Трансформиращи преразкази!!

[lp_fenka12]

Здравейте, аз съм нова във форума!! Искам да ви попитам можете ли да ми помогнете с трансформиращи преразкази от името на героя в тези разкази: Една българка , Немили недраги, Индже или Шибил.. много ще съм ви благодарна

[MostHated]

Каква по точно помощ искаш? Готов текст ?

[bonbon4e1]

виж в учителя..може да има

[hrisiiiiii]

Само това намирам:


"Една българка"
(трансформиращ преразказ върху трета част (от името на баба Илийца)

Нощта вече настъпваше ,когато аз стигнах до манастира.Когато пристигнах, потропах на
вратата и на двора излезе един ратай и един монах.Те си говореха и по това разбрах,че
става нещо.Аз продължих да викам ,а те ме попитаха коя съм и дали съм сама.Аз им отго-
ворих и те ме пуснаха да вляза.Калугерът започна да ме разпитва какво правя тук и защо
съм дошла.И аз им казах за внучето ми е болно и нищо не е могло да му помогне.И го по-
питах къде е игуменът, а той ми отвърна, че го няма .
Притесних се заради внучето ми-че няма кой да му почете и реших това да направи мо-
нахът.Но той не искаше.Аз му се молех, дори му казах, че ще си платя.И той си облече ра-
сото и излезе от килията си да чете на детето.
Последвах го в черквата , той взе книгата и ми каза да го приближа .Детенцето ми беше
жълто и той си помисли,че е умряло,но то горкичкото си отвори очичките.
Той му чете за здраве,а аз му целунах ръката и му платих.И след това ,аз реших да му
разкажа за бунтовника.Но той се разсърди и каза ,че бунтовниците може да дойдат .Така
и аз разбрах.Гласът ми затрепера,но успокоих монаха,че никой няма да дойде.
Започнах да му разказвам как съм срещнала бунтовник,но той каза,че нищо не иска да
чува.Аз тръгнах подир калугерът ,излязох на двора и му рекох,че няма да нощувам в мана-
стира.А той ме изгледа учуден.Казах му ,че ще си тръгна ,но преди това да ми даде хляб,
защото съм гладна.
Той нареди на ратая да донесе хляб и ме предупреди ,че втори път няма да отвори
вратата.Монаха ми нареди да си вървя.Аз взех детето ,сложих хляба в торбата и излязох.
След като излязох,вратата зад мен се заключи.

[lp_fenka12]

много благодаря че ми помогнахте ,но ми трябва на цяло произведение .. на 15-ти трябва да покажем поне 18 трансформиращи преразказа а съм написала само 12 .. :S

[0riginalSin]

ми цяло лято к`во си правилаа? да си написала още 6
мислиш ли, че някой ще се занимава да ти напише преразказ.елементарно е...

[krisscha]

Мда...Айде и аз в купа Трансформиращите преразкази са супер лесни...Нали един става за няколко часа.Дай си зор един ден (то пък щото много дни останаха) и ги насвяткай там...Няма тука кой да седне да ти ги пише.Иначе похвално,че си написала цели 12...Имаш воля.Аз един превод не можах да препиша...

[toni13]

трябва ми :
"Една българка"
(трансформиращ преразказ върху 2 част (от името на баба Илийца)

[dewilka]

трябва ми :
"Една българка"
(трансформиращ преразказ върху 2 част (от името на баба Илийца)

На мен ми трябва същото!!!! Плс ако някой намери да го пусне!!!

[Ivan4o0o0]

Аз съм селянка от Челопек,с болното си внуче на ръце и съм се запътила към Черепишкия манастир.От две недели насам моето внуче ставаше все по-зле.Не му помогнаха,нито хекиминът,нито баянета и затова реших да помоля Света Богородичка за помощ.

По пътя към Черепишкия манастир,минувайки през Церовата гора срещнах бунтовник,който ме помоли за помощ.Той беше с избледняло лице,с опнати дрехи,с пушка на рамо,прегладнял и ме помоли за хляб.Аз потърсих в своята торба,нов нея имаше само няколко трохички хляб.Дадох му остатъците,който бяха останали на дъното,след което той ме запита дали може да се скрие в близкото село.Отговорих,че не може,защото там има много турци,които ще го разпознаят и заловят.След моите думи,на лицето на момъка се изобрази отчаяние.Аз помислих малко и му рекох,тази нощ да се скрие в гората и,че ще се върна,за да му помогна.Казах му,че ще му донеса хляб и чисти дрехи,за да не го разпознаят.Отвърнах,че сме христиени и трябва да си помагаме взаимно.Лицето на момъка светна от надежда.Отговори ми,че ще ме чака и се изгуби навътре в гората,коцукайки.

Моите очи се наляха със сълзи.Спуснах се тичешком надолу,мислейки си да направя това добро и дано Бог да поживи внучето ми.Реших да споделя всичко с игумена,щом той почете на детето,с надеждата,че той ще ме разбере и ще ми даде хляб и чисти дрехи.

[vilincetoy_96]

моля ви искам за днеска трансформиращ преразказ на Една Българка на 1 и 2 глава от името на страничен герой ..... моля ви помогнете ми трябва да се подготвя за утрее ..... ;( ;(

[vilincetoy_96]

моля помогнете ми трябва ми за днес за да се подготвя за утре ..... моля ви искам да ми помогнете за трансформиращ преразказ от Една Българка на 1 и 2 глава от името на страничен герой ..... моля моля моля виии помогнете мииии ;( ;( ;(

[mariqanastasova]

