регистрация
вход в сайта
вход с FB
.
Отговор в тема
Резултати от 1 до 6 от общо 6
  1. #1

    "Крадецът на праскови" - ЛИС за Класна работа

    Здравейте!

    Спешно ми трябва ЛИС на темите или поне някои от темите за ПОНЕДЕЛНИК на творбата "Крадецът на праскови":

    - "Особености на повествованието ( в творбата "Крадецът на праскови" )
    -"Невъзможната любов и войната ( в "Крадецът на праскови" )
    -"Образът на Елисавета ( в "Крадецът на праскови")

    Моля Ви, ако можете някакси ми помогнете, защото без тези теми почти няма да имам подготовка за Класната работа

    Предварително Ви благодаря!

  2. #2
    Аватара на hrisiiiiii
    Регистриран на
    Apr 2008
    Град
    В облаците
    Мнения
    512
    Ех, тоя крадец

    Виж тези:

    Крадецът на праскови



    Повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” е истински шедъовър на българската художествена проза.
    Основната форма на изказ е класическият разказ , създаден с помощта на три гледни точки – на автора , на стария учител и на т.нар. всевиждащ разказвач.Сюжетът е от Първата световна война.Тревожните години възкръсват чрез страдалческите лица на военнопленниците , в бедните олющени къщи на Велико Търново , чиито граждани страдат от глад и безводие , в миризмите на плесен , в киселия хляб с купони на фона на горещото лято.Потискащата околност и красивата като съновидение Елисавета – самотна и скучаеща навяват меланхолия , тъга и презчувствие , че ще се случи нещо.
    Основното , което живописно е преследвал авторът , е събитията и героите да говорят сами по себе си.Затова той си служи най-вече съсживописни описания на обстановките и персонажите. В тези описания показва тяхното развитие и емоционална промяна. Историческите реалности са като фон на покъртителната любовна драма на Елисавета и сръбския племенник – Йован.
    Един от символите на следвоенна България е съпругът на Елисавета – полковникът , който е жертва на жестокото време , което го е създало.Докато обръзэт на полковникът е символ на мрачното съвремие , то образът на Елисавета символизира всеотдайната женска любов и поривът към смислено съществуване. Случайната и среща с младият и красив военнопленник Йован преобръща живота и. От момента на влюбването на двамата герои започва завръзката на действието , което става все по-напрегнато. Е.Станев следи всеки трепет на сърцето на своята героиня.Бунтът и срещу фалшивия еснавски морал срещу грубостта и бездуховността на полковникът е бунт на пробудената чрез любовтта душа.Разкрива се възраждащата сила на любовтта , което преобразява и одухотворява.Изпълнени с благодарност и обич към светът и към природата , Елисавета и Йован все по-силно преживяват духовното си възкресение.Опияняват се от духовната си близост , извисяват се до красотата и хармонията на вечната природа.Елисавета вече не може да живее сред предишната пустош и самота.Спомените от брачният и живот я измъчва и подтискат.За нея няма връщане назад , защото любовтта и я е изтръгнала завинаги от миналото и и душата си тя окончателно се е разделила с полковника.Но настъпващата есен носи мрачно предчувствие , засилва тревогата у влюбените , вещае смъртна опастност.Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета съвпадат с националната катастрофа и зловещия край на войната.Преждевременно покосената младост на влюбените , устремени към красотата и духовното извисяване е неизбежна последица от войната.
    В тази великолепна повест Е.Станев обръща внимание в/у вечният проблем м/у хората , когато времето не предразполага към любов.Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени. Това е драмата на невъзможната любов. Между тях съществуват непреодолими външни препрядствия , но любовтта им е толкова силна , дълбока и всепоглъщаща , че побеждава и еснавския морал и стремежа към спокойствие и благополучие и дори смъртта. Защото тяхната смърт чрез най-великото човешко и божествено чувство – любовтта е път към безсмъртието на душите им.



    Цитирай Първоначално написано от hrisiiiiii
    Цитирай Първоначално написано от urgent
    Образът на Елисавета в "крадецът на праскови"
    Извади си за Елисавета от тук:

