Любовна поезия

[HopeLesss]

Преди време Бънгъл беше пуснала много хубава такава тема, но поради проблема преди седмица всичко изчезна. Иска ми се да я възродим отново. Надявам се да не ми се сърди, че я пускам аз

Така... пускайте само поезия от известни/неизвестни автори, а не ваша. За лично творчество си има определен раздел. Нека тук се докоснем до най-известните любовни стихотворения, а не четем разни опити за писане на стихотворения

Приятно четене


Moderated by Aleandra
Темата се маркира като важна и всички мнения извън нея ще бъдат трити.

[HopeLesss]

Започвам с Дамян Дамянов, защото той е един от любимите ми поети

***

... И нищо че крила корави нямам!
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил сампо черни жалби
и туй стрце, което толкоз страда!

О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!

***

Сърце

Да беше камък, щеше да се пръснеш -
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...

... Но ти търпиш, защото си сърце!...

***

Лъжа ли беше първата ти ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж, роден, но не живял?...

Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всичко с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"

Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.

И мой бе онзи щъркел, дето лятос
над нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, зарад която
света бих минал три пъти пешком!

Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен ти отвея,
и този дом измислен стана прах...

Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска погледа си няма
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!...

Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна, милвам с две ръце.
Светът е мой... Но ако имах тебе
как пълно би било това сърце.

***

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене, ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ми ще останат без искри;
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта;
и то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...

...Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта,
и после в песента си недопята
отново да го върна на света!

[HopeLesss]

Дамян Дамянов

***

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срешне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш -
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов "Ела, ела",
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

***

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшнат празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося черен камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма...
Когато си помисля... Не, не не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене,
ще се усмихна и ще се наплача...
Сърцето ми, събрано на юмрук,
полека се отпуска в твойте пръсти...
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва!

***

Посвещение

Къде си, моя първа обич?
Разпръсна ни светът голям!
А беше време... Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам, без тебе.
Не искаше и ти - сама.
За двама ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах...
Върти се тя. И те - със нея!
И те - със нея! Ние - с тях!
Довчера - влюбени и вечни,
днес - аз самичък, ти - сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела: "Аз и Ти"...
Затуй, откакто свят светува,
кълбото земно се върти.

***

Неделя

Днес аз няма да дойда на свиждане.
Зад прозореца с бледо перде
ти не чакай сама и угрижена -
няма кой да ме доведе.
Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им вземам неделята?
Като нашта, и тя е една.
Те са също угрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама на прозореца -
няма кой да ме доведе!
Отвори само мълком стъклата му,
посрешни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.

***

Вик

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам "Бягай!", а всъщност протягам
две ръце: "Остани в моя ден!"...
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!

[sherry]

Продължавам с Дамян Дамянов. Първото стихотворение е много известно и не случайно-чудесно е...


ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

****


ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

****


ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

****


ЛЮБОВ

Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !


****

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.

[HopeLesss]

Надежда Захариева

***

Сълза

Нарисувай ми, художнико, сълза.
Четките вземи, не ми отказвай!
Лека - като капката роса.
Тежка - като капката омраза.
Волна - като безпричинен гняв.
Кротка - като ласката безшумна.
Гузна - като премълчаван грях.
Горда - като обич неразумна.
Ясна - като тихи небеса.
Мрачна - като вихър разбушуван.

Нарисувай ми, художнико, сълза!
Истинска сълза ми нарисувай!
Захвърли палитрата встрани.
От душата ми вземи боите!
Надълбоко с четките бръкни,
не оставяй скрито и покрито.
И изтръгне ли сълзата - зов
даже от душите вледенени
стон от болка или от любов,
знай, че ти си нарисувал мене.

