- Форум
- По малко от всичко
- Тийн Учител - есета, теми, съчинения...
- ПОМАГАЛО!!!!!
Ако на някой му трябва тема от помагало,но няма регистрация и не може да си я изтегли да даде линк тук на темата и аз ще му я изтегля,вместо да пуска нова тема
http://download.http://www.teenprobl...eto+ima+li+ya/ и тази тема http://download.http://www.teenprobl...rie+v+tartyuf/ .. трябва ми по най-бързия начин за утре .. Благодаря ви мн. предварително
Ще ме виждаш в сънищата си, ще протягаш ръце, за да ме докоснеш, но аз ще изчезвам ... Ще бъда едновременно най-красивият ти сън и най-ужасният ти кoшмар. Така, както ти беше най-красивото и болезнено нещо в моя живот!
dam i az imam tam taka 4e spoks pitaite si na svoboda
И аз си направих рег MusicIsTheKey мерси много !! )))
Ще ме виждаш в сънищата си, ще протягаш ръце, за да ме докоснеш, но аз ще изчезвам ... Ще бъда едновременно най-красивият ти сън и най-ужасният ти кoшмар. Така, както ти беше най-красивото и болезнено нещо в моя живот!
http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie
http://zamunda.pomagalo.com/download...?search=629942
http://zamunda.pomagalo.com/download/307/?search=629945
http://zamunda.pomagalo.com/download...?search=629949
Много моля за тези теми че ми трябват до утре сутринта благодаря ако някои ги даде.
RUN THE SHOW
Цикълът "Зимни вечери" - лирична имперсия на социалната тъгаПървоначално написано от run_the_show
Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери". Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:
Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница". Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките" на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят" в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно" изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла", обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери" на Христо Смирненски.
Цветарка
Стихотворението си “Цветарка”Смирненски изгражда върху мотива за застрашената младост и красотата.Въпреки че се разгръща напълно едва след 2 строфа,той обединява около себе си както всички следващи,така и предходни строфи.Свързан е с централния образ – “малката цветарка” –но привлича и останалите образи,чрез които се изразява нейната драма.Основна художествена фигура,чрез която се осъществява творческата авторова идея,е контрастът между пейзажната и урбанистична картина,между града и цветарката,цветарката и посетителите на един локал.
Цветарка започва с нежно и загадъчно поднесено контурно изображение на Витоша:”Тази вечер Витоша е тъй…”
Назования емблематичен географски обект – планината Витоша-по косвен път конкретизира мястото на лирическото действие – София.
Пейзажът е и реалистично конкретен,и романтично красив и тъжен,изграден е с познатата образност и лексика на символизма,но е изцяло осмислен и логически подчинен на авторовата творческа интенция да изрази болката си от драматичната беззащитност и обреченост на красотата и младостта в големия град и недоволството си от антихуманното устройство на съвременното му общество.
В картината се открояват два плана.Първият е зрително осезаем и се характеризира с единството на конкретното –“тази вечер”,”Витоша”,”гребен ,”звезди”-а втория-метафорично символен-,който се експлицира в епитетите “загадъчна”,”нежна”.”см тния”и сравненията-“като теменужен остров в лунно сребърни води” и “сякаш в болка безнадеждна”.Психологизмъ т във втория план се засилва до драматично предсказание посредством ефимерни образи :”смъртен гребен”,”тънка пара”,и чрез маркери на крехкостта-“бледи есенни звезди”-и тяхното изчезване,с които читателя ще успореди в следващите строфи централния лирически персонаж на стихотворението.
На опоетизирания и анимизиран пейзаж контрастно се противопоставя урбанистичната картина:”И грамаден и задъхан…Градът няколко пъти сменя маската си празнична ,карнавална,екзекуторска.
Като детайлизира и динамизира статичната картина на града и я озвучава със звукове на”скрита мъка и печал”,поетът поставя”малката цветарка”в откритото пространство на града,в който тя е като загубено дете от приказките,прокудено от родния край,отдалечило се от близки хора,беззащитно срещу чудовището град.
В “Цветарка”само принудата на бедността я свързва с цветята.Подтекстово между тях и цветарката се създава нова асоциативна връзка – и те като нея са отделени от корена, отрязани и обречени на бързо повяхване и смърт.
Социалните и нравствени внушения се засилват в следващия епизод,в който цветарката в ситуирана в обобщаваща интериорна картина на един от локалите –нова знакова ситуация в социалното текстово поле на българската поезия:”С поглед смутен и влажен….”
Времепространството “вечер-локал” подтекстово визира идеята за социалните контрасти-вечерта за някои е забавление и отмора,а за други труд и психологическо напрежение.Към художествените детайли,с които е изобразена малката цветарка се прибавя и символното значение на жълтия цвят на хризантемите – раздяла,смърт.Към тях в следващата строфа се прибавят нови:”Върху стройното й тяло…”
Финалният стих драматично отвежда към стихотворението “Улична жена”като последно действие от драма,започнала тук,в “Цветарка”.Белег на тази трансформация откриваме в епитетите “поглед смътен и нерад”,характеризиращ девойката в последния куплет.Мотивът за пророчески тегнещата над девойката цветарка заплаха допринася за неговото психологическо единство:”болка безнадеждна”,”повестите безутешни”,”скрита мъка и печал”,”златожълти хризантеми”,”черни пипала”,”оркестърът въздъхва”,”дебне каменния град”.
