PDA

View Full Version : ЕСЕ ПО ФИЛОСОФИЯ



Cinderella92
10-13-2009, 09:36
Здравейте...Трабва ми есе по Философия...Ето ги и темите....

1.Да имаш или да бъдеш. :)

2.Човек е безпокойство. :-o

3.Животът е вечност миниатюра.

4.Същността на човека е в неговата екзистенция./nz kfo ozn. 8-) /

5.Границите на моя език са границите на моя свят. :-P

6.Животът е това което ни се случва докато планираме бъдещето. :-)

7.Във всеки човек има нещо от всички хора. :oops:

8.Човек има метафорична съдба,човек е метафората на битието. #-o

Благодаря ви предварително... 8-[ 8-[ :smt007 :smt049 :mrgreen:

Tedi4ka
10-13-2009, 15:38
„Да имаш или да бъдеш”
ЕСЕ

С течение на времето съдбата ни изправя пред един много труден въпрос: „Да имаш или да бъдеш?”. Изборът, който трябва да направим, е между желанието да имаш разум, собствено мнение, цели, причини да се гордееш и желанието да бъдеш егоист, лицемер, аматьор, нещастник.
Да имаш разум означава да имаш съвест. Разумът ни спира, когато сме изправени пред избора да послушаме сърцето си или да мълчим. Например, когато едно момиче има чувства към дадено момче, то се изправя пред избора да му признае чувствата си или да замълчи със страха, че то може да я отблъсне. Тук разумът се проявява в страха, че може да загуби приятел. В „Хамлет” героят се изправя пред избора да отмъсти на чичо си, когато го смятат за нормален или отмъщението му да бъде по-бавно и мъчително за самия него, като всички го смятат за луд, но да бъде оправдано. Тук разумът се проявява в това, че Хамлет избира да бъде луд и да се самоизмъчва, отколкото да послуша сърцето си, като направо убие чичо си.
Да имаш собствено мнение и да не се влияеш от чуждото е нещо, което малко хора владеят. Хората в днешно време живеят чрез мнението на околните, но не и чрез тяхното собствено мнение. Например в началото Хамлет вярва на чичо си, че собственият му баща е бил ухапан от змия. Той започва да му вярва и да живее с тази мисъл, докато призрака на баща му не се появява и не му отваря очите.
В днешно време има много интриганти, които от истината правят коренно различна версия. Хората започват да вярват предимно на това, което се предава от уста на уста, но не и на човека, до когото се отнася темата. Например две момичета се карат. Едната е интригантка, а другата-реалистка. След като свърши спорът, интригантката започва да разказва своя версия за спора. Всички започват да й вярват, но когато реалистката започне да се защитава, никой не й вярва.
Да имаш цели в живота означава да има смисъл да живееш. Хамлет живее, за да отмъсти за баща си. Това е единствената му цел. В училище преобладават учениците, които идват заради родителите си (насила). Тези ученици са без цели. Те смятат, че ученето няма смисъл. Когато пораснат няма да могат да се издигнат в обществото. Няма да имат смисъл да живеят, защото някои остават в мизерията, други все още са под закрилата на родителите си. Смисълът на живота се крие в целите, които си поставяме.
Ако имаш причини да се гордееш със себе си, то това осмисля живота ти. Гордостта на един човек му дава както психически, така и физически сили да продължава да се развива. Хамлет се гордее със своя баща, защото е успявал да поддържа реда в Дания. Това му дава сили да отмъсти за баща си.
Да бъдеш егоист и да искаш всичко за себе си е цената, която трябва да заплатиш, за да не страдаш. Да искаш всички да те слушат и да изпълняват каквото им казваш, да не те интересува мнението на приятелите е начинът да не страдаш от действителността и ударите на живота.
Да бъдеш лицемер, означава да имаш две лица, да причиняваш зло на околните. Например едно момче има две приятелки. Едната му де води „гадже”. Двете момичета не се понасят, не се спогаждат. Той пред гаджето си говори против приятелката си, обещава, че повече няма да се вижда с нея, че повече няма да разговаря с нея. Пред приятелката си, той се подмазва, говори против „гаджето” си. Излиза с нея зад гърба на „любовта си”. В случая това момче е лицемер. Говори едно, а върши друго. По този начин прави лошо и на двете момичета.
Да бъдеш аматьор в живота си означава да бъдеш част от себе си. Означава да криеш чувствата си, да се затваряш в себе си, когато имаш нужда, а пред околните да бъдеш повърхностен. Например човек, който многократно е бил предаван и е понасял ударите на живота, започва да се чувства задължен да бъде аматьор. Той започва да се затваря в себе си. Да се опитва сам да реши проблемите си.
Да бъдеш нещастник, означава да си отхвърлен от обществото, да ти липсва смелост, да бъдеш унижаван, да страдаш и да не намираш смисъл в живота. Хамлет е типичен пример. Той се чувства нещастник, защото покрай него е настъпил хаос. Неговата любима го е отблъснала, майка му е лицемерка и егоистка. Той е отхвърлен от обществото и няма смисъл за живот. Държи го само мисълта за отмъщение.
Да изберем желанието да имаме разум, собствено мнение, цели и причини да се гордеем със себе си означава да бъдем свободни, да живеем с чиста съвест и с по-малко проблеми. Да изберем желанието да бъдем егоисти, лицемери, аматьори и нещастници означава, че избираме сами лошия живот, да сме постоянно под напрежение и да подпишем смъртната си присъда.

