Отговор в тема
Праобраз на средновековното рицарство в някаква степен може да се счита съсловието на конниците в Древният Рим. След залеза на Рим при франките още 7 век. преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно от вестготите, във връзка с нападенията на арабите, прониква във франкската държава конния строй. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то на Каролингите за създаване на конница им се налага да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.
Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарий. Карл Мартел раздавал църковните земли на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно на същите условия започват да се раздават и земи на короната, като бенефиции. От 8 век. за състоянието на газиндите се появява името васс, вассал. Свободният, но, поради недостатък на собственност, неспособен за носене на конна служба човек може, като вассал, да получи бенефиция или, как заселник (Hintersasse) — парцел оброчна земля. Даването на оброчна земя преследва стопански цели, а на бенефиций — военни. Във васални отношения влизат отчасти свободни хора, отчасти несвободни. Свободният става васал по пътя на коммендацията (manibus iunctis se tradit) и дава на своя сеньор клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur).
В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности (ministeria) или стават васали. Карл Велики все още използва в своите войни пехота; Людовик I и Карл II събират за поход само конница.
Рицарска конница в битката при ХейстингсВ 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват ризница или пластичата броня, т. е. принадлежност към тежката конница; леката конница е трябвало да се явява с копие, щит, меч и лък. Навсякъде под тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по происхождение (vavassores, caballarii). От оброчното население е било възможно да се издигнеш до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да се носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужейки съотвента бенефиция, да преминеш в тежката конница и да станеш рицар. По такъв начин от средата на несвободните се е образувал привелигирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) при богатите феодали. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и се привличали към рицарска служба.
В Германия министериалите от XI в. съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите побужда свободните, а от средата на XII в. — даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това са министериалите на светските князе. Прелатите, не равни с князете, и свободните феодали по ниско от князете са държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В южна и западна Германия такива milites (eigene Ritter) се срещат даже на служба при динстманите. В Австрия и Щирия херцогските динстмани успяват през втората половина на XIII в. да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В северна Германия, където князете са раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII в. свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни класове или свободно но невоенно население в рицари е задържан в средата на XII в.; след Гогенщауфените немеското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Постановлението на Фридрих I от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговеца не смее да опаше меч, а трябва да го вързва към седлото. Тази конституция въвежда и понятието за рицарско произхождение (Ritterburtigkeit); miles (конника) има право на двубой, ако може да докаже своето рицарско произхождение (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). По Саксонският зерцал, на истинският рицар (von ridderes art) и баща му и дядо му трябва да са рицари. Друга конституция на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 1187—88 гг.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните, да опасват меч по рицарски.
Във Франция за благородници се считат собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородност е станало допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieffe, serviens), са се приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните са можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието е било затруднено от тежък подбор (droit de franc-fief), но в това време е могло да се стане благородник чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.
В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатива на короната. Хенрих III и Едуард I са изисквали задължително посветяване за всеки ленник, с доход по голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взима връх над происхождението.
Влиянието на църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или божият свят, а накрая чрез обряда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина при достигане на зрялост. «Вярността» включва в себе си изпълнението на христианския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по-отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население — търговци, жени, чиновници, селяни; treuga ограничава
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Здравейте ако може от помагало някой да ми свали на Алеко Константинов "По изборите на Свищов'' и ''Миш Маш''
http://download.pomagalo.com/322956/...rov+kym+vyrha/ ... ще съм мн благодарнааа
Пейо Яворов “Към върха”Първоначално написано от cool_f
http://download.http://www.teenproblem.net/school/32...rov+kym+vyrha/ ... ще съм мн благодарнааа
<a><img></a>
http://download.pomagalo.com/30369/ostern+velikden/
ще съм много благодарна, за утре ми трябва... днес ми казаха.....
(#) ...thats a cookie...
Bez muka o4ite ne pla4at,bez oblak dujd ne vali.Samo iskteno koito obi4at mogat da ronqt sulsi.
Животът и смъртта в двете последниhttp://download.http://www.teenproblem.net/school/60...a+na+vapcarov/
http://download.http://www.teenprobl...ichnost+/?po=1
blagodarq predvaritelno
стихотворения на Вапцаров
Известно колко труден и драматичен е личният живот на Н.Вапцаров и колко трагична е съдбата му. По собствените му думи той, повече от всеки друг наш поет, е наясно с непреодолимата бруталност на живота, но в същото време е поетът най-страстно и последователно проповядвал “вярата в доброто и човека”. Тази сила на духа той съхранява до последния си земен миг. Часове преди разстрела продължава да твори. Прощава се с живота и близките си и прави жизнената си равносметка с две кратки стихотворения “Прощално”, посветено на съпругата му, и “Борбата е безмилостно жестока”. Прощава се с живота, за да премине в едно друго измерение – смъртта, замира сърцето на поета завинаги в последната тръпка на копнежа по онова бъдеще, което той вече е виждал.
Последното му стихотворение , наричано още “Предсмъртно”, звучи реално и мъжествено. Пред смъртта ние откриваме един угрижен, но твърд мъж. Той вече не е така мечтателен и пролетно обветрен, изпълнен с радостни надежди. Той показва, че за него поезията е преди всичко обобщение за живота , но дълбоко лично, изповедно и истинско. В цялото стихотворение кипи чувствена равносметка, всяко изречение е лирически уплътнено и емоционално подчертано. И все пак в какъв ред следват мислите? Първата е з а това, че борбата си има свои закони – безмилостни и неотстъпни. Човекът, посветил се на борбата против фашизма и станал член на подривна трупа, трябва да отговаря достойно за постъпките си пред врага. Пощада не очаква. За поета е особено важно да запази целостта на мисълта, да проследи логиката на живота. Този анализ се върши дълбоко в съзнанието на героя. Той не е предназначен за аудитория. Той е дълбоко личен и съдбовен. От стихотворението ясно личи, че той е превърнал борбата в цел и смисъл на живота си, без да очаква никакви награди, съзнавайки, че е частица от нея. Финалното двустишие изразява увереността на поета, че смъртта не го плаши, че със своето дело и изпълнен дълг той се сродява със съдбата на народа. Звучи и познатият акорд на безсмъртието на падналите за свобода. Поетът е убеден, че идеята на която служи най-съзнателно, е пряко насочена към благоденствието на народа. Това му дава право да смята, че ще надживее смъртта и ще остане в народната памет.