Чрез възврат към началните стихове на втората строфа последната затваря текста на творбата и очертава нейната кръгова композиция:”Но от маса къмто маса…”.
В творбата се пресичат общочовешки сюжети с конкретни теми от съвремието в неговите социални и нравствено духовни измерения,на които културната памет на поета и усетът му за реалност и фикционалност са дали прекрасна поетическа форма и значимо идейно съдържание .И трите картини в “Цветарка” носят авторовото хуманистично послание,че в обществото е необходима социална справедливост ,която може да спре нравствения срив в него
Поетическата творба на Христо Смирненски “Юноша” има преднамерена и съвършена композиция. Тя започва със стихове-изповед, в която са оголени най-болезнените въпроси на човешкото съществуване:
“Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра”
финалът на творбата повтаря стиховете, за да даде отговор на един от въпросите:
“без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.”
Това е повторение-оразличаване, повторение което има за цел да открои промяна.Творбата се приема като изповед на едно съзнание, началните стихове поставят първите въпроси на битието, пред които човек се изправя и чието решение търси понякога напразно цял живот. В последните стихове на творбата лирическият герой на Смирненски е достигнал до своя отговор. Творбата е разположена между въпроса и намереният отговор. Между тях е промяната на едно съзнание, което иска да разбере света и себе си в него. Между въпроса и неговия отговор е пътят от наивната възторжена младост да социалната зрелост. Между тях е миналото на страданието и бъдещето на промяната.
Творбата следва движението на мисълта при сблъсъка и със социалната реалност. Затова тя непрекъснато се колебае между емоционално-експресивното начало и пластично-изобразителното въздействие. Тя изразява, но и рисува. Изповедност и картинност се срещат, за да постигнат лирическия драматизъм на острия сблъсък на едно съзнание със света. Изповедното начало се проявява в “аз” формата на стиха, в употребата на глаголи, които носят значението на узнаване, на прозрение. Мисълта на лирическия герой е извървяла пътя от социалната инфантилност до узнаването, до прозрението в битиен и социален план.
От своя страна пластичното начало на творбата се проявява в изобразителни картини и визуални фрагменти. Поезията на Смирненски е разточителна на цветове. Когато изобразява, той подбира думи, които носят в себе си багри и звуци. С тях рисува картини, изградени с романтичен замах, композирани на принципа на контраста. В “Юноша” противоречието между мечта и реалност става конструктивен похват. От една страна е възторжена наивност на младостта, родила във въображението на лирическия герой пластичните образи на очакването, жадуването. Срещу нея е реалността, превърната в картина на кошмарното. Желанието, мислено като въображаемо, е представено чрез отделни визуални детайли, изградени върху илюзията за светлина,лъчи, цветове: “друм от цветя”, “колесница от лунни лъчи”, “ябълков цвят”, “цветната майска зора”. Реалността, с която се сблъсква съзнанието на лирическия герой, се превръща в цялостна картина, нарисувана в тъмни тонове. Тази картина, в полумрака на която се чувстват стонове и плач, подобна на ада, е разгърната в три строфи. Тя започва със стиха:
“пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат”
и завършва:
“и човешкия Дух – обруган, окован
аз го зърнах под трънен венец”
Тръгва се от личната изповед, за да се стигне до романтичната идея за тоталното зло. Адът на човека е тук на земята, в реалното му съществуване. Смирненски рисува с пластично въздействащи детайли ужаса на този реален кошмар, но използва и стилистиката на романтичната представа, разбираща злото като световен демон:
“И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи –
златолуспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.”
Злото в тази картина е едновременно конкретно-реално и митологично-универсално. Смирненски непрекъснато се стреми творбата да е интимно-лична в изповедта си и универсална във внушенията си. За да постигне тази универсалност, той използва библейски и митологични образи и представи (“трънен венец”, “морета от кръв и сълзи”, “братята във робски керван”), както и сам създава образи-символи, в което е вложен обобщения смисъл на основните категории на човешкото битие. Тях поетът изписва с главна буква, превръщайки ги в символи на съществуването: “Живота”, “Златний телец”, “човешкия Дух”. Чрез тяхната обобщеност Смирненски създава картина на един свят, едновременно конкретна и универсална, реална и кошмарна, картина на свят, в който човека е унизен, обруган, окован.
Първите две строфи на творбата свързват илюзиите на младостта с миналото. В последните две строфи копнежът кум промяна е превърнат в мечта, устремена към бъдещето. Те създават картина на предстоящия социален взрив изцяло в модалността на жадуваното. Използвани са повелително наклонение (“Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!/ Загърмете, железни слова!) и желателни конструкции, звучащи като заклинание:
“нека пламне земята зад пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!”
Първите две строфи изразяват неосъществимостта на очакваното от лирическият герой. Те са изцяло в пространството на разочарованието.
последните две строфи са в измеренията на жадуваното сбъдване на промяната. Те са израз на копнежа по осъществяването на желанието. Първите две и последните две строфи са композиционно повторение с обърнат смисъл. Те са като обратен отпечатък една на друга: миналото и бъдещето, младостта и зрелостта, разочарованата надежда и надеждата за промяна. Между тях е настоящето – едновременно ужасяващо конкретно и разположено в несвършващото безвремие на вечното зло.
