По думите на знаменития италиански критик Франческо де Санктис \"Декамерон\" се появява \"като гръм от ясно небе\".С лек и жизнерадостен смях Бокачо подлага на присмех всичко \"свято\" на своята ехоха,с карикатурна веселост изобразява нравите и скритите страсти и пороци на своите съвременници.Бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните\"Грешници\" и със смях се разделя с миналото.С блестящо перо осъществява преврат в прозата,като завладява публиката с жизнерадостното си изкуство.Простонародните разкази на Бокачо съкрушават средновековната крепост на католическата вяра,утвърждават правото на човека да живее щастливо на земята,променят средновековната представа за жената.
\"Декамерон е революционна творба,която изцяло реформира представите за света.
Непосредствен тласък за написването на книгата е чумната епидемия във Флоренция/1348-1350/.Смята се ,че Бокачо е работил върху \"Декамерон\" между 1348 и 1353 г.,като източниците му са италиански фолклорни разкази,източни легенди и приказки,латинската книга\"Книга на седемте мъдреци\",анонимният сборник\"Новелино\"/известен като \"Сто древни новели\"/,от които идва идеята за общия брой на разказите.
Пълното заглавие на книгата гласи:\"Започва книгата,наречена \"Декамерон\",назовавана \"Принц Галеото\"*,в която се съдържат сто истории,разказани в течение на десет дена от седем дами и трима младежи\".
Предполага се,че чрез странното заглавие\"Декамерон\"** писателят е искал да блесне с филологическа ученост и че то до известна степен е авалогично на съчинението на св.Амброзий\"Хексамерон\"***. ероятно Бокачо е имал идея да противопостави човешкия свят на декамерона на божественото творение/шестоднева/,антропоцентризма на теоцентризма.
Книгата \"Декамерон\" съдържа 100 новели,разказани от 10 младежи-седем жени и трима младежи в продължение на 10 дни.Във встъплението авторът определя целта на събирането и разказването на развлекателни истории -да ангажират вниманието на четящия /слушащия/ и да го отклонят от лоши мисли.Героите се срещат по време на утринната служба във флорентинската църква \"Санта Мария Новела\" и по предложение на най-възрастната сред тях -Пампинея,решават да се отттеглят на недостъпно място,в едно извънградско имение,за да се опазят от върлуващата чума.Седемте жени са свързани с роднинство или приятелство,а тримата младежи са случайно попаднали в същия момент в зърквата.Бокачо,отбелязва ,че дава на своите герои условни имена, за да им спести по-късно неудобството от чутото или от това,което сами са разказали.
Усамотени на недостъпно място,младите хора образуват малко общество.За всеки от десетте дни един от тях поема ролята на водещ/крал или кралица/ и организира протичането на деня-хранене,забавления,разказв ане. За всеки от дните ,с изключение на първия и деветия,водещият задава тема на разказите и всеки разказва по една история.
След като реялизират намеренията си ,всички те се разделят отново в църквата \"Санта Мария Новела\".
Сред многобройните сюжети на \"Декамерон\" могат да се очертаят две най-често срещани теми-темата за любовта и изобличението на църквата и лицемерните и служители.
В новелите на любовна тематике Бокачо пресъздава един пъстър и оптимистичен свят,в който любовта носи много вълнения.Освободеният ренесансов човек е готовна всичко,за да притежава обекта на своите чувства/VІІ ден-9 новела/ и тази награда обикновено получават най-хитрите и съобразителните.
повечето от провокиращите благопристойността новели са свързани по някакъв начин с религията и духовните лица.Най-ярки примери за това са първата и последна новела от третия ден,както и втората он деветия ден,чийто сюжет през ХVІІ в.Лафонтен възкресява в стихотворна форма,наречена\"Игуменката\ ".
Във втората и третата новела от първия ден Бокачо в занимателна форма поставя важни проблемина църквата.Показателен е разказът на търговеца Авраам,който посетил Рим и като се завърнал в Париж,се покръстил,защото бил убеден вече,че Христовата църква е покровителствана от висша сила.По никакъв друг начин не можел да си обясни Божието мълчание пред разврата,продажността и падането на ромокатолическата църква.
Многобройните сюжети в \" Декамерон\"не са оригиналнотворение на Бокачо,но във всеки един от тях той влага нещо неповторимо лично и със силата на словото си ги издига до равнището на изкуството .