Трансформиращ преразказ на Една българка от името на Баба-Илийца
1 глава
Стенанията на болното ми внуче се смесваха с шума и тътена от просвистяващи куршуми.Ботев падна,беше казал някой и всички се изпокриха из домовете си.Но жените,нехаейки или незнаейки бяха тръгна към нивите.Внучето ми горкото,се влошаваше.Сърцето ми се късаше да го гледам как бере душа.Единственото,което можех да направя е да го заведа в манастира,за да му четат за здраве.
Бягайки към брега,бързайки да стигна навреме до манастира,по пътя се молех на Бог да поживи детенцето ми.Шепнах на горкото дете и го оспокоявах с думи.Наближавайки брега,се чуваха удари от камшици.Там имаше две заптиета,който не позволяваха на никой да се качва в ладията.Аз извиках,тичайки към брега.Заптиетата ме изгледаха.Един от тях ме запита какво диря тук.Помолих го настоятелно да ме пусне в ладията.Той ме позна,тъй като му бях готвила баница в Челопек.Запита ме къде нося детето.Отговорих му,че е тежко болно и трябва да стигна колкото се може по-скоро до Черепишкия манастир.Аз го провокирах с думи,казах му че и той е баща и,че ще се помолим и за негово здраве.След настоятелни молби,молейки отчаяно,те ме пуснаха в ладията и заплувахме по мътния Искър.
Трансформиращ преразказ на Една българка от името на Баба-Илийца
2 глава
Аз съм селянка от Челопек,с болното си внуче на ръце и съм се запътила към Черепишкия манастир.От две недели насам моето внуче ставаше все по-зле.Не му помогнаха,нито хекиминът,нито баянета и затова реших да помоля Света Богородичка за помощ.
По пътя към Черепишкия манастир,минувайки през Церовата гора срещнах бунтовник,който ме помоли за помощ.Той беше с избледняло лице,с опнати дрехи,с пушка на рамо,прегладнял и ме помоли за хляб.Аз потърсих в своята торба,нов нея имаше само няколко трохички хляб.Дадох му остатъците,който бяха останали на дъното,след което той ме запита дали може да се скрие в близкото село.Отговорих,че не може,защото там има много турци,които ще го разпознаят и заловят.След моите думи,на лицето на момъка се изобрази отчаяние.Аз помислих малко и му рекох,тази нощ да се скрие в гората и,че ще се върна,за да му помогна.Казах му,че ще му донеса хляб и чисти дрехи,за да не го разпознаят.Отвърнах,че сме христиени и трябва да си помагаме взаимно.Лицето на момъка светна от надежда.Отговори ми,че ще ме чака и се изгуби навътре в гората,коцукайки.
Моите очи се наляха със сълзи.Спуснах се тичешком надолу,мислейки си да направя това добро и дано Бог да поживи внучето ми.Реших да споделя всичко с игумена,щом той почете на детето,с надеждата,че той ще ме разбере и ще ми даде хляб и чисти дрехи.
Трансформиращ преразказ на Една българка от името на Баба-Илийца
3-част
Нощта вече настъпваше,когато приближавах манастира.След като пристигнах,потропах на вратата.От вътре се чу глас,който ме попита коя съм и дали съм сама.Казах му коя съм и ,че съм сама,с моето внуче на ръце.Врата на манастира се отвори и аз пристъпих вътре.Калугерът ме запита какво правя тук в този час.Отговорих,че внучето ми е тежко болно и търся дядо игумен,за да му почете.Отвърна ми,че игуменът е в Берковица,а аз притеснена за моето внуче,помолих калугерът да му прочете молитва.Той не се съгласи,но аз настоявах упорито.Влезе в килията си и взе своето расо.Последвах го в черквата и ми каза да приближа детето.То беше жълто като восък и той помисли,че е умряло,но то горкичкото отвори своите очи.След като му почете за здраве,целунах ръката му и реших да му кажа всичко за бунтовника,който срещнах в гората.Той се намръщи и отказа да ме слуша,страхувайки се в манастира да не влезе още някои.Последвах калугера излизайки на двора и му казах,че няма да нощувам тук и го помолих за малко хляб.Нареди на ратая да донесе хляб и ме предупреди,че втори път няма да отвори вратата на божия храм.
Сложих хляба в торбата си и взех детето на ръце и излязох през вратата на манастира,а след мен тя се хлопна и заключи.

[mariqanastasova]

IV
Баба Илийца тръгва към Искър, зад който я чака бунтовникът. Тя е много смутена. Тя не посмя и не можа да се посъветва със калугера. Дрезгавата нощ прави природата зловеща. За душата на Илийца всичко е зловещо и тревожно. Когато Илийца стига върха на големия бряст, сяда да си почине на студената земя. След време тя тръгва. Тя не минава през селото, защото я е страх да мине. Тръгва наляво от него, по брега на урвата и слиза през нивите.
Скоро тя стига Искът. Вижда ладията до брега. Отива го колибата, където спи ладиярят, за да го извика, но не го намира. Илийца се чуди какво да прави. Тя отива при лодката. Чуди се какво да прави. Тя дори не иска да мисли да остане д сутринта, макар че ранните петли вече са пропели в Лютибрд. Няма друг избор, освен да се опита сама да мине отвъд. Тя знае, че е трудно да се гребе, но няма избор. Тогава оставя детето на пясъка и се навежда да отвърже синджира от големия кол. Тогава разбира, че турците за завързали синджира с катинар. , за да не се минава реката през нощта. Жената се изправя втрещена. Петлите все повече пропяват в Лютиброд, а на изток небето все повече се заздрачава. Тя е отчаяна. Със всички сили се опитва да скъса синджира или да счупи катинара. Скоро се убеждава, че това е невъзможно. Тя се изправя запъхтяна и въздъхва безнадеждно. Внезапно се навежда трети път, хваща кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади. Колът стои като закован. Тя удвоява, утроява усилията си, напъва ръцете си, мишниците й добиват стоманена пъргавина и сила, кокалите й изпращяват от напрягане и гореща пот излиза от лицето й. Уморена, тя се изправя. След това отново се навежда. И отново, с нови сили все да се върти около него. След половинчасова борба колът започва да се клати и се измъкна.
Илийца изпъшква победоносно и пада на пясъка премаляла. След няколко минути ладията с Илийца, детето и кола вътре, вече плуват по мътните вълни.

V
Искър, излязъл от скалисто гърло, разлива водите си широко и тече между ниски, полегати брегове. Ладията плува по течението му, непокорна на лопатата. Ладията се отдалечава и подминава мястото, на което спира обикновено. Един бързей откарва лодката близо до срещния бряг. Селянката с много мъка изкарва лодката на брега. Тя излиза от лодката и се отправя към мястото, където беше срещнала бунтовника. Тя вижда човешка сянка и познава, че това е той. Той я пресреща. Тя го поздравява и му дава хлябът. Той й благодари. Тя му подава връхната дреха, с която е покрито детето. Казва му, че я е взела скришом от манастира. Тя си мисли, че е взела ратайска дреха, но, когато момъкът я облича, разбира че е расо. Момъкът остава доволен от дрехата.
Те тръгват. Момъкът, куцайки и треперейки от студ, върви и мълком яде. Той е двайсетгодишно голобрадо момче, слабо и високо. Жената, за да не го безпокои, не го пита кой е и от къде е. Но след време става любопитна и го пита от къде идва. Той й казва, че не слиза от Балкана, а идва от полето. Изгубил е четата миналата нощ в лозята на Веслец и от там до тук е дошъл с голям страх и премеждия, не е ял две денонощия, уморен от ходене, с убити крака, трескав, и сега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.
Жената му казва, да си даде пушката, защото не може да върви. Тя взима пушката в лявата си ръка, като в дясната държи детето. Тя му казва да върви, да се стяга. Той й казва, че няма къде да иде. Тя го кани в своя дом. Той е много доволен от предложението на селянката. Навежда се и целува напуканата ръка, в която държи детето.
Селянката казва, че хората са наплашени и ще я убият, ако разберат, че го крие, но не може да го остави, защото не може да бяга и ще го убият, ако го намерят.
Те му казва, че не може да върви нагоре, поема пушката в дясната си ръка, а с лявата го хваща под мишница. Вече се разсъмва, а те са на половин час разстояние от Челопек. Заради куцането на момъка ще трябват повече от два часа. Момчето се обръща към жената и й казва, че се съмва. Тя е изплашена, че няма да стигнат навреме. Изведнъж те чуват човешки гласове. Селянката се спира и казва, че трябва да направят друго. Момъкът я пита какво. Тя му казва да се скрие в гората до довечера, и когато мръкне, тя ще го вземе и ще го скрие в дома си. Момъкът е съгласен, че това е най-умното решение. Селянката му връща пушката и се сбогува.
Илийца пипа детето и вижда че е умряло. Тя изплаква. Бунтовникът се спира поразен. Той иска да утеши Илийца, но не може нищо да каже. Сега той разбира, че не може да очаква повече помощ от жената. Той си тръгва, потресен, безнадежден. Но разплаканата жена му извиква да се крие хубаво и, че довечера ще го намери на същото място.
Тя тръгва.