В тази отмерена, съвършена композиция емоционалният взрив на несъгласието на лирическият герой осъществява прехода между настоящето и копнежа за промяна. Стихът започва като обобщение (“И настръхнах от мрака на тази земя”), минава през характерните за лирическия стил на Смирненски три градирани глагола (“закопнях, запламтях и зова”), за да избухне в реторична, експресивно-динамична фраза: “Ах блеснете, пожари, сред ледна тъма! Загърмете, железни слова!” Апокалиптичната картина на промяната е видяна преди всичко като “рушене”. Това е поетическа представа, характерна както за лириката на Смирненски, така и за поетическия и контекст. В идеята за рушенето, за бунта, за взрива се изразяват естетическите принципи на някои авангардни поетически системи от 20-те години – бунт в социален и поетически план; рушене на стария свят и на остарелия поетически стил; взрив на обществото и взрив на познатата поетика.
Картината на рушенето-бунт Смирненски рисува чрез употребата на глаголи, които звучат (“загърмете”, “трещи”, “руши”), чрез думи, съдържащи значение на огън (“блеснете”, “пламнете”, “пожар”, “огън”), както и чрез илюзия със стихийността на природното бедствие – “ураган”. Всички те са сплетени в една динамична “огнено” – “гърмяща” картина с пределно експресивна сила:
“Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...”
В “Юноша” съзнанието на лирическия герой изминава пътя от наивната възторженост до разочарованието, от познанието за социалната несправедливост на света до желанието този свят да бъде разрушен в бунта на гнева.
В поезията на Смирненски тази творба има по-особено място. Смирненски и поетът на блестящата реторична фраза, на тържественото звучене на стиха, на празничното усещане за взривна промяна на света. Лириката на Смирненски повече показва и рисува, отколкото изразява. Тя пластично изобразява света в потискащите контрасти на социалната му несправедливост или в динамиката на променящ го взрив. Разтърсен от тътен, искрящ от пламъци, разлетял се във всички посоки, светът в поезията на Смирненски е видян в момент на социален трус. Това е мигът когато “старий свят” с вековната ми несправедливост умира и в руйните се ражда надеждата за нов живот. “Юноша” е една от малкото стихотворения, в които се самоизразява човешкото съзнание и акцентът се пренася от външната към вътрешната реалност. Смирненски се интересува от промените в индивидуалното съзнание, от преходите които изминава човешката мисъл при сблъсъка си със социалната действителност , от основанията на личността да стигне до идеята за бунта. Революцията е видяна като революция на съзнанието, в нейния интимен човешки смисъл.
В “Юноша” Смирненски спира вниманието си върху отделната личност, върху индивидуалното човешко съзнание. Това придава на творбата интимност и съкровеност. Заглавието “Юноша” дава определен ключ за разбирането и, кара ни да я четем като изповед на младостта за пътя, който изминава човешкото съзнание до социалната си зрелост.
Стихотворението на Смирненски е интимно-съкровено, но и преодоляващо интимността, разтварящо я в измеренията на универсалното. В него има смислов пласт, които извежда проблема за драматичния сблъсък на човешкото съзнание с действителността от тясното му частно звучене, разширява го до всеобщия му, универсален смисъл. Прави от него не отделен въпрос на отделното човешко съществуване, а проблем на съществуващото изобщо.
“Юноша” е драматична изповед на едно съзнание, на едно поколение, на младостта изобщо за срещата и с живота и света. Творбата носи драмата на съществуването, но и надеждата за друг живот. Тя е разпъната между разочарованието и очакването, между усещането за безсмислено живеене и намерения смисъл на битието.
Потомка
Стихотворението на Елисавета Багряна "Потомка" (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата - "Вечната и святата" - книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература.
Двайсетте години на ХХ в. са период, характерен именно с появата на нови гласове в литературния ни живот. Скъсването с традицията, креативната реакция срещу миналото, освобождаването от рутината на образно, стилово и поетическо равнище - това са все типични отлики на онези текстове на 20-те години, които се самоосъзнават и самозаявяват като "нови". Най-общо тези тенденции биват формулирани от литературните историци като постсимволистична модерност. В тази последователност се открояват експресионизмът на Гео Милев, самобитният автентизъм на Никола Фурнаджиев, често определян по посока на имажинизма (което обаче не е особено правомерно), акмеистичните признаци в поезията на Атанас Далчев, някои препратки към футуризма (в текстовете на Г. Милев, Ламар и др.).
Тъй като в българската литература е трудно да бъде учленен следсимволистичен авангардизъм с яснотата, с която това става в някои други европейски литератури, ще се огранича само с този общ фон.
"Потомка" на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на "новите" гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез - композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост.
Още заглавието - "Потомка" - обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата - това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои:
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението.
Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна:
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
На официозната, неусетена, неусвоена родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята като насъщна, генеалогия на нейната душевност. В случая, очевидно е, не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало - на своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията.
Така духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическия субект, противопоставена на обичайно статично мисленото "фамилно наследство". Нещо повече, героинята на Багряна преобръща модела на наследяване - тя се оказва потомка именно на прабабата, изключение от традиционния ред - на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. Тоест лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а парадоксално сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Или - тя построява своя "неканоничен канон".
"Неканоничният канон" на Багряна (един безспорен оксиморон) е изграден чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват впрочем напомня за връзката между модернизма от първите десетилетия на ХХ в. с някои характеристики на романтизма.
Прояви на тази тенденция са мотивите за скитничеството ("скитническа, непокорна кръв"); за греха; за среднощното бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а "бесните" будуват). В тази последователност място има и контрастът: "прабаба тъмноока" - "чуждестранен, светъл хан". Сътветно своето пространство тук са "крайдунавските равнини", а праотците са закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом, закриляни от стряхата например.
