ПОМАГАЛО!!!!!

[enili]

http://download.pomagalo.com/163084/...geracite/?po=1

[detelina101]

Себедоказването на човека в романа „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо
Интерпретативно съчинение

Романът „Робинзон Крузо” е излязъл за първи път през 1719 година. Успехът бил неочаквано бърз и траен оттогава до ден днешен това е най-известния приключенски морски роман . Романът представлява нещо като преразказ на действителната история на моряка Александър Селкирк, който след пътешествие из Тихия океан и преживяно корабокрушение се спасил на един усамотен и пуст остров. Авторът изцяло е преработил историята и е прибавил множество реалистични подробности . Приключенията и разсъжденията на Робинзон представляват сборник за житейска мъдрост от времето, когато е живял авторът. Първоначално за успеха на книгата помогнала една издателска хитрост - на корицата не било изписано името на автора . Така хората си мислели ,че четат истинска история , разказана от моряк . Самият стил на автора подкрепял това разбиране .
Себедоказването на човека е основната тема в романа „Робинзон Крузо”. Попаднал на самотен остров , далеч от цивилизацията героят се бори за оцеляването си . Той е разумен човек, който си прави точна сметка на възможностите ,времето и силите си. С неуморен труд се мъчи да подобри своето съществувание на безлюдния остров. Робинзон открива творческите си умения ,сътворявайки предмети нужни за пребиваването му. По този начин той съхранява човешкото у себе си и дори изживява нравствено пречистване. Неуморимото му трудолюбие би го направило почти наш съвременник, ако не беше стремежът му да забогатее на всяка цена. Но все пак той и авторът му са живели преди двеста и петдесет години.
В първа глава на романа, чрез автобиографичен разказ в първо лице единствено число е постигнато по-силно внушение на повествованието. Заглавието на романа „Животът и необикновените, изумителни приключения на моряка Робинзон Крузо, родом от Йорк, прекарал двайсет и осем години на безлюден остров край бреговете на Америка, близо до устието на великата река Ориноко, след като претърпява корабокрушение, в което загива целият екипаж и единствено той остава жив, заедно с разказ за по-нататъшното му необикновено избавление от пирати, описани от самия него” , е резюме на сюжета му. Това придава по-голямо въздействие на романа върху читателя.
Жаден за приключения, екзотика и силни усещания, Крузо не се вслушва в съветите на баща си. Героят тръгва да пътешества по море воден от приключенското си чувство, желаейки сам да набере опит и да се даже пред всички дори пред себе си. Готов да понесе всички трудности, които съдбата му е подготвила той най-неочаквано претърпява корабокрушение. Изолиран от цивилизацията, след цели двайсет и осем години, героят е спасен и се завръща в родината като нов човек.
На „Острова на отчаянието” Робинзон Крузо се среща с истинските трудности. Той е изправен пред дилемата : да се примири, разчитайки единствено на божията милост , да бъде спасен или да се бори с несгодите и природата. При екстремните ситуации, в които е поставен героя намира у себе си неочаквани сили.
По време на целия си престой на острова героя повтаря основните етапи в развитието на човешката цивилизация- лов, скотовъдство, занаяти, земеделие, колонизация. Благодарение на силната си мобилизация, спасените предмети от кораба и опита, който е получил от годините си прекарани в цивилизацията, Робинзон се установява спокойно на острова. Героят се научава да говори езика на природата, да води диалог с нея. Без да разполага с подходящи инструменти, корабокрушенецът съумява да използва природните дадености правейки си мебели, прегражда „пещерата си”, прави се вила.
С течение на времето случайно хвърлените семена израстват в класове. Нужни са дълги опити и много труд за да успее, да си приготви собственоръчен хляб. Добил вече самочувствие в собствените си сили Робинзон започва да си изработва дрехи от кожата на животните. След време успява да си направи и лодка, с която желае да обиколи острова си по море. Благодарение на обстоятелствата Робинзон Крузо се превръща в един зрял, духовно извисен човек с калена душа и умения.
Изоставен от цивилизацията на самотния остров, Крузо се самовъзпитава. Разбира грешките допуснати през живота си и преосмисля цялото се съществуване. Разкривайки красотата и богатството на природата , корабокрушенецът я сравнява с ежедневието на обикновения човек и разбира досегашната си заблуда, в която е живял. „...макар че на острова разполагах със свобода, все пак за мен той си беше затвор, и то в най-лошия смисъл на света. Сега обаче се научих да го възприемам в съвсем друг смисъл .”, чрез изживяното на острова Робинзон преоткрива себе си.
Главна роля за настъпилата промяна в мисленето на корабокрушенеца има Библията. Това е книгата извела Робинзон от заблуждението му, отворена в един от критичните моменти на героя. Чрез Библията човекът осъществява връзка с Бога. Тя му вдъхва силна подкрепа и надежда за живот. Когато героят се разболява разгръща страниците на свещената книга и попада на ситуация подобна на неговата : „Призови ме в скръбта си, аз ще ти помогна и ти ще ме благословиш.” Четенето на Светото писание му довежда успокоение и радост.
След всичките години прекарани сам, героят се сблъсква най-неочаквано с дивака Петкан. Робинзон го спасява от безмилостните ръце на канибалите и го взема при себе си. При срещата им туземецът говори на друг език, но Крузо му става учител като го научава да говори неговия език. Става и негов възпитател, като го отучва да яде човешко месо. Така с течение на времето двамата се привързват един към друг и стават неразделни приятели. След време Робинзон Крузо предава всичко което знае за смисъла на живота и за използването на природните богатства на своя другар.
Живеейки сам корабокрушенецът преоткрива нравствената си същност. През всичките двайсет и осем години Робинзон доказва на себе си как със собствени сили и умения човек може да постигне много , да оцелее сам сред природата и да открие смисъла на живота.
Романът на Даниел Дефо е представителна творба за Английското просвещение. Повествованието утвърждава вечните чов. норми. Робинзон Крузо потвърждава идеята, че в екстремни ситуации човек дава максимума от себе се за да оцелее. При препятствията, които му поднася съдбата Робинзон проявява мъжество, сила, разум, оптимизъм, изобретателност. Осланящ се на вярата и надеждата Крузо доказва себе си пред света. Така авантюристът с търговско предприемачески дух, много трудолюбие и упование в Бога създава цял един свой собствен свят.

[detelina101]

"История славянобългарска “ на Паисий – страстен зов за национално осъзнаване



Произведението “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски възниква през 1762 година. Появата на творбата е изпълнение на един от формалните белези на задължителния цивилизационен модел от втората половина на 18 век. Това произведение олицетворява, засилва и подхранва започналия по това време сред българите процес на изграждане на национална идентичност. То има за цел да възкреси народното самосъзнание на поробения народ чрез достойния спомен за славното му минало.

“История славянобългарска“ представлява цялостен поглед към миналото на българския народ. Този книжовен труд изпълнява едновременно няколко функции - той носи познание за миналото на нашия народ, спори и отхвърля неоснователните твърдения, изказвани от други народи, възхвалява достойнствата на българската нация.

Особено важно е, че “История славянобългарска“ успява да изгради българската национална митология. Творбата е съзнателно построен разказ, който излага своя версия за произхода и достойнствата на българския народ. Успоредно с опознаването на историческото минало, произведението разкрива мястото на българите в световната цивилизация, приобщеността им към някои от големите общности в световната култура. Паисий настоява за това, че българите са част от голямата общност на християнските народи.

Композицията на “История славянобългарска“ разграничава публицистичния тон на двете предисловия и послеслова от обективното представяне на историческите факти. Тя акцентира върху значителното в българската история.

Два са основните източника, от които Паисий черпи сведения за миналото на българите. Единият е “Царството на древните славяни“ на Мавро Орбини, а другият - “Анали църковни и граждански“ на кардинал Цезар Бароний.

Главният и основен мотив за написването на Историята се крие в националното чувство и самосъзнание на Паисий. В историята на нашето Възраждане той е първата личност с ясно самосъзнание за народността, към която принадлежи, за духовното й състояние и за средствата, чрез които тя трябва да се пробуди. Паисий е чувствал страданията на своя народ, чувствал е горчивите обиди, които са му нанасяли гърци и сърби. Един от малцината възродители на нашия национален дух, който е счел за свой дълг да понесе и изкупи унижението и страданието на цял народ. В манастира той създава онова произведение, което означава началото на новата българска литература и чиито тенденции са в непосредствена връзка с тогавашната българска действителност. Дори да нямаше никакви сведения за Паисий, страниците на неговата История, начинът, по който е написана, нейната страстност и лиризъм, разкриват неспокойната човешка природа на Паисий.

В личността и делото на Паисий всичко е вълнуващо. Той е родоначалник на нашето Възраждане, на нашата литература. “История славянобългарска“ е живо творческо дело, непосредствена изява на една личност. В нея са нови мислите, подборът на фактите, изводите и заедно с това - стилът, образната система, патосът. В този смисъл творбата на Паисий е не само новаторско, но и революционно дело. Защото идеите живеят не само когато се потвърждават, но и когато се оспорват.

Първият подтик за написването на Историята е срамът от отричането на славното минало на нашия народ. Историята на Паисий е гневна книга и този гняв е насочен към тези, които се отказват от своя род и език : “О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?“. Този вечно млад апел свидетелства, че патриотизмът се е родил в борба и в борба ще се утвърждава.

