.
Отговор в тема
Страница 35 от 98 ПървиПърви ... 253132333435363738394585 ... ПоследнаПърви
Резултати от 851 до 875 от общо 2426
  1. #851
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Поемата на Петко Славейков “Изворът на Белоногата “е написана през 1873 година и отпечатана за първи път в книжка 10 на списание “Читалище” . С нея авторът постига един от върховете в своето творчество , защото сюжетът й е нов за годините преди Освобождението на България . Това е поема за любовта , преклонението и трагичният край , като Славейков умело вплита мотива за вечността .

    По времето , в което е написана творбата “Изворът на Белоногата “ жените не са имали правото да изказват собствените си мисли и чувства . Изключение от това прави Гергана . Духовната й сила смайва везира , който до този момент не е виждал такава смелост от една обикновена българка . Тя притежава всичко ценно , като интересното е, че образът й е изграден според мотиви от народната песен . С това още повече се убеждаваме , че Гергана е пазителка на народните ценности . Славейковата героиня е пример затова , че нравствената красота има много по – голяма стойност от всички богатства , които човек може да притежава .

    Още в епиграфа на поемата откриваме конкретност от страна на автора . Той споменава точно географското място на действие , разказвайки ни за “една чешма” , наречена на момата от село Бисерча . Изворът се съдържа както в началото , така и в края на творбата , затваряйки нейната композиционна рамка . Преди авторът да ни представи спора между Гергана и везира той ни запознава с нейната красота и духовна сила . Самата поема започва с образа на красивото момиче от народа . Тя е наречена “пиле шарено “ и “кротко агънце “ . Сравненията с жертвените животни имат за цел да загатнат , че нещо много скоро ще се случи . Любимият й Никола е “вакло огиче сред стадо “ . Двамата млади са много влюбени , а хармонията в техните отношения е пресъздадена чрез стиховете :

    Гергана още Никола ,

    двамата лика –прилика ,

    като два стърка иглика ,

    двамата млади , зелени ,

    един за други родени ,

    един у други влибени ,

    влибени вярно , примерно .

    Митологичните елементи насочват вниманието ни към това , че любовта на героите ще бъде помрачена .

    На желанието на влюбения момък девойката отвръща с предпазливост . Тя го предупреждава за опасностите , които дебнат посреднощ . На моменти оставаме с впечатлението , че младата българка предчувства своята тъжна съдба . За любовта на героите денят е по – безопасен . В поемата е представена опозицията “китка кръвена “ – “черна веда “ , като тя има ролята да противопостави деня на нощта , светлото на тъмното , мрака на светлината .

    Важно значение за развитието на сюжетния ход има срещата на Гергана с везира . Основно можем да я определим като кулминацията в поемата . Тя ни разкрива различните характери на едно момиче от народа и на везира , свикнал да получава всичко . За Гергана най – важното остава родният дом , докато мъжът с чуждата вяра желае да я притежава каквото и да му струва това . Той вярва , че ще осъществи намеренията си , защото гледа през погледа на завоевателя . Везирът притежава всичко онова , което съблазнява обикновените селски момичета , но Славейковата героиня прави изключение . За нея духовното има по-голяма стойност от материалното . Тя не се страхува да изрази мнението си . Гергана не се вслушва дори в заповедта на поробителя : “ще дойдеш-друго не бива “ . Везирът е смаян от духовната й сила , опитва какво ли не , но резултат от неговото упорство няма . На него не му се е случвало да не се подчиняват на волята му .

    Гергана е сигурна , че постъпва правилно. Нейната увереност проличава от думите й :

    Що ми са триста прозорци ,

    когато мога всякога

    от едно прозорче

    да гледам деня слънцето

    и вечер ясен месечка

    с мильони звезди около ?

    Обикновеното селско момиче и везирът говорят на различни езици . За него хубаво е онова , което е заобиколено от богатства , докато героинята възприема себе си за богата, защото има възможността да се радва на красивата селска природа , заобиколена от красотата на цветните градини , близо до майка и баща , щастлива от любовта на Никола .Примамливият блясък на богатия дом с удобства и разкош не привлича младото момиче . Ценностната система на Гергана й дава опора и убеденост , за да отстоява своята позиция в диалога с везира , като той постепенно преминава в спор . В един момент човекът с чуждата вяра стеснява все повече и повече кръга от своите доводи , с които се опитва да убеди Гергана , че това , което й предлага е най – доброто . Сараите с “триста прозорци “ са белег за красота и богатство , отдалечени от живата природа . Героинята би се чувствала като в клетка , защото е свикнала на свободния живот . Тя иска да живее на свобода , радвайки се на дребните неща . Въпреки , че е просто момиче от народа тя осъзнава лошите страни от живота в големия град . Героинята ще трябва да се раздели с родителите си , с Никола и с цветята , които растат в градината й :

    Тез живи цветя няма ги

    в вашите , аго , градини !

    Съществува сравнението между селското момиче и нейната градинка . Тя обича и се гордее със създаденото от самата нея . За Гергана цветята са нейният малък свят , много по - стойностен от богатствата на везира . Славейков използва редица епитети като : “теменужка дъхава” , “ ален божур “ , “всякакви ружи шарени, шарени жълто- алени “, “карамфил зимен и летен “ , за да придаде поетичен вид на градинката .

    Везирът не разбира това и я смята за “ безумна” .

    Гергана не отстоява принципите си единствено заради “ градинката “ , а и заради своята любов . По този начин тя проявява своята твърдост и сила на духа . Чрез думите си младата българка поражда огромен гняв в душата на поробителя . Той остава като онемял пред духовната сила на обикновеното момиче . Дори везирът , който до този момент се е смятал за всемогъщ и смел , сега е принуден да се примири с волята на българката , показала му какво означава да отстояваш докрай решенията си . За награда на нейната твърдост и упоротост той я надарява богато . Впечатлен от същност й пороботелят поръчва на мястото на срещата им да се изгради чешма , в която да бъде вградена сянката на момичето . Това се прави , за да бъде по – здрав строежът . Но според народните вярвания вграждането на сянката на най – хубавото момиче от селото ще го погуби . Белоногата трябва да плати с живота си за нарушените забрани . Младата девойка изгубва живота си , защото той е единственото , което притежава . Никола е съсипан , тъй като е загубил любимата си . Но Гергана продължава да съществува , защото хората пазят спомена за нея като единствената , успяла да се противопостави на везира . Това , което прави трябва да послужи за урок на всички хора , защото тя е една от първите в годините преди Освобождението , която осъзнава , че не е роб , а свободна личност , която може да се бори за чувствата си . Новото в нейния образ е осъзнаването на човешката личност , което поражда сила за отстояване на човешките ценности .

    За първи път Славейков прониква в българската народопсихология и прави художествени изследвания за най – устойчивите белези , за отношенията на един народ към света и към човешките стойности .

    Близо до Харманли остава завинаги вградена Гергана , за да запази у всички нас гордостта , вярата в нас самите и желанието да запазим нашето национално самосъзнание . В наши дни чешмата служи за гордост на целия български народ , а ние трябва по- често да си спомняме постъпката на Гергана , следвайки нейния пример
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  2. #852
    утре имам класно и ми трябват есета за разказа Японският филм и Жена благодаря предварително

  3. #853

  4. #854

  5. #855
    AKO MOJE I TOWA

  6. #856

  7. #857
    http://download.pomagalo.com/111240/gnoseologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно

  8. #858
    Благодаря ти detelina101

  9. #859

  10. #860
    Здравейте! Ще се обърна към вас за втори пък Трябва ми ЕСЕ по тема "Нашата съвременност и нейните герои" в ЕСЕ-то може да става дума примерно за проблема със замърсяването или болестите в днешните дни или друг проблем за наще дни... извинявам, се че искам много, но не съм намерил линк все пак се надявам да помогнете, благодаря!

  11. #861
    Цитирай Първоначално написано от victimofpain
    http://download.http://www.teenproblem.net/school/11...eologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно
    моля Ви хора никъде другаде не намирам нищо

  12. #862
    Цитирай Първоначално написано от victimofpain
    Цитирай Първоначално написано от victimofpain
    http://download.http://www.teenproblem.net/school/11...eologiya/?po=1 моля ви някой да ми го прати ла ЛС защото никъде другаде не намирам нищо а утре имам контролно
    моля Ви хора никъде другаде не намирам нищо

    № 1. Гносеологията като философска дисциплина

    Тя е наука, която се занимава с самата себе си, по отношение на нещо друго. „Гносис”=познание, т.е. „теория на познанието”-гносеология. Гносеологията се занимава със знанието, което поражда битието.
    Основни проблеми на гносеологията (теми):
    -абсолютно познание
    -граници на познанието
    -езикът
    -методът
    -обективното знание, идеята на Попър за Третият свят.

    № 2. Субект-обектно отношение

    S-O е най-простата структурна единица на познавателия акт.
    O-предмет на познанието, спрямо която имаме някакъв интерес и която може да се вмести в границите на човешкия опит.
    Синопсис-цялостно възприемане, възножността на познаниято за цялостно схващане на някакъв обект.
    Агностицизъм-постулиране на принципно непознаваеми предмети.
    Функции на субекта (S):
    -трансубектни функции
    -интасубектни функции
    -интерсубектни функции

    „Конвенционализъм”=сключ ане на единство

    „Евидентно”=очевидно

    № 3. Гносеологически образ.

