моля помогнете

[sladка_ягодка]

Някои ако има материали за одите:Левски,Кочо,Паисий,Оп ълченците на Шипка! благодаря предварително

[sexa_na_kompleksa]

За Левски:

“Левски”

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време. Вазов оставя след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея на забравените”.//Творбата е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. //Първата ода от ‘Е’ Вазов посвещава на най-светлата личност в нашата история- Васил Левски. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Героичното му решение е равно на подвиг. Заема се с невероятно трудната идея да накара обикновения българин, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е спечелил доверието на “робите слепи”, започва да говори за бунта. Търпеливо, с много упорство Левски гради новия морален кодекс на народа, дава му кураж и сила. На дело, ежедневно пренебрегвайки смъртната опасност, доказва, че от свободата няма нищо по-свято. Левски става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. //Романтичен, загадъчен, кристално чист-такъв е Левски в народните представи. Не име от миналото, а жив, истински. За тази представа заслугата на Вазов е огромна. Той се отнася към своя герой с много любов и преклонение. //Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. В трудностите Апостола проявява изключителна сила, животът му се слива с делото. Смъртната опасност не го плаши, знае че тя е възможна, но я е приел. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.// Краят на одата “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.//Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.






Желанието на Вазов е чрез “Епопея на забравените” да изгради пантеон на великите личности от Възраждането. Създаването на “Епопеята” се свързва с основен проблем във Вазовата поезия след Освобождението – мотива за изгубения идеал и нуждата от възхвала на героите, чиито нравствен пример служи за ориентир на обществото. Названието на цикъла не е точно жанрово определение, а по-скоро се отнася за величието на близкото минало. Основната идея на целия цикъл е апотеоз на свободата – борбата за духовна и политическа независимост и загиналите за нея. Почти всички оди / с изключение на “Паисий”/ завършват със смърт, която напомня за изкупителната жертва на богочовека, за страданието като изкупление за безименния митичен грях на българина, който го държи в ада на робството. Повествованието косвено представя Априлското въстание като ритуално очистване от позора на робството и тържеството на нова епоха – на благородна жертвеност и мъжка доблест. По този начин “Епопеята” , освен че повтаря и преработва библейската митологична система, се възприема и като национална митология, чрез която българският човек осмисля себе си в мировата история; търси и открива нови измерения на идентичността си. Според литературния критик Валери Стефанов идентичността се определя от името и словото. В ситуации на кризис, каквато е робството, общността и индивида са склонни да търсят алтернатива на мислене и поведение, чрез която да запазят или съградят разрушените идентификационни маркери. В “Епопеята” Вазов ни представя точно това – пътят на българина до откриване на собствената идентичност, която ще му даде тласък да се бори за него и да я отстоява с цената на всичко. В този смисър програмно стихотворение е одата “Левски”, която задава посоката за развитие на цялата “Епопея”.

По пътя към тази идентичност българският народ има своите водачи, които задават нужния нравствен модел. Тях ни представя и Вазов – пътеводната светлина, която народът да следва по пътя към себеосъзнаването и свободата.. Героите са стилизирани чрез библейски образи и така се вписват в каноните на една нова, Вазова религия – религията на обичта и саможертвата в името на свободата. В подвига и качествата на Апостола можем да открием маркерите на идентичността - такава, каквато му е нужна на българина, за да поеме по трудния, но славен път към свободата.

Подреждането на одите в “Епопеята” е по своеобразен начин хармонично, но признак не е нито хронологията, нито значимостта. Одите следват пътя на себеосъзнаването. Първата ода, “Левски”, е тази в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствен дълг и саможертва, а последната – “Опълченците на Шипка”, описва първата окончателна физическа победа на българите. Дванадесетте оди, които асоциативно ни отвеждат към дванадесетте апостоли на Христос, превръщат героите в апостоли на свободата. Всяко стихотворение е стъпка към осмислянето на идеала. Дякона посочва посоката, а българите извървяват пътя до реалната си победа.

В одата “Левски” Вазов представя смъртта като върховно изпитание на личността и идеала, защото отвежда героя до безсмъртието и така се задава легендарен модел за подражание. В одата се съдържат повечето от основните опозиции за цялата “Епопея”: смърт – безсмъртие, срам – чест, славно – мрачно, робство – свобода, профанно – сакрално, геройство – предателство, а също така и специфичните за одата – противопоставянето на Левски и предателя и оподобяването им на Христос и Юда.

За Вазов образът на Левски има особено значение. Той е на най – високото място в неговата ценностна йерархия и показва върха, с който трябва да се съизмерват всички. Левски е първият от дванадесетте апостоли на свободата и смъртта му на бесилото го превръща в мъченик на идеала. Всички оди, включително и тази, са изградени по еднакъв начин – на жанрово равнище доминира синтеза между ода и епопея, а името се отнася към събитие, свързано с решаващ момент от сакралното минало. Моделът на средновековните жития на светци са в основата на легендарната схема – образите са монументални, изпъква мотивът за героичното мъченичество – героят извършва подвиг, твори чудеса и дава личен пример за следване, а свещените реликви /кръст, мощи, бесило/ въплъщават действената добродетел след смъртта му.