Сравнително малобройни са невоенните действия в “История славянобългарска“. Повечето от тях са свързани с покръстването, със славянската писменост и с борбата на Православието против ересите. Тези събития представляват за Паисий важни моменти от културната история на България и оформят същностните черти на народопсихологическия портрет на българския народ. Затова и стилът на творбата е ярък, с несложни, но живи импресии, с мисъл, просмукана с чувства, с език малко груб, но ясен, неспокоен, течащ не като вода, а като пламък, който изгаря. Такова е произведението, малката “книжица”, която Паисий написва и съумява най - добре, измежду всички свои съвременници, да почувства духа на епохата и да го изрази.

Творбата “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е оставила завинаги своя отпечатък върху развитието но българския народ и неговата култура. Тя е оптимистична, възкресяваща народното самосъзнание на българския народ чрез спомена за славното му минало. И заедно с това е обречена на вечна младост, защото този, който съумее да улови духа на своето време, завинаги принадлежи на бъдещето.

[detelina101]

ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
ПАТРИАРХАТ И СЪВРЕМЕННОСТ

В своята повест „Гераците” Елин Пелин поставя акцент върху екзистен¬циалната драма на отчуждения човек и върху неговите изживявания, разгле¬дани в контекста на съвременната действителност. За да покаже типич¬ното за епохата и да представи многопосочно значими и общочовешки про¬блеми, авторът разглежда конфликтите между три поколения в рамките на едно семейство. Той проследява психологическите причини, които в край¬на сметка довеждат до пълно унищожаване на родовите чувства и взаимо¬отношения. Липсата на общуване и загубата на хармония и разбирателст¬во оказват пагубно влияние върху мо¬рала на героите и обуславят драма¬тичните сблъсъци в техните самот¬ни души. Мотивът за разслоението е преоценен В множествеността на не¬говите измерения като основа на изграждащото се ново общество, лише¬но от ценности, алчно и безпощадно към по-слабите.
За да проследи процеса на разпада¬нето на патриархалната общност и да подчертае последствията от него, пи¬сателят използва принципа на конт¬раста и въз основа на това изгражда своеобразна композиционна рамка. В началото къщата на Гераците е „голя¬ма и бяла”, дворът е „ограден като кале с бели зидове”, борът е „тяхното семей¬но знаме, с което се гордееха”. По този начин се създава представата за прос¬перитет и благополучие, въпреки че персонажите са ситуирани в затворе¬но пространство.
Много рязко се отличават пространствено-времевите решения в края на повестта. Атмосферата в дома е напрегната и непоносима, липсват взаимност и общуване, а противоре-чията унищожават последната възможност за предотвратяване на тра¬гичния финал. Мотивът за отсичане¬то на дървото, което се явява доми¬нантен символ в творбата, също доп¬ринася за засилване драматизма на чувствата. Дървото е пазител на ро¬довата памет и на традициите; то е стожер и защитник на принципите, създаващи здравите връзки между чле¬новете на семейството. Неговото отсичане олицетворява Края на един свят, изграден на базата на взаимно уважение и почитане на патриархал¬ните нрави, и подчертава невъзмож¬ността да се запази безвъзвратно из¬губеното старо време: „Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от пра¬дедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.” (XI гл.)
Елин Пелин прави задълбочена психологическа характеристика на сво¬ите герои, за да обясни причините, ко¬ито водят до отмирането на морал¬ните ценности и до превръщането на страданието в основно измерение на човешките чувства. Твърде негатив¬но е отношението на писателя към града, защото той обезличава, покварява и унищожава възвишените пори¬ви към земята и труда. Въздейст¬вието на урбанистичната действи¬телност върху моралната същност на селския човек е показано чрез образа на Павел, който напълно се отродява от близките си и се чувства чужд в своето собствено семейство. Той не изпитва привързаност към съпругата и детето си; сърцето му остава сту¬дено и безучастно към болката на ста¬рия Герак, решен да разкрие пред най-малкия си син огорчението от невъз¬можността да спре разрухата и отчуждението: „Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив, от тях той почувства в душата си нещо пепеливо, блудкаво, като че някой плю в нея. И обх¬вана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук.” (IV гл.)
Освен разкрепостения начин на жи¬вот в града, Елин Пелин подлага на ос¬тра и безпощадна критика и алчност¬та като порок, разрушаващ семейно¬то щастие, сплотеността и разбира¬телството. Именно жаждата за пари подтиква най-големия син на дядо Йор¬дан към дребнаво и безсмислено същес¬твуване, подчинено единствено на на¬трупването на богатства и земи. Дей¬ствително Божан е предприемчив и далновиден, но тези качества не об¬лагородяват характера му, защото те му помагат да осъществява низки и недостойни цели. Стремежът му да се издигне и да забогатее го тласка и към извършването на кражба (макар че този факт не е неопровержимо доказан в повестта). Героят загубва сво¬ите скрупули, превръща се в хладен и пресметлив човек, неспособен да из¬питва човешки чувства и да бъде съп¬ричастен към болката на другите. Дори на погребението на Елка, Божан не успява да осъзнае своя семеен дълг и отговорността да подкрепи близките си в тяхното нещастие. Той „свали шапка като чужд” - един жест, показващ непреодолимата пропаст между него и останалите членове на рода, ко¬ято завинаги го лишава от възможнос¬тта да намери вярната посока в своя житейски път. Всъщност, Божан е мо¬же би единственият персонаж в твор¬бата, който, по своя собствена преценка, успява да осъществи стремежи¬те си и се чувства удовлетворен от постигнатото. Но въпреки това читателските симпатии трудно могат да се насочат към него, защото тенден-цията за промяна на моралната му същност към по-добро е невъзможна: „Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност... Вечер той седеше самичък вкъщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да не го види някой.” (VIII гл.)
Трагичният сблъсък между патриар¬халния свят и новото общество е представен и посредством влиянието на отчуждението върху героите, ко¬ито се оказват жертви на обстоятел¬ствата. Страданието на дядо Йор¬дан, породено от безсилието му да за¬щити отмиращите нравствени цен¬ности, не е само индивидуална драма. То подчертава типичните за епохата социални явления и начина им на възп¬риемане от защитниците на патри¬архалните порядки. Именно за старейшината на семейството е най-мъчи¬телно да се примири с неговото раз¬падане, защото положените усилия за осигуряването на семейното щастие се оказват напразни и безрезултатни. Старият Герак осъзнава нуждата от промяна, но не намира в себе си сили да се противопостави на младите, ре¬шени да вървят по свой път, независи¬мо от цената и без да осмислят пос¬ледствията. Житейският опит на ге¬роя му помага да преоцени мотивите и поведението на своите синове и да разбере, че празнотата и студенина¬та в техните сърца ги тласкат един¬ствено към нравствено падение и са¬мота: „А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи им завистта, своещината, лошо¬то сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница, и търгува с доброто и злото.” (IV гл.)
Твърде драматична е и съдбата на Елка, която след смъртта на баба Марга остава без подкрепа и е прину¬дена непрекъснато да търпи подигравки и унижения. Новият свят я поглъща изцяло, без да й остави перспектива и възможност за избор. Най-хубавите години от нейния живот преминават в търсене на обич и искрени човешки взаимоотношения, които отчуждени-ят Павел не е в състояние да й пред¬ложи. Младата жена не успява да за¬държи своя съпруг и да се изправи сре¬щу притегателната сила на града, способен да разруши устоите на лич¬ността и да я превърне в хладен и безскрупулен егоист. Елка, както и дядо Йордан Герака, разбира, че „любовта бя¬га от човешките сърца, хората не са ве¬че братя” и затова тя не намира сми-съл В бъдещето. То не я привлича и пос¬тепенно младата жена загубва жела¬нието си за живот, притискана от равнодушие и студенина. Метаморфо¬зите на човешката душа и разруша¬ването на патриархалния бит оста¬вят своя отпечатък върху героинята, която от „весела и жива” девойка се превръща в плаха жена с „черни угасна¬ли очи”. По този начин Елин Пелин засилва въздействието на ключовите ду¬ми („разруха”, „студенина”, „равноду¬шие”, „безчувствен”, „хладен”) и провокира читателите към по-задълбочено изследване на психологията на селс-кия човек, поразен от самота и от¬чаяние. Думите на Елка в края на по¬вестта са израз на безизходица и дъл¬го скривана болка: „Пропадна вече мо¬ят живот. Кому съм потребна? Кой ми¬лее за мене?” (Х гл.)
Като доминантен символ, освен то¬зи на отсеченото дърво, се налага и змията, т. е. връзката с хтоничното пространство; с бездната, към която вървят Елин-Пелиновите герои. Всъщ¬ност, мотивът за влаченето, като символ на зло и смърт, може да се открие в цялостното развитие на дейс¬твието - изпълзелите в началото змии на раздора, клетвите („Змии да раждаш!”, „Змии очите ти да изпият!”), борът, който „съскаше, като че в кло-ните му се бореха змии”, и накрая дядо Йордан Герака, който „с мъка се извли¬чаше на слънцето, печеше се като ста¬ра змия”.
В своята повест „Гераците” Елин Пелин тръгва от индивидуални човеш¬ки съдби, за да представи типичните за епохата драматични сблъсъци и ду¬шевни преживявания.