В \"Декамерон\" разказването се превръща в символ на живота.Изолирани под угрозата на смъртта,десетимата младежи разказват с удоволствие и така изместват вниманието си от застрашаващатата ги опасност.Смисълът на на техните разкази разкриват хуманистичния светоглед на Бокачо,който се характеризира със следните основни черти:
Засилен интерес към чувстения свят на човека.Този интерес изгражда ключовия за литературата на Ренесанса модел на антропоцентризма.
Реабилитация на плътта и опознаване на света чрез човешкото тяло
Пълно признаване на човешката индивидуалност.Централен в \"Декамерон\" става проблемът за личния път и оценката на околните.Допуска се,че в човешкото поведение могат да се проявят противоречия.
Творецът се интересува от човека въобще-и като обект и като субект на своето изкуство
Авторът фиксира своето присъствие като създател на пъстрия художествен свят на творбата
Смесват се високо и ниско,трагическо и комическо
Стилистиката на високата средновековна литература е иронизирана и пародирана.
В своя многовековен живот \"Декамерон\" е възприемана като най-безнравствената книга,ту като знаменито художествено постижение на Ранния Ренесанс,но винаги е бил между най-четените и най-популярните произведения в световната литература с казаните в него истини за времето и с живо изваяните си образи.Свежият смях на жизнелюбива Италия се превръща в естетическа категория и открива пътя на комичното в литературата.В основата на Бокачовия комизъм главен критерий е здравата човешка природа на новия тип герой-раннобуржоазния човек,витален,деен,неуморе ,търсещ,артистично находчив,нерядко аморален и безпринципен в постъпките си ,който се стреми към щастие не в лоното на Бога,а на грешната,но все пак прекрасна земя.
\"Декамерон\" е реалистично огледалона живота,обществото и човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни,енциклопедия на ренесансовата плът,която не желае повече да се съобразява със средновековните норми.
Отхвърляна от църквата,забранявана,четен а като апокриф,дори дистанцирана от самия Бокачо \"Декамерон \"е велика книга оцеляла през вековете като творение-пресмехулник на човешките нрави.
1.“Декамерон” като реабилитация на непозволеното, но естественото
(Литературно - интерпретативно съчинение)
В “Декамерон” Джовани Бокачо, големият творец на италианския ренесанс открива реалните стойности на грозното и прекрасното в общественото битие, което предопределя доброто и злото в човека. Не в света на отвъдното, а в всекидневния живот писателят търси хармонията между дух и материя, открива контрастното лице на обществения морал.
“Декамерон” е сборник от сто новели, разказани за десет дни от десет различни като индивидуалност интерпретатори - жените са седем на брой, мъжете – трима. За първи път жената е реабилитирана не само като равноправен участник в разказаните събития, но и като автор-разказвач. Странни са обстоятелствата, които събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са определени от реален исторически факт – чумата и последвалите потресаващи събития за гражданите на Флоренция през 1348г. Бокачо избира най-младите представители на десет видни аристократични фамилии във Флоренция за своя авторски “глас”, чрез който разказва увлекателно истината за реалните стойности на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив обществен морал.
Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства- чумната епидемия в града, провокира максимална искреност в откровения разказ на младежите. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Животът е карнавално пъстроцветие от смешни, нелепи недоразумения Водеща тема е любовта. Писателят има ренесансово отношение към интимните трепети на сърцето. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в обществото. Да обичаш е духовен дар за човека, усещане за божествена красота изпълва душата. Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. По сила се равнява с природата, която го е създала и дарила с любов. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречивите и твърде враждебни обстоятелства на живота. За това пледира и Бокачо в сблъсъка между позволеното и непозволеното в стоте разказани истории на “Декамерон”. От този неосъзнат конфликт между грозното и прекрасното се ражда смехът на автора над нелепото в живота, твърде неумело скрито зад фалшивата, лицемерна маска на благоприличието. Общоприетото е жалка преграда за жизнената сила на реалните човешки страсти. Те винаги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен, ренесансово откровен е смехът на писателя над средновековните “табута” в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в синхрон с изобретателната находчивост на човешката мисъл.
В любовта героите на Бокачо са личности, доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и проститутки. От социалното “дъно” - до светския и църковен елит - всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновени монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Всички имат право да обичат, ако душите им са осенени от божествения дар на любовта. Законите на човешкото щастие са несъвместими с обществената и социална йерархия: “У всички нас плътта е една и съща...Не бедността, а богатството отнема добродетелта у човека”.