Tedi4ka
10-13-2009, 15:39
„ДА ИМАШ ИЛИ ДА БЪДЕШ”



Какво е животът? Един прекрасен божи дар, който всички се стремим да оползотворим максимално, опитвайки се да постигнем мечтите си и да осмислим всичко през нашия поглед. Човешкия поглед. Или както е казал Сенека: „И животът като баснята се цени не по дължината си, а по съдържанието”.
Или пък просто биологическо и химическо съвпадение, съвкупност от случайности, всяка която от НАС населява едно и също място – Земята, и въпреки това, всеки притежава изключителна уникалност. Уникалността да избира – да имаш или да бъдеш.
Да имаш, означава да притежаваш, да поставяш материалното над духовното, да осмисляш ценностите, разсъждавайки върху въпроса за собствеността. Например, ценност ли е в днешно време да имаш най – новото и модерното? И ако да, каква ценност е това? Желанието да имаш е алчност. Този, който има много приятели, няма нито един. Следователно максимата „да имаш” неминуемо води след себе си последиците на заливащия ни безценностен материален свят. Всеки може да има, но не всеки може да е.
Да бъдеш! Според мен, това е истинният избор на този, който иска да изпълни със смисъл живота си. Но какво точно е „ да бъдеш”? Да бъдеш себе си? Да бъдеш щастлив? „ Да бъдеш” е да превъзмогваш повърхностния материален свят, да избягваш рекламнта илюзия на материалното и да живееш в един друг, по-възвишен свят. Света на чувствата, истината и красивото. Светът, в който можеш „да бъдеш”. Избирайки този свят, ние избираме живота, „мигът между две вечности”. Защото, предпочитайки да се водим от максимата „ да имаш”, ние всъщност сами затваряме зад себе си вратата на истината и се отправяме в онзи свят, в който всичко се измерва с пари и количество. Такъв живот не може да е истински живот.
А той е един безкраен низ от възможности, избори, решения, колебания, радости, тъги, неочаквани случайности и моментни преживявания. Но всеки избира как да живее своя живот. Право на личен избор е и това, дали да се води от принципа „да имаш” или „да бъдеш”, но каквото и да изберем, ние винаги си оставаме хора, грешни, несъвършени, и въпреки това сме прекрасни по своему. „Да имаш”, да знаеш, че имаш нещо, което можеш да наречеш свое... Въпреки алчно – материалния смисъл на тази максима, ако човек е щаслив, водейки се от това, то останалото няма значение. И „ Да бъдеш”, да си това, което си, да осмисляш творчески миналото, настоящето и бъдещото. Да чувстваш, да осъзнаваш нещата не толкова с цената на парите, а със силата на разума. Всеки има право на личен избор, дали да има, или да бъде, важното е да е щастлив от избора си.
Зад красотата на вечните идеали- семейството, любовта, приятелството и други подобни, се крие не толкова красивата, но също толкова възвишената истина. И само който познава тези ценности и идеали знае, че „да бъдеш” е да бъдеш себе си сред тези, които обичаш. Това е смисълът.