[enili]

Трябва ми тема за "Чорба от греховете на отец Никодим" темата е Мотивът за изначалната драматичност на битието ни и за силата на любовта.
Ако нямя точната тема може някакав анализ близак до темата.

http://download.http://www.teenprobl...+nikodim/?po=1

това трябвя да сварши работа

[enili]

ms za temata Geracite

[magi_003]

moje li nqkoi da mi svali tova ---> http://download.pomagalo.com/276817/...ata+dnes/?po=6 , trqbva mi za ytre , mersi mnogo

[pufi_kz]

Ако може тези трябват ми днес
http://zamunda.pomagalo.com/download...search=1608900
http://zamunda.pomagalo.com/download...search=1608900
http://zamunda.pomagalo.com/download...search=1608900

[alonso]

някой ако може да ми дръпне тези теми трябват ми спешно http://zamunda.pomagalo.com/download...search=1609952
http://zamunda.pomagalo.com/download...search=1609952
мерси предварително

[VIP_kukli4k@]

http://zamunda.pomagalo.com/download/10627/ мерси много

[mafiota9124]

В сряда имам касно и ми трябват тези теми по Литература до утре следобяд:
1.Славейков

1.1.Страданието в творчеството на Славейков
1.2.Пенчо Славейков - Сън за щастие
1.3.Страданието в творчеството на Славейков

2.Яворов

2.1.Драматизъм в творчеството на Яворов-ЛИС
2.2.Любовната лирика на Яворов-ЛИС
2.3.Проблема за страданието в поезията на Яворов-ЛИС
2.4.Драматизмът в творчеството на Яворов-ЕСЕ
2.5.Съвременникът Яворов-ЕСЕ
2.6.Любовта и любимата в лирика на Яворов-ЛИС

3.Дебелянов

3.1.Страдание и спасение в поезията на Димчо Дебелянов-ТЕМА
3.2.Димчо дебелянов Поезия -ЕСЕ
3.3.Войната в творчеството на Димчо Дебелянов-ЕСЕ
3.4.Мотивът за завръщането в поезията на Димчо Дебелянов-ЛИС
3.5.Да се завърнеш в бащината къща -ЕСЕ
3.6.Поезията на Димчо Дебелянов - идеал и действителност-ЛИС
ВСИЧКОТО ТОВА ГО ИМА В ПОМАГАЛО БЛАГОДАРЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО!
ЩЕ СЕ РАДВАМ ВСЕКИ КОЙТО МОЖЕ ДА ПОМАГА и темите ми трябват до утре на обяд щото да мога да ги препиша срада ме чака класно ЕДНО ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

[mafiota9124]

ПЛСС ПМОГНЕТЕ МИ ~!!!

[ANEw]

http://download.pomagalo.com/263168/...a+atoma/?po=13

http://download.pomagalo.com/279095/...to+yadro/?po=1

Благодаря предварително :>

[CSKAFENKA]

http://download.pomagalo.com/147888/...berbatov/?po=1

Мерси предварително

[harmaiani94]

http://download.pomagalo.com/85302/r...lyubovta/?po=1 Това ако може ... ще ви обичам вечно. Който го изтегли на Лично ако може да ми го прати

[HotChickMaggie]

http://download.pomagalo.com/125759/...zrajdane/?po=7

Моля

[mafiota9124]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/85...lyubovta/?po=1 Това ако може ... ще ви обичам вечно. Който го изтегли на Лично ако може да ми го прати

ЕСЕТО ЗАПОВЯДАЙ


РАЗДЯЛАТА КАТО ЧАСТ ОТ ЛЮБОВТА



Въпреки че е може би най-възвишеното чувство на света, любовта се подчинява на общите житейски закони. Като всяко нещо, тя има своето начало и край, своите възходи и спадове. Раздялата е най-трудната, но неизбежна част от всяка любов. Независимо дали е временна, или окончателна, тя променя любовта по някакъв начин.
Временната раздяла е неизбежна дори и при най-силната любов. Понякога е продиктувана от обективна необходимост и тогава я приемаме едва ли не безропотно – като необходимо зло, като изпитание за нашите чувства, като временна спирка за “зареждане на батериите”. Друг път временната раздяла е доброволна – почивка за малко поизносените ни чувства, време за преосмисляне и продължаване напред или поставяне на край.
Окончателната раздяла винаги е по-болезнена, поне за една от страните в любовта. Дори и когато е “по взаимно съгласие”, до нея е достигнато по дълъг и трънлив път, често изпълнен с гняв и обида. Защото любовта никога не свършва внезапно, дори и да се е появила “като гръм от ясно небе”. Едва когато преодолеем болката от дадена раздяла, виждаме добрите й страни – краят на всяка любов дава шанс за зараждането на нова.
Някой беше казал, че всяка раздяла е една малка смърт. Тя е изпитание за силата на характера ни – дали ще можем да продължим напред, оставяйки да умре само малка частица от нас и от чувствата ни или ще се поддадем на мрачното настроение и ще стигнем буквално до крайности. Въпрос на лична настройка, на оптимизъм или песимизъм. Всеки прави сам своя избор как да приеме раздялата, така както всеки приема по различен начин самите чувства. Но тя е неизбежна част от всяка връзка, дори и когато вече не може да бъде наречена “любов”.

[mafiota9124]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/12...zrajdane/?po=7

Моля

ЕСЕТ ЗАПОВЯДАЙ

КИРИЛ И МЕТОДИЙ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Българското възраждане! То е един от най-необикновените, изключителни периоди от историята на българската народност. Това бе събудил се вулкан от духовни сили; демонстрация на нравствената мощ на народа, запазил през вековете своя език, самобитност и порив към знание и свобода. И не е случайно, че този устрем напред започва с поглед към политическата и културната история. Паисий Хилендарски видя добре мощта на един народ като единство на политически и културни успехи. Към държавната слава на България той причисли и подвига на Кирил и Методий. Възторжено светогорският монах прелисти най-величавите страници на българската история и с особена гордост отдели в своята „История славеноболгарская" една глава „За славянските учители". От този момент нататък образите на създателите на славянската писменост започват да играят особено голяма обществена роля. Те се превръщат с течение на времето в знаме на славянската солидарност и дружба, в символ на българската просвета и културен напредък, в бойна тръба, която призовава всички патриоти на борба за благото на своя народ.
Разказът на Паисий за Кирил и Методий и техните ученици от днешно научно гледище съдържа грешки. Те са естествени и обясними, тъй като авторът се основава на литературни и на легендарни извори, при това в един период, когато филологическата и историческата науки още не са били развити и изворите не са били подлагани на научна оценка. Общите изводи на Паисий обаче са верни. Той подчертава приоритета на българите в просветно отношение. В обществен аспект трудът на Паисий като цяло има огромно значение. Пробуденият за нов живот народ като светиня е поемал тази книга и й е вярвал. Паисий подчертава, че светците „просияли" сред българския народ, че сам Методий покръстил българите и цар Борис, като им говорил на български език. С гордост Паисий заявява, че първи българите приели книгите от братята Кирил и Методий, затова тези книги били наречени „български книги, както и досега гърците знаят". Паисий не забравя да спомене и за учениците на Кирил и Методий, които според него били „философи", признати и от гърците за „славянски даскали". Делото на Кирил и Методий отново се свързва с жизнени проблеми на българската народност. Паисий използува спомена за Солунските братя като зов за активизиране на силите на народа и като източник на гордост. Нещо повече, със своя зов за опазване на българския език и с разказа за дейността на Кирил и Методий той чертае пътищата на борбата за едно ново, по-достойно просветно бъдеще.
Както с разказите за българските царе, така и с частта за Кирил и Методий, „Славянобългарска история" оказва влияние върху живописта и литературата. Особено много се харесва легендата за Методий, който покръства българския княз, приемана като чиста истина. В пиесата „Покръстване на преславския двор" Добри Войников пренася действието в Преслав и показва Методий в разговор с княз Борис и неговите приближени.
За Кирил и Методий заговорва и Зографската история, почти съвременна на Паисиевата, а още по-подробно йеромонах Спиридон в своята „История во кратце", писана през 1792 г. Делото на Кирил и Методий става предмет на историческа оценка още в труда на Йован Раич, по баща от сръбски произход, а по майчина линия българин. Този труд излиза във Виена през 1794—95 г. под заглавието „История разннх славянских народов, най-паче болгар, хорватов и сербов." След няколко години той е преведен на български и отчасти преработен от Ат. Нескович в „Будиме граде" и е предназначен за „синове отечества". Четена наред с творбата на хилендарския монах, историята на Раич допринася много българите да узнаят своето минало и да получат народностно самочувствие; тя широко популяризира имената и делото на Кирил и Методий. За популяризацията им допринасят до известна степен и руските печатни книги — главно минеи, които отбелязват под 11 май паметта на създателите на славянската писменост. През 1852 г. пък в своята „Христоматия словянского язика" Неофит Рилски печата житието на славянските учители, взето от книгите на руския писател Димитър Ростовски (1651—1709).
Особено голямо значение придобива споменът за Кирил и Методий през втората половина на XIX в. Тогава черковният празник, общ за двамата братя, е обявен за общонароден празник на народната просвета и славянската писменост. Той започва тържествено да се чествува от целия народ и става израз на национално съзнание и патриотизъм, призив за укрепване и разширяване на българското училищно образование. Празнуват българите православни и българите католици, празнуват училищата в поробена България и емигрантите в Румъния, празнуват заточените в Диар-Бекир. Едно общо национално чувство и съзнание обединява на този ден българите по всички краища.
Заслуга за провъзгласяването на празника на Кирил и Методий за училищен и общонароден празник имат братята Найден и Константин Герови. В Пловдив през 1851 г. Найден Геров, д-р Чомаков и други родолюбиви българи решават да именуват училището „Кирил и Методий". Но това не е най-ново в случая. В Прилеп и по други места вече се появяват училища, наречени на името на славянските просветители. Пловдивските родолюбци правят веднага след това друга крачка, която слага начало на преосмислянето на Кирилометодиевия празник и празнуването му по светски. Геров пише в своите спомени: „Щом училището се нарече „Св. Кирил и Методий" трябваше и празникът му да се празнува. Училището въведе този празник, който си оста да се празнува и занапред. Кримската война ме пропъди из Пловдив. На мое място за учител остана брат ми Костадин. И той продължи въведения обичай".
По примера на пловдивското училище или по собствена инициатива и други училища започват да празнуват паметта на Кирил и Методий и да придават на празника общонароден просветен характер. През 1856 г. Кирилометодиевият празник тържествено се празнува в Цариград. Инициаторите на това тържество пишат: „заради туй обявляеме въобще, за да возприемат той пример по сичка България, да празнуват на всякое лято паметта на тия святии." През 1858 г. „Цариградски вестник" помества покана от Йоаким Груев за всеобщо чествуване на паметта на Кирил и Методий, като дебело подчертава, че празникът им трябва да се празнува като училищен празник. Поканата изиграва голяма роля за установяване на тази практика в България.
Ентусиазмът обхваща всички български селища. Изобилни са дописките по българските възрожденски вестници, които разказват как е протекло тържеството. Дейността на българските просветители среща често съпротивата на гръцките фанариоти. Те виждат във всенародното чествуване на празника на Кирил и Методий израз на повишено и дръзко национално самосъзнание, застрашаващо техните интереси. И това е така. Ето какво пише Найден Геров за ролята на фанариотите и гръкоманите: „Отначало гърците и гръкоманите не мислеха, че тоя празник може да достигне да има такова голямо бъдеще, да стане всенароден празник. Те гледаха с презрение на първите агитации на неколцината извеяни (по тяхному) българи, които, както казваха те, се наели да клатят планината. Като видяха, че от година на година с „извеяните" взе да се увлича и народът, те се свестиха, ала беше късно ..."
През 1863 г. целият славянски свят чествува 1000-годишнина-та от създаването на славянската писменост. В Русия, Чехия и Хърватско се издават цели сборници в чест на Кирил и Методий, появяват се и художествени произведения, посветени на тяхното дело. 1000-годишнината от създаването на славянското писмо и книга се превръща в празник на славянското единство, в празник на славянската култура. Българският народ още е в робство, но по дух вече не е роб. В училищата учителите държат пламенни речи, в периодичния печат се появяват патриотични статии. Борбата на българския народ от борба за духовно освобождение, преминава все по-определено в борба за политическо освобождение. В тази епохална борба не отстъпват от своя преден пост могъщите духове на Кирил и Методий. Техният празник започва да се преосмисля в обществено-политически смисъл. В края на 60-те години просветителският идеен заряд на празника вече не задоволява прогресивната интелигенция, която вижда единствено спасителния път за България в революцията. Тя започва да свързва празника не само с борбата за широка българска просвета и възпитание в дух на народностна гордост, но и с борбата за политическа свобода. Един от първите, които изразиха тези идеи, бе поетът-революционер Христо Ботев. На 11 май 1867 г. в двора на Калоферското училище той говори пред учениците и съгражданите си. В тази реч пламенно призовава народа да следва примера на Кирил и Методий в борбата за народна свобода и културна независимост. По-късно в Румъния Ботев написва и специална статия по повод празника на двамата братя. В нея поетът нарежда Кирил и Методий в редицата на гениите на човечеството, изтъква общославянското им значение и свързва делото им с идеята за политическо освобождение на българския народ;
„В историята на почти всички народи се срещат такива личности, на които деятелността е имала общочовешки характер и затова по своето всемирно значение заслужават почит и уважение. И в историята на нашия потъпкан днес народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си вещо в историята на човешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, което, от една страна, ако й да пренесе заедно със себе си из Византия началото на нашето политическо падение, но, от друга страна, постави началото на оная знаменита в старото време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимна симпатия почти всички славянски племена.