Другото предсмъртно стихотворение на поета -“Прощално”- също е доказателство на поета с малко думи да изрази сложни и дълбоки чувства. Още в началото прозвучава интимната драма, трагичното усещане за края на човека, за постепенното угасване на спомените, за противоречието между идеала и всекидневната действителност. Тук особено ясно се изразява силуетът на самотната личност, която има своите лични страхове, страхове като на всеки човек, при това пътуване към края. В сферата на интимното, личното, Вапцаров открива повече поводи за тревога и несигурност, повече неизвестност. В такива мигове изпъква големият поет. Поетът се отказва да коментира настроението си. Той само го загатва. Избраната баладична форма е още едно доказателство за това, че към живота ще го тегли завинаги скъп за него човек, любимата, но дори и любовта към нея не би могла да го задържи при нея и да го отклони от неговата съдба. Идва момент на раздялата и онази символична целувка на вечната обич. Тук органично се свързват любовта към живота и неизбежната смърт.
Двете последни творби на Вапцаров са своеобразна лирическа равносметка за живота под формата на вътрешен лиричен монолог. Отразяват се гласовете на душата му – богата и многозвучна. Отразяват се, за да отекнат в безкрая, в отвъдното. Това са прощални песни, песни-завещания. В тях един голям български поет си взема сбогом от живота, за да се слее с вечността. С вътрешно величие и благородство.
Иван Илиев Илиев
Какво тук значи някаква си личност?
(есе)
Образът на борбата е често срещан в българската литература.Борбата-като символ на свободния дух,на българското.Но в стихотворенията на Никола Вапцаров образът и придобива по-други измерения-откроява се индивидуалната личност,чувствата и емоциите на отделния човек.Дори в последното стихотворение на поета,извадено извън контекста на историческото и биографическото,не става ясно за каква борба ни говори лирическият герой.Откроен е мотивът потъпканото човешко у човека,за превръщането му в един от многото,от сивата и еднообразна маса,манипулирана и безроподно подчиняжаща се на авторитетите,незнайно защо наградени от съдбата.И може би тази борба е битката на индивида срещу изстрелите на живота,срещу несгодите и несправедливостите на събата.
„Какво тук значи някаква си личност?”-това е големият въпрос на Вапцаров.Но дали тои е отглас от чуждо мнение,онова манипулативно мнение,което отрича ролята на личността,на индивида с неговите чувства,мисли и действия.Или пък човекът,участник в борбата,не се превръща в пионка,в част от идеята,член на партията...Дали той не изгубва своето място в историята.
Сякаш авторът ни оставя да гадаем.Но като че ли по-голяма сила притежава втората хипотеза.Тя е главната тема на стихотворението,тя е доказана и подкрепена във всичките му стихове,въпреки тънката,но силна ирония на поета:
...Борбата е безмилостно жестока.
Борбата,както казват,е епична...
Вапцаров е кратък и лаконичен,но въпреки това ясен и разбираем.Простичко написаните думи ни разкриват опозицията между индивидуалните възгледи на лирическия „аз” и всеобщопризнатото и традиционното мислене.Като традиционното е подложено на съмнение чрез едва доловимата насмешка на автора(„както казват”).В първия стих на творбата образът на борбата е разкрит през погледа на реалиста,на човека,чийто интимен свят ни представя смъртта като неизбежна част от живота.Забелязва се липсата на всякаква романтика.Докато във втория стих се разкрива борбата като идеал,смъртта като нещо красиво.И всъщност тук ярко прозира чуждото мнение.Борбата е наречена „епична”.Търсейки думата „епичен” в тълковния речник,откриваме,че тя има две значения,които са тясно свързани:
Епичен-1.който се отнася до литературния жанр епос;повествователен,разка звателен
От това значение можем да извлечем следното:стихотворението на Вапцаров се доближава до творбата на Ботев „На прощаване” („епичен”-„песни за него пеят”).Т.е. за борбата в „Борбата е безмилостно жестока...”ще се разказва,тя ще бъде митологизирана.Но също така можем да кажем,че Вапцаров спори с Ботев,защото епитетът „епичен” е използван иронично-той е неверен в конкретното стихотворение.
Епичен-2.достоен за възпяване,славен,величав,г роичен...
Второто значение съвпада с представеното от лирическия говорител на Вапцаров.Но в стихотворението то е разкрито по един по-нов,по-различен от възрожденския изказ начин(отново чрез ирония).
И докато в първите два стиха се разкрива масовата смърт(чрез образа на борбата),в третия е показана личната,индивидуалната гибел:
...Аз паднах.Друг ще ме смени и...толкоз...
Въвежда се идеята за кръговрата.Лирическият човек,участник в борбата,се включва във вековната традиция да се опълчваш срещу злото.И в този смисъл той е част от българската история,той е личност-въпреки незачитането на този факт от страна на авторитетите:
...Какво тук значи някаква си личност!...
Дали има омаловажаване на смъртта?Дали поетът отново не спори с идеята на Ботев за смъртта-безсмъртие?Стига ли той до същия извод?
В четвъртия стих остро зазвучава мотивът за личността в историята,в живота(а дори и в любовта-лирическият герой на Вапцаров няма правото да бъде обичан,той е отхвърлен дори от своята любима-„Прощално”).Личността е нищо,идеята е по-важна от нея.За това борбата придобива отрицателен знак,тя убива индивидуалността.Това отличава Вапцаровото стихотворение от Ботевата лирика.За Вапцаров борбата е белязана от смъртта и злото.Мотивът за гибелта зазвучава и във втората строфа:
...Разстрел,и след разстрела-червей.
Това е толкоз просто и логично...
Личността умира и отнася със себе си човешкото.След нея остава само тленното и уязвимото тяло.Образът на червея символизира смъртта и забравата.Времето сякаш спира,за да разкрие логиката на живота,който има начало и край.А след края идва забравата,защото при Вапцаров няма спомняне,няма безсмъртие,няма предаване на легендата.Единственото унаследено от Ботев е обичта към народа:
...Но в бурята ще бъдем пак с тебе
народе мой,защото те обичахме...
Образът на бурята е последният белег на приликата между възрожденската лирика и творбата на Вапцаров.Бурята е като традиционен символ на борбата.
В последните стихове лирическият говорител се приобщава към колелтива,но вече обединен не от смъртта,а от любовта-може би единственото вечно според Вапцаров.
В цялото стихотворение лирическият „аз” сякаш се опитва да разбере смисъла на борбата,на изгубването на личността.И според мен най-накрая успява-жертвата и саможертвата му може да не се запомнят,но ще са оправдани,защото са в името на народа.
(#) ...thats a cookie...
