Споменът в 'Да се завърнеш в бащината къща' и ..

[chibi]

споменът в "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли,помниш"
ще съм много благодарна ако се наери някои


т.7. Заглавието на темата трябва да бъде описателно.
MusicIsThekey

[MusicIsTheKey]

Пътят и споменът в елегията на Димчо Дебелянов "Да се завърнеш в бащината къща"

Всеки човек, изпаднал в отчаяние, най-често търси спасение от пробле-мите си сред втоплината и уюта на родния дом. Това е мястото, което слага началото на един дълъг път, определящ човешкото съществуване. В еле-гията “Да се завърнеш в бащината къща” Димчо Дебелянов използва спомена, за да разкрие душевното състояние на лирическия герой. Той проследява трудното му завръщане към корените, превърнало се в единст-вен начин за искрено разкаяние и утеха след преживените нещастия.
Пътят, който е извървял лирическия герой към духовното си пречистване, е проправен от спомените за родната къща и свързаните с нея топлина и уют. Пътят към спомена и споменът като път през времето пра-вят възможно своебразното му бягство от непоносимата действителност. В тях възкресява бащината къща. Пътуването към дома е характерно за живота на героя, преминал под знака на болезнената раздвоеност между спомен и реалност.
Желанието за завръщане в бащината къща се противопоставя на реалния свят, в който пътуването назад във времето е практически невъз-можно. При това положение споменът се оказва единственият начин за лирическия герой да осъществи желанието си и да намери покой и утеха в миналото.
Гаснещата нощ и заобикалящите го мрак и тъмнина пораждат у него непреодолимо чувство за самота. Глаголът “гасне “ отключва асоциацията с угасващия пламък на живота. Създава се унесещането за близък край, за примиреност на лирическия герой със съдбата. Тя го е обрекла на страда-ние в изкуствения свят на големия град, далеч от бащиното огнище. Потискащото настроение се допълва от следващите три стиха, разкриващи страданието на самотната душа, на всички “скръбни и нещастни”, отхлърлени и изолирани, поради нежеланието да се вплетат в студенината и отчуждеността на заобикалящото ги общество. Определението “черната” към думата умора подсилва впечатлението за бремето, което носи лирическия герой. Повторението в различни форми на прилагателното “плах” окончателно внушава чувството за несигурност у лирическия герой:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешно дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Дългият път към дома започва с първите няколко “плахи стъпки”. Домът го привлича с топлината, радостта и успокоението, които носи спо-менът за него. Лирическият герой не вижда смисъл в съществуването си “тек” и “сега” . Поради това предпочита връщането назад във времето, овладяно от спомена.
Домът се назовата чрез думата “двор” – още в началната строфа. По този начин пространството се стеснява – особено за външни фактори. Прагът като символ на границата между “вън” и “вътре”, между добро и зло, “сигурно” и “несигурно” неслучайно е избмран за мястото на срещата между сина и майката. Преди да пристъпи вътре, той трябва да получи опрощение от жената, дала му живот, и едва след нейната топла прегръдка има право да влезе в стаята. Тя на свой ред е изобразена като олицетворе-ние на обич и сигурност, благодарение на което синът намира търсената закрила:
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона...
Появява се и образът на иконата като символ на духовното пречистване и на светостта на домашното огнище. Епитетът “старата”, отнесен към иконата и използват като определение за майката, подчертава саркалният образ на майката, чиято опрощаваща прегръдка е равносилна на молитва – разкаяние пред иконата. Светлият спомен за майката не само води, но и крепи лирическия герой по дългия път към дома. С успоредяването на майката и иконата се поставя акцент върху еднакво символното влияние върху него.
Единствено бащиният дом , съхранил чцистотата на нравите, може да дари покой на неспокойната душа на сина. Но житейският път, който предстои на лирическия герой, все още не е извървян. Той обаче пред-чувства, че краят му наближава:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
Идеята за смъртта е опетизирана чрез метафорното сравнение на чо-вешкия живот със слънце. Пътят в елегията се явява символ и на чове-шкият живо, белязан от вътрешната раздвоеност между спомен и реалност.
Пътят му до този момент не му е дал човешка топлина и истинска обич. Такъв път е безсмислен, а броденето на човека по него се превръща в напразно скитане. Това е причината, поради която лирическият герой вижда наближаващия край на живота си.
Творбата разкрива идеята, че когато няма друго спасение, единствено завръщането в родното, общочовешките ценности могат да придадат сми-съл на съществуването. Споменът за най-скъпото, не само поддържа жива мечтата, но и спомага за нейното реализиране, макар и само в съзнанието.