Монологът на Левски в началото на одата е въведение и в целия цикъл. Във всеки ред кънти въпросът за това, как да бъде изменен света, защото е жесток. Лирическият герой избира действеното преобразяване, поставя проблема за нравствения избор на човека: дали да продължи живота си в ужаса на робството или да постигне свободата с цената на много жертви. Литературният модел на житието предлага много възможности за осмисляне на идентичността. Вазов не се стреми към историческа достоверност, биографията се мисли през призмата на вече съществуващи писания и образци. Доказателство за това е образът на попа предател – Вазов пише одата, когато вече твърденията за предателството на поп Кръстю са опровергани. Поетът му отделя място, защото образът служи на библейската система на възвеличаване. На самия текст му е нужен някой, който да е антипод на Христос, а едновременно с това и на Апостола, и това може да е само Юда в лицето на попа. Така се изгражда опозицията “геройство – предателство”. Лирическият човек преживява всяка случка като вече записана някъде. Тази написаност и предзададеност се преживява различно. Като вече разпределен, човекът може да следва сценария, но и да се бунтува против него – да се пожелава като друг и да подхваща ново жизнено строителство. В този смисъл Вазов обрисува идентичността като морален избор, в който всеки трябва да осмисли измеренията на идеала.

Манастирът е пространството, което потиска духовните пориви на героя, който иска да преодолее робството вътре в душата си: “Манастирът тесен за моята душа е”. Ключовата дума тук е “тесен”, защото показва, че поривът на Дякона се заражда вътре в сърцето му. Изборът на героя е съзнателен – на текстово равнище това е изразено чрез многото анафори, които показват желанието да се служи истински на народа – не с молитви, а с действия и слово, които ще доведат до постигане на свободата, която всеки трябва да пожелае в сърцето си.

Образът на Левски е разкрит чрез биографичен разказ за живота и делото му, който в основна степен повтаря този на Исус. Вазов съзнателно подменя историческата истина и се придържа към споменатия вече модел на житие. Качествата на Апостола са идеализирани: скромен, безкористен, смел, и са подчинени на висшата му цел – служене на отечеството. Образът му наподобява раннохристиянските апостоли: “беден, гол, бос”. В библейски план е като нов месия – иконизиран чрез сакралното число девет, хиперболизиран: “Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов”. В одата героят е представен като субект на странстването /”Той беше скиталец….”/. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ. Свещения маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, символ е на активното творческо участие на героя в народно – историческата съдба, израз е на народната признателност. Пътят от манастира до свещеното бесило е метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода; от липсата на национално съзнание до сдобиване с национална идентичност.

В изграждането на образа на Левски Вазов си служи с набор от качества, изграждащи съвършенството на героя, даващ нравствен пример. Тези качества са действената добродетел, способността му да променя света в съответствие с нравствената норма; и чудото, измеримо и видимо, на което Вазов отделя специално място. То се свързва с магическото въздействие на героя върху другите: “и семето чудно падаше в сърцата”, “селяните прости светец го зовяха”. И резултатът идва – всички стават участници в всенародната подготовка за борба – Левски превръща безгласната рая в готов за бунт народ.

Краят на легендарната схема е мотивът за мъченическата смърт. Тази част на творбата е идейна и емоционална кулминация на одата. Бесилката на героя е сравнена с Христовия кръст и се превръща в реликва: “О, бесило славно!/ по срам и по блясък ти си с кръста равно”. По времето, по което живее Левски, бесилото е само за разбойници, но въпреки това, тази смърт е славна. По този начин се изгражда още една основна опозиция в творбата – “слава – позор”. Темата за падението и позора в одата се развива от предателството на попа, минава през предателското безразличие на онези, които “умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, позор на чело” и завършва с гаврите на победените борци на бесилката. Зловещият образ на тази бесилка става събирателен за драматичната сложност на борбата, смъртта, безсмъртието; и на оценките на тези най – същностни точки в битието на един народ и на един човек: “и смъртта на тебе, о бесилко свята,/ бе не срам, а слава нова на земята”. В одата бесилката става славна, защото се свързва с жертвения кръст на Христос, става символ на подвига и пътя към свободата.

Националното жертвено пространство се освещава от смъртта на героя и се изравнява с жертвата на Христос в името на човечеството. Левски изкупва греховете на робството. Чрез високото равнище на художествена обобщеност Вазов преодолява границите на конкретното и превръща Левски в героичен модел, на който потомците да подражават. Тук сакрализацията на образа се различава от представянето на смъртта в “Обесването на Васил Левски”. Ботев акцентира върху скръбта на цялата вселена, докато Вазов задава модел на поколенията, забравили идеала си. Чрез величавата си смърт Апостола се извисява над материализма на следосвобожденското общество; над преходността, за да премине във вечността и да остави светлата диря, по която поколенията да вървят към свободата и себеосъзнаването.





