PDA

View Full Version : ПОМАГАЛО!!!!!



Страници : 1 2 3 4 5 6 [7] 8 9 10

detelina101
02-01-2010, 17:38
Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн
“Академик Дечко Узунов”




РЕФЕРАТ



НА ТЕМА: “ИЗКУСТВОТО НА ДРЕВЕНА ГЪРЦИЯ”


ПО: ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО






на Росица Николаева Желева 11а клас

специалност: Пространствен дизайн







07.04.2008 преподавател: Петър Панев гр.Казанлък







Съвременният свят дължи безкрайно много на гръцкия народ. Категориите на мисълта, с които все ще си служим, са определени за пръв път от него. Ние му дължим нашите най- важни интелектуални оръдия, а също и основните начала на наши я морал. Римската империя се е подхранвала от гръцката цивилизация, приела е нейното наследство и го е предала на средновековна Европа, която посредством латинската традиция е съчетала много от него с основните черти на тържествуващото християнство. По- късно, през XV век, обществата на модерна Европа получиха отново непосредствен достъп до гръцките източници. Откривайки наново методите на мислене и възкресявайки за нов живот формите на изкуство, създадени и развити от древна Гърция, те отбелязаха изключително бързо и бляскаво развитие. Разбора се, съвременната наука и техника оставиха далеч зад себе си постиженията на учените и инженерите от Античността. Но в линията на прогреса между тях и нас няма прекъсване и ние винаги сме се чувствали наследници на гърците в много сфери на нашата култура.
За повечето от нашите съвременници шедьоврите на гръцката литература и мисъл си остават трудно достъпни поради пречката, която представлява езикът. Затова пък шедьоврите на изкуството, събрани в музеите, където те биват често експонирани с удивителен усет, позволяват непосредствено общуване с гръцкия гений, който ги е замислил и създал. Най- малката микенска ваза, най- скромната статуетка в геометричен стил, сребърна монета или гема се купуват за невероятни суми на пазарите в Лондон, Базел и Ню Йорк. Какво да кажем тогава за по- значителните предмети- архаични и класически мраморни и бронзови скулптури или червенофигурни вази, рисувани от известен художник? Тяхната стойност днес няма цена. Но не бива да се мисли, че то ни позволява лесно да проникнем в цивилизацията, която го е създала. Въпреки че ни се представя в познати форми, неговата достъпност е само привидна. Чистата наслада, която една гръцка творба доставя на нашето око, възпитано да я разбира благодарение на вековната класическа традиция, не ни разкрива същевременно и онзи особен смисъл, който е вложен в нея. Защото това произведение на изкуството има определена задача: по правило то не е предназначено само за естетическо въздействие, а е трябвало да отговаря преди всичко на някаква практическа или религиозна потребност. Затова най- напред трябва да вникнем първо в дълбокия замисъл на художника, защото иначе рискуваме да изтълкуваме творбата му погрешно. Художественото произведение има смисъл, то отговаря на определени потребности и намерения. Естетическите качества са дадени като допълнение към основната му функция и бихме се излъгали, ако мислим, че художникът се е стремял преди всичко да създаде красота. Всъщност той е искал да изработи предмет, който да отговаря на целта, за която е предназначен: храмът е дом на божество, а след това архитектурен паметник; статуята е първо дар, а после пластична творба; купата е чаша за пиене, която добива стойност поради материала и украсата си. Това е много добре изразено от Стендал; “за древните красотата е само придатък към полезното.”
Потвърждение за това намираме, когато проучваме какво място са заемали скулпторите в гръцкото общество. Славата на най- прочутите измежду тях, като Фидий, Иктин, Зевксис и Праксител не бива да не подвежда. Ние познаваме големите творци на класическото изкуство главно от произведенията на компилаторите от римската епоха, като Плиний Стари и Павзантий, които са ползвали трудовете на учените от елинистическата епоха. Единствено малкото сведения, които имаме от писателите през V и VI век- Херодот, Платон, Ксенофонт- позволяват да се направят някои сигурни заключения, които на пръв поглед биха могли да ни изненадат.
Най- напред трябва да отбележим, че в хора на Деветте музи, дъщери на Аполон, които ръководели благородните занимания на духа, нито една не отговаря за архитектурата и изобразителните изкуства. Това е твърде показателно; то означава, че в очите на гърците работата на архитекта, живописеца или скулптора не спада към същия вид творческа дейност като тази на поета, астронома или музиканта. Художникът е твърде много зависим от материала, които обработва, за да бъде поставен редом с онези, които си служат със звуци и думи. Каквото и възхищение да предизвикват произведенията на неговия труд, тяхното създаване съвсем не се приписва на божествено вдъхновение, което откривали у любимците на Музите; на живописеца и скулптора гледали преди всичко като на занаятчии.
Самото изобразително изкуство ни дава и друго доказателство за това. Известно е, че през римската епоха богатите ценители на изкуството (Цицеон и Плиний Млади го потвърждават) обичали да се обграждат със скулптурни портрети на големите философи, поети и оратори. Затова се правели многобройни копия на истинските или предполагаеми образи на Омир и Платон, на Сократ и Еврипид, на Демостен и Епикур такива, каквито ги били установили гръцките скулптори от IV в. Или от елинистическата епоха. В тази богата сбирка обаче няма нито един живописец, нито един скулптор. Разказва се , че Фидий се бил портретувал върху щита на Партеонската Атина, който украсил с релефи, в образа на легендарния скулптор Дедал, до Тезей, на когото пък дал чертите на Парикъл; но атиняните оставили възмутени от тази волност, която сметнали за светотатство. И наистина ние не знаем нищо за големите гръцки художници.
На това поставяне на занаята на преден план се дължи изключително високото средно равнище на така наречените гръцки творби от “добрата епоха”. Разбира се в тогавашна Гърция не са работили само първоразрядни майстори на изкуството. Хранилищата на нашите музеи са пълни с по-посредствени произведения на скулптурата и керамиката. Но дори и тези посредствени творби се отличават с добросъвестност на изпълнението, което отразява всеотдайното старание на художника- занаятчия и сигурната му ръка. С това се обясняват и достойнствата на големите ансамбли на декоративната скулптура, които са ни завещали гърците и които представляват преобладаващата част от запазените автентично твори на “голямата епоха”: фризът и фронтонът на съкровищницата на о. Цифнос и метопите на съкровищницата на град Атина в Делфи, метопите и фронтоните на храма на Зевс в Олимпия, метопите, фризът и фронтоните на Партеона, фризът на град Басе- Фигалия, скулптурната украса на Мавзолея в Халикарнас. Съвършено ясно е, че тези големи ансамбли са колективно дело на цяла армия от изпълнители: скулптурните работи на Партеона били завършени за петнадесет години- от 447 до 432г., като през това време били изваяни 92-те метопи, 160-метровият фриз (с 360 фигури) и 40-те колосални статуи на фронтоните. Можем да си представим какви организационни проблеми поставяла такава работа пред ръководителя, за когото днес вече никой не се съмнява, че е бил самият Фидий. Стотици работници са работили на строежа на Акропола- ваятели на мрамор, зидари, художници, златари- всеки с помощниците или робите си. И въпреки това всички тези изпълнители, които са били на различна възраст и с различни способности, са съумели да се подчинят на обща дисциплина и да усвоят до такава степен стила на Фидий, че във фриза поне няма разнородност в изпълнението, а напротив, постигнато е необикновено впечатление за единство. Такова изумително постижение е възможно само ако всеки художник се откаже в името на общото дело от всякакъв стремеж към лична изява.без голяма опасност да сгрешим, можем да предположим, че това усилие не им е тежало; всеки смятал, че трябва да упражнява занаята си, т. е.да извърши своя дял от работата според упътванията на ръководителя, а не да изтъква способностите си за сметка на останалите.
Двадесет години по- рано при стоежа на храма на Зевс в Олимпия е постигнат същият блестящ резултат. Непознатият художник, който е замислил метопите и фронтоните, съумял да наложи на екипа си единството, необходимо, за да се извърши работата успешно; така са създадени тези грандиозни мраморни композиции, в които долавяме полъх от поезията на Есхил и Пиндар, и които може би са дело на Пайоний от Менде, изваял по- късно в Олимпия “Нике” (Победата), която месенците посветили на Зевс. Още по- интересен е може би случаят с Мавзолея в Халикарнас, за строежа на който били повикани, както съобщават източниците, четирима прочути скулптори: Скопас, Леохар, Тимотей и Бриаксис. Всеки дошъл с хората си, за да участва в украсата на голямата монументална гробница.
Стремежът към съвършенство се вижда и в архитектурата; колоните на дорийските сгради са били канелирани едва след съединяването на барабаните. Така постигнали съвършено съвпадение на фините ръбове на каменните канелюри по цялата дължина колоната. В храма в Сгесте, Сицилия, датираш от края на V век, поради непредвидени събития строежът бил прекъснат преди този етап на работата и колоните са останали с гладка повърхност. Когато особено грижливо гладели някоя стена, след като нареждали редовете от каменни блокове, я изглаждали отгоре надолу. Известно е каква прецизна техника е изисквало изграждането на такива стени: всеки блок бил свързан с другите чрез метални скоби, а страните на блоковете прилепвали при свързването без всякакъв луфт благодарение на грижливо издяланите с длето рамки по цялата обиколка на всеки камък. Работено е толкова точно, че при подобни разрушени зидове археолозите днес могат да определят почти сигурна първоначалното място на всеки камък.
Тази добросъвестна прецизност се вижда и в т. нар. малки изкуства, достигнали голям разцвет в Гърция през архаичната и класическата епоха. Гравьорите развили до съвършенство изкуството да издълбават в твърд камък изображения (геми) или в метал матрици за сечене на монети. Острият им поглед и сигурна ръка са предали монументален облик на тези малки шедьоври, които могат да бъдат увеличени стократно чрез фотографията, без да загубят нито правилността на пропорциите, нито изразителността на релефа- изпитание, което твърде малко други произведения на изкуството могат да издържат!
Съвременните проучвания ни позволиха да разберем по- добре сложната техника, с помощта на която гръцкото изкуство от VI и V век е създало някои от най- хубавите произведения. Немски и английски химици и археолози, обединявайки усилията си в образцово сътрудничество, най- после проникнаха в тайната на прочутия черен “фирнис”, който придава на античните вази изключителната им стойност. В същност се оказа, че това не е никакъв фирнис; тъмният черен слой е получен от обикновен разтвор на глина във вода. Този колоидален разтвор е приготвен от извънредно чиста глина, която се оставя да се изпарява, докато получи гъстотата на течно желе с тъмнокафяв цвят, и после се нанася с чека върху глинения съд преди изпичането. Чрез редица последователни операции, които днес вече са ни известни, повреме на изпичането този слой става черен. В пещта, загрята отначало до около 800 градуса, става окисляване и се образува железен окис, който дава червения цвят на глината. Тогава започва втората фаза на изпичането, в която се извършва химическа редукция: гръчарят затваря повече или по- малко отворът за приток на въздух и температурата в пещта се покачва до около 945 градуса; под влияние на въглеродния окис, който тогава се образува в голямо количество, червеният двужелезен триокис се превръща в железен окис или в трижелезен четириокис, и двата с черен цвят; присъствието на водни пари, получени от суровите дърва в пещта или от съд с течност вкаран в пещта, улеснява реакцията. Ако процесът на изпичане бъде спрян дотук, вазите биха станали изцяло черни, подобно на етруските букеро. Но тогава пристъпват към трета фаза с частична реоксидация и леко охлаждане от 945 градуса до около 875 градуса: отпушват отвора за излизане на газове и по този начин допускат нов приток на въздух в пещта. Навсякъде, където глината е порьозна, железният окис трижелезният четериокис поемат кислород и отново се превръщат в червен двужелезен триокис, но тази реакция не се извършва в онези части на вазата, които са покрити със слой глинен разтвор. Този слой, поради извънредно ситните частици, от които се състои, има голяма плътност и не позволява на кислорода да проникне отново през него; така там не се извършва реоксидация и слоят си остава черен. Когато завърши изпичането, вазата е вече червена с изключение на местата, покрити с ангобата, които си остават черни с хубав блясък. Този толкова сложен и тънък процес, до който грънчарите от квартала Карамейкос трябва да са стигнали постепенно и по пътя на опита, винаги им се струвал изпълнен с тайнственост, дори когато се научили да го прилагат умело и сигурно.
Стремежът на гърците към виртуозно техническо майсторство проличава най- добре в златната и слоновокостната скулптура, наречена хризелефантинна. Този вид изкуство, изчезнало днес, се развивало още през архаичната епоха и достиганло апогея си в колосалните статуи на Фидий: “Зевс” в Олимпия и “Атина Партенос” на Акропола. Тези огромни статуи достигали 12 метра височина. Тялото било кухо и укрепено с дървена арматура. В плочите на пода на Партенона още се вижда мястото на дебелата дъбова греда, която е поддържала арматурата на статуята на Атина Партенос. Върху тази арматура лежало самото тяло на статуята, изработена от скулптирано дърво. Отгоре апликирали злато и слонова кост- слоновата кост на тънки плочици залепвали на топло върху откритите части на тялото, а за дрехите, косата и другите аксесоари заковавали върху дървото златни листа, предварително декорирани чрез изчукване. Инкрустации от благородни или полублагородни камъни засилвали блясъка на очите и обогатявали някои подробности на облеклото. Вече завършената статуя трябвало да се поддържа извънредно грижливо, за да не се разхлабват връзките и спойките, да не се отлепят или потъмнеят различните материали и да се запазят дървените части от плъхове и термити. Още при самото поставяне на статуята вземали предпазни мерки: поливали земята с вода или зехтин, за да се избегне изсушаването на дървото. В Олимпия някакво семейство, което твърдяло, че води потеклото си от Фидий, било натоварено с поддържането на статуята на Зевс; въпреки това трябвало да се правят реставрации, една от които извършил скулпторът Дамофон от Месене в Пелопонес през II век пр. Хр.
Техническите постижения във всички области предизвиквали възхищението на народа. Никога гръцките художници не са били така високо ценени, както по времето, когато започнали да си служат с особени ефекти, създаващи илюзия за реални неща, които показвали майсторството на тяхната четка. Превъзнасяли например алегоричната фигура на “Пиянството” (Мете), която Павзий от IV век представил в образа на жена, чието лице прозира през голямата чаша, от която пие: предаването на прозрачността очаровало познавачите на изкуството. Трябва да отбележим, че по същото време скулпторите от Кирена започнали да изобразяват в някои надгробни статуи с изключително майсторство полузабулени женски лица, прозиращи през тънък воал.

Антропоморфичната религия, в която култът бил тясно свързан с изображението на божеството, предявявала големи изисквания към художника. Той имал за задача да даде конкретна форма на образа, в който неговите съграждани си представяли божеството. Затова той трябвало да изучава човешкото тяло, тъй като боговете са подобни на хората, и чрез изкуството си да му предаде съвършената красота, която единствена изглежда достойна за боговете. ето защо натуралистичното търсене и идеализацията в гръцкото изкуство са взаимно допълващи се, а не противоречащи си тенденции. Първото се изобразява в стремежа , проявяващ се неизменно още в ранната архаична епоха, към истина и анатомическа вярност; в рисунките върху вазите и в скулптурата можем точно да проследим как се е развивало изображението на окото, предаването на коремните очертания и моделирането на коляното. Но в същото време художникът се стараел по интелектуален път да проникне в тайните на тялото, което изучавал. Той бил убеден, че красотата се крие в математически съотношения, рационални или ирационални, чиито закон човешкият ум е в състояние да открие. От тук и голямото значение, което тогава предавали на понятията ритъм и симетрия, чиито точен смисъл на можем да доловим днес, поради липса на прецизна дефиниция; все пак текстовете свидетелстват, че тези понятия са служели като естетически критерий и са занимавали извънредно много самите художници.
С тези търсения са свързани и първите опити да се определи някаква система на идеалните пропорции на човешкото тяло. Такъв опит направил скулпторът Поликлет с труда си, наречен “Канон”, т.е. “Правило”, който той илюстрирал, като изваял според тези правила една статуя, може би прочутия Дорифор или “КОпиеносец”, от която са запазени копия. Статуите на атлети, каквото постоянно ваял Поликлет, представлявали благоприятно поле за такива проучвания. Представяйки атлетите голи, скулпторът съвсем непринудено възхвалявал човешката фигура и нейното съвършенство. Поликлет е съумял да изрази възхищението, което будела у гърците мъжката красота, съчетаваща физическата сила и самообладание. Този така изразен пластичен идеал отговарял на стремленията на едно общество, за което човешката мярка е мярка за всички неща и за което човекът никъде не се изявява така всестранно, както на стадиона, където се проявяват моралните и физическите качества. Този интелектуализиран идеал е тясно свързан с действителността, която той разкрасява, облагородява и възвисява, като я подчинява на числени зависимости. От човешкия първообраз, от който изхождат Поликлет и Фидий, единият достига да изключително съвършенство на формите, което изглежда обаче малко студено и безплътно, а другият издига човека над природата му и му придава свръхестествено величие. Така човекоподобното изображение изразява ту хуманистичният идеал, ту божествена извисеност.
Ако култовата статуя била основната работа за скулптура, каквато бил стоежът на храма за архитекта хората на изкуството имали и други задачи, на които се посвещавали с жар и усърдие. Тяхното участие било необходимо при украсата на религиозно сгради, надгробни паметници и култови премети и въпреки че трябвало да се съобразяват с изискванията на отговорните власти, те намирали широко поле за своето въображение. Съкровищницата на древните митове им давала богат материал, от който те черпели и за произведенията си със светски характер. Творейки за хора, на които тези митове били близки, те нямало нужда да бъдат изчерпателни и многословни: няколко характерни черти или само надпис били достатъчни, за да се идентифицира лицето. От тук и пестеливостта на изразните средства в гръцките художествени произведения, в които всеки детайл има своето значение и чиято експресивна сила се крие в тяхната сдържаност. Две двойки войници предсказват за някаква битка пред Троя, както ябълката в ръката на Херакъл напомня целия епизод за Хесперидите, а окастреният дънер представлява цяла гора. Този буден и умен народ умеел да разбира и недоизреченото; той оценявал по достойнство своето изкуство, богато с алюзии и символи, което непрекъснато изисквало активното съпричастие на зрителя, говорело се много с твърде пестеливи средства и широко използвало метонимията и литотеса (съкратеният израз). Това изкуство се подхранвало от всекидневни наблюдения, но се стремяло да изрази трайно. То допускало патоса, но отхвърляло жестикулирането. Въпреки че могло да разкаже чудесно някоя история, то още по- охотно се стремяло да лови трайната и съкровена същност на живото същество; нищо на изразява класическа Гърция по- добре от отделната фигура, права или седнала, голя или облечена, на мъж или на жена, която мисли или бленува, или най-вече, незаета с определена мисъл или действие, живее вечен, спокоен, свободен, независим живот. Без да пренебрегва анекдота, който вазописците умеели превъзходно да използват, гръцкото класическо изкуство обикновено си поставяло по- високи цели. То несъмнено е животрептящо и колоритно изкуство: нека не забравяме, че всички мраморни статуи били оцветявани именно за да се засили внушението за живо присъствие.
Благодарение на известността, която си извоювали някои художници и скулптори, те получавали поръчки, които далеч надхвърляли рамките на родния им град и дори областта. Това е засвидетелствано още през архаичната епоха: през VI век Спарта повикала архитекта Теодор от Самос и скулптора Батиклез от Магнезия, и двамата йонийци. И обратно, малко по- късно, Милет поръчал на сикионеца Канах да извае култовата статуя за храма на Аполон. Дорийският град Кирена ценял високо атическото изкуство. Тирабите на Сиракуза поръчвали изработването на своите дарове на най- различни майстори. Произведенията на “малките изкуства”- бронзови фигури и предмети, златарски изделия, теракоти, вази и тъкани материи за украса- пътували от единия до другия край на гръцкия свят и спомагали за разпространението на различни стилове и тяхното взаимно влияние. Забележително е че разпространението на тази естетика и толкова бързо и резултатно: на такива отдалечени места като Кирена, Селинунт или Посейдония- Пестум са намерени шедьоври, които могат да се сравнят с най- хубавите творби от същинска Гърция. В областта на изкуството, както и на литературата, въпреки политическите различия, гърците рано осъзнали своето единство.














































Както гръцкият свят не се свежда единствено до града Атина, така и елинизмът не би могъл да бъде ограничен в рамките на Перикловия век, “век” който всъщност е траял тридесет години. От микенските поети, предшественици на Омир, до Платон и Деностен, от Дедал, митичният предтеча на скулпторите, до Праксител и Скопас, от атическите грънчари на XII век до керамиците на “стила Керч” пътят е дълъг и разнообразен: десет века на усилия и опити, търсения и борби, съперничество и съревнование. Десет века, в течение на които един малък народ едновременно един и различен, е съумя търпеливо да развие, въпреки вътрешните разногласия и външните заплахи, самобитна, нова и завършена култура, в която основните аспекти на човешкото битие са получили едновременно мястото си: религиозната вяра и доверието в човека, съзнанието за космическата загадка и стремежът да се разбере природата, идеята за йерархия и идеята за равенство, уважението към социалната група и интересът към отделната личност. Не е изненадващо, че тези противоречиви изисквания са предизвиквали непрестанни конфликти, както в съзнанието, така и в държавите. Но самите тези конфликти не веднъж са били двигатели и носители на прогрес.
Тук отново се връщаме към мисълта на Хераклит за войната, майка на всички неща. В духовната област, както и в областта на отношенията между хората, архаична и класическа Гърция е обрисувана вярно в думите на един наш поет: “Живеят истински онези, които се борят.” Наистина, за гърците най- важното качество на човка не е интелигентността, така развита у тях, а смелостта, която дума на гръцки, арете, както и виртус на латински, е добила общото значение за добродетел. Техни любими герои са Ахил, най- храбрият измежду хората, и Одисей, чийто находчив и остър ум не би струвал нищо без неустрашимото му сърце. В изкуството, както и в живота, гърците поставяли над всичко твърдостта на духа; затова свидетелстват Прометей на Есхил и Антигона на Софокъл, Леонид и Фокион, Сократ и Демостен. Това, което Херодот е написал в увода към своята “История”, са го споделяли всичките му съвременници: “не бива да изпаднат в забвение чудните подвизи, извършени от гърци и варвари.” Без съмнение към тези подвизи той е причислявал и шедьоврите на изкуството и постиженията на техниката. И все пак дори обществата да се менят, човекът си остава човек. Ето защо примерът на Гърция не е толкова политически, колкото нравствен. Пример на скромност и трезва мисъл, която поставя човека на полагаемото му място: способен да разбира много, но знаещ също, че не знае; обичащ живота, но съзнаващ, че живота е нетраен; използващ ума си с наслаждение, но без да забравя, че бъдещето е в ръцете на боговете, богове, които той е създал по свой образ и подобие, чрез които човешката мярка в своята идеална форма дава върховна представа за всемира. Той знае, че нищо не се постига без борба, но, съзнавайки собствената си слабост на презира противника. Докато в релефите, ознаменуващи техните победи, източните монарси са представени как смазват с колесниците си сломени е треперещи тълпи, гръцкото изкуство показва големи исторически събития и героичните подвизи от епоса като борба между равни- били те кентаври и лапити, гърци и троянци, атиняни и амазонки. Неприятелят не винаги пада повален и ако това се случи, поражението му не го лишава от право на милост. Не случайно троянците Приам, Хектор и Андромаха са най- вълнуващите образи в “Илиада”. Разказвали, че Ахил се влюбил в амазонката Пентезилея в момента, когато и нанесъл смъртния удар на бойното поле. Този епизод, илюстриран върху хубава атическа червенофигурна купа, има дълбок смисъл: и най- храбрият е играчка в ръцете на Съдбата.
За да се определи гръцкият мисловен строй, често се опотребява думата хуманизъм и се цитира с пълно право прочутият хор на тиванските старци в “Антигона”
От Софокъл: “Колко чудеса има по света, но никое не е по- чудесно от човека!” да си спомним все пак, че за този хуманизъм човекът е изходна точка и необходима мярка, а не граница или край. Но всяка твърде обобщаваща теория си остава донякъде умозрителна: наследството на архаична и класическа Гърция може да се оцени най- добре чрез непосредствено общуване с творбите. Те са толкова богати и толкова прекрасни, че всеки от нас при срещата си с тях открива освен вечните черти на човека и онзи дял от наследството, който намира съкровен отзвук у него.

detelina101
02-01-2010, 17:40
Глава 7
Данъчна политика
Чарлс Е. Маклюър Младши
Резюме
Съществуващата българска данъчна система не е пригодена към условията на свободна пазарна икономика. От съображения, свързани с получаването на приходи, постигането на справедливост и икономичес¬ки неутралитет се налага вземане на бързи мерки, за да се премине към по-подходяща система. За съжаление в България днес няма достатъчна компетенция (по отношение на данъчните власти и съобразяването с данъкоплатците), за въвеждане на данъци, които в друг случай биха били подходящи. Следователно важно е да се усъвършенствува управлението на данъчната система и едновременно с това да се формулира данъчна политика, отчитаща административните ограничения. Може да се нало¬жи на първо време да се използува данъчна система, която не би била напълно пригодена за по-далечното бъдеще. В същото време е важно избраната за началния период система да не е несъвместима с желаната дългосрочна политика.
В дългосрочен план българската данъчна система трябва да включва данък върху добавената стойност (ДДС), вероятно по подобие на моде¬ла на Европейската общност, и подоходен данък (или данъци), плащан от отделни лица и предприятия. На първо време, докато се усъвършенствува административната способност за прилагане на ДДС, ще трябва да се разчита на някакъв оборотен данък.
Първоначално индивидуалният подоходен данък трябва да бъде прост за административно обслужване. По-късно, след постигане на по-голяма компетенция, могат да се добавят някои подобрения. Следова¬телно поне засега, данъкът трябва да продължи да се основава на индивидуалния доход, а не на дохода на съпрузи или семейства. До голя¬ма степен той трябва да е основан на удръжки от заплатата. Не бива да се допускат специални случаи на освобождаване или намаляване на да¬нък, но могат да бъдат позволени разсрочени плащания. Данъчните ставки трябва да нарастват умерено плавно, като данъците не бива да надминават 30 процента. Данъците, плащани от фирмите и гражданите, трябва да се интегрират, като на фирмите се прави отстъпка за изплате¬ните дивиденти (с изключение на опростения алтернативен данък (ОАД), който е описан по-долу и който освобождава от данък дивиден¬ти, получени от частни лица).
Разглеждат се пет алтернативни данъчни системи. Теоретично най-привлекателен е общият подоходен данък върху реалния доход, но той вероятно е неосъществим, тъй като пресмятането на дохода с отчитане на инфлацията е много трудно. По-подходящ е подобен данък на осно¬вата на номиналния доход, като се има предвид сегашната българска компетенция за данъчен контрол, въпреки че е по-уязвим от инфлация¬та. Данъчната система, известна като "швейцарско сирене", не е за пре¬поръчване, тъй като позволява щедри данъчни облекчения върху инвестирането и/или при отпуските, макар че се използва в редица стра¬ни, отърсващи се от социализма. Тази система разделя хората на "пече¬ливши и губещи" по начин, напомнящ централизираното планиране и не се уповава на пазарните сили. Тази система поражда несправедли¬вост и привилегированост, оставя вратички за злоупотреби, за чиито контрол и предотвратяване трябва да се използуват оскъдните административни ресурси.
Изглежда, че по-подходяща алтернатива за България е системата на опростения алтернативен данък. При тази система всички инвестиции се освобождават от данъчно облагане (вместо да се амортизират). Лих¬вите и дивидентите не се облагат или отчисляват. Този подход позволя¬ва избягването на административните затруднения, които се пораждат от фактори, зависещи от времето (например установяване на амортиза¬ционни нормативи, осчетоводяване на амортизации и инвентар), които са присъщи на подоходния данък, както и от необходимостта от отчита¬не на инфлацията. Тъй като тази система стимулира еднакво всички ин-вестиции, тя не разделя хората на "губещи" и "печелещи". Главните й недостатъци са по-малките приходи в първите години и рискът, че някои страни, от които се изнасят капитали, могат да откажат да кредити¬рат данъци, платени извън страната. Вторият от тези проблеми се избягва с прилагането на хибриден подход, който държи сметка за разходите, но лихвите и дивидентите се облагат както при подоходния данък. Това е най-привлекателната система за български данък върху стопанс¬ката дейност, която съперничи на ОАД.
Данъкът върху нарастването на заплатите се налага в резултат на комбинирането на централизирано планиране и работнически контрол. Недостатъкът му е, че не поощрява плащането на по-високи заплати, които са заслужен резултат от по-добра работа и по-висока производителност. Работническият контрол е пагубен, защото подтиква админист¬ративното ръководство да се съгласява с неоправданите искания на работниците за по-големи, но незаслужени заплати. Нито приватизацията, нито преходът към свободен пазар са в състояние да решат този въп¬рос, ако не бъде елиминиран работническият контрол. Ако работническият контрол бъде премахнат, този данък може да се отмени.
Независимо от избора нито една от системите не може да се прило¬жи веднага. В някои области ще е нужна техническа помощ. Тя включва: съставяне на по-подробна дългосрочна политика, краткосрочна страте¬гия, съвместима с дългосрочната политика, подобрено данъчно управ¬ление. Прилагането на тези мерки трябва да започне веднага с разбирането, че няма да бъдат завършени в скоро време. Специално усъвършенствуването на данъчното управление ще се нуждае от инвес-тиране на големи ресурси в течение на няколко години.

Въведение: Цели и ограничения
За България е решаващо да избере колкото може по-бързо подходя¬ща данъчна система, която да подпомогне бързия и справедлив иконо¬мически растеж, без да се пренебрегва необходимостта от грижливия й подбор. Ако това не стане, ще се утежнят финансовите проблеми на държавата и ще се засили макроикономическия дисбаланс. Приватиза¬цията подсилва неотложността на проблема, защото няма да може по¬вече да се прилагат старите методи за събиране на данъци върху оборота и печалбите от затворените държавни предприятия.
Важно е максимално бързо да се очертаят и публикуват, ако не всич¬ки детайли поне контурите на бъдещата данъчна политика, за да могат потенциалните инвеститори да знаят "правилата на играта", тъй като несигурността ще потисне инвестирането. Тези правила трябва да не се променят из основи, освен при извънредни обстоятелства, за да могат данъчните отговорности да бъдат предсказуеми.
И накрая, поради политически причини е важно да се установи данъчната политика от самото начало. Понастоящем се правят съществе¬ни промени във всички аспекти на икономическите правила на играта; в контекста на прехода, изборът на данъчни правила има първостепенно значение за икономическите перспективи. В следващите десет години, през които ще се изявят много икономически интереси, ще се вземат ре¬шения на базата на тези правила. След този период ще бъде политичес-ки много трудно да се поправят грешките, направени сега при избора на данъчната политика.
България трябва да се предпазва от изкушението просто да следва утъпкания път на западните демокрации и на развиващите се страни по много причини. Първо, данъчната политика, следвана от много страни, не притежава като цяло особени положителни качества. България не трябва да повтаря грешките, допускани другаде. Второ, социалните, икономическите и административните условия в България се различават от онези в западните пазарни икономики и развиващи се страни. Финансовите решения трябва да отразяват тези различия. На кратко, България трябва да изследва политиките, използувани другаде и да обмисли подходящите за нейните условия алтернативи.
За съжаление, за коя да е страна не могат да бъдат направени бързо данъчни анализи и определяне на най-добрата данъчна политика. Това се отнася особено за страна като България, където е съществувала ко¬мандна икономика, където не са събирани съответните данни и където консултациите и изследванията се спъват от езикови проблеми. И още, трябва да се предприемат действия за бързо париране на краткосрочни¬те финансови проблеми. Това поставя въпроса как да се избере краткосрочна политика, която няма да противоречи на дългосрочната, основана на от по-нататъшни анализи.
При проектирането на новата данъчна политика на България съществуват важни цели и ограничения. Първо, данъчната политика трябва да е добър проводник на формирането на капитали. Тя трябва да насърча¬ва спестяванията и инвестициите - както от страна на българите, така и на чужденците. Проблемът за осигуряване на данъчен климат, който да се конкурира с този на другите страни, измъкващи се от социализма се обсъжда по-долу.
Второ, данъчната политика трябва да бъде икономически неутрална. Това значи, че не бива да се прави разлика в полза на едни или други икономически дейности. Това отразява убеждението, че при подходящи условия пазарите общо взето се справят доста добре при определянето на това какво да се произвежда, каква най-добра технология да се приложи, как да се организира производството (дали в държавно предприятие, смесено предприятие с участие на чужди капитали, акционерно дружество и др.) и как да се финансира то. Този възглед приема като даденост успешния преход към пазарна икономика, която да е относител¬но свободна от изкуствена намеса на държавата в областта на ценообразуването, производствените решения и разпределението на ресурсите. От това се подразбира, че правителството няма да използува данъчна политика за избора на "печеливши и губещи", т.е. някои сектори да бъдат обект на благосклонно отношение, а други да бъдат наказвани.
Хоризонталното равенство или еднаквото отношение към равните, е принцип, пряко свързан със справедливостта на процеса. Приходът от различни източници трябва да бъде обект на едно и също данъчно третиране, в двойния смисъл на неутралност и основна справедливост. Освен това, различните начини за организиране на производството (държавни, кооперативни, акционерни дружества, смесени предприятия, частни компании и д р.) трябва да бъдат подложени на идентично данъчно облагане заедно с чуждите и местни инвеститори. (Преференциалното отношение към чуждите инвеститори създава стимул за много българи да "перат" пари и да инвестират под прикритието на чужди компании, а това може да породи лоши чувства, основани на завист.)
Социализмът и централизираното планиране оставиха в наследство на България липсата на ефективна и гъвкава система на администрира¬не на данъците, включително липса на опит за работа със западните сче¬товодни системи. От това следват два важни извода. Първо, такава администрация трябва да бъде създадена толкова бързо, колкото позво¬лява практиката, което вероятно ще изисква съответната техническа по¬мощ. Второ, данъчната политика трябва да се проектира като се държи сметка за настоящата слабост и закостенялост на администрацията. При много инстанции това ще наложи предпочитание на "приблизител¬ната справедливост", пред "прецизната настройка". Така че админист¬ративната реалност ще наложи жертване на привлекателни принципи и решения. Вероятно системата, получена в резултат, макар и по не прив¬лекателна на книга, ще бъде както по-справедлива, така и по неутрална от тази, която си е поставила недостижими цели.
По подобие на други страни, които понастоящем се измъкват от социализма, България се опитва да избере система, която да насърчава икономическия прогрес и същевременно да защитава икономически слабите и да избягва много големите разлики в дохода. Това е трудно, понеже високо прогресивните данъчни тарифи задушават трудовите усилия, спестяванията, инвестициите и поемането на риск, които осъществяват икономическия прогрес. Следователно, трябва да се установят умерено прогресивни и не наказателни данъчни тарифи.
Една от най-важните черти на прехода от централно планиране към пазарна икономика е отварянето на икономиката към международната търговия и прилива на международен капитал. Това има няколко важни следствия за данъчната политика. Тя не трябва излишно да пречи на чуждите инвестиции. Това предполага, че голяма част от данъчното бреме трябва да падне върху местното потребление, а не върху дохода, тъй като това вероятно ще възпре чуждите инвестиции.
Данъкът върху дохода трябва да се промени по начин, отчитащ направеното в други страни. Това включва както данъчното облагане на дохода, спечелен в чужбина от държавата, чийто поданик е инвеститорът, така и третирането в данъчно отношение на този доход от други потенциални вносители на капитал. Ако страните разрешават на своите постоянни жители кредити за данъците, плащани в държавите където е спечелен дохода, безсмислено е страните, обезпечаващи прихода, да не налагат данъци, които изцяло могат да се кредитират. Но не всички страни облагат дохода, придобит в чужбина (Франция например), а в някои, които го правят — най-яркият пример е САЩ - много данъкоп¬латци плащат повече данъци на чуждите правителства, отколкото се кредитират в страната; във всеки случай потенциалният инвеститор, а не неговото правителство, носи бремето на данъците на страната из-точник. В такива случаи особено важно е данъчната система на страната да не бъде непривлекателна за чужди инвеститори.
Останалата част на тази глава, (част 2) дава кратко описание на ключовите елементи на българската данъчна система, след което прилага току-що посочените принципи. Част 3 обсъжда данъка върху добавената стойност, част 4 - структурни елементи на проекта за данък върху индивидуалните доходите и в част 5 се разглеждат пет алтернативи за облагане на дохода от стопанската дейност. Част 6 обръща специално внимание на данъка върху увеличението на заплатата. Част 7 резюмира разсъжденията и прави някои заключения.

Съществуваща данъчна система
Данъчната система на България съвместява много от чертите на данъчните системи на другите социалистически страни от Източна Евро¬па. Приблизително 22% от дохода, получен от данъците се натрупва от данъци върху оборота и акцизи, 43% - от данъци върху доходите на предприятията, по специално държавните, 8% от индивидуалния данък върху доходите и 21% от отчисления за социално осигуряване. По ната¬тък в този раздел е даден анализ на основните черти на четирите най-важни данъка [1].

Данък върху оборота, мита и акцизи
Доскоро данъците върху оборота в България се изчисляваха както в другите централно планирани икономики - като разлика между цените на едро и цените на дребно, без разходите на търговията на дребно. (Къ¬дето тази разлика е отрицателна вместо данък се появява дотация.) При такава система данъкът естествено представлява най-различни части от цените на дребно (или на едро) на различни стоки и услуги. (Преди 1988 е имало повече от 20 000 такива тарифи.) Докато данъчното задължение се определя чрез изваждане, а не чрез умножение на тарифите на дадена база, няма смисъл дори да се говори за данъчна база или данъчна тарифа, а данъците няма да имат разпределителния ефект, обикновено при-писван им в западната литература. [2] След като България се придвижи към пазарна икономика, продължаването на тази система няма да бъде административно и икономически желателно.
В началото на 1988 г. бяха направени първоначални стъпки за преход към западната система на косвено облагане. Акцизите на някои най-чес¬то облагаеми стоки (алкохолни напитки, тютюневи изделия, кибрит, ка¬фе, нефт продукти и някои луксозни стоки) бяха отделени от данъците върху оборота. С изключение на тези за нефтопродуктите, акцизите се изчисляваха като "ad valorem" тарифи, приложени към продажбите на дребно, вариращи от 24 до 80%.
За целите на данъка върху оборота, продуктите се разпределяха в 45 групи, основани на съотношението на цените на дребно към цените на едро; тарифите на косвения данък варираха от 5 до 70% със средна реал¬на тарифа от 25%. Продажбите на междинни продукти, основни фондо¬ве и експорта не се облагаха. Данъкът все още се изчислява на остатъчен принцип, но има планове от 01.09.1990 г. да се премине към система от данъци, събирани на равнище предприятие, но основани на цени на дребно (повечето от които все още се определят централно). Тази система ще има изрично определени "ad valorem" тарифи от 10 и 20%. Планира се преминаване към стандартен данък върху добавената стойност, използващ кредитен метод от типа, който ще се прилага в Ев¬ропейската общност от началото на 1991 г. Някои стоки ще бъдат осво¬бодени, а други ще се облагат с тарифи от 10 и 20%. Навременността и успеха на тази промяна ще зависят както от завършването на либерализацията на цените, така и от изграждането на нужните административни структури.
България практически не използва преките митнически такси (по малко от 2% от общия данъчен приход идват от този източник). Вместо това, ценовите разлики, отразяващи положителните и отрицателните разлики между административно определените цени на едро на вносни¬те стоки и техните вносни цени, изчислени при официалния обменен курс, служат като данъци и дотации на вноса.

Данъци върху печалбата на компаниите
Данъкът върху печалбата се събира върху "балансовата печалба" от всички юридически лица: държавни предприятия, кооперативи, дружес¬тва с ограничена отговорност и смесени предприятия. Това дефиниране на печалбите не позволява да се намали лихвата за краткосрочни и ин¬вестиционни кредити, застраховките, заплатите на ръководителите, до¬пълнителните възнаграждения за работниците, нито пък извънпланови загуби могат да намалят облагаемите печалби. От Януари 1989 г. се раз¬решава амортизационните отчисления да се изчисляват по метода на праволинейната амортизация; отстъпките могат да достигнат до 50% за всяка година, но цялостно не могат да надхвърлят стойността на иму¬ществото. Въпреки че повечето дотации се включват в балансовите взе¬мания, тези които фактически се дават на губещите държавни предприятия не са включени.
Обикновената тарифа на данъка върху печалбата е 62% (50% държавен данък върху печалбата, 10% общински и 2% за иригационни фондо¬ве). Пет процента данък върху печалбата също се взема за фонд РТУ, който включва натрупаната амортизация. Изключения от основната 50%-ова тарифа са 10%-ният данък за селскостопанската продукция, (намален от 20% през април 1990), 25% за туризма и 30% за смесени предприятия с повече от 20% чуждо участие. Загубите могат да се прех¬върлят напред до пет години, а на "високотехнологичните фирми" се да¬ва пет годишен безданъчен период.
Обсъжда се намаление на базовата тарифа до 45%. Това ще се отнася за всички предприятия. От тях 20% (9% от печалбата) ще отиват за общинските власти.

Данъци върху индивидуалните доходи
България няма обща система за облагане на индивидуалните доходи, освен това, което се нарича Закон за Данъка върху общия доход. Той се опира на група от три тарифни ставки, всяка със своя собствена база и прогресивна тарифа.

1. Данък върху заплатите
Данъкът върху заплатите се събира на индивидуална основа и се удържа от предприятията-работодатели. Той се основава на месечни плащания, изключва някои допълнителни премирания и социалните надбавки. Не се допускат персонални облекчения за данъкоплатеца в зависимост от семейното му положение и от издържани от него лица, ня¬ма намаление за персонални разходи, но не се облага количество, равно на минималната месечна заплата (засега 165 лв. месечно). Данъкът се изчислява по прогресивно нарастващи таблици, които варират от 12 до 14%. Този максимум се достига при месечен доход от 400 лв, което е почти 150% от средната заплата от 260 лв. (Има специална тарифа за облагане на прихода непосредствено над минималната заплата, която нас¬коро бе намалена от 80%).

2. Данък върху дохода на автори, учени, хора на изкуството и др.
Плащанията на автори, учени, артисти, музиканти, журналисти и др. над и извън тяхната щатна заплата са предмет на прогресивна тарифа, основана на сумарния годишен доход от този тип. Тарифата, която се прилага на индивидуална основа, започва с минимален данък от 4% (за годишен доход до 240 лв.) и достига максимална стойност от 50% (за годишен доход над 40 000 лв.). Няма персонални облекчения или целеви намаления, въпреки че се освобождава сума, равна на минималната заплата за тези, които нямат друг източник на доходи.

3. Данък върху дохода от частна стопанска дейност и свободни професии
Различни видове доходи, които не са заплати, или хонорари и следователно не са обект на двата току- що описани данъка, подлежат на тре¬ти вид данък върху дохода. Това са доходи от частна стопанска дейност, практикуване на занаяти и свободни професии, както и дивиденти и участие в печалби от кооперативи. Минимумът на прогресивната данъчна тарифа (включваща освободения от данък доход) е идентичен с този за данъка върху заплатите (изчислен на годишна основа), но прогресията продължава и над годишен доход от 4 800 лв., като достига макси-мална стойност от 85% за доход над 70 000 лв. Доходи от рентиерство са предмет на отделна тарифа, започваща от 9% за доход от 200 лв. и сти¬гаща до 81% за доход 7 000 лв. За разлика от другите два данъка, този се събира на база домакинство, като акумулираният доход на различните членове на семейството се облага по прогресивната тарифа. Разрешени са някои облекчения, свързани с производствени разходи, но няма пер¬сонални облекчения или намаления на облагаемата сума.
4. Предложения за нова глобална система
Работи се над планове за въвеждане на нов общ данък върху дохода. Системата ще бъде основана на индивидуално облагане, въпреки че мо¬же би ще се отчита броя на децата в семейството. Предполага се необ¬лагаем доход в рамките на минималната годишна заплата. Предвиждат се тарифи за облагане на доходи над тази сума от 20 до 50% (върху годи¬шен доход над 100 000 лв.)

Вноски за социално осигуряване
Събира се данък от 30% върху номиналната заплата (в случай, че плащането е от чужди граждани, участващи в смесени предприятия данъкът ще бъде 20%) за натрупване на пенсионен фонд и други социални осигуровки.

Други
България има и редица други данъци, които не дават съществен принос в националния доход. Внимание заслужава прогресивният данък върху увеличението на относително големите заплати, различните данъ¬ци върху собствеността, върху даренията и наследствата и върху мотор¬ните превозни средства.

Обобщена равносметка
Българската данъчна система е невероятно сложна според всеки разумен стандарт и много смущаваща в отсъствието на централизирано планиране. Тя не е пригодена за пазарна икономика. Необходима е основна реформа, която да създаде система, основаваща се на по-голямо обвързване с пазарните сили. Тази реформа трябва да засегне данъчна¬та администрация (включително компютъризация) и да включва разви¬тието на данъчна статистика, както и нова данъчна политика. Важно е да се започнат веднага паралелни усилия, насочени от една страна към бързото въвеждане на краткосрочни реформи, докато заедно с тях се из¬вършва основната работа за по-фундаменталните реформи на данъчна¬та политика и администрация, които ще се предприемат през следващите няколко години. Следващите раздели предлагат някои напътствия за тези разработки. Те дискутират данъка върху добавената стойност, данъка върху индивидуалните доходи, данъка върху дохода на компаниите и данъка върху увеличенията на заплатите.

Данъкът върху добавената стойност ДДС - нов източник на бюджетни приходи
България понастоящем разчита силно на данъка върху оборота. Данъците върху оборота в социалистическите страни с централно планирани икономики се различават значително от тези при пазарните икономики. По същество те представляват "клин", изчисляван като раз¬лика между себестойността и цените на едро, минус търговските разхо¬ди. Следователно, те се получават по остатъчен принцип при калкулациите, а не чрез предварително определено количество или про¬цент. Поради самата същност на калкулацията има дузини, дори стотици различни косвени данъчни тарифи. В България имаше над от 20 000 такива тарифи преди 1988 г. Дори и при тази ситуация, те са имали твърде малка роля, за да могат да повлияят на разпределението на ресурсите, което се е определяло най-вече от плана или разпределянето на дохода, което се е определяло от плановите цени. Колкото повече ре¬формата се реализира и облагането приема нов характер, толкова продължаването на тази практика на използване на високо диференцирани тарифи ще причинява сериозни несправедливости и проблеми при разпределението на ресурсите. Администрирането ще става все по-голям кошмар, поради нуждата да се установяват различия между дейностите, обект на различни данъчни тарифи. Крайно желателно е България да се придвижи колкото може по-скоро към модерна система за облагане на продажбите с минимални тарифи, особено след като вероятно този да-нък ще стане най-важния източник на бюджетни приходи.
Трябва веднага да бъдат премахнати няколко системи за данък върху продажбите: Това са многократният, данък върху оборота, използван в по-голяма част от Европа преди приемането на ДДС като норма. Та¬кива данъци изопачават разпределението на ресурсите и създават сти¬мули за вертикално интегриране. Еднократното облагане на продажбите преди данъка на равнище на дребно, трябва също да се из¬бягва, поради присъщите му административни и икономически дефекти. Тези данъци трябва да се използват най-много като временни мерки. Това прави данъка върху продажбите на дребно и ДДС най-подходящи¬те възможности за обсъждане.
Данъкът върху продажбите на дребно изглежда съвсем неподходящ за България, въпреки теоретичните му предимства при някои обстоя¬телства. Ако търговията на дребно остане монопол на държавата, данъ¬кът на дребно може лесно да се администрира и ще бъде относително неутрален. На практика обаче, търговията на дребно ще процъфтява в различни малки частни или кооперативни предприятия, никое от които няма да има предишен опит като платец на данък върху продажбите. Следователно, за много години напред ще бъде невъзможно ефективно¬то администриране на данък върху продажбите на дребно.
Най-подходящата алтернатива на данък върху продажбите е ДДС от кредитен тип, използван в Европейската общност. Голяма част от годишния приход, реализиран от него, ще бъде събиран или преди продажбата на дребно или от по-едрите участници в търговията на дребно и има начини (никой от тях не е особено добър) дребните търговци да се постигне приблизителното облагане чрез степента на дребно. "Хартиената следа" от фактури, присъща на общоизползувания кредитен ме¬тод за осъществяване на ДДС му дава важни административни предимства. По тази причина, поради икономически причини и защото България може евентуално да пожелае да се присъедини към ЕО, не трябва да се обръща сериозно внимание на никакъв друг метод за реа¬лизация на ДДС.
Немаловажни са също и проблемите, свързани с прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и услугите, считани за социално приоритетни, избирането на данъчни тарифи и данъчното третиране на особени сектори (финанси, фермерство, жилища, стоки от втора ръка, дребния бизнес и др.). Тези теми заслужават повече внимание, отколкото е възможно да им се обърне тук [3]. По-подробен анализ трябва да се направи и на идеята за незабавно данъчно облагане на продажбите на дребно, а не първоначално да се облага с данък пре¬дишното ниво (производство или търговия на едро) и последващо разп¬ростиране на този данък с придобиването на опит. Това зависи много от увеличаването на капацитета на данъчната администрация и на броя на данъкоплатците, които ще плащат данък.

Структура на данъка върху личните доходи
Ако България възнамерява да се придвижи към модерна система за данъчно облагане, трябва да се обсъдят много въпроси при разработка¬та на данъка върху личните доходи. Те включват ролята на удръжките, обсега на данъчните тарифи, избора на облагаем обект (индивид, дома¬кинство), наличието на персонални облекчения, освобождаването от да¬нък на конкретни персонални разходи, връзката с облагането на предприятията, структурата на тарифите и индексацията на номинални-те доходи. Настоящата глава прави кратък преглед на тези проблеми, но е желателен по-подробен анализ. Водещ принцип през следващите раз¬съждения е, че простотата е много важна цел, особено през следващите няколко години, през които административният капацитет ще бъде ограничен. Където бъде подходящо, може да се извърши прецизиране на конкретните проблеми, ако има създаден административен капацитет. Ще бъде сериозна грешка да се излагат на опасност както приходите, така и представата за коректност на данъчната система, чрез налагане на сложна система, която не може да се реализира.

Ролята на у дръжките
България няма данъчната администрация, необходима за обслужване на система, в която повечето граждани попълват годишни данъчни декларации. Нито пък съществена част от данъкоплатците имат необходимия за въвеждането на система на годишна данъчна отчетност опит при попълване на тези документи. Следователно, много е важно да се създаде система, в която повечето от данъкоплатците не попълват данъчни декларации. (Очевидно тези, които имат собствен бизнес, ще трябва да го вършат). Това е един от водещите принципи в следващите разсъжде¬ния. В процеса на усъвършенстване на данъчната администрация и придобиването на опит по сложни проблеми, в системата могат да се извършат, където се налага, прецизирания на някои данъчни задълже¬ния.

Разсрочено облагане
Счита се, че наличието на разсрочено облагане е неприсъщо на модерната данъчна система. Причината е, че равенството и неутралитетът изискват еднакво облагане с общ данък на дохода от всички източници. Ще разгледаме този аспект единствено поради донякъде наивния под¬ход за търсене преди всичко на реално изпълними решения. Първо, ще бъде трудно прецизното облагане с данък на всички доходи. Това важи особено за страна със слаба данъчна администрация, но е истина и, че е трудно прецизно да се измерят някои видове доход. В такива условия, по административни причини може да е подходящо различното третиране на различните типове доход. [4] Например при съответни обстоятелст¬ва, данъчните удръжки от заплатите и от дохода от лихви, може да са по-подходящи за крайни, а не за предварителни данъци, отчитани при глобалното облагане.
Второ, ако някои източници на доход не се облагат, независимо дали по причини на данъчната политика или в резултат на административни трудности, няма голям смисъл да се намалява облагаемата сума с производствени разходи, направени за получаване на необлагаем доход. По тази причина САЩ при данъчната си реформа от 1986 г. въведоха елементи на разсрочено облагане в иначе глобалната система на данъка върху дохода. [5]
Има и добре дефинирани системи за облагане, които успешно прилагат разсрочения подход. Един такъв подход (опростения алтернативен данък или съкратено ОАД) се описва в пети раздел. Той прави разлика между личните доходи от заплати и пенсии и дохода от стопанска дей¬ност. Докато първият е (или може да бъде) предмет на степенувани та¬рифи, вторият се облага с единна ставка (по принцип максималната тарифа, прилагана за индивидуални доходи). Нещо повече, при облагане на личните доходи на индивидите могат да се прилагат персонални об-лекчения и целеви намаления на облагаемата сума, което не се разре¬шава за данъка върху доходите от стопанска дейност. Методът ОАД възприема този подход, за да опрости данъчната администрация, като цената е липса на глобален данък върху дохода.
Оценката на ситуацията в България води до заключението, че ако се избере ОАД, разсрочващите му аспекти ще се приемат като негова силна страна. Ако това се отрече в полза на традиционния данък върху дохода, ще се наложи по общ подход. Още нещо в защита на ОАД: пър¬во, може би ще е подходящо да се толерира разсрочения подход в краткосрочната програма за данъчна реформа, предвид липсата на адекватна система на данъчно администриране. Този аргумент е свър¬зан с ролята на удръжките, спомената по-горе. Второ, може да има причини дори и в дългосрочния вариант да не се премине изцяло към система на глобално облагане. Това заслужава по-нататъшно обмисля¬не. А

Единицата данъкоплатец
Данъците върху личния доход могат да се основават на отделно облагане на индивидите, на общия доход на семейни двойки и на по-сложна система, като френската частична система. По редица причини индиви¬дуалната данъчна отчетност изглежда най-подходяща за България. Пър¬во, това е традиционният подход в България (разбира се, трябва да се постави въпросът доколко тази практика отразява отношението на обществото към точната дефиниция на облагана с данък единица). Второ, индивидуалното облагане е по-просто и осигурява акуратно събиране на дължимите суми чрез удръжки. Трето, индивидуалното облагане е по-добър стимул за трудови усилия от страна на другите членове на дадено домакинство.

Персонални данъчни облекчения
Общоприето е да се разрешават кредити и данъчни облекчения, на основа на издържаните от данъкоплатеца лица (и донякъде в зависи¬мост от тяхната връзка с него), за да се отразят разликите в платежоспо¬собността в рамките на семейството. Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България. По-неясно е дали това трябва да се направи в краткосрочния план, защото подобни мерки значително ус¬ложняват администрирането и изчисляването на удръжките. (В реформата си от 1986 г. Колумбия елиминира тези облекчения по подобни причини.)

Целеви данъчни облекчения
Данъците върху индивидуалните доходи на много страни предвиждат изключване от облагаемата сума на различни лични разходи. Това са удръжки или кредити за разходи като образователни и медицински такси, плащане на лихви върху ипотеки, благотворителни пожертвувания, нае¬ми, застраховки и правителствени данъци. Някои от тях са оправдани, но повечето не са. Нещо повече, те сериозно усложняват прилагането и администрирането на данъците и правят невъзможно съществуването на система, в която удръжките прецизно отразяват данъчните задълже¬ния без потребност от годишно облагане. Следователно се предполага, че поне в първоначалния вариант (а може би и в дългосрочния, в зави¬симост от по-нататъшния анализ), България не трябва да прилага по¬добни облекчения. (Пак Колумбия премахна много от тези облекчения и кредити за лични разходи в реформите си от 1986 г. САЩ също огра¬ничиха възможността за целеви облекчения през 1986 г.).

Връзка с данъчното облагане на предприятията
Общоприето е разбирането, че трябва да се избягва двойното облага¬не на прихода от стопанска дейност, получен под формата на дивиденти. Това се постига чрез "интеграция" на индивидуалните доходи и доходи¬те от компаниите или чрез освобождаване от данък на дивидентите [6]. Има няколко начина чрез които може да се постигне облекчение на ди¬видентите. Концептуално правилни са използваните в Европа методи на удържането или приспадането (методи на брутния приход и на кредита), системата на разделените тарифи в Германия (съвместно с мето¬да на приспадане) и освобождаването от данък на дивиденти, което се препоръчва от данъчната реформа, предложена от държавния бюджетен департамент в САЩ през 1984 г.на президента Рейгьн. Концептуално погрешен, но административно по прост е подходът, наскоро възприет в Колумбия: изключване на дивидентите от облагането на ак¬ционерите. Крайният избор между тези методи изисква допълнителен анализ, но е ясно, че за България е може би най-подходящо да се изпол¬зува облекченото облагане на дивидентите в контекста на конвенцио¬налния данък върху дохода. (Подходът на Колумбия може би няма да е подходящ за България, защото приватизацията ще доведе до маса от ак¬ционери, подлежащи на облагане по най-различни тарифни нива в зави¬симост от дохода им). При О АД, обсъждан в следващия раздел, не възниква проблемът за интеграцията.
Данъчна прогресия
Ако се приеме традиционния данък върху общия доход, ще бъде под¬ходящо да има обединена тарифа на данъчната прогресия за облагане на по голямата част от дохода. Ако се възприеме разсрочения подход (включващ ОАД), подходяща е унифицирана тарифа за облагане на тру¬довия доход, а може би и на голяма част от другите доходи. Въпросът тогава е колко прогресивна да бъде тази тарифа.
Отделните данъчни тарифи, съществуващи в сегашната данъчна сис¬тема на България се различават значително по своята прогресивност. Видимата прогресивност на данъка върху заплатите е съвсем ограниче¬на в рамките на 12 — 14%.
От друга страна останалите две тарифи демонстрират значителен размер на степенуване от 50 или 80 процента. В действителност тази разлика почти сигурно е преувеличена, тъй като натискът върху нарастването на заплатите при централизираното планиране действа като заместител на силно прогресивното им данъчно облагане. Накратко, съществуващата система на натиск върху растежа на заплатите и явно облагане на страничните доходи води до крайно голяма прогресивност.
Пристъпването към пазарна икономика ще сложи край на потискане¬то на растежа на заплатите и ще го замени с явно облагане. Дали крайно голямата прогресивност описана по-горе ще продължи, зависи от относителната тежест, която ще се придаде на преследваните цели. Степенуваните тарифи намаляват разликата в доходите. Социалистическата история на България подсказва, че това може да се окаже важна цел. От своя страна, относително равното разпределение на благата, може да намали важността й.
Разсъжденията върху получените от данъци приходи за държавата също не водят до изискване на високи тарифи. Важно е да се отбележи, че увеличаването на данъчните тарифи често не носи очакваните приходи за държавата (и че намаляването на тарифите не носи големи загуби). На по-високи данъчни тарифи хората отговарят с по-малко работа със заобикаляне или избягване на данъците и затова те са по-слабо ефектив¬ни.
В сравнение с гореизложеното, стимулиращите действия и опростяването благоприятстват въвеждането на данъчни тарифи с много по-малка прогресивност сравнително ниски горни граници на данъците. Движението за данъчни реформи, което залива света през последните години, доказало предимството на простотата и стимулирането пред преразпределението на доходите. Общо взето, това изглежда най-д обра¬та политика и за България. Преосигуряващи тарифи, надхвърлящи 30% решително трябва да се избягват. И накрая, максималната индивидуал¬на тарифа трябва да е приблизително равна на фирмената.

Индексиране на номиналните суми
Ако данъчната тарифа съдържа ограничения от вида "от-до", които са фиксирани в номинални (парични) размери, инфлацията ще повлече данъкоплатеца с даден реален доход в непрекъснато увеличаващите се "от-до" на данъците. Съществуването на подобни граници не влияе силно, докато степенуването на тарифите е незначително, както е в случая с данъците върху заплатите. Но щом натискът върху растежа на заплатите се премахне и се замени с явна прогресивност, подобни граници ще имат нежелателен ефект. Той ще направи преразпределящите функции на данъците зависими от инфлацията вместо от явните политически ре¬шения. Инфлацията ще повиши данъците и ще разшири контрастимулите, тя ще засили и командната роля на правителството над ресурсите, без наличието на огласено решение, че това е уместно.
Тези резултати могат лесно да се избегнат чрез индексиране на суми¬те в номинална стойност в закона за данъците. (По този начин, има персонални облекчения, те могат да се индексират като данъчните ограничения). Това става лесно като данъчните тарифи, формуляри и инструкции в отпечатван вид.
Административният товар върху данъкоплатци и работодатели е минимален.

Три алтернативи за данъчно облагане на стопанската дей¬ност
Няма съществени възражения срещу схващането, че данъкът върху печалбите от стопанска дейност трябва да бъде важен компонент на но¬вата данъчна система. Това, което не получи достатъчно внимание, е създаването на подходящ за България проект за данък върху доходи от стопанска дейност. Този раздел описва и оценява пет различни подхода към този данък, които са възможни за прилагане в България: единен да¬нък върху целия доход с малки отклонения на облагаемия от реалния икономически доход (общ данък върху реалния доход); по-малко амбициозната система, която не се опитва да отрази инфлационния процес (общ данък върху номиналния доход); данък върху дохода, позволяващ различни облекчения, освобождаване на инвестициите от данък, различ¬ни тарифи и други данъчни преференции за конкретни дейности (ва¬риант "швейцарско сирене"); система, която осигурява общодостъпни стимули за формиране на капитал и е по-проста от другите три (опрос¬тен алтернативен данък или ОАД) и хибридна система, обединяваща характеристиките на данъка номиналния доход и ОАД. Поддържа се становището, че ОАД може да бъде най-подходящ поради специфични¬те обстоятелства, пред които е изправена България — (естествено както и другите социалистически страни в прехода им от централизирано планиране) - както и поради това, че може да се окаже разумно да се прибегне до хибридната система.

Единен данък върху реалния доход
Максималното приближаване на облагаемите суми до реалния икономически доход е ключова характеристика на единния данък върху ре¬алния доход. Такава дефиниция на данъчната основа ще осигури справедливост и неутралитет на данъка (поне що се отнася до данъчно¬то третиране на различните стопански дейности). Следователно, той предлага добър еталон за оценка на другите обсъждани по-долу алтер¬нативи. Той дава и максимално прецизна данъчна основа, съответства¬ща на нуждата от избягване облагането на повече от 100% от дохода (или облагане на един доход повече от един път) и по този начин пред¬лага минимални данъчни тарифи. Накрая, такъв данък е в съгласие с международните норми. Това улеснява сключването на данъчни догово¬ри и повишава шанса му да бъде кредитиран от правителствата на чуждите инвеститори.
За да се обложи икономическия доход, е необходимо да се предвидят данъчни намаления при обезценяването (и други подобни форми на амортизация на капиталните вложения), да се освободят от данък лихвените плащания, да се обложат приходите от лихви и капитали и да се осигури интеграция на данъка върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. Тук веднага се срещат няколко трудности. Първо, много е трудно да се определи размерът на икономическото обезценяване. Ако обезценяването за данъчни цели се различава от икономическото, доходите от различните дейности няма да бъдат еднакво облагани и ще се наруши разпределението на ресурсите. [7] Обезценяването е само един, но може би най-важен аспект на правилната преценка за фактори¬те, зависещи от времето. [8] Неправилната преценка на момента води до деформации, неравенство и възможности за злоупотреби. [9] Второ, усложнява се интеграцията на данъците върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. [10]
Въвеждането на данък върху доходите от стопанска дейност има сми¬съл, само ако няма инфлация или ако е възможно отчитане на влияние¬то на инфлацията върху него. (Важно е да се отбележи, че това не е начинът за инфлационно индексиране на номиналните суми, описан в предния раздел 4.). При наличие на инфлация и отсъствие на инфлаци¬онни корекции при оценката на дохода, данъкът се плаща върху нереал¬ни приходи от лихви и капитали, освобождават се от данък фиктивни плащания на лихви (които са всъщност изплащания на основните задъл¬жения) и реалните отстъпки за обезценяване се лишават от смисъл. В резултат се получава неправилна оценка на доходите и/или некоректно преразпределение на ресурсите (ако се предвижда инфлация), неравенс¬тво (ако не се предвижда) или и двете. Инфлационните корекции, макар и концептуално справедливи, са много сложни и по тази причина трудни за администриране.
Единният данък върху дохода има един съществен икономически недостатък, особено при неголеми отворени икономики: той не насърчава спестяванията и може да обезсърчи чуждите инвестиции. Както бе споменато в раздел 1, последният ефект зависи частично от данъчната ситу¬ация в страната на потенциалния чужд инвеститор (жители на страни с териториални системи; жители на страни с международни системи без допълнителни кредити за данъци, плащани в чужбина; жители на страни с международни системи, имащи допълнителни кредити за данъци, пла¬щани в чужбина.). След данъчната реформа от 1986 г. много американс¬ки мултинационални компании имат допълнителен кредит за данъци, плащани в чужбина. Това налага страните, които искат да привлекат американски капиталовложения, да се погрижат да не налагат данъци, по-високи от тези в други страни, които ги конкурират в тази насока.