VI
Тази сутрин майското слънце се показва радостно от чистото небе , няколко дена все облачно и дъждовно. Длъгнестата долина, която се отваря от Шишманова скала, е много красива, пременена в пролетна зеленина, прерязана от сребристия пояс на реката, лъсната от лъчите на слънцето.
Слънцето изгрява. Из пътя откъм Вратца се подава турска конница, а след нея се вижда безкрайна тълпа хора.
Конницата и пехотата скоро доближават Искър и се спират. Пехотата се състои от триста души. Пред нея вървят турци башибозуци, въоръжени със всякакви оръжия. Останалата грамадна част са въоръжени черкези. След няколко минути конницата пуска черкезите да минат напред.
Тази шумна тълпа е предвождана от прочутия черкезки големец Джамбалазът, свиреп и кръвожаден разбойник, от тайфата на когото беше гръмнала пушката, убила Ботев.
Джамбалазът, на кон, се спира срещу челопешката гора, недалеч от старовремската развалена черква. Отляво на гората се вдигат непристъпни зъбери и ярове, а отдясно се откриват челопешките ниви и бостани, дори до другия гол рът. По стръмнината на гората се вижда уединена кошара, парясана сега от стопанина си.
Всички очи са обърнати към гората, дълбока, пуста и спокойна, където сега се крие бунтовникът. Но потерята не идва за него. Тази нощ е пристигнало съобщение от Вратца, че един час преди зазоряване една чета комити се е спуснала от Балкана с намерение да мине Искър и да се спаси в Стара планина.
Потерята чака заповедта, когато Джамбалазът обсъжда с няколко башибозуци начина на нападението. Джамбалазът е мургав, висок, чернобрад четирийсет годишен мъж, с бляскаво черкезко облекло, въоръжен; погледа му е зверски и лют, светещ от високата му космата черкезка гугла.
В това време изгърмява пушка от кошарата. Гласове викат, че идват комитите. Всички поглеждат към кошарата, но виждат само кълбо дим на входа й. След първото смайване потерята даде страшен изстрел. След дима се раздават гласове, казващи, че Джамбалъза е убит.
Джамбалаза наистина е повален на земята. Куршум е пронизал гушата му, а от устата му шурти кръв. Той е ударен, от куршума, дошъл от кошарата.
Потерята се паникьосва. Тя се отдръпва. Всеки се крие, където намери. Тялото на Джамбалазът бързо е отнесено. Изчезва и конницата. Друга пушка не гръмва. След доста време една дружина черкези разбира, че комитите са избягали, излиза откъм челопешкия път и се разтършува. Тя намира убит до дънера на един дъб само един бунтовник, трийсетгодишен мъж, с обрасло с черна брада лице, с ранен крак, превързан с дрипи. Черкезите разбират, че четата е избягала в планината.
(Действително, след падането на Ботев при Вола част от дружината му, около четирийсет момчета, под воеводството на ранения в крака герой Пера, е хванала планината, скитала се е цяла нощ из пущинаците, уморена, гладна, премаляла за съм, се спуска към съмване в челопешката гора, където заспива като мъртва, без да знае, че е издебната.)
Един от черкезките куршуми случайно е убил Пера. Когато черкезите приближават кошарата, забелязват още един труп. Там лежи момък без мустаци, с продупчена глава. Той е облечен в калугерско расо. , от чиято разгъната предница се вижда хъшовска носия, обагрена с кръв. По почернялата му от барут уста, се познава, че той се е самоубил със пушката, след като е убил Джамбалаза.
Въпреки обичая си в такива случаи, башибозуците не отрязват главата на бунтовника, за да я разнасят на прът като трофей от победата. Те се задоволяват само да запалят кошарата, където лежи трупа. Тя дими до вечерта, когато две потери избиват до един тринайсет бунтовника, слезли следобед от Балкана с цел да прегазят реката.

*
Илийца е умряла отдавна. Полумъртвото дете оживява и става здрав левент. Нарича се майор П. Покойната му баба, като му е разказвала тия събития, му казала, че дължи оздравяването му не толкова на небрежната молитва на сърдития калугер, колкото на добрината, която не могла, но искала от сърце да направи.

[mariqanastasova]

ТОВА СА ВСИЧКИ ЧАСТИ НА ЕДНА БЪЛГАРКА!

[mariqanastasova]

,,Немили-Недраги,, 1 глава Трансформиращ преразказ от името на Бръчков


Аз реших да оставя магазинът на баща ми,да се кача на ферибота,за да видя животът на бедните.Защото аз съм от семейство на заможни хора и не знам какво е бедност.