Пътят и споменът (Димчо Дебелянов- "Да се завърнеш")


Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Спо¬менът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пъ¬туването в художествената литература. Пъ¬тят е метафора на живота, а „пътуването” към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да отк¬рие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.
Пътят и споменът за миналото са основ¬ни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В „Да се завърнеш...” споменът е ос¬мислен като жалба по нещо ценно, изгу-бено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно „високо” и желано „преди”. „Спомнянето” е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Зав¬ръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на ед¬но принизено и грозно „сега”.
Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в „Да се завър¬неш... ” се самозаявява в света на творба¬та чрез „спомнянето”. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спа¬сение от празнотата на настоящето. Спо¬менът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебе¬лянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисцен¬ции. Мотивът за завръщането на човека към едно „високо” и желано „преди” препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е „пристан” на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свър¬зва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебеля¬нов завръщането към миналото е от ек¬зистенциален порядък. То е единствен из¬ход за героя на творбата от самотата и ски¬талчеството в настоящето. Темата за са¬мотата и скиталчеството на човека в мо¬дерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - „На прощаване”, и на Иван Вазов - „Немили-недраги”. Ако за героите на двамата автори самотата и ски¬талчеството са наложени от обстоятелст¬вата, то за лирическия субект в „Да се за¬върнеш... ” те са съзнателно избрани. Ге¬роят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки „спомнянето” като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на мина¬лото и акта на припомняне.
Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чув¬ствата, близка до сакрално значимото. Ин-тимността на спомена получава емоцио¬нален „ореол”. Реалността чезне, „стапя” се в духовното безплътие на изплувалия спомен. Пред „храма” на душата, осве¬тен отминалото, вечерта „смирено гасне”, нощта е „тиха”, не нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораж¬дат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата „приласкае” алюзира скрита от света нежност.
„Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално простран¬ство, превръща се в условен „олтар” в „хра¬ма” на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и при¬съствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, изви¬сеност, святост на света, в който героят на Димчо Дебелянов се завръща. Изминал дългия път на „спомнянето”, той сякаш ос¬тава само „морен поглед”, „изтлява”. За¬вършването на пътуването към света на ми¬налото пред „старата икона” недвусмис¬лено определя света на спомена като свят на тихата красота, уюта, светостта. Това е свят, към който героят на Димчо Дебеля¬нов се стреми.
Символиката на „прага” също отвежда към важни идейни внушения. Това е мигът на среща между майка и син, но преди той да се е завърнал. Срещата е мечтана, но реално изживяна като поетична изповед. В традиционните представи образът на майката е свят, тя е олицетворение на нрав¬ствеността. В контекста на българската фол¬клорна традиция май ката се свързва с до¬машното огнище, светостта, жертвоготовността. Елегията на Димчо Дебелянов от¬ново препраща към Ботевата поема „На прощаване”. Ботевият лирически герой се завръща у дома, за да потърси прошка и подкрепа от майката за избрания път. Завръщането за Ботевия лирически герой се свързва и с радостта от победата над тирана, и с извоюваната свобода. В „Да се завърнеш...” единствена радост за лиричес¬кия АЗ носи споменът-завръщане. От дру¬га страна, завръщането се свързва и с осъз¬натата елегичност на изминатия житейски път („мойто слънце своя път измина...”). Ся¬каш героят в елегията на Димчо Дебелянов за последен път си „спомня” красотата. В контекста на творбата образите на майка¬та и иконата, като съкровена духовна същ¬ност, символизират вечното в живота. Оказва се, че лирическият герой се завръ¬ща в света на спомените, в храма на све¬тостта, за да се сбогува с него, за последен път да се докосне до същностното, ценно¬то, бленуваното.
В контекста на „Да се завърнеш... ” гла¬голите „помня”, „бленувам”, „мечтая” са функционално заменими. „Спомнянето” е не просто припомняне на една минала реалност, но и копнеж, силно желание за възраждане. Завръщането към света на миналото е бленувано пътуване към бъде¬щето. И двете условни проекции на „зав-ръщане” и „пътуване” са невъзможни. Те са извън реалното. Завръщането към ми¬налото чрез спомена за него е единствена духовна проекция на елегичния блян. Мечтата за пътуване към бъдещето е тра¬гична. Елегичен блян и трагична мечта се „срещат” в реалната изповед на лиричес¬кия АЗ. Проблемът за времето в ли ри ката на Димчо Дебелянов е поетично спомня¬не на преживяно и пожелано. Границата между „сега” и „преди” е лирично разко¬лебана. Блянът, копнежът по духовност противостои на грозната проза на живо¬та, а домът, към който лирическият АЗ се завръща, е контрапункт на града. Лиричес¬кият АЗ в „Да се завърнеш... ” търси утеха и спасение в спомена за миналото.
Бленуван и желан, светът се превръща в дом на миналото. Той е мечтан като несъ-ществуваща реалност. В разминаването между мечта и реалност, копнеж и дейст-вителност се ражда болката на лирическия герой в елегията на Димчо Дебелянов. Споменът е нетрайно убежище за човека на модерните времена. Той е само кра¬сив, но мимолетен блян.
„Да се завърнеш...” поставя проблема за трудния път, за самотата и скиталчест¬вото на човека, изповядал трагично недокосналите се светове на мечта и реалност.