Така закономерно следва синтезът на творбата:
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Тук историчното и интимното битие на героинята се сливат в лирическия изказ, в който емоционалното преживяване и фактологията на личността добиват органичен синхрон в една изповед. Така се стига до крайното обобщение на творбата: "аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя". Героинята най-сетне назовава истинската си прародителка - земята. Именно хтоничното, първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон.
Мислено в един по-широк план, това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като "нов глас" - възраждайки земното, автентичното, живото, човешки преживяемото в бунта си срещу прекалената "литературност" на поезията.
ей туй ми трябва
"Процес на обучение"
не ми дава да дам линк, но в търсачката на помагало излза най-отгоре
Процес на обучение
-Дидактическо понятие за процеса на обучение.
Обучението е организационно функционално единстжо между преподаването на учителя и ученето (дейността на ученика),чрез която се постига управление на вътрешната и външна активност на ученика и се формират у него умения,знания,навици и начини на познаване.
Основното дидактическо отношение между преподаване и учене.
-Когато се анализира процесоалната страна на ученето,вниманието се насочва върху интелектуалната дейност на ученика,а когато се анализират принципите,методите,формит е на обучение,вниманието се насочва главно върху преподаването и ученето,но в това единство по-самостоятелна е дейността на ученика.
-ученето,затова защото може да съществува самостоятелно извън единството преподаване и учене.Преподаването като дейност не може да съществува самостоятелно извън процеса на обучение,затова защото преподаване,което не предизвиква учене няма никакъв смисъл.
Всяко от преподаването и ученето имат своя външна и вътрешна страна.Имат своя организация,техника,методи и способи и протича във времето и пространството.Понятието учене е много тясно свързано с понятието усвояване,но двете понятия не трябва да се утъждествяват.Понятието усвояванев процеса на обучение е психологичната страна на ученето т.е. чрез това понятие показваме как педагогическите въздействия се отразяват в съзнанието на ученика.Усвояването трябва да се разглежда като вътрешната страна на ученето.
Вътрешната страна на ученето е технологията на организация на тази познавателна дейност-ученето.
Ученето е различно от усвояването.
В процесът на обучение познавателна дейност извършва само учащият се.Учебното познание,което се придобива в процеса на обучението е в следствие,както от ученето така и от преподаването,докато познанието в изследователната дейност.Най-добре особенностите на учебното познание могат да се открият на фона на особенностите на научното познание.Основните критерий на това сравнение се свеждат до търсенето на въпроса,какво се опознава и как се опознава.Ученият винаги достига до обективно ново знание,ново което не е известно до сега.Ученикът в процеса на обучение достига до субективно ново значение,ново само за ученика.
Предметът на научното познание се формира от ученият,поставя се от учителят,който се съобразява с държавните документи за учебното съдържание.
В процесът на научното познание,ученият използва цялото научно знание известно до момента,докато в процеса на учебното познание се използват само отделни части от наличното знание,които са обословени от степента на развитие на ученика.
Пътят на научното познание постигнато чрез изследване е оригинален,труден,продължи телен,докато пътят на учебното познание е рационален,кратък,дидактич ески редуциран съобразно възрастта и развитието на учениците.
Целите на познанието-целта на ученият е развитие на науката.Целите на научното познание от потрбностите на живота,докато целта на учебното познание е развитие и формиране на ученика.И двата вида познание се подчиняват на общи закономерности и възпроизвеждат в различна степен структурата на познавателния акт т.е. от живото съзерцание към абстрактното мислене и от там към практиката.
Структури на процеса на обучение.
Съвкупност от етапи,които се намират в определено отношение по между си.Тези отношения творят своеобразие към структурата и предават определени характеристики на целостта на процеса на обучение.
1.Сократова структура на процеса на обучение
въпрос-отговор Индуктивно заключение.
2.Хербарт.
ясност-асоциация-система-метод
3.Дидактико-психологическа структура на процеса на обучение
-възприемане на новия учебен материал.
-усмисляне и осъзнаване обобщаване на новия учебен материал.
-затвърдяване на учебния материал.
-прилагане знанията на практика,формиране на умения и навици.
Продължавайте да пускате тук линкове за теглене на теми от помагалото
ako може да ми дадеш на следните :
http://download.pomagalo.com/698/jiv...+dylg/?cfr=894
http://download.pomagalo.com/827/moi...search=7196402
http://download.pomagalo.com/18805/c...te+mu/?cfr=827
http://download.pomagalo.com/895/ese...search=7196402
http://download.pomagalo.com/6402/ji...search=7196402
http://download.pomagalo.com/10202/p...search=7196402
http://download.pomagalo.com/20147/p...eka/?cfr=10202
Тези теми най ми харесаха. Темите са общо на брой 6. Знам че са малко повечко, но все още не съм се насочила кам коя да пиша.
Ще ти бъда благодарна ако ми пеистнеш тук !
The LiFe Is GoOd If U ArE GoOd! =)
Втората:
Мечтата - онази магия, която всеки иска да не забрави никога, онази магична пръчица, която всеки иска да притежава.
Детето и мечтата.
Майката и мечтата,
мъжете и мечтите ,
жените и мечтите.
Във всеки човек е скрита тази сакралност негова, тази истинност негова да вижда отвъд хоризонта, да гради отвъд хоризонта.
Да не спира в порциите земни свои.
Да не вижда огради, да не среща прегради.