    Гносеологическият образ характеризира спецификата на познавателните елементи на субекта в рамките са S-O отношение. Той е събирателно понятие за всички наши усещания, възприятия, въображения, представи и понятия. Гносеологическият и познавателен образ са еквивалентни.
    Гносеологическият образ може да бъде изследван като съдържателен и съществуване по обективен и субективен начин. За тази цел въвеждаме понятията обективно и субективно. Под първото се разбира релацията отвън на вътре, под второто се рзбира релацията отвътре на вън.
    1. Съдържание на гносеологическия образ.
    А) Обективно съдържание на гносеологическия образ-тук е проблемът за съответствието, адекватността и истинността; изследва се отношението между образ и референт (първообраз, денотат, корелат). За определянето на тази референтост въвеждаме две понятия: изоморфизъм и хоморфизъм.
    Очевидно, едиствено субстанциалното сходство и субстанциалното тъждество биха могли да предоставят изоморфизма, но формулата с точност до изоморфизъм остава химера.
    Хипотезата за отражението е втората философска концепция, която преследва изоморфното отношение между образ и референт.
    Третата философска концепция, която преследва темата за изоморфизма е йероглифната теория (донякъде тя полага модерната семиотика).
    Б) Субективно съдържание на гносеологическия образ-под това се разбира всичко привнесено в гносеологическия образ по линия на опита на субекта/
    2. Съществуване на гносеологическия образ
    Съществуването е свързано с психиката на човека; в гносеологията то се представя като темата за идеалното. Съществуването на гносеологическия образ е само и единствено субективно.
    Идеалното се рзбира:
    -движение на вид материя (имената на Фохт, Бюхнер, Моленмот)
    -условен рефлекс
    -идеалното като функционална структура (Клод Левистрос)
    -идеалното като релационно свойство
    -информационна концепция за идеалното
    -смисловосста, а не непосредствения референт, определят идеалното съществуване.
    S-O отношение е слаб фиософски принцип за тематизиране на познанието; решението на проблема за философско познание изисква отиване отвъд ограниченията на S-O отношение.

    № 4. Презентационизъм (П) и репрезентационизъм (РП)

    Темата касае съдържанието на гносеологическия образ.
    Презентациоизъм-съществуване на непосредствено познание като познавателните образи нямат субективно т.е. собствено съдържание.
    Репрезентационизъм-познанието се осъществявя чрез познавателни образи, имащи собствено т.е. субективно съдържание.
    Това са умерени възгледи за презентационализъм и репрезентационализъм.
    Крайни становища за П и РП:
    Силен презентациоизъм-познанието се осъществявя без гносеологически образи, без да се „удвоява света”. На практика силния презентационализъм въвежда метафизиката на познанието и узаконява неговия априорен характер.
    Силен репрезентационизъм-субекта познава само и единствено собствените си образи и идеи като чрез тях съди за външния свят; чрез тях конструира външния свят. Логическият звършек на силния РП е солипсизмът.
    Солипсизъм=не съществува нищо вън от мен.
    Esse est percipi (Беркли)
    Всичко, което съществува само благодарение на моето познание (моите познавателни образи)=>съществувам само аз.
    Триада на възловият момент в гносеологията:
    1. Априорна форма, която няма собствен език.
    2. Един опит (нашата индивидуална ориентация в света), но в рамките на тази ориетнация ние търсим истината като необходимо и достатъчно познание за света, което ние реализираме като онтологичен модел на света. Тази тъждественост, която идва от (на) света, представлява завършено презентационистко философстване. Неговото последователно реализиране не идва от божествено инспириране, не идва от откровението, не дива от просто тъждество на мислене и битие. Рационализацията на презентационалистичното онтологизиране става само по модела на трансцендентирането: от априорен топус към опит; от опит към онтологичен модел; от онтологичен модел към априорен топус (топус-логическо място).

    S-O е само частен случай (П вариант)
    Силни РП са Декарт, Лок, Бъркли, Хюм, Т. Павлов, неопозитивистите, реалистите, застъпниците на теорията за отражението.
    Крайни П са Лайбниц, Брентано, Хусерл, Ремке, Д. Михалчев.
    По принцип РП клони към психологизъм в гносеологията, докато П клони към логицизъм, онтологизъм, формализъм, априоризъм.
    По кактв начин Хусерл осъществява П критика на РП вариант в гносеологията.
    1. Корените на логиката с в психологията
    2. Логиката е само технология, защото е изкуство на мисленето
    3. Логиката е дял от психологията
    4. Логиката само описва законите на простото човешко мислене, т.е. тя не е независимо познание
    5. Законите на логиката ни „информират” за психичните процеси на мисленето
    РП е абсолютизиране на знаниевостта като субективизиране на събектността.
    Субектност-отнася се до S: до активността му.
    Субективност-едностранчиво решаване на нещата
    П версия (Вилхелм Шупе): всичко е съдържание на съзнанието.
    РП версия (Беркли): цялото знание е съдържание на субекта, зашото той познава само своите идеи.

    Димитър Михалчев е един от най-изявените представители на крайния презентционизъм.. В своята гносеологическа концепция, той изхожда от непосредствената даденост на съзнанието. „Даденото е осъзнатото”, „извън даденото намя нищо”, „даденото е факт”, „даденото е иманентно и транцендентно”.

    № 5. Абстракции, идеализации, типологизации

    1. Абстаркция-термин на Боеций, няма точен превод на български език, но на руски означава „отвличане”.
    Абстракцията е част, страна или елемент на познавателния акт, която изразява отрицание на пълнотата на цялото от към методологическото му постигане.
    Абстрахирането е дейност на мисленето, която обособява като самостоятелен познавателен предмет някоя страна от дадена цялост. Абстрактното знание е рационално знание за даден предмет, което го представя чрез ограничен брой негови характеристики. Абстрактното знание е винаги едностранчиво знание. То е същностно знание за цялото, постигнато чрез някакъв негов елемент.
    То е същностно, защото е рационално. Абстрактното познание има смсъл не само по себе си, а само като методологическа реализация. Абстракцията означава концептоализирана рефлексия върху методологията, в нейния чист вид.
    Абстрахирането е обобщаване.
    Абстрахирам нещо, означава постигам едно свойство от множество предмети; това е екзистенциален тип мислене, при който битийната структура е предпоставена (тя е налице).
    Абстрахирам от нещо, означва третиране на множество качества на един предмет. Това е интензионален тип мислене, при който предметът се създава чрез качествата му.
    Обикновено екстензионалността се отнася към количеството, а интензионалността към качеството.

    1.1. Видове абстракции:
    -отъждествяваща
    -обобщаваща
    -изолираща
    -индивидуализираща
    Абстрахирането е противиречива и недостатъчна методика,. защото съдържа отрицание.
    Метод за възхождане от абстрактното към конкретното, който се основава на терминологичното противопоставяне на абстрактното и конкретното. Първото е ограниченото, конкретното е разчлененото цяло, систематичното цяло, което носи рефлексията за своята същност.

    2. Идеализации-ако при абстрахирането има даден обект, който се полага на мисловна обработка, то при идеализирането такива обекти липсват изцяло.
    Идеализирането е мисловно конструиране на предмети, респективно на предикати. Идеалните предмети (идеализациите) се конструират а не се постигат по опитен път-те се наричат мисловни конструкти, форми на синтезата.
    Идеализациите се конструират с функциоанална, а не с онтологична задача. Те имат онтологична стойност, не само във функционален смисъл. Идеализациите обикновено нямат реални прототипове. Идеализирането е акт на въображението, съзерцанието и чистото мислене. То не работо със стандартни технологии и методи.
    Всяка теоретична наука е процес на конструиране, експериментиране на теоретичния модел, неговото онтологично вписване (и отхвърляне).

    „Евристика”=новаторско мислене

    2.1. Видове идеализации:
    -идеален обект
    -идеализирано условие-форма, в която фигурират състоянията на променливите, които се непроверими, но за тях има определен механизъм на конструиране.
    -идеален случай-всяко логическо твърдение, формула
    -идеализирана теория-аксиоматична теория

    3. Типологизации-тип, образ; Типът е абстрактна или идеализационна същостна характеристика.
    Типологизирането е определянето на някакъв познавателен предмет, със съответните му съшностни характеристики. Типът е просто, нередуцируемо основно свойство (на предметите).
    Типологизирането е обособяване на инвариантни своеобразия; типът е същностна инвариантна характеристика.
    Типът е схематизираща норма, която не само определя, а и дава посоката за по-нататъшно изследване, или за изграждане на онтологичн модели.
    Типът се представя за неутрален мета език.
    Макс Вебер използва идеалните типове, за да диференцира социалното пространство. Карл Юнг структурира психиката на базата на архетипове (сянка, самотност на човека, персона, душа и т.н.). С типологии се занимават Карл Манхайн, в рамките на социалната философия. Типът няма история, развитие; не е динамична характеристика.
    Абстракциите, идеализациите и типологизациите се отплащат, но и се заплащат.

    № 6. Въображение, разсъдък, разум

    Предодоляването на O-S отношение, като изходна за гносеологията постановка, се осъществява чрез тематизиране на познавателния процес, на базата на принципи. Те биха могли да се реализират по две посоки-логизиране и историзиране. И двете посоки преследват в крайна сметка постигането на битийността, но по различен начин. Преодоляването на психологията и индивидуализма в познанието, може да се прдстави като принципизиране на поснавателните способности въображение, разсъдък и разум. Принципизиане означава, че те се изтеглят преди идивидуалния човешки опит и придобиват статуса на неговото (априорно) основаване.
    Принципизирането на познаването в ресурса на неговите способности, може да се разбере като отношение между гносеология и логика. Тяхното разделение, започнато в античната философия, продължава чак до XVIII век, когато Кант формулира идеята за трансценденталната логика. В нея, логиката надхвърля статуса на органон и се вплита в самия знаниев акт от към неговотоаприорно обосноваване.
    При Кант, трансценденталната логика е основа на философското познание. Кант работи с познавателни извори, които при него са само субективни и и ндивидуални (сетиво, способност за въображение и аперцепция).
    Кант разграничава познавателните изори, които имат само субективен характер от познавателните способности, които имат обективен характер и могат да се представят като принципи на познанието (разсъдък, способност за съждение и разум).
    До Кант, способността за въображение, разум и разсъдък, се основават на S-O отношение и обобщават неговите особености. След Кант, S-O отношение е частен случай при осъществяване на принципите на познанието, така вече се говори за метафизика на познанието; за философско познание, което е извън индивидуалния акт на човешко познание.
    Във философията на Новото време, принципие на познание са неговите извори-за емпиризма е опита, за рационализма-разума. Логиката все още е органон, а методологията се заключва в „правила за ръководство на ума”. Кант е първият, който синтезира логиката и гносеологията. Проблемът не е в това как човек усеща, възприема или мисли, а как усещанията, възприятията и мислите биват обосновавани от познавателните принципи, и как те работят в логическата структура на познанието.
    Способността за въображение, представя в нахледността някакъв предмет, без неговото актуално присъствие. Въображението е тази способност, която свързва възприятията в едно цяло. Затова въображението е дейна синтеза на многообразието, която може да се разглежда като фундаментален познавателен принцип. Тази дейна синтеза има образен характер, като по този начин въображението има познавателно стойност, защото неговите продукти стават елементи на жизнения свят. Въображението е спонтанна дейна синтеза с образен характер; разсъдъкът и разъмът са абстрактна дейна синтеза, според правила.

