той е високо образован,в своята реч си служи с
поучения и аргументи,той изразява мнението на автора.

В комедията присъстват много лица и маски,по смисала на думите те са
антоними,противопоставяне, така автора иска да провипостави на
лицемерието-човешкия разум и доброта но няма как да не присъства и
човешката заслепеност.Чрез образа на Тартюф Молиер доказва блестящюото
предимство на човешкия разум преед тайните,измамата и подлостта.Тартюф е
непобедим,единственият който може да се справи със злото,е
кралят,въплъщение на мъдростта и справедливостта. Явно е,че, съображения
като дълг, благодарност, чест, не превождат съвестта на Тартюф. Важно е
на всяка цена да постигне целта си. Той не успява, но победата над него
е нелогична. Тя е по-скоро резултат от благоразположението на Молиер към
Краля-слънце.

През цялото време на драматургичното действие, авторът недвусмислено
внушава на зрителя, че лицемерът е трудно победим и вечен.

mim4enceto13
01-01-2010, 18:48
crazygirl13 много благодаря

johnnieWfan
01-01-2010, 19:14
Може ли да ми постнете ето тези доклади:

http://download.pomagalo.com/125729/evtanaziya+/?search=19088017&po=1

http://download.pomagalo.com/320292/evtanaziya+za+ili+protiv/?search=19088017&po=2

Мерси предварително :)

crazygirl13
01-01-2010, 21:12
Може ли да ми постнете ето тези доклади:

http://download.http://www.teenproblem.net/school/125729/evtanaziya+/?search=19088017&po=1

http://download.http://www.teenproblem.net/school/320292/evtanaziya+za+ili+protiv/?search=19088017&po=2

Мерси предварително :)



ЕВТАНАЗИЯ

Терминът "евтаназия" произхожда от старогръцки(euthanasia) и в буквален превод означава "лека и красива смърт без външна намеса". Предложен е през ХVI век от английския философ Ф. Бейкън за обозначаване на „лека”, безболезнена смърт. С течение на времето променя значението си. Днес се използва като понятие за безболезнена смърт, причинена съзнателно за облекчаване на страданията и прекратяване живота на хора, които са неизлечимо болни. Доброволната евтаназия се извършва след искане от пациента. Принудителна евтаназия - когато пациентът не е в състояние да поиска евтаназия или да направи смислен избор между живот и смърт (ако е в безсъзнание или по някакви други причини не може да комуникира) и някой друг взема решение вместо него. "За" Всеки човек има правото на взема решение за собствения си живот. Тъй като смъртта е най-личното от всички други неща, личността трябва да има правото да избира кога и при какви обстоятелства да умре. Когато действие, насочено към отделен човек е от негов висш интерес и не накърнява правата на другите, то е морално приемливо. Важно е качеството на живота. Има разлика между човешко същество и личност и когато човек престане да бъде личност морално приемливо е да умре. Евтаназията е проява на състрадание към хора, които изпитват големи мъки. Евтаназия е имало винаги. По-добре е да се позволи и регулира правилно.Уязвимият пациент ще е защитен по-добре, ако има ясни правила и процедури. (опита на щата Орегон*, опита на Холандия и Белгия). ђ ’ Д Ж к м ф ц м ц ?&? ????k ЃB* но лечение. От тази гледна точка узаконяването на евтаназията ще освободи ресурси, които могат да се насочат към по-перспективни области в здравното обслужване. "Против" Евтаназията е убийство.Убийството е тежко престъпление, което се наказва с най-голяма строгост от закона. Хората понякога грешат в преценката си кое е от техен висш интерес. Евтаназията може да не е най-доброто за пациента.Евтаназията не е частен акт, не може да се пренебрегва нито един лош ефект, който може да има върху обществото като цяло. Всяко човешко същество е ценно, независимо от възраст, раса, пол, социално положение или потенциал. Животът е основно добро, отнемането му е забранено.Евтаназията излага уязвимите хора (инвалиди, безработни и.т.н.) на натиск. Страданието може да има реална стойност.Съвременното развитие на медицината в областта на контролиране на болката и правилната грижа за безнадеждно болните правят евтаназията ненужна. Приемането й намалява уважението на обществото към човешкия живот. Евтаназията не може да се регулира безопасно. Каквито и забрани да има, те няма да предпазят уязвимия пациент от натиск да избере смъртта, когато му остава да живее още няколко седмици.Евтаназията дава много власт в ръцете на лекаря. Тя може да разруши доверието между лекар и пациент, да накара хората да се страхуват от лекарите. Съвременното общество има начини да преразпределя финансови ресурси, така че да осигури качествени медицински грижи. Когато говорим за човешки живот икономическият интерес не може да бъде основна цел.