Tedi4ka
10-13-2009, 15:40
Човекът е безпокойство

/Жан-Пол Сартр/


Човекът е най-великото творение на природата.Той е смъртен като биологично същество,но духът му се стреми към безсмъртие.Човешкият живот е в непрекъснато безпокойство.То определя смисъла на живота,бъдещето и края му.В безпокойство чо-век калява характера си и се изгражда като личност.Точно този проблем разисква и великият философ Жан-Пол Сартр.Неговата преценка е,че човекът е в непрестанно безпокойство.От мига ,в които започнем да съзряваме всичко изглежда неконтрулируе-мо.Дали е така? Единственото нещо,което можем да контролираме е това,което се опитваме да открием дълбоко в себе си.
Същинската природа на човека е положителна.Негативизмът е резултат от не-точно мислене.Всичко това води до извода,че човекът винаги се стреми към нещо, ви-наги мисли и чувства.Това означава,че по-голяма част от човешкия живот преминава напрегнато,но човек е свикнал толкова много с това безпокойство ,че дори понякога не го забелязва .Ключът към усъвършенсване и самоконтрол е да бъдем търпеливи със себе си и да се стремим да не обръщаме прекалено много внимание на околния свят, който ни предоставя проблемите си.Още от мига,в който започнем да съзряваме,да мис-лим,да чувстваме океанът на живота ни завлича в своята необятна и ужасяващо мрачна бездна.Там ние откриваме,опознаваме,изуча ваме,разгадаваме.Изграждам е своето съз-нание,своя Аз образ,но неизбежно с това се сблъсваме с много въпроси и проблеми. Точно те пораждат това безпокойство.През краткия си земен път човек се сблъсква с много все по-сложни и по-неразрешими дилеми.Това означава,че безпокойството неиз-менно ни следва навсякъде.Преследва ни!Кара ни да изпитваме страх...!Литературата на Сартр е за всички,които се ровят в дълбините на човешия живот.Тя прави Сартр без съмнение една от най-влиятелните фигури във френската култура на 20 век.Той е дъл-бок,смущаващ,откровено циничен,но е имал вяра в себе си.Теми в първите му книги е безмислеността и безизходицата на живота и отвращението от него.Разкрива много добре проблемът за неспокойния дух на човека.Жан-Пол Сартр превръща философията в изкуство.От мига в който човек започне да опознава и съзрява у него се зараждат и тревоги,грижи,проблеми.Все и един индивид е със свое собствено съзнание и реагира по свои собствен начин на натиска от околното.Човек е динамика, упорство, чувстви-телност,една огромна мрежа от нерви,които отреагират на всяка една промяна. Хората са висше творение и умеят да обмислят постъпките и чувствата си.Това ги прави уни-кални.Всички рано или късно изпитват страх,умора,любов и други най-разнородни чувства.
