Отговор в тема
Няма любов...има само временни интереси[!][!][!]
Потекло и образование. - Излязъл не толкова от учебно-възпитателните нужди на българското училище, колкото от неговите обществени задачи като фактор за национално самоокопитване, Войников постепенно се добира до области, които изменят в значителна степен насоката на нашето културно развитие. Така неволно, а понякога и преднамерено, той се явява новатор в живота на своя народ, като го приобщава към нови средства и форми за лично и национално очовечване, някои от които неведнъж са се разбивали о враждебността на съвременниците му. И ако все пак е надделял, то това се дължи колкото на творческата, толкова и на волевата страна в неговата природа.Първоначално написано от freak_girl
Добри Войников е роден на 10 ноември 1833 г. в гр. Шумен като трето дете, но първа мъжка рожба на своите родители. Той е потомък на стар войнигански род, загубил вече своите привилегии. Оттука произхожда и презимето му, което винаги е напомняло и нему, и на околните му за едно минало време на българския народ, в което животът се е редил не от повелите на една чужда, а на една своя, собствена власт, която неведнъж го е въздигала до степента на пръв между най-първите в света. Баща му, поп Васил, е бил свещеник в града и се е ползувал не само с името на примерен черковен служител, но и със славата на голям музикант, който майсторски умее да свири на чисто българския инструмент булгарина. Ала, за жалост, той не живял дълго: починал е, когато син му бил още дете. Грижата за Войников остава върху майка му, по-късно подпомагана от зетя си Андрей Стоянов, личен и заможен гражданин в онова време.
Когато стъпва в училищната си възраст Войников, дълги години известен с името Добри Попов, бива записан във взаимното училище при учителя-книжовник С. Изворски, което свършва с успех. От него преминава в класното училище на С. Филаретов, открито през 1846 г. По-късно това училище бива коренно преобразувано от Сава Доброплодни и наречено от него Преславско-Шуменска прогимназия
Учител в родния си град. - Войников, който учи френски език не само в училището, но и вън от него, бленува вече и за по-високо образование, както и за първенствуваща роля в живота. По пътя на тия блянове го подтиква и учителят му Сава Доброплодни, който настоява пред зетя му да го прати във френското училище на Бебек - Цариград. Ревностният учител не се отказва от тия си настоявания, и когато даровитият му ученик бива прибран на работа в една от магазиите на зетя си, дето престоява около година време. Най-сетне желанието и на учителя, и на ученика се изпълня: Андрей Стоянов поема издръжката на Войников и го праща в цариградския френски колеж през 1855 година. Но той скоро умира, за да поеме само половината от нея брат му Атанас Стоянов, а другата половина опрощава училището.
Поради тая причина Войников не свършва курса на своето учение, а прекарва само две години, все пак, време достатъчно да изучи основно френски език, да се запознае с френската класическа литература и да прояви себе си между своите разноплеменни съученици като добър музикант и основател на първия ученически оркестър в училището, който съпровожда театралните зрелища в него. След като по неволя бива принуден да признае образованието си за завършено, Добри Войников се завръща в родния си град, дето бива условен за учител през 1858 г. ведно с другаря си Симеон Янчев. На следната - 1859 г.- той вече поема директорството от учителя си Сава Доброплодни, който заминава за родния си град Сливен.
Първата работа на Войников, след като става директор, била да преименува училището от "Преславско-Шуменска прогимназия" на "Шуменско народно училище"; изменя и методата на обучение, като въвежда и нови предмети: българска история и словесност.
Освен като примерен във всяко отношение учител, Войников го знаят и като не по-малко примерен човек. Той дори, макар и да се е учил в католишки пансион, е "по-добър православен от святата си владика, който ся е учил богословие в православна семинария", и не е показал като него "някое безпътно поведеше". И за П. Р. Славейков Войников е "момък разумен, с тихи нрави, един от добрите наши учители и един от най-искрените доброжелатели на отечеството и на Императорското Правителство". Нищо чудно тогава в думите на в. "Право", който нарича времето на Доброплодни и на Войников златно време за шуменските училища.
В Браила. "Дунавска зора". - Но, все пак, Войников не е можал да се задържи дълго като учител в родния си град. Пръв се е обявил против него влиятелният чорбаджия х[аджи] Симеонко, човек "с йеничерска глава и таен гонител на Българското просвещение", ако и сам да е бил българин. Той е вярвал дълбоко, че от българи не могат да излизат учени хора, затова и винаги предпочитал чужденци за учители.
Причините на тази враждебност срещу Войников се дирят обикновено в основания от него оркестър. Защото, според тогавашните понятия, "Цигулар къща не храни", а тъкмо на такъв непроизводителен занаят се е заловил да учи той децата на еснафите, вече доста закрепнали материално през време на Кримската война (1853-1856), която направи от Шумен военна база на всички съюзени с Турция западни държави. Но това допущане не само не може да се приеме безрезервно, но трябва и да се отхвърли.
При тия причини трябва да добавим и борбата на Войников, предприета срещу суеверното невежество на неговите съграждани, намерило своята проява в отношенията му към един лъжесветец, който с дух свети е лекувал болни и недъгави.
Уволнението на Войников през март 1864 г. предизвиква шумния протест на учениците, особено на тия от последния четвърти клас, който бива закрит. И училището, след един бляскав живот от няколко години, почва да запада, а неговият главен стълб се вижда принуден да напусне не само родния си град, но и своята родина. Може би виновник за последното е и Д. В. Манчов, който предлага на Войников учителско място в Болград. Ала вместо там Войников става учител и се заседява в Браила. И тука Войников продължава да върви неотклонно по своя начертан още в Шумен път . На обучението дава чисто национален характер, като чрез децата се стреми да събуди и да възпламени българските чувства у родителите им, голяма част от които са почнали да губят съзнание за своята народност, макар българската колония да е била твърде многобройна в Браила - състояла се от около 1000 семейства, а давала само 80 ученици. Също така устройва особени тържества и публични годишни изпити. Още на първия изпит в края на учебната 1864-1865 г. той излиза с един разговор между шест души ученици, в който се изтъква ползата от новото учение, като се бичува заблудата на едновремешните учители. Започва през 1867 г. и своя вестник "Дунавска зора", който редактира до 1870 г.
В частния си живот, обаче, си остава все така "смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък". Той никак не е изменил добрите си качества и никакво "чуздо влияние не е побъркало на доброто му поведение.
Драматически представления: успех и слава. - Но грижата за театъра, в голямото значение на който все повече и повече захваща да се убеждава, взема връх над училищните му интереси и той се отдава напълно на него, щастлив, че е открил ново мощно оръдие за развитие и напредък на изостаналите назад негови сънародници. Дваж по-щастлив, че на театъра като школа за малки и големи, особено за последните, още не е обърнато потребното внимание нито в Турция, нито в Румъния, нито в която и да било друга балканска държава. А в Западна Европа той отдавна си е извоювал мястото на важен и предопределящ фактор, което му е позволило да се издигне до една недосегаема височина, отдето намира върховен израз на доброто и хубавото в живота. Наистина, театърът на българите дори не ще доближи европейския театър, защото му липсват и условия, и сили за изграждане, но това още нищо не значи. Стига той да бъде възприет от сънародниците му поне като една образователна необходимост - останалото само по себе си ще дойде с течение на времето. Проникнат от това съзнание, той, след като си подготвя почвата чрез ред сказки на научни и патриотични теми, посрещнати твърде съчувствено и от местното българско население, и от тогавашния периодичен печат, дава първото си представление на 29 януари 1866 г. Играе със своя, подготвена от местни сили, трупа драмата "Стоян Воевода" в полза на браилското българско училище. Успехът бил неочаквано голям. И този успех, именно, го заставя да представи на 10 април драмата си "Райна Княгиня", сега в полза на гладуващите в Молдова.
Оттук насетне представленията, в антрактите на които се свирят музикални късове от български мотиви, композиции на чешкия проф. Петрак, се редят едно след друго, давани почти винаги с една и съща благотворителна цел - да се помогне на училища, на бедни граждани или пък да се прати подкрепа на пострадали от бедствия сънародници.
Най-големи успехи, обаче, е пожънал Войников в Галац, дето е бил посрещнат с необикновени почести. На представлението, дадено на 3 май, са присъствували и англичани. Играна била "Велисава". Възторгът бил всеобщ. На сцената били хвърляни букети, някои от които стрували до един наполеон. Сам авторът, режисьор и актьор, е бил изваден на сцената. Особено силно впечатление направили актрисите, българки от Браила, една от които, г-жа Аника Х. Костович, била взета за прочутата румънска актриса мадам Фани - толкова бляскава била нейната игра.
Разбира се, че тези успехи на Войников му навличат и много неприятели, някои от които искат да припишат заслугите му на неговите актьори, та става нужда последните да се отказват публично от тях в полза на своя организатор и ръководител. Между тия пък, които отричат литературните достойнства на Войниковите драми, се врежда, както е известно, и съгражданинът му Васил Друмев, тогава редактор на "Периодическо списание". Мнозинството от българите, обаче, па и от инородците около тях, гледат на Войников като на една изключителна личност. Нему се отправят от много места покани да ги посети, било сам, било с импровизираната си трупа, в която известно време участвува и Хр. Ботев.
Особено високо ценят Войников браилските българи. Те са във възторг от него и твърде много му са благодарни, задето чрез училището, чрез народната българска музика и чрез театъра е направил "не малка чест на българското име пред инородните ни съжители". Но най-горе се поставя театралната му трупа, представленията на която са "послужили в три отношения": "едно да ся подкрепи тукашното българско училище, друго да ся поразбуди народното чувство на тукашните ни съотечественници, и трето да ся представи пред еднородците способността на българските младежи, които далеч от да засрамят народното си имя" са привлекли "техните похвали и ръкоплескания".
Докога е прекарал Войников в Браила и кои са били причините да напусне тоя град, в който изгради своята слава като драматург и театрал, мъчно може да се каже с положителност - липсват каквито и да било достоверни данни. Трябва да се предполага, че една от причините ще е нещастният му брак, сключен през 1870 г., когато е бил достигнал върха на своята слава. Разочарован от своята избраница, която обичал извънредно много, той загубва всякаква воля за работа. Положително се знае само, че през 1873 г. Войников се уславя за учител в Гюргево, настоятелно канен от тамошните българи, дето прекарва до 1875 г. Тука той основава черковен хор, който е бил първият в цяла Румъния: преди него е нямало черковни хорове в нито една румънска черква.
Жизнен край. - На следната 1875 година виждаме Войников в пределите на турската империя, но вече не като турски, а като руски поданик, обаче не само поставен под наблюдението на турската полиция, но и преследван от нея. Поне това значи следното съобщение на в. "Источно време", г. ІІ, бр. 27 от 16 август 1875 година. "Гони са още и един руски поданик на име Войников, като подозрителен".
Тъй или инак, през същата година той се озовава в родния си град Шумен, дето прави постъпки за учителско място. Гражданите го посрещат тържествено и всички се радват, че го виждат пак в своята среда. Но училищният съвет, председателствуван от Варненско-Преславския митрополит Симеон, не го назначава по предписание на русенския валия. Тогава еснафите дават второ заявление до екзарха в Цариград. И това заявление остава без последствие. Най-сетне желанието им бива удовлетворено по настояването на Димчо Чорбаджи пред руския консул в Русе. С намесата на последния Войников бива назначен за учител, но на девиците.