За или против евтаназията ?!

Евтаназия - от гръцки eu - добър, приятен и thanatos - смърт. Това е акт ежедновно обсъждан и "подлаган на изпит" от закона и морала. Предимствата на евтаназията са безболезнеността и знанието на самия край (доколкото може да се вярва на тази безболезненост и на твърдението че знанието е нещо добро). И все пак лекари, законодатели, и личности постоянно я осъждат на нехуманност и се опитват да я прокудят от нашите мисли като възможност за приключване на живота ни. Този вид смърт се струва неестествена не само на човека , а и на природата като цяло [говоря за всеобщия инстинкт за самосъхранение (сред никакви растения, животни, гъби, бацили и т.н. не се практикува евтаназия)].Според библейски и обществени закони умъртвяването на болни и страдащи не може да се оправдае и бива наказано така както всяко друго убийство. Типичен пример е библейският герой Йов - болен и нещастен човек, желаещ смъртта и продължаващ своите мъки само в името на Бога. Животът ни е даден от Бог - да; животът си го живеем ние - да; кой тогава трябва да сложи финала? Това е въпрос, който е сам по себе си битка между мислите и чувствата, между законите и състраданието, между страха и любопитството... Е да евтаназията бива забранена от нравствеността ни, но всеобща практика е умъртвяването на болните животни.... Сякаш те не са божии създания (тоест за тях не важи правилото да продължат живота си въпреки страданията - примера с Йов) или сякаш когато обстоятелствата не ни засягат пряко преценката ни се променя ( избистря се ) и по този начин сме способни да открием благородството в този вид смърт. ?? ? Друга разновидност на евтаназията е самоубийството. Привърженици на този акт не можем да намерим дори сред онези състрадателни люде - готови да убият за да спасят човек от мъките му. Дори те не подкрепят идеята за такова страшно "престъпление" срещу самия себе си. Самоубиец би могъл да стане само човек, изпитващ огромна или незначителна емоция (без значение от естеството и), както и само такъв човек би могъл да разбере самоубиеца.Строго бива съден всеки, който прибягва към този си финал, но имаме ли право да го съдим? Имаме ли право да му пречим да постигне стремежа си?... Изобщо лошо нещо ли е евтаназията? Въпроси оставащи без точен отговор! Дискусии които предизвикват колебания и противоречия дори в най-гениалните и съвършенни наши творениия - конституционните права и закони. Това са загадки, които всеки трябва да реши сам за себе си! ето и решение на едно средно статистическо ученическо съзнание "Мнение на автора" Като всяка математическа задача - тази за края на живота би трябвало да се решава чрез уравнение. Но в нашия случей ние не търсим корените на това уравнение (дали да умрем / защо), а трябва да изберем между това да задраскаме задачата и да се откажем от нея или да поопростим малко израза, оставяйки на следващите ни опити ( бъдещите поколения ) да я решат. Все пак дори откривайки смисъла на живота все още ще остане едно неизвестно, а именно какво следва след смъртта. Споко смъртта ще ни застигне ( все някога и някак), чрез евтаназията/самоубийството ние неможем да решим нищо друго освен колко да избързаме с този си край, край след който следва неизвестното. Но то ще дойде , ще разберем какво има отвъд и ще съжелявяме, че не сме разбрали какво всъщност има тук. Защото в живота има много интересни неща, такива които трябва да се видят и такива които трябва да се ИЗЖИВЕЯТ. Затова живейте колкото можете а смъртта си оставете за след живота.