Животът и смъртта в двете последни стихотворения на Вапцаровhttp://download.http://www.teenproblem.net/school/60...a+na+vapcarov/
http://download.http://www.teenprobl...ichnost+/?po=1
blagodarq predvaritelno
Какво тук значи някаква си личност
Ostern - Великденhttp://download.http://www.teenproblem.net/school/30...tern+velikden/
ще съм много благодарна, за утре ми трябва... днес ми казаха.....
Човешката драма в романа Тютюн на Димитър Димов
ще може ли това:
http://download.pomagalo.com/33956/p...cesorite/?po=1
ама е много странички сега гледам и ако не те мързи може да ми го пратиш на email: simeon90_@abv.bg
Ако не е много нахално
http://download.pomagalo.com/136409/...+hvyrli+kamyk/
mnogo molq tova. e-mail specialist2@abv.bg
pls mnogo e speshno
Лошо е да си пиян и да няма кой да те подпре, но по-лошо е да си влюбен и да няма кой да те разбере!
много ще съм ви благодарна ако ми изтеглите следната тема:
http://download.pomagalo.com/86456/s...ka+ot+yavorov/
трябва ми за утре благодаря предварително
Изгуби ме сред потопа от колебания. На ръба на истината.Колко празни думи- нарушаващи всички клетви и обещания. Колко небрежно ти ме изгуби...
Александър Панов
ЧОВЕКЪТ НА ГРАНИЦАТА
Стихотворението „Маска" е едно от най-популярните Яворови стихотворения особено заради изключително екс¬пресивната характеристика на основната поетическа пози¬ция в цялото му творчество:
... Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням...
Но в същото време се оказва, че на него - така заредено с вътрешни проблеми и мотиви, определящи му ролята на представителна за цялото творчество на Яворов творба, ка¬то един компендиум на същностните за това творчество мо¬тиви, противоречия, психологически състояния и т. н. - не е оказвано нужното внимание от страна на анализаторите. Вниманието като че ли се съсредоточава повече върху кри-тиката на отделни образи с алогичен от гледна точка на правдоподобието характер, като:
... И близко, до уши, чух tambourin; - ръката, що го носи, ме перна по лице с изкуствен лозов лист...,
отколкото върху същността и характера на поетическата система, пък и на някои индивидуални особености на смис¬ловия свят на стихотворението, които правят възможни та¬кива „несъстоятелни" от позицията на житейската логика образи. Ето защо мисля, че е време да потърсим пътища към навлизането в света на това стихотворение и да разкри¬ем мястото му не само в творчеството на Яворов, а и в ця¬лата българска култура. Редовете, които следват, са само един частичен опит да се изпълни тази задача, най-вече по¬ради липса на място. По необходимост няма да бъдат засег¬нати въпросите на поетическия език, на взаимодействието на творбата с контекста й, както и въпросът за битуването й в историята на културата повече от осемдесет години. Иска ми се да поставя обаче основите на гледната точка, от която творбата може да бъде анализирана както в смислов, така и в структурен, рецептивен и културологичен план. Иска ми се да видя ситуацията на това стихотворение като проблем, който изразява нещо особено съществено за Яворовия ху¬дожествен свят, изразяващ механизма на възникване на онази необичайно силна драматична напрегнатост, така ха¬рактерна за Яворовите стихове. Този проблем, по моему, е проблемът за границата.
Проблемът и понятието за граничната ситуация в све¬товната култура имат различен произход и основания във философски системи и културни състояния. В нашето лите¬ратурознание то получи популярност най-вече с книгата на М. М. Бахтин за поетиката на Достоевски, където пък беше обоснована най-вече върху нейната ницшеанска разновид¬ност преди всичко в романа „Престъпление и наказание", но заедно с това се посочват и генетичните му връзки с дру¬ги културни ситуации и мотиви. В поезията на Яворов този проблем също има безспорно ницшеански произход, но за¬едно с това не можем да не забележим присъствието и на ня¬кои други елементи, каквито са, да речем, мотивът за мас¬ката, мотивът за карнавала, а така също и мотивът за диа¬лектиката естественост - изкуственост и същност - при-видност, които пък от своя страна се събират в един глоба¬лен екзистенциален проблем, какъвто е проблемът живот -смърт. Дори и от пръв поглед е ясно, че всички тези проти¬вопоставяния и мотиви ни водят директно към проблема за граничната ситуация, за едно състояние между, което със¬тавлява и основата както на психологическата и емоционал¬на характеристика на преживяванията на лирическия герой, така и на особения драматизъм на смисловия свят на твор¬бата, която разсъждава именно върху проблема за човека, намиращ се на границата между две състояния на общест¬вото, между две култури, между два екзистенциални модуса и в края на краищата обуславяща трагичното му битие на границата между живота и смъртта.
Проблемът за границата е възлов за късната лирика на Яворов, често срещан като мотив в програмните му стихо¬творения. Тук бих посочил само три случая. Единият - под¬чертаващ трагичното състояние на „безвъздушност" и лип¬са на опора в „Нирвана", вторият - безкрайното съмнение в постижимостта на стремежите, в това, че търсенето въобще съществува или че може да бъде открито от човека: „И мо¬же би в безкрая гоня аз граница..." от „Песента на човека". Но най-интересен е мотивът за границата в „Шепот наса¬ме" с образа на мухата, замръзнала върху стъклото на про¬зореца, ненамерила място нито в топлото утробно битие на привичното, ни пък в мразовитата необятност на духовните простори. Именно този мотив е и водещият в „Маска". Тук обаче е разгледан във всичките му възможни аспекти, очер¬таващи проявленията на основната дилема живот - смърт, познание на живота- победа над смъртта.
Още самото заглавие ни насочва към един противоречив и многозначен смислов мотив. Прякото значение означава названието на маскиран персонаж в карнавала - жената, която замисленият за свръхземните въпроси поет среща на пътя си. Ако ги видим в тяхното символично значение, две¬те фигури трябва да означават живота и смъртта. Впрочем и самото стихотворение твърди същото: Хей, смърт, дай на живота път!