От живота му през време на Руско-турската война се знае, че ведно с Ал. Людсканов придружил генерал Столетов в обиколката му из България. После бива назначен управител на сиропиталището, открито от Славянския благотворителен комитет в Петропавловския манастир до Търново за сираци и вдовици, избягали от турския нож на опустошена Тракия. Но вечният спътник на войната - тифът - напада това заведение на човещина, поваля много от приютените в него и ведно с тях - техния управител, който напуща тоя свят на 27 март 1878 г. с неосъществения блян да види свободен родния си град, дето да прекара остатъка от живота си. Както се знае, Шумен с крепостта си беше предаден с формален договор на руските окупационни власти едва на 6 юни, след като на Берлинския конгрес България биде подхвърлена на безмилостно разпокъсване. Погребан е бил Войников на следния ден с речи от енорийския свещеник Димитър и от г-жа Евгения Кисимова .
Така завършва живота си един от големите български будители, който, както ни свидетелствува Илия Блъсков, не е видял ни един бял ден през цялото си земно съществувание. Човекът, чиито дни са били "пълни със страдания, пълни с горести и скърби, с много усилия". Злата орис го е придружавала неотстъпно навсякъде. Ала тя не го напуща и след смъртта му: - никой не си спомня вече за него, освен младежите от родния му град, които започват да събират средства, за да пренесат костите му от Търново и да му въздигнат паметник.
Общ характер на дейността му. - Ценен от широките народни маси, дори надценяван от тях като учител, журналист, писател и театрал, Войников се движи непрекъснато между една атмосфера от враждебност и отрицание, систематически създавана му от неговите събратя по перо. Няма почти нито една негова книга, която да е посрещната колко-годе снизходително от тях. Те за всяка ще намерят да кажат нещо лошо, нещо неодобрително, дори по-лошо и по-неодобрително, отколкото би могло да се допусне. И участта на първата и на последната от тях е една и съща - подценяване и хула.
Наистина, всичко писано от Войников, сравнено с днешното състояние на нашата литература и наука, няма голяма художествена и научна стойност, но такава нямат и произведенията на другите му съвременници, имената и делата на които стократно повече се тачат днес от името и делата на Войников. Войников мерим с принципите на естетизма, а за множеството от съвременниците му дирим културно-историческото място в процеса на нашето духовно развитие. Освен това, дидактизмът, основната черта на неговата природа, и неговият културен, а не политически патриотизъм, не са му позволявали отклонения от задачите, които са го ръководили през целия му живот. А те са били: максимум просвета чрез всички възможни средства и чрез едновременно въздействие над училището и над обществото. Ето защо той работи без прекъсване и в школската ограда, и вън от нея, обърнал питомците си в малко общество, а обществото в свои възрастни питомци, слял и обобщил техните културно-образователни потреби.
За него той основава най-напред в българските земи оркестър, станал отпосле обществено достояние, за него пише и издава своя "Сборник от разни съчинения, исчерпены из Французка-та литература" и пр., посрещнат отрицателно от "Цариградски вестник", само защото в него не били поместени образци из наши писатели от епохата на първото и второто българско царство, които тогава бяха познати само на малък брой от нашата интелигенция; за него е писано, но с оглед да излезе вън от неговите стени, и "Ръководство по словесност" с примери от разни поетически видове, някои от които се въвеждат за пръв път у нас, като: еклоги, триолети, кантати, романси и др.
Дидактически тенденции на Войниковите драми. Войниковите драми, преди всичко, не преследват художествени цели. Той ги е писал не за да приобщи българина към висшите прояви на духа, не и да направи от него поклонник на естетически хубавото и психично вглъбеното преживяване, а да събуди у него елементарното нравствено чувство за собствено човешко и национално достойнство. И той сам неведнъж изповядва това си разбиране, което неотстъпно му е служило за ръководно начало в цялата му книжовна дейност.
Подчертава го и в обявата си за драмите: "Георги Тертер" и "Криворазбраната цивилизация", дето косвено ни обяснява и защо от драматическите видове е предпочел историческата драма и характеристичната комедия.
"Историческата драма - като има за предмет да изложи на сцена героически, благодетелни и народополезни дела на някои исторически личности, а най-паче от народната история, освен що запознава зрителите или читателите с тия доблестни личности, а служи още да вдъхнува благородни усещания, добродетелни мисли, човеколюбиви стремления и да покаже още някои слабости или заблуждения, като: несъгласие, раздори, интриги, какви пагубни сетнини произвеждат във вреда на общото добро. А характеристичната комедия като представи на живо образи от слаби и смешни характери, като: глупешки постъпки, несумесани наемания, съзети умове с хвърчащи идеи, фанатически предсъдъци и пр. има за морална цел да поправи грешките, вмъкнати в общежитието на общо или на частно, като под един весел и смешен начин остави да говори само поучението (моралът), което, под образа на смеха, остава най-добри впечатления." Моралната цел на "Криворазбраната цивилизация" е "да предпази младото ни поколение от разврата, който се вмъква несъзнателно в нежните му духове, при въвежданието модите, алафрангата, или въобще вънкашната култура на тъй наречената европейска цивилизация". В "Георги Тертер пък, "историческа позорищна игра в 5 действия", "се представят гибелни следствия от интриги и раздори, които са кипели по времето на този цар в Търново и които са достигнали испосле да бъдат причина за пропаданието Българското царство."
Трудности за създаване на българска драма. - Подобно отрицателно отношение към театъра, подържано тъкмо от най-видните представители на българската интелигенция, не би могло дори да допусне мисълта за създаване на драма. И не Войников, но и който и да било друг на негово място, щедро надарен с таланта на драматичен писател, не би могъл да ни даде повече от туй, което е създал той. Най-добро подчертаване на това ни твърдение се намира в преводните драми, изнасяни на българска сцена, първо място между които заема "Многострадална Геновева".
При едно вече развито драматическо изкуство в Западна Европа, при един богат репертоар от драми, излезли из перото на талантливи и гениални автори, изборът пада именно на бездарни творения, които често пъти нямат нищо общо с чистото художество.
И Войников, бленуващ да закрепи своето дело - театъра - на което е посветил целия си живот, не е могъл да не се съобразява с тия вкусове. Иначе, поставен пред алтернативата - за или против театъра, той трябваше или да се присъедини към противниците си, или, пренебрегнал вкусовете на публиката, чрез която би победил, да се види сам победен от нея. Така от театъра се ражда драмата, а от актьора - драматическият писател, който пише, не за да създаде едно художествено произведение, а за да изнесе една пиеса на сцената. И често прави това по външни подбуди, на каквито се дължи, напр., драмата "Райна Княгиня".
Преценка на Войниковото дело. - Щом погледнем тъй на Войниковото драматическо творчество, ще трябва да му дадем и много по-друга преценка от тая, която му се е давала досега. Още повече, като не се изпуща из предвид, че той сам съзнава причините, които го карат да отстъпи от чистото художество: те се крият в "състоянието на книжевната ни заспалост", при която "ни един талантлив литератор, ни един даровит поет, ни един гений не може да се развие, защото у нас, българите, няма още онова насърчение, което е така необходимо за гениалния талант, както е необходима храната за човекът". При тогавашната заспалост на "умствените ни сили", при тогавашната "мъртвина на литературният вкус, у нас един Шилер, един Шекспир, един Байрон не би са родил, без да са убие духът му от общата неуценителност. Той би умрял от липса на изисканото насърчение." Ето защо, на Войников не оставаше нищо друго, освен да тръгне по пътя, който ще разгони тая заспалост с всички ония средства, които времето правеше възможни. А те, при "научните" исторически изследвания на Раковски, сочеха към историческите мотиви на лириката. Погледнато така, ние би трябвало да поставим Войниковото значение, като будител, а не като революционер, наравно с Раковски. И както Раковски взимаме за родоначалник на нашето историческо знание, което при него покълва в романтичните увлечения от преславното минало на българския народ, така и на Войников трябва да дадем същото място в областта на драмата. Историческата или житейската правда, която предопределя художествената стойност на всяко литературно произведение, така чувствително нарушена, по-скоро, пренебрегната от Войников, не трябва да отклонява нашата преценка в отрицателна насока.
Впрочем, не са били по-развити вкусовете към хубавото, към изящното и у съседните ни, щом като Войниковите драми се превеждат на гръцки и румънски, щом те се играят от техни трупи пред една инородна публика, която ги харесва, а пък "Райна Княгиня" дори бива изнесена в чешки превод на пражка сцена.
Ако сега се опитаме да определим новото, което Войников внася в склада на нашата книжнина и на нашия културен живот, ще трябва да признаем, че той е първият основател на оркестър и на хор, първият основател и ръководител на драматическа трупа, един от първите родоначалници на съвременната ни измерена реч и, ако не първият, то истинският и от никого неоспорван основател на българската драма, която преди него почти че няма сериозни предтечи. Това му качество признава и сам П. Р. Славейков, който го нарича неин "по право основател". Вярно е, че това, което е написал Войников, ще си остане завинаги без популярност: то няма да се чете от широките маси, няма да се посяга към него за художествена наслада, никой няма да се униса от въплътените в произведенията му образи, нито ще се възпламенява от идеите и концепциите на техния създател, ала също тъй е вярно и противното: Войниковото дело се изучава и ще се изучава толкова по-грижливо, колкото повече стане господствуващо схващането, че в известни степени на културното развитие починът на едно дело налага по-големи творчески напрежения, отколкото неговото усъвършенствуване в други.
http://www.teenproblem.net/forum
http://www.teenproblem.net/forum
http://www.teenproblem.net/forum
http://www.teenproblem.net/forum
Здравейте!
Ще може ли да ми копните двете теми :
http://download.pomagalo.com/47218/d...o+gleda/?po=13
и
http://download.pomagalo.com/213677/...o+gleda/?po=20
Благодаря предварително !
The LiFe Is GoOd If U ArE GoOd! =)
Да видиш българското
(Есе)
В разказа „Дядо Йоцо гледа” , Иван Вазов поставя темата за противоречивата истина в свободна България, видяна през погледа на сляп старец.
Какво означава да бъдеш сляп и какво - да бъдеш зрящ? Физическата слепота ли е най-страшна, или съществува и друг вид заслепеност? Възможно ли е слепотата да бъде наказание за човешките съгрешения, или пък благословен дар, отварящ очите за истинската светлина?
. В паметта на слепеца свободата няма образ. За него тя става синоним на „българското” и него той се стреми да „види” и почувства. Срещите с „българското” се осъществяват в няколко момента. В тези срещи героят на Вазов вижда и се докосва до свободата, не толкова с очите си , отколкото със сърцето си. Всъщност дядо Йоцо успява да съзре със своето духовно зрение промяната, настъпила след oсвобождението на родината - нещо, непосилно за зрящите. Това той постига не само защото слепотата му го отделя от видимия, материалния свят, носещ делнични грижи, разочарования и огорчения на тези, които действително ги виждат, а преди всичко, защото неговата душа не заспива, не се погребва в мрака, на който бива обречена. Тя счупва оковите си и се отправя към истинската светлина., която е безценният дар.