Защото мечтата е онази малка истина за всеки от нас, която прави живота ни голям, прави ни не велики и силни завоеватели на света, но навярно ни прави виждащи там, където няма видимост, чакащи там, където нищо не може да се очаква.
Неспящи и незрящи в мечтите няма.
Не мечтай - понякога се казва на детето, а работи, а учи. А не са ли мечтите неговата работа. Не са ли неговите мечти неговото училище в което той може да открие своите възможности, своите проекции на голям човек и на Всезнайкото в себе си тогава не казва - да, защото мечтите са без предели.
Мечтите са като огромни океани . Може да се преплуват с лекота.
Може да се изкачат върхове с острота.
Може да се открият степени и системи пак там - в света на мечтите.
Там - в този свят е много красиво.
Защото няма невъзможни неща. Защото няма несигурни неща. Защото няма неверни неща. Защото няма ограничители, няма парадигми стари, няма проекции песимистични.
Защото оптимистът мечтае.
Защото вярващият мечтае.
Защото оптимистът открива в своите мечти онази магия, която носи в себе си, онази истина която носи в себе си. Не да намери поредната малка порция въздух, поредното малко преживяване, а там - в този оптимистично реален свят на мечтите свои той става Кандид на своето време, става канара, която никой не може да събори.
Защото само той може дори да премести канари в своя свят на своите мечти.
Защото неговата енергия е невероятна.
Защото неговото зареждане с тази енергия е огромно.
Потенциалът и мечтата.
Потенциалната структура на мечтата. Там, в нея се крие това чудо - мечта.
От там - от този потенциал може да се започне - не, а трябва да се започне. Защото чудото на всеки един човек е да не спира да мечтае, да претворява мечтите си, да окриля мечтите си, да намира поле за мечтите си и да не забравя своя полет на своите мечти.
Защото на крилете на мечтите се лети леко.
Защото на крилете на младостта на мечтите се откриват прекрасни светове.
В този свят на мечтите е толкова точно и ясно всичко, толкова лесно се стига до звездите, толкова силно се проявяват световете, че всичко е като магия .
И когато в тези мечти се впише и магията на обичта, и когато в тези мечти се впише и открие територията им необятна - възможностите на мечтите, светът на мечтите става реалност, става ревизия и решение.
Торнадото в живота на такъв човек е невъзможно. Защото мечтите се носят със своята еманация, те откриват и разчистват невъзможни пътища, отделят света на невъзможното от света на нереалното и започват да работят там.
И когато започнат да се случват невъзможни неща - това е знак, че твоите мечти започват да стават твои истински приятели. Твои истински навигатори, които не те лъжат , не те подвеждат, не те правят хрисим и недостатъчен в твоя ден, не те правят човек, живеещ по законите на недоимъка свой, а започваш да опознаваш онези закони на изобилието, които могат да те изведат и те извеждат в твоя свят на красота и сигурност.
Мечтите.
Правят ли тандем с теб.
Мечтата затова е мечта, мечтите затова са мечти, защото са необятни, защото са невероятни, защото нямат граници, защото няма гаранции, но са желани.
Но са търсени. Всеки ги търси. Всеки навярно като Аладин иска да запали своята вълшебна лампа и да открие своите още по-вълшебни мечти.
Защото в света на мечтите е леко и красиво.
Защото този свят на мечтите може да изгради и твоя реален свят също така красиво.
Защото отговорностите, които поемаш в живота си за израстването твое ако станат твоята същност, твое преоткриване на светът на твоите мечти и най-трудното става леко. И най-тежкото става ясно и точно.
Мечтите - те не са нашите чадъри, които ни пазят със сянката си.
Те са нашите крила.
Те са нашите викториански мозайки, които правим по-най-красивия за нас начин.
И ако ги претворяваме също толкова красиво!
Светът навярно би станал оазис на красота.
Да си помечтаем за този оазис.
Да вярваме в този оазис.
Защото дори нашият реален свят да не се допира до света на нашите мечти - то този свят на мечтите вече съществува. Там - в онова пространство на нашата магия на нашия ментален свят и се възпроизвежда.
\"Мечтайте. Реализирайте първите си 5 мечти и създайте други свои\".- Така мечтае един български мим, който има покрити Гинесови рекорди, който има свои не кули, а свои върхове.
Не върхове на славата, а открили покорил свои върхове на своите мечти.
Човек, който ни казва колко е леко и истинско да се мечтае. Колко е необходимо да се мечтае. Колко е важно да се мечтае.
Това е онзи свят на магнетизъм, който привличаш постоянно в мечтите си.
Защото там - в тези мечти си истински. Там си добър - не, а там си вълшебник. Там си маг , там си мистерия. Там - в мечтите няма истерия.
Там - в мечтите има чистота, сакрални чувства, и най-вече любов и окриленост.
И когато мечтае човек получава сила.
И когато човек мечтае получава степени.
И когато човек мечтае получава селективност на своя свят, съзидателност и сигурност.
Съвършенство и красота.
Съзидателност и сетивност.
В този свят на омайване не се разчита, но в този свят се разгаря огънят на озарението. Открива се огънят на олекотяването и отварянето на Сезамовите порти става много лесно .
Лекотата става твоята крилата система.
Лаикът в теб си отива.
Ставаш като лазерен лъч за своето време, за своите истини и своята същност.
Същността на мечтата .
Мечта и желание.
Мечтата желание ли е .