По най-голяма случайност на пристанището седеше един хъш,той ме взе със себе си и ме заведе в една кръчма.Тя представляваше нещо като изба,към нея се слизаше по една стръмна и извита стълба.Когато пристигнахме вътре заварих още четирима хъша.Като седнах,се огледах,видях че тази кръчма излъчваше бедност и отчаяние,защто всичко беше опушено,дори и полуразбитата лампа която висеше на тавана и осветяваше всичко.Въздухът в това помещение беше сгъстен от цигарения дим и от киделината която се отделяше от питиетата на хъшовете.На едната стена висяха литографически картини,но само една заслужаваше любопитство.От лявата и страна беше нарисувано село,а отпред няклко селяни предвождани от турчин с голяма чалма.От дясната страна също имаше една група само че от въоражени человецикоито бяха облечени с бели хъшовси дрехи,цървули и калпаци.В средата се издигаше един великан,който държеше един червен байрак с надпис ,,СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ,,.От долу с едри и неправилни букви беше описано съдържанието на картината.Най-старият от хъшовете се беше подпрял на една от стените.Той беше дълголик,жълт,сук с гъста черна брада.Видимо разговорът беше много интересен за него,защото от време на време челото му,на което имаше не зарасли рани се набръчкваше,а пък и често прекъсваше говорещия като викаше,кашляше или го поправяше.
Онзи дето разказваше беше висок мъж с дълги сиви мустаци.Той носеше едно мръсно,извехтяло палто без копчета.Никой нищо не знаеше за миналото му освен това че е бил войвода на една чета в Македония,може би този слух му помагаше да има такова влияние върху останалите.Казваха му Македонски.
До него седеше един друг млад мъж,който имаше лице сухо и длагнесто което завършваше с остра барадичка без косми.По лицето му се виждаше изражение на умора той понякога накланяше глава и дремливо я клатеше,но се стряскаше когато стария се развика или разкашля.Викаха му Хаджият.
До Хаджият седеше друг хъш,който иаше черно и набръчкано от преждевременна старост лице,той гледаше Македонски много внимателно.Бил е поп и е участвал в четата на Тотя.Сега му викаха Попчето.

Очевидно разказът се отнасяше до боевете и приключенията на въстаниците които нахлуха в България преди три години.Старият инвалид явно много силно изживяваше разказът на Македонски,за това го поправяше и при най-малката невярност в разказа.Дали заради това че настоящето му се виждаше страшни,или за това че усещаше вече туберколозата в гърдите си,която се проявяваше с честите кашляня.Този бледолик,болнав,сух като скелет човек беше Странджата-знаменосецът.Той сега държеше тази кръчма!



"Немили-Недраги"
X глава
Трансформиращ преразказ от името на Македонски

Беше 20 февруари.Студените зимни ветрове духаха безжалостно. Дебел пласт лед покриваше величествения Дунав. Вместо параходите,които пътувха по реката,сега пътниците преминаваха вкаменените гърди на Дунава. На турския бряг се мяркаха светлините на малките колиби,покрити от сняг.
Нощните ледени ветрове не спираха да брулят лицето ми,но аз вървях напред през замръзналата река. Когато стигнах средата,спрях да си почина,защото пътят беше труден,драпав и дълъг.
Отдъхнах и отново продължих напред. Ненадейно пред пътя ми се изправи една пропаст. Това беше ивица,която снегът още не беше покрил. Невъзможно беше да я прескоча. Стоях няколко минути в нерешителност. Изведнъж вдъхновението ме обзе.Упътих се право към една пуста дъсчена колиба на влашкия бряг. Когато стигнах, потрих ръце и започнах да дърпам една дъска от стряхата на колибата. Тогава излезе един гологлав човек с дебел кожух. Хвана ме за ръката, като се опитваше да ме спре. Аз му препоръчах да се прибере в колибата си,но той не ме послуша. Предприех решителни действия , защото бях готов на всичко. Съборих противника на земята, измъкнах от ръцете му дъската и с цялата си сила я стоварих върху главата му. Влахът не помръдна вече.
Грабнах ценната дъска и бързо се упътих към незамръзналата част на Дунава. Използвах това спасение като мост към българския бряг. Преди да премина през дъската се прекръстих,нещо което не бях правил от доста време.
Приближавах долчинката,в която исках да се скрия. Чуството , че премеждията и опасностите наближават, ме обзе и накара да побързам. Най-после стигнах до убежната точка. Всичко спеше и не се чуваше никакъв звук. Като предпазна мярка извадих револвера си. Недалеч видях нещо като човек. Стори ми се,че идва към мен. Снижих се и очаквах непоправимото да се случи.Гърдите ми бъхтеха, да се пукнат. Тогава се чу един турски глас. Не можех да дишам. Легнах цял по гръб и насочих револвера си. Стъпките приближаваха, но скоро изчезнаха в тъмнината. За нещастие усетих, че крайниците ми бяха замръзнали. Лазешком стигнах до края на долчето, след което бързешката преминах рътлината.
Скоро се озовах в една долина. Спрях да си почина и постопля. След като си отдъхнах, качих се на един връх и от там видях светлините в Русчук. Фукнах и бързо стигнах до града. Последните светлини мъжделиво осветяваха улиците. Опасността сега беше най-голяма. В Тонкината къща се влизаше от три входа. Помислих си,че вероятно нощната стража може да ме забележи. Затова поех по посока към Дунава,наведох се и хванах да подприпквам безшумно.Минах през една стръмна пътека и вляох в един двор.Това беше баба Тонкина къща. Почуках на вратата и женски глас ми отговори. Обясних й кой съм и попитах къде е Дякона. Старицата ме заведе ,през една дупка в пода , при Левски. Той стоеше на един стол и увит в кожух, пишеше нещо. Първото,което ме попита Апостола беше дали някой ме е забелязал. Аз категорично отрекох. След това извадих едно писмо и му го подадох. Дякона започна да го чете,под светлината на свещта. Гостолюбивата Баба Тонка се погрижа за мен - пратеника на браилските хъшове.

[mariqanastasova]

'Немили-Недраги'' (5 глава) - трансформиращ преразказ от името на Бръчков


Две недели минаха.Македонски изчезна нанякъде. Само аз,Хаджият и Попчето останахме, защото Странджата се разболя тежко и легна на легло.Всичко запустя,съдовете останаха немити,хаос цареше в кръчмата тогава. Хаджият отиде да търси пари пари назаем от някакъв чорбаджия и повече не го видяхме. Попчето дълго време го чака, но след като не се завърна, той тръгна да си търси късмета. Останах само аз при Странджата. Не можах да го оставя сам, бях му благодарен, че ни хранеше и подслоняваше в мразовитите зимни дни. Тогава той имаше нужда от моята подкрепа и присъствие. От ден на ден той добиваше мъртвешки вид. Постоянно кашлеше и не можеше да опита никаква храна. Често ми говореше за великите си битки в Стара планина. Сякаш му олекваще от спомените за тях. Странджата знаеше ,че му остава малко време, но го мъчеше това ,че чака смъртта си във Влашко, а не на битките в Стара планина. Вече говореше по-рядко и повече страдаше.
Един ден ми благодари за това,че останах при него когато има най-голяма нужда от подкрепа. Беше спокоен още,че българин ще му затвори очите. Стисна ми ръката. Поиска да ми подари нещо за спомен, ала рече че няма нищо. Странджата ми каза да отворя малкото ковчеже до него. В една връзка бяха увити меки неща. Разтворих кърпата и що да видя? Там бе мемоарът, издаден на 1867 година от революционния комитет и къс от старо знаме. Цял потръпнах при вида на този велик документ. Странджата се повдигна от леглото, взе ги от ръцете ми и ги целуна. Остави го на мене за спомен. След два дни умря. Затворих му очите, продадох вещите от кръчмата та платих за погребението му. Единствен аз го изпратих в последния му път.



