PDA

View Full Version : СПЕШНО!!!! интерпретативно съчинение



DiDiChKa
10-17-2009, 12:00
Моля ви който има инерпретативно съчинение по литература на тема: Домът и спомените като смислов център в стихотворението "Скрити вопли" да пише моля помагайте трябва ми за понеделник (19.10.09) :(

Tarzano
10-18-2009, 00:31
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ "


ПЪТЯТ И СПОМЕНЪТ


Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Споменът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пътуването в художествената литература. Пътят е метафора на живота, а „пътуването” към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да открие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.

Пътят и споменът за миналото са основни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В „Да се завърнеш...” споменът е осмислен като жалба по нещо ценно, изгубено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно „високо” и желано „преди”. „Спомнянето” е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Завръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на едно принизено и грозно „сега”.

Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” се самозаявява в света на творбата чрез „спомнянето”. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спасение от празнотата на настоящето. Споменът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебелянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисценции. Мотивът за завръщането на човека към едно „високо” и желано „преди” препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е „пристан” на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свързва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебелянов завръщането към миналото е от екзистенциален порядък. То е единствен изход за героя на творбата от самотата и скиталчеството в настоящето. Темата за самотата и скиталчеството на човека в модерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - „На прощаване”, и на Иван Вазов - „Немили-недраги”. Ако за героите на двамата автори самотата и скиталчеството са наложени от обстоятелствата, то за лирическия субект в „Да се завърнеш... ” те са съзнателно избрани. Героят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки „спомнянето” като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на миналото и акта на припомняне.

Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чувствата, близка до сакрално значимото. Интимността на спомена получава емоционален „ореол”. Реалността чезне, „стапя” се в духовното безплътие на изплувалия спомен. Пред „храма” на душата, осветен отминалото, вечерта „смирено гасне”, нощта е „тиха”, не нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораждат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата „приласкае” алюзира скрита от света нежност.

„Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално пространство, превръща се в условен „олтар” в „храма” на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и присъствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, извисеност, святост на света, в който героят на Димчо Дебелянов се завръща. Изминал дългия път на „спомнянето”, той сякаш остава само „морен поглед”, „изтлява”. Завършването на пътуването към света на миналото пред „старата икона” недвусмислено определя света на спомена като свят на тихата красота, уюта, светостта. Това е свят, към който героят на Димчо Дебелянов се стреми.

Символиката на „прага” също отвежда към важни идейни внушения. Това е мигът на среща между майка и син, но преди той да се е завърнал. Срещата е мечтана, но реално изживяна като поетична изповед. В традиционните представи образът на майката е свят, тя е олицетворение на нравствеността. В контекста на българската фолклорна традиция май ката се свързва с домашното огнище, светостта, жертвоготовността. Елегията на Димчо Дебелянов отново препраща към Ботевата поема „На прощаване”. Ботевият лирически герой се завръща у дома, за да потърси прошка и подкрепа от майката за избрания път. Завръщането за Ботевия лирически герой се свързва и с радостта от победата над тирана, и с извоюваната свобода. В „Да се завърнеш...” единствена радост за лирическия АЗ носи споменът-завръщане. От друга страна, завръщането се свързва и с осъзнатата елегичност на изминатия житейски път („мойто слънце своя път измина...”). Сякаш героят в елегията на Димчо Дебелянов за последен път си „спомня” красотата. В контекста на творбата образите на майката и иконата, като съкровена духовна същност, символизират вечното в живота. Оказва се, че лирическият герой се завръща в света на спомените, в храма на светостта, за да се сбогува с него, за последен път да се докосне до същностното, ценното, бленуваното.

В контекста на „Да се завърнеш... ” глаголите „помня”, „бленувам”, „мечтая” са функционално заменими. „Спомнянето” е не просто припомняне на една минала реалност, но и копнеж, силно желание за възраждане. Завръщането към света на миналото е бленувано пътуване към бъдещето. И двете условни проекции на „завръщане” и „пътуване” са невъзможни. Те са извън реалното. Завръщането към миналото чрез спомена за него е единствена духовна проекция на елегичния блян. Мечтата за пътуване към бъдещето е трагична. Елегичен блян и трагична мечта се „срещат” в реалната изповед на лирическия АЗ. Проблемът за времето в ли ри ката на Димчо Дебелянов е поетично спомняне на преживяно и пожелано. Границата между „сега” и „преди” е лирично разколебана. Блянът, копнежът по духовност противостои на грозната проза на живота, а домът, към който лирическият АЗ се завръща, е контрапункт на града. Лирическият АЗ в „Да се завърнеш... ” търси утеха и спасение в спомена за миналото.