За Кочо:

ЕЛЕГИЧЕН АПОТЕОЗ НА ПОДВИГА В ОДАТА „КОЧО” ОТ ВАЗОВИЯ ЦИКЪЛ
„ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”

И в одата „Кочо”, както в цялата „Епопея на забравените”, история¬та е представена от Иван Вазов като сублимно човешко преживяване. И не толкова събитието (погромът на Априлското въстание от 1876 го¬дина), колкото рисковият миг на избора интере¬сува поета. Затова той успява да се докосне до вътрешния механизъм на нестандартното пове¬дение, провокирано от изключителността на ви¬зираната ситуация. Немислимо би било тръгване¬то на човека от колектива към личностната му изя¬ва без сблъсъка с трагизма и драматизма на вре¬мето и пространството („отвътре”, „отвън”, „в хра¬ма”, „не около храма”, „отзади”, „до него”, „в те¬зи зидове”, „отвън срещу храма” или „далеко, на голите друми”). В затвореното пространство на храма като символен предобраз на старозаветната представа за Светия Дух, даряващ с благо¬дат вярващите с присъствието си в мигове на изпитание, се усеща бъдещият крах на надежди¬те:
Храмът беше пълен с деца и невести, с въстаници бодри и бащи злочести, които борбата в тези зидове сбра. Участта си всякой вече я разбра.
Пак с храма като ключов библейски образ са свързани и всички психологически промени, нас¬тъпващи у въстаниците и техните близки. Посред¬ством градацията на напрежението се влиза в кон¬текста на ставащото като променящо се битие, за¬чертаващо веднъж завинаги довчерашните пред¬стави и очаквания с нови - драматични и трагич¬ни, възвишени и героични по естетическите си из¬мерения:
Храмът беше пълен с деца и невести, ...
Отвън враговете диви, побеснели изведнъж далеко, на голите друми изведнъж видяха там зидът съборен. Но войската скоро храма окръжава, в тоя миг Кочо - простият чизмар...
И храмът ехтеше от моми, невести,
И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Метафоричният образ на зида (стената) подсе¬ща не само за огромните трудности, през които трябва да преминат защитниците, застрашени от смърт (във физическия, а не в духовния смисъл на думата), но и за сигурността на „раите” в не¬избежната помощ на Бога. В затвореното прост¬ранство на храма (от вътрешната страна на зида) се извършва тайнството на приобщаването към истинските нравствени ценности на достойния чо¬век - дори когато Авраамовата жертва на Кочо - „простия чизмар” - е неизбежна:
Главицата падна, трупът се затресе и кръвта детинска с майчинта се смеси.
Към конкретното историческо събитие Иван Ва¬зов подхожда от гледната точка на патриота ху¬манист, мотивиран да изгради героичния образ на обикновения човек, израстващ при конкретния сблъсък с обстоятелствата като личност. Едва ли е необходимо да се отива твърде далеч, за да се открои изключителността на обстоятелствата, на обстановката, на ситуацията, а не на характерите в определеното темпорално пространство. От „храмът беше пълен” през „отвън враговете”, „из¬веднъж далеко” до „изведнъж видяха там зидът съборен”; от „Но войската скоро храмът окръжа¬ва” през „Във тоя миг Кочо” до „И храмът ехте¬ше” и „И господ от свода през гъстия дим...” про¬тичат две времена: привидно спрялото (на ужаса и надеждата, на очакването и разочарованието, от една страна, а от друга - полудялото време на погрома (нежелан, но предусещан; отлаган, но неизбежен; забавян, но окончателен). Последните четири стиха създават усещането за продължа¬ващия до безкрайност физически погром на на¬рода, останал докрай нравствено извисен:
И храмът ехтеше от моми, невести, кат падаха в кръвье или във безчестье! И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Антропоморфичното назоваваме на символния образ на дима в случая визира конкретното нака¬зание на вярващите и надяващите се смъртни хора, чиято молитва не е приета с благослов. Този фи¬нал събужда доста противоречиви размисли у из¬кушения възприемател преди всичко заради раз¬минаването между очакваното и реалното, между наказанието и възмездието, между греха и разка¬янието в техния изконен библейски смисъл. И в психологически, и във философски аспект не би могло да се говори за вина, а по-скоро за липса на познание относно големината на простъпката спря¬мо царщината, олицетворена във „враговете, диви, побеснели”, „сган башибозуци”, „турските орди”, „войска башибозуци, мръсни, диви и хайдуци”, „царска сила”, „войската царска”. Дори единични¬те назовавания („врагът” и „главатарят техен”) зву¬чат обобщаващо. Лишени от индивидуалното лице, те подсещат за липсата на сетива за добро и спра¬ведливост и издават предпоставеното отношение на жертвите спрямо палачите. Краткият и накъсан диалог е израз на вътрешната потребност от съп¬ротива - повече морална, отколкото физическа:
- Да се покорим ли? - Мълчи! да се борим!
- Предателят кой е?! Долу! - викат с бяс, - спогодба не става между тях и нас!
- Да се не вдадеме на турските орди!
Обясним е конкретноисторическият етнически зрителен ъгъл, от който се тръгва към идеята за не¬обходимостта от борба за свобода. Но Иван Вазов търси и общочовешките измерения на сблъсъка, бе¬лязан с кръв (с насилствено отнемане на живота). И тук може да се намери един от ключовете към елегичното послание на одата „Кочо”. Неслучайно и предпочетената цветова гама носи нюансировката не само на кръвта, но и на огъня (метафора на суровото изпитание с пречистващо въздействие чрез Божията благодат). И чудното в случая е това, че страданието остава неотмъстено.