    Разсъдък и разум.
    Разсъдък, разум и въображение имат обща знаниева природа в смисъла на генетичността, но рационално, е генеза според правила.
    За Кант, разсъдъкът е генезата на понятие, разумът е способността или генезата на принципи.
    Разсъдъкът е способност за съдене (свързване на S и разум в съждение). Разумът е способност за умозаключаване. (извеждане).
    При Хегел разум и разсъдък са различни степени по истинност и фундаменталност на разгръщането на дейната синтеза.
    Проблемът не е в диферециацията на рационалността на разум и разсъдък, а в постигането на логически синопсис и логическа последователност. Типичен пример за успешен резултат от тази гледна точка е тъждествеността между логика и история, при което историята се представя само като разгръщане на една разумност (на един логически синопсис). Такава история пише Хегел.
    Попъровата безсубектна гносеология се основава на опита и развитието на научните теории.



    № 7. Емпирично, теоретично и научно познание

    Един възможен критерий за разграничаване между емпирично и теоретично познание, е равнището на наблюдаемите (ненблюдаеми обекти-неопозитивистки критерий на Шлит, Карнап). Емпиричните термини имат денотати в реалния свят, а теоретичните критерий нямат.
    Възражения срещу критерия за наблюдаемост, въз основа на който се разграничават емпиричните и теоретични познания:
    -Наблюдаемост-не характеризира спецификата на теоретичното
    -Хиромантията и феноменологията-изхождат от реални наблюдаеми обекти, но не са емпирични типове познание, защото смисловостта ‘им не идва от опита.
    -Социално познание-има контакт с наблюдаеми обекти, но то в никакъв случай не е само емпирично познание
    Въз основа на тези три контра аргумента, може да се отхвърли критерия за наблюдаемостта. Разликата между емпиричното и теоретичното може да се представи като типологична разлика, коята има езикови проекции. Всеки един мета език е дефинитивен теоретичен език, докато науката, която използва езика на ежедневието, обикновено се представя като емпирична.

    Фреге: Емпирията се основава на значението на обектите, теорията на смисъла на обектите.

    Значението е винаги ad hoc (хипотеза). Значението е винаги приложение, употреба, докато смисълът-основание. Върху тази разлика се прави строга класификация на познавателните обекти. Емпирическите се обосновават от към предметността, теоретическите-от към техния смисъл, основание, форма.
    Между анализата и теоретическото познание; между синтезата и емпиричното познание няма еквивалентност, но може да се търси някаква аналогия/
    Емпиричната философия няма и не може да има. Метафизичността на философията може да се представи като реален критерий на нейната теоретичност, но търсейки истината, философията може да залага както на рациото, така и на опита; както на дедукцията, така и на индукцията.
    Реалното философско дифернциране на емпирията и теорията е само методологическо. Философията е винаги теоретична, но вплита опита по различен начин в своите конструкции и така емпиричното познание получава различна видимост. Няма емпирично или теоретично в чист вид, защото емпирията винаги изисква език и обект, рефлексията, която е рационална. За да не е фантазия или измислици, теоретичното знание изисква емпирична верификация, практично приложение или модел на интерпретация.

    Научно познание-реализирането като модел, теоретичното познание за даден предмет се осъществява с рефлексен език.

    № 8. Теории за истината


    Истнината е гносеологическо понятие, което изразява идентичността на знаието. Типовете истина най-общо се подразделят на :
    -абосолютна и относителна
    -божествена и човешка
    -научна и ненаучна
    -обективна и субективна
    Два големи типа теории за истина:
    -Кореспондентна теория-съответствието между обект и образ, като между тях има онтолого-гноселогическа йерархия; обектът е, а образът му съответства по някакъв начин (репрезенционистки възглед, началото му е у Аристотел).
    -Кохерентна теория-при която има гносеоло-онтологическа йерархия, основаваща се на принципизиране и аксиоматизиране на познанието (началото е у Платон).
    Кохерентни критерии за итинност-свързаност на всички положения в системата, вътрешна непротиворечивост между тях, и възможност за извеждане на интерпретативни следствия.

    Други теории за истината:
    -прагматизъм (практично)
    -консенсусна теория (конвенционалистка)
    -семантична теория (Алфред Тарски)

    Основните категории, изразявящи тези концепции са-означава, дефинира и удовлетворява. Семантичната концепция за истинността едно изречение, ако то удовлетвирява всички обекти

    -евидентна концепция (Хусерл)

    „Интенционалност”-знанието е винаги знание за нещо.
    „Кохерентност”-съгласуваност

    № 9. Питания за истината

    1. Пилат Понтийски-Що е истина?
    1.1. Истина или любов?
    2. Кое е истинно? Познанието или битието (нещата след битието)
    3. Какво е истината; нещо субективно или нещо обективно?
    3.1. Материална или идеална е истината?
    4. Истината е нещо субективно, нещо ментално или нещо езиково?
    4.1. Езикът може да е вербален или невербален.
    5. Какво означава даденото? За кого се дава даденото?
    6. Кое е истинно-казаното или чутото?; казаното или разбирането, казаното или видяното?
    7. Истината е частна или интерсубективна?
    7.1. Има ли истина за мен, за теб, за всички?

    Темата за инерсубективността е на Хусерл.

    8. Може ли да е истината ад е диалогична или монологична?
    9. Истината се конструира, съществува или важи. Истината е зависима от времето, от субекта.
    10. Истината непосредствена или опосредствена е?




    № 10. Номинализъм и реализъм

    Номинализъм и реализма са основните знаниеви определения на Схоластичната философия, която през средните векове използва идеите на Античната философия (Платон, Аристотел) за теоретично обосноваване на християнското учение (догмата).
    Големият проблем на Схоластиката от знаниева гледна точка, е темата за съществуването на универсалиите (представянето на общите определености в категориална форма, като онтологични понятия).
    Конфронтират се следните две идеи: универсалиите съществуват реално (преди нещата и в нещата); те са единствено построения на ума (имената на нещата).
    Тези два възгледа оформят реализма и номинализма като две фундаментални направления на Схолалстическата философия. Има по-конкретни и по-умерени варианти (Порфирий, Гай-Маний Викторин Боеций).

    1. Номинализъм-от Аристотел тръгва разделението на уението за единното, което в репрезентационалистки план обосновава удвояването на света на реален и категориален свят. Основната идея на Росцелин, е че общите понятия са „въздушни трептения” и „полъх на звука”. Изказванията за общите родове са само думи, зад тях не се крият онтологически същности. Според Росцелин, светата троица е тритеистическа, т.е. трите лица на Бог са всъщност 3 отделн бога, защото индивидите са реално неделими; прдеметите нямат отделни части и само думите могат да се подразделят (това е краен номинализъм).
    Основно в антропологията и в богословието могат да се намерят реалните интерпретативни стойности на крайния номинализъм на Росцелин.

    Джон дън Скот
    Областта на естествено достъпните истини е ограничена; разсъдъкът може да спекулира само върх това, което е дадено на сетивата. Според умерения номинализъм на Скот, богопознанието е недостъпно за естественото човешко познание поради вкореността на последното в сетивността. Ето защо богопознанието може да бъде само свръхестествено, като божие откровение.
    Науките трябва да постигат предмета си непосрествено, като единствено на теологията се отваря възможност за опосредствено съзнание чрез божието откровение.
    Философията и метафизиката задължително трябва да се опират на естественото сетивно съзнание и затова могат да имат неотчетливо познание за Бога. Те се занимават с проблема за общото битие, но божието съществуване е винаги отвъд него. Конкретният Бог е обект на теологията, а метафизиката се занимава с обобщаване на общите понятия, чиято основа е в отделните прдемети, разбирани като природа. На дневен ред излиза абстрактното познание, което се превръща в специфика на разсъдъчната дейност. Според умерения номинализъм на Скот, се отнася към разссъдъчната дейност, която по абстрактен път преследва общата природа, но никога не стига до такива общи понятия, които да я представят в цялостност. Общите понятия нямат априорно съществуване, те фиксират неясно определени същности, които не са нищо овече, освен имена. Бог е този, който създава разсъдъка, дарява го с неограничена сила да коригира сетивността чрез абстрактно познание, което стига до общи понятия. Те обаче не са еквивалентни на някакви общи същности.
    Св. Тома пита отностно съществуването на Бога: „Съществува ли Бог?”
    Скот пита: „Има ли сред съществуващите неща някое съществуващо безкрайно?” Положението Бог съществува е аналогично на положението-съществува нещо безкрайно, но в абстрактната си дейност, разсъдъкът не може ясно да познае тези положения, затова се нуждаят от логическо доказателство.
    Философските положения се доказват в логиката само апостериорно. Тръгвайки от божиите творения, проблем на логическото доказателство е това да се стигне до същността на техния създател. Това остава само като амбиция, защото от неистинното никога не може да се достигне до истинното. Развива се особена диалектика, според която абстрактното разглеждане на неистинното може да отведе разсъдъка до всичко, включително и истината, но не по ясен и не по необходим начин.

    Уилям от Окам
    Идея за непосредствено възприемане, която логически се представя като доказване по необходимаост от непосредствено очевидни истини. В основата стоят два основни вида познание: интиутивно (опитното непосредствено познание) и абстрактно (връзката между понятията). Познанието на отделното има в смисъла на номинализма приоритет. Според Уилям, духовните реалности също могат да се познаят интуитивно. Водещият принцип е: „Същностите не трябва да се умножават без наложително основание”!!!
    Според него, отностно съществуващите неща не трябва да се говори безкритично; съществуват само отделни неща, те са реални причини на другите неща, които са дадени в опита, имащ за критерий наблюдението и можещ по абстрактен начин да докаже причината.
    Универсалиите не съществуват реално; за да съществуват реално, те би трябвало да бъдат единични вещи. Уилям отхвърля компромисното твърдение на Скот за неопределената обща природа. Според него, универсалното може да е само име, което се изказва, за да се обозначи вещ. Затова вярата не може да бъде доказателство чрез разсъдъка; не съществуват умозрими видове (общи същности), затова философията има строго ограничена функция за познанието на истината. Философията търси доказателства за съществуването на Бог, като според Уилям Бог не е унивесална същност, а единична идея. В този контекст, Бог е свободен творец.
    За Уилям има два вида термини: първични (термини за неща) и вторични (термини за термините).