***

Толкоз много жени ли те лъгаха,
че не вярваш на мойта любов?
Върху старото земно кълбо
в своя път не особено дълъг
само мъка ли срещнал си ти,
че тъй тъжни са твоите песни?
А пък аз съм вулкан от мечти -
и наивни, и волни, и весели!
На! Вземи си, вземи! От сърце
радостта си със тебе споделям!
Давай шепи! Подай две ръце!

... Ала моята радост къде ли е?
Твойта мъка кога ме превзе?
И къде са мечтите ми весели,
та сърцето опразнено зее
и почерня скръб моите песни?
Върху тъжното земно кълбо
и за нас има щастие, има -
летен повей сред лютата зима!

... Ако вярваш на мойта любов...

***

Другар

Не искам да ти бъда божество,
че божествата лесно се разлюбват.
Не се усеща как, кога, какво,
но нещо непременно ги погубва.
И най-голямата любов,прости,
за тебе не желая да съм също.
Умира тя и без да искаш ти
в удобния затвор на всяка къща.
Аз искам само с искрени очи
с теб да делим и хляба, и леглото.
И колкото и смешно да звучи,
аз искам твой другар да съм в живота.
Че лесно своя Бог човек мени.
Че новата любов е най-голяма
А със другаря в трудните ни дни
смъртта едничка ни разделя само.

[Valar]

Аз пък поствам любимото ми!

Христо Фотев - Колко си хубава!

* * *

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

[sherry]

ЕВТИМ ЕВТИМОВ

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

***

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

***

Пред тебе все ще се прекланям, мила,
пред тебе - силата и слабостта.
Отде получи тази земна сила,
за да окриляш в мене радостта?

Започна ли над листа да се мъча,
започна ли да падам в пропастта,
ръцете ти - два бели лунни лъча -
отново ме издигат над света.

***

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

***

Да бъде все тъй силна обичта ни
и все тъй силни - нашите сърца
дори когато ни нанасят рани.
От свойта обич нямаме деца.
И може никога дори да няма,
защото тайна трябва да е тя.
От нея стихове се раждат само
и тръгват като рожби по света.

***

Една ръка не стига - да прегърна
пространството през двете планини,
едно око - във тебе да надзърна,
едно писмо - гласа ти да звъни.
Една искра - да служи за огнище,
една светулка - вред да засияй ...
При нас е тъй : или не дават нищо,
или душите дават си докрай!

***

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

***

Гората на зеленото си рамо
наметнала е звездното небе.
Ръка нагоре да протегнеш само,
изгрелите звезди ще загребе.
Красивото е слязло толкоз ниско -
като видение, като копнеж.
Остава само ти да си наблизко,
на всичко тука смисъл да дадеш.

[me4ti4kata]

Peio Qvorov-Nerazdelni

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

[eXtrem3-g1rl]

Веселин Ханчев

* * *

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се..За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари ме.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш "Остани"...

[sherry]

ЯСЕН ВЕДРИН - Случайно попаднах на неговите творби, но останах очарована. Изключително силни и хубави, ето някои от тях:

КАРТИНА В ЗАМЪКА


Летяха години, а в чувства-пустини
не падаше капка вода.
Живурках отнесен във сивата плесен,
но беше ли тя свобода?


Летяха години. Рисувах картини
по черни и влажни стени.
И вещица хитра с измамна палитра
мечтите ми дълго скверни.


Но в чудна година роди се картина
и в нея аз тебе видях.
Достъпна и жива, небесно красива,
родена от слънце и смях.


Сега е начало и времето спряло
ни кани във своя файтон.
Да тръгнем далече - към синята вечност,
наречена обич и дом.


Качи се до мене! Такова летене
дори не сънува човек!
При него юздите са само мечтите
и пътят е светъл и лек!


Летяха години! Горяха картини!
Накрая яви се и ти!
След тъжния пламък най чистият замък
за мене отвори врати!

****

ВЕЗДОПАД



Ти помниш ли чудния дъх на листата

и птиците, пеещи в свойте гнезда,

когато неволно ти стиснах ръката,

а ти се усмихна: Виж, пада звезда!



