Любовна поезия

[FCB]

[b]Започвам с Дамян Дамянов, защото той е един от любимите ми поети

***

... И нищо че крила корави нямам!
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил сампо черни жалби
и туй стрце, което толкоз страда!

О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!

***

b]

много ми харесва

[Colouring]

За мъничко любов

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос,без шапка в утрин синя,
бих крачил в сняг,скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пееш дрозд в гръдта,
бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света
като слепец,протегнал длан за милостиня.

[vqra]

Всеки път когато затворя очи те виждам
Всеки път когато те видя и представям си ти и аз
Двама безгрижни,
Двама на който не им пука,
Не им пука какво мислят другите
Двама който изживяват момента по свой начин
По свой уникален начин.
И накрая когато отворя очи съм сама в дъжда
Сама стоя и чакам реалноста да нахлуе в мен,
Чакам дробове те си да се изпълнят с въздух.
Чакам да усетя самотата
И накрая разбирам, че всичко това е само мечта.





незнам как е но да кажа че ми е едно от първите,а и може да има правописни грешки надявам се да ви хареса

[LadyDi]

Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже. Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип. А към миналото.

В което, щом се върна, те обичам.

Една обикновена любовна история
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето. И мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)

Тук-таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем.
Извинете ме...
Ще завали.

[NambyPamby]

Застанал сред разцъфналите се градини, заради теб ароматите на пролетта ми причиняват болка.
Забравих твоя лик, не помня и ръцете ти. А устните ти как целуваха?
Заради теб заспалите в парка бели статуи обичам, безмълвните, невиждащите бели статуи.
Забравих твоя глас, звънливия ти глас, забравих твоите очи.
Към спомена за тебе смътен съм свързан като цвят към своя аромат. Като на рана присъща ми е болката, докоснеш ли ме, ще ме раниш неизлечимо.
Както бръшлянът обвива зидове мрачни, така и твойте ласки ме обгръщат.
Забравих любовта ти, а зад всяка порта те откривам.
Заради тебе тежките парфюми на лятото ми причиняват болка. Заради теб отново търся да открия знаците, разпалващи копнежите, звездите, стрелнали се към земята, предметите, които падат.

[NambyPamby]

Това безкрайно чакане на нещо,
чието име ти е неизвестно,
което като гвоздей се е вклещило
в ранимата повърхност на сърцето ти.
Това очакване, добило мирисът
на възгорчив пелин, набран по мръкнало,
добило топлата ръжда на ирисите ти,
където самотата се е вмъкнала.
Това очакване, което натежало
пулсира в още топлите ти длани.
Долавя всички ултразвуци тялото ти
и жадно търси между тях послание.
И тая болка от копнеж за лято.
И тая блъсканица на душата,
невярващите думи за която
превръщат се в болезнено отпращане.
Това очакване на нещо, от което
в косата ти полазват ситни тръпки...
Във паяче превърнато сърцето
душата ти със лунна нишка кърпи.


Като река прелях от твоето прииждане
и излязох от коритото на любовта,
ослепя ми болката от недовиждане
и потекох тихо, във поток от самота.

Най-трудно е когато си наблизо,
между мислите ни крачат разстояния,
изкачвам се, а все по-долу слизам -
асфалтирах пътя си със безсъзнания.

Изпразних си душата с твоето нямане,
от съвест те заключих във сърцето,
а даваш ми поредното неполучаване
и то полепва безполезно по небцето.

Присъствам някъде, но чак досадно,
като избеляла снимка в стара рамка,
от недоимана любов ми стана хладно,
но пак съм жива, нищо че съм сянка.



Навярно се пропих. От разкаяния.
А всяка мисъл диша след изричане.
Понякога е празно. Неочаквана
е всяка дума, ронеща се в нищото.


А чашите се пълнят. Със умората.
Последната всеядна е. И девствена.
Стърчи крайпътно, криво-огледална.
И моят образ в нея се процежда...


Навярно съм пияна... Дай бутилката.
Ръката си ми дай. (Не искам пръстени.)
Отдавна се превърнах във безбожница.
Но се прегръщам с вярата. На кръста си...