    2. Реализъм
    Анселм Кентърбърийски
    Рациоанлната истина е съгласуване на мисенето с премета: „способността да мислим, че нещо съществува или не съществува ни е била дадена, само защото трябва да мислим, че това, което е съществува и, че което не е-не съществува”.
    Примката с Аристотеловата философия по линия на съгласуваността (по линия на репрезентационализма, като философстване). Истината е независима от изказванията (контраноминализъм), но и е независима от съществуващите неща. В „Монолог”, Анселм започва излагането на доказателствата за съществуването на Бог: „Защото са благи благите неща”.
    Има различни благости, но само едно, което е съществуващо само по себе си, от това изначално битие, което е съществуващо, общо произтича всичко останало съществуващо, имащо общи определености в най-висшото благо.
    „Пролог”-в това съчинение Анселм излага своето доказателство за съществуването на Бог. Доказателството започва с вяра в Бога, доколкото той е единствено съществуващо в самото себе си. Неговата действителност е повече от мисленето. Това означава, че ако се мисли най-голямото в мисленето, то трябва да се мисли и като съществуващо в действителността. Следователно, не в мисленето, а в съществуването се крие необходимостта на последното. Необходимото съществуване води до мисленето за необходимо съществуване.


    3. Концептуализъм-той има претенцията да примирява разногласията между номинализма и реализма, по отношение на съществуването на общите понятия (унивресалиите). Все пак концептуализма стои по-близо до номиналистичната традиция. Основен представител е Пиер Абелар. Той възражда античната диалектика чрез актуализиране на въпросите на Порфирий за съществуването на видовете: „Те сами по себе си и съществуват само в мисленето”.
    Според Абелар, крайният номинализъм не може да покаже как се раждат универсалиите; крайният реализъм не може да покаже как се раждат различията.
    Според концептуализма, универсалното е слово, общ израз на нещата. Това слово поражда необходимост на абстрактното мислене. Родовете и видовете са имена, те се телесни като звукове, и нетелесни като значения.
    Разсъдъка е този, който обособява родовете и видовете. Бидейки имена, родовете и видовете са значения на нещата, а не самите неща.
    Абелар възражда античната диалектика чрез необходимостта абстрактното мислене да оперира с родове и видове.

    № 11. Емпиризъм и рационализъм

    1. Емпиризъм-направление в гносеологията, което обосновава истинността и достоверността на познанието чрез рефлексивно разбирания опит. Крайният емпиризъм отъждествява познанието с опита, умереният обосновава познането чрез опита. Емпиризма се схваща понякога като сенсуализъм, т.е. опитът се редуцира само и едиствено до сетивна дейност. В късното Ново време, най-вече благодарение на развитието на естествознанието, опитът се отъждествява с експеримента. Експерименът означава две неща: опитът надхвърля сенсуалните ограничености, събектът влиза в парадигмата на активността.
    Емпиризма не е цялостна философема, той е специфична гносеологическа версия (гносеологема), която обаче има интерпретации в етиката, логиката, естетиката и т.н.
    Към емпиризма спадат епикурейството, номинализмът, островната традиция във философията, френският материализъм (Хелвеций, Холбах, Ламетри), логическия емпиризъм.

    Френсис Бейкън
    Емпиристкото философстване на Бейкън има амбициите да бъде „велико обновявяне на науката”, което разчита на силите на хората. До сега, те не са познавали добре своите особености и своите сили; надценявали са първите; подценявали са вторите.
    Бейкън прави цялостна критика на безплодността на знанието в античната и средновековна философия.
    -индукция в емпиризма. Лок, Хюм, Хобс
    Индукцията разчита на 3 основни стъпки:
    -развитието на естествознанието
    -отчистване от предрасъдъците
    -анализ и разчленение на опита
    Ламетри

    № 12 Трансцендентализъм

    № 13. Мистика, интуитивизъм, рационализъм

    Мистика=тайнство, свръхсетивно, недостъпно за сетивата и разума.
    В Европа мистиката се заражда като религиозно-политическо учение, което по правило има таен характер и служи за идейна основа на култови празненства, обреди и индивидуални настроености. Мистиците смятат себе си за избрани, които чрез особен тип метафизическа интуиция са посветени и озарени от тайно познание; които имат в близко бъдеще съдбовен характер, но нямат история.
    В по-тесен смисъл под мистицизъм се разбира форма на религиозното познание, залагаща на преживяването чрез откъс от сетивната и разумната увереност и потапяне в света на вътрешното, като се използват различни средства за интелектуална възбуда (екстаз) с помощта на които се постига общуване с божественото (unia mystica).
    Има три пътв за постигане на интелектуална възбуда:
    -път на отрицанието (via negativo)
    -път на просветлението (via illuminativa)
    -път на единението (via unitativa)
    Версии за интуицията:
    -продуктивна способност на границата на съзерцанието и рационалното познание

    Платон-несетивно наблюдение и съзерцание на идеите
    Хусерл-интуицията е съзерцаване на същността
    Дилтай-непосредствено схващане на чуждата индивидуалност чрез симпатизиране и преживяващо разбиране на историческите и психически отношения
    Декарт-интуицията е непосредствена очевидност и рационалистическо съдене

    Интиуцията се разбира като жизнена сила и чиста нематериална дейност

    Анри Бергсон-абсолютното може да бъде дадено само в интуицията.

    № 14. Практика, прагматизъм, прагматика

    1. Хипотеза за отражението:
    -отразява-теория на Ленин, заляга във философията на Тодор Павлов
    -копира
    -фотографира

    Идеализмът е категориален конструктивизъм; по какъв начин понятийното познание формира онтологията като жизнен свят на човека.
    Допускаме, че цялата материя притежева свойството отражение, което по същество е родствено с ?
    Според тази хипотеза, съзнанието е субект, реалност, което отразява материята като обективна реалност.

    2. Идета за практиката се разбира като дейност с обществен характер, която има предметни измерения. Практиката може да се разглежда като глобален процес на самоидентифициране на човека и обществото. В собствено гносеологически смисъл, тя е опредметяване на познанието.
    Практиката може да се третира като колектив на знанието и като негова сожиална реализация. Доколкото субекта на познанието (индивидуален и колективен) не е гносеологически.




    Жан-Пол Сартр
    Идея за индивидуална практика като тотализираща практика-концептът екзистенциализъм; диалектическа природа на индивидуалната практика. Ал. Тюсер и Алфред Шмил

    3. Прагматизъм
    4. Прагматика-част е семиотиката и изследва интерпретацията на знаците

    „Семиозис”=философстване

    № 15. Позитивизъм-неопозитивизъм

    Огюст Конт

    1. Позитивизъм-Джон Стюард Мил, Матиас Якоб Шлайден, Хърбърт Спенсър

    1.1. Утилитаризъм

    2. Втори позитивизъм-Ернс Мах, Рихард Аменариус

    3. Неопозитивизъм

  13. #863

  14. #864

  15. #865

  16. #866

  17. #867
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Героите в романа „Дядо Горио”от Оноре дьо Балзак