Ти помниш ли вятъра свеж в езерата,

когато по тихата гладка вода

вълшебни петна нарисува луната,

а ти ми прошепна: Виж, пада звезда!



Ти помниш ли снежната нощ, тишината?

За нашата обич, подобно следа,

звезда полетя и се скри в тъмнината,

но никой не каза: Виж, пада звезда!

[beyond_transience]

Димчо Дебелянов

***

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

[beyond_transience]

Яворов

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ


Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...


Не си виновна ти

От други свят съм аз - не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз.

От тебе исках аз да бъдеш огледало

на моята мечта сред ясна самота:

вълшебно огледало, живот и образ дало

на моя хладен блян, от светъл бронз излян.



Не си виновна ти, от други свят съм аз,

не зная прах и дим в приоблачния мраз;

от други свят съм аз, що можеш стори ти

за моя снежен сън и ледени мечти!

Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна

за тайната в тъма ридаеща сама, -

не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,

дозела песента на радост-горестта!...

[beyond_transience]

И една моя слабост....

Георги Джагаров

Раздяла

Всичко свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.
Сняг вали...
Аз се връщам с две кървави рани
И незнам
де ще спра,
де глава ще положа

Сняг вали.
И летят часове,
дни, недели.
Сняг вали и вали
над неверен и верен
А сега накъде?
Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен.

[DivoTo_KoTe]

Ти лека нощ ми каза мила,
но лека ли ще е нощта
щом двама ни е разделила
тогава тежка ще е тя.

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта
ти с лека нощ не ме изпращай,
защото ще е тежка тя.

Блазе на тез който знаят,
че двама ще са през нощта.
Те с лека нощ не си желаят,
но винаги ще е лека тя!!!

P.S за автора не се сещам

[B.Davis]

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Прощално, на жена ми
Никола Вапцаров

[Vikitooo]

Следи от Сълзи

Студено е, на кой да го призная?
Студено е, когато дойде края..
Студено е, но пак ще те намеря,
когато ти си моята постеля.

Ще падам и ще ставам
любовта си не предавам.
Не предавам любовта.
Как падам и сама как ставам - не видя.
Сама остави ме да плача под дъжда.
Дъжда в очите ми се слива със сълзи
следи, последните следи са от сълзи

Убити са последните надежди.
Убити са последните копнежи.
Късно е аз да те намеря,
но само ти си моята постеля.

Сама остави ме да плача под дъжда.

Дъжда в очите ми се слива със сълзи
следи, последните следи са от сълзи

[drfatt]

Из "Балада за Дебелата Марго"
автор: Франсоа Вийон

...На нея като дар желан
една балада в полумрака
ще пратя по Пиер Маршан,
наречен още Копелдака.

Пък нека той да я причака
и да й каже с мазен глас
като я спипа в тъмнината"
"за теб, мръсницо ида аз."

[Blab]

оффф...разваляте хубавата тема

ЛОДКА В ДЪЖДА
/Михаил Белчев/

Дъждът вали, вали преди...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз и този път оставам прав
във тъмнината.

Като светулка плахо примижа
една цигара нейде далече
и аз дочувам шепот на жена
която тръгва, тръгва вече

Дали пътува и сега
онази малка книжна лодка,
която сгънах на шега
над някоя дъждовна локва.

А после пратих е към теб
с молба при мен да се завърнеш
дори в това море от много дъжд
ти да побързаш, да побързаш

Сега вали, вали дъждът по прозореца.
От вестник стар изрязвам стих.
с много, много болка
и препрочитам на глас как търси бряг
в море от хора и дъжд
книжна лодка,

Дъждът и този път вали, вали...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз запалвам клечка от кибрит
във тъмнината.