Аз самата съм грижа и безпокойство! Аз ставам в отговор на моята грижа и на моето отново избликнало тази сутрин безпокойство и затова тръгвам загрижена в своя ден, преследвайки времето и опитвайки се да утвърдя себе си.Мога ли в такъв случай да се спася от себе си, да избягам от себе си?С всяка изминала минута животът ми се струва по-тежък ,по-суров!Проблемите идват един след друг.В един момент мисля за себе си.В безизходица съм...Няма накъде да поема.Изпитвам страх!Страх от всичко, страх от това,което е било,което е сега,от това което предстои!В следващия момент мисля за свой близък или просто себеподобен.Дали животът на другите хора е също така динамичен и безкомпромисен?Задавам си хиляди въпроси.Защо ли никой не ми отговаря?Може би нетрябва да търся отговор,защото няма...!Човекият живот е грижа, всекидневна проблематика,безпокойство за нещо,за някой.Динамиката на обграждащия ни свят също ни напряга допълнително.С течение на времето ние приемаме тази страна като даденост и се превръщаме в загриженост и безпокойство.В този случай мога ли да се спася от динамиката?Мога ли да се спася от живота?Не...та това сам аз.Как да избя-гам от себе си?Това са хората,които почитам и обичам.Дали мога да страня от тях? Не...не мисля!?В мен се прокрадват мисли за собствената ми същност,за свободата,тя е незаменим компонент да бада себе си.Отново се прокрадва страх. Безпокойството ме следва във всяка крачка,във всяка мисъл.Каква съм всъщност?Какво ме прави прави точно такава?Имам ли възможност да се откажа от себе си и да се опитам да стана дру-га?Искам да избягам от безпокойството поне за миг?Но...забога как да избягам от себе си?Дали животът би бил толкова цветущ,ако я нямаше тази загриженост?Всичко би било еднообразно и сиво. В един миг редът на мислите се прекъсва...защо да бягаш? Трябва ли?Това съм аз.Това е моят живот,а той е уникален. Сега вече осъзнавам че без-покойството става неизменна част от нашето битие,а най-доброто,което можем да нап-равим в случая е да свикнем да живеем редом с него.Аз живея!Това за сега е най-важното.Но какво е реалното призвание на човека?Дали е само да живее?По-точно бихме се изразили, ако кажем,че той трябва да насърчава живота у себе си,да се съпро-тивлява без отдих,да не се предава,да пада,да става и с високо вдигната глава да про-дължава пътя си напред и нагоре.Безпокойството нахлува в мислите ти,в чувствата, създава проблеми,поражда грижи.Въпреки всичко животът продължава своя неудър-жим ход,а човек трябва да се приобщи,да прояви воля и да се бори.Времето не спира, лети и не чака никой.Ние трябва да се възползваме!
Както е казал Сатрт”Човекът е безпокойство!”,а безпокойството е големият живот.То се прокрадва като грижа,проблем,преграда и ако успеем да го преудолеем, можем само да спечелим.Какво всъщност е философията?Тя е затворен кръг от мисли... Мисли ,които немогат да намирят задоволяващ отговор!Всичко се базира на предполо-жения,твърдения и теории за човешкия живот.Преди всичко ние сме хора,ние сме уни-кални създания,сплав от объркани мисли и неразбрани чувства.Ние живеем в синхрон с времето,следваме неговият”пулс”.Никога не трябва да забравяме,че животът е изворът на нашите проблеми,от него се появява и никога непрекъсващото безпокойство! Въпре-ки всичко дъждът от въпроси не ще спре да се излива върху нас.Само едно последно нещо-нека бъдем хора и съумеем да запазим в душите си това безпокойство,което ще ни води към опознаване и усъвършенстване!

