Красивото е в туй да сме различни.
Ех, не мислиш ли така?
Когато аз съм зъл, циничен,
ще стига ти да си добра.
Ще стига... ти да си момиче.
Недей ме пита как, защо.
Ще ми стига, знай, да ме обичаш,
дори когато аз съм лош.
О, живот! О, велика сила!
Не можеш ли да обясниш това -
че различното ни прави огнекрили
в нежен полет смели над света!
Различното... това е ореолът
на полюсите мъж-жена.
Че стига туй - жената да е гола,
мъжът пък да я гали по гърба.
Няма нужда... викове себични
да ми казват вечно да мълча.
Гордея се с това, че сме различни,
от туй е топла моята душа.
Гордея се... с това, че ти се смееш,
когато аз не съм щастлив.
Че когато ти смирено тлееш,
ставам рязък, избухлив.
Ех, защо! Защо угасна
таз любов различна между нас?
О, раната не ще зарасне -
в съня си чувам твоя глас.
И лицето ти не мога да забравя.
Ще заплача като мъничко дете!
Безпомощен, туй мога да направя
единствено във твоите ръце...
- Здравей, Принцесо! (Ха, така!... Принцеса!
Мониторът дори се пооблещи.)
- Ами, здравей! – отвръщам, но си мисля:
“Какво му става и какви ги плещи?!”
Туй - бившият... Ама, от много време
дори и бивш не е. Отдавна е забрава...
В чужбина беше хукнал да се жени.
(Ожени се, де... много... чак си страда.)
- Такова... мисля си да се прибирам...
(Не гледам правописните му грешки.
Разбирам го, вълнува се човекът.)
- Избрал съм за децата модни дрешки...
- Аха... Чудесно! – а на ум: “Едва ли,
да пазаруваш е сензация световна...”
- Ще им се радват, както и на тебе... –
а, бе, какви ги дрънкам! (Чувствам се виновна.)
- За отпуската ли ще си пристигнеш само? -
защо го питам?... Сякаш ме касае!
- Самичък ли ще си?... Или пък двама? -
животът е театър и ... играя.
- Самичък... (Ясно! За това в принцеса
превърнах се. Добре, че не - в царица...
Със сигурност и сам се е досетил,
че ще римувам твърдо с магарица.)
- Е, мисля да остана, да се върна...
че тука нещо май не ми понесе...
(Усмивка праща, сякаш на майтап е,
а мен от “перспективата” ме втресе.)
- Решенията сам ги вземаш, знаеш.
(То беше някога, сега е вече друго.)
- Но да не вземеш после да се каеш... -
опитвам се да не подходя грубо.
- Аз мисля да опитаме... отново...
Да не е превъртял?! И май не мисли!
Изплю си камъчето и готово...
(А аз определено си се вкиснах!)
- Че рано си се сетил да опитваш! –
Гневът ми вече пламна като факла.
- Когато искаш тръгваш и се връщаш...
Сърцето ми да не е празна ракла?!...
- Ядосана си ми! Но трябва да го кажа...
... Остана си в сърцето ми едничка!...
- Дори така да е! Дори да вярвам...
... но моето - не е, не е самичко!...
Пропадна връзката... (Май токът спря.
Или доставчикът на интернет фалира)
Дописах:
“Силна съм, ти сам ми го призна.
Сега изпий за мойта сила чаша бира!”
Мили Дядо Коледа,
аз отдавна вече не ти пиша писма.
Слушай, Старче,
ние отдавна не сме вече деца!
Аз отдавна сама с живота си се боря.
Не вярвам в теб, не ти се моля.
Но, ако все пак те има...
...не искам подарък нов...
ако може...
върни ми старата Любов!
Надеждата –
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните и замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величество Баща ми –
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип –
все птиците ли ще са изключение?
Самата мисъл за летене, принце,
е вече синя в своето значение.
Самата мисъл, че те има някъде
в огряното от слънце междувремие
и се търкалят думи като ягоди
из твоите зелени изречения,
самото чувство, че си там все още
и по вълните на полето бягаш –
е храмът, в който се завръщам нощем,
за да си бъда бог и изповядващ.
Бъди такъв, какъвто си...
Не си артист в посредствена пиеса,
не съчинявай глупави лъжи
в стремежа си да те харесам.
Не се прави на мъж велик.
Аз съм жена (не съм от вчера).
Със интуиция улавям всеки миг,
когато преиграваш – се изнервям...
Не ми шепни лъжливи чудеса!
Да, романтична съм, но не наивна...
Не ми разказвай – откога
не си се срещал с хубост дивна!
Наясно съм какво изпитваш. Знам...
Държи ли се жената хладно,
мъжът се чувства слаб и сам,
започва да я иска жадно...
Бъди такъв, какъвто си.
Не се прави на обожател!
Харесваше ми повече преди,
когато те приемах за приятел...
Разказвачът за теб ще разказва
още хиляди дълги лета
Как от всички слова неизказани
сътворяваш вълшебства сама.
