.
Отговор в тема
Страница 34 от 98 ПървиПърви ... 243031323334353637384484 ... ПоследнаПърви
Резултати от 826 до 850 от общо 2426
  1. #826
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Александър Дюма е автор на около четиристотин книги, като с тях успява да задоволи читателския глад, който цари по това време в страната. За емблема на автора може да послужи историко – приключенският му роман ”Граф Монте Кристо”. Интересното при него е, че творецът защитава и доказва необходимостта от тези ценности, които човек трябва да притежава в живота си. Неговите качества бързо го издигат, превръщайки го в един от най – известните писатели по целия свят.

    В ”Граф Монте Кристо” Дюма поставя значим проблем, който съществува и до днес, а това е сблъсъкът между завистта, лъжата и алчността в света на необикновената човешка личност. Срещу тези пороци трябва да се изправи романтичният герой, защото той е засегнат от проблеми, които преобръщат живота му. Младият момък, обичан от всички не може да изживее щастието, което заслужава. Осъден е несправедливо, а душата му се раздира от любовни терзания, порив за свобода и най – вече от желание за отмъщение и възмездие. Дори и в наши дни тези теми, засегнати в романа ни вълнуват, защото те са основният стимул всеки човек да върви напред.

    През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата.

    В образа на романтичния герой откриваме един млад момък на деветнадесет години, който е открил истинското щастие в лицето на Мерседес. Той е твърде почтен, привързан към баща си и приятелката си, но съдбата му изиграва лоша шега. Героят е осъден несправедливо на доживотен затвор, като по този начин завинаги ще загуби любовта на любимата жена . Отново присъства темата за престъплението и наказанието. Основният виновник за нещастието на Едмон Дантес е неговият най – добър приятел, който се постарава да го затворят в най – ужасния затвор – този на замъка Иф , защото е влюбен в Мерседес. На това място героят се чувства като в самия ад, непрекъснато се намира мъжду мрака и светлината. Той се лута между надеждата и безверието: ”Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас, блъскаше главата си в стените на затвора, дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най – малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка или полъх”. Той се превръща само в № 34. За героя е трудно да се примири със съдбата си. В затвора времето позволява на Дантес да разбере кой го е издал. Стига дори до мисълта за самоубийство, но намерението му остава на заден план, защото се среща с друг затворник – абат Фариа. На това ужасно място срещата с този човек има изключително важно значение за Дантес. Той е този, който му дава сили да продължи напред, убеждавайки го, че нищо не е загубено. Старецът се превръща в негов духовен баща, тъй като непрекъснато го поучава. Той е ценен приятел на Дантес, защото не само е много мъдър, но притежава и завидни знания, с които помага на своя брат по съдба. Абат Фариа е високообразован човек, знае няколко езика, интересува се от история, а на времето е осъждан заради монархическите си възгледи. Той се досеща кои са доносниците срещу Дантес и споделя това с него. Ученият духовник научава затворника на испански, английски, немски, говори му за история, математика и физика. Той прави това само за шест месеца.

    Абат Фариа също има принос за развитието на романтичния герой. Духовникът превръща неграмотния доскоро човек в интелигентен, млад мъж, който да не се срамува от себе си. По този начин абатът му дава първото сигурно оръжие в ръцете към мечтаното отмъщение, а това е разумът. В тази част от повествованието откриваме, застъпена идеята от Просвещението, че разумът е висша сила, която води човека по правилния път. Разполагайки с това оръжие, романтичният герой ще съумее да се справи сам с нелеката задача, която си е поставил.

    Едва ли Едмон Дантес би разсъждавал по този начин, ако не бе срещнал абат Фариа. Той му дава надеждата, че ще успее, но това е възможно само, ако намерят начин младият мъж да избяга от затвора. Двамата съставят план. С негова помощ Едмон ще преоткрие така мечтаната свобода. Говорейки за плана, трябва да се върнем в началото, когато затворниците се запознават. Абат Фариа попада в килията на Едмон, защото е допуснал грешка в него. Той от дълги години копае тунел, който да го отведе на свобода, но се озовава в килията на младия мъж. Старият човек решава да сподели с него своята идея за бягство от затвора. Двамата се залавят да копаят тунел, с който да се измъкнат от ужасното място, на което са попаднали. Те са водени от това желание, защото жаждата за свобода и спасението от затворничеството са водещи в борбата за оцеляване. Дантес прекарва четиринадесет години от живота си в замъка Иф, защото е обвинен несправедливо от хора, които му завиждат. За героя тунелът е последният му лъч надежда. Съдбата този път е в полза на Едмон. С все още неизпълнен докрай план абатът получава сериозни здравословни проблеми. На няколко пъти припада, но Дантес успява да го върне към живота. От лоялност към младия човек, пред когото е целият живот, абат Фариа му показва мястото, на което е скрито неговото съкровище. Старецът му дава половината от него, за да осъществи докрай целите си. Духовникът умира щастлив, защото е сбъднал мечтата на живота си: ”… господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща …”. В предсмъртните си мигове той му казва името на острова, където е скрито съкровището- Монте Кристо. Това място по- късно ще превърне затворника в богата и знаменита личност.

    Смъртта на абат Фариа е един от най – тежките моменти в живота на Дантес. Той е научил най- ценното от своя духовен баща, а то е, че никой не е по – силен от борещия се и смел човек. Героят е сам. Трябва да продължи борбата, която вече е започнал. Единственият му изход е да заеме мястото в саваната на покойния вече абат. Това ще бъде ключът към така мечтаната от него свобода. След като е хвърлен в морето, героят се лута между живота и смъртта. Това е най- драматичната част от целия роман, защото изобразява неистовото желание да се бори за своя живот. Излязал на тридест и три години от затвора, героят няма време за губене, той трябва да продължи своя път, защото желанието за отмъщение го е довело до тук. Храбрият моряк няма да остави несправедливостта да тържествува и ще отмъсти за скръбта си : ” … светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже , на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество”. Припомняйки си своята цел, той става още по –силен. Бори се с несправедливостите на природата въпреки, че не е ял нищо от двадест и четири часа. В тези мигове мисълта за отмъщение е неговата храна.

    Героят намира съкровището, скрито от абата, като това също му струва много усилия. Четиринадесет години по–късно се завръща в Париж като богат граф на име Монте Кристо. През цялото това време е воден от една единствена мисъл – ”той се запита какво ли е станало с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял”. Мисълта за любимата жена не го е напуснала, а това е доказателство, че любовта му е истинска. С богатството, което притежава би могъл да има всяка жена, която пожелае, но той иска да си върне тази, която е загубил. Най- голямата му болка е, че враговете му са успели да забогатеят, издигайки се в обществото, с изключение на Кадрус, който е банкрутирал. Мерседес е станала съпруга на Фернан и двамата имат син. Графът разбира, че животът тече за останалите дори и без него. Той използва факта , че не го познават, за да опознае техните слабости, защото по този начин отмъщението му ще бъде най – пълно. Никой от тях не се досеща кой е причинителят на сполетялото ги зло.

    Разказът за отмъщението е дълъг, изпълнен с много действия и сюжетни ходове. Графът е разкрил всички техни тайни. Фернан е френският офицер, предал Али паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Той е разпознат от Хайде, дъщерята на Али паша, която е любимка на графа. Монте Кристо се оказва благосклонен дори с Албер, който остава без средства и с опозорено име. Той получава нещо много ценно, а това е романтичната мечта, която ще трябва да преследва.

    На Данглар, граф дьо Морсер и кралският прокурор графът показва един друг свят, непознат за тях до този момент, а той е този на завинаги изгубеното щастие.

    Докато граф Монте Кристо се превърне в романтичен герой, преминава през двадесегодишно страдание, като накрая разбира каква е цената на истинското щастие – това, за което си заслужава да се бориш. Някогашният моряк трябва да постави някакви граници на своето отмъщение, за да не страдат невинните. Със своите действия Едмон Дантес довежда Вилфор до лудост, Кадрус сам подготвя своята гибел, като го убива неговият съучастник, а Данглар загубва богатството си и любовта на единствената си дъщеря – Южени. Тя не се интересува от парите му, спечелини по нечестен начин, защото предпочита сама да си изкарва хляба. Графът отвлича Данглар, принуждавайки го да проси. Увлечен в отмъщението той наранява импулсивно невинни близки на виновните за неговото нещастие. Единствено майчината любов на Мерседес и смъртта на Едуард го трогват. Умират най- близките му същества. Той вече никога няма да бъде същият. Важното е, че Едмон Дантес е успял да победи непречупващото се желание за отмъщение на Монте Кристо. Героят знае, че дори и богатството не може да му върне щастието, което е изпитвал на деветнадесет години. Беден, но щастлив – това е равносметката му.

    Единственото, което му е останало е да върви напред, забравяйки желанието си за мъст. Той открива щастието в лицето на бялата робиня Хайде. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Графът я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот.

    В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите - ”чакай и са надявай”. В тях се крие така ценната истина за живота.

    Романтичната представа за справедливост в романа “Граф Монте Кристо” е показана през погледа на главния герой. Въпреки трудностите Дантес успява да отмъсти за мъчителните години, прекарани в затвора. Справедливостта възтържествува и побеждава злото. В наши дни романът трябва да ни накара, да открием щастието дори и в най – дребните неща и никога да не се отчайваме, защото всеки може да чака, но почти никой да се надява. За да изпълниш мечтите си, трябва да преминеш през бури и ветрове, за да разбереш смисъла на думата щастие, както прави Едмон Дантес. Той го е осъзнал и е постигнал душевен мир. Със същия призив се обръща и към онези, които имат този проблем. Не трябва да забравяме, че ние сме тези, които имаме правото да подредим живота си по начин, който да ни харесва, преминавайки през трудностите на живота, но с мисълта за истинското щастие, което да ни държи живи.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  2. #827
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Едмон Дантес – главен герой в романа “Граф Монте Кристо”, притежава много от характерните черти на романтическия герой. Той е поставен при изключителни обстоятелства, с които трябва да се бори: отначало като затворник, по-късно като граф. От това произтичат различни промени както в неговия живот, така и в този на останалите герои. Прекрояват се пространства, създават се нови времена.
    В духа на Романтизма, романът непрекъснато прави аналогии с мита и приказката чрез детайли като съкровища, застъпници на доброто (главният герой и абат Фариа), приказни персонажи като Синдбад мореплавателя. Двата плана се пресичат в една точка – човекът, който воюва за доброто и за своето лично щастие. В романтическите мотиви основната сюжетна схема е “лишение – компенсация на лишението”. Тя се оказва опора за примесването и редуването на такива мотиви като ограбено щастие, престъпление и наказание, отмъщение/възмездие. Тези мотиви през цялото време се преплитат с чувствата на Дантес, някои от които са противоположни по характер – любов, омраза, милост, жестокост.
    Романтическият герой е пътуващ. Такъв е и главният герой в романа. Пътуващите сюжети са реакции срещу неприветливата действителност. Това също е мотив, типичен за романтическата литература.
    В хода на времето главният герой преминава през редица трансформации – първо като затворник. Като такъв той е представен в утвърдена романтическа роля – на човек, който тежко преживява безсилието си да се справи със ситуацията. Така се оформя основният конфликт между главният герой и неприветливата действителност. По-късно, потънал в отчаяние, Дантес претърпява и втората си трансформация на духа – правейки планове за самоубийство, той започва да прави планове за бягство от затвора, а по-късно и за отмъщение. Ключова фигура в тази промяна е сприятеляването с абат Фариа. С негова помощ, Дантес се извисява духовно, добива неговите опит и знания, помъдрява. Неслучайно именно абатът му помага да осъзнае кои са истинските виновници за сполетялото го нещастие. Всичко това му дава сили да продължи напред, и най-вече да иска да го направи, да се отърси от отчаянието.
    Духовният подем дава на Дантес и физическа сила – в продължение на години той копае таен тунел, пътят към свободата, а после и към отмъщението и възмездието. Не може да се очаква от едно общество, изпълнено с лъжи и престъпления, да накаже виновниците за трагедията, сполетяла младия човек. Затова той решава сам да се пребори с несправедливостта.
    Излизането от затвора и моментът, в който героят едва не се удавя в главата “Остров Тибулан”, биха могли да се разгледат като символична смърт и прераждане. На прага на смъртта, Дантес си спомня думите, с които неговият приятел – абатът, е повдигал духа му. По този начин, макар и вече мъртъв, абат Фариа отново му помага. Едва измъквайки се от чувала, Дантес сякаш окончателно се отърсва от затворничеството и започва новия си живот, изплувайки на повърхността на водата. Натрупването на всички тези трудности засилват впечатлението за широките му граници на издражливост и смелост. Поставен при тези изключителни обстоятелства, героят успява да се пребори с изпитанията.
    В същата глава от романа присъства и корабът като символ на спасението. Озовавайки се на него, Дантес прави първата си крачка към своя нов живот, към постигането на целите си.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  3. #828
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Дюма – “ Граф Монте Кристо “