Аз мисля, че бълраринът трябва да се пребори със себе си, за да се докосне до истински българското. Днес хората са се научили да виждат само с очите си, а не със сърцето си. В заблудения днешен свят царуват зрителните измами, които се всяват подсъзнателно. Но все пак има хора, които виждат истински българското, а именно: да си помагат един на друг, да са единни в живота... Но и прояви като кампаниите за подкрепа на българските медицински сестри в Либия са проява на истинската българщина. Вечен и истински прозорлив за най-ценното на българина през епохата след Освобождението обаче си остава героят от късия разказ на Иван Вазов - дядо Йоцо
Слепият Вазов герой „вижда” „чудесиите”, за които неговите съвременници са слепи, те не могат да почувстват потоците светлина, които струят в душата му. Срещата с „околийския началник” е момента на прогледването – „Господи, видох!”. Тук за пръв път той се среща лице в лице с „българското” . Това оставя трайна следа в „тъмния” му свят:
„..пак дълбокия мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение: българския началник – паша!”
В образа на „пашата” той вижда свободна България.Сега войникът олицетворява силата на българската армия и мощта на България. Тъмният
вътрешен свят на героя се изпълва с просветление, породонено от видяното. Но все още героя не вижда цялостния образ на Държавата като цяло. В последната среща с „българското” – прокарването на железния път през Искърското дефиле.Той е поразен и горд, че:
„българска ръка сечеше планините, български ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”. Свирката на влака е олицетворение на нова България и нейното настояще и бъдеще. Героят поздравява до смъртта си „българското” застанал до скалата и се превръща в синоним на патриотизъм и вяра в прогреса.
В съзнанието на героя има вече цялостна представа за новото време. Той вижда Родината свободна и осъзнава това. С ослепяването живота не свършва, защото най-важното, най-стойностното е невидимо за очите – то може да се почувства само с душата и сърцето.
Трудното разбиране на свободата в разказа „Дядо Йоцо гледа”
Българската свобода е постигната с изключителни усилия на общността. В историческия път на нациятасе върви през изпитания, трудности и жертви. Свободата е абстрактно понятие, тя е някак невидима, както се оказва за много от българите. Виждането на невидимото е темата на разказа, в който Вазов заговаря за свободата с езика на обичта и благодарността. Човекът е устроен така, че не вижда и не цени това, което притежава. Вазовият разказ ще изведе разбирането за виждането на свободата като плод на желанието и на готовността да я откриеш зад баналното всекидневие. Прекрасното в свободната родина е налице, ако виждането тръгне от привързаността към родината.
Вазовият герой е щастлив, доживял до свободата, което е голямата българска възрожденска мечта. Той загъбва ночаквано зрението си, което го прави едновременно жител на света на робството и на свободата. Така той може свободно да прехожда в тях и да ги сравнява. Тези пътувания са съпроводени с въпроса „Де българското?”, които напомнят вече зададеният Вазовски въпрос „Де е България?”. И лирическият, и прозаичният текст ще изведат българското и ще го въплътят в имена и предмети, за да го докажат. В стихотворението, името българия се означава с географските дадености Дунав, Черно море, Стара планина, Рила, Вардар, Марица. Този портрет на родината не удволетворява вазовите сънародници. От друга страна не удолетворява и констатацията:”Няма вече турци!”. Много скоро свободните българи „обръгват” и стават равнодушни към свободата. Разказът ще поясни Следосвобожденската апатия с нищо непроменения живот в затънтеното планинско селце, което тъне не само в кал, но и в невежество. Селото е отчуждено от големия живот на нацията и не може да се свърже с него по никакъв начин. Липсват институциите на свободата – община, училище и църква. Вестникът, който известява за събитията в националния живот не стига до планинското село, не защото няма кой да го занесе, а защото няма кой да го прочете. Слепосста засяга всички. Не просто липсват прозорците на бедния селски дом, но липсват и прозорците на душата, която не се вълнува от големите дела на нацията. Разказвачът извежда най-представителната къща в селото, достойна да приеме високия държавен гост в лицето на околийския началник. Донковата къща е на „две катчета с две прозорчета”, от които „едното даже със стъкло”. Селото е потопено в своето ежедневие, в борбата за хляба и не може да осезава свободата. Разговорите на селяните с нищо не са се променили – „същите селски кръмоли, същите борби с нуждите”. Селото се оказва разположено в покрайнините на свободата, затова свободата се бави. При дядо Йоцо усещането за свобода е едно голямо вълнение, което се разраства, когато свободата изпраща своите пратеници в празното откъм събития село. Препятствие за възприемането на свободата е слепотата на Вазовият герой. В неговото съзнание се мяркат „турци, фесове, гъжви, камшици”, но не и свобода. Той е два пъти по отделен спрямо селото. Свободата може да се изяви чрез църковните камбани, гласът на младия учител или селският кмет, но това не се случва, тъй като в селото няма институции нито на духовния, нито на обществения живот, затова надеждата за среща със свободата расте. Свободата се представя на дядо Йоцо с фигурата на околийският началник: „Йоцо тича към Денкови, развълнуван до крайност, тупа с тояжката си по плетената вратня”, след това докосва дрехата на началника с мисълта, че се докосва до свободата. Ръкавът, медните копчета, еполетите и и екселбантите са вещни изразители на българската свобода, която дава на България свои началници. Йоцо целува еполетите, висшите знаци на държавността. За него българският началник е уникален знак на свободата, която създава българскта власт. За съселяните му, които познават такива служебни лица, тъй като са ходили във „Вратца”, той не е уникален чиновник, тъй като те вече са изпитали тъмните страни на действителността и болките чрез началниците. Дядо Йоцо е изключен от тзи порядък.
Втората Йоцова среща повтаря първата. Войникът с униформа става ценностен знак на свободата, обект на интерес за дядо Йоцо – шинелът, копчетата, фуражката и сабята, която той целва като знак на българската свобода. И в двете срещи на стареца със свободата бликват сълзи от очите на слепеца, а той отдава на българската свобода ритуален почит с поклон. България има своите фигури на властта, своя войска, тя се превръща в значеща сила.
Но най – силна е радостта от свободата, когато започва строежа на железния път, който прсича планината и свързва далечното село с големия живот на нацията. Гордостта на дядо Йоцо от българското идва оттам, че строителите са български инженери. Дядо Йоцо помни, че тук са идвали „учени френци” и не са мгли да построят път сред тези стръмнини, в които кози крак мъчни се задържа. Всички прояви на дядо Йоцо са чудеса, но железният път е най-голямото чудо. Тренът е превиден като „чудовищен крилат змей, който пуска пламък из устата си”. Българищ печели в сравнение с важните нациии това се дължи на мгъществото на свободата. В това превъплътение свободата няма как да бъде прегърната, но тя може да бъде съзерцавана всекидневни и ненаситно.
Вазовият герой построява във въображението си свободата от наличните предмети, с които разполага. В тази бедна вещност той успява да разпознае свободното „ българско”. Да го приветства и да го обича. Той „вижда” зад релефа на всекидневието, защото „вижда” с очите на благодарността и обичта.
ох мерси предварително ма ако може още днес че ме измъчи тая Електра
http://download.pomagalo.com/136389/...h=9189201&po=8
http://download.pomagalo.com/136389/...h=9189201&po=8
http://download.pomagalo.com/19979/s...h=9189287&po=3
http://download.pomagalo.com/55/elek...h=9189306&po=1
Сори, че са толква много
ма ми е мн важно!
Can your life change because of one man, but he had no idea of that?
ДА ПОМОГНЕМ НА ВИКИ http://viki.unique-bg.eu/kak-da-pomognem.html
Познавачите на старогръцката литература твърдят ,че древните елини подреждали имената на известните хора и забележителности в списъци - музите били девет, чудесата на света - седем , великите трагици - трима : Еcxил, Софокъл и Еврипид. И тримата драматурзи били привлечени от мита за злочестата съдба на Атридите, и тримата създават по този мит трагедии, дори \"Електра\" на Софокъл и тази на Еврипид са поставени на сцената в две последователни години. Но независимо от това, че разработват една и съща тема , образите,които изграждат , силни и налагащи се в съзнанието на зрителя , носят вече различни послания .
В трагедията на Еврипид въпросът за отмъщението е решение за Електра и Орест , предизвикано от тежката им съдба и мисълта за възмездие , търсене на справедливост в рамките на човешкия живот.Клитемнестра, убила своя съпруг Агамемнон и отнела на децата си правото на лично щастие , трябва да получи своето наказание. Но е трагично когато една майка е жестоко наказана от своя син и дъщеря, когато ръцете на нейните деца забиват ножа, отнел последния и дъх. Това е безсмисленото отмъщение, което засилва трагизма и чувството за вина. Никога между престъплението и възмездието няма равновесиe, остава само тягостното чувство за празнота, за нарушена хармония на личния свят.
Промените, които правu Еврипид , ако сравним неговата \"Електра\" с трагедиите на предходниците му , се налагат още в пролога. Действието не се равива в двореца, а в малка селска къща . Така още в началото Еврипид премахва един от елементите на традиционната схема на класическата трагедия - мястото на действието . В \"Електра\" този интериор отговаря на размислите на селянина с които започва трагедията . Дo него е подстригaната късо Електра , омъжена за човек с друг социален статус, принудена да върши домакинската работа, а ведрото до нея напомня непрекъснато този факт . Но мислите и са заети с друго - ненаказаното престъпление на нейната майка и униженията, на които е подложена . Cелянинът до нея е собствения и съпруг,но той знае , че не му подхожда тази жена от знатно потекло, макар самият да е обзет от благородство и доброта. Думите на Орест , непознат до този момент , са за него:
Уви,
Не съществува знак на доблест!Виждал съм
нищожни синове на благородници
или от прости люде рожби доблестни
една духовна нищета в богатия
е светла мисъл в тялото на бедния
Орест е дошъл да търси помощ от сестра си, уверен , че неговия синовен дълг изисква отмъщение . Електра все още не знае кой е странникът, но изплаква пред него болката си - окаяния си външен вид , мъката, която е завладяла сърцето и и най-вече желанието за отмъщение . : О, да умра, но да погубя майка си!\" Появата на стареда е свъзана с разпознаBането между Орест и Електра. Те сътворяват зловещия план , които в своята същност илюстрира два погубени човешки живота.Отмъщението обзема техните души и сетива и нищо не е в състояние да ги отклони от избраното решение. Орест ще убие Егист , а Електра майка си . Но Орест трябва да убие този, който е взел мястото на баща им, които ги е лишил от дом и бъдеще. Той е мъж и негово задължение е да отмъсти , той е син и трябва да върне достойнството на семейството , той има определено място в двореца на своя баща . Но Орест не взема сам своето решение - убийството за него не е желаното възмездие. Аполон му npaща своята повеля да отмъсти, но за Орест това не е достатъчно , той не се решава и след предсказанията на оракула търси подкрепа от сестра си.
Електра няма друг път - отмъщението ще реши нейната съдба. Протипоставена на своя брат, тя изглежда нетипично силна за една жена. Загубила баща си и спокойствието на царския дворец , тя е решила да отмъсти , дори тогава , когато убийството е на нейната майка . Егист е убит, жертвения нож забива Орест, обзет от гняв и мъка. Над мъртвото тяло Електра излива в дълъг монолог своята ненавист.