Ренесансовата идея за доброто и злото, като две страни на човешката добродетел, е интерпретирана в контекста на любовта. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовни наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Радостта и щастието, изпитани от любовта, не могат да бъдат обект на престъпление и наказание от страна на Църквата. Писателят отрича догмата на монашеския аскетизъм чрез смеха на всички съгрешили в разказаните от него истории за светите отци. Той не забравя и монахините. Те са човешки същества от плът и кръв. В греховността на любовната наслада тези Христови невести откриват радостта от живота. Духът се слива с плътта и мисълта прозира истината за доброто и злото отвъд догмата на църковния аскетизъм. По този повод Бокачо пише: “Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом като на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания; като е станала монахиня, тя се превръща в камък”.
“Декамерон” е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни и безобразни страни, енциклопедия на ренесансовата плът, която не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в святата греховност на непозволеното, но естественото.
2.Качества на ренесансовата личност според “Декамерон” на Джовани Бокачо
Литературноинтерпретативн о съчинение
В средата на ХІV в., по време на Ренесанса, Италия се появява една знаменита книга – “Декамерон” на писателя Джовани Бокачо. Тя разчупва всички естетически норми на Средновековието, предходната историческа и културна епоха. “Декамерон” се състои от сто новели, които се разказват от десет младежи за десет дни. Новелите обрисуват “егоистичната” веселост и бушуващите страсти по време на опустошителната чума, обхванала цяла Италия.
Бокачо в своята книга не описва ренесансовия човек като скучен, добродетелен и непорочен, а показва живота му като непрекъснат лабиринт от страсти и житейски изненади.
Със своя колоритен език Бокачо безпощадно разнищва всичко свята за предходната епоха. Той пресъздава един противоположен на средновековието нов човек, свят и морал. Неговите герои – и младежите-разказвачи, и героите от новелите им – нямат общо с идеализираните образи от иконите и средновековните жития, които нямат общо и с прекрасните, не по-малко идеализирани образи на любимите на Данте и Петрарка, Беатриче и Лаура.
Книгата “Декамерон” ни пренася по улиците на град Флоренция (самото име на града означава “цветя, цветен”, символ на живота и на радостта от него). Обществото, което се описва, е необикновено пъстро, богато на типажи и шумно. То е общество на феодали и селяни, на търговци и монаси, банкери и слуги. В това общество се чува различна реч и се ширят пороци и страсти. По този начин писателят успява – противопоставяйки го на чумата – да ни въведе в един различен, пъстър, жизнен и многолик свят.
Сатиричната насоченост на “Декамерон” е насочена често и срещу самите представители на служителите на религиозния култ – монаси и монахини, абати и абатеси. Те са подвластни на същите страсти и пороци, които определят светския живот. Вероятно това е била и основната причина книгата дълго време да не е била приемана от религиозните власти.
Самият автор обяснява причината за написване на книгата така: “По причини на злощастното и бедствено положение, в което бе изпаднал нашият град, както човешките, така и божиите закони бяха изгубили всякаква власт и никой не ги зачиташе”. Това всъщност, като алегоричен образ, е самата чума. А как да се спаси човек от нея, съпроводено с точен размисъл защо тя е била предизвикана, е същината на самия “Декамерон”. Със смях, мъдрост и морал – в отношенията между хората и в отговорността на човека към словото.
3.Моралът на ренесансовия човек в “Декамерон”
Литературно-интерпретативно съчинение
“Декамерон” е една от най-странните, отричани и приемани емблематични книги на човечеството. Авторът й Джовани Бокачо е истински вярващ човек, католик, той заема високо място в църковната йерархия и активно участва в политическите борби. Книгата му, от друга страна, има славата на една от най-пиперливите и неприлични книги, дръзка и провокираща. Въпреки това е издавана от “Световна класика”.
Времето, когато е живял и творил Бокачо, е може би най-освободената от ограничения на човешко поведение епоха. Италианският Ренесанс от ХІV в. се определя с остри политически борби и идеи, с разцвет на обществения живот и изкуствата, с цялостна промяна на начина на живот на човека. След близо хилядата години (наричани от хуманитаристите “Тъмни векове”), като че изведнъж изригва новата идея, идеология и ценност – човекът да заеме предопределеното си място като център на света, да носи отговорност за своите постъпки и слово, да изживее всичко, да обхване всичко, да бъде мярата на всички неща. Свободата и опиянението стават определящи за цялостното световъзприемане, както и самият Ренесанс ще бъде определян като тотална промяна от теоцентризъм към антропоцентризъм.