    Моята представа за справедливост и несправедливост

    Есе

    В живота често се срещат тези две понятия – справедливост и несправедливост. Те често “ кръстосват шпаги “. Какво всъщност означават те ? Много е важно от коя страна на гледната точка стой човек. Ако едно нещо за мен е справедливо , за друг то може да е несправедливо.
    Така например в прочутия роман на Дюма-баща “ Граф Монте Кристо” гледните точки на тази дилема са контрастни.
    Да , несправедливо е когато в навечерието на своята сватба Едмонт Дантес, без да подозира нищо и без да е извършил каквото и да е нарушение на закона , се оказва осъден и наказан като най-страшен политически престъпник. Той четиринадесет години несправедливо прекарва в мрака и ужаса на подземията в крепостта Иф.
    Подземията го превръщат в отчаян човек и той решава , че страданията и погубеният му живот са достатъчно основание да търси възмездие и да бъде съдник на виновниците за осакатеният му живот. Той решава сам да раздава справедливост.
    Появил се в нов облик – вече като Граф Монте Кристо , достатъчно силна личност , той поставя над всичко свободата над духа и свободата над действието.
    Да , справедливо е , когато той избягва от крепостта и в новото си въплащение на аристократ и богат човек подготвя своето възмездие. Той преследва виновниците допринесли за неприятностите в неговия живот. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
    В душата си граф Монте Кристо се чувства прав. Той смята , че постъпва справедливо, защото се води от мисълта , че въздава справедливост и че дори да стигне до насилие , то е справедливо.
    Тази негова нагласа и схващане за правото на отмъщение и на възмездие е в унисон с разбиранията му , че пред свободната личност няма никакви граници.
    Това дали е справедливо? Според моите схващания за справедливост , това е погрешно. Премине ли човек определена граница , мине ли отвъд бариерата на позволеното , тогава става рисковано.
    Дали от справедливо раздаващ наказания , няма да се превърне в несправедлив екзекутор?
    В старанието си да въздаде справедливост и да наложи заслужено наказание , героят на Дюма достига до една граница , зад която вече преследвайки злото ,сам започва да извършва зло. В този миг на отмъстителен , самоунищожителен и на безмилостен съдия , в граф Монте Кристо настъпва преломен момент. Той се превръща в чувствителен , добър и отзивчив към чуждото нещастие , какъвто е бил в младите си години.
    Какво ли довежда довежда до неговия прелом? Отговорът е стар , като света – любовта.
    Срещайки отново любовта , героят на Дюма се обръща назад и отчита всичко което е извършил , като акт на отмъщение , на несправедливост. Той осъзнава , че това вече е безсмислено , че не може да се смята за оръдие на провидението , и че трябва да предостави по нататъшното отмъщение и възмездие в ръцете на Бога.
    Героят се разкайва за самонадеяността си , като се е помислил за равен на Бога и се е наел сам да раздава справедливост и наказание. Това е едно послание към всички – за повече човечност и за реализиране на дело на една от най – ценните добродетели : Любовта към ближния.
    Бъдете справедливи , несправедливостта винаги се заплаща!
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  4. #829

  5. #830
    The future belongs to those who believe in the beauty of their dreams ...

  6. #831
    Цитирай Първоначално написано от TeenSpirit
    Изпитание и изкушение-размисли въррху образа на Гергана от поемата „Изворът на Белоногата”

    П. Р. Славейков е най- представителната и най- разностранната фигура сред българските поети и книжовници за времето преди Освобождението.
    Той е един от първите писатели с висок професионализъм и ревностен радетел на българщината.
    Блестящото и дълбоко поетическо творение на Славейков е поемата-балада ”Изворът на белоногата”. Произведението се появява за пръв път през 1873 година в списание”Читалище”. Тя е измежду най-хубавите поеми в българската възрожденска литература.
    Тя е близка до духа на народната песен и същевременно изразява най-пълно настроението и позицията на автора към българското. Изразява по категоричен начин и общата мисловна нагласа на българина, не само през епохата на Възраждането, а и в наши дни.
    Славейковата творба "Изворът на Белоногата" е ясен пример за родолюбието на този велик български възрожденец, писана в един от най-трудните моменти от неговия живот.Поемата е сътворена малко след като Славейков излиза от арестта заподозирайки го в политическа изменническа интрига.
    Сюжетът на поемата се позовава на мотива на неразделната до смърт любов между двама млади.В произведението се вплита народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът.Мотивът за любовта и верността стои в началото и в края на Славейковото произведение.Авторът отразява с най-нежни и прочувствени думи хармонията на любовта между Гергана и Никола.Той заклеймява любовта на младите, истинна и верна до гроб, като характерна и неотменима българска черта.От всеки ред проличава качествата на двама млади, които са преобраз на българския характер и дух, изпълени с добродетели като вярност към либето, към род, вяра и родина,семейна обич и хармония,мъдрост,смелост, саможертва,свободолюбие, борбеност, силна непримиримост към робската тирания,голямата ненавист към съблазните към охолството и покварата нa турските поробители.Това са най-ярко отразените български добродетели,които са в основата на българското възрожденско мислене. Акцентирайки върху качествата и силния дух на българина, Славейков чрез оригинален и новаторски приом, успява да впечатли с творбата си своите родни и чуждестранни съвременници и същевременно да пробуди нови и свежи сили на изтощения от зверствата на поробителя народ.
    Уникалното по рода си произведение е съставено от две части, различни по сюжет, но обединени помежду си посредством няколко композиционни плана.
    Първата част на „Извора на Белоногата”е фолклорно-митологична (завистта на черната веда и вграждането), а втората част е диалога между най-красивата между момите в селото и везира.В първата част на творбата П.Славейков ярко акцентира върху фолклорната българска автентичност като се придържа към народопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана.


    Недвусмислено на преден план изпъква в първата част на поемата, горещата и свята любов на двамата млади, които са си „лика прилика,”сравнени от автора със „два стръка иглика” и „един за друг родени”. Той сравнява двамата си герои с останалите в поемата изцяло в духа на народнопесенната традиция.Гергана е „пиле шарено”, „кротко агънце,” „кат бисер между мъниста”, а Никола е „вакло агънце пред стадо.” Тези сравнения показват физическата красота и нравствената чистота на героите.Пилето и агнето са символ не само на възвишеността в нравствената чистота и духовна красота, но те са и жертвени животни, което загатва за трагичния край на главните герои.
    Любовта между Гергана и Никола e отразена на фона на тлаки, седенки, кладенци и под непрекъснатото зло присъствие на митологични същества.
    С щастието и любовта си двамата млади предизвикват гнева и отмъщението на злите сили, защото нощта принадлежи не на Любовта и Доброто, а на Омразата и Злото.
    С оставането на двамата влюбени под открито небе през нощните дерби и вричайки се във вечна вярност, отразявайки Доброто, нарушават установените правила на Злото.Митологичното присъствие на змейовете красноречиво говори за силата и властта на Злото. А самодивите, ведите и вилите са тъмни сили, които могат както да помогнат, така и да навредят.Имат магическата способност, както да излекуват, така и да разболеят до смърт човека.Това, че е смутен покоя на тъмните сили от Никола и Гергана, ги прави техни врагове, а това, че сърцата на младите са чисти и неопетнени, ги прави идеална мишена за жертвоприношение. По-късно стават жертва именно на самоотвержената си любов, която е чужда за покварените простосмъртни .Остава неразбрана обичта от митологичните същества, които злобно и зловещо отмъщават и убиват двамата млади:
    „Черна им честта горките,
    Черна ги веда подслуша,
    подслуша та им завиде-
    на зло ги око мернала,
    сторила да ги погуби”
    Втората част на поемата-разговорът между Гергана и везира, излиза от постановените фолклорни рамки и придобива съвсем реалистичен пейзаж, отразяващ актуални общочовешки проблеми.Тук Славейков противопоставя контрастът в манталитета, духовността, нравите, обичаите и ценностите на две противоположни нации-българската и турската, на два коренно различаващи се свята-християнкият и мюсулманският.В тази част от поемата авторът умело пресъздава драматичното стълкновение между героите, верни и двамата на своята вяра, бит и култура, представители на двата противоположни свята. В тази втора част освен противопоставянето на две култури в лицето на Гергана и везира, се набляга и на факта, че въпреки изкушенията и изпитанията на турчина, българката до последно устоява и защитава своите идеали, принципи, род и родина. Гергана стои пред везира с достолепие и народна гордост, със статут пред втория човек след турския султан, не като негова робиня, а като свободна жена с качества, блестящ ум и човешки достойнства.


    Още в самото начало на диалога става ясно равенството меду нея и везира, лъхащо от осанката на Гергана. символ на физическата и духовна прелест на българската жена, увенчана от авторa със светостта и вечността на българското.Най-красивата селска мома успява да плени с достолепието смелостта и ума си турския тиран.Поробителят ласкаво се опитва да примами хубавицата и завоалирано я кани в бляскавия си харем, символ на физическата и духовна поквара на човешката низост, охолство и безметежно страстолюбие.Младата и силната духом българка с воля и ум се противопоставя на везирските съблазни като пламенно се аргументира, че всяко цвете в бащината градина е по-привлекателно и от най-пищните султански цветни градини.Цветята в селските градини символизират естественото в живота,обичта и привързаността към родното, към волността и свободата.А цветните градини в турските сараи са преобраз на изкуствено поддържан живот, на робството от поробителя наречен охолство пресищане с вкусни ястия, страстното угаждане на султанските капризи и ниски страсти. В дръзките си изказвания Гергана противопоставя родното от чуждото:

    „Тез живи цветя няма ги,
    във вашете, аго градини,
    Там всичко расте насила,
    и дето расте там вене....”

    Много красноречиво хубавицата заявява пред агата, че нищо не е по-авжно и ценно от българското, защото е вечно живо, пропито от свобода и независимост. Ревностно брани родното, свободата и любовта си, които са немислими вън от дома и.Смело заявява, че не желае нищо чуждо и не иска да загуби нищо родно. Изтъква, че своето е по-добро, по-светло и по-ясно от всичко чуждо.
    Изненадан от твърдата позиция на красивата мома, везирът се обръща към нея с раздразнение-„Хубава млада българко....защо си толкоз глупава!”; ”Младо, безумно момиче!”и накрая завършва с гняв „Защо си толкова проста, безумна!”
    На гнева на своя поробител тя категорично заявява-„...но своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе....”; „На живот си ми господар но на волята не ми си!”
    До тук всичко е в полза на момата.Везирът е смаян от непоколебимостта и храбростта на Гергана.Той пощадява живота и щедро я награждава.Но малко по-нататък жестокостта на съдбата и злите сили не пощадяват крехкия живот и голямата любов на Гергана.Те отнасят в гроба нея, а нейното либе го обричат на вечно отшелничество.
    Чрез Никола в поемата е вплетен и образа на родината. Любовта и към Никола предопределя нейния жертвен избор. Между „своето „ и „чуждото”, Гергана остава вярна на „своето”. Тя знае какво е избрала. От поробителя не може да очаква прошка. Затова и в поемата Гергана умира- вградена е в чешмата и залинява.


    „Изворът на белоногата” е символ на жертвоготовността в името на българското. Жертвоготовност на една крехка физически, но силна духом българска девойка. Гергана е събирателен образ на всички онези българи, дали живота си за свободата на родината ни по един или друг начин, но съхранили българското за поколения напред. Тя е вечен символ на един измъчен народ, който успява да оцелее въпреки изпитанията и изкушенията на турския тиран и да остане с качествата си на народ, притежаващ свой език, бит и култур,а въпреки нечовешките мъки и незаслужени страдания.
    Славейков в единствената по рода си поема, майсторски съчетава митологическото, историческото и индивидуалното и ги претворява в художествена творба, която показва вечните ценности на българското- чистата и свята любов към либето и бащтиния дом, верността към род, вяра и родина, смелостта и най-вече свободата.Цялата палитра от качествата на българския дух и несломим характер, отразява хармонията на българщината и голямото отвръщение на тогавашните българи към всичко чуждо.


    “Изворът на белоногата” – една страшна бяла балада в черно време

    Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той разказва с езика на поезията тъжната и пленяваща история за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов във време на робство, потисничество и тирания, за борбата между доброто и злото, духовното и материалното, красивото и грозното.
    „Изворът на белоногата” е бяла балада, защото в нея се описват здравите морални устои, наследени от националната традиция, любовта, която всеки мечтае да изживее. Но и в черно време е тя, заради тъжната истина, че когато господстват предметните блага над нравствените ценности, всичко красиво е обречено на гибел.
    Красотата на Гергана се откроява още преди да разберем какво ще се случи в самата поема. В заглавието четем не рожденото име на момичето от село Бисерча, а прозвище в което се крие представата за женска хубост. „Белоногата” изпълва читателя с очакване за поетическото запознанство, което ще се случи, след заглавието. А там белият цвят продължава да властва – една същинска поезия на белотата. Бели са менците, с които Гергана тръгва за извора. Бяла българка е тя за везира и като бяла ханъма я вижда в мечтите си той. Бяло е кокичето и бял е кремъкът от малката градинка на момичето, но с бял тамян нейният възлюбен Никола прави помен, след като нея вече я няма. Чудно ли е тогава, че усещането за красота въпреки премеждията, изпитанията и тъжния финал на случилото се, изпълват поемата.
    В човешките представи не само физическата красота е важна и значима. За певеца на песни за разказвача на приказки физическата красота трябва да бъде съчетана с душевната и нравствената красота. В традиционните представи на българина това е трудолюбието и уважението към обичая и волята на родителите. В ноща преди драматичния сблъсък с везира Гергана определя среща на своя любим. Двамата ще станат рано: той преди да отиде на нивата, а тя – преди да занесе водата в дома си. Срещата на извора не е романтично приключение край ромонеща вода, а началото на трудов делник, в който всики има своята работа. Трудолюбието на Гергана проличава в думите й , с които тя отказва на везира да го последва в Стамбул. „Мен не тежи ми шетнята”- му отговаря тя, описвайки живота си откак е „расла порасла” в трудовите дни на нивата, лозето къщната работа. Свидетелство за нравствените достоинства на девойката, освен трудолюбието й е и привързаността и любовта й към родителите й и дома – две неща без които не можем да си представим живота на патриалхалния човек. На предложението за охолен живот в огромните пространства на палатите тя отговаря, че са й обични малката градинка, прозорчето на стаята в бащения дом, живота в близост до хората, които са й дали живот.
    Гергана съчетава във външността и в поведението си физическа и нравствена красота. Свидетелство за това е и неочаквано подробното описание на уж малката градинка, в която девойката се грижи за своите многобройни цветя. Ако цялата поема е под знака на белия цвят то тук цветовете избухват в едно смайващо многообразие. Багрите на дъгата, изпълнили градината с красота, са всъщност нещо, което Гергана създава и за което се грижи. Тази хубост е невъзможна без нея – тя й дава живот и точно по тази причина девойката нарича своите цветя „живи”. Собствената си душевна одухотвореност момичето пренася върху цветята, давайки им живот.
    Но поемата внушава една трудна за разбиране истина – красотата и нравствеността са и знак за сила. Срещата между Гергана и везира е разговор двубой. Вместо оръжие и физическа сила те сблъскват своите представи за житейските стойности. За големеца военачалник в живота са важни властта, богатството и охолството. За Гергана са скъпи малкият роден дом, всекидневните грижи за къщата, родителите и трудът. Българката цени малките неща, които притежава, усещането, че са родни и никой не може да й ги отнеме. Важна за нея е дадената дума клетва за вярност към любимия Никола и тя не е нарушава за нищо на света.
    В този разговор двубой поемата стига до своята кулминация - победата на Гергана. Оказва се, че обикновеното момиче има сила над, която не може да властва и един от владетелите на света – това е нейната воля. Тя й помага да отстояват ценностите без които не може да си представи живота. Вярата, че всичко, което обича е безценно, я прави победител в разговора двубой, в края на който везирът с ориенталска щедрост признава своето поражение, дарява богато победителката и за да овековечи случилото се, заповядва построяването на чешма.
    Нищо на пръв поглед не предполага драматичния финал на поемата. Вграждането на Гергана в чешмата не е само мотив, който ни връща към народните песни и поверия. Този финал напомня, че всяко нещо в живота има своята цена. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и цената, която човек трябва да плати. И тъй като Гергана защитава и отстоява най-важните неща за себе си - любовта и свободата, тя плаща и най-голямата цена. Точно по тази причина във финала на поемата белият цвят отстъпва. Тъмен е гробът на Гергана, цафарата на Никола е тъмна и се чува нощем, когато целия сват спи. Но това усещане за загадъчност и тъга предава по особен начин едно необqснимо внушение за трагична красота в поемата. Защото красотата винаги предизвиква и малко тъга, навярно поради усещането, че не можеш да я задържиш завинаги и само за себе си.
    Чрез произведението „Извора на белоногата” Петко Славейков ни разказва за една българка, която притежава всички родни добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка, която не се страхува от черните времена, в които живее.




    Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”
    ( ЕСЕ )
    Чрез своята творба “Българи от старо време” Любен Каравелов разкрива реалистична картина на българското село през Възраждането, пресъздавайки със своите образи характерния български бит, фолкор и психология. Ключов за сюжета на творбата е конфликтът между “новото” време, представено чрез персонажите на младите влюбени Лила и Павлин, и “старото” време, в образите на други двама главни герои – Хаджи Генчо и Дядо Либен. Противопоставянето между тях се изразява в класическия мотив за невъзможната сватба, която се превръща е препятствие за щастието на двамата влюбени.
    Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.

    Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.

    Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.

  7. #832
    Цитирай Първоначално написано от devil4e_kiss4e
    Константин-Кирил като герой-образецспоред „Пространно житие на Кирил”

    1. Увод:
    Житието разказва за живота, делото и личността на Константин Кирил. Голямо място е отделено на неговите успехи, заслуги на този истински велик човек, отдал живота си на знанието, вярата и мъдростта.Делото му се представя като един от най-съществените ориентири в духовния живот на слявянските народи и пример за народите, които търсят своя път към Бога, формират и утвърждават своето културно-историческо самосъзнание.


    2.Теза:
    Микротеза номер 1: Житието предполага образцов герй, който върши неща, непосилни за обикновените човешки умове и способности.Животът на Кирил е разгърнат в такава перспектива.Така той дава пример на всеки един читател на произведението.
    Микротеза номер 2:Константин-Кирил успява в делата си, воден от търсене на истината, правото и искрената вяра.Неговите резултати са плод на един отдаден човешки живот в името на една свята кауза, на борба за достигане на вяра, мъдрост и знание до сърцата на обикновенните хора.


    3.Доказателство.
    3.1. Микротеза номер 1: Житието предполага образцов герй, който върши неща, непосилни за обикновените човешки умове и способности.Животът на Кирил е разгърнат в такава перспектива.Така той дава пример на всеки един читател на произведението.
    Разсъждение за :
    Доказателство:
    • невероятното у личността на Кирил.
    • религиозен подвиг.
    • каузата на общността
    • ориентири в духовния живот. „Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най-много преуспяваше в книгите...”
    „...всички му се чудеха.”
    „Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще отида там...”
    „Вземи целия ми дял, що ми се пада от бащиния ми дом, ала ме научи!”
    „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички?Също тъй и слънцето не свети ли на всички?Не дишаме ли всички...”
    „Благословен (да бъде) Бог, който не ни даде за лов на зъбите на нашите невидими врази,а съкруши тяхната мрежа и ни избави от гибел!”

    Извод:Чудесата и успехите на Св. Константин Кирил свързват един раздвоен свят.Правят го единен и силен.


    Преходно изречение:Светеца успява воден от желанието за правота, вяра и честност в множеството спорове.

    3.2. Микротеза номер 2:Константин-Кирил успява в делата си, воден от търсене на истината, правото и искрената вяра.Неговите резултати са плод на един отдаден човешки живот в името на една свята кауза, на борба за достигане на вяра, мъдрост и знание до сърцата на обикновенните хора.
    Разсъждение за: Доказателство:
    • полемиките на Кирил.
    • борба с догмата.
    • опазване на светлината и правдата на света.
    • подвиг на създаването на нова азбука-прослава на словото и на творящата му мощ. „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички?Също тъй и слънцето не свети ли на всички?Не дишаме ли всички...”
    „В закона е писано:На чужди езици и с чужди уста ще говоря на този род, но и така ще ме послушат,казва господ.Затова езиците са белег не за тези, които не вярват, а за тези, които вярват.”
    „И пророчески духове се покоряват на пророци:защото Бог не е Бог на безредие,а на мир...”
    „...че това, което ви пиша, са заповедни господни.”
    „И всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца, амин.”

    Извод:Постиженията на Св. Константин – Кирил философ крепят християнската вяра, знанието и човешкото самоосъзнаване.Те дават порив на устремеността на човешката душа.Поклон пред светлата му памет.


    4.Извод: Чудесата и успехите на Св. Константин Кирил свързват един раздвоен свят.Правят го единен и силен. Постиженията на Св. Константин – Кирил философ крепят християнската вяра, знанието и човешкото самоосъзнаване.Те дават порив на устремеността на човешката душа.Поклон пред светлата му памет.


    Автор:Жельо от 9 Б
    Използвани са материали от учебник по литература за 9 клас на издателство „Диоген”

    Моля Предварително

  8. #833
    Цитирай Първоначално написано от vauliuo
    Цитирай Първоначално написано от TeenSpirit
    Изпитание и изкушение-размисли въррху образа на Гергана от поемата „Изворът на Белоногата”

    П. Р. Славейков е най- представителната и най- разностранната фигура сред българските поети и книжовници за времето преди Освобождението.
    Той е един от първите писатели с висок професионализъм и ревностен радетел на българщината.
    Блестящото и дълбоко поетическо творение на Славейков е поемата-балада ”Изворът на белоногата”. Произведението се появява за пръв път през 1873 година в списание”Читалище”. Тя е измежду най-хубавите поеми в българската възрожденска литература.
    Тя е близка до духа на народната песен и същевременно изразява най-пълно настроението и позицията на автора към българското. Изразява по категоричен начин и общата мисловна нагласа на българина, не само през епохата на Възраждането, а и в наши дни.
    Славейковата творба "Изворът на Белоногата" е ясен пример за родолюбието на този велик български възрожденец, писана в един от най-трудните моменти от неговия живот.Поемата е сътворена малко след като Славейков излиза от арестта заподозирайки го в политическа изменническа интрига.
    Сюжетът на поемата се позовава на мотива на неразделната до смърт любов между двама млади.В произведението се вплита народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът.Мотивът за любовта и верността стои в началото и в края на Славейковото произведение.Авторът отразява с най-нежни и прочувствени думи хармонията на любовта между Гергана и Никола.Той заклеймява любовта на младите, истинна и верна до гроб, като характерна и неотменима българска черта.От всеки ред проличава качествата на двама млади, които са преобраз на българския характер и дух, изпълени с добродетели като вярност към либето, към род, вяра и родина,семейна обич и хармония,мъдрост,смелост, саможертва,свободолюбие, борбеност, силна непримиримост към робската тирания,голямата ненавист към съблазните към охолството и покварата нa турските поробители.Това са най-ярко отразените български добродетели,които са в основата на българското възрожденско мислене. Акцентирайки върху качествата и силния дух на българина, Славейков чрез оригинален и новаторски приом, успява да впечатли с творбата си своите родни и чуждестранни съвременници и същевременно да пробуди нови и свежи сили на изтощения от зверствата на поробителя народ.
    Уникалното по рода си произведение е съставено от две части, различни по сюжет, но обединени помежду си посредством няколко композиционни плана.
    Първата част на „Извора на Белоногата”е фолклорно-митологична (завистта на черната веда и вграждането), а втората част е диалога между най-красивата между момите в селото и везира.В първата част на творбата П.Славейков ярко акцентира върху фолклорната българска автентичност като се придържа към народопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана.


    Недвусмислено на преден план изпъква в първата част на поемата, горещата и свята любов на двамата млади, които са си „лика прилика,”сравнени от автора със „два стръка иглика” и „един за друг родени”. Той сравнява двамата си герои с останалите в поемата изцяло в духа на народнопесенната традиция.Гергана е „пиле шарено”, „кротко агънце,” „кат бисер между мъниста”, а Никола е „вакло агънце пред стадо.” Тези сравнения показват физическата красота и нравствената чистота на героите.Пилето и агнето са символ не само на възвишеността в нравствената чистота и духовна красота, но те са и жертвени животни, което загатва за трагичния край на главните герои.
    Любовта между Гергана и Никола e отразена на фона на тлаки, седенки, кладенци и под непрекъснатото зло присъствие на митологични същества.
    С щастието и любовта си двамата млади предизвикват гнева и отмъщението на злите сили, защото нощта принадлежи не на Любовта и Доброто, а на Омразата и Злото.
    С оставането на двамата влюбени под открито небе през нощните дерби и вричайки се във вечна вярност, отразявайки Доброто, нарушават установените правила на Злото.Митологичното присъствие на змейовете красноречиво говори за силата и властта на Злото. А самодивите, ведите и вилите са тъмни сили, които могат както да помогнат, така и да навредят.Имат магическата способност, както да излекуват, така и да разболеят до смърт човека.Това, че е смутен покоя на тъмните сили от Никола и Гергана, ги прави техни врагове, а това, че сърцата на младите са чисти и неопетнени, ги прави идеална мишена за жертвоприношение. По-късно стават жертва именно на самоотвержената си любов, която е чужда за покварените простосмъртни .Остава неразбрана обичта от митологичните същества, които злобно и зловещо отмъщават и убиват двамата млади:
    „Черна им честта горките,
    Черна ги веда подслуша,
    подслуша та им завиде-
    на зло ги око мернала,
    сторила да ги погуби”
    Втората част на поемата-разговорът между Гергана и везира, излиза от постановените фолклорни рамки и придобива съвсем реалистичен пейзаж, отразяващ актуални общочовешки проблеми.Тук Славейков противопоставя контрастът в манталитета, духовността, нравите, обичаите и ценностите на две противоположни нации-българската и турската, на два коренно различаващи се свята-християнкият и мюсулманският.В тази част от поемата авторът умело пресъздава драматичното стълкновение между героите, верни и двамата на своята вяра, бит и култура, представители на двата противоположни свята. В тази втора част освен противопоставянето на две култури в лицето на Гергана и везира, се набляга и на факта, че въпреки изкушенията и изпитанията на турчина, българката до последно устоява и защитава своите идеали, принципи, род и родина. Гергана стои пред везира с достолепие и народна гордост, със статут пред втория човек след турския султан, не като негова робиня, а като свободна жена с качества, блестящ ум и човешки достойнства.


    Още в самото начало на диалога става ясно равенството меду нея и везира, лъхащо от осанката на Гергана. символ на физическата и духовна прелест на българската жена, увенчана от авторa със светостта и вечността на българското.Най-красивата селска мома успява да плени с достолепието смелостта и ума си турския тиран.Поробителят ласкаво се опитва да примами хубавицата и завоалирано я кани в бляскавия си харем, символ на физическата и духовна поквара на човешката низост, охолство и безметежно страстолюбие.Младата и силната духом българка с воля и ум се противопоставя на везирските съблазни като пламенно се аргументира, че всяко цвете в бащината градина е по-привлекателно и от най-пищните султански цветни градини.Цветята в селските градини символизират естественото в живота,обичта и привързаността към родното, към волността и свободата.А цветните градини в турските сараи са преобраз на изкуствено поддържан живот, на робството от поробителя наречен охолство пресищане с вкусни ястия, страстното угаждане на султанските капризи и ниски страсти. В дръзките си изказвания Гергана противопоставя родното от чуждото:

    „Тез живи цветя няма ги,
    във вашете, аго градини,
    Там всичко расте насила,
    и дето расте там вене....”

    Много красноречиво хубавицата заявява пред агата, че нищо не е по-авжно и ценно от българското, защото е вечно живо, пропито от свобода и независимост. Ревностно брани родното, свободата и любовта си, които са немислими вън от дома и.Смело заявява, че не желае нищо чуждо и не иска да загуби нищо родно. Изтъква, че своето е по-добро, по-светло и по-ясно от всичко чуждо.
    Изненадан от твърдата позиция на красивата мома, везирът се обръща към нея с раздразнение-„Хубава млада българко....защо си толкоз глупава!”; ”Младо, безумно момиче!”и накрая завършва с гняв „Защо си толкова проста, безумна!”