Така 11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето преминало и настояще, и празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение."
Патриотът и борецът Ботев обаче вижда, че в живота не всичко протича така, както българските интереси диктуват и както празникът на славянските просветители повелява. Честна и смела натура, той се отвращава от противоречието между думи и дела, от лицемерието и лъжепатриотизма. Той вижда, че на светия за българина празник често се произнасят празни думи, че се ласкае господарят. Искреният патриот Ботев отправя към тези свои сънародници гневни думи:
„Но как празнуваме ние този знаменит и свещен за нази празник? Ето, стават вече толкова години, откакто ние сме смъкнали от шиите си фанариотския ярем и откакто живеем самостоятелно в черковно отношение, а събираме се, за да празнуваме паметта на това освобождение, за да се понаядем и понапием, за да покажем, че от 365-те дни в годината ние само тоя ден посвещаваме на народа си и само в тоя ден биваме патриоти. Да, патриоти сме, докато сме пиени, народни сме, додето робът има още с какво да ни храни. У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за деятелеността на светите мъже. . . а в същото време пред тежките и безчовечни страдания на народа дигат тостове за здравето на тирана, за дълголетието на робството и за щастието на глупаците.
Какъв срам и присмех за паметта на ония, които така пламенно и искрено са обичали човечеството и които така енергически и самоотвержено са работили за ползата и свободата на своя народ!"
Ботев смята, че всеки честен човек трябва да се учи от примера на Кирил и Методий, че дългът на всеки българин е да се бори за свободата на своя поробен народ. Свързал борбата на Солунските братя за славянска писменост с настоящата му борба за свобода от чуждото иго и уверен в победата на прогресивните и патриотични сили, Ботев завършва своята забележителна статия с думите:
„ 11 май скоро ще бъде празникът на нашата революция и нашата свобода!"
През бурните революционни години делото на Кирил и Методий става призив за славянско сближение, то участвува в политическите борби. Двамата братя се призовават на помощ в кървавата борба за свобода, животът им се сочи като пример на героизъм. Българският революционен централен комитет в една своя прокламация от 1871 г. се обръща към българите с думите:
„Братия българе! Молете се на нашите светли равноапостолни оратия Кирила и Методий и приготовлявайте се за бой! Нека солунските братия ни дойдат на помощ, нека ни покрият със своите крила и нека ни научат щото е за нас добро и полезно! Братство и дружба, правда и любов, искреност и топлосърдечие, споразумение и свободолюбие!"
Свободната младеж в емиграция вдига на празника на Кирил и Методий революционни лозунги. Диарбекирските заточеници се утешават с Кирилометодиевите тържества, те ги сплотяват, поддържат духа им и патриотизма им далеч от отечеството в черна неволя. В една дописка във в-к „Век" от 1874 г. четем: „Ние всички тук, в Диарбекир находящи се заточеници-българи, събрахме се на едно място, дето размислихме върху начина на празнуването, откато събрахме помежду си една доброволна скромна помощ. И тъй между черните и високи диарбекирски стени, край брега на река Тигър и в средата на някогашния рай, а сегашний пъкъл земни—далече от милото ни отечество, родители и сродници, с божие благоволение и с царска милост отпразнувахме и ний светлия ни народен празник св. Кирил и Методий, за слава и чест на народното ни име и за утешение на нас страждущи— разумява се дотолкова тържествено, доколкото ни обстоятелствата допущаха".
Образите на Кирил и Методий съпътствуват българските революционери по време на Априлското въстание, на разгрома, на Освободителната война. Достатъчно е тук да дадем само един трогателен пример. Българските опълченци тръгват на последен бой, водени от голямата си любов към България и от братята Кирил и Методий. На Самарското знаме са извезани техните образи. В Плоещ (Румъния) знамето е предадено тържествено на българите. Това става през май 1877 г. В речта по този повод се казва „Юнаци! С вас наедно ние днес празнуваме първата година на това знаменито и първо българско знаме, върху което са изображени славянските апостоли Кирил и Методий, паметта на които днес тържествено се слави по сичка Русия и целия славянски свят. Както в деветото столетие Кирил и Методий са освободили славянството, а особено нас, българите, от идолопоклонството и невежеството, така също и днес ще се намерят посред българското опълчение, ще го насърчат в сраженията и ще му помагат най-сетне да избави България и отечеството им от турското робство."
Наред с порастването на народностното самочувствие и с преосмислянето на Кирилометодиевия празник се засилва и интересът на живописците към образите на двамата братя. За пръв път в печатна книга се явява ликът на Методий у Христофор Жефарович—в неговата „Стематография" (1741). Това е труд, който оказва твърде силно влияние върху плеада български възрожденци—Паисий, Раковски, Ив. Богоров и др. Той действува с гербовете на царствата и не на последно място с ликовете на светците: Методий, Наум и Климент. По-късно училищата, особено тези, които носят името на двамата братя, си поръчват икони. Те се обкичват с цветя и на 11 май се изнасят пред училището, красят училищната зала, където освен учениците се е събирало и гражданството, или се носят пред училищната колона и символично водят възродения народ напред. Тези „икони" следват общо взето, все още църковната традиция, но съдържат и възрожденски патос и едно ново виждане на образите на Кирил и Методий. Те обикновено са изобразени в цял ръст и носят пред себе си разгънат свитък с българската азбука. Образите на славянските първоучители се зографисват и в църкви и манастири. Никой друг славянски народ не е рисувал така много ликовете на създателите на славянската писменост. Българинът през Възраждането ги смята свои, родни герои; с тях той бе живял векове в радост и неволи; с тях той отново възхождаше и мечтаеше.
Редом с възраждането на паметта на Кирил и Методий сред българската интелигенция и народ през XIX в. се слага началото и на научния интерес към делото на братята-апостоли. Този интерес има своите вътрешни фактори; той стои във връзка с националните борби за българско училище и църква, с пробуждането на духовните сили на българина и неговия стремеж да получи равностойно място сред народите. Той е свързан обаче и с някои външни фактори — преди всичко с развитието на славистиката, с трудовете на руски и чешки учени, като Юрий Венелин, Шафарик, руските славянофили и др.
Един от първите наши културни дейци, който поставя въпроса за делото на Кирил и Методий на научна основа, е Васил Априлов. През 1841 г. той издава в Одеса своята книга „Българските книжники или на какво славянско племе собствено принадлежи Кириловската азбука". Това е първата научна творба на Априлов, написана и издадена на руски, но преведена на български в същата година. Тук Априлов поставя много важни филологически и историко-културни въпроси, с които славистиката и до днес се занимава. Във връзка с някои неправилни схващания в научната мисъл и въз основа на източниците, които тогава познава, Априлов си поставя задача да разреши проблемите от българско гледище. Ето част от тях: народността на Кирил и Методий, отношението между старобългарски и новобългарски език, обществената дейност на Кирил и Методий, превода на книгите. Априлов има съзнанието, че продължава направената от Венелин стъпка в защита на българите и искрено се стреми Да достигне до историческата правда. Убеден, че „като природен българин е длъжен повече от всичко да брани своята народност", Априлов се опитва да докаже българската народност на Солунските братя, като разглежда появата на азбуката във връзка с покръстването. Той следва начертаната още от Паисий линия, че българите първо са се покръстили, затова Кирил създава азбуката за тях по поръчение на патриарх Фотий. Като мнозина възрожденци и Априлов мисли, че гърците са лукави; това мнение се оформя преди всичко от поведението на гръцките фанариоти. Затова той поставя интересен въпрос—кое е накарало „хитрия патриарх Фотий да подпомогне изнамирането на славянска азбука"? Отговорът е в духа на патриотичния подем на Възраждането. Властта в Цариград искала да смекчи нрава на българите „и с това да укроти стремлението им да разрушат империята им". А защо върху двамата братя пада избора? Защото са знаели български език. А щом са го владеели в съвършенство и са превели добре църковните книги, това означава, че са родом българи. Езикът на Кирилометодиевите книги за Априлов е несъмнено български и в това отношение днес науката не се различава от него. Един силен аргумент за Априлов е населението около Солун. И по времето, когато авторът създава своята книга, в селата се говорело български и хората са се зовяли „българе". Априлов привежда и други доводи, някои от тях твърде логични.