Единен данък върху номиналния доход
Постоянното отчитане на размера на инфлацията и включването му в данъка върху приходите от капитали и стопанска дейност е изключи¬телно сложно. Въвеждането му силно зависи от очакваната степен на инфлация и от административната готовност на данъчните власти и съ¬образяването с данъкоплатците. Тази иначе привлекателна от концепту¬ална гледна точка данъчна система, може би няма да бъде осъществима в България в близко бъдеще.
По-реален резервен вариант на единен данък върху дохода е основан на номиналните исторически стойности. Така няма да има инфлационни корекции при отчитане размера па обезценяването (и други подоб¬ни отстъпки), амортизациите, доходите от капитал, приходите и разхо¬дите по лихвите.
Както бе посочено по рано, такава система ще създаде деформации и несправедливости в условията на силно инфлационна икономика, но не и в условията на стабилни цени (доколкото облагаемият доход не се раз¬личава от икономическия доход, например по причини на неправилна оценка на фактора време). Но тя ще избегне бремето на администраци¬ята и съобразяването с данъкоплатците, споменати по горе.
С някои малки изключения, развитите западни страни използват да¬нъци върху дохода, базирани на номиналните стойности. Това отразява тяхната сравнително ниска степен на инфлация. (За сравнение повечето страни със силни инфлационни процеси в Латинска Америка имат да¬нъчни системи, отчитащи инфлацията).
Отказът от прилагане на инфлационни корекции при отчитане на дохода, представлява сериозен компромис с концептуалната чистота в полза на административната приложимост. Въпреки че в наименовани¬ето на този подход това не е отразено, могат да се наложат и други ком¬промиси по причини, свързани с фактори, зависещи от времето. В някои случаи проблемите свързани с него могат да бъдат лесно преодолими, даже с риск от появата на икономически деформации и несправедливос¬ти, а други могат да останат въобще незасегнати, като се дадат възмож¬ности на самите данъкоплатци да тълкуват закона по удобен за тях начин. Все пак изглежда почти неизбежно тези системи да бъдат моди¬фицирани така, че да станат по-сложни, за да се премахнат аномалиите, които ще предизвикват все повече затруднения.
Така например, разходите за дългосрочни проекти засега могат да бъдат позволени, въпреки че доходите се признават само при окончателното завършване на проекта. В крайна сметка с усложняването на икономиката и превръщането на хората в опитни данъкоплатци, този либерален подход трябва да бъде изменен с цел да се избягнат неспра¬ведливостите, различията и възможностите за нарушения.

Подоходен данък "Швейцарско сирене".
Повечето подоходни данъци, прилагани в света, както в развитите та¬ка и в развиващите се страни, значително се различават от току-що опи¬саните два модела на единна система на данъчно облагане. Изглежда някои страни извършващи прехода от социализъм към пазарна иконо¬мика също възприемат данъчни системи, които далеч не са всеобхватни и рационални. В България това се изявява в предложенията за въвежда¬не на опрощаване на данъци. Все пак трябва да се отбележи, че напосле¬дък по цял свят се наблюдава тенденция към премахване на пропуските в изчисляването на доходите, донесли на тази данъчна система името "швейцарско сирене". [11]
Не е трудно да бъде разбрано откъде идва узаконяването на отклоненията от икономическия доход. Счита се, че някои видове дейност се нуждаят от подкрепата на властите и така се дават данъчни стимули като отстъпки при инвестициите, ускорена амортизация, преференциален режим и други облекчения. Смята се, че ускорената амортизация и отстъпките при инвестициите са начин за компенсиране на действието на инфлацията, без да се въвежда сложна система за отчитането й.
Този подход към данъчната политика налага някои забележки. Пър¬во, опитът да се въведе разделение на "печеливши и губещи" както при централизираното планиране, поставя на на преден план бюрократите и политиците, а не пазарните сили. Трудно може да се каже, че такъв под¬ход е справедлив. Доколкото при подобна данъчна система не е оправ¬дан преференциалният подход, икономическите ресурси се пренасочват неправилно към области с ниска производителност.
Второ, в резултат на намаляването на базата на данъчното облагане, степента на облагане трябва да е по висока, отколкото при единния да¬нък върху дохода. Това има обратен ефект върху спестяванията, инвес¬тициите и готовността да се поеме риск.
Трето, преференциалният подход към различните области и дейности увеличава сложността и води до нарастване на възможностите за нарушения, които могат да бъдат избегнати само чрез разширение на неголемите административни ресурси. (Например, освобождаването от данък на някои сектори или икономически дейности създава трудности при определянето на подходящите действия и проблеми при ценообразуването на трансферни продажби на суровини и продукция между свър¬зани предприятия.)
Четвърто, съществуването на данъчни преференции създава впечатлението за несправедливост и подкопава доверието на данъкоплатеца, а то е нужно и ценно в страна обосновано скептично отношение към пра¬вителството. Това впечатление за несправедливост, разбира се, често има реална основа.
Пето, данъчните преференции усложняват обединяването на индивидуалните данъци и данъците върху прихода от стопанска дейност. Об¬щоприето е становището да не се дават данъчни облекчения за компании, които на практика не плащат данъци. Повечето страни, които дават данъчни облекчения върху дивидентите, имат доста сложни схеми за ограничаване на тези облекчения до рамките на плащаните от компа¬нията данъци.
Шесто, инфлационните корекции аd hос, реализирани чрез такива мерки, като ускорена амортизация и преференциален подход към прихода от капитал, са правилни само при едно ниво на инфлацията. При вся¬ко друго ниво те са или твърде щедри, или въобще не са облекчение.
Общо взето, има малко причини за препоръчване на този подход за облагане на доходите от стопанска дейност. За предпочитане е всеки един от единните данъци върху дохода (дори този, основан на номинал¬ните стойности), опростеният алтернативен данък (ОАД), който ще бъде обсъден по-долу или хибридният данък. Това е особено вярно (с изключение на данъка върху номиналните доходи) в условия на инфла¬ционна икономика.

Опростен алтернативен данък (О АД)
Съществува и четвърта възможност за избор, която заслужава сериозно проучване от всяка страна, която е в преход от социализъм към па¬зарна икономика, защото тя е изключително подходяща в такива случаи, [12] Въпреки че тази система не е възприета в нито една страна, тя все повече и повече предизвиква вниманието на специалистите по въпроси¬те на данъчната реформа. [13] Този подход, наречен опростен алтерна¬тивен данък, е едновременно по-прост (защото избягва проблеми, свързани с фактора време и инфлационни корекции) и по-неутрален от всеки един от гореизложените видове данъци. Той осигурява обобщени стимули за спестяванията и инвестициите и по такъв начин избягва де¬лението на "печеливши и губещи". Накрая, той налага по-малки изменения от който и да е било друг вариант в сега съществуващата данъчна система в България.
Основните характеристики и административните предимства на тази данъчна система са относително прости. Тя предвижда съществуването на два самостоятелни вида данъци: индивидуален данък върху надници, заплати и пенсии и данък върху облагаемия доход от стопанска дейност. Данъкът върху заплатите и надниците по всяка вероятност ще бъде (без да е задължително) прогресивен и ще се събира основно чрез удръжки; необходимостта от регистриране на годишните доходи зависи от това как ще се отговори на въпросите, повдигнати в част 4, относно съвместното или индивидуално попълване на данъчните декларации, личните отстъпки и целевите облекчения.
Бизнес данъкът се отнася до всички форми на стопанска дейност, включително и онези, в които действащи лица са отделни индивиди. Той ще бъде еднакъв за всички и по всяка вероятност ще съответства на най-високия данък върху надници и заплати. Няма да има никакви отс¬тъпки или освобождавания от него. Собствениците на малки предприя¬тия могат да си осигурят предимството да плащат по-нисък данък, като изплащат сами на себе си заплати, които ще бъдат приспадани от прихода им от стопанска дейност и ще бъдат облагани като индивидуален до¬ход. Този подход е съвместим със съществуващата практика в България.
За предпочитане е да се допусне третирането на инвестициите като пряк разход (освобождаване от данък за първата година), вместо като амортизация. Това ще предотврати проблемите, свързани с фактора време, като необходимостта от определяне на полезния живот и степен на обезценяване на имотите и необходимостта от инвентарно счетовод¬ство. Нещо повече, то премахва необходимостта от корекции на отстъп¬ките за амортизация и инфлационните корекции. Нито лихвите, нито дивидентите се облагат, не се намалява и облагането на доходите от лихвите и дивидентите, така че се избягва административната трудност при облагането на дохода от лихви. Няма да има нужда да се прави раз¬лика между разходи за лихвите (обикновено приспадаеми при общия по¬доходен данък) и плащанията на дивиденти (обикновено не приспадаеми при подоходния данък). Отпада нуждата от инфлационни корекции при лихвените плащания и вземания, за да бъдат приведени към реалните цифри, както е при същинския подоходен данък. Още по¬вече, той е съвместим с подхода към лихвените плащания и вземания по сегашния закон за подоходен данък в България.
Икономическите характеристики на тази система заслужават по-специално внимание. При някои особени обстоятелства издръжката е еквивалент на данъчните облекчения, правени върху дохода от инвестиции. [14] Това може да бъде обяснено с примера на данъкоплатец, влагащ инвестиции, облагаеми с 40% данък. Когато той направи инвестиция от 100 лв. чистите му разходи са 60 лв. тъй като спестява 40 лв. в резултат на приспадането им от сумата на данъка. Ако инвестицията даде приход от 10% или 10 лева преди облагането й с данък, държавата взема 40% от този приход или 4 лв., а инвеститорът получава 60% или 6 лв. от прихо¬да. След като за инвеститора коефициентът на възвращаемост на вло¬жените суми е еднакъв преди и след данъчното облагане (приход от 6 лв. за инвестиция от 60 лв.), ефективната балансова данъчна тарифа на тази инвестиция е нулева. (Ако приходът бе 15% или 15 лв. поради мо¬нополно висока печалба, щеше да бъде същото: чистият приход на ин¬веститора след облагането щеше да бъде 9 лв. за инвестиция от 60 лв. Или отново 15%). Това осигурява силен и привлекателен стимул за спес¬тявания и инвестиции. Всъщност правителството е партньор в инвести¬рането. [15]
ОАД избягва необходимостта от разделяне на "печеливши и губещи" като осигурява еднакво изгодни условия за всички инвестиции. Той е неутрален по отношение на ефекта върху инвестициите в различни сектори.
Прилагането на ОАД трябва да се прецени и в някои други аспекти. Първо, заради издръжките този данък носи по-малко приходи в бюдже¬та през началния период, отколкото подоходния данък, позволяващ са¬мо приспадане на обезценяването. Това може да се окаже сериозен аргумент за страна като България, която среща сериозни проблеми.
Второ, скритите отстъпки върху дохода от капитали може да предизвикат смущения в общество, което доскоро бе враждебно настроено към частната собственост и което е подкрепяло изключително егалитарен подход при разпределянето на доходите. За предпочитане би била универсална система, която дава такива резултати за всички инвестиции, вместо друга, която осигурява стимули на селективна основа. От друга страна в сравнение със ситуацията в едно западно капиталистическо общество, при което общественото богатство е концентрирано, скритите отстъпки върху дохода от капитала биха предизвикали далеч по-малко възражения, отколкото в общество, в което общественото богатство сега е по-равномерно разпределено и в което по пътя на приватизацията, провеждана внимателно и честно, повечето граждани биха имали по-го¬лям или по-малък достъп до собствеността, която е била държавна до този момент.
Загриженост може да предизвика и въпросът, дали САЩ ще разре¬шат данъчен кредит за задгранични инвестиции на свои граждани пора¬ди ОАД. Опасенията възникват от факта, че в противен случай американските инвеститори ще бъдат обезкуражени да влагат капитали в България. Отговорът на този въпрос е неясен, тъй като нито една стра¬на още не е въвела ОАД. Важността на този проблем не бива да бъде преувеличавана. В момента по-голямата част от задграничните доходи на американските многонационални корпорации се получава от фирми, които плащат допълнителен задграничен данък. За тях е от малко прак¬тическо значение, дали България щя въведе подоходен данък, който мо¬же да бъде кредитиран или некредитируем данък от друго естество; в действителност нито един от тях няма да бъде кредитиран. [16] Този ас¬пект изисква допълнителни изследвания.
Може да възникне загриженост, че цената на чуждия капитал ще се увеличи до неприемливо равнище, ако няма отстъпки в лихвените отчисления. В допълнение, липсата на отстъпка за лихви е основна пречка пред привлекателността на данъка. Вероятно има начини за структури¬ране на подхода към лихвените отчисления, който едновременно ще предотврати едно неприемливо увеличаване на цената на капитала, ще осигури приемливост на данъка и в същото време ще запази простотата на данъчното третиране на лихвите. Най-прост е хибридният подход описан по-долу.
Трябва да сме предпазливи при предлагането на една страна да въведе ОАД вместо единния данък върху дохода или варианта "швейцарско сирене'*. Да бъдеш пионер в данъчната, както и в други сфери, е рисковано. Естествено, това не трябва да бъде извършено в България без по-нататъшен обстоен анализ на конкретната ситуация, включително и въпросите на прехода. Но това е възможност, която наистина заслужава внимание.

Хибридна система
Невъзможността от приспадане на лихвите бе определена като потенциален източник на трудности в ОАД. Тя може да повиши цената на капитала до неприемливо равнище и да постави под съмнение получаването на чужди данъчни кредити. Алтернативата, която запазва някои, но не всички предимства на ОАД, е хибридната система, която позволя¬ва инвестиционни облекчения, както при ОАД, но третира приходите и разходите като единния подоходен данък. [17] За да се опростят нещата и да се постигне неутралност на решенията във финансовата област, ди¬видентите също трябва да се приспадат.
Този подход избягва трудностите, свързани с фактори, зависещи от времето и инфлационните корекции, присъщи на общия данък върху дохода, що се отнася до капиталовложенията, но не и до лихвите. (В идеалния случай лихвите могат да бъдат обект на инфлационни корекции, но това не е задължително. Ефектът от това решение е показан в частта за единния данък върху реалния доход в този раздел). Подходът притежава и икономическите преимущества на нулева ефективна балансова данъчна тарифа (ЕБДТ) при еднакво финансирани инвестиции. (ЕБДТ при кредитно финансиране на инвестициите зависи от относителните данъчни тарифи, плащани от кредитора и длъжника.) За разлика от ва¬рианта на "швейцарското сирене", той ще бъде неутрален в третирането на алтернативни инвестиции.

Сумарна преценка
Не е лесно да се избере измежду вариантите за облагане на стопанската дейност описани по-горе. Може, все пак, да се даде някакво под¬реждане въз основа на посочената по-горе аргументация.
1. ОАД (административни и икономически преимущества; главни недостатъци: краткосрочните приходи в бюджета и чужди данъчни кредити).
2. Хибридна система (близка до ОАД, но кредитируема; по-сложна от ОАД).
3. Единен данък върху номиналния доход (сложен, поради проблеми свързани с фактора време; уязвим от инфлацията).
4. Подоходен данък тип "швейцарско сирене" (избягва инфлационните корекции; въвежда разделяне на "печеливши и губещи" и икономическо неравенство).
5. Единен данък върху реалния доход (от концептуална гледна точка е привлекателен, но е труден от административна страна).
Може да бъде необходим допълнителен анализ, който да потвърди горното подреждане.

Данък върху нарастването на заплатите
Данъкът върху нарастването на заплатите изисква специални бележ¬ки, въпреки че не представлява основен източник на бюджетни приходи.
Системата на централизираното планиране почти винаги създава тенденция към по-голямо увеличение на заплатите, отколкото е необходимо или желателно и в социален аспект. Проблемът се усложнява от работническия контрол, който може да настоява за оставката на ръководство, което не осигури увеличение на заплатите. Данъкът върху нарастването на заплатите е насочен да възстанови равновесието, като направи големите увеличения на заплатите финансово непривлекателни.
Данъкът върху увеличението на заплатите е слаб заместител на истинското решение на този проблем — приватизацията и премахването на работническия контрол. Освен в редки случаи, данъкът върху нараст¬ването на заплатите препятства увеличенията на заплатите, отразяващи нарастването на трудовите усилия и производителността, както и несправедливите увеличения. Без елиминиране на работническото управле¬ние, тези ефекти могат да бъдат отстранени само чрез грижливо отстраняване на причините, създаващи проблеми, свързани с информацията и надзора, с които е забележителна командната икономика. За сравнение, премахването на работническия контрол над управлението ще отстрани една характеристика на системата, която гарантира нежелателни препятствия пред стопанското ръководство. Това заедно с при¬ватизацията, ще направи безсмислен данъка върху нарастването на заплатите.

Резюме и изводи
Съществуващата в България данъчна система не е пригодена за пазарна икономика. Необходимо е България да премине бързо към по-подходяща система, за да постигне по-големи приходи, равенство и икономически неутралитет. За съжаление страната в момента не разпо¬лага с необходимия капацитет (в смисъл на данъчна администрация и съобразяване с данъкоплатците), за да въведе много от данъците, които при други условия биха били подходящи. Ето защо е важно, както да се подобри данъчната администрация, така и да се разработи данъчна политика, насочена към въвеждане на административни ограничения. Може да се окаже необходимо да се прибегне до краткосрочна данъчна политика, която няма да бъде съвсем подходяща през един по-продължителен период. В същото време, е важно да се избере такава краткос¬рочна политика, която да е съвместима с желателната дългосрочна политика.
В дългосрочен план данъчната система в България трябва да включ¬ва данък върху добавената стойност (ДЦС), вероятно моделиран по по¬добие на данъците в Европейската общност и подоходен данък (или данъци) на частни лица и предприятия. В близко бъдеще, докато се съз¬даде подготвена администрацията, способна да обслужва данъка върху добавената стойност, ще бъде необходимо да се въведе някакъв вид данък върху оборота.
Индивидуалният подоходен данък в началото трябва да бъде административно опростен. Той може да се усъвършенства по-късно, когато се появят възможности за това. Поне засега данъкът трябва да продъл¬жи да се събира на базата на дохода на индивидите, а не на семейни двойки или на семейства. Той трябва да се основава предимно на предварителното удръжките, не трябва да позволява изключения или целеви данъчни облекчения, като обаче допуска елементи на разсрочено облагане. Данъчните тарифи трябва да имат ниска прогресивност, която 30%. Индивидуалните и фирмени данъци трябва да се интегрират фир¬мени облекчения върху изплащаните дивиденти (с изключение на случаите, когато се прилага опростеният алтернативен данък (ОАД), според който дивидентите не се облагат индивидуално).
Предлагат се пет алтернативи на данъчно облагане на стопанската дейност. Единният данък върху реалния доход концептуално е по-приемлив, но може би не е съвсем приложим, поради трудното нагаждане на измерването на доходите към инфлацията. Като се имат предвид възможностите на данъчната администрация в България, по-подходящ е подобен данък, основан на номиналния доход, въпреки зависимостта му от инфлацията. Трябва да се избягва подоходен данък от типа "швейцарско сирене" с щедри инвестиционни отчисления и/или премахване на данъците за определен период, въпреки че се използва в някои страни, измъкващи се от социализма. Той включва разделянето на данъкоплат¬ците на "печеливши и губещи" по начин, централизираното планиране, вместо да разчита на пазарните сили. Този данък създава неравенство и представа за привилегированост и отваря вратички за злоупотреби, чието преодоляване е бреме върху и без това бедния административен бюджет.
Алтернатива, която изглежда по-подходяща за България, е опростеният алтернативе

LittleFallenAngel
02-01-2010, 19:18
detelina101, благодаря ти много за изтеглените материали.

charovnata_
02-01-2010, 19:24
http://download.pomagalo.com/354708/risuvane+na+kub/

http://download.pomagalo.com/351609/kak+da+risuvash/

мерси предварително .. :P :P :P

LittleEnchantress
02-01-2010, 20:01
detelina , много съм ти задължена благодаря ти спаси ми кожата ..... :-)

Supernova
02-01-2010, 20:20
Спешно ми трябват :( :

http://download.pomagalo.com/24705/bylgarskata+literatura+mejdu+dvete+svetovni+voiini/
http://download.pomagalo.com/11545/literatura+i+literaturen+jivot+sled+pyrvata+svetov na+voiina/
http://download.pomagalo.com/373174/avangardite+v+izkustvoto+mejdu+dvete+svetovni+voii ni/?search=21404094&po=1
http://download.pomagalo.com/227500/razvitie+na+kulturata+na+bylgariya+i+evropa+mejdu+ dvete+svetovni+voiini/?search=21404094&po=4

_summer_girl_
02-01-2010, 20:49
molqqq viiii....mnogooo ee speshnoooo!!!
http://download.pomagalo.com/198298/umenieto+da+proshtavash+e+svoiistvo+na+silnite+sla bite+nikoga+ne+proshtavat+mahatma+gandi/

J0kera96
02-02-2010, 13:23
http://download.pomagalo.com/292897/edna+bylgarka+3+i+4+glava/

randomperson
02-02-2010, 16:52
http://download.pomagalo.com/686/lichnost+narod+istoriya+v+cikyla+epopeya+na+zabrav enite+ivan+vazov+lis/

и

http://download.pomagalo.com/106834/lichnostta+narodyt+i+istoriyata+v+epopeya+na+zabra venitelevski+kocho+i+opylchencite+na+shipka/

alex0011
02-02-2010, 18:01
Спешно ми требва тази тема в помагало
Как Иван Вазов възвеличава подвига и саможертвата в одата “Опълченците на Шипка"

detelina101
02-02-2010, 20:15
"Умението да прощаваш е свойство на силните, слабите никога не прощават."
Махатма Ганди
Живота е игра изпълнена с жестокост, трудности и неправди. Човека е пионката стремяща се към първото място. Колкото повече растем, толкова по трудна става играта. Тя ни грабва и ни завърта в своя объркан свят. Но до желаната цел се достига трудно, на малки стъпки. Всяка от тях е важна сама по себе си, но попаднем ли в трудни и непознати ситуации лесно допускаме грешки. В зависимост от характера, начина на живот и разбиранията на хората, те реагират по различен начин на сполетелия ги провал.
Едни не могат да преживеят това и обвиняват само и единствено себе си за несполуката. Такива хора са големи песимисти. Убеждават себе си, че нищо не могат да постигнат в живота, защото или имат лош късмет или са глупави. Обезкуражават се напълно и никога не си прощават. А не простиш ли сам на себе си, не можеш да простиш и на другите. Това е едната крайност.
Другата крайност са хората, които виждат съвсем ясно причината за допусната от тях грешка, но не си я признават. Те са перфекционисти и не понасят загубата или провала. Затова винаги търсят вината в другия, но не и в себе си. По този начин се самозалъгват и продължават напред. Но допуснем ли един път грешка и не я ли осъзнаем тя ще се повтори. И в един момент тези хора се превръщат в роботи, имащи определена мисия. Но защо тези хора не желаят да признаят грешките си като всички знаем, че да грешиш е човешко? Най-често причината е в това, че този до нас се е справил по-добре. Превъзхожда ни с качествата си. В този момент в нас изникват чувства на омраза, злоба, гняв, завист. Слабите позволяват тези чувства да ги завладеят и управляват. Така не успяват да преодолеят страха от повтроната грешка, не успяват да приемат истинската си същност, следователно не успяват да простят на себе си. Превръщат се в хора, изпълнени със злоба, незнаещи какво е прошка.
Третият вид хора са размуните. Те са достатъчно силни, за да признаят грешката си и достатъчно умни, за да се поучат от нея. При постигнат провал те анализират нещата, виждат грешката и причините за нея. Признават си и си прощават. Да простиш на себе си е нещо много трудно, защото трябва да погледнеш ситуацията отстрани, тоест да излезеш от предела себе си. Не всички са способни да сторят подобно нещо. Затова да прощаваш наистина е свойство само на силните.
И въпреки това прошката не се дава на всеки. За да събереш смелост да простиш се наместват и други чувства като любов, привъзаност, симпатия. А те могат да съществуват само към семейството и приятелите. Например аз не бих простила на непознат, защото не мога да кажа, дали неговата грешка към мен е направена нарочно или неволно. Освен това непознатия не би се трогнал толкова много от това какво мисля аз за него, защото и аз съм му непозната, нашите животи не зависят един от друг. Но на мой близък приятел бих простила грешки от всякакво естество. Защото както болката, която изпитваме може да е различна, така и прошката иска различни жертви. Защото да простиш означава да се отречеш от принципите си в името на някой друг и по този начин да го подкрепиш и да му покажеш, че той е важен за теб и една неволна грешка не би разрушила вашето приятелство градено дълги години. Друга важна причина, заради която човек прощава на хората близки до неговото сърце, е че се нуждае от тяхната подкрепа и приятелска прегръдка в даден момент и се страхува, че ако не прости и на него няма да му бъде простено и ще загуби тези неща. А приятелите са нещо наистина ценно. Те са нашето ежедневие, щастие и забавление. Тези, които не прощават просто нямат истински приятели или са имали, но вече са ги загубили, именно затова са се превърнали в слаби личности.

detelina101
02-02-2010, 20:16
Спешно ми трябват :( :

http://download.http://www.teenproblem.net/school/24705/bylgarskata+literatura+mejdu+dvete+svetovni+voiini/
http://download.http://www.teenproblem.net/school/11545/literatura+i+literaturen+jivot+sled+pyrvata+svetov na+voiina/
http://download.http://www.teenproblem.net/school/373174/avangardite+v+izkustvoto+mejdu+dvete+svetovni+voii ni/?search=21404094&po=1
http://download.http://www.teenproblem.net/school/227500/razvitie+na+kulturata+na+bylgariya+i+evropa+mejdu+ dvete+svetovni+voiini/?search=21404094&po=4
Supernova,за днес ли ти бяха темите?

detelina101
02-02-2010, 20:17
Съчинение разсъждение на 3 и 4 част от „Една българка ”

В „Една българка” Иван Вазов показва една обикновена жена от народа. Тя е ясен пример за смелост , твърдост и жертвоготовност. Още в заглавието на разказа авторът показва идеята за майка , христянка и българка – качества , които притежава баба Илийца.
В трета част от повестта Вазов поставя баба Илийца в трудна ситуация – тя трябва да стигне до манастира с болното си внуче , за да му бъде почетено. Представени са два героя антиподи – страхливия Евтимий и смелата баба Илийца. Силата на илийчиния дух и нейната непоколебимост са показани най-ясно в четвърта част – тя трябва да стигне до ботевия четник в гората, за да му помогне. На пътя й се изпречва бушуващата река.
Началото на 3 част Вазов започва с природна картина . Той майсторски описва Черпишкия манастир – „Спеше и манастирът , глух и пустинен.”. Когато челопеченката стига до манастира се надява , че там ще й помогнат , но там намира само егоизъм и недоверие. Калугерът и ратая дълго се /церемонят/ да отворят портата на манастира. В страха си от турци и бунтовници , те са превърнали манастира в убежище за страхливци. Те дълго се уверяват , че жената е сама , докато най-накрая за момент отварят портата : „Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.”. Вместо с благословия , тя бива посрещната с ругатня – „Да те вземат рогатите”. Това отново доказва, че баба Илийца не е добре дошла и Евтимий няма желание да почете на внучето й . В техния разговор контрастират егоизма и страха на отеца и майчинската всеотдайност и смелоста на старицата. Въпреки че отстъпва исе приготвя да прочете молитва на детето , той продължава да „бърбори”. Още една от постъпките му показва действителни му характер – той й взима пари. Когато Илийца се опитва да му обесни за бунтовника , той яспира с думите : „Не искам нищо да чувам ... Каквото знаеш , за себе си го знай.” Геройнята показва смелост , когато отказва да нощува в манастира .
Четвърта част отново започва с природна картина – типичен Вазов похват. Когато старицата достига реката , тя с ужас вижда , че ладиарят го няма. За пореден път баба Илийца се отразява като смела жена – найната смелост се противопоставят от страха на лодкаря : „види се , ладиарят го е било страх да нощува тук.” . Тя непоколебимо решава „ сама да се опита да мине отвъд”. Думите с които авторът разкрива душевното й съъстояние са дълбоко емоционални : „тя изтръпна” , „изправи втрещена” , „изхока в безсилно отчаяние”, „въздъхна безнадежно”.
Тя с ужас разбира , че ладията е вързана със синджир , заключен за кол”дълбоко забит от години там”. Челопеченката отново е непоколебима – тя „остави детето на пясъка”.

detelina101
02-02-2010, 20:19
Личност-народ-история в цикъла „Епопея на
забравените” от Иван Вазов
(ЛИС)


Почти цялото творчество на Ив. Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския национален дух. В своите произведения писателят се връща към славното Априлско въстание,за да разкрие саможертвата и героизма на народа,отправил последен устрем към свободата. Това е и любимата му тема,която възприема в началото на творческия си път и се връща към и след Освобождението.
В българското Възраждане Вазов търси и открива не само националната трагедия на народа си,а и миговете от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм на духа, епоха на възход и падение. Цикълът \"Епопея на забравените\", където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко насочен към наследниците на героите, към тяхната памет. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание проблемите на неговото време- смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата.
В \"Епопея на забравените\",авторът търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история,разкрива влиянието на отделната личност в/у. народното съзнание и ролята и в историческото битие на българите. Така се осъществява и сюжетната връзка м/у. творбите в цикъла. Проследени са основните етапи от нашето Възраждане,откроени като отделни сюжетни звена-личноста като въплащение на народния идеал („Левски”);ролята на твореца и неговата творба за национално самосъзнание („Паисий”);отделната личност като идеолог(„Раковски”);избор т на отделния човек и колективния избор („Кочо”);гордият и самоотвержан дух на бълг.народ,издигането до висотата на своите водачи и способноста да твори историята („Опълченците на Шипка” и „Каблешков”).
Неслучайно цикълът започва с одата „Левски”. Като личност и дело Апостолът на свободата синтезира наи-ярките черти на времето,висшите нравствени добродетели на епохата. А като първо произведение в стихосбирката одата очертава характерните особености на избрания от Вазов подход и начина за изграждане на образа. В произведението се задават двете измерения-времето на миналото и времето на потомците. Връзката м/у.тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на оценяващ,осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на възхищение и преклонение.
Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл - утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, и на хуманната мисия на човешкия живот. В този монолог лирическият герой е изправен пред труден избор дали да избере живота в манастира пред живота отдаден на идеала за свободата на поробената Родина. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си:
1.и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две – три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народа и родината. Посветил цялото си същество на революционната идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”.
Вазов намира най-подходящите думи,за да разкрие и опише образа на Апостола и да ни покаже последователното му извисяване. Поставяйки на преден план нравствения дълг наличноста, за смисъла на човешкия живот. С делата си Левски става силмвол на непокорния,вечно търсещия дух.
С голямо възхищение и преклонение Вазов извайва образът на революционният деец, и апостол на свободата-Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история. Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България и огромния си ненадминат талант. Намира най-силните думи и най-ярките поетични образи, за да разкрие лика на най-великия български син. Той гори от възторг,когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а и въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Апостола в световната история и го намира. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки безсилието като символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Левски, събрал в себе си героизма и величието на една епоха.
Апостолът намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа. Затова с пълно право поетът го сравнява с най-титаничните и легендарни исторически личности:
...Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона,
за правдата свята да мре под триона.

Словото на героя е просто, разбираемо и запленяващо - \"Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.\", точно като на самия Спасител. И на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта,символизирана от кръстта и бесилото. Със смъртта си на бесилото Левски изкупва срама на българите от робското минало подобно на Сина Божии изкупил със смъртта си на кръста греховете на човечеството. Затова финалът на одата носи идеята за неговото духовно безсмъртие. Тази идея,величественият образ на Левски и героизма на времето,което го е създало ,определят патриотичния патос и революционната романтика на творбата.
В поредицата от славни образи на България от светци и апостоли своето място заема и Паисий. Величието на делото му е внушено чрез противопоставянето мрак-светлина,осъществено в творбата на идейно-композиционно и езиково равнище. Мрака символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, липса на живот, робство, сън, страх, но може да означава и мъка,и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в \"Епопея на забравените\" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват – „хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст „.
Паисий това е светецът,създателят на българската история,неговото слово е откровение за народа,защото българите се сдобиват с памет. Неговото дело може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света.
Хилендарският монах пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции:
От днеска нататък българский род
история има и става народ!
Паисий-първият български възрожденец е представен с огромната му любов към всичко българско и безпределната му омраза към поробителите. След петвековното робство той пръв възкресява забравеното славно монало на български народ. Историята му напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и съзнание. Именно затова поетът рисува бедния монах с неприкрита национална гордост- скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах.
Мисията на хилендарският монах е пророческа,защото със своето дело той пробужда българския народ и ги кара да се борят и да извоюват свободата си.
Динамиката на историческото битие,представя идеята за борба,чието въплащение е образът на Раковски. Одата посветена на него е една от най-патетичните творби в цикъла. Чрез лирична прослава,Вазов внушава изключителната личност на героя,създаден от природата да бъде гений и превърнат от обстоятелствата в бунтовник.
Георги Раковски превръща живота си в подвиг, в блян за свобода,той продължава делото ,на Левски и Паисий,за дълга и вярната служба към Отечеството. С изключителна поетична сила и вдъхновение, и с ярки художествени средства Вазов създава най-яркия и незабравим образ на Раковски:
Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,...
Но Вазов не спира до там: „Един само буден сред толкова спящи” е Раковски. Романтикът,поетът,бунтарят е този,който с титаничната си натура иска за час да бутне „делото на пет векове”. В този текст числото „един” става определящо за героя-сам,единствен: „ти,един за всички като демон бдящи”.
Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”. Вазов ни го представя и като мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя. чрез силни метафори и антитези писателят внушава на читателите дълбоко преклонение пред всеобхватната дейност и неукротимия дух на Раковски. Поетът създава прекрасен, незабравим, вълнуващ портрет на истински патриот;
... Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа
... мисъл и желязо, лира и тръба
всичко ти бе вкупом за една борба.
Така поетът рисува безстрашието, силата на духа на саможертвата на великия българин. Любовта му към Родината е по-силна от всичко друго;
…любов без съмнение, без свяст, без преел
що кат кръст огромен ти беше поел....
Авторът успява да проникне и да ни опише делото на Раковски-той е началото на пътя за свободата,защото пръв осъществява идеята за организизрана националноосвободителна борба и така тласка напред хода на историята.
Вазов се прекланя пред таз демонична и страстна натура. С горчив упрек към съвременниците си той мисли за счупения изгнил кръст и буренясалия гроб на героя. Писателят не скрива болката си от непризнателното поколение,но вярва,че оценката на делото на Раковски пренадлейи на бъдещето:
Историята има да се позамисли
Към кой лик безсмъртен тебе да причисли.
Проблемът за масовият революционен подем на българския народ и народопсихологията са тема на одата „Каблешков”. Революционния подем и робското съзнание са композиционно противопоставени в стихотворението. Така Вазов възвеличава заслугата на Каблешков. Това наи-ясно проличава от словото,”думата” на самия Каблешков, което е „ тръбен звук”,разклащащ робското съзнание на народа,пали пожар в душите им и като стихия помита робския страх.
В тази ода Вазов описва масовото революционно описание на народа. Познавайки добре народното страдание и безпомощност,поетът проследява дългото и мъчително прераждане на българския народ. В одата „Каблешков” ясно е изразено народното преображение и в началото Вазов казава:
Той беше спокоен. С позор на челото
Безропотно,храбро живееше в теглото...
Но субективното,вътрешно време на героите в „Каблешков” е несъответно на реалното историческо време. Въпреки това чрез него ярко се внушава „пиянството” на народа,голямата промяна извършваща се в него. Затова и повторната употреба на думата „храбър” към края на творбата,показва,че ценностите заемат подобаващо място в нравствения кодекс на българина,че духовните последствия на пет вековното робство се преодоляват.
Опозицията робско племе - свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата \"Каблешков\" тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието \"народ\". Народът придобива обща душа и реален образ. Изчезват личните вражди и класовите противоречия,защото националната идея обединява всички в порива към свободата.
Априлското въстание се явява като връхна изява на моралните сили на народа. В това въстание българинът се издига до наи-голямата си духовна висота и осъзнава дълбокия и етичен смисъл на борбата,която се издига над практическите съображения,над победата и поражението и се превръща във въпрос на чест и национално достойнство. Израз на това е одата „Кочо”. В порива си към свободата „малките стават с великите равни” и достигат висотата на апостолите.
В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание.
Поемата въплащава героизъм и величието на простия народ, който силно желае свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Всенародния характер,желанието да вземат участие в последния бой-породено от неутолимата жажда за свобода и омраза към поробителя,Вазов наи-точно ни представя с думите:
Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
Русите главички и белите власи
Взимаха участие в последния бой.
Цялото население, без разлика от пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. Именно в това се състои величавият героизъм на народа.
След кратко оригинално встъпление Вазов ни принася в атмосферата на бой. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Поетът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда изхода от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване “… и вместо молби, плач, пущаха куршум …”. Дори и жените, нежни създания, символ на живота, сеят смърт сред враговете. Вазов предава не само динамика на боя, а и драматизма на състоянието чрез много глаголи:
Пушките си дайте! Не! Не!
Що да сторим? Да се покорим ли?
Мълчи! Да се борим!
Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшното. Перущенци не допускат да бъде опетнено името им, превръщат се в герои
За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител.
Поетът сравнява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест.
Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук народът е зле въоръжен и неопитен във военно отношение,но въпреки това трябва да се сръжава,обкръжени от своите жени,майки ,деца,от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на османците,за да останат завинаги българи. Кочо Чистеменски е бедния чизмар спасил гордоста на Перущица. В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. Вазов описва постъпката му не толкова,за да докаже неговата смелост,която е част от характера на българина,колкото да разкрие психологията на народа ни,да покаже здравата връзка м/у.личност и народ,увековечена в историята ни. В подвиг на бедния чизмар намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним.
Вазов се прекланя и възхвалява подвига на тези смели българи. Както тяхната драма,така и тази на целия бъкгарски народ Вазов ни внушава и представя с пределна яснота и дава на нас читателите почти визуална представа за трагизма и величието на Априлското въстание.
Одата \"Опълченците на Шипка\" дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането между вуодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност.
В лирическия увод на “Опълченците на Шипка” поетът привидно приема укорите, че свободата ни е подарена. В многократно повтореното “нека” се крие тънка, горчива ирония. На всички хули и клевети народният поет противопоставя само едно доказателство,богата метафора – “О, Шипка!” Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Действените глаголи, кратките фрази, сравнения- това предава кипежа на боя,твърдостта и саможертвата на смелите народни синове. Поетът възхвалява волята и саможертвата на “героите наши”. “България цяла сега нази гледа!”-това съзнание изтласка назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях. Чрез последната строфа - Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена.
В мрачните тринадесет стиха ударите върху българите се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж - постъпателното скъсяване на изреченията към края - и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на \"срама\" и \"теглото\", през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: \"нека таз свобода да ни бъде дар\". За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума \"нека\" - седем пъти тя въвежда изречение по изречение, удар след удар. И когато пасажът завършва с последното \"нека\", тоест завършва с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен.
Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност и дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром:
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.,
и утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност. Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди.
За тази битка може още много да се каже и напише,но Вазов спира,защото най-важното го е казал и ,то като вдъхновена възхвала на подвига. Но не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!\". С това възклицание Вазов пречупва насоката на одата-вместо досегашната универсалност на вековете и историята,авторът описва трите дена на битката.Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравените\" са станали част от нас, част от България.
Одата \"Опълченците на Шипка\", дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\", описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл. И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с победен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на честността и прозрение у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането м/у. въодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност изразено в деликатноста на смисловия свят на одата.
Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните герои. Със своето слово писателят показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода.
Одата „Опълченците на Шипка” е смислово и емоционално по-богата, по-противоречива, по-разностранна. Нещо повече - тя утвърждава лирическо-видовия си облик бавно, в обратимо напрежение с останалите лирически произведения, така победата на опълченците се превръща и в победа на нейния литературен вид.
Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.
Победното поражение,изстраданата победа придават на творби от този цикъл облик,различен от стандартния за одата. Ето защо всяка от тях разгледана по отделно е повече балада отколкото ода. Въпреки това тези 12 оди са свързани,не само с общото заглавие,а и с развитието на действията обхващащи периода от Паисий до Освободителната война, и с дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Стихосбирката утвърждава саможертвата на българина за рода и Отечеството като върховна добродетел. Тя увековечава светците и апостолите от нашето минало,които със своите дела и слова принадлежат на всяка епоха и всяко поколение.

detelina101
02-02-2010, 20:21
Личността, народът и историята в “Епопея на забравените”
(“Левски”,”Кочо” и ”Опълченците на шипка”)

Един от най – бележитите творци в българската литература е Иван Вазов. Той е световно известен и признат, не само с романа “Под игото”, но и с цикъла “Епопея на забравените”, изразяваща Предиосвобожденската действителност на един смел, горд и нравствено извисен народ, копнеещ за свободата си. Чрез тези дванадесет оди, свързани смислово и тематично, изграждащи няколко цялостни и силно въздействащи картини, авторът възкресява както образа на бунта, на лудите глави, на “пиянството на един народ”, така и отличава качествата на личността и саможертвата на народа в българската история.
Вазовият поетичен глас полита към българските небеса като заветна молитва, за да открие противоречието между религия и национална духовност в одата “Левски”. Монологичната изповед на дякона, с която започва поемата насочва към мотивация на личността, изправена пред избора между свободата и робството. Лирическият говорител отхвърля расото, защото съзнанието за националната идентичност е взело превес над монашеската примиреност. Левски успява да се освободи от роба в себе си и да изкаже гласно желанието си за свобода – личностна и национална.
… че не с това расо и не с таз брада…
Рече и излезе.
Левски, който в последствие е отдал целия си живот за Отечеството, е готов на многобройни лишения. Отказва се от всички земни блага и живее в изключителна честност в името на идеала за свобода. Честността е въпрос на морал и тя се възпитава. В българската история няма по – честен и неподкупен от дякона.
…а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
Светец и демон, Левски таи в сърцето си родолюбие и храброст, неизмерими досега. Храбростта е черта от характера на човека, която или я има, или я няма, но при дякона тя е в изобилие заедно с любовта към родината.
Той любеше свойто отечество красно.
Пряката характеристика завършва с два реда многоточие, което означава, че написаното от автора не изчерпва всичко свързано с обаятелния образ на героя. Представянето му във взаимоотношения с други хора и заобикалящата го среда, както и кратките и лаконични биографични данни, разкриват широкия световно – исторически тон в проекта на образа.
Придържайки се към историята Вазов споменава предателството, като подготовка за преминаването към разкритието на силния дух и стоицизъм на Левски. Гневът на автора от постъпката на предателя се излива в шестдесет и пет стиха възмущения, градацията, на които не се успокоява със сравнението “Юда”. Поради тази причина Вазов връща действието в настоящето.
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

Дякона погуби чрез черна измама!,
…и тоз човек йоще живее между нас!
След предателството, следвайки естествения ход на събитията, следва осъждането на апостола. Вазов обрисува в две паралелни измерения съдбата и душата на героя. Докато поробителите се опитват да пречупят духа му (“Окован и кървав, във тъмница ръгнат,/ Апостолът беше на мъки подвъргнат/ ужасни.”), авторът увековечава стоицизма, силния дух и воля на тази незабравима личност, превърнала се в национален герой.
…Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
Градацията в тези стихове е израз на Вазовия възторг от себеотрицанието на героя. Поетът прави аналог като сравнява дейността на Левски с тази на титани от европейска и световна величина. Достойното му държание в съда е израз на неговата решителност, храброст и силна вяра в идеала. Авторът спазва художествената правда, като дякона поема цялата вина върху себе си : “Аз съм Левски! Ей ме на!/ И никое име той не спомена.”
След обесването му следва лирична апология на бесилото като символ на героичната смърт. То не само не загрозява лика на Левски, но го обезсмъртява с нов символ, напомнящ кръста на Христос, като става “връх откъдето виждаше духът/ към безсмъртието по – прекия път!”
Не само в “Левски”, но и в одата “Кочо” е показано самочувствието на българина, който поема отговорност за своите дела в името на свободата на България. Поетът изгражда внушителна картина както на личния, така и на народния бунт. Още самото начало на произведението е твърде характерно за цикъла, където авторът започва разказа си с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния план. Именно това придвижване става внезапно и рязко като още първите два стиха насочват вниманието ни към необичайната, противоречива оценка на историческото движение, която е изградена на принципа на антитезата.
О, движеньe славно, о, мрачно движенье,
Дни на борба горда, о, дни на паденье!
Вазов обрисува само последните няколко дена от защитата на перущенци, които се събират в църквата, и идването на редовната турска войска. Сюжетен център на одата е подвигът на “Кочо – простият чизмар”. Поетът създава сгъстена емоционална атмосфера, за да подчертае и изпъкне трагизмът на отделната личност, който не случайно е най – широко разгърнатият епизод в одата.
“Има моменти, когато на един народ са нужни не разум, а безумство, не практически резултати, а поетически митове”(проф. Милена Цанева). Именно това има предвид и Вазов, когато обрисува разигралата се кървава драма. Потресаваща и трагична е сцената между Кочо и жена му - “млада хубавица”. Ако четем между редовете ще забележим как незабележимо изплуват годините на съвместен живот, любов и доверие. Слети в живота и любовта, те се сливат и в подвига и смъртта, дори с цената на най – скъпото им – детето.
…И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка

с отворени очи и с нож забит.
Тяхната смърт се явява право на избор между позора и смъртта. Те предпочитат да умрат пред това отново да станат роби. Веднъж освободил се българският дух няма да понесе отново да бъде поробен. Подвигът на Кочо се явява израз на героична несломимост и борбеност.
Вазов “премества погледа си”, от отделната личност към перущенци като цяло, в следствие на драматичния конфликт, който възниква в момента, когато въстаниците осъзнават неизбежността на разгрома. Кочо и съгражданите му намират решение в масовите самоубийства като израз на тяхната непримиримост и отказ да приемат действителността. В драматичния хаос на битката авторът подчертава изненадващите моменти.
Борбата кипеше отвътре, отвън.

и търсеха пушки с трепетни ръце…
Кулминацията на творбата настъпва, когато “зидът там”, досега символизиращ трудностите, през които перущенци трябваше да преминат, е вече съборен. Картината на всеобщия ужас не може да се извади от контекста на конкретната историческа обстановка.
Отчаяната постъпка както на Кочо, така и на съгражданите му подчертава трагизма на отделната личност и в същото време на народа като цяло. Именно в тези сцени е моралното възтържествуване на победените над физическите победители.
Плавно преминавайки от личността към народа, авторът преминава през “Левски”, “Кочо” и стига до “Опълченците на Шипка”, където е показана националната борба за освобождението. В първата част на одата поетът се противопоставя на клеветниците, които твърдят, че България е получила свободата си даром, като привидно се приема твърдението:
Нека носим още срама по челото,

нека таз свобода да ни бъде дар!
Чрез опозицията горе – долу, Вазов изразява контраста между въстаниците и поробителите: горе, на Балкана е свободата, а долу, в низината – робството. Самият генерал Столетов подготвя с речта си юнаците преди боя за великия им подвиг. Подвиг, който е безсмъртен и легендарен, достатъчен да измие срама на петстотингодишното робство. Нашият народ не само е заслужил свободата си, нещо повече – героизмът на опълченците излиза извън границите на националното значение.
Върхът се явява паметник на мъжество, свободолюбие и патриотизъм. Чрез обръщението “О, Шипка!” авторът дава израз на чувствата накипели в гърдите му.
В центъра на вниманието са българските защитници, които са неподготвени, но благодарение на стоицизма, волята и българския си дух продължават да се борят срещу поробителите. Техният идеал и водач е България, явяваща се като задвижващ механизъм на цялата освободителна борба.
…дружините наши оплискани с кърви,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Кулминационният момент в одата е уплахата на турците, породена от летящите към тях тела на загиналите храбро в битката българи. Вазов изразява лично мнение, че смъртта в името на отечеството е най – големият и добър дар. Опълченците сами принасят живота си в жертва пред олтара на Родината:
България цяла сега нази гледа,

ведно се бият живи и умрели,…
Чрез последния куплет поетът възпява духовното безсмъртие на загиналите за освобождението ни народни синове.
И днес ощ Балканът, щом буря захваща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Тази строфа е логичен завършек на целия цикъл, възпял героичния дух на една нация, която с чест и всеотдайност твори своята история. ”Епопея на забравените” се превръща в епопея на незабравимите – на тези, чиято слава се препраща “от урва на урва и от век на век”, за да възпламенява в душите на хората същата тази всеотдайност и самоотверженост.

detelina101
02-02-2010, 20:23
Как Иван Вазов възвеличава подвига и саможертвата в одата “Опълченците на Шипка”- Иван Вазов
(отговор на литературен въпрос)

“Опълченците на Шипка”- ода, която е поместена в стихосбирката “Епопея на забравените”. В тази епопея Вазов е написал много творби, за личности, които дават живота си за българската свобода. Но одата “Опълченците на Шипка” е завършека на тази стихосбирка. В нея Вазов възвеличава подвига и саможертвата на “българските орловци”, в битката при връх Шипка. Тази битка е на 11 август 1877г. ето за това творецът е сложил годината като подзаглавие. Това прудава на творбата по-голяма достоверност. За тази битка, опълченците дават всичко от себе си. Посрещат турските пълчища с “железни гърди”, също така и с телата си. Те биха умряли, но искат да видят България свободна. Те знаят, че от тяхната смелост и безстрашие зависи свободата на оттечеството им.
Основната част на творбата започва с “О, Шипка!”. Само с това възклицателно изречение Вазов се прекланя пред нашите опълченци. Той им отдава чест. И ето защо е започнал с това изречение. С него рисува величавич подвиг и саможертвата на “шъпата спартанци”. В тази ода Вазов рисува две картини. Първата- в нея са изобразени българските опълченци. Когато ги рисува и ги описва, говори за тях с възторг и преклонение. Втората картина е на турските пълчища. За тях говори с пренебрежение и ненавист. Младите опълченци имат много сили щом “пристъпи ужасни” не ги спират.
“ И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве
дружините наши оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал без ред,
всякой гледа само да бъде напред...”
Героично и смело се сражават българите опълченци, водени от единствената им мисъл, а тя е победата в битката за свободата на България. В одата Вазов с много епитети и сравнения рисува опълченците. Той ги представя като:
“идат като тигри, бягат като овци,
и пак се завръщат българи- орловци”
С тези няколко сравнения поетът рисува тяхната смелост, тяхното безстрашие. Той също използва епитети и сравнения, когато описва и търските пълчища: “Турците ревът, насипи налитат и падат, и мрът”. Тези епитети и сравнения контрастират на епитетите и сравненията, с които са описани опълченците. Има момент в одата, който показва, че никой вече не помага на тези млади и горди опълченци:
“три дни веч се бият, но помощ не иде,
отникъде взводът надежда не види
......
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх.”
Ето Вазов показва на читателя, че дори и да загинат в освободителната борба, те ще загинат без страх и честно.За тях щом са влезли и участват в тази война това пак е някаква победа. Така те побеждават своите страхове и мислят единствено и само за крайната цел, а това е освобождението на България. Отчаяни от това, че няма помощ, те чуват: “ Столетов...ревна гороломно:млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери проходът, войната и себе дори!”
След тези думи, които идват от техния генерал те пак се сещат защо са в тази борба и пак тръгват срещу “душманските орди”.
“при тез думи силни
дружините горди
очакват геройски душманските орди,
бесни и шумещи.”
Отново тук има победа, победа, която побеждава техния страх.
“патроните липсват, но волите траят’
щикът се пречупва- гърдите остаят.”
В този момент Вазов рисува тяхната желязна воля. Те може да умрат, но ще умрат за една победа: “ с една смърт юнашка и с една победа.”
Според тези опълченци, ако трагнат да бягат е по-добре да умрат: “ако би бегали, да мрем по-добре.”
Изведнъж идва моментът, в който “Няма веч оръжие!”. Тогава нещата, които имат ги превръщат в оръжие срещу турските пълчища “всяко дърво меч е, всякой камък- бомба, всяко нещо- удар, всяка душа- плам.” И ето Вазов показва, че дори използват собствените си души срещу турците. Но изведнъж и всички камъни, и всички дървета изчезнаха. “Грабвайте телата!” В този момент никой не се замисля и в следващия:
“Трупове мъртви фръкнаха завчаска.” Тук вече турските пълчища усещат страх “и турците тръпнат”. Да, те тръпнат пред това, че никога не са виждали “в едно да се бият живи и умрели”. Това е последния и решаващ момент в борбата и ето защо те: “борбата се обраща на смърт и на щик”. И тук пак следват сравнения и епитети: “героите наши...скали твърди, желязото срещат с железни си гърди”. Вазов спира да рисува борбата до: “Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. Основната част на творбата свършва до тук. Според Вазов не е нужно да достигне истинската победа. До тук творецът показва няколко големи победи. Победи, в които опълченците побеждават техния страх. Победи над душите им. Първо трябва да си духовно победил, а след това физически.
Тук е краят на одата. Вазов с едно великолепно чувсвто на преклонение и възторженост представя и рисува героизма на българските орловци. Поетът ни убеждава, че храбрите опълченци побеждават , защото обичат своята родина. Те са готови да заплатят всякаква цена, само и само България да е свободна, дори тази цена да е тяхната смърт. Но не обикновена смърт, а безсмъртие. Този ден 11 август 1877 г. ще се помни вечно и ето той как завършва своята ода.
“И днес йощ балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз дух бурен, щуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от урва на урва и от век на век”
Вазов завършва така, защото знае, че тази славна битка ще продължи да се помни завинаги. Никой българин няма да забрави смелостта на българските опълченци дали живота си за свободата на България.

Supernova
02-02-2010, 20:49
Спешно ми трябват :( :

http://download.http://www.teenproblem.net/school/24705/bylgarskata+literatura+mejdu+dvete+svetovni+voiini/
http://download.http://www.teenproblem.net/school/11545/literatura+i+literaturen+jivot+sled+pyrvata+svetov na+voiina/
http://download.http://www.teenproblem.net/school/373174/avangardite+v+izkustvoto+mejdu+dvete+svetovni+voii ni/?search=21404094&po=1
http://download.http://www.teenproblem.net/school/227500/razvitie+na+kulturata+na+bylgariya+i+evropa+mejdu+ dvete+svetovni+voiini/?search=21404094&po=4
Supernova,за днес ли ти бяха темите?

Да, намерих си ги :)

milataneva
02-03-2010, 14:46
Trqbva da pravq zadaljitelni dokladi za
kompiutaren tomograf,elektromotora v elektomoblite,elektromotora v avtomobilnata promi6lenost,elektro motora v lineiniqt dvigatel i vlakovete na magnitnite vazglavnici
pls pomognete !!!!!!!!!!

Tedi4ka
02-07-2010, 14:35
Ако намеря ще ти пратя

Morales
02-07-2010, 16:16
Моля ви много спешно ми трябват най-късно до довечера, нещата са от помагало:

Образът на Елисавета в повестта “ Крадецът на праскови” от Емилиян Станев

''Една невъзможна любов сред ужасите на войната'' - ''Крадецът на праскови от Емилиян Станев

Една невъзможна любов сред ужасите на войната - Емилиян Станев

analiz po literatura
ОПИСАНИЕ
Една невъзможна любов сред ужасите на войната - "Крадецът на праскови" от Емилиан Станев...

Моля ви наистина много ще съм ви благодарен ако някой ми ги даде до довечера..

_summer_girl_
02-07-2010, 16:22
http://download.http://www.teenproblem.net/school/43563/evgeniii+onegin+analiz/
mersi predvaritelno

betenceto_pk
02-07-2010, 17:02
Моля Ви,трябва ми есе на тема "Браво,човек!" от стих. "Песен за човека" на Никола Вапцаров !! Помогнеетее :( Мерси предварително! :)

detelina101
02-07-2010, 18:26
Образът на Елисавета в повестта “ Крадецът на праскови” от Емилиян Станев
(ЛИС)



Идеята за повестта “Крадецът на праскови” (1948) писателят “носи” повече от дванайсет години в съзнанието си.Заглавието на повестта съдържа в надреден вид основния конфликт на произведението- противоречието между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремежи на личността.С осъдителното “крадец” се назовава нарушителят на седмата от Божите заповеди,а в християнската религия прасковата символизира спасението.На пръв поглед ,извършителят на престъплението- “крадецът на прскови” Иво Обретенович носи вината за похитения брак, защитен от светостта на традицията.
Героинята на Е.Станев е “красива жена,преминала първата си младост”, която излъчва “уморената и презряла хубост на отминлото лято”.Погледът и има “студен израз ,какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени”, а Елисавета няма деца и бракът и с много по-възрастния от нея мъж не я прави щастлива.
Главнара героиня в “Крадецът на праскови” е изключително красва.Нейната красота е представена през погледа на възмъжаия юноша,съхранил спомена за срещата си със “съществот от неземния и магйосничски сват на приказките”.Елисавета е “тайнствено красива” и само очте й “дълбоки и сини,изпълнени с мека светлина и тъга”подсказват за духовната драма на жената, която осъзнава безсмислието на досегашния си живот,лишен от топлината на любовта и майчинството.Физическият портрет,подчертаващ женската й привлекателност,отразява духовността на Елисавета-нейните дълбоко потискани стремления за човешко щастие и желания да обича и да бъде обичана.
Светът видян през очите й е крайно ограничен ,без възмойности за човешко общуване-полковникът,ординарецът,сл угинята.Героинята в повестта приема със смирение живота си като наказание за тази глупава суетност,която не и позволява да се омъжи за друг човек ,освен за “ застарелия капитан,петнадесет години по-възрастен от нея”. Неочакваната среща със сръбския военнопленикпроменя делника й,тя открива,че “глухотата” на досегашното й съществуваненаистина потиска.Художествените детайли засилват психологическата убедителност-след запознанството с Иво Обретенович всичко,свързано с досегашния й живот носи глухота,тъмнина, и хлад: замрялата околност,колибата, “дори в тъмнината неподвижн листа на ореха” се чувства “същата угрижеан смълчаност”.
В повествованието съществува един наистина повтарящ се датйл, който анализиран в смисъла ,придобива ключово значение.
Мъчителното неудолетворение,коеот Елисавета изпитва е мотиивирано от болезненото осъзнаване на същесвуващите пречки,прегради пред личностните интереси,пред стремежа да бъде шщастлива като жена и майка. В душата й кипи недоумение и гняв към войната, към безвъзвратно отминалите години, към съпруга й.
Героинята на повестта е психологически обремененаот възпитанието, получено в нейното “ видно, но обедняло семейство” . Въпреки уважението на хората, те не може да намери своето място в обществото, където властва “ грубо тщеславие и просташко разто1ителство” Фалшивите ценности погубват личността , която от суета приема тяхната несъстоятелност.
Промяната, която настъпва у Елисавета е психологически мотивирана. Тя се освобождава от страха, колебанието и нерешителността, защото познава “възраждащата магия на любовта”. Тя се отдава за пръв път на мъж с цялото си тялои с душата си, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа , които двамата прекарват заедно. Промянат изненадва и самата Елисавета, тя тича към колибата с щастливо, разхубавено лице, със слепи към околния свят очи. Твърдият блясък в очите й изчезва, изчезват и “ нервните жестове на ръцете й”. В думите на старата жена открива и мъдростта на съхраненото познание: “ човек се подмладява, когато душата му е свободна” и това е най-важната трансформация, която настъпва с любовта. Елисавета изпитва угризения към “ единствената връзка, тежката здрава верига”, която я свързва с миналото- полковник Михаил. Но неговата подозрителност, нетактичност и грубост я каратда го намрази, когато подхвърля, че тя вече наближава четиридесетте.
В своя дневник Е.Станев записва: “Към всичконподхождай с любов... “. Писателят разбира душевността на своята героиня, защото образът на елисавета в повестта “ крадецът на праскови” е изграден с неподправена любов и художествено майсторство.

detelina101
02-07-2010, 18:29
Една невъзможна любов сред ужасите на войната
ЛИС
Емилиян Станев-писател,който се вниква в реалния живот на хората.Най-големия си принос в цялото си творчество Емилиян Станев въплъщава в повестта си „Крадеца на праскови”,в която той преусмисля българската съдба.Тази повест,може би е най-успялото му произведение,от всичките то се доближава най-близо до сърцата на хората. Любовта и войната са основните смислови полета в повестта „Крадецът на праскови”.Творбата дава възможност за философско осмисляне на взаимовръзката човек-време,представяйки една човешка любов като толкова силна,неопределима и трагична именно поради драматизма,който и придава нейният контрапункт-войната. Богато нюансирана,любовта присъства и с универсалните си,независещи от обществено-историческия контекст характеристики.Тя съдържа своя вътрешна логика,незачитаща остателите морални съображения.Равнозначна е на щастието и свободата,които човек винаги изстрадва и заплаща. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека и го въвлича в абсурда на омразата и войната.Съдбата на героите е част от безкрайното човешко страдание,предизвикано от болестите,насилието,глада и смъртта през годините на слелите се сякаш в едно три поредни войни.Сред тази отчайваща безпрерспективност на света,в който живеят героите,се ражда тяхната светла ,чиста и преобразяваща ги любов. В края на лятото,когато плодовете са зрели и примамливи,а слънцето гори като за последно земята,един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града.Така се осъществява съдбоносната среща между някогашния учител по музика сърбинът Иво Обретенович и интелигентната и смущаващо красива съпруга на коменданта-Елисавета.Младият мъж следи с възхищение движенията й,а тя се вълнува „твърде силно през време на краткия разговор” с него и не бърза да изтегли ръката си,когато той я задържа,”по-дълго,отколкото би трябвало’.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен.Елисавета започва да преосмисля живота си както и онези обстоятелства в него,с които по задължение е трябвало да се съобразява твърде дълго време.Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят,изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все ощв запазилия патриархалните си нрави провинциален град.Тя се е прегодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг,но сега вижда в него”виновникът за пропиленият й живот”.Сръбският пленник,гладен,изтерзан и с прекъсани дрехи,започва да изглежда в съзнанието й мъченик.Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на тези пометени от стихията на войната хора,грубо откъснала ги от мирните им занимания:”В душата й кипяха недоумение и гняв”.Образът на пленника вече е проникнал в душата й с „черните бляскави и красиви очи,устремени в нея”.Героинята заживява в трепетно очакване и с надежда да го види отново.По думите на автора това чувство все повече я обсебва:”Постоянно се хващаше,че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно”. Неслучайно неочакваното появяване на военнопленника предизвиква такова особено вълнение у нея.
Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудовлетворението й от безрадостните години на съпружеството,което дори не я е дарило с деца. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта,която е плод единствено на стеклите се поради войната обстоятелства,че е „жена на полковника”,комендант на града,а Иво Обретенович е сръбски военнопленник-един от тези,които мъжът й отказва да счита за хора. Любовта между тях трябва да остане и остава тайна,но тя й дава повод за дълбок и напрегнат самоанализ.Спонтанно,доняк ъде неосъзнато или по-скоро дълго потискано,желанието й за пълноценна изява на чувствата,за взаимност и за чиста и извисена любов,най-после избликва.То обаче се сблъсква със суровите норми и с дълго спазваното поведение е „духа на тогавашния непреклонен,прост и жесток морал...”В душата й заживяват две същества:”едното-примирената,угнетена жена,чакаща пристъпващата насреща и старост с безразлично отчаяние и тъга,и другото-непознато досега,вярващо,любещо и ликуващо същество,което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо”. До суровия си съпруг,доста по-възрастен от нея,тя може да очаква с примирение само приближаващата старост. Красотата й,интелигентността и копнежът и да стане майка,са обречени да загинат безмислено.Затова,когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява,а душата и оживява и се преражда.В любовния си унес съпругата на полковника забравя „своя дом,страха си,своя мъж.готова на всичко”.След като любимия и си тръгне,тя се чувства „отмаляла и прехласната”,”изпълнена с благодарност към света”.Любовта за пръв път й дава възможност да направи своя избор за следващите години от живота си.Друг е въпросът,че обременен от толкова социални,морални и дори национални пристрастия и пречки,този избор не е толкова свободен,колкото обречен. Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Есенният пейзаж е облян от лунна светлина.Тишината изпълва въздуха с предчувствие за непоправимо зло.В последните дни на войната-пред прага на възможното щастие-ординарецът на полковника застрелва Иво Обретенович,а Елисавета се самоубива. Смъртта на двамата влюбени обаче не оставя някакво усещане за безмислена жертвоготовност,а по-скоро мисълта извършеното над тях нелепо и жестоко насилие.Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. Краят на повестта носи внушението за повторяемостта на злото и войната,противопоставяща хората един на друг и предлагаща нови човешки драми.Този финал утвърждава и нравственото послание на Емилиян Станев за свят без войни,в който да бъде възможна любовта,непознаваща прегради.