Мечтаната свобода добива различни измерения и приложения – в бита, обществото, философията, естетиката, науката. Парадоксално се съчетават несъчетаеми дотогава социални и духовни реалности. Говори се за важността на човека (“Човекът е венец на творението”) – но човешкият живот губи ценност. До Възраждането например са изгорени на клада около 3000 вещици, докато в новото време всяка година са изгаряни повече от 30000 жертви. Хуманизмът издига човека на неимоверно висок пиедестал – а извършват се чудовищни престъпления срещу човека и човечеството. Полагат се основите на социалния мир – а обществото се разкъсва от граждански войни. Хуманитаристите мечтаят за преодоляване на политическите и идейните граници – Европа от онова време е изпълнена с все повече и все по-кръвопролитни войни. Мечтае се за възраждане на класическата античност – създават се модерната наука и модерната философия.
В този културен контекст е написана книгата от сто новели “Декамерон”. По недвусмислен начин всичките идеи на новото време са отразени в нея. Това на пръв поглед като че противоречи на сюжета на всяка отделна новела. В тях се разказват обикновено анекдотични ситуации, задължително с неочакван и обръщащ край, без мотивация и логика. Поуката им е изведена в самото начало – като коментар на някакъв всеобщ принцип, който след това е потвърден по парадоксален начин от самата новела.
Героите най-често са от предишно (минало) време или от съвременността, но отдалечени достатъчно в пространството. Можем да направим бърз преглед на някои от сюжетите: На един цар му трябвали много пари за държавата, а хазната била празна. Той можел да вземе от богат евреин, но не искал с насилие, а с измама. Евреинът обаче разгадал намерението му и отговорил толкова мъдро, че двамата мъже се разбрали. Царят след време му върнал парите, и то с горница, а самият евреин Мелхиседек станал негов пръв приятел и съветник. Поуката е дефинирана по следния начин: “След като изслушате (прочетете) новелата, ще станете по-внимателни, когато отговаряте на разни въпроси, които ви задават” (1.3).
В друга новела един възрастен аристократ се влюбил в млада хубавица. Тя със своите приятелки обаче поискала да му се присмее. Той обаче й отвърнал с такава притча, че тя била засрамена, отдала му уважение и внимание, след като разбрала величието на любовта като плам и жажда. Поуката е в думите: “Както в ясните нощи звездите красят небесния свод, а напролет цветята – зелените морави, така и остроумните слова са украшение за добродетелните нрави и забавните беседи. За да знаете как да се пазите, бих искала да се поучите от новелата, за да може, както изпъквате сред останалите жени с благородството на вашия дух, така да се отличавате и по безупречните си дела” (1.10.).
Двама влюбени младежи са в градината. Момъкът обаче умира, след като си натрива зъбите с лист от близкия храст. Тя е заловена и искат да я съдят. Девойката показва какво се е случило и умира като своя любим. Коментарът на разказвача е: “Амур не се отказва да властва и в къщите на бедняците. О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук! (4.7.).
Съпругата на беден човек му изверява. Когато обаче по някаква случайност той се връща по обяд вкъщи, тя прави така, че да остане невинна в неговите очи, да го осмее и да получи от любовника си това, което желае. Поуката е дефинирана така: “Кой може да се усъмни, че ако мъжете научат какво сме си говорили по тоя въпрос и проумеят, че и вие, стига да речете, бихте могли да ги мамите по същия начин, по който и те ви лъжат, това ще ги накара да не го правят така безогледно?” (7.2.).
Един момък, опозорен от приятеля си и от своята съпруга, си отмъщава, като прави същото с неговата жена. Двамата обаче не се скарват, а стават още по-близки приятели, като жените им стават общи. Поуката е: “Предостатъчно е човек да си връща толкова, колкото му трябва, а реши ли да си отмъщава за нанесеното му оскърбление, отмъщението му не бива да превишава онова, дето се полага заради претърпяната обида” (8.8.).