Но проблемът за маската остава между тях. Жената е же¬на - нещо живо и непосредствено, - но в същото време е и маска, т. е. привидност и роля. От своя страна съмненията на лирическия герой - дали неговите търсения в белия ки¬вот на тайните скрижали на живота няма да го доведат единствено до смъртта - поставят на свой ред съмнението дали неговата позиция не е също така роля, маска, зад която се крие неговата истинска същност, и нещо повече - разде¬ляща тази негова истинска същност от ролята, която се е за¬ел да играе? Маската и човекът, маската и жизнената пози¬ция, естеството и изкуството... Къде те се сближават и пок¬риват и къде се отдалечават? Въпроси тайнствени, въпроси съдбовни, неразрешими в творбата. Ненапразно в нея така нагъсто е въведен мотивът на драматическия сблъсък на диалектиката на естествеността, автентичността и непос¬редствеността, от една страна, и изкуствеността, абстракт-ността и резоньорството - от друга. И тези противоречия са разположени на най-различни равнища на художествения свят на стихотворението. Първоначално противопоставяне¬то върви по линията изкуственост за лирическия герой и естественост за жената. Ето как е изразена абстрактността, безцелността на неговото съществуване - „Безцелно,/ в пе¬чал, която нивга не заспа,/ се лутах аз", „Мрътвея -/ ти ка¬за истината; рано в студ/ сърцето ми замръзва; мисъл тъм¬на/ коса на смърт размахва", „ В безумен сън унесен " и т. н. Докато нейното появяване е триумф на живота, на истин¬ността и непосредствеността: „Да разлива/ коса поток от злато аз видях/ въз хитра голота на свежо рамо", „Странния парфюм/ на женска плът задави моя ум" и пр. Но постепен¬но така изразеното противопоставяне започва да се разко-лебава и дори да преминава в диаметрално противополож¬ни твърдения.
Външно изкуственият абстрактен поет е обаче този, кой¬то изпитва автентичното страдание: „Млад - / на мла¬дост зноя не усетих"; „С ласка/ край мене, о живот благо-ухан,/ защо не спреш? Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска - !". А в същото време носителката на естествения живот е цялата пронизана от изкуственост и привидност: „ръката, що го носи,/ ме перна по лице с из¬куствен лозов лист", „като залутан слънчев лъч игрива,/ маскирана вакханка с волен смях/ напреде ми се мярна"; „И сетне - миг, разкършена снага/ изчезна в роя като блян "; „странния парфюм " и т. н.
Тясно свързан с мотива за маската и за противоречието между естествеността и изкуствеността, между живота и смъртта е мотивът за карнавала. Той е един от най-древни¬те, дълбоки и многостранни мотиви на човешката цивили¬зация. В традиционните общества именно празникът (кой¬то винаги носи карнавално-ритуален характер, доколкото в него именно маската е основният организиращ елемент) изпълнява ролята на средство за съотнасяне на човека, ог¬раничен в делника до непосредствените си нужди, до голе¬мите проблеми на живота - общността на хората, единство на човек и природа в цялостната хармония на космоса, ри¬туалното преживяване на жизнения цикъл, свързан с дъл¬боките закономерности на житейския кръговрат, моралните норми и т. н. Тоест фактически е това, за което размишлява и лирическият герой на стихотворението. От друга страна именно карнавалът е онова място и време, когато наложе¬ните в ежедневния свят роли и обществени прегради между хората, определени от тяхната съсловна, имотна, полова и пр. принадлежност, се нарушават. Всички хора застават равни един пред друг и образуват една идеална общност на базата на едно-единствено определение - човек. Получава се нещо много интересно - маскирането изважда човека от привичната му роля, която, бидейки всекидневна, всъщност не е и същностна за него като човек и същество в хармони¬ята на божествения космос, и го превръща в същински чо¬век, поставяйки го пред най-важните ценности на битието. Тази идеална общност, която хората образуват, не се плаши нито от смъртта, нито от времето, защото осъзнава себе си като един непрекъснато обновяващ се организъм, в който смъртта е бременна и раждаща. В този смисъл е напълно закономерно, че именно смъртта е централна маска на карнавала. Но тези символи на карнавала влизат в рязко противоречие с размислите на лирическия герой, който ве¬че не се чувства органична част от безкрайно живия орга¬низъм на карнавала. Т. е. той живее в понятията на модер¬ния свят - самичък се мъчи да разреши свръхземните въп¬роси, които никой век не разреши. (Това не ни пречи обаче, ако го погледнем обективно на фона на карнавалното дей¬ствие, да го приемем за маската на смъртта и по такъв на¬чин веднага да го поставим в центъра на това действие.) Индивидуалната ценност и индивидуалното осъзнаване во¬дят след себе си и индивидуални решения на страха от смъртта и усещането на живота. С други думи, той наисти¬на се намира в дисонанс спрямо общата стихия на карна¬валния ритуал.
Но някакъв дисонанс се чувства и в описанието на самия карнавал. Той като че ли не е това изключително съдбовно, макар и смешно действие. Пред нас вече не е идеалната общ¬ност на хората, а тълпа, която гъмжи из града. Празникът също така не е онова сериозно-весело приобщаване на чо¬века към тайните на вселената, а забава. И самият човек ве¬че не е органична частица от човешката общност, а пра¬шинка, загубена „сред оная забава на стохилядния град" -отчужден и самотен в своя съдбовен сблъсък между смърт¬та и живота. Карнавалът е загубил своята идеологическа стойност, маската вече не е опит за съпоставяне с божест веното, а привидност, забава, игра, т. е. нещо откъснато от съдбовността на въпросите, измъчващи героя. И в същото време парадоксалното е именно тук - в условията на тази празна забава той усеща нуждата да хвърли мост между по¬рива си да разкрие тайната на свръхземните въпроси и жи¬вота в неговата пълнота, неговата делничност, неговата ве-щественост. Карнавалът се е обърнал с главата надолу - от празник, който преодолява ограниченията на всекидневния свят, за да даде възможност на човека да постигне хоризон¬та на вселената, той става забава, която изтръгва човека от неговия абстрактен (вселенски) свят, за да му даде възмож¬ност да постигне естествеността на всекидневието. И това, което е най-важно - хармонията се представя не като при¬мирение на противоречията, а като сблъсък, който „никой век не разреши", но от който сблъсък имаме нужда винаги, защото той единствен задава нашия истински човешки хо¬ризонт, стои в основата на нашия човешки свят.
В този смисъл и позицията на лирическия герой, нами¬ращ се на крехката граница на всички тези противоречия, всъщност е изключително важна. Той трябва да послужи като мост, като свързващо звено между обикновения свят и света на божествения космос, той трябва да победи смъртта не по някакъв друг начин, а като я преживее безброй пъти. Обективната хармония на света, присъща на традиционни¬те общества, вече не съществува. Хармонията трябва да стане субективна, вътрешно преживяна. В този смисъл все¬ки от нас се намира постоянно на границата. Но поетът ка¬то древния Харон е винаги там, неговата задача е „да пос¬тави лупа пред сърцето си, за да го покаже на хората" - цен¬тралната маска в карнавала на живота.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
мерсиии много мерси detelina101
Изгуби ме сред потопа от колебания. На ръба на истината.Колко празни думи- нарушаващи всички клетви и обещания. Колко небрежно ти ме изгуби...
