Любовна поезия

[NaNa_SladuRana]

Различното... това е ореолът - Валери Шуменов

Красивото е в туй да сме различни.
Ех, не мислиш ли така?
Когато аз съм зъл, циничен,
ще стига ти да си добра.
Ще стига... ти да си момиче.
Недей ме пита как, защо.
Ще ми стига, знай, да ме обичаш,
дори когато аз съм лош.
О, живот! О, велика сила!
Не можеш ли да обясниш това -
че различното ни прави огнекрили
в нежен полет смели над света!
Различното... това е ореолът
на полюсите мъж-жена.
Че стига туй - жената да е гола,
мъжът пък да я гали по гърба.
Няма нужда... викове себични
да ми казват вечно да мълча.
Гордея се с това, че сме различни,
от туй е топла моята душа.
Гордея се... с това, че ти се смееш,
когато аз не съм щастлив.
Че когато ти смирено тлееш,
ставам рязък, избухлив.
Ех, защо! Защо угасна
таз любов различна между нас?
О, раната не ще зарасне -
в съня си чувам твоя глас.
И лицето ти не мога да забравя.
Ще заплача като мъничко дете!
Безпомощен, туй мога да направя
единствено във твоите ръце...

[NaNa_SladuRana]

Такава съм! - Мая Попова

Кучка съм! Така ми се харесва!
Казвам истината във очите,
колкото и да боли - по-честно е.
С риск мнозина да са ми сърдити.

Кучка съм! Светица съм и грешна.
Слабите умират да ме хулят -
отдалече, подло, безуспешно.
Орехите с камъни се брулят.

Кучка съм! Но вярна за приятели -
истинските, без да се преструват!
Безкомпромисна съм трайно за предатели -
спират в моя свят да съществуват!

[NaNa_SladuRana]

На бившия... с любов - Андрина

- Здравей, Принцесо! (Ха, така!... Принцеса!
Мониторът дори се пооблещи.)
- Ами, здравей! – отвръщам, но си мисля:
“Какво му става и какви ги плещи?!”
Туй - бившият... Ама, от много време
дори и бивш не е. Отдавна е забрава...
В чужбина беше хукнал да се жени.
(Ожени се, де... много... чак си страда.)
- Такова... мисля си да се прибирам...
(Не гледам правописните му грешки.
Разбирам го, вълнува се човекът.)
- Избрал съм за децата модни дрешки...
- Аха... Чудесно! – а на ум: “Едва ли,
да пазаруваш е сензация световна...”
- Ще им се радват, както и на тебе... –
а, бе, какви ги дрънкам! (Чувствам се виновна.)
- За отпуската ли ще си пристигнеш само? -
защо го питам?... Сякаш ме касае!
- Самичък ли ще си?... Или пък двама? -
животът е театър и ... играя.
- Самичък... (Ясно! За това в принцеса
превърнах се. Добре, че не - в царица...
Със сигурност и сам се е досетил,
че ще римувам твърдо с магарица.)
- Е, мисля да остана, да се върна...
че тука нещо май не ми понесе...
(Усмивка праща, сякаш на майтап е,
а мен от “перспективата” ме втресе.)
- Решенията сам ги вземаш, знаеш.
(То беше някога, сега е вече друго.)
- Но да не вземеш после да се каеш... -
опитвам се да не подходя грубо.

- Аз мисля да опитаме... отново...
Да не е превъртял?! И май не мисли!
Изплю си камъчето и готово...
(А аз определено си се вкиснах!)
- Че рано си се сетил да опитваш! –
Гневът ми вече пламна като факла.
- Когато искаш тръгваш и се връщаш...
Сърцето ми да не е празна ракла?!...
- Ядосана си ми! Но трябва да го кажа...
... Остана си в сърцето ми едничка!...

- Дори така да е! Дори да вярвам...
... но моето - не е, не е самичко!...

Пропадна връзката... (Май токът спря.
Или доставчикът на интернет фалира)
Дописах:
“Силна съм, ти сам ми го призна.
Сега изпий за мойта сила чаша бира!”

[NaNa_SladuRana]

СЛЕД ВРЕМЕ
Радой Ралин

Ний срещаме се всеки ден почти
и после отминаваме се неми.
Това ли бяха нашите мечти?
Къде са вече чувствата големи?