    На гнева на своя поробител тя категорично заявява-„...но своя воля ти нямаш, мойта е воля над тебе....”; „На живот си ми господар но на волята не ми си!”
    До тук всичко е в полза на момата.Везирът е смаян от непоколебимостта и храбростта на Гергана.Той пощадява живота и щедро я награждава.Но малко по-нататък жестокостта на съдбата и злите сили не пощадяват крехкия живот и голямата любов на Гергана.Те отнасят в гроба нея, а нейното либе го обричат на вечно отшелничество.
    Чрез Никола в поемата е вплетен и образа на родината. Любовта и към Никола предопределя нейния жертвен избор. Между „своето „ и „чуждото”, Гергана остава вярна на „своето”. Тя знае какво е избрала. От поробителя не може да очаква прошка. Затова и в поемата Гергана умира- вградена е в чешмата и залинява.


    „Изворът на белоногата” е символ на жертвоготовността в името на българското. Жертвоготовност на една крехка физически, но силна духом българска девойка. Гергана е събирателен образ на всички онези българи, дали живота си за свободата на родината ни по един или друг начин, но съхранили българското за поколения напред. Тя е вечен символ на един измъчен народ, който успява да оцелее въпреки изпитанията и изкушенията на турския тиран и да остане с качествата си на народ, притежаващ свой език, бит и култур,а въпреки нечовешките мъки и незаслужени страдания.
    Славейков в единствената по рода си поема, майсторски съчетава митологическото, историческото и индивидуалното и ги претворява в художествена творба, която показва вечните ценности на българското- чистата и свята любов към либето и бащтиния дом, верността към род, вяра и родина, смелостта и най-вече свободата.Цялата палитра от качествата на българския дух и несломим характер, отразява хармонията на българщината и голямото отвръщение на тогавашните българи към всичко чуждо.


    “Изворът на белоногата” – една страшна бяла балада в черно време

    Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той разказва с езика на поезията тъжната и пленяваща история за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов във време на робство, потисничество и тирания, за борбата между доброто и злото, духовното и материалното, красивото и грозното.
    „Изворът на белоногата” е бяла балада, защото в нея се описват здравите морални устои, наследени от националната традиция, любовта, която всеки мечтае да изживее. Но и в черно време е тя, заради тъжната истина, че когато господстват предметните блага над нравствените ценности, всичко красиво е обречено на гибел.
    Красотата на Гергана се откроява още преди да разберем какво ще се случи в самата поема. В заглавието четем не рожденото име на момичето от село Бисерча, а прозвище в което се крие представата за женска хубост. „Белоногата” изпълва читателя с очакване за поетическото запознанство, което ще се случи, след заглавието. А там белият цвят продължава да властва – една същинска поезия на белотата. Бели са менците, с които Гергана тръгва за извора. Бяла българка е тя за везира и като бяла ханъма я вижда в мечтите си той. Бяло е кокичето и бял е кремъкът от малката градинка на момичето, но с бял тамян нейният възлюбен Никола прави помен, след като нея вече я няма. Чудно ли е тогава, че усещането за красота въпреки премеждията, изпитанията и тъжния финал на случилото се, изпълват поемата.
    В човешките представи не само физическата красота е важна и значима. За певеца на песни за разказвача на приказки физическата красота трябва да бъде съчетана с душевната и нравствената красота. В традиционните представи на българина това е трудолюбието и уважението към обичая и волята на родителите. В ноща преди драматичния сблъсък с везира Гергана определя среща на своя любим. Двамата ще станат рано: той преди да отиде на нивата, а тя – преди да занесе водата в дома си. Срещата на извора не е романтично приключение край ромонеща вода, а началото на трудов делник, в който всики има своята работа. Трудолюбието на Гергана проличава в думите й , с които тя отказва на везира да го последва в Стамбул. „Мен не тежи ми шетнята”- му отговаря тя, описвайки живота си откак е „расла порасла” в трудовите дни на нивата, лозето къщната работа. Свидетелство за нравствените достоинства на девойката, освен трудолюбието й е и привързаността и любовта й към родителите й и дома – две неща без които не можем да си представим живота на патриалхалния човек. На предложението за охолен живот в огромните пространства на палатите тя отговаря, че са й обични малката градинка, прозорчето на стаята в бащения дом, живота в близост до хората, които са й дали живот.
    Гергана съчетава във външността и в поведението си физическа и нравствена красота. Свидетелство за това е и неочаквано подробното описание на уж малката градинка, в която девойката се грижи за своите многобройни цветя. Ако цялата поема е под знака на белия цвят то тук цветовете избухват в едно смайващо многообразие. Багрите на дъгата, изпълнили градината с красота, са всъщност нещо, което Гергана създава и за което се грижи. Тази хубост е невъзможна без нея – тя й дава живот и точно по тази причина девойката нарича своите цветя „живи”. Собствената си душевна одухотвореност момичето пренася върху цветята, давайки им живот.
    Но поемата внушава една трудна за разбиране истина – красотата и нравствеността са и знак за сила. Срещата между Гергана и везира е разговор двубой. Вместо оръжие и физическа сила те сблъскват своите представи за житейските стойности. За големеца военачалник в живота са важни властта, богатството и охолството. За Гергана са скъпи малкият роден дом, всекидневните грижи за къщата, родителите и трудът. Българката цени малките неща, които притежава, усещането, че са родни и никой не може да й ги отнеме. Важна за нея е дадената дума клетва за вярност към любимия Никола и тя не е нарушава за нищо на света.
    В този разговор двубой поемата стига до своята кулминация - победата на Гергана. Оказва се, че обикновеното момиче има сила над, която не може да властва и един от владетелите на света – това е нейната воля. Тя й помага да отстояват ценностите без които не може да си представи живота. Вярата, че всичко, което обича е безценно, я прави победител в разговора двубой, в края на който везирът с ориенталска щедрост признава своето поражение, дарява богато победителката и за да овековечи случилото се, заповядва построяването на чешма.
    Нищо на пръв поглед не предполага драматичния финал на поемата. Вграждането на Гергана в чешмата не е само мотив, който ни връща към народните песни и поверия. Този финал напомня, че всяко нещо в живота има своята цена. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и цената, която човек трябва да плати. И тъй като Гергана защитава и отстоява най-важните неща за себе си - любовта и свободата, тя плаща и най-голямата цена. Точно по тази причина във финала на поемата белият цвят отстъпва. Тъмен е гробът на Гергана, цафарата на Никола е тъмна и се чува нощем, когато целия сват спи. Но това усещане за загадъчност и тъга предава по особен начин едно необqснимо внушение за трагична красота в поемата. Защото красотата винаги предизвиква и малко тъга, навярно поради усещането, че не можеш да я задържиш завинаги и само за себе си.
    Чрез произведението „Извора на белоногата” Петко Славейков ни разказва за една българка, която притежава всички родни добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка, която не се страхува от черните времена, в които живее.




    Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”
    ( ЕСЕ )
    Чрез своята творба “Българи от старо време” Любен Каравелов разкрива реалистична картина на българското село през Възраждането, пресъздавайки със своите образи характерния български бит, фолкор и психология. Ключов за сюжета на творбата е конфликтът между “новото” време, представено чрез персонажите на младите влюбени Лила и Павлин, и “старото” време, в образите на други двама главни герои – Хаджи Генчо и Дядо Либен. Противопоставянето между тях се изразява в класическия мотив за невъзможната сватба, която се превръща е препятствие за щастието на двамата влюбени.
    Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.

    Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.

    Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.
    Мерси много

  9. #834

  10. #835

  11. #836
    Плс много ми трябва http://download.pomagalo.com/32325/h...i+vlakna/?po=1 За Четвъртък HELP!

  12. #837

  13. #838
    anonymous546178
    Guest
    http://download.pomagalo.com/267256/...ichnost/?po=14


    http://download.pomagalo.com/37172/d...=12161779&po=2



    http://download.pomagalo.com/137433/...=12161792&po=2



    Колко много ще ти благодаря ако ми ги намериш ... трябват ми до довечера мерси предварително

  14. #839
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    „История славянобългарска” – страстен зов за национално осъзнаване

    С „История славянобългарска” се поставя началото на същинския възрожденски процес. Във връзка със задачите, стоящи пред българската нация от този период: национално освобождение, църковна независимост, просвета и култура на българския език, като първа новобългарска литературна творба „История славянобългарска” има синкретичен характер. За първи път словото и вярата са извисени и представени като най-здравите и сигурни основи за съществуването на един народ.
    Чрез тази творба Паисий Хилендарски поставя основния акцент върху проблемния смисъл на понятията „род” и „език”. Той се обръща с пламенен зов към своите съвременници, идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя. Пробужда човешкото съзнание чрез мисълта за миналото. Затова можем да наречем „История славянобългарска” страстен зов за национално осъзнаване.
    Композицията на „История славянобългарска” разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното предоставяне на исторически факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.
    Първият предговор, който се нарича „Ползата от историята” разкрива идеите на автора за огромното значение за познаване на историята, както от отделния индивид, така и от целия народ. Тя е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят и планират своето бъдеще. Разсъжденията за изменчивата съдба на „големи царства” внушава идеята за нетрайността на робството, което не е дълговечно, и изразяват надежда за скорошно избавление. Вдъхновената прослава на свободолюбивия и непокорен български дух има за цел да докаже несъстоятелността на робското примирение с трагичните обстоятелства. Чрез разказа за драматичното ни битие, възрожденецът, макар и понякога далеч от историческата истина, извайва идеализирания лик на българския народ, който има духовна мощ сам да променя съдбата си: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.” Чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на „своите”, но и за достойното им място сред „другите”, което им принадлежи заради великите дела на техните деди в полето на историята. Тонът на автора в първия предговор е все още спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерасне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език и обичаи.
    Във втория увод, наречен „Предисловия към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” , се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Тезата за обичта към родината се заменя с антитезата за предателството на националната кауза. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели „чуждото” пред „своето” към тях Хилендарският монах е безпощаден и гневен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за предателите, творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения : „О, неразумний и юроде !” , „…глупави човече” , „безумний” … Възклицанията и реторичните въпроси открояват емоционалното напрежение на изказа, невъзможността и нежеланието на възрожденския просветител да се дистанцира и да остави да „говори” само разумът. Обединявайки силата на аргументите и страстната патриотична позиция, Паисий се опитва да „отвори” очите на „неразумните” за истината, за стойностите на родното. Просветителят идеализира миналото и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще.
    От особена важност в „История славянобългарска” са онези от главите, в които Паисий разказва за българските светци и за първоучителите св. св. Кирил и Методий. Честите коментари на автора за произхода на светите братя, за българския характер на славянската писменост и за големия брой български светци говорят за неговата пристрастност на патриот и будител за българско национално осъзнаване. Сътвореното на родния език извисява българите сред другите славянски народи и дава основание на Паисий да изяви възторга си от родолюбивото им дело : „От целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене.”
    В края на книгата е поместено „Послесловие”, което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена.
    Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Тя е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието на българският народ и неговата култура. „История славянобългарска” е оптимистична, възкресяваща самосъзнанието на българския народ чрез спомена за славното му минало. Тя разпалва патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  15. #840
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Влакна . Природни и синтетични полимери, които имат молекулен строеж, кристална решетка и средна молекулна маса над12 000, могат да образуват влакна.В случаите когато влакната се използват за производство на текстилни изделия, те се наричат текстилни влакна.
    Памукът, вълната, коприната и пр. са природни влакна, тъй като се получават от природни изходни материали.
    В края на XIX в. Нуждите от влакна нарастват Оттогава датира производството на изкуствените влакна чрез химична преработка на природн полимери. От 30-те години на XX в. започва производството на синтетични влакна. При производството на изкуствените и синтетичните влакна изходните суровини търпят химична преработка. Ето защо те се наричат химични влакна.

    Изкуствени влакна : Изкуствените влакна се получават главно на основата на целулозата.Но в дървесинната целулоза макромолекулите за ориентирани успоредно. Химичната преработка на сървесината е свързана с получаването на разтворими целулозни производни. В разтворите,наречени предилни разтвори, макромолекулите се движат свободно.
    Вискозно влакно : За да се получи предилен разтвор, целулозата се ожработва с концентриран разтвор на натриева основа и серовъглерод. Овлакнява се , влакната се фиксират с разтвор на сярна киселина. Вискозните влакна са най-евтините изкуствени влакна. Те представляват възстановена целулоза. В сухо състояние са здрави, еластични, багрят се добре.
    От изкуствените в най-големи количества се произвеждат вискозните и ацетатните влакна, получени чрез преработка на целулоза /С Н О / , и намират широко приложение в текстилната 6 10 5 n промишленост. Имат по-ниска топлина на изгаряне в сравнение с тази на синтетичните, по-ниските им температури на възпламеняване и лесното им запалване ги правят пожароопасни.
    Ацетатно влакно: Според химичния си състав то е ацетилцелулоза. Плътността му е 1300 - 1350 кг/куб.м. При о нагряване 240 - 245 С започва да се разлага. Лесно се запалва от пламъка на кибритена клечка.Температурата му на о о възпламеняване е 320 С, на самовъзпламеняване - 445 С,о на тлеене - 290 С. Топлината на изгарянето му е 18,765 MJ/кг. При горенето му се отделят токсичните продукти въглероден окис, въглероден двуокис, ацетон, метилов алкохол, оцетна и мравчена киселина,и др.