а някой това http://download.pomagalo.com/25236/r...kolnata+sreda/
или
http://download.pomagalo.com/40661/r...a+vodata/?po=3
моля ви.. много
Дали някой ден сърцето ми ще престане да се опитва да изкочи от гърдите ми всеки път, когато ме докоснеш ?
“Шинел” – повест за трагедията на “малкия човек”
Историята на световната литература е оставиле многобройни примери, в които богато надарената личност не намира изведнъж истинското си творческо призвание. Духовните и сили избликвот в различни посоки, преди да се концунтрират в онази област, в която геният намира своята най-висока изява.
Истинкото си обществено призвание Гогол намира именно в трудното поприще на писател. На литературата той гледа като на висок граждански дълг. Авторът на повестта “Шинел” неведнъж е признавал, че е искал да събере в ствоите произведения всвичките отрицателни страни на живота, за да ги разобличи и чрез силата на перото да помогне за нравственото издитане на човешката личност.
Писателят е съвременник на една от най-тежките епохи в историята на Русия. Това е времето на 30-40 години на ХIХ век, което настъпва след разгрома на първия етап на революционното движение в тази страна. Руският самодържец прави всичко възможно, за да утвърди господството на короната и да задържи разпадането на загниващата крепостническа система. Ето защо в своето произведение “Шинел” Гогол представя руската действителност такава каквато е в действителност. Това са картини на грабителство и разруха, на подтиснатост и безправие. Тази повест е гневна присъда над безобразната реалност, която унищожава не само духовно, но и физически “малкия човек”. Под властта на груби , невежи и бездушни чиновници животът на малкия човек от народа е една безкрайна трагедия.
В произведението се усеща душевния смут на “малкия човек” Акакий Акакиевич,на трагичния му земен път и скръбта му по разрушаването на неговия мъничък свят, който се състои в един шинел.
Героят е пооплешивял, със сбръчкани бузи и сипаничево лице. Той не блести нито с външност, нито с интелект. Скромен и обикновен, той е лишен от индивидуалност човек. Самото му име подчертава неговата обикновеност. Въпреки, че външно е невзрачен мъж по природа е добър. На злото не отвръща със зло. Колегите му го считат да нищожество, защото не се отнася с хората зле, както те с него. Главният герой е въплъщение на добротата, която липсва в безнравствената действителност.
Акакий Акакиевич е “малък човек”, незначителен и трудно може да се впише в суровото общество. Животът го е превърнал в комплексиран и затворен човек. Той живее само за работата си и изцяло е погълнат от нея. Прави красиви преписи, без да допуска грешки. Ежедневието му е скучно, сиво и лишено от удоволствия и забавления. Единственото му развлечение е да преписва служебните документи за себе си в свободното си време. В героя липсва амбиция за издигане в професията му. Никога не проявява инициативност. Когато може да промени нещо в преписването, той не поема риск, защото се страхува. Не би могър да направи нещо по-сложно. По този начин авторът ни внушава, че това е човек, който е подтискан, мачкан и унижаван по всякакъв начин. Добрият човек не може да съществува в свят лишен от добродетели. В това се състои трагедията на главния герой.
На бездушните и студени колеги, чиито издевателства над него нямат край, той отговаря:”Оставете ме на мира, защо ме обиждате?” Развълнуван от тази фраза, младият му колега, който по примера на останалите се е подигравал на бедния човек, се сепва като “пронизан” и узнава благодатта на нравственото преобразяване. Зад пронизващите душата думи, той чува други:”Аз съм твой брат.” В скованото от душевен студ общество топлината на доброто успява да сгрее една млада душа.
Акакий Акакиевич е изключително беден човек. Той носи стар, извехтял и толкова кърпен шинел, чене може да се различи цвета му. Съдбоностна роля за живота на героя играе петербургския студ. Той е причината дребният човечец да се замисли за нов шинел, въпреки мизерната си заплата. Акакий Акакиевич дълго време събира пари за новата дреха. Пести от вечерите си и дори от свещта. Дълго време обикаля, за да купи най-евтиния, но и най-хубавия плат. Героят не просто ушива шинела си, той го сътворява от себе си. За него това палто става неразделна част от живота му: “Сякаш беше се оженил, беше се появил друг човек.” Сътворяването на шинела променя и дребния чиновник. С него той се сдобива с идеал и в името на този идеал е готов на саможертва. Човекът и дрехата са неразделими: шивнелът е равен на живота на Акакий Акакиевич, нещо повече, той е залог за живота му и кражбата на така изстраданото палто се превръща в кражба на живота му.
В звездния ден на героя шинелът е откраднат на пустия площад. Акакий Акакиевич е сам в своето нещастие. Навсякъде около него цари безпределно отчуждение и пустота. Чиновниците са бездушни към молбата му за откраднатия шинел, а пристава не се интересува от тази дребна кражба. В тази мрачна и безчувствена действителност човек се чувства изоставен и самотен. Колегите му проявяват жест към него, но събират много малко пари. За тях не е важен човекът, а помазвачеството и лицемерието. Високопоставеното лице, при което отива Акакий Акакиевич го посреща с безразличие и студенина. Всесилните началници се отнасят жестоко и безчовечно с дребните чиновници.
Героят се разболява и умира. Дори и лекарят се е превърнал в бездушно същество. Той безцеремонно казва да се купи ковчег за Акакий Акакиевич без да се притеснява, че болният човек може да го чуе.
Главният герой не умира от простуда, а от бездушието и студенината на хората.
Трагедията на “малкия човек” не е в незащитеността от петербургския студ, а в незащитеността му от студа на безчувствения свят на хората. В това безобразно общество този малък човек не може да съществува, не може да се противопостави на безчовечието , отчуждението на хората и пошлостта в живота.
Светът на Акакий Акакиевич е трагичен, защото той е рожба на същите абсурдни сили, които се намират в контраст с неговата човечност.
Повестта “Шинел” е една от връхните точки в творческото развитие на Гогол, най-висока проява на майсторството му като писател – реалист. Цялото литературно наследство на писателя напълно утвърждава метода на критическия реализъм в развитието на руската литература. Този метод придобива у писатеря особен облик, тъй като е насочен срещу господстващата все още в Русия феодално-крепостническа система, която е трагедия за живота на “малкия” човек от народа.