Нали решихме нашата любов
да бъде нещо по-различно?
Животът ли излезе по-суров
или пък ние сбъркахме трагично?

А ти си все тъй светла и добра.
И аз в живота вярвам вдъхновено.
Ний същите сме,но ако те спра
ще ме посрещнеш гордо и студено.

Ний същите сме,но ако ме спреш,
със поглед чужд и аз ще те отблъсна.
Събуди ли се старият копнеж
ще стъпча всичко...Свършено е...Късно...

[NaNa_SladuRana]

Мили Дядо Коледа,
аз отдавна вече не ти пиша писма.
Слушай, Старче,
ние отдавна не сме вече деца!
Аз отдавна сама с живота си се боря.
Не вярвам в теб, не ти се моля.
Но, ако все пак те има...
...не искам подарък нов...
ако може...
върни ми старата Любов!

Мадлен Алгафари

[NaNa_SladuRana]

Надеждата –
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните и замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми –
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип –
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш –
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.

Добромир Тонев

[NaNa_SladuRana]

Бъди такъв, какъвто си...


Бъди такъв, какъвто си...
Не си артист в посредствена пиеса,
не съчинявай глупави лъжи
в стремежа си да те харесам.
Не се прави на мъж велик.
Аз съм жена (не съм от вчера).
Със интуиция улавям всеки миг,
когато преиграваш – се изнервям...
Не ми шепни лъжливи чудеса!
Да, романтична съм, но не наивна...
Не ми разказвай – откога
не си се срещал с хубост дивна!
Наясно съм какво изпитваш. Знам...
Държи ли се жената хладно,
мъжът се чувства слаб и сам,
започва да я иска жадно...
Бъди такъв, какъвто си.
Не се прави на обожател!
Харесваше ми повече преди,
когато те приемах за приятел...

Румяна Симова

[NaNa_SladuRana]

Безглаголна любов

Ден и нощ...

Рай и Ад.

Нежен бриз...

и Цунами.

Апетит...

по-точно - глад.

Истини...

и измами.

Ням съюз...

вечна война.

Мигове...

от безкрайност.

Влюбен мъж...

щастлива жена.

И съдба...

и случайност!

Румяна Симова

[NaNa_SladuRana]

На Диа

Разказвачът за теб ще разказва
още хиляди дълги лета
Как от всички слова неизказани
сътворяваш вълшебства сама.
Как отглеждаш мечти във саксия
Как на облаци бършеш сълзите
Как прибираш във малка кутия
от комините дим - за врабците.
Как превръщаш във гълъби сини
детски смях - като синьо вълшебство...
Как ще минат хиляда години,
а пък ти ще живееш във детството!
Как рисуваш надеждите пъстри -
Разказвачът за теб ще попита!
Как веднъж се повдигна на пръсти
и успя да докоснеш звездите...


На Че

Колко много желаех да имам
всяка твоя усмивка...Не знам.
Лоша бях и поисках да взимам
Бързах много и забравих да дам.
Затова посадих Незабравки-
виолетови спомени...Те-
всяка болка превръщат във щастие,
всяко щастие - в синьо небе,
а пък там подредих пеперуди-
(аз сама им направих крилете)-
ако пак някой ден се изгубим,
да намериш следа към сърцето ми.
Всяка книга, която отвориш
ще те гледа със мойте очи
Всеки дъжд, ако пак е пороен,
значи плача и нещо боли.
Колко много желаех да имам
всяка твоя усмивка...Не знам.
Лоша бях ли!? Така ми се взимаше,
а си тръгнах преди да ти дам.

не знам кой е автора,но тези стихове ме трогнаха

[NaNa_SladuRana]

Като изгрев се изправям
и опитвам се да светя,
а във сенките оставам
и от слънцето проклета.
Зазиждам се в стени
догоре изградени
от тухли, без врати,
от сиви камъни студени.
Черното сърце във мен
с бодли покрило е душата,
но то по-бяло е от ден,
а тя по-мека от водата.
Усмивката ми невъзможна
би дарила топлина,
но само ако бе излязла
иззад високата стена ..