С тази своя книга и с „Денница на новобългарското образование", излязла от печат в същата 1841 г., В. Априлов дава път на кирило-методиевската проблематика в българската научна литература. Макар да познава трудовете на ред руски слависти (Венелин, Погодин, Востоков), също някои чешки и сръбски учени, българският автор не винаги е съгласен с тях, той им противопоставя български тези и проявява твърде голяма смелост в своите разсъждения.
С кирило-методиевската проблематика след Априлов се занимават частично или по-подробно още редица възрожденски културни дейци. В първото българско списание „Любословие" неговият издател К. Фотинов публикува статия под заглавие „Мъчно е да познае человек себе си" (1846). Той също се застъпва за българския произход на двамата братя. Разсъждавайки върху превода на светото писание, Фотинов задава въпроса: „Един природний грек може ли да посегне и да преведе в совершенство такова едно дело?" Авторът прави някои исторически грешки, като твърди, че Кирил и Методий престояли в България около десет години; прави и филологически грешки, анализирайки църковнославянския език. Тези грешки обаче от позицията на ония времена са обясними и простими.
По проблемите на кирило-методиевистиката Найден Геров пише голяма статия през 1852 г.: „Няколко мисли за българский език и за образованието у българите". Често се връщат към тези въпроси Г. Раковски и М. Дринов. За началото на славянската писменост и личността на Кирил и Методий Раковски има своеобразни, оригинални, силно повлияни от патриотичното му чувство, схващания. Своите възгледи той изразява предимно в книгата си: „Ключ болгарского языка", писана в Букурещ през 1865 г., но отпечатана едва през 1880 г. Раковски чете усилено и е запознат с най-изтъкнатите представители на международната славистика. Той обаче не е доволен от техните изследвания. Според него не е нужно „да чакаме чуждите да пишат нещо съвършено за нашата народна книжнина и да я извадят на бял свят". Затова той се заема „по нашему" да види нещата и да изясни „основните начала" на старата ни книжовност.
Раковски дава свое тълкувание на старобългарските букви, като търси вътрешен смисъл на цялата буквена система. Според него названията на всички букви образуват следния текст: „Аз зная книгите за свети. Който знае и изучи книгите, добре е за него — той живее славно на земята. И какво мислите вие, люде — блаженството на човека само тука ли е то? — Бъдете твърди в речта си! Ученият се преобразява в святост, той се озарява от божествена сила." В този „открит" от него текст, Раковски съзира прастарата славянска вяра в безсмъртието на душата и стига до извода, че „българите са имали писменост и книжнина преди кръщението Преславского двора". Те имали старинно писмо и приели кръщение преди гърците дори. Твърдението на учените, че българската писменост се явява във връзка с покръстването през IX в. Раковски нарича .измислена калугерска легенда", „чиста басня". Той създава своя теория. Кирилицата е съществувала няколко века преди Христа. Македонските българи били покръстени от апостол Павел и още по негово време българите започнали да пишат на своя език Светото писание. Няколко века преди „Преславското покръстване" преславските българи знаели „да четат и пишат, имали книги Коледници, Гръмници . . ." Но къде остава приносът на Кирил и Методий? Нима Раковски им отрича всякакви заслуги и влиза в противоречие със своите съвременници? Не, това той не би могъл да направи, но дава друго, пак свое тълкувание на тяхната дейност. Кирил и Методий са българи, „учени в Солун". Те заедно с неколцина българи бързописци от Охрид дошли в Преслав, „кръстили преславци, седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новокръстивши ся преславци".
Днес ние понякога сме готови да се надсмиваме на наивните и пресилени хипотези на Раковски, но за времето той е бил убеден, че прозира в „истината". Неговите увлечения са плод на неизмеримия му искрен патриотизъм и на стремежа на нацията ни за извоюване на авторитет.
С научното дело на Марин Дринов кирило-методиевската проблематика излиза от сферата на романтичните блуждения на Раковски и патриотичните тълкувания на цялата възрожденска интелигенция и навлиза в сферата на критичното научно дирене. Неговите разсъждения се опират на постиженията на научната мисъл на времето и на исторически извори. Проблемите на славянската писменост той поставя в няколко статии от 1869, 1870 г. и по късно. По въпроса за народността на Кирил и Методий обаче Дринов остава верен на българската традиция; за него те по народност са безспорно българи. Впрочем, за това му дават основание някои паметници, като „Успение Кирилово", предания, още съществото на Кириловия език—аргументи, които и до днес се използуват за изграждане на научни тези.
Нова обществено-политическа трактовка получава делото на Кирил и Методий в трудовете на Хр. Ботев и Л. Каравелов. Те поставят въпроса за значението на Кирил и Методий на общославянска и общочовешка основа и го използуват като зов за борба в името на политическото освобождение. Те третират делото на двамата братя повече като журналисти, отколкото като учени, но в мислите им има много трезви положителни моменти и преди всичко един съвременен от гледище на революционната борба поглед към делото на славянските просветители. Вече знаем пламенните думи на Ботев по повод празнуването на кирило-методиевия празник. Тук ми се иска с няколко още думи да отдам и нужното признание на Л. Каравелов. През 1875 г. той публикува в Букурещ книжката „Кирил и Методий—български просветители", издание на Дружеството за разпространение на полезни знания. Ученият М. Дринов написва за нея рецензия, в която остро критикува Каравелов, който по-скоро „заслепява и развращава, а не просвещава". Дринов обаче е прекалено строг. Действително, от научно гледище тази книга съдържа грешки, но за своето време тя има обществено значение. В унисон с всички български възрожденци и Каравелов „доказва" българския произход на Кирил и Методий, които превеждат книгите на .народен" език. Те дълго време учили първо своите еднородци и тъкмо затова византийският император ги е избрал да ги изпрати сред западните славяни. След като проследява живота на Кирил и Методий, Л. Каравелов свързва тяхното дело със своето настояще. Между другото той пише: „Днес нищожната искра, която в продължението на цели столетия е тлеела и търсела животворяща храна, е израсла за твърде кратко време до големи размери и станала е цял вулкан; днес сичките славянски племена, западни и восточни, южни и северни, малки и големи,православни и католици, протестанти и унияти, празнуват деня на равноапостолните братя с такива тържества, с каквито се не празнува и Христовото воскресение . . ."
В поредица статии Каравелов третира въпросите за двете азбуки, за Кирилометодиевия език, за общославянското значение на Кирилометодиевото дело. А през 1869 г. той отправя към българската младеж следните думи: „Вървете напред и нека св. Кирил и Методий ви бъдат помощници!" Подобни думи срещнахме и в някои дописки и речи на учители. Чудно и необикновено! Християнинът обикновено казва: „Света Богородица да ти е на помощ" или зове за закрила някой чудотворец, а българинът през Възраждането често казва: „Св. Кирил и Методий да ви бъдат помощници". Един български светец, един учен мъж, смел боец за просвета трябваше да помага на българите, за да извоюват те своите български права и свободи. Едно чисто българско явление, толкова велико и трогателно със своята неповторимост!
С делото на Кирил и Методий първите български учени се втурваха смело в научни борби; с техния пример възторжените възрожденски учители се бореха за българско училище и народна просвета; техния празник не забравяха борците в най-трудни условия; с техните ликове под Самарското знаме тръгнаха опълченците, за да си издигнат незабравим паметник на Шипка. На един цял народ, пробудил се за нов живот, Кирил и Методий бяха вдъхновители, утешители, бранители, помощници. Те бяха в сърцето и в душата на всеки