[NambyPamby]

Пристъпвах нестинарски по жарта.
От огъня краката загрубяваха.
Като ревнива, влюбена жена,
ръцете от прегръдки отмаляваха.

Ти светеше по-ярко от Луна
(и слънцето пред тебе се снишаваше).
Преглъщах всяка падаща звезда,
която на челото ми поставяше.

Не ме усещаше. От толкоз топлина
молитвите превръщаше в раздаденост.
В смиреност мисълта ми залиня.
Изграждах си стена от неизказаност.

Душата си пред тебе разсъбличах,
а болката остана в премълчаното.
Не си отивам. Вече коленичих.
Дано не се загубя в разпиляното!


Предсказаха ме някакви гадатели,
преди да осъзнаеш, че ме има,
а можех по чертите на ръката ти
съвсем незабелязано да мина.
И щях да съм сама,недоврачувана.
Без никакви претенции за обич.
Без мисъл,че дори съм съществувала.
Без чувството,че в шепата ме носиш.
Макар че ме забавиха годините,
повярва,че ще дойда безусловно
и мрежата от дланно теснолиние
постла ми със килим за по-удобно.
Дочака ме,защото съм заслужила.
Защото съм предвидена за тебе.
Но страх ме е,че в дланите на другиго
така ще съм предсказана след време.

[color=darkblue]Ела да те почерпя. Ти ще слушаш.
Не ме познаваш ли? Не си и длъжен.
Какво ще пиеш? Нека да запушим.
Димът да скрие колко ми е тъжно.
Личи ли ми? Добре де – пощади ме.
Торбичките не виждаш под очите?
Навярно кавалер е твойто име.
А моето? За първи път ме питат.
Забравила съм колко ми отива...
Подвикват ми по принцип... прозаично,
наливат ми... (от малко се напивам),
а после за минути ме обичат.
И с мен е свикнал тука персоналът,
понякога ми дават от бакшиша,
а аз купувам сини химикали
и тайно на салфетки пиша, пиша...
Какво ще пиеш? Водка ли, уиски?
Поръчвай. Смело. В гърлото ми п

[ForzaFelipe]

В тези късни часове нещо ме накара да напиша това:

Не мога да повярвам че те загубих...не мога да повярвам че те оставих да заминеш толкова далеч и то със сърцето ми...беше толкова близо,но аз бях толкова заблуден и объркан...преследвах грешната...
Стоях и те гледах как си заминаваш...никога няма да забравя този момент...няма да забравя тази вечер...няма да забравя как беше облечена...якето,очилата,сл� �шалките...всичко...как се качи в автобуса...гледах те как си заминаваш...не можех да помръдна и да те спра...
И това пълнолуние,всякаш нещо ми подсказваше...може би няма това да бъде последната ни среща лице в лице...може би ще озариш живота ми отново...с твоята усмивка,с твоите очи...всеки път щом погледна луната ги виждам...искам пак да ги видя точно пред мен...искам да чуя твоя глас отново...искам,но дали ще имам този шанс...

[kyon]

ЛЕКА НОЩ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!



--------------------------------------------------


Едни очи не мога да забравя,
едни очи ме карат да не спя.
Едни очи в сърцето ми остават
и като въглен вечно ме горят.
Аз искам да забравя, но не мога,
не се забравя лесно любовта.
Едни очи ме лъжеха жестоко
и аз не ще им никога простя.
Оставям те, защото те обичам,
защото знам - не си щастлив.
Не съм за теб желаното момиче,
а ти си толкова красив!...
Осавям те, защото те обичам,
сърцето си на друга подари.
Недей да бъдеш с нея безразличен,
а цялата си обич й дари.



--------------------------------------------------


Как искам сега да го видя.
Да усетя допира на ръцете му по лицето ми,
устните по моите да се допират,
да чуя гласът му и да знам, че е до мен.
Да усетя аромата му, да създам усмивка на лицето му
и за миг целият му свят да изчезне.
Да вижда само мен...
Поне за ден, поне за ден...

[XTREMEFREERIDE]

Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже. Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип. А към миналото.

