.
Отговор в тема
Страница 10 от 98 ПървиПърви ... 678910111213142060 ... ПоследнаПърви
Резултати от 226 до 250 от общо 2426
  1. #226
    трябва ми отгоВор на тези въпроси :
    1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
    2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?

    моля ви помогнете ми
    тези жъпроси ми трябват за утре
    СПЕШНО Е !!!
    ..аЗ сЪм кУкЛиЧкАтА, кОяТу нЭ мОжЭш дА сВаЛиШ!аЗ сЪм пЭрФэКнАтА, с кОяТу дРуГиТэ щЭ сРаВнИш, тВоЯтА мАцКа От мЭн тЭ пАзИ, зАщОтО оТ зАвИсТ в кРаКаТа мИ щЕ Лазиш!!!

  2. #227
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    В стихотворението „Кочо” на Иван Вазов е реализиран проблема за саможертвата в името на свободата. Също така акцент се поставя на отричането на робството като форма за съществуване и националното осъзнаването на моралната победа като висша ценност. Поемата разказва всъщност само за гордата борба, падението и срамът, включени в уводната диалектическа характеристика на епохата. Те са само историческия фон, нужен, за да открои още по-ярко героичният подвиг на перущенци. Авторът пресъздава основните моменти от цялата трагичната драма, разиграла се в Перущица в обобщен план. Поемата за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари"и за да успее да създаде необходимата емоционална атмосфера за централното събитие в творбата, а именно подвигът на Кочо. Антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата са основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията. Преодолени са ежедневните и социални различия и всички са обединени в борбата за националната свобода. В противоречие с ежедневното, общоприетото и битовото майката сама подтиква децата си към борба, немощните бабички и старци носят куршуми и т.н. Героите не са само въстаниците, а също и бащи и майки, съпруги и невести. Нарушен е патриархалният свят и е обзет от желание за противопоставяне, за защитата на националната чест, дори ако трябва да се заплати с цената на живота. И затова с такава категоричност поетът обобщава:
    ти с твойта смърт страшна и храбри моми
    Картаген надмина, Спарта засрами.
    Турските орди са обградили храма, така се чертаят пространствата на родното и чуждото. Врагът е обзет от безпокойство, учуден от непокорството и яростта на довчерашния безправен роб. Битката е сравнена с „жътва”, в която се сее смърт. Внезапно се преминава от едни към други сюжетни моменти и така се създава усещане за последователното протичане на действията. Дори кратковременният смут, колебанията за съдбовния избор между позора и смъртта не прекъсват битката за морална победа, за защита на националното и човешкото достойнство. В лирическо отклонение авторът заявява своя възторг от Перущинската битка, за нейното място и значение в историята на националния дух, за мъченичеството, с което е изкупена нейната слава, за пораждането на тази несломима национална гордост у един народ, който отдавна е забравил преданията на славното си минало, който не познава западноевропейския рицарски кодекс на честта и не помни почти нищо друго освен униженията на петстотингодишното робство: “ Без минало славно, без примери славни, Що малките правят с великите равни... “ Така българите сами градят своя кодекс на честта и дават пример за поведение и стимул за борба на следващите поколения. Неизбежният погром на Перущица водят до избора между живот в робство и свобода чрез смъртта. Именно вторият избор прави простият чизмар Кочо, който убива жена си, невръстното си дете и себе си. Това се явява емоционалният център на творбата, разкриващ решимостта на българина да защити на всяка цена националната чест и идеология. Той прави своята саможертва „с отворени очи и със нож забит”, като израз за недочаканата свобода. Предпочетената смърт говори за нетърпимостта към робския живот, за безкрайното желанието за свобода, за моралната победа, постигната в борбата, за даденият пример за достойно поведение.

    za momicheto s mnogoto temi



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  3. #228
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Иконичният образ на героя в одата „Левски” на Иван Вазов

    Към Левски Вазов се отнася с дълбока почит и възхищение.Той смята, че „от всички наши революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот.Само един Левски не се бои от такова фотографиране.Всяка гънка от неговия частен и обществен живот, осветен от биографа,извежда го по-голям пред нас”. В Левски Вазов вижда „изражение на една сила, излязла от цели векове страдания, из цял океан унижения”.Затова неговият образ с изключителна релефност, вътрешна дълбочина и монолитност оживява в разказите „Из кривините”, „Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, в повестта „Немили-недраги”. Писателят успява да изрази величието и героизма на революционера , да предаде обаянието ,което е имал сред народа.Образът на Левски в одата „Левски” е близък до тази характеристика ,която срещаме в прозаичните произведения на Вазов , но неговото своеобразие е сила тук идват от патоса на лирическото чувство.
    Романтичната и героичната личност на Левски ни завладява още от първите стихове на одата.Патетичният монолог,макар да се отличава с известна разтегнатост,вълнуващо разкрива патриотичното съзнание и революционното израстване на Апостола.Той напуска манастира,прозрял робската примиреност и лицемерието на религиозния морал,осъзнал,че манастирското уединение,далеч от „греховния мир”,пасивността и смиреността не ще премахнат тежкото иго.Истинският патриотизъм и хуманизъм са несъвместими с упованието в бога и с религиозното покаяние.Дълбоко изживени премислени са решителните думи на Левски:
    ………………………………………
    че не с това расо и не с таз брада
    мога да отмахна някоя беда
    от оня, що страда;мисля,че канонът
    мъчно ще направи да заглъхне стонът;
    че ближний ми има нужда не в молитва,
    а в съвет и помощ,когато залитва.

    Към необикновената и смела постъпка Левски е подтикнат не само от съзнание за патриотичен дълг, но и от дейно нравствено чувство.Спокойно,но твърдо отхвърля всякакъв компромис със своята съвест.Така Вазов разкрива възвишения нравствен облик на героя и същевременно утвърждава идеята за истинска хуманност и висока етичност на революционното действие.
    С пълната сила на своето обаяние светлият образ на Левски като велик и самобитен революционер,като олицетворение на борческите и героичните черти на нашия свободолюбив народ се очертава във възторжения разказ на Вазов за необикновения му подвиг.Рязкото скъсване на стиха,както и промяната на ритмичната стъпка ,изтъква още по-ярко силата на хиперболата,с която поетът започва бляскавата характеристика ма революционното му дело:

    Девет годин той
    Скита се бездомен,без сън,без покой…

    Вазов разкрива величави образ на Левски както чрез пресъздаването на неговия живот на революционер,така и чрез проникването в душевния му свят,в дълбочината на патриотичното му чувство.В характеристиката на героя естествено се преплитат епичният,с фактически подробности разказ за революционната му дейност, с чувство на възторг и преклонение.Стихотворение о завладява,както със своята достоверност, така и със силата на поетическото изживяване.Вазов се прекланя пред чистия и вдъхновяващ за велики дела патриотизъм на Левски,пред изключителния му героизъм и талант на професионален революционер,пред нравствената му чистота.
    Левски е постоянно сред народа.Смъртната опасност го преследва на всякъде, но той е безстрашен и неуловим:

    Той беше невидим,фантом или сянка.
    Озове се в черква,мерне в седянка.
    Покаже се,скрий се,без знак и без следа,
    навсякъде гонен,всякъде приет.

    Поел титаничната задача да разпали жажда за свобода,да подготви всенародна революция,Левски носи идеята

    за бунт,за свобода,за смърт,за гробът
    и че време веч е да въстане робът;

    Със своето слово Левски вдъхва вяра у народа,подтиква го да осъзнае своите сили и своите задачи,учи го на революционна борба,на смелост и саможертва,на твърдост и постоянство.Най-велико щастие е да тръгнеш пръв срещу тираните и да се жертваш за свободата.Идеята за свобода възвисява Левски като национален герой и го прави необикновена и героична личност,обяснява неотразимото въздействие на думите му, „прости и кратки” върху измъчения и зажаднял за човешки права народ:

    От лице му мрачно всички се бояха,
    селяните прости светец го зовяха
    и сбрани,сдушени във тайни места
    слушаха с трепет,с зяпнали уста
    неговото слово сладко и опасно.
    И тям на душата ставаше по-ясно.
    ………………………………………..
    И семето чудно падаше в сърцата
    и бързо растеше за жътва богата.

    Делото на Апостола,разкрито,ярко и правдиво с чувство на възхищение,очертава исполинската му фигура на революционер и народен будител,кара ни заедно с поета да изживеем величието на неговия подвиг.
    Обаянието на Левски сред народа е толкова силно и поради изключителната личност на Апостола.Той печели доверие и любов със своя идеализъм и с личния си пример.Левски е въплъщение на истински патриотизъм и възвишена нравственост.Той служи на революцията чисто,безкористно и всеотдайно и жертва най-скъпото,което има - живота си:

    И всякоя възраст,класа,пол,занятье
    зимаше участье в това предприятье
    богатий с парите,сиромахът с трудът,
    момите с иглата,учений с умът,
    а той беден,гол,бос,лишен от имотът,
    за да е полезен дал си бе животът!

    В тези стихове,както и в други свои произведения,Вазов прокарва любимата си идея за участие на всички,без разлика на „въсраст,класа,пол,занятье ”в революционното движение.Тя е израз на едно романтично отношение към национално-освободителните борби,подхранено от стремежа да се разкрие по-ярко както безкористната саможертва на Левски,така и възторгът и подемът, обхванали по-голямата част от нашия народ в преломните дни на национално самоосъзнаване.
    Величието на Левски като патриот и революционер изпъква с най- голяма сила в края стихотворението.Този,който преобрази робското съзнание на народа,когато „властите се умориха да преследват-той не се умори да им се изперчва” , който „убеди неверующите” и преодоля изключителни трудности в революционната борба,става жертва на гнусното предателство.Възторженият тон се сменя от гневно възмущение срещу подлия и нищожен служител на храма.Язвителните епитети и сравнението с Юда,вплетени в задъхващата се от възмущение и презрение реч на поета,изразяват неговата болка.Той търси все по-силни епитети,защото патриотичното и нравствено чувство разгарят възмущението му.Поетът не желае даже да назове името на предателя,за да не оскверни своя стих- толкова голямо е неговото презрение,възмущава се,че „тоз човек още живей между нас”.Възрожденецът демократ протестира срещу безразличието в свободна България към довчерашните предатели.
    Заловен от турците,Левски остана верен на революционната клетва.Неговият ду е несломим:

    Смъртта беше близо,но страхът далеч.

    Стихотворението отива към своята кулминация,когато силата на чувство,развиващо се във възходяща градация,стига до краен предел.Поетът възвеличава героичната смърт на Левски и красотата на неговия подвиг,като го поставя в редицата на светлите борци в човешката история против потисничеството и мракобесието.Поетът гневно заклеймява „мръсните тирани” от всички времена,които макар с различни средства и по различни начини са изпращали на смърт носителите на прогреса и демократичните идеи.Образният парадокс
    О,бесило славно!
    По срам и по блясък ти си с кръста равно!

    изразява преклонение пред величествената саможертва на героите и присъда над безсилната злоба на потисника.Страшният призрак на бесилката става символ на велико и жестоко време,когато най-достойните синове на родината умират на нея,за да останат безсмъртни в сърцето и паметта на народа.Финалът завладява с великата идея за революционно безсмъртие:

    О,бесило славно!Теб те освети
    Смъртта на героите.Свещено си ти.
    ………………………………………….
    и смъртта на тебе,о, бесилко свята,
    бе не срам,а слава нова на земята
    и връх,откъдето виждаше духът
    към безсмъртието по-прекия път!

    С проникновеното пресъздаване образа на великия български революционер, с възвишеността на патоса одата „Левски” е една от най-сполучливите творби на Вазов в цикъла „Епопея на забравените”.В нея проличават ярко характерните черти на поетичния стил в тези стихотворения.На първо място трябва да се изтъкне реалистичността на образа.Поетът се стреми да достигне историческата правда.Характеристиката е стегната и съдържателна и се опира на най-важните моменти от живота на Апостола.Вазов прониква в душевността на революционера,рисува правдиво неговата дейност като разкрива идейния и подтик.Величествената личност,изключителните събития мащабите на националната революция и идеята за безсмъртието пораждат революционната романтика в произведението.Тя не противостои на жизнената правда,а черпи сили патос от нея.Силното чувство търси подходяща форма за изява в емоционалното богатство и увличащата сили на поетичния стил.Реторичните обръщения,повторенията,гра дацията и антитезата,хиперболата,сло жните периоди и лирични отклонения са неговите белези.Както в другите оди,така и тук,като изключим отделни моменти, възторженото чувство завладява със своята искреност и сила.Патетичният тон се възприема като естествен емоционален отзвук,като поетично изживяване,а не като изкуствен реторизъм.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  4. #229
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    ИВАН ВАЗОВ - „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”

    Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи каhttp://www.teenproblem.net/forumто съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единсhttp://www.teenproblem.net/forumтвен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обеhttp://www.teenproblem.net/forumтованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му ликува.
    На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като свеhttp://www.teenproblem.net/forumтъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дяhttp://www.teenproblem.net/forumдо Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината.
    Човек и родина търсят единното просhttp://www.teenproblem.net/forumтранство на свободата си. Пред олтаhttp://www.teenproblem.net/forumра на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух.
    Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мисhttp://www.teenproblem.net/forumловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, каhttp://www.teenproblem.net/forumто взор, дошъл от бъдещето на родинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на Бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрия. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свободhttp://www.teenproblem.net/forumна, следосвобожденска България е „сляhttp://www.teenproblem.net/forumпа” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съвhttp://www.teenproblem.net/forumременници възприемат действителносhttp://www.teenproblem.net/forumтта о тъмни, сякаш „слепи” души.
    , Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” - възкликва дядо Йоцо.
    Несвободни хора с „тъмни” умове и дуhttp://www.teenproblem.net/forumши живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изhttp://www.teenproblem.net/forumгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!”
    Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно биhttp://www.teenproblem.net/forumтие на родината.
    Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина.
    „Пейзажът” на свободния дух търси среhttp://www.teenproblem.net/forumщата с „пейзажа” на „българското”, койhttp://www.teenproblem.net/forumто за дядо Йоцо е въплътен в трите среhttp://www.teenproblem.net/forumщи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината.
    Висока, пронизана със светлина, е миhttp://www.teenproblem.net/forumсълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българсhttp://www.teenproblem.net/forumкото”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на родиhttp://www.teenproblem.net/forumната, но с иконописния ореол на свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта.
    Вазовият герой „гледа”свободното бъhttp://www.teenproblem.net/forumдеще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зреhttp://www.teenproblem.net/forumнието си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепоhttp://www.teenproblem.net/forumта лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и роhttp://www.teenproblem.net/forumдовата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?”
    Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България.
    И той успява да дочака първата си среhttp://www.teenproblem.net/forumща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената инсhttp://www.teenproblem.net/forumтитуционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник.
    Дядо Йоцо „вижда” първия материалиhttp://www.teenproblem.net/forumзиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца изhttp://www.teenproblem.net/forumвисяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети върhttp://www.teenproblem.net/forumху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, ... попипа с треhttp://www.teenproblem.net/forumпетна ръка сребърните еполети на рамеhttp://www.teenproblem.net/forumната му, па се подигна, та ги целуна.”
    Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материалниhttp://www.teenproblem.net/forumте знаци на „видяната” свобода:
    „Господи, видох - продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.”
    Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейзаhttp://www.teenproblem.net/forumжа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарстhttp://www.teenproblem.net/forumвен трепет се „покланя” пред възстаноhttp://www.teenproblem.net/forumвения свят олтар на отечеството:
    „Па се поклони ниско и рече:
    - Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”
    Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон черhttp://www.teenproblem.net/forumтаят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България.
    Ликува душата на дядо Йоцо, обгърнаhttp://www.teenproblem.net/forumта от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разтhttp://www.teenproblem.net/forumваря празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, унеhttp://www.teenproblem.net/forumсен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България.
    Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно вълhttp://www.teenproblem.net/forumнение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Стаhttp://www.teenproblem.net/forumрецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргаваhttp://www.teenproblem.net/forumта му ръка... Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
    За втори път духът на две епохи, раздеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си националhttp://www.teenproblem.net/forumно бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни сълhttp://www.teenproblem.net/forumзи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмниhttp://www.teenproblem.net/forumната на робството към светлия празник на дочаканата свобода.
    Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдещеhttp://www.teenproblem.net/forumто на България, а Вазов вижда разочароhttp://www.teenproblem.net/forumванието от настоящето.
    Съвременниците на автор и герой ноhttp://www.teenproblem.net/forumсят тъмната „слепота” на времето в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшите си. Разочарованието ги гнети. Сеhttp://www.teenproblem.net/forumтивата им огрубяват и те стават далечhttp://www.teenproblem.net/forumни, чужди наблюдатели на епохата, в коhttp://www.teenproblem.net/forumято живеят. Не усещат пулса на Времеhttp://www.teenproblem.net/forumто, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото няhttp://www.teenproblem.net/forumмаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаhttp://www.teenproblem.net/forumше община - слабо се чу и сръбската война... Стигаха само мътни, неопределени слухове - никой добре не знаеше - не остаhttp://www.teenproblem.net/forumна време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”
    Ритъмът на времето е необходим единhttp://www.teenproblem.net/forumствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на роhttp://www.teenproblem.net/forumдината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противоhttp://www.teenproblem.net/forumпоставя на „слепотата” на времето, изпhttp://www.teenproblem.net/forumравен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата си в мяра за национална принадлежhttp://www.teenproblem.net/forumност и обществена ангажираност.
    Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазовиhttp://www.teenproblem.net/forumте, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”:
    „Разнесе се слух, че ще прокарват желеhttp://www.teenproblem.net/forumзен път из клисурата на Искър - и разтресе като с чук душевната му летаргия...
    - Как? Българска железница?...”
    Миналото устремява „взор” към бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumщето. Две епохи „се вглеждат” една в друhttp://www.teenproblem.net/forumга и търсят брод за българската душевhttp://www.teenproblem.net/forumност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхиhttp://www.teenproblem.net/forumщение ... Сега българското му се предстаhttp://www.teenproblem.net/forumви нещо велико, могъществено, необятно ... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие - сега то го пораhttp://www.teenproblem.net/forumзяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеhttp://www.teenproblem.net/forumше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
    Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната слеhttp://www.teenproblem.net/forumпота на времето.
    Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнаниhttp://www.teenproblem.net/forumето на стареца проектирания път на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България към бъдещето. Тя „разчиhttp://www.teenproblem.net/forumта” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето сяhttp://www.teenproblem.net/forumкаш „докосва” душата на дядо Йоцо. Приеhttp://www.teenproblem.net/forumма във въображението му образа на криhttp://www.teenproblem.net/forumлат огнен змей:
    „Пищеше и трещеше „българската жеhttp://www.teenproblem.net/forumлезница”! Той сякаш оживя, възроди се...
    Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му гоhttp://www.teenproblem.net/forumвореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време.
    - Възкрьсваше при ехтежа на влака - ... той олицетворяваше пред него свободна България...”
    Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата.
    В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината.
    „Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България.
    Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовноhttp://www.teenproblem.net/forumто битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зряhttp://www.teenproblem.net/forumщите”, слепи за свободата, свои съвреhttp://www.teenproblem.net/forumменници.
    Вазовият герой маха с шапка за позhttp://www.teenproblem.net/forumдрав. Изправен високо на канарата, посhttp://www.teenproblem.net/forumреща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги остаhttp://www.teenproblem.net/forumва трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи - беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  5. #230
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Христо Ботев “На прощаване”

    Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.
    Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.
    Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:
    “Не плачи, майко. Не тъжи,
    че станах азе хайдутин,
    хайдутин, майко, бунтовник,
    та тебе клета оставих
    за първо чедо да жалиш!”
    Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.
    Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”).
    Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”.
    В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:
    да ходим, да се скитаме
    немили, клети, недраги!
    Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число:

    да гледа турчин, че бесней
    над бащино ми огнище...

    Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.
    И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.
    В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:

    Аз вече пушка нарамих
    И на глас тичам народен
    Срещу врага си безверни.

    Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:

    Но кълни, майко, проклинай
    Таз турска черна прокуда,
    Дето нас млади пропъди
    По тази тежка чужбина...

    Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:

    Че и те брат са имали,
    Но брат им падна, загина
    Затуй, че клетник не трая
    пред турци глава да скланя
    сюрмашко тегло да гледа!

    Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”:

    Защо и как съм загинал
    И какви думи издумал
    Пред смъртта и пред дружина...

    Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:

    Там, дето либе хубаво
    черни си очи вдигнеше
    и с оназ тиха усмивка
    в скръбно ги сърце впиваше.

    Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:

    И два щат сълзи да капнат
    на стари гърди и млади.

    Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.
    Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:
    О, тогаз, майко юнашка!
    О, либе мило, хубаво!
    Берете цветя в градината,
    късайте бръшлян и здравец,
    плетете венци и китки
    да кичим глави и пушки!

    Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.
    Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.

    Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  6. #231
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    “Борба”
    Христо Ботев

    Стихотворението “Борба” на Христо Ботев издава неговото вечно търсене на политическа свобода и независимост, едно непрестанно осмисляне на морала на българското общество и ценностна система. В произведението отново откриваме темата за народната свобода, а също така пред нас изникава светът, такъв какъвто го вижда Ботев-ценностно разделен, на ръба на моралният опадък. Лирическият герой в “Борба” се явява като романтична натура, съприживяваща трагедията на българите, но и дистанцирана от псевдо морала на тогавашното общество. Лирическият говрител се стреми да внуши на българина патриотизъм и борбеност, да му помогне да почувства и осъзнае илюзорното в ценностите.
    В Ботевата творба ясно се разграничават идеологията, начинът на мислене и самосъзнание на лирическия герой и робското общество. Авторът не случайно поставя заглавието “Борба” за своето стихотворение. Лирическия говорител смело се противопоставя на злото, изправя се на борба срещу робското самосъзнание и неморалните взаимоотношения между хората и нравствената промяна и човешкото съществуване в робския свят. Остра критика бичува са обикновените хора, които “свестните у нас смятат за луди”, църквата и “дивак учител”, кланещи се “ на обществен тоя мъчител”, предал Бога и вярата си с измамни молитви и клетви.
    “Борба” е не само изблик на авторовото възмущение към това което се случва в художественото време и пространство, в човешкия свят, но и огледало на света, в което се отразяват творците и крепителите на злото. Те са предсатвени като жалки псевдогерои, несмеещи да се противопоставят на робската участ, готови да търпят унижение, болка, страдание, да чаката Божията помощ, но не и да защитят свободата си, било то и с цената на живота си. Лирическият говрител измъчван от “спомени тежки”, лишен от любов, вяра и надежда, отрича дори изконните християнски ценности. Той нарича “свещена глупост” една от най-важните идеи залегнали в християнството-почитането на царя и страхът от Бога. Но лирическият герой достига до още по-големи крайности катоне се поколебава да критикува и еврейският владетел Соломон, наричайки го ‘”тиран развратен”, като по този начин свързва неговото име с една от най-реакционните максими на християнството. Огромно емоционално напрежение изпълва писателят, дълбоко възмутен от онази част от българската интелегенция, която отрича бунта и революцията, поддържала робските принципипи на християнския морал. Очевидна е авторовата позиция и ярко социалните му идеи, повлияни от бурното време на прижката комуна. Именно под влиянието на парижките комунари срещаме изразът “Хляб и свинец”, често срещан в революционната литература, която Ботев е чел.
    В края на стихотворението се осеща вяра и оптимизъм за по добри дни, появява се малка искрица светлина в дъното на тунела на робството, подсказваща за края на това “зло безконечно”. Все по-силно се утвърждава и идеята за въоражена борба. Цената на победата не е важна, щом от нея зависи народната свобода.
    Прочитайки Ботевото стихотворение “Борба” не мога да не остана съпричастен към идеите на автора. Аз смятам, че всеки, който се смята за истински българин не би се поколебал да последва идеята за въоражена борба и революция, залегнала в творбата. Човек не трябва да бъде егоист, търсещ собственото си спасение, а смело защитаващ свободата и правата си българин! И въпреки, че и до днес съвестните са смятани за луди у нас, вярвам че все още има хора, за които родината значи нещо и не биха се поколебали да я защитят!
    Вечната борба между доброто и злото и вярата, че доброто винаги побеждава са основни напарвления в нравственоро развитие на човечеството. Ботев не изменя на този път, той никога не се е страхувал да изрзява своята социална позиция, която пренася и в творчестовто си. “Борба” се превръща в произведение, което отазява не просто робската действителност, а цялостен анализ на нравственото измерение на човешкото съществуване и силното желание на автора за въоражена борба срещу тиранина и извоюване на народната свобода.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  7. #232
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Христо Ботев “Моята молитва”
    Анализ
    http://www.teenproblem.net/forum
    През 1873 г. във в.”Независимост” е отпечатано стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва”. Остават три години до края на жизнения и творчески път на поета. Изминали са шест години от отпечатването на първото му стихотворение – “Майце си”.
    Литературните изследвачи на Ботевото творчество приемат като възможна идеята, че замисълът за тази творба се е породил още през 1871 г., когато Ботев създава “Символ верую на българската комуна”. През същата 1871 г. във вестник “Свобода” на Каравелов са напечатани молитвите “Отче наш” и “Верую” с коментар, че това са текстове, които ги “знае наизуст всеки французин”. Предполага се, че замисълът получава окончателен тласък през 1873г. - след обесването на Васил Левски и разгрома на създадената от него организация. Изясняването на замисъла на творбата е необходимо за разбиране както на основните смислови опозиции, върху които тя е изградена, така и на емоционално-експресивната лексика.
    В жанрово отношение “молитвата” в домашната ни литературна традиция е достигнала до това интерпретиране на мотива, при което се излиза от неговите религиозни граници и разширяването е в идеен, социален и емоционален план. През 1864г. Петко Славейков е написал “Пиянска молитва”. 1873г. Бачо Киро Петров пише “Молба към Бога”. Молитви присъстват в почти всички песнопойки от този период. Пародийното търсене на опорни точки в библейските текстове е в духа на времето. Творците, сред тях и Ботев, се стремят да пренапишат библейските текстове съгласно времето, в което живеят. Молитвата за Ботев е утвърден “жанр”, подходяща форма, за да предаде своя замисъл и също да пренапише канонизираните текстове, освобождавайки ги от канона..
    “Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Всяка религия е образец на вяра. Сюжетите, персонажите в нея не се проверяват от разума. Те се възприемат от сърцето. Прозрял отказа на своето сърце да приеме като даденост каноните, лирическият герой в творбата разбира, че Богът в човека и Богът в небесата могат да бъдат два контрастни, полярни свята. Заглавието на творбата също насочва към този контраст. Молитвата е обща и една и съща за всички вярващи. Тя е “нашата” молитва. Но очакваното притежателно местоимение за множествено число е заменено от автора с “моята”. Местоимението в единствено число ни насочва към различията между общото и единичното. Поетът има своя молитва, различна от общата , той заявява чрез заглавието, че “моята” не е “нашата” молитва”, но би могла да стане такава. Защото това е и молитвата на неговите “братя сиромаси”.
    В литературната критика най-често срещаното тълкуване на Ботевия мироглед в “Моята молитва” е определянето му като атеистичен. Такава формулировка е неточна и прибързана според други литературни изследвачи / Иван Радев/ и не отчита разминаванията между библейските истини и представите на поета за достойна житейска позиция. Мотивът за “молитвата” е взет от Библията, но е разгледан в духа на едно ново, модерно общуване с библейския текст. Авторът едновременно спори и се съгласява с този текст, нееднозначно е отношението на твореца към различните части на Светото писание.. Той отрича Бога / “не ти, що си в небесата”/ и в същото време го утвърждава /” в мене, боже, - / мен в сърцето и душата”/ . Всички библейски текстове доказват същото – Бог е навсякъде около нас и в душите на вярващите. “По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” – казва Исус / в Новия завет/, а Ботев е съгласен с него:
    не ти, който си помазал
    царе, папи, патриарси,
    а в неволя си зарязал
    мойте братя сиромаси.
    Видно е, че Ботевите възгледи хармонират с онези евангелски текстове, представящи живота на Христос и пътя му към безсмъртието. Едновременните успоредявания и разминавания с библейските текстове доказват, че е прибързано, неточно и грубо да формулираме мирогледа на Ботев като атеистичен. Такъв подход не би ни позволил да открием в пълнота идейното богатство на творбата. Пенчо Славейков обяснява погрешността на всяка едностранна формулировка при Ботев с това, че “От българските поети досега само Ботев е проникнал с мощния си поглед зад мрежата на външните причинности в оная същност на нещата, която е достъпна за пророци”.
    Както почти всички Ботеви стихотворения, “Моята молитва” започва с обръщение – “О, мой боже, правий боже!”. Тончо Жечев /”Ботев и безсмъртието”/ отбелязва, че “ от осемнадестте стихотворения на Ботев / без двете чисто сатирични/, седемнадесе са изпълнени със страстни обръщения, преки или косвени, т.е. построени са като разговор на жив с живи, на вечно жив с вечно живи.“ Но докато в много от неговите творби обръщението е изведено още в заглавието / “Майце си”, “Към брата си”, “Ней”/ тук обръщението се наслагва в първа, шеста, седма и осма строфа, а в останалите строфи е заменено с “ти”.
    Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват. Диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Диалогичната конструкция отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любови и задължения. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание. Четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую.
    Опозицията Богът в човека - Богът в небесата се превръща в структуроорганизиращ принцип на творбата, определя контрастната по своята семантика лексика /помазал-зарязал, направил-оставил, буйно-тихо/. Антонимията преминава през цялата глаголна лексика и през малкото епитети, които откриваме в творбата / “правий”, “православните”, “голи”, “безчестните”, “жива’, “буйно”, “тихо”/ . Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”.Не действия, а бездействие. Съвсем различна е семантиката на глаголите, с които е разкрит Богът на разума – “празнуват”, “вдъхни”, “подкрепи”. Лирическият герой в “Моята молитва” търси благословията на Бога /”вдъхни”, “подкрепи”/. Смисловата опозиционност в глаголната лексика разкрива и утвърждава авторовата позиция. Но докато глаголната лексика, отнасяща се до Бога на разума е единна по отношение на своето смислово звучене, то глаголите, разкриващи пасивността на Бога на църквата влизат в противоречия / “помазал”-“зарязал”/, които разкриват несъстоятелността, погрешността на подобна позиция.
    В тази опозиция Ботев разкрива ценностната система и морала си. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека. Разбиранията на Ботев за значимостта на човешката личност са нови, непознати за литературната ни традиция. Преди Ботев никой от българските автори не е поставял така високо отделната човешка личност, която е съвкупност от чувства, потребности и стремежи, от сърце и душа:
    а ти що си в мене, боже, -
    мен в сърцето и в душата…
    За човека и твореца Ботев най-важна е “любовта към ближния”, тя стои над “любовта към Бога”. Стои дори и над “любовта към отечеството”. “Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разберат, че тази любов е основана на друга – на любовта към ближния” – пише Ботев в писмо до Драсов от 22.09.1874г. и издига любовта към човека на своеобразен пиедестал. “Възлюби ближния като себе си” – това е втората Христова заповед и успоредяването й с Ботевото разбиране доказва неправилността на позицията за атеистичния мироглед на поета. Геният на родната ни литература проповядва чист и пламенен хуманизъм, който в “Моята молитва” е ясно и категорично заявен. Умалителната форма “защитниче”, отнасяща се до Бога на разума , убеждава , че липсва действеният хуманизъм, който трябва да присъства в човешките взаимоотношения:
    А ти , боже, на разумът,
    защитниче на робите …
    От защита имат нужда слабите, онеправданите. Те напразно ще търсят такава защита от пасивния Бог на църквата. Ботев обожествява човека, който може да стане богоравен чрез саможертвата, защото пътят на Христос към безсмъртието също минава през саможертвата.
    В нравствената скала на поета, молещ се на Бога на разума, на най-високото стъпало е издигната свободата. И в личностен, и в национален аспект тя е тази, без която е невъзможен животът на човека. За нея може и трябва да се жертва всичко. Това Ботево разбиране за свободата изпраща на два различни полюса Бога на църквата и Бога на разума. Единият, Богът на църквата, учи робите “да търпят и да се молят”, храни ги “само с надежди голи”, зарязва в неволя сиромасите. Другият, Богът в човека, вдъхва “любов жива за свобода”, подкрепя “да се бори кой как може с душманите на народа”. Търпение, молитва, палене на свещи – това за Ботев са християнски принципи и ритуали, които няма да донесат свобода. Пътят е друг – борба. Бунтът е за поета Страшен съд, борбата се възприема като празник /”на когото щат празнуват/ денят скоро народите!”/ , като сватба, а истинското възможно бракосъчетание е със смъртта / “да си найда и аз гробът”/. Така лирическият герой на Ботев се оказва включен в множество старинни, митологични ритуално-обредни връзки, предшестващи християнството. Образът на борбата е многопосочен, многопланов.Това е борба не просто за свобода /”любов жива за свобода”/, а борба за духовно извисяване, за нравствено усъвършенстване , защото основният проблем в Ботевата поезия е за духовния път на човека.
    Възгледът на Ботев за свободата като жизнена необходимост за човека разделя полярно и образната система в “Моята молитва”. Образите, щрихирани в тази творба, са разделени от опозицията робство-свобода. На единия полюс, скрити зад Бога на църквата, застават тези, за които свободата, била тя личностна или национална, не е жизнена необходимост. Нещо повече. Наличието на свобода би преобърнало руслото на живота им. Това са калугери, попове, царе, папи, патриарси, лъжци, безчестни тирани, глупци. Характерните за християнството персонажи градят смислово-емоционалното пространство на този полюс. Авторът заявява своето презрение към лицемерието, алчността, малодушието, пасивността, егоизма, лъжехуманизма. Издигането на материалното над духовното води до разместване на нравствените ценности на хората. Вярата в Бога се свежда до вяра в парите и затова “царе, папи, патриарси’ се оказват “душманите на народа”. Сънливата човешка инертност на “глупците” също не се вписва в Ботевото изискване за будна човешка съвест и гражданско съзнание. Честта и достойнството на човека не могат да имат за свои синоними компромиса, мълчанието и примирението със скотското робско съществуване:
    не ти, който учиш робът
    да търпи и да се моли
    и храниш го дор до гробът
    само с надежди голи;
    На другия полюс в тази образна система поетът поставя “мойте братя сиромаси”. Те имат своя Бог на разума, който е истинският и единствен “защитник на робите”. Мястото си лирическият герой открива в редиците на борещите се “братя сиромаси”. Както в заглавието, така и тук чрез притежателното местоимение “моите” поетът заявява своята позиция. Човекът е част от своя народ. Никой не би могъл да извоюва лична свобода, ако свободата не е факт за цялата родина. Щастието, свободата са възможни за отделната личност, само ако са възможни за целия народ. Тази взаимосвързаност между микрокосмоса и макрокосмоса е проверена, изпитана, доказана от времето. Тя е осмислена, изстрадана и изведена от поета в “Моята молитва”.
    Неравностойна е борбата между Бога на църквата и Бога на разума. Затова поетът неизбежно стига до мисълта за възможната смърт. Ботевата мечта е за смърт в борбата за свобода:
    …в редовете на борбата
    да си найда и аз гробът!
    Тази мечта не се появява за пръв път в “Моята молитва”. Откриваме я в първото Ботево стихотворение :
    …пък тогаз нека измръзнат жили,
    пък тогаз нека изгния в гроба. /”Майце си”/
    После последователно я срещаме в “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Борба”, “Хаджи Димитър”. Преди да бъде изречена в “Моята молитва”, молитвата на Ботев за смърт в името на свободата е изпълнила вече семантичното пространство на неговите творби. Фантазната престава за смъртта /”И смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка” – “До моето първо либе”/ е по законите на митологичния реализъм / “пък тогаз нека изгния в гроба”/ и е диаметрално противоположна на християнските представи. В същото време символиката на женитбата-смърт срещаме в много евангелски текстове за Христос, който пита своите ученици : “Нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? / Матея 9:15 /
    Времето и пространството в “Моята молитва” също са изградени едновременно на основа на противопоставянето и успоредяването на християнското световъзприемане и митологично-реалистичния мироглед на автора. Пространството е необозримо и представено с опозицията “в небесата – на земята”. В това необятно пространство Богът на църквата изисква погледът да е насочен нагоре, “в небесата”, а Богът на разума отвежда взора в обратната посока – “на земята”:
    …а човекът си оставил
    роб да бъде на земята.
    Времето в “Моята молитва” тръгва от безвремието, от обещаваната на християните вечност “в небесата” и отвежда до мига, в който ще настъпи промяната, до мига , в който ще започне борбата:
    Подкрепи и мен ръката,
    та кога въстане робът,
    в редовете на борбата
    да си найда и аз гробът!
    От този миг настъпва и отказът на поета да приеме биологичната смърт, биологичното време. Срещаме се и тук с Ботевия стремеж да се излезе от хронологическото време, да се пренесе във “вечността” на фолклорното време, на народното световъзприемане, в което юнакът е “жив”, дори и след като загине. Можем да разгледаме това време като “триразделно – негативно/ спряло/ действено <течащо>” / Р.Горанов, “Хоризонти на словото”, Русе, 2000/.
    В последната строфа на “Моята молитва” е разположена централната ос , която разделя Ботевото поетическо пространство на родно и чуждо. Опозицията родина-чужбина оцветява емоционално и семантично това пространство:
    Не оставяй да изстине
    буйно сърце на чужбина
    и гласът ми да премине
    тихо като през пустиня!
    Тази ос ни отвежда към Ботевото родолюбие. Тъжният образ на “тази тежка чужбина” , сравнена с пустиня, доизгражда образа на липсващата родина и затова присъства в почти всички Ботеви творби / “Хайдути”, “На прощаване’/.
    Написана като аз-изповед, “Моята молитва” е изповед не на реалното съществуване на човешкия аз, а на мечтите, на бляновете, на духовните стремежи на поета. Но личната изповед загубва своите конкретни контури и прераства в национална изповед на един народ , който в дадения исторически момент бленува за свобода и има нужда не от Бога на църквата, а от Бога на разума, за да тръгне по единствено правилния според лирическия герой път на борбата. Молитвата на поета е молитва за и на неговия народ. В едно есе за Ботев художника Илия Бешков се спира на тази взаимообвързаност между поета и неговия народ : “На “тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и свободния дух на тия, които я работят”.
    Многопосочни и многопластови са размислите, които извиква “Моята молитва”, затова всяко поколение българи “ изрича” по свой начин Ботевата молитва. Вярна е констатацията на Ал. Балабанов, макар че звучи като афоризъм: “Двадесет стихотворения ни остави Ботев, тях знае цяла България наизуст – и още никой не може да ги проумее”. Самият Ботев е дотолкова искрен в своята молитва-песен за силата на човешките възможности, дотолкова безкористно подчинен на своите стремления и идеали, че едва ли е търсил високото стъпало, на което стои, по невероятно късата и същевременно безкрайно дълга стълба, наречена човешка памет.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  8. #233
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    ХРИСТО БОТЕВ
    „ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
    (идейно-естетически анализ)
    Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолклоhttp://www.teenproblem.net/forumрен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната траhttp://www.teenproblem.net/forumгична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красноhttp://www.teenproblem.net/forumречиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната велиhttp://www.teenproblem.net/forumчина на изграден вече национален криhttp://www.teenproblem.net/forumтерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.
    Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” - съдържа реалната картина на безсhttp://www.teenproblem.net/forumмислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си траhttp://www.teenproblem.net/forumгичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гроhttp://www.teenproblem.net/forumба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертвhttp://www.teenproblem.net/forumеност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилисhttp://www.teenproblem.net/forumтична безнадеждност, чийто суеверен страх откhttp://www.teenproblem.net/forumриваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
    Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:
    първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;
    и второ - към съвременнаhttp://www.teenproblem.net/forumта реалност, изпълнена с грозния грак на усещаhttp://www.teenproblem.net/forumнето за бъдеща прокоба в душата на българина.
    Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със знаhttp://www.teenproblem.net/forumка на общата печал. Родното пространство худоhttp://www.teenproblem.net/forumжествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:
    над чий гроб там тъй грозно грачеш?
    Националната душевност, като трагична проhttp://www.teenproblem.net/forumекция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в злоhttp://www.teenproblem.net/forumвещия символен образ на гарвана.
    Грозният вик на трагично прозряна, но безсмисhttp://www.teenproblem.net/forumлено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично настоhttp://www.teenproblem.net/forumяще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:
    РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
    И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета... ”
    Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.
    Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гарhttp://www.teenproblem.net/forumване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в ноhttp://www.teenproblem.net/forumвата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.
    Символният грак на гарвана деформира красиhttp://www.teenproblem.net/forumвите модулативни тонове на националната песенhttp://www.teenproblem.net/forumна душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез реhttp://www.teenproblem.net/forumалното, но и символно свято присъствие на майкаhttp://www.teenproblem.net/forumта, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.
    Сакралното пространство на библейската каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория любов оставя като национално наследсhttp://www.teenproblem.net/forumтво в Ботевата поезия странната любов на бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрина към родна земя, която той трагично признаhttp://www.teenproblem.net/forumва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.
    Смъртта е трагичната среща между тъмната стаhttp://www.teenproblem.net/forumродавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се свеhttp://www.teenproblem.net/forumщен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...” Тъмната стародавна легенда, черната нова пеhttp://www.teenproblem.net/forumсен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в страннаhttp://www.teenproblem.net/forumта красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана нациhttp://www.teenproblem.net/forumонална надежда, бесило:
    стърчи, аз видях, черно бесило.
    Умира надеждата. Умира единственото спасеhttp://www.teenproblem.net/forumние за България. Трагичното предчувствие за ноhttp://www.teenproblem.net/forumво национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.
    Трагичният знак на предателството издига веhttp://www.teenproblem.net/forumличавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смъртhttp://www.teenproblem.net/forumта-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно слиhttp://www.teenproblem.net/forumване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливанеhttp://www.teenproblem.net/forumто на любов и смърт националната каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория Родина с името на България.
    Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя каhttp://www.teenproblem.net/forumто единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевниhttp://www.teenproblem.net/forumте двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчиhttp://www.teenproblem.net/forumните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото каhttp://www.teenproblem.net/forumто трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:
    О, майко моя, родино мила...
    Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:
    И твой един син, Българийо,
    виси на него със страшна сила.
    О, майко моя, родина мила...