Обаянието на човешката личност в изключител¬ната ситуация се внушава от поета посредством един доста нестандартен и нетрадиционен ракурс към проблема за престъплението подвиг. Дисфункционалността на представите провокира вътреш¬ната потребност на индивида от себеизява не от егоцентризъм, а в контекста на колективното „ние” („По-добре да мрем!”, „Що да сторим?”, „да се борим!”, „Да се не вдадеме на турските орди!”). Може би заради това и толкова много, и различ¬ни са социалните роли на участника в събитието. Той е „всякой”, „въстаналий роб”, „простият чиз¬мар”, „бунтовник стар”, „сину”, „мъжът”, „смаяний народ”, но събира в себе си и множествено¬то „въстаници бодри и бащи злочести”, „борци”, „герои”, „чедата твои”, „чеда”, „Болнави и здрави, богати, сюрмаси, / русите главички и белите вла¬си”, „старците”, „раи слаби, що сееха смърт”, „ду¬ши горди”, „братя”. Не са пренебрегнати жените и децата („децата”, „майки”, „слисаните майки”, „клетата майка”, „старата баба”, „жена му люби¬ма”, „една жена”, „жена си - млада хубавица”, „храбри моми”, „момите красни”, „невясто”). Мно¬гократните повторения на съществителните, съ¬четани с различни прилагателни имена, подсказ¬ват желанието на лирическия говорител да съз¬даде представа за множеството - многолико, но и индивидуално, мотивирано докрай да отстоява каузата на свободата като крайна цел на борбата. -Така поведението, което при нормални условия се определя като престъпление (грях), се прев¬ръща в подвиг (в единствен изход, избор, път) -след преодоляване на всеобщото стъписване: Слисаните майки с поглед страховит блъскаха глави си о голия зид и падаха, други - с настръхнали власи във своите колене душаха деца си. Тази картина на всеобщия ужас не може да се извади извън контекста на конкретната историчес¬ка обстановка. Тук дори проблемът за избора е сведен до избора на вида смърт, а не до намира¬не на изход за по-различен начин на живот („По-добре да мрем!”), физическата смърт се подгот¬вя от духовното разколебаване:
Участта си всякой вече я разбра.
Оградата беше прилична на пещ,
задушена, пълна със въздух горещ
и със дим барутен. Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Децата пищяха уплашени, бледни
пред майки убити и трупове ледни.
Взимаха участье в последния бой.
чуваха гърмежи и гледаха кръв.
И боят кипеше отвътре, отвън.
Много борци хладни спяха вечен сън,
и димът бе гъстьк, и смъртта не беше
ни грозна, ни страшна...
Неслучайно смъртоносният бой се рамкира от представата за полския труд („жътва дива” - „се¬еха смърт”). Метафоричният образ на жътвата, из¬правяща събраното множество пред Страшния съд, се родее по смисъл със сеитбата като мета¬форично жертвоприношение на направеното в чо¬вешкия живот. Изправени пред мигновен избор обаче не представителите на множеството, а лич¬ностите осъзнават необходимостта от продължа¬ване на борбата - въпреки (или точно заради) жертвите:
душите сетиха трепет и смущенье
като пред десница, що принася мщенье.
Трепна всяко сърце и всякой живот,
огънят обфана тия души горди.
- Да се не вдадеме на турските орди!
- И гърмежът почна, и боят със гнев
подзе своя страшен и гробен напев,
но йоще по-страшно и йоще по-гробно.
И смъртта из храма фучеше злокобно.
Отчаянье мрачно лицата вапца.
Лицата на смъртта са колкото преки вестители на физическия акт, толкова и подбудители на кон¬кретно поведение („гроб”, „падна”, „жъртви”, „пе¬пелище прашно”, „гибел”, „окъпана в кръв”, „мре”, „смърт страшна”, „ужас и смърт”, „падаха”, „ду¬шаха”, „сеч”). По този начин релацията между чо¬века и множеството, борбата и свободата, живота и смъртта профанира изконния смисъл на подвига, като извежда на преден план ужаса, а не героизма като мотив за достигане до подвига.
Градацията на чувствата, хиперболизацията на бе¬дата (постигната посредством идеализация на издръжливостта и чрез натуралистичните подробнос¬ти при показване на погрома), антитезата (свои - чужди, „геройство и срам”), лирическото отстъп¬ление („Перущице бледна, гняздо на герои...”) са¬мо улесняват, но не изпълняват цялостно авторовия замисъл - да постави акцента върху извисява¬щата сила на колективното нещастие, довеждащо единиците до подвига. Така борческият патос на утвърждението се обвързва и с мисълта за преда¬телството, действащо провокативно спрямо създа¬ващата се вече атмосфера на готовност за борба до смърт.
Идентификацията на редниците с водачите по съ¬щество означава отричане от конформисткия тип поведение, характерно за поддаващите се на ма¬нипулация хора („Що да сторим?”, „Да се покорим ли?”). Но, от друга страна, съществуването на тези гласове е опит за реалистично вглеждане и предс¬тавяне на ситуацията от страна на лирическия „аз”. Избраният от поета дескриптивен подход към съ¬битието дава възможност на възприемателя да се включи и със своя гледна точка при тълкуването на всеки стих от одата. Така водещата роля на епи¬ческото начало става очевидна и подкрепя избора на подзаглавието („Защитата на Перущица” - а не погромът, гибелта, гробът). За автора и за не¬говите читатели е много по-важно да се постави акцент върху жертвоготовността на участниците, отколкото върху фаталния им край. Решимостта да воюват до смърт кореспондира с отношението към предателството („Предателят кой е?! Долу! -викат с бяс”) и масовия героизъм („Трепна всяко сърце и всякой живот”).
Релацията между риска, избора и свободата се превръща в мост между миналото и настоящето (а защо не - и към бъдещето?). Дори защитата на ед¬но определено затворено пространство („храма”) е повод да се потърсят допирните точки между пър¬воначалната представа за обикновените вярващи християни, обединени от кръвно родство помежду си - и инстинкта за самосъхранение не къде и да е, а в Божия дом. Така много по-пълно се осъществя¬ва алюзията с Христос в Гетсиманската градина пре¬ди отиването на Голгота - изоставен от всички, ос¬тавен сам да реши какъв подвиг се очаква от него в мига на изпитанието:
Слава теб, че ти се одържа до крайност
и бори се в пушек, и падна със сияйност.
Твоите чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас.
Защото ти - сетня - пример даде пръв
как да мре народа и не моли бога,
и не рече: - милост! - в общата тревога
Няколко са пътищата, чрез които се показва при¬общаването на народа към новите духовни цен¬ности. От една страна, поетът залага на епическата картина на действието. От друга - той се спира и на конкретни герои (Кочо, жената, бабата, детето, стареца...). Посочва примера на единиците като ориентир и коректив за масовите проявления на редниците в катастрофичната по размерите и пос¬ледствията си борба. Сравнително малко са клю¬човите думи - синоними на борците за свобода - но те доизграждат монолитния образ на народа като пряк участник в събитията („борците”, „въста¬ници бодри”, „храбри моми”, „бунтовник стар”, „раи слаби, що сееха смърт”, „души горди”). Затова пък борбата е назована съвсем патетично („движенье славно”, „борба горда”, „с геройство”, „И боят кипеше отвътре, отвън”, „Лудост бе пламнала във всяко око...”, „гняздо на герои”, „храбро пад¬на въстаналий роб”, „борба юнашка”).
Човекът и историята (героите и времето) се до¬косват посредством общата трагична участ. Но кар¬тината на борбата за свобода не би била пълна, ако естетическите й измерения се свеждат само и единствено до трагичното (катастрофичното, без¬изходното) тълкуване на фактите. Героичното по¬ведение и на личността, и на колектива се изявява чрез прекрасните етични качества на участниците, изградени и пряко (чрез действена характеристика), и косвено (психологически и чрез взаимоотноше¬нията). И макар че не индивидуализацията е крайна¬та цел на поета - героите наистина имат свое ли¬це, възвишен е смисълът на жертвите, принасяни в сублимния час:
Във тоя миг Кочо - простият чизмар,
наранен, отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си - млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
Семейството изведнъж се превръща в отправна точка към подвига, видян не като тип девиантно поведение, а като единствен изход в конкретната ситуация. Затова и патриотичният кодекс на честта за Базовите герои е закодиран в риска като избор с фаталистичен край за всички, В този контекст мо¬же да се тълкува и епитетът „горд” („души горди”, наред с „геройство” и „гняздо на герои”). Защото съхраненото достойнство се изправя срещу безс¬мислената жестокост. Неслучайно в краеслови¬ето се изнасят значещите понятия, за да се риму¬ват антитезно („души горди” - „турските орди”). В елегичната ода „Кочо” („Защитата на Перу¬щица”) Иван Вазов издава пристрастието си към един много важен и за него, и за България истори¬чески момент - погрома на Априлското въстание от 1876 година. Но него го интересува подемът на духа, който не иска (и не може!) да остане „таен”, „скрит” - както се очаква в контекста на епохата, а търси възможности за разкрепостяване на дейст¬вията. И независимо от факта, че провокациите в повечето случаи идват отвън - вътрешни са под¬будите за героичното поведение. От едната стра¬на на конфликта стои видимото:
Врагът от три деня наоколо храма
гърмеше отчаян...
Оградата беше прилична на пещ,
... Свирепият глад
издаваше вече своя вик познат.
Изведнъж далеко, на голите друми,
войска се зададе, с трясък, тичешком...
Изведнъж видяха там зидът съборен.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
А от другата - застават участниците в събитието:
... Ни страх, ни измама, ни бой,
ни закани нямаха успех.
Борците държаха и никой от тех
за сдаване срамно уста не отвори
и лицето първи да си опозори.
Борбата кипеше отвътре, отвън.
И боят кипеше отвътре, отвън.
Така - чрез осмисляне на причините за нару¬шеното равновесие в живота - по-пряко се достига и до финалния упрек към Бога в мига на голя¬мото изпитание:
И господ от свода през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...
Този финал фиксира апокалиптичния образ на разрушения свят, в който доброто се е превърна¬ло в своето „анти” (антисвят, антиморал, антисмисъл). Разпадът на хармонията обаче само привид¬но не следва Божествения модел. В действител¬ност „грехът” все пак е извършен (убийства, са¬моубийства, разрушаване на човешките връзки, омраза, колебания, обезверяване, готовност за мъст...). От една страна, християнският Бог в хрис¬тиянския храм би трябвало да закриля вярващите (но дали вече те наистина вярват в непогреши¬мостта му?). От друга - не е изключено до греха и разкаянието да не стои винаги прошката (а въз¬мездието!).
Привидно цялостни и единни, Базовите герои изведнъж се оказват гранични - защото обсто¬ятелствата изискват промяна в типа поведение (не само и не толкова в тяхната нравственост). Тук не става дума за оневиняване, а за разбиране - на¬ложително в конкретния исторически момент, пос¬тавящ на изпитание и вярата, и вярващите, и Бога. Така антропоморфичният модел на Господ придо¬бива и неподозирани страни, до които се достига посредством акомодацията на конкретния текст. Анаколутьт след удивителния знак в края на одата потвърждава вътрешното разколебаване и на по¬ета, и на лирическия му говорител, и на участни¬ците в епическото действие в съществуването на една-единствена истина за света. Затова не би било погрешно да се потърсят връзките между пре¬стъпленията (на врага) и подвига (на борците); между греха и изкуплението, между любовта и омразата, между робството и свободата... Така чрез отрицанието и утвърждението се достига до истинския апотеоз на подвига в ключовата Вазова творба „Кочо” („Защитата на Перущица”) от „Епо¬пея на забравените”.