Навярно не е, защото желанието е поредното искане. Поредното виждане на онова, което нямаш, онова, което си видял до тебе , но не го притежаваш, онова, което другият до теб вече е сътворил да стане също твое не толкова творение и изобретение, а твое присъствие.
В желанието влагаш емоциите свои.
В мечтата влагаш чувствата свои.
В желанието влагаш чуждата сигурност, виждайки своята несигурност.
В мечтите виждаш своята сигурност, виждаш своето голямо Аз. Виждаш онзи вълшебник, който можеш да бъдеш. Защото твоят свят е единственото нещо , което те вълнува, защото твоят свят е онова, което ти градиш и измерваш с твоите сакралности и огряваш със своята светлина.
Да - мечтите навярно са положени желания, но желания за големи светове, където дребното, малкото, нестабилното не намира своето място.
Там в тези светове на мечтите може да се постигне всичко, можеш да станеш най-добрият лекар, можеш да откриеш най-добрият математик в себе си, можеш да сътвориш светове на творчески необятности, на вълшебства на душата, на стана свой да изтъчеш своите най-красиви неща.
За художника мечтите са неговите още ненарисувани картини --неговата единствена и ненарисувана красива картина, за актьора мечтите му са навярно да изиграе най-красивата си роля, за детето да стане голям вълшебник като своя голям татко и своя магьосница като своята мама, докато се простира в своите мечти и с световете на големите до него.
И когато пусне своите дълбоки корени , и когато му помогнат близките до него да укрепи своите крила то става една не прелетна птица , а става като Джонатан чайката - търси съвършенството, открива светове на магии свои, намира селския двор и го прави вълшебен оазис, открива морето и го прави вълшебно озарение.
Да. Мечтите са нашите красиви пътеводители. Те са нашите красиви и далновидни приятели.
Те са нашите мойсеевски пътища в откриването на нови светове и нови и святи проекции.
Да мечтаем. Да вярваме в мечтите свои.
Да окриляме мечтите на детето в нас и до нас. Да не спираме да мечтаем като мъже, като бащи.
Да не излизаме от тази магия на мечтите като жени, като майки.
Защото там - в твоите, в моите,в мечтите на всички е не отклонението човешко, а отклика човешки да направим света още по-човешки , още по- красив.
ЕСЕ
Радослав Стефанов Рибарски 10в клас
Животът има смисъл само като задача или дълг
Мадзини
Всеки човек в своя живот се стреми да живее щастливо и постигането на това щастие е главна задача в жизнения му път.Следователно животът има истински смисъл, само когато човек живее добре.
Всеки има своя цел в живота, свързана с желанието му да бъде щастлив.Всички наши действия са свързани с нашето щастие.Хората винаги си поставят някакви цели.Тези цели ги водят като светлина, която показва пътя на изгубил се пътник.Но има близки, непосредствени задачи, задачи еднодневки.А има и големи, по-далечни цели, към осъществяването на които е насочена цялата ни дейност.Те се извисяват по магистралата на живота.Чувството за добре осмислен и щастлив живот се получава от съзнанието за постигната цел и главно от нейната значителност.И колкото по-значителни са целите, толкова по-голямо е удовлетворението от живота.Съществуването ни е изпълнено с различни мечти и стремежи, постигането на една мечта е предпоставка за поставяне и евентуално постигане на друга и този постоянен кръговрат е в основата на нашия живот.Той ни дава силата и мотивацията за преодоляване на перипетиите, с които е изпълнен нашият жизнен път. Ето защо мисля, че животът е безсмислен и безинтересен без целите и стремежите, които гоним всеки ден.
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му
Някой някога ми беше казал, че мечтаейки човек всъщност живее. И така разделил се веднъж с мечтите си, той губи живота - остава му само едно празно съществуване. Оттогава нататък аз не спирам да живея всеки ден!
Опитай и ти! Затвори очи... Кажи ми какво виждаш. Нищо? Само черно? Хм...не ги отваряй, недей, погледни пак? Наистина ли не виждаш нищо... А значи все пак ги съзря - да. Какво е? Лицето на любим човек? Или виждаш себе си на любимо място? Къде си сега? На брега на морето? Заровил краката си в студения пясък? Усещаш ли как вятърът си играе с теб, чуваш гласa ми, а ти се струва , че слушаш вълните... А онази ръка, здраво стиснала твоята, чия е ? Негова... Усещаш ли колко е близо до теб? Сякаш можеш да го докоснеш, да го почувстваш! Почти улавяш мига и в един момент - хоп - и всичко изчезва. Отворил си очи.
Приятно е, нали? Осъзнаваш ли колко често се замечтаваш, без да се усетиш, случва ти се непрекъснато и то съвсем неволно! Всекидневно си подаряваш толкова много малки мигове, че едва ли сега би се сетил за всички. Мигове, които те карат да се усмихваш...
Може би ще ми кажеш - да, но мечтите са си мечти, човек не може да живее само с тях!
И си прав, но я си помисли - може ли без тях? Помисли си на какво би приличала земята, ако хората не мечтаехa - едно празно и пусто място с хора, сериозни и улисани в ежедневието си, почти забравили, че са живи. Та нали именно мечтите са тези, които те карат всяка сутрин да отваряш очи и да започваш деня си с желание, с копнеж, със съзнанието, че те очаква един страхотен ден. Ден, в който може да ти се случи нещо чудесно. Та нали именно мечтите са тези, които те карат да продължаваш да се бориш, дори да знаеш, че водиш една обречена битка. Та нали те изпълват душата ти със стремеж да изградиш бъдещето си - такова, каквото го искаш ти...И дори да не успееш, ти пак си доволен, защото все пак си постигнал много, благодарение на мечтите си. Защото си живял и си се трудил толкова много за сбъдването им. Разбира се нищо не може да стане точно така, както си го искал ти, но колкото повече резултатът се доближава до замисленото, толкова по-голямо е удовлетворението ти.