Известния революционер и революционен демократ Чернишевски определя творчество на Гогол и неговия художествен метод за нов етап в развитието на руската литература и с основание го нарича “голевско направление в литературата”. Той изтъква и голямото обществено значение на твореца като казва: “Отдавна не е имало писател, който да е бил така полезен на своя народ, като Гогол за Русия”.
Образът на малкия човек в повестта „Шинел”
В повестта си „Шинел”, Гогол показва образа на тогавашния малък човек в лицето на Акакий Акакиевич. Дори самото име на героя ни подсказва какъв е той. Акакий е един смирен, добър, но беден човечец, който не би сторил никому зло. Главният герой е безпомощен и духовно принизен от социалната бедност. Той принадлежи към най-низшия слой в социалната йерархия.
Акакий Акакиевич откакто се помни се занимава с преписване. Той толкова много обича работата си, че тя се е превърнала в значителна част от неговия живот. Дори когато шефът му по някакъв начин се опитва да го повиши като му дава малко по-сложна задача, Акакии се опитва да се справи с нея, но накрая казва да му дадат просто да препише нещо. Героят толкова много обича работата си, че като се прибере вкъщи той пак започва да преписва.
Работата е всичко в живота на главния герой. За него нищо друго няма значение. Той въобще не забелязва какво се случва в обкръжаващия го свят. Героят върши всичко почти машинално. Прибира се от работа, изяжда си яденето, което е едно и също всяка вечер, и отново взима да преписва. Той прави всичко това като някаква машина – не усеща вкуса на яденето. Това е като задължение за героя. Той усеща единствено удоволствието, което му доставя преписването.
Когато шинелът, който го пази от студа се скъсва и шивачът казва, че ще трябва да се ушие нов, животът на главния герой се преобръща. Той се чуди откъде да намери пари за нов шинел. Героят веднага започва да премисля от какво ще се лишава занапред, за да може да спести пари за нов шинел.
Новият шинел се превръща в най-голямото щастие за героя. Всички започват да го забелязват, дори колегите му го канят на едно събиране, което съсипва живота на Акакии. След като си тръгва от това събиране по пътя за вкъщи Акакии бива ограбен. Шинелът, за който толкова спестяваше сега му бе откраднат. Главният герой решава да потърси помощ от т.нар. „важно” лице, което се отнася с презрение към него. Малкият човек в това произведение притежава може би само шинелът, заради който бе мизерувал толкова време, и който му беше откраднат. Животът на този малък човек бе откраднат с кражбата на шинела. След посещението при важното лице Акакии се прибира у дома си и ляга болен от мъка по шинела. Точно от тази мъка Акакии умира.
След смъртта си, незнайно защо, той получава още няколко дена, в които се проявява лошата му страна. Героят „възкръсва”, за да отмъсти за своя шинел. Когато сваля шинела от раменете на важното лице, Акакии като че ли е доволен и престава със своето отмъщение. Това показва как малкия човек може да раздаде правда, а не винаги да бъде потърпевш на човешката несправедливост и високомерие.
Паисий Хилендарски (1722-1773) - български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба \"История славеноболгарская\". Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил \"нито граматика, нито светски науки\". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в \"Немска земя\") и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).
Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на \"История славеноболгарская\" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята \"книжица\", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов \"За славянските учители\". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722-1773)
Пръв идеолог на Българското възраждане и народен будител. Светското му име е неизвестно. За родно място повечето от неговите биографи сочат Банско. Сведенията за детството и юношеството му са също крайно оскъдни. През 1745 П. Х. заминал за Света гора (Атон) и се установил при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир. Тук приел монашество и като таксидиот обикалял села и градове, за да събира помощи за манастира. Макар и да нямал високо образование, той отрано проявявал интерес към миналото на своя народ и това го подтикнало към написването на история. Друга съществена причина, за да се залови за тази своя идея, било и крайно тежкото положение на поробеното българско население, а така също и презрителното отношение на гръцкото духовенство в Атон към него и българския му произход. В продължение на 2 г. той упорито издирвал сведения из атонските манастири и из различни краища на българските земи по време на своите обиколки. През 1761 бил изпратен по работа на манастира в Сремски Карловци. Тук използвал престоя си, за да се запознае с някои съчинения в руски превод като "Деяния църковная и гражданская" на Цезар Бароний (1719) и "Книга историография" на Мавро Орбини (1722). След завръщането си в Света гора П. Х. се преместил в Зографския манастир и макар да бил с разклатено здраве, успял да завърши своя труд "История славянобългарска" (1762). След това сам тръгнал да я разпространява между по-будните и просветени българи. Последното сигурно известие за него е от 1765, когато се срещнал с поп Стойко Владиславов (по-късно: Софроний Врачански).
"История славянобългарска" няма характер на научно и критическо изследване на миналото на българския народ. Това обаче не намалява ни най-малко нейното огромно значение. Написана с голям патос, от нея лъха любовта на автора и към род и отечество. С пламенни слова той зове българския народ към национално пробуждане и отправя гневни укори към онези наши сънародници, които са се отрекли от своя род и език. Като разказва за миналото на българския народ, П. Х. акцентира върху онези моменти от неговата история, в които българската държава е изживявала своята мощ. Това е направено с цел да въодушеви своите читатели и да им подскаже необходимостта от възстановяването и. Така, без да зове пряко към революционна борба, П. Х. всъщност повдига въпроса за извоюване на националната независимост на българския народ. Заедно с това той зове и към премахване на гръцкото църковно и просветно влияние и по такъв начин се явява и първият радетел за църковна независимост и просветна свобода. Написана на достъпен за обикновените орачи и копачи език, неговата история била четена с голям жар и се преписвала по всички кътчета на българските земи. Доказателство за това са намерените досега многобройни преписи. Само няколко десетилетия след смъртта на П. Х. неговото дело дало своите плодове: в българските земи се зародило просветно и църковно движение, а малко по-късно започнала и борбата за извоюване на политическата независимост
Паисий Хилендарски
В началния период от формирането на българската нация духовенството се явява неин лидер. Духовниците са най-грамотните и образовани хора по това време. Те са тези, които прекарват сред книгите пазещи спомена за велики царе и мъдри книжовници. Именно те започват да разбират християнската си мисия по-широко- като служене на народа. Типичен представител на това поколение духовници е Паисий Хилендарски. Оскъдните документални свидетелства предизвикват разгорещени дискусии сред историците. Един от споровете е сварзан с родното му място. Самият Паисий споменава, че е роден в Самоковска енархия. За негово родно място претендират няколко селища- Банско, Самоков,
Диес се приема, че е роден в Банско през 1722г., тъй като тук се е намирала бащината къща на двамата му братя Лаврентий и хаджи Вълчо. Лаврентий, чието светско име е Лазар става монах, а по-късно и игумен на Хилендарския манстир. Паисий, светското име на когото е Петко или Пенко през 1745г. на 23 годи6на възраст се заможва в същата обител. В тази епоха Атонските манастири се оформят като един от първите центрове на Балканското просвещение. Още през 1752г. в манастира Ватопед (тясно свързан с българската история и култура) е открита Академията на един от първите големи гръцки хуманисти и просветители Евгениос Вулгарие. Именно тази академия разпространява просветителските идеи не само в границите на Атон, но далеч извън него.