    Синтетични влакна. Синтетични текстилни влакна - получават се чрез овлакняване на синтетични полимери.
    Синтетични текстилни влакна са два вида - неорганични и органични. Неорганичните обикновено са стъклени влакна (селикатни) и се използват за създаването на оптични кабели. Органичните влакна, в зависимост от строежа на полимерите също се разделят на два вида - карбоверижни и хетероверижни.
    Карбоверижни са полимерите, чиято основна верига е изградена само от въглеродни атоми - полиетилен, полипропилен, поливенилхлорид (PVC), поливенилацетат. Когато в изграждането на основната верига участват повече от един вид елементи, полимерите се наричат хетероверижни - полиамид, полиестер, целулоза, полиуретан.
    Формирането на структурата на основните видове природни влакна се извършва в процеса на растежа и протича едновременно със синтеза на полимера.
    Структурата и свойствата на синтетичните влакна се определят от:
    - методите и условията на тяхното получаване (процеси на формиране на стопилки, разтвори или полимерни смеси)
    - ориентационно разтягане
    - термическа обработка
    Не всички синтетични полимери са влакнообразуващи. Структурата характерна за влакната е периодичност на строежа, обословена от законномерно разположение на мономерните звена в макромолекулите и подреденост в разположението на последните в надмолекулните образувания - кристални и аморфни. Важни фактори за влакнообразуването се явяват температурата, състава на утаителната вана при получаване от разтвор, наличието на нискомолекулни вещества и продължителността на механическите въздействия.
    Най - широко разпространени в практиката са полиамидните, полиакрилнитрилни и поливенилхлоридните влакна.
    Полиамидни влакна - получават се чрез полимеризация и поликондензация на лактами. Тези влакна имат голяма механична якост и добра устойчивост на химични реактиви, но са недостатъчно хигроскопични и прекалено бързо натрупват статично електричество. Използват се като висококачествени заместители на естествената коприна. Влакната се използват и за производство на чорапи, корд на автомобилни гуми и др. Търговското наименование на полиамида е найлон, срещано още като силон, капрон и перлон.
    Типичен представител на полиестерните влакна е полиетилентерефталат, от неговата стопилка се предат влакна, които се отличават с голяма механична якост, висока еластичност и малка чувствителност на светлина и атмосферни агенти. Полиестерните влакна са заместител на вълната. Тъканите от полиестер се мачкат трудно и се свиват незначително. Техен недостатък е, че силно се наелектризират и са остри влакна. Търговското наименование използвано в България е ямболен.
    Полипропилен - получава се чрез полимеризация на пропилен при определени условия. Влакната се използват главно за технически тъкани и килими.
    Полиакрилнитрилните влакна се получават по мокрия диметилформамиден метод на предене. Използват се главно за изработването на фини трикотажни изделия и имат свойства близки до тези на вълната, устойчиви са на светлина. Търговското наименование на призвежданото в България влакно е булана.
    Съвременното развитие на технологиите за получаване на синтетични влакна е насочено към създаване на влакна със комплексни свойства и високи качествени показатели

    Най-разпространените видове прежди са от естествени, изкуствени или смесени влакна.
    Преждите от естествени влакна са - вълна, ангора, мохер, кашмир, алпака, мериносова вълна, коприна, памук, лен.

    Вълна : Като най-общо понятие под вълна се разбира овча вълна, а ако става дума за вълна от други животни - коза, камила, заек. Вълната запазва добре топлината и има средно добра еластичност. Недостъъците й са, че се степва и образува възелчета. За да се направи по-здрава към вълната се прибавя изкуствено или растително.

    Ангора: Ангорската вълна се получава от ангорски зайци. Тя е много лека, пухкава, мека и топла. В чист вид почти не се използва, защото е доста скъпа и нееластична. Обикновено се смесва с акрилни влакна или друго вълнено влакно. Недостатъците й са, че се степва и се скубе лесно. Изделията от ангора е по-добре да не се перат или това да се прави много внимателно.

    Мохер: Мохерът е прежда от ангорски кози. Той се багри прекрасно, лесно се чисти, но трябва да се пере внимателно. В преждите съдържанието на мохер не може да надвишава 85%, защото е необходимо да се смесва с вълнено или изкуствено влакно за издръжливост.
    Коприна: Това е естествено влакно от копринената буба. Меко и фино на пипане, багри се прекрасно, здраво е, не се деформира, бързо поглъща влагата, запазва топлината. В чист вид за плетене почти не се използва. По-често е в смес до 30% коприна с вълна, памук, синтетични влакна

    Памук : Естествено целулозно влакно, получавано от семената на памука. Преждата от него е натурална и мерсеризирана. Натуралният памук се багри само в бледи тонове, а след мерсеризация, може да се оцветява във всякакви цветове. Памукът е тежка плътна, нееластична прежда. Силно се свива, дълго съхне, но попива лесно, изделията от него са здрави и се поддържат лесно. Памукът често се използва в смес с вълна и акрилни влакна.

    Лен : Лененото влакно се получава от стъблата на лена. То е два пъти по-здраво от памука. Багри се трудно, затова най-често се среща лен в естествен цвят. Изделията от него са много подходящи за горещо време, въпреки че са малко по-тежки, мачкат се и стоят по-твърди. Не задържа статично електричество, добре абсорбира. Понякога се смесва с памук или акрилни влакна.

    Коноп : Естествено влакно от растението коноп. Най-висококачествените влакна се правят от конопеното растение Cannabis Sativa. Влакното е три пъти по-здраво от памука, абсорбира добре, устойчиво е на слънчево греене, мухъл, плесен и гниене; лесно се багри. След всяко пране материята става все по-мека без да се намалява здравината на влакното, но въпреки това остава по-грубо от останалите влакна и затова се използва в смес с памук, коприна, вълна, полиестер. Лесно се мачка.

    Полиамидните влакна: найлон, силон, капрон, перлон са здрави, еластични влакна, устойчиви на триене и усукване. Те обаче са недостатъчно хигроскопични и прекалено бързо натрупват статично електричество.

    Полиакрилнитрилните влакна, познати ни като ПАН, имат свойства близки до тези на вълната, устойчиви са на светлина. Изделията от тях стоят добре, не се свиват. Използват се често в смес с вълна в различни съотношения - 30/70, 45/55 и др.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  16. #841
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    "Чoвекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика."
    Блез Паскал




    От Сократ до наши дни философите от всички времена се опитват да определят човешката природа. Безспорно човекът е най-мистериозното живо същество на планетата Земя. Антропологията, псилогията и др. науки се опитват да го изучават като за целта се налага да го поместят в някакви всеобщи закономерности, подобно на останалите живи и неживи форми в света, но човека винаги оства извън тези граници. Затова най-удачните описания за него би трябвало да имат диалектическа форма, т.е. да съчетават противоположностите в едно. "Човекът е средината между всичко и нищо" - казва Блез Паскал и още "Човека е мислеща тръстика" - Могъщество и крехкост съчетани в едно.
    Когато използваме панятието човек в нас в винаги възниква представа за живо същество с определени анатомически параметри. Можем да се погледнем в огледалото и да установим, какви точно са те. Но по същественото е, че не те са ни помогнали да оцеляваме през хилядолетията на човешката история. Видно е, че дори домашната котка може да надбяга човека, може за секунди да се изкачи на височини и первази недостъпни за човека. И най-малката птичка в този свят може да прелети километри, докато човека е прикован към земята от собствената си тежест. В древността оцеляването на човека в природата съвсем не е било лесно, което е спомогнало за развитието на интелигентността му. Сред стихиите на природата човешкото тяло е доста крехко и немощно, понякога е достатъчна само глътка вода поета неправилно за да бъде преустановен животът му. Защо тогава да не кажем, че "човекът е само мислеща тръстика, най-крехкото нещо в природата". Въпреки това човека демонстрира своята способност да оцелява доста по-добре от останлите същества. Явно той има приоритети, които те нямат. Всички знаем, че съществената характеристика на човека, отличаваща го от природата, е разумът. Разумът се проявява, в способността да се мисли, т.е. да се опознава света, да се търсят закономерностите на които се подчиняват явленията. Така с помощта на разума човека може да използва природата за своите цели като се вмества хармонично в причинно-следствените връзки между нещата и ги направлявя. Човека не се ражда с криле той ги изобретява, бавен е в сравнение с коня, но с помощта на бензиновият двигаел надминава и най-бързото животно. Ето, защо човекът е могъща крехкост - "мислеща тръстика".
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  17. #842
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    „Човекът е само мислеща тръстика най – крехкото нещо в природата , но той е мислеща тръстика”
    Б. Паскал

    Общоприето е че природата е всемогъща . Природните творения , сред които и човека са изключителни и съвършени , а човек е незначителен пред величието на природата . Но трябва да осъзнаем , че въпреки това мислещата система „човек” е много по-могъща от „природата” , защото тя няма разум . Съзнанието –висша форма на отражение на обективната действителност е свойствено само за човека . Той е част от природата и въпреки , че е „най-крехкото” нещо , той се различава от всички останали природни творения . Немислещите същества се изменят , за да се приспособят към средата (природата ) , а мислещите същества (хората) променят условията на заобикалящата ги среда , за да я приспособят към своите нужди и желания .
    Същността на човека е несравнима . Човекът , който ние сме , изглежда е най- самопонятното и най-загадъчното сред всички други неща в света . Оригинално по безброй много начини , това е изразено приблизително така : Човекът е едновременно всичко – „Душата е всичко” – казва Аристотел . Човекът въплащава в себе си цялата природа , той е малка част от нея , може би най-малката , но и единствената която може да мисли .
    Човекът е субстанциално единство между душа и тяло . Душата е формата , тялото е материята в природата на човека . При човека материята е причина за индивидуалността . Душата е неотделима от тялото . Тя е индивидуална и не може да се мисли отделно от тялото . Човек не може да се мисли отделно от природата , но меже да се различава от нея и дори да я превъзхожда . Чрез сетивата ние познаваме формите на света около нас . Благодарение на тях света става по-познаваем и обозрим . Всяко едно животно притежава същите сетива като нашите , но над сетивата , над това познание стои интелекта . Чрез него човек отново се изкачва на върха на пирамидата . Сред всички живи същества той отново доминира . Интелекта дава знание на качествено нова степен , за безтелесното . Частично това знание ни дават и сетивата , но примесено със сетивността . Чистото знание за безтелесното се явява нещо принципно ново. Повод за него дава сетивността , но самото рационално знание е нещо качествено различно и се актуализира по свой собствен механизъм под действието на самия интелект , на по-висшия или действащ интелект . Човекът , както казва Паскал , колкото и чуплива тръстика да е , е мислеща тръстика , в него има запас от енергия . Действуваща разумно и толкова сродна с тази , която присъства в цялата вселена , че е способна да влияе и да променя космическия процес . В този смисъл човекът е над природата , макар че човек е продукт на природата . Човек е различен . Той не може да избегне завета на господството си . То е вградено в неговата същност , когато природата му е позволила да мисли .


    Изготвил:Жанет Петрова Боева
    Клас: 11 б
    № 7
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  18. #843
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Човекът е само мислеща тръстика,
    най-крехкото нещо в природата,
    но той е мислеща тръстика.

    Блез Паскал

    Есе

    Някога, далече в мрака на времето, едно слабо, беззащитно същество е стояло в топлата нощ и с тревога се е вслушвало във всеки шум. Над него – в тъмносиния небосвод са трептели милиарди светлинки, разливала се е млечна мъглявина и там в нея се е движела по своя път една синя планета. Но това същество, тази нежна тръстика, още нищо не е познавала. На прага на земния летопис е стоял той – човекът. Неговото единствено оръжие се оказало всепобеждаващо.
    Разумът му дал огъня. Той му показал острите камъни и кости, с които да обработва земята. С тях той рисувал по стените на пещерите, в които живеел. Умирал и се раждал. В борба за живот той опознавал света около себе си и развивал разумът си.
    Ръцете намирали глината и глинените съдове украсявал с рисунки от своя живот и от природата. С красиви цветове рисувал релефи върху гробниците на владетелите. Изсичал от камък статуите на фараона и семейството му. Хиляди роби изграждали пирамидите и хиляди измирали до изграждането им. Величествената пирамида на фараона Хеопс е строена тридесет години, а животът на един роб – строител продължавал не повече от две години.
    Разумният човек преобразявал света и природата. От Вавилонските кули, асирийските барелефи, дворците на Семирамида с висящи градини, приказните златни съкровища на траките, стълбовидните храмове с богати орнаменти на маите, до акропула с изваяните статуи на боговете и античните театри с комедийте и драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид са творение на краткия живот на милиони хора живели по света.
    С раждането на Христос започва новото летоброене.Християнската религия дава на света величествени храмове, украсени с картините на Микеланджело, Рафаел, Тициан, Леонардо да Винчи; ражда се поезията на Данте, Петрарка и Бокачо, Шекспир и Рабле.От краткия живот на тези велики мъже са останали безсмъртни произведения, израз на Възраждането на човечеството.
    Разумният човек търси непознатото, не спира да опознава света, който го заобикаля.
    Коперник, Галилео Галилей, Джордано Бруно и много след тях са устремени към безкрайната, загадъчна Вселена.
    Мигелан, Васко да Гама, Христофор Колумб тръгват по вълните на океана да опознават все още непознатата земя. И макар да горят клади, истината за света все повече се разбулва.
    Разумният човек, тази „мислеща нежна тръстика” , чийто живот е по – кратък от мигновение за космосае непрекъснато люшкана от бурите на историческото време, но продължава да опознава света, от който идва.
    Древният философ Демокрит, макар и полусляп със своето духовно зрение е видял материята, съставена от множество неделими частици - атоми.
    Векове след него много учени разгадаха тайната на атомите и днес е открит пътя към познанието на най – величественитеявления във Вселената съставена от атоми и лъчи.
    Синята планета – Земята сега е на човека. Колко дълъг и сложен е пътят на човешкия разум. Прегради за него няма.
    Било е някога, в мрака на времето. Едно слабо, беззащитно същество, като нежна, полюшвана от вятъра тръстика, не е имало сили да вдигне очи и да погледне всемира.
    Сега човекът има с какво да бъде горд – неговият разум все повече се доближава до истината за света!
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  19. #844
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    „Човекът е тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика”
    Блез Паскал