Сега може би ще попиташ - какво да правя когато мечтите се превърнат в илюзии?
Ха, ами я се замисли сам! Може ли нещо, което си градил толкова време, в което си вярвал, с което си живял, да бъде нереално? Да бъде илюзия? Не! Илюзиите не са разбити мечти - те са просто красиви лъжи. Лъжи, с които са те омайвали, лъжи , в които си повярвал... Но не обвинявай мечтите вместо тях! Те не са виновни - те са част от теб!
За това - имайте ги! И никога не се страхувайте, че с времето ще изчезнат - те са си във вас, те живеят във вас, а вие живеете чрез тях!
Мечтайте всеки ден, защото колкото по-големи са мечтите ви, толкова по-големи сте и вие!
Есе на свободна тема - Чудото на прошката
Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: \"Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.\"
Първата ми реакция беше: \"Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.\" Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: \"Трябва да простиш.\" Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: \"Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.\" Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.
После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: \"Боже, вземи това, не мога повече.\"
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!
Приятелите са съкровище, което украсява човека
Есе
С първите си стъпки и първите думи, които изречем в опит да опишем заобикалящия ни свят, започваме своето така наречено индивидуално развитие, по време на което обаче се сблъскваме едва със една малка част от това, което преживяваме по-късно като зрели хора. До нас винаги има хора, които споделят с готовност както радостта така и циничните парадокси в нашия живот. Винаги съм смятала, че семейството остава на заден план, когато става въпрос за споделяне и разрешаване на проблеми, защото връзката с родителите ни и роднините ни не винаги има символичния смисъл на гаранция за идеално разбирателство и безусловно доверие. Ето защо приятелите са хората, които изиграват една изключително важна роля в развитието ни като самостоятелно мислещи и действащи личности.
Cлед като напуснем дома си и започнем самостоятелен живот, влиянието на външни лица над нас се увеличава, въпреки че вече разчитаме повече на придобит житейски опит и не се подаваме лесно на съвети и провокации относно поведението и начина си на мислене. Така или иначе всеки човек има моменти на слабост и е податлив на атаките на своите зложелатели и врагове. В този смисъл приятелството наистина е съкровище, защото то ни предлага някаква дори и минимална защита и закрила от положението в което се намираме, разбиране на проблемите ни и трезвата преценка, която не винаги е по силите ни. Потребността от социална причастност стои сравнително ниско в пирамидата на човешките потребности т.е. всеки малко или много изпитва нуждата да създава близки отношения, да завързва приятелства и да се чувства като част от общност. Със годините се натрупва опит и въпреки това е трудно да бъде различено веднага истинското приятелство. Единственият сигурен ход е да се заложи на времето, в течение на което разбираме кои са истински стоиностните неща и хора в живота ни. Истинското приятелство означава съпричастност, доверие и лоялност, които не са подплатени със скрити намерения, а единствено с отзивчивост и любов.
Един мои приятел тази вечер ми каза нещо,което искрено ме разсмя и същевременно веднага го свързах с темата на есето си: „Истинското приятелство не се казва, а се доказва, и то не на маса, а в трудни моменти когато не се и надяваш на помощ”. И аз повярвах на тези думи – не защото звучат правдоподобно, а защото ги казва някой,който влага смисъл в тях и добре разбира какво означава да си лоялен и верен приятел дори с риск да навредиш на себе си. С този житейски пример искам да подкрепя идеята, че стойността на съкровището приятелство е много далеч от всичко материално. Тя е в това, че имаш известна сигурност и обезпеченост, поради факта, че в трудностите никога няма да останеш сам. Никой не може да те предпази от падане, но близките до сърцето ти хора могат да ти помогнат да се изправиш и да продължиш напред. С приятелите си изживяваме най-красивите и незабравими мигове в целия си живот , защото независимо дали просто излизаме с тях на кафе или предприемаме нещо много по-екстремно, това са моменти на щастие, които остават в паметта ни за цял живот,дори когато много други неща избледнеят или изчезнат напълно. А щастието, подобно на всяка емоция, оставя следа не само в сърцето, а и върху лицата на хората.
Взимайки предвид различията между нас, много хора съставят теории за това кои са най-силните и трайни приятелства. Някои смятат че противоположната посока на мислене на интровертния и екстровертния тип хора са един вид начин да се попълнят пропуските и да се изгладят недостатъците в житейските възгледи и на двете страни, а други, че общите интереси са по-добра предпоставка. Аз считам подобни “рецепти” за създаване на приятелска близост за неправдоподобни. Твърде често обстоятелствата, а не човешките качества са в основата на приятелските отношения и на всички останали връзки и контакти, които създаваме. Общите цели, мотиви, ценности и ангажираността с един и същ проблем са достатъчни за появата на едно истинско и трайно приятелство.
Всъщност много по-важно е да откриеш в човека срещу теб това, което те грабва и привлича вниманието ти, да го почувстваш със сърцето си, а не да се луташ в психологическата му характеристика и да изтъкваш недостатъците, които в голямо или малко количество ти също притежаваш. Не трябва да се забравя, че най-голямото съкровище, което може да накара цялото ти същество да засияе, са онези прекрасни мигове с приятелите ти, в рамките на които за 5 минути изживяваш повече отколкото може би някои преживяват за цял един живот.