    Горио Растиняк Госпожа Воке
    1.Първа поява/къде и кога в текста и сюжета;защо/.
    „Между осемнадесетте сътрапезници се намираше както в колежите и изобщо във всяко общество едно нещастно отхвърлено създание, върху което се изливаха цялата злоба, подигравките. (…) Този клетник беше бившият производител на макарони дядо Горио, когото всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ.”
    насоки: начинът, по който героя за първи път се появява в повествованието и отношението, изразено към него, създават у читателя един трагичен образ „Йожен дьо Растиняк имаше напълно южняшко лице – бяла кожа, черни коси (…) Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студенстки вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.”
    насоки: В романа се проследяват първите стъпки в Париж на младия студент Йожен Растиняк. Първата поява на героя в текста е подробно описание на външния му вид, един рядко срещащ се, но интересен подход. „Госпожа Воке, по баща дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица „Ньов Сент Жьонвиев” между Латинския квартал и предградието Сен Марсон.”
    2.Име-лично и фамилно, прозвище/знаковост на името/.
    “дядо Горио”
    “… по това време почтително го наричаха господин Горио”
    “Доколкото си спомням, този Форио…
    - Горио, госпожо.
    - Да, този Морио е бил … (…) този Норио сигурно… (…) Както и да е, този Лорио…”
    насоки: в сюжетната линия героят е назован само с името дядо Горио (обезличаване и принизяване) Йожен дьо Растиняк
    „студент, самотен, беден...”
    „младият студент”
    „господин дьо Растиняк” насоки: въпреки само двадесет и двете му години Растиняк е назоваван с уважение в сюжетната линия
    Воке дьо Конфлан
    „вдовицата”
    „госпожа Воке”
    „мадам Воке”
    3.Биография на героя, обстоятелства,формирали възгледите му.
    “Дядо Горио беше старец на около шестдесет и девет години. Той се настани у госпожа Воке през 1813 година, след като бе ликвидирал предприятието си.”
    “…председател на своята секция по време на революцията; осведомили го за настъпващия глад и отначало забогатял, като продавал брашното десет пъти по-скъпо, отколкото му струвало. Доставял си каквито количества искал.”
    насоки: някога човек с добри финансови възможности, сега дядо Горио се е превърнал в нещастен пансионер, обитаващ бедняшка къща в един от най-отблъскващите парижки квартали „... трябва да ви кажа, госпожо, че аз още съм само студент, самотен, беден...”;
    „- Нищо – рече Йожен, - аз съм само на двадесет и две години. Човек трябва да изживее нещастията, свойствени на възрастта му. Впрочем сега се изповядвам, а никой не би могъл да коленичи в по-прелестна изповедалня: в нея се извършват грехове, за които се обвиняваме в други изповедални.”
    насоки: Той е син на обедняло аристократично семейство, чийто родителите му отделят половината от парите си, за да следва той университет. Йожен Растиняк не е покварен младеж, но той има слаб, неустойчив характер. Няма твърди идеали и няма сили да се бори срещу съблазните, които крие висшето общество. Затова избира да преуспее, да блести сред елита на парижката аристокрация независимо по какъв начин. „Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук, както тифусът е следствие на заразните болнични изпарения.”
    4.Социално положение на героя,обществена активност.
    „… Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към осем-десет хиляди франка доход”
    “Отначало нае апартамента, в който после влезе госпожа Кутюр, и тогава плащаше по хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко нямат никакво значение.”
    насоки: дядо Горио е представител на определена социална прослойка, но в произведението той става носител на една отхвърлена от социалните и нравствени норми страст „… израснал в благородно семейство, отгледан от детство в здрави, добри, традиции.”
    насоки: Семейството му е култивирало у него търпение, отзивчивост, саможертвеност, благородство, докато в Париж семейството липсва – за Растиняк това е липса на целостта на колективната нравствена норма. „Свежото й като на първа есенна слана лице, заобиколените й с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват пансиона, както и пансионът разкрива собственицата си.”
    5.Портрет/Описания на външността и облеклото в различни епизоди.Какво впечатление оставя
    героят у читателя с външния си вид;какво е подчертано в портрета му;как го
    характеризира това?/.
    „… ризи от полухоландско платно с жабо, което подчертаваше техния разкош, още повече че производителят на фиде забождаше върху него две свързани с верижка скъпоценни игли с едри диаманти.”
    “Обикновено той носеше редингот с цвят на метличина и дори в делник – бяла пикена жилетка, под която се подрусваше крушовидният му корем, украсен с тежка златна верижка с висулки.”
    “В златната му табакера имаше медальон с коси, които привидно го изобличаваха в съмнителни похождения.”
    насоки: напластяване на похватите при изграждане на образа; външно портретуване, което непрестанно се допълва с детайли, пръснати из цялото произведение „южняшко лице – бяла кожа, черни коси”
    „Макар че пазеше дрехите си и във делник износваше старите си костюми, той все пак понякога излизаше, облеен като истинско конте. Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студенстки вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.”
    насоки: В съдбата на Растиняк се отразява разпадането на феодално - патриархалните норми на живот и победата на ценностите на буржоазната цивилизация. „… влачейки разкривените с чехли, натруфена с тюлена шапчица, под която висят закрепени надве-натри изкуствени къдри. Повехналото й тлъстико лице, на което стърчи нос, като папагалска човка, дебеличките й ръце, цялата й закръглена фигура като на черковен плъх, прекалено изпънатия й корсаж, който се тресе…”
    „Свежото й като на първа есенна слана лице, заобиколените и с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват в пансиона, както и пансиона разкрива собствениците си.”
    „Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук…” насоки: начинът на живот е повлиял на външния вид на вдовицата
    6.Реч на героя/Какви са особеностите на речта на героя - за какво говори, как говори;с какви интонации,
    как го характеризират те?/.
    “ “Дулапите” му – той произнасяше тази дума като простолюдието”
    “Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума – всичко за мене!”
    “Ужасно ме боли, господи! Къде са лекарите? Ако ми отворят черепа, по-малко ще страдам. Къде са дъщерите ми? Анастази, Делфин! Искам да ги видя.”
    “Живеех, за да ме унижават, обиждат. Толкова ги обичам, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха трохи нещастна, дребна, срамуваща се радост. Где се е видяло баща да се крие, за да вижда дъщерите си!”
    “…това не е нищо в сравнение с болката, която ми причини погледът на Анастази, когато веднъж ме показа, че съм изпуснал някаква глупава дума и тя се е засрамила…”
    насоки: макар и забогатял, дядо Горио остава донякъде ограничен в своите възгледи и най-вече в начина си на изразяване, близък до този на простолюдието; едно е категорично изразено – безусловната му бащинска обич „- Не говорете така, господин дьо Растиняк. Ние, жените, никога не пожелаваме онова, което никой не желае.”
    „А сега ще видим: аз или ти!”
    насоки: Това е гласът на решения да побеждава човек, думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
    „- Хайде на трапезата, господа – каза госпожа Воке, - супата ще изтине.”

    „- О, да – каза вдовицата, - по-добре за него че умря. Като изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.”
    7.Героят във взаимоотношенията му с другите/Отношение на героя към другите герои,отношение към него.
    Кой как се държи с него?Кой как говори за него?Как го характеризира това?За какво свидетелства
    поведението на героя и отношението му към другите?/
    „Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио се бе оставил да го мамят – по това време почтително го наричаха господин Горио, - бе причина да го сметнат за глупак, неразбиращ нищо от сделки.”
    “Когато хазайката му го обвини, че е “по женската част”, той цъфна във весела усмивка като еснаф, на когото са открили слабостта.”
    “След като лимонът бил изцеден до капка, дъщерите хвърлили кората на пътя.”
    “ – А Горио е толкова благороден! – каза Йожен.”
    “Дядо Горио бил пукнал, толкова по-добре за него! Ако чак толкова ви е мил, вървете горе, а нас ни оставете да се храним спокойно.”
    “ … по-добре за него, че умря. Както изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.”
    “Това беше единственото надгробно слово за човека, който според Йожен олицетворяваше бащинството.”
    насоки: отношението на живеещите в пансиона към него – подигравателно; отношението на неговите дъщери и техните съпрузи – допускат го в дома си само докато все още има пари; коментарите във висшето общество за бившия производител на фиде; Отношение към него: „Госпожа дьо Босеан отправи към студента един от ония топли погледи, в които големите души умеят да вложат и благодарност, и достойнство. Този поглед беше като балсам и успокои раната, нанесена на студента от херцогинята, която го бе изгледала като бирник, дошъл да му прави оценка.”
    „Той млъкна и се втренчи в Йожен.
    - Аха, сега почнахте да гледате по-любезно чичо си Вотрен. Като чухте тези думи, заприличахте на девойка, на която казват:”Тази вечер!” и тя започва да се облизва като котка, когато пие мляко. Чудесно! Сега да си поговорим по мъжки!”
    насоки: В Париж важни са благородническите титли и богатството. Отсъствието на едното от двете води до невъзможност за успех и до всекидневни унижения.

    (виконтеса дъо Босеан)„Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете.Удряйте безмилостно - ще се боят от вас”
    насоки: Растиняк възприема урока на виконтеса дъо Босеан, която написва входния билет за висшето общество, предназначен за млади, неукрепнали още в покварата си умни и целеустремени младежи. „Неведнъж бе давал заеми на госпожа Воке и на някои пансиоери.”
    „Покрай всяка стена миннава тясна алея, която води до свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар да е по баща дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на пансионерите си.”
    8.Чувства,мисли,
    преживявания на героя.Изводи за характера . “Разбрал, че дъщерите му се срамуват от него, че те държат на съпрузите си, а той вреди на зетьовете си. Така че трябвало да се пожертвува. И той се пожертвувал, защото бил баща: самоизгонил се.”
    “Човек трябва да е на смъртно легло, за да разбере какво са децата… Ах, приятелю, не се женете, не раждайте деца! Давате им живот, а те ви връщат смърт.Вие ще ги доведете в света, а те ще ви изгонят от него. Не, няма да дойдат! Това го зная от десет години.”
    “В очите му се появиха сълзи, задържаха се на зачервените му клепачи, но не се отрониха.”
    “Ах, господи, издъхвам, прекалено много страдам! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.”
    насоки: трагизмът на този персонаж се корени в неговата неразумна и прекомерна бащина обич, която го поглъща изцяло и го унищожава както душевно, така и физически (виконтеса дъо Босеан)„Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете.Удряйте безмилостно - ще се боят от вас”
    насоки: Той мисли, че животът е труден, но и че са безкрайни възможностите на човека да преодолее всички трудности. Много скоро се убеждава, че в живота преуспяват не тези, които разчитат на силите и способностите си, не тези, които живеят с чисти идеали, а онези, които са безогледни в средствата си за постигане на своите цели. „Най-сетне с врачия си поглед госпожа Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към 8-10 хиляди франка доход.”
    насоки: разкрива се алчността на госпожа Воке
    9.Действия, поведение,постъпки на героя.Мотиви за постъпките на героя.Отношение между думи и дела.
    “… имал само една страст – обожавал дъщерите си. Настанил нависоко голямата в дома Ресто и присадил другата у барон дьо Нюсенжан, богат банкер, който се представял за роялист.”
    “Този баща дал всичко, което имал. Двадесет години раздавал сърцето и душата си; дал цялото си богатство наведнъж.”
    насоки: персонаж, в който се обединяват в едно типичният образ на предприемчив буржоа, натрупал голямо богатство, и баща, завладян от една маниакална страст – да даде на дъщерите си всичко, за да живеят те щастливо и в разкош „- А Горио е толкова благороден! - каза Йожен.
    Той си припомни как старецът извиваше позлатените съдове през ноща.”