Благодарение на качествата си Паисий бързо израства в монашеската йерархия- той е йеромонах и проигумен. Дълго време изпълнява и задълйенията си на таксидиот. Пътувайки из югозападните български земи той се среща и общува с много хора. Документирани са пътуванията му след 1762г. в Самоковско, Котелско , Асеновградско. Запис в една от хилендарските кондики дава основание да се приеме, че умира през 1773г. в Амбелино.
Различни са обясненията на историците за мотивите на ПАисий да напише История славянобългарска. Според едни той е повлиян от сръбския представител Йоан Раич. Други смятат, че трудът му е резултат от дългогодишните спорове сред атонските монаси за качествата на отделните народи и за тяхното минало. Трета група историци свързват появата на “Историята” с все по-голямата потребност у българина да опознае своята история.
За написването на своя труд Хилендарския монах използва домашни и чужди извори. От самия Паисий научаваме, че домашните извори той търси и намира в редица църкви и манастири в Атон и земите на Македония. Това са поменици, летописни бележки, царски грамоти, жития на светци: Света Петка Търновска, на Св. Иван Рилски, Таврил Лесковски, Иларион Мъчленскии др. Ползва и известните жития и легенди свързани с дейността на Св. Св. Кирил и Методий и техните ученици.
В структурно отношение “ История славяносбългарска “ се състои от 10 части. Два предговора, седем глави и едно послесловие (заключение). Първото предисловие “ Ползата от историята “ Паисий заимства дословно от съчинението на Цезар Бароний. В него обяснява значенито и полята на историята за народите т. е. Ползата от изучаването й. Вторият предговор е пламенен призив за национално пробуждане и борба срещу гъркоманията и невежеството. Тук Паисий излага бегли биографични данни за себе си.
Изложението под заглавие “ Историческо събрание за българския народ “ обхваща седемте глави посветени на историята на българската държава, култура и църква.
По език и стил “ Историята...” не се различава от средновековните хроники. Началото на изложението започва библейския поток. Така Паисий иска да внуши на читателите и слушателите идеята за древния произход на българите и че те са коренното население на земите, които обитават.
В първите пет глави е изложена политехни4еската история на българската средновековна държава и на сръбската държава. Петата галва е съкратено обобщение на по-великите дела и подвизи само на българските владетели. Целта е да се покаже равнопоставеността на българите с другите народи и дори превъзходството им над съседите.
Шестата глава е озаглавена “ За славянските учители “ – Тя е посветена на славянските първоучители Кирил и Методий и учениците им.
Седма глава включва списък на българските патриарси и светци, включително до началото на 18 век. Така потвърждава връзката между средновековието и своето време. В послеслова отново припомня мотивите за написване и историята на създаване на съчинението.
Тази малка книжка е първият достъпен български разказ за българската история. Паисий възстановява изгубената връзка на българите с историята им. Книгата е едно послание към народа за реабилитиране и грижа за българското. Просвещенското мислене на Паисий се проявява във водещия за цялото съчинение мотив “ Чети, за да знаеш “. Българите трябва да знаят своята история. Просвещенското мислене се проявява и в отношението към говоримия език, но минават 50 години, докато говоримия език намери място в една от най-важните области на обществения живот- образованието.
В духа на просвещенските идеи Хилендарския монах мисли и за реформиране на църковните институции на национален принцип и във връзка с културните потребности на обществото.
История славянобългарска има програмен характер, защото помага на българите да осмислят своята другост. Българите имат своя история и култура и свое място сред народите на света.
Същност на радиоактивността
Радоиактивност се нарича способността на някои ядра спонтанно да се превръщат в други ядра, което се съпровожда с изпускане на микрочастици. Лъченията, изпускани от атомните ядра при техните радиоактивни превръщания се наричат ядрени или радиоактивни лъчения. Трите вида ядрени лъчения се означават с първите букви от гръцката азбука: ?, ? и ?. Алфа-лъчите представляват двукратно йонозирани хелиеви атоми, т.е. хелиеви ядра. Те притежават голяма йонизираща способност – в 1см. въздух създават десетки хиляди двойки йони. Затова имат малка прониквателна способност, могат да се погълнат от един лист хартия. Бета-лъчите са поток от електрони, които се движат със скорост, близка на скоростта на светлината. Тъй като масата им е няколко хиляди пъти по-малка от тази на алфа-частиците, отклонението им в магнитното поле е по-голямо. Йонизационната способност на бета-лъчите е по-малка, а прониквателната им по-голяма. Гама-лъчите представляват поток от фотони, които по физическата си същност приличат на рентгеновите лъчи, но притежават още по-голяма енергия. Те имат гляма прониквателна способност като могат да преминат през няколко сантиментров метален лист.
Разпространение на радиоактивните вещества по хранителните вериги
В почвата поведението на радиоактивните вещества зависи от тяхната разтворимост. Неразтворимите остават в почвата. Разтворимите - йод131, цезий137, стронций90 - могат да преминат в подземните води или да се всмучат от растенията. В глинестите и черноземните почви цезият и стронцият по-трудно преминават в растенията, отколкото в песъчливите. Замърсяването на почвите с йод131 няма голямо значение тъй като бързо се разпада. Във водоемите радиоактивните вещества бързо се утаяват на дъното. Във водата остават малки количества, кои то обикновено не надвишават пределно допустимите норми. Дъното играе роля на ре зервоар за изотопи. От водните организми най-силно поглъща радиоактивни вещества планктонът. Чрез него се заразяват рибите, а от тях - и човекът.
Растенията поглъщат радионуклиди с корените или с листата си. В тях най-много се натрупва цезий137. От домашните растения най-големи количества радионуклиди са открити в картофите, а от диворастящите - в гъбите Прибавянето на фосфорно-калиеви соли в почвата подтиска всмукването на цезий137 Всмукването на стронций90 се подтиска от прибавянето на калций. Замърсяването на растенията с йод131 е кратковременно - периодът на полуразпад е средно пет денонощия.