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  9. #234
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от незабравимите му творби "Майце си" той акцентира върху връзката между индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл.
    Стихотворението "Майце си" е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му - неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се обръща точно към нея - тя е единствената опора в живота му.
    Освен тебе, мале, никого нямам,
    ти си за мене любов и вяра.
    Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата:
    ти ли си мене три годин клела
    В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание.
    Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща "това що душа мрази". Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива тази самота пред приятелите си:
    Весел ме гледат мили другаре,
    че с тях наедно и аз се смея.
    Самото нарицателно "скитник" създава асоциация за безцелност, безпомощност, които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се довери.
    Но те не знаят, че аз веч тлея,
    че мойта младост слава попари!
    В "Майце си" е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми "мечтаях", "усещах", "желаях" подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление думите:
    в прегръдки твои мили да падна
    Глаголната форма "да падна" изобразява безпомощността, желанието да се потърси утеха в майчините прегръдки. Мотивът за прегръдката се свързва с мотива да разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да падне в майчините прегръдки, да прегърне семейството си, за героят означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното.
    Непосредствено след завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт - вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми "съхне", "вехне", "тлея", "догаря" свидетелстват за бавен, но сигурен край. Сякаш за момент проблясва пламък - пламъкът на надеждите на героя, който след миг отново угасва. Глаголите са подбрани и подредени в градация, докато в последната строфа окончателно е описана представата на героя за смъртта. За разлика от останалите творби на Ботев в "Майце си" смъртта не е опоетизирана, напротив - тя е грозна, отблъскваща, плашеща:
    пък тогаз нека измръзнат жили
    пък тогаз нека изгния в гроба
    Но повторението "пък тогаз нека" изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост. Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си.
    Стихотворението "Майце си" е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край - смъртта.
    2.Първата публикувана Ботева творба е стихотворението "Майце си" - своеобразна изповед пред тази, която е дала живот и още по-важното - осмислила и изградила нравственост в него. Произведението носи белезите на песенното творчество, както и елементи от фолклора - специфични думи, мотиви и ритъм. Неслучайно книгата, в която е издадено, се нарича "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова". Думата песен е показателна в много аспекти. Чрез песни и предания майката оформя съзнанието на своето чедо, внушава му обич и почитание към ценностите, изиграли значима роля във времето на робството - сплотеност и любов към семейството, пламенен патриотизъм и жертвоготовност. Песента носи легенди, надежда и радост сред хората. Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението "Майце си".
    Творбата изгражда родовия свят на героя и на човека като цяло. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скиталецът винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. В стихотворението "Майце си" Ботев майсторски разкрива този сигурен свят, изпълнен с любов и разбиране. Център на родовия свят за всеки човек е майката. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Единствена подкрепя и успокоява тревогата на чедата си.
    Образът на майката в "Майце си" е изграден косвено, чрез думите на нейния син, борец за свобода. Родителката е единствения другар, пред който лирическият герой може да разкрие съкровените си мисли и да е сигурен, че ще получи съчувствие и подкрепа. Галеното обръщение "мале" напомня за фолклора, където на майката е отредена свещената мисия както за продължаване и опазване на рода, така и за неговото ценностно и нравствено извисяване. Жената дарява живот не само биологично, но и духовно. Тя изгражда личността и характера. Именно майчината любов е закрилата и упованието, от които човек черпи сила и енергия за своите дела. От друга страна това нежно обръщение показва конкретните чувства на лирическия герой към майката. Тя е единствената, която ще му помогне в трудния път, който е поел, път, осеян с разочарование и злочестия. Скиталецът знае, че рискът, на който се излага, причинява страдания на майката. Тя пее жално, защото осъзнава, че може да не види повече сина си. В същото време е готова да му даде подкрепа и смелост, за да продължи със започнатото.
    Освен тебе, мале, никого нямам
    Родителката осъзнава, че е единствената опора за детето си и въпреки болката и страданието, които раздират майчиното й сърце, тя е готова да понесе това и да влее у сина си сила - "ти си за мене любов и вяра". Ролята на майката е трудна, заради нейната безмълвност и скрито страдание, което трябва да запази вътре в себе си, за да не натъжи и без това огорчения си син, откъснат и изолиран духовно от своите другари.
    Скиталецът-бунтовник намира у майка си сродна душа, с която да дочака светлото бъдеще, уви останало недостижимо. Той е любящ и добър син, отнася се с уважение към родителите си, в съзвучие с моралните правила, господстващи в българското семейство през робските години. Благодарение на стабилната и здравословна среда, лирическият герой е изградил ценностна система, в която любовта към род и родина са изведени на преден план. Бунтовникът е категоричен и праволинеен в поддържането на каузата за освобождаване от подтисничеството на турския тиранин. Тук се усещат чувствата и емоциите преживени от самия Ботев, който не остава безучастен към картината на робска България.
    Лирическият герой, поел пътя към смъртта в името на свободата е олицетворение на всички патриотично настроени българи, които са готови да рискуват живота си. Цената е висока - раздяла с близките, неизвестни премеждия, смърт - не всеки може да я плати. Но веднъж тръгнал по този път, лирическият герой няма как да се върне. Оттук идва и вината му пред майката - този център на родовия свят. Синът трудно понася майчиното страдание и болка. Единствено вината му пред неговата родителка помрачава ясния и предначертан път на бореца за свобода. Творбата се явява като своеобразна молба за прошка за последна изповед преди края. Всеки човек, тръгнал на труден и опасен път, се прощава първо с тези, които най-много цени и обича. Спокойствието в родовия свят дава душевен мир дори на търсещия и борещия се за по-добър живот.
    Скитничеството на сина е обвито в печал. То не носи нищо добро и среща само това "що душа мрази". Търсещият дух на лирическия герой го води по опасни и трудни места. За жалост никъде не среща разбиране и единомислие. Трудно намира другари по съдба и оттам все по-тежко е за героя, който остава самотен и неразбран от приятелите си. Той носи в себе си други цели, мечти и копнежи, различна е ценностната му система, поставя националното и мащабното пред личното. Оттам идва и неговата самота. Тази духовна изолираност между него и иначе близките му другари, това външно и вътрешно различие ("весел ме гледат"; "що в душа тая"; "в какво вярвам"), както и светлото мечтано бъдеще в душата му ("щастие, слава") показват вглъбения свят на бунтовника, устремен единствено към каузата.
    В това интимно, лично пространство специално място е отредено за семейството. Сбогуването с най-близките е съкровено изживяване за човек, тръгнал на смърт. Прегръдката за раздяла е последният физически контакт с любимите същества. Тази ласка е скъпоценна и оставя дълбоки следи в сърцето. Това е единствената останала жива мечта на измъчения и уморен скитник. Едва след този съкровен акт бунтовникът е готов на жертвоготовност. Повтореният в последните два стиха израз "пък тогаз нека" разкрива категоричността на човек, който вече няма какво да губи. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, бунтовникът е спокоен за изпълнения синовен дълг и с нова увереност може да продължи своето дело.
    Стихотворението "Майце си" е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Бунтовникът страда за мъката, която причинява, но заедно с това е спокоен за бъдещето. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Важността на рода е изведена на първо място в творбата. "Майце си" е символ на семейството на духовната сила, която то притежава. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите. Благодарение на него българинът се е изградил като носител на националните си белези, като пазител на българската духовност и история, като продължител на българската народност.
    3Образът на родовия свят в стихотворението е изграден странично чрез мислите и чувствата на лирическия герой. Майката е единственото останало прибежище в жестокия свят, изпил силите на младия син, превърнал го в самотник и оставил неразбрани и неосъществени неговите копнежи и "желби". Макар и излъчваща топлина и любов, майката не е способна да възвърне радостта и живота във вече посърналата душа на лирическия герой. Нейната прегръдка е просто последната спирка преди смъртта, катарзис и опрощаване на греховете.
    Майката е най-близкото същество за лирическия герой:
    "освен тебе, мале, никого нямам,
    ти си за мене любов и вяра"
    Тя го е родила - не само физически, но и духовно, и е обект на голяма любов от негова страна.
    "Много аз, мале, много мечтаях
    щастие, слава да видим двама"
    Мечтаел е да раздели тази благодат не с някой друг, а именно с майка си. В този момент пред нас се разкрива образът на един любящ син, предан и всеотдаен. Но той е напуснал семейството си, за да осъществи стремежите на неспокойния си дух. За тази своя постъпка едва ли съжалява, но все пак изпитва голяма доза вина за мъките, които е причинил на майка си:
    "Бащино ли съм пропил имане,
    тебе ли потрих с дълбоки рани..."
    От родителска гледна точка, скитничеството, на което е обречен героят, наистина може да бъде разглеждано като "пропиване на имане" и със сигурност причинява болка на любящата майка, напълно естествено тревожеща се за сина си. Ботевото лирическо превъплащение осъзнава дълбочината на раните, нанесени от него в родителската душа, и ги признава за единствена справедлива причина за неговите мъки.
    "Ти ли си, мале, тъй жално пела,
    ти ли си мене три годин клела,
    та скитник ходя злочестен азе
    и срещам това, що душа мрази?"
    Единствено майчината клетва е достатъчно силна, за да причини подобно нравствено и духовно страдание. И така, майката е не само съзидателна сила, но и потенциален носител на страшна разрушителна мощ.
    Но въпреки всичко, тя остава най-обичното същество за лиричния герой и когато, уморен и разбит от непрекъснатите срещи с "това, що душа мрази", той изпитва желанието да излее пред някого душата си и избира майка си.
    "Една сал клета, една остана:
    в прегръдки твои мили да падна,
    та туй сърце младо, таз душа страдна
    да се оплачат тебе горкана..."
    "Майце си" е едно стихотворение-изповед. Майката-изповедник ще изслуша сина си, може би няма напълно да го разбере и да се съгласи с неговата гледна точка за света, но ще се опита да го утеши и да му вдъхне вяра. Лирическият герой се обръща към нея и с надеждата да получи прошка в нейната прегръдка. Отреждайки на майката ролята, обикновено изпълнявана от духовни лица, подчинени на църквата, поетът ни внушава идеята за нейната святост. Няма по-подходящ човек от майката, който да изпълнява тази роля и единствено нейната благословия и прошка даряват освобождение от светските мъки. Полученото внушение се подсилва и от начина, по който е въведен образът на майката. Тя не се появява пряко в стихотворението, не изрича нито дума, нито е описана външността й (нещо съвсем излишно в дадения случай, тъй като образът й е по-скоро обобщение, символ на майчинството). Ние чувстваме присъствието й като някаква сила, топла и уютна в своята широта. На такъв образ не са нужни физически, материални очертания.
    Останалите членове на семейството са споменати само мимолетно, те не носят силата на майчиния образ. Но от тях също се иска прошка:
    "Баща и сестра и братя мили
    аз да прегърна искам без злоба"
    Ключовите думи тук са "без злоба" - лирическият герой иска чрез прегръдката на близките хора да премине през катарзиса на обичта и, очистил се от всичко зло, да освободи измъчената си душа. Всички други желания са мъртви ("за вси желби приготви яма") и погребани. Получил желаната прошка, лирическият герой също може да напусне този свят без да съжалява:
    "пък тогаз нека измръзнат жили,
    пък тогаз нека изгния в гроба!"
    Фаталността на ситуацията е обусловена от конфликта на сина с външния свят, както и на невъзможността да изрази свободно чувствата си поради липса на доверен приятел.
    "Весел ме гледат мили другаре,
    че с тях наедно и аз се смея;
    но те не знаят, че аз веч тлея,
    че мойта младост слана попари!"
    Лиричният герой не принадлежи на този свят на весели и непринудени усмивки. Неговата младост, способността му да се радва на живота "съхне и вехне люто язвена". Но той не принадлежи и на родовия свят, който е прекалено тесен, макар и да носи в себе си частичка от него. Бездомен, не намиращ в света подходящо място за себе си, образът на сина в стихотворението "Майце си" носи романтическите черти на самотника, скитащ се и страдащ от неразбиране, далечен от традиционните модели на поведение. В него дори се прокрадва известна доза демоничност, изразяваща се в загубата на способността да обича:
    "но тука вече не се надявам
    тебе да любя: сърце догаря!"
    Но всъщност героят не престава да обича майка си. Посърнал под тежестта на душевното си бреме, той се връща в светилището на майчините прегръдки, но само за да потегли след това отново на път - този, водещ към смъртта.
    Стихотворението "Майце си" е една от първите творби на Христо Ботев. Отношението семейство-син е разкрито от гледна точка на духовното страдание, но и на обичта и неразривната връзка между майката и сина. Образът на дома и семейството ще приема и по-различни, понякога коренно противоположни форми, в следващите му стихотворения.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  10. #235
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    “Елегия”
    (Идейно-тематични и жанрово-стилови особености)

    1. Първа публикация - в.”Свобода”, 8 август 1870 г.
    2. Творческа история - според някои изследователи стихотворението е написано в края на 1868 г. или началото на 1869 г., когато сред българската емиграция в Румъния след разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа надделяват апатията и отчаянието. Отправят се призиви към турското правителство за реформи и се разпространява идеята за дуализма, т.е. за относителната самостоятелност на българския народ в рамките на Османската империя. В “Елегия” е изразен протест срещу тази примиренческа позиция. Според други изследователи творбата е създадена в края на 1869 г. през първите месеци на Ботевото учителстване в град Измаил. Във всички случаи стихотворението е написано преди пролетта на 1870 г., когато настъпва оживление в средите на революционната емиграция.
    3. Основни мотиви:
    робският сън и мълчанието на народа;
    предателството, отцеубийството, разединението;
    робството и свободата; многоликото зло;
    народното страдание, смъртта;
    родното и чуждото;
    пасивността на интелигенцията, илюзиите за освобождение;
    слепотата.
    4. Идейни внушения:
    А. отрицанието на примирението с робската действителност и покорството пред тираничната власт; истината за лицемерието, демагогията на църквата, чиито лъжовни проповеди целят да съхранят несправедливото социално устройство; ненавистта на лирическия говорител към онези обществени прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на робството; сатиричното изобличение на виновните за националната драма - продажните църковни служители, духовно ограничените представители на псевдоинтелигенцията, пасивните, реформистки настроени, среди на българската емиграция; омразата към консервативното, ретроградното в живота; многобройните превъплъщения на злото - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до насаждането на заблуди, измамни илюзии;
    Б. непоносимото страдание и мълчанието на народа, който не издига глас в защита на своите потъпкани права; гръмовният тътен на оковите като страшен знак на вековното потисничество и дългото търпение на “бедния роб”; изпълнената със заряда на абсурдното, кошмарното картина на народната трагедия; парадоксалното съчетание на представата за мъчителна агония, неизбежна смърт и за отчаяна съпротива на живота; проблемът за отродяването, отчуждението на онези българи, саркастично назовани “наши гости”, които не изпълняват патриотичния си дълг и са се превърнали в разрушаваща народностното единство враждебна сила;
    В. бездействието на обществените сили, призвани да пробудят борбения дух у народа; пасивността на емиграцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя; сатиричното изобличение на заслепението, довело до пагубната за освободителното движение примиренческа позиция; гневното самообвинение на обобщения лирически субект, назован с личното местоимение “ние”.
    5.Особености на поетическия стил:
    обръщение - “бедний народе”;
    символна образност:
    кой те в таз рабска люлка люлее?