    „Това беше единственото надгробно слово на човека (Горио), който според Йожен олицетворяваше бащинството.” „Госпожа Воке подтегна трите стаи на апартамента срещу предварително заплащане и, както казват, с парите купила съвсе скромна мебелировка – жълти хасени пердета, дървено лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не се слагат дори в кръчмите на предградията. Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио оставил да го мамят...”
    насоки: постъпките на госпожа Воке разкриват нейната пресметливост
    10.Пейзажни щрихи, свързани с героя/преобладаващи признаци на природните описания във важни за героя моменти/.
    „След като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към високата част на гробището и видя Париж: градът лежеше извит край двата бряга на Сена, където вече проблясваха светлинки...”
    насоки: Интересът на героя към града, изпълнен с красота и блясък, разкрива вътрешният му порив и желанието му да стане част от това висше общество. „Тук паважът е сух, във вадите няма нито кал, нито вода, а покрай стените расте трева. И най-безгрижният човек тук става тъжен...”; „По стените пълзят лозници и са подпрени дръвчета, чиито дребни прашни плодове всяка година са предмет на страховете на госпожа Воке...”
    11.Обстановка,в която живее и работи героят.Художествени детайли,характеризиращи бита му.
    “…съвсем скромна мебелировка – жълти хасени пердета, дървени лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не се слагат дори в кръчмите из предградията.”
    “…”дулапите” му (…) бяха пълни със сребърни съдове. Очите на вдовицата заблестяха, когато любезно му помагаше да разопакова и подреди лъжиците за сипване на супа, на ястия, приборите, шишенцата за зехтин и оцет, сосиерите, блюдата, позлатените сервизи за закуска, всички повее или по-малко красиви предмети, тежащи доста унции, с които той не желаеше да се раздели. Всички тези подаръци му напомняха тържествените събития през семейния му живот.”
    насоки: постепенната социална и духовна деградация на Горио е показана символично чрез неговото преместване от най-хубавата стая в пансиона на Воке в най-мизерното помещение на мансардния етаж „В началото на втората година за Йожен дьо Растиняк това създание мина на пръв план измежду всички онези, сред които той бе осъден да живее още две години.(в пансиона)”
    насоки: Той е обладан от отвращение към възможността да живее мизерно във “Воке”. В романа се проследяват първите стъпки в Париж на младия студент Йожен Растиняк. Той е син на обедняло аристократично семейство, а родителите му отделят половината от своя годишен доход, за да следва той университет. „Госпожа Воке, по баща дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица „Ньов Сент Жьонвиев” между Латинския квартал и предградието Сен Марсон.”
    насоки: Разкрива се социално ниския буржоазен свят с привкус на упадък.
    12.Обобщение след всестранното изучаване на героя/Какво мисли за него авторът и какво е целял да постигне ?
    Като какъв се представя героят пред читателя?Какво мислим ние за него?Какво е отношението ни?На какви мисли
    за живота,света и човека ни навежда?/. Житейската драма на някогашния богат търговец на макарони и фиде е в центъра на повествованието. Безумната бащина любов става причина за потресаващото му нещастие, както и за пълното му разорение, нищета и преждевременна смърт. Това, което особено впечатлява в съдбата на героя, е, че неговата безпределна любов остава без отглас в сърцата на дъщерите му. В тях има място единствено за парите, които могат да получат от богатия си баща. Но те остават затворени и студени за неговите страдания в самотната му старост, за душевните му терзания, както и за предсмъртната му мъка и напразна надежда да ги види още веднъж, преди да напусне този свят. Йожен Растиняк
    е противоречива личност. Той изпраща до гроба стареца, вече надвил в душевната си борба желанието си да бъде чист като лилия, с края на стареца си е отишла от него и онази човешка топлота и искреност, с която се грижеше за него, забравена е внезапно забогатялата госпожица Тайфер, за която не пожелава да се ожени, той е вече друг в страшната закана към Париж: А сега ще видим - аз или ти!
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  18. #868
    Аватара на InnchetO
    Регистриран на
    Feb 2008
    Град
    На слънцето :>
    Мнения
    1 767
    Някой може ли да ми изтегли това http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie ?

  19. #869

  20. #870
    http://download.pomagalo.com/135433/...itie+na+kiril/
    Благодаря предварително!

  21. #871
    The future belongs to those who believe in the beauty of their dreams ...

  22. #872
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Трагедията “Антигона” на Софокъл отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, дъщерята на Едип, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.

    Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива, Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо пкорство, приписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.

    В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главниата героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.

    Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена, в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, горда жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.

    Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й (“този дързък мъж”). Стореното е не само необичайно за една жена, дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
    В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. Huh В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколе*има увереност. Тя признава без коле*ание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда
    Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.

    Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.

    В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.

    Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколе*има в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколе*ава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката (“без плач на свои”, “напусната”).

    Озадачава обаче крайната отчужденост на девойката от света на живите, от хората, които я обичат. Тя няколко пъти се нарича “последна” от рода, пренебрегвайки съществуването на Исмена, неспособна да направи компромис с възгледите си. Говори за щастието на брака и любовта, ала нито веднъж не споменава Хемон, своя годеник.
    Та без съпруг – за друг се бих омъжила,
    и без дете – от други бих го имала!
    Разколе*ава се увереността в безкористната добродетелност на нейното поведение. В него се оглежда високата претенция на трагическия герой към себе си и към своето положение сред другите.

    В думите на Антигона се прокрадва (и нещо друго -)желание да получи посмъртна слава, да се освободи от всички ограничения, поставени й от положението на жена и поданица. Изпълнявайки своя нравствен дълг тя получава възможност да постигне това.

    Думите на хора имат важна роля за определянето на образа в рамките на тогавашния морал. Те дават несравнимо ярък принос към характеристиката на девойката. Носителите на мъдростта я наричат “богата с похвали”, “прославена”, “свободна” дори в смъртта. Тя е един от малкото смъртни, получили “жре*ий на бог” – нещо, за което мечтаят дори високите героически персонажи на Омир.

    И точно като тях Антигона носи своята вина за случващото се, тя сама определя съдбата си. Софокъл снема от образа сянката на родовото проклятие и подчинява цялото развитие на действието на логиката на характерите. Така Антигона е поставена извън ограниченията на миналото; вродената й независимост я освобождава и от порива да се покорява на властника. Тя притежава свободата да избира. В крайната й твърдост и опита да подчини човешките отношения на божествените правила и собствените си убеждения в цялата им суровост откриваме нейната трагическа вина.

    Затова, макар носителка на високи човешки добродетели, Антигона не може да бъде разглеждана като изцяло положителен герой. Способността да греши, трагичното в живота й я правят по-близка до реалността, а посланията на нейния образ - общовалидни, незабравени през вековете. Носителка на нравствена красота и твърдост, тя се извисява над обикновеното и земното, превръща се във вечно олицетворение на стремежа към свобода и съвършенство.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  23. #873
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Пространно житие на Кирил

    Въпроси Цитати Разсъждения
    1.Какви знаци и знамения предопределят съдбата на Константин в неговото детство и в младостта му? “Когато беше на 7 години , детето сънува сън и го разказа на баща си и майка си”
    „Когато го дадоха на учение, от всички ученици той най – много преуспяваше...му се чудеха.” Животът на Кирил става поредната илюстрация на благочестието и вярната служба на Бога. Проследени са произхода на Кирил, учението, проявата на способностите му, успехите в различни мисии, извършените чудеса, заслугите за християнската и славянската кауза. Пророческият му сън и стремежът към науката са знамения, които определят съдбата на Константин в младостта му.
    2.Какви епизоди от живота на Константин-Кирил са подбрани и разказани в Житието? “Kогато беше на 7 години детето сънува сън и го разказа”
    „Преуспяваше в книгите чрез бързата си памет”
    „От хазарите пристигнаха пратеници при царя”
    3.Защо Константин се отказва от земния живот – какво не му достига в него? „Такъв ли е този живот? Вместо радост или скръб! От днес ще хвана друг път, който е по – добър от досегашния и няма да прахосвам дните си в шума на този живот.” Кирил извършва нещо, което огромно, непосилно за обикновените човешки умове и способности. Той се отказва от съблазмите на светския живот. Негова висша цел е „Вместо земното да придобие неземното.” Това също е знак за неговото избранничество.
    4.Защо хазарите и сарацините трябва да бъдат оборени? „От хазарите пристигнаха при царя пратеници говорейки : „Отначало ние не знаем еднаго Бога, който е над всичко и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши срамотни обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и служба, а сарацините ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове.” Хазарите и сарацините трябва да бъдат оборени. Това е битка от духовен порядък, битка за истината и правото. Сблъскват се различни версии и разбирания и всяка страна на конфликта иска да приобщи към себе си и други народи. Кирил получава задача да сътвори една нова писменост и по този начин да се разреши конфликта.
    5.С кой библейски герой може да бъде уподобен Константин, когато покръства езичниците? “Според обичая децата на богатите да играят на лов един ден излезе на полето с тях, като взе своя сокол. Щом го пусна, по божи промисъл излезе вятър, грабна го и го отнесе. Поради това детето изпадна в униние и печал, та два дни не яде. Поради човеколюбието си милостивият Бог, като не му позволяваше да привикне на земни наслади, навреме го улови: както в старо време при лов улови Плакида с елен, така и него – със сокол.” В житието са използвани библейски цитати. Почти цялата реч на Кирил е изградена от умело подбрани библейски цитати. По този начин, правейки препратка към библейския текст, се създава един паралел между Константин – Кирил и Исус Христос. И двамата герои са образец за подражание, светли, чисти и духовно извисени личности. Те са пратеници на Бога, които са отдадени на една благородна кауза. Най – ясно паралелът между Кирил и Исус се налага в момента на покръстване на езичниците.
    6.Как е представено съставянето на азбуката? „...само три езика и като повелявате, защото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи” Създаването на новата азбука е огромен подвиг за каузата на самата църква. В съвсем конкретен план азбуката е грижа за ефективността на богослужебните практики.
    7.Каква е ролята на молитвата на съдбата на Константин-Кирил? „...и пребиваше в молитва, за да постигне желанието на сърцето си”
    „...като повдигна ръце към Бога помоли се със сълзи, говорейки така : Господи, Боже мой, който си създал всички ангелски чинове...всички да хвалят и славят името ти, Отца, Сина и Светия дух” Молитвата, словото, книгата са особени „инструменти” на връзката, на общуването между човека и Бога..
    8.Каква е ролята на молитвата в цялостната организация на житието? “Всеки език да изповядва, че Исус Христос е Господ за слава на Бога Отца,Амин” „Истинският живот е този,който е посветен на Бога, обърнат е към небето. Героят на житието служи за образец на праведен живот. Негово основно оръжие е молитвата.
    9.Каква е ролята на сравненията за изграждане на абзаците?
    10.Каква е функцията на библейските цитати? „Тук философът намери Евангелие и Псалтир, написани с роски букви, и човек, говорещ на този език” Библейските цитати са често срещани в старобългарската литература. Най – честа е употребата в полемично насочената реч на героя. В ХV| глава от Пространното житие на Кирил библейските цитати преобладават. По – голямата част от текста съставят цитатите от Псаслтира, от Четвероевангелието и един необичайно дълъг цитат от първото послание на апостол Павел. Ролята на тези цитати, е чрез тях читателите и слушателите на житието да се убедят в абсолютната му правота.
    11.Как е направено внушението за необходимостта от думи, които да бъдат разбирани от хората? Проблемътр за разбирането е един от главните конфликтни точни в текста. Философът създава азбуката, за да направи достъпно словото Божие.
    12.Каква е позицията на разказвача спрямо представяните събития?

    Таблицата е изготвена от Радослав, Михаела, Ралица, Павлета и Анита от 9 е клас по въпроси и задачи
    от “Литература 9.клас”, изд.”Диоген”
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  24. #874
    Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!