[HotChickMaggie]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/12...zrajdane/?po=7

Моля

ЕСЕТ ЗАПОВЯДАЙ

Много ти благодаря

[krisence]

http://download.pomagalo.com/84572/n...+spirala/?po=3 Някой ако може да изтегли това плс спешно е

[jestokataa]

ще може ли да ми свалиш http://download.pomagalo.com/84550/j...a+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

[mafiota9124]

nqkoi shte pomogne li? speshno e

трябва да ти го пратя щот има снимки намери ме на скайпа и ще ти го пратя mafiota20

[mafiota9124]

ще може ли да ми свалиш http://download.http://www.teenprobl...a+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

Животът не се измерва с броя вдишвания...
EСЕ

Това е друга формулировка на известната фраза, че е от значение не колко си живял, а как си живял. Животът се измерва с преживяното. Като се говори за спиране на дъха, се имат предвид събитията, които са оказали влияние върху светогледа ни, направили са присъстването ни на Земята значимо, а не просто жалко съществуване.
Ако нямаше случки, от които да ни спира дъха, животът щеше да бъде ужасно скучен, сив, еднообразен, времето щеше да тече неумолимо бавно. Колкото битово и елементарно да звучи, че животът е скучен, е истината, защото ако не се случва нищо, от което сърчицето ни да потрепне, земното ни пребиваване ще изгуби смисъла и блясъка си.
Смисълът на живота. Смисълът!? Сякаш е нещо утвърдено, сигурно, константа, може би, та говоря за него. Както се казва "има предположения, но още нищо не е сигурно". А сега обратно по темата. Та ако нямаше нищо, от което да ни спре дъха, сигурно щяхме да сме свидетели на невиждани по масовост и честота самоубийства. Точно приспиващото еднообразие на ежедневието е причина много хора да сложат край на живота си. Някой с "положение" в обществото, материално осигурен, ще си отиде на младини заради отегчение, докато друг, за който всеки ден е нещо ново, непознато, дори борба за оцеляване, ще живее дълго и няма да се обезвери до последно.
Изводът е, защото винаги има извод, че какъвто и да си, ако в живота ти не се случват събития, от които да ти спре дъха, или казано по друг начин, да ти се вдигне адреналина, то ти си вече мъртвец.



ЗПОВЯДАЙ

[mafiota9124]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/84...+spirala/?po=3 Някой ако може да изтегли това плс спешно е

ЗАПОВЯДАЙ



ДА ПОПАДНЕШ В "СЪРЦЕТО НА МРАКА" ИЛИ ДА СЕ ОПЛЕТЕШ В "НЕЖНАТА СПИРАЛА".
Джоузеф Конрад и Йордан Радичков

Дияна Иванова

web

На "мастъра" Радичков

Да попаднеш в "сърцето на мрака", е равносилна да се оплетеш в "нежната спирала". И в двата случая си изправен пред неизвестността и загадката на живота.

И още - да попаднеш в "сърцето на мрака", означава да признаеш, че съществуват необозрими тайни. А ако се оплетеш в "спиралата" и не успееш да излезеш, може би си преминал през своето посвещенско изпитание и според ритуалите на древните си достигнал до зрялост.

Капитан на морски език е "мастър". Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл - всички оттенъци на древното понятие "мастър" са събрани в представата за капитана. Водач на кораб, който, без да има определена вахта, трябва винаги да е нащрек.

Писателят маринист Джоузеф Конрад без определена "вахта", с изострени сетива за живота и морето, прави своите житейски експерименти, търсейки "материал" за творчеството си. А първото море, което вижда, е Черно море.

Съвременникът Радичков може би не е с такава експериментално-авантюристична нагласа, що се отнася до житейската му позиция, но като същински "мастър", без определена "вахта", бди по един неморализаторски начин в литературното ни битие. Сам в едно свое интервю казва, че писателите, интелектуалците, духовните хора са самотници, защото... четат книги. До подобно прозрение достига и маринистът Конрад: "Ние живеем, както и сънуваме - сами"1, заплитайки душите си в неясни кръгове, дъги и спирали - би добавил Радичков.

Посоките на настоящата интерпретация са положени в заглавие, което по-скоро е вид творческо наблюдение на интерпретиращото съзнание, отколкото концептуално ситуирана тема. Без да претендираме за изчерпателност на всички равнища, ще се опитаме да докажем, че междутекстовата връзка между разказа на Радичков "Нежната спирала" и повестта на Конрад "Сърцето на мрака" се опира на определена общност в посланието, което двамата автори отправят към читателите.

Според нас интертекстуалността е осъществена както чрез заглавието, така и чрез общия мотив и развитието му в двете произведения - мотивът за пътя и търсенето на скритите тайни в чудото - живот. Героите в повестта и разказа сякаш навлизат в "ерата на подозрението" (Натали Сарот), където впечатленията им са скритият стимул за действията и жестовете, а всичко външно се приема и трансформира в съзнанието на Марлоу ("Сърцето на мрака") и ловците ("Нежната спирала").

Ще се опитаме също така да докажем, че персонажите са в познавателна ситуация, в която мястото на аз-а не е "регламентирано". Две ключови семи ще откроим в разказа на Радичков - гълъбът и спиралата (еквивалент на лабиринта), свързани с жертвоприношението (в първия случай) и желания изход (във втория). Изходът от "изпитанията", в които попадат героите на двете произведения е един - новият житейски статус, свързан с усещането, че "нежните спирали" в човека са най-видимата реалност.

Междутекстовата активност между заглавието на повестта на Конрад и разказът на Радичков е очевидна. В подобен тип асоциативни заглавия водещ момент е изграждането на мисловно-емоционалната нагласа, спрямо която се осъществява самата междутекстова активност2. Бихме казали, че заглавието на Радичков - "Нежната спирала" по асоциативно-мисловен път насочва към "Сърцето на мрака" на Конрад (както и "Сърцето на мрака" насочва към "Нежната спирала"), защото "текстът е предположение за други текстове" (твърдението на Рифатер би могло да бъде валидно и за заглавията на двете произведения). Естествено, че тази интертекстуалност е недоказуема по отношение на авторовата инвенция. Обект на анализа е връзката от метаинтертекстуален характер. Последиците от смисловото доизграждане или трансформиране на двата текста /също и заглавия/, са валидни повече за интерпретиращото съзнание.

Сполучливо Цветан Тодоров обвързва "Сърцето на мрака" с "познанието за празното"3. Защото да търсиш и гониш детската си мечта, означава никога да не я достигнеш. И по-конкретно - вече като голям, героят Марлоу решава да изследва най-обширното бяло петно на картата: сърцето на черния континент, за да разбере опустошителната истина: тайните затова са си тайни, за да останат завинаги скрити.

Заглавието - "Нежната спирала" - носи алюзия също за неоткриваемост, неуловимост, загадъчност. Мъжете са стъписани от кръговете, които е очертала умиращата птица чрез своята кръв. Коларят само подвиква: "Дий", без да искат ловците се натъкват на едно "празно място" и страхът им се смесва с равномерното зъзвънтяване на конските звънчета. С отдалечаването им се възвръща и спокойствието, свързано с факта, че тайната, заедно с "празното място" е зад гърба им.

На пръв поглед "Сърцето на мрака" на Конрад, както и "Нежната спирала" на Радичков приличат на приключенски разкази. Марлоу е героят от повестта, той е момчето, което мечтае над белите петна по картата; вече пораснал, той решава да изследва най-обширното от тях: сърцето на черния континент, до което се достига по виеща се река. Има и цел: да се присъедини към един от агентите на компанията за събиране на слонова кост, Курц; става ясно, че пътешествието е свързано с опасности. Въпреки това обаче конвенционалното начало не оправдава очакванията ни: рисковете, които предрича лекарят на компанията, не са външни, а вътрешни. Опасността идва отвътре, от самия човек, приключенията се разиграват в мисълта на изследователя Марлоу, а не са в ситуациите, в които попада.

В "Нежната спирала" неколцина ловци внезапно се изправят пред отрупан с плодове шипков храст. Те биха могли спокойно да го отминат, но разказът съсредоточава вниманието тъкмо върху тази "среща". Конярят удря храста с камшика и така предизвиква цял сноп от реакции. В погледите на пътниците храстът се преобразява в живо същество, носещо тайнственост или защо пък не - превръща се в част от "сърцето на мрака" и неизбежността, част от загадъчността на живота.

Тръгвайки от конкретната среща, разказвачът възстановява в паметта си друга подобна среща. Тя е свързана с покойния режисьор Методи Андонов, който също е бил изправен пред загадката на шипковия храст. От сходен порядък е и срещата с ятото диви гълъби и последвалата смърт на една от птиците.

Става ясно, че приключенията на героите на Радичков и Конрад, са свързани с вътрешните им преживявания, с тяхното въображение и с това, което евентуално би могло да им се случи. Затова и младият разказвач (герой) на Радичков ще изрече: "Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя" ("Нежната спирала")4. А пък Марлоу ще разбере (заедно със същия герой на Радичков), че центърът е празен, че "вътрешността" не съществува или по-скоро е необозрима, а и актът на познанието е поставен под съмнение, че животът е чудо и още - че най-многото, на което можеш да се надяваш, е да осветиш част от самия себе си или да усетеш нежните дъги и спирали - пак в себе си.