    син на Лойола и брат на Юда (…)

    Глухо и страшно гърмят окови (…)

    смок е засмукал живот народен (…)
    реторични въпроси:
    Тоз ли, що спасителят прободе
    на кръстът нявга зверски в ребрата (…)
    оксиморони: “предател верен”, “слепци с очи”, “сган избрана”, “наши гости”;
    експресивна лексика, дисфемизми: “рояк скотове”, “скотско племе”;
    инверсия:
    Сочи народът и пот от чело
    кървав се лее над камък гробен(…)
    иреалното, невероятното в картината, представляваща кошмарно видение на народната трагедия; негативният смисъл, който е вложен в традиционния християнски символ на кръста, превърнат от знак на възвишено мъченичество в името на свещен идеал в ужасяващо средство за варварско изтезание; употреба на алитерация, която на фонетично ниво създава внушение за разрушителната сила на злото.
    кръстът е забит във живо тело,
    ръжда разяда глозгани кости (…)
    лексикални повторения, анафора, възходяща градация, язвителна самоирония – в последната строфа на стихотворението.


    Любовта и омразата в стихотворението “Елегия”

    (Интерпретативно съчинение)

    Поезията на Христо Ботев създава художествен модел на битието, изграден на основата на полюсни понятия - свобода и робство, добро и зло, бунт и примирение. Тези опозиции разкриват, от една страна, спецификата на Ботевата поетика в контекста на възрожденската литература, за която е характерна ярката поляризация в идейно-тематичен план. От друга страна, антитезите в стихотворенията на Ботев се отличават с изключителна мащабност и изразяват своеобразието на светоусещане, разполовило пространството на националното, социалнопсихологическото и универсалното на несъвместими, конфронтиращи се категории. Тази крайност на изживяванията, изпълнени със заряда на огромно напрежение, присъства и в стихотворението “Елегия”.
    Контрастните емоционални състояния определят жанровите особености на текста, чието заглавие не може да обхване цялото многообразие на авторовата позиция. Страданието се преплита с обвинението, мъката се трансформира в гневен протест, елегичното придобива измеренията на сатирично, дори саркастично. В основата на амбивалентността на жанра са аспектите на любовта и омразата. Обичта към народа ражда болката на свободолюбивия патриот, който не може да остане равнодушен към робската участ на отечеството. Мъката на лирическия говорител побира в себе си и укора към сънародниците, понесли в страшно безмълвие тежестта на игото, и ненавистта към онези социални прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на потисничеството, и отвращението от денационализаторската политика на църковната институция, узаконяваща несправедливото обществено статукво. Стихотворението “Елегия” поразява с мащабната всеобхватност на омразата към консервативното, ретроградното в действителността, което е заклеймено с безпощаден изобличителен патос. Поетическият текст въздейства с изречената болезнена истина за отговорността и вината на всеки, който не е изпълнил докрай патриотичния си дълг.
    Подобно на други стихотворения на Христо Ботев “Елегия” започва с обръщение, което разкрива основния обект на изразените чувства. В духа на възрожденската традиция лирическият говорител, воден от любовта си към народа, поставя остро наболелите и тревожни проблеми на своето време. Творците от епохата на Възраждането възприемат себе си като учители, наставници, пастири на сънародниците си и от висотата на тази родолюбива мисия пределно откровено изразяват безпокойството си от недопустимата пасивност. Ботевият текст отправя без никакво предисловие директен въпрос, изискващ прям, недвусмислен отговор:
    Кажи ми, кажи, бедний народе,
    кой те в таз рабска люлка люлее?
    Настойчивият призив, изразен чрез двукратно повторение на повелителната глаголна форма, цели да наруши мълчанието, което е знак на примирението с робската действителност. В подтекста на началното двустишие присъства познатият от Чинтуловата поезия мотив за съня, загатнат чрез образа на “таз рабска люлка” - символ на покорството пред тираните и попадането в плен на заблудите и измамните илюзии. Множеството въпросителни конструкции се опитват с ударната си сила да разрушат стереотипа на унизителното подчинение. Характерно за Ботевата поетика е изграждането на парадоксална, алогична образност, чрез която експресивно се разкриват абсурдните противоречия в действителността. Антитрадиционализмът на твореца проличава в изпълването на позната символика с нов смисъл. Интерпретацията на мотива за люлчината песен не отвежда към представата за майката и закрилата, която тя осигурява на своята рожба, а изразява печалната истина за лицемерието и лъжите, чрез които властта “приспива” народа, убива волята за борба и промяна.
    Единственото средство за противопоставяне на фалша и демагогията е истината за вината на онези обществени сили, които крепят робството с политиката си на съглашателство с потисника. Началното двустишие зазвучава с елегичните тонове на тъжната изповед за тежката съдба на “бедний” народ. В следващите стихове любовта и състраданието към угнетените се преплитат с язвително, сатирично изобличение на отговорните за националната драма - представителите на църковната институция и продажната интелигенция, псевдопатриотите. Реторичните въпроси чрез множество аналогии и исторически паралел разкриват същността на антихуманното в обществената действителност. Първата строфа въвежда мотива за страдалческата участ на народа, съпоставена с кръстните мъки на Христос. Началните стихове внушават идеята за дълготрайността на злото, което винаги се е стремяло с жестоко насилие да унищожи доброто и възвишеното. Многобройни са превъплъщенията на тъмните, ретроградни сили - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до лицемерната, пропита с фалшива загриженост, проповед.
    Той ли, що спасителят прободе
    на кръстът нявга зверски в ребрата,
    или тоз, що толкоз годин ти пее:
    “Търпи и ще си спасиш душата?!”
    Зад пределната абстрактност и всеобхватност на местоименните форми “той” и “тоз” стоят всички онези консервативни социални елементи, които разпространяват лъжата и утвърждават, узаконяват несправедливостта, тиранията. Възмущението и омразата на лирическия говорител са насочени към служителите на деспотичната власт, които сеят заблуди.
    Втората строфа съдържа единствените конкретни имена - от сферата на църковната история (Лойола) и на християнската митология (Юда), но те са по-скоро символни знаци на негативните обществени явления. Мрачната фигура на Лойола възкресява представата за ужасяващата институция на Инквизицията, чиято максима “Целта оправдава средствата” се е превърнала в прикритие на беззаконието и грубата разправа със свободомислещите. Образът на Юда асоциативно отвежда към мотива за продажността и предателството. Това внушение е затвърдено чрез експресивната употреба на оксиморона “предател верен”, налагащ извода за единствената постоянна величина в безпринципното поведение на изменника - верността към измамата, лицемерието, подлостта. Ботевата поетика се характеризира с ярките антитези и резките преходи от един тип символна образност към друг - от културно-историческите митологеми към изградената в публицистичен стил картина на социалните противоречия и конфликти.
    нов кърджалия в нова полуда,
    кой продал брата, убил баща си?!

    сган избрана - рояк скотове,
    в сюртуци, в реси и слепци с очи.
    В тези стихове гневът и презрението на лирическия говорител достигат връхната си точка. Чрез хиперболизация на злото в общественото пространство и включване на метафорична лексика и дисфемизми е представена драмата в народното битие. Мотивите за лудостта и отцеубийството разкриват разрушеното национално единство, трагичните сблъсъци, белязали българското с мрачния печат на безумната конфронтация. Родното в експресивната поетическа визия на Ботев е антипод на хармонична общност, тъй като е набраздено от много разделителни линии, противопоставящи страдащия народ и отродилите се псевдопатриоти. Представителите на църковната институция (“в реси”, т.е. в раса), на интелигенцията (“слепци с очи”) и на търговското съсловие (“в сюртуци”) са назовани саркастично “сган избрана”. Оксиморонът отразява омразата на лирическия говорител, възмутен от престъпната денационализаторска политика на тези социални прослойки, които незаслужено са си присвоили правото да считат себе си “елит” в обществото. На подобна амбиция, неподкрепена от реални действия в полза на угнетените, поетът отвръща с изобличаващо, сатирично слово и то демаскира злото, показва отблъскващото му лице - “рояк скотове”.
    На дръзко изречената болезнена истина е противопоставено мълчанието на народа, което символизира робската му участ.
    Глухо и страшно гърмят окови,
    не чуй се от тях глас –за свобода (…)
    В тази картина на непоносимото страдание на потиснатите не звучи човешки глас, а той в Ботевата поезия изразява стремежа към свободата, волята за промяна, протеста срещу несправедливостта (“на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни.” - “На прощаване”). Знанието за вината на отговорните за националната трагедия: ”намръщен само с глава той сочи/ на сган избрана...” не се трансформира в желание за борба. Робското пространство е озвучено не от бунтовни викове, а от гръмовния тътен на оковите, възприемани като страшен знак на вековното потисничество. Поредицата от глаголни форми в сегашно време, несвършен вид (“мълчи”, “гърмят”, “сочи”) представят драматична ситуация, която сякаш е извън потока на времето - без начало и без край. Това внушение за мъртва статичност е изразено най-въздействащо в предпоследната строфа, открояваща ужасяващата, нескончаема агония на народа - на границата между живота и смъртта. В стиховете се преплитат елегичното и сатиричното, страданието, родено от любовта към потиснатите, и омразата към всички, които утвърждават философията на търпението и примирението. Нетрадиционното в Ботевата поетика е свързано със симбиозата на реално и иреално, конкретен обществено-политически план и кошмарни видения, наподобяващи страшен сън. Образната система, изградена на основата на алогичното, абсурдното, въздейства с ефекта на шока, на естетическото предизвикателство и в този смисъл е предзнаменование за появата на специфичния експресионистичен модел на битието в българската поезия от 20-те години на ХХ век (Н.Фурнаджиев – стихосбирката “Пролетен вятър”).
    Множество са примерите за преобръщане на традиционните представи. Народът е надвесен над собствения си гроб и едновременно пребивава отсам и отвъд съдбовния житейски предел. Кръстът - свещен християнски символ на Христовата саможертва, пронизва народното тяло, превръщайки се в средство за най-жестоко изтезание. Костите, които са натуралистичен знак за неоспоримата власт на смъртта, са “глозгани” - алюзия за хищното настървение на зверове, и парадоксално са проядени от ръжда - белег на обреченост и разруха. Смокът, който според народното вярване омагьосва домашни животни и изсуква млякото им, е представен като демонична сила, отнемаща жизнената енергия на народа. Поляризацията в обрисуваната сюрреалистична картина откроява измеренията както на смъртта - “камък гробен”, “ръжда разяда”, така и на живота, който отчаяно се съпротивлява - “пот от чело кървав се лее”, “живо тело”, “живот народен”. Синтез на основните идейни внушения в предпоследната строфа е заключителният й стих: “смучат го наши и чужди гости”. Изявителната глаголна форма в сегашно време, несвършен вид подчертава отново характерната за Ботевата поетика протяжност, нескончаемост на процеса. Оксиморонното словосъчетание “наши гости” разкрива аспектите на проблем, посочен с безпокойство още от Паисий - отродяването, отчуждението в българското общество, трагичната метаморфоза на част от родното в чужда, враждебна сила, която разрушава народностното единство.
    Финалната строфа започва със смислово значима смяна на глаголното лице - третоличните форми са заменени с първолични, в множествено лице. Това морфологично своеобразие на поетическия изказ е свързано с преход от изобличение на злото извън лирическия говорител, в раздираната от противоречия социална действителност, към открояването на собствената вина за драматичната ситуация. Рязката, неочаквана трансформация на лирическия говорител в обобщен лирически субект, назован с личното местоимение “ние”, придава убедителност на изразената позиция.
    А бедният роб търпи, и ние
    без срам, без укор, броиме време,
    откак е в хомот нашата шия (…)
    Гневното обвинение е насочено не толкова към робското търпение на народа, колкото към бездействието на онези обществени сили, които са призвани да пробудят борбения дух у сънародниците си. Пасивността на интелигенцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя - това са социално-политическите измерения на негативното, пречещо за реализацията на националноосвободителния идеал. Ключовата дума “свобода” е вплетена в необичаен контекст: “чакаме и ний ред за свобода!” Парадоксалният завършек на поетическия текст извежда на преден план болезнено възприемания във възрожденската епоха мотив за дарената, а не извоюваната, изстрадана свобода. За непримиримия с робската несправедливост лирически субект националната независимост трябва да бъде резултат от активните, безкомпромисни действия на защитаващите народностната чест патриоти. Псевдосвободата, получена по волята на деспотичната власт, е унизителна и поражда не чувство на гордост и морално удовлетворение, а срам. Финалният стих на “Елегия” звучи като сатирична присъда над пасивното очакване на промяна, като протест срещу неизживените, непреодолени робски комплекси.
    Жанровата амбивалентност на стихотворението “Елегия” е предпоставка за синтеза както на разнородни чувства - любов и омраза, така и на различни стилови, идейно-естетически особености - публицистична картина на конкретноисторическите социални явления и апокалиптично, кошмарно видение на народната трагедия; клиширан изказ и новаторска, предизвикателна оксиморонна фразеология; идеологеми и митологеми. Полифоничността на поетическото слово, което изразява обич и възмущение, болка и гняв, е отличителна черта на Ботевия художествен свят, свързан с традициите на възрожденската литература, но и предзнаменование за появата на модерните тенденции в развоя на следосвобожденската поезия.





    “НА ПРОЩАВАНЕ” – ДРАМАТИЧЕН ДИАЛОГ С ВЕЧНОСТТА

    ( план за самостоятелна работа върху поставена тема)

    Когато четем Ботеви стихове или разсъждаваме върху тях, неминуемо попадаме под силното влияние на една личност, която времето не може да подчини на своите закономерности. Защото Ботев е човек, преодолял гравитацията на земното и отдавна получил правото да съизмерва ръст с вечността, такава, каквато ние, хората, си я представяме. Благоговението и вдъхновението, обземащи пишещия при съприкосновение със стиховете на поета, са негова сила и слабост, защото е възможно вместо съчинение разсъждение да се оформи едно лирично есе. Съществува и вариантът - да се поеме в невярна посока на тълкуване и се възприеме твореца като централен персонаж на стихотворението. Единството между думи и дела при Ботев е път към реализирането на подобна идея. Затова е добре да се има предвид:
    Ботев е отразил своите чувства и стремления, дръзновените си мечти и устрем в поезията си, но лирическият герой е една самостоятелна вселена. Той се разграничава от живия творец по своята участ, по контактите, които осъществява с останалите персонажи в творбата, по участта си.
    Творбите понякога се оказват пророчески, долавя се близостта им с реалността, но те не са разказ за живота на поета, а негово художествено превъплъщение. На тях трябва да се гледа през призмата на известна условност. В “На прощаване” времето не тече, както в реалността; героите са проектирани на фона на общите проблеми; избегнати са битовите елемнти, отткроява се предимно духовният полет.
    А. Писането на съчинение започва от осмисляне на заглавието, което ще движи напред нашите размисли. То насочва към конкретна творба и автор, а също така и към определен проблем от нея. Ключови думи в предложеното заглавие са диалог и вечност.
    С кого влиза в диалог лирическият герой?
    Как тленният(простосмъртният)ч овек може да докосне вечността?
    На първо място диалог се осъществява с майката, но редом с нея в стихотворението се явяват и други образи – на братята, бащата, либето и народа (“на глас тичам народен”). Следователно образът на майката не е въведен единствено с функцията на изповедник, той е свързващото звено между героя и неговите близки, между бунтовника, неговия роден край и отечество, възприемано през Възраждането като конкретна териториална цялост. От тази гледна точка образът на майката се оказва сложен и

    диалогът с нея може да бъде разбран и като един последен опит на личността сама за себе си да очертае безграничността на целта, към която се е устремила.

    Последните стихове ни отвеждат към идеята за вечността (”да каже нявга народът”) и опирайки се на тяхната смислова натовареност, стигаме до извода, че цялата творба е едно лирично встъпление към разкриване на основното в житейския избор –

    да се постигне толкова свята и заветна цел, че границите на времето да отеснеят и личността да остави незабравяща се диря след себе си.

    Разсъжденията доказват, че диалогът с вечността е разкрит посредством драматичната изповед на бунтовника пред майката, както и чрез опита да се съизмери пътя на личността с потребностите на народа.
    Б. Как да се създаде вълнуващо начало на съчинението? То трябва да разкрие позицията на пишещия, неговата емоционална натовареност и култура.
    Примерни уводни слова: Всеки народ е вписал в историята си свещени имена, с които да мери ръст по пътя на своето развитие. Те напомнят за личности – свободни по дух, предпочели да служат на общополезно дело, отхвърлили на втори план материалния интерес, личните облаги. Житейският им избор ги насочва към пътищата, очертани пред нацията. Пътища, отвели ги в “тежка чужбина”, в тъмниците или на бесилото. Сред тези имена се открояват възрожденците: Паисий, Н. Бозвели, Раковски, Левски, Ботев… Лирическият герой от “На прощаване” е въплъщение на техните дръзновените мечти и благородни пориви, благодарение на които имената им са намерили достойно място в книгата на вечността.
    В. Теза: тя трябва да бъде свързана смислово както с уводните слова, така и с проблема, чието изясняване е цел на съчинението. Достойнства на тезата са: краткост, яснота и точност.
    Примерна теза:
    Осъзнал това, Ботевият лирически герой не жадува за краткотрайна слава, а се стреми към единение с вечните хуманни извори, което ще му осигури нетленен живот в легендата и историята. Тази висша цел изисква безкористно себеотдаване, преодоляване на свойнствения за личността егоизъм. Затова моментът на избора е драматичен. Той е предходен по отношение на събитията в творбата “На прощаване”, но в диалога с майката бунтовникът отново нсочва мисълта си към взетото решение. Нейната мълчалива, но емоционално активна позиция изисква синът да претегли още веднъж на везните на съвестта и честта последиците от поемането по пътя “страшен, но славен”, но той достига отново до единствения възможен отговор – за да има светлина, открояваща пътя на личността, тя трябва да изгори в пламъците на бунта срещу робията.
    Г. Основните разсъждения, доказващи правилността на изложената теза, трябва да се движат към изясняване на:
    Сложната общественополитическа обстановка у нас през 1868г., когато е написано стихотворението; да се има предвид и по какъв повод е сътворено.
    Мястото на личността в семейството и новите изисквания на времето към нея. Изисквания, които ще я принудат да влезе в противоречие с ценностите на Дома.
    Сложните психологически процеси, съпровождащи съзряването на революционера и възприемането на идеята, че свободата е по-ценна от живота, а жертвоготовността е неотменимо качество на всеки родолюбец.