Morales
02-07-2010, 18:38
Мерси много наистина благодаря :)

detelina101
02-07-2010, 18:58
Емилиян Станев е писател,запленен от природата, и философ на природното,То присъства в цялостното му творчество и като начин на живот,и със своите извечни въпроси,видяно и изобразено е не само с присъщото на дивата природа,но и като заложено дълбоко у човека и изразяващо се преди всичко като негов стремеж към разкрепостеност от различни правила и догми на обществото и като жжда за неподправена любов,за свобода и лично щастие.
С тези си страни природното изпълва и оцветява основната интрига,която движи сюжетното развитие в централната част на най-известната и най-превежданата повест на Емилиян Станев “Крадецът на праскови”.В нея големият художник изповядва съкровените си копнежи за свободата и любовта..В образите на двамата влюбени герои е въплътена идеята за саможертва в името на голямата,на възвишената човешка близост.Любовта между Елисавета,жена на български полковник,и сръбски военопленник Иво Обретенович с цялата си красота и с трагизма на своята невъзможност и обреченост,породени от ужаса и страданието на войната,е изобразена и като нежно чувство,и като стихия с дълбоки и извечни корени,която храни душата и осмисля живота. Затова тяхната нелепа смърт в края на повестта се възприема като апотеоз на саможертвата в името на безсмъртната им обич.

В цялостния текст на творбата любовта между Елисавета и Иво остава сама срещу традицията,казионноста и закона,срещу войната,нещастието и куршумите.Тя възниква от една неочаквана,но съдбовна среща на две очи,от сливането на светлината,която те излъчват,от радостния трепет на две сърца – едното изтерзано от военнопленничеството,а другото – от плена на съпружеския живот с полковник,по-стар с петнадесет години и изцяло обладан от един строго до отвратителност канализиран живот.Тъжната примиреност на Елисавета с наложения й начин на съществуване не е внесла равновесие в душата й :”В самотните часове,които прекарваше всеки ден,тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.”
Срещата между полковнишата и пленника,крадец на праскови,е представена през погледа на “автентичен свидетел”- пнесионирания учител по математика г-н Петров с прякор Козичката,-което й придава знак на достовереност.Красотата на военнопленник,която силно впечатлява бившия учител – къдрави “смолисточерни коси”,големи тъмни и блестящи очи,бели зъби – не може да е останала незабелязана и от Елисавета.Не е възможно възхитеният мъ поглед,спрял се върху нея,да не е получил някакъв отклик в сърцето й и да прости кражбата.Набраните от него праскови и грозде,които в текста не са само плодове на земята и слънцето,а приемат и библейската греховна роля на “забранения плод”,вместо да ги разделят,ги свързват един с друг.
Учителят разказвач не коментира епизода с раздялата след случайната среща на елисавета и Иво,а само го изобразява така,както се е запечатал в съзнанието му и неслучайно се е запазил там в продължение на повече от две десетилетия.коя е причината:дали почувстваната красота на едно светло зародило се чувство,или неочакваното и дори осъдително от гледна точка на еснафския морал поведение на Елисавета,писателят е предоставил на читателя сам да реши.”Тогава забелязах,че полковнишата го разгледа крадешком…..тя му подаде ръка за сбогом.той я пое бързо и я целуна почтително,Тъмните му очи се изпълниха с топлота,той задържа ръката й в своята по-дъло,отколкото би трябвало,и аз видях,че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа.Напротив,това като че й бе приятно,защото му се усмихна.”Признак за Безпокойствоо и вътрешен смут,причинени от тази среща,учителят вижда в легналата върху лицето на Елисавета замисленост и в невъзможността да се съсредоточи върху книгата,която чете.
Нарастването ни тържеството на любовта между полковнишата и пленника остават тайна,скрита от погледа на съседа.Възможност да проникне в нея има само “всевиждащият” поглед на писателя разказвач.Пречупена през него в повествованието на творбата,таз забранена любов се изявява като борба за щастие и свобода и като нравствен подвиг.Известеното и сигурното битие на героинята е противопоставенона бъдещия неизвестен и несигурен живот и победено от него,защото срещу суровата житейска мъдрост и овладяност застава неудържимият романтичен порив животът да бъде изживян пълноценно,според личностните предпочитания и зова на сърцето.Под тяхното въздействие за Елисавета домът се првръща в затвор.
Писателят е проявил завиден усет към женската любов.Един от ярките й белези е желанието на неговата героиня да брани новото,непознато досега чувство,което я прави щастлива,и да предусети откъде може да дойде заплхата за него.Тя рано я вижда не само в традиционното направление,в съпруга си,а и в нетрадиционното,но определно от времето отношение.Елисавета не встъпва в борба с него,нито със съпруга си,а със себе си,със своята раздвоеност между чувството за дълг и порядъчност,възпитани в нея от майка й – “висока старица със строги безкръвни устни”,от чиято суровост се бои.”Тя беше я възпитавала в духа на търновските нотабили – полуеснафи,полубуржоа,-запазили балканджийската нравственост на дедите си,с аксетично себеотрицание на плътта и към всички удоволствиа на живота.”
Осъзнаването на собствената си зависимост и подчиненост на един измислен,но строго съблюдаван ред в обществото е първата крачка на героинята към отхвърлянето му,което дава тласък за развитие на ясно заяввяващото себе с “друго същество”.
Емилиян Станев оригинално свързва в едно самоанализа на героинята и прозренията й,с анализа на душевното й състояние,направен от разказвача.Така той умело направлява читателя да вникне в невидимите движения на нейните мисли и емоции:”Можеше да се каже,че беше се съпротивлявала и противопоставяла срещу него,беше го пъдила и отблъсквала много пъти също така,както беше го чакала с трепетен страх,изгаряща от срам пред своето падение и своя позор.От минутата,в която бе разбрала неудържимостта на влечението си и бе почувствала как с всеки изминат ден волята й отпада,това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.Смело и безсрамно то изявяваше своето право отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.”Възраждащата сила на интимната обич помага на Елисавета да освободи душата и тялото си от веригите на реда,на законите и предрасъдъците – палачи на малдостта й.
Авторът не отрича любовта като наслада на тялото,но дал място на неустойчивостта й,спира до нея:”Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, ту замираше както замираше дишането й,а когато се озова при липата,беше принудена да седне под сянката на дървото,защото й се струваше,че няма да издържи.”В българската поезия любовта често се свързва с липата,може би поради могъщия й ствол и нежен аромат на цветовете.В “Крадецът на праскови” липата в градината на полковника е място на споделената любов и “живо същество”,”мълчалив и верен съучастник.”
Дори в моментите,когато Елисавета се чувства щастлива и изпълнена със светла увереност,авторът вмъква в текста думи и словосъчетания,в които звучи ехото от преследващата ни мисъл за невъзможността и обречеността на нейната красива и живителна любов:сянката на липата е “като черна мантия”,силуетът й - “траурно тъмен”,листата - “черни,траурно разкошни”.Внушения за смърт се появяват още в първите страници на повествованието и не го напускат чак до трагичния финал на любовната история:сянката на ореха лежи “като траурно знаме”,песента на щурците напомня на “недовършен стон”,августовската нощ е “бездиханна”,купчината камъни край лозето напомнят “стари кости,извадени от земята”.
В открояването на красотата,от една страна,и на обречеността на любовта,от друга страна,смислово най-съществена и емоционално най-силна роля играе образът на “горещия” вятър.”Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър.Той сякаш идваше направо от пустинята…”-така започва петата глава на повестта,в която връзката между Елисавета и Иво добива съдбовен характер.От елемент на природната картина вятърът се превъплъщава в изгарящо чувство,което безвъзвратно обсебва сърцето на героинята.Усещаме го дори в тесните словесни рамки на част от едно сложно изречение:”топлият вятър се блъсна в тялото й,обля я като гореща,сладостно-омайна вълна..”Този вятър помита наслоилите се в душата й предразсъдъци и задръжки,които са й отнели радостта от живота.
С правото си на творец писателят е отделил повече текстово пространство на любовта и на душевните терзания и възмогвания на Елисавета,тъй като тя трябва да прояви повече нравствени сили,за да й даде живот.Много неща сдържат избухването на чувството,много вътрешни и външни пречки трябва да преодолее героинята.Един от най-силните възпрепятстващи фактори е,че обектът на любовта й е представител на “враговете”,с които воюват нейните сънародници.При това пленникът е сърбин,а сърбите са особено омразни на полковника,защото именно в сражение с тях е бил осакатен.Най-сетне младият мъж е от ония окаяни,доведени до оскотяване същества,чиито робски колони хората от града наблюдават с уплах,съжаление и погнуса.
На любовта на Иво е отредено по-малко място,но тя е водещата,защото е освободена от съмнението,колебанието и страха,Над нея войната и забраните нямат власт.Тя още от самото й възникване е обляна със светлината на възхищението и щастието.Нейната неподправеност въздейства върху Елисавета и я привлича като непреодолима сила:”Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замайва,както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.
Авторът не е изнесъл любовта между Иво и Елисавета извън територията на полковникия имот.Тя се заражда там,там разцъфва с яркия цвят и силното ухание на лятно цвете,там бива прекъснат животът й и то в момент на най-красивото й извисяване като копнеж.Тази любов не признава граници и не се спира пред заплашителни препятствия,но войната и породеното от нея озлобление я правят съдбовно зависима от непреодолими прегради и ями.
Драматично,но и оптимистично звучене придобива епизодът със смъртта на Иво – един апотеоз на истинската любов.Авторът го е лиризирал и ритмизирал чрез сигнално подсвирване,наподобяващо гласа на птица – едно поетично и романтично внушение за волна и щастлива любов.”Чу се тихо подсвирване.Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия.Тя прозвуча меко,зовящо и завърши с дълго легато.Изсвирването напомняше птича песничка ,но тъй майсторски и точно бе то,че учуди учителя….После подсвирването отново се чу,вече за трети път,но сегта по-бавно,по-високо и по-отчетливо,с настойчиво подчертана нотка.”В цитираните редове писателят е постигнал завидна естетическа висота в изобразяването наа любовта като красиво и силно чувство:любовта музика и трепетен зов,любовта надежда и вяра.
Като мощно чувство,издигащо се над живота и над смъртта,по-силно от тях и неподвластно на каквито и да е норми,любовта между българската полковниша и сърбина военопленник се изявява в момента на убииството.Задавеният вик на пронизания от куршум Иво намира ответ в ужасения глас на Елисавета – открита изява на чувството,което до момента е таяла в душата си.Безбройните прегради,които са ги разделяли,изглеждат преодолени от силата на любовта,но в куршума,покосил Иво Обретенович,всъщност са побрани всички сили на разделението.Безчовечните, враждебни на обичта им сили,които действат на това място и по това време и които двамата са се опитали да се изтъгнат.След няколко часа Елисавета се прострелва с револвера на полковника.Сразена от мъка,лишеана от щастието и свободата на един възможен живот,тя не вижда смисъл и оправдание да се върне в предишния.А и не би могла да се върне,защото вече не е предишната..
В “Крадецът на праскови” Емилиян Станев е разгърнал типична трагична ситуация,в която свободната вола на героинята,утвърждаването на личността и духовните й ценности по време на една война срещат гибелна невъзможност за осъществяване.Такъв е конфликтът в ред класически трагедии като например в “Ромео и Жулиета” от Шекспир. Чувството,предизвикано от подобни творби не се побира в понятията “оптимизъм” или “песимизъм”.Древните гързи за го нарекли “катарзис”,пречистване,по сочили са и двойнствената му природа,в която скръбта е неотделима от вярата в човешката свобода дори пред лицето на крушението и смъртта.Такива чувства буди любовта на Елисавета и Иво Обретенович,изобразена от Емилиян Станев с художествено проникновение,което поставя прозиведението сред образците от този жанр в световната литература.

SmilezZz
02-08-2010, 13:42
http://zamunda.pomagalo.com/download/82962/

http://zamunda.pomagalo.com/download/94543/

Моля ви..Трябва ми за Сряда :-)

lumzz
02-08-2010, 14:47
http://download.pomagalo.com/23411/aborigeni+istoriya+nachin+na+jivot+aborigenite+dne s/ трябва ми до утре .. чак сега се сетих, мамка му :booooomb: ](*,)

detelina101
02-08-2010, 18:13
Аборигени са първите заселници на Австралийския континент, продължаващи да съществуват като самостоятелна група и след навлизането на европейците.

Аборигените се заселват на континента Австралия преди повече от 40 000 г. Те живеели в пълна изолация от останалия свят. Европейците пристигнали през XVII век и прогонили аборигените от териториите им. Днес много от тях се чувстват изолирани от белите, но въпреки това се опитват да запазят своята племенна идентичност.


История на аборигените

За първи път аборигените пристигнали в Австралия по време на последния ледников период. Нивото на океана било ниско и те дошли от Югоизточна Азия, придвижвайки се по провлаците и протоците. Когато ледът се стопил, нивото на водата се повишило и континентът останал напълно изолиран от материка. В началото заселниците се настанявали край бреговете на океана или край реките, а после постепенно се преметили във вътрешността на континента. Когато пристигнли в Австралия, европейците заварили около 500 различни племена.

Начин на живот

По традиция аборигените се прехранвали с лов и диви растения. Те били номади и след като изминели известно разстояние, се установявали за кратко до водоеми и отново потегляли, когато се изчерпвали хранителните им запаси. Племената търгували помежду си, като си разменяли стоки,например копия.
Култура

От поколение на поколение аборигените си предават приказки, песни и традиции. Доказателство, че тази култура е жива, са обредните им танци, наричани коробори, в които чрез песен, музика и движение разказват миналото на Австралия.
Мита за Златната епоха

Аборигените вярват, че Златната епоха (времето нa сънищата) е времето, когато прадедите им са изваяли земята и са създали всички животински видове и хората. Смятат, че тези първи създания живеят вечно като духове. Според тези вярвания човекът е част от природата и е тясно свързан с останалите живи същества. Рисунки на духовете от времето на сънищата (ачеринга), като Човека светкавица, покриват свещените скали и пещери на територията на племената.

Мита за Улуру (Скала Ейърс)

Аборигените вярват, че прадедите им са създали ландшафта на Австралия и са поставили началото на обичаи и традиции, спазвани и днес. Прадедите са оставили следи от присъствието си в много свещени места като Улуру в Централна Австралия. Мястото се почита като светилище от местния народ аранда. Наречено Скала Ейърс от първият не-абориген достигнал до скалата, през 1988 г. правителството на Австралия официално възстановява традиционното аборигенското име на скалното образувание - "Улуру".

Аборигените днес

Въпреки че първите европейци достигат Австралия в началото на XVII век, масираното европейско заселване започва в Австралия около 200 години по-късно, през 1788 г., като постепенно измества племената на аборигените от техните територии. Днес аборигените в Австралия наброяват около 500 000 души, като много от тях живеят в градовете. Въпреки че все още са дискриминирани, те започват да се възползват от помощта на правителството и да защитават своите граждански права.

Права върху земята

Когато европейците пристигнали в Австралия, те обявили земята за Terra Nullius, т.е. че тя не принадлежи на никого и че те имат правото да я завземат. В последно време аборигените водят кампания за възвръщане на правата си върху загубените територии и свещени места. През 1993 г. австралийското правителство отменя своята политика Terra Nullius.

Образование

При ранните контакти с европейците езиците на аборигените излизат от употреба и започват да отмират. През 1972 г. правителството въвежда двуезична образователна програма. Децата днес се обучават на своите племенни езици преди да научат английски език. На много от езиците на аборигените се издават книги и се излъчва радио и телевизионни програми.

desimikalsen
02-09-2010, 11:19
http://download.pomagalo.com/83329/graf+do+monte+kristo++romanticheski+geroii/?search=22006656&po=1

http://download.pomagalo.com/148/povestvovatelnata+logika+v+graf+monte+kristo/?search=22006549&po=5

detelina101
02-09-2010, 16:47
Граф дьо Монте Кристо – романтически герой

Романът на Александър Дюма-баща „Граф Монте Кристо” извежда на преден план централния за поетиката на романтизма конфликт м/у личността и обществото, индивидуалните нравствени принципи и порочната социална система. Образът на бунтаря, чийто протест с/у аморалната обществена среда взема размерите на разрушителна стихия, представя човека на честта и силните страсти. Възгледите му, формирани в екстремалните условия на нечовешко страдание, унижение и жестока несправедливост го насочват към отмъщението като средство за защита на накърненото достойнство и възмездие за непростимия грях.
Героят търси нравствено основание за своите действия в неотменната Божия повеля за борба с греховното и се възприема като избран от Бога за да бъде неговото оръдие в осъществяването на жадуваното правосъдие. Монте Кристо се издига до Божественото, до висшия промисъл в ролята си на дързък съдия, който разбулва всички тайни и е безпощаден към порока.
Смяната на имената, а с тях и на социалния статус и националността на изключителния герой – Едмон Дантес, граф Монте Кристо, абат Бузони, лорд Рътълуен, има знаков характер и откроява различните превъплъщения, многобройните му маски, отделните етапи на неговото духовно развитие. Името Едмон Дантес маркира миналото, щастието в любовта, младежките мечти, вярата в доброто у човека. Неведението за истинската същност на хората бързо се разсейва и отстъпва място на болезненото прозрение за жестокостта, коварството, подлите интриги. Мъчителен е резкият, неочакван обрат, превърнал волния моряк в затворник в зловещата крепост Иф. Ударът е още по-страшен поради съзнанието за невинност и невъзможността да се даде отговор на изгарящите душата въпроси. Дълго време в мрачната килия Едмон се лута в лабиринта на съмненията и догадките, докато достигне до просветление от което по-силно боли. Истината за враговете, открита благодарение на прозорливия и мъдър абат Фария, води до преображението на героя, чието сърце се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи към отмъщение. Твърде отблъскващ и уродлив е човекът в представите на разочарованият Дантес, отвратен от степента на морално падение. Данглар е обладан от завистта и болните амбиции ни те го подтикват да напише донос против Едмон, който е определен за капитан на кораба Фараон. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и повлечен от опустошителната стихия на изпепеляващото чувство става жалка пионка в ръцете на безсъвестния Данглар. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. Смазваща е болката на Дантес, чието щастие е разбито и животът у е обезсмислен поради насилствената раздяла с любимата девойка, отчаяния и безпомощен баща и благородния корабовладелец Морел. В ожесточението от проявената несправедливост, Едмон изрича безпощадна присъда над участниците в злодейския заговор и прави песимистични заключения за животинската природа на човешкия род: „О, хора, хора! Крокодилско племе...Човекът е много грозна гъсеница за този, който го изучава под слънчев микроскоп.”
Затворът – тази „обител на безнадеждна скръб” е ужасяващ символ на аморалното общшество, в което царят беззаконие и произвол, а истинската свобода е илюзия. Осъденият на печална самота Дантес се чувства „затворен като орел в клетка” и се стреми да се извиси с непреклонния си дух над антихуманните социални закони. Този „човек на огнени страсти” заклеймява съвременната цивилизация, превърнала се за него и за учителя му абат Фария във въплъщение на порока и долните инстинкти. Замисленото отмъщение няма за крайна цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от продължително непоносимо страдание, опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план на озлобения срещу обществото човек не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на една личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Неслучайно Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната библейска максима „око за око, зъб за зъб”.
Наказанието, осъществено от героя е като разрушителен природен катаклизъм, който разтърсва изоснови привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар, Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралския прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство когато се разкрива неговото чудовищно предателство и измяна. Възмездие за греха на Морсер(Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия.
Дълбоко е страданието на човека разделен между Бога и дявола. Озлобения от човешката мерзост самотник, който се е смятал за „Божи пратеник” и в името на целта си е бил готов дори да продаде душата си в сделка със сатаната разбира, че бунтът срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. В своя индивидуализъм Монте Кристо се е дистанцирал от порочната социална система, но с болка и разкаяние открива, че средствата, избрани за борбата със злото са проявление на греха. Израз на тази променена позиция е неочакваното решение на графа да пощади живота на пленения Данглар, отнемайки обаче почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни.
Симбиозата на крайностите, съчетаването на полюсни изживявания и черти от характера е отличителна особеност на романтическият тип герой. Изключителната личност, чиято душа става арена на вечния двубой м/у доброто и злото, се чувства близо до Бога не само като изпълнител на свещената му воля но и защото има и пламенни желания и странни, непонятни за другите влечения. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в/у живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, баналното ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. Романтическият мотив за пътя намира израз в неудържимото влечение към източната екзотика – порив към причудливите творения на опиума, предлагащ неизпитани наслади; стремеж да се обхване цялото знание, което е натрупало човечеството, да се проникне до скритата същност на явленията. Опознал мъдростта на хилядолетната човешка цивилизация, благодарение на неоценимата помощ на абат Фария, овладял езиците на европейски и арабски народи, създал приказен разкош по подобие на багдатските халифи и същевременно смайващ парижкия светски елит с неподражаемия си аристократизъм – граф Монте Кристо е събирателен образ на човека и неговото въплъщение на разнородните черти от неговата природа. Изумлението и преклонението пред покоряващата сила, излъчвана от Монте Кристо, най-точно и въздействащо са изразени от Морел: „графе, вие сте сбор от всички човешки познания и ми се струвате същество слязло от по-напреднал и по-учен свят от нашия”. Дълъг низ от дела разкрива човеколюбието на героя: той спасява от фалит корабовладелеца Морел, дарява с радост влюбените Максимилиян и Валантин, като им помага да преодолеят всички препятствия; готов е да пожертва живота си в името на любовта към Мерседес и да се превърне в мишена за яростта на сина и Албер по време на дуела им и т.н. безпределна е обичта на която е способен, дълбоки и трайни са емоциите изпълващи душата му, неугасим е пламъкът на изгарящият копнеж по неизпитаното щастие. Парадоксално е, че човекът, притежаващ несметни богатства и реализирал толкова мечти непостижими за обикновените простосмъртни е безкрайно нещастен, носи в сърцето си неизкоренима скръб. В паметта му е загнезден кошмарният спомен за трагичният житейски обрат при годежа му с Мерседес за съдбовния прелом, белязал живота му с неизлечимия печат на болката.
И все пак завършекът на романа не е песимистичен, защото последните думи на поелия отново на път са: „Чакай и се надявай!”. Те обобщават мъдрия опит на героя в чиято изстрадана житейска философия има една неоспорима нравствена величина, опората на търсещия човек – надеждата.

detelina101
02-09-2010, 17:26
Жанровата форма роман подлистник обуславя облика на „Граф Монте Кристо” като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (за нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. /разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне - „търсач на невъзможното” , което е възприето от героя, дал име на романа.
Повествователната техника, при която авторът е уверен водач на читателя през събитията, нанизани с непринудена лекота, спестява обстоятелствения разказ и залага на динамиката на диалога. Внушителният обем престава да бъде респектиращ, защотото книгата прилича на приказка за възрастни. Не е случайна аналогията, която различни герои от романа правят със случващото им се и сюжетите от „Хиляда и една нощ”. Текстът следва структурния принцип на подобен тип разказване. Главният герои е добър, смел, честен. мъдър, обичащ и обичан. И разбира се, този дар от съдбата не моеже лесно да бъде приет от лошите. Навлиза се в първоначалния конфликт между „протагониста” и „анагониста”. Само че в света на романа схемата е леко усложнена. Образът на „антигониста” е удвоен - „завистниците” са двама - Данглар и Фернан, всеки със собствените си митиви, а в ролята на „помощници” влизат Кадрус и Вилфор като две лица на едно и също зло - болезнения страх за собственото благополучие, който довежда до предателството на мълчанието.
Завръзката заплита рушителното слово и пагубното премълчаване чрез уж на шега скалъпеното писмо от Данглар, посяло в душата на нещастно влюбения каталунец семената на злото. Обещаващото щастие на влюбените Едмон Дантес и Мерседес е погубено точно в блясъка си по време на годежа. След това изпитание добрият герой трябва да преодолее страшното препядствие - границата между живота и смъртта, ужаса, наречен замъка Иф, и да излезе оттам неуязвим и безсмъртен. Идва ред той да раздава справедливост и да всява страх. Наказанията са достойни за прегрешенията - убиецът Кадрус и убит, убилия любовта Фернан се самоубива, разумния Вилфор загубва разсъдъка си, а алчният Данглар бавно и болезнено загубва смисъла на съществуването си - огромните капитали. След тази мащабна игра на случая или съдбата, чийто пъзел реди свръхчовекът с многото превъплъщения - абат Бузони, лорд Уилмор, Синбад мореплавателят, граф Монте Кристо или Едмон Дантес, настъпва щастливият край, обещаващ спокойствие, любов и вяра.
Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природнте закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и знанието, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот . Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Той е духовният баща на Едмон Дантес, чудотворецът в неговия живот, благодарение на когото несправедливо страдащия млад човек след годините на упорита битка с времето и съмненията получава свобода, знание и богатство - идеалното съчетание , без което възмездието не би било възможно. Ако в затвора надеждата за свобода разжда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защотото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма.
Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва наслада от изчакването : „За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бях отвърнал, ако е възможно със същото : око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Раненият от злото човек има вече неговата отрова в себе си. Прозрял е несъвършенствата на човешката природа, поради които християнската идея за прошка и обич дори към враговете е утопична. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на Граф Монте Кристо: „...човекът , когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!”
Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява граф Монте Кристо: „Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници”. Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствението закони за чест и справедливост. „Помощници” на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества - обгърнатите с романтичния ореол на личната свобода разбойници. Достатъчно е да бъде припомнен сякаш отговарящия на древноелинската мяра за сила, ум и красота разбойнически главатар Луиджи Вампа, чиито прегрешения се оправдават освен от тези негови качества и от предаността му към Монте Кристо.
На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалшна аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес с окото на душата в сърцата на учстниците в карнаалната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава изтинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където „между миналото и нястоящето се спуска плътна завеса” от шума на „залитащото съзнание”, което което всеки момент може да напусне веселящите се, то „маскеният” бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове.
Графът в щедър в отплатата си за сторените добрини и краен с разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злосторства. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан (граф Дьо Морсер), бездушнния, пресметлив и алчен грабител Данглар и Вилфор - скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на „оживяла статуя на закона”. А главният съдник видимо управлява неслучайните случайности и като в Страшния съд редо хората вляво или вдясно според делата им.
Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога” християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: „В този свят нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото”. Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: „Чакай и се надявай!”

mimiqni
02-10-2010, 17:48
http://download.pomagalo.com/429528/golemiyat+barieren+rif/?search=22121609&po=1 eto tova trqbva mi do 1 sedmica ako mojee..blagodarq predvaritelno!

mimiqni
02-10-2010, 17:51
http://download.pomagalo.com/576/antarktida/?search=22121907&po=1 ne e speshno

detelina101
02-10-2010, 18:08
ГОЛЕМИЯТ БАРИЕРЕН РИФ
Най-голямата структура на Земята по куинсландското крайбрежие
е проектирана от миниатюрни братовчеди на медузите



Това е един от най-прекрасните орнаменти на планетата:бижу в лазурносиньо,индигово,сапф ирено и ослепителнобяло,чийто блясък се вижда и от Луната.Затова е странно защо първите европейци,зърнали Големия бариерен риф,са твърде пестеливи в описанията си .
През 1606г. Буря изхвърля испанеца Луис де Торес край бреговете на Куинсланд край протока,който днес носи неговото име.През 1770г. капитан Кук с ,,Индевър” е хванат в капан между външния риф и сушата и корабът му е силно повреден.А през 1789г. капитан Блай спуска лодка от кораба ,,Баунти” и достига през големите вълни до спокойните води отвъд рифа.Джоузеф Банкс,ботаник на ,,Индевър”,е поразен от мястото.След като корабът е ремонтиран,той пише:,,Рифът,който туко-що преминахме ,е уникален и единствен...за света.Той представлява коралова скална стена,издигаща се перпендикулярно от бездънния океан...”Въпреки че коралите обитават само плитки,огрели от слънцето морета,Банкс е прав,като обявява Големият бариерен риф за уникален.Той минава по ръба на континенталния шелф на североизточна Австралия по протежение на 2030км и е най-голямото творение от живи организми на Земята.Отчасти е групиран около истински острови,които всъщност са върхове на отдавна потънала планинска верига.Но невероятното му богатство се дължи на над 3000 коралови големи и малки рифове,острови и лагуни,намиращи се на различен етап от своето развитие.Рифовете са резултат от усилен труд в продължение на 10 хиляди години.През това време океанското равнище се издига до настоящото си ниво след последния ледников период.Инженери на удивителното начинание са милиони миниатюрни коралови полипи от над 350 вида.Те имат родство с медузите и извличат от морето калциев карбонат,за да го превърнат във варовик,който,наслоен в огромни количества,образува риф.Те споделят варовиковото си обежище с миниатюрните растения зооксантели,които с помоща на светлината превръщат въглеродния двуокис и водата във въглехидрати и кислород.Полипите ги абсорбират и отдават на растенията нитрати и други отпадъчни вещества.За това кораловите рифове се образуват на места със силна слънчева светлина и в чисти води,дълбоки до 40 метра.
Коралово изоблилие
Рифовете са олицетворение на красота и спокойствие, но и арена на безкрайната борба за храна и жизнено пространство.Съществуват меки и твърди рифообразуващи корали,различни по размер и форма:като еленови рога,камшици,ветрила.Някои са достатъчно твърди,за да устоят на прибоя,а други са толкова крехки,че живеят само в спокойни води.Има видове,които растат по-бързо от своите съседи и ги засенчват.Други използват отровни пипалца,с които разчистват района от съперници или отделят смъртоносни вещества.Към тези опасности се прибавят и хищниците.Рибата папагал с челюстите си поглъща коралите,а морската звезда Трънен венец се разпростира над тях и ги смила.Тези морски звезди периодично имат взрив на популациите и унищожават цели рифове.Океанските бури и циклони също ги стриват,разчупват и раздробяват.През деня животът в плитките води замира,но с настъпването на ноща закипява дейност.Тогава кораловите полипи се хранят,като разпъват многоцветните си пипълца,за да уловят миниатюрните същества(планктон).Появява се милиарди пипалца и рифовете сякаш разцъфват.Денем коралите не могат да си го позволят,защото ще лишат зооксантелите от жизненовайната им светлина.Понякога в тихите пролетни нощи се появява необичайно зрелище.По целия риф,подчинени на неведоми химически или светлинни сигнали,по полипите отделят оранжеви и червени,сини и зелени пашкули с яйца и сперма,които изплуват на повърхността и я покриват в преливащи цветове.После се разпукват,яйцата се смесват с сперматозоидите и се раждат невръстни ларви,които отплават с прилива в търсене на подходящото свободно местенце за изграждане на нов риф.В безкрайния списък от ярко оцветени същества,приспособили се към живота сред коралите,са сюнгери и актинни,морски охлюви и краставици,скариди,гиганск и миди,морски октоподи,отровни тропически змии,медузи и риби.Сред рифовете плуват акули,а в дълбоките води зад тях се срещат морски бозайници като делфини и китове.Рифът постоянно нараства.Веднага щом някое дребно коралово зрънце се появи над морската повърхност,се сдобива с „калпаче”от бял пясък с вирееща в него растителност.Някои от растенията колонизатори се появяват с магическа скорост.Плодовете им са устойчиви на солената вода и могат с месеци да се лутат в океана,преди да открият подходящо място,за да покълнат.Тези пионери прокарват път за други растения.Навсякъде по рифовете птиците играят жизненоважна роля за разпръсването на семена и за осигуряване на естественото им натуряване.Чайките обичат кучешко грозде и разнасят семенцата му из островите наоколо.Черни речни рибарки гнездят сред дърветата пизония и разпространяват с крилете си лепливите им семена.Кораловите острови са дом на милиарди морски птици:рибарки,чайки,средиз мноморски буревестници,фрегати,пелик анови птици и царствени морски орли.През лятото до брега на островите допълзяват женските костенурки и снасят яйца в горещия пясък.Осем седмици по късно от тях се излюпват хиляди малки,които безразборно се отправят към морето,стреснати от морските птици,крабове и плъхове.
Най-големите опасности
Големият бариерен риф е сред най-устойчивите и добре интегрирани екосистеми в света,в която съществува деликатен баланс.Рифът устоява на гнева на морето и набезите му,но през 21 век най-голямата заплаха за него се явява човекът.
Аборигените с векове ловели риба и ловували около рифа ,без да му вредят.Но през 19 век добивът на гуано (птичи тор),интензивният риболов и улов на китове и седефени миди,както и търговията с изсушено пушено месо от морски охлюви вече са нанесли поражения.Затова районът е обявен за национален парк.Някои учени обвиняват отпадъчните води от близките курорти за наскорошния бум в размножаването на популации от ивда морски звезди Трънен венец,а изхвърлените в морето хранителни отпадъци от хотелите са довели до десетократно увеличение на чайките и драматичното изтребление на костенурките и птичета от хищници.Правителството на Куинсланд се е справило разумно с тези проблеми и е предотвратило други,като туризмът в района е значително намален и Големият бариерен риф е оставен на спокойствие сам на себе си.

detelina101
02-10-2010, 18:09
Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям от Европа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а в най-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — и над 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу се откъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от една трета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити в района на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, от които 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планински върха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), а също определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както се наричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определя от един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс е разположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечния лед на Земята е събран тук. Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че три четвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубически метра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, Ню Йорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климата оказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощ и образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона най-често се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмния бряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, а влажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върху континенталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира от почти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Средната температурна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюс при руската станция „Восток\", която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина 3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона на антарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус 40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието на Антарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варира между минус 13,6° С и минус 16° С.
Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята (първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на по-малката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между най-дълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида (по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилски хребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължина над 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос и намира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите на Антарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида без Антарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова.

Nepovtorima_93
02-11-2010, 14:03
http://download.pomagalo.com/88554/bitkata+pri+stalingrad+/?search=22189895&po=1

това ми трябва.. :) БЛАГОДАРЯ МНОГО

darksidelover
02-11-2010, 14:32
http://download.pomagalo.com/11258/okislitelno+redukcionni+procesi/?search=22193123&po=1 еми ако може до края на деня ще ви бъда благодарен!

stelit0
02-11-2010, 17:55
http://zamunda.pomagalo.com/download/39653/

fargy
02-11-2010, 19:11
ПЛС спешно ми трябват тези 2 темички :) Предварително благодаря :)

http://zamunda.pomagalo.com/download/22369/?cfr=11547

http://zamunda.pomagalo.com/download/11547/

milataneva
02-11-2010, 19:12
http://download.pomagalo.com/5129/edna+bylgarka+analiz/

pls trqbva mi za utre

GaNgStAz
02-11-2010, 21:41
Здравейте, някой може ли да ми намери есе на тема "Мълчанието е злато" ? Намерих една в интернет миналата седмица -> http://olekkk.com/index.php?option=com_content&view=article&id=57:mul4anietoezlato&catid=41:azpisha&Itemid=70
дадох я на г-жата, но ми я върна и ми каза да напиша друго есе, щото тва не и харесало :x Ако някой може да ми помогне, ще съм много благодарна.

Tedi4ka
02-11-2010, 23:12
Темите са ви пратени на лични съобщения :)

kamelchety
02-12-2010, 15:45
http://download.pomagalo.com/211349/tkp+pishtovi/?search=22295951&po=3
http://download.pomagalo.com/343535/supi+i+osnovni+yastiya+s+to+varene/?search=22296581&po=1

resinger
02-12-2010, 21:36
Ако може тези 2 темички: http://download.pomagalo.com/110106/azyt+egoizmyt+i+vzaimootnosheniyata+mejdu+horata/ и тази http://download.pomagalo.com/49226/maskata+neobhodima+li+ni+e/?search=22325896&po=1 .Благодаря предварително :)

SmilezZz
02-13-2010, 10:23
АЗЪТ, ЕГОЦЕНТРИЗМЪТ И ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ХОРАТА
(есе)
от Любка Л.Бундова


Знаем ли какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани намерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, родовото, груповото, личното – всичко това, независимо дали се проявява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качества, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изправим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно” нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма, когато няма усилие, желание да се постигне нещо – моментите, когато сме изпълнени с любов. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам”, но в самото казване, в самото изживяване няма любов. Там където има любов, азът не присъства.
Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и действаме по един или друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отношение към него, взаимодействие между съзнателното и спомените на подсъзнателното.
Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вярвам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на моята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реагирам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?
Да цениш хората, означава да ги изслушваш, да ги разбираш и да посрещаш нуждите им.
Мисълта звучи добре, но е трудно постижима. Не е лесно да поддържаш добри взаимоотношения с околните. Изисква много усилия да бъдеш предан, да се грижиш, да служиш, да обичаш и да прощаваш.
Има неща, които правят това още по-трудно. Едното е, че всички ние малко или много се държим, говорим и мислим все едно сме център на вселената. Това е вярата, че ти си единственият, който съществува в действителността. Всички останали са просто продукт на въображението ти. Ако престанеш да съществуваш, вселената също ще престане да съществува. Истината е, че във всеки от нас има нещо, което поражда преувеличено чувство за важността ни. То иска да е центърът на нещата. То иска да му се ръкопляска, да го почитат, да го величаят. То се нарича Его.
Егоизмът е нещо, което силно пречи на взаимоотношенията ни:
-Под “егоизъм” в Тълковния речник е записано: “Поставяне на личните интереси над тези на другите.”;
-Известен писател казва, че егоизъм е не да живееш, както ти искаш, а да караш другите да живеят, както ти искаш;
-А друг е определил егоиста като човек, обичащ себе си повече, отколкото другите егоисти.
Често когато говорим за егоизма, използваме различни синоними – себелюбие, нарцисизъм, гордост. Думи, които в известна степен описват едни и същи неща.
Все по-рядко се случва да има истински, открити, искрени и топли взаимоотношения дори между приятели, гаджета, деца и родители... Страхът да бъдеш себе си, да изразяваш чуствата и емоциите си, да откриеш истинската си същност.
Затова, че всеки гледа да е над другите и за склонноста ни да приемаме само личните си гледни точки. За липсата на толерантност и търпение, да не говорим за уважение, любов и разбирателство.
Хората се стремят към кариера и надмощие, всеки се е затворил в собствен свят от амбиции и цели и е готов да пренебрегне истински важните неща, за да ги постигне...
И на края след всичко казано до тук истината е че:
Всеки от нас се нуждае да види своята стойност и в нечии други очи, освен в собствените си.

SmilezZz
02-13-2010, 10:24
Маската-необходима ли ние?
Есе

В живота на всеки човек има моменти,в които се налага да си постави маската на лицемерието и подлостта,за да може да премине през изникналите трудности и да се пребори с тях.
По този начин постъпват и героите на Шекспир и Молиер-Хамлет и Тартюф. Хамлет слага маска,зад която крие огорчената си и съсипана душа и се представя на луд. Така успява да завърши започнатото дело и да отмъсти за убийството на баща си. При героя на Молиер-Тартюф маската,която използва е,за да прикрие своята подлост и лицемерие като по този начин успява да заблуди Оргон и да изпълни своята мечта-а именно да е богат.
Но въпроса,който си е задвал всеки един от нас е дали наистина ни е необходима маска и има ли смисъл да крием истинската си същност? Отговорът на този въпрос е,че понякога обстоятелствата ни принуждават да си слагаме маска. За жалост обаче има и такива хора,които постоянно носят маската си,а от това страдат останалите. Всъщност да си лицемер,да лъжеш и да си подлец са едни от най-лошите човешки качества,но в днешно време много голяма част от хората ги притежават. Защо е нужнсвоте истински мисли и чувства,като много по-добре е да кажеш и покажеш всичко,което мислиш и чувстваш? Когато изпитваш неприязън към някого,по-добре е да му го кажеш в очите,отколкото да лицемерничиш и в негово отсъствие да го оплюваш и критикуваш. Но когато твой приятел те е наранил по-добре е да си затвориш очите и сърцето,и да сложиш маска,за да не позволиш на няколко неуместни думи или действия да наранят сърцето ти,и да разрушиш едно приятелство,градено с години.
Според мен маската,както ни е необходима,така е и излишна,защото трябва да казваш истината,без да пелтечиш и лицемерничиш. Казано право в очите без заобикалки боли по-малко,отколкото да го разбереш от други хора. Не може истински приятели да се лъжат,тогава те не са приятели,а познати. Не трябва пред някого да си му добър приятел,а пред друг да говориш лоши неща за него.
Понякога в живота на човек се случват тъжни неща,които нараняват душата му. Тогава наистина се налага да си сложиш маската на веселието,защото не е нужно всички да разбират за твоите страдания и мъки.
Маската според мен понякога е необходима,но не и когато я използваме за зли помисли и действия,защото това може да ни изиграе лоша шега и после да съжаляваме.
Всеки един от нас понякога слага своята маска. Когато се чувства несигурен,обиден или наранен,в случаи,когато наистина му е нужна. В останалото време аз смятам,че трябва да сме искрени и открити,а не лицемери и подлеци. Затова мисля,че маската е и необходима,и излишна!

viki21996
02-14-2010, 11:05
плс моляте да ми го прати6 неска 6тото ми трябва за утре http://download.pomagalo.com/403567/osnovi+na+ekologiyata/?search=22421093&po=10

djuki
02-14-2010, 11:26
http://download.pomagalo.com/1073/poet+i+obshtestvo+v+lirikata+na+ivan+vazov/?search=22422495&po=10

http://download.pomagalo.com/83239/linee+nashto+pokolenie/?search=22422653&po=3
мерси

detelina101
02-14-2010, 12:16
За своя дълъг живот (1850-1921) Иван Вазов вижда обичната си родина неколкократно променена. Времето се мени, моралните норми и ценности също. Идеалът на твореца обаче е неподвластен на събитията. Той винаги остава един, изразяващ се в понятието - отечество. Поетът влага своите сили и талант за неговото добруване, посвещава му творчеството си. България за Вазов е всичко - родина, народ, майка.

Решаваща роля за неповторимата любов на поета към отечеството изиграва Съба Вазова - майката на поета. Фанатичното твърдение на своята майка \"България с най-хубавата земя на света\" Вазов приема като свое верую. Така както Съба Вазова направлява и оформя ценностната система на сина си, Вазов насочва своя народ. Промените в родната му страна го вълнуват силно. Най-много поетът е загрижен за израстването на българския народ, което не бива според него да спира , независимо от обстоятелствата. Стиховете на поета приживе са насочени към цели три поколения. Поетът е свидетел на подвизите на будното революционно поколение от времето на възраждането, на загубването на ценностите от хората, родени в робство, но познали вкуса на свободата и на забравянето на прежните български подвизи и величие от израсналата в освободена България младеж. Поетът се изживява като духовен наставник на българския народ. Преди Освобождението за Вазов родина, народ, общество са синоними. Той ги обича с еднакъв плам и с радост им отдава живота и таланта си. Затова поетът трудно приема, че част от обществото след 1878 г. е управленческата прослойка, която Вазов не одобрява. Според твореца тя не служи подобаващо на обществото, не се грижи за неговите проблеми и довежда народа до социален и културен упадък.

За да защити своя идеал, за да закриля и възпитава народа си, поетът се променя. Той желае обществото да го чуе и затова настройва музата си в съответствие с народните чувства. Тя се оказва подготвена и орисана за това. Авторът изпитва интимна обич към България и цялата му душа е чакала мига на отдаване. В \"Новонагласената гусла\" (от \"Пряпорец и гусла\" - 1876 г.) Вазов се обрича на народа си:

на дълга си аз съм послушен.

Стихотворението е своеобразен обет авторът да пише само за доброто в българското общество, в България. Творецът пише в името на родината си и не толкова срещу враговете й. Той поражда положителни чувства, събужда най-възвишени мисли у българите. Вазов възпитава българския дух да е свободен и му посвещава живота си. Възторгът му от \"израсналите\" българи, към които той връща загубилото се според него следосвобожденско общество в \"Епопея на забравените\" (\"Гусла\" - 1981 г.) е безмерен. Чрез този цикъл от дванадесет оди Вазов подрежда ценностите на българския народ, като маркира най-високото им ниво - свободния дух.

Най-ясно своите тревоги за бъдещето на освободена България Вазов споделя в стихотворението \"Линее нашто поколение\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Авторът сравнява положението на българското общество с \"убийствен мраз\", съответстващ на метафората \"сън\" от възрожденската епоха:

линее нашто поколение,

навред застой, убийствен мраз;

нии топъл луч, ни вдъхновение

не пада върху нас.

Чрез риторичните въпроси в трети и четвърти куплет авторът се стреми да тласне народа си към осъзнаване. Същите опити за \"стопляне\" се откриват и в потискащото описание на действителността от стихотворението \"Разлюляха се нашите надежди\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.) Авторът постига целта си като характеризира реалността с епитетите \"зли\", \"гибелен\", \"горчиви\".

За да предизвика разбирането на своя народ, Вазов осъзнава, че критиката не е достатъчна. Паралелно с нея Вазов изпитва нужда да обоснове и оправдае своя избор пред обществото. Прави го чрез позицията на лирическия герой в стихотворението \"Епилог\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Във водения диалог обществото обвинява певеца в безцелност и безсмисленост на творчеството му така, както Вазов се чувства обвинен. Паралелът между автор и лирически герой е много силен и обвинението към поета в стихотворението \"един ти пееш за любов\" се отнася и за Вазов. Авторът обаче не пее в творбите си за обич между хората, а за безграничната си обич към България. Спомняйки си за робството с носталгия, която изглежда нелепа, той го нарича \"чудно време\". Точно нелепостта на сравнението буди реакцията, която авторът провокира с цялото си стихотворение - уплаха, дори страх от създалото се положение. Носталгия се усеща и когато героят говори за надеждата:

надежди будеше големи,

тогава всякой бе поет.

Чрез позицията на лирическия герой спрямо обвинението, че преди е пеел с народа, а вече не, и съдържащото се в отговора изброяване на видни възрожденски личности, Вазов отново изразява мнението си, че не той, а народът е променил своята позиция н то в негативна посока. Сигурността , че е останал верен на себе си, проличава в изказването на героя му:

не знам да пея по поръчка,

по сметка не съм чувствал.

Тя носи на автора оптимизъм, който е неизменен през половин вековния период на неговото творчество. Но Вазов вече не е така снизходително настроен към своя народ. Съветва го да се издигне, да порасне до величието на идеите от поетичното му творчество, а не той да се принизява:

и ако той при вас не слазя,

то вий стигнете го тогаз

С краткото еднокуплетно стихотворение \"Що е душата на поета\" (\"Италия\" -1884 г.) Вазов лаконично успява да предаде чувствителността и дълбочината на човешките емоции на поета, т.е. своите, и чрез това да обясни още веднъж своя избор.

За да подкрепи своето дело, Вазов се обръща към примера на чужди велики поети. В няколко стихотворения от стихосбирката \"Италия\" и в цикъла \"Поет\" от стихосбирката \"Звукове\" (1893 г.) Вазов изтъква вечността на изкуството, поезията, т. е. на своя труд. В стихотворението \"Алфред дьо Мюсе\" (\"Звукове\") като сравнява сърцето на поета с \"кипяща бездна\" авторът внушава вярата си в спонтанността и силата на поетическото чувство. Той неколкократно заявява в свои стихове, че по принуда не би могъл да твори, че поетичният му талант не се подчинява на нищо външно. Авторът изтъква искреността на своето творчество и вярата в значимостта му, в предначертания си път на народен поет. Вазов изразява мисионерската си същност и в стихотворението от същия цикъл \"Леопарди\": \"поета, боже, си орисъл\", но представя дарбата на поета като бреме, \"мъка\". В последния куплет авторът пояснява, че проблемът и мъката на поета идват от неразбирането на околните, на обществото, което неразбиране води до агресията му към \"певеца\":

и за дарът случаен твой

да го преследват и в гроба.

Вазов вярва в своето безсмъртие, което е разкрито в произведения като \"Моите песни\" (има няколко стихотворения с това заглавие), \"Жива история\", \"Съзерцание\". Творецът съзнава значимостта на делото си и ползата за обществото. Най-ярко Вазов дава израз на увереността и самочувствието си като творец в стихотворението \'\'В бъдещето\" (познато като \"Моите песни\") (\"Под гръма на победите\" - 1914 г.) Чрез повторението на стиха:

и моите песни все ще се четат

в края на всеки куплет Вазов отново подчертава полезността на своето творчество; нещо повече той го смята за синоним на българщина и вярва, че докато България я има, тя ще има нужда от неговите произведения:

\"те жив са отклик на духа народен \"

Творецът е напълно убеден, че е изпълнил добре задачата си. Това негово мнение може да бъде открито в речта на лирическия герой в стихотворението \"Моят път\" (цикъла \"Образи и видения\" от \"Люлякя ми замириса\" - 1919 г.):

и пръсках светлина, душите грях,

разбрал високо си призванъе,

над нивата народна бодро сях

зърна на вяра и съзнанъе.

Вазов не губи надежда за своя народ. Той го поучава както баща сина си и въпреки острите критики, които му отправя, продължава да го обича и вярва в него. Творецът прехвърля увереността си в силите на народа върху младото поколение, прехвърля надеждите, които предишното поколение не оправдава. Ярко личи пренасянето на авторовата вяра върху идващото поколение в стихотворението му \"Не, не вярвам, че докрай\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Авторът пише в бъдеще време, често подчертава оптимизма си и едновременно обяснява невъзможността народното съзнание да промени нещо в настоящия момент:

Дух велик ще оживей

в едно ново поколение.

Вазов съзнава, че идеалите на предосвобожденска България са изживели времето си и че пред народа стоят нови задачи. За да продължи да изпълнява ролята си на духовен учител, той дава на обществото нов идеал, който да следва - труда. Призивите от възрожденската му лирика се трансформират в заглавия, подчинени на нуждите на новото време. (\"Да работим!\"/\"Не ще загине!\"-1919 г.) В стихотворението \"Нивата\" (\"Под нашето небе\" - 1900 г.) Вазов умело съчетава три основни плана в своята поезия. Първият е трудът в новата си за обществото възпитаваща роля. На него е посветена първата част на стихотворението. Във втората Вазов критикува, изразява страха си от грешния според него път на управляващата част на обществото. Смисловата градация от \"гнило семе\" до \"бъдеще страшно\" прави внушението много силно и чрез него авторът постига въздействието, което желае. В третата част на твореца се възвръща оптимизмът и се вплита авторовата идея за надежда в силите у младото поколение. Авторът обаче призовава и за помощ от поколението, което той почти бе отрекъл в произведения като \"Линее нашто поколение\". Обръщението разкрива по-силната убеденост на твореца във възможностите на българското общество.

Сейте, сеячи, доброто засявайте

в младата нива у нас

Вазов твори в сегашно време, говори за днешния ден като изразява мнението си, оформено след много лутания в характера на обществото, че на България ще помогне вярата и действията в този момент. Вече липсва отчаяното настроение на стихотворенията \"Разлюляха се наште надежди\", \"Линее иашто поколение\". Оптимизмът на Вазов се възвръща напълно и той отново директно сочи задълженията на своя народ чрез повелителните форми в \"Нивата\".

Служейки на България, Вазов възпитава нейния народ. Отношенията между поет и общество претърпяват външно възходи и конфликти. Творецът обаче никога не спира да подкрепя и обича българите. А те се уповават на поета и песните му и в началото на XXI век.

detelina101
02-14-2010, 12:17
Позоваването на великите световни авторитети е любим похват на Вазовата лирика на който ще се спрем подробно, когато разглеждаме „Епопея на забравените”. Тук е достатъчно да отбележим само очевидното – всякакъв идеал е невъзможен в условията на обществена апатия. А защо е нужен идеалът и какво трябва да бъде отношението на всеки човек към него, най-добре е изразено в стихотворението „Линее нашто поколенье” („Поля и гори”, 1884).

ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ
Линее нашто поколенье, Ил твоя път се веч изравни?
навред застой, убийствен мраз; Ил нямаш други ти съдби?
ни топъл луч, ни вдъхновенье Ил нямаш ти задачи славни
не пада върху нас. и цяло бъдеще с борби?

Къде вървим, не мислим твърде, Недей оставя, мили Боже,
посока няма в наший път, без лампа своя свят олтар,
спокойно бият тесни гърди, без химна твоето подножье,
кога от злоба не кипят. без вяра живата си твар!

Стресни се, племе закъсняло! Недей оставя без звездица
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! моряка в нощния мрак остал,
След теб потомство иде цяло – без утро мъничката птица,
какво ще да му завещайш? народите – без идеал.

Интерпретация
В предговора си към „Поля и гори” Вазов се оплаква от бездушието на критиката и на цялото общество, посрещнало без отклик изключително важните послания от стихосбирката му „Гусла” (нека не забравяме, че именно в „Гусла” е отпечатан цикълът „Епопея на забравените”). Издигайки се над своето лично огорчение, поетът стига до едно знаменателно обобщение:
„Имаме нужда (уви, от какво нямаме нужда?) от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик.
А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение?
Две неща:
Апатията и злъчката.
Едното вмъртвява, другото убива.”
Не е трудно същите проблеми да се открият в поетическата изповед „Линее нашто поколенье”. Нужно е обаче да обърнем внимание и върху още един възможен контекст, чрез който да прочетем творбата.
Трудно е да се повярва, но наистина само десет години са минали от времето, в което възрожденският поет Петко Славейков написва своята елегия „Не пей ми се”. През този кратки десет години са се случили толкова много неща – мъченическата смърт на Левски, Априлското въстание, големите „самопожертвования” на знайни и незнайни герои, чийто подвиг Вазов по-късно възпява в „Епопея на забравените”, смъртта на Ботев, Освободителната война и Санстефанският мирен договор, Берлинският конгрес и разделянето на България, Великото народно събрание и Търновската конституция, написването и отпечатването на „Епопея на забравените”. И като резултат на всички тези грандиозни за българската история събития отново духовният водач изпитва нужда да пророни тъжно: „Не пей ми се”. А това, че творбата дискретно, но категорично указва на своята връзка със Славейковата елегия, се вижда от следващото стихотворение „В минути на тъга и злъчка”, чиито тон и внушение напълно съответстват на Славейковото „Жестокостта ми се сломи”:

* * *
В минути на тъга и злъчка Прости, жесток към тебе бивах,
не съм те, роде мой, щадил: но не без вътрешен болеж;
при общий укор, шум и глъчка отровата, коя изливах,
и аз без свяст съм те корил. изгаряше ме мен напреж.

И аз съм фърлял мойта хула
и мойте ледени хорати,
но клевета не се е чула
от моите уста. Прости!

Пред проф. Шишманов Вазов споделя още един контекст – влиянието на руските социални поети Некрасов и Надсон, чиито стихове по онова време оказват сериозно влияние върху развитието на българската литература, особено сред т.нар. народници – М. Георгиев, Т. Г. Влайков, младия Яворов.
Общото между тези контексти е, че при всички става дума за отношенията между духовен водач и народ. Всички те схващат връзката между тях – ролята на водача се схваща като непосредствено социално действие. Споменахме вече, че в мотива за загубения идеал твърде често се усещат алюзии с притчата за Мойсей и фалшивите и истинските кумири. Повече от очевидно е, че всеки от поетите, и най-вече Вазов, влиза именно в тази роля – водача, който знае идеала и иска да го внуши на своя народ. Само така можем да си обясним и своеобразната напрегната идентификация между лирическия герой и „неговото” поколение. От една страна, той се мисли като напълно принадлежащ към него, като един от поколението, от народа, а от друга – той е съдникът, чийто гняв трябва да върне загубилото ориентир племе в правия път. Тази позната от Библията универсална ситуация превръща конкретното оплакване на една биографично определена личност – Иван Вазов – в символно обобщена позиция, чието значение преминава отвъд конкретността на епохата и историческите реалности. Това е характерният за Вазов начин за постигане на художествено обобщение и условност – излизане от някакъв конкретен повод и пренасянето му в полето на универсалната човешка култура.
Този подход се открива лесно и на равнището на поетическите образи и мотиви. Особено ясно личи това в последните две строфи на творбата, където последователно са изредени няколко подобни образа – лампата на Божия олтар (намекът е за чудото в Соломоновия храм, когато съвсем малко количество масло стигнало на чудотворния свещник да гори през цялата нощ), звездата на моряка, утрото за птицата, вярата за всяко живо същество. Всички тези образи имат в основата си идеята за спасението и живота, без тях човекът би загинал, не би съществувал. Оттук идва и аргументирането по аналогия – народите без идеал загиват.
Интересен и моделът, по който се развива речта на лирическия герой. В тясното пространство на шестте строфи посоката на речта се сменя три пъти, като спазва строг вътрешен ритъм – по две строфи за всяко речево действие.
В първите две строфи лирическият герой говори от името на поколението, интегрирайки своята гледна точка в общата гледна точка на народа – ние, нас, наший – това са местоименията, чрез които се мисли и представя говорещият субект. Убийственият мраз, липсата на вдъхновение, тесногръдието и злобата са грехове, които говорителят споделя и с болка признава. В тези две строфи се срещаме с изповед и разкаяние – само така може да се определи споделеното съзнание за грях и вина.
В следващите две строфи обаче изповедта и разкаянието отстъпват своето място на гнева и осъждането. Няма вече „ние”, субектите ясно се разграничават на „аз” и „ти, племе закъсняло”. Така може да говори не каещият се или изповядващият греховете си, а съдникът, владеещият истината, водачът, който заварва племето си да се кланя пред лъжливи идоли. Поредицата от реторически въпроси очевидно цели да провокира съзнанието за вина у провинилия се. Това е най-често използваният похват и във всекидневното общуване, когато искаме да засилим чувството за вина у някого – засипваме с въпроси, чисто риторически по своя характер, свързани с простъпката, която е извършил.
В следващите две строфи обаче гледната точка изведнъж се сменя. Обвинението се превръща в молитва. При това една много особена молитва, в която се искат твърде абстрактни неща – свещникът пред олтара да не загасва, морякът да не остане без пътеводна звезда, живата твар – без вяра, мъничката птица – без утро. Тази поредица от аналогии трябва да подсили искането народите да не остават без идеал. Но и тук не е казано „нашият народ”, а „народите”, т.е. всичко е оставено пак пределно обобщено. Защо?
Ако поразсъждаваме малко над същността на молитвата, ще открием в нея няколко аспекта – моленето „за” нещо, молитвата като ритуално действие и молитвата като обединяваща сила, която чрез вярата на много хора в едни и същи неща ги превръща в близки едно на друго същества с обща цел и вяра. Именно последното е ефектът, който постига Вазовата молитва. Защото, искайки не някакви конкретни облаги, а именно абстрактни ценности, той се стреми да изведе на преден план духовно сродяващата сила на молитвата.
Нека погледнем и още нещо – субектните отношения. В първите две строфи субектът е „ние”, но „ние”, виновните, „ние”, недостойните. Затова и лирическият говорител е готов за покаяние. Във вторите две строфи субектите са ясно разграничени на „аз” и „вие”. Тук основното действие е осъждането. В третите две строфи обаче субект сякаш липсва, не е ясно кой точно отправя молитвата – „аз” или „ние”. Важен е Бог и това, което се иска от него – привидно абстрактните, но фундаментални човешки ценности. И точно в тази безсубективност на молитвата се крие и възможността за ново, вече минало през разкаянието и осъждането ново обединение на „ние”, но вече под знака на идеала.

alexdodev
02-14-2010, 16:49
Човек има метафорична съдба,човек е метафората на битието.
трябва ми есе на тази тема някой има ли възможност да ми помогне ?СПЕШНО ми трябва за утре моля ви ако някой има възможност нека ми помогне а това есе също ми върши работа ако някой може да го изтегли ще съм му много благодарен
http://download.pomagalo.com/48795/chovekyt+e+samo+misleshta+trystika+blez+paskal/

milataneva
02-14-2010, 17:06
http://download.pomagalo.com/363859/teoremi+i+svoiistva+po+geometriya+za+7+klas/ i http://download.pomagalo.com/37670/ednakvi+triygylnici/?search=22454805&po=1

pls 6e imam kontrolno

detelina101
02-14-2010, 17:48
"Чoвекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика."
Блез Паскал




От Сократ до наши дни философите от всички времена се опитват да определят човешката природа. Безспорно човекът е най-мистериозното живо същество на планетата Земя. Антропологията, псилогията и др. науки се опитват да го изучават като за целта се налага да го поместят в някакви всеобщи закономерности, подобно на останалите живи и неживи форми в света, но човека винаги оства извън тези граници. Затова най-удачните описания за него би трябвало да имат диалектическа форма, т.е. да съчетават противоположностите в едно. "Човекът е средината между всичко и нищо" - казва Блез Паскал и още "Човека е мислеща тръстика" - Могъщество и крехкост съчетани в едно.
Когато използваме панятието човек в нас в винаги възниква представа за живо същество с определени анатомически параметри. Можем да се погледнем в огледалото и да установим, какви точно са те. Но по същественото е, че не те са ни помогнали да оцеляваме през хилядолетията на човешката история. Видно е, че дори домашната котка може да надбяга човека, може за секунди да се изкачи на височини и первази недостъпни за човека. И най-малката птичка в този свят може да прелети километри, докато човека е прикован към земята от собствената си тежест. В древността оцеляването на човека в природата съвсем не е било лесно, което е спомогнало за развитието на интелигентността му. Сред стихиите на природата човешкото тяло е доста крехко и немощно, понякога е достатъчна само глътка вода поета неправилно за да бъде преустановен животът му. Защо тогава да не кажем, че "човекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата". Въпреки това човека демонстрира своята способност да оцелява доста по-добре от останлите същества. Явно той има приоритети, които те нямат. Всички знаем, че съществената характеристика на човека, отличаваща го от природата, е разумът. Разумът се проявява, в способността да се мисли, т.е. да се опознава света, да се търсят закономерностите на които се подчиняват явленията. Така с помощта на разума човека може да използва природата за своите цели като се вмества хармонично в причинно-следствените връзки между нещата и ги направлявя. Човека не се ражда с криле той ги изобретява, бавен е в сравнение с коня, но с помощта на бензиновият двигаел надминава и най-бързото животно. Ето, защо човекът е могъща крехкост - "мислеща тръстика".

detelina101
02-14-2010, 17:51
Теореми и понятия по геометрия 7 клас
Сборът на съседните ъгли е 180 гр.
Всеки два противоположни ъгъла са равни.
През точка, лежаща на дадена права, може да се начертае само една права, перпендикулярна на дадената.
Успоредни прави
През точка, нележаща на дадена, права минава точно една права, успоредна на дадената.
Ако права пресича една от две успоредни прави, то тя пресича и другата.
Т – признаци
Ако при (а, b) X c двойка кръстни ъгли са равни, то а || b.
Ако при при (а, b) X c двойка съответни ъгли са равни, то а || b.
Ако при (а, b) X c сборът на двойка прилежащи ъгли е 180 гр., а || b.
Триъгълник
Сборът от ъглите на триъгълник е 180 гр.
Всеки външен ъгъл на триъгълник е равен на сбора на двата вътрешни, несъседни нему.
Еднакви триъгълници
Т Първи признак за еднаквост на два триъгълника – Два триъгълника са еднакви, ако имат по две страни и ъгъл между тях, съответно равни.
Т Втори признак – Два триъгълника са еднакви, ако имат страна и два прилежащи ъгъла, съответно равни.
Т Трети признак – Два триъгълника са еднакви, ако имат по три страни, съответно равни.
Равнобедрен триъгълник
В равнобедрения триъгълник ъглите при основата са равни.
В триъгълника срещу равни страни лежат равни ъгли и обратно.
Симетрала на отсечка.
Всяка точка от симетралата на дадена отсечка е на равни разстояния от краищата на отсечката.
Правоъгълен триъгълник
Сборът на острите ъгли е 90 гр.
Признак за еднаквост на два правоъгълни триъгълника - Два правоъгълни триъгълника са еднакви, ако имат катет и хипотенуза, съответно равни.
Т свойство на правоъгълен триъгълник с остър ъгъл 30 гр. – В правоъгълен триъгълник един от острите ъгли е 30 гр. тогава и само тогава катетът срещу този ъгъл е равен на половината от хипотенузата.
В правоъгълен триъгълник медианата към хипотенузата е половината от хипотенузата.
Ъглополовяща на ъгъл
Всяка точка от ъглополовящата на даден ъгъле е на равни разстояния от раменете на този ъгъл.
Неравенствав триъгълник
В триъгълник, срещу по-голяма страна лежи по-голям ъгъл.
В триъгълника всяка страна е по-малка от сбора на другите две страни.
Четириъгълници
Сборът от ъглите в четириъгълник е 360 гр.
Успоредник
Т – признаци:
Четириъгълник, на който срещуположните страни са равни е успоредник
Четириъгълник, на който една двойка срещуположни страни са равни и успоредни е успоредник
Четириъгълник, на който диагоналите взаимно се разполовяват е успоредник.