Тук има за Паисий:

http://liternet.bg/publish13/vl_petrov/vazov.htm




Ето и за Опълченците на Шипка:

Мисли и чувства които вълнуват Вазов в лирическия увод на одата “Опълченците на Шипка”

Одата “Опълченците на Шипка” звучи като тържествен хим – хим, посветен на ширченските герой. Те без колебание отдават живота си за освобождението на България от турско робство.
Дълбоко засегнат в най-съкровенните си чувства като родолюбец Иван Вазов страда защото в новоосвободената родина много бързо се забравя великата саможертва на борците. Неговата будна гражданска съвест го подтиква да подхване в лирическия увод на стихотворението полемиката срещу клеветниците на българската свобода.Творецът иска да защити честта и героичния дух на нашия народ.
В душата на поета се сблъскват противоречиви вълнения и мисли, които са изградени на основата на антитезата. Чувствата на користна мъка и болка, дето оскверняват незабравими моменти от нашата история, се преплитат с възмушение и протест от несправедливи обвинения, че не сме заслужили свободата си.Но по-силни са емоциите, породени от удивителния подвиг на опълченците. Всеки стих от втория момент на въведението е облъхан от възхищение и преклонение, от обич и признателност, от национална гордост и самочувствие.
Обзет от негодувание породено от укорите, че сме получили даром свободата си, народният поет с цялата си пламенност на патриот провежда умело спора с отрицателите. Вазов сякаш приема твърдението, че българинът още носи “следи по челото” и “синила от бича” като неизлечими белези от робство и от поражението в миналото и далечното бъдеще. Същевременно в поетическите слова се долавя авторовата горчивина и неудовлетворение от незаслужените хули срещу българската свобода. Възпоменанията за “Беласица стара” и за “нови Батак” будят не срам, а преклонение пред духовната мощ и величие на родината. Защото самуиловите войни са приели вечна тъмнина пред позорния плен изтърпявайки неописуеми страдания. Батачени не трепват пред епилога на османците и остават до сетния си миг предани на своя род и вяра. Не са могли враговете да унищожат българщината, защото и с избодени очи, и с прободени сърца нашите прадеди са завещали на поколенията най-ценното благо за всеки народ – свободата. Горд с мъжеството им, Иван Вазов повтаря многократно повелителната частица “нека”. Така с още по-голяма категоричност отхвърля несправедливите обвинения на ония, които сочат с “присмех и обиди”такива светини от нашата история, като Беласица и Батак, когато българският дух се е извисявал до сферата на безсмъртието.
Резкият контраст – “Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно, свети нещо ново, има нещо славно…”Болката и възмущението отстъпват пред възторга и бурното въодушевление, с които творецът възнася чутовния подвиг на опълченците. Вазов издига идеята, че само техния героизъм достатъчно допринася за да обори противниците на българската свобода. Разкривайки вълненията си във възходяща градация поетът превръща политиката си срещу клеветниците в аргумент на поетичната защита и възхвала на героичната отбрана на шипченския проход. Само името Шипка поражда патриотична гордост! То “разтупва нашите гърди и в нас чувства силни, големи плоди”.Славният подвиг на опълченците се откроява именно на фона на родния Балкан – вечен символ на героичното начало в нашата история. Защото там горе високо в планината се издига оня див чутовен връх, “покрит с бели кости и със кървав мъх”. Поетичният ефект се засилва от зрителското възприятие. То идва от контрастните багри оросени с геройска кръв, покрит с бели кости Балканът съхранява в пазвите на потайните си дебри спомена за мъжеството на истинските бранители. Мъжество което по неговата патриотичност и значение творецът сравнява с дръзновението на древните спартанци при
Изразил своите съкровени чувства като истински родолюбец поетът възкликва: “”О, Шипка!”И това възклицание не само бележи кулминацията на възторга му, но е и най-силния удар срущу клеветниците по адрес на героичния ни народ.
Лирическият увод на одата е наситен с разнообразни и противоречиви чувства. Над всичко стои патриотичната гордост на поета, съзнанието за удивителната геройска саможертва на народа ни в имета на свободата.