    І. Промените в развитието на общността формират нов тип отношения и потребности; предизвикват появата на мислене и цели, различти от традиционните; хоризонтът пред личността се разширява ІІ. Личността, възпитана в рамките на семейството, трябва да го напусне и излезе на пътя, който води към формирането на нова общност – нацията. Този процес се съпровожда с разширяване на кръга от проблеми, които стоят пред отделната личност. ІІІ. Промяна в съзнанието на отделния индивид – преодоляване на стереотипното(общоприетот ) мислене; една по-широка и модерна представа за избора на личността и реализацията й в живота; готовност за саможертва в името на общественополезен идеал

    Посоките на размисъл отвеждат към следните заключения:
    Възраждането, което протича у нас по-късно, отколкото в Европа, е съпроводено от същия процес на разкрепостяване, който не приема робството като достоен начин на живот. Подготовката на чета, в която и Ботев участва, е доказателство за наличие на събудена енергия, която търси промяна. Житейският избор на нацията, разглеждана като цяло, е ориентиран към бобра за извоюване на независимост. Лирическият герой от стихотворението е сред водещите личности на своята епоха, проумял изискванията на настоящия момент и готов да отдаде живота си, за да служи на делото.
    Времето обаче редом с мисълта мисълта за промяна продължава да отстоява и традициите, които са устойчиви (особено в България, просъществувала в условията на робство именно благодарение на тях). Как свети ценности като “бащино огнище”, майчина благословия и обич, синовен дълг да намерят място в новите пътища на личността? Това предполага ситуация на избор. Дошъл е моментът, в който бунтовникът не може повече да съблюдава законите на Дома, защото го зове Пътят, а той е свъзран с бунта и възможната гибел. Пътят води и към вечността, разбрана от лирическия герой като памет за неговото свято дело.
    Диалогът с майката всъщност е отражение на тревожните размисли, съпътстващи избора. Защото най-съществените промени трябва да се осъществят не в отношенията с другите, а вътре в самата личност. За младият човек е трудно да преодолее безболезнено притегателнта сила на майчината обич, задълженията към бащиното огнище, към либе и братя. Макар и зовът на новото да е достатъчно мощен, той не може да обезсили грижата, обичта и чувството за дълг към майката, жаждата за любов с либето, мисълта за бъдещето на братята. Борецът за свобода е простосмъртен, за когото житейските радости не са непознати. Именно те го правят топъл и човечен като излъчване, а жертвата, на която е готов, още по-ценна. На арената на съзнанието се извършва най-жестоката битка, в която пулсът на новото ще отмери ритъма на победата и бунтовникът ще прецени, че в предстоящата борба няма да жертва единствено себе си, а и спокойствието на онези, които го обичат и се надяват на неговата подкрепа. Вероятно затова е убеден, че заслужава да “каже нявга народът(…)”
    Д. След като е ясно към какво ще се стремим в доказателствената част, открояваме стихове от творбата, които ще ни помогнат да стигнем до направените изводи. Подбраните откъси ще мотивират разсъжденията, ще ги направят по-конкретни и неоспорими, ще се включат като цитати, съпровождащи анализа.
    Разсъждаваме върху стихове, открояващи същността на историческия момент, за да докажем че съзнанието за бунт е рожба на епохата:
    Но кълни, майко, проклинай/ таз турска черна прокуда/ дето нас млади пропъди / по тази тежка чужбина(…) – робството, превърнало се в пречка пред развитието на нацията, неминуемо ражда хора борци, които ще възстановят хармонията в обществото.
    Но кажи ми какво да правя,/ кат си ме, майко, родила/ със сърце мъжко юнашко - майката, кърмилница на живота и защитница на традиционните ценности, е формирала у своя син една нова позиция, която предопределя направения от него житейски избор. Явно и жената, която няма съзнание за своето ново отношение към явленията, вече е техен изразител. Това разсъждение може да се използва успешно, когато се разсъждава над проявите на Илийца в тъмната нощ край брега на Искъра.
    Разсъждаваме върху стихове, разкриващи противоречието между традиция и бунтарство в света на лирическия герой.
    “ та тебе клета оставих/ за първо чедо да жалиш” – каква е ролята на първородния син според традицията? Защо той иска настойчиво прошка от майката?
    “дето ще кажат за мене /”Нехрани-майка излезе” – как голяма част от хората ще възприемат саможертвата на героя? Какво не могат да проумеят те в житейския му избор, какво не могат да му простят? Как трябва да се държи майката в тази болезнена ситуация? Доказва ли определиено “юнашка”, че е способна за стори това?
    “Тъжно щеш, майко, да гледаш/ ти на туй хоро весело” – майчината обич не познава мига на утешението, тя не зависи от избора, който бунтовникът е направил, тя е изконна, силна, всепоглъщаща.
    “но иди, майко, у дома/ и с сърце всичко разкажи/ на моите братя невръстни(…)” – майката трябва да преодолее болката от раздялата и да изпълни завета на своя горд син. Тя трябва да стане посредник между него и братята. Благодарение на нейната смелост делото на бунтовника да намери своите последователи. Бунтарството, повело сина по пътя “страшен, но славен”, трябва да стане модел на поведение и за кърмилницата на живота, за жената, отстояваща най-страстно традициите на семейството.
    “и те като брат си да станат/ силно да любят и мразят” – братята трябва да наследят идеала и да работят за неговото осъществяване. Те ще пренесат в бъдещето не единствено спомена за своя брат, но и факела на совободолюбието, на бунта. Докато има кой да се взира към бъдещето под неговата светлина, дотогава ще се помни и делото на хората, запалили с цената на живота си неговия пламък.
    Разсъждаваме върху стихове, открояващи емоционалното присъствие на лирическия герой, който осъзнава и дълга, който го зове, и възможността пътят да го отведе към смъртта.
    “че сърце, майко, не трае(…) – бунтовникът е емоционална личност, неспособна да живее по старите правила, готова за отмъщение и победа. Волята за борба е потребност, която неминуемо ще се реализира. Това е подсказано и от експресивния глагол “не трае”.
    “ на глас тичам народен” – мотивите за избора се свързват с една назряла обществена необходимост. Народът също зове своите достойни чеда. Героят е призван да откликне на този изстрадал глас и така да докаже любовта си към всичко родно и към свободата като естествено и незаменимо условие за съществуване.
    “че може млад да загина” - повторението на този стих е доказателство за любовта към живота, характерна за младостта. Той е в съответствие с повторението “жив и здрав”, открояващо се в картината на радостното завръщане. Жизнелюбието придава по-висока цена на готовността за саможертва.
    “бяло ми месо по скали, /по скали и по орляци(…) - картината на юнашката гибел е страшна, но и възвисена, защото вечен гроб на юнака е Балкана – символ на неумиращото българско начало. Той е един от символите на вечността в стихотворението. Сливайки се с него, бунтовникът е открил верния път към безсмъртието.
    “защо и как съм загинал/ и какви съм думи издумал/ пред смъртта и пред дружина(…)”- прощаването с живота е озарено и в заветния миг на равносметката. Тя се реализира чрез преклонението пред юнашкия подвиг и готвността на дружината да отстоява докрай идеалите, пред чийто олтар героят се е принесъл в жертва.
    “но стига ми тая награда(…)” – последното четиристишие откроява връзката между жертвоготовността и безсмъртието. Бунтовникът е осъзнал, че борбата е единственият път към реализацията на потребността от свобода. Изпитал радостта на духовната победа над робското самосъзнание, той се стреми да извоюва и за народа си правото да се нарича свободен. Идеята, че е водеща личност в една неравна и твърде трудна борба, го изпълва с ново самочувствие, както и с надежда, че делото му няма да бъде забравено. Не само заради съзнанието, че е отдал най-скъпото, което има, но и защото е убеден, че като помни неговото дело, народът ще брани нациионалното си достойнство и няма да приеме отново примирено да носи окови.
    Е. Заключението е емоционален и логичен завършек на разсъжденията. Обвържете го с вашата представа за мисията на личността в краткия и земен път, мисия, която ще я отведе до кръгозорите на голямата мечта, до огъня на голямата любов и дори отвъд границите на забравата. Макар и не всеки да е титан като Ботев, всеки копнее да не остане незабелязан в усилията си да изживее стойнстонто земните си дни.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  11. #236
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Тест 1
    „Хаджи Димитър”
    Поетическите внушения на творбата са свързани с:
    Отбележете неверния отговор.
    а) баладични мотиви;
    б) знаково пренасяне от реалното към митологичното;
    в) Идета за безсмъртието на юнака;
    г) Отказ на юнака от бунта
    2. Какво изразява повторението „Жив е той жив е” в началото на творбата:
    а) Съмнение, че е възможно юнака да е жив.
    б) Утвърждава, че юнакът е жив.
    в) Разколебаване на първоначалната нагласа, че юнакът е жив.
    г) Въвежда се, за да подготви читателя да възприеме ритмичната организация на творбата.

    3. Кои от посочените образи не са пресъздадени в „Хаджи Димитър”
    а) героят, балканът, кръвта, нощта;
    б) небето, слънцето, полето (земята), денят;
    в) орлицата, соколът, вълкът, самодивите
    г) любимата, майката, бащата, братята

    4. Кой е лексикалният лайтмотив в „Хаджи Димитър”;
    а) Пеят, песен;
    б) Плачат, плач;
    в) Смеят, смях
    г) Грижат, грижа.

    5. В кои случаи поетическото твърдение „Тозм който падне в бой за свобода, той не умира” има смисъл и е постижимо според Христо Ботев:
    а) То е верно по принцип и е доказано в националната ни история.
    б) Достатъчно е да бъде извършен подвиг и героизъм в името на идеал, за да бъде постижимо.
    в) Безсмъртието е постижимо, само ако героят остане в паметта на народа чрез песните, които ще бъдат създадени за него, и чрез включването му в националния космос.
    г) Достатъчно е да се повтаря по-често, за да се внуши на поколенията.

    6. В точка Г посочете с две думи кои от фолклорните представи за самодивите, въведени в предходните точки, е използвал Христо Ботев:
    а) самодивите имат своя градина с всякакви билки, с които лекуват всякакви болки;
    б) самодивите знаят къде има жива вода и само те могат да отидат да вземат от тая вода;
    в) самодивите носят бяло облекло: бяла риза, много тънка,като сянка (по Димитър Мари-нов);
    г)............................................... .................................................. ...............................................



    7. Ако в заглавието не е отбелязано името на войводата Хаджи Димитър, то как ще разберем, че Христо Ботев възпява именно него:
    а) Разкрива го като юнак в „младост и сила мъжка”.
    б) Уточнява, че юнакът е на Балкана, „потънал в кърви”.
    в) Войводата пита за своя другар Караджата и за „Мойта вярна дружина”.
    г) „Балканът пее хайдушка песен” и напомня за съдбата на героя.

    8. Кое е баладичното в стихотворението „Хаджи Димитър”:
    а) Мотивите, свързани с фантастичното и с пренасянията между живота и смъртта.
    б) Мотивите, свързани със слънцето и с месеца.
    в) Тъжните песни на робините, подсилващи трагичното настроение.
    г) Прокялитето, което отправя юнака към „цяла вселена”.

    9. Кое изразно средство е използвао за постигане на поетическото внушение в строфата: „Настана вечер – месец изгрее, /звездите обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее, - / Балканът пее хайдушка песен”.
    а) антитеза;
    б) асонанс;
    в) контраст
    г) сравнение.

    10. Какво е композиционното място на стиховете: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”:
    а) Финал на стихотворението;
    б) Поанта след първите четири строфи;
    в) сентенция – обобщение, изказана след животворното въздействие на самодивите;
    г) парадоксално твърдение, изказано след представената грижа на животните за юнака.

    Отговори:
    1 –г , 2-б, 3-г, 4- а, 5- в, 6 – всякакви билки, жива вода....., 7- в, 8-а, 9-б, 10 – б



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  12. #237

  13. #238
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    КУРСОВА РАБОТА

    Тема: “Гераците”- повест за разрушената хармония в живота








    Началото на повестта на Елин Пелин въвежда читателя в един спокоен и хармоничен свят. Това е светът на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време- подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност.
    Човекът от този свтя е цялостен и хармоничен.В него се съчетават различни, дори противоположни качества, които взаимно се уравновесяват и го карат да живее своеобразно със законите на здравия смисъл на ежедневието и същевременно в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Нищо пресилено няма в тази човешка душевност. Крайностите са избегнати, защото са опасни за хармоничната цялост на духа. Геракът е “ пъргав и трудолюбив”, но същевременно е “ надарен с ум практичен и с търговски способности”. “ Мекото и добро сърце” и склоността да помага на хората са съчетани с качеството “ малко скъперник”. “ Веселият нрав “ у него е съвместен с патриархалната строгост на наставника, който “ хока” провинилите се. Направените пари и издигането между селяните му не са пречка той да поздравява “ всички братски”. Така именно повествователят ни представя стария Герак в началото на повестта и до този достоен мъж е и неговата също толкова достойна спътница в живота- баба Марга. Тази жена е “ е душата на къщата”, тя олицетворява нейната хармония и чистота. Тя е пазотелка на семейното огнище и следи зорко за справедливостта, реда и сговора:

    Цели четиридесет години- от млада булка до старица- тя се движеше в кръчмата между мъже усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците... Баба Марга и в къщи беше пълна господарка. Тя обичаше снахите и внучетата си, но се държеше строго с всички и когато кажеше нещо, искаше то да бъде изпълнено. Когато мъмреше или съдеше за нещо синовете си, те, макар и възрастни, стояха пред нея с наведени глави и не възразяваха. Тя тичаше цял ден от кръчмата до къщи, обикаляше из двора да види всичко ли е в ред, хранеше кокошките, свинете и гъските, хокаше ги като хора и когато ги мамеше, гласът й се чуваше по цялата махала. Тя говореше високо и се смееше със звънлив глас като мома.

    Челядта на Герците живее в “ голяма бяла къща”, сред “ широк двор, в който може да се смести една махала”. Това родово пространство е ориентирано към сакрализирания пространствен център – къщата е “ на лично място”, “ сред селото”, тя се вижда “ отдалече” и това отдалече е повторено двукратно в едно изречение при описанието на дома на Гераците. И този чуден свят на хармония и съвършенство е ограден околовръст “като кале с бели зидове”, а неговото знаме е “ високият” и “ прав като стрела самотен кичест бор”. Той е изключителен по две причини. Неговата история крие тайнството на светостта- “ донесен като малко борче от светите рилски гори”, той е посаден “ в незапомнени времена от прадедите на Гераците”; особена сакрална сила дървото носи и със своето пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие- борът е “ всред широкия двор”, който пък е “ срде селото”, но борът е и “ самотен... единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност придава ососбено символно значение на родовото дърво в историята на Гераците. Под неговата сянак не само умират старците на рода, но се и раждат неговите синове, а Геракът има трима сина, “ народени един след друг”. Дори и в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен и безпроблемен- родът не само е продължен, но той е продължен с трима сина, народени бързо и леко един след друг.
    Хармонията на описаното битие е хармония на труд / “ работници- жени, мъже, деца- се разщракваха нагоре- надолу и се отправяха на дружини към полето” /, любов и семеен сговор / “ двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на децата си добро име и добро наследство”/ и ненарушим битиен кръговрат / под сянката на бора умират старци, но и се раждат деца, и така се затваря жизнения цикъл на рода/.
    Последният щрих в повестта от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга. Тя умира “ съвсем ненадейно”, а до последния миг от своя земен път пазителката на семейното огнище е “ запазена, здрава и пъргава”, “ със звънлив глас като мома”. Тази красива и лека смърт, доколкото може да бъде красиво и леко напускането на земния свят, е в съгласие с митологичния тип съзнание за хармоничност и представя естественото сближаване на смърт и рождение. Смъртта е съположена с моминския глас. Животът е минал бързо и леко, като сън, и неговото напускане не е трагедия, а отстъпване на място за нов живот, за ново рождение. Моминският глас остава като символ на зачеване в смъртта, символ на постоянни жизнен кръговрат между рождението и умирането.
    Смъртта на баба Марга обаче отбелязва края на митологичното време на рода на Гераците и с нея започва тъжната история на този род. Историята за разрушаването на един хармоничен свят, на прекъсването на цикличния кръговрат на натуралното битие и втурването в разрушителната стихия на промените. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата на рода- стария Герак- като че ли се разпада на три части. Всеки от неговите синове получава своето духовно наследство, но това наследство, както и населденият имот, е гибелно в отделеността си от цялото.
    Божан е трудолюбив, но това трудолюбие, лишено от противотежестта на другите качества на баща му, постепенно се изражда в скъперничество. Прегорелият цвят на пшениченото зърно по лицето му е подменен от отблясъците на златото:

    Полската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя...
    Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперник повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници...
    Божан вървеше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, кито страхливо се застъпваха за своя мъничак дял. Той пъдеше с викове и попръжни и калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито сега, на харман, когато бог толкова изобилно го сипеше, и дълго не можеше да се успокои, като че го бяха нападнали разбойници...

    Петър е с меко и добро сърце, но тази мекота на духа без пъргавия ум и пресметливостта на стария Герак се превръща в безволие и слабохарактерност:

    Петър, средният син на дядо Йордан, беше пък съвсем друг човек. Той имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия- и комуто трябва, и комуто не трябва. По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста и нехайна усмивка, която го правеше безкрайно обичлив. Той беше наивен, доверчив и способен да даде душата си на оня, който знаеше изкусно да го поласкае и подлъже...
    Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. Той обичаше да живе тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна бурелива земя, облещена към небето за благодат и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.
    Той почна да мечтае и да пие. Мечтите убиваха волята му за работа. Пиянството го угнетяваше.
    Павел е гордостта на баща си. С гъвкав ум и търговски способности, той е призван да продължи семейната традиция, но тези му качества без баланса на другите черти от характера на Герака много бързо деградират в безчувственост и цинизъм:

    Павел беше най- малкият син на дядо Йордан. Той беше пъргав, пресметлив и очоваден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него...
    През първите години Павел си дохождаше често в отпуска. През всичкото това време той пиеше със съселяните, караше циганите да му свирят, ловеше бас на големи суми, пееше някакви си мръсни руски песни и на хорото пред всички щипеше булката си по бузите и я караше да не знае къде да се дене от срам...
    Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат.