В което, щом се върна, те обичам.

Една обикновена любовна история
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето. И мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)

Тук-таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем.
Извинете ме...
Ще завали.

Нямам думи колко много ме грабнаха и двете<3 Изумителни са!

[gabsit000]

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
..


Дамян Дамянов

[LadyDi]

В опровержение на "по-добре късно, отколкото никога"

Аз знам, че закъснях. Но затова
си има извинителни причини.
Аз трябваше до тук да извървя
и твоите, и моите години.
И да простя на уличния пес,
че лае по привичка - без да гледа.
И да спася удавената чест
в сълзата на жената на съседа.
Да нараня безплодните очи
на хората, които не обичат.
И трябваше (макар да не личи)
да състаря във себе си момичето.
И моите, и чужди грехове -
с езика на дъжда да ги изплача.
И да разлюбя няколко мъже.
Да зная как ухае пеленаче.
И затова над нас не е луна.
Като луна е жълта - но е брадва.

Аз вече знам, че краят на света
е точно тук. На твоята мансарда.

Камелия Кондова

[LadyDi]

Портрет по памет

Той има най-красивите ръце.
И сам не може да рисува.
Рисувам аз с последното сърце.
А той с последни устни ме целува.

Той има най-небесните очи
/това са моите, но са красиви
единствено, когато ги боли,
че още недошъл - и си отива/.

Той има възхитителна тъга,
аз мога до припадък да я слушам.
Когато няма четка и боя,
тъгата си разказва на ботуша.

Когато ме обича - светва нощ.
Когато ме забравя - ден помръква.
Навярно в друг живот е дишал лош,
но с мен не диша, сякаш че съм църква.

И аз от него си издигам храм,
до храма на децата си и мама.
Това е всичкото, което знам.

За другото - попитайте жена му.

Камелия Кондова

[xoxi]

Щастлива си. И аз бих искал
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и аз да съм щастлив до днес.

Честит е твоят мъж — от болка,
от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
ако любов не бе ти дал.

Видях детето ти и мислех,
че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
и го целунах зарад теб.

Целунах го с въздишки скрити,
че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
в които все тъй влюбен бях.

О, сбогом! Щом си тъй щастлива,
аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! — не бива
твой. Мери, пак да стана ад.

Все мислех: гордостта и дните
са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
запърха пак от любовта.

А помня как по-рано тръпно
от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно —
не трепва нито нерв у нас.

Ти пак се взираш в мене с нежност,
но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
единствено съглеждаш ти.

Не бива тая страст проклета
пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
Стихни, сърце! Или умри!

[xoxi]

Мечтая за бавна вечеря
на бавно догарящи свещи,
пред бавно пращящия огън,
под бавно ръмящия дъжд.

И бавно макар,да намеря
следите все още горещи
на бавно промъкващ се спомен
тъй бавно убиван веднъж.

За бавна любов си мечтая,
за бавно докосващи пръсти
и бавно проникващ ме поглед
на бавно обичащ ме мъж.

Таз бавна далечна омая
на бавно забравящи устни
и сливане бавно във полет
без нужда от слънце и дъжд.

И бавно скимтяща китара,
отнасяща в мрака далеко
потайните стъпки на нашата
несбъдната бавна мечта.

Тъй хубаво аз си мечтая
и леко забравям,полеко,
че бавно душата ми чака
пред тръшната бързо врата!

[xoxi]

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

[xoxi]

Разпадам се до тебе уморена-
едва додишах този ден,
но ето ме спасена, уловена
във топлотата да си с мен...

Жадувам те и бавно се разливам
по цялото ти голо тяло...
Като роса във тебе се попивам,
превземам те, приемам те, изцяло...

Моментите на бяла тишина
са наши, са единствени, красиви...
и с тебе сме една душа,
омаяни, въздишащи, щастливи...

[kyon]

Не знам дали е точно поезия.. не разбирам от тия неща, но много ми хареса.