Tedi4ka
10-13-2009, 15:41
Същността на човека е в неговата екзистенция
есе

Философията на екзистенциализма възниква през ХХ век и представлява естествено продължение на хуманистичната традиция на философите от античността до наши дни, да поставят човека като най-висша цел на своите проучвания. Още Сократ е учел своите ученици, че щастието на човека е тясно свързано с неговото собствено опознаване. Понятието “екзистенция” води своя корен от латинската дума “съществуване”, затова тази дума се употребява като специфичен термин отличаваш човешкото съществуване от всяко друго нещо.
Само човека има способността да оценява и властва, да влага смисъл в нещата и да поставя цели. Основната идея е свързана с това, да се накара човека по нов начин да се вгледа дълбоко в себе си. Неговото съществуване оттук е белязано с белега на случайността – той не може да избира нито своето раждане нито своята смърт.
Думата “екзистенция” буквално означава “съществуване”. под “екзистенция” конкретно се разбира постоянното безпокойство на човека, неговата екстатичност, проект за собственото му съществуване и поради
това фундаментална свобода, която не познава никаква изначална предопределеност, включително божествената. Нейният смисъл е съществуването, надмогването, преодоляването на човека, което има свое начало и край.
Философското течение, свързано с екзистенцията, се нарича екзистенциализъм. то се занимава с личното, уникалното съществуване на човека. амата дума “екзистенция” буквално означава “съществуване”.
При разясняването на въпросите относно същността на човека и неговата екзистенция е необходимо да се разгледа въпроса за смисъла на човешкото съществуване. Самата мисъл, че “"Същността" на човека е в неговата екзистенция”, принадлежи на немския философ Мартин Хайдегер. Според него екзистенцията е ек-статичност, пребиваване извън себе си и е проект. Човекът не е една наличност, която може да се срещне някъде, а е проектиран да съществува във времето. И тъй като той е битие-към-смъртта, следователно неговото време е временно. В него човек трябва по максимално най-добрия начин да разгърне своите, тъй като той същевременно е и битие-възможност. А самото уникално по своята същност съществуване зависи от избора на човека. Жан-Пол Сартр не е единственият философ, който има свои възгледи относно избора, считайки че “човек избира само себе си”. Съществува зависимост между правенето на избор и волята на човека. Волята във философията се определя като способността човек да противостои на нежелано въздействие и да постигне своите цели в битието си, чрез преодоляване на трудности. Свободата на волята е и свобода на избора. Отделният човек може да направи индивидуален избор, ако волята му е независима спрямо дадени обстоятелства, т.е. самата тя да притежава свобода. За същността на всичко съществуващо Артур Шопенхауер смята волята, разбирана като сляп и необуздан стремеж към живот. Свободата на избора от своя страна е изключително важна, тъй като от нея зависят постъпките на човека. Зависи дали ще тръгне по пътя към стремежа за надмогване, поставяйки си високи цели и носейки в себе си свои идеали. Ето защо Хайдегер определя екзистенцията като избран живот.
Нещата могат да бъдат разгледани и от друга гледна точка. Хайдегер вижда и обратната страна – ако човек на избира, а само подражава на другите, тогава той е просто “das Man”, символът на обезличеното съществуване. "Das Man" отбягва да мисли за смъртта. За него тя е нещо, което се случва само на другите, тя е нещо случайно ("лош шанс"), факт от статистиката, но не и екзистенциално присъствие. Смърта обаче си има свой знамения. Те са в състояние да пропукат бронята на сляпото ни безгрижие и тогава човек проумява, че има неща,които са несподелими. Другите съчувстват, но болката е "неописуема", защото съществува само като моя.Тогава човек разбира,че в неговата еднаквост с останалите има неща, които са само свои. Никой е може да умре вместо мен. И тук човек добива усет за своята единственост и еднократност и с това сваля маската на еднакъв "das Man". Човек разбира, че е краен, че неговото време не е безкрайна линия, а е временно. Човек преживява битието си като поместено между "нищото преди" и "нищото след". Миналото - спомен и бъдещето - проект са разграничени от чезнещата межда на настоящето. Тези три момента на екзистенциалното време Сартр нарича "екстази". Те са присъщи само на човека, защото природата е едно вечно и пасивно настояще. Човек обаче присъства, той съществува съвместно с отсъстващото минало и бъдеще. А миналото и бъдещето са територии на нищото. Миналото е битието като нищо, а бъдещето е нищото като битие. Това означава, че човек е и не е. Човек сам поражда нищото, когато забележи нечие отсъствие, някакъв недостатък, някаква липса. Човек се стреми към абсолютното, към съвършенството и затова във всяко друго нещо той забелязва недостиг на битие, открива следите на нищото.
Теорията за екзистенциализма на човека “такъв, какъвто е” е одисея за трагичната участ на “малкия “ човек сблъскал се с един отчужден и враждебен свят. Ако тази картина е прекалено мрачна и трагична и не се харесва, не трябва да се сърдим за това на Сартр, защото той е описал нещата такива каквито са в истинския живот. Не трябва да забравим, че винаги можем да го направим по-добър, по-смислен и човечен.