    В новия свят хората са други. Любовта е избягала от човешките сърца. Омразата разкъсва душите на деца, родители, съпрузи, братя. Хармонията е отстъпила място на всеобщото разтление и хаос. Човешките същества започват да губят своята идентичност и усещането си за род. Жените на Божан и Петър не са назовани и са представени като Божаница и Петровица, но това вече не е проява на патриархалната традиция да не се назовават омъжените жени, а лишаване от име, защото те са Божаница и Петровица вече извън рода, който се е разпаднал и в който техните съпрузи също рядко са били назовавани по име и съобразно с традицията са били наричани “ големият син на Герака” и “ средният син на Герака”. Многозначително е и обстоятелството, че навсякъде в текста жената на Павел за разлика от несимпатичните си етърви последователно е именувана Елка.
    Човешките същества имат два пътя: да се отдадат на страстите и пороците си или да изберат смирението и да се уповават на вярата, надеждата и любовта. И в двата случая обаче те са изхвърлени от митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност, и са обречени да бъдат или палачи, или жертви. Елин Пелин симпатизира на тия, които избират пътя на жертвите. Неговото сърце е с тях. Той плаче над страданието им и същевременно поставя акцент върху спасените им души. Тези герои са представени с поредица от определители за святост и чистота:
    - физическо страдание / Елка- “ скоро след заминаването на Павел Елка се измени страшно. Тя отслабна съвършено. Лицето й увехна и доби жълт, болничав цвят... често тя падаше внезапно в някой кът на къщата или стряхата, свиваше се на купчинка, лежеше дълго и скимтеше болезнено и страшно, като някое недобито псе” ; Йовка- “ Лицето й бе сухо, бледо, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей”; Маргалака- “ почернял, измъчено лице”; Захаринчо- “ момченце с болнав вид” /;
    - тъжни, замислени очи и благ поглед / Елка- “ големи жални очи, които гледаха мило и благо”; Захаринчо- “ тъжния поглед на майка си”; Йовка- “ очите й бяха замислени”/;
    - чистота, любов и покорство / Елка- “ чисто сърце”; Йовка- “ нежно и мило дете... тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди”; Захаринчо- “ дете незлобливо, мило”; дядо Матей- “ душа, пораснала в покорност на съдбата – мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край”/;
    - усещане за родство със себеподобните / Елка и Йовка се наричат “ сестрице”, за дядо Матей Елка е “ чедо”- “ аз ще те заведа на Сеславския манастир, да се помолиш на чудотворния образ на Света Богородичка”/;
    - безтелесност / Елка- “ между тях се мяркаше Елка като далечна сянка, като странно безтелесно видение’; Йовка- “ болната седеше на постелята си слаба, бледа, сякаш че хрупкото й тяло не беше в дрехите й”; дядо Матей- “ дядо Маргалак се мяркаше като пустинник”/;
    - святост / Елка- “светица е станала’ , ‘ свято видение’; Йовка- “ лицето й приличаше на светица”; дядо Матей- “ брада на светец”, “ ангел пазител”; внучетата на Герака имат “ хвъркати бели душици” /;
    - принадлежност към света на птиците / Елка- “ приличаше на гугутка”, “ поглед на подплашена гугутка”, “ краищата на бялата й пребрадка се развяваха като крилата на гълъб”, “ краищата на пребрадката й още трептяха като крилца”; внучетата на Герака- “ хвъркати бели душици”/.
    Във връзка с последната характеристика е необходимо да се подчертае, че в повестта “Гераците” е особено последователно разгърната темата за птичето и за съдбата на птичия род. Още родовото име Гераците отпраща към тази тема, но едва ли има основание в твърденията, че диалектната дума Герак, която е название на мощна хищна птица, намеква за хищническата експлоататорска природа на дядо Йордан. Всъщност в митологичното мислене на българина и неговия фолклор, които отразяват и традициите на европейската култура, хищната птица е царска птица, тя е владетел на небесната вис и е маркирана с положителни етически и естетически стойности. Птичият род / и естествено най- вече неговия цар- мощният орел, сокол, ястреб и т.н. / е съкрализиран още в най- дълбока древност чрез широко известния мит за световното дърво. Според този мит космосът е видян като гигантско дърво, в чийто колни е свила гнездо божествената птица, олицетворяваща силите на доброто и хармонията, и чиито корени са прегризвани от силите на хаоса и злото, символизирани чрез змията.
    В тази древна митологична схема интерпретаторът с удивление открива богато оркестрирана и разгърната във всички структорни нива на “ Гераците”. Нейното присъствие е подчинено на общия тон на повестта, на болката от изчезващата хармония и носталгията по оня митологичен свят, в който световният ред не е нарушен и хаосът още не е проникнал в клоните на световното дърво.
    С изключителен усет за художествената памет на своите читатели Елин Пелин представя разрушаването на реда и идването на силите на хаоса чрез символните стойности на темата за родовото дърво, която е вариант на митологемата за световното дърво поради обстоятелството, че в повестта родовият космос на Гераците е видян като модел на тенденциите в световния ред. “ Семейното знаме” – борът, донесен от светите рилски пустини, символизира съдбата на птичия род и в дни на ред и хармония, и в дни на разруха:

    От стрехата на плевника се вдигаха облак гълъбии отлитаха към стърнищата. Ситни врабчета се боричкаха в клоните на бора. Работници- жени, мъже, деца се разщракаха нагоре- надолу и се отправяха на дружини към полето.

    Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.

    “ Кичестият бор” е станал “ старият бор”. Излязло извън митологичното време на цикъла, непромененото през вековете дърво е остаряло в историческото време и неговата съдба е предопределена. Борът вече не е знаме на хармонията, любовта и разбирателството. Хаосът на раздорите / змиите в клоните / го е обсебил и накрая той е отсечен от Петър и повален в калта. Много по- важно е обаче, че промените в символните измерения на бора представят деградацията на птичия род. Семейният герб / птиците в клоните на дървото / и семейното име, които са свързани с подредбата на един митологичен космос, са изместени от силите на безпорядъка на един нов свят, който превръща птичите души в змииски. Тук е необходими да се отбележи и извънредно високата честота на поява в повестта на думата “ душа “. Социологическата критика твърди, че повестта на Елин пелин разказва за промените в обществото, но по –скоро тя е е повест за промените в човешката душа, тази душа, от чието сърце се излюпва или птица, или змия. И когато Герака мисли горестно за своята съдба и за съдбата на своите деца, той стига до извода, че “ доброто и злото се излюпват в душата на човека “. В хармоничния свят на бтратска любов и сговор душите са птичи, но смъртта на баба Марга, съпроводена съобразно с митологичната традиция на цикличността с рождение, “ ражда “ не плодовете на любовта, а “ завист между снахите” и “ недоверие между братята”. В техните души се е излюпило злото и родът на птиците се превръща в род на змиите. От този момент семейният живот в дома на Гераците е маркиран изцяло със символите на хаоса и разделението:

    Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно от къде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.

    Те шетаха из къщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най- много върху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка- невеста на най- малкия дядов Йорданов син Павел.

    Братската любов е изместена от злоба и омраза. Тия, които са призвани по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с “ каиновска неприязъм” и “ фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди / “ змия”, “ змии да раждаш”, “ змии очите ти да изпият” /. Птичият род губи своя образ. Неговото пространство все повече се превръща в пространство на злото. Символиката на порока и хаоса става все по- плътна1. В този свят на озлобление дори патриархът на рода губи своята идентичност. За него в един момент повествователят казва: “ Дълго време в душата му се бореха клетвата и прошката” и в тази борба между смирението, което води към храма и озлоблението в душата на стареца, се излюпва злото. Той забравя прошката и проклина душата на свое дете: “ Проклет да е! Проклета да е душата му!”. Тази клетва застига и неговата душа. Гордият Герак, волната и царствена птица се превръща в стара змия:

    Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял и да направи пари и да се издигне между съселяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.

    Смъртта на баба Марга, потъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът – виновен. Веселият му нрав се изгуби, сърцето му стана тъйно, лицето замислено.

    Кметът и Герака отидоха в общината и дълго си говореха насаме. След това дядо Йордан се върна вкъщи с наведена глава.

    След колата вървяха няколко баби и дядо Йордан, съкрушен и отчаян. Хората дълго време не бяха го виждали и сега се чудеха, като го гледаха грохнал и побелял, отслабнал, с убиснали бръчки и повехнало лице.

    Той дотегна на всички. Никой вече не го желаеше.

    А старият Герак съвсем грохна. Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваче, че е студено.
    Веднъж през един пролетен ден, хубав, топъл и светъл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек... Около главата му бръмчаха рояк мухи.
    - Я, той умрял! Съвсем съвсем изстинал!

    Темата за превръщенията на птичия род звучи последователно и в историята на Павел. Неколкократно неговото напускане на дома и същевременно приказките за вероятното му завръщане са коментирани чрез символиката на гнездото:

    - ... Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Тя, птичката- нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! ;

    То птичката, Йордане, дето се е мътила, томо ще си отиде- заговори дядо Маргалак... – Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и ... ;

    Защо беше дошъл Павел! Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглеждаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си.

    Особено място в оркестрирането на митологемата за родовото дърво заема и едно описание на Йовка:

    Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живееше червей.

    Старданията на Йовка са съотнесени преди всичко с клетвите и укорите, със съскането на змиите на злото в дома на Гераците. Червеят / змията / на омразата измъчва състрадателната и обичлива душа на “ това нежно и мило дете”.
    Силите на хаоса превръщат света на хармонията и чистотата / “ голяма бяла къща”, “ бези зодове”, “ хвъркати бели душици”, “ белите ръкави... на Елка”, “ дядо Маргалак... заклати бялата си като сняг глава”, “ в стаята на Йовка... беше тихо и чисто” / в свят на кал и мръсотия. Нечистоплътни са хората: “ При нея идеха само няколко стари жени... с ръце мушнати в широките ръкави на кирливите си ризи... “. Нечистоплътни са душите им: “ Тия думи на стареца не трогнаха Павел, напротив, от тях той почувства в душата си нещо пепеливо, блудкаво, като че ли някой плю в нея.и обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук”. Нечист и разлагащ се е целият нов свят: “ Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойка.”
    На мястото на “ правото като стрела”, устремено към сакралната небесна вис родово дърво, се появява “ мръсен трап, помийник, в който се валят свине”. Символиката на този трап / намек за подземните селения на злото /, разрухата и порока се подсилва от ред детайли в повестта. В циничното писмо на Любица Павел е наречен свиня / “ Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко дождеш без паре, я че тебе да узму... “ /. Още по- любопитни са намеците за “ свинското “ поведение на Божан: “ Ило Търсиопашката се кълнеше, че е видял как Божан събрал няколко динени кори, хвърлени на пътя, и лакомо изял остатъка по тях, като ги изстъргал тънко с ножчето си”.
    Рушенето на хармоничния свят е рушене не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит, на общия родов космос. В повестта символите на хармонията един по един са заменени от символите на хаоса и разтлението:
    - къщата, дворът и земите са поделени / “ подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви и боклуци” ; “ Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета” /;
    -белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан / “ Божан още на другия ден отдели с плет своя двор... “; “ Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина покрай него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си” /;
    - общото огнище е загаснало / “ На Петър му беше мъчно. На своето собствено ново огнище той гледаше без ищах. “; “ вкъщи изпълзяха като змии, незнайно от къде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната тплина на общото огнище” /;
    - общата софра е разделена / “ Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак не се явяваха, то и старецът не сядаше редовно” /;
    - общият път на рода е невъзможен / “ Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затропоти по каманяка” / и усилията на стария Герак да поправи скъсания оглавник са напразни / “ Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син и добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало... Старецът, изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник” /;
    - общите пари са откраднати / “ В къщата на Гертаците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петър и Павел в съд за побой “/.
    Особена смислопораждаща функция всред изброените символи имат парите. Социологическата критика под влияние на своето предубеждение към имотността разглежда темата за парите в повестта еднозначно. Стига се дори до там, че се разсъждава без никакви съмнения и задръжки за експлоататорската същност на Герака. Внимателният прочит на текста на повестта обаче показва едно много симптоматично разделение- парите са видяни в света на хармония, човешка любов и разбирателство като добра сила / “ Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище” /, а в света на разтление, егоизъм и омраза като зло / “ Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката”/.
    Общите пари са символ на общото благополучие, семейната чест и обществения престиж. Показателно е, че и смъртта на баба Марга, и открадването на парите са определени като изчезване на “дух” от къщата- в единия случай “ добрият и строгият”, в другия- “златният”. “ Златният дух” на семейното “ съкровище” при досега с Божан се превръща в “ златен дявол”. И в случая подмяната на ценностите е резултат от нарушената хармония. Тук читателят неволно започва да си припомня приказката за ламята, тримата братя и златната ябълка, в която семейната чест е спасена от наи- малкия брат, получил ж края на историята като награда за съобразителността и смелостта си една хубавица за жена. Твърде много са съвпаденията, за да се види, че при изобразяването на разтлението в света на Гераците стойностите на този фолклорен текст / съзнателно или не от страна на автора / просто са обърнати. В повестта брятата също са трима, като най- малкият е женен за хубавица/ този факт се подсилва от преакцентуваната грозота на Божаница – жената на големия брат /, има родово дърво и злато, има и зинала ламя / “ Всеки зинал като ламя” /, но красивата приказка е видяна в кривото огледало на света на злото- пазачите на златото го открадват / те носят ламята в себе си /, семейната чест е подложена на поругание пред всички, а любовта умъртвена / хубавата жена на най- малкия брат умира заради него /.
    Особено горесно звучат тези части от повестта, в които се говори за мъртвата лубов. Хармоничният свят на любовта между мъж и жена, бащи и деца, братя и сестри е безвъзвратно изчезнал. Домът на Гераците е бил гнездо на любов / “ Двамата бяха живели в обич и доверие”, “ Павел я обичаше страстно” /, но тази любов е напуснала човешките сърца и “ хората не са вече братя”. Дяволът е отворил в човешките души “ бакалница и търгува с доброто и злото”.
    Не кръчмата, както сочат някои интерпретатори, а бакалницата е символа на новата нравственост. Тази кръчма, в която пълновластен господар е “ добрият и строгият дух “ на баба Марга и в която обитава “ златният дух” на семейното съкровище, е част от хармоничния патриархален свят. Тя е място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи: баба Марга “ не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците”. Нелогично е този подреден свят да бъде свързан с пиянското падение на Петър, Павел и Божаница, което е продукт на света на разтлението2. Именно в този свят кръчмата стъава тъжна и пуста като душата на Герака / “ В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговатра душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи и той можеше спокойно да се предава на своите мисли” / и вече не е като украчение на белия зидан пръстен на родовото пространство / “ А сам дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание по пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора” /. Това хармонично пространство е разрушено и разтлението обхваща и кръчмата. Тя е “ затворена”, “ хванала паяжини”, “ глуха”, “ пуста” и “ тъмна”. В нея Елка е “ като в гроб”, а старецът като в “ затвор”. Само от време на време този свят на разтление се осветява от момент на надежда: “ През дупките на затворениет кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека- лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се сякаш търсеше тия зари и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.”
    Не кръчмата, а бакалницата е пространственият определител на новия свят. Неслучайно Павел мотивира пред баща си нуждата си от пари с желание да открие “ нещо като бакалница”. Парите от кръчмата, която е място за веселби и радости, вече са предназначени за бакалница. Същевременно Божан е с типичен манталитет на бакалин: “ Той се пазареше дълго..., караше се, сърдеше се и след като получеше парите, броеше ги с треперещи ръце 3- 4 пъти, да не би да са го излъгали”. Душите на братята са вече бакалски души, изцяло обсебени от дявола и продажността3 са ключови думи към човешката им същност.
    Злото обръща ценностите и светът на хриситянската любов е разрушен точно от тези, чиито имена напомнят за светото тайнство- Божан / Бог /, Петър / апостол Петър/, Павел / апостол Павел/. Ироноията в играта с имената е засилена от факта, че именно Божан демонстрира най- ярко липсата на християнщина. Той гони с псувни и викове божиите пратеници / врабците, просяците и калугерите /, “ които страхливо се застъпват за своя мъничък дял” от изобилната реколта. “ Врабчите трохици” се зловидят на най- големия син на Герака. Големият птичи род е забравен от него и в сърцето му бялата хвърката любов е изместена от змийския съсък и звъна на монетите на дяволската бакалница.
    Хаосът и злото изпепеляват човешките сърца и само птичите души на малките внучета, Йовка и дядо Матей напомнят за отминалия красив свят на пълните с врабчета клони на свещенното дърво. В един момент страдащият Герак съзира пътя към храма / “ Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък” /, но силите му не стигат да закрачи по него. До извора на братската любов се докосва и Павел / “ Веднъж Павел, като обиколи жетварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на трите дъба братя “/, но разкапаната му душа не се пречиства. Светът е безвъзвратно заразен от злото и проникнат от силите на хаоса и разтлението4 .
    Единственият светъл лъч в повестта е плахият намек, че червеят в корените на нежното цвете на любовта е може би мъртъв: “ Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава”.

    БЕЛЕЖКИ:

    1.Символиката на злото не се изчерпва само с темата за змията. В повестта са използвани и други символни определители, за да бъде представена нравствената деградация на героите. За Божан хората казват : “ Каква лисица е той! Преструва се на светец”. Божаница е с “ походка на вълчица”. А старият Герак нарича своите синове кучета, прокълнава ги / “ Избийте се, кучета! Избийте се! По- добре да не сте се пръкнали! “/, а след това в пустата кръчма е “ като някой затворен звяр”. Над всичко това се налага и констатацията: “ Всеки е зинал като ламя”.

    2.В картината на хармоничния митологичен космос нито веднъж кръчмата на Гераците не е свързана с темата за пиянството, като същевременно твърде силен е акцентът върху благопристойния дух на това място / в кръчмата няма кавги и мръсни приказки, а пияниците са гонени /. В пълен контраст е решена темата за пиянството в света на разтлението / хората се сбират по кръчмите като мухи, пияният Павел пее мръсни руски песни, Петровица измъква с клетви пияния си мъй от кръчмата, Божаница се запива с дни, след скандали и побоища в дома й /.


    3.Продаването и продажността характеризират чуждото пространство на града, убиващо любовта. Който влезе в досег с него, е обречен. Обречени са и дъщерите на Маргалака, и Павел, и дори невинната Елка, която е живяла “ една зима “ в града. Жертва на града са и бездуховният Божан, превърнал се в продаващ и продажен бакалин, и загубилият нравствени устои Петър, чиято отчаяна душа “ мирише на ракия”.

    4.Особени смислови импликации има и обстоятелството, че тази последна среща на бащата и любимия му син с вярата, надеждата и любовта е поместена в абсолютния център на повестта, а случката с кражбата на парите – в златното сечение / ! / на текста.










    Библиография:



    1. Добрев, Д.; “Интерпретации на класически текстове от Българската литература II “, Шумен, 1993г.;


    2. Кръстева, Е.; “Литературни разработки / теми за матура и кандидатстване във ВУЗ /”, София, 2003г.;


    3. Николова, Л.; “ Литературни коментари, анализи, разработки за кандидат – студенти, зрелостници и ученици”, София, 2000г..



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  14. #239
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Другите не искат да се изтеглят



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  15. #240
    Повече от фен
    Регистриран на
    Aug 2008
    Мнения
    445
    БоЛКа Ли?-СеГа Я ВиДя!МьКа Ли?-СеГа Я РаЗбРа!EлА Ме ВиЖ ПрЕд ТеБ Ст0я с КьРвАВи РьЦе.BиЖ с УсМиВкА ТьПчА ТвОеТо СьРцЕ...МоЛи Се,ПлАчИ,КьРвИ В АдА ВаРвИ,ТаМ иЗгОрИ,оТ УжАС КрЕщИ и НаКрАя Сп0мНи Си За МеН и УмРи ..

  16. #241

  17. #242
    Ще можеш ли да ми изтеглиш
    http://download.pomagalo.com/37156/e...chniya+geroii/

    Мерси предварително

  18. #243

    Регистриран на
    Nov 2007
    Град
    Пловдив
    Мнения
    104
    И аз винаги ще копнея за плътта ти , винаги ще жадувам кръвта ти...

  19. #244
    http://download.pomagalo.com/73416/n...yrtvite/&po=11
    http://download.pomagalo.com/73416/n...o+za+myrtvite/
    едно от двете сегха нз кое щот нещо не ми отваря сайта


    Спешно!!! моля ви се трябва ми за понеделник
    БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!