Разговор с призрак:
- От какво умря?
- Хвърлих се пред кола за да спася човек.
- Защо?
- Защото не искам любовта на живота ми да бъде наранена.
- Много си я обичал щом си дал живота си за нея.. тя сигурно е много тъжна сега?
- Не, много е щастлива. Спасих единствения мъж, който обича.

[xoxi]

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

[xoxi]

Ти, който почваш да четеш сега това стихотворение,
изпитвал ли си някога за миг съмнение,
че поговорките наистина са прави,
че Господ бави, но не може да забрави?
Че който зло желае, страда.
А не остава без награда
доброто, сторено без корист,
и че човешката ни орис
е да се борим за доброто
и за човечността, защото
обиди, завист, интриганство,
лъжи, кавги, пиянство
тъй заразили са всемира,
че днес и вярата умира.
Без нея (тъжна констатация!) -
и цялата "цивилизация",
уви поставена в кавички.
(Но не от всички! Не от всички!)
Убиваме цивилизовано
и лъжем все по-образовано,
и с хитрости най-съвършени
прескачаме норми свещени.
Копаем на другия гроба,
а там ни очаква прокоба.
Защото Бог е заместен с Власт.
Или още по-страшно - от Аз.
И тъй си живеем умиращи
с тук-там мъдреци протестиращи -
идеалисти наивни наричани,
осмивани или отричани,
проводници на Любовта -
спасителката на света.

Ти, ако все още четеш това стихотворение.
си от последните и без съмнение
ще разтопиш на ближния сърцето,
макар метално кат' монета!
Ще продължиш любов да сееш!
С омраза не се живее
и само гибел се постига!
А обич никога не стига!

[lubovvv]

П.К. Яворов- "Ще бъдеш в бяло"

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна - искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

[pitfall]

то май не е особено любовно, но много ми харесва ...




Големите момичета на плачат


Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
(Мадлен Алгафари)

[gabsit000]

Събирах ти в плик от писмо целувките,
да ти ги върна, когато си тръгнеш.
И на хвърчащи листи писах ти думите,
за да ги помня, като се върнеш...

И все те гонех, но ти все не бягаше,
а как исках да си погрешния,
дори като плачех, ти пак оставаше,
събираше в шепи моите надежди.

А аз да се влюбя не си позволявах,
тежеше ми всичко, най- вече сърцето,
красиви слова, редях, съчинявах,
и толкова исках да пипна небето...

Когато луната блести ми в очите,
когато ме искаш, а мен все ме няма...
Прости на един паднал ангел мечтите,
но ще избягам, за да забравя,

че някога исках да търся любов....

[kyon]

След залеза на всяка обич остава мрак и пустота. След залеза на всяка обич остава болка и тъга.Когато някой си отива ти нямаш сили да го спреш.Когато виждаш,че една любов умира ти нямаш право с нея да умреш.Едно небе остана без звезди,една любов докрай несподелена,две разбити сърца без връщане назад.Разбираш,че животът е измама,че си обичала,а всъщност обич няма,а спомена е болка отлетяла,че си била щастлива,а не си разбрала!



Обикнах те, когато те загубих

Обикнах те, когато те загубих -
нелепо, безвъзвратно, непростимо.
Дали пък затова не се и влюбих?
Сега си бог, и нафора, и вино.


Загубих те, когато те обикнах.
Ти ли рано тръгна, аз ли закъснях?
Какво, че с лунната ти нежност свикнах!
Просто златни дни, които пропилях.


Не жена, сякаш птица Жар отлитна.
Дали пък затова не се и влюбих?
Загубих те, когато те обикнах.
Обикнах те, когато те загубих.

[xoxi]

Нощта е тъмна и беззвездна,
а някъде един поет не спи.
Пристъпва тихо, като в бездна
и думите наум реди.

"Прозорец ли в мене някой пак отвори,
любов ли ненадейно прошумя?
Не те измислих - сама в мене проговори
след слънцето горещо на деня.

Минутите минават като песен,
а думите редят се по листа.
Как трудно е, а мислех, че е лесно
това със теб да споделя."

И драскаше поетът миг след миг
и думите, и Нея, и жарта.
Не му е мъдро утрото,
щом тъжна е била нощта!