Tedi4ka
10-13-2009, 15:42
Границите на моя език са граници на моят свят



Представете си свят, в които думите ги няма. В който живеят само звуците на заобикалящата ни среда, но ние не можем да и отвърнем, а само да гледаме безучастно отстрани. Ето защо това, че можем да изразяваме чувствата си мислите си чрез думи ни прави наистина специални. Чрез езикът ние опознаваме човекът до нас- неговата обща култура, възпитание ценности и т.н Но ние виждаме и неговите граници, защото всеки човек е ограничен. Помните ли легендата за "Вавилон"? Хората решили да построят кула до небето и Бог ги наказъл като ги разделил чрез езика. Така той спрял размириците и поставил границите, границите, които са валидни и днес. Да, езикът е свобода, но и затвор. Ако знаеш само български да кажем ти си затворен в рамките на страната ни, защото тотално би се объркал ако си в чужда страна където и понятие си нямаш от техният език. Ето защо границите на моя език, са границите на моя свят. Аз стигам до там докъдето той ми позволи. Аз отивам там до където той ми даде. Ето защо е нужно да го развивам, да не позволявам да бъде замразен от времето, а да видя, да чуя и усетя непознатото, благодарение на него. Неслучайно ученето на различни езици все повече се стимулира в училищата, защото езикът дава бъдеще. Скоро едва ли ще има човек в България, който да не знае английски език. И не само изучават се: френски, руски, италиански, испански, арабски всички учат езици, защото това дава възможност да се докоснеш до първоизточника. С помощта на Интернет не е нужно да пътуваш до Италия за да разбереш "от нея за самата нея". Така неусетно ние разбиваме оковите, които ни придържат към мястото, където сме родени. И политаме в глобалният свят, за да научим, знаем и разберем, за да се променим и развиваме. Определено светът би било по- лесно място за живеене ако я нямаше езиковата граница и всички говорохме на един език, но тогава би било толкова безинтересно. Всяка страна би загубила чара си и специфичността...Не случайно държавите се гордеят със своята уникалност: България с красивата си народна песен, Франция с прочутите си вина, Италия със своите спагети...Въпросът е че ако бяхме еднакви тези различия нямаше да съществуват и тогава бихми били обречени на скука. Ето защо различията са важни, езикът и границите също. Те са предпоставка да полагаме усилия и да вървим напред. Така, че нека не спираме, защото тогава всичко би изглеждало безмислено.

Tedi4ka
10-13-2009, 15:43
7.

Когато говорим за човека, за живота, за ролята на човека в живота, за живота на отделната личност и пр., в нашето съзнание изникват множество въпроси, чиито отговори не винаги успяваме да намерим. На всички ни е ясно, че човешкият живот е много сложен и в същността си е изпълнен с множество ситуации, пред които хората се изправят ежедневно. Но интересното е, че начинът, по който всеки отделен индивид се справя или не с разнообразието от ситуации, е различен и обикновено е селектиран от няколко варианта, като последният се оказва най-изгоден. Именно тези различни ситуации и начини за тяхното преодоляване превръщат човека в актьор в живота-театър, защото те го карат да приема различни образи и да се вживява в такива роли, които са подходящи за отделните ситуации.