  25. #875
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Дейвид Хюм


    Хюм
    (1711 - 1776)

    "За нашата философия няма нищо по-удобно от възприемането на известна степен на умерен скептицизъм, както и от честното признание на невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки способности."
    Д. Хюм, Приложение към Трактат за човешката природа

    Силата на скептика. Просветеният егоизъм. Английският емпиризъм. Впечатления и идеи. Причина на причинността.

    "Да се опълчиш срещу философията - това е най-добрият начин за философстване!" - тази Паскалова максима сякаш оправдава истинността си във философстването на Дейвид Хюм, завършекът на класическия емпиризъм или на английския сенсуализъм, маркиран с имената на Бейкън, Лок и Бъркли; има някаква историческа ирония в това, че този завършек се осъществява от шотландец, автор и на прословутата за времето си "История на Англия". Приживе славата на Хюм не се дължи толкова на философията му, а най-вече на популярните есета върху морала и политиката, върху естествената история на религията, белязани и със скандалната известност на забранени от църквата книги. Но зад тази видимост се крие един упорит мисловен труд, чието осмисляне почти винаги е ставало повод за преоценка на философската традиция: примерът в това отношение с Кант е показателен. Думите на последния, че тъкмо философските работи на Хюм са го събудили от догматична дрямка, могат да се споделят от всеки, който подхожда с отговорност тъкмо към
    философията. При това подхождане всяко заобикаляне на Д. Хюм е късогледо: защото дори и да се смята, че философските очила на шотландския мислител са със сбъркани диоптри, то си струва да се отбележи, че чрез тях философските теми и предмети се явяват в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции и говори далеч по-добре за физиологично здравата ретина отколкото самовнушеното предимство на зрящите без помощни средства.
    Погледът към света, изработването на "очилата" става у Дейвид Хюм още на млади години: след едно "противно", както той пише, следване на право и след бързо приключила търговска дейност синът на шотландски земевладелци от аристократичен произход се намира във Франция, където в тригодишна оттегленост от практиката работи върху трактата, осигурил му трайно място в историята - именно върху "Трактат за човешката природа". Книгата, излязла през 1739 г., не се радва на особен интерес, но това надали е смутило младия и автор който вече е решил за себе си светогледните проблеми и е изработил методика за оценка на природните явления, обществените събития и междучовешките отношения. Накъсо тази методика може да бъде представена с думата "скептицизъм", но не в смисъла на "недоверие", а в смисъла на отказ от прекалено предоверяване на видимост, традиция, авторитети, институции; за този отказ помага най-вече трезвият и честен разум, който не се отказва единствено от призванието си - да мисли самостоятелно. А това значи - не се отказва и от самоутвърждаването си. Понякога това може да доведе до "разумен егоизъм", който обаче е по-сигурен съветник в жизнените дела от един "сантиментален алтруизъм": защото алтруизмът не рядко предявява претенции в стил "така се прави от любов към другия", пропускайки да отбележи, че "другия" има може би "други" цели и съвсем не споделя това, което - "пак други" - считат за негово право. А жизненият път на Д. Хюм показва, че той винаги е отстоявал правата си и е постъпвал самоутвърдително: когато "Трактатът..." срещнал упоритото неразбиране на традиционно възпитаваната публика, Хюм не толкова се отказал от философията, а решил да се утвърди като мислител с други, на пръв поглед по-разбираеми средства: с есета. Средствата се сменили, но целта останала, допълнена вече с едно решаващо условие: личното самоутвърждаване е и саморазкриване на разума. И това не е "моя" или "твоя" разум, а човешкият разум в неговите цели и действия; за неговото явяване в чист вид е отговорен честният мислител, който отново не е алтруист или сантиментален повествовател на разумни геройства, а е само "описател" на нещата - такива, каквито се явяват, но никога - каквито трябва да бъдат. Нямало как този възглед да не настрои срещу себе си всички "доброжелатели на човечеството": те забранили Хюмовите есета като "неморални и безбожни" и отхвърлили всякакви опити на автора им да получи професура. Което било твърде естествено: алтруистите видяли опасност за хората, които - нали по природа са грешни? - лесно биха се подали на изкушения. А изкушенията били много: те почвали от изящния Хюмов стил на писане и свършвали с твърдения, че нямало никакво основание да се приемат догми за първородни грехове или небесни царства, за избрани народи или богопомазани хора. Хюм смятал, че цялата тази догматика се крепяла на търговията и икономиката и тъкмо това трябвало да се разкрие, за да се премахнат заблудите и да се изчистят науките от първопричини. Не само той мислел така: в тази мисловност се включват плеяда хора, пръснати из Европа, но събрани в семейството на просветителите.
    Най-здраво това семейство било във Франция; то образувало кръга на енциклопедистите, с които Хюм отдавна поддържал приятелски връзки. След като той видял събраните си съчинения в Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) от 1761 г. и след като си намерил добра работа във Франция (нали все пак бил и егоист?), той напуснал родината си; напуснал и упоритата литературно-изследователска работа, предоставяйки труда по оформянето, издаването и разпространението на книгите си на посредници. Последните постоянно го молели да напише нещо ново: нов том към седемтомната история на Англия, нови есета към "Изследването на принципите на морала", нови статии към онези за търговския баланс, за държавния кредит и парите, за принципите на политическата икономия; Хюм не се оставял да бъде увещаван: той отвръщал на молбите с отказ, казвайки, че бил "твърде стар, дебел, мързелив, пък и много богат, за да пише". Изглежда, че е лъгал: след смъртта му в архивите намерили много нови работи, а и поправки върху старите, които вероятно правил в последните си дни в Единбург.

    Английският емпиризъм

    Философското дело на Д. Хюм продължава една основна за новото време традиция; то и я завършва, за да оформи класическия вид на такъв тип аргументация и изследване, който и днес се нарича "емпиристки", т.е. насочен към непосредствено даденото в сетивността като външен предмет; затова тази традиция понякога се нарича и "сенсуалистка". За разлика обаче от "континенталния сенсуализъм", мотивиран от Декартовата идея за механичността на външния свят, "островният" се крепи не толкова на цялости и принципи, а на конкретни предмети, избрани за символи на всеобщността а непосредствено видими от всеки познаващ субект: защото познанието се основава тъкмо на сетивността и нейното изследване по същество е изследване и на висшите, умозрими етажи на знанието. Ако не се връщаме чак до Роджърбейкъновите разяснения на вещността или до английските францисканциноминалисти, можем да кажем, че емпиристката традиция започва с Френсис Бейкън и с прословутия му индуктивен метод за възстановяване на науките; за много изследователи с Фр. Бейкън започва и науката на Новото време.
    Това начало се характеризира с отказ от хиперболизиране на "душата" като условие за познание и съответно - с утвърждаване на конкретния сетивен предмет като основа на всеки познавателен и практически акт. По-нататък "началото" се поставя и с разбулването на заблудите, в които по природа попада ума или ги има вродени: говорейки с езика на Бейкън, това значи да се отхвърлят идолите, които господстват в познанието. Четири са тези идоли: на рода, според, които човек е склонен да съди за нещата по аналогия със собствените си способности; на пещерата, според които човек вмъква нещата в убежището на своите навици, възпитание и условия, както и в изискванията на телесната си природа; на пазара, според които човек е склонен да прави пряка връзка между думите и нещата и да смята, че словесно може да променя вещния свят, макар и думите нерядко да се обръщат срещу разума; и най-сетне, идоли на театъра, които принуждават да се маскираме с авторитети, а да не вярваме на опита си. А тъкмо опитът е този, който ни дава критерия за истина на познанието, Дории упгилитарен, този критерий е трезв, и ни помага, смята Бейкън, да владеем природата, подчинявайки и се.
    От друга страна, емпиристката традиция се утвърждава от Томас Хобс, за когото единствено съществуващо е тялото, вещта (това се нарича и "реизъм" или "соматизъм"), докато ума е само способност на; едно тяло да свързва необходими за него представи и да ги "пресмята" с оглед на пребиваването си сред другите неща: естествено за това помагат най-вече сетивата; След Хобс Джон Лок ще утвърди тезиса, че "няма нищо в интелекта, което преди да не е било в сетивата", за да последва оттук и изводът, че сетивността ми дава онези качества на предметите, които изпълват "чистата дъска" на нашето познание: едва след такова изпълване то може да действа самостоятелно, т.е. да "рефлектира". Ала рефлексията е оправдана само когато отново се насочи към външния свят, към качествата - Лок ги нарича и идеи - на предметите. Някои от тези качества ни се представят като необходими за съществуването на предметите и тях Лок нарича "първични" (протяжност, форма, число, движение), докато има и такива, които са се получили от намесеността на познаващия в дадеността на предмета, от смесването на "сетивните възприятия с познанието: те са "вторични" - цветове, вкусове, миризми и Т.Н., които не са решаващи за битието и познанието на предмета. В някакъв смисъл те са само знаци за реално съществуващото, но с този възглед Лок поставя мината под познанието и битието, която Джордж Бъркли не пропуска да взриви. Това той прави не само по идеологически причини (Бъркли е англикански епископ и вижда целта си в опровергаването на материализма), а и по чисто логически; освен това роля изиграва Бърклиевата частнонаучна практика - неговите занимания с теорията на зрението, с изследване на сляпородени дават и емпиричната, опитна основа на критиката, която провежда срещу Локовите трудове. Става въпрос за следното: ако ние познаваме само идеи, които представят "външен свят", нямаме никакви основания да допускаме разделение между първични и вторични качества в реалността, която освен това е винаги идейно представена" тъкмо в съзнанието ни; нямаме и основание да хипостазираме някаква външна реалност: единствено познаваемото са идеите в духа ни, които биват съзерцавани от същия този дух. Затова според Бъркли съществуването на нещо е тъждествено с неговото възприятие и тъй като последното става в духа, то е логично да се допусне, че нещата са комплекс от възприятия, чиято субстанция е духовна. Гаранция за това, че има все пак някаква опора, която ни дава право да говорим, че битието на нещата не е само субективно, Бъркли открива в един пределно възприемащ дух: в Бога, който съзерцава както нас, така и вещния свят - разбира се, за да има съществуване, когато човек актуално не възприема. (Примерът, който Бъркли дава, е може би тривиален, но пък класически:" когато ние, възприемащите, излезем от стаята, където сме видели тези и тези неща, не бихме имали основание да твърдим, че нещата остават в стаята такива, каквито са, ако не приемем, че след напускането те биват съзерцавани и гарантирани, от един. мощен дух, който в едно с това възприема и нас.)
    В това развитие на класическия емпиризъм се вижда едно нарастващо недоверие към пределните онтологически инстанции, изтълкувани в материален, вещен смисъл. Дейвид Хюм, възпитаван в тази тематична, понятийна и чисто терминологична традиция, прави още по-решителни изводи.