Т – свойства:
В успоредника срещуположните двойки страни са равни.
В успоредника срещуположните ъгли са сравни.
В успоредника сборът на прилежащите ъгли е 180 гр.
В успоредника диагоналире взаимно се разполовяват.
Правоъгълник:
Т – признаци:
Успоредник сравни диагонали е правоъгълник.
Четириъгълник с три прави ъгъла е правоъгълник.
Ромб
Т – признак- Успоредник, на който диагоналите са взаимно перпендокулярни е ромб.
Т – свойство – В ромба диагоналите са ъглополовящи на ъглите му.
Равнобедрен трапец
Т – признак – Ако в един трапец ъглите при основата са равни, той е равнобедрен.
Т – свойства:
Ако един трапец е равнобедрен, то ъглите при основата му са равни.
В равнобедрения трапец диагоналите са равни.

detelina101
02-14-2010, 17:52
Еднакви триъгълници
О. Еднакви триъгълници – два триъгълника са еднакви, когато имат съответно
равни страни и съответно равни ъгли.
Т. (Първи признак) – Два триъгълника са еднакви,ако имат съответно равни по
две страни и ъгъл между тях съответно равни.
Т. (Втори признак) – Два триъгълника са еднакви, ако имат по страна и два
ъгъла съответно равни.
Т. (Трети признак) – Два триъгълника са еднакви, ако имат по три страни
съответно равни.
Т. ( Признак за еднаквост на два правоъгълни триъгълника)
Два правоъгълни триъгълника са еднакви, ако имат катет и хипотенуза
съответно равни.
Свойство на еднаквите триъгълници:
Ако два триъгълника са еднакви, то :
- съответните им височини са равни.
- съответните им медиани са равни
- съответните им ъглополовящи са равни.
- съответните им периметри са равни.
-
Равнобедрен триъгълник
О. Триъгълник с две равни страни.
Свойства:
Т. Ако един триъгълник е равнобедрен, то ъглите при основата са равни.
Т. В равнобедрения триъгълник височината, медианата и ъглополовящата към
основата съвпадат и лежат на симетралата на основата.
Признаци:
Т. Ако в един триъгълник два ъгъла са равни, то той е равнобедрен.
Т. Един триъгълник е равнобедрен, ако :
а/ височината и медианата през един от върховете му съвпадат.
б/ височината и ъглополовящата през един от върховете му съвпадат.
в/ ъглополовящата и медианата през един от върховете му съвпадат.

Равностранен триъгълник
О. Триъгълник с равни страни.
Свойства: Т. В равностранния триъгълник и трите ъгъла са равни на 60
Т. В равностранния триъгълник всички височини, медиани и
ъглополовящи са равни.
Признаци: Т. Ако в един триъгълник трите ъгъла са равни , то той е
равностранен.
Т. Ако един триъгълник е равнобедрен и има ъгъл 60 , то той
е равностранен.

Правоъгълен триъгълник
О. Триъгълник с прав ъгъл (90 )

Свойства:
Т. В правоъгълния триъгълник сборът от острите ъгли е 90 .
Т. Ъглите при основата на равнобедрен правоъгълен триъгълник са равни на 45 .
Т. Ако в правоъгълен триъгълник един от острите ъгли е 30 , то катетът срещу
този ъгъл е равен на половината от хипотенузата.
Т. Ако в правоъгълен триъгълник единият катет е равен на половината от
Хипотенузата, то острият ъгъл срещу този катет е 30 .
Т. Във всеки правоъгълен триъгълник медианата към хипотенузата е равна на
Половината от хипотенузата.
Т. В правоъгълния триъгълник хипотенузата е по-голяма от всеки катет.
Признаци:
Т. Ако в триъгълник медианата към една от страните му е равна на половината
от тази страна, то ъгълът срещу тази страна е прав
( т.е. триъгълникът е правоъгълен ) .

Симетрала на отсечка
О. Права, която е перпендикулярна на дадена отсечка и минава през средата й.
Свойства:
Т. Ако една точка лежи на симетралата на дадена отсечка, то разстоянията от
точката до краищата на отсечката са равни.
Признаци:
Т. Ако една точка се намира на равни разстояния от краищата на дадена отсечка,
то тя лежи на симетралата на тази отсечка.
Ъглополовяща на ъгъл
О. Лъчът през върха на ъгъла, който го разделя на два равни ъгъла.
Свойства
Т. Ако една точка лежи на ъглополовящата на даден ъгъл, то разстоянията от
точката до раменете на този ъгъл са равни.
Признаци
Т. Ако една точка се намира на равни разстояния от раменете на даден ъгъл, то тя
лежи на ъглополовящата на този ъгъл.

Неравенства в триъгълника
Зависимости между страните и ъглите в триъгълника
Т. В триъгълник срещу по– голяма страна лежи по – голям ъгъл.
Т. В триъгълник срещу по-голям ъгъл лежи по-голяма страна.
Т. В правоъгълния триъгълник хипотенузата е по-голяма от всеки катет.
Т. Перпендикулярът от точка към права е по-малък от всяка наклонена от
същата точка към правата.
Неравенства между страните в триъгълника
Т. В триъгълника всяка страна е по-малка от сбора на другите две страни.
т.е. ако a, b и с са трите страни в триъгълника, то c< a + b.
T. Всяка страна е по-голяма от разликата на другите две страни.
Т. Ако всяка от три дадени отсечки е по-малка от сбора на другите две,
то съществува триъгълник със страни, равни на тези отсечки.
Успоредници
О. Четириъгълник, на който двойките срещуположни страни са успоредни, се
нарича успоредник.
Свойства
Т. В успоредника двойките срещуположни страни са равни.
Т. В успоредника срещуположните ъгли са равни.
Т. В успоредника сборът на прилежащите на коя да е страна ъгли е 180
Т. В успоредника диагоналите се разполовяват от пресечната си точка.
Признаци
Т. Четириъгълник, на който двойките срещуположни страни са равни, е
успоредник.
Т. Четириъгълник, на който двойките срещуположни ъгли са равни, е успоредник.
Т. Четириъгълник, на който една двойка срещуположни страни са успоредни и
равни , е успоредник.
Т. Четириъгълник, на който диагоналите взаимно се разполовяват от пресечната си
точка , е успоредник.
Правоъгълник
О. Успоредник с прав ъгъл.
Свойства
Т. Правоъгълникът притежава всички свойства на успоредника.
Т. В правоъгълника диагоналите са равни.
Т. Диагоналите на правоъгълника образуват равни ъгли с коя да е негова
фиксирана страна.
Признаци
Т. Успоредник с равни диагонали е правоъгълник.
Т. Четириъгълник с три прави ъгъла е правоъгълник.
Ромб
О. Успоредник с равни съседни страни.
Свойства
Т. В ромба диагоналите са взаимно перпендикулярни.
Т. В ромба диагоналите са ъглополовящи на ъглите му.
Т. Лицето на ромб е равно на полупроизведението на двата му диагонала.
Признаци
Т. Успоредник, на който диагоналите са взаимно перпендикулярни , е ромб.
Т. Успоредник, на който диагоналът разполовява един от ъглите му, е ромб.
Т. Четириъгълник, на който всички страни са равни, е ромб.
Квадрат
О. – Правоъгълник с равни съседни страни.
- Ромб с прав ъгъл.
Във всеки квадрат:
а/ всички страни и всички ъгли са равни;
б/ диагоналите са равни се разполовяват от пресечната си точка;
в/ диагоналите са перпендикулярни и са ъглополовящи на ъглите.
Т. Лицето на квадрата е равно на половината от квадрата на диагонала му.
Център на квадрата - пресечната точка на диагоналите му.
Някои по-важни основни задачи ( О.З.)

О.З. Ъглополовящите на два съседни ъгъла са перпендикулярни.
О.З. Права, която минава през върха на два съседни ъгъла и е перпендикулярна на
ъглополовящата на единия ъгъл, е ъглополовяща на другия ъгъл.
О.З. Ако в триъгълник са построени височините през два от върховете му, то
ъгълът между тях е равен на ъгъла при третия връх.
О.З. В триъгълник са построени ъглополовящите през два от върховете му.
Ъгълът между тях е равен на половината от третия ъгъл плюс 90
О.З.Във всеки равнобедрен триъгълник:
- височините към бедрата са равни;
- медианите към бедрата са равни;
- ъглополовящите към бедрата са равни.

О.З. ( Свойства на правоъгълния триъгълник)
Даден е правоъгълния триъгълник АВС с .
а/ Ако СН е височина , то и имат равни ъгли.
б/ Ако точката и , то М е средата на АВ.
в/ Ако СМ е медиана и АС = СМ, то е равностранен и .
г/ Ако СМ е медиана и , то АС = СМ и е равностранен.
д/ Ако СН е височина и , то СН = АС.
О.З. ( Признаци за правоъгълен триъгълник)
а/ Ако в , то
б/ В върху страната АВ е взета точка М, такава че и
. Да се докаже,че триъгълникът е правоъгълен ( ) и
М е средата на хипотенузата.
О.З. В и АВ = 2.АС.Докажете,че триъгълникът е правоъгълен с
.
О.З. Да се докаже, че отсечката от произволна права, минаваща през пресечната
точка О на диагоналите на успоредника и заключена между две срещуположни
страни , се разполовява от точката О.
О.З. В успоредника АВСД АВ = 2.АД. Да се докаже, че :
а/ ъглополовящите на ъглите, прилежащи на по-голямата страна, пресичат
срещуположната страна в средата.
б/ ако М е средата на СД, то АМ и ВМ са ъглополовящи съответно на и
и .
О.З. В успоредник ъглополовящите на два от ъглите му се пресичат върху страна на
успоредника. Да се докаже, че едната страна е половината от другата.
О.З. Да се докаже, че височините в ромба, построени от един и същи връх, са равни.
О.З. Да се докаже, че:
а/ в ромб с ъгъл , равен на 60 , единият диагонал е равен на страната на ромба.
б/ ако в ромб единият диагонал е равен на страната на ромба, то острият ъгъл
е 60 .

Построителни задачи

Основни построителни операции

1. Построяване на права през две дадени ( или вече построени ) точки.
2. Построяване на пресечната точка на две дадени ( ако тя съществува )прави.
3. Построяване на окръжност с даден ( или вече построен) център и даден
( или вече построен) радиус.
4. Построяване пресечните точки на права и окръжност.(ако съществуват)
5. Построяване пресечните точки на две окръжности ( ако съществуват).


Основни построителни задачи:

1. Построяване върху даден лъч на отсечка, равна на дадена отсечка.
2. Построяване средата на отсечка.
3. Построяване в дадена полуравнина на ъгъл, равен на даден ъгъл.
4. Построяване на права , минаваща през дадена точка и успоредна на дадена права.
5. Построяване на права, минаваща през дадена точка и перпендикулярна на дадена права.
6. Построяване симетрала на отсечка.
7. Построяване на ъглополовяща на ъгъл.
8. Построяване на триъгълник по две страни и ъгъл, заключен между тях.
9. Построяване на триъгълник по дадени страна и прилежащите към тази
страна два ъгъла.
10. Построяване на триъгълник по дадени три страни.
11. Построяване на правоъгълен триъгълник по дадени катет и хипотенуза.
12. Построяване на успоредник по дадени две съседни страни и ъгъл,
заключен между тях.
13.Построяване на успоредник по дадени две съседни страни и диагонал.

alexdodev
02-14-2010, 18:03
МЕРСИ МНОГО :) :mrgreen:

siskoveca
02-15-2010, 00:12
Плс помагайте темата ми е: Идеите на Левски за държавност претворени в България днес-есе ЧАкам отговор :) :)

mrtn
02-15-2010, 10:02
http://download.pomagalo.com/278891/pytyat+na+edin+narod+ot+robstvoto+kym+svobodata+po d+igoto+ot+ivan+vazov/

DarinCetYy
02-15-2010, 13:24
http://download.pomagalo.com/228724/plyusovete+i+minusite+na+kitaiiskiya+ikonomicheski +vyzhod/

Nepovtorima_93
02-15-2010, 13:45
http://download.pomagalo.com/120503/parite+i+choveshkite+strasti+dyado+gorio+ot+balzak/

Tedi4ka
02-15-2010, 14:39
Темите на всички ви са изпратени на лични съобщения :):)

kamelchety
02-16-2010, 13:27
http://download.http://www.teenproblem.net/school/211349/tkp+pishtovi/?search=22295951&po=3
http://download.http://www.teenproblem.net/school/343535/supi+i+osnovni+yastiya+s+to+varene/?search=22296581&po=1
Ще ми помогнете ли ? :(

smarty
02-19-2010, 08:22
http://download.pomagalo.com/72317/obrazyt+na+ivo+ot+kradecyt+na+praskovi+na+emiliyan +stanev/

Tedi4ka
02-19-2010, 12:59
http://download.http://www.teenproblem.net/school/72317/obrazyt+na+ivo+ot+kradecyt+na+praskovi+na+emiliyan +stanev/


Образът на Иво от “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев


1.Име (знаковост на името) – Иво –по –поетична форма на името Иван ; показа авторовото отношение към същността на героя.
2.Първа поява на героя :
“-Кой си там? Излез , излез веднага!”,
“ Когато се озовах на мястото, зад лозите се раздвижи човек и пред смаяните ни погледи се изправи млад мъж”
3.Портрет – Външност , облекло - “окъсана офицерска униформа” , “гологлав” , “войнишкото му кепе”, “без долни дрехи” “краката му бяха боси и одраскани”, “мургав,отпаднал и нечист”, “смолисточерни коси”, “големи очи”
4.Реч ( за какво и как говори ) – “Гласът му беше спокоен , вежлив и малко насмешлив”
Главният герой говори спокойно и безгрижно , забравяйки че е пленник , разказва за себе си , опитва се да убеди Елисавета в своята невинност - “Не съм избягал – отговори той безгрижно.”
5.Биография (минало) - “Аз съм само един пленник , който сам не знае какво е .” ; “музикант , учител по музика”
6.Социално положение – военнопленник , крадец на праскови ,беден,учител по музика .
7.Психологическа характеристика ( мисли ,чувства, преживявания ) – “Неочаквано той сплете пръстите си с нейните”, “Той я притегли към себе си и преди да се опомни , целуна я с жадни , трепетни устни .”
8.Поведение , действия , мотиви – “зад лозите се раздвижи човек “; “Той дори се усмихна , макар и виновно. Тънките му устни откриха два реда зъби , чиято белота лъсна и придаде на откритото му лице юношески безгрижен образ.”; “Ради бога , госпожо ... гладен бях “ ; “Само се отбих от пътя “ “Войникът я погледна учудено , помълча , сетне кимна с глава и се усмихна лошо с мижавите си очи “
9.Отношение към другите герои – “Той кимна с глава , очите му му светнаха и аз видях, че следи движенията й с възхищение “; “Няколко секунди се гледахме мълчаливо.” ;“Неочаквано той сплете пръстите си с нейните “
10.Отношение на автора към героя –Авторът изразява своята симпатия към човека Иво ; за Емилиян Станев разказаната история е начин да се защити хуманното отношение към човека.От друга страна , представена е любовта като висша ценност и спасителна сила .Любовта мужду Елисавета и Иво се разгаря в безмилостното време на война и е нейно отрицание .
Напечатал : Донка от 8.д

Mapi
02-20-2010, 20:59
http://download.pomagalo.com/133269/severnoamerikanski+region/?search=22871258&po=1

http://download.pomagalo.com/106781/iztochna+evropa+i+severnoamerikanski+region/?search=22872165&po=2


Ако някой може да ми ги свали ще съм му много благодарна.. :-)

devil4e_kiss4e
02-21-2010, 12:09
http://download.pomagalo.com/74565/chovekyt+proekt+na+samiya+sebe+si/ мерси предварително :)

Tedi4ka
02-21-2010, 12:21
Човекът като проект на самия себе си

Човекът е вечно на път към това, което е.Той е проект на самия себе си (Хайдегер).Всяка застиналост е неприсъща на човешкото, то е движение и вечна промяна. В момента “сега” човекът не може да бъде константа - той е съвкупност от това, което е бил, и това, което ще е.
Да бъдеш себе си е осъществяване на върховния стремеж към свобода. Свободата като избор е присъща на Dasein. Всеки момент е момент на избор, на умиране и раждане, в който личността извървява стъпка към постигане на истинската си същност. Ограничаването на собствения избор е жертвеност като неоткликване на нуждите на себесността.Старото ражда новото Аз. Постигането на същността е постоянното избиране на самия себе си и снемане на това в същността, което принадлежи на Другостта.Т.е. постигането на себе си преминава през болката, а превъзмогването на болката бележи умирането на човешкото като променливост, непостоянство, път, и раждане на Свръхчовека - съвършенство, завършеност. В това себенадмогване човекът елиминира това в себе си, което разпознава като чуждо, принадежащо на Другостта.
Съществуването предхожда същността, а това предопределя, че нищо не може да бъде само това, което е изначално заложено в него. Индивидът не би могъл да бъде единствено това, което му е зададено, външното постоянно го променя и той винаги е Друг по отношение на първоначалната си, заложена същност.
Усещането на личността за себе си преминава и през представата на другия. Тогава човек не може да бъде себе си, да съществува самостоятелно, тъй като саморефлексията му се състои и от рефлексиите на Другите по отношение на него и рефлексията му към света. Така субективното е повлияно от обективността на външното, т.е. личността никога не е само самата себе си, тя е резутат от корелацията субект-обект. Индивидът не е икога единствено себе си, той е винаги себе си с Другия (Mitsein). Разпознаването на Другите като себеподобни позволява на Аз-а да види себе си през Другия. Но “Адът-това са Другите” (Сартр), индивидът никога не може да бъде напълно разбран от Другия, неговата същност остава в невъзможността от пълно изразяване на вътрешното. Така същността на човека остава заключена в неизказаното, което я лишава от възможността да бъде негова проява и го обрича на Другост в битието на Другите. Индивидът се сблъсква с невъзможността на езика да осъществи напълно откриваща комуникация, чрез него да се прояви целостта на душата. Това е невъзможността на личността да бъде разбрана като себе си в пространството на Другите.






Но човекът не е друг само по отношение на Другите, но и по отношение на себе си. Невъзможността от пълното познаване на човешката душа предопределя и невъзможността на това човек да заеме мястото си, да бъде себе си като градивна единица на Вселената. Човешкото съществуване е единствена пътека сред безкрайността на вечното и абсолютното. Пътят към постигане на самия себе си е основен модус на съществуването. Подреждането на света чрез собственото съзнание всъщност на първо място е подреждане на себе си. Но това определя и света като непознаваем заради безкрайността и непознаваемостта на съзнанието. Познанието и е ограничено от езика, гледната точка, нагласата.” Аз ще бъда вечно чужденец за себе си” (Камю). Постигането на същността е невъзможно, то е постоянно постигане към себе си. Човекът е това, което е (Sein) само в степента, когато става това, което е (Werden) (Хегел).
Моментът на вглеждането отделя образа от същността и така превръща настоящия образ в нещо статично, неживо - маска. Това е невъзможността на едновременното битие с отражението, отражението се превръща в Друг по отношение на първообраза, то е плоскост, крайност. Границата на “тук” е отражението, то е завършеността на “тук”, възможност “тук” да се види като “там”. Така присъствието “тук” и “сега” се оказва невъзможно.” Човешкият способ на битие е винаги битие към отсъствието” (Хайдегер), битие, насочено към смъртта като цялост, завършеност, съвършенство, т.е. постигане на истинската същност. Човешкият живот е незавършеност, вечен стремеж към съвършенство, но ако можеше да довърши всичко докрай, той би го ограничил. А човешкото е незавършено и затова безгранично. Човекът е обещание за бъдещето.

arkancho
02-21-2010, 14:40
,,Да се съмняваш в Бог, означава да вярваш в него.“ - Балзак
„Когато целта не е ясна, пътят е погрешен.' - БАЛЗАК

може ли да ми дадете есе върху тия тълкувания :( mersi predvaritelno :) :)

Nepovtorima_93
02-22-2010, 13:28
http://download.pomagalo.com/41378/prepodavane+na+temata+internet+syshtnost+tehniches ki+i+tehnologichni+aspekti+hiperlink+tehnologiii+o snovni+uslugi+i+protokoli+/

за утре плс :-P

SmilezZz
02-22-2010, 15:41
http://download.http://www.teenproblem.net/school/41378/prepodavane+na+temata+internet+syshtnost+tehniches ki+i+tehnologichni+aspekti+hiperlink+tehnologiii+o snovni+uslugi+i+protokoli+/

за утре плс :-P

ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ,,ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ”

ФАКУЛТЕТ ПО МАТЕМАТИКА И ИНФОРМАТИКА





ПРОФЕСИОНАЛНА КВАЛИФИКАЦИЯ

,,Учител по информатика и информационни технологии”






Д И П Л О М Е Н П Р О Е К Т


към държавен практически изпит на тема:



,,Преподаване на темата ИНТЕРНЕТ- същност, технически и технологични аспекти. Хиперлинк технологии. Основни услуги и протоколи.”








гр. ПЛОВДИВ разработил: Калина Илиева Маринова
2006г.
= 2 =
УВОД


Бързото развитие на информационните и комуникационни технологии промени много сфери от обществения живот. Сега хората работят заедно, независимо от това, че живеят на хиляди километри разстояния. Могат да извършват крупни сделки и финансови операции, без да пътуват до далечни страни. Достъп до световно известни библиотеки и научни центрове е възмо -жен дори от персоналния компютър в къщи.
Интернет (International Network) е свободно организирано международно взаимодействие от автономни, но свързани мрежи, осигуряващи комуникация от типа компютър-компютър, чрез доброволно използване на протоколи и процедури.
Интернет е съвкупност от мрежи, с различен хардуер и софтуер, различни комуникационни устройства и начини на свързване. По правило, разстоянията на свързване са големи, а скоростите на обмен са относително по-малки от тези на локалните мрежи. Обикновено се изграждат като съвкупност от свързани помежду си регионални и национални мрежи.
Интернет е най-голямата глобална мрежа, обединяваща стотици милиони компютри, включително и от нашата страна.
Глобалната мрежа Интернет възниква по време на Студената война. Първоначалното й предназначение е било да осигури надеждна система за комуникация между военните стратегически бази на американската армия. Необходимо е било начин на свързване, което да допуска излизането от строя на някои от възлите в мрежата. Интернет няма определена топология, в нея няма йерархия, няма централно управление, всичко е на доброволен принцип. Чрез тази глобална мрежа всеки има достъп до локалната мрежа на своята фирма или организация, дори по време на пътуване.
Основна организация, която е свързана с Интернет, е Интернет Общество (Internet Society). Това е международна организация, която има филиал и в България. Председател на управителния съвет на българската секция е Вени Марковски. Интернет общество е професионална организация, занимаваща се с развитието на Интернет, с начините на използването му и със социалните, политически и технически последствия от него. Интернет общество-България е създадена през 1996 г., но едва през 1998 става официален член на едноименната международна организация. Първоначално се създава мрежова поща и Фидонет, която през 1995 г. преминава в Интернет. През 1997 г. се появяват десетки доставчици. През 1999 г. се създава БИК – Българска Интернет камара. Това е професионална асоциация на хората и фирмите, занимаващи се с Интернет. През 2000 г. се провежда първата Интернет-фиеста в България. По време на тези дни се дава възможност на повече хора да чуят за Интернет. Според традицията, през тези дни се осигурява достъп до глобалната мрежа на възможно голям кръг хора на различни места – клубове, кафенета, изложбени зали, търговски и бизнес-центрове.
= 3 =
С непрекъстващо нарастващият брой на организационни и индивидуални членове в над 125 страни, Интернет общество организира технически специалисти, научни изследoватели, правителствени служители, бизнесмени... всичките с една обща цел - да осигурят глобално сътрудничество и координация за Интернет и Интернет технологиите и приложенията.


ИЗЛОЖЕНИЕ НА ТЕМАТА

Настоящата тема е включена в учебника за десети клас по Информационни технологии – учебен предмет от културно - образователна област ,,Математика, информатика и информационни технологии.”


Темата е разпределена в четири урока, като първия урок ни въвежда в света на локалните компютърни мрежи, а останалите уроци – в Интернет.

Цели, които се постигат:

А/ Образователни:
• изграждане на умения у учениците за използване средствата на ИТ за работа в мрежова среда с общи ресурси;
• запознаване със структурата на Интернет, техниките и технологиите и предлаганите от нея услуги;
• усвояване на основните протоколи в Интернет;
• запознаване с хиперлинк технологията;
• запознаване с видовете адресации в Интернет;
• полезни адреси в Интернет и начини на извличане на информация.

Б/ Възпитателни:
• сравняване и оценяване на различни средства и методи за комуникация;
• демонстриране у учениците на готовност да споделят знанията и опита си в използването на ИТ;
• възпитаване на естетически усет, вкус и критерий.

В/ Здравни:
• предпазване на учениците от злоупотреби и риск, на които са изложени в Интернет;
• запознаване с правилата за сигурност и безопасност на работа в училищната компютърна мрежа и в Интернет.



= 4 =
ОЧАКВАНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ УЧЕНИЦИТЕ, СЛЕД ИЗУЧАВАНЕ НА ТЕМАТА:

А/ На ниво учебна програма

Стандарт: Разпознава и описва най-често използваните средства на ИТ за пренасяне на данни на разстояние и основните им възможности.
Очаквани резултати: Да знае начините за изпращане на съобщения и файлове в локална и глобална мрежа.
Стандарт: Търси и подбира информация от различни източници чрез средствата на ИТ.
Очаквани резултати:
• Да знае начините за търсене на информация в Web пространството.
• Да може да намира информация по зададен критерий в локалната или глобалната мрежа.

Б/ На ниво тема

• Познава принципите на функциониране на Интернет;
• Познава основните начини на свързване в Интернет;
• Познава основните протоколи за взаимодействие;
• Познава основните Интернет услуги;
• Познава и различава адресите в Интернет;
• Визуализира страници чрез Web браузър;
• Предвижва се в Web пространството чрез хипервръзки или чрез задаване на адрес;
• Използва програми и сайтове за търсене на необходимата информация;
• Запазва Web информация на диск;
• Критично и толерантно анализира намерената информация;
• Зачита авторските права на информация, публикувана в Интернет;
• Използва възможностите на Интернет за комуникация в реално време;
• Спазва условията за безопасност при работа с Интернет и др.

МЕТОДИ И СРЕДСТВА НА ПРЕПОДАВАНЕ:

• Беседа
• Разказ
• Демонстрация
• Нагледни материали
• Практически упражнения с компютър
• Самостоятелна работа
• Подходящи задачи и примери

= 5 =
Основни понятия:

Локални и глобални компютърни мрежи, Интернет, комутация на пакети, апаратни ресурси, данни, интернет-услуги, общуване в реално време, хостове, клиент-програма, клиент-сървър, интернет-доставчик, възли, модем, адреси, домейн, интернет-протоколи, маршрутизатари, мост, шлюз, хипермедийни връзки, WWW, Web страници, HTML, електронна поща, FTP сървър, отдалечена сесия, потребителско име, парола, браузър, интерфейс, сърфиране, киберпространство, търсещи системи и много други.


ХОД НА УРОКА

Предварително съм поставила за задача на учениците да потърсят
материали за възникването на глобалната мрежа Интернет.

I. КРАТКА ИСТОРИЯ НА ВЪЗНИКВАНЕТО НА ИНТЕРНЕТ:

• 1957г. Съветският съюз изпраща в орбита първия изкуствен спътник на Земята - ,,Спутник”;
В отговор на това министертсвото на отбраната на САЩ формира
агенцията ARPA, за да форсира своя технологичен прогрес.
• 1969г. – Ражда се проекта ARPAnet за разработка на мрежа за военни изследвания. Това е първата децентрализирана мрежа в света.
• 1973г. – Мрежата прекосява Атлантика. Създават се първите възли във Великобритания и Норвегия.
• 1974г. – Създава се и се публикува първия стандарт за пакетна връзка TCP/ IP.
• 01.01.1983г. – Приема се за рожденна дата на Интернет, като предварително от мрежата се отделя военният сегмент MILnet.
• 1984г. – Броят на вкючените компютри е повече от 1000.
• 1986г. - Създава се NSFnet – мрежа, включваща 5 университетски компютри при опорна скорост 56 Kbps.
• 1989г. – Броят на компютрите са вече над 60 000, а скоростта на връзката е 1544 Kbps. Към мрежата се присъединяват компютри от Австралия и Нова Зеландия до Исландия, Израел, Бразилия, Индия, Аржентина.
• 1990г. - Закрива се ARPAnet и NSFnet поема администрирането на световната мрежа.
• 1991г. – NSFnet премахва ограниченията за предприятия. Възниква необходимостта от появата на доставчици на услуги – CIX.
• 1989г. – Англичанинът Тим Бърнърс - Лий от швейцарския институт по физика на частиците CERN полага основите на World Wide Web. Първоначалната идея е за обмен на проучвания между приятели в областта на физиката.
= 6 =
Целта на английския физик е създаването на интегрирана мрежа, в която данни от всеки източник, могат да бъдат достъпни по прост, последователен начин, посредством една програма за всеки компютър. WWW няма буквален превод – Световно-разпространена паяжина.
Възниква необходимост от разработването на протоколи. Това са правила, по които отделните нива в компютърните мрежи взаимодействат по между си.
• 1994г. – Появява се първият графичен браузър Mozaik. Това е програма, която в голяма степен опростява навигацията в Интернет до обикновеното действие ,,посочване и щракване” и елиминира нуждата от познаване на UNIX. Web трафикът се увелечава 25 пъти и имената на домейни на комерсиални организации започват да превишават броя на образователните организации.
• 1995г.- Появява се още по- съвършеният браузър на Netscape.
• 1997г. – Компанията Microsoft предоставя срещу заплащане своя браузър Internet Explorer – част от операционната система Windows98.



II. ТЕХНИЧЕСКИ И ТЕХНОЛОГИЧНИ АСПЕКТИ


При глобалните мрежи се изграждат възли, които имат една или няколко връзки с други възли. Много често между два възела има повече от една връзка, чрез няколко междинни възела - това е задължително условие, за да може да продължи функционирането им при отказ на една или няколко линии.
Във възлите се разполагат компютри, комуникационни устройства, осигуряващи връзките и комутиращи устройства - маршрутизатори. Терминът комутация обозначава превключване на връзките помежду им и периферните им устройства. Комутацията в една компютърна мрежа наподобява тази на телефонна централа. Разликата, е че крайните устройства и възлите на мрежата са компютри или специализирани компютърни устройства. Компютрите в тези възли се наричат хостове (host – домакин). Хората, регистрирани на тях се наричат потребители (users). Техниката и софтуерът в различните възли са различни. За да може информацията да бъде предавана от един възел на друг, програмното осигуряване трябва да поддържа един и същ набор правила за обмен – протоколи. Типът на мрежата зависи от набора протоколи, върху които е изградена. Информацията в такива мрежи се предава на части, наречени пакети, и затова те се наричат мрежи с пакетна комутация. Големината на
пакетите зависи от типа на връзката – при сателитните връзки пакетите са големи, защото разстоянието на предаване е голямо и заедно с това и закъснението им. Задължително е всеки възел в мрежата да има уникален адрес, за да може да получава информация и да изпраща предназначена за друг възел такава. Всеки пакет се движи от един възел към друг, т.е. той има адрес на получател, адрес на подател и информационна част - данните, които носи. Съвкупността от няколко последователни пакета се нарича съобщение.
= 7 =
Отделните пакети е възможно да се движат по различен маршрут в мрежата. Софтуерът, работещ на двата комуникиращи компютъра, се грижи за правилното изпращане и получаване на съобщението. Най-голяма роля при управлението на пакетите, имат маршрутизаторите - те стоят в главните възли и определят оптималния маршрут в мрежата. Когато всички пакети са получени, независимо от маршрута и реда на пристигане на пакетите при компютъра - получател, служебната информация се отстранява и се сглобява оригиналното съобщение.
Тази технология позволява преносната мрежа да бъде ползвана от много потребители едновременно. Тъй като трафикът не е ритмичен, е възможно в някои моменти, мрежата да бъде претоварена и това да доведе до загуба на някои пакети. Поради тази причина са разработени специални протоколи за транспортния слой на мрежата. Общото за компютърните мрежи, обединени в глобалната мрежа Интернет, е комуникационния протокол TCP/IP. Той е програмна реализация на съвкупност от правила и условия, която реализира обмена на данни между компютрите чрез пакетна комутация. Благодарение на този протокол компютрите в състава на Интернет могат да общуват помежду си, независимо от различията в техния клас, производител, операционна система и др. Протоколът TCP/IP се състои от два основни компонента – Internet Protokol и Тransmission Control Protocol. IP отговаря за адресирането, разделянето на съобщението на фрагменти, съответстващи на големината на пакетите, предавани в различни мрежи. TCP отговаря за сигурността при предаване на данните.
Ролята на протоколите TCP, които са от по-високо ниво, отколкото IP може да се покаже със следния
Пример: По финансови съображения един подател от една точка на планетата решава да изпрати не цяла книга като колетна пратка до точка на света, а да я раздели на части, чрез отделни ,,писма”. Може да се направи следното съпоставяне с работата в мрежата. TCP протокола разбива ,,книгата”- /това е съобщениета/ на отделни части, наречени пакети - в мрежовите комуникации – това са писмата, които ще се пренасят с протокола IP. Всеки пакет /част от книгата/ се опакова от IP протокола в отделно,, писмо” с адрес на получателя и се пуска по мрежата. Отделните ,,писма”/пакети/ могат да се движат по различни маршрути, но в края на краищата пристигат на един и същи адрес - на получателя. Там отделните ,,писма” се разопаковат от протокола TCP и се сглобяват в ,,книга” /съобщението/ по реда, указан в началото на всеки пакет. По подобен начин се извършва предаването на пакетите /,,писмата”/ в глобалната мрежа.

III. ВИДОВЕ ПРОТОКОЛИ В ИНТЕРНЕТ:

Интернет позволява свързване и взаимодействие на много и различни видове компютри. Това е възможно, благодарение на съвкупност от стандарти, познати под общото име протоколи. Те служат за описване на функциите на
= 8 =
взаимодействие между еднаквите слоеве на две различни взаимодействащи се компютърни системи. В основата на тази съвкупност от свързани по между си мрежи стои TCP/ IP фамилията протоколи. Самото име подсказва, че този продукт е съчетание от два протокола - Transmission Control Protocol и Internet Protocol.(Протокол за управление на предаването/междумрежов протокол). Това са набор от програми, които осигуряват мрежови услуги, обезпечават метод за трансфер на информация от един компютър на друг.





За основен модел при мрежите се счита седемслойния мрежови модел OSI (Open Systems Interconnection). TCP/IP е изграден на слоеве, които не съвпадат със слоевете на OSI модела. Възприемането на TCP/IP модела не влиза в
= 9 =
противоречие с OSI стандартите, защото двата са развивани съвместно. Двата се допълват взаимно, но между тях има и различия:
• разликите между архитектурите на двата модела засягат само слоевете над транспортното ниво и този от мрежовия слой;
• OSI има и двата: слой сесия и слой представяне, докато TCP/IP комбинира двата с потребителския слой;
• необходимостта от мултифункционалност на връзката, налага TCP/IP да обедини двата най-долни слоя – логическия и физическия, като това обединение има едно основно предимство - позволява една подмрежа да бъде изградена, без да се нуждае от други протоколи.

Транспортният слой използва Transmission Control Protocol (TCP) или някой друг протокол, най често User Datagram Protocol (UDP), а мрежовият слой Internet Protocol (IP). Това осигурява на системата универсиална възможност за свързване.
TCP/IP протоколът е предпочитан пред OSI модела, поради своя добре описан интерфейс /описва функциите и методите на взаимодействие между отделните нива на една и съща компютърна система/ и своята доказана функционалност. Освен това, той е и база на повечето Unix системи, които представляват голям дял от пазара на операционни системи. TCP/IP е зависим от концепцията clients-server. Този термин има просто значение: всяко устройство, което инициира връзката, е клиент, а устройството, което отговаря, е сървър и обслужва заявките на клиентите.

TCP/IP е комуникационен модел, който се състои от четири слоя:

• физически – поддържа всички популярни стандарти за LAN и WAN мрежи;
• мрежов – дава възможност на крайните възли (хостовете) да инжектират пакети с данни в произволна мрежа, които мрежовият слой доставя до местоназначението им независимо един от друг;
• транспортен – основната му цел е да скрие детайлите на осъществяване на връзката от приложните процеси, така че те да не се грижат за странични неща като скорости на обмен, кодови таблици, разделяне на съобщенията на пакети и др;
• приложен – осигурява набор от програми, всяка от които предоставя определен вид мрежова услуга.

За да се разбере ролята на многото компоненти на TCP/IP фамилията протоколи, е полезно да се знае какво може да се прави в една TCP/IP мрежа.
Списъкът може да не е съвсем изчерпателен, но включва основните потребителски приложения, които TCP/IP поддържа:

= 10 =
Протокол Наименование Предназначение
Telnet
Telnet-Remote Loging Дава възможност за отдалачен достъп.
FTP
File Transfer Protokol Позволява файлове от една система да се копират на друга.
SMTP Simple Mail Transfer Protocol Използва се за трансфер на електронна поща. Напълно прозрачен за потребителя.
Kerberos Security Поддържа сигурността – валидира паролите и схемите на криптиране.
DNS Domain Name Sytem Позволява името на даден компютър да се преобразува в мрежови адрес.
SNMP Simple Network Management Protokol Съобщава за възникнали проблеми в мрежата.
NFS Network File System Осигурява достъп на компютрите до техните директории - нарича се разпределена файлова система.
RPC Remote Procedure Call Дава възможност на дадено приложение да комуникира с друг компютър.
TFTP Trivial File Transfer Protocol Опростен протокол-FTP без защита.

TCP Transmission Control Protocol Част от фамилията TCP/IP. Комуникационен протокол, осигуряващ надеждан трансфер на данни. Отговаря за асемблирането на данни-те в стандартни пакети.
UDP User Datagram Protocol Не осигурява повторно предаване на ,,datagrams” при грешка, за разлика от TCP.
IP Internet Protocol Отговаря за движението на пакетите с данни, асемблирани или от TCP или от UDP. Използва уникален адрес за всяко устройство, свързано в мрежата и според този адрес определя маршру-тите и крайните точки.
ICMP Internet Control Messager Protocol Отговаря за проверката и генерира съобщения за статуса на устройството в мрежата.
HTTP Hyper Text Transfer Protocol Протокол за обмен на хипертекст
NNTP Network News Transfer Protocol Протокол за обмен на новини.


IV. ОСНОВНИ УСЛУГИ В ИНТЕРНЕТ

Услуги се наричат програмите, които потребителите могат да използват в
Интернет и информацията, която могат да получават и изпращат. Това
обикновено са стандарти за обмен, за които съществуват реализирани
конкретни програмни системи. Съществуват огромен брой услуги в
Интернет, но най-използваните са:

1. Електронна поща (e-mail)
Това е услуга, която осъществява пренос на текстови файлови (писма) от един потребител към друг. Реализира се посредством протокола SMTP (Simple Mail Protocol). Потребителите могат да изпращат съобщения в ASCII или HTML формат. Съобщенията са придружени от адреси на подател и получател. Това на практика включва адресите на Mail сървъри, между които се осъществява обменът на съобщенията по мрежата. Всеки потребител получава своята поща от кутията на пощенския сървър, който го обслужва. Протокол POP3 е за получавана поща – осигурява достъп до собствената пощенска кутия на потребителя, на който и доставчик да е тя.
Изпращаната поща тръгва винаги от сървъра на текущия доставчик, затова в системите за поща SMTP сървърът се означава като сървър за заминаваща
поща, а POP3- сървър за получавана поща. Електронната поща може да бъде изпращана и получавана както чрез специализирани програми (например Eudora Light, Outlook Expess), така и чрез използване възможностите на такива универсиални програми – клиенти на мрежови услуги на Интернет, като браузърите Netscape Communicator или Microsoft Internet Explorer.

= 11 =
= 12 =

2. Обмен на файлове (FTP)
Това е услуга, при която се използва протокола FTP(Fail Transfer
Protokol).
Разликата с пощата е , че пощата е персонализирана, докато FTP файловете
се разполагат в определена папка на компютъра и всеки с достъп до нея
може да ги ползва. Получаването на файл в текущ компютър се нарича
сваляне (download), а прехвърлянето от него в друг – качване (upload).

3. Мрежови новини (NEWS)
Това е информация, разпределена на области на интереси , за които
всеки може да се абонира, както и да публикува. Обменът се реализира чрез
протокола NNTP (Network News Transfer Protocol) – протокол за обмен на
новини.
Системата от свързани сървъри за новини, се нарича още Usenet.

4. Отдалечен достъп (TELNET – Network Terminal Protokol)
Чрез тази услуга, потребителят може да се свърже с друг компютър от
мрежата и да стартира процес в него. От този момент, до края на сесията, всеки натиснат клавиш се изпраща на отдалечената машина и се интерпретира от нея. Първоначално, връзката се осъществява чрез разпознаване на потребителя по неговото потребителско име и парола. От отдалечения компютър може да се използват неговите ресурси – процесор, дисково пространство, принтер и др.

5. Беседи в Интернет
Това е услуга, базирана на IRC (Internet Relay Chat). Тя дава възможност на множество потребители да осъществяват директна връзка помежду си във форум (channels) или поединично (Pearto-pear). Могат да се обменят както текст, така и звук или видео. В много случаи IRC прилича на NEWS, но начинът на обмен на информация е различен.

6. Разговор по Интернет
Тази услуга дава възможност в реално време да се проведе разговор меж-ду двама души. Всеки от тях разполага на дисплея на своя компютър с два прозореца, като в единия може да пише, а в другия – да чете
написаното от своя събеседник. Това е най-простата форма на конференция в Интернет.

Друга много използвана система за разговор по Интернет е ICQ (I seek – търся те).

7. Факс по Интернет
Честото изпращане на факсове отнема много време и нерви, а когато
един и същи факс се изпраща до множество адресати, сметката на телефона се
= 13 =
увеличава чувствително. По-бърза и евтина е услугата факс по Интернет.

8. Телефонни разговори по Интернет
Възможно е по мрежата да се пренася човешки глас. При наличие на компютър, екипиран с необходимата апаратура – звукова платка, микрофон и тонколони или слушалки, е възможно установяване на връзка с всеки телефон по света. Разговорът по Интернет е няколко пъти по-евтин, отколкото по обикновен телефон.

9. Видеоконференция
Това е най-съвършеният начин за организиране на комуникационни сесии в реално време. Пример за софтуер, предназначен за организиране на видеоконференции по Интернет, е NetMeeting на Microsoft. За да се предават изображенията на събеседниците, е необходимо към всеки от техните компютри да е свързана видеокамера.

10. Gopher
Този тип системи са в известен смисъл предшественици на WWW.
При тях информацията се търси от система от менюта и обикновено е текстова.

11. WWW – World Wide Web – Световно-разпространена паяжина
Това е може би най-интересната услуга, осигуряваща достъп до ресурсите
на Интернет в много нагледна и удобна форма. WWW обединява в голяма степен използването на всички Интернет-услуги. Тя позволява да се комбинират текст, аудио, видео, графика и анимация в мултимедийни документи. Документите се наричат web страници, които се създават с езика HTML (Hyper Text Markup Language). Този език не е програмен, а неговите команди служат за форматиране на текста, вмъкване на мултимедийни елементи и създаване на хипервръзки.
Програмата, която заявява, интерпретира, и представя хипермедийните документи на екрана и позволява преход към страниците, се нарича браузър (Browser). Такива програми са браузърите: Internet Explorer, Netscape Communicator, Mosaic, Opera и други.


V. ХИПЕРЛИНК ТЕХНОЛОГИЯ

Началото на WWW е поставено от английският физик Тим Бърнърс - Лий през 1989 г. в Швейцария. Идеята е била осигуряване на достъп и обмен на файлове и информация за негови приятели - силнотокови физици, чрез свързани помежду си текстови файлове, наречени хипертекст. Технологията WWW се базира на протокола HTTP (Hyper Text Transfer Protocoi.) или протокол за трансфер на хипертекст. Хипертекст се нарича съвкупност от текстови документи, свързани помежду си с връзки, наречени хипервръзки
= 14 =
(Hyper links). Връзките служат за навигация между различните страници, съставящи хипертекстовия документ, както и към други документи, намиращи се някъде в глобалната мрежа.
Освен текстове, във WWW са въведени и документи, съдържащи изображения, звук, анимация, видео, образуващи т.н. мултимедийни документи. Мултимедия означава разнообразна информация, поднесена с използване на различни среди (медии), въздействащи на различни сетива. По - правилно е, съвременният хипертекст да се нарича Hyper media - свързани мултимедийни документи. Хипервръзките в тези документи правят възможен достъпа до други документи, свързани с тях. Те от своя страна могат да сочат към други документи, намиращи се в други сървъри в мрежата, без да имат директна връзка помежду си. Цялото WWW пространство е организирано като хипертекст. Щом курсорът на мишката стане от стрелка на показваща ръчичка, значи е налице ,,линк” и можем да се разходим на това място в Световната паяжина като кликнем. Разхождането из Световната паяжина се нарича сърфиране, а самото пространство - киберпространство. По същество се осъществява една паяжина от контекстно-ориентирани връзки.
Според наблюдатели, борбата за правото на интелектуална собственост в сектора на високите технологии е новото ,,ядрено оръжие “ на XXI век. Безспорно, заслугите на Тим Бърнърс-Лий са огромни. Той е създал софтуера за първия www - сървър и за първия www - клиент и е определил стандартите за URL (Uniform Resours Lokator), HTTP, HTML (Xuper Text Markup Languague). Според собствените му признания, в неговата автобиографична книга ,,Оплитането на паяжината”, той замислял започването на свой бизнес, който да му донесе печалба от неговото изобретение, но сметнал начинанието за рисковано. Пазарната ниша вече била заета от големите акули в бранша – Netscape и Microsoft.
От 1994 г. бринанският учен, който живее в САЩ, оглавява създадения международен консорциум The World Wid Web (W3C) - организация, която не
формира печалби, а има за цел единствено разработването на стандарти за Интернет.
През 2002 г. Тим Бърнърс-Лий, когото с право наричат ,,бащата“ на Мрежата, е награден с премия на Астурийския принц, а през 2003 г. става Рицар на Британската империя. През 2004 г. списание ,,Time” го обявява за един от 20-те най-велики мислители на XX.



VI. КЛИЕНТ-СЪРВЪР СИСТЕМИ

Софтуерните средства, осигуряващи най-известните интернет услуги, представляват т.н. клиент-сървър системи. Те се основават на взаимодействието между програма-клиент и обслужваща програма-сървър. Потребителят на съответната услуга задава своята заявка чрез клиент-
= 15 =
програмата, която например определя в каква форма да представи данните на потребителя или по какъв начин да осъществи търсенето на ресурси. Клиентът взаимодейства с един или няколко еднотипни сървъра, където е разположена информацията.
Сървърът, получил заявката, я обработва и изпраща резултата, без да се налага да знае характеристиките на програмата-източник, тъй като управлението на тези детайли се поемат от програмата-клиент. Сървърите обслужват едновременно много клиенти, като подреждат постъпилите заявки по определени правила.
Предимствата на клиент-сървър системите се дължат на разпределянето на работата между клиент-програмите и сървър-програмите. Всяка програма е специализирана за решаване на специфична задача: сървърите предоставят информация на много потребители, докато клиент-програмите поддържат потребителския интерфейс и другите детайли на заявките и резултатите, зависещи от вида на съответните потребителски компютри.


VII. ИНТЕРНЕТ-ВЪЗЛИ
Интернет има йерархична структура от четири нива. В нейния център се намира опорна мрежа /гръбнак/ от основни възли, реализирани със супер компютри, свързани помежду си с магистрални линии с голяма пропусквателна способност. На второто ниво, по радиуса на гръбнака, са магистралните информационни линии, които свързват опорната мрежа с различни мрежи от регионален, национален и международен мащаб. Третото ниво са влизащите в състава на WAN локални компютърни мрежи. На четвъртото, последното ниво, са отделните компютри от състава на локалните мрежи или отделни компютри, свързани директно към WAN.
Компютрите, които общуват помежду си чрез Интернет и се подчиняват на нейните комуникационни правила се наричат възли. Възлите са два основни вида: сървър-компютри, които предоставят една или няколко услуги на
отдалечените потребители на Интернет, и клиентски компютри, които дават възможност на отдалечените потребители да се свързват с Интернет и да изпълняват клиентски програми за достъп до услуги. Сървърите трябва да бъдат в постоянна връзка с Интернет.
Освен сървъри и хостове, в Интернет има специализирани компютри, които управляват трафика на данни в мрежата – маршрутизатори, и устройства за свързване на мрежи една с друга - мостове и шлюзове. Ако информацията се движи между две мрежи, използващи един и същи протокол, маршрутизатор е устройството, което ги свързва и маршрутизира пакетите. Ако мрежите са изградени на основата на различни протоколи, тогава се използва шлюз. Той преобразува информацията от пакетите от единия протокол, в пакети на другия протокол.
Тъй като Интернет е съвкупност от мрежи, информацията, която се изпраща или приема, се налага да мине през няколко мрежи, преди да достигне
= 16 =
назначението си. Това поставя много сериозно въпроса за сигурността и надеждността на предаването на данните. За преодоляване на този проблем се използват мостове. Мостът изолира една физическа секция от Интернет от останалите така, че да не доведе до пропадане в останалите мрежи извън моста.


СЪДЪРЖАНИЕ

1. Начална страница – стр.1
2. Увод – стр.2
3. Цели, които се постигат – стр.3
4. Очаквани резултати от учениците след изучаване на темата - стр.4
5. Методи и средства на преподаване - стр.4
6. История на възникване на Интернет – стр.5
7. Технически и технологични аспекти на Интернет – стр.6 -7
8. Видове протоколи, използвани в Интернет – стр. 8-9
9. Основни услуги в Интернет – стр. 10 -12
10. Хиперлинк технология – стр. 13
11. Клиент-сървър системи – стр. 14
12. Интернет-възли – стр. 15

Nepovtorima_93
02-22-2010, 15:59
Thanks :*

kotence_91
02-22-2010, 17:30
Привет! Някой може ли да ми изтегли това:(

http://download.pomagalo.com/47159/predimstva+i+nedostatyci+ot+prisyedinyavaneto+ni+k ym+es/?search=22974474&po=6

http://zamunda.pomagalo.com/download/353461/

http://download.pomagalo.com/120056/bylgariya+i+evropeiiskiya+syyuz/

Ако трябва, може и на скайп, за тази вечер, ако може, моляя :oops:

SkyEatsAirplane
02-22-2010, 18:35
http://download.pomagalo.com/50242/evropeiici+sme+niii+ama+vse+ne+sme+dotam/

преди броени секунди ми казват, че имаме есе за утре :-x :-x :-x :-x

tonir
02-22-2010, 18:36
моля ако някой може да намери - интерпретация на разказа "Чистият път" - Иван Вазов , мерси!

ponpon4eto
02-22-2010, 19:03
Ако може да ми изтеглите тези 3 темички че ми трябват спешно за утре

http://download.pomagalo.com/181564/biografiya+na+karl+lineii/?search=22986017&po=1

http://download.pomagalo.com/82122/evolyucionno+uchenie+na+lamark/

http://download.pomagalo.com/39035/jan+batist+lamark/


:oops: :oops: :oops: :oops: :-) :-) :-)

SmilezZz
02-22-2010, 19:23
http://download.http://www.teenproblem.net/school/50242/evropeiici+sme+niii+ama+vse+ne+sme+dotam/

преди броени секунди ми казват, че имаме есе за утре :-x :-x :-x :-x

Габриела Вениалинова Бушева ОУ,,Пенчо Славейков” град:Димитровград
Европейци сме ний,ама все не сме до там.
(Есе)


Разочаровани от нежеланието за развитие на някои свои сънародници,Алеко Константинов с огорчение възкликва-,,Европейци сме ний,ама все не сме до там”.
Неговите думи звучът актуално и днес.Макар да сме част от Европейския съюз,сътвсем не означава,че географската принадлежност към Европа ни доближава до високата култура на общуване и големите икономически постижения на развитите европейски държави.Макар,от една страна да притежаваме богато историческо и културно наследство,самите ние не го ценим и познаваме достатъчно.Много често истоеическите паметници на културата имат върху себе си ,,рани” от ръката на мой връсник-надраскани инициали и следи от графит.Мисля че голямата разлика между българите и жителите на отвърдените европеиски следи се състои в начина на мислене,в отношението към националното минало във взаимодействие между гражданите.
Алеко сигурно няма предвид географските граници като казва,че не сме европейци,а именно тази липса на положително утношение към родните забележителности, към чуждите постижения към умението да работим упорито и заедно в името на националните интереси.На писателя не му дупада просташката форма на разговор и явните прояви на грубост и егоизъм.Той е смутен от бедната душевност на байганьовците.С високо самочувствие но без възможности,те нахално заемат висши постове и още по-страшно е това,че представят чрез собственото си безкултурие България по света.Така Бай Ганьо викайки: ,, Булгар! ” очаквайки,че ще предизвика възхищение ,но всъщност поражда само съжаление.За да имаме основание за европейско самочувствие,би следвало да се разделим точно с такива прояви на криворазбрана национална гордост! Съвремения живот у нас изисква да бъдем енергични творчески вдъхновени и със съзнание за патриотична отговорност да изравним себе си с най-високите европейски стандарти.
Оптимистка съм и вярвам,че ще станем европейци изцяло.

lindorr
02-23-2010, 13:32
http://download.pomagalo.com/106810/konfliktyt+kreon+antigona/

спешно ..

kotence_91
02-23-2010, 17:10
Конфликтът Креон – Антигона

От древността до наши дни са достигнали много малко литературни творби, които отразяват начина на живот на древните хора, тяхната религия и мироглед за живота. В достигналата до нас “Антигона” на древния трагик Софокъл се разкрива за трагичната съдба на едно младо момиче. Момиче, което жертва живота си и влиза в пререкания с вуйчо си, за да изпълни единствения за нея свещен дълг – да погребе брат си.
В началото на втори епизод Креон и Антигона се изправят един срещу друг. И двамата са еднакво твърди, еднакво упорити и еднакво убедени в правотата си. Креон влиза в трагическото действие като цар на Тива. Опитвайки се да го характеризира, Софокъл обрисува цялата му същност. Същност изразяваща се във властта. Креон счита за престъпление неспазването на законите, а това подкопава авторитета и позицията му. Докато за него най – свещени са законите, то за Антигона - е роднинството:
“Не смятах за така могъщи твоите
Повели, че да нарушава смъртният
Неписаните вечни божи правила.”
Докато Антигона твърдо защитава правотата на делото си, то Креон се опитва да защитава интересите на държавата. Интереси, заради които погубва приятелство и роднинство. В желанието си да раздаде справедливост, той се изправя срещу един мъртвец, а това е нарушение на “божиите правила”. Не зачита правото на лични чувства и е готов даже да се откаже от сина си в името на собствените си възгледи. Хемон се обявява против Креон – бащата като влюбен младеж и втори път против Креон – държавника, защото са нарушени демократичните права на гражданите на Тива.
“Ала не смятай, че единствено
това, което мислиш ти, е правилно.
Защото, който смята, че единствен той
е с мисъл, със сърце, с език – и никой друг,
излиза кух, разгледан по – внимателно.”
Конфликтът между Креон и Антигона продължава да се развива и в четвърти епизод от произведението, в който е разкрит пътят на девойката към смъртта. Младото осемнадесет годишно момиче се замисля над своята саможертва, за погубената си младост и неосъществен живот, но пак на първо място поставя дълга към мъртвите.
Креон научава от гадателя Тирезий, че е нарушено равновесието на живота. Не искайки да го проумее царят се нахвърля срещу стареца:
“Но чуй, Тирезий, старче, и най – хитрите
попадат срамно, щом говорят хубаво
позорни думи от користолюбие!”
Иронията в трагедията е изразена чрез Креон, който винаги говори за собствени принципи и обществени интереси, но който отстъпва пред заплахата от лични нещастия.
Софокъл завършва своята трагедия, показвайки края на сблъсъка между двамата герои. Край прекалено трагичен и жесток, дори и за най – големия виновник. В края на произведението Антигона слага край на живота си, но й остава утешението, че е погребан нейният брат. Безумно влюбен в своята любима Хемон предпочита да умре, отколкото да живее без нея. Разбирайки за ужасната новина Евридика се самоубива. Великият трагик разкрива съдбата на тези трима души, заключени в един триъгълник, от който изход няма. Триъгълник, който постепенно се “свива” и погубва три невинни живота.
Креон остава сам да изкупи вината си като излива скръбта си в горчиви вопли и самообвинения:
“О – о!
Безмилостен адски пристан, защо,
защо ме погубваш?
Ти, който носиш тая вест
за страшни беди – какво казваш ти?
Ти мъртъв човек отново уби!
Какво, сине мой? Какво ми вестиш?
Горко ми, горко!
До мъртвия син
е паднала в кръв и мойта жена!”
В своята трагедия Софокъл обрисува конфликтът между два силни характера. Сблъсъкът между Креон и Антигона се основава на два взаимно изключващи се принципа – държавността и семейството. Държавност, която погубва семейството и семейство, без което никой не може.

be7ity
02-24-2010, 09:17
Ако може тези : http://download.pomagalo.com/106936/stremejyt+kym+lyubov+shtastie+i+svoboda+osnoven+dv igatel+na+choveshkiya+jivot/?search=23073862&po=5

http://download.pomagalo.com/335272/stremejyt+kym+svoboda+i+shtastie+osnovna+neobhodim ost+na+choveka/

http://download.pomagalo.com/84788/shtastieto+se+systoii+v+tova+da+pobejdavash+zloto+ v+sebe+si+emiliyan+stanev/

detelina101
02-24-2010, 14:52
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ЛЮБОВ, ЩАСТИЕ И СВОБОДА- ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
( есе върху повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” )

Два часа- животът е само в тях.