Но когато в далечината се появява колесницата на тяхната майка, Орест е разколе*ан. Той вече не е толкова сигурен в правотата на Аполоновата заповед . Неговото коле*ание е вече на сина на царицата и ако той е убил този, който е взел трона на неговия баща , сега вече не е сигурен дали трябва да забие меча в сърцето на своята майка . Орест е готов да се откаже , въпреки желанието на своята сестра , въпреки повелята на боговете.Но Електра се оказва по-силната. Тя не трепва ,дългът пред убития баща и тяхното унижение стоят над всичко. Кратките реплики разкриват напрежението, обхванало героите, създават усещането за едно необмислено решение, подчинено на емоцията и гнева.
Орест: Каково ще правим? Ще убием майка си?
Електра: Като съгледа майка ни, смили ли се?
Орест: Ах!Но как? Нали ме е родила , гледала...
.....
Орест: Възможно ли е да убия майка си?
Електра: Какво от туй , ще отмъстиш за татка си!
Орест: Ще тегнат върху мене кърви майчини...
Диалогът между майката и дъщерята , между царицата и жената на селянина, равна на робините, е силен , наситен с аргументите на двете -съпругата убила своя мъж от обида, и дъщерята, понесла последствията от загубата на баща. Електра не се е поколе*ала да излъже в името на най святото - детето, за да извика майка си в своя дом. Чрез измама Електра и Орест решават да осъществят своя план. И за да бъде жестокостта на отмъщението доведена до край, Орест закрива главата си с плащ , за да не вижда как неговия меч убива родната му майка, а Електра държи ръката му , за да е сигурна в удара. Двамата погубват царицата Клитемнестра, тази, която е посегнала на живота на техния баща , а тях оставила далеч от разкоша на двореца. Но тя е тяхна майка.
Никъде не се чува гласът на Електра, в които би трябвало да има жал, обич, съжеление. Една млада жена от селската колиба , но с царски произход, с меч в ръката убива безжалостно майка си. Не е случайно или в прилив на гняв а дълбоко премислено, предварително планирано е убийството. И този техен гняв, преминал в най- жестокото престъпление - майцеубийството, не само нарушава човешките норми. Електра и Орест губят моралното си оправдание пред паметта на техния баща . И тогава идва отчаянието и болката от извършеното . Електра убива, за да отмъсти за баща си, за своето унижение , но убива майка си. Никога и никoй няма да върне душевното и равновесие , нейния подреден малък свят.В това е и оригиналното Еврипидово послание - убийството не може да възвърне нарушената хармония. Убийството на една убийца е справедливо дело, но то не трябва да бъде извършено от синовни ръце. Делото на двамата има оправданието на боговете, но наказанието на Електра е в самата нея , в нарушената и вътрешна същност.
Краят на трагедията идва с неочакван обрат. Кръвта на майката не може да измие раните от миналото. Светът е станал различен . Електра и Орест изгубили своя баща, предначертали трагичната съдба на майка си, постигнали са желаното възмездие , но то не носи успокоение . Сломен от мъка, Орест се пита : \"Кой.. убиец майчин би погледнал ? Гордата преди Електра е отчаяна: \"А аз?Горко ми?Накъде!\" Въпросите остават без отговор , убийството на майката не се измерва нито с огорчение , нито с възмездието. Хорът напомня: \"Ах, ти извърши най страшното дело !\"
Диоскурите , които се появяват , предсказват съдбата на Орест и Електра, но дори и те признават че Аполон не е прав. Това всъщност е разбирането на Еврипид за божествената справедливост в земния свят на неговите герои, идеята на философите , че \"не боговете определят порядъка на вселената ,а същността на всички неща в самите тях\"
С какво привлича или отблъсква Електра.
Времената в които се развиват тези събития са много бурни. Борбата за власт винаги е била опръскана с кръв. Електра и брат и са бъдещи властници които са лишени от това право. И не само това, те са лишени от собствената си майка на достоен начин на живот спрямо произхода си. Орест е прокуден да странства, а Електра омъжена за селянин и живее в крайна нищета. Тя е възпитана като типична гъркиня да бъде отстъпчива търпелива и да се подчинява на мъжа си. Но болката от загубата на баща и и брат и, несправедливоста на майка и карат героинята да проявява черти на непокорство и отмъстителност. Образът и привлича и събужда съжаление с описанието за начина и на живот и отношението и към съпруга, който са и наложили.Към него тя се проявява като перфектна жена, която не се оплаква от това което той може да и предотстави като съществуване. Цени неговите качества и чесност и това прави образат и привлекателен. Омразата която тя изпитва към собствената си майка е оправдана до някъде, защото тя самата пази своята чест докато майка и бива на власт с убиство, прелюбодеяние и отказ от собствените си деца. Затова Електра търси възмездие. Когато убиват майка си има момент на смущение, защото майката е една и те с брат и си спечелват прозвище на “майкоубийци”, но на фона на нещастния им изпълнен с мъки живот, образите им не предизвикват отблъскване, а съжаление и симпатия.
О Р Е С Т
В „Електра” са представени събитията няколко години след убийството на Агамемнон , като на преден план е отмъщението , подготвено и извършено от Електра и Орест. И двамата осъзнават сложността на своето дело. По пътя към отмъщението през цялото време действието движи жената. На нея са предписани много мъжки качества като решителност, ярост и омраза. Проблемът в творбата е дали човекът има право да отнема друг живот , дори и в името на засегната чест или когато прави това по божията воля.
Орест пристига в Аргос като странник. От една страна , той идва като пратеник на Аполон , за да накаже убийците на Агамемнон , и затова трябва да разбере дали ще намери подкрепа от страна на своята сестра. От друга страна, той се завръща в родното място като чужденец , който трябва да бъде приобщен към своя род отново. За да възстанови своя статут на син , наследник на славен род и на престола , младежът трябва да отмъсти на Егист и Клитемнестра.
В диалога на Орест с Електра тя му отправя косвени упреци и с това заявява ролята си на двигател на действието :
Позор! Бащата да сломи фригийците,
а той да не унищожи един човек -
той , младият ,синът на благороден мъж!
Орест е единствената надежда на Електра. Разкриването на самоличността му от стареца дава нов тласък на действието. Оттук нататък остава само отмъщението. Братът и сестрата разпределят помежду си отговорността. Електра е тази ,която подтиква Орест към действие. На нейните решителни до крайност думи на омраза той противопоставя разсъжденията за разбирателството , добродетелта и т.н. Орест се съмнява дали ще бъде справедливо това отмъщение. Всички кръвни връзки , благословени от боговете , ще бъдат прекъснати. Електра компенсира съмненията на брата , вдъхва му сили. Естествено е да действа само Орест , а тук с мъжките задължения се натоварва и жена. Отмъщение става според плана– и Егист , и Клитемнестра са убити по време на ритуал. Егист е убит по време на жертвоприношение , на което е поканил Орест , тъй като боговете повеляват всеки срещнат по пътя към жертвеното място чужденец да бъде призован да сподели почитта. Орест убива този , който преди малко го е дарил със своето благоволение. Той иска да отмъсти за смъртта на баща си, за страданията на сестра си и за изгнаничеството си извън родината. Ако Орест не беше отмъстил, Егист би го намерил и убил. Дори и той да не го убие, Орест щеше да е обречен на вечно изгнаничество и далеч от сестра си. Така този акт на отмъщение , макар и с благословията на бог Аполон , става израз на неуважение към тези , които направляват съдбата на хората. Орест убива , но това не му носи успокоение , а напротив – страховете стават още по-големи ,съмненията се увеличават , особено когато настъпва времето за убийството на майката. В речта му се промъкват много въпроси и възклицания :
Какво ще правим? Ще убием майка си?
.................................................. ......................................
Ах!
Но как? Нали ме е родила , гледала ...........
Но веднага след убийството всичко рухва . Прекъснати са всички пътища към рода . Орест е потресен , хорът оплаква тежката съдба на Клитемнестра , Електра страда , че е насърчила своя брат , като е хванала заедно с него ножа , за да подсили удара.
В мига , в който са се намерили , братът и сестрата трябва да се разделят. Електра и Орест изоставят непоколебимостта на трагическия герой , те са съкрушени , вътрешно опустошени , загубили своята героичност. Не знаят как да реагират , как да продължат напред .
Единственото разрешение е намесата на боговете . Използването на драматургичния похват „бог от машина” във финала разрешава трагическата ситуация . Наказаното старо престъпление е довело до ново и сега редът отново трябва да бъде възстановен . Единствено Диоскурите – пратениците на боговете – признават акта на отмъщението. Авторът не оспорва справедливостта на отмъщението , но не приема майцеубийството.
Еврипид разработва едни традиционен проблем – за отмъщението заради убития баща , но го обвързва с дълбоките терзания на човешкия ум – слаб с ограничените си сили на смъртен , но силен с любовта , макар и късно пробудена.
●”Изгнанника Орест” – описание
● „И щом кръвта се мие с кръв, ний двамата с Орест ще те убием отмъщавайки” – действия (Орест и Електра)
●“Споходих снощи гроба на баща си аз, там сълзи лях, положих къдърец коса…” - действия
● “той, младият, синът на благороден мъж!” - описание
Ако може линк към => Престъплението и наказанието в Граф Монте Кристо
Снощи я намерих даже си я принтирах,но днес никъде не я откривам в нета....
Балгодаря предварително
ми виж напиши си го в помагало и ако намериш нещо дай линк ама аз нищо не намерих....
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ е типологичен за писателя за времето от 30-те години на 20. век. Художественото изображение се отличава с иронията, сарказма и пародията на познатите публицистични, художествени, вестникарски, модерни изяви. Оригиналният поглед на твореца към света и човека визира и основния конфликт на времето – между Природата и Цивилизацията. От тази конфронтация произтича и необходимостта от създаването на човека анатомия, на човека марионетка.
Неочакваното екзотично заглавие провокира читателя със своето звучене и значение – необичайното съчетание от понятията дамата и с рентгеновите очи предизвиква любопитството и особения „хоризонт на очакването“ на възприемащия текста. Асоциативната връзка на първото понятие с рицарските романи и европейския цивилизован свят по-късно се иронизира и пародира. Фантастичното словосъчетание на научното понятие рентгеновите и анатомичното очи предизвиква въображението към странното чудо, което предстои да се разгърне пред читателския поглед. Сблъсъкът на различните нива на нагласите създава дистанцията на четящия спрямо произведението и го „отчуждава“ от стандартния начин на възприемане чрез съ-преживяване.
Видимото и невидимото в разказа се разгадават постепенно и фантастично-необичайното се превръща в странно-абсурдно художествено пространство и време. Началото представя затвореното и изолирано пространство в „чакалнята“ на института по разхубавяване. То назовава обикновените видими човешки присъствия в смешното и трансформирано „виждане“ – вместо „кралици на красотата“ тук се очертават претендентки за титлата „царица на грозотата“. Всекидневно-битовото описание в едри щрихи на обичайните им занимания е принизено до безсмисленото разглеждане на списания, информиращи за чужди животни и страни.