    Феноменализмьт

    Основното философско произведение на Хюм - "Трактат за човешката природа" - има за цел това, което целят всички класици на философията: обосноваването на истинното познание чрез откриване на истинен метод и чрез опитнофактична проверка на получените от общите положения данни, т.е. чрез демонстрация и на истинно битие. Но докато традицията, поне от Платон до Хюм, намира тези основания в онтологически гаранти на многообразието (все едно дали те са материална, духовна субстанция или божествени същности, образци и идеи), Хюм насочва погледа си към това, което е даденост на познанието и за което не може да се допусне, че е дериват, модус или представа, упълномощена да изразява "реалност": защото няма никакъв смисъл да се умножават същностите (тук Д. Хюм е последователен "окамист") и да се утвърждават непосредствено непредставени неща.
    Нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, твърди Хюм. Самите впечатления се делят на прости и сложни; прости са отделните чисти усещания, напр. тези за цвят, форма, вкус, температура; сложни са непосредствено възприеманите предмети, начините на взаимодействие между тях, отношенията на близост, време, тъждество, прилика и причина. В познанието впечатленията са представени като идеи, спомени за опита на възприятието. Затова, както и впечатленията, идеите са прости и сложни и разликата между тях е само в адекватността на представата: колкото по-непосредствено се представя идейно едно впечатление, толкова по-адекватно е то. С други думи: пълното тъждество в опита между впечатление и идея, почиващо на времева близост, а в идеален случай - на непосредственост или сливане, осигурява истинността в познанието най-вече защото така изчезва разликата между явление и същност, все едно как ще е предположена тя: дали като приписване на същностни черти на възприятието или на мисленето, на вътрешния или външен опит. В тази Хюмова представа се изразява собствено смисълът на феноменализма: отказът от разделение между явление и същност. Доведен до край, феноменализмът отрича обаче всяка самотъждественост, която философската традиция приема за гаранция на пълното познание на отделния предмет: бидейки включен винаги в определен тип познавателно отношение, предметът никога няма "ето тази същност"; той се явява в калейдоскопа на впечатленията като сноп от възприятия, като сложна идея, родила се от дейността на ума. Умът е способност да се създаде предмет, но той никога не е тъждествен извън непосредствеността на мисленето за него: защото в друг миг и на друго място, от друг познаващ и с друга насоченост предметът, разбира се, не е "първият". Това, което се приема за "ето този предмет", е обща представа, закрепена в съзнанията на познаващите чрез езикови навици и опитни тъждествености, чрез спомнена едновременност. Но и навиците, и опитът, и спомените могат да бъдат различни, както впрочем и езиците и ето защо, смята Хюм, не може да се допусне самотъждествен гарант на предметно съществуване; ето защо не може да има един единствен субект и един единствен обект, надарен с изключителни способности да носи всички неща или да ги произвежда по един и същ начин. Оттук лесно се извежда и това, че догматичността (за Хюм това значи и господстващо мнение, навик, опитно удобство и пр.) в утвърждаването на някакви субстанции е една и съща както при постулирането на материя, така и при приемането на крепящ нещата дух. Затова Хюм обръща типа критика, която Бъркли отправя към Лок, към самия Бъркли, за да отрече и необходимостта от духовна субстанция и да сведе всеки субстанциализъм само към мига, в който се утвърждава нещо, което от своя страна, не ни дава никакво право да твърдим, че в някой друг миг такова утвърждаване ще е адекватно: субстанцията е само знак, дума, която блокира и ограничава типа осмисляне.
    В традицията на философията такъв тип аргументация се критикува ожесточено; обвинява се в "агностицизъм", т,е. в утвърждаване на "непознаваемостта"; отбелязва се, че така се разрушава философията като знание за всеобщото; счита се, че това е краен, пълзящ, беден и т.н. "емпиризъм". Но независимо от критикуемостта на Хюмовите положения, независимо от самовнушената любов към знание за същности, не може да не се отбележи, държим ли да бъдем честни, че в този тип философстване говори тъкмо идеята за свободата и самостойността, за равната оправданост и ценност на всяко познание, на всяко впечатление и в последна сметка - на всяка идея. Затова и Хюмовото дело "събужда от догматична . дрямка" тези, които сънуват само един сън с подозрението, че може да има и други. За онези, които в мнителността си са склонни да смятат, че техният сън е най-истински и че другите сънуващи по някакви причини крият същия този сън, Хюм остава винаги "бълнуващ" философ, който експлоатира възможностите на езика и формулира немислими парадокси като този, че "очакването на утрешния изгрев на слънцето почива само на вяра". Те не подозират обаче очевидния човешки факт, че все някога слънцето ще изгрее за последен път за всеки от нас и че сама по себе си добрата им надежда-упование в повтаряемостта прави от хората еднопосочни същества, някои от които лесно могат да си въобразят, че тъкмо тяхната посока е "най-правилната". А това, освен че е щастливо самодоволство, избива най-често в репресия спрямо другите, които естествено са грешни. И започва гигантомахията: наука срещу наука, религия срещу религия, народ срещу народ, човек срещу човек; защото, смятат добрите хора, някои науки са по-научни, някои религии - по-откровени, някои народи - по-надарени. При тези "сметки" няма как Хюм да не изглежда "по-малък философ", ако ли не - "антифилософ". Но не само евентуалните изводи от Хюмовите възгледи са причина за тоновете критики, които се стоварват върху неговия "Трактат...". Причина за това е и самото му схващане за причината, светая светих на философите поне от Аристотел насам.

    Причина на причината

    "Всяко нещо има причина. В непосредственото възприятие на нещата ние имаме работа с явления, зад които стои истинното им битие, което някак е позволило те да ни се явят така, както ни са се явили. На нас може да ни се струва, "чини", че нещата са това, което ни се явява, но по същество те са други, неявни и за да осъзнаем това, трябва да ги умозрем, т.е. да погледнем някак и зад тях, за да видим, че отвъд променливото им съществуване има непроменлива същност, която обосновава битието им не с достатъчно, а с абсолютно основание: Познаем ли го, ще можем да правим с абсолютна необходимост верни съждения не само за миналото и настоящето, но и за бъдещето на нещата; това ще могат да го правят и всички онези, които имат работа с тези неща: едно, защото нещата притежават непроменлива същност; друго, защото те биват познавани по всеобщи в самотъждествеността си закони. Така всички неща са предопределени, т.е. причинени: стоят и ще стоят винаги на един чин, на едно място в познанието; това място задейства битието им, просто, защото то е единство на всички времена и пространства, в които пребивава предметът и в този смисъл - обосновава самотъждествеността му. Очевидно това място не е точно този определен предмет, а е предусловие за съществуването му. В относителен смисъл всеки предмет може да бъде условие за наличие на други; в абсолютен смисъл такова условие е само един-единствен: субстанцията, т.е. това, което за своето съществуване и схващане не се нуждае от нищо друго. И ако всяко нещо има причина, то всички неща са причинени - поместени и задействани от, нея, предметът с най-много потенции за битие" - ето това би било резюме на заварената от Хюм, пък и останала до днес аргументация на причинността.
    Трудно би могло да се твърди как точно Хюм стига до критиката на този тип разбиране: дали защото роля са изиграли светогледни, научни, опитни или просто екстравагантни схващания, задвижени от чисто психологическата нагласа да се каже нещо ново. Собствено това не е от особено значение. Далеч по-важно е друго: Хюмовата критика на реферираното схващане дава начало на освобождаване на философията от външни за нея - за мисловността - бариери; ако има такива, то те са единствено в рамките на опита на съзнанието.
    И така, какви са основните моменти в неговото схващане за причината? Преди всичко за Д. Хюм причинността е отношение, което не се получава от априорни, постулирани заключения в стил "всяко нещо има причина и всички неща в последна сметка имат една причина", тъй като такива твърдения не могат да бъдат дадени никога във всеобщността на опитната им проверка: защото ние нямаме никакво просто впечатление за такова отношение, а още по-малко можем да, предполагаме, че дадени условия ще предизвикват едно и също следствие във всички времена и пространства. За това ние не можем да имаме опит: крайността ни на познаващи същества е достатъчно основание да се отхвърли някаква самотъждествена, неопитна способност за абсолютно схващане, крепено на абсолютно пребиваване. Само в относителен смисъл може да се даде предусловие, причинило някакво действие. Напр. счупването на един прозорец с камък еднакво добре би могло да се обясни както със здравината на стъклото (тя е недостатъчна, за да противостои на силата на хвърляне), така и със злия характер на хвърлящия; както със силата на ръката, така и с формата на камъка и пр. Да приемем, че от всички тези обяснения само едно е валидно за всички счупени от камък стъкла, би значело да отрежем многообразието на случаите или да забраним не само даден тип обяснение, но и даден тип възприятие, т.е. да се противим на опита. Разбира се, в последна сметка ние все даваме - в едно време и пространство - някакво обяснение, посочвайки някаква причина, но това се дължи не на субстанциални характеристики и на онтологични предпоставки, а най-вече на навика на съзнанието, закрепен в езика, по силата на привичката да възприемаме заедно две сами по себе си различни и онтологично несвързани впечатления; че нещо става след нещо не е никакво основание да смятаме, че то е станало поради първото: то е могло да стане и поради други, нямани актуално пред вид неща, останали по "различни причини" скрити за опита на съзнанието. Да отречем тяхното наличие би значело да си представим някои съзнания по-съзнателни, някои впечатления - по-впечатлителни, някои идеи - по-правилни. Ала тези представи никога не са научни: те просто са "научени" и преповтаряни "по навик".
    Такъв навик присъства и във философията: да се търси една причина. Но дори и намирана, тя не е нищо повече от хипотеза, която получава хипертетични задачи: да обосновава свръхоснования. А както беше казано в началото, честността изисква да признаем понякога, а за философията винаги, трябва ли да остане научна, "невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки възможности". Не се ли стори това, се остава в рамките на вярата, чиито изисквания ритуализират разума и го карат да търси божества, на които следва да се подчинява.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си