  20. #245
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    С удоволствие бих изтеглила на всичките,но явно има някакъв проблем със сайта помагало незнам



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  21. #246
    Супер фен Аватара на vesito13
    Регистриран на
    Mar 2008
    Град
    Nowhere :)))
    Мнения
    1 905
    http://download.pomagalo.com/98600/p...jdash+vsichko/

    http://zamunda.pomagalo.com/download/98600/

    Ако може тези двете ще ти бъда много благодарна

  22. #247
    Цитирай Първоначално написано от vesito13
    http://download.http://www.teenprobl...jdash+vsichko/

    http://zamunda.http://www.teenproble...ownload/98600/

    Ако може тези двете ще ти бъда много благодарна
    "Предимство или недостатък е да виждаш всичко?"
    Според мен е надостатък, но зависи какво разбираш под "всичко". Мен ми звучи, като че ли да виждаш бъдещето... Не знам защо. А това не е хубаво! Поне за мен! Защото така липсва възможността за тръпката от изненадата! Макар, че по същия начин можеш да предовратиш некое лошо нещо или няколко... Но в крайна сметка, ако си махаме трудностите от пътя, как ще различим хубавото!? Не можем... Затова някой път "лошото" е полезно! "Болката е най-добрият учител" е казал нашият народ! От него се учим!
    Но май се отклоних от темата... така че, нека някой друг се изкаже!
    Тази мисъл е сложна, защото всеки може да разбере под "всичко" различни неща! Обективно погледнато, "всичко" в човешкия живот е едно крайно понятие, а само по себе си то е всеобхватно и безкрайно. получава се парадокс, понеже хората като същества, имащи начало и край, нямат потенцията да виждат всичко.
    но, ако приемем, че става въпрос за човек, който наблюдава и вижда нещата около себе си - това е само в негов плюс. разбира се, че е предимство. освен това всеки един от нас пречупва нещата през призмата на своето съзнание и никога не ги приема обективно, като външен наблюдател. ние виждаме само от едната страна и правим изводи на база нашето усещане, което не е пълно, не е цялостно. но да гледаш и да виждаш, да осъзнаваш, да мислиш, да правиш изводи - не би могло да бъде недостатък. Винаги съм казвала,че отивайки при човек,готов да каже нещо за теб и бъдещето ти трябва да си подготвен за всичко-и за доброто,и за лошото.Нож с две остриета е както да узнаеш какво ти готви бъдещето,така и самия ти да го ''предскажеш''.
    Нищо в този живот не е напъло положитено или напълно отрицателно,така и за умението да ''виждаш всичко'' не може да се каже категорично-предимство е,или пък,напротив-недостатък е!За мен си има както положителната страна,така и носи в себе си негативното!Има толкова лоши неща,които могат да бъдат предотвратени,ако човек знае предварително за тях и се вземат съответните мерки.Защото едно е да ти се случи нещо лошо,от което за в бъдеще ще можеш да си извлечеш поука,заплащайки сравнително ниска цена и съвсем друго е,ако се отнася до пагубно за живота ти състояние,което знаейки от по-рано можеш да предотвратиш...Затова и не оправдавам хората,които всячески се опитват да научат живота си ей така,от чисто любопитство,без да имат някакви сериозни проблеми или опасения.Определено това не им прави чест.В този ред на мисли съм склонна да се съглася и с тази част от вас,които изказаха мнение,че животът затова е интересен,защото е непредсказуем и всеки може да очаква всичко от следващия ден.И е истина,защо да се лишаваме от сладостта на живота,ако няма такъв повод?
    Ако се погледне от друга гледна точка-от страна на ''гледащия''-това че не всеки има такава дарба е твърде показателно за това какво въздействие окозва върху живота на такива хора.Това вече си е направо бреме-уж си призван да помагаш на хората ,а съсипваш собственото си здраве.Не знам до колко удовлетворението ги ''презарежда'',но така поне казват.Каквото и да си говорим да умееш да ''виждаш'' живота на хората е равностойно да живееш множествен живот!На мен лично никак не би ми харесало....
    Но да виждаш абсолютно всичко според мен е в сферата на фантастиката, възможно е само на теория.Няма човек, който да е наясно с всичко в заобикалящия го свят, няма и да има въпреки напредъка на техниката и цялостната модернизация на живота.Има неща, които остават мистерия.Няма начин човечеството да разгадае някога дали съществува живот след смъртта, дали има ад и рай и дали всеки получава това, което заслужава в следващия си живот.Никой не може да знае със сигурност дали съществуват духове и дали има прераждане на душата и прехвърлянето й от едно тяло в друго.Може би ако знаехме всички тези неща, човечеството щеше да бъде към своя край.Може би наистина краят ще настъпи именно тогава-когато човекът реши, че е съвършено устроено същество и че знае всичко.Само един е в състояние да знае всичко за света-този, който го е създал.Остава въпросът дали наистина съществува Бог.Виждате ли, че всеки въпрос е придружен от нови и нови питания, отваря врати към нови загадки.
    Както вече подчертах преди малко, крайността във всичките й проявления е лошо нещо.Ако не се интересуваш от нищо и живееш с прозаичната мисъл колко пари ще имаш за утре, за да си купиш хляб и бира, няма смисъл от съществуването ти.Всеки нормален интелигентен човек би следвало да си задава въпроси.На някои от тях може лесно да намери отговор, на други-не.Важното е да се спира поне за момент, колкото и забързано да е ежедневието му, и да направи една житейска равносметка-какво е постигнал до този момент, намира ли смисъл и какво още може да направи за себе си и хората около себе си.
    Да виждаш всичко значи да не виждаш нищо.Можеш да виждаш повече от другите хора,да имаш някакви такива способности,тогава може и да е предимство.Зависи от човека,за някои е недостатък,за други е предимство.Зависи и какъв ти е дара.Доста е относително всичко.
    Миналата година бях надраскала едно есе точно на тази тема и го мислех за много тъпо,ама имам 6.Мисля,че не го пазя,но ако го намеря,мога да напиша малко тук.

  23. #248
    Цитирай Първоначално написано от kendiman
    http://download.http://www.teenproblem.net/school/73...yrtvite/&po=11
    http://download.http://www.teenprobl...o+za+myrtvite/
    едно от двете сегха нз кое щот нещо не ми отваря сайта


    Спешно!!! моля ви се трябва ми за понеделник
    БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!!!
    ’’Но Хадес иска равенство за мъртвите’’
    EСЕ


    Смъртта.? Какво представлява тя? След нежния й и неустоим поглед, никой не е съумял да остане предан на живота. Но защо всеки й вярва и си мисли че тя е единствена за него? Та тя заблуждава хората с нейната убийствена красота. Но за Смъртта няма специални хора. Пред нея всички изглеждат като жалко, изпълнено с вяра към нея същество. А тя просто си играе с хората, играе си с децата и възрастните, с бедните и изнемущели от трудния живот, но и с богатите, които са получили удовлетворение от съществуването си. Но ... пред нея всички са равни.
    Има ли значене дали си някаква видна личност осеяна с много финансии или просто един обикновен човек? Не, няма! Както древни и мъдри хора са казали : ‘’когато напускаме този свят, когато ни погребват в земята, князът заема толкова малко парче от нея, както и поданика.’’. Единствената разлика между богатите и бедните хора е в това, че едните могат да заблудят за момент Смъртта с богатството си, а другите нямат какво да й предложат и с какво да я спрат за малко. Но без значение дали са успяли да я отклонят, тя не забравя за какво е при тях и взима рано или късно поредната жертва. Нима дори и с всичките пари на света можеш да си купиш живот? Нима може да спреш някоя катастрофа с пари или да купиш лекарство на някои,които е болен от неизличима болест? Не, дори и богатствата, които си трупал цял живот не могат да те спасят, ако Смъртта е решила да те вземе с нея. От милите й думи остават очаровани много малки деца, които тръгват с нея, хванали я за ръка, с блясък и вяра в очите им. Но след нейното посещение всява само тъга и омраза към личността си. Но когато дойде един ден, въпреки ненависта си към нея, отново се омагьосваш от красотата й и тръгваш заблуден с нея.
    Колкото и да искаш не можеш да се пазиш от Смъртта. Остава ти единствено надеждата да я срещнеш по-късно, защото ще се премириш с правилата й. Тя не си избира хората по възраст или финансово състояние. Пред нея всички са равни!

  24. #249
    Цитирай Първоначално написано от shokolad_4eto
    Ще можеш ли да ми изтеглиш
    http://download.http://www.teenprobl...chniya+geroii/

    Мерси предварително
    Александър Дюма е автор на около четиристотин книги, като с тях успява да задоволи читателския глад, който цари по това време в страната. За емблема на автора може да послужи историко – приключенският му роман ”Граф Монте Кристо”. Интересното при него е, че творецът защитава и доказва необходимостта от тези ценности, които човек трябва да притежава в живота си. Неговите качества бързо го издигат, превръщайки го в един от най – известните писатели по целия свят.

    В ”Граф Монте Кристо” Дюма поставя значим проблем, който съществува и до днес, а това е сблъсъкът между завистта, лъжата и алчността в света на необикновената човешка личност. Срещу тези пороци трябва да се изправи романтичният герой, защото той е засегнат от проблеми, които преобръщат живота му. Младият момък, обичан от всички не може да изживее щастието, което заслужава. Осъден е несправедливо, а душата му се раздира от любовни терзания, порив за свобода и най – вече от желание за отмъщение и възмездие. Дори и в наши дни тези теми, засегнати в романа ни вълнуват, защото те са основният стимул всеки човек да върви напред.

    През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата.

    В образа на романтичния герой откриваме един млад момък на деветнадесет години, който е открил истинското щастие в лицето на Мерседес. Той е твърде почтен, привързан към баща си и приятелката си, но съдбата му изиграва лоша шега. Героят е осъден несправедливо на доживотен затвор, като по този начин завинаги ще загуби любовта на любимата жена . Отново присъства темата за престъплението и наказанието. Основният виновник за нещастието на Едмон Дантес е неговият най – добър приятел, който се постарава да го затворят в най – ужасния затвор – този на замъка Иф , защото е влюбен в Мерседес. На това място героят се чувства като в самия ад, непрекъснато се намира мъжду мрака и светлината. Той се лута между надеждата и безверието: ”Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас, блъскаше главата си в стените на затвора, дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най – малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка или полъх”. Той се превръща само в № 34. За героя е трудно да се примири със съдбата си. В затвора времето позволява на Дантес да разбере кой го е издал. Стига дори до мисълта за самоубийство, но намерението му остава на заден план, защото се среща с друг затворник – абат Фариа. На това ужасно място срещата с този човек има изключително важно значение за Дантес. Той е този, който му дава сили да продължи напред, убеждавайки го, че нищо не е загубено. Старецът се превръща в негов духовен баща, тъй като непрекъснато го поучава. Той е ценен приятел на Дантес, защото не само е много мъдър, но притежава и завидни знания, с които помага на своя брат по съдба. Абат Фариа е високообразован човек, знае няколко езика, интересува се от история, а на времето е осъждан заради монархическите си възгледи. Той се досеща кои са доносниците срещу Дантес и споделя това с него. Ученият духовник научава затворника на испански, английски, немски, говори му за история, математика и физика. Той прави това само за шест месеца.

    Абат Фариа също има принос за развитието на романтичния герой. Духовникът превръща неграмотния доскоро човек в интелигентен, млад мъж, който да не се срамува от себе си. По този начин абатът му дава първото сигурно оръжие в ръцете към мечтаното отмъщение, а това е разумът. В тази част от повествованието откриваме, застъпена идеята от Просвещението, че разумът е висша сила, която води човека по правилния път. Разполагайки с това оръжие, романтичният герой ще съумее да се справи сам с нелеката задача, която си е поставил.

    Едва ли Едмон Дантес би разсъждавал по този начин, ако не бе срещнал абат Фариа. Той му дава надеждата, че ще успее, но това е възможно само, ако намерят начин младият мъж да избяга от затвора. Двамата съставят план. С негова помощ Едмон ще преоткрие така мечтаната свобода. Говорейки за плана, трябва да се върнем в началото, когато затворниците се запознават. Абат Фариа попада в килията на Едмон, защото е допуснал грешка в него. Той от дълги години копае тунел, който да го отведе на свобода, но се озовава в килията на младия мъж. Старият човек решава да сподели с него своята идея за бягство от затвора. Двамата се залавят да копаят тунел, с който да се измъкнат от ужасното място, на което са попаднали. Те са водени от това желание, защото жаждата за свобода и спасението от затворничеството са водещи в борбата за оцеляване. Дантес прекарва четиринадесет години от живота си в замъка Иф, защото е обвинен несправедливо от хора, които му завиждат. За героя тунелът е последният му лъч надежда. Съдбата този път е в полза на Едмон. С все още неизпълнен докрай план абатът получава сериозни здравословни проблеми. На няколко пъти припада, но Дантес успява да го върне към живота. От лоялност към младия човек, пред когото е целият живот, абат Фариа му показва мястото, на което е скрито неговото съкровище. Старецът му дава половината от него, за да осъществи докрай целите си. Духовникът умира щастлив, защото е сбъднал мечтата на живота си: ”… господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща …”. В предсмъртните си мигове той му казва името на острова, където е скрито съкровището- Монте Кристо. Това място по- късно ще превърне затворника в богата и знаменита личност.

    Смъртта на абат Фариа е един от най – тежките моменти в живота на Дантес. Той е научил най- ценното от своя духовен баща, а то е, че никой не е по – силен от борещия се и смел човек. Героят е сам. Трябва да продължи борбата, която вече е започнал. Единственият му изход е да заеме мястото в саваната на покойния вече абат. Това ще бъде ключът към така мечтаната от него свобода. След като е хвърлен в морето, героят се лута между живота и смъртта. Това е най- драматичната част от целия роман, защото изобразява неистовото желание да се бори за своя живот. Излязал на тридест и три години от затвора, героят няма време за губене, той трябва да продължи своя път, защото желанието за отмъщение го е довело до тук. Храбрият моряк няма да остави несправедливостта да тържествува и ще отмъсти за скръбта си : ” … светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже , на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество”. Припомняйки си своята цел, той става още по –силен. Бори се с несправедливостите на природата въпреки, че не е ял нищо от двадест и четири часа. В тези мигове мисълта за отмъщение е неговата храна.

    Героят намира съкровището, скрито от абата, като това също му струва много усилия. Четиринадесет години по–късно се завръща в Париж като богат граф на име Монте Кристо. През цялото това време е воден от една единствена мисъл – ”той се запита какво ли е станало с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял”. Мисълта за любимата жена не го е напуснала, а това е доказателство, че любовта му е истинска. С богатството, което притежава би могъл да има всяка жена, която пожелае, но той иска да си върне тази, която е загубил. Най- голямата му болка е, че враговете му са успели да забогатеят, издигайки се в обществото, с изключение на Кадрус, който е банкрутирал. Мерседес е станала съпруга на Фернан и двамата имат син. Графът разбира, че животът тече за останалите дори и без него. Той използва факта , че не го познават, за да опознае техните слабости, защото по този начин отмъщението му ще бъде най – пълно. Никой от тях не се досеща кой е причинителят на сполетялото ги зло.

    Разказът за отмъщението е дълъг, изпълнен с много действия и сюжетни ходове. Графът е разкрил всички техни тайни. Фернан е френският офицер, предал Али паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Той е разпознат от Хайде, дъщерята на Али паша, която е любимка на графа. Монте Кристо се оказва благосклонен дори с Албер, който остава без средства и с опозорено име. Той получава нещо много ценно, а това е романтичната мечта, която ще трябва да преследва.

    На Данглар, граф дьо Морсер и кралският прокурор графът показва един друг свят, непознат за тях до този момент, а той е този на завинаги изгубеното щастие.

    Докато граф Монте Кристо се превърне в романтичен герой, преминава през двадесегодишно страдание, като накрая разбира каква е цената на истинското щастие – това, за което си заслужава да се бориш. Някогашният моряк трябва да постави някакви граници на своето отмъщение, за да не страдат невинните. Със своите действия Едмон Дантес довежда Вилфор до лудост, Кадрус сам подготвя своята гибел, като го убива неговият съучастник, а Данглар загубва богатството си и любовта на единствената си дъщеря – Южени. Тя не се интересува от парите му, спечелини по нечестен начин, защото предпочита сама да си изкарва хляба. Графът отвлича Данглар, принуждавайки го да проси. Увлечен в отмъщението той наранява импулсивно невинни близки на виновните за неговото нещастие. Единствено майчината любов на Мерседес и смъртта на Едуард го трогват. Умират най- близките му същества. Той вече никога няма да бъде същият. Важното е, че Едмон Дантес е успял да победи непречупващото се желание за отмъщение на Монте Кристо. Героят знае, че дори и богатството не може да му върне щастието, което е изпитвал на деветнадесет години. Беден, но щастлив – това е равносметката му.

    Единственото, което му е останало е да върви напред, забравяйки желанието си за мъст. Той открива щастието в лицето на бялата робиня Хайде. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Графът я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот.

    В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите - ”чакай и са надявай”. В тях се крие така ценната истина за живота.

    Романтичната представа за справедливост в романа “Граф Монте Кристо” е показана през погледа на главния герой. Въпреки трудностите Дантес успява да отмъсти за мъчителните години, прекарани в затвора. Справедливостта възтържествува и побеждава злото. В наши дни романът трябва да ни накара, да открием щастието дори и в най – дребните неща и никога да не се отчайваме, защото всеки може да чака, но почти никой да се надява. За да изпълниш мечтите си, трябва да преминеш през бури и ветрове, за да разбереш смисъла на думата щастие, както прави Едмон Дантес. Той го е осъзнал и е постигнал душевен мир. Със същия призив се обръща и към онези, които имат този проблем. Не трябва да забравяме, че ние сме тези, които имаме правото да подредим живота си по начин, който да ни харесва, преминавайки през трудностите на живота, но с мисълта за истинското щастие, което да ни държи живи.