На фона на тази чакалня се изгражда образът на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – името му е художествен знак за заниманията му и тяхната „значимост“. Като „владетел на глупците“ той има задачата да коригира „природните недостатъци“ на своите клиентки и „да превръща и най-отвратителния изрод в прекрасен ангел“. Авторът постепенно задълбочава сатиричната характеристика на героя не чрез традиционните художествени похвати, а най-вече чрез гротесковото изображение на магическите резултати от неговата дейност. Иронията на писателя се насочва срещу духовната ограниченост на хайлайфното общество, което самт си създава самочувствието на висше общество – художественото повторение на епитета „благотворителни“ завършва с едно „благотворително кокетство“, граничещо с гротеската.
Писателят изгражда общата представа за обществото и от него „отделя“ един произволно избран образ – типичен за средата, на която принадлежи. Мими Тромпеева е неотделима част от своя свят, в който единствена ценност представляват телесните, физическите дадености. Името й звучи в контекста на модата от 30-те години на 20. век – галеното Мими се съчетава с музикално звучното Тромпеева (от френски език – лъжа се, мамя се) и се оформя като име – знак на времето. Метафоричното значение на природната й ощетеност – кривогледите очи – насочва мисълта на читателя към деформираното „виждане“ на света на висшето общество. Единствената значимост за това общество са материалните ценности и физическата същност на човека – презрението и безразличието дистанцират всеки, който се оразличава от стандартната форма.
Видимото, материалното, физическото присъстват и властват в този свят, сам определил себе си като „висше общество“. Но именно липсата на духовност ги принизява – авторовата пародия се превръща в отрицание на елементаризираното човешко присъствие. Представата за щастие на героинята Мими Тромпеева се измерва в категориите на средата, на която принадлежи, – искрената й болка и страдание се пораждат от несъответствието й на себеподобните от „аристократическите кръгове“. Мечтата да се омъжи, и то непременно за милионер, е пределната граница на духовните й пориви и стремежи.
Видимите измерения на човешкия свят надмогват невидимите нюанси на психичните изживявания на човека – светогледът на Мими Тромпеева изцяло изразява зависимостта от законите на социалната й среда. Закономерно е и прекрачването на прага на козметичната „фабрика“, която преобразява, но естествено – външността – на суетните жени. Те са едновременно клиентки и пациентки, но не само на Чезарио Галфоне, а най-вече на собствената си зависимост от заобикалящия ги свят.
Светослав Минков включва в „правенето“ на разказа и читателя – сътворяването се превръща в своеобразна игра на въображенията на автор и възприемател. Обръщението „драги читателю“ едновременно приобщава и дистанцира съавтора читател от иронично определената като „нашата история“ история на героинята. Разграничаването е необходимо за преосмисляне на истинските стойности в нравствения облик на персонажа. Към този художествен пародиращ принцип на изображение се наслагва и смешно-патетичното звучене на речта на „гениалния маестро Чезарио Галфоне“ – така визията се допълва и се доизгражда от ироничната сцена игра на героичното, характерно за рицарските романи, с принизяващото и травестиращо словесно изпълнение на любимеца на „слабия пол“ от хайлайфното общество. Многословието на чудодееца поставя акцент върху същностната страна на заниманията му – съграждането на изкуствен човек чрез парафинени инжекции и моделиране на превъзходни класически форми. „Морето“ от красиви и приповдигнати думи се придружава от съответната поза на гротесково присъстващ герой – сложи „лявата си ръка на сърцето, а дясната издига знаменателно нагоре и като коленичи...“
Приказното начало в разказа е използвано от твореца в момента на изобразяването на магията чудо – кривогледите очи на Мими Тромпеева бързо и с лекота са заменени с новия тип „рентгенови очи“. Алегоричното значение на рентгеновите очи насочва размисъла към дълбините на човешкото същество – то напълно се дистанцира от природното си начало, превръща се във вещ с гаранционен срок. Цивилизацията довежда човека до абсурдното състояние на бездуховност и обезсмислено съществувание.
Фрагментираният тип изграждане на творбата съответства на цялостния замисъл на писателя – читателят трябва да участва в започнатата игра и да доизгради с интелектуалното си съпричастие започнатото от автора. Използването на дневника на героинята пародира модата на 30-те години на 20. век, утвърдила словесните излияния на младите дами от висшето общество. Погледът „отвътре“ към преживяванията на Мими Тромпеева е двойно обърнат към същината на света, на който тя принадлежи. Невероятната способност да „вижда“ с новия си поглед през хората открива истината както за тях, така също и за нея. На преден план се оказват скелетите и атлетичните тела на представителите на хайлайфа, но героинята с нескрита симпатия и одобрение приема липсата на мозък. Повърхностното и неангажиращо поведение е емблема на заобикалящия я свят, но в изразите на Мими звучи искрената радост от „докосването“ до тази видимост-невидимост на така близките й и сродни същества. Анатомията е понятие обобщение за човека, изгубил човешкия си облик и духовните си потребности и останал затворен, ограничен, но и неизмеримо щастлив в телесната си съвършеност.
Оксиморонното съчетание „живо гробище“ не съдържа оценъчен тон, не противопоставя Мими Тромпеева на обществото – искреното признание на радостта й звучи в контекста на дневника, отразяващ естествената й принадлежност към същия този свят. „Плъзгането“ по повърхността на живота продължава с лекотата на опредметения човек, но не-личност, осъзнал неразривната си връзка и зависимост от това „живо гробище“. Иронията постепенно преминава в сарказъм и самоизобличение – искрената възхита пред стройните скелети и съвършените анатомични присъствия преминава във възторг и нескрита възбуда от принадлежността на героинята към този телесен свят.
Пародирана е и вечната тема за любовта – обект на вълненията и повод за трепетите на Мими Тромпеева е атлетичното тяло на Жан – идеалното тяло е достатъчно да привлече вниманието на рентгеновите очи. Анатомията измества представата за човека като единство от духовност и физическа даденост. Видимото е достатъчно и единствено необходимо – богатството компенсира липсата на мозък. Невидимото се демаскира в самопризнанието на героинята: „Уж мислите на човека идели от неговия мозък.“ Привидностите се разгадават чрез дисекцията на символа „рентгенови очи“ – иронията се превръща в гротесково самоизобличение на т.нар. висше общество – „може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си...“
Липсите – на мозъци и сърца – са определящи за характеристиката на един свят, в който моралните ценности отстъпват място на материалното и телесното начало. Мими Тромпеева е образ обобщение на този свят, достигнал до абсурдното си самоотрицание. На фона на разместените стойности на живота героинята „прониква“ в собствената си същност, без да се противопостави на заобикалящата я духовна пустота.
Авторовата дистанция от историята и внушаването на пародиращата отчужденост от нея се осъществяват и чрез обръщението към читателя „драги читателю“, и чрез ироничното назоваване „нашата история“. „Оттласкването“ от разказваното и разказаното се превръща в нов тип съприкосновение между читателя и текста, между читателя и автора – „кривото огледало“ на пародията не приобщава възприемащия към историята („нашата“), а по-скоро го провокира да се „отстрани“ от нея и да я оцени рационално. Новата роля на читателя не е в това да съпреживява разказаното, а, по-точно, – да „надживее“ тази история.
Измеренията на любовта се вписват в общия пародиращ тон на разказа – интимното преживяване се трансформира в странното и опредметено-принизено овеществяване на ниво богатство и пари: Жан е „тъй богат и мил“, „единствен наследник на вуйчо си – някакъв мултимилионер“; „Един милион в аванс и два милиона след сватбата“ са точните съотношения на „влюбените скелети“. Св. Минков дискредитира героите си в саморазкриването на собствената им духовна ограниченост – мечтата на Мими Тромпеева се съсредоточава в пътуването до Париж заради „хермелиново палто и бален тоалет“. Така „идеалната двойка“ се очертава в контекста на цялостното художествено внушение като неразделно единство от две тела сред множеството от парфюми и съвършени скелети.
Видимият свят се „вижда“ през погледа на всепроникващите рентгенови очи на един произволно избран представител от същото това общество, населено и съставено от безмозъчни и доволни скелети, определени от автора като „парфюмираната младеж от аристократичните кръгове“ и мечтаещите да се омъжат за милионери подобия на героинята. Присмехът и иронията директно се насочват към бездуховния свят, зает само със себе си и с незначителните си занимания. Видимостите резонират естествено в „кривогледите очи“, знак за деформиран и нереален поглед към света и собственото Аз. Значимостта на човека се свежда до визуалното възприемане и принизява всеки, който е различен. Опитите човекът да се маскира и да се представи като себеподобните си в света на тениса и новите марки автомобили се превръща в болезнено приобщаване към света на марионетките. Това метафорично определение за света на героите, населяващи разказите на Св. Минков, използвано от Симеон Султанов, е най-точното и е понятие – емблема. Отдалечаването на човека от природното му начало се пресъздава като метаморфоза на външния облик на несъвършения човек в „богиня на хубостта“.
„Феноменалните“ корекции на „природните дефекти“ на женските тела, – корекции, – осъществявани от маестро Чезарио Галфоне, писателят използва като видим знак за характеризиране на дамите от т.нар. висше общество. Патетичните думи на маестрото са съзвучни с повърхностното световъзприемане на клиентките – пациентки. Новата партида от „дами с рентгенови очи“ е видимият резултат от преобразяването на човека във вещ с гаранционен срок. Св. Минков съчетава патетично-приповдигнатия тон на риторичната реч на Чезарио Галфоне с публицистичната достъпност на вестникарския стил и това се трансформира в пародиращ принизяващ глас на разказвача. С познатите и видими житейски проблеми се загатва за сериозните и невидими процеси на духовно обезличаване и разпадане на човешката личност.
Невидимите светове на разказа предизвикват мислещия читател към неразгаданите и неразгадаеми тайни на живота. Проникването в дълбините на битието на героите разкрива истината за абсурда на живота им – отчуждеността им от реалния свят и липсите обозначават пътя на човека към не-човека. Телесната зримост обсебва човешкото същество и то се изгубва в безкрая на собствената си бездуховност. Физическото доминира над духовното и приема чувството за превъзходство, овеществява поривите за щастие.
Невидимото бягство на човека от безпомощността му да бъде самият себе си в света се реализира в пълното „превращение“ в част от него. Обрисовката на Мими Тромпеева обобщава движението на отделния представител на обществото към общите закономерности и превръщането му в покорна марионетка. Взаимопроникването между човека и заобикалящия го свят напълно лишава от личностна определеност индивида. Асимилирането му е неотделима част от законите на това общество, в което властват принципите на безпрекословната подчиненост.
„Самият герой като структурен елемент в разказите на Светослав Минков приема статута на автомат, на кукла. Той не е разкрит като характер, нито като съдба или индивидуалност, а чрез действената си функция в условността на един гротесков свят. Ето защо най-точно е да бъде определен като персонаж. И така – героят е кукла, марионетка, чиито конци авторът не само дърпа, но и устройва цяло представление, цял словесен театър, в който разиграва и своята роля на автор, и дърпането на конците.“ Тази трактовка на Виолета Русева (студията „Аспекти на модерността в българската литература през 20-те години“, Велико Търново, 1993) за творческия свят на писателя очертава основните особености на неговите герои. Човекът е представен в движението си към овеществяване и превръщане в не-човек. Гаранционната годност е пародиращ елемент от настоящия не-живот на изкуствения персонаж – като марионетка се вписва в своя измислен и почти нереален свят и без да се оразличава от множеството, безличен и щастлив, доволен се превръща в негова емблема.
