В колко въпроси до днес съм се ражадала...
Търсех жива вода. Чаках отговор свише.
А удавях мечтите си в празните кладенци.
Стигах дъното. После забравях да дишам.
До деня,във който се чух да крещя от очите ти:
"Просто не тръгвай. Имам нужда от теб.
Остани! Само в твоята пламнала жажда ме има,
само ти си..." И времето тръгна напред.
Много други наричат по име душата ми,
и я викат, а тя продължава да скита.
Само твоите тъмни очи - с тишината си
я раздумаха нежно и тя ги поиска.
Оттогава със слънце дъждът ме рисува.
Сивото млъкна. Сърцето ми стана дъга.
Денем дъхът ми те търси, нощем сънувам,
че се сливат двете полвини луна.
Ти надлъга самотното в двете зеници.
Разпиля пепелта от следите на другите.
Не разбрах кога си разпуснал косите ми,
за да видиш как младостта ме празнува.
Бях на капки любов. Сега съм река.
И се любя с огъня в твойте очи.
Дъха ти ме лее като жива вода
и се раждам направо от извора...