Приятелството, без което не можем
/есе/
Приятел – така наричаме този, който ни помага в нужда, споделя тайните си с нас /както и ние с него/ и често пъти ни е от полза.
Но щом тези неща се извършват от един или най-много двама наши съученици, студенти, работещи и т.н. хора – какви са останалите ни „приятели”? Питали ли сте се някога това?! Защото аз – да! Другите наши колеги са просто познати, а не истински приятели. Помагаме им в трудни моменти, а после, когато ние се нуждаем от помощ – те ни пренебрегват.
Истинският приятел се поставя на наше място. Дори да не може да направи нещо, той се опитва да открие друго решение. Той е някой, на когото можем да разчитаме.
Често пъти изпадаме в депресия, мъка и раздяла… Тогава на помощ идват за пореден път приятелите, на които опираме глави. Тогава те ни дават съвети как е най-добре да постъпим в определена ситуация.
С течение на времето връзката между нас и нашите приятели е станала „мини китайска стена”, която всъщност въобще не е „мини”, защото под тази дума е скрит много дълбок смисъл. А именно зад този смисъл се крият компромисите и силното участие на разума.
Имало е случаи, когато приятелство е било разрушено заради човек от другия пол. Това не бива да се допуска при една силна дружба!
Една поговорка гласи: „Приятелство дълго се гради, но за миг рухва.”
Затова сами преценете приятелите и познатите си. И не забравяйте, че приятелството е нещото, без което не можем да оцелеем на този свят!!!
Приятелството, без което не можем
/стихотворение/
Приятел ли си ми – кажи?!
Приятел, без когото аз не мога?
Приятел ли си – не лъжи!
Приятел, търсещ моята опора?!
Приятелю, сега аз осъзнах
Ти слънце си във моя ден,
в добро и в лошо, в радост и в тъга
ти знаеш случващото се със мен!
Без твоето приятелство не мога,
не мога и без твоята опора
да грабя от живота със наслада,
дори усмивката ти ми помага!
Жиботът без любов
(есе)
Животът е един труден път,който трябва да извървиш,за да се превърнеш в човек.По този път те съпътстват нещастия,трудности и хиляди премеждия,които трябва да преодолееш.Има едно нещо,което винаги те крепи в този живот-любовта.
Едно дете пораства здраво,силно и по-подготвено за премеждията,ако родителите му помагат,съветват го и най-важното обичат.Приятелите са също онези хора,които те забавляват,подкрепят и обичат.Това са истинските приятели.
Има един проблем,който все по-често се среща в този труден и напрегнат свят-разводът между родителите.Само децата,които са го преживели,знаят какво е да си близо до единия родител,който си изкарва цялата болка върху теб,и да си далече от другия,който често дори не знаеш къде е.Майките и бащите се карат,бият,крещят и сякаш не усещат как в другата стая едно малко дете се е сгушило под завивките и плаче.Дори си позволяват на следващия ден да го лъжат,че нищо не е станало,че всичко е наред”така е моето дете”.А знаят ли те колко много боли да те лъжат?
Така след месец идва разводът,често братчето или сестричето отиват да живеят при другия родител,което боли още повече.Чувстваш как животът вече няма смисъл за теб.Стоиш и си мислиш:”По дяволите,татко биеше майка,всичко беше толкова ужасно,но все пак ми е баща.Обичам го!”.
След години порастваш,търсиш малко любов,държиш се добре с другите,но често нервите ти,които вече са опънати от този живот,те предават.Започваш да викаш на приятелите си,сякаш те са виновни за всички онези нощи,в които не си заспивал,задушаван от сълзи.Те започват да те отбягват и изоставят.
Така оставаш в този живот без любов и насреща застават алкохолът,цигарите и още по-страшните наркотици,които убиват малко по малко,клетка по клетка жизненото ти съзнание.Ако успееш да издържиш без тях-живееш,ако ли не умираш като начало духовно,а след това и физически.Човекът,който не получава любов изглежда болнав,пропада психически и престава да мисли за бъдещето си.Интересите от детството са си отишли,желанието за живот също го няма.А човекът,който отнема любов,та дори жовот,не заслужава да живее.Тои е по-страшен от „онези” наркотици.
Напрегнатото ни ежедневие,този сложен живот,са виновни за тази омраза,която съществува между хората.Децата в училище се борят за добри оценки и често подценяват съучениците си.Често един обикновен клас прилича на бойно поле,вкоето всеки се бие срещу другия с огромна омраза.След училище децата се прибират и застават пред компютрите,чувствайки го за свой най-добър приятел.Ха,та това е само една машина.Тя не мрази,но и не обича.Стои си кротко пред теб и изпълнява стриктно командите ти.Авремето навън е толкова приятно,слънчево.Излез,пор зходи се,намери приятел.Животът без любов убива!Пази се!
Любовта прави хората по-красиви,по-човечни и най-вече по-добри.А какво му трябва на човек в този живот?Разбира се,че малко доброта и любов!
http://download.pomagalo.com/81833/k...search=7203985
http://download.pomagalo.com/2955/ku...search=7203985
Ще съм много благодарен.Трябват ми спешно.
Искренно Ви Благодаря, че ми помогнахте !!!!
The LiFe Is GoOd If U ArE GoOd! =)