България – вдъхновение и упование за храбрите опълченци
В одата”Опълченците на Шипка” Ив.Вазов прославя подвига на храбрите защитници на легендарния проход. Проследявайки драматичния ход на сраженията, творецът ни кара да се замислим за това ккво вдъхновява шепата герои така да удържат ожесточените набези на врага.
Опълченците черпят морални сили от любовта си към България и от справедливата си ненавист към тиранията. Мъжественото им поведение е мотивирано от съзнананието за отговорност и дълг пред род и родина. Обичта към България и чувството за национално достойнство не им позволява да проявяват страх и малодушие пред ожесточения враг. Името на отечеството ги вдъхновява и те до последния си дъх се борят за свободата на родината.
Още в началото на същинската част авторът разкрива мотивите и целите на двете страни в боя. За османците превземането на върха означава запазване на вековното им господство, а за младите опълченци – запазване на националното достойнство. Храбрите “орловци” знаят, че отговорността, която поемат на плещите си е висока кота въхра, че българският народ очаква от тях да извоюват свободата на изстрадала България и немогат да отстъпят от бойното поле:
“България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!”
Вътрешният глас на опълченците представя свързаността им с родината. Нейните синове я виждат като майка, очакваща от тях своето спасение. Родолюбието им е достигнало своя нравствен, жертвен връх. От неговата висота те отхвърлят позора на бягството.
По-високите идеали на опълченците от тези на подтисниците играят важна роля в битката. Макар и многобройни турските войски напразно се опитват да превземат непристъпната твърдина. Те тръгват нагоре като разярени”тигри” но срещайки отпора на българските, “орловци” се разбягват като подгонени “овци”. Викът:”Аллах!” се губи в българския вик: “Ура!” Младите дружини са щастливи, че именно те са избрани да измият срама от лицето на България. Но многочислената турска армия под командването на Сюлейман “безумни” все повече и повече настъпва. Сърдит и безумен , таи надеждата таи надеждата на своите “орди дивашки” да атакуват върха. Тъмната му ярост е в контраст със светлината, която кръжи като орел над руския пълководец.
Опълченците са готови да загинат “кат шъпа спъртанци под яттагана на Ксеркса”. Тук морална подкрепа им оказва храбрият генерал Столетов.: “Млади опълченци,
Венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
Прохода, войната и себе си дори!”
Неговите думи успяват да влеят нови сили у изтощените герои. Чрез антитезите- “патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва – гърдите остаят!…Вазов разкрива готовността на шепата храбреци да се бият за свободата на родината до последната капка кръв. Останали без оръжие те се борят с всички възможни средства:
Всяко дърво меч е, всеки камък бомба, всяко нещо – удар, всяка душа – плам. Камъне и дърве изчезнаха там.
За опълченците ситуацията е израз на последен напън. Те нямат с какво друго да защитят свободата, освен със смъртта и чрез метафоричните сравнения Вазов откроява силата на опълченците. В своето единство те приличат на канари, гърдите им са като “скали твърди” дори мъртвите им тела са страховито оръжие. Метафората “железни гърди” внушава идеята, че силата е на страната не на по-въоражения, а на храбрия, воден от святи идеали – любовта и свободата на България.
И в страшния демонски вик:”Грабвайте телата!” напрежението достиге връхната си точка. Творецът разкрива готовността на опълченцине да хвърлят в боя и телата на загиналите се другари. Те извършват подвиг непознат в световната история. В този миг поведението им граничи с безумие породено от силната любов към родината.
Чрез експресивния глагол “изкряска” поетът внушава върховната напрегнатост на този изумителен миг, в който решителността граничи с лудостта. Лудост предизвикана от неутолим копнеж на свободата на родината, чиято върховна изява е подвигът. А турците потресени от действията на довчерашните роби, не могат да разберат, че това не е гавра , а героизъм.
Победата е удържана.”Изведнъж Радецки пристига със гръм”Народният поет спира до тук. Той не проследява събитията след битката. За него по – важни са онези картини, в които животът и смъртта са си подали ръка в името на най-възвишения идеал – свободата на родината.
Шипченската епопея няма да остане незапомнена.
И днес йощ Балканът щом буря запраща,
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща,
Славата му дивна, като някой ек
От урва на урва и от век на век!
В епилога на одата Вазов внушава, че бурните исторически събития се сливат с величието на вечната природа и като ехо предават своя завет през вековете. Символ на сила и непревземаемост Балканът увековечава”славата дивна” на шипченската епопея и напомня на потомците за дълга им към родината.
Одата “Опълченците на Шипка” проследява героизма, величието на подвига. Защитено е националното достойнство. Българите са буден народ и не се предават. Саможертвата им е в името на висшето човешко благо за тях – свободата на България.