Немили Недраги
Иван Вазов
Трансформиращ преразказ


Минаха две седмици, а Македонски беше изчезнал без да се обади.Аз съществувах, благодарение на неговото милосърдие и изведнъж бях останал без средства и гладен. Заедно с Хаджият и Попчето ядохме два-три дни на вяра у Странджата заедно, но той изведнъж се разболя и ние останахме гладни. Огънят, където къкреше бобът, угасна, съдовете и чашите стояха немити и дебел пласт прах ги покриваше. Шумната и многолюдна кръчма стана пуста. Хаджият тръгна да търси пари от някой богаташ. Замина и не се върна. Попчето остана още ден-два и той тръгна да си търси щастието. Останахме двамата със Странджата. Не можех да го оставя сам. Пари нямах, но морална подкрепа можех да му дам.Той беше много болен, кашляше и пъшкаше и нито искаше, нито можеше да се храни.Умираше, а аз не можех да му помогна и го гледах с мъка. Лицето му стана изпито и бледо, хлътналите му очи бяха лъскави, а раните по лицето му първо посиняха, а после потъмняха. Гледаше ме със сълзи на очи и ми приказваше за битките в Стара планина. Спомените за юнашкото минало му помагаха да приеме по-леко съдбата си. Юнака знаеше, че умира и търпеливо и гордо чакаше смъртта.Тежко му беше, че ще я срещне болен, а не в борба за свобода. Понякога споменаваше и роднините си и после пак за хъшуванията си говореше. Аз го слушах с благоговение и запомнях всяка негова дума, но болестта му напредна и той взе все по-рядко да говори. Старият герой ми благодари, че не съм го оставил да умре сам на чужда земя и е спокоен, че ще има кой да му затвори очите. Казах му да не се вълнува и да знае, че името му ще остане вечно, че е герой. Странджата ми стисна благодарно ръката. Хубаво му беше да чуе тези утешителни думи, после хвърли разсеян поглед и пак проговори. Кахъреше се, че не е богат, че няма какво да ми остави. Успокоих го, че за мен неговият пример е достатъчен. Тогава той ми каза, че на дъното на ковчега има една връзка, в която е скрил две много скъпи за него неща и поиска да ги види. Отворих ковчега и извадих нещата от него. На дъното намерих една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Развързах я предпазливо и извадих една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът издаден на 1867 година от Революционния комитет, а дрипата - къс от вето знаме, на което се виждаха само думите „...или смърт!”.
Това бяха величествени, славни документи. Потреперах от вълнение. Странджата се повдигна и ги поиска. Пое ги и ги целуна и със слаб глас ми каза да ги взема за спомен от него и да не го забравям.
След два дни умря. Затворих очите на един славен българин. Продадох съдовете и стъклата, за да платя погребението. Само аз го изпратих до гроба.
Такъв беше краят на предците на българското освобождение.



Трансформиращ преразказ на I глава от името на Бръчков

Казвам се Бръчков.Млад съм.Причината да дойда в Браила е ,че избягах от магазина на бащаси,защото ми бе омръзнало тихото,сигурното и егоистичното съществуване.По време на пътуването написах и една патриотическа поема.
Слязох от парахода и видях един човек, висок, с дребно и надупчено от шарката лице.Той ме съгледа,запознахме се,казваше се Македонски и съобщи, че отивахме в кръчмата на Странджата.
По пътя към тази кръчма внимателно разгледах околността.Улиците пустееха.Мъжделивите фенере едва-едва светеха.Всички магазини бяха завторени.Разбрах от Македонски че по това време всички лавки и кафенета ,които принадлежат на българи,имат гръмливи надписи.Върху едно кафене пишеше с големи буки Филип Тотю,храбрий Български войвода.Но най-интересните бяха лавките на тютюнджиите.На една бе изобразен един турчин, а до него,хъш с гола сабя.Тогава хъш се наричаше всеки,който е избягал от тъмницата,от робството.
Най-накрая стигнахме до тази кръчма.Имаше едно прозорче , дето бе наравно със земята, над прозорчето пишеше Народна кръчма на Знаменосецът!.
Влязохме.Кръчмата бе една дълбока изба,в която се слизаше по една стръмна и извита стълба.Една опушена и полуразбита лампа осветяваше вътрешността. На една стена бяха налепени няколко картини,които представят боевете на Балкана.Най-любопитна ми беше картината ,на която е изобразено село,а от него излизат няколко селяни.Пред тия сиромаси вървеше един стар търчин с блюдо на ръце,в което стоеше пита хляб.Срещу тая група се задаваше друга група,състояща се от момци войници.В средата се издигаше един великан , който държеше огромно червено знаме с думите:”Свобода или смърт!”.Отдолу,под тая величествена картина пишеше:Да живее храбрият Странджа-знаменосец!
Седнахме с Македонски на масата при другите хъшове.Той започна да разказва за боевете в Стара Планина.Най-старият от хъшовете,това бе Странджата.Той бе сух,жълт,с гъста черна брада.Слушаше внимателно за разказа.При най-малка невярност викаше по другаря си гневно и се мусеше.Зяпах в устата на Македонски и жадно ловях всяка негова дума,а когато се обадеше Странджата,вниманието ми се преобръщаше в благоговение.Впивах вторачено очите си в жълото лице на стария хъш,как се свива от рани и трудове чел. До Знаменосеца стоеше по турски един момъкс сухо,длъгнесто,хълтеникаво лице.Викаха му Хаджият.До него седеше друг млад човек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице.Той гледаше внимателно към Македонски.Викаха му Попчето.
Но най-много се възхищавах на Странджата.Тоя бледолук,сух като скелет човек го гледах със страхопочетание.Настоящет� �� � му се вижда тежко и безласвно,но се вълнуваше при възпоминанието на славните и героични подвизи,дето ги разказваше Македонски.

[mariqanastasova]

ТОВА БЕШЕ ЗА НЕМИЛИ НЕДРАГИ !!!!!