Сякаш персонажите на Радичков, оплитайки се в тези "нежни спирали", и героят на Конрад, "стигайки" до празното място, навлизат в една "нова ера" - "ерата на подозрението" - както би казала Сарот. В тази "нова ера" впечатленията са скритият източник за живота на героите. Марлоу се впечатлява от белите петна по картата и мечтае за тях. Героят пораства обаче и открива, че бялото е лъжовно и че няма нищо общо с истинското познание и че то (бялото) прикрива черния континент и се свързва с бялата слонова кост и белия човек, който е жесток и глупав. И още, Марлоу разбира, че човек желае черното.

Попадайки сред бялата пустош персонажът на Радичков - покойният режисьор Методи Андонов пък се впечатлява от бялата девствена пустош и мечтае за... театър; сякаш режисьорът внушава, че такава белота е възможна само на сцената, но не и в живота:

"Ето го театъра! - викаше той. - Чудо! Чудо!...

Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла, девствена, както е снегът наоколо, и да я заливаме със светлина, да пуснем сенки да пробягват през нея...!" ("Нежната спирала")

Неопределимите "движения" се "плъзгат" бързо в съзнанието на героите и в двата наратива. Те са в основата на жестовете и думите им, скритият източник на съществуването им, който поражда и вътрешния им монолог. Тези движения пораждат още и краткотрайни, но силни усещания. Затова и Радичковият храст изглежда за персонажите висок колкото "човешки ръст, разположен широко върху снега", именно за него Методи Андонов ще изрече: "Откъдето и да застанем, той все ни гледа!" А въображението човешко ще си представи дори, че стотиците му червени плодове трепват, а "очите му като разбойник заиграват на всички страни" ("Нежната спирала").

Непреодолимите "движения" се "плъзгат" и в мисълта на Марлоу, който достига до знанието, че Курц е сърцето на мрака, но това сърце е празно. И че може да се мечтае само за върховния момент на прага на смъртта, моментът на абсолютното познание ("този върховен миг на съвършено познание"). Пътешествието на Марлоу е насочено към центъра ("в самия център"), към вътрешността, към дъното: "Струваше ми се, че не пътувам към сърцето на един континент, а потъвам към центъра на земята" ("Сърцето на мрака"). Т.е. пътуването на Марлоу е въображаемо, единствено в неговото съзнание, защото просто "център" не съществува.

Днешният човек, казва Натали Сарот - е мълчание. Застанали пред страха и необятността, героят Марлоу и младият разказвач на Радичков, остават безмълвни. За сметка на това пък шипковият храст "проговаря": "Почти като човек... почти като човек - ме жегна остра мисъл" ("Нежната спирала"). Курц се оказва на дъното, но центърът е празен, там се вижда: "Една река-пустош, едно голямо мълчание, една непроходима гора" ("Сърцето на мрака").

Сякаш homo absurdus става гълъбът от Ноевия ковчег5, вестителят на избавлението от "бездънната празнота". Докосвайки се до този абсурд, наречен живот, ловците от "Нежната спирала" се умълчават ("умълчахме се всички"), изнизват се мълчешком "помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи". А алегорията на Конрад е вътрешнотекстова6 - свързана също с този homo absurdus: ако търсенето на самоличността на Курц от Марлоу е алегория на разчитането, това четене на свой ред символизира всеки процес на познанието - както например е познанието за Курц. Последният смисъл, крайната истина не се намират никъде, защото вътрешност няма и сърцето на мрака е празно или поне непознаваемо. Тази абсурдна истина се превръща в разбиране за търсача на слонова кост - Марлоу, и за ловците от "Нежната спирала".

Персонажите от "Сърцето на мрака" и "Нежната спирала" са в една и съща познавателна ситуация7. Тази познавателна ситуация е обвързана с въпроса за взаимоотношенията между познаващия (аз-а) - в случая, ловците от разказа на Радичков и Марлоу от повестта на Конрад, сетивните данни (опита) и познаваните неща (света). Познаващият "аз" от двата наратива отрича възможността за пълно или истинско познание за света, свят, който при всички случаи е отделен от субекта и неговия опит:

"Не посмях да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря..." ("Нежната спирала").

"... а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосфера на загадъчност" ("Съцето на мрака").

Познавателната ситуация за героите на Радичков е взаимообвързана с "живия" шипков храст и с една птица - гълъбът, който очертава спираловидни следи в небето и снега:

"Спрях се пред тези капки в снега. Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори..." ("Нежната спирала").

На орела, символ на желанието за могъщество, се противопоставя съвсем естествено гълъбът8, символ на любовта. Независимо дали става въпрос за мистична или плътска любов, гълъбът почти винаги съпровожда женските божества. Знаем, че гълъбът е донесъл на Ной маслинена клонка. Когато Йоан Предтеча кръстил Иисус, духът слязъл над него в образа на гълъб. Оттогава гълъбът символизира третото лице на християнската троица. Той освен това е образ на човешката душа. Човешката душа и нейните преплитания символизира и гълъбът от Радичковия разказ.

Ловецът със сините очи бързо зарежда пушката си, щом съзира спокойното и плавно ято от диви гълъби. От изстрела ятото се надига нагоре "мигновено", само една птица остава встрани и се залюлява, "за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило". Дивият гълъб, вече ранен, кръжейки, започва да изписва спираловидни кръгове в небето. При падането му никакъв звук не се чува и той... изчезва, както "внезапно" е изчезнал и шипковият храст. Нежните спирали от кръвта на птицата върху снега са единствената следа, която открива най-младият сред ловците.

Спиралите на гълъба напомнят една позната фигура в Стария свят и популярна във всички древни култури - от етруската до Египат и Китай. Това е фигурата на лабиринта, която се изобразява като спираловидна нишка с край във вид на кръст (класически лабиринт), на диск или на розетка9. Гълъбът от разказа на Радичков чертае своите кръгове - лабиринти, които вероятно са апликация на вечния кръговрат на живота; и изчезвайки, гълъбът недвусмислено "показва" на събралите се ловци, че е символ на движението на човека към истината и още - че тази истина не може да бъде нито унищожена, нито докрай разкрита.

Лабиринтът, който чертае гълъбът символизира вероято и небето, и подземното царство. Той е още и трудният и опасен път, посвещенското изпитание на ловците, които сред дивата природа не откриват отговор на въпроса: Човекът ли е по-див или природата е по-дива?

Запазена е рисунка на етруска ваза с конници, влизащи в лабиринт. На нея пише: "Троя". Героите на Радичков не са конници, но са с конска шейна, пътуващи в един студен зимен ден през Лудогорието. И въпреки че физически персонажите успяват да се "спасят" от "лабиринта", опасния път, те си остават завинаги там, в загадката на природата и живота. Затова и най-младият пътник се явява разказвач, който след години си спомня историята с режисьора Методи Андонов, повтаряща се някак тайнствено и в настоящето.

Ако изходим от основния митологичен смисъл на лабиринта като крепост (пещера) - първоначално митическата крепост-лабиринт е наречена "Троя"10 - бихме открили и противоположното значение на лабиринта в "Нежната спирала". Т.е. кръговете, които чертае гълъбът, са изход за героите, защото могат да се мислят и като спасение, убежище, или пък са пещерата-крепост, отбранявана и пазена от враждебния свят и стояща в центъра на света, затова именно явяваща се и убежище. Оттам и алюзията, че героите на Радичков са също в центъра на света (въпреки че центърът, "сърцето на мрака", е празен), изправени пред едно наглед обикновено обстоятелство, но носещо със себе си и след себе си много догадки, въпроси и неясноти:

"Всеки случай никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпчи аленеещите нежни спирали на птицата" ("Нежната спирала").

Нещо откънтява в душата на най-младия в групата, по "подобие на небесна червена сълза". Самият той казва: "... душата ми започна да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали" ("Нежната спирала").

В епохата на Просвещението възниква теорията за естествения човек. "Човек е едно цяло - заявява Русо, - не отричам, но човекът, разкъсан от религията, правителството, законите, обичаите, предразсъдъците, обстановката, се отдалечава от своята същност...". В "Емил, или за възпитанието" той излага своята кратка програма за обновяването на човека - близостта до природата е един от нейните елементи. По пътищата на това обновление поемат и героите на Радичков. Ловците от "Нежната спирала" се докосват до мистичната сила на природата - загадка, която всява у тях страхопочитание. И в същото време "нежните спирали" помагат на най-младия в групата да се върне към "своята същност", усещайки неясни дъги, очертания и лабиринти в себе си.

Героите на Радичков биха били добри типажи за картините на Уилиам Хогарт (англ. худ. - 1697-1764) - застанали пред величието и хармонията на природата, усещащи едновременно нейната близост и отдалеченост. Но биха се вписали и в една друга картина - "Параход в снежна буря" (1812 г.) на Уилиам Търнър. "Бурята" и "параходът", "бушуването" и "морето", са във въображението на персонажите, които се докосват до нещо тайнствено и неопределимо, предизвикано от едно наглед незабележимо обстоятелсто - кръгове в небето и кървави следи в снега.

Човекът съществува (в рамките на голямата космическа триада богове-хора-животни) в една средищна позиция, която го превръща в медиатор между световете. Тази средна земя е най-опасна, защото е преходна. Тя предполага циклично нарушение на реда, връщане към хаоса и изисква жертва и периодично възстановяване на хармонията от човешка страна. Именно човекът е призван да общува с два опасни свята, да ги помирява и да е в хармония с тях. От особена важност за правилното осъществяване на всичко това е чистотата в контакта с отвъдното. Основната функция, придаваща и значимостта на жертвоприносителния ритуал, е даряването. Може би синеокият ловец се опитва да даде своя дар на боговете, убивайки гълъба. Неговата "практическа" цел вероятно е измолването от боговете на блага за човека - омилостивяване на конкретната надчовешка сила по конкретен начен с точно определена цел. Можем да открием и социалната функция на това жертвоприношение, свързано и с желанието на синеокия ловец да утвърди вече установените норми и йерархии в човешкия колектив и да запази мястото си в социума.