Животните се заразяват с тревата по пасища, с въздуха и по други начини, напр. с почвата, когато изскубват тревата заедно с корените. Стронций90 се натрупва главно в костите и се изхвърля с урината и изпражненията. Йод131 се отделя с млякото. Даването на 2 г стабилен йод за денонощие намалява два пъти йод 131 в млякото. Цезий 137 се разпределя в целия организм, но най-голямо значение има натрупването му в мускулите.
Предпазване на хранителните продукти от заразяване
Предпазването на хранителните продукти от отлагане и полепване на радиоактивни частици се осъществява с механична защита - съхраняване в закрити помещения /мазета, килери/ и в затворени съдове. Готвенето и храненето се извършват на закрито. Ако е имало продукти на открито по време на радиоактивно отлагане, горният им слой се отстранява. Брашно в чували, например, се намокря така, че водата да попие няколко сантиметра в брашното. След като изсъхне, получената кора се отстранява и изхвърля. Трябва да се внимава да не се внесе в жилището радиоактивен прах. При влизане обувките трябва да се избърсват върху влажна изтривалка, връхните дрехи - да се събличат. Помещенията не бива да се проветряват дълго време и при вятър. За да не се допусне проникване на радиоактивни вещества в растенията и животните, се извършват редица мероприятия в селското стопанство. Чрез дълбока оран отла ганията се прехвърлят в долните слоеве на почвата. Внасят се естествени и изкус твени торове и гасена вар. Върху най-силно замърсените почви се засяват технически култури, а върху средно замърсените - фуражни. Трябва да се има предвид, че черноземните и глинестите почви задържат по-силно радиоактивните вещества и по-трудно ги отдават на растенията. Затова тези почви ги предпочитат за засяване на житни и други култури. Животните не бива да пасат на открито. Прозорците и вратите на помещенията се уплътняват. Почистването става след овлажняване. Изхранването се извършва с фуражи, съхранявани на закрито - предимно концентрирани и груби.
Ако се наложи хранене със замразени фуражи, то горният им слой се отстранява. Предпочитат се смески от замърсени и незамър сени фуражи, така че дневната дажба да не съдържа и да не надвишава определно допустимите норми радиоактивни вещества. Осигуряват се по-големи количества минерални съставки, особено калций - калиев фосфат, клиноптилолит, глина. Телетата, яретата и агнетата трябва да се хранят с млекозаместители.
Обеззаразяване на хранителни продукти
Обеззаразяването на хранителни продукти цели извличането на радиоактивни вещества от тях. При повърхностно замърсяване това се постига с измиване и обелване, а при проникване на радионуклиди в продуктите - чрез изкисване и чрез варене. Обезвреждането на кратко живеещия изотоп йод 131 се извършва чрез преработка на млякото в трайни продукти - сирене, кашкавал. Консумацията им е позволена след около два месеца, когато радиойодът се разпада почти напълно. През това време се използува сухо мляко, произведено преди радиоактивното замърсяване.Приема се по една таблетка калиев йодин /по 0,125 г/ дневно, а за деца до две години - по 0,04 г дневно в продължение на една седмица.
Повърхностно замърсени плодове и зелен чуци се измиват обилно с вода и се обелват, което намалява замърсяването наполовина. Вътрешно замърсените се киснат продължително време /около един час/ във вода с прибавяне на 0,1%-ов разтвор на \"Веро\" и 1%-ов разтвор на солна киселина а след това се измиват обилно с вода. Намаляване на радиоактивността се постига и чрез продължително варене в солена вода, след което булъонът се изхвърля. Избягва се употре*ата на зеле, магданоз и други зеленчуци, чийто листа поради формата си задържат повече радиоактивни вещества. Преработването в консерви и туршии също намалява замърсяването.
Говеждото месо е по-слабо заразено от свинското и от овчето. Месото на животни отглеждани в планините, е по-силно замър сено от месото на животни, отглеждани в равнините, месото на дивите животни е по-замърсено от месото на домашните животни. Самото месо е замърсено с цезий137, а костите - със стронций-90. Преди обработката месото се обезкостява. След това се нарязва на късове и се вари в солена вода, при което се отделя до половината от радиоактивния цезий. Булъонът се изхвърля.
Продължителното изкисване в 25%-ов солен разтвор и последващо сваряване намаляват с около 90% съдържащия се цезий. Овчето месо се кисне в 10%-ов разтвор на оцет едно денонощие или се вари два часа в оцетен разтвор. Птичето месо се бланшира в 10%-ов оцетен разтвор. При преработка в местни изделия месото се кисне продължително време /24 часа/ в солен разтвор /8 г готварска сол на литър вода/. Млякото може значително да се очисти от цезий 137 и стронций 90 като се смеси с клиноптилолит /минерал, който се добавя към храната на добитъка/ или като се прекара през колонка, запълнена с препарата. Рибата натрупва в себе си цезий137 и стронций 90 изключително силно, особено хищните риби. След прекратяване на замърсяването цезият бързо се извежда от нея и рибата може да се използува за храна. Стронцият се извежда бавно, но той се натрупва главно в люспите и костите, и поради това е опасен само при преработка на рибата в костно брашно.
Предпазване на водата от радиоактивно замърсяване
В застоялите водоеми радиоактивните отлагания се утаяват за няколко дена, а реките се очистват още по-бързо. Временно увеличаване на радиоактивността може да настъпи след дъжд от води, отмили от почва радиоактивни вещества. В градове с централно водоснабдяване, разполагащи с пречиствателни станции, водата е най-чиста, тъй като филтрите задържат радиоактивните частици. Употре*ата на вода от посочените източници е практически безопасна, като е желателно в първите няколко дни да се пие бутилирана минерална вода или вода, съхранявана в закрити съдове.
Сравнително по-лесно се замърсяват кладенците. За да се избегне това кладенецът се обгражда с еднометрова стена, затваря се с капаци и отгоре се поставя покрив. В кръг около два метра около кладенеца се настила глина с дебелина 20 см. Върху нея се поставя циментов пласт с лек наклон навън. В кръг около кладенеца се изкопава канавка за разлетите води. Водата може да бъде обеззаразена с коагуланти или с йонообменни смоли.
Bez muka o4ite ne pla4at,bez oblak dujd ne vali.Samo iskteno koito obi4at mogat da ronqt sulsi.
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