[mariqanastasova]

Шибил Йордан Йовков

Трансформиращ преразказ от името на неутрален разказвач



Шибил, страшният хайдутин, търсен от заптиета и кърсердари, слиза от планината, за да се предаде.Тази вест ще се разчуе из цялото село, но това малко го интерисува.Той си мисли как преди месец-два в планината е видял жени.Не е по правилата на хайдутите да се задяват жени и в сърцето на един хайдутин няма място за жена. Но Шибил е потъпкал толкова правила, че вече не иска да знае, кое е по правилата и кое не. Помни как в планита среща група жени. Тръгва към тях, след него тръгват и хайдутите, със усмивки на огладнели вълци.Жените се задават от към полето,но в мига, в който виждат хайдутите, се разбягват и започват да плачат.Хайдутите дори не им обръщат внимание, защото тяхния интерес е насочен към една жена, която сама остава права и гледа Шибил право във очите.Тази жена е облечена в коприна, има елече от ален атлаз и на гърдите си носи броеници от алтъни и махмудии. Шибил се зачудва за къде може да е тръгнала сама жена и кой е този баща, който я е пуснал в прланината.Той пристъпва към нея, но тя продължава да го гледа в очите.Чува се глас ,който извиква, нейния глас.Тя пита : какви са те и какво искат от сами жени? При тези думи хайдутите протягат ръце към нея, но Шибил махва с ръка и ги спира.Той се изправя в целия си ръст пред жената и я измерва с поглед. Очите му заблестяват и го избива на смях, но преди него вече е започнала да се смее тя. Лицето й светва и Шибил я заглежда.Как е станало всичко това той не знае , но и не иска.След малко й казва, че знае името й- Рада и е дъщеря на Велико кехая.Шибил пита защо баща й е пуснал такава мома, пременена с тези накити, знае ли че хайдутите ще й ги вземат?Девойката се усмихва и отговаря, че тези накити са й малко, по-добре той да й даде още.След това Рада весело казва на хайдутина ,че ръкава му е скъсан, а тя ще му го зашие.Той вижда продупчения си ръкав, вдига глава и улавя с поглед момата , хванала игла и конец в уста , готова да зашие скъсаното.Рада му предлага да сложи в устата си нещо , защото иначе ще му зашие и ума.Тя все така се усмихва и му казва да си намери жена , която да се грижи за него да го пере и шие, за да не ходи така окъсан.Шибил отвръща ,че няма жена , която да иска хайдутин като него и предлага на нея да го вземе. Рада през смях отвръща,че не иска хайдутин за мъж, а той се намръщва.Тя вижда,че жените около нея я поглеждат жално в очите, защото се страхуват.Тя се поправя и с усмивка му казва ,че ще направи компромис и ще го вземе, но преди това , той трябва да поиска разрешение от Мурад бей. Шибил изпраща жените чак долу ,където пътя илиза на полето.
Когато се връща горе, при дружината си , над хайдутите прелита гарван- лоша поличба за тях.Шибил сякаш не вижда , но неговите другари изтръпват от страх , отделят се настрани и шушукат тревожно.
Сега е пролет и гората леко се е разезеленила. Навсякъде мирише на люляк.По пътя към своето убежище хайдутите срещат керван с търговци.Когато ги виждат търговците уплашено мислят как хайдутите ще ги ограбят и те ще загубят стоката си.Шибил не напада кервана, той им казва да пратят много здраве на Рада и Велико кехая от него.И ги пуща де си вървят.Хайдутите вече не гледат Шибил, нито му говорят.Когато се прибират в убежището си, войводата ляга да спи , но другарите му са неспокойни.Струва им се,че са проследени и ще ги заловят.Когато Шибил притихва ,те мълчаливо напускат лагера и бягат от него , сякаш е чумав.Всичкото злато , което Шибил е откраднал ,всичките пръстени, които е свалил от ръцете на живи или умрели, се завтичат към хазната на Велико кехая.
Но ето ,че Шибил получава вест от Рада-тя го кани в селото, защото баща й иска да даде благословията си на младите.През целият път до селото,Шибил напрегнато мисли, съмнява се, че това е капан.Той продължава да върви , но съмнението го яде отвътре като червей.Обръща се назад, гледа планината и му домъчнява.Струва му се,че тя го пита къде отива?Докато върви Шибил чува глас, познат, вижда очи познати, лице познато.Дълбоко в себе си хайдутина разбира ,че това е гласа на неговата любяща майка, която нежно го нарича Мустафа.
Той се прибира в родната си къща и майка му го пита какво е решил.Ще ходи ли на срещата с Рада и кога.Хайдутинът отговоря ,че е решил , ще ходи на другия ден. Майката знае ,че щом той си науми нещо ,няма отказване. Започва да му говори ,че е видяла сеймени, всеки ден да си точат ножовете .Майката се страхува ,че ще му се случи нещо лошо.Шибил мълчи, сваля пушки и паласки, които тежат като камъни на силното му тяло.Мълчи и мисли.
Горе , на Черковното кафене седят Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, Велико кехая весел и засмян,ходи из стаята, вади големия си часовник ,гледа го нетърпеливо и пак го прибира.Чака.Отвън ,скрити в дворовете ,сеймените на Мурад бей стоят и дебнат, сякаш да застрелят някого. Беят продължава да гледа намръщено.На масата пред него лежат две кърпи- бяла и червена. Бялата означава милост ,червената смърт.
По някое време Велико кехая притичва до дома да види дали дъщеря му вече е пременена и готова за срещата.Връща се и казва на бея ,че всичко е готово.Разказва му,как Рада се смее и чака хайдутина с нетърпение. Беят го пита дали тя знае истината, а чорбаджията го уверява ,че знае.
Минава време. Велико кехая отново отива у дома.Връща се намръщен .Сърдито разказва на бея,че майката на Шибил е била при Рада ,говорила с нея и сега момичето плаче и не иска да излезе от къщи,но той вече й е наредил да следва плана.
Докато говори, Велико кехая вижда Шибил да върви по улицата, висок и снажен, облечен в сърма и злато ,без оръжие, малко почернял и отслабнал , но все така хубав и напет.В ръцете си държи броеница от жълт кехлибар и стрък червен карамфил.Броеницата дар от бея ,карамфилът от Рада. Хайдутинът върви и спира на дъха на всички , които го гледат.Те му се радват и възхищават .Той излъчва сила и увереност.В това време Велико кехая ,пребледнял и уплашен, грабва червената кърпа и се спуща към прозореца. Беят го спира и му казва, че такъв момък не трябва да умре.Грехота е.Велико кехая ядосано отвръща ,че няма да позволи да опетнят името на дъщеря му.Та тя е първата мома в селото.Изплъзва се и яростно размахва червената кърпа през малкото прозорче.
Припукват пушки.Стъклата на прозорците закънтяват.Къщите се залюляват, сакаш върху земята пада черна сянка.Чува женски писък.Шибил се обръща назад ,вижда планината, където доскоро той беше цар и се залюлява.Къса броеницата , но карамфила не хвърля.Отнякъде изтичва Рада, застава пред него,протяга ръце.Пушките припукват отново. Шибил пада напред,бавно, тевожно.Пада до него и Рада. Всичко утихва.Слънцето огрява калдъръма. Като петно кръв върху камъните лежи карамфилът.
От едно малко прозорче някой отчаяно размахва бяла кърпа.