Основните компоненти на жертвоприношението са: свещено място (храмът с олтара - обител на боговете), недостъпно за редовия член на човешкия колектив; свещенослужител (жрец, маг) и свещен обект (жертва); както и атрибути на ритуалното действие. Какво по-свещено място за жертвоприношение може да съществува от храма на природата, обител на боговете! Природата е недостъпна за редовия член на колектива. Ловците например, са посветени хора или посвещаващи се, за да попаднат на това място и в тази конкретна ситуация. Де факто свещенослужителят е същият ловец със сините очи (повествователят набляга на цвета на очите). Жертвата е гълъбът. Свещеният атрибут за ритуалното действие е пушката, а самото действие - изстрелът срещу плавно летящото ято.

Спътниците на Одисей на остров Тринакия убиват свещени животни от стадата на Хелиос и нарушават жертвоприносителната церемония - пекат месото без дим и възливат с вода, вместо с вино. След това Зевс погубва всички, заедно с кораба. Един от възможните интерпретативни варианти може да се обвърже с факта, че божеството в Радичковия разказ према жертвата на ловците, гълъбът изчезва от земята, "изчезва тъй внезапно в снега". "Свещеният порядък" е възстановен, убийството на гълъба не се мисли като престъпление, а като жертвоприношение. Надчовешката сила е омилостивена - ловците биват "пропуснати" през "лабиринта" на Лудогорието в студения зимен ден, а жертвеното място остава зад тях. Така всяко нещо отново заема мястото си в големия космически мегатекст - горе-среда-долу; богове-хора-животни; живот-смърт-нов живот; или по-скоро - продължение на живота и начало на усещането, че спиралите не са някъде горе в небето или долу - в снега, а в душите - човешки.

В този ред на мисли не бихме могли да се съгласим с твърдението на Валери Стефанов и Александър Панов, че човекът в "Нежната спирала" е представен като "насилник и убиец" (унищажаващ растения и животни, при това понякога опасно и неосъзнато!)11; неиздържано от интерпретативна гледна точка е и твърдението на двамата литературоведи, че "насилената природа е способна да отмъщава", просто, защото насилие в случая не съществува. Напротив природата - божество - нека повторим - е омилостивена и той - човекът - бива пропуснат през Лудогорието в студения зимен ден.

Противопоставянето в случая (между човек и природа), не е същинско противопоставяне, а среща, сякаш между две "същества". Животът на човека - внушава повествователят, преминава в изследване на много загадки и чудеса. Природата сякаш е една Другост - неоткриваема и затова така страховита. А храстът е демоничен, защото е различен и "виждащ". И именно тази демоничност привлича, а не отблъсква ловците. Така, както и Марлоу не може да бъде отблъснат от "сърцето на мрака", защото "мракът" се превръща в част от познавателната му същност. И най сетне - фактологично невярно е твърдението12, че късните творби на Радичков (една, от които е "Нежната спирала") се характеризират с "нравствен патос". Радичков е явление в съвременната българска литература, именно защото не морализаторства!

В митологичните представи гората е място, обвързано с дивото, природното, света на животните. Ловците от разказа на Радичков са също в гора, която напускат след даденото жертвоприношение. Семантично гората се противопоставя на човешкия свят - на питомното, културното, равнината (града). През гората минава и пътят за отвъдното, отвъдното, в което ловците не достигат, защото дават своя "дар". Откриваме едно видимо следствие в "Нежната спирала", свързано с най-младия в групата и неговото лично преминаване през гората. Персонажът се връща като юноша оттам, усещайки вече дъгите и спиралите в себе си.

Ако трябва да изведем един общ мотив, свързан със странстващите герои на Конрад и Радичков (във връзка с разглежданите две произведения) - това би бил мотивът за пътя. В митологичните представи символиката на пътя се свързва със странстванията на героя и извършените от него подвизи. Пътят на Марлоу към "сърцето на мрака" преминава през лъкатушенето на една река (напомняща лабиринт, спирала); пътят на ловците също е обвързан с дъги и спирали, лабиринт и изход. Краят на пътя и в двата случая е един - мястото, където се съхраняват сакралните ценности, в митологичните представи центърът на света, а в произведенията на Конрад и Радичков - сърцето човешко, което съхранява сакралната ценност, наречена живот и тайнственост. Пътят на персонажите можем да оприличим с напускането на центъра - родното, свое пространство, осъзнавано от племенния колектив като ясно организиран космос и отправянето им към периферията - чуждото, непознатото, възприемано като пространство на неподредения хаос. Марлоу и ловците се докосват обаче не до един неподреден хаос, а до една загадка, наречена чудо - живот. Пътят им преминава през трудности, осеян е с препятствия - страхът, неизвестността, реката за Марлоу и зимният ден за ловците... В края на този път героите получават нов житейски статус, добиват едно ценно познание, а именно - последният смисъл, крайната истина не се намират никъде! Сякаш усуканите неясни кръгове, дъги, спирали и очертания са единствената реалност, която съществува в човешкото битие.

Персонажите на Радичков от "Нежната спирала", наблюдавайки тази "реалност", напомнят старите гърци, които също наблюдавали, но равномерното кръгово движение на небесните светила - "музиката на сферата", вярвайки, че те издават чудно хармонични звуци и ние не ги чуваме, само защото от най-ранна възраст живеем с тази музика. И обратно - там, където възниква музиката, всичко около безредието се превръща в порядък. Реципиентът на Радичков би могъл да се сравни със слушателите на Орфей. Когато митичният Орфей свирел на лира, всички негови слушатели си подавали ръка, договаряли общи закони и започвали да живеят в мир. Неясните кръгове и спирали в разказа на Радичков се превръщат в най-съвършения израз на порядъка. Равномерните кървави следи - очертания, които остава гълъбът в снега, са "съгласувани" помежду си, те "звучат" съвършено. Ако само един кръг излезе от съзвучието - цялата хармония би загинала. А там, където всичко в света е подредено до съвършенство, от само себе си, възниква музиката. Поне така са смятали старите гърци. Като същински мъдреци и ловците от "Нежната спирала" достигат до това познание. Затова и никой от тях не смее да пристъпи и "разкъса" кървавата спирала, очертана от гълъба върху снега, защото мъжете усещат невъзможността и абсурдността на подобно деяние...

Конрад като капитан на кораб е пребродил всички континенти и океани, с изключение на Атлантида и Ледовития океан. Този "певец на морето" и английски писател е роден обаче далеч от Англия и морето. За него се твърди, че създава една... конрадиана.

Радичков е роден в страна, която си има своето Черно море, същото море, което вижда за пръв път и Конрад. Нашият автор в чисто биографичен план не е пребродил всички морета и континенти, за него даже Париж има почивен ден. Критиката вече е изтъкнала своеобразието на сюжета в творчеството му (или по-скоро липсата на такъв), както и монологичността на писането му13. Монологичност, свързана и с по-късните му творби - "Прашка", "Лазарица" или "Ноев ковчег". Неоспорим е фактът, че Радичков създава една нашенска, българска... радичковиана... може би единствена по рода си и все още самотна в съвременната българска проза.

Да си "мастър" - на морски език означава да си владетел, главен, познавач, професионалист, артист в своята работа.

На "мастъра" Радичков - с благодарност за постоянната "вахта"! Верният - юнга!

[jestokataa]

ще може ли да ми свалиш http://download.http://www.teenprobl...a+vdishvaniya/ мерси не искам да ставам нахална но ако може днес да ми я свалиш...

Животът не се измерва с броя вдишвания...
EСЕ

Това е друга формулировка на известната фраза, че е от значение не колко си живял, а как си живял. Животът се измерва с преживяното. Като се говори за спиране на дъха, се имат предвид събитията, които са оказали влияние върху светогледа ни, направили са присъстването ни на Земята значимо, а не просто жалко съществуване.
Ако нямаше случки, от които да ни спира дъха, животът щеше да бъде ужасно скучен, сив, еднообразен, времето щеше да тече неумолимо бавно. Колкото битово и елементарно да звучи, че животът е скучен, е истината, защото ако не се случва нищо, от което сърчицето ни да потрепне, земното ни пребиваване ще изгуби смисъла и блясъка си.
Смисълът на живота. Смисълът!? Сякаш е нещо утвърдено, сигурно, константа, може би, та говоря за него. Както се казва "има предположения, но още нищо не е сигурно". А сега обратно по темата. Та ако нямаше нищо, от което да ни спре дъха, сигурно щяхме да сме свидетели на невиждани по масовост и честота самоубийства. Точно приспиващото еднообразие на ежедневието е причина много хора да сложат край на живота си. Някой с "положение" в обществото, материално осигурен, ще си отиде на младини заради отегчение, докато друг, за който всеки ден е нещо ново, непознато, дори борба за оцеляване, ще живее дълго и няма да се обезвери до последно.
Изводът е, защото винаги има извод, че какъвто и да си, ако в живота ти не се случват събития, от които да ти спре дъха, или казано по друг начин, да ти се вдигне адреналина, то ти си вече мъртвец.



ЗПОВЯДАЙ

мерси многоооо :P :P :P