Споменът блян в елегията „Помниш ли, помниш ли…”
(ЛИС)

Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Д.Дебелянов оставя на поколенията творчество, изключително богато по дълбочина и многообразие на душевни изживявания.Осъзнавайки, че не може да промени "суровата" действителност, той намира упование в своите спомени, в миналото си.Така се ражда прекрасната елегия „Помниш ли, помниш ли…”.В нея лирическият герой живее единствено със спомените си.А те са друга реалност, в която всичко приема пречистени очертания и за поета спомените се превръщат в блян.
Мотивът за спомена навлиза още в самото начало на стихотворението, което започва с въпроса:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Това показва,че в тъжната изолация на поета съществува някаква близка душа.Тя ще го разбере и ще му съчувства, защото е имала същата съд¬ба, а нищо не свързва така дълбоко както общото минало.В този стих се въвежда и образът на дома.Той навлиза и със своята конкретна назованост „тихия дом” и с метонимичния си знак „двор”. Повтореният епитет „тихия” и белият цвят на вишните внушават чувство за хармония, спокойствие и чистота.Чрез тези светли, емоционално наситени символи и епитети от първия стих авторът изразява спомена за топлото минало, за родния дом.
Контрастно въведеният образ на „мрачния затвор” е символ на враждебния и студен свят, в който лирическият герой се чувства чужд и самотен.Осъзнаването, че е невъзможно да се завърне в миналото прави спомена болезнен блян:
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни
Словосъчетанията „моята стража”, „моя затвор”, „моят позор”, „моята казън” изразяват усещането за вина в душата на героя.То превръща красивите спомени в „жалби далечни и спомени лишни”. Лирическият герой изпитва чувство за вина и за това определя сам присъдата си:
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Във началото на втората строфа отново се появява спомена за миналото, за светлото детство:
Помниш ли, помниш ли в тихия двор,
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Атмосфера на безгрижие, радост и топлота внушава образите на белоцветните вишни, огласени от „шъпот и смях”.Тя въздейства сетивно и така спомените сякаш оживяват, озарени от светлината на ангелската си чистота, за да осветят за кратък миг непрогледния мрак на настоящето.Чувство за хармония и спокойствие внушава словосъчетанието „светлия хор”.Изразът „хорът на ангели в дните предишни” показва божествената чистота на бленуваните спомени за светлото и безгрижно минало.Но те не носят утеха и облекчение за страдащата душа, която се чувства самотна, без опора в живота.Тук отново се появява контраста между мотива за студеното настояще и спомена блян:
„Аз съм заключеник в мрачен затвор”
Чувството за вина е превърнало душата на лирическия герой в „заключеник”.А „мрачният затвор” е символ на враждебния и студен свят.
Дотук се борят два ясно определени мотива - „дните предишни”,топлият свят на миналото, и „мрачният затвор”,безутешното настояще.Осъзнал разликата между ценното минало и суровата действителност, лирическият герой отрича съществуването на светлия спомен, обявява го за нереалност, за блян:
сън е бил, сън е бил тихият двор,
сън са били белоцветните вишни!
В това се състои драмата на творбата, защото дори и самата мисъл, че нещо съществува, че има надежда то да се реализира, е изключително важна опора за човешката душа.Но съвсем друга става реалността, когато се осъзнае, че това нещо е безвъзвратно изгубено.
Подобно на романтиците Димчо Дебелянов се приютява в спомена за чистото детство.Спомен и блян странно се преплитат в поезията му.Връщането назад е дълбоко желано, изживяно като мечта.Лирическият герой на поета е изцяло обсебен от носталгичния копнеж, който го потапя в бленуваната хармония.Контрастът между блян и реалност, между мечти и действителност ражда контрастната образност в поетиката и обяснява бягството в света на спомените, където се осъществява срещата между времето и човека, между миналото и настоящето.


Тези неща вършат ли ти работа?

[chibi]

mersi mersi mnogo

[dudumaster]

и аз от моя страна мерси тамън мислех да правя нова тема защото ми трябваха нещата

[HardGirl666]

Благодаря,използвах част от това,което си написала,за моето интерпретатовно съчинение и мисля,че се получи доста добре

[nikol5]

Трябва ми есе на тема: Кое прави прошката необходима при тръгването от дома и при завръщането в него? (Димчо Дебелянов)
моля ви трябва ми за днес

[Martina123456789]

Здравейте!
Трябва ми спешно помощ за елегията ,,Да се върнеш в бащината къща".
Трябва да отговаря на въпроса:При кого се завръща лирическият герой? Защо? Защо по това време? Защо на това място?
Благодаря предварително!

[Martina123456789]

Здравейте!
Трябва ми спешно помощ за елегията ,,Да се върнеш в бащината къща".
Трябва да отговаря на въпроса:При кого се завръща лирическият герой? Защо? Защо по това време? Защо на това място?
Благодаря предварително!

[sexa_na_kompleksa]

Прочети малко теми, тук има безплатни:
http://www.neznam.bg/category/s8-%D1...E%D0%B2/page/6