Бленуван и желан, светът се превръща в дом на миналото. Той е мечтан като несъществуваща реалност. В разминаването между мечта и реалност, копнеж и действителност се ражда болката на лирическия герой в елегията на Димчо Дебелянов. Споменът е нетрайно убежище за човека на модерните времена. Той е само красив, но мимолетен блян.

„Да се завърнеш...” поставя проблема за трудния път, за самотата и скиталчеството на човека, изповядал трагично недокосналите се светове на мечта и реалност.

Tarzano
10-18-2009, 00:46
„Скрити вопли” - Блянът-дом на един бездомник

Родният дом е нашето най-близко, най-съкровено, най-поетично пространство. Нашият първи сакрален свят. Свят без начало и без край. В него откриваме една „канонизирана съкровеност”. „Той е наистина космос. Космос в пълното значение на думата” - пише в книгата си „Поетика на пространството” френският философ и литературовед Гастон Башлар. Предобразът на дома може да се открие дълбоко във времето, в глъбините на паметта. Домът е образ на усвоеното, обитаваното пространство. Пространство с невероятно дълбока същност. Едно топло кътче за мечтания. Обитаваният дом е крепост за тялото и душата. Необитаваният - свърталище на ветрове, прилепи, призраци, разрушение, забрава, смърт. Извечен е човешкият порив към пристан, към дом, към пространство, което да ни защити от враждебните сили на природата. Човекът усвоява това пространство с невероятно търпение и жажда, населява го с други живи същества, със своите чувства, мисли, мечти, надежди. Домът е люлка на човешкия микрокосмос. Убежище на самотника, спасителен остров за Аз-а, скъсал нишките с Другия, отправна точка по пътя към другия, към хората. Родният дом е едновременно дете, юноша, зрял човек и старец, независимо от това каква геометрична форма има и как се променя във времето и пространството. Вижте само какво богатство се съдържа в синонимното гнездо на дома: пещера, колиба, шатър, хижа, родна къща, бащино огнище, бащина (родна) стряха, родно гнездо, роден праг, роден кът, вила, сарай, убежище, пристан, заслон, каюта, таван (мансарда), небостъргач, замък, крепост, обител, храм...
Всички по-горе изброени синоними на дома имат „съзвучни стойности, свързани с поетичните ни видения” (Г. Башлар). Домът има благотворно, целебно въздействие, което се усеща не само физически непосредствено. Дори хралупите, нишите с легла от кашони и парцали по мостовете на Сена например са приятели, ангели спасители за клошари, всевъзможни типове, несретници, скитници, нещастно влюбени и пр.
За поетите символисти домът е „символ на пространството на сигурността и невинността... Свързва се с вярата, надеждата и любовта на пътника, странстващ по битийния път. Темата за бездомността представя липсата на духовна опора, вяра, надежда и любов... Битието извън Рая, видяно като наказание заради първородния грях, е представено като безкрайно скиталчество и отпраща към библейската традиция”.
Усещането за дом има свое минало, своя история и предистория, свой мит, своя легенда, свое безкрайно начало и неизмечтано бъдеще. „Чрез бляновете (цитатът е пак от книгата на Г. Башлар) цяло едно минало прониква в новия дом... Мечтанието става толкова дълбоко, че пред съзерцателя на домашното огнище се разкриват всякакви светове от съвсем незапомнени времена, отвъд границите на най-ранната памет. ..И домът, както и огънят и водата, е свързан с мечтания-проблясъци,... които хвърлят светлина върху синтеза на спомена и на предпаметното.” Споменът за старото жилище, за бащината къща човек изживява повторно като блян. Това наше свидно кътче остава да свети с незагасваща светлина завинаги в душите ни.
В елегията на Димчо Дебелянов „Скрити вопли” по своеобразен начин са отекнали и са се вплели в художествената структура архетипните образи на Дома, на бащината къща и на Майката. Те взаимодействат с праобраза на блудния син, на несретника, „захвърлен в света”. Не е ли това мит за вечното завръщане?

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.