Краят на лятото на 1918 година в един български град. Небивала суша. Коремен тиф. Холера. Глад. Престъпления. Война!
Лозя. Зеленина. Каменна колиба. Прохлада. Гладът- непознат в този оазис, далеч от ужасното ежедневие.
Окичени като с коледни играчки праскови- поливани в тази суша. И една нощ- една от прасковите- обрана!
Сред този оазис е самотната стопанка- сякаш видение от приказка. Елисавета- красива, преминала първата си младост жена. Животът й- препускал през три войни. Нещастен брак. Напразно похабена младост. Самота!
Кой ли посяга на безценния плод на коменданта? Сръбски военнопленник- измършавял, одрипавял хубав мъж- бивш музикант учител. И покъртителното обяснение: “Ради Бога, госпожо, гладен бях…”.
Какви ужасни години. Войната уж е далеч. Но тя е и тук! Още по-страшна и смразяваща, защото нищо не е естествено и спокойно. Защото липсва младостта- тя е на фронта. Защото липсва радостта- халата(войната), първо е глътнала нея.
“Даскалски приказки!”- отсича комендантът съпруг. Няма място за хуманност! А ако сам не я дадеш, как и откъде ще я получиш за себе си?
И образът на пленника- образ на мъченик, на поругани идеали, на погубена младост, на неизживяно щастие…
Двете лица на войната. Войната е лудост! И сред тази лудост припламва и избуява една мимолетна, предварително обречена на гибел любов. Истинска, силна и всеотдайна. Щастие- заключено в два часа.
Два часа, в които поместваш всичко пропуснато, неизживяно; преминало покрай теб, без да го усетиш.
Два часа- които се опитваш да задържиш, за да изживееш това щастие- пропуснато, настоящо и бъдещо!
Два часа- след които безкрайно дълго чакаш утре…
Два часа- животът е само в тях!
И душа, разделена на две! Едната половина постепенно умира- подвластна на морал и възпитание, осъждаща и бунтуваща се. Другата половина- вярващо, любещо, ликуващо същество- взема връх. Внезапно пробила подземна река помита всичко по пътя си: морални забрани, разумни доводи.
И пробудената женственост, възраждащата магия на любовта оправдава това.
Но щастието е миг! Съпругът произнася страшно осъдителното: “Наесен, когато войната свърши…”. Тогава? Той-пленникът- ще си отиде. Сърцето се свива в лошо предчувствие.
И липата- мълчаливият и верен съучастник- не може да помогне.
Идва краят на войната. Епидемията- в разгар. Спекулата- в нечуван размер. Разорение. Глад. Оскърбена гордост и достойнство на един народ. Мъка, скръб и гняв.
И равнодушието на влюбената жена- равнодушие посвоему, страшно очакване за край, за промяна в живота. Всичко сякаш тече покрай теб, без да те засяга, без да те е включило в сметката си.
Лъжлив покой! Тази река, която си оставила да тече покрай теб, ще вземе последните си жертви- една голяма любов, едно голямо щастие и един свободен дух.
Тиха нощ. Изтраква съборен от зида камък. Сянка. Тихо подсвирване. Второ… Трето… Гръм! Задавен вик… Ужасен глас от колибата. Някой тича. Женски писък. Пистолетен изстрел… Небитие. Там дали има свобода, любов и щастие- вечно?! На Земята те са само миг!

detelina101
02-24-2010, 14:53
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ СВОБОДА И ЩАСТИЕ –
основна необходимост на човека

Едно от най–големите постижения на българската литература е известната творба на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”. Събитията са свързани с Първата световна война. Повестта описва едни красиви взаимоотношения по време на войни и жестокост. Любовта между главните герои Иво и Елисавета е истинска и чиста, но и невъзможна. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата война.Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила-за любовта, щастието и духовната свобода, които не намира в живота. Творбата разкрива писателя като познавач на човешката душевност. Тя е най-превежданата му в чужбина творба, защото поставя проблеми с общочовешко значение.

Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта. Авторът разказва за любовта между двама души. Произведението гради художествена представа за емоционалната промяна у Елисавета. Всъщност това е история за драмата на една жена, която среща любовта в неподходящо време и място. Главната героиня търси своето щастие, смисъла на своя живот и го постига. Но тази любов предизвиква конфликт в душата и ценностната система на Елисавета-между повелите на сърцето срещу здравия разум, между моралните норми и порива към щастие. Любовта между застаряващата жена на полковника и сръбския военопленник Иво Обретенович влиза в противоречие с патриархалния морал и ценности, с омразата възникнала на националистична основа, с чисто човешки психологически предрасъдъци.

Основният проблем в повестта „Крадецът на праскови” е проблемът за човешкото щастие, за човешката нужда от любов и свобода, от пълноценно живеене-основна отговорност на човека към самия себе си.
Елисавета е наследница на видно, но обедняло семейство, възпитана в строгия морал на патриархалните традиции. Бракът и не е резултат от любов и разбирателство, а на спазване на обществения морал и от части на суетността да принадлежи към видното общество на града.
Нещастна, непознала радостите на живота, непознала дори радостите на майчинството, ежедневието и е еднообразно,лишено от емоции, затворено. Безнадежността , меланхолията, отчаянието, тихото премирение са нейни спътници. Дори голямата човешка трагедия, породена от войната не я трогва. Няма никаква връзка с външният свят и единствената и отеха са книгите. Героинята не е щастлива. Очите и изразяват отчаяние и обреченост, душата и копнее за нещо различно и красиво.

Но за Елисавета любовта е съдба. Чудото любов идва със сръбския военопленник. И героинята разбира, че любовта е най-хубавото нещо, което и се е случвало.Тя идва плахо, бавно, защото са много преградите, които трябва да преодолее. Раздвоението в душата на Елисавета е болезнено, силно. Дългът и на съпруга се противопоставя на желанието да бъде свободна и щастлива, да мечтае и вярва в нещо истинско и красиво. В крайна сметка Елисавета осъзнава, че именно любовта е способна да осмисли живота им.
Първата причина за неосъществената любов е патриархалният морал и ценности. Тя е възпитана в духа на тези ценности от майка си. Една от тези ценности е жената да не изневерява на мъжа си и да му е вярна, докато умре. Ето затова главната героиня не може да се срещне с пленника, а още повече да живее с него:
„Тя я беше възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновците, но те били полуеснафи, запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетичното себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота.”
Втората причина за невъзможната любов между Елисавета и Иво е омразата наоколо. Тази омраза е на чисто националистическа основа, възникнала от непрестанните войни. Те променят съдбата на човека и засягат личния му живот. Иво не е нещо по-различно от учителя по музика, той се е превърнал във войн, а по-късно в пленник. Точно тази националистическа омраза у хората преминава в лична ненавист:
„Той (полковника) презираше румънците и диво мразеше сърбите,”коварните и подли съюзници” от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера.”
Тези две причини не са фатални, ако към тях не се прибави трета-свързана с психологическите мисли на хората и техните лични подбуди. Елисавета мечтае за бъдеще, свързано с пленника, но не може да забрави миналото и да заглуши съвестта си, свързани с миналото и съпруга и. В произведението намираме ясно изразен конфликт:от една страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт е достатъчен, за да засили драматизмът на ситуацията докрайност.
Героинята е обвзета от постоянни вътрешни противоречия и колебания-дали ще намери сила и смелост да избяга от тъй омразната и колиба или за винаги ще позволи на тягосната атмосфера да смачка живота и. Тази силна любов я раздвоява, разкъсват я гордост и срамежливост. Елисавета стои на границата между гласа на човека и този на разума:”Душата и бе разделена на същества:едното-премирената, угнетената жена, чакаща пристъпващата насреща и старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото-непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо.”
След разтърстващи душата колебания, героинята на Емилиян Станев избира да даде живот на второто „същество”, на което тя се съпротивлява и което се оказва по-силно от „мъчителните пристъпи на съвест”, „отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи”.



Свободата и щастието-две от наи-важните ценности на човешкото съществуване. Срещу тях обаче се възпротивяват не само нормите на закостенелия патриархален морал, а и на човешката съвест. Затова изборът на героинята е така дълбоко изстрадан и драматично категоричен. В повестта „Крадецът на праскови” ставаме свидетели за пореден път, че за любовта няма граници, тя е мощно чувство, издигащо се над живота и над смъртта. Емилиян Станев я утвърждава, като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата, водещо към един по-добър свят.

detelina101
02-24-2010, 14:54
„Щастието се състой в това- да побеждаваш злото в себе си”- Емилиян Станев


Още от съществуването на човека, неразделна част от битието му са двете противоположни чувства- доброто и злото.Това се отнася както в частност за всеки от нас, така и в най- глобален и общочовешки смисъл.
Във всеки от нас има частица зло, която всячески се опитваме да изкореним.Но също като плевелите, при всеки наш опит да ги премахнем те израстват отново и още по- устоичеви.
Злото в нас ни кара да изкарваме наяве най- нишите и отрицателни черти от нашия характер- злоба, завист, омраза- все чвства ,които никой от нас неиска да изпитва, но неможе да прогони.
В стремежа си да победи злото човечеството е измислило много притчи и разкази. Например- дявола. Той живее в ада, в дълбините на мрака, където властва мрака, болката, мръсотията. Въпреки това олицетворение във всеки от нас има по един дявол, които ни бута към пропастта. И отново се изпражят един срещу друг: Доброто и Злото, Бога и Дявола.
В произведението „Крадецът на праскови” Емилиян Станев показва ужасната сила на злото, която побеждава дори едана истинска любов: „После подсвирването отново се чу, вече за трети път, но сега по- бавно, по- високо и по- отчетливо, с настойчиво подчертана нотка. В същото време учителят чу дрезгавия глас на ординареца и видя червения пламък на изтрела”.”Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтона в града. Беше още жива...”
Злото е в основата на всичко лошо, което се случва по света- кражби , убийства, войни.
Ако всеки крадец или убиец се опита да победи злото в себе си, със сигурност ще има много по- малко престапления и хората ще страдат по- малко.Какво да кажем за бойната тази „чума” убила милиони хора по света. Наскоро се честваше годишнина от края на най- кръвопрелитната война- ІІ –та световна война. Дали ако Хитлер се беше опитал да победи злото в себе си щеше да се стигне до там и до смъртта на толкова невинни еврей в концлагерите.
В наши дни сме свидетели на много кампаний- „не на страха!’’, „усмихни се!”- все инициативи целящи премахване на лошото и отрицателно настроение в нашето ежедневие.
Но животът не е огледало на филмите и приказките, които винаги свършват с добро, с „хепиенд”. Много често се случва злото да побеждава доброто. Примери са много- убийства, изнасилвания, тероризъм.
За да си истински щастлив означава да победиш злото в себе си. Според мен такъв човек е лирическия герой в произведението ма Никола Вапцаров „Песен за човека”:
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
Светло
Отдръпнал се, после запял.”
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бяг .”

В заключение мога да кажа само „Браво човек!” И бих го казала на всеки, които би успял да превъзмогне първоначалния ужас от наближаващата смърт и злото което е сторил. Да бъде щастлив в края на собствения си живот.

zuzinkata
02-24-2010, 18:11
http://zamunda.pomagalo.com/download/13298/#materialzaglavie

kotence_91
02-24-2010, 20:25
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/13298/#materialzaglavie

Този линк излиза грешен при мен :o

Immortalia
02-25-2010, 12:14
хей ами на мен ми трябва спешно теза на тема "Човекът и съдбата в старогръцката митология в Едип цар,Антигона или Електра "..:?
Много ще съм благодарна ако някой успее да постне нещо от Помагало ( понеже нямам регистрация там .. >.< или от където и да е )
Мерси много предварително (:

kotence_91
02-25-2010, 13:30
"Човекът и съдбата в трагедията Едип цар"



Трагическия поет Софокъл замисля творба,в която е представен сблъсъкат на човека с отредената му съдба от боговете и неговият порив да я промени със собствени усилия.В тази трагедия се търси извършителят на едно отдавна изваршено престъпление, за което виновния е този който го разследва.В развитието на действието поета показва своята творческа свобода,като усложнява и обогатява действието.
Едип не може да промени съдбата си,която му е предсказана.Няма значение какво казва съпругата му всичките пресказания се оказват точни.Това че мъртвия син на цар Лай ще оживее и ще го убие се оказва вярно,а също и това,че ще се ожени за майка си.По този начин историята става по интересна.Всичкия труд на Едип да промени съдбата си, доказва че това не може да се стори,тя не може да се избегне.
Може да се каже, че Едип е много неразумен човек,той решава да напусне дома си и да тръгне да търси родителите си без да се замисли над думите на оракула.Дори и да не знае,че Лай и Йокаста са родителите му,той убива по пътя си мъж,който е на годините на баща му и после се оженва за жена,която може да му е майка.Като започва да се рови в миналото си той постъпва много наразумно,докато не разбира истината.И така със смърта на Йокаста и своето ослепяване той прави свойте най-големи прегрешения.
Когато Едип подценява мощта на предсказанията,той разчита на себе си да разкрие истината.В търсенето си Едип разбира същото,което му е казал оракула.Неговата способност за разкриване на загадки го издига на трона на Тива,но и му отрежда трагична участ.Дори и толкова способен той постига прегрешението,че е извършил кръвосмешение,което за тогава е най-ненавистното нещо.Когато убива Сфинкса той става герой,но с убийството на баща си и кръвосмешението с майка си Едип срава причина за страшния мор.
В края на трагедията Едип се оказва най-нещастния , отчаян и жестоко наказан от съдбата си човек сред всички земни хора.
Поетът сблъсква един с друг героите и така те стават по-силни.С трагедията "Едип цар" авторът показва, че хората са безсилни пред силата на боговете. Той не подминава отговорността на обитателите на Олимп за страданието на хората, но такива са божийте закони:
".......Олимп е техен
родител-не ги е създал
човешкият смъртен род.
В забрава няма те сън да заспят.
Във тях живее велик бог,
старост не знае той."
Във всяка от творбите на Софокъл, както и в тази боговете стоят някъде високо нод хората.Този трагически поет явно вярва, че има друг свят различен от света на хората.
Драмите на Софокъл наистина пораждат чувства.Той използва трагическите моменти,за да приобщи зрителите към действието.Той придава живот и величие на характерите им.

kotence_91
02-25-2010, 13:32
Човекът и съдбата в трагедията „Едипцар” от Софокъл


Аристотел оценява пиесата „Едипцар” като най-добрата трагедия на Софокъл.
Тя е създадена през първата половина на 20-те години на Vв. Пр. Хр. Изградена е върху митологичен сюжет-митът за Едип, но древногръцкият трагик променя смисловата насоченост на мита като родово проклятие и война.
Тъй като митът за Едип е бил известен на античния зрител, Софокъл не включва в трагедията „Едипцар” павече подробности за събитията, предшестващи случващото се на сцената. Действието започва от времето, когато Едип вече е владетел на Тива и е изправен пред сложен казус, от чието разрешаване зависи благополучието на управлявания от него полис. Именно като владетел той е призван да носи отговорност за съдбата на тиванците. От неговите действия и решения зависи спасението им от жестокия мор в града. Вярата в мъдростта на владетеля е довело хората при него, като при най-мъдрия човек, спасил Тива от чудовището Сфинкс. Едип ясно осъзнава своята отговорности в обръщението му към тях”деца на древний Кадъм нови кълнове”, личи съпричастието му с бедата, сполетяла града:
Чеда злочести, знайна, незнайна е
За мене вашата скръб. Аз зная, страдате.
Но никой между вас не страда с моите
Страдания-вий своите болки знаете,
не мислите за чуждите. А моята
душа оплаква и града и моята
и твоята съдба ведно.
Точно чувствата за отговорност е причината Едип да потърси съвет от аполон чрез пророчицата Пития в Делфийското светилище. За древните елини божията воля е свещена и стои над всичко.
В трагедията на Софокъл волята на Феб-Аполон е изразена императивно: „ Цар Феб ни заповяда недвусмислено...” „Днес богът иска за смъртта му-явно е-/да бъде отмъстено на убийците”....и бога почетеш ли тъй-желаното/ще имаш; помощ в злото и спасение”.
Никой не смята да оспори указаното от бога, защото то е не само съвет към хората, но и морално задължение за тях. Царят на Тива Едип, също приема безпрекословно указанията на бога и дори се самообявява за защитник на неговата воля да бъде разкрит и наказан убиеца на цар Лай:
Но аз ще го разкрия сам от край до край,
Достойно Феб, достойно и самият ти
Отново се застъпихте за мъртвия.
И с право свой съюзник ще ме видите,
За бога да мъстя и за земята ни.
Божествената воля отново е предпоставена като водеща и определяща съдбата на хората:
Ще сторя всичко! Ще живеем в щастие
или ще паднем –все по воля божия!
Едип обявява на всеослушание, че търси това, което дори не предполага-убиеца, който всъщност е самият той.
Смята себе си за „чужд на делото” по погубването на цар Лай. Воден от искреното си съпричастие към голямото бедствие за града, владетелят Едип приема с пристрастие задачата да се разследва и да се открие истината. Открито проклина онзи, който е убил предишния цар и после се е укрил, за да избегне справедливото възмездие.
Проклином аз убиеца, било че сам,
било че с други се е скрил! Да влачи той
злодеецът, сред вечно зло живота си !
И ако живее тук, в моя дом,
И аз го зная, клетвите, изречени
От мене, нека паднат на главата ми!
Тиванският цар изка да е безупречен в изпълнението на своя дълг пред божествените сили и пред жителите на полиса. Тяхната съдба зависи от тържеството на правдата:
И всичко туй заръчвам да направите
Заради мен, за бога, за земята ни,
Погиваща в безплодие от божи гняв.
Драматизмат на конкретната ситуация е изграден върху мотива за знанието доколко двамата антагонисти, Едип и Тирезий са с изравнени възможности по отношение на него. Едип вече има авторитет сред тиванците като мъдър и знаещ човек , защото именно той е разгадал загадката на Сфинкса. Сам заявява това пред Тирезий:
На всеки срещнат гатанката можеше
Да разреши, тук ясновидство трябваше.
На тебе не помогнаха ни птиците,
Ни боговете. Аз дойдох, неукият
Едип и го смирих-намерих отговор
с ума си.......
В диалога между двамата се откроява самочувствието на владетеля”Ти обиждаш днес държавата.” Едип заплашва гадателя за дръзките му слова, чийто смисъл все още е неясен за него:” сигурно си мислиш, че ще мине безнаказано.”Дори обвинява Тирезий пряко в престъпление: „А ако виждаме/ бих рекъл: ти единствен си убиецът.” Смисълът на трагическата ирония е преплетен с понятието за трагическата вина. Едип следва, своята съдба, предсказана от Делфийския оракул, без да осзнава това. По-скоро той е уверен, че сам направлява съдбата, след като се насочва по друг път, далеч според него от роден дом и родители. Синът на цар Лай поема отговорност за делата си и вярва, че е постъпил правилно, защото не е имал друг избор, когато убива белствласия старец и придружителите му при свада на един кръстопът. Едип не изпитва вина докато тя не става съвсем явна. Тиванският цар смята себе си почти за недосегаем, за мъдър и прозорлив. Затова си позволява да се постави над онзи, който носи божествената творба да вижда извън видимото:”сляп си ти/ с очите си, с ума си и с ушите си!” Горчива е тази ирония,произнесена от устата на Едип, но тя е плод на неговото незнание, на заблудата на ума му, който е твърде далеч от истината за извършеното с майката-съпруга се предопределя от характера на трагическия герой Едип. Без да изясне докрай връзката си с Полиб и Меропа, при които е отраснал, Едип поема в неясна посока, зада избегне предреченото, без да знае, че по пътя ще го извърши. Уверен в себе си той стига до град Тива за да спаси хората от Сфинкса. След като отговаря на неговата гатанка, погубила много хора, той става цар на Тива и се жени за Юкаста съпругата на баща си и негова майка без да знае. Той живее дълги години, като вярва, че се е отдалечил от възможноста да се сбъдне предреченото. Като син на цар Лай, той става жертва на родовото проклятие, предизвикано от родителите му.
За разлика от Лай, той синът Едип приема върху себе си цялата тежест на възмездието и изпива докрай горчивата чаша на страданието. Когато се убеждава, че е истинският убиец на своя баща, той поема отговорноста за стореното, като избожда очите си, а майка му се самоубива.
Проблемът за съдбата и човека в трагедията”Едипцар” засяга пряко и образите на Лай и Юкаста. Като родители те пренебрегват предсказаното и дори са готови да убият своето дете, за да се спасят.
В своята забележителна творба „Едипцар” Софокъл изгражда психологически изваяни характери на героя. Той ги изправя срещу силата на съдбата, но влага и силата на човешкия характер, чувството за отговорност.
Страхливци са онези, които бягат от отговорност, отричат грешките си и нямат морална смелост да понесат последствията за делата си.
Достоен човек е този, който, прогледнал за истината е готов да признае своите грешки и да понесе ударите на изменчивата съдба, да се очисти духовно и да се извеси нравствено.

Immortalia
02-25-2010, 14:21
ооо страшно ти благодаряя .. (: наистина мерси отново .. (:
(рр май ще се наложи да си направя рег. в Помагало , че вече ми става неудобно да вии карам да ми търсите разни теми :( )

detelina101
02-25-2010, 15:15
http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/13298/#materialzaglavie
Образите на герите в комедията “Тартюф”



Главният герой- Тартюф се появява едва във втора сцена на трето действие. С репликата си “Сложете бича там, до ризата корава” , отправена към слугата Лоран, Тартюф веднага насочва зрителя към основното си качество- лицемерното си набожничество. Още преди появата му той е вече завършен като портрет. За читателя остава само да свери създадената представа за него с поведението му. Епизодът с деколтето на Дорина разкрива двуличието и нравствената му поквара. Самубичуването и мнимото разкаяние пред Оргон, след като Дамис е разказал на баща си за срамната постъпка на измамника, показват умението му да скрива истинската си същност зад паравана на религиозното смирение и пълната му власт над наивника Оргон. Тъкмо увереността, че има влияние над него, кара Тартюф да забрави всяка предпазливост и да попадне в клопката, поставена му от Елмира. Скритият под масата Оргон чува не само любовното признание на мошенника, но и безсрамната му йезуитска мотивировка.
Молиер избира внимателно имената на своите персонажи. Италиянският глагол “truffare” означава измамвам. Тартюф означава измамник и напълно подхожда на неговата същност. Измамите си той извършва благодарение на своето двуличие. Във всеки епизод той носи някаква маска, най- често това е маската на набожния човек. В сцените с Елмира той си поставя друга маска- на искренно влюбения, който не може да скрие своето дълбоко чувство. Естествено първата маска той носи по дълго понеже тя му позволява да живее като паразит в дома на Оргон и да си осигори безгрижно бъдеще с млада жена и заслепен тъст. Пред г-жа Пернел и Оргон Тартюф играе ролята на светец, който редовно се моли “привежда бледен лик и хладната земя целува” , раздава милостиня и подчертава мнимото си равнодушие към материялните блага. Истинският Тартюф е алчен, жесток и коварен. Той не само не се отказва от дарението, което Оргон му прави, но се стреми и към зестрата на Марияна. Малко преди развръзката този лицемер заграбва имота на Оргон и се готви да изхвърли цялото семейство на улицата. Тартюф прибягва до шантаж- използва поверените му от Оргон документи на забягнал бунтовник, за да изпрати своя благодетел в затвора. Тартюф намира оправданиве за всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за безнравствен човек, усвоил до съвършенство извартливата логика на йезуитите: влечението си към Елмира оправдава с нейната красота, присвояването на имота на Оргон- с желанието да го предпази от разхищенията на наследника му, наклеветяването на Оргон пред властта с необходимостта да изпълни дълга си към краля . Речевата характеристика също допринася за по пълното изграждане на образа му. Често срещаните в речта му изрази като “щедрият творец” , “вечното небе” , “грешник лих” , “небето повелява” , “зове ме дълг благочестив” и др. подчертават неговата лицемерна набожност.
Оргон е не по- малко интересен образ от Тартюф. Не случайно при поставяне на пиесата Молиер избира да играе ролята на Оргон. В доста отношения този персонаж е по сложен- почтен, но глупав; честен, но наивен; тираничен в семейството си, но всъщност несамостоятелен човек. Оргон е самотният, изолираният в семейството си човек, който влага цялата си амбиция на неудачник в Тартюф. Измаменото доверие, излъганите чувства- това е драмата на Оргон.
Всички останали персонажи в комедията се противопоставят на Оргон, г-жа Пернел и Тартюф. Това, което ги обединява, е решението им да изхвърлят от семейството натрапника и да възвърнат равновесието и нормалния им начин на живот. Поотделно всеки от тях разгръща свойте способности, за да бъде осъществена задачата. Клеан синволизира трезвия ум и уменията да вижда ясно намеренията на измамника, Дамис- енергията и буйността на младия човек, готов на всичко в името на справедливостта, Елмира- деликатност, чувствителност и женско очарование. Едно от най- ярките имена, което се откроява сред тях е Дорина. Тя носи в себе си и ведрата радост на младостта и непримиримостта на действения човек и остроумието на природната интелигентност. Благодарение на качествата си тя става и двигател на действието- чрез язвителните си и остроумни забележки и чрез показване на истинските подбуди на измамника. Нейната прямост е продиктувана от чувството и за справедливост и от искренната и привързаност към изпадналото в беда семейство на Оргон. Но това не е привързаност на прислужник към господари, а по- скоро на честния човек към хората, станали жертви на лицемерието и измамничество по своя вина

rashito0o
02-25-2010, 16:16
http://download.pomagalo.com/343035/obrazyt+na+evgeniii+onegin/?search=23168469&po=3

detelina101
02-25-2010, 17:03
Образът на Евгений Онегин в романа “Евгений Онегин” от Александър Сергеевич Пушкин

Пушкин пише своя роман "Евгений Онегин" в продължение на 8 години - от 1823 до 1831г. Ако първите глави на романа са написани от млад поет, почти юноша, то финалните глави са сътворени вече от човек с немалък жизнен опит. Това израстване на поета се отразява и на романа. Главният герой – Евгений Онегин – също като самия поет израства, поумнява, трупа жизнен опит, губи приятели, заблуждава се, страда.
Онегин е светски човек, млад столичен аристократ, получил типичното за времето си възпитание под ръководството на френски гувернант, в духа на литература, загубила връзката си с националното и народностните традиции. Той води начина на живот на "златната младеж": балове, разходки по Невския проспект, театри. Макар и да е учил нещо и някак си, той все пак притежава високо ниво на култура, отличавайки се в това отношение от по-голямата част от дворянското общество. Героят на Пушкин е роден в това общество, но същевременно се чуждее от него. Душевното благородство, резкият хладен ум го отделят от средите на аристократическата младеж, постепенно го довеждат до разочарование от живота и от светското общество, стига до недоволсво от политическата и социалната система. Пустотата, безсмислието на живота мъчи Онегин, обзема го скука и той изоставя светския живот, пробвайки да се занимава с общественополезна дейност. Дворянското възпитание и отсъствието на трудови навици са изиграли своята роля и Онегин не довежда до край нито едно от своите начинания. Той живее без цели.
На село героят се отнася хуманно към селяните, но той не се замисля за тяхната съдба, по-скоро го измъчват собствените му настроения, чувството за пустота в живота. Скъсал със светското общество и откъснат от живота на народа, той губи връзката с хората. Отхвърля любовта на Татяна Ларина – надарена, нравствено чиста девойка. Не съумява да вникне в дълбочината на нейните духовни интереси, в своеобразието на натурата й. Онегин убива своя приятел Ленски, поддавайки се на съсловни предразсъдъци.
В момент, когато духът му е паднал, Онегин изоставя селото и предприема странстване из Русия. Това му дава възможност да обхване живота в неговата пълнота, да преоцени своето отношение към околните и действителността, да разбере колко безплодно е пропилял живота си.
Онегин се връща в столицата и намира същата картина на светския живот. Тук пламва любовта му към Татяна - вече омъжена жена. Но Татяна е прозряла самолюбието и егоизма, лежащи в основата на чувствата му към нея, и отхвърля любовта му.
Чрез любовта на Онегин лъм Татяна Пушкин подчертава, че героят е способен на нравствено възраждане, че този човек не е охладнял към всичко, че в него все още кипят жизнени сили, че у него се пробужда стремеж към обществен живот.
Образът на Евгений Онегин открива цяла галерия от допълнителни образи. Заради Онегин са създадени образите на Печорин, Обломов, Рудин, Лаевски. Всички те са художествено отражение на руската действителност от началото на XIX век.

kotence_91
02-25-2010, 19:55
ооо страшно ти благодаряя .. (: наистина мерси отново .. (:
(рр май ще се наложи да си направя рег. в Помагало , че вече ми става неудобно да вии карам да ми търсите разни теми :( )

А, не се притеснявай! Абонаментът ми е 260 дена :D А аз след толкоз дни вече няма да съм ученичка :D

Immortalia
02-25-2010, 20:13
хаха блазе ти .. !! :D аз имам да си правя регистраций ..... доста пъти по 260 дни :D е така де .. още 2години и малко ^^

sali94
02-25-2010, 21:44
Плс трябва ми доклад на тема Индия през XIX век

kotence_91
02-26-2010, 14:40
Индия вървяла по свой, твърде различен от европейския, път на развитие. Към средата на XVIIIв. Държавата се разпаднала на множество малки кралства, които непосредствено враждували помежду си. Индийското общество било разпределено на около 3000 касти, като между най-горната (тази на брамините) и най-долната (тази на недосегаемите) стояли множество непробиваеми стени. Именно в този момент се появили англичаните и британския колониализъм, който играел важна роля в историята на Индия.
От средата на XVIв. няколко европейски държави, включително Португалия, Нидерландия, Франция и Великобритания започнали да пристигат като търговци в Индия, а по-късно се възползвали от недобрите взаимоотношения между кралствата, за да изградят колонии в държавата. Най-сериозните промени, които пришълците наложили в индийското общество се отнасят към периода 1750-1850г. В средата на XIXв. англичаните вече били истински управници на Индия, с организирана бюрокрация, традиции и правила. Мирът, редът и уважението към собствеността били добрите страни на британската власт, но заедно с тези западни ценности се проявили и отрицателните последици на шока, който Индийското общество изпитало от контакта с една съвсем различна цивилизация. Различията били огромни, а тяхното преодоляване – болезнено и за двете страни. Отказът да се приемат чуждите европейски норми на живот довело до големия бунт в средата на XIXв., известен като въстанието на сипаите или първата война за независимост на Индия, бунт, който англичаните смазали с огромни усилия. След потушаването му те успели да наложат в Индия законност и ред, съпроводени от политическо единство за дълъг период – 1857-1947г. За да предотвратят те решили да спрат поробяването на индийци, но всички участници в бунта на сипаите били брутално екзекутирани.
Обесване на 2ма участници в бунта от 1857г.
Ганди е човекът, който се появява в точния момент, за да внесе своя решаващ принос, както към индийския национален идеал, така и към останалия свят. Защото идеите му, продиктувани единствено от дълбокия хуманизъм, представляват истинско богатство и база за размишления и анализи и в нашето съвремие. Индийският лидер, повече от всеки друг, се свързва със стремежите на тази велика страна Индия към свобода, обединение и утвърждаване на своите културни ценности пред останалия свят. Една от най важните заслуги на Ганди е, че успява да обедини различните индийски национални сили и да намери за всяка от тях приемливо решение. Съществуващото единство, макар и противоречиво, се дължи в по-голямата си част на него. Ганди се превръща във вожд на индийската нация, способен и далновиден политик, съчетаващ в себе си качествата на философ и обществен деятел. Под неговото ръководство антиколониалната борба придобива много по-широк размах и резултатите от нея са освобождаването на страната от колониалната система на Великобритания. Историята познава много малко такива случаи на самоотверженост и преданост на една идея. Идеята за ненасилствената борба, която Ганди проповядва, внася в историята на останалият свят една нова надежда и алтернатива, имаща възможността да преобърне разбирането за решаване проблемите на света върху различна и хуманна основа.
Всичко това е превърнало Индия в държавата, която е в момента. Сблъсъкът между огромния азиатски контитент и цивилизацията на модерния индустриален Запад не може да се оцени еднозвачно. От една страна, западните сили носели със себе си модерните постижения, но от друга, те изкривили специфичния път на развитие на Индия и други азиатски държави и с това завинаги белязали тяхното бъдеще. И днес Индия е запазила идентичността на своя народ, корените на своето минало и се превърнала във втората по брой на населението държава в света.

rashito0o
02-26-2010, 21:41
detelina101 мерсии многооо ..

SunLov3
02-27-2010, 06:16
Трансформиращ преразказ "Бай Ганьо у Иречека" ако може :oops:

kotence_91
02-27-2010, 09:47
Трансформиращ преразказ Бай Ганьо у Иречека
Преразказ от името на проф. Иречек

Чух звънене на вратата,отворих я и с най-приятелски тон някакъв българин ме поздрави и навлиза в кабинета ми.Поканих го аз да седне и се сърдя на паметта си,защо не се сещам кой е този човек.Попита ме не го ли познавам и нали аз съм бил министър в София.отговорих му положително и той заключи най-тържествено, че и той е оттам.Подсети ме за статията на вестник ,,Славянин’’,че ме ,,нацапали’’.Даже се изтъкна за мой закрилник.
След това той започна да хвали квартирата ми,като ми загатна осезателно,че ,,най-стене има място да се прибере тука’’ , говори ми за гостоприемството на българите.Започна да използва националните ценности, за да извлече полза.Аз се стараех да му внуша,че квартирата ми е тясна и нямам излишни помещения.
Сладкодумният ми гост съобщи,че е донесъл розово масло и заяви утре да го водя при всички фабриканти ,за да му превеждам езика.Казах му че не съм запознат с фабрикантите на етерни масла , но ще му покажа къде се събират българите та някой да му помогне.Отвърна ми, че няма да ме пресилва.Добави,че ще даде един мускал на госпожата.Неможах да разбера за коя госпожа става дума.Българинът прояви нахалство като се опита да се самопокани в дома ми.
Имах една работа ,която се пресече с идването на гостът ми .Затова се опитах по деликатен начин временно да го експедирам.Извиках на майка си временно да го занимава. Той я попита къде е по-хубаво в Прага или в София,докато я изгледа с дяволска усмивка като че ли иска да ми внуши възгледа си за жените.Майка ми остана в недоумение,защото никога не е била в София.
Казах и ,че българинът днес ще обядва у дома и и казах на немски да го заведе в другата стая,защото имам бърза работа.Докато си вършех работата българинът отвори вратата и надникна.Неможах да разбера причината за това своеобразно любопитство.
Обядът беше готов.Цялото ми семейство седнахме на масата и гостът ми начева да се кръсти и изтъква че е либерал от либералната партия , но ,,хвърля’’ пo едно кръстене.Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек,не можа да поеме право от чинията със супа,и изля доста от нея върху масата.Той от деликатност загради супата си с ръце и не искаше да му я сменят.Ненадейно каза, че има чушки в дисагите си и донесе две чушки за петима ни под предлог, че са много люти.Разтри една чушка на майка ми и наистина разлюти супата до такава степен, че един непривикнал човек би се отровил.Гостът ми се оказа много гладен - изяде много хляб.Попита от къде вземаме виното.Отговорих му че го купуваме.Обядът ни мина доста оживен благодарение на българският ми посетител.
Кафе ни поднесоха в приемната стая.Гостът ми се отблагодари за обяда като ме почерпи с една цигара от български тютюн.Попита ме либерал ли съм или консерватор? Започна да ми приказва , че и едните и другите са маскари.Не си ли с тях спукана ти е работата.Каза, че му се искало и него да го изберат – я депутат , я кмет. Каза ми че той е врял и кипял в тия работи.

mrtn
02-27-2010, 10:41
http://download.pomagalo.com/74283/nacionalnoto+i+universalnoto+v+baii+gano/?search=23267684&po=4
:)

SmilezZz
02-27-2010, 10:54
[i]Националното и универсалното в образа на Бай Ганьо

Времето на Алеко Константинов претендира най-силно, че му е съдено да бъде етап в развитието на новата българска литература. Представител на първото поколение следосвобожденски интелигенти, в които отеква сблъсъкът между прогреса на Запада и ситуацията в свободна България, чрез “Бай Ганьо” Алеко отразява разочарованието си от новия българин, съчетал в себе си балканския манталитет и стремежа към бързо забогатяване и криворазбрано приобщаване към Европа.
Авторът нарича себе си Щастливеца. Щастлива е и творческата му съдба. Никой наш писател не е създал образ като Бай Ганьо, превърнал се в нарицателно име. Внезапна и неочаквана книга за своето време, макар и обясняваща противоречията между духовното и социалното измерение на епохата, “Бай Ганьо” се превръща в шедьовър. Няма друг български литературен проблем като Бай Ганьо и няма друг образ, който от самото си създаване да е поляризирал така крайно мненията на литературната критика.
Едни литературни критици го виждат като национален тип, други – като универсален. Едни изтъкват неговата патриархалност като продължение на старите балкански нрави, други намират корените на пороците му във всяко общество и епоха. В духовното пространство на българина Бай Ганьо най-вече остава като синтез на отрицателните качества на етнопсихологията ни, които активизирани от конкретен обществен момент намират в него пълната си реализация.
Самият Алеко пише във вестник “Росица” от 1886 година: “Егоизмът у нас е убил всичко. Всичко е поразено от разврата. Пари и власт – власт и пари – ето единствените мотиви на нашите действия и борбата за тези цели кипи”. Ето тази епоха и основният стремеж на формиращото се общество е родила Бай Ганьо. Гневът на Алеко срещу байганьовщината като личностно, социално и политическо явление преминава от хумористичното към сатиричното в хода на творбата.
Прародителите на Бай Ганьо срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков (“Песен за паричката ми”), в прозаичната сатира на Ботев (“Кир Михалки”), в стихотворението “Патриот”, в повестта на Любен Каравелов “Хаджи Ничо”. Още по-силно се появява в следосвобожденската литература, когато обществените условия предлагат широко поле за сатирични обобщения. Постепенно Бай Ганьо узрява като идея в съзнанието на своя автор, за да кристализира в завършен вид през деветдесетте години на XIX век.
Първообразите на Бай Ганьо се появяват в пътеписа “До Чикаго и назад”. От търговеца Ганьо Сомов, който среща на Чикагското изложение, взима колоритната външност от търговеца Айвазян, чиято психика, поведение и език са идентични с тези на героя. Алеко увековечава и името на Ганьо Чолаков – прокурор, осъдил своя благодетел Васил Друмев. Така името на Ганьо Чолаков става синоним на непризнателност, подлост и душевна низост.
Професор Иван Шишманов на времето е писал: “Вземете опакото на Бай Ганя и ще имате Алека”. Алеко е безкористен идеалист – Бай Ганьо е вулгарно-прагматичен материалист. Алеко е духовно изтънчен интелигент – Бай Ганьо е груб и недодялан парвеню. Алеко е всеотдаен общественик – Бай Ганьо е тарикатстващ политикан. В този ред на мисли няма как да асоциираме напълно Бай Ганьо с нашата националност. Защото ако имаме много Бай Ганьовци, имаме и Алековци. Всяка епоха и всяка нация има своите положителни и отрицателни герои, както има своите добродетели и пороци.
В първата част Бай Ганьо олицетворява балканските нрави като контрастни на европейските. Героят парадира с националните добродетели. Той се откроява най-напред със своята колоритно обрисувана външност, където идинвидуалната физиология и национално типичното са синтезирани в ярък художествен образ. "Снажната" фигура на Бай Ганьо, червендалестото му мустакато лице, излъчват примитивна жизненост, а обноските му засилват още повече представата за вулгарност и антикултура. А в културната европейска обстановка Бай Ганьо се проявява като типичен безпардонен простак и невежа, патриотар и циник, обладан от жажда да печели, да мери всичко с това струва или не струва пари. Скъперничеството му е свързано с друга негова основна черта – келепирджилъка, която се превръща в истински социален порок. Този герой и този мироглед ще тържествуват винаги във времето със заканата: “Аз ще ви покажа как се става човек”.
Образът на героя се възприема леко. Способността на Алеко като смехотворец в европейските приключения на Бай Ганьо е забележителна. Простащината, липсата на хигиенни навици, на култура е доказателство за липсата на развитие на следосвобожденския българин. Портретът на героя се изгражда чрез косвена характеристика – посредством собствените му действия и оценката на чуждите постъпки. Бай Ганьо не е разгърнат по посока на неговото битие – няма родно място, роден дом, не се говори за семейство. Пространството, в което действа, има социален характер – улицата, кръчмата, кафенето, дом, хотел, влак. Бай Ганьо може да бъде навсякъде в обществото. Това, което го отличава, е не националната му принадлежност а типа поведение. И поради това, че в книгата авторът създава този образ-тип, трябва да се изяснят факторите, които го формират. Те са точно посочени още в първата фраза: “Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че Бай Ганьо е цял европеец.” Появава се мотивът за преобличането. Според митологичния модел преоблича се поклонникът, облича нови одежди, което го прави свещен, осъществява се преминаването от едно равнище на друго. Във въжрожденската литература героите се преобличат, за да оцелеят, за да се спасят.Ето защо преобличането на Бай Ганьо е с цел да се приспособи към другия свят,защото той е заплашителен, враждебен. От тук нататък Бай Ганьо ще слага европейски дрехи, но под тях ще си запазва атрибутите на националната носия, ще се опитва да говори чужди езици, да пее Верди, но никъде няма да може да изгради стойностен контакт с Европа, да оформи обща идейна позиция с нея. Чрез “помогнаха” се разкрива социалната обстановка след освобождението, поставя се граница между възрожденското и псевдоевропейското съзнание. Освободен от ямурлука, героят намята белгийската мантия, т.е. възползва се веднага от правата, които му дава конституцията (алюзия, че Търновската конституция е по подобие на белгийската). Чрез обобщението в първата фраза се разкриват силните амбиции на Бай Ганьо още в самото начало. Всички следващи епизоди, фрагменти и детайли са потвърждение на обобщението.
Във всеки разказ повествователят иронизира, порицава отрицава недостатъците на балканджията и ги съпоставя с европейските и общочовешките. Превъплащенията на Бай Ганьо разкриват неизчерпаемото въображение на Алеко, откриващ всяка възможност да прихне над своя герой. От зрителния ъгъл на писателя не е пощаден и Бай Ганьовият “патриотизъм”. Героят някак между другото, като сянка а не като същина, го вмъква в своя свят: “Да живее България, ураа! Дай да си наквася усата бе, ураа!” Родолюбието в случая е по-скоро външна изява, начин да се прикрие липсата на самочувствие от националната принадлежност. Този тип мислене, залегнало в нашата народопсихология, авторът иронизира посредством действията на Бай Ганьо. Колкото и да ни се иска да го наречем само див, прост, несъобразителен, патриотар и т.н., все пак не бива да забравяме, че той има точно определена националност. Сам героят не пропуска да я подчертае и пред погледа на “вцепенените от учудване” немци във виенската баня: “Булгар! Булга-а-а-р!...Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той!”. "Булгар" е възглас на гордост, но той е вик на прокудата, затова на пътя си из Европа героят не просто среща, той буквално търси и намира само българското. Бай Ганьо прави опит да етнологизира Европа, да я превърне в българска и от там идва невъзможността му да вникне в европейската култура и да диалогизира успешно с нея. Съпоставката между военните подвизи на българския народ с “мъжественото” поведение на героя в басейна, представляла превъзходна пародия на ниското самосъзнание и липсата на национална гордост, на едно колкото комично, толкова и трагично несъответствие между дела, заслужаващи уважение и почит и други, рожби на глупостта. Такава е целта и на Алековия хумор, постигната по-бързо и по-естествено от която и да е нравоучителна проповед. Наистина, реализмът рядко е приятен, особено в неговата безпощадна форма.
В разказа “Бай Ганьо у Иречек” героят застава в позата на голям политик, обръща се към Иречек като равен към равен (защото и той е “ял на българската софра”). Темата е политическа, а политиката за Бай Гньо е “алъш-вериш...не е шега” – “па и мене нали ми се иска а депутат да ме изберат, я кмет, келепир да има в тия работи.” Прагматизмът и отношението към политиката на Бай Ганьо продължава да се появява в обществото десетолетия след самия герой в пределите на всяка държава. Чувството за превъзходство въз основата на дребни “достойнства” на личността, тънко сметкаджийство, силен нюх към лъжата и измамата е универсален проблем, който прави смеха на Алеко по-тъжен и по-замислен.
Много важно за разбирането на естеството на книгата е отчитането на нейната “двуделност”. В първата част героят е из Европа, сблъскват се два духовни принципа. Бай Ганьо – изразител на родови патриархални добродетели, носещ една българска жизненост и наивитет, живее неудохотворено. Затова при този неочакван сблъсък с културна Европа се стига до карикатурност на образа, дори до абсурд (“Какво ще

mrtn
02-27-2010, 11:07
SmilezZz, благодаря.. :)

koko95
02-27-2010, 13:16
Спешно ми трабва есета на теми:
1.Прекрасното на човека
2.Аз мразя човека
3.Аз обичам човека
Моля ви напишете ми ги вие или ако ги намерете в интернет и ги постнете
благодаря предрарително
----------------------------------------------------------------------
Темите ДА НЕ СА СВЪРЗАНИ С ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
--------------------------------------------------------------------------------------
Темата ще се използва в ПГАВТ "А.С.Попов" от ученикът Константин в 8г ако се даде и е добра
--------------------------------
Моля никой от ПГАВТ"А.С.Попов" от 8г клас да не използва темата

shukarboy
02-27-2010, 18:49
Привет на всички! Мн Ви моля някой да помогне за това домашно по История: "Как чрез "История славянобългарская" Паисий показва познанията си за българската народофилософия" ( източници- 1. Заглавието на Историята~ 2. Предговора 3. Заключение.

djidjikata
02-27-2010, 21:36
ЩЕ ми свалиш ли тези теми ...... МЕрси предварително може да ми ги пратиш като ЛС или тук .... МЕрси предварително...
1.http://download.pomagalo.com/90259/aktivnoto+demokratichno+grajdansko+obshtestvo/
2.http://download.pomagalo.com/332424/grajdansko+obshtestvo/
3.http://download.pomagalo.com/120246/grajdansko+obshtestvo/
4.http://download.pomagalo.com/374794/grajdansko+obshtestvo/
5.http://download.pomagalo.com/90259/aktivnoto+demokratichno+grajdansko+obshtestvo/

roadrunner
02-28-2010, 08:12
http://download.pomagalo.com/116280/geroite+v+kradeca+na+praskovi/


Моля ви се спешно ми ееееее :(

kotence_91
02-28-2010, 10:19
То това е таблица ...
Качих файла тук - http://www.4shared.com/file/231387076/5ffab6e5/116280_pomagalo_com.html
:)

roadrunner
02-28-2010, 11:03
То това е таблица ...
Качих файла тук - http://www.4shared.com/file/231387076/5ffab6e5/116280_pomagalo_com.html
:)

Благодаря много.. ще ми помогне все пак малко или много ;)

gerito31
02-28-2010, 12:27
някой може ли да ми помогне за ЕСЕ на тема '' Какво пазбиратеот понятието бай ганьовщина".Благодаря Ви пртедварително :)

gerito31
02-28-2010, 12:29
някой може ли да ми помогне за ЕСЕ на тема '' Какво пазбиратеот понятието бай ганьовщина".Благодаря Ви пртедварително :)

detelina101
02-28-2010, 13:51
Героите в “Крадеца на праскови”

Име(знаковост на името). Първа поява на героя(къде , кога в текста и сюжета). Портрет(външност и облекло). Реч(за какво говори , как говори , с каква интонация). Биография(минало). Психологическа характеристика(чувства , мисли , преживявания). Поведение , действия и мотиви на поведението. Отношения с другите. Социално поведение. Отношение на автора към героя.
Разказвачът “Когато пристигнах в стария град да извърша продажбата...” , “след евакуацията”. Няма описание. “градът бе препълнен с евакуирани” ; “дребно старче” ; “историята с жена му бях забравил” ; “жената на полковника” ; “войски на Франсис д’Епре влязоха в старата столица”. “През евакуацията продадох наследството , което получих след смъртта на дядо ми” , “Бях напуснал моя роден град отдавна като дванадесетгодишно хлапе , през осемнадесета година.” “може би някои от тези немци беше син или племенник на някой немец” , “спомних си Фриц” , “няма нищо по-тягостно от повторението на миналото” , “колко тежки бяха условията , при които израстна нашето поколение” , “обвзет от любопитство” , “бедния господин Петров” , “ако не бе нуждата, никога не бих продал това място” , “историята с жена му бях забравил” , “изкушаван от желанието” , “като се мъчех да възстановя в паметта си образа на Елисавета”. “Продадох наследството , което получих от дядо си” , “тръгнах да обиколя уличките” , “минах край родната си къща” , “тръгнах по стария познат път много рано” , “забелязах , че местността се е променила” , “слушах тихия му глас” , “вечерта , докато се прибрах в хотела” , “останах в стаята”. “Фриц-той ни пазеше” , “когато му казах , че съм собственикът(...) стисна ръката ми” , “видях очите

Whooly
03-02-2010, 19:05
Ако може :
http://download.pomagalo.com/45160/umenieto+da+slushame/?search=23490999&po=1

kotence_91
03-03-2010, 10:14
Слушане

Дейвид и Елън се учат да работят с автоматичен трион в класа по дървообработване. Докато Господин Бартън демонстрира, Елън си мисли:
“Това ще е забавно. Ще мога да си направя поставка за стереото. Може би ще е най-добре да слушам внимателно, иначе нищо няма да разбера.”

Колко внимателно слушате? Как може да се научите да слушате по-добре?

В тази глава ще прочетете за:

• Разликата между чуване и слушане
• Различните цели на слушането
• Разликата между факт и мнение
• Обобщения, полуистини, подвежадащи сравневния, лични нападки, погрешни причинно-следствени връзки
• Начините да се стане по-добър слушател

Госпожица Дейвис, учителка по Английски, обяснява свързващите глаголи. Тя забелязва, че Бил не внимава. За да привлече вниманието му тя почуква с тебешир по черната дъска и тихо казва: “Унесе се, Бил, унесе се”. Бил се сепва и казва “ Да, госпожице Дейвис, и в УНСС, и в Техническия също…”
(Игра на думи: She quietly says”Board,Bill, board! Bill looks up surprised. He sits up and replies, “Yes, Ms Davis, very bored!” бел.прев)
Попадали ли сте някога в подобни ситуации? Не сте слушали, а се налага да знаете какво е било казано. В подобни ситуации може да се реагира по няколко начина. Може да се извините, че не сте слушали. Може да се престорите, че сте чули, въпреки че не сте, или може да се опитате да излезете от ситуацията като се опитате да свържите логически частите, които наистина сте чули.
Чуването на думите не е слушане. Слушането е активен процес. Предполага очите и ушите да имат връзка с мозъка. Когато полученото съобщение е непълно или неразбрано, обикновено се получава комуникационен срив.


ПРИЧИНИТЕ ДА БЪДЕМ ЛОШИ СЛУШАТЕЛИ.

Средно хората прекарват 63% от деня си слушайки. Въпреки това защо хората не са добри слушатели? Защо повечето хора запомнят само 25% от чутото? Има няколко възможни причини.
Една такава причина е отвличането на вниманието – разсейване заради своите мисли или заради външни причини. Обикновено за слушането няма втори път – каквото е казано не се повтаря, освен ако не е записано по някакъв начин.
Друга причина за невнимателното слушане може да бъде липсата на търпение. Някои хора губят търпението си когато не разбират добре това, което чуват. Ако не го разбират те спират да слушат и си мислят, “Защо да продължавам да слушам? Нищо не разбрах досега.”
Трета причина може да бъде нуждата да бъдем забавлявани. Някои хора са свикнали да бъдат постоянно забавлявани от телевизията например. Ако не се забавляват те си казват, “ Ако това не е интересно защо изобщо да го слушам?”



ЗАЩО ДА СЛУШАМЕ?

Слушането е като храненето. И двете сме практикували много време. Всъщност изобщо и не се замисляме как и защо ги правим. И двете са ни втора природа.
И все пак да размишляваме за слушането е важно. Като разберем процеса на слушането можем да да открием какво пропускаме ако не слушаме внимателно.

Информационно слушане

Това е най-често използвания вид слушане през целия живот. Слушаме за да се научим. Слушаме за факти и идеи. Искаме да знаем какво прави даден нов продукт. Искаме да знаем фактите зад дадена новина. Искаме да знаем пътя до новия парк. Често се нуждаем от съвет за решаването на проблем. Примерите са безброй. За по-голям период от време не можем да запомним всички факти, които сме чули. И въпреки това запомняме някои от тях. Като резултат постоянно придобиваме повече знания - днес знаем повече отколкото вчера.

Слушане за анализиране и сравняване

Вероятно сте слушали песента на любимия ви изпълнител стотици пъти. Когато чуете същата песен изпълнена от друг певец, без да осъзнавате започвате да сравнявате двете версии. В този случай сте по-заинтересовани да откриете различията в песните отколкото от самата песен и посланието, което носи. Тези различия могат да бъдат сила, ритъм или интонация. В други ситуации могат да се сравняват словесни послания.






Слушане за оценяване/преценка

Сериозна или весела беше историята, която чухте преди малко? Смешен или тъжен беше краят й? Едностранчиво или обективно е представена дадена новина? Всеки път когато срещнем един човек за първи път, или отидем на ново място, ние правим преценка. Така постъпваме и като чуем нещо ново или различно.
И все пак всички нови хора, ситуации и идеи изискват внимание и предпазливост. Изчакайте преди да отсъдите дали дадена идея не струва. Първо изслушайте цялата история или реч. Не спирайте да слушате само защото някои идеи, мнения, или факти се различават от вашите. Ако спрете да слушате никога няма да чуете “доказателствата” на новите идеи. Никога няма да научите нещо ново.

Слушане за отмора и забавление

Понякога можем да изкараме едночасова почивка само със слушане. След напрегнат ден в училище и няколко часа писане на домашни искаме да си отпочинем. Можем просто да включим телевизора и да изгледаме филм. Можем да слушаме музика, на живо или записана. Всички тези ситуации включват слушане, но слушане за отмора и забавление.



СЛУШАНЕ И РАЗБИРАНЕ НА ПРАВИЛНОТО ЗНАЧЕНИЕ

Комуникацията се осъществява когато се получават правилните значения на посланията. Въпреки това понякога е много лесно да схванем смисъла погрешно заради неточни или подвеждащи послания, някои от които са далеч от истината. Затова е много важно да можем да откриваме словесните “капани”.

Разликата между факти и мнения

“Баскетболният отбор загуби всички срещи през този сезон.” Това послание е факт. То може да бъде доказано. От друга страна, “Отборът не играеше много сериозно този сезон” е мнение. Мненията са послания, които не са доказани за верни или неверни. Проблемът е налице когато хората заявяват мненията си като факти. Когато слушате трябва винаги определяте дали дадено заявление е факт или мнение, и да решите дали да го приемете за истина или не.
Сами по себе си фактите и мненията са подвеждащи. Понякога те се появяват в едно и също изявление. Можем да отсеем някои от двойните изявления ако търсим ключови думи. Каза, каза че, предположи, или мисли са окачествяващи думи. Те предполагат изказването на мнение.
Например, “Сам каза, че НЛО идват от космоса.” Факт е, че Сам прави изявление. Това може да се докаже. Но това, което Сам изказва, е мнение. Окачествяващите думи са каза че. Тези думи правят цялото изявление да изглежда като факт, но все пак то съдържа мнение. Проверете дали можете да различите фактите от мненията:
• Елвис Пресли е най-популярният певец на 60-те.
• Майка ми смята, че Елвис Пресли е най-великият певец за всички времена.
• Хората, които карат колела се борят срещу замърсяването на въздуха.
• Днес много повече хора от всякога карат колело.


Обобщенията

Чували ли сте някой да казва, “Тинейджърите днес са мързеливи”? Това изявление е обобщение. Обобщението е изявление, което обвързва голяма група от хора или предмети заедно, като им приписва качества присъщи на някои от тях. Очевидно обобщенията са подвеждащи, но въпреки това хората ги правят много често. Лошото е, че обобщенията много често звучат правдоподобно. Ето някои примери:
• Тинейджърите са ненадеждни
• Всички мъже обичат футбола.
• Всички колежани са от богати семейства.

Полуистините

Полуистините са изавления, които казват само част от истината. Те са верни сами по себе си, но не разкриват всички факти. Представете си, че има боя за боядисване “Завинаги”. Телевизионна реклама казва, че къщите боядисани със “Завинаги” изкарват 10 години без нужда от ремонт. От друга страна, къщите боядисани не със “Завинаги” трябва да се пребоядисват на всеки 5 години. Въпреки, че фактите са налице, рекламата е подвеждаща. Повърхностите на къщите със “Завинаги” са направени да държат боята по-добре, И също тези къщи са подлижени на по-малко слънце и дъжд. Която и да е боя върху тези къщи би издържала по-дълго време. Ето е наколко примера за полуистини:
• Ученичка споделя, че нейната картина е на трето място на окръжно представяне. Тя пропуска да спомене, че общо участниците са били три.
• Филмов критик заявява, че даден филм е “невероятно забавен в началото, но краят е малко скучен.” По-късно реклама за филма казва само, че филмът е “невероятно забавен”.

Подвеждащи сравнения

Някои сравнения са подвеждащи, защото не сравняват еднакви неща. Те сравняват най-доброто от една група с най-лошото от друга. Такива изявления се наричат подвеждащи сравнения. Хората правят такива сравнения за да докажат, че първото нещо е по-добро. Понякога даже се правят сравнения на настоящи явления с вече минали – разбира се, без да се посочват настъпилите промени.
Пример: Кен иска пари от по-големия си брат. Брат му казва, “Когато бях на твоите години се справях с 25 цента на седмица.” Братът на Кен прави подвеждащо сравнение като пренебрегва времевата разлика – инфлацията е обезценила 25те цента до почти нищо. Ето и други примери за подвеждащи сравнения:
• По мое време всички вървяхме до училище. Защо и ти да не можеш?
• Братовчет ми в Минесота е колкото мен и има снегоход. Защо и аз да нямам?



КОГАТО ГЛЕДАНЕТО Е ЧУВАНЕ

Като се приберете вкъщи днес, включете телевизора, но махнете звука. Проверете дали можете да разберете за какво се говори. Някои хора, особено тези със слухови проблеми, могат да разберат за какво се говори като четат по устните. Това е способността да се разбират казаните думи чрез наблюдение на движенията на устните, устата, челюстите, лицето и жестовете.
Ако се опитате да четете по устните като гледате телевизия без звук, ще се убедите, че това е много трудна задача. Например около 60% от звуците в английския език са или трудно забележими или изобщо не се различават. Други звуци като бит, пит и мит изглеждат едни и същи, но звучат различно.Също хората казват около 13 речеви звука в секунда, а окото може да възприеме само около 10.
Александър Бел, който е добре познат като изобретателя на телефона, е бил учител и разпространител на четенето по устни през целия си живот. Той бил убеден, че този начин на четене и разбиране на думите ще освободи глухите хора от изолацията, в която живеят, като им даде жъзможност да общуват с всеки.
Отдадеността на Бел се подаразбира от факта, че майка му и жена му са оглушели в ранна възраст. И даже изобретяването на телефона е възникнало при екперименти за слухово ограничени хора. На 70 годишна възраст Александър Бел пише, “Признанието за моята работа свързана с обучението на глухи хора винаги ме е удовлетворявало много, даже повече от опитите ми с телефона.”
Разбира се, слухово обременените хора не са единствените, които използват четенето по устни. Замислете се следващия път когато разговаряте с някой и самолет прелети ниско над вас, или когато някой приятел се опитва да ви говори в претъпканата и шумна дискотека.

Разпознаване на личните атаки

Барт и Тина са претенденти за Президент на Студентския съвет. Барт не намира нищо лошо в идеите на Тина и затова я напада лично. Личните атаки като тези се наричат ad hominem arguments. Тези забележки целят загубата на доверие в идеите на човека, срещу който са насочени. Ето и някои примери:
• Той е толкова млад, че не знае за какво говори.
• Тя е живяла в този щат само месец. Как може да знае нещо за хората, които се кандидатират за губернатори?

Разпознаване на погрешни доводи

Част от отговорността като слушатели е да анализираме какво сме чули. Постоянно се налага да вземаме решения на базата на чутото. Затова бъдете мислещи слушатели. Не вярвайте на всичко, което сте чули.
Особено внимателни трябва да бъдем когато слушаме изявления, които имат за цел да ни убедят. Добрите оратори понякога ни дават аргументи, които изглеждат факти, но всъщност те прокарват мнения или ни подвеждат с погрешни доводи.
Има много методи, които целят да убедят слушателите с аргументи и доводи далеч от правдоподобните. Следващите примери показват това.

Трупане на картите /Card Stacking/ Оратор, който “трупа картите” изглежда, че представя всички доказателства, но всъщност той представя само онези факти, които подкрепят неговата или нейната позиция. Съмнения за “трупане на картите” се появяват когато ораторът подкрепя нещо много силно и не споменава никакви недостатъци на идеята, и не отбелязва никакви положителни качества на алтернативата.

Да се качиш на сватбарския файтон /Bandwagon/ При тази техника ораторът те предразполага “Да се качиш на сватбарския файтон” като се присъединиш към голяма група от хора вече подкрепили идеята. Това се случва когато телевизионна реклама се опитва да ви убеди, че трябва да употребявате определен вид шампоан, защото всички най-красиви актриси го използват.

Заслепителна мъгла Тази идея е толкова обширна, че всеки е съгласен с нея, но никой не е напълно сигурен какво всъщност означава. Политикът казва, че той стои зад “закона и реда”. Ние също се съгласяваме, нали? Никой друг, а престъпникът стои зад престъплението! Но може би ще открием, че разбираенто на политика за “закон и ред” е много различна от нашите. Добрият слушател се опитва да погледне зад широко поставената идея и да разбере какво наистина се има предвид.

Non Sequitur Този латински израз означава “не следва”.
Оратор се бори за президентско място в класа. Той казва, че вие трябва да гласувате за него, защото той е бил страхотен капитан на отбора миналия сезон. Това просто “не следва”, защото добрият капитан не е непременно добър президент на класа.


Разпознаване на причинно-следствените връзки

Прочетете тези две изречения:
1. Изпускам вазата.
2. Вазата се пръска на парчета на земята.

Вазата беше счупена, защото аз я изтървах на земята. Следователно фактът, че изтървах вазата, и че вазата е счупена са в причинно-следствена връзка.
Но понякога събитията се представят в подобна причинно-следствена връзка, а всъщност не са.

Погледнете тези две изречения:
1. Боб започна да чете Нюзлайн.
2. Боб направи списъка с имената на загиналите.

Тези две събития са свързани по време, но не са задължително причина и резултат. Само защото едно събитие следва друго не означава, че първото е причина за второто.
Слушайте внимателно за изявления с причинно-следствени връзки. Те звучат много правдоподобно ако не помислите добре за казаното.

ВАШ РЕД Е…

1. Какво смятате, че ще се случи във всяка от тези ситуации? Обяснете защо слушането е важно за всяка една от тях.
А. Майка казва на сина си какво трябва да свърши преди да отиде да играе футбол.Докато майката говори, момчето вижда по-малката си сестра в другата стая, която се опитва да го разсмее като прави гримаси.
Б. Учителят по дървообработване говори за правилата за безопасност. Една от ученичките е работила при баща си в неговия цех за мебели през последните две лета. Тя е запозната с с повечето от машините.

2. Посочете “капаните” в следните изявления.
А. “Сестра ти трябва да се справи лесно щом и моята го направи без трудности.”
Б. “Всички на Хавай могат да танцуват.”
В. “Миналата седмица видях лодка прикрепена върху колата на Хендерсънс – сигурно са спечелили някакав конкурс.”
Г. “Трябваше да имам отличен на проекта. Наистина се постарах много.”
Д. “прятелят ми казва, че Пумите са най-добрия отбор в щата.”
Е. “Мария не е достатъчно талантлива за главната роля. Мисля, че косата и е много къса.”
Ж. “Новата книга на г-н Робъртсън е … страхотна.”
З. “Не виждам защо не се присъединиш към клуба като всички останали.”



ДА СТАНЕМ ПО-ДОБРИ СЛУШАТЕЛИ

Да забравим старите навици и да изградим нови изисква време. Не можете да станете добри слушатели за една нощ. Но можете да започнете да работите върху различно нещо всеки ден. Така постепенно, но постоянно ще подобрявате уменията си. Ето някои предложения, които ще ви помогнат.