Светът и човекът взаимно се допълват и се преливат в хармонично единство – повърхностните и елементаризирани изживявания очертават рамките на взаимопроникването на двете начала. Единствената стойност е настоящето – илюзиите са сведени до прагматично всекидневните мечтания на примитивния дух. Малките мозъци и сърца като на врабчета разграничават този свят на минимализма – мисъл и чувство са заменени от маската на доволството.
Маската скрива и не скрива възможното видимо и невъзможното невидимо от погледа на читателя. „Вълшебният рентгенол“ е част от авторовата игра с човека и читателя съавтор. Представлението се „разиграва“ открито – пред и заедно с читателя. Писателското „виждане“ се дистанцира от персонажите и се трансформира в нов поглед на възприемателя към „нашата история“.
Светът на куклите е абсурден и неестествен – цивилизацията „поглъща“ човешката топлина и индивидът заживява в новата си роля – играчка от паноптикума на измислените изкуствени хора. Скелетите и анатомията са достатъчни, за да „изразят“ бездуховното начало на човека, превърнал се в жертва на своята ограниченост и на своя неестествен свят. Привидностите се превръщат в ценност, видимото и невидимото разменят местата си и текстът се превръща в игра, наподобяваща живота. В нея съучастник е и читателят, достигнал до метаморфозата на съавтор.
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ „отваря“ очите на читателя към един пародиращо-иронизиращ свят на марионетки и герои кукли. Интелектуалното съучастие предполага и напрежение при възприемането на творбата, изисква и познаване на културната традиция. Възможностите за съприкосновение и разгадаване на текста са осъществими на различни равнища.
Учениците от 8. клас осъществяват тълкуването на произведението на основата на естетическото възприятие и общокултурното си равнище. Те се ориентират в пародиращия стил на разказвача и се приобщават към ироничното изобличение на човешката ограниченост и самозаблуда. Демонстрираната отчужденост и „отстранеността“ от текста се съчетават с вярно разбиране на нравствените послания на сатирика Св. Минков.
Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ поставя много въпроси – за духовните ценности в човешкия живот, за отношението на човека към света и към собственото му битие. В това се открива и необходимостта подобни творби да се включат в учебната програма. Откриването на универсалните стойности и моралните устои на човечеството могат да достигнат до младата читателска аудитория и чрез сатирико-ироничния и принизяващ гротесков тон.
Подробностите и декоративните елементи в разказа провокират с елегантно подбрания си стил – те са видимостите, зад които се „скриват“ тънките нюанси на присмеха и пародията. Художествените „липси“ се превръщат в знаци на „преобърнатия“ сериозен повествователен маниер. „Кривогледите“ очи на главната героиня са детайл от картината на хайлайфното общество – деформираното и неестественото заемат „сериозната“ поза на оценка и когато се трансформират в странното и необичайното „рентгенови“ очи, те са отново неотделима част от същия този свят.
„Липсата“ на достоверност и истинност при изграждането на творбата е част от игровия ефект на писателя, който се забавлява в съграждането на необичайни ситуации и нетрадиционни образи, доколкото може да се приеме това определение. Художественото внушение се постига с гротеската, разместваща пластовете на познатите повествователни маниери и журналистически жанрове.
Невидимите движения на интелектуалната закачка се насочват навътре към текста – главната героиня е емблема на цял един свят, самозатворен в себе си, самодоволен и опредметен. „Нашата героиня“ принадлежи на този свят с доволството и спокойствието на това „живо гробище“ – оксиморонното съчетание назовава и обобщава „висшето“ общество. Безкрайната шега на природата се съсредоточава в анатомията и скелетите, движещи се като знаци символи във видимия свят на парите. Дори любовта приема измеренията на търговската сделка, а мечтата е снижена до „хермелиново палто и бален тоалет“.
Насмешката преминава в ирония и в подтекста се открива „вълшебната игра“ със словото. Преображенията се вписват в общия пародиращ тон на разказа – травестирани са стиловете на модните от 30-те години на 20. век романи, на журналистическите жанрове, на рицарските творби.
Разказът на Св. Минков е преобърнатият пародиращ свят на новата приказка за принцесата жаба. Вълшебното чудо на облика на персонажа се гради с лекотата на словесната игра, за да постигне демаскирането на цивилизования и антиприроден свят. Изповедното звучене на дневника внушава не толкова истинност, колкото отдалечава все по-осезаемо читателя от „нашата история“.
Неслучайно художественото изображение не включва описание на природна картина – дистанцирането на човека от естественото му начало е закодирано и в тази поредна „липса“. Писателят е верен на своя творчески светоглед и драстично противопоставя човешкия обезчовечен свят на безкрайно чуждия му природен свят.
Пътуването на човека към света и към себе си приема новия модерен вариант на пътуване към саморазрухата. Разпадащата се духовност е „скрита“ зад безгрижната радост от живота, зад привидната красота и приповдигнатата емоционалност. Пътуването до Париж „затваря“ и едновременно „отваря“ произведението – отвореният финал провокира размисъл за извечните стойности на човешкия живот, за самооценката на личността, за погледа й към видимия външен и невидимия вътрешен свят. Трудното пътуване към себепознанието се оттласква от деформирания поглед на героинята и читателят сам преоткрива истината за духовната ценност на Света и собственото си Аз.
Видимите и невидимите образи и идеи в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ създават един необичаен художествен свят от странни и предизвикателни персонажи. Те пораждат интерес именно с новото си излъчване на прикрита познатост и отчуждаваща се непознатост. Своеобразно „вълшебно чудо“ се осъществява при срещата на младия, непредубеден читател с текста на Св. Минков – чудото на откриването на старите истини чрез вглеждането в чуждия деградиращ свят. Приказновълшебният разказ за „дамата“ се трансформира в прозрение на читателя за собствената му ценностна система. Необходимостта от съхраняване на човешкото у човека и завръщането му към изконните духовни измерения е закономерен резултат от съприкосновението с текста на Св. Минков.
Свалената маска на видимото художествено изображение носи и естетическата наслада – от разгадаването на пародирания невидим творчески подтекст. След срещата с повествователния маниер на Св. Минков, разкрит в разказа „Дамата с рентгеновите очи“, учениците откриват един интелектуален писател, осъзнавайки необичайността му, повечето от тях проявяват интерес към неговото творчество. „Очите“ на мислещия читател се „отварят“ за новата художествена система на пародиращата литература, която отрича утвърдените модели и естетически достижения
СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”
АВТОРЪТ С РЕНТГЕНОВИЯ ПОГЛЕД
Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задълhttp://www.teenproblem.net/forumбочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техниhttp://www.teenproblem.net/forumческата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.
Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литератуhttp://www.teenproblem.net/forumра поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традиционhttp://www.teenproblem.net/forumна класическа художествена проза.
Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвителhttp://www.teenproblem.net/forumна ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа отhttp://www.teenproblem.net/forumдалеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се надhttp://www.teenproblem.net/forumсмива, или жестоко ги подиграва, или ги слеhttp://www.teenproblem.net/forumди с ужас и отвращение, като привидно деhttp://www.teenproblem.net/forumмонстрира равнодушие и безучастие към неhttp://www.teenproblem.net/forumлепото им поведение.
Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциалниhttp://www.teenproblem.net/forumте градчета) го разсмива и забавлява със своhttp://www.teenproblem.net/forumята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на неhttp://www.teenproblem.net/forumдопустима наивност и глупост. Самият писаhttp://www.teenproblem.net/forumтел няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомисhttp://www.teenproblem.net/forumлието, дребнавостта и пустотата на същестhttp://www.teenproblem.net/forumвуванието им..
Изумен от човешката безразсъдност, от каhttp://www.teenproblem.net/forumтастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всичhttp://www.teenproblem.net/forumко, което претворява в чудноватите си разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзи. Проницателният му „рентгенов поглед” отhttp://www.teenproblem.net/forumкрива парадоксалното, фантастичното безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).
Светослав Минков разказва странни и неhttp://www.teenproblem.net/forumвероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подробhttp://www.teenproblem.net/forumно народния живот, избягват битовите детайhttp://www.teenproblem.net/forumли и фактите от конкретния обществен поряhttp://www.teenproblem.net/forumдък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модерhttp://www.teenproblem.net/forumнист той е и един от създателите на българсhttp://www.teenproblem.net/forumката сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което заhttp://www.teenproblem.net/forumбавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Амеhttp://www.teenproblem.net/forumрика”, където домашният прислужник е роhttp://www.teenproblem.net/forumбот, изпратен отвъд океана.
През 20-те години на XX век Светослав Минhttp://www.teenproblem.net/forumков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призраhttp://www.teenproblem.net/forumци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробищаhttp://www.teenproblem.net/forumта, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.
В своите страшни разкази писателят внуhttp://www.teenproblem.net/forumшава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на редиhttp://www.teenproblem.net/forumца модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неоригиhttp://www.teenproblem.net/forumнален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).
В разказите от 30-те и 40-те години Светосhttp://www.teenproblem.net/forumлав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на коhttp://www.teenproblem.net/forumрумпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, заприhttp://www.teenproblem.net/forumличват на марионетки и роботи.
Фантастично-сатиричните разкази на писаhttp://www.teenproblem.net/forumтеля съдържат изненадващи събития, загадъчhttp://www.teenproblem.net/forumни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в тоhttp://www.teenproblem.net/forumзи въображаем свят са с празни души, траhttp://www.teenproblem.net/forumгични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.
В разказа „Дамата с рентгеновите очи” маhttp://www.teenproblem.net/forumестро Галфоне измисля най-неочаквани козhttp://www.teenproblem.net/forumметични изненади в гримовата техника и хиhttp://www.teenproblem.net/forumрургия. В своя прочут Институт за разхубавяhttp://www.teenproblem.net/forumване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се двиhttp://www.teenproblem.net/forumжи само в средите на хайлайфа, тази очна повhttp://www.teenproblem.net/forumреда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистенеhttp://www.teenproblem.net/forumто на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разлиhttp://www.teenproblem.net/forumката им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.
В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоредhttp://www.teenproblem.net/forumно със засиленото рентгеново зрение на героhttp://www.teenproblem.net/forumинята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гроhttp://www.teenproblem.net/forumбище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатоhttp://www.teenproblem.net/forumмия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собственаhttp://www.teenproblem.net/forumта й безмозъчност.
Целта на Светослав Минков тук е да предhttp://www.teenproblem.net/forumстави сатирично един абсурден и фантастиhttp://www.teenproblem.net/forumчен в своята бездуховност свят на марионетhttp://www.teenproblem.net/forumки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и изhttp://www.teenproblem.net/forumпълнено с отвращение, с погнуса и изумлеhttp://www.teenproblem.net/forumние от крайната степен на човешкото падеhttp://www.teenproblem.net/forumние и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито дуhttp://www.teenproblem.net/forumша, нито съвест. Затова авторът използва фанhttp://www.teenproblem.net/forumтастиката на абсурда, измисляйки вълшебhttp://www.teenproblem.net/forumните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.
Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откриhttp://www.teenproblem.net/forumтие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпотаhttp://www.teenproblem.net/forumта, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото проhttp://www.teenproblem.net/forumизводство на опасни продукти.
Не можем да не се запитаме: какви са услоhttp://www.teenproblem.net/forumвията на живота, които правят възможни пороhttp://www.teenproblem.net/forumците на бездуховността? Неизбежна и съдбоhttp://www.teenproblem.net/forumносна ли е покварата, която носи светкавичhttp://www.teenproblem.net/forumното развитие на техниката и на научните изобhttp://www.teenproblem.net/forumретения? Разбира се, че науката и техничесhttp://www.teenproblem.net/forumките постижения допринасят повече полза отhttp://www.teenproblem.net/forumколкото вреда на хората. Благодарение на разhttp://www.teenproblem.net/forumвитието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.
Какво бих искал да видя с рентгенови очи
Човешкият ум все още не е намерил средство,чрез което би могъл да проникне през материята,да види отвъд невидимото,да'прочете'тайн те на човека и заобикалчщия го свят.Ако подобно нещо съществуваше,ако човек,вземайки някакво хапче,капки или нещо друго,добиеше тази способност,колко ли би се променил животът. Какво бих направил аз,ако очите ми имаха възможността да проникват през материята?Навярно би ми се струвало в началото твърде интересно и предизвикателно.Бих искал да разбера какво мислят другите за мен,дали са искрени приятелите ми.Ще ми бъде любопитно да знам какви контролни замислят учителите и кога ще ме изпитат.Така ще бъда винаги подготвен и няма да треперя в очакване да чуя името си.Може би ще искам да знам какви болести заплашват здравето на близките ми и ще ги предупредя да се лекуват навреме.Сигурно биха се появили и други желания,защото това е невероятна възможност да предвиждаш и да управляваш света около себе си.
Ако имах рентгенови очи, бих искал да проверя доколко искрени са приятелите ми.Само че не знам как ще реагирам, ако разбера,че са приятели само на думи.Дали ще им кажа право в очите, че са неискрени, като им разкрия моята 'свръхестествена' способност, или ще премълча и ще се направя, че им вярвам.
Чудесно би било да прониквам в главите на моите учители, за да разбера какви контролни ще дават ,на какво ще ме изпитат.Така винаги ще съм си научил само най-необходимото,без да се налага да прекарвам цели часове над учебниците
Ако имах рентгенови очи, бих могъл да откиря навреме някои от болестите, които видимо се появяват много късно,и да предупредя близките си да се лекуват.Така бих спасил живота им.
Способността да проникваш през материята благодарение на рентгеновия поглед е привилегия, но и голям товар.Не смятам, че бих се забавлявал като Мими Тромпеева, ако разбера,че приятелите ми имат мозък,фин като паяжина.Напротив, това би ме разтревожило.Или, ако в автобуса, пътувайки за училище, всеки ден се докосвам до проблемит, до грижите и болките на другите хора.
Според мен една такава възможност в началото би ми изхлеждала като вълнуващо приключение, но постепенно бих изгубил интерес, защото е по-добре да откриваш нещата за себе си постепенно , отколкото да научиш всичко изведнъж.
(план- конспект за съчинение разсъждение на тема: „Свободата на България – подарена или извоювана според стихотворението на Вазов „Опълченците на Шипка“) ДАЛИ ЩЕ МОЖЕ ДА МИ ОСИГУРИШ ?
Ами търсих във помагало , но нищо не намерих ако ти искаш потърси и дай линк ако намериш нещо
Quiero tus manos tocando mi cuerpo
Y mi secreto sera una traicion
Tomame otra voz,
quiero sentirte muy pegadito
Yo te abrazare,
que sea mi piel la que te confiese quien soy
Besame otra vez,
quiero sentirte muy pegadito al cuerpo ..
Спешно ми трябва за днес:http://download.pomagalo.com/258006/...ni+lampi/?po=2
Не поглеждай назад към миналото и не съжалявай, че си е отишло.И не се тревожи за бъдещето, което ще дойде.Живей в настоящето и го направи толкова хубаво, че да си струва разбитото сърце.
АЗ КАТО ГРАЖДАНИН НА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА
Европа, за хората от почти целия свят, е смесица от култури, религии, история, нрави и националности, които са съхранили в себе си не само европийския манталитет, а и красотата и изяществото на забележителностите и природните дадености.
Да си член на съюза, който е сплотил страните, притежаващи нещо различно от целия свят, е превилегия, но и не, защото както Европейския съюз защитава и толерира своите поданици, така и ги ограничава и възпрепятства да бъдат самите себе си, със своите закони, норми и ограничения…
Незнам до каква степен нашата страна – България, би се справила с едно такова предизвикателство, като се има в предвид какви са Балканските нрави, и най-вече българските… Та нали с пътешествието си из Европа, точно Бай Ганьо е прославил Балканския народ и в частност българщината!
Лично аз, не бих оценила влизането в Европейския пакт като абсолютна превилегия, но и не мога да кажа, че няма да съм щастлива ако това стане.
Наистина членките на съюза имат права, с които не могат да се похвалят редица други държави: граждански, социални и политически. Наистина е голяма превилегия да можеш свободно да изразяваш мнението си; да се трудиш и образоваш свободно; да полагаш грижи за здравето не само на себе си, но и на семейството си; работодотелите да ценят в тебе не само трудещия се, а и знаещия индивид; да избираш и да бъдеш избиран… Свободното мислене е важно не само за техническия прогрес, а и за бъдещето развитие на целия Свят.
Но Европейския съюз не е само свобода и безгрижие – напротив: известни са строгите закодателни норми и закони; високите данъци, такси и осигуровки; ограниченията по вноса и износа, които са включени в Европейските законови разпоредби и др., които приложени към настоящото равнище на доходите в България, се отразяват отрицателно на средната класа от народа ни.
Както всяко нещо, и Европейския съюз си има своите положителни и отрицателни качества. Ясно е, че ако влизането ни в Съюза доведе до реално заплащане на труда, съобразено със съответното ниво на образование и извънреден труд, то тогава с гордост бих казала, че съм Гражданин на Обединена Европа.
Знам, че едно е сигурно – където и да сме ще си останем българи и ще прославим България с най-красивите и дадености – Българската роза, Панагюрското злато, умовете на страната ни, красивите планини, великата история…
Важното е, където и да “отидем”, било то в Европа или НАТО, да си “останем у дома”, да си останем българи и да запазим българското в себе си!
Най-същественото е невидимо за очите.
Хей, помниш ли, че нарекох темата тривиална и глупава? И те попитах как не ви е омръзнало да разсъждавате все върху тези екзистенциални теми и да пишете едно също. И ти тогава ми отвърна така: „Ми за какво да пишем бе? (...) Да съм Гогол да напиша един Шинел, ама толко можем. Малко са хората, дето да пишат за малки неща и да казват много.” Може пък и да си бил прав, но аз смятам да пиша за нещо малко. Малко в очите на другите и всичко – в моите.
Забелязала съм (пък и на всеки е ясно), че ние, хората, притежаваме едно много лошо качество – а именно, че не оценяваме това, което притежаваме. И няма никакво значение дали говорим за нещо материално, или пък става въпрос за усещане, чувство, емоция. Ние приемаме хубавия телефон, удобното легло и компютъра като даденост. И ако това са просто някакви си предмети и донякъде би могло да ни бъде простено пренебрежителното отношение, то при взаимоотношенията между хората това е страшно. Я ми кажете кога беше последният път, когато казахте на родителите си, че ги обичате? Аз не помня. Мисля, че бях 5-6 годишна, когато за последно изрекох тези думички пред тях.
Нека не се лъжем, много материални неща ни правят щастливи, факт е. Въобще и не си помисляй да ми противоречиш, а си погледни телефона. Хайде сега отиди и го подари на някое хлапе и си вземи съвсем обикновен. Пак ще ти върши същата работа, нали? Но няма да го направиш. Е, та за това ти говорех. Истината е, че целият ти живот е подчинен на материалното. То ти дава удобството, комфорта и затова осигурява донякъде и щастието ти.
Но нищо не може да може да ме направи толкова щастлива, както ти. Засега си невидим. Мислите ти са невидими, чувствата ти, желанията, но те са най-важните, най-съществените неща. И често ми се иска да не е така, но и ти самият понякога си лек въздушен образ, до който не мога да се докосна. Ти си фантазия, въображение, блян, кошмар и болка - всичко това, което не може да се види и пипне. А всички тези емоции осмислят и съпътстват живота. Те са неговата магия.
същественото е невидимо за очите
Спортни коли,лъскави дрешки,скъпи бижута.Пари.Не,не ви описвам Ориндж Каунти,а материланите „ценности”,към които се стремят обикновените същества,наречени хора.Ще кажете, „Не,аз не съм от тях,за мен е важно сърцето”. Не се правете на такива,каквито не сте.Не се опиттвайте да заблудите света , а и самите себе,че материалното няма занчение,защото ще ви кажа, че има занчение и то голямо. Парите имат значение.Парите са изключително важни в модерното време,в което казваме,че живеем.Парите са необходими,ако щете дори само,за да преживяваме.И да,парите носят щастие,защото не познавам човек,който няма да се зарадва на последен модел ауди или на апартамента в центъра на „хубавата ни и чиста”столица.Неслучайно днес всичко се върти около парите,около властта,около човешката меркантилност. Иска ми се да живея в свят,в който идеалите имат значение.Бленувам да общувам с хора,чието съзнание не е замъглено от бляскавите списания и напудрените „звезди”. Моля се за любов и приятелство.Иска ми се да вярвам,че най-същественото е невидимо за очите.И в този момент се събуждам от красивия сън и се оглеждам.Виждам същества,които същесвуват за следващия голям купон.Виждам хора,които крадат,лъжат и убиват за жълти стотинки.Виждам хора,в които обаче вече няма нищо човешко.И ми се иска,наистина ми се иска да вярвам,че някъде дълбоко в нечия душа е останало частица добро.И отчаяно го търся. И търся.И търся.Но го няма. Дали е изчезнало,или просто се страхува да се покаже,за да не бъде унищожено?Не знам.Но го няма.
Самият Дон Жуан ви го каза. Всичко е любов. Всичко ли? А нима е прав? Нима всичко, което ни трябва е любов?
Какво искаме? Кола, къща, телефон, дрънкулки. Притежаваме всичко това. А всъщност не го притежаваме. Нещата, които притежаваме всъщност притежават нас. Станахме роби на вещите, на материалното. Живеем, говорим, обличаме се както виждаме по телевизията. Даже мислим като по телевизията. И искаме още. И сме щастливи, когато получаваме още.
И се учудваме, когато усетим една вътрешна празнина. Празнина, която не запълваме с предметите. Тя става все по-голяма. Ядосваме се, че не можем да я открием и да я запълним.Защо тази празнина не иска да се махне ли? Защото тя е всичко, което имаме. Вещи и предмети – тях могат да ти ги отнемат. Да изгорят в пожар например.
А празнината ще си остане. Защото тази празнина е животът. Имаме нужда от нея. Тя е в нас, за да ни кажа, че имаме нужда от нещо. Нещо нематериално, което не може да бъде описано в речник, изразено с думи.