Поетът е доловил дълбоко в себе си, в глъбините на паметта си отекването на поетичните образи на Дома и Майката. Поезията е изкристализирала в мига на сливане на бляна с паметта за Дома, когато безутешният ден, смирено гаснещата вечер и тихата нощ се разгръщат в съкровено цвете със забравен дъх на детство, в мига, когато една сиротна човешка душа е приласкана от спомена за свидната копривщенска къща.
Дори от една формална страна елегията „Скрити вопли” поражда смиели. Ако се вгледаме в морфологичната й структура, ще забележим, че се осъществява среща на съществителни имена от мъжки и от женски род. В елегичното сияние на бляна две същества - мъжко и женско - се докосват и в мига на докосването се разделят. Толкова драматично кратък е този бленуван миг на срещата, че не ни остава време да си поемем дъх.
Ето съществителните от мъжки род: ден, гостенин, поглед, заник, път, вопъл(и), странник.
От женски род: къща, вечер(та), пазва(и), нощ, умора, стъпка(и), радост, старата, усмивка, стая(та), пристан, заслона (съществителни имена от м. р., но Д. Дебелянов ги е употребил като имена от ж. р. - „последна твоя пристан и заслона”), дума(и), тишина(та), икона, майка, родина. Синът търси духовна опора в родната къща, в един познат до болка, чист и свят човешки космос, в прегръдките на най-близкото си същество:

Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Не бащата, а майката в поетичното бленуване на душата посреща на прага дългоочаквания гостенин. Захвърлил товара на „черната умора”, един странник, беззащитен като дете, търси опора в безсилното рамо на старата си майка. В благата усмивка на своята „майчица-сенчица” той намира истинското си лице, изгубено из лабиринта на „скръбния град”. Каква безкрайна жал, молба за прошка, колко обич и надежда избликват от почти забравената дума „мамо”! Сякаш синът не може да повярва, че вижда майка си -жива, мълчалива, всичко разбираща, всичко прощаваща като Богородица от старата икона. Но ето мракът сгъстява своите мрежи, идва нощта, угасва светлината на майчиното рамо, угасва усмивката на старата икона. Всичко е било блян. Синът и Майката няма да се срещнат. Душата, едва усетила топлината на бащиното огнище, се сепва, останала сама пред студената бездна на нощта. Осъществената в бляна Среща е била поредната Раздяла. Плахата радост на майката е предрекла невъзможната Среща с Гостенина. И ето, сякаш от предпаметта на човешката душа се откъртват „скрити вопли на печален странник, /напразно спомнил майка и родина, вопли, превърнали се в тъжно пророчество:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Tarzano
10-18-2009, 00:55
ето и още една :wink: не мога да намеря точно тази,която търсиш,но като вземеш по нещо от всяка и го подредиш,ще се получи 8)

Димчо Дебелянов - "Скрити вопли"


Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спомен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда нищо светло напред, затова се извръща изцяло към миналото. Там щастието е било реално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е мигновена. Това определя елегичния тон на творбата.
Жанровото определение елегия идва от старогръцки и означава жалба по нещо изгубено завинаги или недостижимо, изблик на разочарование - любовно, обществено, социално или трите мотива, както обикhttp://www.teenproblem.net/forumновено става в действителността, преплетени помежду си. Възникнала в античната литература, елегията е широко разпространен жанр. У нас се явява още във фолклора. Редица народни песни, особено трудовите (например „Яна жали девет братя жътвари”), са елегии.
Елегиите на Димчо Дебелянов са между най-известните му творби. Те са стон по изгубеното щастие, примирение пред необратимостта на живота, в който за героя има вече само тъга, горчивина, съжаление ... и спомени.
„Скрити вопли” е глас на човешката мечта, мечта - илюзия - изповед или въображаем диалог с неприсъстващ, но някъде съществуващ събеседник - приятел, любима, сродна душа, която споделя спотаената драма.
Мотивът за мечтата илюзия при Дебелянов е мотив за осъзнатата самоизмама или по-точно за съзнателната самоизмама, така силна, че героят се оставя да бъде носен от полъха на надеждата. Толкова неутолим е копнежът по пристан, светлина и покой, че той трябва да бъде изживян - макар и като въображение. „Скрити вопли” е лирическо видение на възможното щастие. А то носталгично отвежда към картините от детството. Конкретните образи, сетивни, живи, цветни („старата” с нейната „усмивка блага”, „стаята позната”...), направо са „митологизирани” в една обединяваща, неизчерпаемо богата представа, въплътила в себе си отделните детайли като черти на едно лице. Тези черти се размиват във времето иконостасно пречистени, за да се вместят самоизмамно в романтичната стилова поредица - щастие, пристан, утеха. Така първоосновата на илюзията-мечта е всеизчерпващо болезненият копнеж по надежда и опора на духа.
В елегията въвеждащият пейзаж, запазвайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като „пейзаж на душата” - изтерзана, измъчена, разочарована, уморена, изгубила устоите на живота си. Последна искра надежда мъждука там някъде назад в миналото, където всичко е чисто и светло, миражно красиво. Епитетите спазват една емоционална гама („тихи”, „плахи”, „безутешни”, „скръбни”, „нещастни”, „черна”...). Споменът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно видение, сякаш озарено от светлината на „старата икона”. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осезаем, земен. Подробностите от всекидневието придобиват реликвено, чисто духовно внушение („бащината къща”, „старата на прага”, „безсилно рамо”...). Образите са познати, близки. Едновременно присъстват в руслото на националната ни литературна традиция, но и извън нея - вече като знак, символ на една духовна драма.
Още встъпителният стих: „Да се завърнеш в бащината къща...”, е своеобразно поетично обръщение, по смисъл, не по граматически изказ. То разширява границите на личностното внушение. Местоимението е във 2 л., ед. ч. („ти с плахи стъпки”), глаголните форми - също носят диалогичното „ти” обръщение („да събудиш”, „да чезнеш”, „да повтаряш”, „да шъпнеш”...). Лирическият субект е колкото сам, изолиран, толкова и един от тези „скръбни и нещастни”, понесъл общата орис. Подчертава го и местоименната форма - „ни” - 1 л., мн. ч. („що безутешни дни ни завещаха”). Това не нарушава нито интимността на драмата, ниhttp://www.teenproblem.net/forumто доминиращия минорен план. И в редица други творби („Помниш ли, помниш ли тихия двор”) личната изповед звучи по-многообхватно като болка на всички сродни по житейски жребий души.
Времето в „Скрита вопли” протича в два пласта - минало и настояще. Миналото също се раздвоява: по-далечното - детството - оазис на щастие и радост; по-близкото -„безутешни дни”, отекнали у героя като дуhttp://www.teenproblem.net/forumшевна травма, пределно разочарование, сломена воля, крушение на съпротивата, което търси опора и надежда в ранните спомени. И ако картините от детството са предметно конкретизирани, близкото минало е разкрито с твърде абстрактни обобщени определения („скръбни и нещастни”, „ безутешни дни”). Настоящето клони неотстъпно към детството като негова рефлексия, носи го в себе си - спомен, стон, мимолетна самоизмамна надежда. Това паралелно течение на времето едновременно е извор на надежда и разочарование. То е водовъртеж, където се сблъскват реалните прозрения за действителността и романтичните илюзии за малко утеха, ласка, покой. Стихът звучи меланхолно, като вопъл на една нежна душа, чиста, смирена, смъртно наранена, която в кротко отчаяние изживява своето безпътие.
В засичането на двата темпорални пласта възникват ред въпроси. Променя ли се миналото през призмата на годините? За безизходното настояще то има ли значение и доколко? Като всеки щастлив спомен, детството се превръща в мираж, пречистена опоетизация, обгърнати с паяжинен романтичен воал. От една страна, то е някак специфично „битово”, колкото тази дума да е несъвместима с диханието на Дебеляновата поезия; от друга - то е романтично безплътно, както безтегловни са виденията - поетически и личностно житейски. Това естетическо преплитане между предметната конкретност и романтичната завоалираност на спомена е специфична черта за цялостната поезия на Димчо Дебелянов.
В стихотворението разграничаваме отделни композиционни фрагменти, които съвършено преливат един в друг и създават общото движение на психологическата атмосфера: вечерния пейзаж, двора на