imymoon
01-02-2010, 13:10
http://download.pomagalo.com/224608/o+slabost+tvoiito+ime+e+jena/

meow
01-02-2010, 14:59
http://download.pomagalo.com/152321/znachenie+na+bozaiinicite+za+choveka/?search=19110597&po=1
!!!!!!!!!!!!! :-)

crazygirl13
01-02-2010, 18:52
http://download.http://www.teenproblem.net/school/224608/o+slabost+tvoiito+ime+e+jena/

"О, слабост, твойто име е жена!"

Тези думи на Хамлет са били изречени преди много години, но днес
все още важат с пълна сила.

Те могат да бъдат разглеждани от няколко гледни точки. Дали жените са
слаби, или пък точно обратното - със своята хитрост те могат да се
превърнат в най-голямата слабост на всеки мъж? Защото мъжете,
подценявайки женските качества, не осъзнават каква важна роля има дадена
жена за един мъж.

Историята помни много примери за това - как например владетели на
огромни империи и велики военни стратези са манипулирани от жени. Да си
припомним историята за Клеопатра, за Марк Антоний и Цезар. Как Клеопатра
с женска хитрост успява да "завърти главата" на Марк Антоний. Как една
жена, на вид слаба, успява да предизвика огромни сътресения в необятната
Римска империя. И не само тя, и не само Марк Антоний се поддава на
женската сила. Всеки един мъж в даден момент от живота си може да бъде
оплетен в мрежите на някоя жена. Защото всеки нормален мъж се поддава на
тази слабост - жената.

"Да бъдеш или не? Туй е въпросът."

"Да бъдеш или не?" Това не е въпросът, защото отговорът е - да бъдеш.

"Да бъдеш" и да не се предаваш, защото това е смисълът. Как иначе ще
разбереш, че те има!

R

T

CJ

aJ

CJ

aJ

CJ

aJ

T

приятелите си и семейството си, защото те са най-важното, което
притежаваш. Кое е по-ценно от тях! Без тях няма как "да бъдеш". Те са
хората, които те подкрепят в трудните моменти, с тях се чувстваш
щастлив. Те са част от твоя живот, от това - "да бъдеш".

Трябва "да бъдеш" сега, защото това е твоето време. Да не загубиш
спомените си, защото това значи да загубиш себе си. Не губи настоящето
си, защото това значи да изгубиш света. Но не губи и бъдещето, защото
без него нито миналото, нито настоящето имат някакво значение. Без това
ти не можеш "да бъдеш".

Ти трябва "да бъдеш" в България, защото това е нашата родина, трябва да
я защитаваме и обичаме.

Бъди какъвто си! Остави и другите да бъдат каквито са! За да бъдем,
трябва да сме заедно, да сме единни и да не се предаваме. Трябва да се
уважаваме с хората независимо от техния етнос и език. И те трябва да
бъдат.

"Да бъдем" с усмивка и вяра във всичко, което имаме и което ни предстои.
Трябва да имаме вяра и да приемам Исус в живота си. Той е животът и
истината и тогава вече можем да бъдем.

"Да бъдеш" означава да бъдеш себе си.

crazygirl13
01-02-2010, 18:53
http://download.http://www.teenproblem.net/school/152321/znachenie+na+bozaiinicite+za+choveka/?search=19110597&po=1
!!!!!!!!!!!!! :-)

Много голямо е значението на бозайниците за човека .

1.За храна

-Много бозайници се използват предимно за месото

им.
Най многобройни са овцете , свинете , кравите , козите и други .

-Също бозайниците са полезни и с това , че дават мляко , което
се използва за направата на млечни продукти .

2.В стопанството

-От рогата и костите на бозайниците се пр