Подгответе се да слушате

Ако искате да чуете и разберете всичко, което говорителят иска да каже, трябва да се приготвите предварително. Например, ако искате да говорите за нещо важно с приятел, ще е подходящо ако изберете тихо и спокойно място. Или, ако искате да чуете всичко, което лекторът казва, ще е добре ако пристигнете навреме на лекцията.
Друга важна предпоставка за добро слушане и разбиране е времето, което смятате да отделите. Ако знаете, че предстои цял ден да слушате с напрегнато внимание, то добра подготовка ще бъде ако сте се наспали добре предишната нощ. Също и лека закуска би подобрила значително съсредоточаването.
Тези малки съвети за подготовка за слушане могат да ви помогнат да осъзнаете колко важно е слушането, и в същото време как разконцентрирането и липсата на подготовка могат да попречат на разбирането. Подготовката е сравнително проста, но добрата концентрация е достатъчно трудно постижима и без да си пречим допълнително като сме гладни, изморени или неразположени.
По-нататъшни подготовки за лекция, спектакъл или други по-формални събития, ще направи слушането по-леко ако изберете място, от което можете да виждате и чувате говорителя добре. Когато се настаните, отсранете всичко, което ще ви отклонява вниманието. Не оглеждайте стаята. Не обръщайте внимание на хората, които могат да ви отвличат вниманието от това, за което се говори. Постарайте се повече ако не се интересувате от темата. Понякога ще се налага да отговаряте на въпроси в края. Ако е така, пригответе си нещо за водене на бележки.

Слушайте за основната идея

Активните слушатели разбират много повече от пасивните. Опитайте се да разбирате какво говорителят се опитва да ви каже. Основната идея е главната мисъл на това, което говорителят иска да каже. Понякога в разговорите и неформални ситуации основната идея е трудно различима, но активните слушатели могат да ви помогнат да я откриете.
При формални ситуации основната идея е често включена в увода. В първото изречение говорителят може да ви каже какво и как ще се прави. Не изпускайте това.Разбирането на основната идея ще ви помогне да разберете останалата част.
Основните идеи могат да се представят по ралични начини. Ето някои примери:
• Тема. “ Вярвам, че слънчевата енергия ще бъде основният енергиен ресурс на света.”
• Аксиома. “ Медът ще привлече повече мухи от оцета.”
• Цитат. “ Х.Г. Уелс е казал, “Миналото е началото на началото.”
• Въпрос. “Обичаш ли филми на ужасите?”
• Аналогия. “малките деца са като обувки за тенис. Те са винаги под ръка, винаги мръсни, но много удобни.”
• Личен пример. “Тази сутрин видях 5 кутийки, 3 бутилки и 4 смачкани хартиени отпадъка на училищния двор.”

За да бъдете активен слушател се опитайте да следите основната мисъл като слушате за примери, когато говорителят се отклонява от темата. Също бъдете с повишено внимание когато сякаш говорителят “никога не стига до темата.” Активното слушане ще ви помогне да разберете основната идея.

Слушане за подкрепящи детайли

Слушайте първо за основната идея. След това внимавайте за аргументи, които изясняват основната мисъл. Това са подкрепящите детайли. Те могат да бъдат всякакви – факти или вярвания. Преходни думи като освен това, все още, при това могат да ви помогнат да откриете новите идеи. Някои говорители използват думи като например за да подкрепят идеята си с пример. Други използват класификации като първо, второ, трето, и последно за да подчертаят основните моменти.Слушайте внимателно за такива думички, защото те ще ви помогнат лесно да разпознаете поддържащите детайли.

Свързващи уводи и заключения

В неформални разговори можете да задавате въпроси или да перифразирате казаното за да сте сигурни, че сте разбрали идеята. Например, ако приятел ви каже, че не е взел изпита по математика, вие можете да го попитате какво означава това и какви ще са последиците. Означава ли това, че трябва да повтаря класа? Или няма да може да дойде на летния лагер? Или трябва да ходи на лятно училище? Може да задавате въпроси по основната идея, за да стигнете до заключение.
Във формалните ситуации основната идеяе често повтаряна и перифразирана в края. Тва се прави с цел затвърждаване на основната позиция по проблема. Например, говорителят можа да започне с въпрос и да завърши с отговор. Може да се започне така: “Чудели ли сте се какво поражда…?” А след това в края, “причините, които пораждат… са …” Важно е да се слушат заключителните изречения. Те трябва да бъдат подобни или същите на основната идея. Ако са същите, ще сте сигурни, че сте я разбрали.

Разпознаване на контекстните връзки

Чували сте често, “Думите ми са взети от контекста. Нямах предвид това, което се подразбира.” Контекстните връзки включват всичко преди, по време на и след изявлението. Те също включват вербални, невербални и гласови послания. Както сте забелязали в предишните глави, съвсем малък жест може да промени значението на вербалното послание. Следователно, когато идеята е извадена от контекста, тя се променя по значение от човека, който я повтаря. Например, забележете как значението на това послание се променя, когато се извади от контекста.

Извън контекста: Той каза, че няма да ти помогне с домашното.
В контекста: Той каза, че няма да ти помогне с домашното, защото има заушка и е много заразно.

Контекстните връзки могат да бъдат много полезни. Чрез контекста може да разберете думи, които не знаете. Например, ако някой каже, “На пазара хората днес продаваха ябълки, ананаси, манготини и банани…” И без да знаете какво е манготини може да се досетите, че това е вид плод. Контекстните връзки помагат за по-доброто разбиране на целия текст.

Водете записки

Когато е възможно воденето на записки помага за концентрацията, определянето на основните о подосновните идеи. Например, говорителят казва, че има три причини за нещо. В записките могат да се използват римски цифри за номериране на тези три причини. След това могат да се посочат детайли за всяка една причина. И все пак записките могат да дадат само едно структурно описание.
Някои хора не могат да водят добри записки – пропускат важни факти като имена и дати. Дръги хора, обаче, също не могат да водят добри записки, но поради противоположната причина – те пишат прекалено много. Нужно е да се записват само тези факти, които са необходими да се запомни най-важното. Записките не могат да включат всичко, тяхната роля е само да опреснят паметта.
Следващия път когато пропуснете да чуете нещо, спрете и помислете за него. Какво се случва? Защо спряхте да слушате? За какво си мислехте през това време? Помогна ли ви някоя дума да се сетите за нещо друго? Успя ли някакъв шум или движение да ви отвлече вниманието? Ако можете да откриете причината, можете и да я коригирате. Ако я поправите, вие сте на път да станете по-добри слушатели.



ВАШ РЕД Е…

1. Сигурно сте играли играта “Развален телефон.” Някой казва нещо на човека до себе си. Той от своя страна казва на съседа си какво е чул. Посланието преминава през всички в групата и най-накрая последният казва какво е чул, а първият казва какво е казал. Изиграйте тази игра. Дискутирайте какво се случва с посланието. Променя ли се основната идея и подкрепящите детайли?
2. Изберете си партньор. Единият от вас ще търси непознати думи в речника. Използвайте тези думи в разговора си. Дайте възможно най-много контекстни връзки. Когато приключите, задайте въпрос на партньора си за да видите дали е слушал внимателно и е разбрал значението на думата от речника.


ПРЕГЛЕД НА ГЛАВА 4

Обобщение

Тази глава дискутира слушането като важен елемент на добрата комуникация. Целите на слушането е да събира информация, да анализира и сравнява, да преценява и отсъжда, да развлича и забавлява.
По-добър слушател се става като сте достатъчно внимателен да забелязвате грешки като представяне на мнения като факти, обобщения, полуистини, подвеждащи сравнения, лични нападки, и погрешни причинно-следствени връзки. Можете да станете по-добър слушател ако се подготвите, слушате внимателно за основната идея и подкрепящите детайли, свързващите уводи със заключенията , да разпознавате контекстните връзки, и да водите бележки.

Най-важните елементи на ефективните умения на слушател

1. Различаване на фактите и мненията.
2. Разпознаване на обобщенията.
3. Улавяне на всички полуистини в изявленията.
4. Откриване на подвеждащи справнения.
5. Разпознаване на личните нападки.
6. Откриване на погрешни доводи, особено когато говориртелят се опитва да ни убеди в нещо.
7. Разкриване на грешни причинно-следствени връзки.
8. Подготовка за слушане чрез повишаване на концентрацията.
9. Откриване на основната идея на изявленията.
10. Определяне на поддържащите детайли и връзки със заключенията след откриване на основната идея.
11. Използване на контекста за разбиране на непозната дума или фраза.

Речник

Използвайте думите в изречения.
Ad hominem arguments
Причинно-следствени връзки
Контекстни връзки
Факт
Обобщение
Полуистини
Основна идея
Подвеждащи сравнения
Мнение
Подкрепящи детайли

Въпроси за преговор

1. Дискутирайте и обяснете защо някои хора са лоши слушатели.
2. Избрйте четири причини за слушането.
3. Определете вида слушане, който използвате най-много. Обяснете защо.
4. Дайте пример за факт и мнение.
5. Дайте определение и пример за обобщение.
6. Дайте определение и пример за ad hominem argument.
7. Избройте няколко неща, които можете да направите за да се подготвите за слушане.
8. Опишете някои от начините, чрез които основната идея на реч може да бъде представена.
9. Назовете шест неща, които могат да ви помогната да станете по-добри слушатели.

Дискутирайте със съучениците си

1. Какво може да отвлече вниманието ви в следните ситуации? Как може да се справите с това?
В класната стая
На театрална постановка
Вкъщи
2. Разкажете за поне две ситуации от вашия опит, при които слушането е била много трудно. Дискутирайте техники, които е можело да ви помогнат да слушате по-добре.
3. Определете причините за слушане във всяка от ситуациите. Дискутирайте причините в клас.
a. Режисьорът на театрална пиеса кара един от служителите в театъра да отиде във фоайето по времето на антракта и да слуша какво хората ще кажат за пиесата.
b. Тим се грижи за тригодишната си сестра, която играе в задния двор. Тя влиза в стаята и казва, “Има скакауец навън, който издава странни звуци.” Тим я пита какво е скакауец, а тя започва да обяснява.
c. Марджи влиза вкъщи и чува братята си да спорят. Тя ги пита за какво спорят, а те и дават различни обяснения.
4. Кои от следните изявления са верни причинно-следствени връзки. Обяснете и дискутирайте отговорите си в клас.
a. Марти не ме харесва, той не дойде на моето парти.
b. Джеф започна да посещава уроци по китара и сега много повече деца сядат с него на обяд.
c. Скоро ми извадиха зъб и не мога да ям нищо твърдо.
d. Този фотоапарат е много скъп и сигурно прави много хубави снимки.


Критично мислене

1. Разбиране: Направете разлика между някой, който сериозно слуша политически дебат и някой, който само го чува. Дайте примери за това как всеки от слушателите ще реагира на кандидатите и на техните послания.
2. Анализ: Умението да се слуша внимателно е важно в много професии. Дайте примери за две такива професии. Анализирайте ролята на доброто слушане във всяка от тях.

Упражнения

В клас

1. Измислете нещо, което не е много познато на хората в класа. (Примери могат да бъдат смяна на гума на кола, правене на хляб, поправяне на спирачките на велосипед, готвене в микровълнова фурна) Нека тези неща имат поне четири стъпки. Споделете с класа тези стъпки и след това изберете някой, който да ги повтори. Ако някой не може да повтори някоя стъпка, разберете защо. Обясненията ли са били дълги или сложни? Разбъркани или неясни?
2. Хората могат да мислят почти пет пъти по-бързо отколкота да говорят. Заради това понякога знаем какво ще бъде казано. Изпробвайте това като пуснете запис на своите съученици и спрете по средата на записа. Накарайте съучениците си да напишат какво според тях ще е продължението. Прочетете на глас някои предложения и пуснете останалата част от записа. Вярни ли са предложенията?
3. Научете как говорител може да реагира на публика от лоши и съответно добри слушатели като прочетете малък пасаж пред класа. Направете това два пъти. При първия прочит публиката трябва да изглежда вяла и незаинтересована, а втория да се интересува живо от текста. Разкажете как се чувствате при двата случая. Нека и публиката да сподели своите впечатления.

Извън клас

1. Слушайте реклами по радиото и телевизията, и разгледайте няколко вестници и списания. Оптайте се да намерите всички четири вида погрешни доводи изброени в тази глава. Записвайте резултатите.
2. Представете си, че учителят по англииски ще изнася лекция за мистериозните истории. Избройте всички начини, по които можете да се подготвите за лекцията.
3. Напишете раклама или малка реч, с която да убедите хората в мнението си по даден въпрос. Използвайте поне два вида грешни доводи.
4. Отидете на най-тихото място, което знаете. Забележете колко много различни звуци откривате и как преди изобщо не сте ги чували.

Проект

Заедно с още някой открийте кои са вашите представители в местното или държавното управление. Изберете си един представител и тема, по която искате да знаете мнението му. Темата трябва да е важна за обществото. Пишете или се обадете на този представител и намерете информация по тази тема.
Когато получите тази информация прочетете я един на друг. Можете ли да откриете примери за грешни доводи? Кога е по-лесно да ги откриете – при четенето или слушането? Защо? Напишете своите експерименти и изводите, които сте направили, и ги представете на класа.

fluffka1
03-03-2010, 10:55
Много ми трябва това

http://download.pomagalo.com/28651/obrazyt+na+prometeii+mejdu+bojestvenoto+i+choveshk oto/?search=23510540&po=6

моля ви :(

detelina101
03-03-2010, 11:21
ЕСХИЛ - „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ”
ОБРАЗЪТ НА ПРОМЕТЕЙ МЕЖДУ БОЖЕСТВЕНОТО И ЧОВЕШКОТО

Трагедията „Прикованият Прометей” на Есхил е част от драматургич¬на трилогия, недостигнала в цялостния си вид до нашето съвремие. Останали¬те две трагедии: „Прометей - огненосец” и „Освободеният Прометей”, остават неизвестни за културната исто¬рия не само на древна Гърция, но и на човешката цивилизация. Те са били в пряка сюжетна и проблемна връзка с раз¬витието на драматургичното дейст¬вие в „Прикованият Прометей” - твор¬ба, изразила обществените конфликти на епохата като сблъсък между божествено и човешко.
Идеята за художественото отражение и взаимодействие между света на Олимп и земния свят на хората същес¬твува още в древногръцките митове, но за първи път Есхил поставя проблема не за хармоничното единство, а за проти¬воречието между божествено и човеш¬ко. Преходно земното и неизменно веч¬ното влизат в конфликт. формирана е идеята за вътрешната динамика на про¬цесите и явленията, които определят начина на живот на общества, епохи и култури. Моделът на вечно справедли¬вото и хармоничното в митологичната картина на света търпи промяна от же¬ланието за развитие и прогрес. Всичко извоювано и установено се оказва в ос¬новата си преходно, а не вечно. В това е смисълът на никога нестихващата битка между стихиите в природата, отра¬зена в митовете. Тя е част и от вечно¬то неспокойство на човешките общес¬тва, които в бунта срещу старото тър¬сят нови хармонични форми на по-добър и щастлив живот. Вечно и преходно ви¬наги „спорят”. В основата на техния „диалог” е прадревното човешко жела¬ние за цивилизация и прогрес. То е божествено като стихиите в природата, създали и самия човек. А това всъщност е и художествената идея на Есхил в „Прикованият Прометей”. Главният герой в трагедията - титанът Про¬метей - е роден, според древния мит, от божествените сили на природата. Син е на Уран (бог на Небето) и на Темида - Гея (богиня на Земята). Митологичният първообраз на Прометей предпоставя художественото присъствие на земно и небесно, т.е. духовно в съзнанието на драматургичния герой на Есхил. Прометей въплъщава божествената си¬ла на духовността и земната човешка воля за промяна. Това го прави вътреш¬но динамичен, неспокоен и винаги тър¬сещ художествен образ. Стреми се към промяна на вечно установените, божествени по същност и право на съще¬ствуване, модели на света. Прометей е бунтар, символ на битката за прогрес и културно развитие. Неслучайно имен¬но той подарява на човечеството огъ¬ня - прадревен знак на божественото. Огънят е друг символен образ в траге¬дията на Есхил. Той изразява божественото в духа на човека. Така се създава идеята за приемственост не само между поколенията, но и във вечните тър¬сения на развиващата се човешка мисъл. В художествен, метафоричен смисъл - божествен е стремежът на хората към цивилизация и прогрес. Но началото в тази „вечност” на усилията и борбата поставя Прометей. Всеки бунт и всяко несъгласие с несправедливо устроения свят има нравствена цена. Пръв я „зап¬лаща” героят на Есхил. Дарява частица от божествения огън на смъртните и приема личното си страдание Като нравствено изпитание в името на човешкия прогрес: „...открадна... пламъка всемощен - и го подари на смъртните. Пред боговете ще плати греха си той, за да научи как се тачи царска власт и да забрави любовта към хората”. Поставен е хуманният проблем за „лю¬бовта към хората”, тревожещ боговете на Олимп. Един от тях - титанът Про¬метей - изпитва обич към човешкия род. Разколебан е статутът на божественото. „Любовта към хората” е символ на любовта към прогреса на човешкия род. Огънят - „пламъкът всемощен” - е метафоричната, художествена връзка между двете смислови значения на нрав¬ствената категория любов - обич и милост към смъртните, и надежда за циви¬лизация и прогрес. Знакът на божественото, събран в огненото зарево на „пламъка всемощен”, е вече знак на човешкото духовно търсене. Осветен е, пътят на разбиващото се човечество от Промислителя (на старогръцки Прометей означава Промисъл). Той вижда бъдеще¬то на човека, еднакво по сила и мощ с божествения Олимп. Основателна е тре¬вогата на Зевс. Божественият ред в све¬та се променя. Вместо унищожен, човешкият род има оръжие за борба срещу несправедливостта. Огънят - силата на боговете - е негово достояние. Човекът започва да вижда като Промислителя смисъла на своя тленен живот, да се бо¬ри и да отстоява своето място в света. Божествена е вече силата на духа. Творчески са „плодовете” на пламъка Прометеев в човешкото съзнание. То е прос¬ветлено със знание - божествената искра на хуманното в идеята за прогрес и развитие, която винаги се заплаща със страдание. Любовта към хората е тра¬гична съдба за Прометей. Наказан е от Зевс на вечни мъки, прикован към неприс¬тъпната скала на далечна Скития. Любовта към човешкия род се оказва божествено страдание за титана Прометей. Но той го приема, защото е в името на висока хуманна цел - прогресивното раз¬витие на човечеството: „Те бяха със очи, ала не виждаха, с уши, ала не чуваха. И цял живот, подобни на видения, преварваха в мъгла и мрак... за хората измислих най-великата наука за числата, още буквите – все памет и все майка на изкуствата.” В думите на титана прозира не съжаление, а заслужена гордост от хуман¬ния заряд на делата си. неговият дар -огънят божествен - открива нови пъти¬ща за развитието на човека. И винаги Прометей дава сила на съзнанието и ра¬зума да прозре новото и прогресивното: „Едничък аз измислих платнокрилите блуждаещи в морето бързи кораби. ...А скритите сред земните недра блага за хората - желязо, мед, сребро и злато! Може ли да се похвали друг с това откритие? Не, тъй би сторил само празноглавецът! Та ето всичко, с кратка реч изказано: от Прометей са всичките умения!” Еволюират световете на човешко и божествено. Променя се начинът на ми¬слене на човека, защото е променено от¬ношението на Промислителя (божествения син на Уран и Гея) към земния свят на смъртните. Прометей носи мисълта за промяната и развитието в своето божествено съзнание. Това е доказател¬ственият мотив на Есхил, че божествено красива е идеята за създаване на по-справедлив човешки свят, който включва всяко общество и време. Бор¬бата и страданията за нейното реали¬зиране заслужават високата си нравст¬вена цена. Понякога един човешки живот е недостатъчен, за да стане светът по-щастлив и по-добър. Следващите поколения продължават борбата. Така прог¬ресът и цивилизацията се оказват веч-но дирене и вечно страдание. Дълбокият философски смисъл на това художествено послание, оставено за човечество¬то от Есхил, идва от символиката, ко¬ято носи образът на Прометей. Той е бог. Не познава смъртта. Наказан от Зевс, ще страда вечно, както е вечен и стремежът към прогрес. Прометей е символ на тези вечни търсения, съпът¬стващи развитието на всяко човешко поколение в безкрайния и никога неизвървян докрай път на цивилизацията. Божественият промисъл за силата на знанието, дадено от Прометей на смър¬тните чрез „пламъка всемощен”, проме¬ня „божествено” съдбата на човечест¬вото.
Божествено и човешко докосват световете си. Огъ¬нят - символ на боговете, но и реална природна стихия - е връзката между тях. Тя е дело на Прометей. Така тита¬нът застава между човешкото и божественото. Това е не само предопределе¬ната му по рождение съдба, но и художествена цел на драматургичния зами¬съл при изграждане образа на Промисли-теля в трагедията „Прикованият Про¬метей” на Есхил. Той е въплъщение и на идеята за справедливостта. Прометей се бори за нея още в митологичната предистория на драматургичния сюжет на трагедията. В битката за божествения жезъл между Кронос и Зевс участват и титаните, родени от Уран и Гея. Те подкрепят Кронос, но смятат да властват с насилие. Отхвърлят всякаква мисъл за справедливост в божественото управление на Олимп. Това е при¬чината Прометей да застане на стра¬ната на Зевс. В него той вижда новия справедлив владетел в света на богове¬те. Но се оказва излъган в надеждите си. Гръмовержецът Зевс не познава законите на справедливостта. Достига до крайни форми на насилие. Пожелава унищожението на човешкия род: „Щом сяда на престола бащин, почва той да разпределя почетните длъжности сред боговете, да раздава властите. За бедния човешки род ни думица не каза. Щял да го изтреби целия, за да изникне ново поколение. Единствен аз оспорих тези планове. Аз само дръзнах. Аз избавих смъртните”. Основен мотив в избора и действията на Прометей е справедливостта - же¬ланието тя да възтържествува, да ста¬не светът по-справедлив - първо на бо¬говете, а след това и на хората. В име¬то на справедливостта той подкрепя Зевс в битката за властта, но пак в име¬то на справедливостта дръзва да му противостои. Прометей е цялостен и последователен в поведението си. Нрав¬ствената му ценностна система не търпи промяна. Остава винаги верен на изградените хуманни принципи за спра¬ведливост. Любовта към хората е ес¬тествена проява на божествената му нравствена същност, хармонична един¬ствено с идеята за справедливост и щастие както в света на смъртните, така и сред божествените обитатели на Олимп. Отново Прометей застава между човешко и божествено, обречен на страдание:
Затуй стоя превит под тези бедствия, ужасни за страдалеца, за зрителя -покъртващи. Бях милостив към хората - не срещнах милост, а така безжалостно разбит, вися - за Зевс позорно зрелище.
Справедливостта на обществените идеи за управление и прогресивно разви¬тие на човешкия род са художествените послания на Есхил, въплътени в обра¬за на Прометей - символ на вечното страдание и борбата за духовните творчески плодове на цивилизацията. Тя започва с „пламъка всемощен” на прометеевския огън, даден от Промислителя на човечеството.
Универсални по значение, драматур¬гичните идеи на Есхил в трагедията „Прикованият Прометей” носят веч¬ния стремеж към съвършенство и хар¬монична връзка между човека и света, а в художествен метафоричен план - между човешко и божествено.

Zestful
03-04-2010, 11:26
Ако може да ми дръпнете този материал?
pomagalo com/465739/upravlenie+na+konfliktite/

vileto8
03-04-2010, 16:25
МОЛЯ...МОЛЯ...МОЛЯ...МОЛЯ...МОЛ Я...
http://download.pomagalo.com/5043/
http://download.pomagalo.com/196808/globalni+ekologichni+problemi/

detelina101
03-04-2010, 19:32
ПО ГЕОГРАФИЯ


тема: „Религийте по света”


Религията бива определяна като израз на обществената вяра, нагласа и обичаи, които са свързани със свръхестественото. Въпросът, от какво точно се състои религията, е много спорен и с него се занимават теолози, социолози, антрополози, както и обикновени хора. Това е светоглед и светоусещане, за които характерен белег е вярата в божествените сили и които отразяват отношението на човека към Бог. Най-ранни прояви на религията са фетишизмът, магията, тотемизмът, анимизмът и др. Впоследствие се създават по-сложни и по-висши форми (виж политеизъм). Най-висша форма на религията е монотеизмът. Всяка религия е единство от определени религиозни идеи, съответен на тях култ и религиозни чувства. В България конституцията осигурява свобода на мисълта и съвестта и избор на религиозни или атеистични възгледи за вярващите и за атеистите. Традиционна религия е източноправославната. Има и мюсюлмани, католици, протестанти и др.
Религията като форма на обществено съзнание е играла и продължава да играе важна роля върху общественоикономическото развитие на Балканския полуостров. Тя е един от основните фактори, въздействащи силно върху културното развитие на народите, етническото им самоопределяне и поведение (включително и репродуктивното). Думата религия е от латински произход и означава благочестие, набожност, святост.
Необходимостта на човешката цивилизация от религия идва от нуждата от ред и законност, от нравствена ценностна система, от вечния стремеж на човека да открие и да се доближи до своя Творец, от порив за спасението на живота и отвоюване от смъртта, което значи – жажда за безсмъртие.Етимологичният анализ на думата отвежда до лат.religio- свещено задължение, свещена връзка, обожание. Изследователите често приемат религията като присъща на човешката същност и говорят за homo religiosis- вродена религиозност, защото в нея се оглежда идеята за преход на крайното с безкрайното, за вечната метаморфоза на живота от едно състояние в друго. Тя увеличава малкото време на индивида до размерите на Голямото време, изравнява микрокосмоса с макрокосмоса. Аспектите при разглеждане на религията са много – тя е учение, идеология, поведение, душевност, игра на въображението, рожба на културата, магичен бунт срещу смъртта, болка, милост и скръб за самите нас, изправени пред бездната на Времето, драма на съзнанието, което се ражда с мисълта за преходността и с опитите за преодоляване на смъртта.





Юдеизъм: Една от най-древните религии. Зачатъци на юдеизма могат да се открият във второто хилядолетие преди новата ера, сред евреите живели на територията на Палестина. Възникнал като политеистична форма, юдеизма, през първото хилядолетие преди новата ера, постепенно се трансформирал в монотеистична религия.
Юдеизма е основан на догматите: признаване на единния бог Яхве, богоизбраност на еврейския народ, вяра в месията, който трябва да съди всички живи и мъртви, а поклонниците на Яхве да отведе в обетованата земя, Стария завет (Танаха) и Талмуда са святи.
Съгласно общо християнските представи, евреите в дохристиянския период са били убедени в своята богоизбраност и в изключителността на собственото спасение. Другите народи трябвало да влязат в месианското царство изключително в качеството на победени и на роби. Тази богопротивна горделивост се смята за причина за отхвърлянето на еврейския народ и неговото поражение през 70 - 135 год. от н. е.
По християнската и юдейска митология, на еврейския народ е било съобщено божествено откровение. След така наречения Вавилонски плен, е започнало изучаването от еврейския народ на съобщеното откровение, което е отнело повече от десет века, до завършването на Талмудите - Ерусалимския и Вавилонския, съответно през ІV и VІ век от новата ера.
Първоначално юдеизма бил разпространен на много ограничена територия и почти не излизал извън пределите на неголямата Палестина. Проповядваната от юдеизма религиозна изключителност на евреите, не способствала за развитието на прозелитистическата дейност. Следствие на това юдеизма, с незначителни изключения, винаги е бил религия само на еврейския народ. Обаче своеобразната историческа съдба на евреите е довела до разселването на последователите на юдеизма по всички страни на света.
Едно от първите литературни произведения на юдеизма е Тора (Петокнижието), първите пет книги от Стария Завет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие. Най-стария паметник на юдейската и християнска религия. Основната част от Тора е била създадена през ІХ - VІІ век пр.н.е. Окончателната редакция и първа публикация на Тора е от V век пр.н.е. в Ерусалим.
Талмуд. Събраните закони на юдейската религия. Явява се основния богословски сборник на юдеизма.
Талмуда се е оформял в продължение на много векове, от ІV век пр.н.е. до ІV век от н.е. Столетия наред първоначалното съдържание на Талмуда се е предавало устно от поколение на поколение. Затова за разлика от Библията (писания закон) Талмуда е наречен устен закон.
Писменото оформление на талмудическите материали е започнало през ІІІ век от н.е. и е завършило през V век (Ерусалимски Талмуд). Вавилонския Талмуд е бил завършен през VІ век. В основата на Талмуда е залегнал Стария завет, особено първия му раздел - Петокнижието, Мойсеевия закон или Тората. Основната задача, която са си поставяли талмудистите - съхраняването и укрепването на библейското вероучение, приспособяването му към променящите се условия на живот. Разработените правила са способствали за още по-голямата национална затвореност и религиозна обособеност на еврейския народ.
Първите закони на Талмуда са установени през периода когато Юдея е била включена в империята на Александър Македонски (332 го. пр.н.е.), и елинизма е нахлул в затворения свят на древните евреи. В продължение на три века (от ІV до ІІ век пр.н.е.) Юдея е изпитала върху себе си силното влияние на гръцката култура. През ІІІ век пр.н.е. книжниците-хасидеи са се опълчили против елинистите, заставайки на защитата на \\"вярата на бащите\\". За да съхранят мойсеевия закон в новите условия, хасидеите се заели с тълкуването на Тора, в резултат на което се е появил сборника Мишна ришона (Първо повторение на Тора). Този сборник частично е влязъл в състава на Талмуда, както смятат, в силно преработен вид. Мишна е цитиран по трактати, глави и параграфи.
През 141 го. пр.н.е. в Юдея се е установила властта на Макавеите, обединяващи в едно лице духовната и светска власт. Против Макавеите се опълчва старата първосвещеническа династия на Садокидите, които са били привърженици на компромиса между мойсеевия закон и гръцката философия. Хасидите в борбата си против садукеите са разчитали на фарисеите - произлизащи от средните слоеве на населението, които били противници на гръцката философия и яростни защитници на Тората.

Секти

Караими. Юдейска секта, възникнала през VІІІ в.пр.н.е. в Багдад. Получила широко разпространение в Персия през ХІ век, а след това се разпространила по Средиземноморието, на Крим, в Литва и Полша.
За разлика от юдеистите не признават устната традиция на равините, Талмуда и Мишна. За свещена книга признават само Стария завет.
За разлика от ортодоксалните юдеи, каримите допускат смесването на млечни продукти с месо в храната, не носят талисмани, събуват си обувките преди влизането в синагогата, игнорират доста церемонии. Поради отричането от каримите на равините, бракове между тях и ортодоксалните евреи са невъзможни, което създава сериозни битови усложнения.
В днешно време каримите живеят предимно в Крим и Израел. В края на ХХ век тяхната численост е от10 до 20 хиляди.

Месиански евреи (Юдео-християни). Синкретическо юдеистко течение, образувало се през втората половина на ХІХ век. Мястото на зараждането му е неизвестно, тъй като историците отбелязват практически едновременната му поява в САЩ, Великобритания и Молдова.
Течението обединява евреи, приели християнството, признаващи Христос като месия, но максимално съхраняващи юдейските обреди, вярвания и култ. Вероучението на месианските евреи е най-близко до петдесятничеството.
Религиозните служби в общините се извършват в петък вечерта. Традиционните еврейски празници се съблюдават без изменение.
През 1915 год. е създаден Съюзът на месианския юдеизъм в Америка, обединяващ всички общини на месиански евреи в САЩ.
В края на ХХ век общини на месиански евреи са се съхранили предимно в САЩ, където наброяват повече от 1500 - 2000 привърженици. След 1991 год в Русия са се появили неорганизирани общини на месиански евреи, нямащи общ център и единна идеология.

Самаритяни. Отделен клон на юдеизма. Поддържа се от малочислена (не повече от 1000 човека в края на ХХ век) група самаритяни, живеещи недалеч от Наблуз.
Основно разногласие между самаритяните и юдеите, довело до вражда, се състои във възникналия през ІV век от н.е. спор, по повод мястото избрано от Мойсей за строителство на Храма. Юдеите се придържат към становището, че става въпрос за планината Мория в Ерусалим, а самаритяните твърдят, че става въпрос за планината Харизм, близо до Наблуз.
Самаритяните считат себе си за единствените автентични съхранители на Завета. От книгите на Стария завет признават само Петокнижието и книгата на Исус Навин. Отхвърлят книгите на пророците и Талмуда. Самаритяните имат собствен календар. Помежду си общуват на древния арамейски диалект, а в бита - на арабски език.
Самаритяните признават съботата и юдейските ритуали за приемане на храната. Съхранен е и ритуала за умъртвяване на животните. В повечето случаи е забранено да се яде месо. Пасхата се празнува на свещената планина Харизм, където се принасят в жертва седем агнета.

Йеховисти-илиинци (Дясно братство, Сионска вест). Руска синкретическа секта, произлязла от православието и съчетаваща елементи от християнството и юдеизма. Основана през 1846 год. на Урал от щабс-капитана в оставка Н.С.Илин под влиянието на мистическите идеи за обединението на всички вероизповедания.
Основа на вероучението е съчинението на Илин \\"Сионската вест\\", централно място в което заема предсказанието за Армагедон. Членовете на сектата смятат, че на Земята вече е трасиран пътя на Антихриста, тъй като в резултат на множеството лъжеучения християнството е разкъсано на 666 части. Всички хора, според твърденията на Илин са разделени от Господ на стоящи отдясно и отляво от него. Десните (праведниците), при приближаването на царството на Христос, ще се окажат заедно с еврейския народ на Сионската гора, ще ги зачислят като светци в Ерусалим, който ще бъде преименуван на Херенбург. Левите (сатанистите), към които се причисляват католиците, юдеистите, мюсюлманите и будистите, ще попаднат в ада.
Илинците празнуват съботата, не ядат свинско и изпълнявят ред други юдейски предписания. Отбелязват юдейските празници. Нямат храмове. Молитвите си извършват нощно време и ги съпровождат с химни и мотиви от народни песни. Православните обреди и тайнства се отхвърлят. На членовете на сектата се забранява да изпълняват задълженията към държавата, в това число и да служат в армията.
Числеността на сектата в края на ХХ век е няколко хиляди човека живеещи на Урал, Северен Кавказ, Украйна и Казахстан.

Хасидизъм. Мистично течение в юдеизма. Възникнало в Полша през ХVІІІ век, под влиянието на протеста против формализма на равините. Вдъхновител на течението станал Израил бен Елиезер (Бешт), който на основата на Кабалата създал собствен вариант на юдеизма.
Според учението на хасидите, Бог е добър по своята природа, а човекът е център на творението. Според учението на Бешт, набожността е по-важна от образоваността.
Хасидите се придържат към крайно ортодоксални и остарели възгледи и обичаи, предимно в бита. Особено това се отнася за отношенията към жената, които са задължени да се стрижат до голо, да носят перуки, не могат да се украсяват, да не се разсъбличат напълно дори пред съпруга си., забранено им е да се хранят на една маса заедно с мъжете.
Бешт бързо развил своето учение, независимо от съпротивата на равините. В крайна сметка хасидизмът е стигнал до компромис с ортодоксалния юдеизъм. В днешно време числото на привържениците на хасидизма е незначително, но те традиционно имат голямо влияние на политиката в Израел.

Денме (Мааминим, Сабатианство). Мистическа секта от юдейски произход.
Група евреи от гр. Салоники, участваща в масово месианско движение, обхванала повечето еврейски общини на Европа и възглавявана от Сабатай Цви, приела в средата на ХVІІ век следвайки своя водач, исляма. Външно оставайки мюсюлмани, денме изповядват собствен не ортодоксален вариант на юдеизма. Сектата е имала таен характер.
Денме са вярвали в божествеността на Сабатай Цви и са разглеждали неговото появяване като второ пришествие на Христос.
Опирайки се на собствена интерпретация на Кабалата, денме са се стремили да допълнят \\"Земната Тора\\" с мистическата \\"Тора от бъдещите времена\\", предписваща всичко това, което класическата Тора и Талмуда са забранявали.
В култа на денме влизали оргиястически обреди.
Денме са създали своя религиозна литература на испано-еврейския език джудезмо, примери от която, поради тайния характер на сектата, са се запазили много малко. В началото на ХХ век денме са преминали изцяло на турски език.
В началото на ХVІІІ век в сектата настъпил разкол, в резултат на който, са се образували няколко враждебни една на друга групировки.
През 1924 година денме били изселени от Салоники, в рамките на сключеното споразумение за обмяна на население между Гърция и Турция, и се заселили в Истанбул, Едрине и Измир, и окончателно се превърнали в етнически турци. Само една от групировките на денме - каракашлар (коньосос), съществува и до днес.Числеността на тази действаща в строга секретност група, по разни оценки, се колебае от няколко стотин до няколко хиляди души.

Черни евреи. Синкретическа секта, основана на юдеизма. Разпространена в САЩ в афроамериканската среда. Основател и духовен лидер - Ави Бен Картър.
Вероучението на сектата е основано на основните концепции на юдеизма в съчетание с не ортодоксалните идеи на месианството и елементи на традиционните африкански вярвания.
Привържениците на сектата смятат, че Израел се явява родина-майка за всички черни евреи, а Африка е тяхната страна-баща. Те се придържат към основните принципи на юдеизма, в същото време практикуват многоженството, вегетарианското хранене и напълно забраняват алкохола.
В началото на 60-те години на ХХ век Ави Бен Картър се обявил за Мойсей, и в края на 60-те години убедил своите ученици да емигрират в Израел. В 1984 год. Министерството на вътрешните работи на Израел изселило по-голямата част от черните евреи обратно в САЩ.



Индуизъм: Изворите на индуизма намират своето начало в Харапската или Индийска цивилизация, съществувала през ІІІ - ІІ хилядолетие пр.н.е. по долината на река Инд. Религията на тази цивилизация, основана на почитането на божество, имащо много общо с индуиския бог Шива.
Примерно, от средата на ІІ хилядолетие в северо-западен Индустан са започнали да проникват племената на Арийците. Техния език по-късно започнал да се нарича ведийски санскрит. Нахлуването на арийците е предшествано от продължителната история на преселението на народите, говорещи индо-европейските езици.
Арийците донесли сложен обред на жертвопринасяне - яджну, по време на когото, в жертва на боговете се е принасяло печено говеждо месо и алкохолната напитка сома.
Арийците се смесили с месните племена, наречени в Ригведа Даса. В резултат на това състава на обществото се усложнил и това довело до развитието на кастовата система, която станала социална база на индуизма. В новата система първостепенна роля се отреждало на брахманите - познавачи на Ведите и главни изпълнители на обрядите.
Брахманизма се разпространил в Индия през първото хилядолетие пр.н. е. Във втората половина на това хилядолетие, позициите на брахманизма започнали да отслабват, и той за известно време бил изместен от други религии, основно това са били будизма и джайнизма. В края на първото хилядолетие пр.н.е. В Индия се образувал сложен комплекс от разнородни религиозни представи, които не влизали в явно противоречие с Ведите, но повече съответствали на новите условия за живот.
В началото на първото хилядолетие от новата ера, учението на брахманизма, започнало отново да се възражда в Индия, под формата на индуизъм. В това време индуизма и будизма се развивали паралелно, при това спора между философиите им е бил главната движеща сила на това развитие. Индуиската школа Нйяя се е оформила под въздействието на будистката логика, а школата Веданта е изпитала сериозно въздействие от будистката школа Мадхямика. Главна роля е изиграл будизма и при отказването от кървавите жертвоприношения.
По време на управлението на династията Гупти (ІV - VІ век от н.е.) индуизмът е станал държавна религия в Индия. Будизмът, оказал на индуизма силно влияние, особено в теоретическата област, бил изместен извън пределите на страната, а през ХІ век окончателно изчезнал от Индия. Джайнизмът останал като една от индийските религии, но последователите му са много малко.
Терминът индуизъм е с европейски произход. В Индия религията се нарича Хинду-самая или Хинду-дхарма.
Индуизмът фактически не се явява единна религия, а представлява система от местни вярвания. Индуизмът е политеистичен, макар школата Веданта да предсавлява пантеистична религия. Главни божества в индуизма са Брахма, Вишну и Шива, въплътени в тройния образ Тримурти.
Основа на индуиският светоглед се явява учението за трите цели в живота на човека: дхарма, арха, кама.
В индуизма съществуват две основни направления - вишнуизъм и шиваизъм. Сред шиваистите се забелязват почитателите на женското начало - шактисти.
По отношението си към Ведите и основните религиозно-философски принципи в Древна Индия, всички школи се делят на Астика и Настика. Към Астика се отнасят:
• Вайшешика
• Веданта
a)Адвайта-Веданта
b)Вишишта-Адвайта
• Йога
• Мимаса
• Нйяя
• Санкхя

Към Настика се отнасят:
• Адживика
• Локаята
a)Чарвака

Във втората половина на ХІХ век в индуизма се е появило реформистко движение Арйя самадж, което в днешно време има доста голямо количество последователи.
Основните принципи на индуизма са представата за карма, дхарма и санскара. Индуистите имат своите свещени книги - Ведите, обаче за индуизма е характерно отсъствието на каквито и да е строги канони.
Индуизмът поддържа кастовото разделение на индийското общество.


Бъдизъм: Религиозно-философско учение, възникнало в Индия през V - VІ век пр. н. е. Влиза в Сан цзяо - една от трите главни религии на Китай. Основател на будизма е индийския принц Сидхартха Гуатама, получил впоследствие името Буда т. е. пробуден или просветлен.
Будизмът е възникнал в северо-източна Индия, в областите на добрахманската култура. Будизмът се разпространил бързо по цяла Индия и достигнал пълния си разцвет в края на първото хилядолетие пр. н. е. и в началото на новата ера. Будизма е оказал голямо влияние на възраждащия се от брахманизма индуизъм, но бил изместен от него и към ХІІ век практически изчезнал от Индия. Основна причина за това е противопоставянето от Будизма на свещената според брахманизма кастова система. Едновременно, започвайки от ІІІ в. пр. н. е. е обхванал Юго-източна и Централна Азия и частично Средна Азия и Сибир.
Още в първите столетия на своето съществуване будизма се разделил на 18 секти. Разногласията между сектите наложило свикването на събори в Раджагриха в 447 год пр.н.е., 367 год. пр.н.е. в Вайнави, през ІІІ век пр.н.е. в Паталирутра, което в крайна сметка в началото на новата ера довело до два основни клона на будизма - хинаяна и махаяна.
Хинаяна се е утвърдила предимно в юго-източните страни и е получила названието южен будизъм, а махаяна - в северните страни и е съответно северен будизъм.
Разпространението на будизма е способствало за създаването на синкретически (сборни) културни комплекси, съвкупността им образува така наречената будистка култура.
Философската концепция на будизма е основана на главните идеи на брахманизма и частично от ведизма. В будизма добре са развити теорията на инкарнацията, кармата, дхармата и нирвана.
Характерна особеност на будизма е неговата етико-практическа насоченост. От самото начало той се е обявил не само против значението на външните форми на религиозния живот, и преди всичко против ритуализма, но и против абстрактно-догматическите търсения, свойствени на брахмано-ведическата традиция. Като централен е бил издигнат проблема с битието на личността.
Основата на будизма е проповедта на Буда за четирите благородни истини. Върху разясняването и развитието на тези истини, и в частност включените в тях представи за автономия на личността, са построени всички разработки на будизма.
Страданието и освобождението са представени в будизма като различни състояния на единното битие - страданието е състояние на проявеното битие, а освобождението - на не проявеното. Едното и другото, бидейки неделими, в ранния будизъм са като психологическа реалност, а в развитите форми на будизма - като космическа реалност.
Будизма си представя освобождението като унищожение на желанията, по-точно като погасяване на тяхната страстност. Будисткия принцип, така наречения среден път, препоръчва избягването на крайности както в увлеченията по чувствените удоволствия, така и в абсолютното им подтискане.
В нравствено-емоционалната сфера на будизма, господстващо положение има концепциите за търпимостта, и относителността - от позиция на която нравствените предписания не се явяват задължителни и могат да бъдат нарушавани. В будизма липсват понятия като отговорност и вина като нещо абсолютно, поради това не може да бъде намерена точна граница между светския и религиозен морал, и в частост, смекчаването или отричането на обичайния аскетизъм.
Нравствения идеал на будизма е не причиняването на вреда на окръжаващите (ахинса), произтичащ от общата мекост, доброта и чувството за съвършена удовлетвореност.
В интелектуалната сфера, будизма отстранява разликата между чувствената и разсъдъчна форма на познанието и установява практиката на така нареченото съзерцателно размишление (медитация), в резултат на което се постига преживяване на битието в цялост (без различаването на вътрешно и външно), пълна самовглъбеност. Практиката на съзерцателното размишление, служи не само като средство за познание на света, колкото като основно средство за преобразуване на психиката и психофизиологията на личността. Като конкретен метод за съзерцателно размишление са особено популярни дхйяните, получили названието будистка йога. Състоянието на съвършеното удовлетворение и самовглъбеност, абсолютната независимост на вътрешното битие е положителния еквивалент на погасените желания - това е освобождение или нирвана.
В основата на будизма е утвърждаването на принципа за личността, неотделима от окръжаващия свят и признаването на битието като своеобразен психологически процес, в който се оказва въвлечен и света. В резултат на това в будизма отсъства противопоставяне на субекта и обекта, на духа и материята, смесва се индивидуалното и космическото, психологическото и онтологическото и едновременно, особено се подчертават потенциалните сили, скрити в целостта на това духовно-материално битие. Творческото начало, крайната причина на битието, се оказва психическата активност на човека, определяща както образуването на битието, така и неговото разпадане - това е волевия избор \\"Аз\\", възприеман като някакво духовно-телесно единство. От не абсолютизираните стойности за будизма всичко съществуващо е без относително към субекта, поради отсъствието на съзидателни стремежи в личността, следва изводът, от една страна, че Бог като висше същество е иманентен (недействителен) по отношение човека и света, от друга - в будизма няма необходимост от бога като творец и спасител, т.е. като безусловно върховно същество е трансцедентен (извън интересите) на тази общност. От това произлиза и отсъствието в будизма на дуализма божествено - не божествено, бог - свят.
Започвайки с отричането на външната религиозност, будизма в процеса на своето развитие е достигнал до нейното признаване. При това е станало отъждествяване на висшата реалност в будизма - нирваната с Буда, който от олицетворение на нравствен идеал се е превърнал в негово лично въплъщение, ставайки по този начин най-важния обект за религиозни емоции. Едновременно с космическия аспект на нирваната, възниква и космическата концепция Буда, формулирана в доктрината трикаи. Будисткия пантеон е започнал да се разраства за сметка на въвеждането на всякакъв род митологически същества, така или иначе асимилиращи се с будизма. Култът, обхващащ от всички страни живота на будиста, започващ от семейно-битовата среда и завършващ с празниците, особено усложнен в някои течения на махаяна, в частност в ламаизма. Много рано в будизма се е появила сангха - монашеската община, от която с течение на времето израснала своеобразна религиозна организация.
Най-влиятелната будистка организация е създаденото през 1950 год. Всемирно будистко братство.
Будистката литература е обширна и включва съчинения на пали, санскрит, хибриден санскрит, сингалезки, бирмански, кхмерски, китайски, японски и тибетски езици.
Терминът \\"будизъм\\" практически няма синоними, с изключение на Япония, където той се нарича \\"буке\\".
Будизмът е разпространен предимно в Китай, Тайланд, Япония, Бирма, Виетнам, Корея, Шри Ланка. Общото число на последователите на будизма от всичките му течения в края на ХХ век е около 250 милиона човека.

Християнство: монотеистична религия, свързана с Исус Христос - неговия основател и център на религиозно почитание. Възникнала в Палестина около 30 г., религията се разпространява бързо и в европейските земи на Римската империя, там главно чрез апостол Павел. Силно е повлияна от други източни култове, популярни по онова време в Римската империя, като например от иранския митраизъм или пък култа към египетския бог Озирис. Християните са преследвани от римляните до налагането на християнството като официална религия с Миланския едикт от 313 г. на император Константин.От самото начало християнството се разклонява в различни направления, църкви и секти. Трите главни направления са православие, католицизъм и протестантство с общо над два милиарда последователи. През 1054 г. (Голямата схизма) християните в древната църква в Европа се разделят на православни и католици. През 16 в. от католицизма се отделя Англиканската църква, а по-късно протестантите, които имат най-много разклонения. Монотеистична религия, една от най-разпространените в света (наред с исляма и будизма). Възниква на основата на юдаизма и под силното въздействие на гръко-римските и източните култове. Разпространява се от II половина на 1 в. в източните провинции на Римската империя. С Миланския едикт (313) християнството е обявено за равноправно на другите религии; в средата на 4 в. става официална религия в Римската империя. В християнството съществуват 3 основни направления: православие, католицизъм и протестантство. Като религиозна система християнството се оформя в основни линии до края на 3 в. Главните догми на християнството са изработени на Никейския събор през 325, другите догмати, култ и устройство на църквата са уточнени на Вселенските събори. Общ признак на християнските вероизповедания е вярата в съществуването на свръхестествен Дух, всемогъщ Бог, творец и промислител, което е изразено в догмата за Света Троица - един по своята същност, но троичен по лица Бог Отец, Бог Син (Исус Христос) и Свети Дух. В центъра на християнската етика е идеята за греха на първородителите Адам и Ева. В християнския култ, особено в православието и католицизма, важно място заемат християнските тайнства, обредите и др. Свещени и култови предмети са кръстът, иконите, богослужебните книги, одеждите и др. Свещена книга на християнството е Новият завет. В България християнството е въведено като официална религия през 864.
Православие: е славянското наименование на източноортодоксалното християнство — един от трите традиционни клона на християнството. Славянският термин е пряк превод на гръцкото ortho doxia.
Някои руски родоверчески общини използват православие за обозначение на изповядвания от тях съвременен славянски паганизъм.

Католицизъм: е едно от направленията в християнството.
Основен обряд в католическата църква е Светата литургия. Светата литургия е пресъздаване на жертвоприношението от Новия Завет, в което Исус Христос се принася в жертва за хората чрез хляба и виното, олицитворяващи тялото и кръвта на Божия син.
По време на Светата литургия верните изповядат:
Химн (Gloria)
Верую (Credo)
Отче наш (Pater Noster) .
Разпространен е в Австрия, Белгия, Германия, Естония, Литва, Латвия, Западна Беларус и Западна Украйна, Испания, Италия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, Унгария, Франция, Хърватия, Чехия, латиноамериканските страни, Филипините и другаде. Център на католическата църква е Ватикан; неин глава е папата, на когото са подчинени кардиналите, архиепископите и епископите. Обособяването на католицизма в християнството започва в края на 4-5 в. със съперничеството между римските папи и константинополските патриарси. Разделянето на църквите става през 1054, окончателно през 1204. Различия на католицизма от православието: учредяване на римско епископство от свети апостол Петър, чиито наследници са папите; приемане на непогрешимостта на папата по верските въпроси; приемане на филиокве - Свети Дух произлиза не само от Бог Отец, но и от Сина; безбрачие на нисшето духовенство (целибат); богослужение на латински език, използване и на инструментална музика в църковните обреди, устройване на религиозни шествия, поклонения на свети места; организиране на кръстоносни походи и Инквизиция и др. В резултат на Реформацията в редица страни католицизмът е изместен от протестантството. От 60-те г. на 20 в. католицизмът започва да модернизира своята догматика, църковна организация и политика.

Протестанство: в тесен смисъл на думата се отнася за група владетели и имперски градове, които на Шпайерската диета през 1529 протестират срещу Вормския едикт, забраняващ лутеранското учение в Свещената Римска империя.
В по-общ смисъл протестантство се отнася за всяка западна християнска група, откъснала се от католицизма под влиянието на Мартин Лутер, основател на лутеранството, или Жан Калвин, основоположник на калвинизма. Трети основен клон на Реформацията, който се противопоставя и на католиците, и на останалите протестанти, е анабаптизма. Някои западни некатолически християнски групи са наричани протестантски, въпреки че не признават историческа връзка с Лутер, Калвин или анабаптистите. Сега протестанството се приема за едно от трите основни течения в християнството, наред с католицизма и православието. Възниква през 16 век в Западна Европа по време на Реформацията. Включва разнообразни религиозни учения и църкви - лутеранство, калвинизъм, цвинглианство, англиканска църква, много общности - баптисти, методисти, квакери, адвентисти, петдесетници и др. Разпространено главно в Северна и Средна Европа и САЩ, в България са представени сравнително слабо. Протестантите не признават редица догми и канони на католицизма. От него и от православието протестантството се отличава главно с принципа за непосредствена връзка между Бог и човека. По инициатива на протестантските църкви е създаден Световният съвет на църквите.

Ислям: Една от най-разпространените религии, чиито последователи съставят по-голямата част от населението в Близкия и Средния изток, в Магреба и Индонезия и малка част в много други страни, включително България. Възниква в началото на 7 в. в Хеджаз, Западна Арабия. За неин основател се смята Мохамед. Учението на ранния ислям, изложено в Корана, се формира под влияние на юдаизма и християнството. Главна догма - признаване само на един бог (Аллах). В Арабския халифат се създава свещеното предание Суна (възниква около средата на 7 в.). Основно направление - сунизъм, и опозиционно - шиизъм, както и редица секти.. В края на 19 в. възниква панислямизмът. След завладяването на България (1396) османската власт провежда системна ислямизация на българи (16-18 в.).
История на исляма

В момента на своето възникване ислямът е бил синкретическа религия, поела в себе си елементи от редица религии на Арабския полуостров. Основно влияние на първоначалния ислям са оказали древните вярвания и култове: ханифизъм, юдаизъм, християнство и маздеизъм.
Основател на исляма се смята пророк Мохамед - исторически достоверна личност.
В 610 година в Мека Мохамед се изказал за първи път публично като пророк. Тази година може да се смята като годината на възникване на исляма. Макар че нито първата, нито последващите проповеди на Мохамед, да не са му донесли успех, той успял да набере известно количество последователи на новата религия. Проповедите от този период се отнасяли предимно за нереалния живот, за душата, затова не са предизвикали голям интерес в населението. Управляващите кръгове, както към проповедите, така и към самия Мохамед, са показали враждебно отношение.
След смъртта на богатата му жена, положението на Мохамед в Мека станало рисковано, и в 622 година той бил принуден да се премести в Медина. Изборът на новата база бил удачен, тъй като Медина била конкурент на Мека в много отношения, преди всичко в търговията. Често са ставали военни стълкновения между населението на тези райони. Реалните интереси на хората са определили идеологическата атмосфера, в която е намерила подкрепа проповедта на новата религия. Проповедите от този период (мединските сури) са изпълнени с увереност и категоричност.
Населяващите Медина племена ауса и хазрадж, приемайки исляма, са станали основната група от последователи на Мохамед.
В края на живота на Мохамед се образувало ислямска теократична държава, обхващаща целия Арабски полуостров.
След смъртта на Мохамед в 632 година, ислямът се е формирал под значителното влияние на християнството и юдаизма.
Скоро след смъртта на Мохамед, в исляма възниква политическа партия на шиитите, които признавали за законен наследник на Мохамед, неговия зет Али и отхвърлили династията на Омайядите. Постепенно шиитите се преобразували в религиозно направление и се отцепили от основното направление на исляма. Последователите на ортодоксалния ислям започнали да се наричат сунити.
Едновременно с появата на шиитите цялата Арабия била обхваната от въстания и от актове на \\"отпадане\\". Най-мощното от тези движения е било имамското, под ръководството на Мусейлими (Маслами).
По времето на жестоки и кръвопролитни войни, които водел \\"мечът на исляма\\" Халид ибн ал-Валид, всички огнища на въстанието били унищожени, след което били унищожени всички привърженици на Мусейлими и самия той. Ликвидирано било и антиислямското движение в Йемен.
През 30-те години на VІІ век халифата нанесъл на своите главни противници - Византия и Иран - съкрушително поражение. В 639 год. започнал похода към Египет и завършил с пълното му завоюване.
След убийството на братовчеда и зет на Мохамед халифа Али, трона на халифата е зает от династията на Омейядите. В първите години от управлението на динстията, столицата на халифата била преместена в Дамаск и Мека и Медина престанали да бъдат политически центрове на държавата.
В резултат на продължилите арабски завоевания, исляма се разпространил на Средния и Близък изток, а по-късно и в някои страни на Далечния изток, Юго-източна Азия и Африка. В 711 година са преминали Гибралтар и за три години Пиринейския полуостров се оказал в ръцете на арабите. Но при продължилото предвижване на север, в 732 год те претърпели поражение под Пуатие и се спрели.
В VІІІ - ІХ век в исляма възникнало мистическото течение софизъм.
В началото на ІХ век арабите завладели Сицилия и я владели до края на ХІ век, когато били изгонени от норманите.
В началото на Х век политическата власт се концентрирала в ръцете на армия състояща се изключително от наемници. Главнокомадващия на армията получил длъжността \\"емир ал-умара\\" (емир над емирите) и станал фактическия ръководител на всички държавни дела, оставяйки на халифа единствено религиозната власт. В същото време влошилото се финансово положение, позволило на много емири да получат голяма самостоятелност. В резултат на това, към началото на Х век от халифата останала Северна Африка, Испания и източните територии от Иран до Индия.

Идеология на исляма

Основен източник за изследвания и описание на исляма се явява Корана - исторически документ, съставен от най-близките последователи на Мохамед след смъртта му, по негова диктовка. Макар и по преданията думите на Мохамед са се записвали още докато е бил жив, от специални писари на палмови листа, има основания да се предполага, че в Корана влизат изказвания, които нямат никакво отношение към Мохамед.
Основните догми на исляма - поклонение на Единия Всемогъщ Бог Аллах и почитането на неговия пророк Мохамед. Исус Христос в Корана се поставя на много високо място в редицата от пророци, обаче неговата божествена природа се отрича.
Религиозната литература на исляма, създадена в паследващите периоди, се дели на Сиру - биографическа литература, посветена на Мохамед, и хадиси - предания описващи реални и нереални периоди от живота на Мохамед. В ІХ век шест сборника хадиси са били подбрани в Суна - Свещеното предание на исляма.

Петте основни \\"стълбове на исляма\\":
• Шахада - вярата, че няма друг Бог освен Алах и Мохамед е неговия пророк.
• Салат - петкратна ежедневна молитва.
•Закат - благотворителност в полза на бедните.
•Сауи - пост през месеца на рамадана.
•Хаджж - поклонничество в Мека, извършвано поне един път в живота.

Цялата правова система на исляма е заложена в специален сборник от правила - шириат.
Също като юдаизма и християнството, ислямът смята всичко за предопределено и ставащо по Волята Божия. Исляма признава бъдещия край на света и Страшния съд. За разлика от християнството, тези събития не се свързват с появата на месия.
Наред с Аллах, в Корана се споменава и противостоящият му зъл бог, наричан или Шейтан или Иблис.
Мюсюлманите признават безсмъртието на душата и задгробния живот.
Най-подробно са разработени в исляма образите на ада и рая. Тези места са предназначени не само за възкръсналите, преминали страшния съд, а и за покойниците, преминали някъкъв промеждутъчен съд и очакващи окончателното разплащане след възкресението.
Адът в представите на мюсюлманите е разположен под седем земи. Самия ад също се състои от седем етажа. Колкото повече се е провинил един грешник, на толкова по-дълбок етаж се заточава. Асортимента на адските мъчения се състои от целия арсенал достъпен до въображението.
Раят - това са седем етажа градини, разделени от стотици стъпала, които се изминават пеш за 50 години. Главната утеха за праведниците са девици за наслада и вечно млади момчета, разнасят на всички невъобразимо вкусни ястия и питиета.
Обреда на обрязване, изглежда е проникнал в исляма от юдейските общини. В днешно време този обред се смята за обезателно задължително условие за всеки мюсюлманин.
На всеки мюсюлманин се разрешава да има едновременно четири законни жени. За развода на мюсюлманина е достатъчно три пъти да произнесе фразата: \\"Ти си разведена\\". Независимо от простотата на подобни отношения, Коранът забранява прелюбодеянието.
В битов план исляма има някои ограничения на храната и пиенето. Като правило, това се отнася за продукти, които са непопулярни сред арабите, например свинското. Въпросът за забраната на спиртните напитки е доста неопределен - в действителност директна забрана на алкохола в Корана няма.
Исляма е заимствал от юдаизма забраната да се изобразяват живи същества.
През Х век е създадена система на теоретическото богословие в исляма - калам
Почти във всички страни с преобладаващо мюсюлманско население, исляма се явява държавна религия. Основната част от вярващите е концентрирана в Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Индия, Нигерия, Турция, Египет, Иран и екс-СССР. Общото число от последователи на исляма в края на ХХ век - 900 милиона човека. От тях:
• сунити - 800 милиона
• шиити - 96 милиона
• хариджити - 3 милиона .

detelina101
03-04-2010, 19:33
Съдържание:

1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
2. Изчерпване на природните ресурси.
3. Замърсяване на околната среда.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
2.4 Замърсяване на водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.