    От древността до наши дни, философи и биолози са опитвали по всякакъв начин да определят що за животно е човекът, и всъщност животно ли е? До ден днешен, обаче, както аз, така и представителите на моя велик човешки род /смея да се ЗАСМЕЯ на думата „велик”/, си оставаме най-мистериозните същества на планетата Земя. Много науки и до ден днешен се опитват да го изучат, слагайки го във всеобщи закономерности, на базата на останалите живи същества... но човекът винаги е бил и продължава да Е извън тези граници. Дефинирайки понятието човек, няма как да не навлеза в диалектически води. „Човекът е средина между всичко и нищо” – казва Паскал в своите „Мисли”, както и „Човека е мислеща тръстика” – могъщество и крехкост, съчетани в една дума – Ч О В Е К.
    Нека за момент се абстрахираме от всички постижения на съвременната наука и технологии. Да се върнем още във времето, когато нашите прадеди са живеели по пещерите. Като всеки хищник – за да ядеш, трябва да убиеш първо жертвата си. Поставяйки пред равни условие тигъра и древния човек, изземвайки му всички оръдия на труда, смея да се осъмня дали представителят на нашия велик човешки род би победил. Провокиран от необходимостта да оцелява сред дивата природа, у човека започва постепенното развитие на мисълта и нейните ранни прояви. Като средство за защита от хищниците, той изобретява копието и лъка; за да ловува, той се научава да устройва и поставя капани; за да може и на следващата година да яде от зеленчука, на когото съвсем случайно е попаднал днес, той се научава да култивира и изобретява оръдия, чрез които да обработва почвата. А за да култивира или опитоми нещо какво му е нужно първо? Изследване и познание на предмета /било то растение или животно/. Това постепенно опознаване на природата и нагаждане спрямо нуждите си, човекът от крехко същество, се научава да използва разума си, за да се справи с трудностите на природата, изграждайки си постепенно обвивка, която да покрие неговата крехкост и уязвимост. Разбрал, че ако вселената не съзнава силата си, той поне съзнава безсилието си.
    Сега ако прекъснем първобитната вълна, и се върнем отново в сегашно време с развитата наука и технологии, можем да си направим сметка до какво еволюционно ниво е стигнал човека, благодарение на своята отличителна черта – мисълта. Но нито технологиите, нито науките могат да променят неговата прикрита от опита крехка същност. Да, той изобретява скоростни коли, с които да надмине дори и най-бързото животно, изобретява самолети и ракети, с които да полети още по-високо и от птиците, но... е достатъчна и една глътка, една малка глътка вода, изпита по неподходящ начин, за да го пречупи.


    „Човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си”
    Блез Паскал
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  20. #845
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Паскал и неговите мисли за човека


    Френският философ Блез Паскал (1623 – 1662) е един от най-видните мислители на седменадесети век. Освен с философия Паскал се е занимавал с физика и математика (изобретател е и на първата сметачна машина), той е един от най-ярките примери за ранна и преждевременна надареност, на една изчакваща собствените си резултати нетърпелива гениалност. Основните философски виждания на Паскал са написани в книгата “Мисли”. В нея той определя и своето виждане за човека и човешката природа.
    Паскал живее във века, чиято първа духовна харектеристика е суровото господство на разума. Ако някой век има право да напише на емблемата си Разум това е сеемнадесетия – векът на рационалистите.
    Според Паскал човекът е средина. Средината чертае границите на съществуването му, предопределя много от неговите възможности, насочва неговото поведение.
    Човек е средина най-напред в физически смисъл. Ако човек погледне на Земята само като на точица в огромната орбита, която тя описва, а на тази огромна орбита като на точица в сравнение с орбитата на кръжащите в небесния свд светила, ако по-нататък с помощта на фантазията си разбере, че целия свят е само незабележима чертица от необятната вселена една – сфера, чийто център е навсякъде, а периферията никъде, тогава той не може да не се види загубен в затънтеното кътче на всемира, залутан в пространството и от видимия свят – малката килийка, отредена му за жилище не може да не осъзнае своето нищожество. Паскал се пита: какво е човекът в безкрая? – за да стигне до неутешителния извод, че ние не можем да обхванем пространството и времето, че сме захвърлени, непотребни жалки. “Когато мисля за мимолетния си живот погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време?” И достатъчно е семо човек да си представи своето космическо нищожество, за да се вледени, и тогава той – мисли Паскал – не ще може да не промълви: “Вечното безмълвие на безкрайните простори ме ужасява”
    Но освен този безкрайно голям има и друг свят на безкрайно малкото, кайто също има своите бездни. И в атомите се съдържат неизброими светове, в сравнение с които човек е истински колос. Това чудо е не по-малко изумително с малките си размери, отколкото другото със воята необхватност.
    Човекът е между тези две бездни, той виси на границата между безкрайното и нищото, той е в средата, той е нещо, без да е всичко. Човек е “нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо.”
    Оттук тръгва Паскаловата философия на човека, която отдавна е известна на човечеството. “Човек е само една тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика” Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но и кагато природата смазва човека, той пак надвишава онова, което го убива – вселената не съзнава силата си, но човек съзнава безсилието си. Достойнството на човека е не в овладяването на пространството, а в добре организираната му мисъл. “Величието на човека е в мисълта.”
    Според Паскал човек не е ту велик, ту нищожен. Паскаловата диалектика стига до фундамента: човек е велик в нищожеството си и нищожен във величието си. В най-голямата си слабост човек мисли и следователно е велик, а в най-високия полет на мислите си пада под ударите на немислещата сила и следавателно е нищожен.
    Тази двойнственост в положението и във възможностите на човека дава основание на Паскал да се противопостави и на двете, както му се струва, най-могъщи доктрини: на догматизма, стоицизма, скептицизма. На стоицизма, който възвеличава човека, Паскал противопоставя неговото космическо нищожество, а на скептециазма, който изтъква жалката човешка природа, той противопоставя величието на човешката мисъл. Паскаловата философия на човека търси неговото величие в онова, в което той е нищожен, и нищожеството му в същото онова, в което е влик. “Величието на човека се корени, в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищожеството си. Следователно човк е нищожен щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава.” Така своеобразно Паскал “примирява” стоицизма и скептицизма, възприемайки по нещо и от двата.
    Противоположностите в човека са в борбата: или непримирима, стигаща до нерзрешими антиномини, или примирима, която от своя страна или търпи определеността на противоположностите да образува едно цяло във времет, или пък довежда във времето всяка страна до нейното отрицание, до пълната й противоположност. Но по който и да е от тези начини на съществуване противоположностите изразяват подвижността на човешката природа, а самата тази подвижност се дължи на положението на човека като средина между две крайности.
    Човек е средина не само в материален смисъл но и в духовен смисъл – нашето поазнание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата. Най-разумното за разума е да избяга двете крайности, да изключва разума и да се уповава само на него. “Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили!”.
    Човек е средина и в нравстен смисъл. Мисълта, синтезираща гледището на Паскал, е “Човек е само човек, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек”. Човек не трябва да бъде в неведение за величието и нищожеството си, нито да се смята за равен с животните или с ангелите, той трябва да познава и двете страни на своята природа. Увлича ли се по животинското, трябва да му се напомня за ангелското у него, въобрази ли си , че е ангел, трябва да се предупреди за животинското. Моралът се съъобразява с двойствената природа на човека или по-точно с нейната срединноост.
    Теорията за добродетелта като средина между две крайности принадлежи на Аристотел. Паскал по свой начин преобразува тази теория. Теорията на Паскал за средината на човешкото положение и поведение има предимно динамичен характер, тя е по-обмена, по-гъвкава, по-енергична и по-парадоксална. Средината, която се е паднала в дял на човек, не само се различава и противопоставя на крайностите, но тя преди всичко се стреми към тях, мъчи се да ги обхване и дори когато не успява, на нея й остава мълчаанието, стремежът виталната сила да излезе от себе си и да се добере до крайностите.
    “Крайностите като че ли не съществуват за нас, както и ние за тях, те са недоловими за нас, както и ние сме недоловими за тях.”
    Но от стремежа към крайностите също може да възникне моалното и той говори за нравственото величие, което е присъщо на човека.
    В епохата на почти безусловно увлечение от метафизически установеното, твърдо неподвижното и веднъж завинаги определеното Паскал остоява диалектически взаимопроникващото, гъвкавоизменчивото, тносителното и противоречивото, откривайки по този начин своето родство с всички следващи епохи, които ще предпочитат силата на диалектиката пред консервативно охранителната функция на метафизиката.
    “Всичко в света е едновременно причина и следствие, двигател и движимо, опосредствено и непосредствено”.
    Философията на Паскал е пророческа, а сам Паскал е – в някаква степен – философски пророк. Затова не е случайно, че в съвремената философия се говори за Паскал като предшественик на..
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  21. #846
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Човекът е тръстика, но мислеща тръстика