[NaNa_SladuRana]

Тя няма да събуди огъня,
с чиито пламъци си свикнал.
Нито ще изтръгне болката
зад маската притихнала
Миг забрава няма да ти връчи,
не ще открадне тишината
нито с песни ще приспива
твоята любима - самотата
Тя няма да ти бъде съдница,
ни приятел, ни утеха
остров перлен, утопичен,
избавление заветно.
Тя е като полъха на вятъра
не се оглеждай, няма да я зърнеш
ще те целунне бързо, нежно
преди да я усетиш, ще си тръгне
И в звездите нощем не търси я
очите й не светят вече,
а в слънцето не ще откриеш
усмивката надве разсечена.
Не очаквай нищо, забрави я
като спомен чужд, далечен
позволи й да се скрие
в сенките да скита вечно.
А тя в замяна ще те пази,
ще бди грижовно над съня ти,
над сърцето твое празно,
ограбено , недоубито.
Но когато другата се върне
готова да ти подари зората,
бъди добър - стъпчи сърцето,
лежащо кротко във краката ти.

[NaNa_SladuRana]

Награда или наказание си,мой живот?
От болките на другите да вия,
да утолявам жажди с кръв и пот
а да не мога аз да се напия!

Награда или наказание си,красота?
Заради теб не мога да се скрия!
И покорявам с теб света,
но и редовно цапат ме с помия.

Награда или наказание си ти,мой ум?
Заради теб прозрях нетленно и небъдно.
проклинах после,че си бърз като куршум,
щом заради теб погребах сън несбъднат.

Награда или наказание си,свобода?
Заради теб изтръгнах корени дълбоки.
Високо стигнах –горда,сама,
И нямах рамо в мигове жестоки.

Награда или наказание си ти ,любов?
Заради теб летях и покорих всемира.
А после ме боля от студ така суров,
че заради теб разбрах как се умира!


Мадлен Алгафари

[NaNa_SladuRana]

ДОН ЖУАН
Ивайло Диманов

Животът, простете, е стара и дрипава курва,
а аз съм случаен клиент в долнопробен мотел.
Ще легна и тоя път с нея, макар че не струва...
Да пием за всички красиви жени, Сганарел!

Да имаш красива жена е опасно безумство,
по-страшно от стъпки във тихата нощ пред разстрел.
Дори да ми сложат въжето, последната дума
ще бъде: "Да пием за всички жени, Сганарел!"

Разправят, че всички жени по света си приличат.
Това го е казал фелдфебел със ум на петел...
Единствено грозните могат до смърт да обичат.
Да пием за страстните грозни жени, Сганарел!

Не вярвай, когато жена се кълне, че е вярна.
Нима би повярвал на Дявол с пришити крилца?
На всеки от нас някой ден ще му сложат рогата.
Да пием за наште и не само наши деца!

Най-мръсната дума във моя живот е венчавка.
По-мръсна от гибел в неравен среднощен дуел.
Дочуеш ли Менделсон, бягай във чужда държава.
Да пием за своя свободен живот, Сганарел!

[NaNa_SladuRana]

Помощ

Предадоха ме. Близките ми хора.
Забиха се в гърба ми сто ками.
Светът около мене се затвори
и сринаха се всичките земи.
Да стана се опитах. Неуспешно.
Ръката ми протегната виси.
От помощ имам нужда. Спешно!
И някой... който мен да ме спаси.

Мая Попова

[NaNa_SladuRana]

Букетът

Какво правиш, малко момиченце,
с тези току-що набрани цветя?
Какво правиш мила девойко,
с тези цветя, с тези съхнещи цветя?
Какво правиш, красива невесто,
с тези цветя, които вече увяхват?
Какво правиш, бедна старице,
с тези отдавна мъртви цветя?
— Победителя чакам.


Жак Превер

Превод: Веселин Ханчев

[NaNa_SladuRana]

Всички можем да мечтаем,
ако спомним си, че сме деца!
Всички истината знаем,
ако мислим със сърца!

Всички можем да обичаме,
щом прозрем, че сме Едно.
Всички в нещо си приличаме -
можем да творим добро!

Всички можем да простим,
ако в болката прозрем урок.
Всички можем да вървим
в общия ни път към Бог!

Всички можем да летим!
И да правим чудеса!
Всички можем да летим,
ако вярваме в това!