    Опишете всеки от героите-Елисавета,Иво и полковника


    Крадецът на праскови" е творба,представяща една любов и
    преградите пред нея.Героите в творбата показват,че може да
    съществува една невъзможна любов по време на война.Елисавета и
    Иво изграждат една духовна връзка помежду си,преодоляваща всички пречки.Елисавета е красива жена,на средна възраст,която заради патриархалния морал на който е възпитана,се омъжва за полковника, за да си осигури материална сигурност.Патриархалният морал налага отказ от удоволствията на живота-един традиционен начин на живот,лишен от емоции и любов.Лиза е откъсната от света,ограничена в еднообразието,лишена от всякакви емоции и близост в брака си.Тя е бездетна,което допринася за нейната малоценност,самота и емоциона-лна незадоволеност.За нея е непознато чувството любов,тя е лишена от свободата си-физически.За жена като Елисавета,в нейното поло- жение е нормално да се поддава на старостта,заради това,че жената има нужда да знае,да й казват,че е обичана,защото има ли смисъл да живее иначе?!Трябва да има причина,стимул,който да придава смисъл на живота й.Аз подкрепям постъпката на Елисавета.Тя се е омъжила,подтикната от моралните ценности,на които е възпитана.
    Затова тя започва връзка с Иво,защото тази тръпка,която се появява
    и това,което изпитва е непознато за нея.Това,че той идва заради
    нея,засилва тръпката и желанието,изкушението да бъде с него.
    Смятам,че след всички лишения,тя заслужава нещо по-различно,което да предаде някакво разнообразие в ежедневието й.Иво олицетворение на борбения човек,който не се предава въпреки обстоятелствата,на който е подложен.Той е запазил духа си,младостта си,за разлика от Елисавета преди да го срещне,и най-вече желанието за живот и наслада от удоволствията,макар и изричайки се на опастност(връзката с Лиза). Той притежава това,което липсва на полковника и с това привлича Елисавета.Притежава способността да прави Елисавета щастлива,да и показва любовта си,да я кара да се чувства обичана и желана,и я въвежда в света на мечтите,да разкрива това в нея,на което не е смятала,че е способна (самоувереността й). Полковника е строг човек,с избухлив характер,за който основното е работата му и всичко свързано с нея.Можем да го дадем за пример като държание на военен и истински патриот.Но като съпруг,той е неспособен.Той не умее да прави жена си щастлива,не умее да се държи съпружески,не показва никаква близост и чувства кум нея. Пренебрегва я,поставяйки своите интереси над нея и въвличайки я в проблемите си,той унищожава нейното самочувствие и прави така,че тя да се чувства стара.
    Творбата ни показва,че в един свят обхванат от предразсъдъци,може да просъществува любов,която да преодолее всички пречки.
    When I was young
    It seemed that life was so wonderful
    A miracle
    Oh it was beautiful,
    magical.
    All the birds in the trees
    They could sing so happily
    So joyfully..

    Всичко е относително

  3. #3

  4. #4
    Хора моля ви помогнете ми.Трябва ми интерпретативно съчинение на следните теми:
    -Полседиците от войната в живота на хората/Крадецът на праскови/
    -Повестта "Крадецът на праскови" - възхвала на човечността и възвишената любов.
    -Човекът и природата в разказа "Нежната спирала"

    Трябват ми най-късно до сряда(21.05.200
    Благодаря предварително

  5. #5
    Виж тук:

    http://www.teenproblem.net/school/s/1673.html

    http://www.teenproblem.net/school/s/565.html

    И това:

    ЙОРДАН РАДИЧКОВ - „НЕЖНАТА СПИРАЛА”
    ЧОВЕКЪТ И ПРИРОДАТА

    Иносказателният Радич¬ков художествен свят отправя своите ненатрапчиви, но категорични послания към чове¬чеството, свързани с настоящето и бъдеще¬то на неговия дом - Вселената. Описвайки един ограничен регион, писателят стига до общозначими обобщения за човешката същ¬ност, за отчуждението на личността от при¬родата в съвременния свят, за безотговорно¬то и равнодушно отношение към другите съ¬щества, населяващи Земята. В разказа „Неж¬ната спирала” с необичайния си творчески подход Радичков предупреждава за после¬диците от нехайното и високомерно отно¬шение на човека към обкръжаващата го сре¬да.
    Най-голямата болка на разказвача е, че чо¬векът е престанал да се интересува от приро¬дата и е скъсал връзката си с нея. Разказвайки три като че ли независими една от друга случ¬ки, които обаче са обединени от общата идея за отношението човек - природа в съвремен¬ния свят, авторът доказва немарливото и бе¬зотговорно отношение на човека към природата. АЗ-повествованието и следване¬то на авторовата мисъл с връщане в споме¬на, заедно с липсата на организиран сюжет, създават многозначността и богатството на внушения.
    Трите срещи с всевечната и изпълнена с дълбока мъдрост природа дават възможност на автора да разкрие различните типове чо¬вешко поведение и човешка нравственост, проявяващи се в отношението им към май-ката-земя. Разказът започва направо, без въ¬ведение, и потапя читателя в особения Ра¬дичков свят, където всичко изглежда по нео¬бичаен начин. Хората се връщат от лов. Не се чувстват уютно в заобикалящата ги околност. Те не са част от нея. Ловът е начинът, по който те налагат силата и въображаемото си пре¬възходство, а това води до още по-катего¬рично отчуждение от природата. Връщане¬то не е изпълнено с радост или удовлетворе¬ние за човека, а с усещане за недружелюбността на околността: „Студът пропълзява по цялото му тяло, очите започват да сълзят, цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Ловът не е в синхрон с природните закони - това внушава негостоприемността на природата. Хората, с които пъ¬тува разказвачът, са не само неназовани - те са безлични: „неколцина човеци, натъпкани плътно един до друг”; „нито едно лице не се виждаше изцяло”. Тези „човеци” не са част от заобикалящата ги околност. Гората и пътят живеят свой живот, който е ненарушим в сво¬ята извечна хармония. С умението на изклю¬чителен художник и проницателен наблюдател Радичков рисува одухотворения пей¬заж: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъква¬ше на пръсти назад, най-близките до пътя дър¬вета подтичваха бързо, по-далечните се дви¬жеха по-бавно и се създаваше илюзията, че го¬рата бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хо¬рата съществуват независимо един от друг -между тях няма единство и разбирателство.
    Срещата с шипковия храст, изникнал „вне¬запно” край един завой, доказва пълното раз¬минаване между тях. Човекът - конярят - без причина проявява неоправдана, безсмис¬лена жестокост - „перна храста през лице¬то”. В този миг шипковият храст като че ли се пробужда - застава нащрек с ярките си червени плодове - „като живи очи”, и пре¬дупредително, със затаена закана бди и сле¬ди следващите действия на хората, неосьзнаващи злото и безотговорността, които ги изпълват. Храстът наблюдава пътуващите през целия им лъкатушещ през равнината път, взира се в тях, отправя своя ням укор и стае¬ното си отмъщение. Един от групата, по-вни¬мателен от останалите, с недоумение гледа храста със „стотиците... червени очи” и, без да разбира неговото нямо предупреждение, от своята егоистична гледна точка го смята за вампир - човекът открива злото, което сам носи у себе си, а не правото на защита.
    Срещата с шипковия храст събужда спо¬мена за друга, подобна среща, въведена в разказа с ретроспекция. Чрез втората среща - на режисьора Методи Андонов с неговия шипков храст, е разкрито отношението на творческата, търсеща вечните истини и неиз¬менните природни закони на битието, лич¬ност към природата. Това е среща на човек, стремящ се да разбере заобикалящия го свят, с тайнството на сътворението и съществува¬нието. Затова, макар на пръв поглед подоб¬на на първата, втората среща носи съвсем различно послание. В нея са скрити авторо¬вата философия за нуждата от единение с природата и авторовият оптимизъм, че все още съществуват хора, макар и малцина, ко¬ито желаят да разберат езика на природата. Имат желание да четат в отворената й книга, оставаща невидима и неразбираема за от¬чужденото, егоистично, самовлюбено чове¬чество. Творецът осъществява една колкото неочаквана, толкова и знаменателна среща с тайнството на природата в лицето на шипко¬вия храст. Тази среща не е обикновена - из¬ползваните определения за душевното със¬тояние на режисьора говорят за това: „нещо фанатично има в погледа му”, „почесваше бра¬дата си с някаква особена нервност, почти със сладострастие”; в гласа му има „пате¬тични нотки”; „той се удари по гърдите въодушевено”. Чрез шипковия храст човекът-творец се мъчи да надникне зад видимото в природата и да достигне до невидимото, тайнс¬твеното, да разгадае сложните, неразгадае¬ми тайни на живота. Методи Андонов дос¬тига до прозрението, че не човекът, а приро¬дата притежава непреодолима мощ, неунищожима жизненост, които я правят вечна. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „Откъдето и да застанем, топ все ни гледа.” Тази наблюдаваща природа трябва да събуди заспалата съвест на хората, които са я пренебрегнали, да им напомни, че те не са по-силни, а са част от нея, че само с равновесието и единението ще се постигне нужната за живота хармония. Между търсе¬щия човек и природата съществува контраст: „ Той вторачи фанатичния си поглед върху спо¬койния, разположен спокойно посред снега шип¬ков храст”; контраст, доказващ превъзходс¬твото на природата. Тя, според разказвача, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите зна¬ци, прави своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Оп¬тимистично е, че творецът, който е предоп¬ределен да внушава големите истини на хо¬рата, се доближава до единението с приро¬дата и до разчитането на нейните знаци: „в този миг той приличаше на човек, който е прес¬танал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Мето¬ди Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, не¬що извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” В съзнанието на разказвача творецът се слива с шипковия храст - не за¬щото и двамата са „еднакво диви”, а защото по еднакъв начин олицетворяват будната, неспокойна съвест - единият - на хората, другият - на природата. А може би не само у човека, но и в природата е стаено злото: „Ми¬гар са й малко на природата шипковите храс¬ти, та изтръгна с корен от сърцата ни и този шипков храст, за да го погне по петите на своята снежна пустош?” Много въпроси поста¬вя авторът, свързани с разгадаването и раз¬бирането на природата и човека; въпроси, които остават без точни отговори, защото ня¬ма такива; има само търсене и желание за откриване. Намирането на отговорите, спо¬ред автора, е вътре у човека, а не в заобикаля¬щата го действителност: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.” Отговорите за битието са в душата на чове¬ка.
    Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в раз¬каза за третата среща - с ятото гълъби и уми¬ращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде ни¬каква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допъл¬ва със сивия цвят. Той осезателно присъства още в началото на повествованието: „Небе¬то над нас бе сиво, вляво от шейната се сиве¬еше гора.” В момента на срещата с ятото си¬вотата се връща натрапчиво: „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците пре¬раснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Радичков създава картината на чертаещата своите незнайни и непонятни знаци приро¬да. Човекът отново се е отнесъл безотговор¬но и лекомислено към нея - без нужда, само за забавление е прострелял птицата, отнел е един живот, нарушил е хармонията в битие¬то. Писателят детайлно описва смъртта на гъ¬лъба: „само една птица остана встрани, залю¬ля се, направи малък кръг...”, „но ето че едното му крило отслабна, не замахваше вече тъй сил¬но с него..., птицата губеше височина..., в един миг спря да размахва крилете си.” Смъртта не носи красота, защото означава нарушена хармония: „Заприлича на сива дрипа...” Черве¬ните капки кръв нарушават целостта на бяла¬та равнина и са знак за тревога. Тази ненужна смърт събужда особено чувство у хората - те остават безмълвни, като пред нещо непоз¬нато, тайнствено, неясно, но много по-силно от тях. По някакъв начин те усещат предуп¬реждението на природата, огромната мощ, която тя е стаила в недрата си, усещат нейна¬та недружелюбност и за тях това е ново чув¬ство. Човекът, отдавна отдалечил се от при¬родата, е престанал да я разбира, да я усеща и да се съобразява с нея. В този особен мо¬мент обаче хората разбират, че природата може да бъде и заплашителна, и тайнствена, и неразбираема. Без да са се приближили до нея, продължавайки през сивеещата се нед¬ружелюбно гора, хората са добили ново поз¬нание. Те са принудени да се замислят върху знаците, които чертае птицата върху бялата равнина; върху вторачените стотици шипки - „като очи” - от шипковия храст. Това е тревожният размисъл на автора, откриващ все повече примери за нарушеното единст¬во между човека и природата, за безотговор¬ното отношение на човека към заобикаля¬щия го свят, за опасността, която крие за бъ¬дещето на хората унищожаването на при¬родата. Групата се смирява пред тайнствена¬та неизвестност, която я заобикаля; притихва пред непознатото и неясното: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдър¬жа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един Вне¬запен финал?” Тези въпроси остават без авто-ров отговор, но пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото пре¬дават авторовата тревога за това, дали чове¬чеството ще съумее да надмогне високоме¬рието и гордостта си и да съхрани природа¬та; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикаля¬щия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му. Защото и това е част от авторовото посла¬ние, а именно, че от човека зависи дали при¬родата ще му изпраща проклятие, завеща¬ние или знак за приятелство.
    В края на повествованието природата е същата, но хората са се променили - те са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и нежните спирали, оставе¬ни от умиращата птица. Променен е и раз¬казвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на приро¬дата, отправено към човека: „започнах да чув¬ствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подо¬бие някакво на небесна червена сълза, на ше¬пот от стреснат шипков храст, и че душа¬та ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.
    Тревогата за бъдещето на планетата при¬съства като траен мотив в творчеството на Радичков. В съвременния свят, в който голе¬мите градове, машините, автоматизацията на живота вземат все по-големи размери, е зас¬трашена естествената, изначална и нужна връзка между човека и природата. Наруше¬ната хармония може да бъде възстановената и това зависи единствено от нас, хората, на¬селяващи Земята, от нашата съвест, от съзна¬нието ни и отговорността ни пред бъдещето - това са ненатрапчивите, но много ясни и категорични послания на разказа „Нежната спирала”.
    Радвай се на този миг. Този миг е твоят живот.

  6. #6
    Благодаря много.И все пак ако някой има точно по първата тема да пише плс

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си