    Човешкият вид е сред най-издръжливите на всякакви промени. Защо? Заради способността си да еволюира, да се адаптира, да се подчинява, често с твърде радикални средства, условията на живот, в които е попаднал. Човекът може за издържи на почти всякакви климатични условия – вроденият инстинкт за самосъхранение е първопричината за съществуването на хората по Земята в наши дни. Чуми, атомни бомби, световни войни – понякога е трудно да се повярва как сме оцелели след всички перипетии, през които сме преминали. Но човекът оцелява.
    Човекът не живее – той вирее! Като тръстика...
    Удивително е как е възможно едно същество да постигне толкова много. Да оцелее цяла вечност, да се възпроизвежда, да се равива, да се научи да ходи изправено, да открие сам полезността на сечивата, да работи с огън и вода и, тръгнал от там, да достигне до познанието, че Земята е кръгла, че красивите светлини на небосвода нощем са небесни тела в Космоса. Трудно е да си представим колко милиарда малки стъпки, колко безуспешни опита са били необходими, за да достигнем от някогашното човекоподобно същество до настоящето, в което хората летят, плават, говорят помежду си на десетки хиляди километри разстояние, познават структурата на собственото си тяло почти до съвършенство и могат да делят атома – една частица, за чието съществуване никой и не е подозирал само преди няколко века. И как са се случили всички тези неща, някои от тях прекрасни (като създаването на пеницилина), а други – твърде опасни (като откриването на унищожителната сила на атомната бомба)?
    Както вече казахме, човекът, както много други същества за щастие, е способен да еволюира до неузнаваемост, да се приспособява – да вирее като тръстика. Но човешкото същество притежава една характеристика, която го отличава от всички други живи същества. Една характеристика, която го прави перфектния хищник, макар и много по-слаб физически от много животни. Човекът може да мисли.
    Всички хора могат, но за съжаление някои не искат, да правят разлика между добро и зло, между правилно и неправилно. Всички ние можем да правим съзнателен избор как да живеем, какво да вършим, как да общуваме, да бъдем ли добри или напротив – зли. Човешкото съзнание възприема, разсъждава, отхвърля или приема ценности. Човекът има ум – той може да се учи, да тълкува, да си поставя приоритети. Ние имаме мечти, стремежи, амбиции. Ние имаме цели. Ние мислим. И това ни прави специални, то ни прави ЧОВЕЦИ.
    Творде трудно е да осъзнаем значимостта на нещо, което сме приели за даденост, а именно умението ни да мислим. Но помислете какво би било, ако целият ни живот, всичките ни действия бяха плод само на вродени и придобити инстинкти. Ако бяхме само зрители на собствените си съдби и не можехме да вземаме съзнателни решения. Ако най-висшата цел на нашето съществуване беше възпроизводстовото. Може би някой би казал, че наистина най-висшата цел на всяко едно създание е продължението на рода, но как тогава ще обясним осиновяването? Милиони хора по света избират да гледат дете, което не е тяхна плът и кръв и това означава, че то, на практика, не продължава техния собствен род. Причината да има толкова много хора, желаещи да осиновят дете, според мен, се крие в потребността на човека да дарява любов, да се грижи за някого, да бъде ангажиран в някаква общност, да предаде своя опит и своя начин на мислене на някого. И да го гледа как расте.
    Така, както расте една тръстика, но мислеща тръстика.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  22. #847
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Робинзон Крузо- образ на съзидателната личност
    Човекът е интелигентно същество. Той търси яснота по въпросите, свързани със съществуването му, с идването му в света и с отиването му от него. В търсене на смисъла на човешкия живот неизменно достигаме до въпроса съзидателна или разрушителна е човешката природа. Дали стремежът към доброто, към красивото, към хармонията със света може да се пребори с тъмната страна на човешката същност, която ни тласка към мрака, хаоса и разрухата. Прогресът несъмнено се гради върху способността на човек да се адаптира към непозната среда, върху стремежа му чрез творческа, активна дейност да променя неблагоприятните условия. Разумът и умението да се възприема и използва натрупания опит превръща човека в съзидателна личност. Просвещението е епохата, която в най-пълна степен обръща внимание на възможностите на човека да се развива, да опознава себе си и света, да въздейства върху природата, без да нарушава съществуващата хармония. Романът на Просвещението е роман за силата на разума, за завладяването на нови територии не като географски понятия, а като завоевания на духа. Героят на Просвещението е жизнен и дълбоко уверен в себе си и своите сили. Светът му принадлежи, защото вярва в потенциалните възможности на своя разум. Той е образ на съзидателната личност, способна да опознае докрай себе си и да извоюва нови територии за своите възможности.
    Даниел Дефо е типичен представител на английското просвещение. Той създава творбата си „Робинзон Крузо” през първата четвърт на VІІІ век. Това е време на пътувания, приключения и авантюри по морета и океани. Пътешествениците- мореплаватели са водени от страстното желание да открият нови земи, да покорят и овладеят нови пространства. Романът се превръща в едно от най- популярните произведения в световната литература. Причината за това се крие в не в интересния, напрегнат сюжет, а в съвкупността от теми и проблеми от социално- философски, икономически и идейно- естетически характер, засегнати в него. Робинзон Крузо се превръща в образ- символ на съзидателната личност, обобщила вярата в неподозираните възможности на човека да се променя , да се адаптира, да побеждава при всички обстоятелства, с които е принуден да се справя.
    Робинзон Крузо- героят на Даниел Дефо- попада на необитаем остров с пищна, екзотична природа. Островът като пространствен модел е едновременно място за бягство от действителността, място за спасение на духа, място за усамотение и желание за самовглъбяване и място за изпитание на човешката воля и устойчивост. Пътят към цивилизацията е немислим. Сякаш се повтаря древният библейски мит за сътворението на човека. Но този път не Бог, а самият човек трябва да създаде отново себе си. Това е изпитание за знанията и възможностите му. Героят трябва да извърви отново целия път на човешката цивилизация, за да създаде нов хармоничен свят, в който природа и човек се сливат. В това е смисълът на човешкия живот- да търси, да преоткрива и да създава. И колкото по- неспокоен и по- неудовлетворен е човешкият дух, толкова по- красиви и ценни са постиженията му.
    Човешката воля, предприемчивост и оптимизъм, характерни за съзидателната личност, са разкрити с помощта на многобройни примери. Оцеляването и спасението на героя не са плод на случайни събития. Те са изстрадан резултат от съзнателни, активни действия, насочени към промяна на средата, към адаптиране към неблагоприятните обстоятелства. Стъпка по стъпка героят се опитва да съгради върху необитаемия остров свой свят, съчетал достиженията на цивилизацията и първичната сила и красота на природата. Неопитният и неуверен в началото Робинзон постепенно се въздига в съзидателна личност, в знаещ, можещ и удовлетворен от себе си човек, чиито учители са „природата, опитът и размислите“.
    Точно и изчерпателно под формата на разказ от първо лице или дневник, героят споделя всичките си приключения, грешки, размисли, съмнения, радости и удовлетворения от постигнатото. Всеки нов момент от развитието на сюжетното действие дава нов поглед към формирането на жизнено необходими за оцеляването му качества. Самотата, несгодите на дивата природа, стремежът към оцеляване превръщат разглезения младеж в съзидателна личност. Постепенно се формират качествата необходими за справяне с трудностите на битието. Волята за живот, предприемчивостта, оптимизма успяват да компенсират грешките на възпитанието, да формират ново отношение към труда, богатството, религията, хората от други раси. От първия ден на попадането си на необитаемия остров след корабокрушението до последния ден, когато след цели 28 години го напуска, Робинзон Крузо запазва цялата си енергия и сила на волята си за живот. Въпреки изолацията и липсата на всякакъв досег с цивилизацията корабокрушенецът успява да съхрани човешката си същност. Всяко ново лишение и изпитание героят преодолява с мисълта станала негов девиз: „Трябва да се живее!”. Той съзнава, че за да оживее при крайно неблагоприятни условия не е достатъчен само късметът, необходима му е воля да преодолее страха, стъписването и безпомощността си. Така той успява да се справи с непосилни за него на пръв поглед действия. Волята за постигане на желаната цел се превръща в основна характеристика на съзидателната личност. Благодарение на нея героят успява да си направи жилище, градина, лодка, примитивни сечива. Волята за живот му помага да си създаде един примитивен, но приемлив и спасителен за духа му бит.
    Дълъг и труден е пътят водещ към формирането на съзидателната личност. Романът внушава идеята за релативността на човешките възприятия, изменчивостта на доскоро непоклатими възгледи под въздействието на обстоятелствата. Чрез съдбата на Робинзон, писателят нагледно показва как един природно надарен човек погрешно възпитаван в детството си, разглезен и свикнал да се удовлетворяват всичките му прищевки, може да се промени под въздействие на обстоятелствата. Принудата години наред да живее единствено от собствения си труд и от новопридобитите умения го кара да се срамува за пропилените в детството възможности да получи повече знания. Необходимостта да надмогва лошите си навици от миналото става за него осъзната и последователно следвана цел по пътя към която той ден след ден закалява волята си. Желанието да се отърве от мързела и да свикне да се труди е първото и най-важно условие за невероятната метаморфоза в неговата душевност и поведение. Робинзон започва да изпитва потребност и удоволствие от труда: „Сега работата е постоянен и любим другар за мене. Тя ме спаси от отчаяние и направи от мен добър човек. Работата е извор на здраве и щастие, а леността – майка на всички пороци.”. Смисленият и съзидателен труд като средство за нравствено усъвършенстване на човека е широко застъпено схващане в идеологията на просвещението. Трудът като средство за себедоказване и себеизява на съзидателната личност се противопоставя на аристократичното безделие характерно за феодалното общество. Волята на съзидателната личност да се труди превръща Робинзон в пример за величието на човека, сътворил в принудителната си изолация, кът на цивилизацията и разума сред дивата природа.
    Волята за живот е в основата и на друга характерна черта на съзидателната личност – постоянството. Благодарение на постоянството Робинзон преодолява следващите една след друга опасности и трудности, с които изобилства новото му битие. Постоянството и волята да постигне целта си му помагат да работи усърдно и да не оставя недовършена работата си, колкото трудно и бавно да стига до желаните резултати. Робинзон изгубва цяла година за да отсече, издяла и скове с допотопните си сечива дърветата за ограда около пещерата и лятното си жилище. С цената на неимоверни усилия и многобройни несполучливи опити той си измайсторява маса и стол, крои и шие дрехи с игли от рибени кости използвайки одраните от ламите кожи. Много усилия и труд му коства създаването на собствена градина, както и опитомяване на дивите кози. Съзиданието е дълъг изпълнен с трудности и разочарования процес. Страшно земетресение срутва наполовина пригодената от него за жилище пещера, първата му реколта е унищожена от суша, не го подминава и кошмарната тропическа треска. От всяко изпитание физическо или духовно, Робинзон излиза по-силен, по-смел с още по – непоклатима воля и енергия.
    Робинзон Крузо се превръща в образ на съзидателната личност не само благодарение на волята за живот и постоянството, но и в следствие на изобретателността и умението творчески да използва придобития от човечеството опит. Робинзон изпитва невероятна радост и удовлетворение от постигнатото, от предметите и удобствата, които е създал със собствените си ръце. Животът му на острова изобилства от „малки” победи постигнати с огромни усилия. робонзон крузо се радва на създадения от него слънчев часовник, насаморъчно направения кожен чадър, на първия изпечен хляб. За да си направи така необходимите му глинени съдове той се труди упорито в продължение на няколко месеца. Много труд и усилия са необходими докато успее да изкопае и пренесе подходящата глина, докато се научи да й предава нужната форма, докато след дълги опити открие, че съдовете трябва да се пекат не на тропическото слънце, а на силен огън, докато разбере, че забравената в тях морска сол може да ги покрие с глеч. Не само радост, но и оправдана гордост го изпълват когато успява да си построи грънчарско колело, да извайва на него красиви и здрави съдове, да си измайстори лула. По този повод той пише в дневника си: „Струва ми се, никога до сега не бях се радвал и гордял толкова със своята изобретателност, както в деня, когато успях да си направя лула.” Постоянството, търпението и изобретателността помагат на Робинзон в първичния, изолиран свят на необитаемия остров да построи един малък рай основан на достиженията на човешката цивилизация. В този процес той преминава почти през всички етапи на развитие познати от историческото развитие на човечеството. Животът му на необитаемия остров не може да бъде отъждествен с цялостното развитие на човешката цивилизация, защото той не започва от нулата. Робинзон спасява от разбития кораб някои вещи, свързани с едни от най – значимите за човечеството открития – барута и хартията. С помощта на спасените от кораба вещи предишния му живот все пак присъства в неговата принудителна изолация от света. Макар да го лишава за дълго от повечето блага на цивилизацията, корабокрушението не може да заличи знанията, уменията, натрупания от човечеството опит.
    „Набожност! Работа! Умереност!” – думите, които Робинзон издълбава в камъка над входа на пещерата си, се превръщат в основите на неговото оцеляване. Необходими са му духовна храна и психическа устойчивост в дългите години на самота. Духовна опора той намира в спомените си и във вярата в бога. Героят често разсъждава върху допуснатите през младостта му грешки. Мислено моли родителите си за прошка. Запазената връзка с миналото съхранява разума му, подклажда надеждата за бъдещо спасение.
    Избраният хронотоп дава възможност за експониране на различните гледни точки за човека и истинските стойности на битието. Времевите и пространствени връзки са грубо и неочаквано прекъснати от фаталния инцидент. За Робинзон времето сякаш се преобръща. Суровата, дива природа на необитаемия остров сякаш го връща векове назад в зората на цивилизацията. Животът на героя отчетливо се дели на два контрастни периода- преди и след фаталното корабокрушение. Мястото на пребиваване също се променя- преди живее сред хора, а след корабокрушението- сам. Връзката между минало, настояше и бъдеше е необходимо условие за съхраняване на здравия разум. Тя е израз на непреклонния оптимизъм на героя. За отчаяния човек времето сякаш спира. За Робинзон Крузо това не е така. Той успява да съхрани представата си за време. Дневникът, календарът с черти и резки с който отброява дните, месеците и годините прекарани на острова, както и слънчевия часовник запазват чувството за принадлежност към внезапно загубения цивилизован свят.
    Превръщането на обикновения младеж в съзидателна личност е резултат на разума и вродената интелигентност. Героят успява да намери правилен отговор на предизвикателствата на заобикалящата го среда и до голяма степен да облекчи живота си. Оцеляването му е плод не на случайността, а на наблюдателността, предприемчивостта и рационалната мисъл. Робинзон успява да извлече максимална полза от случайните открития. Откриването на сладките картофи, хлебното дърво, опитомяването на козите са доказателство за това как случайността може да прерасне в съзнателна дейност за промяна на неблагоприятната среда.
    Едно нещо помрачава щастието на Дефовия герой - самотата. Изхвърлен напълно сам на този безлюден остров, Робинзон Крузо изпитва нужда да поговори с някого, да сподели своите мисли, чувства, преживявания. Щастливият случай, чрез който героят печели другар, дава нов тласък на усърдието му и променя въобще живота му. Робинзон е изминал пътя от себепознанието до себедоказването и е придобил опита сам да бъде възпитател. Култивирал дивото място, на което е попаднал, героят е поставен пред нова задача - да приобщи новия си приятел-туземец към цивилизацията. Героят прави това със същата настойчивост както досега. Със самочувствието на възпитател, представител на по-цивилизована нация, Робинзон обучава Петкан на език и религия, като го поставя едва ли не в ролята на "роб", а сам той се вживява в ролята на "учител" и "господар". Дефовият герой е добър учител, но и Петкан се оказва "мислещ". Следователно обучението не е еднопосочно и безсмислено. Напротив, то се превръща в урок и за двамата. Туземецът се цивилизова, а Робинзон открива неща, на които преди не е обръщал достатъчно внимание, не е вниквал достатъчно в тяхната същност - нещата, свързани с приятелството и привързаността.
    Героят с готовност предава своето знание на неукия дивак. Опитва се да подобри не само своето битие, но и битието на себеподобните си. Умението да се усвоява чуждия опит и да се предава на другите стои в основата не само на Просвещението, но и на човешкия прогрес.
    В романа си „Робинзон Крузо” Даниел Дефо внушава идеята, че хората сами създават света около себе си благодарение на съзидателния труд и рационалния подход към нещата. Осъзнат като емблема на човешкото, решителното, борбеното, Робинзон се възприема като доказателство за смисъла на вярата в духа на съзиданието и предприемчивостта. Той не само оцелява, той се себедоказва. Човекът независимо от обстоятелствата във времето и пространството остава човек. Това е стойностното поведение, защото е съхранен общественият модел, ценности, нравственост и принципи, идеи и качества, формиращи личността на действието, на себедоказването. Всичко това превръща Робинзон Крузо във вечен образ на съзидателната личност
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  23. #848
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Малко са творците в световната литература , които се превръщат в класици след дълги години на провали и неуспехи . Балзак е един от тях . Той става известен едва след като у него се поражда идеята да създаде уникално за този период литературно явление – цикъла от белетристични творби , озаглавен ‘’Човешка комедия ‘’. Едно от най – силните произведения , в което Балзак критикува нравите на буржоазното общество , е романът ‘’Дядо Горио ‘’.

    В творбата главният герой е представен чрез драмата на своя живот . Той безумно обича двете си дъщери , които по – късно го изоствят . Нещастията на дядо Горио започват отрано . Дъщерите и зетовете му отначало се отнасят добре към него – приемат го в богатите си къщи , канят го на обеди и вечери . Но това продължава , докато той все още има пари . Трагедията му настъпва , когато остава без нищо . Вече той не съществува за тях . Сърцата им са затворени за него . Смъртта му е покъртителна – умира сам и в мръсни дрехи . Главният герой е изпратен в последния си час от ‘’чуждия ‘’ за него студент , а не от ‘’ собствената си кръв ‘’ . Дъщерите му изпращат единствено празните си карети . Това представлява тяхната благодарност за дълбоката бащина обич от страна на дядо Горио към тях .

    Романът започва с описание на пансиона на госпожа Воке . Това е главното място , където се развиват събитията , за които авторът разказва . Описанието на обстановката в дома на госпожа Воке служи за определяне социалния статус на наемателите му . Пансионът представлява ‘’социалното дъно ‘’ . Самият автор дава своето мнение за него : ‘’нямаше по – отвратително място в целия Париж ‘’ . Балзак отлично е познавал града – и хубавите квартали , където живее аристокрацията и онези райони , където бедността владее с пълна сила . Ето защо писателят спира вниманието си на дома на госпожа Воке . В него намират подслон общо осемнадесет човека , свързани от общото настояще . Всички те са бедни и изоставени от близките си. Авторът не ни спестява нищо . Атмосферата е потискаща , детайлното описание на къщата също . Тя е на четири етажа , с мансарда , ‘’боядисана с онзи жълт цвят , който придава отвратителен вид на повечето парижки къщи …’’ . Отвсякъде се носи ‘’миризма на нещо спарено , мухлясало , гренясало ‘’ . Атмосферата в ‘’дома Воке ‘’ и интериорът му са предпоставките за определяне социалния статус на наемателите . Те са загубили битката с живота и се намират на неговото социално ‘’дъно’’ . Дядо Горио е заел това място , за да осигури охолен живот на двете си дъщери . Той преминава през голяма част от пансиона , като най – накрая животът му става повече от мизерен . Постъпката му отново е в името на Делфин и Анастази .