И само тази малка светлина
изгаряща до болка във ръката,
дано покаже пътя към дома
на лодката и на жената.
---------------------------------------------------
ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО
/Михаил Белчев/

Златни петна във прозорците тръпнеха.
Лятото свършваше пак.
Вятърът, скитал из топлите улици,
легна пред мойта врата.

Капеха бавно листата по двора ми.
Небето се сви от страх.
Може би искаше да ми каже,
че няма да дойдеш пак.

Влюбени птици от тука отлитаха.
Лятото свършваше пак.
Тъжни следи по небето се нижеха.
Търсеха топла страна.

"Сбогом!" - до другото лято си казахме.
Минаха много лета.
Може би искаше ти да ми кажеш:
"Сбогом!" - до есента.
-------------------------------------------------
МОЯ ЛЮБОВ
/Михаил Белчев/

Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
са заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радостта,
но чак сега казвам аз:

Заради ръцете ти си струва
да прегърна обич и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
с теб до днес надживях
и вина и съдба,
но чак сега казвам аз:

Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструващ,
че не си сгрешил, мое любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.
----------------------------------------------
Михаил Белчев

Прекалено си хубава сутрин.
Прекалено, дори и за мене,
щом усещам по устните още
неоцененото нощно влечение.

Сляпо търсене в стая без думи,
неосветена игра между двама.
През врата остава пролука -
светлина да прониже тавана.

Прекалено си хубава сутрин,
прекалено, дори и за мене.
Вечер сигурно мисля, че друга
е мечтаното мое видение.

И заспивам с прехапани устни,
и прегръщам лъча на тавана.
Тази нощ ти призна, без да искаш
че на този свят ние сме двама.
--------------------------------------------

ох...и по всички има песни...

В този момент,На това място
Злоупотреби,Грешки
Прекалено дълго,Прекалено късно
Кой бях аз, че да те карам да чакаш
Само един шанс
Само един дъх
Само едно положение и само един изход
Защото знаеш,
ти знаеш,ти знаеш

Че те обичам
Че съм те обичал през целия си живот
И че ми липсваш
Бях толкова далеч, за толкова дълго
Продължавам да сънувам, как ще си до мен
И как никога няма да си тръгнеш
Ще спра да дишам,
Ако не те видя отново

На колене се моля
За последен шанс на един последен танц
Защото за теб бих се изправил
и пред Ада, за да подържа ръцете ти
Бих дал всичко
Бих дал всичко за нас
Бих дал всичко, но небих се предал
Защото знаеш,
ти знаеш, ти знаеш

Че те обичам
Че съм те обичал през целия си живот
И че ми липсваш
Толкова далеч, за толкова дълго
Продължавам да сънувам, как ще си до мен
И как никога няма да си тръгнеш
Ще спра да дишам,
Ако не те видя отново

Толкова далеч
Толкова далеч
Толкова далеч, за толкова дълго
Толкова далеч
Толкова далеч
Толкова далеч, за толкова дълго
Но ти знаеш, ти знаеш, ти знаеш

Че исках
Че исках да останеш
Защото се нуждая от теб
От това да чувам, как казваш,
"Че те обичам
Че съм те обичала през целия си живот
И ти прощавам
За това, че беше толкова далеч за толкова дълго"
Повярвай го
Вземи ме и не ме оставяй никога вече да си ида
Задържайки дъхът си


Това са ми любимите стихове.Не са от поет,а от любимата ми група

Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда
стоеше просяк почернял
от скръб, страдание и жажда...
Хляб молеше гласът му слаб
и мъчеше го скъб свирепа,
а някой камък вместо хляб
поставил в празната му шепа.
Тъй молех те и аз до днес
за обич чиста и голяма -
така и ти възнагради
надеждите ми със измама!..


Незная кой го е писал, но е едно от любимите ми, може и да е спомен нямам представа.