[mariqanastasova]

Шибил – Йордан Йовков

Трансформиращ преразказ от името на неутрален разказвач



Шибил, страшният хайдутин, търсен от заптиета и кърсердари, слиза от планината, за да се предаде.Тази вест ще се разчуе из цялото село, но това малко го интерисува.Той си мисли как преди месец-два в планината е видял жени.Не е по правилата на хайдутите да се задяват жени и в сърцето на един хайдутин няма място за жена. Но Шибил е потъпкал толкова правила, че вече не иска да знае, кое е по правилата и кое не. Помни как в планита среща група жени. Тръгва към тях, след него тръгват и хайдутите, със усмивки на огладнели вълци.Жените се задават от към полето,но в мига, в който виждат хайдутите, се разбягват и започват да плачат.Хайдутите дори не им обръщат внимание, защото тяхния интерес е насочен към една жена, която сама остава права и гледа Шибил право във очите.Тази жена е облечена в коприна, има елече от ален атлаз и на гърдите си носи броеници от алтъни и махмудии. Шибил се зачудва за къде може да е тръгнала сама жена и кой е този баща, който я е пуснал в прланината.Той пристъпва към нея, но тя продължава да го гледа в очите.Чува се глас ,който извиква, нейния глас.Тя пита : какви са те и какво искат от сами жени? При тези думи хайдутите протягат ръце към нея, но Шибил махва с ръка и ги спира.Той се изправя в целия си ръст пред жената и я измерва с поглед. Очите му заблестяват и го избива на смях, но преди него вече е започнала да се смее тя. Лицето й светва и Шибил я заглежда.Как е станало всичко това той не знае , но и не иска.След малко й казва, че знае името й- Рада и е дъщеря на Велико кехая.Шибил пита защо баща й е пуснал такава мома, пременена с тези накити, знае ли че хайдутите ще й ги вземат?Девойката се усмихва и отговаря, че тези накити са й малко, по-добре той да й даде още.След това Рада весело казва на хайдутина ,че ръкава му е скъсан, а тя ще му го зашие.Той вижда продупчения си ръкав, вдига глава и улавя с поглед момата , хванала игла и конец в уста , готова да зашие скъсаното.Рада му предлага да сложи в устата си нещо , защото иначе ще му зашие и ума.Тя все така се усмихва и му казва да си намери жена , която да се грижи за него – да го пере и шие, за да не ходи така окъсан.Шибил отвръща ,че няма жена , която да иска хайдутин като него и предлага на нея да го вземе. Рада през смях отвръща,че не иска хайдутин за мъж, а той се намръщва.Тя вижда,че жените около нея я поглеждат жално в очите, защото се страхуват.Тя се поправя и с усмивка му казва ,че ще направи компромис и ще го вземе, но преди това , той трябва да поиска разрешение от Мурад бей. Шибил изпраща жените чак долу ,където пътя илиза на полето.
Когато се връща горе, при дружината си , над хайдутите прелита гарван- лоша поличба за тях.Шибил сякаш не вижда , но неговите другари изтръпват от страх , отделят се настрани и шушукат тревожно.
Сега е пролет и гората леко се е разезеленила. Навсякъде мирише на люляк.По пътя към своето убежище хайдутите срещат керван с търговци.Когато ги виждат търговците уплашено мислят как хайдутите ще ги ограбят и те ще загубят стоката си.Шибил не напада кервана, той им казва да пратят много здраве на Рада и Велико кехая от него.И ги пуща де си вървят.Хайдутите вече не гледат Шибил, нито му говорят.Когато се прибират в убежището си, войводата ляга да спи , но другарите му са неспокойни.Струва им се,че са проследени и ще ги заловят.Когато Шибил притихва ,те мълчаливо напускат лагера и бягат от него , сякаш е чумав.
Всичкото злато , което Шибил е откраднал ,всичките пръстени, които е свалил от ръцете на живи или умрели, се завтичат към хазната на Велико кехая.
Но ето ,че Шибил получава вест от Рада-тя го кани в селото, защото баща й иска да даде благословията си на младите.През целият път до селото,Шибил напрегнато мисли, съмнява се, че това е капан.Той продължава да върви , но съмнението го яде отвътре като червей.Обръща се назад, гледа планината и му домъчнява.Струва му се,че тя го пита къде отива?Докато върви Шибил чува глас, познат, вижда очи познати, лице познато.Дълбоко в себе си хайдутина разбира ,че това е гласа на неговата любяща майка, която нежно го нарича Мустафа.
Той се прибира в родната си къща и майка му го пита какво е решил.Ще ходи ли на срещата с Рада и кога.Хайдутинът отговоря ,че е решил , ще ходи на другия ден. Майката знае ,че щом той си науми нещо ,няма отказване. Започва да му говори ,че е видяла сеймени, всеки ден да си точат ножовете .Майката се страхува ,че ще му се случи нещо лошо.Шибил мълчи, сваля пушки и паласки, които тежат като камъни на силното му тяло.Мълчи и мисли.
Горе , на Черковното кафене седят Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, Велико кехая – весел и засмян,ходи из стаята, вади големия си часовник ,гледа го нетърпеливо и пак го прибира.Чака.Отвън ,скрити в дворовете ,сеймените на Мурад бей стоят и дебнат, сякаш да застрелят някого. Беят продължава да гледа намръщено.На масата пред него лежат две кърпи- бяла и червена. Бялата означава милост ,червената – смърт.
По някое време Велико кехая притичва до дома да види дали дъщеря му вече е пременена и готова за срещата.Връща се и казва на бея ,че всичко е готово.Разказва му,как Рада се смее и чака хайдутина с нетърпение. Беят го пита дали тя знае истината, а чорбаджията го уверява ,че знае.
Минава време. Велико кехая отново отива у дома.Връща се намръщен .Сърдито разказва на бея,че майката на Шибил е била при Рада ,говорила с нея и сега момичето плаче и не иска да излезе от къщи,но той вече й е наредил да следва плана.
Докато говори, Велико кехая вижда Шибил да върви по улицата, висок и снажен, облечен в сърма и злато ,без оръжие, малко почернял и отслабнал , но все така хубав и напет.В ръцете си държи броеница от жълт кехлибар и стрък червен карамфил.Броеницата –дар от бея ,карамфилът – от Рада. Хайдутинът върви и спира на дъха на всички , които го гледат.Те му се радват и възхищават .Той излъчва сила и увереност.В това време Велико кехая ,пребледнял и уплашен, грабва червената кърпа и се спуща към прозореца. Беят го спира и му казва, че такъв момък не трябва да умре.Грехота е.Велико кехая ядосано отвръща ,че няма да позволи да опетнят името на дъщеря му.Та тя е първата мома в селото.Изплъзва се и яростно размахва червената кърпа през малкото прозорче.
Припукват пушки.Стъклата на прозорците закънтяват.Къщите се залюляват, сакаш върху земята пада черна сянка.Чува женски писък.Шибил се обръща назад ,вижда планината, където доскоро той беше цар и се залюлява.Къса броеницата , но карамфила не хвърля.Отнякъде изтичва Рада, застава пред него,протяга ръце.Пушките припукват отново. Шибил пада напред,бавно, тевожно.Пада до него и Рада. Всичко утихва.Слънцето огрява калдъръма. Като петно кръв върху камъните лежи карамфилът.
От едно малко прозорче някой отчаяно размахва бяла кърпа.