ИВАН ВАЗОВ - „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”
САМОЖЕРТВАТА - ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА
СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ
Одата „Опълченците на Шипка” от ци¬къла стихотворения „Епопея на забраве¬ните” е Вазовата поетична възхвала на под¬вига на опълченците - смелите, достойни и непреклонни защитници на Орлово гнез¬до, пожертвали живота си в името на най-светия идеал - свободата на отечеството. Вазов е горд, че има такива българи, дока¬зали, че свободата ни не е подарена, а из¬воювана.
Свободата на отечеството е възвишени¬ят идеал на опълченците, в името на който те са готови да пожертват живота си. Пое¬ли по пътя на себеотрицанието, те са независими и свободни личности, над които вековните поробители нямат власт. Храбрите защитници из¬бират саможертвата пред робския живот, изпълнен с унижения и несправедливост, защото са достой¬ни и силни българи, запазили сво¬ето национално самосъзнание и осъзнали, че свободата е най-висшата човешка ценност. Те жертват живота си в името на независи¬мостта на родината си. Смъртта им не е повод за жал и отчаяние, за¬щото саможертвата е единствени¬ят път към свободата.

В лирическия увод авторът емоционално градира страшните обвинения към българския народ: липса на исторически подвизи и съзнание, робско малодушие. Емоционално градираните упреци завършват с най-несправед¬ливата констатация, че свободата ни не е извоювана, а подарена. Но зад привидно¬то Базово съгласие, изразено с анафоричното повторение „нека”, се крие силата, с която поетът отхвърля всички нападки, спо¬менавайки само едно име - Шипка.
Епическата картина на боя е нарисувана с голямо поетическо майсторство. Числителното име „три” насочва към легендар¬ното начало в битката, а метафората „тре¬петно повтарят” подчертава необикнове¬ното и величавото на това събитие. Поред¬ният „дванайсетий” опит на турците да превземат върха е напразен, защото опъл¬ченците са твърдо решени да вървят по пъ¬тя към свободата. На фанатичния възглас на турците е противопоставено свободо¬любивото „ура” на българите. Нападатели¬те са принизени чрез образа на своя водач. Епитетът „безумний” разкрива ожесточени¬ето на турския предводител и невъзможността му да разбере, че „раите” ги няма, а на тяхно място са се появили силни и воле¬ви личности, борещи се за своята свобода: „... всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи.” Опълченците са непреклонни. Врагове¬те, борещи се единствено за надмощие над чуждата страна, сляпо подчиняващи се на своя предводител, нямат тази непреклон¬ност, решимост и устойчивост. Сравнени¬ето с „овци” подчертава тяхното малоду¬шие. Те са обезверени, защото са се срещ¬нали със силните защитници „българи, орловци”, поели по пътя към свободата.
Боят става все по-ожесточен. Към това, че турците са по-многобройни и с повече оръжия, се добавя и мисълта, че не може да се очаква помощ отникъде - „братски¬те орли не фърчат към тях”. В този момент Вазов сравнява защитниците на Орлово гнездо с древните спартанци, за да подчер¬тае, че и българите са достойни и храбри хора, които няма да се предадат, а ще се бият докрай.
За да обнадежди опълченците, да им да¬де сили и да им напомни за отговорността, която са поели, и за величието на идеала, за който се сражават, генерал Столетов произнася думите:
... „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!”
Възхищението и преклонението на авто¬ра пред величествената картина са представени чрез възклицанието „О, геройски час” Ярките антитези: „Патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва - гърдите остаят”, разкриват твърдостта на опълченците. Нищо не може да ги спре, защото те вече са направили своя избор. Мисълта за ро¬дината е това, което им дава сили и не им позволява да се предадат, защото: „ България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!” Но опълченците не се борят срещу ве¬ковните поробители сами - на тяхна стра¬на е и Балканът, символът на България. В ръцете на защитниците всичко се превръща в страшно оръжие - камъни, дървета, дори телата на мъртвите им другари.
Вековните поробители трепе¬рят пред „раите”, пред силата на устремените към свободата бъл¬гари. Те не могат да проумеят, че срещу тях заедно „се бият живи и умрели”, а израз на ужаса, който ги е завладял, е техният „демонский вик”. Силата на опълченците е изразена чрез хипербола: „желя¬зото срещат с железни си гърди”. Те „виждат харно, че умират веч”, но тяхната саможертва не е безс¬мислена, защото няма нищо по-срамно от бягството, а смъртта в битката е част от пътя им към сво¬бодата.
Авторът не описва опиянението от по¬бедата, от извървения докрай път към свободата, защото за него не е важен резул¬татът, а усилията. Важно е, че са отхвърле¬ни несправедливите обвинения за липса на исторически подвизи и за робското ма¬лодушие на българина, че свободата ни е извоювана, а не подарена и това е доказа¬но от народния поет по най-убедителен начин.
Саможертвата е пътят към свободата, но едновременно с това тя носи безсмъртие, защото „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Нека запазим спомена за тези, които загинаха в битката, за да живе¬ем свободни. Нека саможертвата им не бъ¬де напразна, а народът, извървял с достойн¬ство пътя към свободата, не носи никога повече „срама по челото”. Нека с гордост се наричаме българи! Нека!

[sladка_ягодка]

Много ти благодаря sexa_na_kompleksa

[Seducti0n]

Много ти благодаря sexa_na_kompleksa

Заключвам.