Мадлен Алгафари

[NaNa_SladuRana]

АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир ВИСОЦКИ

[NaNa_SladuRana]

един великолепен стих на Есенин

Ти не ме обичаш,не ме жалиш,
може би съм малко некрасив.
И от страст примряла,ти ме галиш
свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб,ни нежен
скъпа моя с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни,
колко устни помниш и ръце?

Знам, това са сенки отлетели
без да те възпламенят поне.
Колко колене са те люлели,
а сега и мойте колене.

Нека някой друг да търси вечно
тез очи,премрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка,лека и нетрайна
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
ще поемеш пак ,но запомни-
нецелуваните не закачай,
необичалите не мами.

[NaNa_SladuRana]

Георги Господинов


Раят е винаги другаде
в рая са винаги другите
другаде раят е другаде
друг
ад
е

[Jumbie483]

Ти мислиш ли, че не видях
очите твои насълзени
и че безчувствено следях
въздишките ти натъжени?

Надежди и любов сред път
не само ти от скръб погреба-
и моята ранена гръд
изпълваше тъга по тебе.

Щом пламналите ни страни
и устните ни се допряха,
и моите сълзи сами
веднага с твоите се сляха.

И с тях ти угаси жарта
на бузата ми запламтяла,
с въздишка само прошептя
ти името ми на раздяла.

И днес плачът ни мълчалив,
любима моя, не престава,
но само споменът горчив
съзлите ни ще умножава.

Прости, обичана, прости!
за мене не тъгувай само,
а забрави за всичко ти;
за нас надежда друга няма!

[Jumbie483]

О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна

духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб до гроб-
като пияница с бутилка,

като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп- о, стига,
проклинам те, проклета твар!

Към бляскавия нож прострях
ръце: върни ме пак на воля,
реших отровата да моля-
да ми помогне в моя страх!

Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
-Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,

нещастнико- изпит, изсъхнал;
избавим ли те най- подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!

[Jumbie483]

Тази вечер плахо ще пристъпя,
ще протегна двете си ръце,
със усмивка нежна ще отстъпя
моето на твоето сърце.

Ще те гледам дълго във очите,
ще откривам в тях и своят път,
със безброй целувки ще обсипя
меката и топла плът.

Ще потъваме бавно във себе си
и от двама ще станем едно,
ще ни греят любовните прелести,
ще мирише на горско сено.

Призори ще заспиме щастливи
и сънят ни ще бъде един -
как играят хора самодиви
и танцуват звездите.
Амин.

[Jumbie483]

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.

[Jumbie483]

Познавам те
Ти живееш тук – познавам те,
както и да искаш да се скриеш.
За мен е лесно – обожавам те,
румените бузи да не криеш.

Със теб съм бил преди дъжда,
и даже преди първите лъчи,
рисувах теб с една ръка,
а с другата донасях ти звезди.

Познавах те преди да те докосна,
преди сълзите ми да те целунат,
Побягнала… но тайно беше боса –
следите ти към теб да ме изгубят.

Познавам те от онзи таен сън,
когато яздехме коне игриви,
когато всичко грееше навън,
препуснали към бреговете диви.

Познах те в аромата на цветята,
които ти изпях в един куплет,
който съм написал по стъблата
на всеки ранобуден слънчоглед.

Не смеех да поема дъх дори,
преди да се разтворя във очите ти,
да сложа край на моите мечти,
и бавно да застина във косите ти.

Отключи ли сърцето си за мен
разбра ли тайната на дните ми –
да те положа на легло от дъх стаен
и нежно да заспя в очите ти.

Познах се в думите ти чудни,
познавах те преди да се затичам,
преди да вкуся твоите устни
и да прошепна аз, че те обичам!

[Jumbie483]

Като в седем и девет по Рихтер
се разтърси светът ми мъглив.
С нежни думи за обич творих те -
красота от тефтер и молив.

Всяко случване беше ми късно.
Силует, от мечти разпилян.
Не живях битие земетръсно.
Мисълта ми не беше вулкан.

Нямах чудна пътека от рози.
В бели шепи не свалях звезди.
Бях завинаги третият... Този,
който никой не помни в следи.

Стар афиш, избелял по ъглите.
"Казабланка"... На първия ред...
Изкопаем, дори неолитен.
Прозаичен... но още поет.

През стиха си самотен открих те.
Тази моя тъга изцели.
Само в седем и девет по Рихтер
всичко почва отново... Нали?