Една калугерка си има любовник. Абатесата, която решава да я съди, се оказва, че също има любовник. Така че тя разрешава всички монахини да правят това, което искат, но то да остава както и до този момент тайна. Поуката отново е странна: “На тоя свят има много глупци, които искат да бъдат и учители, и съдници на другите. Но съдбата понякога наказва тия люде така, както заслужават” (9.2.).
Акцентираме върху поуките, които – обратно на басните или приказките – предхождат разказа. Те обаче не са логическо следствие, макар и в обратна перспектива, на фабулирания сюжет. В същността те си представляват някакъв морален казус, който чрез новелата добива едно от потенциалното си множество илюстрирания. Колкото моралната притча или императив (по-късно този жанр ще бъде блестящо развит от Монтен, Лабрюйер и Ларошфуко) преди началото на новелата е сериозно и ясно поставена, толкова сюжетът е фриволен, епатиращ и карнавален. Тук всичко може да се случи, както може да се случи навсякъде, в този смисъл и винаги. Героите, естествено, не са разгърнати като психология и като характери – а само като някакви фигури или маски, така че самият разказ прилича донякъде на характерната за народната култура на Ренесанса Comedia del Arte.
В новелите се показва един освободен човек, весел, витален, често без скрупули, ограничения и задръжки, на който му се случва всичко и който може да предизвика всичко. Тук има много смях – именно поради използваната поетика от Comedia del Arte, поради сменянето на ролите, вакханалията, преобличането, приключенското, карнавалното сменяне местата на високото и ниското. Една от важните особености на поетиката на Ренесанса и в частност на “Декамерон” е предаването на сюжет и морален казус чрез телесен (соматичен) код. Затова в някакъв смисъл може да определим книгата като пълен компендиум на изневерните ситуации. Винаги се акцентира върху едно качество на индивида, независимо дали мъж или жена (вярност, алчност, порочност, глупост и съответно техните антонимни същности) – което ще бъде определящо по-късно за Класицизма. Героите искат и ако са достатъчно находчиви, желанието им се изпълнява, при това без наказание за тях. Наказани са глупавите, претенциозните хора и изобщо всички онези, които имат някой от основните недостатъци на човечеството.
Затова по-интересен е въпросът какво се манифестира и налага чрез героите и сюжета, кои са отстояваните ценности. За да се отговори на този въпрос, трябва да се акцентира върху самата направа (поетика) на книгата “Декамерон”. Във Флоренция е избухнала чума през 1348 г. За да се спасят (от чумата, от скуката, от безмълвието на шума), десетима младежи – седем девойки и три млади аристократи – се оттеглят в една вила далеч от града. Тук всеки ден, по дадена тема, всеки един от тях разказва по една новела. Така се образува корпусът на цялата цялостна книга.
И ако за самите новели (разказите НА) е характерен фриволният дух, то обрамчващите ги разкази (разказите ЗА) са изключително сериозни. Те разказват за живота и смъртта, за достойнството и оцеляването на човека, за края и възкръсването на човечеството. Защото ако чумата, която наистина е върлувала в цяла Италия по онова време, се разчете като метафора на греха и смъртната опасност, то сюжетът на новелите могат да се тълкуват и като разкази за самата чума – чума е глупостта, чума е изневярата, чума е свободата в манастира и пр. Тоест отношенията между хората (в обществото) така да са се изкривили и деградирали, че това да се е превърнало в норма, която води до разпад и смърт. В такъв случай парадоксалната книга предлага за решаване поредния парадокс – че описанието на чумата (новелите), което в подредбата следхожда избухването й, от което младежите бягат, всъщност като логика се намира преди началото на книгата.
В такъв случай се изяснява недвусмислено моралът, който изпълва “Декамерон”. Той се носи и в моралния размисъл на разказвачите, и в самия им език. Докато героите от новелите, както и самите новели имат сравнително опростен език, без метафора и изкусност, то изказът на разказващите и на моралната интенция е изключително сложен (и като синтаксис, и като мисъл), многопластов, обощителен, безкомпромисен и твърд. Търсят се и се изговарят съждения с изключителна надисторическа непреходна стойност.
А най-големият урок, в този смисъл и най-човешкият морал като откровение на “Декамерон” можем да открием в самото разказване. Както Бог дава Словото Си на хората, така и хората, докато Го четат и следват, са в Него, в Неговите божествени норми – по такъв начин разказването, най-божествения човешки дар и дарба, е най-добрият начин за разбиране, отстояване и поправяне.
Отговор в тема
[/i]
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат
