Любовна поезия

[Jumbie483]

Знаеш ли, че те обичам?
Че съм плакала за теб
Че съм искала да те прегърна
Че болеше ме без теб.

Знаеш ли, че ми открадна
Малкия и скучен свят
Крих лицето си от тебе,
Но сърцето не успях.

То обича без да пита
Искала ли съм и как
Мога тебе да обичам.
Само то си знае как.

Обичам те и искам да го искрещя
Да чуят всички че е жива любовта.

[Jumbie483]

Аз знам,
Че щастието ни не ще е вечно
Та няма нищо вечно на света.
И някой ден ти ще си тръгнеш...
Без много думи, а може би изобщо без слова.
Ще страдам силно
От сега го зная,
но ще запазя любовта.
Ще те обичам, въпреки да зная,
че друга е до теб сега.
Ще пазя спомена за тебе,
а вечер ще се будя в самота.
Дано да бъде по-добра от мене!
Да те обича, както те обичам аз сега.

[alexiss]

Докато очите още виждат
Докато съм жива и дишам
Докато облаци нагло прииждат
Докато с мили думи наричам

Докато сърцето бие неравно
Докато вятъра вее листата
Докато без теб ми става жално
Докато изгрява още зората

Ще бъда с теб,щом топлят ме твоите думи
И щом видя ли те забравям всичко
Търся те в тъмното,моя зов чу ли?
Когато всички останали стават нищо.

Художник да съм не ще нарисувам
Необяснимите чувства бродещи в мен
И докато твоя лик нощем сънувам
Погледа за теб не би бил студен

Обичта прави ме безсилна
Но да я оставя ми е прекалено свидна.
Alexis Lee

[jes_y]

Разминаване
Разминахме се...
Късно ли ме срещна?
Май твърде - за което съжаляваш.
Излишно е. Една по-малко грешка
на себе си след време ще прощаваш.
Обичането...
Не е като навик.
Обичаш ли - Земята ти е тясна
и всяка среща е очакван празник,
а всеки миг без обич е ужасен.
Признаваме си...
липсата взаимна.
Но всъщност сме учтиво лицемерни.
Под маската на свойта анонимност
повярвали в твърдения неверни.
А истината...
в скритите ни думи.
Преглътнати по глупави причини.
И щом е нежелана помежду ни,
логично е със теб да се разминем.

[jes_y]

Непоетично и нелюбовно излияние
Не ми пропилявай нощта. Аз съм проза.
Наситих се отдавна на поезия.
Дори си счупих очилата розови.
Добре съм в безлюбовната амнезия.
Банални са ми всички обяснения
в любов и дълготрайни страстни връзки,
а после, вкъщи, пълна с угризения,
съпружеските ласки да отблъсквам.
Удобно ми е скритото мълчание
на чуждите прегръщащи кревати
и липсата на сляпо отчаяние
от глъхнещите стъпки зад вратата.
Приспала съм любовното във мене,
(без дозата ненужни транквиланти)
кротувам във черупката си денем,
а нощем героиня съм на Данте.
Тогава съм реална, ураганна
и търся си - каквото обеща ми.
Не чакам поетичното "Осанна".
Разпн

[jes_y]

(из)Невяра
Отивам си. Не искам да се плаче.
Така е писано. Един от двама
когато тръгва си, тогава значи –
не е щастлив. Защо да мами?
Прости ли ми? На думи вероятно.
Забравих минало. И бях смирена.
Задрасках всички пътища обратно
и сто пъти написах „победена”.
Не стигаше. Обели ме до кожа.
Под лупа ме огледа. Колко още?
Безверието убива и не може
да има щастие, щом няма прошка.
Отивам си. Сама. Обезсълзена.
Закърпена. (модерно за сезона)
Превърне ли се вярата във бреме,
не плачат и най-св

[jes_y]

От ревност
Не

[Jumbie483]

Като една далечна гара
като един прощален ден
във мислите ми се завръщаш
и пак си винаги до мен

Времето нима ще мине
и лесно ще ни раздели
и всичко между нас ли ще загине
сякаш чужди сме били

Нима във мислите ми като спомен
и нереална ще си ти
това не е любов,а лист отронен
светът съдбите ни ще раздели

Това,което беше между нас ще си замине
и дните ще го пометат сами
а любовта ни ще изстине
но понякога си спомняй ,моля те и ти

[Jumbie483]

Ето едно от любимите ми ^_^

Вече никакви такива,
никакви половинчати.
Да си чувал за половин умиране
или за половин зачатие?!

Можеш ли да плачеш наполовина?
Можеш ли? С едно око?!
Не, не – няма такива книги!
И няма половин добро.

Как виждаш половин цвете?
Може би само дръжката?
Как делиш наполовина цветовете?
Егати философията - мъжката.

Аз душата си не мога да деля,
не ми е нужна половин история.
Щом твоят лаф за “половин сърце” дочух
повярвай ми, изпаднах в еуфория.

Да ги нямаме такива!
Никакви половинчати!
Любовни дроби, знай, не съществуват.
Просто няма такова понятие!!!

[FCB]

Заспах, за да се събудя в прегръдките ти на сутринта.
За да сънувам реалността на утрешния си ден.
За да споделя мечтите си в твоя сън.
За да пленя сърцето ти, в затвора на своите мечти.

Събудих се гушната в теб,
Защото се изплаших от демоните разкъсващи съня ми на парчета.
Събудих се, за да открия теб,
Защото стаяваш дъха и успокояваш мислите ми.
Заспах, за да сънувам теб, когато си далече.
За да мога да запомня дори и в съня си лицето ти.

За да се измъчвам, че в съня си само няма да те имам.
За да убивам омразата си с твоята любов.

Събудих се, за да открия че те няма,
Че си някъде далеч от мен.
Събудих се, за да открия,
Че погледа ти е някъде далеч.

Събудих се,
Но в съня си бях заспала.
Събудих се в кошмарно безвремие -

Нямаше те!
Сънувам…
Всичко е сън…

Събудих се до теб, трепереща от страх.
Гушни ме, моля те!
Не питай защо, просто ме прегърни!



Една приятелка ми го прати,нз кой е автора но мн ми харесва

[FCB]

Това също много ми харесва


[/b]Здравей, непознато момиче,
родено от порива нов.
Да знаеш, че много приличаш
на мойта голяма любов.

Но в нея искрица блестеше,
споделяше мойте мечти.
Гласът и от радост трептеше
щом срещнеше мойте очи.

Тя в нощите будно ме пазеше
и ревностно бдеше над мен.
За нищичко не позволяваше,
да бъда до болка ранен.

А в теб само мъка откривам.
Ядосано малко дете,
което пирони забива
в раненото ми сърце.

И аз, непознато момиче,
отново с мен искам я тук.
Аз мога и теб да обичам,
но ти днес заспиваш до друг

[EdHunter]

Недей съжалява, за туй че ме няма,
прочетох аз малкото смс-че.
ала не знаеш, че щом не сме двама,
и времето спря, и живот не тече.

Когато усмихваш се, аз се опитвам,
да бъда за малко туй що бях преди.
Капризен, проклет и егоистинчен,
не мога да бъда, и това ми вреди.

Защото ти утре не ще си до мене,
и няма да виждам тез прекрасни очи.
Ще бъда за другите лесна мишена,
Живота ми силно ще загорчи.

[Jumbie483]

Понякога не ми достигат думите,
за да ти кажа колко те обичам.
Сърцето ми предателски вълнува се,
дори и само при една едничка мисъл,
която е на тебе посветена.
И с всяко свое сетиво желая те.
И погледа ми пълен е с тебе.
И сигурна съм аз, че вече зная,
това е щастието, за което
струвал си и само ден
живот да ни е даден....

[Jumbie483]

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от своята жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах, не можах …
Кога ли съм се учил на това?

[Jumbie483]

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

[Jumbie483]

Обич. Крилата.
Обгръща земята.
И шеметно с мене лети.
С твоите устни –
трапчинково-вкусни,
вятърът в мене реди
приказки стари, билки, отвари...
Чудно магьосно котле!
Искам ти ризата,
дните, капризите...
Искам ти всичко, момче!


Щом те докосна
бликвам магьосна
в твоето топло сърце.
Нощем луната
сипе позлата
в нашето волно небе.
Пак те сънувам,
кипвам, лудувам...
Пак те мечтая, момче!
Искам те страстно,
лудо и властно...
Имам те, мое море!

[Jumbie483]

Прочетете това цялото... За мен това е едно от най-хубавите неща, които съм чела

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

[Jumbie483]

Тръгваш си - силуета ти потъва в мрака
бавно сливаш се тъмата и нощта
Тъгваш си... от мен далече крачиш
изгубваш се, а не мога да те спра

Тръгваш си..Какво не ни достигна?
Нима не съм достатъчно добра?!
Или любовта ми те затегна в примка
и усети че губиш свойта свобода...

Тръгваш си... със всяка крачка ме убиваш
протягам в тъмното ръка..
Сълзите давят ме, не ще ги видиш
безсилна падам във прахта...

Тръгваш си...крадец безчувствен
защо постъпи и със мен така?!
Ограби ме, замина с всички чувства
с живота ми, мечтите ми, смеха...

Тръгваш си... това е краят !
За секунда срутва се света...
Ще ме боли но утре зная
ще намеря сили и без теб да продължа

Тръгваш си - силуета ти потъва в мрака
бавно сливаш се тъмата и нощта
Тъгваш си... от мен далече крачиш
Умирам! Но ще се преродя с деня...