Според Робърт Дал хората играят различни роли и често бързо преминават от една роля в друга. Това е така, защото хората са различни, независимо от това, че всеки човек се стреми към щастието във всички негови измерения. И именно по пътя на този стремеж всеки може да попадне в такива ситуации, в които да му се наложи да се вживее в роля, която не му е толкова присъща. И тайната на успеха се крие точно в това колко бързо ще се адаптира към необходимата роля за дадения момент. Един от най-добрите примери в случая е институцията “училище”. Училището е един добър учебник по “театрално изкуство”, защото, иска ли им се или не, учениците непрекъснато трябва да съгласуват мнението си с това на преподавателите, а това от своя страна предполага честото преминаване в роля, която да се харесва на лицето, даващо оценка на познанията и уменията по дадена учебна дисциплина на учениците. Но далеч не само училището изпитва човешките актьорски умения. Всеки човек има по няколко роли, които обикновено сам избира в своя живот. Човекът е един на работното си място, друг е сред приятелите си и е коренно различен в семейна обстановка. Ако една жена е директор в някакво предприятие и ? се налага да се държи строго с подчинените работници, за да бъде по-ефективна дейността на предприятието, и ако тя успява да мобилизира този колектив от хора да работи за нея, дори и по-голямата част от подчинените да са от мъжки пол, то едва ли същата тази жена би имала подобен успех в дългогодишна връзка с мъж, с когото, прибирайки се след работа, се отнася като към подчинен. Ето такива и множество други ситуации определят начина на поведение на отделния homo sapiens. Преминаването от една роля в друга се състои в преминаването на даден човек от една среда в друга, от едно обкръжение в друго, от една ситуация в друга, защото както самите хора са уникални сами по себе си, така и взаимоотношенията с всеки отделен индивид е уникално. Трудно е на базата на някакви минали или настоящи събития и чувства, които най-вероятно ни въздействат по определен начин, да предопределят еднакво поведение към двама различни човека, с които ни свързват горепосочените. В зависимост от характера на човека, с когото комуникираме, такава може да бъде и самата роля, в която ще се вживеем. Множеството от характери предполага и множество роли и именно това множество от роли често затруднява човешкото себепознание, защото трудно може да се установи коя е истинската същност на даден човек, къде и как се чувства като самия себе си, или по друг начин казано – коя е най-истинската му роля.

Има и други подходящи сентенции на популярни личности, които са адекватни на темата. Такава е и следната, изказана от Фридрих Шилер: “Човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата и е изцяло човек само там, където играе”. Но човекът е човек навсякъде. Той се е родил като такъв и не може да бъде друго, следователно човекът където и да е – той играе една от многото си роли. А дали е изцяло Човек само там, където играе – това е един от сложните житейски въпроси, които често си остават без задоволителни отговори и затова е трудно да се определи кога един човек е Човек, защото както стана ясно вече различните ситуации предполагат и различни роли на “Човека”. Но в крайна сметка където и да е това там, където ще е някой, то този някой винаги ще играе някаква роля и винаги ще е човек. А защо? Защото така е устроен нашият живот – като най-сериозната игра, правилата на която за всички са еднакви – законите. Но “полетите” на човешките души – именно те разкриват уникалното в отделните личности и ги обособяват като различни играчи.