Развитието на човешките общества винаги е било съпътствано от един или други проблеми, притежаващи различна степен на важност. Начините, по които те са били решавани, са предопределяли с години напред хода на историческото развитие на отделни страни или цели континенти, при това тзи ход нерядко е взимал трагични за хората обрати.
Тези глобални проблеми: мирът и сигурността на земята, екологическия, продоволствения, демографския, енергийният, суровинният проблем и др. По своя произход те са резултат от протичащите в съвременния свят процеси на глобализация и изпълняват ролята на движещи сили в развитието на световните системи. Тъй като се пораждат при функционирането на глобалните системи и тяхното взаимодействие, те не могат да се разглеждат изолирано един от друг, а трябва да се има предвид единството и взаимозависимостта им.
Гигантското потребление на природни богатства поражда проблема за ресурсите, които застрашително намаляват. Запасите, с които Земята разполага – нефт, въглища, дървесина, рудни изкопаеми, минерали и други се изчерпват , а предвижданията сочат , че не е далеч денят, когато човечеството ще започне да се сблъсква с дефицита на някои от тях.
Екологичните проблеми са сред най – разпространената тема за дискусии, започнали ит втората половина на XX век насам. Това е обяснимо, защото пораженията, които нанася човешката дейност върху природата застрашават живота на земята и съществуването на цивилизацията изобщо. Интензивното развитие на индустрията е сред големите причинители на замърсяванията на околната среда, особенокогато в процеса на производство се предизвикват екологични катастрофи, причинени от промишлени аварии, изливане на отровни вещества в реките, езерата, нефтените разливи от танкери в моретата и океаните и т. н. Човечеството навлезе в XXI век със сериозно увредена природа.
1. Промени в климата – „глобално затопляне” ( парников ефект ).
То представлява преминаване на слънчевата светлина през атмосферата до земната повърхност и отразяването й обратно във въздуха, където се прихваща от парниковите газове.
Макар че този процес е естествен, човешките дейности увеличават все повече концентрацията на парниковите газове, а от тук се повишава естествената температура на Земята: изгарянето на изкопаеми горива ( каменни въглища, петрол и природен газ ), което води до отделянето на въглероден диоксид, метан, азот и др. парникове газове; изсичането на горите ( които преработват въглерода от атмосферата по време на фотосинтезата ), повишава нивото на въглероден диоксид.
Директни прояви на дълготрайната тенденция на глоблно затопляне са: горещи вълни и периоди на необикновено топло време; порои и бури; тежки снеговалежи в по – северните райони в северната част на северното полукълбо и екстремно високи температури и суши в южната част на същото; затопляне водата на речните басейни; повишение на морското ниво от 15 до 100 см в резултат на горните явления и заливане и наводняване на плодородни ниски земи и крайбрежия.
2. Изчерпване на природните ресурси.
В следващите 50 години, когато населението ще достигне 9 милиарда, нуждите на човечеството ще се увеличат драстично. В развиващия се свят стремежът към икономически напредък води до повишена консумация на енергия – до 2050 г. консумацията на енергията ще се удвои. Човечеството не може да се върне назад. То се нуждае от огромни количества енергия за: набавяне на прясна вода; функциониране на заводите, домовете и транспорта; поддържане на образованието, здравеопазването и прехраната. Ние разрушаваме и много от растителните и животинските видове, с които живеем заедно на планетата. Сега по света видовете изчезват 1000 пъти по – бързо, отколкото се развиват новите видове. В началото на 20 век горските площи на планетата са били 5 млрд хектара. От тогава насам се свиват до 3,9 млрд хектара.
Според Института за световни ресурси ( WRI ) само 40 % от световната горска покривка може да бъде определена като девствени гори с жизнеспособни популации от най – различни видове. Сечта на дървесина също причинява сериозни загуби, защото обикновено е без управление, осигуряващо устойчиви добиви. Значителни загуби на гори се наблюдава и заради разчистването на земята за селскостопански нужди и за производство на биодизел.
Достъпът до земя е важен източник за социално напрежение. Обработваемата земя на човек от населението намалява от 0,23 хектара през 1950 г. на 0,10 хектара през 2004 г.
Туризмът също със своето бързо разрастване, има своя принос за разширяване на градските райони и също може да увеличи затрудненията в зони, които вече страдат от проблеми с водите. Изсичането на горите, свръхексплоатирането на пасищата, прекомерната оран и разширяване на селското стопанство върху слабоплодородни земи, които се запускат, след като почвата започне да изчезва води до загуба на земни ресурси. Този процес на превръщане на плодородни земи в пустеещи, вследствие на свръхексплоатиране, и лошо управление се нарича опустяване. Всичко, което води до премахвоне на защитната тревиста и дърведна покривка, прави почвата уязвима.
Състоянието на световните запаси от риба също илюстрира опасността от свръх употреба на природните ресурси и увреждане на функциите на екосистемите. Рибата е последният най – главен хранителен ресурс от дивата природа. По оценки на Организацията по храните и земеделието ( FAO ) на Обединените нации, 75 % от световните запаси от риба са обект на свръх улов.
Светът страда от сериозен недостиг на вода, който е невидим, исторически скорошен и се разраства. Сред най – видимите проявления на недостига на вода са пресъхващите реки и изчезващите езера. Свръхексплоатирането на водоносните пластове, заедно с отклоняването на води към градовете допринасят за растящия дефицит на вода за напояване, което означава намаляване на реколтите от зърно и след това и продоволсвен дефицит.
При положение, че земята и водата стават дефицит, можем да очакваме надпреварата сред обществата за тези жизненоважни ресурси да се засилва, особено между богатите и тези, които са бедни и живеят в лишения. Намаляването на поддържащите живота ресурси на човека, което е свързано с прираста на населението, застрашава да понижи жизненото равнище на милиони хора под чертата на оцеляването. Това може да доведе до неуправляеми социални напрежения, които да прераснат в мащабни конфликти.
3. Замърсяване на околната среда.
Проблемът със замърсяването не е нов за човечеството. Това, което е актуално за проблема замърсяване днес е , че светът не е вече безкрайно сравним с интензивността на замърсяването. В околната среда – атмосферата, водата, почвата и др., както и в цялата биосфера се съдържат различни вещества. Те се намират в концентрация, която се колебае в определени граници. Замърсяване има, когато съдържанието на тези вещества надхвърли определени допустими концентрации. Макар, че за замърсяването да има различни дефиниции, най – общата, която е уместно да използваме тук е следната: замърсяването е свързано с наличието на вещества или енергия, чиято природа, местонахождение или количество има нежелан ефект върху околната среда. Затова и Закон за опазване на околната среда определя „замърсяване на околната среда” като промяната на качествата й вследствие на възникване и привнасяне на физически, химически или биологически фактори от естествен или антропогенен източник в страната или извън нея.
4. Форми на замърсяване.
1.4 Замърсяване на въздуха.
Атмосферата се оценява като замърсена, когато в нея присъстват вредни газове, пари, течни или твълди частици, включително и радиоактивни, които влиаят неблагоприятно на живите организми и растителността, променят климата на Земята, намаляват видимостта, както и нанасят материални щети.
Замърсяването е следствие основно от изгарянето на т. нар. изкопаеми горива. Това са нефтът, природния газ и въглищата. Самите замърсители под формата на газ и прах причиняват киселинни дъждове. Дъждовните капки са със слабо-киселинен характер заради въглеродния диоксид в атмосферата, но азотните и серни оксиди образуват по-силни киселини, оказващи неблагоприятно действие върху растения и животни. По-голямата вреда, която нанася въглеродния диоксид, е прекомерното затопляне на атмосферата, т.е. парниковия ефект. Повод за притеснение дава все по-намаляващата концентрация на озон в атмосферата – т. нар. изтъняване на озоновия слой. Всяка пролет озоновият слой над Антарктида изтънява с 50% и се възстановява през лятото. Това е най-голямата озонова “дупка” на планетата. Основните източници на замърсяване са промишлените предприятия и топлинните електроцентрали, транспорта, бита.

2.4 Замърсяване на водата.
Колко сериозно е замърсяването на водите?
Основен източник на замърсяване на питейната вода са отпадните и канални води. От началото на Индустриалната революция фабриките изхвърлят непотребните продукти от своята дейност в реките, езерата и моретата. Това вреди не само на местната флора и фауна, но и на растенията и животните на стотици километри разстояние. Освен от производството, замърсяване се получава и от домакинствата. Селското стопанство е друга проблемна област. Изкуствената тор, увеличаваща добивите от реколтата, и пестицидите, използвани за унищожаване на вредителите, попадат директно от почвата в подпочвените и питейните води. Тези химикали причиняват болести у децата. Недостигът на сладка вода непрекъснато нараства. Около 1/3 от населението на планетата изпитва постоянна нужда от вода. На човек от населението на България годишно се падат по 2000 м3 вода, докато на бедуините в Сахара – по 60 м3. Основните причини за възникването и задълбочаването на проблема с недостига на сладка вода са:
- непрекъснатото нарастване на потребностите от вода вследствие на бързото увеличаване на населението в глобален мащаб и интензивното развитие на отрасли, потребяващи големи количества вода;
- загубата на сладка вода, последица от намаляване на дебита на реките;
- прогресивното замърсяване на водоемите с промишлени, битови и други отпадни води. Изострянето на проблема с недостига на водните ресурси води до социално икономически и регионални екологични проблеми;
- сериозно се застрашава здравето и живота на хората;
- ограничават се темповете на икономическо развитие на отделните региони и страни;
- силно се нарушава състоянието на водните екосистеми. Изключително тежки последици върху природата имат нефтените петна, получаващи се при аварии на танкери. Тъй като нефтът е по - лек от водата, той изплува отгоре. Тези разливи покриват хиляди километри и спират достъпа на кислород и светлина до морските обитатели; причиняват натравяния и смърт на крайбрежните птици, риби, ракообразни и други. Има още един по-специфичен вид замърсяване на водата – т. нар. термално замърсяване. Причинява се от чистите, но горещи води от пречиствателните станции, които освен пряко, нараняват морските обитатели и косвено като намаляват съдържанието на кислород във водата.
3.4 Замърсяване на почвата.
Екологичните функции на почвената покривка се изразяват чрез способността й: да акумулира водните запаси, хранителни елементи, активно органично вещество и свързаната с него химична енергия; да осигурява условия за жизнена дейност на растенията и микроорганизмите; да регулира химичния състав на атмосферата, повърхностните и подпочвените води; да поддържа устойчивостта на геоекосистемите.
Деградацията на почвата бива: почвена ерозия; дехумификация; вкисляване; засоляване; вторично уплътняване на почвите; сезонно повърхностно преовлажняване; нарушени земи; техногенно замърсяване. Замърсяването на почвата е едно от основните увреждания на почвата, а останалите деграционни процеси са резултат от екологични проблеми свързани с другите елементи на околната среда. Това настъпва най – често при горене, при пръскане с различни пестициди, при изхвърляне на промишлени и битови отпадъци, при поливане със замърсени води.
3.5 Замърсяване на околната среда с токсични отпадъци е от десетилетия. Наред с умишленото изхвърляне на токсични вещества в околната среда, има още два основни източника – места – стари складирвания на отпадъци и инцидентните емисии. Токсичните отпадъци не се разпадат и обезвреждат по естествен начин бързо. Радиоативното замърсяване се приема за едно от най – новите замърсявания на природната среда. Приложението на атомната и ядрената енергия в мирния живот за производство на електрическа енергия изисква ПООС да осигури защитата от радиация и от евентуални аварии, а също мястото и начините на изхвърлянето на получените радиоактивни отпадъци.
4. Задачи на политиката по опазване на околната среда.
Политиката по опазване на околната среда разработва система от обществено – политически, правни, социално – икономически, технически, педагогически, хигиенни, естествено – научни и др. мерки, насочени към поддържане е създаване на оптимални екологични условия на сегашните и бъдещите поколения.
Поставянето на екологични цели дават насоката за всяка правителствена, обществена и частна екологична инициатива във всеки регион и на всяко ниво на управление. Основните екологични задачи можем да формулираме така:
• Да се защити живата и здравето на хората и на тяхното потомство
• Да се защити живота и благосъстоянието на животните и растенията, техните съобщества и местообитания
• Да се защитят природните и културните ценности от вредни въздействия
• Да се предотврати настъпването на опасности и щети за обществото в резултат на екологични кризи.
Тези задачи могат да се реализират като се осигури:
1. Качествена околна среда;
2. Запазване на биоразнообразието – друга екологична задача ( свързана с околната среда ), която има отношение към въпроса какво ще оставим като наследство на бъдещите поколения е запазването на биоразнообразието. Биоразнообразието се отнася до многообразието на видовете, тяхната генетична разнородност и разнообразието на видовете, които те обитават.
Единно е становището, че важна екологична задача е разнообрзието на видовете да се поддържа. Това е не само заради самите тях, но защото животът на земята на земята е неумолимо свързан и зависим. Но най – голямата заплаха за биоразнообразието е разрушаването на естествените обиталища на видовете.нарастването на населението, бедността и икономическото развитие на основните фактори за това ( изсичат се тропически гори, обработваемата земя се преобразува в земя с друго направление на използване, пресушават се мочурища, расте замърсяването ).
Толкова са сложни взаимовръзките, породени в екосистемите и биологичните общности, че учените никога не биха могли да гиразбератнапълно. Допреди 10 години се говореше за около 1300 застрашени видове и още около 4000 кандидат застрашени. Затова и беше приета Конвенция за биоразнообразието ( конференция на върха в Рио де Женейро ). САЩ макар, че е един от участниците на конференцията, който не подписва тази конвенция, разработва през последните 10 години много програми в подкрепа на националното и световното биоразнообразие.
Цялото общество трябва да работи за разработване и въвеждане на стратегически инициативи в областта на политиката по опазване на околната среда. Основно в този процес е процеса на планирането, в който участват публичната администрация, производството и отделните граждани.

vileto8
03-04-2010, 21:05
msmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsmsms ms :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin: :grin:

Nafarforii
03-05-2010, 07:59
http://download.pomagalo.com/186943/moite+prava+i+zadyljeniya+kato+grajdanin+na+aktivn oto+demokratichno+grajdansko+obshtestvo+/


Благодаря предварително!

kamelchety
03-05-2010, 15:03
http://download.pomagalo.com/240626/pishtov+za+dyrjaven+izpit+za+gotvachi+i+hotelieri+ na+tema+musaki+i+gyuvechi/?search=23668048&po=8

crazygirl13
03-05-2010, 16:51
http://download.http://www.teenproblem.net/school/186943/moite+prava+i+zadyljeniya+kato+grajdanin+na+aktivn oto+demokratichno+grajdansko+obshtestvo+/


Благодаря предварително!




Моите права и задължения като гражданин на активното демократично
гражданско общество

(есе с комуникативна задача убеждаване)



Гражданското общество е онази форма на обществото,в която частният
интерес и личната сфера на човека са основата на система от
отношения.Частната собственост е материална субстанция в гражданското
общество,а личната свобода-духовната.Под “гражданско общество” се
разбира и още самоосъзнатостта и самоиниациативата на гражданите на
държавата,която в тяхно лице регламентира дейността на националния
бизнес.Както образованието за свободните демократични граждани не се
ограничава само в класната стая,така и гражданското поведение не се
изразява само с гласуване на избори на същността на това понятие.Всъщност за да има демокрация,първо и
най-важно нещо е свободата,равноправието и уважението към отделната
личност,както и народовластието.Но в България,може би определението за
тази дума не е точно това.Първо,не се спазва особено принципа за
признаването на народа като източник на властта,също така самите
граждани не винаги зачитат правото и свободата на тези около тях.

Но за съжаление,всички можем да стигнем до изводът,че гражданското
общество в България не съществува,т.е. между това да бъдеш обикновен
гражданин и това да си политик има голяма разлика.В първия случай имаш
определени права,за които се налага да се бориш,но наред с това и ред
задължения и ограничения.Във втория случей “индивидът”,наречен “народен
представител”,сам определя своите права, а задълженията към народа са
сведени до минимум.Е добре, това демокрация ли е?!?В България може би
да...

Всеки един от нас би желал да се чувства свободен и щастлив в
собствената си родина,но вече разбирам защо толкова хора напускат
страната.Наистина всеки търси мястото,където да се чувства по-сигурен и
по-добре разбран,а докато в България “нещата” седят по този начин и аз
бих предпочела да замина далеч.

И все пак ако правата и задълженията ни в родината бяха по
равно,балансът щеше да е изравнен и всички граждани в нашето гражданско
общество щяха да живеят нормално.Затова всеки един от нас трябва да се
чувства задължен да защитава своите права и отговорен да върши своите
задължения.

crazygirl13
03-05-2010, 16:53
http://download.http://www.teenproblem.net/school/240626/pishtov+za+dyrjaven+izpit+za+gotvachi+i+hotelieri+ na+tema+musaki+i+gyuvechi/?search=23668048&po=8

№ 12 Гювечи и мусаки

1 Характеристика , видоже , технология

Мусаките и гюжечите спадат кам ястия с преобладаваща топлинна обработка
печене (в пекарен шкаф). При печене продуктът се намита под деиствието
на горещ въздух. Под влиянето на тези фактори водата се изпарява от
повърхноста на продукта в резлотат на което настапват различни
биохимични промени и се образува коричка , която запазва продуктът
сочен.В зависимост от начина на предаване на топлината към продукта
печените ястия се делят на дже групи - печене на скара и в
електропекарен шкаф.

Печене в електропекарен шкаф - топлината се предава чрез радиация
конжекция и кондукция.Топлината се излачва от стените на нагревателите и
чрез радиация се предава на продукта.Нагрятия ваздух в камерата нагрява
продукта чрез конвекция и частично нагряване се получава чрез
топлопроводност от нагрятия под.Температурата в камерата се движи в
границата 110 - 300 г.Темпераетурата се контролира в зависимост от
кулинарното изделие.При печене в електропекарен шкаф може да се прибави
мазнина до 10% от масата на продукта (печене на месо птиици пиба) или да
се пече без мазнина (тестени и сладкарски изделия)

Мусаки - мусаките носят наименованията на основни продукти от които
са направени.В зависимост от подреждането на продукта може да са на
пластоже може и на музаика.В зависимост от садаржанието могат да бадат
месни и безмесни.

Безмесни мусаки - проготжят се от картофи,зелен
фасул,спанак,пипер,праз,тик вички,патладжани.Според начина на приготвяне
безмесните се делят на муски сас зеленчуци и ориз,мусаки сас сирене
(кашкавал).

Мусаки сас зеленчуци и ориз етапи на приготваяна - приготвяне на
зеленчукова смес - запаржва се лука прибавят се нарязаните зеленчучи и
част от доматите.Слага се измития ориз и ястието се долива сас
саотношението 1:3 вода (бульон).Посолява се и се

вари докато ориза набъбне.

-подреждане на - в това се нареждат филии червени домати за да не
загори мусаката.Поставя се зеленчукова смес за по-добра споика и
повишаване на белтъчното съдържание.Мусаката се залива сас смес от яица
и мляко и се запича.

-прибавяне на бешамелова паста ,заливане и запичане кам средно гъст сос
бешамел се прибавят желтъците и разбитите на пияна белтъци.Настъргжа се
кашкавал и се запича.

Мусаки сас зеленчуци и сирене (кашкавал) - измитите ,почистени
зеленчуци се сваряват Картофите се варят цели необелени след което се
охлаждат и се натаргват на ренде.Смесват се с настарганото сирене
(кашкавал) и се залиеат с млечно яичената смес.След което ястието се
запича.При мусаките с праз ,тиквички,които са бедни на нишесте
задушените зеленчуци се смесват с галета.

Месни мусаки - представляват сачетание от месо и зеленчуци или месо и
ориз (макарони).Исполсва се свинско и телешко или смес от тях .Етапи на
приготвяне - в гореща мазнина се задушава лук и доматено пюре.След
косето се прибавя смляно месо при непрекаснато баркане прибавя се черен
пипер и червен.

Іобраборване на основните продукти - картофите се режат на кубчета или
на филиики. Тиквичките , патладжаните на филиики или кръгчета , зелето
на ленти.Така приготвените зеленчуци се запаржват или
задушават.Макароните се сваряват.

-смесване на запърженото месо с основния продукт кам запарженото месо се
прибавя нарязания суров или предварително запаржен ,сварен продукт.В
зависимост от вида на музайки или пластови.Двети смеси се разбаркват или
се подреждат на пластове като се започва или се завършва със
зеленчуци.Отгоре се залива с кисело мляко и яица.Зазпича се до кулинарна
готовност.

-залива се с бешамелова паста.Поръсва се с кашкавал и запичаме.мусаката
се нарязва на правоъгълни , кжадратни или порционни парчета.

е са традиционни ястия в нашата кухня и наименованията им идват ит съда
в които са приготвени (порционни или много порционни).предимството на
тези садове е че се загряват и истиват бавно.В тях ястието загаря
по-трудно и се запазва по-далго топло.В зависимост от происхода на
вложените продукти гювечите биват два вида : месни и безмесни.

Безмесни гювечи - ж съсстава им влизат различни зеленчуци.

Технология на приготвяне - в мазнина се задушават нарязаните
лук,моркови и целина.Последователно в реда на омекване се пребавят зален
фасул,пиперки,патладбани,б ми,картофи и час от доматите.Ястието се
подправя с черен пипер,сол и след това се залива с вода или бульон.Пече
се в електропекарен шкаф до пално омекване на зеленчуците.10 мин преди
кулинарна готовност се прибавят и останалата час от доматите.При гювеч
по овчарски задушените зеленчуци се порасват сас натрушено сирене и се
заливат сас смес от кисело мляко ,брашно и яйца.

Месни гювечи -Нарязаното на порционни парчета месо се запаржват.В сащата
мазнина се добавя тамна зеленчукова запръжка.Месото се връща , разрежда
се и се запича в ел.пекарен шкафПодходяшото месо е
телешко,овче,свинско,агнеш о.Предпочита се таъсто месо.

-словански гювеч - в състава му се включват зеленчуци и ориз,които се
прибавят 2 мин. преди пална готовност.

-млечен гювеч с месо - задушеното в мазнина и лук месо се разпределят в
отделни гювечи.Заливат се обилно с брашно,кисело мляко,яица и се запича.

-рибни гювечи - използват се шаран,хек,кефал в комбинация с
ориз,картофи,болгур,домати. Тъй като рибата достига бърза кулинарна
готовност тя се прибавя 25 мин. преди края :рибните гювечи се подправят
с лимон,черен пипер,дафинов лист,бахар.

2.конвективни пекарни шкафове -принцип на деиствие правила за безопастна
работа за интензефиране на топлообмена чрез конвекция се използжат
пекарните шкафове с принудителна циркулация да нагретия въздух.При този
тип апарати в работната камера се създава възможност за зареждане с
повече тави на разтояние една от друга. Те се подреждат върху подвижни
стелажи което улеснява труда на работника.Върху една от стените на
работната камера са монтирани тръбни електронагревателни елементи.Чрез
вентилатор се осъшествява изкуствена циркулация на въздуха.Преминаваики
около нагревателните елементи ,тои се нагрява ,циркулира м/у тавите и
хранителните продукти в тях като ги довежда до готово състояние.

3. Правила за сервиране

- сервиране на един гост

сервиране на гювечи - гювечето се поставя в/у походяша подложна чиния
с лажица.Пред госта се подрежда порцеланова чиния 23 см -
затоплена,комплект прибори,салфетка.Ястието се сервира отляво на госта
до върха на вилицата.Ако съда е с капак ти се маха с хангъл и се поставя
в/у трапесна чиния сас цалфетка.

Сервиране на повече порции - извършва се по 3 начина:

Сервиране от ръка - пред госта се поставят затоплени чинии,големи
прибори,салфетки,комплект прибори.Съдът се носи на ръка в/у табла до
помошното шкафче с допълнителна чиния за капака и чиния с нож.С ножа се
отделя тестото с което е залепен капакът.За това се сервира от лявата
страна на госта ,като се доблизва съда до чинията и се поканва госта да
се самообслужи.

- Сервиране от сервисната масичка - на масата се подреждата необходимите
прибори ,салфетки,подправки,хляб.На сервизната масичка се поставят :
Общия съд в подложна чиния,порционна чиния,за капака ,черпак или
щипка.Ястието се разпределя в чиниите и се подняся отдясно на всеки
гост.Ако в съда остане ястие,гостите го сервират сами.

-Сервиране в средата на масата -Прилага се когато се обслужва семеиство
или компания в битово заведение за хранене.На масата се подреждат
необходимите прибори ,чинии салфетки,хляб,подправки.Су ут с яденето се
поставя в средата на масата в/у подлобна чиния .Разливната лъжица или
щипка се поставят в чиния до съда.

SkyEatsAirplane
03-06-2010, 13:59
http://download.pomagalo.com/4737/razvitie+na+evolyucionnata+ideya/

моля ви по-бързо трябва да го науча и разкажа в понеделник
Благодаря! :)

detelina101
03-06-2010, 14:18
Античност
# 3 начала - въздух, вода, огън
# Емпедокъл - застъпва идеята за естествения произход от четри сили - вода, въздух, земя, огън.
# Талес - всичко живо е произлязло от водата
# Хераклит - "Всичко тече - всичко се изменя"
# Анаксимандър - Растенията, животните, по-късно и човекът възникват от тинята на образуващата се Земя.
# Аристотел - поставя началото на класификацията на животинския свят, подрежда всички тела в стълбица според сложността на тяхната организация
минерали -> растения -> животни (с кръв и без кръв) -> човек

Средновековие
Няма факти, църквата забранява развитието на науката биология.

Възраждане

Джон Рей (1627 - 1705)
# създава концепцията за видя, утвърждава понятието вид в биологията

Карл Линей (1707 - 1778)
# 1735 г. - "Система на природата"
# Въвежда бинарната (двойната) номенклатура за означаване на видовете. Първото име е родовото, а второто - видовото. Бинарната номенклатура се използва и в днешно време.
# клас (6 броя) -> разред -> род -> вид
# Линей обединява организми и по несъществени белези (брой на тичинките, положение на плода) и затова често в една група попадат родствено отдалечени организми.


Жан Батист Ламарк (1744 - 1829)
# предлага първата цялостна научна теория за развитието на организмовия свят - "Философия на зоологията" (1809 г.)
# според Ламарк видът не съществува реално в природата и границите между видовете не могат да се забележат
# сравнява организмовия свят със стълба, подобно на Аристотел
# градация - стремеж за усъвършенстване, Ламарк посочва и фактите, които влияят в тази градация
# формулира 2 закона:
1. По-честото и продължително упражняване на даден орган на животното в млада възраст укрепва, развива и увеличава този орган, неупражняването му го отслабва и води до изчезването му.

2. Придобитите под влияние на външните условия изменения на организмите се предават по наследство в поколенията.

Жорж Кювие (1769 - 1832)
# основава сравнителната анатомия и палеонтологията
# Развива идеята за катастрофите. Според него определени периоди от историята на Земята са настъпвали бързи и големи промени в условията, вследствие на което организмите са загивали. По-късно се появявали нови организми, създадени от Твореца и т.н.
# Формулира 2 важни закона:
1. Закон за корелацията (зависимост) на органите. Всички органи в тялото на животните са тясно свързани помежду си и зависят един от друг. Изменението на който и да е от тях води до нарушаване на корелацията му с останалите органи, поради което организмът загива.

2. Всяко животно има само тези органи, които са му необходими, за да осигури своето същестуване при опрделени природни условия.

Чарлз Дарвин (1809 - 1882)
# през 1831 г. се отправя на пътешествие с кораба "Бигъл" като природоизпитател, дотогава споделя мнението, че всеки съществуващ вид е постоянен и уникален
# по време на пътешествието събира богати фактически доказателства за еволюцията на организмовие свят
# стига до извода, че организмите бавно еволюират, а изкопаемите са частично свидетелство за този процес

Алфред Уолъс (1832 - 1913)
# пътува много, събирайки образци за музей
# стига до идеята за еволюция по пътя на естествения отбор
# Свърза се с Дарвин и му изпраща своя труд, Дарвин е поразен. Цялата му огромна работа е описана от Уолъс. По-късно двамата четат заключенията си пред научна комисия. Уолъс решава, че Дарвин е събрал много повече доказателства в полза на обществената теория и се оттегля.

shokolad_4eto
03-07-2010, 13:33
http://search.pomagalo.com/?keywords=%D0%BD%D0%B5+%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0 %BA%D0%BE+%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE+%D0%B1%D0 %BB%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8+%D0%B5+%D0%B7%D0%BB%D0 %B0%D1%82%D0%BE+%D0%B5%D1%81%D0%B5&s=1

anni7u
03-07-2010, 13:49
Трябва ми за лизинг,обаче не мога да давам линкове ..
:-o :-o :-o

packo7
03-07-2010, 17:29
Ако може :

http://download.pomagalo.com/446373/dramata+na+choveka+spored+pesen+za+choveka+ot+niko la+vapcarov/?sk=23828887



Благодаря предварително! :)

lindorr
03-08-2010, 15:33
http://download.pomagalo.com/93107/tragicheskoto+stradanie+i+tragicheskoto+velichie+n a+edip/?sk=23908505



http://download.pomagalo.com/64928/antigona+i+edip+car+obrazite+na+kreon+i+edip/



http://zamunda.pomagalo.com/download/199764/

detelina101
03-08-2010, 17:18
В стихотворението “Песен за човека” Никола Вапцаров представя едновременно низостите и величието на човека, неговите падения и възходи в двубоя с живота, способността му за нравствено прераждане. Творбата изобразява невероятната метаморфоза на “ужасното” в “прекрасното”, на греха в прераждане. Текстът създава характерната за лириката на автора полемична ситуация, рамкираща няколко лирически сюжета, които аргументират позицията на лирическия Аз. Като претърпява преображение и осъзнава определени екзистенциални истини, индивидът става човек, осмисля измеренията на човешкото. Човекът открива себе си чрез песента, а нейният образ разкрива изцяло значенията си в контекста на цикъла “Песни за човека”.

Тематиката и идейната насоченост на творбата е пряко свързана с драмата на човека, търсещ своето място в живота. Лирическият герой прозира законите на битието, при което осъзнава собствената си съдба като “тежка, жестока, безока”, но все пак човешка. Стихотворението поставя проблема за същността на човека, за способността му да открие себе си. Като разказва историята на едно нравствено прераждане, следващо логиката на християнския етически цикъл ( грях-наказание-покаяние-опрощение), Вапцаровият лирически текст търси нравствените мотиви на човешкото поведение.

Творбата представя полемична ситуация, в която е включен и самият читател – текстът съдържа въпроси, отправени непосредствено към него (Как мислиш, читателю, ти?). Историята на “злодея злосторен” се вписва в полемиката между дамата и лирическия Аз. Тази история илюстрира тезите на двамата спорещи и става подтик за размисъл относно “човека във новото време”, но и за същността на човека въобще, за “тъмното” и “светлото” у него. За дамата човекът е неизменна същност, въплъщение на злото. Напротив, лирическият Аз го осъзнава като динамично цяло – като грешащ, но и способен да осъзнае греха си.

Двете антагонистични гледни точки в стихотворението са пряко противопоставени още в самия сблъсък на позиции. От едната страна на спора безапелационно застава нервозната дама, чиято присъда е категорична и безмилостна:

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аргументите на подобна теза не е нова, но е убедителна с оглед на житейските факти. За героинята човекът е низ от слабости и грешки. Най-страшната от тези негови грешки, най-ужасното престъпление е братоубийството. А изчистването на гузната съвест по библейски символично става с измиване на ръцете и посещение в божия храм.

Лирическият герой не отрича истинността на разказа. Нещо повече, той добавя към него нови, смразяващи детайли. Убийството се трансформира в отцеубийство. Жалък и срамен е и поводът за това деяние – скътаните бащини пари. Но лирическият герой поглежда на разказаната история и оглеждащата се в нея човешка същност от по-различен ъгъл. Той прониква зад повърхността на криминалните факти, за да потърси истината за чавешката душа в сложно преплетените, психологически мотивирани действия на личността.

При изясняване драмата на човека лирическият герой не замъглява истината, че по своята същност хората често са податливи на злото, но за разлика от дамата той търси причините за това. Така Вапцаров извежда на преден план самопризнанието и самоанализа на героя – обект на изображение, но не пред съда, а пред себе си. Използвайки умело монологичната форма, поетът ще остави осъдения престъпник да разкрие сам мотивите за извършеното злодеяние:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

От споделената изповед на героя става ясно, че именно бедността, недоимъка и мизерията са тези разрушителни сили, които са го подтикнали към убийство. Мъката на това безперспективно съществуване събужда демоните и чудовищата в човешката душа. Тази изстрадана истина не може докрай да оправдае престъплението. Но споделена с читателя, тя поделя вината между него и обществото, обричащо на бедност и жалко съществуване хиляди хора.

За повърхностния наблюдател историята закономерно трябва да приключи тук с изчерпаната логическа верига: мотивация, престъпление, разкриване, присъда и екзекуция. За твореца Вапцаров обаче това е само началото на една истинска “Песен за човека”.

Поетът успява да улови духовната промяна в съзнанието на осъдения на смърт убиец. В оставащите дни от земния му път, героят няма какво да губи. Той има възможност да преосмисли стойностите в битието, да потърси нови нравствени пътища, да осъзнае направените грешки.

Пътят към духовното възкресение преминава задължително през разкаянието, през осъзнаването на извършения грях. За да поеме по трудния път на себеосъзнаване, човекът има нужда от учители, които да го въведат в новата, непозната за него нравственост. В затвора лирическият персонаж попада на хора, които мислят по-различно, които му отварят очите, за да погледне по различен начин на нещата от живота. Те успяват да го научат на вечната истината, че може да се живее “по-иначе” – с морални задръжки и без насилие. Подобно нравствено послание е общовалидно, но то носи житейската мъдрост и устойчивата нравственост на общовалидните човешки ценности.

Важна роля в духовното прераждане на лирическия герой играе и вълшебната роля на изкуството. Може би трябва осмислим песента като символ на прозрението. Защото чрез нея човекът се е докоснал до истината не само за собствения си живот, а и за живота въобще, т.е. за осъщественото битие на всички хора.

Не можем вече да наричаме престъпника от село Могила “злодей”. Той е “човек”. Неслучайно в поемата героят е без име. Неговата съдба обощава човешката съдба изобщо. Осмислил своята участ, той вече знае, че когато не стига хлябът, пътят до бесилото е кратък. Гладът и мизерията могат за заглушат съвестта, могат и съвсем да я убият. Измамна е мисълта, че спасението е в парите. Те са временният изход, а временното е “гнило”.

Разчупеният стих на творбата затруднява възприемането на пасажа като стих. Но позволява на поета да изведе смисловата поанта в края на всеки стих с ключови думи :”обърках – бесило – хлеба – мъка – гнило”. Очертан е пътят от престъплението до наказанието, от греха до смъртта. Значи у човека е възкръснала съвестта.

Не е случайно и сравнението : “И чакаш така като скот/ в скотобойна”. Осъзнатата вина е “припомнила” на човека за животинското в него. Но и светът е оприличен на “скотобойна”. Сигурно затова още е жив и животинският страх от смъртта: “въртиш се, в очите ти – ножа”. Тези стихове са великолепен поетически израз на вътрешно противоречивата същност на човека. Той е едновременно и страхуващия се от смъртта, и осмислящо човешко съзнание. Защото и изводът му е обобщение не на собствената участ, а за живота въобще:

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

Героят на поемата е разбрал, че голямата, истинската вина не е в погрешния избор на отделния човек, а в погрешното устройство на света. Като въздишка се е изтръгнала оценката за този свят: “ех, лошо/ ех лошо”. Но от думите “А може, по-иначе може...” става ясно – в душата му вече е просветнала Вапцаровата вяра, че животът може и трябва да бъде променен. И отново идва идеята за особеното място на песента в съзнанието на героя:

запявал я бавно и тихо.

Пред него живота

изплавал чудесен...

Намирането на алтернатива винаги подкрепя живота и връща усмивката като видим израз на просветлената душа. Проверката на победата на доброто над злото, възможността резултатите от катарзиса да се запазят дори в екстремни ситуации, поетът прави, като сблъсква чрез поредното “но” надеждата и душевния полет с безнадеждността и първичния инстинкт за грубо реагиране на смъртната опасност. Преобръщането, замяната на алтернативност с безалтернативност, на щастливата усмивка с грубо, заплашително изражение на лицето, представено по художествено, експресивно равнище с израза “гледал с див поглед/ на бик”, е силно драматично напрегнато.

В поетическия разказ за надделяването на човешкото у човека петото “но” бихме могли да определим като тържествуващо. То въвежда и най-лиричния фрагмент в него. Кратката пространствена отсечка от затворническата килия до бесилото се превръща в духовен път на героя към звездите и светлината. В съответствие с творческия си идеен замисъл поетът свързва в едно изречение лиричното с драматичното, свободно леещите се стихове – с кратки, насечени стихове на динамично изреждане на римуващи се епитети:

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислил за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

Не е все едно как си извървял земния си път, но не е все едно и по какъв начин ще си отидеш от света. Героят на Вапцаров го прави по възможно най-доблестния начин – без страх, с достойнство и усмивка на уста, запял своята вечна песен. Пред смелостта му треперят силите на мрака, немеят палачите. На него се възхищават вечните недостижими звезди. Съмнението в човешката същност е победено от несломимата вяра в човека. Защото това е Човек с главна буква. Това е човек, осъзнал грешките си, пречистен и възвисен в полета на своя дух.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

“Браво, човек!”

Творбата разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто в човека над разрушителните стихии на унищожението.

Стихотворението “Песен за човека” изразява възгледа, че човекът е невинен по своята природа, че у него живее доброто, но социалните обстоятелства често не му позволяват да се прояви. Ключовите образи човек и песен са свързани. Песента придобива значение на “просветление” и “прозрение”. Чрез нея човекът открива себе си, прозира своята участг, но и смисъла на човешката съдба въобще.

detelina101
03-08-2010, 17:19
ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЕДИП



Софокъл довежда старогръцката трагедия до разцвет и успява да я превърне и истинска драма- с мащабни конфликти, разгръщане на действието и сложни образи.
Софокъл е майстор на трагическите характери. Неговите герои се борят със съдбата си, дори когато тя е предопределена.
В своята драматическа творба „ Едип цар” Софокъл поставя като основен акцент проблема за съдбовна предопределеност и личния избор на човека. Чрез трагиката в живота на Едип , той изразява собственото си отношение- човешката съдба се променя от поведението на човека и нейните очертания зависят от темперамента и характера на отделната личност.
Едип, като потомък от рода на Лай е изключителен герой и човек с тежка съдба. Неговият образ е поставен между нравствено-етичнити норми и крайните проявления на човешкия характер. На него жребият е отредил извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Трагизмът се изразява в незнанието му.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайности, докато опознае себеси, корените си и истинската си същност. Въпреки всички пречки по пътя си той несъзнателно следва предначерната му от боговете съдба.
В началото на трагедията Едип е представен като справедлив и доброжелателен цар с високо чувство за отговорност и добро сърце. Постигнал е много успехи и е доказал на дело, че е мъдър и грижовен владетел. Неговата мъдрост е спасила града от Сфинкса, станал е цар на Тива, има власт, богатство и семейно щастие. Поданиците му го почитат и величаят и го наричат „....най-велик сред смъртните”. Между него и народа, цари разбира-
телство, хармония и взаимно уважение. Той е достоен човек, който се ползва с уважението на гражданите. Едип е добър управник, който е изпълнен със съчувствие и е готов да направи всичко , за да им помогне.
Един от важните смислови акценти в трагедията на Софокъл е значението на трагическата вина. Тя не се състои толкова в отцеубийството и кръвосмешението , а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията. Това
отрицателно качество разкрива и други негативи в характера на Едип.
От една страна трагиката не е във вината му, а в съдбата му. Но от друга – Едип носи своята трагическа вина. Тя се заключава в неразумни постъпки в моменти, когато той има правото на избор – избор между добро и зло, между правилно и неправилно, постъпки, в които решаваща роля играе не предопределеността, а гневливият характер и буйният нрав на героя, за когото примирението е непосилно.
Основната обединяваща теzaна трагедията е темата за трагическата вина на Едип
поставена още в пролога.Страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Много истории за родовото проклятие са митологични сюжети, запазени в старогръцката литература. Древните гърци живеят с разбирането, че проклятието на рода е инструмент на съдбата, която наказва разбунтувалите се срещу предопределеното. В драмата престъплението, което Едип е извършил на младини, не е споменато до момента,
в който смътни догадки обвързват смъртата на цар Лай – предишният владетел на Тива, с Едип, който убива в състояние на емоционален афект. Реагира според отрицателното в характера си, което се оказва трагично за него. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Самият Едип застава на трагичния кръстопът на своя живот.Остава верен на природата си, но променя съдбата си. Носи трагична вина, която не осъзнава и която е предизвикана от незнание. Всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено.
Човек не може да избяга от съдбата си и няма нужда да се съпротивлява- това е посланието на творбата.
Нарушената хармония трябва да бъде възстановена. Страданието,възмездието и покаянието са стремеж към равновесието и излизането от хаоса.
Поемайки по пъта на разнищване на случая с убийството на Лай, Едип стига до първия си драматичен сблъсък в трагедията- с прорицателя Тирезий, който отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Гневът на царя, загрижен за народа си е справедлив- той укорява гадателя, че не питае любов към собствия си град.Ситуацията е изпълнена с много трагизъм- неговите настоявания ще доведат до разкриване на истината.
Упорството на Тирезий предизвиква гнева на Едип, както и неговото арогантно и дръзко поведение. След твърдата и кратка реплика на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип се впуска да доказва превъзходството си над гадателя. Обзет от прекомерна дързост и гордост той не разбира, че греши. Истината към която се стреми е унищожителна за него.Тя е началото на страдания, които ще го научат, че най-големите истини се постигат с мъдрия поглед на духовното зрение, че по-страшна е вътрешната слепота.
Вторият сблъсък на Едип е сКреон. Той продължава и в диалога между Едип и
Йокаста. Отново се поддържа заблудата в незнаието на истината, но драматизмът нараства, защото тълкуването на темата за предсказанията поддържа убеденоста, че за човека е невъзможно да избегне фаталистичната предначертаност на съдбата си.Едип отново е сляп за истината.Той подозира по-скоро заговор срещу себе си и обвинява Креон.
Главният герой е неудържим в желанието си да накаже предполагаемия заговорник-Креон и това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не толкова в отцеубийството и кръвосмеше
нието, а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията.Той става несправедлив и се възгордява, надсмивайки се над античните етически норми- Едип поставя човешкият си разум над божествената дарба. Самовлюбеността и горделивостта не му позволяват да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.
На този свят няма закон, няма сила – била тя божествена или човешка, която да оправдае убийството на човек. Никой не убива човек безнаказано. Независимо дали това става в момент на гняв, на болка, на огорчение – изборът да убиеш е личен и затова отговорността за извършеното деяние е чисто индивидуална.
Образът на Едип има своето вътрешно развитие от положителното към изява на отрицателното в характера. Той се превръща в страдащ, трагичен герой, който несъзнателно греши, нарушава етичните норми, воден от стремежа си към правда.
Изпълненият с обрати и трагизъм живот показва силата на човешкия дух, който е готов да се опълчи на съдбата и боговете. Но въпреки всичко човек има право на индивидуална воля, но само когато тя е съобразена с божествената предопределеност на съдбата. Той трябва да бъде благоразумен и смирен, защото, докато е жив, не знае какво ще му поднесе изменчивата и непостоянна съдба.

detelina101
03-08-2010, 17:20
СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР” И „АНТИГОНА”
ОБРАЗИТЕ НА ЕДИП И КРЕОН

Драмата като литературен род в древноелинското общество има опре¬делена социална функция, ориентирана към нравствените ценности на Антич¬ността - епоха, издигнала в етична нор¬ма хармонията в човешките взаимоот¬ношения. Драматургията на Софокъл, появила се през V в. пр. Хр., се интересува от отделния човек и неговата лич¬на съдба. Авторът наблиза във вътреш¬ния свят на човешките преживявания, като водещ психологичен мотив при изграждането на характерите е страда¬нието на главния герой. В своята вът¬решна драма той достига до катарзис, т. е. до пречистване на съзнанието след преживения трагедиен афект - върхово емоционално преживяване на осъзнатата истина за личната съдба.
Индивидуализацията е отличителна черта за героите от трагедиите на Софокъл - „Едип цар” и „ Антигона”. Те са дръзки и последователни. Имат сил¬на воля за индивидуална изява на лич¬ностните качества на характера. Това ги прави ярки драматургични образи със запомнящо се човешко поведение. Вървят по свой път, избран от тях са¬мите. Следват го неотклонно, вярват в нравствените цели на живота си.
Едип и Креон са непримирими опонен¬ти. Всеки от тях е мъдър държавник, ангажиран с обществените интереси на народа. Непреклонни, неотстъпващи от позициите си, понякога се превръ¬щат в деспотични личности, които пренебрегват и не зачитат чуждото мнение. В такива ситуации те се из¬правят пред трагичната си съдба, коя¬то провокира негативните страни в характера им. Като цялостни и по¬следователни в действията си личнос¬ти, обикновено и двамата герои отиват докрай. Защитават неразумна по¬зиция, над която тегне трагичната ирония на съдбата. Нещастието на ге¬роите е причинено от нежеланието им да смирят гордостта и гнева си. В ре¬зултат на нарушените етични норми те са обречени на самота, в която осъзнават трагичната си вина и достигат до така необходимата за човека мъд¬рост и до благочестието. Това е пъ¬тят на мъчително изживян личен ка¬тарзис.
Едип е заслужил уважението и любов¬та на своите съграждани. Той е герой, спасил града, получил царския престол по достойнство. Управлява в хармония с обществените интереси. Креон пос¬тавя над всичко справедливостта. Той „люби своя град”. Стреми се да устано¬ви строг и справедлив ред. Едип, уст¬ремен в търсенето на убиеца на Лай, за да изпълни съвета на делфийския оракул, е твърде амбициран и поради незнание проклина себе си. Креон, во¬ден от благородна цел, проявява непримиримост към всеки враг на любимия град, поради което заповядва Етеокъл да бъде погребан с почести и слава, а Полиник, като враг на родината, да не бъде зачетен.
Двамата владетели управляват, во¬дени от добри намерения в държавните си дела. Единственото им желание е да служат на своя народ и да изпълняват с достойнство обществения си дълг. Те забравят личната човешка мотивация при вземане на решения в екстремални обстоятелства. А това е основна причина да не разберат разумните до¬води на своите опоненти. Приемат ги за лични врагове. Двамата владетели, идентифицирали се с държавата, откриват особена вина у достойно опо¬ниращите им. Те са вече врагове не са¬мо на владетеля, но и на държавата. Това неизбежно ги води до трагично заслепение и грешка, което е и тяхна¬та лична трагична участ. Едип се гор¬дее със своя разум, нарича сам себе си „славословений Едип”. В свръхамбициозните си претенции обаче започва да греши. Гневът заслепява разума на ге¬роя. Той се държи грубо, арогантно и дръзко към прорицателя Тирезий и об¬винява брата на Йокаста в предател¬ство, в измяна и властолюбие. Воден от разрушителната стихия на гнева е и Креон, когато научава вестта за из¬вършеното погребение. Постъпката на Антигона го изпълва с отмъстително желание да докаже властта си. Така Креон се превръща в тиранин, чието честолюбие е засегнато. Отрицател¬ното в човешките емоции потиска ра¬зума на държавника и го прави отблъс¬кващ. Той не се спира пред нищо. Обри¬ча на смърт Антигона: „Отивай в ада - там люби.”
Заслепени от властта, деспотични¬те герои не се съобразяват с чуждото мнение. Себелюбието не им позволява да се вслушат в събеседника си. Дори синът на Креон - Хемон, не е в състоя¬ние да отклони баща си от взетото ре¬шение. Омразата в душата му става по-силна и го довежда до желание да прояви нечувана жестокост - Антигона да бъде зазидана жива.
Героите на Софокъл влизат в конфликт с божествените закони и това ги обрича на самота. Неограничената власт на държавника стимулира изя¬вата на отрицателните страни на ха¬рактера му: честолюбие и гордели¬вост. Недостоен е присмехът на Едип към слепия Тирезий. Източник на стра¬данието е преди всичко необузданият характер на двамата владетели. Под¬чинили живота си на интересите на колектива, те влизат в противоречие с него.
Едип и Креон от трагедиите „Едип цар” и „Антигона” на Софокъл търпят развитие. От положителни героите постепенно се превръщат в отрицате¬лни и накрая - в страдащи хора. Добро¬то се оказва зло, а щастието - нещас¬тие.
Едип сам изгубва доверието на хора¬та към себе си. Трагичната му вина е в самия него и в неговата същност, а не в предреченото от боговете. Той е най-нещастният владетел, съпруг, баща и син. Примирявайки се със съдбата си, решава да се самонакаже: „Да те пог-ледна, слънце, за последен път”, „Да бъда сляп и да не чувам” - това е неговото желание. Потънал в тъмнината на болката, Едип завинаги остава сам със своята трагична вина, осъзнал своите грешки.
Тиранинът, причинителят на злото - Креон, разбира своята фатална греш¬ка, останал сам, без любимите си хора. Готов да пренебрегне своите собстве¬ни закони, той се превръща в едно от¬чаяно човешко същество, завладяно от страх да не го постигне Божието възмездие. Трагичната катастрофа в живота му го довежда до просветле¬ние, до осъзнаване на истинските цен¬ности. Хорът на финала на трагедията „Антигона” изрича посланието на Со-фокъл:
За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем!
Едип и Креон са класическо художес¬твено въплъщение на осъзната нравст¬вена вина. Този факт сам по себе си доказва тяхното човешко достойнство.
В трагедиите „Едип цар” и „Анти¬гона” Софокъл поставя проблеми, ва¬лидни за всички времена. Обществото, в което живеем, трябва да се подчиня¬ва на строги закони, но за да процъф¬ти и да се развива, необходимо е да не се подценява силата на човечността, мъдростта и неписаните нравствени закони.

detelina101
03-08-2010, 17:22
Антигона срещу Креон – твърдост в отстояваните принципи

Трагедията „Антигона” е написана значително по - рано от „Едип цар” и макар че не е така съвършена по струкура, тя става любимата творба на Софокъл.Авторът противопоставя житеийските възгледи на двама трагични герои, което дава възмойност за изключително много художествени послания и кара публиката да се запита кой е виновния в призведението.
Антигона, въпреки своя кратък житейски опит, въпреки фактът, че е девойка, притежава твърд характер, дързост, решителност и силна почит към родовите правила.За нея дългът към семейството е по – важен от този към родинатаМладата героиня, водейки се от обичта към семеийството и неписаните божии закони, извър;ва подвиг, който е в разрес с правилата на държавата, със закона издаден от Креон.А от своя страна, владетелят на Тива е разкрит като твърд и горд господар, който не допуска неподчинение.И двамата главни герои силно вярват в убежденията си.Това води до голям конфликт между Антигона и Креон, който завър;ва със смърт и самота.
Главната тема на трагедията е реализирана чрез художествения конфликт между Антигона и Креон.Дъщерята на Едип и Йокаста вярва силно в семейните ценности и изпитва вътрешна потребност да изпълни волята на боговете да погребе брата си.Главната героиня знае какви могат да бъдат последствията, но тя не се страхува от смъртта.Заявява го и пред Исмена:”... ще погреба и ще загина радостна.”.Няма как да не се забележи, че Антигона не се страхува от смъртта, което е невероятно.Героинята се води от свръхценности, което мотивира силното себеотрицание.Нейният нравствен подвиг в името на една универсална хуманна идея, а силата и да го извърши идва от обичта към семейството и вярата и в написаните закони.
Но Антигона не е еднолинеен, еднопластов герой, както повечето персонажи.Тя е сложна личност.В желанието си да извърши един добър подвиг – тя се превръща в несговорчива, горда личност.Не зачита съветите на сестра си Исмена, не се вслушва в хорското мнение и не изпълнява заповедите на Креон.Още повече тя иска и другите хора да мислят като нея,иска сестра и да я подкрепя в деянията и.Но Исмена не е идеализиран герой.Тя е възпитана плаха девойка, която не е толкова дръзка и твърда като сестра си.
Антигона отхвърля желанието на Исмена да сподели наказанието и, макар че плахата сестра го иска.Погребвайки брат си, главната героиня не усъзнава, че оставя Хемон сам без любов.Антигона е твърда в решението си да престъпи държавният закон, че преди Креон да я осъди на смърт, тя сама се осъждана самота,пренебрегвайки любовта, коята и засвидетелстват Хемон и Исмена.
В последния си монолог преди ужасната смърт героинята съжалява за това, което ще изпусне от живота, за това че няма да се ожени и да стане майка, и за самотата си:
... без брак, без брачни песни, без съпружеска
любов,без нежна рожба на гърдите ми.
напусната от близки аз нещастната
отивам жива в бездната на мъртвите.
Владетелят на Тива,Креон е представен като справедлив господар.Всяко свое действие той мотивира със защита на града:
И онзи, който слага над родината
приятеля си, за мен е нищожество...
Не ще приема за приятели никога
Врага на своя град...
Неговата силна обич към родината го кара да вземе това краино решение, в разрес с божествените природни закони, да остави Полиник непогребан.В конфликта му с Антигона той през цялото време изтъква, че едният брат е защитник, а другият – враг.Въпреки че Полиник е вече мъртъв и не може да стори зло на Тива, Креон предприема това жестоко наказание.
Креон и Антигона си приличат по това, че и двамата са неотстъпчиви, горди и отстояват мнението си.Но и се различават по това, че Креон е властен и егоистичен.Заслепен от своята гордост той не прозрява, че е сбъркал.Дори при разговора със сина си владетелят не говори като баща, а като управляващ, който не допуска неподчинение.
Нравствената деградация на креон достига своята кулминация при разговора му с Терезий.Когато властолвбивият владетел богохулства и казва, че дори и орли да занесат от месата на Полиник до Зевс няма да го сметне за грях.
Софокъл мн добре изгражда образа на Креон, с всяка нова среща с него се разкриват истинските му намерения – не от обич към Тива, а от властолябие и гордост постъпва така.
В края на трагедията Креон остава самотен.Това е наказанието му за деиствията му.

packo7
03-08-2010, 21:32
detelina101 Благодаря много! :grin: :grin:

desimikalsen
03-09-2010, 19:38
http://download.pomagalo.com/189300/zashto+ne+bih+emigriral+ot+bylgariya/ спешно е

neshtonovo
03-09-2010, 19:55
Ще съм много благодарна , ако може най-късно до четвъртък да ми помогнете . Мерси предварително

http://download.pomagalo.com/139376/samoten+grob+v+samoten+kyt/


http://download.pomagalo.com/305421/samoten+grob+v+samoten+kyt+pencho+slaveiikov/

http://download.pomagalo.com/84936/analiz+na+miniatyurite+na+p+slaveiikov/?search=24014469

milenkaaa
03-10-2010, 13:40
http://download.pomagalo.com/275448/gaii+yuliii+cezar/?search=24065309 трябва ми за утре :]

kotence_91
03-10-2010, 13:58
Ще съм много благодарна , ако може най-късно до четвъртък да ми помогнете . Мерси предварително

http://download.http://www.teenproblem.net/school/139376/samoten+grob+v+samoten+kyt/


http://download.http://www.teenproblem.net/school/305421/samoten+grob+v+samoten+kyt+pencho+slaveiikov/

http://download.http://www.teenproblem.net/school/84936/analiz+na+miniatyurite+na+p+slaveiikov/?search=24014469

“СПИ ЕЗЕРОТО” – П.П.СЛАВЕЙКОВ
/анализ по Н. Георгиев/

АНАЛИЗ НА ВЗАИМОВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ СТИХОВЕ

А/ Осемте стиха на творбата се рамкират с първата дума “СПИ” и последната – “СЕПНА”. Те са концептуално противопоставени, образуват поетическата рамка, която позволява на П.П.Сл. да затвори стихотворението чрез представата за един миг.
Б/ Образните единици в стихотворението са две: / езерото и буките /. Те са представени равноделно още в първия стих. До края на стихотворението те се срещат, разминават и окончателно събират във финалното двустишие в единството на копнежа по тишина.
В/ В първата строфа /и съответно първата половина на творбата/ двете единици се срещат и разминават по следния начин:
I. Като лъч светлина между две огледала се движи лирическият изказ между двата образа, сближавайки ги и същевременно подчертавайки непостигнатото единение между тях.
II. Унесеното спокойствие на езерото се среща с лишеното от резултат движение на буките – те само “свождат вити гранки”, без да докосват езерото. Последователните стихове дават картината,представяйки езерото като неподвижно, а буките – в тяхното движение към повърхността на езерото, но и “към тъмните му дълбини”.
III. Третият стих, събрал сумрака и тишината на съня на езерото, продължава да гради образа на спокойствието – безглаголен израз. Това сравнително дълго за размерите на творбата описание на езерото преминава в заключителния стих на строфата, където безплътно се сливат двата образа – тъмните глъбини на езерото и отразените сенки на буките.
ИЗВОД: В този стих е залегнала първата кулминация на творбата, която бележи връхна точка в Славейковото умение да обединява художественото внушение, за да утвърди и да внуши красотата на спокойствието.
Г/ Във втората строфа борбата и сливането на двете сили достига своята връхна точка, а напрежението получава своето художествено разрешение:
I. Първият стих е сходен с първия стих на първата строфа поради ключовия, свързващ образ на “белостволите буки”, който също играе ролята на поетическа рамка на стихотворението. Внася се по-голямо раздвижване в обездвижения художествен свят на творбата не само с помощта на двата глагола, поставени един зад друг в началото на първия стих, но и посредством противопоставителната връзка “ а то”, която акцентира за пръв и за последен път върху отговора на езерото. След встъпителното сказуемо “спи” това са единствените определители на неговите действия – първите две утвърждават покоя, а третото категорично отрича с частицата “нито” и най-слабото движение.Шепотът над тихите глъбини не разрушава тишината, а я доутвърждава, треперенето над неподвижното езеро не стряска съня му, а по обратен път, чрез потискане на собствената му сила, гради поетическия образ на успокоението.
II. Във втория стих на втората строфа все по-силният порив за сливане среща в отговор двойно подчертаното / “ЗАМРЯЛО, НИТО ТРЕПВА”/ спокойствие на огледалните води. Същевременно “нито трепва” контрастира със сродната и смислово различна дума в израза “треперят” буките. Езерото и буките, неподвижността и движението последователно се редуват, срещат се, без да се докоснат, заглъхват едни в други, без да се надделеят взаимно. Тъй близки и все така далечни, те пораждат в срещата си духовно и художествено напрежение.
III. Финалните два стиха се приемат като разрешение на художественото напрежение, това е поанта. Ако в първата част на стихотворението се сливат непрекъснатият миг с трайната сегашност, то във финала се отразява една по-широка гледна точка – поглед върху миналото, настоящето и бъдещето, като се открояват миговете на покой с миговете ,когато понякога отронен лист пада върху езерото.
IV. Най-рязката промяна в мотива на стремлението към докосването отбелязва думата “СЕПВА”. Противопоставянето на двете съществителни “ПОВЪРХНИНИ” и “ГЛЪБИНИ” подчертават мимолетността на това съприкосновение между буките и езерото, както и неподвижността на неговите “ТЪМНИ ГЛЪБИНИ”, въпреки отронения лист. Това впечатление се допълва от :
- функцията на “ОТРОНЕН” вместо паднал
- функцията на “ДЪЛГА” вместо вълна /много слаба следа/Тази дума е от чужд произход и се употребява в някои източнобългарски диалекти. В този контекст обаче тя не може да се възприема с това значение, защото отроненият лист /разбирай някакво неволно, като че ли срамежливо движение/ не може да образува вълна.Така се притъпява голямото, характерното, резкостта на вълната, а с това и цялото раздвижване.
Така движението е умиротворено не само чрез кристалната яснота на
своите обикновени, вещни значения, но и чрез неяснотата на отделни
думи.
ИЗВОД: Противоречието и противопоставянето движи най-тихата лирическа творба от може би най-тихата наша стихосбирка, изграждайки един хармоничен и взаимнодопълващ се свят на напрежение и умиротворяване, сближаване и обособяване на различни духовни сили.
Д/ Кое е основното, което стихотворението внушава на читателя?
I. Художествено убедително утвърждаване на копнежа по тишина и сливане и невъзможността то да се осъществи докрай, утвърждаване на красотата и самоценността на природата и невъзможността тя да остане самостоятелна и самоцелна в допира си с човека.
II. Творбата разкрива поетическото очарование в обикновеността на израза.
III. П. Славейков е първият български поет, създал поезия на сложната простота:
- Изразът върви спокойно, в най-първичния за бълг. литература ритъм и стих – петстъпния ямб, в най-първичната строфа и най-първичното римуване; стилът стои много по-близо до разговорния; творбата е изключително кратка по обем; с много малко и ненатрапващи се стилови фигури /тропи/.
- Този тип поезия не само се създава, но се и възприема много трудно. Съчетанието на сдържаност в изказа и размах на картинните представи, богатство и скромност в изразяването на привидно обикновени, но дълбоки чувства винаги рискува да не бъде разбрано.
- Това е стихотворение, което зад видимата простота на изказа носи голямо художествено и духовно богатство на подтекста.
“ВО СТАИЧКАТА ПРЪСКА АРОМАТ…”

І. Характер на любовното чувство в стихотворението:
1. Платоническо чувство, лишено от страст.
2. Чувство, което търси взаимност.
3. Думата “любов” в стихотворението липсва, но у никого не остава съмнение, че става дума за зараждаща се любов.
4. Обектът на любовта – налице е усещане за жена, не толкова образ на жена – “отсъстващото присъствие” , безплътността на любимата е усилена от въвеждането на лишения от плът аромат на китката цвете.
5. На отсъствието на любимата е противопоставено доминиращото присъствие в текста на Аза: той говори за чувствата си, той описва любимата такава, каквато я мечтае.
ІІ. Как е предадено в текста това чувство:
1. Образът на стаичката /знак за интимност/ чрез стилизация създава представата за малка пластика, изобразяваща китка цвете/знак за неотдавнашно нечие присъствие, обект на породилото се чувство/
2. Зараждащото се чувство е предадено чрез безплътния образ на аромата – лексикалното значение на думата насочва към нещо красиво, упойващо.
3. Чувството на взаимност също е въображаемо:
А/ за миг лирическият герой напуска реалния свят, защото “душата…в мечти…се унася”;
Б/ въображаем е и образът на любимата, замислена, също “унесена в мечти”
Двукратната употреба на “мечти” и “унасям” подсилва усещането за платоничност, а оттам и за хармония, чистота, искреност и наивност /”свидно, мое дете” – усеща се значение на детското, но у ревностна грижа и претенции за обладаване, за принадлежност /притежателното местоимение/. Така се губи границата между емоционалната и сантименталната сдържаност.
ІІІ. Композиция на творбата:
1. Кръгова композиция – съвършената форма на кръга създава усещане за абсолютна изпълненост и пълноценност на мига – усетен е ароматът; доловено е присъствието на жена; породило се е чувството, копнежът; героят заживява с мечти – за да се опомни накрая и да остане сам с китката цвете, която ме напомня с аромата се за появилата се жена / последното двустишие повтаря началото с променен словоред, който само мнимо променя акцента/
ИЗВОД: Лирическата миниатюра “Во стаичката пръска аромат…” интерпретира любовта като блян – самодостатъчно състояние на духа.







“НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ” – П.П. СЛАВЕЙКОВ

І. Основни мотиви:
А/ Вечното духовно пътуване към себе си.
Б/ Животът след смъртта.
ІІ. С тази лирическа миниатюра започва стихосбирката “Сън за щастие” и в нея се разкриват основни значения, концептуални за целия цикъл:
А/ Общ принцип на структуриране – пейзажно изображение, което преминава в изразяване на психологическо състояние.
Б/ Основно настроение – усещане за покой.
В/ Основен образ – на Пътя.
Г/ Основни ценности в Пенчо-Славейковия битиен идеал.
ІІІ. Как първото четиристишие създава характерното усещане за покой като основно настроение с творбата?
1. Лексиката насочва към спокойствие, към неуловимото и забавения ритъм на ставащото / лъх, дъхва, полени, трепва, ведър, лик, море от бисерна роса/.
2. Прякото лексикално значение на някои думи /олени, море/ насочва към безбрежност
3. Лъх /тих повей на вятъра/ сама по себе си тази дума изключва движение, но покоят като усещане се потвърждава от отрицателната форма на глагола / не дъхва/ и се препотвърждава от отрицателната форма на другия глагол /ни трепва/, който сам по себе си също предполага само моментно раздвижване, но не и движение.
4. Усещането за покой се подчертава и от анафоричното повторение на отрицателната частица /ни/ в първите два стиха.
5. Дори и за миг човек да асоциира море с нещо огромно, тъмно, с движение на вълни, то определението “от бисерна роса” веднага променя първоначалната асоциация и създава усещане за нещо свежо, светло и оптимистично като чувство.
6. Строфата представлява едно сложно съчинено изречение, което проследява последователно липсата на движение, но и създава обобщен пространствен образ чрез опозицията горе – долу.
ІV. Можем ли да твърдим, че във втората строфа реално се нарушава покоят?
1. Двукратно употребената дума ПЪТ подсказва за някакво движение, но то е по-скоро мислено, поетическо движение през живота, чието начало е “в зори ранил”, а краят се осмисля от “охолната мечта”, т.е. към духовния свят на човека.
2. Усещането за свобода, волност, оптимизъм се крие в прякото значение на думи като дишам, утро, свежестта, милва, бодра, лек.
3. Образът на Пътя не противоречи на красотата на спокойните мигове, на статичната картина, при която Аз-ът е не толкова в света около себе си, колкото движещ се към собствената си душа и наслаждаващ се на мига. Символът на Пътя дава начало на времето – утрото,
на пространството – към духовния свят на човека. Този преход от обективно пейзажно изображение към субективно изобразяване на умозрението се извършва и преповтаря в цялата втора строфа, дори и графично – чрез тирето по средата на строфата, което също подсеща за повтаряне.
V.Как третата строфа създава представата за смисъла на живота, за ценностите на лирическия Аз?
1. Светът на свето духовно осъществяване лирическия герой създава като огледален образ на съвършения покой в природната картина.
2. Няколко образни гнезда въплъщават основните ценности на Пенчо-Славейковия битиен идеал / лек път, почивка тиха, ясна вечер, родний кът, на мойто щастие сънят /:
А/ В тези образи може да се търси проявление на биолого-биографичните факти от живота на П.П.Сл., който е в постоянна борба с физическия недъг.
Б/ Може да се види едно по-възвишено послание, насочено към преодоляване на тежестите на бита и стремеж към едно хармонично и духовно разбиране на света.
В/ Ясната вечер е свързана със спокойния залез на човешкия живот; родний кът-завръщане към началото, затваряне на жизнения цикъл - Но редица възрожденски символи / дом, път, роден дом/ са осмислени по нов начин от модернистичния тип мислене. Мотивът за смъртта в контекста на модернистичната поезия на индивидуализма е свързан с мотива за пътя като възможно достигане до идеала.

