Любов, щастие, свобода, вяра! Това се нещата, които имаме завинаги. Това сме ние. Това са нещата, които променят света, които изграждат империи, унищожават народи, които рушат и създават живот. И тях никой не може да ни отнеме.
Това сме ние! Това е животът! Същественото! Вечното! Любов, щастие, вяра, свобода! А тези неща не могат да се нарисуват, да се продадат и купят . Не можем да ги видим. Да надникнем в себе си. С телескопи виждаме най-далечните кътчета на вселената, виждали сме дълбините на морето, а не можем да видим себе си. Твърде малки сме, за да видим, от какви велики неща сме изтъкани.
Най-същественото е невидимо за очите.Да,така е.Колкото и да не ти се вярва е така. трябва да се осъзнаеш. Да разбереш че животът наистина си го правиш сама. Че това е твоят свят и ничий друг.
НАЙ – ЦЕННИ СА НЕЗРИМИТЕ НЕЩА
Всеки човек е мярка за всички неща – зрими и незрими.
Той е уникален, той е личност, загадка, автор на съдбата си и отговаря сам за живота си. Той расте, върви и открива стъпка по стъпка нещата в живота.
Всеки един човек се ражда с някаква мисия, като през живота си избира сам пътя, по който ще върви и ще създава или ще руши. Но независимо дали ще създава или ще руши, той ще осъществява мечти. По пътя си ще срещне много неща, ще се сблъска с хубави и лоши епизоди от своя живот.
Ще изпита ЛЮБОВ. Тя е едно от незримите неща. Любовта е вдъхновение човек да извърши и неща, които ниекога не е подозирал , че може да извърши. Тя е чувство, което не може да се опише или нарисува. Това е полет на душата, повик на сърцето, чувство, в което разумът не участва.
Ще срещне ПРИЯТЕЛСТВО. То е най-хубавото незримо нещо, което изважда човека от неговата самота и го кара да се чувства значим, търсен и неповторим.
А какво е ВЯРАТА? Вярата извисява човека до степен да приеме невидимото, но със съзнанието, че то съществува. Вярата в Бог, вярата в бъдещето, вярата в доброто, вярата , че съществува силна неразривна връзка между дете, майка и баща, вярата във вечността и непреходността.
А МЕЧТИТЕ. Те не са ли плод на съзнанието. Те се виждат в човешкия разум. Те представляват желание. Те са една магическа пръчица, която всеки иска да притежава. А най-прекрасно е ,когато човек осъществи поне една своя мечта. Тогава той се чувства щастлив.
ЩАСТИЕТО . То също е незримо. То е усещане за удовлетворение, красота и топлота. То е удоволствието от добре свършена работа. Индивидуално за всеки един човек.
ТЪГАТА. Тъгата по изгубен любим човек, тъгата от липсата на родна земя и желанието и копнежа да се върнеш в бащината къща.
И така... най-същественото е невидимо за очите. Това са добродетелите – вярата, преклонението, любовта, приятелството, добротата, щастието, удовлетворението. Уважението към близките хора и човека до теб. Трепетът и радостта от желана и очаквана среща. Трепетът и неописуемото щастие от раждането на дете. Грижата и всеотдайността към хората. Грижата и опазването на земята и нейната природа. Всичко това са емоции и чувства, които осмислят и съпътстват живота на човека. Те променят света, изграждат империи, създават живот. Тези добродетели изграждат човека, възпитават го и го подготвят за самия живот. Това са моралните устои на човешкия дух. И макар и невидими, те присъстват, както присъства и вечно зеленото дърво на НАДЕЖДАТА. Надежда за един по-добър свят, в кой хората живеят и умират, но все повече виждат невидимите неща – добродетелите, които ще ги правят щастливи и чрез които те ще опазят света , в който живеят. Ще го направят по-добър и желан за бъдещите поколения.
ако ми свалиш това за инадийския океан ще съм ти много благодарна
http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie
Площа на Индийския океан с моретата е 76,17 млн.км2, средната дълбочина е 3711 м., а максималната дълбочина достига до 7729 м при Зондски ров. Обема на водата е около 282,7 млн. км3. Океана е с дължина 10 300 км. и максимална широчина 9520 км. Бреговата линия е изрязана слабо, с изключение на северната и североизточната част, където са Червено море, Арабско море, Андаманско море, Тиморско море, Арафурско море, Аденски залив, Омански залив, Персийски залив, Бенгалски залив и др. Индийският океан има разседен, делтов, ватен, коралов, мангров, естуарен, далматински, лагунен, лиманен и риасов тип бряг. Континенталните острови са сравнително малко - Мадагаскар, Цейлон, Сокотра, Бахрейнски острови и др. Характерен е с множеството си острови с вулканичен произход - Маскаренски остров, Коморски, Андамански и кораловите острови - Малдивски, Лакадивски, Чагос, Кокосови и др. Дъното на Индийския океан е пресечено меридионално от Източноиндийския хребет с дължина около 5000км, съединяващ се на юг с широкия Западноавстралийски хребет. Средноокеанският хребет се състои от 3 части, отделящи се от центъра: на север е Арабско-индийският, на югозапад - Западноиндийският, на югоизток - Югоизточноиндийският хребет. Морските утайки в близост до континентите са главно теригенни, до 4000 м - карбонатни фораминиферови и коколитови тини, а на по-големи дълбочини - кремъчни тини или червени дълбоководни глини. Водите в западната част на Индийския океан са с около 3,5°С по-топли от водите в източната му част. Температура на водата в екваториалния пояс е около 28°С, на юг от 60°ю.ш. - около 0°С. Солеността на водите е между 32-36,5 ‰, най-голяма е в Персийския залив - 37-39 ‰ и Червено море-41 ‰. Най-голяма е плътността на водата (1,027 кг/м3) край Антарктида. В тропичните ширини през лятото и есента често възникват урагани. Вълните достигат височина 10-12м. Приливи от 0,5м (в открития океан) до 11,9м (Камбейски залив, Индия). Най-много айсберги има между 40° и 80° и.д. Почти цялата акватория на Индийския океан е в тропичния и умерения климатичен пояс.
мн спешничко ми трябват тези теми
http://zamunda.pomagalo.com/download/140074/
http://zamunda.pomagalo.com/download/262414/
мерси предварително
Живеи живота има смисал
живеи във всеки изминал ден
живеи защото те обичам
живеи но заедно със мен
Наука и техника през Втората световна война
Откритията в живота
Даймлер Бенц и Рудолф Дизел създават двигетел с вътрешно горене, който трайно бележи втората индустриална революция. Леките и тежките автомобили променят всекидневието.
Чарлз Линдберг е американски пилот, прелетял за пръв път без кацане Атлантическия океан от Ню Йорк до Париж на 20 май 1927 г. след 33 часа и 30 минути полет.
На 18 юни 1937 - Руските пилоти Валерий Чкалов, Георгий Байдуков и Александър Беляков излитат от Москва по посока на САЩ през Северния полюс без междинно кацане; полетът приключва успешно на 20 юни във Ванкувър.
В машиностроенето е изобретен непрекъснатият труд – поточната линия. Първата поточна линия е пусната през 1913г. В автомобилните заводи „Форд“.
През първата половина на 20в. започва електрификацията, газификацията и топлофикацията на селищата. Комуникациите също се развиват благодарение на телефонните и телеграфните линии, които опасват планетата.
В медицината също са направени важни открития. Човешкият живот е удължен благодарение на апаратът на Рьонтген, инсулинът и пеницилинът.
Ядрената епоха и приложението на техниката във Втората Световна Война
Енрико Ферми и Лео Шилард от Чикагския университет са първите, създали ядрен реактор и демонстрирали контролирана ядрена реакция на 2 декември 1942. Човечеството получава почти неизчерпаем източник на енергия или както е прието да се казва – използване на атома за мирни цели.
Първите ядрени реактори са използвани за да произвеждат плутоний за ядрени оръжия. Други ядрени реактори са били използвани във флота за задвижване на подводници и самолетоносачи.
Ядреното оръжие е бомба, която използва освободената енергия или друг вид разрушителни ефекти, причинени от ядрени реакции.
В историята две атомни бомби са били взривени над вражеска страна, като и двете от САЩ по време на Втората световна война. Първата експлоадира на 6 август, 1945 над Херошима и носи названието „Малкото момче“. САЩ пускат и втора бомба над Нагазаки с кодовото название „Дебелакът“, която е от имплозивен тип и носи плутоний. В резултат почти веднага загиват 120 000 души от наранявания причинени от експлозиите и от силното облъчване с радиация, а в дългосрочен план умират много повече след години заради поетите големи дози радиация. Употребата на тези оръжия довежда до спора, доколко необходимо е било използването им.
След Херошима и Нагазаки, атомни бомби са взривявани над две хиляди пъти по различни поводи, като ярени опити и демонстративни цели. Страните, които със сигурност са взривявали такива оръжия (в хронологичен ред) са: САЩ, СССР, Великобритания, Китай, Индия, Пакистан и Северна Корея.
^
Подводница от тип VII е серия германски подводници от Втората световна война. Съставляват основната част от подводната флотилия на Нацистка Германия. В периода 1935 — 1945 г. са произведени приблизително 700 броя, което нарежда тип VII като най-масово произвежданата подводница в света.
- - -
Съгласно Версайският договор от 1919 г. на Германия е забранено да има собствена бойна техника. Поради това всички разработки в тази посока са скривани внимателно от немците под различни двусмислени названия. Това се отнася и за първия лек танк за Германската армия.
В началото на 1932 г. немската армия обявява конкурс за разработването на бронирана транспортна машина с тегло в диапазона 4 - 7 тона. В конкурса вземат участие водещи немски фирми - Gutehoffnungshuette, Хеншел, Рейнметал, МАН и Круп. Поради забранителните клаузи на Версайския договор проектът получава кодовото обозначение селскостопански трактор. На 1 юли 1933 г. е избран прототипът на фирмата "Круп", в голямата си част копие на английската танкета Carden Loyd Mk.IV. С означение I A LaS Krupp (1-ва серия) са поръчани 150 шасита. На 1 април 1934 г. е поръчана 2-ра серия от 150 шасита. В производството са включени други производители - Даймлер-Бенц, [Хеншел]], Рейнметал, МАН и Grusonwerk. На тях е възложено да сглобят по три тестови шасита с части осигурени от Круп.
Машините са използвани като транспортьори на боеприпаси. В този си вид остават на въоръжение до края на Втората световна война.
^
Спитфайър (пълно английско име Supermarine Spitfire) е британски едноместен изтребител от периода на Втората световна война. Известен е най-вече с успешните си прояви при отблъскването на немските въздушни нападения по време на Битката за Британия.
- - -
Локхийд P-38 „Лайтнинг“, (в превод — „Мълнiя“) е американски тежък, двумоторен изтребител, създаден в края на 30-те години на ХХ век, от американската компания Локхийд Мартин. Широко използван он съюзните ВВС по време на Втората световна война, особено на Тихоокеанските военни действия.
- - -
^
Як-1 е може би най-интересният самолет сред изтребителите на ВВС на СССР. Най-масовият- 36 000 бр. близо 60% от цялото производство на съветски изтребители. Прост, непретенциозен, с превъзходни летателни качества. Станал родоначалник на семейство от превъзходни самолети. В историята на авиацията едва ли има такъв самолет.
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