В този ред на мисли Георг Лихтенберг също е прав, казвайки, че във всеки човек има нещо от всички хора. Колкото и един човек да е различен от останалите, то той не е сам и изолиран, защото човекът е социално животно и живее в общество, изградено от съвкупността на всички хора или по простичко казано и с малко ирония – всичките хора на света живеят на една и съща планета. Съгласието със сентенцията на Лихтенберг произтича от факта, че обикновено изконната връзка на “социалното животно” с неговите себеподобни е предпоставката, която подсъзнателно подтиква човекът да “краде” от другите. Но това съвсем не е престъпление, когато материалната страна на живота изобщо не влиза в употреба в дадени разсъждения. За какво става въпрос – може ли едно птиче веднага след своето излюпване да полети? Човек не се ражда научен, а напротив – цял живот се учи да живее и от това колко неща е постигнал в този негов живот зависи дали правилно е усвоил “занаята на живота”. Но уроци по живеене не съществуват. Всекидневния сблъсък на един индивид с други такива го прави свидетел на други животи, от които често взима пример – лош или добър. Колкото човек по-малко неща е присвоил от останалите и повече сам е изградил, толкова повече той се отличава. Често такива хора са наричани “луди”, но това че те не възприемат по някакъв клиширан и общоприет начин живота съвсем не означава, че са по-лоши хора от останалите. Просто те са успяли да излезнат от зомбираното общество, което унифицира всички – мода, комерсиална музика, обществено мнение, пороци и т.н. Но независимо колко неща са усвоени от другите, винаги трябва да остане и нещо лично собствено, уникално, което да отличава отделните човешки същества.

Животът-театър е сцената, на която хората изиграват живота си. Ако сега някой си спомня крилатата фраза на Шекспир, значи разсъжденията са му тръгнали в правилна посока спрямо моите (“Животът е сцена и ние всички сме актьори”). Независимо в каква роля се вживява човек, той трябва така да я изиграе, че чрез нея да не причинява зло на околните, защото винаги основният стремеж е към присвояване само на добри неща за един от друг. Понякога този стремеж може да се обърне и в своята противоположност, което подсеща за един от основните закони на физиката за енергията, че тя не се губи, а само преминава от едно състояние в друго. Но знае се – хората вярват, че доброто ще възцари и че театралната постановка ще е с “happy end”, затова каквито и роли да има човек, неговата мисия е да запази доброто в тях, а защо не и в себе си?! Дали фразата “невинен и чист по детски” не означава, че човек се ражда с максимум количество доброта, а по време на своята роля той непрекъснато губи частички от нея... а равносметката е – кой ще си изиграе ролята и накрая ще остане с повече добро, но за какво говорим – ако е така, то накрая на представлението доброто е останало в милиярди пъти по-малко от началото на постановката.

И понеже винаги има най-малко две гледни точки, в заключение ще кажа, че животът е много лесен и за да се избегнат повечето усложнения човек трябва да бъде самия себе си, а отделен въпрос е доколко всеки е способен да се себепознае за да бъде него си и да може реално да прецени кой е.

Cinderella92
10-13-2009, 16:07
СТРАШНО МНОГО ТИ БЛАГОДАРЯ.......... :mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:

Lambardo
11-03-2009, 21:53
помогнете темата е 4ове4еството и цивилизацията през 20 век есе по история за вси4ко може да се пи6е но бих искал някои да помогне плс

konsa123
11-08-2010, 12:15
Може ли някой да ми помогне
ако можете да намерите ЕСЕ :
1) Философията като правене на свят.
2)Да филосовстваш , значи да си напът.

благодаря ви предварително

pavel.penkov.92
10-06-2013, 17:07
ЕСЕ : за или против изучаването на философия в училище :) Някои да помага благодаря предварително

aneliq.radeva
11-13-2016, 10:15
Moje li nqkoi da mi pomogne ... mnogo spe6no mi trqbva ese na tema ... kak da uspeem v jivota v biznesa i v u4eneto

GabrielaStoyanova
12-28-2016, 08:49
Zdraveite trqbva mi ese po filosofiq...Eto q temata
-"Моят Бог"

Smrazqvashta
12-28-2016, 08:55
Zdraveite trqbva mi ese po filosofiq...Eto q temata
-"Моят Бог"

http://djidjo.blog.bg/drugi/2007/03/17/kakvo-e-bog-za-men-ese.52497

http://www.svitaci.com/index.php?option=com_content&task=view&id=1506