    Балзак критикува обществото чрез образа на дядо Горио , като в него залага както положителни , така и отрицателни черти . Старецът е находчив и предприемчив . Благодарение на тези свои качества той успява да забогатее . Натрупва състояние чрез търговски сделки със зърнени храни . Неговият социален статус се променя . Обикновеният работник става производител на фиде . Това той постига с помощта на спекулации. След смъртта на неговия господар си присвоява цялата зърнена реколта . По време на френската революция спекулира с цената на зърното , натрупвайки огромно количество пари . По- късно те се превръщат в причината за неговото страдание , въпреки че някога е вярвал , че носят щастие . Старецът обича безумно дъщерите си и иска да ги вижда щастливи . Със своето поведение той ги научава да бъдат егоистични натури , никога да не се задоволяват от постигнатото , а да искат все повече и повече .Момичетата приемат дори обичта към баща си за сделка . Това е техният критерий за щастие . Той е формиран още по време на детството им . По – късно дядо Горио страда от сделката , която някога е сключил с тях . Но той трябва да ожъне плодовете на своя труд . Героят пие от горчивата истина на живота , защото вместо любов е получил презрение . В тъжните за дядо Горио моменти Растиняк остава до него . Той заема мястото на двете му дъщери , които се срамуват от собствения си баща .

    Когато дядо Горио е накрая на жизнения си път авторът представя първите стъпки от живота на младия студент по право – Растиняк . Неговата съдба също не е лека . Той произлиза от обедняло аристократично семейство . В началото на живота си в Париж младият мъж е воден от желанието да остане ‘’чист като лилия ‘’ . Растиняк пристига в столицата с идеализма на младостта , с чисто и неопетнено сърце . Скоро вижда , че каквито и желания да има остава безсилен пред обществото , в което царуват парите . Младежките му пориви остават в миналото . Той има две възможности – да влезе в парижкото общество независимо по какъв начин или да загърби желанието си за по –добър живот .Когато разбира , че ‘’богатството е добродетел ‘’ , се прощава с младежките си мечти да бъде честен и спаведлив . В крайна сметка той избира първото. Воден от желанието си да преуспее , да блести сред елита на парижката аристокрация , той прави много компромиси със себе си . Идеалът му да остане ‘’чист като лилия ‘’ се е изпарил . Героят знае , че каквито и отстъпки да прави със себе си в парижкото общество се влиза много трудно . Решението , което е взел му струва много безсънни нощи . Парижката аристокрация има своите неписани закони , но студентът получава изключително ценни съвети от контеса Босеан . Най – интересното е , че някога и дядо Горио е бил част от това общество , където царуват парите , а то е ‘’сбирщина от жертви и измамници ‘’. Младежът е наранен от цинизма на Вотрен .

    Като рисува образа на Растиняк , Балзак влага в него типично характерни черти на френската младеж по време на реставрацията .

    Разглеждайки другите персонажи от романа , достигаме до заключението ,че всички герои си приличат по това , че са готови на всичко , за да бъдат част от висшето общество . В него не е останал дори един честен човек . Вотрен е избягал каторжник , който е успял да намери своето място в обществото . Той си е създал свой морал –бандитски и индивидуалистичен . Силата на Вотрен е в критиката му , насочена към обществото . Той не вярва в почтеността . Според него ‘’порядъчният човек е общ враг’’, а лицемерието е навсякъде . Вотрен е забулен от мистичност и тайнственост . Той всъщност е бунтар срещу абсурдите на обществото . В него ‘’няма принципи’’ , има ‘’само обстоятелства ‘’ . В основата му са заложени преобърнатите модели на нравствеността . Всъщност Вотрен помага в избора на онзи , който все още не е видял същността му. Той формира в младия човек модерно мислене , което да му отреди почетно място в аристокрацията , защото там господари са парите и лицемерието, което е нужно , за да бъдеш ‘’достоен’’ за техния начин на живот. Всеки , който не познава тези правила , е обречен на провал .

    Бащински Вотрен приканва Растиняк да реши кой е най – прекият път към успеха . Младият човек прави съпоставка между пансиона и дома на графиня дьо Ресто . Сега наистина е разбрал , че ‘’богатството е добродетел ‘’. За да достигне до него трябва да направи много жертви . Според Вотрен любовта ще го отведе далеч . Но не онази чиста, искрена и дълбока любов , а тази ,която служи за получаване на изгоди . Амбициозният студент се вслушва в този съвет . Негова ‘’любима’’ става една от дъщерите на дядо Горио . Той вече е забравил чувствата си . Воден е единствено от факта , че в Париж ‘’успехът е ключът към могъществото ‘’. Йожен дьо Растиняк научава достатъчно за морала на обществото , към което се среми . Има цел , от която няма да се откаже . За съжаление средствата за действие ще избира не само той , а и грубата реалност на покварената обществена действителност .

    Растиняк , дядо Горио и Вотрен откриват щастието единствено в богатството . Средствата могат да бъдат различни , но резултатът трябва да е един и същ .

    От тези герои единственият , който има деца е дядо Горио . Именно те причиняват неговото нещастие . В края на живота е горчива равносметката на героя , осъзнал , че е плащал , за да бъде унизяван . Вместо любов е получил презрение . Той несъзнателно се е съобразявал с обществената неподчтеност . Неговото поведение е било ‘’безнравствено ‘’. То е следствие от деформираната представа за обществен , но и социален престиж. Преди смъртта си дядо Горио прозира смисъла на живота си : ‘’Прекалено голяма беше моята обич , затова те не можаха да ме обичат …Дъщерите ми бяха моят порик ;…Живеех , за да ме унижават , обиждат…понасях всички обиди , срещу които те ми продаваха трохи на щастие , дребна , срамуваща се радост…’’.

    Стрададащият , дълбоко оскърбен баща разбира трагедията на собствените си деца .Научил ги е да получават , а не да дават любов . За тях тя е само материален израз. Делфин и Анастази не могат да бъдат други , освен студени , пресметливи и практични дъщери , които не изпитват привързаност към баща си . Дядо Горио умира като просяк в мръсни дрехи , в студена стая и в чужд дом . Но не в това е неговата болка . Той все още обича дъщерите си и страда , че не искат да го видят. Една от тях , водена от състраданието си идва да го види , но едва след като е издъхнал . Погребението му е жалко – до гроба му го изпращат студентът Растиняк и слугата Кристоф . Дъщерите и зетовете му изпращат своите празни карети , на които личи аристократичното им потекло , купено с парите на стареца .

    В романа авторът ни убеждава ,че любовта е средство , бракът – сделка , а парите – висша сила . Избирайки само една от трите жъзможности героите ще постигнат успех , важното е да направят комромис със себе си . От началото на творбата до края се развиват три водещи теми : бащината любов в нейното измерение чрез съдбата на дядо Горио ; амбицията за издигане в обществото чрез образа на Растиняк , и бунтът срещу обществото чрез образа на Вотрен . Те насочват към значими изводи за същността на социалните и моралните параметри на човешките взаимоотношения .

    В романа ‘’Дядо Горио‘’ Балзак е дал своята критическа оценка над обществото, която е едновременно обективна и тежка. Авторът изобличава заобикалящия го, прогнил от основите до върха свят. Балзак има правото да изобрази човешките пороци, защото вмъквайки се в душите на хората, е открил тайните от техния живот, но в същото време се е опитал да ги критикува, като ги излага на показ. Това е основната му цел, когато говори за обичта на дядо Горио към неговите две дъщери. Балзак не иска никой друг човек да изживее болката, която изпитва старецът в последните си часове. Класикът ни представя урок от истинския живот, в който ни казва как не трябва да се живее. На нас ни остава само да се вслушаме в него.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  24. #849
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Паисиевата история като начин за откриване на българското и неговото място в света.
    “История славаняболгарская” се ражда като резултат на дълбоко и живо познаване на действителността,на дълготрайни и задълбочени наблюдения от живота на народа.Паисий е преживял доста време не сред тихите манастирски стени,а сред народа си,в онези будни селища,където се зараждат новите икономически отношения.Той се слива със съзнанието и въжделенията на народа,става неделича част от националното битие и се превръща в легенда.Търсейки параметрите на българското в историята и съвременността Паисий си поставя за цел да събере всички оцелели данни за нашето минало,за да възкреси миналото величие,да покаже мястото на българите в света и в хода на историята за да събуди от робския сън народа си ,да му даде знание като оръжие и нааежда и вяра за бъдещето
    Паисий търси българското още в изначалните времена на сътворението,когато започва заселването на разричните племена и народи.Той изтъква,че славяните и българите са част от световния исторически процес и на историческата сцена те са равноправен член сред останалите народи.Славяните имат древно потекло-водят началото си още от Ной и неговите синове.В битки отстояват славянобългарите своите земи.Те се заселват край Дунава.За времето на заселването Паисий пише,че българите “не били научени да се покоряват на царе,а били свирепи и диви,безстрашни и силни на война ,люти като лъвовелЕдин отивал срещу десет без страх”Авторът посочва даже източници,които признават силата на българите.Хилендарският монах посочва кога и как българите се разселват в земите на Византия-Тракия,Макезония и Илирик/”но това било божията воля да се налели славянобългарския народ в тази земя”.Като средновековен човек,убеден в божията промисъл тай отбелязва,че царството на българите се издига благодарение на божията воля и те намерили “хубава и изобилна земя”.В моменти на криза “бог отново издигал силни и храбри царе у българите и те пак побеждавали и освобождавали своя български народ....”

    Цялата българска история е изпълнена с кървава бран за земята българска.Войните с Византия са войни за земя.Такива са сраженията със западните ни съседи-сърбите.Българският народ е пазил винаги своята родна земя от вражески набези и влиза в средните векове с изградена и могъща държава.
    Българският народ и държава изживяват Средновековието като постигат големи политически и културни успехи.Завоюват централно място в Европа,с тях се съобразяват други народи.Величав е този отрязък от миналото.Българите са имали могъщо царство и държава,притежавали са силни владетели “славни и прочути по цялата земя”.Авторът изяснява,че в битка българите са побеждавали нации,които са известни със завоеванията си-като “силни римляни” и “мъдри гърци”.България е мерила ръст с две толкова могъщи империи и ги и побеждавала.Това е извор на гордост и самочувствие. Плащането на данък на българите е признание за тяхната сила и войнска храброст,а даването на “царски дъщери за съпруги”на българските владетели “за да имат мир и любов е знак за могъществото на “българските царе”.
    Паисий изброява българските владетели,отличили се със своите дела и макар и накратко отбелязва какви са те.Паисий посочва взаимната свързаност на българската и сръбска история,но възвеличавайки българите заявява,че те са по-известни в писмените източници от сърбите и са доминирали на Балканите.Сведениятя за делата на българите отбелязва авторът се намират в много латински и гръцки източници.Това е свидетелство за признанието,което българския род получава от останалите държави.Тяхното присъствие в историческия процес не е отминато с равнодушие или мълчание.
    Емоционално звучат страниците,в които Хилендарския монах описва падането на България под османска власт/”султан Мурад...когато взел българската земя,избрал много народ,млади и красиви юноши,със сила ги грабел и събирал в Едирне,записвал ги еничари в турската войска и ги турчеел насила....Плакали горко за българското царство.Хората в онова време имали голяма тъга и жалост под турска власт.”Паисий разказва как църкви са превръщани в джамии,как били отнемани от турците черковни имоти,как бил ограбван българския народ/”убивали първите и предни хриситя и им ограбвали имота.”За своето съвремие отбелязва-“Но и в сешано време окаяните пак нямат никаква правда ,нито съд.
    Не само в битки и завоевания българите са постигнали много успехи.Паисий ги сравнява с другите славянски народи и заявява,че те са “най-славни”.За този извод има факти,които не могат да се отрекат.”Първо те/българските владетели/се нарекли царе”-тоест те са основоположници на държавността.В областта на зърковното дело също има безспорно преимущество,а то е факта,че “първо те са имали патриарх” и “първо те са се кръстили”.Наистина първата славянска страна,която приела христианството и влязла в лоното на православните народи е България.Тоест България се славела не само с бранните си успехи и териториални завоевания,но и с развитието на църковното дело.
    Паисий отделя специална глава на “Славянските учители”.Подробно описва живота на Кирил ии Методий и апостолската им мисия по създаването на славянското писмо и превода на богослужебните книги.Проследява тяхната мисия във Велкоморавия.С голяма гордост големият български възрожденец отбелязва,че българите по-напред от “москалите,Русите,сърбите и други” са приели славянските букви и то след като 50 години по рано приели християнството,тоест 153 преди руския и московски народ”.Паисий посочва,че българите имали свои епископи и патриарси и свои светци/изброява имената на много от тях/.
    С тревога споделя,че “цариградските патриарси с турска помощ и насилие ....завладели търновската патриаршия......” и че подменили българските свещеници с гръцки.В това авторът вижда голямата опасност от отродяването на българите.
    “История славяноболгарская” ни въвежда и в атмосферата на тежките изпитания на нашия народ през епохата на робството,когато политическия гнет и икономическия натиск са съчетани с денационализаторските стремежи и отродителната политика на фанариотското духовенство.С болка и тревога споделя за това,че части от по-заможното градско население усвоявали гръцкия език,гърчеели се и твърдели,че гърците са “по-изтънчени и умни”.Паисий смело заклеймява невежеството и откритото национално предателство спрумо българските национални интереси Откривайки българското и неговото място в света Паисий търси пътища за изход.Разкривайки величието на миналото и националните заслуги и добродетели на българския народ,той се обръща към най-будните среди на тогавашната българска общественост,призовава патриотичното съзнание,вдъхва вяра в силите и бъдещето на народа.Издига идеята за национална независимост и културна самостоятелност.В този смисъл “Историята” е цяла програма за национално възраждане и нацоиналноосвободителната борба на българския народ,която сочи пътя на борбата за културно и политическо-национално самоопределение.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  25. #850

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си