Как отглеждаш мечти във саксия
Как на облаци бършеш сълзите
Как прибираш във малка кутия
от комините дим - за врабците.
Как превръщаш във гълъби сини
детски смях - като синьо вълшебство...
Как ще минат хиляда години,
а пък ти ще живееш във детството!
Как рисуваш надеждите пъстри -
Разказвачът за теб ще попита!
Как веднъж се повдигна на пръсти
и успя да докоснеш звездите...
На Че
Колко много желаех да имам
всяка твоя усмивка...Не знам.
Лоша бях и поисках да взимам
Бързах много и забравих да дам.
Затова посадих Незабравки-
виолетови спомени...Те-
всяка болка превръщат във щастие,
всяко щастие - в синьо небе,
а пък там подредих пеперуди-
(аз сама им направих крилете)-
ако пак някой ден се изгубим,
да намериш следа към сърцето ми.
Всяка книга, която отвориш
ще те гледа със мойте очи
Всеки дъжд, ако пак е пороен,
значи плача и нещо боли.
Колко много желаех да имам
всяка твоя усмивка...Не знам.
Лоша бях ли!? Така ми се взимаше,
а си тръгнах преди да ти дам.
Като изгрев се изправям
и опитвам се да светя,
а във сенките оставам
и от слънцето проклета.
Зазиждам се в стени
догоре изградени
от тухли, без врати,
от сиви камъни студени.
Черното сърце във мен
с бодли покрило е душата,
но то по-бяло е от ден,
а тя по-мека от водата.
Усмивката ми невъзможна
би дарила топлина,
но само ако бе излязла
иззад високата стена ..
Тя няма да събуди огъня,
с чиито пламъци си свикнал.
Нито ще изтръгне болката
зад маската притихнала
Миг забрава няма да ти връчи,
не ще открадне тишината
нито с песни ще приспива
твоята любима - самотата
Тя няма да ти бъде съдница,
ни приятел, ни утеха
остров перлен, утопичен,
избавление заветно.
Тя е като полъха на вятъра
не се оглеждай, няма да я зърнеш
ще те целунне бързо, нежно
преди да я усетиш, ще си тръгне
И в звездите нощем не търси я
очите й не светят вече,
а в слънцето не ще откриеш
усмивката надве разсечена.
Не очаквай нищо, забрави я
като спомен чужд, далечен
позволи й да се скрие
в сенките да скита вечно.
А тя в замяна ще те пази,
ще бди грижовно над съня ти,
над сърцето твое празно,
ограбено , недоубито.
Но когато другата се върне
готова да ти подари зората,
бъди добър - стъпчи сърцето,
лежащо кротко във краката ти.
Награда или наказание си,мой живот?
От болките на другите да вия,
да утолявам жажди с кръв и пот
а да не мога аз да се напия!
Награда или наказание си,красота?
Заради теб не мога да се скрия!
И покорявам с теб света,
но и редовно цапат ме с помия.
Награда или наказание си ти,мой ум?
Заради теб прозрях нетленно и небъдно.
проклинах после,че си бърз като куршум,
щом заради теб погребах сън несбъднат.
Награда или наказание си,свобода?
Заради теб изтръгнах корени дълбоки.
Високо стигнах –горда,сама,
И нямах рамо в мигове жестоки.
Награда или наказание си ти ,любов?
Заради теб летях и покорих всемира.
А после ме боля от студ така суров,
че заради теб разбрах как се умира!
Животът, простете, е стара и дрипава курва,
а аз съм случаен клиент в долнопробен мотел.
Ще легна и тоя път с нея, макар че не струва...
Да пием за всички красиви жени, Сганарел!
Да имаш красива жена е опасно безумство,
по-страшно от стъпки във тихата нощ пред разстрел.
Дори да ми сложат въжето, последната дума
ще бъде: "Да пием за всички жени, Сганарел!"
Разправят, че всички жени по света си приличат.
Това го е казал фелдфебел със ум на петел...
Единствено грозните могат до смърт да обичат.
Да пием за страстните грозни жени, Сганарел!
Не вярвай, когато жена се кълне, че е вярна.
Нима би повярвал на Дявол с пришити крилца?
На всеки от нас някой ден ще му сложат рогата.
Да пием за наште и не само наши деца!
Най-мръсната дума във моя живот е венчавка.
По-мръсна от гибел в неравен среднощен дуел.
Дочуеш ли Менделсон, бягай във чужда държава.
Да пием за своя свободен живот, Сганарел!
Предадоха ме. Близките ми хора.
Забиха се в гърба ми сто ками.
Светът около мене се затвори
и сринаха се всичките земи.
Да стана се опитах. Неуспешно.
Ръката ми протегната виси.
От помощ имам нужда. Спешно!
И някой... който мен да ме спаси.
Какво правиш, малко момиченце,
с тези току-що набрани цветя?
Какво правиш мила девойко,
с тези цветя, с тези съхнещи цветя?
Какво правиш, красива невесто,
с тези цветя, които вече увяхват?
Какво правиш, бедна старице,
с тези отдавна мъртви цветя?
— Победителя чакам.