[Jumbie483]

Колко мъжки клетви, мила,
са си тръгвали в нощта...
Как намери още сила,
за да вярваш в любовта?


Колко сенки под очите
са от хорските злини...
Как успяваш, пак те питам,
да отвръщаш с добрини?


Колко пъти те разплаквам
до полуда без вина...
Как все още мен очакваш,
всеотдайна и добра?


А ти с усмивка ме целуна
и дочух аз шепот бял:
"Не боли от лоша дума,
ако нещичко си дал..."

[Jumbie483]

Танцувам блус. Сигурно сънувам.
Ето, че жадуваният миг дойде.
Скъп парфюм със сетива целувам.
Красота обгръщат моите ръце.


В ритъма вълшебен те притискам,
нека в приказка за миг се потопим.
С устни да те омагьосам искам
и с този танц във нежност да се преродим.


С поглед аз часовника проклинам:
седем са минутите на тоз копнеж.
Значи СЕДЕМ МИГА ВЕЧНОСТ имам,
а след туй... раздай ме на когото щеш!


Знам, че сенките край нас те плашат,
в мен ти виждаш само хорски клевети,
мислиш другите какво ще кажат,
че на този танц със мен се съгласи.


А искаш ли пред всички тук, открито,
да ме целунеш с устни от сатен?!
Напук на тези погледи, които
те проклинат лудо зарад мен.


Кажи ми! Виж, аз целият треперя.
Сълзите ми в косите ти попиват.
Дали душата ти там ще намерят
или в жертва като мене те отиват?


Вместо отговор две длани кадифе
от раменете ми се снеха сляпо.
Значи приказката свърши? Е, добре,
оставям те. Спокойно, мое злато!


Миг преди вратата да затвориш
аз благодарих в цигарения мрак.
"Няма за какво" ми отговори,
ала не прибави "Заповядай пак"...

[sladkalady]

Пясъчен часовник

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се дават думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада на бездушния,
а времето тече спокойно тук.

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.

[sladkalady]

Моя любов

Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
са заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радостта,
но чак сега казвам аз:

Заради ръцете ти си струва
да прегърна обич и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
с теб до днес надживях
и вина и съдба,
но чак сега казвам аз:

Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструващ,
че не си сгрешил, мое любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.

[sladkalady]

Безсъние




Да те зачеркна като грешна дума,
да те изтрия като стара песен,
да те подпаля като суха шума,
да те изплача като дълга есен…

Да те изхвърля като вещ ненужна,
да те подритна като малък камък,
да те подмина като къща чужда,
да те изстрадам бавно... като тлеещ пламък.

Да те затворя в малка тъмна стая,
да те заключа и да хвърля ключа.
Да искам ада, ако ти си в рая…
Не теб, а себе си да искам да измъча…

Да те прегърна, ала да те няма,
и тъй аз себе си в ръце да взема,
и да зарастне тази страшна рана,
която в мен тъй дълго вече зее.

Да те забравя... Да! Да те забравя!
Завинаги да те изгубя!
И видя ли те, да не те позная!
...но нека днес... последно...
с теб да се събудя.

[sladkalady]

За разбитото сърце




Превивам се в крясък безмълвен,
от болката свита надве,
боя се, че пак ще осъмна
под мрачното сиво небе,
което е мрачно и сиво,
откакто те няма при мен,
откакто от мене замина,
нощ е и най-светлият ден.

Защо ли те срещнах тогава,
през онзи щастлив месец май,
защо ли наивно повярвах,
че с тебе ще бъда докрай,
а ти после тихо си тръгна
с прощална целувка една,
а мойто сърце се изтръгна
и падна във твойта ръка.

Пусни го, върни го обратно –
нещастното мое сърце,
макар да усещам, че то е
щастливо във твойте ръце,
пусни го!, не мога да дишам –
от болката свита надве,
не мога във друг да се влюбя
без мойто разбито сърце!

[pateto0o]

На тебе


Ще те търся в аромат на ранно утро,
ще бъдеш цвете, нежна пролетна роса,
ще долетиш с криле на пеперуда
и с мен ще бъдеш както никога добра.


Ще те търся даже в мидена черупка,
намерена сред морска, дънна самота,
но не мога като перлата красива
да те поставя за украса у дома.


Защото всяко цвете носи твойто име
и всяка божа капка дъжд е с твоя лик.
Защото и в лъчите слънчеви те има,
хляб насъщен си във гладен, страшен миг.


Защото като недостъпна самодива
ти пазиш своя свят от страхове.
Защото ти си като виното горчиво -
обичаш само силните мъже!

Дано ти никога да не узнаеш
от самота как може да боли.
Обичам те! (Това едва ли знаеш.)
И всичко друго забрави.