  25. #250
    Цитирай Първоначално написано от johnnieWfan
    ПРОМЕТЕЙ - СИМВОЛ НА ХУМАНИЗМА, БОРЧЕСКОТО НАЧАЛО И ПОРИВА КЪМ СВОБОДА И ПРОГРЕС

    Авторът на античната трагедия „Прикованият Прометей” - Есхил, взема своя герой като готов, колективно изграден образ от митологията. Преди да добие стойността на образ-символ, Прометей изминава сложен път. До този момент Прометей е претърпял трансформация, чрез която се е превърнал в Прометей, дарител на огъня и от там - в Прометей - божество с човешки лик - господар на огъня. Есхил дава ново тълкуване на образа. Точно в неговата трагедия той започва да се превръща в символ, защото се противопоставя на друго божество, преследвайки определена цел. Гьоте добавя към образа идеята за бунтовната и творческата натура. По-късно, в епохата на романтизма, Прометей е бунтуващата се, освобождаващата се личност.
    Като най-популярен античен образ днес, Прометей символизира грижата за съдбата на хората, саможертвата в името на тяхната свобода, стремежът за постигане на справедливост, поривът към прогрес и творческото начало у човека.
    Сам помогнал на Зевс да отнеме властта от баща си Кронос, Прометей се противопоставя на неговото управление и желание да унищожи хората. Властен и жесток, Гръмовержецът се самозабравя:
    Щом сяда на престола
    бащин, почва той
    да разпределя почетните
    длъжности
    сред боговете, да раздава
    властите.
    За бедния човешки род ни
    думица не каза. Щял да го изтреби
    целия,
    за да изникне ново поколение.
    От съюзник на Зевс, титанът се превръща в негов противник. В основата на конфликта е съдбата на човечеството. Прометей се възправя срещу неуважението на тирана към традициите, грубото потъпкване на добродетелите: „...Властва днес безбожно Зевс с новия свой закон. Той стъпка всичко, което бе свято”.
    Негодуванието на Прометей към поведението на Зевс е продиктувано от обичта му към хората. Той живее с тяхната съдба, съчувства им и ги подкрепя. Застъпва се за техните права, защитава ги и намира своето наказание:
    Аз само дръзнах. Аз избавих
    смъртните.
    ...а така безмилостно разбит,
    вися - за Зевс позорно зрелище.
    В името на човешката свобода и на защитата на справедливостта хуманистът Прометей жертва живота си. Той знае, че унищожавайки хората, ще бъде нарушен световният ред. Хората са създадени от боговете, за да живеят щастливо. Несправедливо е да бъдат унищожени за това, че са такива, каквито са създадени. Състраданието на човеколюбеца към хората предизвиква гнева на боговете. Те го намразват и го обявяват за предател. Прометей знае всичко и това го откроява сред олимпийското поколение. Трогателна е готовността му за саможертва в името на оцеляването на човечеството. Той знае пътя за постигане на човешката свобода и го извървява. Дарява огъня на хората, както и много други блага:
    Пак за тях,
    за хората, измислих
    най-великата
    наука за числата, още
    буквите -
    Аз пръв запрегнах във ярем
    добитъка и го. зажеглих, за да бъде в
    тежките усилия помощник пръв на
    смъртните...
    Голяма е помощта на човеколюбеца за хората. За тях създава домовете, корабите, лекарствата, цифрите и буквите, занаятите, огъня. Всички тези добрини изброява сам във втория си голям монолог (442-471 и 476-506). Обичта и грижата ръководят живота и делата му. Именно те го насочват към проблемите и страданията на хората и подбуждат мисълта му да се съсредоточи върху откриването на помощници за тях. Много са Прометеевите открития. От него човекът се научава да строи, да лекува, да общува с боговете и да избягва злото, да облекчава труда си, като опитомява животни, да съхранява човешката мъдрост в букви и цифри. Тези умения правят човека свободен и независим от природните стихии. Прометей става носител на порива към прогрес. Сам разкриващ новото, той тласка хората към откривателство и усъвършенстване на живота.
    Новият човек, повлиян от помощта на титана, се стреми към прогрес. Той носи нова духовност, защото неговото съзнание е променено. Учи се да цени и да обича себеподобния, да се стреми към доброто.
    Интересен дар за хората е умението им да гадаят, да прозират съдбата:
    Аз дадох много ясновидски
    способи, открих им пръв кои
    съновидения се сбъдват, изясних им
    също тъмните гадания и смисъла на
    срещите, показах им кои сред
    кръвоноктите грабливи птици
    предвещават щастие, кои сред тя х- неволя...
    Това изкуство — гадателството, в античността е било на особена почит. Чрез него Прометей учи хората да избягват противопоставянето с боговете, да им отдават почит. Религиозните вярвания на гърците от бремето на Есхил и атинската демокрация все още високо почитат олимпийските богове и този дар е безусловно необходим. Чрез хуманистичното отношение към човека Есхил дава нова трактовка на мита. Обичта към хората тласка титана към саможертва в името на хората: „Аз знаех всичко предварително. Да, чуйте: исках, исках, и така сгреших!”
    Саможертвата е осъзната. Но човеколюбецът не съжалява, не се оплаква. Неговите грешка и вина се състоят само в дързостта и смелостта му да защити справедливостта, противопоставяйки се на най-великия от боговете – Зевс.
    Със своето дело Прометей се превръща в символ на хуманизма, на порива към свобода и прогрес, както и на борческото начало и подвига.
    Хуманизмът му дава сила и го води в борбата за постигане на човешката независимост и свобода. Прометей се бори срещу тиранията и примирението с неправдата. Горда непреклонна личност, титанът отстоява своите принципи, защитава и избавя смъртните, затова те: „Не слязоха избити в преизподнята”.
    Милостта и хуманизмът му не срешат отговор: „Бях милостив към хората - не срещнах милост...” Въпреки неблагодарността не се отрича и не страда за стореното добро. Чувството за собствено достойнство - резултат от съзнанието му за правотата на делото, обосновава неговото поведение. Героят разчита на себе си, на собствения си ум и сили: „Сам спасявай себе си. А аз ще нося дотогава мъките, додето Зевс смири гнева в сърцето си. ”
    Надеждата, че доброто ще победи и ще повлияе на противника, както и вярата в правилността на делата му дават сили на човеколюбеца да издържи в страданието. Силната воля и непреклонният характер му помагат да отстои своята морална победа над тирана и властолюбеца Зевс.
    Прометей негодува не само към несправедливостите и тиранията, но и към примирението и страхливостта. Не уважава, мрази и презира малодушните, приспособенците и лакеите. Ярко контрастират в своето поведение и разбиране за живота титанът-свободолюбец и хуманист и Океан - титан и прародител на боговете. На крилат кон долита Океан, за да склони Прометей да отстъпи и да се помири със Зевс. Смелата и непреклонна личност на човеколюбеца се противопоставя на малодушното примирение със злото:
    Благодаря, навеки съм
    признателен.
    На всичко си готов. Ала не се
    труди
    за мене.
    Стой си, в безопасност си.
    Отказът от помощта на Океан, който се представя за приятел, е продиктуван от същността на предложението:
    А ти кротувай тук и дръж
    езика си. Какво, нима не знаеш ти,
    премъдрият,
    че скъпо струва всяка празна приказка?
    Но, драги Прометее, не
    разбираш ли,
    че блага реч лекува разгневения?
    Съветите на Океан свидетелстват за неговата неспособност да разбере трагичната красота в подвига на безумно смелия в името на хората:
    Че ако страдам сам, не искам
    бедствия да връхлетят главите и на
    другите.
    Готовността за саможертва и величавата гордост на бореца за свободата на хората е отразена и в диалога с Хермес — синът на Зевс, който идва да получи отговор на въпроса кой заплашва властта на баща му:
    За твоята робия - запомни
    добре - не бих отстъпил моите
    страдания.
    Прометей не скрива презрението си към „слугата на боговете”, както нарича Хермес. Дошъл да изисква отговор, да заплашва, синът на Зевс е пратеник на Всесилния, който изпълнява заповеди, без да изразява лично мнение. За него поведението на Прометей е необяснимо. В диалога между двамата герои се сблъскват висшите идеали и величието на подвига с низшите потребности и нищожното раболепие: „...Добре мисли и разсъди - не смятай, че упорството е по-добро от трезвото решение”.
    Уместен и Красноречив е отговорът на Прометей на обвинението, отправено от Хермес, че е неразумен: „Да, иначе не бих приказвал с ратаи”.
    Отстоявайки своите принципи, титанът противопоставя с изключително самообладание своята смелост, дързост и непреклонност на хамелеонството и подчинението на Хермес:
    Накратко: мразя всички богове,
    които за доброто — зло ми
    върнаха.
    Недей помисля нивга, че
    треперейки от страх пред Зевс, ще стана аз жена
    по дух и че ще моля него,
    най-омразния, като жена с ръце напред
    протегнати, да ми свали оковите!
    Дързостта, решителността и безстрашието на Прометей са резултат от неговия оптимизъм, че доброто и истината ще победят, че Зевс „нивга не ще ме погуби”. Поривът към свобода, към прогрес, хуманизмът и увереността в тържеството на благото за хората превръщат Прометей в образ-символ.
    Със своето победеше, идеи и цели, със своето красноречие и умение да защитава принципите си титанът се представя пред нас в цялото си величие и нравствена красота. Морален победител от двубоя със Зевс, Прометей остава в историята като символ на порива към свобода и прогрес; на хуманизма и на саможертвата в името на човешкото щастие.
    Титанът е символ на творческото начало у човека, а „Прикованият Прометей” - драма на утвърждаването на творческия дух, на борбата му с неподдаващата се на подчинение природна стихия, завършила с триумф на човешкия ум.




    От Есхиловата трилогия за титана Прометей до нас е достигнала само трагедията „Прикованият Прометей”. Тук той е представен като едих хуманист и борец срещу неправдата.

    Делото на Прометей в трагедията на Есхил е движено от хуманни подбуди. Той е загрижен за хората и тази загриженост се изразява в цялата творба...

    От Есхиловата трилогия за титана Прометей до нас е достигнала само трагедията „Прикованият Прометей”. Тук той е представен като едих хуманист и борец срещу неправдата.

    Делото на Прометей в трагедията на Есхил е движено от хуманни подбуди. Той е загрижен за хората и тази загриженост се изразява в цялата творба. Главният герой е представен като защитник на един справедлив ред, защото се бори срещу тиранията на върховния древногръцки бог Зевс. Ясно си личи, че титанът Прометей е носител на един непоколебим характер и непоклатим дух. Той е готов да се пожертва в името на тази справедлива кауза – хората да не са диваци, а да бъдат цивилозовани същества с по-добър живот.

    „Прикованият Прометей” е трагедия, в която се представя един конфликтмежду боговете заради хората. С разгръщане на случките, представени в творбата все по-ясно си личи силното човеколюбие на титана огненосец. Прометей откраднал и предал на клетите смъртни божествения огън. Надарени с него, хората придобили живота си, създали наука и изкуство. Прометей казва за себе си:

    ... Когато болен някой лягаше

    Не знаеха (хората) ни цяр, ни здраво ядене,

    ни питие, ни мазила. Топяха се

    от липса на лекарства. И научих ги

    Да смесват изцелителните цярове,

    с които да отблъскват всичко болести...

    В древността много често хората са умирали от различни болести. Те не са знаели как да се излекуват. И оказва се, че огънят не е единственото добро, което титанът е сторил на смъртните. Той им е дал живота – по-дългия и по-смислен живот. Прометей е дал на хората и много ясновидски способи. Така че той е хуманист, който скъпо заплаща за човеколюбието си, като по заповед на Зевс е прикован за една скала и ежедневно търпи неустоими болки.

    Неприятел на Зевс намразен безкрай,

    зарад своята обич към людския род...

    Тук идва и естественият въпрос – защо мълниеносецът мрази смъртните? Отговорът е, че той решил да унищожи човешкия род, за да създаде нови, по-съвършени същества. И Прометей се противопоставя на желанията на всемогъия бог. Той спасява света от тиранските убеждения на олимпийския господар.

    Огненосецът е един непоклатим герой. Търпи тези постоянни страдания, но дори и за миг не решава да се преклони пред Зевс, като му каже кой ще го свали от престола на Олимп. Прометей знае кой ще лиши мълниеносеца от могъществото му, и дори знае как ще стане това, Само щом каже всичко на Зевс ще се освободи от оковите. Но титанът има непоклатим дух. Като му каже кой ще дръзне да се противопостви, Прометей все едно ще признае грешката си и дори ще помоли за извинение. Но титанът е горд и иска да отмъсти подобаващо на Зевс за жестокостта му. Той е борец срещу несправедливостта с оптимистична вяра в бъдещето. И прометей търпи болката само заради хората. Той познава омразата на Зевс към смъртните. Знае, че като им дари огъня, ще си навлече неприятности с върховния бог на Олимп:

    ... Аз знаех всичко предварително.

    Да, чуйте; исках, исках, и така сгреших!

    Пострадах сам, помагайки на хората.

    Тук още по-силно се изтъква човеколюбието му. Прометей страда заради хората сам и като че ли това му дава още сила...

    А Зевс е представен като неблагодарен, защото е забравил помощта на титана. Мълниеносецът стимулира ласкателството и угодничеството. Именно затова той постоянно изпраща свои пратеници при прикования Прометей, които го молят да се предаде. Но огненосецът е категоричен... Иска дасе бори срещу неправдата и тиранията. Той се противопоставя на Зевс, който постоянно налага властта си като тиранин и не се съобразява с мнението на подчинените си. Прометей дори прави предсказание за съдбата на мъниеносеца:

    ...Макар, че Зевс е дързък и безмилостен,

    ще се смири. Женитбата, замислена

    от него, ще го свъргне от престола му,

    ще го срази. И ще сбъдне бащино

    проклятие, което Кронос някога

    изрече, като падаше от трона си...

    Жалко, че до нас не е достигнала последната част от трилогията, за да видим дали предсказанието се сбъдва. Но явно истинския победител в двубоя е Прометей, защото в яростта на Зевс личи безсилието да го пречупи.

    В трагедията „Прикованиет Прометей” се внушава идеята, че тиранията е зло, че властта трябва да се съобразява с подчинените и че всеки, който желае справедливост, трябва докрай да отстоява позициите си. Главният герой Прометей е типичен човеколюбец и борец срещу тиранията и несправедливостта.





    Трагедията, заедно с комедията са части от драмата – жанр от старогръцката литература.

    Като „баща на трагедията” е известен Есхил, който създава повече от 90 пиеси, от които днес са запазени 7 изцяло, част от които е и „Прикованият прометей”.

    Смята се че това е част от трилогия, съдържаща още „Прометей – огненосец” и „Освободеният Прометей”

    „Прикованият Прометей” се явява кулминация в цялата трилогия, защото именно тук Прометей се изживява като образ – символ, спасител на човечеството, дал му материално и духовно благо.

    Есхил използва за свой герой вече вече съществуващ такъв от гръцката митология, но тук той представя Прометей в друга светлина – не като Прометей – крадец на огъня и измамник, а като Прометей – човеколюбец.

    Преди Есхил поетът Хезиод разработва темата за Прометей. В своята „Теогония” той излага една версия за конфликт между Зевс и Прометей. Прометей е шегобиец. Когато новите олимпийски богове и хората решават спора коя част от жертвеното животно да се отделя за боговете, Прометей подвежда Зевс и той избира по – лошата част – кости и мазнина, а оставя месото на хората. Като разбира измамата, Зевс отнема за наказание огъня на смъртните, а Прометей им го връща обратно. Разгневеният Зевс го приковава върху скалата на Планината Кавказ, а на хората изпраща кутията на Пандора, пълна със злини и пороци.

    Без да променя мита, Есхил влага в него ново съдържание и смисъл. Неговият Прометей се противопоставя на Зевс от хуманни подбуди. Понася страдания в името на човечеството, воден от една идеална цел – да се установи по – справедлив живот в света. По този начин Прометей се превръща във възвишен герой, в образ – символ.

    Като най – популарен античен образ днес Прометей символизира бунтарство и страдащо човеколюбие.

    Преди да влезе в конфликт със Зевс, Прометей му помага да отнеме царската власт от баща си Кронос и да се изкачи на престола. Скоро след това е разочарован. Тиранът не оценява помощта и не зачита приятелството. При разпределението на новите длъжности между боговете Прометей е забравен и изместен от Хефест, а за човешкия род въобще не става дума. Него Зевс иска да изтреби, „за да изникне ново поколение” и да се прекъсне връзката с миналото. За деспота е по – добре никой да не си спомня доброто в управлението на неговия баща Кронос. Единстев проницателят Прометей се противопоставя на това решение, защото само той рабира, че по този начин ще бъде нарушен световният ред, в който няма нищо случайно. Хората са създадени от боовете, за да живейт щастливо. Несправедливо е да бъдат оставени в мрака на невежеството, а още по – несправедливо е да бъдат унищожени за това, че са такива, каквито са ги създали боговете. Прометей състрадава на „бедния човешки род”, но заради тази обич е намразен от боговете и обявен за предател. (В миналото ако се опълчиш срещу боговете, си обявяван за предател и изменник)

    Избухва един невероятен конфликт между 2 божества – Зевс – върховният бог и Прометей – прорицател.

    Прометей и Зевс защитават два различни идеала. Първият защитава човека и се опитва да му помогне да прогресира, докато вторият налага властта си и силата си и се стреми да унищожи човешкият род.

    Прометей знае всичко предварително – знае какво ще се случи, ако вземе огъня и го даде на хората. Знае, че ще разгневи Зевс и ще си спечели наказание, но доброволно приема да изтърпи всичко. Трогателна е готовността на бога да се жертва в името на „еднодневките” и тази саможертва го извисява. Той е служител на висока нравствена цел: изправя се сам срещу всички и всичко, само за да докаже правотата си и несправедливостта на Зевс. Твърдо убеждение е изворът на духовната му сила : „да чуйте исках, исках и така сгреших.”

    Трагична е обречеността на герой хуманист. Хорът на Океанидите му съчувства, но не одобрява постъпката му. Твърде голяма е неговата дързост – да се изправи срещу такъв величествен бог като Зевс. Твърде много опасности крие това, но въпреки всичко, Прометей не отстъпва.

    Грешката на Прометей не е в това, че е помогнал на хората, а в това, че се противопоставя на Зевс. След молбата за помощ, отправена към Океанидите фигурата на прикованият титан се откроява все по – самотна но и по – величествена.

    Появата на Океан и неговото предложение довежда до драматичен сблъсък между двамата титани. Той съветва Прометей да се примири и да бъде разумен, но Прометей не се вслушва в думите му. Той знае, че Океан прави това не от загриженост към него, а просто за да успокои съвестта си и да изпълни роднинския си дълг.

    В диалога си с Океан Прометей не търси сачувствие, а напротив – отпраща го. Двамата герой силно контрастират. На робското покорство на единия се противопоставя несломимата воля на другия.

    В своето произведение Есхил не акцентира на огъня, а на всички блага, които Прометей дарява на хората. Той им дава всички основни знания и изкуства, научава ги да се вглеждат в света около себе си, да усъвършенстват живота си. Основната черта, разкриваща героя тук е човечността.

    Прометей помага на хората. Дава им всички тези знания, за да цивилизова хората. Той не се стреми към това, хората да забравят за съществуването на върховният бог – Зевс, а напротив – за да го почитат. Той учи хората да избягват конфликти с боговете. Учи ги да почитат боговете. Но неговото дело не е оценено правилно от Зевс.

    Към края на трагедията Прометей дови моногол, в който заплашва Зевс – единствено той знае съдбата му. На Зевс му предстои да падне от трона, и само Прометей знае как това да не стане, но не иска да го каже. Той знае също, че предстои неговото освобождение от Хермес. Прометей притежава дарбата да предвижда бъдещето. Това е неговата сила. Тази сила е сходна със силата на природата. Именно заради това той не се страхува от новите наказания, които му предстот заради това, че не желае да спаси Зевс. Прометей търси справедливост. Държи на своето. Готов е в името на справедливостта и в името на правдата, на живота на хората да изтърпи по – жестоки наказания. Той не послушва и Хермес, който го кара да каже тайната си. Единственият човек, на когото я загатва е девойката, превърната в крава от Зевс. Те са сходни единствено по чувствата си – и двамата изпитват желание за мъст и отмъщение. И двамата се крепят със знанието си за бъдещето си.

    Трагедията завършва с космическа катастрофа, която отприщва неизвергнати богове. С прометей доброволно тръгват Океанидите, не само съчувстващи, но и вече вярващи.

    Пророчеството на Прометей загатва за разрешаване на конфликта му със Зевс. В частта „Прикованият Прометей” боговете враждуват, но навярно в третата част Прометей споделя тайната си и това води до разрешаване на конфликта, освобождаване на прометей и запазване на трона от Зевс.

    Като представя усъвършенставането на боговете, Есхил визира прогресивното движение на човечеството и неговото важно място в света. Човекът се намира в средата на хаоса на Космоса. Боговете от ефира го създават, а после оставят живота му в мрак – смъртен, безпомошен и нейк, обречен на гибел. Спасява го огънят на Прометей и неговата саможертва.

    Заради всички страдания и постъпки, които прави Прометей в името на своята възвишена цел, можем да определим образът му като символичен.

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си