“САМОТЕН ГРОБ В САМОТЕН КЪТ”- П.П. СЛАВЕЙКОВ

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее –
да зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.

И знам, че в тоз самотен гроб
таме в пустинний кът самотен
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,
в немил живот, сама копнее.
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.
І. Как лирическият герой вижда края на Пътя?
А/ като последен и вечен покой чрез образа на гроба;
Б/ мотивът за самотата се усеща като доминиращо чувство, което е внушено:
- чрез многократното повторение на “самотен”;
- чрез контекстовите синоними – гроб, кът, пустиня, немее, самотен;
- чрез символичното значение на картината “пустиня около немее” – лирическият герой се чувства сам сред пустинята /двойно внушение на чувството за самота/, подчертано и от предлога “около”, а глаголът “немее” подсилва “слуховото” усещане за липса на живот.
В/ самотният гроб е вечният дом, той е “таме”, очаква човека или вече го и приютил – това е философското и мъдро прозрение за неизбежността в света на човешкия живот.
Г/ краят се очаква с чувство на мъдро спокойствие – няма тъга и обреченост в образа на гроба като край на човешкия живот. Самата мъдрост, с която човек приема края, превръща този традиционен мрачен образ на гроба в лъч от цялостния “сън за щастие”.
ІІ. Композиция, смислови връзки в текста.
1. Кръгова композиция, затворена между повтарящите първи и последни стихове – пътят не е линеен образ, а кръг, което се свързва със затвореност, край на живота, но и с вечен кръговрат.
2. Първа строфа:
І – ІІ стих – пространствено се концентрираме върху гроб – кът – пустиня – създава се усещане за навлизане в една безбрежност, която е своего рода отдалечаване от реалния свят, от света на хората, на тленното и навлизане в света на самотата, покоя, вечността.
ІІІ – ІV стих – сред пространството се появява Аз-ът, неговото “знаене”, което прилича повече на стремеж в зародиш, но не е лишено от увереност, което пък създава представа за ясна перспектива, която не плаши героя.
3. Втора строфа:
І – ІІ стих – отново се повтаря мотивът за знаенето, на което се акцентира чрез използваната инверсия между финалните стихове на предходната строфа и първите на тази. Единствената нова дума е наречието “таме”, което е място, различно от това, на което се намира героят, което пък създава усещане за жадуваното пространство на съвършенството, достижимо само за избраниците на духа, творците на собствената си съдба.
ІІІ стих – “зарови” – непоетична дума, която опредметява представата за края; единствената дума, която е в минало време на фона на единната темпорална система в стихотворението. Прави впечатление определението “милвана” ръка – тя сама е заровила “немилия живот”, за който “сама копнее” – желаното, мечтаното е представено като губително.
ІV стих – числителното “един” може да се възприеме като някой, един от многото животи, който не е приключил. Усещането за неудовлетвореност и търсене на хармония в отвъдния живот е двойното определение на живот – немил, сиротен – едното е качествена характеристика на живения живот, другото – оценъчна характеристика на субективното Аз.
4. Трета строфа:
І стих – мотивът се развива чрез лексикалното повторение “тоз немил живот”, но отношението се конкретизира със “сега” – това е животът след заравянето, намиране на покоя в самотата.
ІІ стих – погледът е обърнат от отвъдното към предишния живот, т.е. към невъзвратимото – това като че ли създава усещане за лутането на духа до намирането на покоя.

ИЗВОД: Символиката на гроба в поезията на Славейков не е знак за края, за изчезване или отсъствие, а за завръщане или прекрачване в отвъдното на вечното духовно битие, своеобразен синоним на “другия бряг” – на спасението в съвършенството.


/ Интерпретацията е направена въз основа и на интересни мисли и тълкувания на текста на Иван Ненчев – ученик в 11.в клас на НЕГ “Проф. К.Гълъбов”- випуск 2003/



Коментар върху „Самотен гроб в самотен кът”



Лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” е заключителната творба в стихосбирката „Сън за щастие”.В нея водещи мотиви са мотивът за самотата и този за края на нелекия житейски път.
В „Самотен гроб в самотен кът” Пенчо Славейков внася усещането за обгърнато тайнственост пространство, одухотворено от съзерцателния унес на намерилия мечтаното спокойствие и хармония несретник. Рефренът „Самотен гроб в самотен кът”, който оформя композиционната рамка на текста, акцентира върху лайтмотива за самотата.
В стихотворението е постигната мистична хармония между гроба и природата. Тя внушава усещането за единство между неунищожимото духовно начало и вечността на съвършеното, неподвластно на тлен и разруха, божие творение. Още в първия стих „Самотен гроб…” се откроява образът на гроба. Този символен образ е изведен на преден план в цялата миниатюра и носи усещането за настъпилия край. Такъв е и образът на пустинята – „пустиня около немеее”. Той е олицетворен и носи смисъла на непреодолима преграда. Многократното лексикално повторение на изразите: „самотен гроб”, „самотен кът”, „гроб самотен”, „пустинний кът” изграждат идейното внушение на цялото стихотворение. С помощта на неколкократно повторения епитет „самотен” и инверсията, която авторът използва в творбата е внушено усещането за уединеност, обособеност и дистанцираност. П.Славейков представя на читателя една пейзажна картина, която разкрива пространството, в което водещ е образът на смъртта и също така може да бъде интерпретирана като символно въплъщение на човешката душа, знак за неумиращия, неизчезващ живот. Текстът на миниатюрата лаконично говори за предишното мъчително съществуване на самотния страдалец в неприветната и враждебна действителност („немил живот сиротен”). На фона на тази тягобна и мъчителна обстановка чрез метонимията „милвана ръка” е озарена ситуацията от присъствието на любимата. „Аз зная тоз самотен кът/ и тоя гроб самотен де е”-тези два стиха предизвикват съчувствие у читателя. Контрастът между „милвана ръка”и „немил живот”, апосиопезата „в немил живот сама копнее…” отново подчертава основните мотиви в лирическото произведение – мотивите за живота, усамотението и този за смъртта и за края на пътя.
В миниатюрата „Самотен гроб в самотен кът” характерните за Славейков ведри, мажорни и жизненоутвърждаващи интонаций липсват. Текстът на стихотворението има тъжно, меланхолично звучене, но то не прераства в потискащо, угнетяващо отчаяние. На фона на цялата трагичност и въпреки присъствието на смъртта произведението носи и своя оптимистичен смисъл – за продължението на живота след смъртта и за неумиращия човешки дух.


Адриана Иванова,11клас
ГПЧЕ „Симеон Радев”
Гр.Перник


„Самотен гроб в самотен кът” – Пенчо Славейков
Смъртта и гробът
(анализ)

Най-съществената промяна на програмната нагласа на лирическия субект в „Сън за щастие” отбелязва последната творба: „Самотен гроб в самотен кът”. Нейната радикална различност поставя друг акцент на финала на книгата и преосмисля значението на съня за щастие:
”Самотен гроб в самотен кът
пустиня около немее-
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е .”
Пътят и движението не съществуват като категории.Въведени сме в място,което е отрицанието на движението – оттук нататък няма път за човека. Родният кът също е обезмислен – това е самотен кът , с белезите на чуждост, тъга и смърт. Главният образ, който се издига от самото начало, е гробът, а съществената характеристика – самотата.
Азът в този текст е определен чрез глагола „зная”, който се противопоставя на „аз дишам”. За разлика от чувствената отворена нагласа към света. Тук лирическият говорител изхожда от знанието,от познанието на себе си и на самотата. Това,което човекът със сигурност постига , изминавайки пътя си , е познанието на самотата. Това е неговата „ябълка” от дървото на познанието. Настойчивото повторение на самотата
(8 пъти в 12 стиха) се сплита здраво със свързаните с него „пустиня” , „сиротен” и дори „немил”. По този начин всички определения в текста влизат в едно поле от значения и показват същността на самотата като човешка екзистенция .
Нищо друго не характеризира така всецяло човешкото съществуване, както самотата. Тя присъства дори в първата творба, макар и да не се схваща проблематично. Изправен пред смъртта в тази вселена на самотата, лирическият Аз оценява стойността на любовта. Тя е напразен копнеж и обезсмислено страдание. „Милваната ръка” е метонимия на образа на любимата, която насочва към обектния й характер. „Немил живот сиротен” е също метонимия на образа на нещастният влюбен и терминът, изграждащ фигурата – живот, - е показателен за неговата субективна роля. Тук трябва да отбележим типичната за Славейков употреба на образа на гроба, в който най-често е погребан живот, не мъртвец. И в това произведение живота не е просто свършил, а е погребан в самотния гроб. Смъртта не е небитие, тя е само друго онтологическо ниво, състояние,което с главните си белези не се различава от живота. Сякаш самотата и страданието са неунищожими , те властват както над живите, така и над мъртвите.

kotence_91
03-10-2010, 14:02
http://download.http://www.teenproblem.net/school/275448/gaii+yuliii+cezar/?search=24065309 трябва ми за утре :]

Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар е римски военен и политически лидер и един от най-влиятелните мъже в световната история. Изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в Римска империя.

Политик, верен на популарската традиция, формира неофициалния първи триумвират с Марк Лициний Крас и Гней Помпей Магнус, който доминира римската политика за няколко години, но негова върла опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Експанзията му в Галия разширява римския свят до Атлантическия океан. Цезар също организира първата римска инвазия в Британия през 55г.прХр.Разпадането на триумвирата обаче води до неизбежен срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през Рубикон, Цезар започва гражданска война през 49г.пр.Хр., от която излиза като неоспорим господар на римския свят.

След като поема контрола над управлението, той започва екстензивни реформи в Римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор и централизира целия административен апарат на републиката. Тези събития провокират досегашния приятел на Цезар, Марк Юний Брут, и група други сенатори да убият диктатора на Мартенските Иди през 44 г.пр.Хр.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на републиката, но предизвикват друга римска гражданска война, която всъщност води до установяване на автократичната Римска империя начело с осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42г.пр.Хр. две години след убийството му, Цезар е официално обожествен от сената.

Голяма част от живота на Цезар е известен от неговите собствени Записки за военните му кампании. Други източници са писмата и речи на неговия съвременник и политически опонент Цицерон, историческите съчинения на Салустий и поезията на Катул. Повече детайли от живота на Цезар са отбелязани от по-късните историци Апиан, Светоний, Плутарх, Касий Дион и Страбон.

Ранни години
Цезар е роден през 100 или 102г.пр.Хр. в патрицианско семейство от рода на Юлиите, който извежда своя прозиход от Юл, син на легендарния троянец Еней, смятан за син на богиня Венера. Презимето "Цезар" произлиза според Плиний Стари от негов предшественик, който е роден чрез цезарово сечение.Historia Augusta предлага три алтеранативни обяснения: първо, че Цезар е имал гъста коса на главата ,че той е имал сиви очи .Цезар пуска в обръщения монети със слонски ликове, което предполага, че той приема тази интерпретация на името си.
Въпреки древния си произход, родът на Юлииите не е особено политически влиятелен, като е родил едва трима консули. Бащата на Цезар, наричан също Гай Юлий Цезар достига до длъжността претор, втората по ранк републиканска избираема магистратура и управлява провинция Азия, може би поради влиянието на неговия изтъкнат зет Гай Марий.Неговата майка, Аврелия Кота, произхожда от влиятелна фамилия, която е родила няколко консула. Марк Антоний Гнифон, оратор и граматик от галски произход, е нает за възпитател на Цезар. Цезар има две сестри, като и двете носят името Юлия. Юлия се казва и дъщерята на Цезар.
Годините, в които Цезар израства, са смутни времена. Съюзническата война се води от 91 до 88г.пр.Хр. между Рим и неговите италийски съюзници за римско гражданство, докато Митридат VI, цар на Понт, заплашва източните римски провинции. У дома римските политици са разделени на две големи фракции, оптимати, които следват аристократичната нишка в сената и популари, които предпочитат да се позовават пряко на електората. Чичото на Цезар Марий е популар, а съперник на Марий е Луций Корнелий Сула, който е оптимат. И двамата се отличават в Съюзническата война, и двамата искат командването във войната с Митридат, което първоначално е дадено на Сула; но когато Сула напуска града, един трибун прокарва закон, прехвърляйки назначението на Марий. Сула отговаря с поход към Рим и като потвърждава своето командване, изпраща Марий в изгнание, но след като напуска града, Марий се връща начело на импровизирана армия. Той и неговият съюзник Луций Корнелий Цина овладяват града и обявяват Сула за враг, а Мариевите войски отмъщават жестоко на поддръжниците на Сула. Марий умира в началото на 86г.пр.Хр., но неговата фракция запазва мощта си.
През 85г.пр.Хр. бащата на Цезар умира, докато се обува една сутрин, и на 16 той вече е глава на семейството. На следващата година е предложен за новия Flamen Dialis, върховен жрец на Юпитер, след като предишното лице на тази длъжност, Мерула, умира по време на Мариевите чистки. Тъй като носителят на длъжността не само трябва да бъде от патрициански род, но и да бъде женен за патрицианка, той разваля годежа си с Косуция, момиче от богато конническо семейство, с която е сгоден от дете и се жени за дъщерята на Цина Корнелия.
След това, като принуждава Митридат да капитулира, Сула се завръща да се разправи с последователите на Марий. След кампания в цяла Италия той завзема Рим в битката при Колинската врата през ноември 82г.пр.Хр. и се самоиздига на длъжността диктатор, но докато диктаторът традиционно се назначава за шест месеца, мандатът на Сула няма краен срок. Статуите на Марий са разрушени, а тялото му е ексхумирано и хвърлено в Тибър. Цина е вече мъртъв, убит при бунт на собствените си войници.Проскрипциите на Сула водят до смъртта или изгнаниеството на стотици негови политически врагове. Цезар като племенник на Марий и зет на Цина е застрашен. Той е лишен от наследството си, зестрата на жена си и своя жречески сан, но отказва да се разведе с Корнелия и е принуден да се крие. Заплахата за него е премахната от семейството на майка му, у което има поддръжници на Сула и от весталките. Сула го освобождава неохотно, казвайки, че у него видял голяма част от чертите на Марий.
Ранна кариера
Вместо да се завърне в Рим. Цезар се присъединява към армията, служейки под комадването на Марк Минуций Терм в Азия и на Сервилий Исаурик в Киликия. Той служи отлично, като спечелва гражданска корона за участието си при обсадата на Митилена. В мисия до Витиния, за да осигури помощта на Никомедовата флота, той прекарва дълго в двора на владетеля. Разпространяват се слухове за любовна връзка между Цезар и Никомед, които оставят петно за целия му живот. По ирония на съдбата загубата на жреческия сан позволява на Цезар да започне военна кариера". Flamen Dialis няма право да докосва кон, да спи три нощи извън собственото си легло или една нощ извън Рим или да поглежда армия.

През 80г.пр.Хр., след две години служба, Сула се отказва от диктатурата, реустановява консулското управление и след като служи като консул, се отдава на частен живот. Цезар по-късно се подиграва: "Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата." Той умира две години по-късно през 78г.пр.Хр. и е погребан с големи почести. Научавайки за смъртта на Сула, Цезар се чувства в безопасност и се връща в Рим. Няма достатъчно средства, тъй като наследството му е конфискувано и си купува скромна къща в Субура, квартал на нисшата класа в Рим. Завръщането му съвпада с опит на противници на Сула начело с Марк Емилий Лепид да завземат властта, но Цезар не се доверява на Лепид и не участва. Вместо това се заема с легално адвокатство. Става известен с изключителното си ораторство, придружено от пламенни жестове и приповдигнат тон и с безжалостните си процеси срещу бивши управляващи, прочули се с изнудване и корупция. Дори Цицерон го оценява: "Е, и кого от ораторите...ще поставиш пред него?" за да овладее изцяло реториката, Цезар плава до Родос през 75г.пр.Хр. да се обучава при Аполоний Молон, който е бил възпитател и на самия Цицерон.

По пътя в Егейско море Цезар е отвлечен от киликийски пирати и е държан като пленник на Фармакос, едно от Додеканезките островчета. По време на целия плен той запазва позицията си на превъзходство. Когато пиратите решават да изискат откуп от двадесет таланта злато, той настоява да искат петдесет. След като откупът е платен, Цезар потегля с флотата си, преследва и залавя пиратите, след което ги заточва в Пергамон. Управителят на Азия отказва да ги екзекутира, въпреки настояването на Цезар, като предпочита да ги продаде като роби. Цезар обаче се връща на брега и ги разпъва на кръстове на своя отговорност. След това стига до Родос, но скоро е отзован обратно в Азия във военна акция, като събира помощен отряд, за да отблъсне нашествие от Понт.

При завръщането си в Рим е избран за военен трибун, първата стъпка по процеса на чест на римските политици. Войната срещу Спартак се състои по това време (73 – 71г.пр.Хр.), но до нас не е достигнала информация дали Цезар играе някаква роля в нея. Той е избран за квестор за 69г.пр.Хр. той държи реч на погребението на леля си Юлия, вдовица на Марий, и включва изображения на Марий, невиждани от времето на Сула, в погребалната церемония. Собствената му жена Корнелия също умира през тази година. След погребението той заминава за Испания, където служи като квестор под командването на Антисций Вет. Там той попада на статуя на Александър Македонски и осъзнава с недоволство, че сега е на възрастта, на която Александър е притежавал целия свят в краката си, а той Юлий Цезар не е постигнал почти нищо. Удовлетворена е молбата му да бъде освободен от задълженията си и се връща в римската политика. При завръщането си се жени за Помпея, внучка на Сула. Избран е за едил и възстановява трофеите от победите на Марий, спорен ход, който показва, че до този момент режимът на Сула все още действа. Цезар организира съдебни процеси срещу облагодетелствалите се от проскрипциите на Сула, но и харчи голямо количество взети назаем пари по различни обществени дейности или игри, засенчвайки своя колега Марк Калпурний Бибул. Също така Цезар е заподозрян в два неуспешни заговора.

Цезар по стъпките към бележитост

63г.пр.Хр. е събитийна година за Цезар. Той убеждава трибуна Тит Лабиен да повдигне съдебно обвинение срещу оптимата сенатор Гай Рабирий за политическото убийство на трибуна Луций Апулий Сатурнин, извършено преди 37 години. Самият Цезар се самоназначава за един от двамата съдии по делото. Рабирий е защитаван от Цицерон и Квинт Хортензий, но е осъден за измяна. Докато той упражнява правото си да апелира към народа, преторът Квинт Цецилий Метел Целер отлага събранието, като смъква знамето от хълма Яникул. Лабиен може да поднови процеса по-късно, но не го прави: позицията на Цезар е направена и проблемът е изоставен. Лабиен ще остане важен съюзник на Цезар през следващото десетилетие.
Същата година Цезар участва в изборите за поста Pontifex Maximus(човек, който се занимава с церемонии и религиозни ритуали), върховен жрец в римската религия, след смъртта на Квинт Цецилий Метел Пий, който е бил назначен от Сула. Негови опоненти са двама влиятелни оптимати, бившите консули Квинт Лутаций Катул и Публий Сервилий Ватий Исаурикус. Повдигнати са обвинея срещу него в подкупничество от всички страни. Смята се, че Цезар е казал на майка си в сутринта на изборите, че той или ще се завърне у дома като POntifex Maximus или изобщо няма да се завърне, тъй като очаква да бъде изпратен в изгнание поради огромните дългове, които е натрупал, за да ги вложи в кампанията си. Цезар печели въпреки по-голямия опит и реноме на опонентите си. С поста Цезар придобива и официална резиденция на Виа Сакра.
Когато Цицерон, който е консул през тази година, разкрива заговора на Катилина да завземе властта над републиката, Катул и останалите обвиняват Цезар в участие в конспирацията. Цезар, който е избран за претор за следващата година, взима участие в дебата в Сената как да се процедира с конспираторите. По време на дебата на Цезар е пусната бележка. Марк Порций Катон, който ще стане неговият най-неумолим политически съперник, го обвинява в кореспонденция с конспираторите и настоява съобщението да бъде прочетено високо. Цезар му дава бележката, която разочароващо се оказва любовно писмо от полусестрата на Катон Сервилия. Цезар спори убедително срещу смъртната присъда на конспираторите, предлагайки да бъде заменена с доживотна, но Катоновата реч се оказва решителна и конспираторите са екзекутирани. На следващата година е назначена специална комисия, за да разследва заговора и Цезар е обвинен в съучастничество отново. Той се оправдава с показанията на Цицерон, че Цезар му е съобщил всичко, което знае и така един от неговите обвинители, а също и един от членовете на комисията са хвърлени в затвора.
Докато е претор през 62г.пр.Хр., Цезар подкрепя Цецелий Метел, сега трибун, във внасянето на спорни законопроекти и двамата поради упоритостта са отстранени от длъжност от сената. Цезар се опитва да продължи да изпълнява задълженията си, но е заплашен с насилие. Сенатът се принуждава да го възстанови на длъжност, тъй като той успява да усмирява публичните демонстрации в негова чест.
Същата година фестивалът на Bona Dea ("добра богиня") се провежда в дома на Цезар. Не трябва да присъстват никакви мъже, но млад патриций на име Публий Клодий Пулхер успява да се вмъкне, прикрит като жена, отчасти заради съблазнителната жена на Цезар Помпея. Той е призован и обвинен в светотатство. Цезар не дава показания срещу Клодий на процеса, за да не оскърби една от най-влиятелните патрициански фамилии в Рим и Клодий е оправдан след солиден подкуп и заплахи. Въпреки това Цезар се развежда с Помпея.
След преторството Цезар е избран да управлява Отвъдна Испания, но е все още затънал в дългове и трябва да удовлетвори кредиторите си преди да замине. Той се обръща към Марк Лициний Крас, един от най-богатите мъже в Рим. В замяна на политическата подкрепа срещу опозиционните интереси на Помпей Крас заплаща част от Цезаровите дългове и става гарант за други. За да избегне превръщането си в частен гражданин и започването на съдебни процеси заради дълговете му, Цезар се оттегля към провинцията преди края на претурата. В Испания завладява Галеция и Лузитания, наричан император от войските си, реформира закона за дълговете и завършва управлението си в Испания на голяма почит.
Наричан император, Цезар има право на триумф. В същото време той иска да се кандидатира за консул, най-старшата магистратура в републиката. Ако той празнува триумф, ще остане войник и ще стои извън града до церемонията, но за да участва в изборите, той трябва да изостави командването и да влезе в Рим като обикновен гражданин. Цезар не може да направи и двете едновременно. Той моли сената за позволение да се бори в изборите in absentia, но Катон възспира предложението. Изправен пред избора между триумф и консул, Цезар избира консулът.

Първи триумвират

През лятото на 60г.пр.Хр. между Цезар, Помпей и Марк Лициний Крас е сключено споразумение, известно под наименованието Първи триумвират. Те образуват неофициален съюз и се задължават да си помагат.
През 59г.пр.Хр. Цезар омъжва дъщеря си Юлия за Помпей и чрез сключения династически брак укрепва триумвирата. Безсилни да се борят срещу тримата мъже, сенатските кръгове са принудени да отстъпят. Първият успех на съюзниците е избирането на Цезар за консул през 59г. пр.Хр. Най–напред, за да снабди с дялове ветераните на Помпей Велики, Цезар провежда аграрен закон. Той издейства да се разпределят между тях обществените земи в Кампания, а в случай, че и те са недостатъчни, е поставено да се закупят други терени в Италия за сметка на доходите, които постъпват от източните провинции. Със силата на закон са утвърдени и всички разпоредби, които Помпей издава на Изток. В интерес на конниците , които поддържат Крас, Цезар намалява с една трета сумата, необходима за откупуването на данъците за провинция Азия. За себе си (след изтичането на консулския мандат) успява да уреди назначението си за наместник в провинциите Цизалпийска и Трансалпийска Галия за срок от 5 години. Разходите в предизборната борба, пръскането на пари при търсенето и печеленето на привърженици – всичко го вкарва в големи дългове. Но целта е не само богатството. Пред този далновиден човек изведнъж се разкрива шанса да изгради име на пълководец, да спечели верността и предаността на предвожданите легиони. Той мисли в далечна перспектива и вижда как в борби с келти и германи създава и укрепва римските провинции на Запад, за да затрие славата от източните експедиции на “новия Дионис“ на новия Александър“ , на най – големия си съперник - Помпей Велики.

Взетите от Цезар мерки и проведените закони удоволетворяват желанията на широките кръгове на населението, печелят симпатии и водят до разширяване на неговото политическо влияние. Преди да замине за Галия , той има грижата да изгради и укрепи стабилен авторитет в Рим и в тази насока използва лично задължения му народен трибун за 58г.пр.Хр. – Публий Клодий Пулхер. От своя страна той нанася сериозен удар на най – ревностните представители на сенатската олигархия, в това число и на личните врагове на Цезар – Цицерон и Катон Млади. С покрепа на народното събрание ораторът е обвинен, че противно на закона, т.е. без следтвие и съд, предава на смърт съмишлениците на Катилина, заради което е изпратен в изгнание, а имуществото му е конфискувано. Известният с честността си Катон Млади също е отстранен под предлог, че трябва да поеме изпълнението на мисия на остров Кипър. Клодий организира престъпни отряди, съставени от роби, гладиатори и най–долните слоеве на градските плебеи, и чрез тях започва да тероризира града.
На следващата 57г.пр.Хр., сенатската групировка му противопоставя Тит Аний Милон, който действа в нейна защита със същите средства и методи. Форумът и улиците на Рим са сцена на кървави схватки.
През 56г.пр.Хр. покоряването на Галия може да се смята за привършено. Там Цезар умело използва разногласията и постоянните междуособни войни между отделните племена, които възпрепятстват обединяването и създаването на единна държава, и с подкрепа на голяма част от сената завладява територии чак до бреговете на река Рейн. Пръв от римляните преминава с войски на десния му бряг и престоява там 18 дни в преследване на германците. После стига и до Атлантическия океан.
За да демонстрира силата на римското оръжие, с два легиона Цезар извършва десант и сполучливи акции в Британия – които правят голямо впечатление в Рим. В скоро време Галия е обложена с ежегоден данък на сума от 40 млн. денари. Огромната плячка – стада добитък, скъпоценни метали, хиляди роби, предизвиква удивление и възторг във вечния град. Със специално постановление на сената, започват празненства които траят 15 дни.
В Галия Цезар получава всичко, към което се стреми – слава, войска, пари. Известността му расте за сметка на останалите двама триумвири, а победите извисяват неговия престиж. Той щедро финансира привърженици и противници, и пръска големи суми за своите намерения.
По този начин към средата на 50–те години на I век пр.Хр. съюзът на триумвирите започва да се разклаща и изглежда някак нестабилен. Симптомите са показателни, защото старото съперничество между Помпей и Крас се събужда отново и отношенията им се напрягат до крайност. На свой ред и двамата се боят от сполуките на Цезар и се страхуват от засиленото му въздействие. Що се отнася до Сената и оптиматите, те също изострят върховете на нападките и подклаждат огъня на зародената връжда и на взаимната завист. Цезар полага огромни услилия, за да се преодолее кризата.

През 56 г.пр.Хр. в град Лука, в северна Етрурия, става срещата между тримата гиганти. Тя преминава в необикновено тържествена обстановка и заздравява обединението. Именно на нея се взема решение Крас и Помпей да се кандидатират за консули за 55г.пр.Хр. и тогава се разделят сферите на влияние в държавата. Крас се стреми да стане наместник в провинция Сирия за следващите 5 години и, в поход и война срещу партите, да спечели лесна слава и голямо богатство. Помпей държи на испанските владения, които ca сигурна материална база и там под негово ръководство действа силна войска. Цезар разбира, че положението му е все още недостатъчно солидно и се нуждае от нови назначения в Галия.
По тези въпроси се споразумяват и тримата на срещата. Разделянето на властта означава практическото ликвидиране на републиканските учреждения. В значителна степен сенатските декрети и постановленията на народното събрание вече се дитктуват от волята на триумвирите. Заедно с това е очевиден опитът за противопоставяне между популари и оптимати, тъй като така двете групировки от само себе си се изтощават.
След заемането на тримата мъже с непосредствените задачи, Рим остава в плен на движенията на Клодий и Милон. Уличните битки между тях са постоянни, положението се влошава с всеки изминал ден. Във външнополитическо отношение държавата също се намира в затруднение. Във войната с Партия Крас, който мечтае да повтори походите на Александър III Велики на Изток, търпи загуби, армията му е разбита, а той убит. Фактически със смъртта на Крас Първият триумвират се разпада.
Цезар има достатъчно сериозни грижи с въстаналите гали и особено с предводителят им Верцингеторикс, който обединява всички племена. След много премеждия Цезар спечелва битката при Алезия, а падането на крепостта води до разцепването на крехкото единство на организацията и до неизбежната и гибел. Победата окончателно завоюва Галия за римляните.

По същото време Помпей Велики, който остава в Италия, все повече влияе върху държавните работи и се превръща в едноличен управник на страната. През 52 г.пр.Хр. за пръв път в римската история той е избран за консул без колега, т.е. получава сам висшата правителствена власт и съсредоточава значителни прерогативи в свои ръце. Така е, защото държи още проконсулството в испанските провинции и извънредните пълномощия за снабдяването за Рим с удоволствие. Подобно странно и необикновено обединяване на длъжности – трудно и невъзможно преди, се превръща в прецедент за бъдещето. Просто необходимостта от твърда ръка, която трябва да ликвидира пълзящата анархия в града, принуждава сенатската олигархия да го подкрепи. За нейните намерения той е много по–удобен от Цезар – кумира на популарите.

За кратко време Помпей се справя с терористичните отреди на Клодий и Милон, успокоява населението, осигурява относително стабилното съществуване и подобрява снабдяването с храни. Сега датира и началото на неговото сближаване с оптиматите. От тази позиция той се опитва да отстрани от политическия хоризонт своя единствен противник – Цезар. Посочените тенденций предопределят борбата на живот и смърт между двамата.
Една от първите задачи на Помпей, за да се добере до първенството в държавата, е да прокара закон, който забранява на Цезар да се кандидатира за консул, преди да разпусне легионите и да представи отчет за делата си в Галия. Положението е напрегнато, защото армията на първия е разквартирувана в далечна Испания, докато тази на втория заплашително лагерува в Северна Италия. Без да се колебае, сенатът веднага издава постановление новопристигналият пълководец да върне своите пълномощия, което ще рече да предаде властта там, т.е. да освободи войските и да му се назначи приемник в Галия. Въпреки че народните трибуни (Марк Антоний и Квинт Касий) налагат „вето” върху приетото решение, оптиматите не се съобразяват с него. Без да държат сметка за нарушаването на техните права, те ги принуждават да напуснат Рим, за да отидат при Цезар и същевременно допънително насърчават Помпей в събирането на бойни единици.

Гражданската война

За Цезар дилемата е сложна. Той трябва или съвсем да се откаже от политическа дейност, или да подеме въоръжена борба. Решението не търпи отлагане и на 10 януари 49г.пр.Хр., със съдбовните думи „ Жребият е хвърлен „ , пълководецът неочаквано пресича реката Рубикон – административна граница между Цизалпийска Галия и Италия. Нарушаването на закона е мотивирано като дълг за отмъщение на поруганите права на народните трибуни. По този начин вината за войната се прехвърля върху противниците.
Помпей не може да противодейства, тъй като по това време главните му сили се намират в Иберия. Заедно с по–голяма част от сенаторите той избягва в Гърция. Независимо от форсирания марш на армията, Цезар не успява да попречи на това, но вече цяла Италия и Рим са негово притежание. След бягството на предводителя останалите в страната отряди на Помпей се предават и се присъединяват към победителя, който за разлика от Марий и Сула се отнася сравнително снизходително дори към своите отявлени противници. Цезар набързо организира живота в града, присвоява държавната хазна и се отправя за Испания. Както сам заявява, след като е „разбил пълководец без войска„, този път „отива да разбие войска без пълководец„. С ненадейно нападение срещу испанските легиони на съперника той осуетява тяхното нахлуване към Италия, принуждава ги да капитулират и ги включва в състава на собствените си сили . При завръщането си в Рим военачалникът получава дори диктаторски пълномощия , но заема длъжността едва единадесет дни, през които окончателно възстановява правата на всички проскрибирани и провежда изборите за консули .
Към края на 49г.пр.Хр., именно като консул, Цезар заминава за Гърция и дебаркира в Епир за последната схватка.

Първоначално всички предимства са на страната на Помпей. Той разполага с грамадна армия, със значителни парични средства, със силен флот, но действа мудно. По всякакъв начин е забавян и от сената, който почти в пълен състав заема главната му квартира, намесва се в заповедите, непрестанно променя и критикува и безконечно обсъжда подробности. Въпреки всичко в битката при Дирахий победата е на тяхна страна, неуспехът на противника е сериозен, загубите са значителни, а оттеглянето в Тесалия е задължително.
Но през лятото на 48г.пр.Хр. край град Фарсал, двете войски застават отново една срещу друга. Силите на Помпей осезателно превъзхождат по численост съперника. Срещу 40 000 бойци Цезар противопоставя 27 000, а срещу 6000 конници – 2000. Като узнава обаче за превъзходството на вражеската кавалерия, той съсредоточава един отбран отряд перпендикулярно на фронта на войските със задачата да атакува едва тогава, когато неприятелските ескадрони принудят неговите да отстъпят. Битката се води на морския бряг, като двете армии са една срещу друга. От едната им страна е морето, а от другата в засада изчаква отрядът на Цезар съставен от стрерлци с лъкове и прашки. При опита на конницата на Помпей да заобиколи фланга на Цезар, тя е посрещната от стрелците на Цезар. Те с такава ожесточеност атакуват конниците, че ги принуждават съвсем скоро да побягнат. Приложената тактическа изненада решава изхода на битката, защото след като започва преследването на противниковите конници, които се оттеглят, легионите на Цезар се оказват във фланг и тил на враговете и ги обръща в бягство.
След загубата отначало Помпей се укрива на остров Лесбос, а оттам се прехвърля в Египет с надеждата да намери помощ и подслон при лично задължения му владетел. Ала новината за поражението изпреварва събитията. За да спечели благоволението на победителя, още със слизането на брега египетският цар Птолемей XII предателски го убива. По–късната римска политическа традиция представя Помпей като мъченик, който се жертва за свободата на Републиката, но едва ли твърдението съдържа някаква доза истина и по–скоро тя е изкуствено изопачена и съвсем не съвпада с действителните стрмежи – да се превърне в едноличен господар, подобен на елинистическите монарси, чийто прототип е героическата фигура на Александър III – неговия идеал.

На третия ден след злощастния край Цезар пристига в Александрия. В подхванатата династическа свадба между Клеопатра VII и малолетния фараон – неин брат, но и съпруг, той вече има основания да вземе страната на младата и очарователна царица. Макар и да не липсва романтика в отношенията им, сделката между тях е добре обмислена. Клеопатра се стреми да използва римската войска, за да завземе властта, а пък Цезар се надява да получи необходимите огромни средства, за да осъществи своите честолюбиви планове и едновременно да си осигури доверен поддръжник в по–нататъшната борба срещу помпеанците на Изток .

Неприкритата и дори изтъкната позиция предизвиква спонтанното избухване на въстание против римляните. То сериозно заплашва да подкопае непоклатимостта на тяхното господство, особено когато бунтовниците се оказват на прага да пленят корабите на военния флот. За да не попадне в ръцете на размирниците, пълководецът заповядва да го запалят. По време на пожара изгаря и част от прочутата Александрийска библиотека. Справянето с извънредната ситуация, където всичко се крепи на косъм, става само благодарение на бойните подкрепления, които пристигат навреме от Мала Азия. После нещата приемат обичайния си ход. Цезар печели сражението над египтяните в открита битка, а заедно с това и престола за Клеопатра.
Престоят в Египет предоставя на враговете му шанса отново да предявят претенции и да се заредят с енергия. При създадените благоприятни условия от гражданската война между римските военачалници, на свой ред Фарнак – синът на Митридат VI Евпатор, се стреми да уголеми тесните граници на боспорското царство и решава да възвърне загубеното от баща си. Той успява да завземе дори Витиня и със силна армия и флот заплашва Азия - най–важната от източните провинции на Републиката. С необикновена бързина Цезар пристига от Александрия и без особени затруднения разгромява Фарнак, който загива по време на бягство.
След уреждането на азиатските дела Цезар се завръща в Рим. Той заварва града във влошено икономическо състояние. За сметка на поскъпването на живота стойността на парите пада и отново на преден план застава въпросът за дълговете. Той е изключително актуален, а градските плебеи настойчиво държат на касацията им. Частичното уреждане не проблема, а не тяхното окончателно анулиране, не удовлетворява нито длъжниците, нито кредиторите и вълненията прерастват в два последователни бунта. Притиснат от нови външнополитически затруднения Цезар е принуден да отмени задълженията на най–бедните за срок от една година, както и да премахне натрупваните лихви. Той успокоява и недоволството сред легионерите, като със средствата, иззети и конфискувани преди всичко от Помпей, раздава обещаните, заплати.
Докато пълководецът се намира на Изток, а след това възстановява реда в Рим и укрепва положението си в Италия, помпеанците съсредоточават сили в Африка. Там се събират значителни военни контингенти и успяват да издействат поддръжката на нумидийския цар Юба. Въпреки своята мощ и числения превес над врага, през 46г.пр.Хр., при Тапс след дълга и кръвопролитна битка те понасят ново поражение от преминалия в настъпление противник .
Най–продължително се съпротивлява Утика, където командването се води от Катон Млади. Когато разбира, че всичко е безнадеждно, най–убеденият привърженик на старата аристократична република предпочита да се самоубие. След капитулацията логично се предават и останалите градове на Африка. Във въпросните събития местният владетел е застигнат от смъртта, а Нумидия е превърната в Римска провинция под името Африка Нова.

След гражданската война

При завръщането си в Рим Цезар отпразнува четири триумфа за победите си в Галия, Египет, Азия и Африка. Но страната все още не е умиротворена, а кошмарът продължава и краят му не се вижда. Този път синовете на Помпей – Сескт и Гней, подемат глави и започват действия в Испания. Сражението става край селището Мунда и за него военачалникът пише до сената, че ако в други боеве се е сражавал за победа, то тук се бори за своя живот. Въпреки всичко щастието е на негова страна. В схватката Гней е убит, а Сескт избягва в Северна Испания. Тържеството на Цезар е пълно. В резултат на гражданската война (49–45г.пр.Хр.) републиканският строй в държавата се променя съществено със скритата цел да се подмени окончателно с пълновластно и еднолично управление, сигурно опряно на легионите. Посочената тенденция проличава ясно след кампанията при Тапс, когато през 46г.пр.Хр. Цезар приема от народа и сената титлата диктатор, най –напред за десет години, а после, през 44г.пр.Хр. – за цял живот. Без съмнение за него се дължи утвърждаването в обществото на принципа едно и също лице да може да изпълнява едновременно няколко длъжности.
От 48г.пр.Хр. вече всяка година той е избиран за консул. Пак оттогава последователно получава и трибунските прерогативи. От 46г.пр.Хр. му е възложена префектурата на нравите, която по същество обозначава качеството цензор. Още от 63г.пр.Хр. е и велик понтифекс. Сдобива се и с титлата „баща на отечеството„, а званието „император„ влиза в състава на името му и сочи неговата лична връзка с войската.
От тази позиция Цезар има решаваща дума по въпросите за войната и мира, разполага с възможността да определя кандидатите за магистрати и да се разпорежда самоволно с обществената хазна. Подобно голямо натрупване на пълномощия в ръцете на един човек и придобитите без какъвто и да е ред почетни титли са несъвместими от гледна точка на републиканските норми, противоречат на цялата държавна практика, но създават за Цезар изключително положение и го превръщат в монарх, който не подлежи на контрол. Нещо повече, всичките му действия подсказват, че по същество той смята строя за негоден и се готви за коренни промени, но така, че на външен вид нещата да останат привидно същите.
По време на управлението на доживотния – „вечен „диктатор, народните събрания, които продължават да се събират по обичай, изгубват политическото си значение. Така е, защото Цезар свободно се ползва от правото на препоръка за заемането на различните длъжности. Неговите предпочитания се гласуват с послушание и фактически изборите на отделните лица се подменят с тяхното назначаване. Сенатът също е реорганизиран и съставът му е увеличен на 900 души, много от които са хора без аристократичен произход, военачалници от армията, лично задължени на Цезар и дори негови освободени роби.
Намерението е най–висшият държавен орган да се превърне в правителствено учреждение на цялата страна, а не само на Италия и на Рим. За да се тушират контрастите с провинциите се предвижда навсякъде да се създаде слой от население, което да има права на римски граждани и тези достойнства по възможност да се получат по–скоро от провинциалните жители. Освен това Цезар съвсем не отстоява убеждението, че армията трябва да се комплектува изключително от пълнокръвни римляни. Напротив, в нея трябва да участват всички боеспособни части от различните краища, т.е. освен от тях, тя да се попълва с войници например от Галия, Мала Азия, Испания, за да се превърне в могъщ страж на световна държава.
За да демонстрира личната върховна власт, на която Цезар гледа като на наследствена институция, той се явява навсякъде в пурпурна тога на триумфатор и с одежда, която съгласно традицията носят римските царе. Диктаторът получава разрешение от сената да седи на златното курулско кресло. Любопитно е как в сибилинските пророчески книги е открито предсказание, че победата на Изток срещу партите може да се спечели само от човек с владетелски достойнства. По този повод в началото на 40г.пр.Хр. два пъти Марк Антоний се опитва да го увенчае с царска диадема пред тълпата, събрана в театъра, но Цезар демонстративно я отблъсква. Овациите нямат край, тъй като мнозинството от населението продължава да споделя републиканските настроения, а и времето за кардинално преустройство е още далеч.
Цезар полага не малко усилия да внесе ред в данъчната система и да установи стабилност в държавата. За да намали бездомната и безработна беднота, изселва 80 000 градски пролетарии в колониите. По–късно предлага и закон за самоуправлението на италийските градове. Прокарва също постановление за строго наказание на лицата, виновни за изнудване на провинциалното население. Основната му грижа е да заздрави отношенията си с победената аристокрация и поради тази причина амнистира някои от своите бивши противници и дори им издейства различни постове.
Той се отказва от демагогска политика и провежда някои мироприятия в съответствие с възгледите на оптиматите. Ето защо числото на гражданите, които имат право да получават безплатно жито, изведнъж намалява от 320 000 на 150 000 души. Основната цел, която преследва чрез система от реформи, е да се подготви сливането на Рим и на провинциите в монархия от елинистически тип. От този момент нататък вечният град трябва да запази само значението си на средище на световна и велика сила – да се превърне в резиденция на самодържеца. В този смисъл дори се подозира, че Цезар замисля преместването на столицата в Александрия или в старата Троя .

Убийство и последствия

Новата социална политика, нарушаването на републиканската конституция отстраняването на държавните магистратури на множество оптимати и накрая едноличното господство печелят с годините редица врагове. Олигархията така и не иска да отстъпи без бой вековните си съсловни привилегии. Срещу Цезар е организиран заговор, в който участват повече от 60 сенатори. Те търсят удобен случай да му отмъстят за всичко причинено и да го погубят. Предводители на съзаклятниците са Гай Касий Лонгин и Марк Юний Брут.
Планът за покушението е разбработен подробно на 15 март 44г.пр.Хр. на заседание на сената Цезар пада мъртъв под ударите на бунтовниците – по ирония на съдбата пред статуята на Помпей. Присъстващите се разбягват, а паниката се предава на населението. Така човекът, който показъл как републиката може да стане империя бил убит. Вместо тържествено да обявят възстановаването на републиканския строй, разтревожените и уплашени похитители се оттеглят на хълма Капитолий и там се укрепват.
След убийството на Цезар нито една от страните, които се домогват до властта, не установява сериозно надмощие и всяка търси да се осигури с въоръжени сили. Създаденият своеобразен политически вакуум се отличава с безпомощност и с липсата на перспективи за действие. Най–приемливо е компромисното решение, предложено от Цицерон, а именно Цезар да не се обвинява за установената „тирания„ да се признаят за легитимни всичките му разпореждания, а подбудителите да останат безнаказани и да получат пълна амнистия.

Според приетото постановление тялото на диктатора е изгорено на форума. След приключването на обреда недоволната и възбудена тълпа се люшва в пристъп на отчаяна екзалтация да руши и гори жилищата на оптиматите, докато най–накрая умората надделява над хаоса. Впоследствие на мястото на кладата е издигнат олтар, върху който се извършват жертвоприношения за гения на Цезар – обявен за „божествен„.

Постигнатото между отделните групировки споразумение се оказва нетрайно. В Италия започва ожесточена борба между най–близките съподвижници на Цезар – Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (от старинен патрициански род, но ограничен и посредствен човек), и сената, начело с Цицерон. В разгара на схватката на сцената се появява и Гай Октавиан. По силата на завещанието на покойника и в качеството на син на негов братовчед той става наследник на огромното му състояние.

fluffka1
03-10-2010, 14:32
http://download.pomagalo.com/93107/tragicheskoto+stradanie+i+tragicheskoto+velichie+n a+edip/

http://download.pomagalo.com/307344/tragichesko+stradanie+i+tragichesko+velichie/?search=18594913&po=2

може ли?? :-)

detelina101
03-10-2010, 17:31
ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЕДИП



Софокъл довежда старогръцката трагедия до разцвет и успява да я превърне и истинска драма- с мащабни конфликти, разгръщане на действието и сложни образи.
Софокъл е майстор на трагическите характери. Неговите герои се борят със съдбата си, дори когато тя е предопределена.
В своята драматическа творба „ Едип цар” Софокъл поставя като основен акцент проблема за съдбовна предопределеност и личния избор на човека. Чрез трагиката в живота на Едип , той изразява собственото си отношение- човешката съдба се променя от поведението на човека и нейните очертания зависят от темперамента и характера на отделната личност.
Едип, като потомък от рода на Лай е изключителен герой и човек с тежка съдба. Неговият образ е поставен между нравствено-етичнити норми и крайните проявления на човешкия характер. На него жребият е отредил извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Трагизмът се изразява в незнанието му.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайности, докато опознае себеси, корените си и истинската си същност. Въпреки всички пречки по пътя си той несъзнателно следва предначерната му от боговете съдба.
В началото на трагедията Едип е представен като справедлив и доброжелателен цар с високо чувство за отговорност и добро сърце. Постигнал е много успехи и е доказал на дело, че е мъдър и грижовен владетел. Неговата мъдрост е спасила града от Сфинкса, станал е цар на Тива, има власт, богатство и семейно щастие. Поданиците му го почитат и величаят и го наричат „....най-велик сред смъртните”. Между него и народа, цари разбира-
телство, хармония и взаимно уважение. Той е достоен човек, който се ползва с уважението на гражданите. Едип е добър управник, който е изпълнен със съчувствие и е готов да направи всичко , за да им помогне.
Един от важните смислови акценти в трагедията на Софокъл е значението на трагическата вина. Тя не се състои толкова в отцеубийството и кръвосмешението , а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията. Това
отрицателно качество разкрива и други негативи в характера на Едип.
От една страна трагиката не е във вината му, а в съдбата му. Но от друга – Едип носи своята трагическа вина. Тя се заключава в неразумни постъпки в моменти, когато той има правото на избор – избор между добро и зло, между правилно и неправилно, постъпки, в които решаваща роля играе не предопределеността, а гневливият характер и буйният нрав на героя, за когото примирението е непосилно.
Основната обединяваща теzaна трагедията е темата за трагическата вина на Едип
поставена още в пролога.Страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Много истории за родовото проклятие са митологични сюжети, запазени в старогръцката литература. Древните гърци живеят с разбирането, че проклятието на рода е инструмент на съдбата, която наказва разбунтувалите се срещу предопределеното. В драмата престъплението, което Едип е извършил на младини, не е споменато до момента,
в който смътни догадки обвързват смъртата на цар Лай – предишният владетел на Тива, с Едип, който убива в състояние на емоционален афект. Реагира според отрицателното в характера си, което се оказва трагично за него. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Самият Едип застава на трагичния кръстопът на своя живот.Остава верен на природата си, но променя съдбата си. Носи трагична вина, която не осъзнава и която е предизвикана от незнание. Всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено.
Човек не може да избяга от съдбата си и няма нужда да се съпротивлява- това е посланието на творбата.
Нарушената хармония трябва да бъде възстановена. Страданието,възмездието и покаянието са стремеж към равновесието и излизането от хаоса.
Поемайки по пъта на разнищване на случая с убийството на Лай, Едип стига до първия си драматичен сблъсък в трагедията- с прорицателя Тирезий, който отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Гневът на царя, загрижен за народа си е справедлив- той укорява гадателя, че не питае любов към собствия си град.Ситуацията е изпълнена с много трагизъм- неговите настоявания ще доведат до разкриване на истината.
Упорството на Тирезий предизвиква гнева на Едип, както и неговото арогантно и дръзко поведение. След твърдата и кратка реплика на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип се впуска да доказва превъзходството си над гадателя. Обзет от прекомерна дързост и гордост той не разбира, че греши. Истината към която се стреми е унищожителна за него.Тя е началото на страдания, които ще го научат, че най-големите истини се постигат с мъдрия поглед на духовното зрение, че по-страшна е вътрешната слепота.
Вторият сблъсък на Едип е сКреон. Той продължава и в диалога между Едип и
Йокаста. Отново се поддържа заблудата в незнаието на истината, но драматизмът нараства, защото тълкуването на темата за предсказанията поддържа убеденоста, че за човека е невъзможно да избегне фаталистичната предначертаност на съдбата си.Едип отново е сляп за истината.Той подозира по-скоро заговор срещу себе си и обвинява Креон.
Главният герой е неудържим в желанието си да накаже предполагаемия заговорник-Креон и това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не толкова в отцеубийството и кръвосмеше
нието, а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията.Той става несправедлив и се възгордява, надсмивайки се над античните етически норми- Едип поставя човешкият си разум над божествената дарба. Самовлюбеността и горделивостта не му позволяват да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.
На този свят няма закон, няма сила – била тя божествена или човешка, която да оправдае убийството на човек. Никой не убива човек безнаказано. Независимо дали това става в момент на гняв, на болка, на огорчение – изборът да убиеш е личен и затова отговорността за извършеното деяние е чисто индивидуална.
Образът на Едип има своето вътрешно развитие от положителното към изява на отрицателното в характера. Той се превръща в страдащ, трагичен герой, който несъзнателно греши, нарушава етичните норми, воден от стремежа си към правда.
Изпълненият с обрати и трагизъм живот показва силата на човешкия дух, който е готов да се опълчи на съдбата и боговете. Но въпреки всичко човек има право на индивидуална воля, но само когато тя е съобразена с божествената предопределеност на съдбата. Той трябва да бъде благоразумен и смирен, защото, докато е жив, не знае какво ще му поднесе изменчивата и непостоянна съдба.

detelina101
03-10-2010, 17:32
ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЦАР ЕДИП

В старогръцката литература един от великите майстор на трагедията е Софокъл. В неговите творби мракът и светлината, възторгът и страданието, победата и гибелта вървят заедно. За това образите, които създава са живи и вълнуващи. Те непрестанно воюват срещу всичко, което е предопределено в живота им.
Това ясно се вижда в „ Едип цар”, където независимо от предначертаната от съдба, на човека е дадено право за личен избор.На Едип, като потомък на рода Лай, е предопределено извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Но той първоначално нищо не знае и в това е трагизмът му. Героят преминава през редица трудности и злощастия, докато опознае себе си.
Първоначално Едип се изявява като човек с високо чувство за отговорност. Постигнал е редица победи. Станал е цар на Тива. Спасил е града от Сфинкса и това го е направило велик владетел. С делата си многократно е доказал своята мъдрост. Поданиците му го почитат, защото винаги е готов да им помогне. Радва се на богатство и семейно щастие. За него се говори, че е „....най-велик сред смъртните”.
Едип не е идеализиран герой. Той се отличава с гневен характер, който се проявява неведнъж. Особено силен е този гняв, когато героят започва да усеща своята трагическата вина. От една страна причина за отцеубийството и кръвосмешението е съдбата на Едип, но от друга, той извършва множество неразумни постъпки в моменти, когато има правото на избор. Точно в тези моменти, когато трябва да изяви свободната си воля, героят провява буйният си, гневлив характер и това го води към гибел.
Наистина страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Тя идва от родовото проклятие. В момент на силно раздразнение Едип убива цар Лай – предишният владетел на Тива .Тогава постъпва прибързано, като в момента надделява отрицателното в характера му. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Това всъщност е емоционален кръстопът за героя. На него той остава верен на природата си, реагира спонтанно и гневно. По този начин поема трагичната вина, която първоначално не осъзнава. Трагичното е във факта, че всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено. Творбата на Софокъл внушава, че човек не може да избяга от съдбата си и сякаш няма нужда да се съпротивлява..
Трагизмът на героя е не само в страданието, но и в покаянието му. Като търси истината за смъртта на Лий Едип стига до драматичен сблъсък с прорицателя Тирезий. Гневът на царя е огромен, защото Тирезий отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Едновременно с това гневът на владетеля е справедлив, защото той е загрижен за народа си. Изходът от този трагичен сблъсък води до разкриване на истината.
След думите на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип започва да доказва превъзходството си над гадателя. Но гневът го заслепява и Едип не разбира, че греши. Трагичното е във факта, че истината към която Едип се стреми е унищожителна преди всичко за него.Тя е началото на мъки, които ще го научат, че най-страшна за човека е вътрешната, духовната слепота.
Духовно изпитание за героя са неговите емоционални сблъсъци - с Креон и с Йокаста. В тези моменти отново надделява мисълта, че за човека е невъзможно да избегне ористта на съдбата си. И при тези сблъсъци Едип е сляп за истината, защото подозира заговор срещу себе си и обвинява Креон. Всичко това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не само в отцеубийството и кръвосмешението. Тя е преди всичко резултат от неговия гневен характер, от надмеността му.Той става несправедлив, възгордява се, надсмивайки се над моралните норми в своя свят. Надмеността не му позволява да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.Освен това нищо не може да оправдае убийството на човек. Едип е виновен, независимо дали е посегнал на баща си в момент на гняв и незнание. Изборът да убиеш е личен и отговорността за извършеното е също лична.
В творбата на Софокъл цар Едип преживява вътрешно развитие. Но то е от светлата към тъмната страна на характера му. Така от велик цар той се превръща в страдащ герой, който постоянно греши и нарушава етичните норми. Може би наистина съществува предопределеност в човешкия живот, но всеки има право и на свободна воля. Едип не успява да използва разумно тази лична, свободна воля и това е основната причина за трагичната му гибел.

bubust
03-11-2010, 14:04
zamunda.pomagalo.c om/download/112275/?search=2366096

Предварително благодаря. :)

kotence_91
03-11-2010, 14:58
zamunda.pomagalo.c om/download/112275/?search=2366096

Предварително благодаря. :)

Покажете пример на йонно ецване dani
Къде се използва плазмено ецване? az plasma

carlosfacebook
03-11-2010, 15:04
Как да дам линковете след като съм нов потребител и не ми дава да ги публикувам?


Благодаря много предварително. :oops:

pavkata213
03-11-2010, 15:11
http://download.pomagalo.com/95582/graf+monte+kristo+romanticheski+geroii/ за утре ми е но ще се радвам ако ми го свалите и до понеделник 8) p.s. Herzlichen Dank ;]

bubust
03-11-2010, 15:11
@kotence_91 Искрени благодарности!

@carlosfacebook аз просто счупих линка.

PiNk_GiRl
03-11-2010, 15:21
Моля да ми ги свалите:

http://download.pomagalo.com/364110/logika+i+ezik/?search=24157836
http://download.pomagalo.com/77453/ponyatie+za+filosofiya/?search=24158179
http://download.pomagalo.com/3092/ontologiya+na+obhvashtashtoto+obshtotovseobshtoto+ sobstven+predmet+na+ontologichniya+analiz/?search=24158609

Благодаря предварително!

carlosfacebook
03-11-2010, 15:26
download.pomagalo. com/462149/analiz+na+kino+na+vapcarov/?search=24156117

download.pomagalo. com/310188/analiz+na+stihotvorenieto+vyara/?search=24155599

download.pomagalo. com/6461/vapcarov+chovekyt+na+novoto+vreme/?search=24156056

ИМА ИНТЕРВАЛ МЕЖДУ . и com
Tрябват ми за утре сутринта. :(

kotence_91
03-11-2010, 15:43
„КИНО” - ВАПЦАРОВ
(анализ)

Търсената истина за живота в поезията на Никола Вапцаров е свързана винаги с „една човешка драма”, преживяна от лирическия герой и изповядана в стихове от поета. Гледните точки, художествените ракурси на възприятие и изображение са винаги две. Едната въплъщава човешкото преживяване, а другата - лирическото споделяне в художествен аспект на интимните вълнения, които се движат в широкия диапазон между изповед и диалог. „Разказът” за преживяното неусетно преминава в реално случващо се събитие, което изпълва със сетивни усети и нови емоционални нюанси поетическото действие. То е едновременно спомен, но и настояще. Лирическият говорител, обикновено идентичен с поета, е свидетел на изповедта и на „случващото” се в „разказа” за „една човешка драма”, изживяна отново от лирическия герой. Така се оформят двете условни категории, носители на действието във Вапцаровата поезия, лирически говорител и лирически герой.
„Ролите” на възприятие, преживяване и оценка, т. е. интерпретация, често се сменят в общата динамика на поетическия „разказ”, който е изповедно-диалогизиран, а това означава действен и силно въздействащ. Читателят е въведен в художествената среда на „случващото” се поетично събитие като очевидец на преживяното. Толкова силни са внушенията на лирическото действие, че възприема-телят е не само страничен „наблюдател”, но и „участник” в събитието, което преживява заедно с лирическия герой. Такава е художествената позиция, от която е разгърнато поетическото действие във Вапцаровото стихотворение „Кино”. „Ракурсът” за наблюдение на ставащото, на онова, което ще се случи, определя и посоката на лирично внушение. Действието се развива „отвън” - „навътре”, от обектно-реалното към субективно-личното. Вапцаров очертава реалната обстоятелствена среда, провокирала размисъл:
Отвънка беше шум
и светеха реклами,
В афиша
пишеше:
„Една човешка драма.”
Въведена е темата на поетическото действие: „Една човешка драма”, която ще се разгърне като вътрешно преживян размисъл на човека, търсещ истините в живота. Обстоятелствената среда е по-скоро внушена, отколкото реално очертана, чрез звукови и цветови възприятия: „Отвънка беше шум”, „светеха реклами”. Въздействието е сетивно, а лирическият говорител сякаш наблюдава пространството „отвътре”, въплътен условно във вътрешния духовен свят на всеки човек, изправил се пред рекламния афиш, търсещ причините за изживяна лична драма. Тя винаги е индивидуална и неповторима. Затова е и определена като „една човешка драма”. Конкретността на назоваването, изписано и на киноафиша, изпраща своето индивидуално послание към всеки човек, приел рекламния надпис за идентичен като екзистенциална същност с неговата собствена съдба и на неговата лична, но винаги „една човешка драма”. Така лирическият говорител запазва своята анонимност, но същевременно поетическото действие създава усещане за многолюдие, за множествено човешко присъствие. То напомня за себе си чрез шума отвън:
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
От общата пространствена среда, изразена чрез звуковото въздействие на множество човешки гласове, които всъщност я назовават и определят чрез шума, се отделя конкретното присъствие на човека със своя лична драма: „И конника на Крум/се потеше/от стискане/в дланта ми.” Единственото число на употребената лексикална единица „дланта ми” неочаквано променя посоката на поетическия „поглед” на лирическия говорител, наблюдаващ художествената среда, от общото към единичното. Вниманието е фокусирано върху един човешки субект сред множеството. Субективният носител на „една човешка драма” е представен чрез художествените детайли: „конника на Крум” (монета от пет лева) и „дланта ми”. Единичното загатва за цялото, но вече конкретно назовано и индивидуализирано. Това безспорно е доказателство за поетичното умение на Вапцаров да използва художествените възможности на метонимията (монетата, дланта) за открояване субективното присъствие на човека - основен лирически герой и в стихотворението „Кино”. Стаил „една човешка драма” в душата си, той е в очакване. Търси художествено отражение на съдбата си на екрана: „И стана тъмно./В белия квадрат/лъва на „Метро”/сънно се прозина. / И изведнъж - шосе,/след туй гора/и в дъното небе просторно-синьо.”
Маркирани са детайли от твърде обща, обектна среда: „шосе”, „гора”, „небе”. Те също загатват представа за цялост на съществуваща реалност, но самото събитие все още отсъства. Темата за „една човешка драма”, провокирала интереса на лирическия герой, все още не е поставена като художествен проблем. Човекът е в очакване, което расте, а заедно с него - и вълнението. Създава се усещане, че в мрака, обгърнал кинозалата, редом с лирическия герой присъства и поетът, т. е. неговият лирически говорител. Отново „ракурсът” за наблюдение като избрана художествена позиция е „отвътре”, т. е. от изпълненото с очакване психопространство на човека. Същевременно се забелязва и една нова позиция, проектирана сред пространството на общото човешко присъствие на множеството в кинозалата. Тази нова позиция дава възможност за поглед „отстрани”, т. е. от някакъв страничен „външен” ъгъл за наблюдение на индивидуалното преживяване на човека от показаната и видяна лична драма на филмовите герои: И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня.
Участниците в киноверсията за „една човешка драма” са неназовани, но са по човешки близки на зрителите. Те са „нашия герой” и „нашта героиня”. Близостта е условна, в чисто универсален план. Героите са хора със своя съдба, но тя е все още „неразказана” на екрана. Следва събитие, което променя хода на филмовата интрига: „ След удара/излиза джентълмен/ и взема във ръцете си челичени/ като перце примрялото момиче.”
Сюжетът „разказва” „човешката драма” на героите. Тя не е изживяна като реалност - следствие от действителен конфликт и сблъсък с обстоятелствата на живота, а показно разиграна мелодрама с ефектно намерени детайли. Героите на „една човешка драма” не живеят в драматичната събитийност на сюжета, „разказан” на екрана, а присъстват „красиво” сред романтичния декор на рекламно показна любов. Човешките души не горят от вътрешна противоречивост на преживяното, защото реално събитие и реален сблъсък няма. Чувствата са фалшиви, драмата - измислена и неискрена:
Отваря си очите -
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от разплодник!...
Пошлостта на показаното подменя реалните стойности на естетическото въздействие. Очакванията са излъгани, остават неоправдани искрените вълнения и реакцията не закъснява. Героинята губи човешкия си облик. Приема се „като жребица от разплодник”. Тя вече не е обект на състрадание и съчувствие. Провокира