бащината къща, срещата с майката, „стаята позната”..., като почти до финала емоционалната вълна възходящо градира. Преливането между отделните, поетически детайлизирани моменти е изящно плавно, сякаш резкият жест ще разруши крехката илюзия - видение. Поетът ни въвежда в спомените си със страхопочитанието, с което се влиза в храм. Там като в чудодейна икона оживява „бащината къща” „старата на прага”, „ стаята позната”... Споменът е една от линиите, които носят силния романтичен полъх в Дебеляновата поезия.
Дебелянов издига родния дом на пиедестал. „Бащината къща” - най-малкото е само декор и вещи. Тя е цял един нравствен свят със свои морални стойности. Лирическият субект при всички удари на съдбата е успял да ги съхрани в себе си като най-висша духовна ценност. Самите предмети излъчват пречистена етичност. Тя рефлектира в нежния досег на героя до всичко от света на детството и най-вече в пиетета към майката. В литературната ни традиция още от Петко Р. Славейков, Ботев, Вазов, Яворов... представата за родното тясно се свързва с образа на майката. И пак в духа на национално утвърденото при Димчо Дебелянов двете понятия майка и родина художествено се приближават почти до пълно покритие. Неслучайно това е последният акорд на творбата: „напразно спомнил майка и родина! ”.
Влага ли поетът по-обобщаващ смисъл? Казва ли ни - човек понякога е чужд в собствената си страна, изгубва ласката на родината, както по природния закон изгубва ласката на майката? Може би. Загатнатият мотив в началото на стихотворението за „безутешни дни” ни дава известни основания за подобно тълкуване.
Дебеляновият стих се откроява с изключително изкуство на словото. Богато одареното поетическо въображение непрекъснато борави с разгърнати метафори. Поредицата им привнася особена визуалност в минорната трагичност на стихотворението и на цялата поезия на Дебелянов. И най-сложните психологически състояния придобиват сетивно картинен изказ: „С плахи стъпки ще събудиш в двора”, „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че моето слънце своя път измина”, „тихи пазви тиха нощ разгръща”...
Много особена естетическа роля играе системата на повторенията. Рядко те са в рамките на една и съща фраза („тихи пазви тиха нощ разгръща”). Най-често се срещат в различни отделни стихове и така някак вълнообразно ни връщат към едни и същи нравствени внушения. Повторенията са твърде разнообразни - граматически и по същност: дословни, напълно идентични („плахи стъпки”, „радост плаха”; „смирено гасне”, „смирено влязъл”), но и твърде специфични, например: „шъпнеш тихи думи в тишината"- тук трикратното повторение не е звуково, а само смислово логично. В други случаи думите са почти синоними: „смирено влязъл”, но и „мирен заник”, „умора”, „морен поглед”, а в „старата икона” и „ старата на прага” едно слово се явява като различни части на речта.
Лирическият субект в Дебеляновата поезия извървява кратък, но главоломен духовен път - от безметежната романтична вяра в абсолютното „Вечно щастие”до горчивото отрезвяване. В „Скрити вопли” вътрешно емоционалното движение е твърде специфично:полетът на духа следва метафорично - картинното разгръщане на илюзията; психологическият трагизъм - пълното й разрушаване. То е смирено, кротко, без следа от съпротива, но категорично. Сривът идва неочаквано, внезапно и то в мига, когато героят е повярвал в мечтата, когато осъзнава, че е изгубил всичко, все пак ще намери последен пристан. Какво е изгубил? Поетът само загатва, подсказва житейското фиаско, но нищо не назовава направо, конкретно. Интересуват го не причините, а самата драма като психологическо състояние и специално в това стихотворение - моментното просветление, щастливата самозабрава и последвалото отчаяние - всепогльщащо, безизходно, безнадеждно. Символният метафоризъм „да дочакам мирен заник”, „мойто слънце своя път измина” недвусмислено насочва към едно предусещане края на земния път. Мотивът „угасване” и в човешкия живот, и като унисон в природата („вечерта смирено гасне”) е характерен за новата, модерна литература у нас от първите десетилетия на XX век. Дебелянов дори визуално маркира прехода между мимолетния полет на духа и трайната власт на трагизма -последните два стиха са отделени от стихотворението. То е видението мечта; те - реалността, която разбива самоизмамата - колелото на времето е невъзвратимо, човек не може да вкуси повторно покоя на детството:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Тези „О”-възклицания, така чести в Дебеляновата поезия, са специфични за романтичната литература.
Полюсен е контрастът между пълното рухване на мечтата и романтичния порив. Изживяването е не по-малко трагично от драмата на Яворов, но емоционално естетическата реакция - съвършено различна. При Дебелянов всичко е„тихо” и „кротко” без Яворовите изпепеляващи „пламъци”, разтърсващи страсти по границата битие и небитие. Срещу Яворовата изгаряща непримиримост при Дебелянов меланхолно осъзнатото рухване на мечтите угасва в примирение. В стиховете на Яворов бушува неукротим дух, в стиховете на Дебелянов - почти религиозно смирение. Противопоставянето между полета на мечтите и главоломния й срив доказа, че контрастите в поезията на Дебелянов не са толкова стилистичен прийом, колкото поглед към света.
Като духовна атмосфера и стилистика, стихотворението е близко до поезията на символизма. Нейни най-характерни белези са минорните настроения, тъгата, стъпканата радост, прокрадващата се мисъл за смъртта... Словарният подбор съответства на емоционалната гама - „тихо”, „смирено”, „черната умора”, „печален странник”... Но в романтичната мечта от „Скрити вопли” сред сетивно ярките картини на родното диша живо човешко страдание, искрено разочарование и безизходност. Преплитат се влияния на различни литературни направления, но тази изключителна художествена творба остава със своята образно емоционална неповторимост като глас на жаждата за щастие в неговия най-чист лик - спомена за детството.