[Looney`]

Mълчалива любов

Целувам те , защото те обичам
от ветровете не те ревнувам
не се кълна
не коленича
Обичам те и те целувам
Ненужно ми е твойто вчера
А утре е така далече
Мълчанието е доверие
очите - тихо красноречие
Мигът във приказката да затворим
Да бъде наш , да бъде вечен
И който първи проговори
Той Първи не обича вече.

[Looney`]

От днес нататък

До днеска любовта ни беше тиха
спокойна като лятната река
и като зима без свирепи вихри
и като пролет будна под снега.
И се въртяха пролети и зими,
търкаляха се бавно нощ и ден.
А аз дори забравих , че те има
защото беше винаги край мен.
Защото като сянка неотлъчна
ме следваше във лош и хубав чац,
чак днес разбирам колко било мъчно
без сянката си да живея аз.
От днес нататък като клон прекършен
аз ще те чакам сам накрай света ,
за всички любовта с раздяла свършва ,
за мен и теб с раздяла почва тя !

********************

Когато лятото е с дъх на есен
и вятърът ядосано връхлита ,
когато няма никого при тебе
и няма кой какво да те попита ,
когато часовете се протакат
и ден и нощ се сменят без да знаеш
на теб не ти остава нищо друго
освен да седнеш и да помечтаеш !

[mrachen_piskyn]

Пеньо Пенев

Раздяла


Разпилян звезден прах по паважа
и мечти разпилени, изгубени.
Вече нямам какво да ти кажа -
спят очите, угасващо влюбени.

Спи сърцето, потъват в забрава
чувства, мисли и спомени зли.
Безразличие само остава
в две лишени от спомен сълзи.

Не преплитай въздишки безсмислени;
длан във длан - не протягай ръка.
Не докосвай - недей даже мислено.
Не докосвай - не искам така.

Тръгвай, ставай, отивай далече
и недей да се връщаш назад.
Между нас любовта свърши вече
свърши с нея и целият свят.

Разпилян звезден прах по паважа.
Разпилени, бездомни мечти.
Вече нямам какво да ти кажа
а лъжичката болка горчи ...
________________________________________


Когато отново си сам


Тъмна, неприветлива стая,
от мъка безкраен океан -
това е светът безпощаден,
когато отново си сам.

Сълзи и тъга не помагат
но въпреки всичко отдаваш се ти
и чакаш да бъдеш погълнат от ада,
загубил надежда и нямащ мечти.

Внезапно отваряш очи и разбираш,
че нищо не свършва, че още си жив
поглеждаш часовника - спрял е отдавна
навън в тъмнината безспирно вали...

Събуждаш се стреснат от нещо,
което забравил си много отдавна,
това е кънтящият звук на сърцето,
разбито от болка, отворена рана.

И виждаш в небето на тъмния фон,
нещо различно, красив светъл кон.
Тогава съзнаваш с безкрайна тъга,
че несподелена е пак любовта...
.. и всеки лъч светлина,
пробиващ със власт тъмнината,
ти дава надежда една,
че жив си дори в самотата.

[beyond_transience]

Пушкин "Я вас любил"

Първо в оригинал:

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

И един превод, който намерих:

Обичах Ви и любовта навярно,
в душата ми искрица съхрани,
но нека вече тя не Ви тревожи,
не искам нищо да Ви печали!

Обичах Ви, безмълвно, безнадеждно,
от страхове и ревност угнетен,
Обичах Ви тъй искрено, тъй нежно,
Дано за Бога, друг Ви люби някой ден!

[beyond_transience]

Недялко Йрданов

"Аз те попитах за какво мислиш,а ти ми каза:
-Не зная.Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнахръка,хванах една мисъл и я затворих в шепата си
като в кибритена кутийка.Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
-"Не искам да си отиваш!"
Усмихни се.
Какво,че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите,но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето,но ще се върне.
И влаковете се завръщат,нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи,които виждат през високите планини.
Има мисли които летят над безкрайните равнини.
Има хора,които никога не се разделят.

Усмихни се.
Има хора,които никога не се разделят"