Малкият Беломорец
Подробен преразказ от името на неутрален разказвач

В една дървена къща край брега на Марица, в живописнйото село Войводене живеят бажанецът Костадин Вълков, жена му и синът им Влади. Костадин Вълков и семейството му идват от беломорския бряг. Той лови риба с мрежата си, а след това я продава в близкия град, за да изхранва семейстовото си. Но когато лоши хора потапят лодката му и отнемат къщата му, той е принуден да напусне родната си земя. Натоваря цялата си покъщнина в каруцата, впрегва коня и потегля на север.
Костадин спира каруцата пред запустялата воденица край Войводене, разпряга коня и стоварва покъщнината си на близката полянка. Тримата преграждат и измиват една стая на воденицата, а след това подреждат покъщнината си вътре. Бащата отново тръгва да лови риба по Марица. Влади се записва в селското училище, запознава се с новите си другарчета, а те много го харесват. Майка му оправя вкъщи, събира зимнина и кърпи рибарската мрежа. Влади казва на майка си, че днес е видял една девойка да носи грозде и, че много му се яде. След това той я пита кога ще си имат собствено лозе. Майка му казва да чака баща му да отиде на пазара и да му купи едно гроздче.
Един ден, след като Влади свършва училище и бърза да се прибере вкъщи, за да помогне на майка си, той минава покрай реката и вижда как почти цялото село се е събрало близо да брега. Той се промъква отпред и вижда как се дави едно малко дете, повлечено от бурното течение. Никой не смее да влезе във водата, за да спаси детето.
Влади хвърля чантата си, разбутва тълпата и скача във водата. Детето е потънало, но Влади е израстнал на беломорският бряг и по големите балони, които излизат на повърхността разбира къде е удавничето. Той повдига на гръб малкото момче, обръща се, хваща го зюа дрехите и с една ръка плува към брега. Всички гледат как той спасява детето, но никой не му помага. След това Влади подава момчето към брега и излиза от водата. Всички започват да го хвалят колко е храбър и добър. След като вижда, че детето е живо, грабва багажа си и се затичва към дома си.
На следващият ден неочаквано на гости идват родителите на спасеното момче. Те казват, че цяла нощ мислят как да им се отплатят затова, че Влади е спасил единственото им дете. За награда те подаряват на Влади и на семейстеото му един декар лозе на Беломорския бряг. Те им казват да се грижат за лозето, а в този миг Владеевата майка заплаква от радост. Същата вечер след училище те заминават за Белия бряг, който е на юг, за да си наберат грозде и да се погрижат за него.

[mariqanastasova]

ТОВА СА ПРЕРАЗКАЗИТЕ ОТ МЕН,ДАНО СЪМ ТИ БИЛА ПОЛЕЗНА ПОНЕ МЪНИЧКО!

[mariotheiller9870]

Ima li nqkoi transformira6t prerazkaz ot imeto na Индже pls mnogo e spe6no Blagodarq

[teta]

Аз, страшният хайдутин, търсен от заптиета и кърсердари, слизам от планината, за да се предам.Тази вест ще се разчуе из цялото село, но това малко ме интерисува.Мисли как преди месец-два в планината е видях жени.Не е по правилата на хайдутите да се задяват жени и в сърцето на един хайдутин няма място за жена. Но съм потъпкал толкова правила, че вече не иска да знае, кое е по правилата и кое не. Тръгвам към тях, след мен тръгват и хайдутите, със усмивки на огладнели вълци.Жените се задават от към полето,но в мига, в който ни виждат се разбягват и започват да плачат. Не им обръщаме внимание, защото интересът ни е насочен към една жена, която сама остава права и ме гледа право във очите.Тази жена е облечена в коприна, има елече от ален атлаз и на гърдите си носи броеници от алтъни и махмудии. Зачудвам се за къде може да е тръгнала сама жена и кой е този баща, който я е пуснал в прланината. Пристъпвам към нея, но тя продължава да ме гледа в очите.Чува се глас ,който извиква, нейния глас.Тя пита : какви сме и какво искаме от тях .При тези думи хайдутите протягат ръце към нея, но махвам с ръка и ги спирам. Изправям в целия си ръст пред жената и я измервам с поглед. Очите ми заблестяват и го избиваме на смях, но преди мен тя вече е започнала да се смее. Лицето й светва и я заглеждам.Как е станало всичко това не зная , но и не искам.След малко й казвам, че зная името й- Рада и е дъщеря на Велико кехая. Питам защо баща й е пуснал такава мома, пременена с тези накити, знае ли че хайдутите ще й ги вземат?Девойката се усмихва и отговаря, че тези накити са й малко, по-добре той да й даде още.След това Рада веселоми каза,че ръкава ми е скъсан, а тя ще ми го зашие. Виждам продупчения си ръкав, вдигам глава и улавям с поглед момата , хванала игла и конец в уста , готова да зашие скъсаното.Рада ми предлага да сложа в устата си нещо , защото иначе ще ми зашие и ума.Тя все така се усмихва и ми казва да си намеря жена , която да се грижи за мен– да ме пере и шие, за да не ходя така окъсан. Отвръщам ,че няма жена , която да иска хайдутин като мен и предлагам на нея да ме вземе. Рада през смях отвръща,че не иска хайдутин за мъж, а .аз се намръщвам. Вижда,че жените около нея я поглеждат жално в очите, защото се страхуват.Тя се поправя и с усмивка ми казва ,че ще направи компромис и ще ме вземе, но преди това , аз трябва да поискам разрешение от Мурад бей. ИзпращаМ жените чак долу ,където пътя илиза на полето.

мисля,че така трябва да е от името на Шибил,но не съм сигурна за времето,провери го все пак.надявам се да съм помогнала

[esi123]

Здравейте, аз съм нова във форума!Искам да ви попитам можете ли да ми помогнете с трансформиращ преразказ на Една българка от името на неотрален разказвач:срещатата с Калугера благодаря. xD

[Preslava24]

Здравейте, аз съм нова във форума!Искам да ви попитам можете ли да ми помогнете с трансформиращ преразказ на Една българка от името на неотрален разказвач:срещатата с Калугера благодаря.И трябва да бъде чрез фабула.Фабула значи от 2 част към 1 част да се развива.