Chris964
10-19-2010, 12:43
Спешно ми трябва интерпретация на тема ;Светът на спомена и мечтанието в Скрити Вопли.
Благодаря предварително!

RalittyYy
10-28-2010, 13:22
Спешно ми трябва интерпретация на тема ;Светът на спомена и мечтанието в Скрити Вопли.
Благодаря предварително!

И На мен ми трябва за днеска Интерпретативното съченение на тема Светът на спомена в Скрити вопли.

МОЛЯ ВИИ ПОМОГНЕТЕ МИ!!!

П.П в Помогало.ком там има но ми иска абонамент, а аз колко пъти тестове решавам и не ми дава :(

Затова МОЛЯ ВИ помогнете миии :( :( :) :) :)

sexa_na_kompleksa
10-28-2010, 14:14
Спешно ми трябва интерпретация на тема ;Светът на спомена и мечтанието в Скрити Вопли.
Благодаря предварително!

И На мен ми трябва за днеска Интерпретативното съченение на тема Светът на спомена в Скрити вопли.

МОЛЯ ВИИ ПОМОГНЕТЕ МИ!!!

П.П в Помогало.ком там има но ми иска абонамент, а аз колко пъти тестове решавам и не ми дава :(

Затова МОЛЯ ВИ помогнете миии :( :( :) :) :)

Виж това:

http://www.neznam.bg/%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8/47-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D1%87%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D 0%B2/455-%D0%A7%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0,-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D1%80%D0%B5%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D 1%82%D0%B0-%D0%A1%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%BB%D0%B8-%D0%94%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D 0%B2

v0dka
11-02-2010, 18:29
Трябва ми интерпретативно съчинение на тема "Мотивът за завръщането, разкрит в стихотворението "Да се завърнеш в бащината къща""

sexa_na_kompleksa
11-02-2010, 18:39
Трябва ми интерпретативно съчинение на тема "Мотивът за завръщането, разкрит в стихотворението "Да се завърнеш в бащината къща""

Виж това:

http://www.neznam.bg/%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8/47-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D1%87%D0%BE-%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D 0%B2/441-%D0%9C%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B2%D1%8A%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D 0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B0%D0%BD%D 0%B5-%D0%B2-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%E2%80%9E%D0%94%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%88-%D0%B2-%D0%B1%D0%B0%D1%89%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D1%8A%D1%89%D0%B0%E2%80%9D-%E2%80%93-%D0%94%D0%B8%D0%BC%D1%87%D0%BE-%D0%94%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D 0%B2

v0dka
11-02-2010, 18:55
Ей ти си голям салам бе. Като казвам, че ми трябва, значи е така и не искам подигравки.

sexa_na_kompleksa
11-03-2010, 12:42
Ей ти си голям салам бе. Като казвам, че ми трябва, значи е така и не искам подигравки.

Това към мен ли е?

rado14
06-05-2011, 11:15
Ибахти, колко трябва да си тъпа на тема "да се завърнеш в бащината къща" да търсиш нещо да препишеш. Тъпа овцо без да съм чел стихотворението мога да защита дисертация. Ей, пичове, трябва ли да се замисляме какво ебем- ми такава овца утре може да стане майка на децата ни ...

Plamenkam
11-15-2012, 13:01
Dimcho debelqnov v elegiqta "DA SA ZAVARNE6 V BA6TINATA KA6TA"

yolo..
12-04-2013, 07:37
Само едно не мога да разбера. Защо не седнете да го напишете сами, ами преписвате чужд труд? Може да е кратък текст, може да не е верен, но да е ваш.

inito6
12-09-2014, 14:21
Здравейте имам за домашна ,, Дамата с ренгеновите очи'' подробен преразказ
Анализ на последната част от ,, Зимни вечери" започва така
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла ......
Интерпретативно съчинение на ,,Да се завърнеш" моля ви спешно за утре ми е ... :*