.
Отговор в тема
Страница 39 от 98 ПървиПърви ... 293536373839404142434989 ... ПоследнаПърви
Резултати от 951 до 975 от общо 2426
  1. #951
    Някой ще може ли да копне този материал :

    http://download.pomagalo.com/48864/z...rirodata/?po=1

    Благодаря предварително
    school suxxa

  2. #952
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Да се пропагандира идеята за зашита на природата в наши дни е похвална дейност. Днес дори много държавни и политически дейци от всички страни вземат присърце тази идея. На срещи на най-високо равнище между държавници и на световни форуми се водят разговори, вземат се решения и се сключват договори и конвенции за опазване на околната среда.
    Само преди три десетилетия обаче не беше така. Тогава малцина оценяваха голямото значение на въпроса за опазването на околната среда и за разумното използуване на природните ресурси. Нещо повече — хората, които се занимаваха с подобна дейност, бяха смятани по-скоро за чудаци и фантазьори, отколкото за идеалисти. В същност това са всички онези, които още тогава виждаха далеч в бъдещето и добре разбираха последиците от неразумното и хищническо използуване на природните богатства. Един от пионерите на природозащитното дело не само в Европа, но и изобщо в света е проф. Бернхард Гжимек. Днес той е доайен, ако може да се каже така, на природозащитниците в света.
    Впрочем името на проф. Б. Гжимек отдавна е добре познато у нас. Неговият филм „Серенгети не трябва да загине" мина триумфално по екраните в цялата страна и остави в сърцето на българския зрител толкова въодушевление и благодарност не само за великолепните цветни кадри от природата и животинския свят на Африка, но главно за високохуманната идея, прокарана в него. А днес още по-убедително звучат думите на проф. Б. Гжимек: „Вечна ще остане на Земята само природата, ако ние безсмислено не я разрушим. След 50 години едва ли някой ще се интересува от конференциите и репортажите, които изпълват днес страниците на всички вестници. Но ако дори и след 50 години в ранна утрин величествено излезе от храстите лъв и огласи околността с могъщия си рев, на всеки човек ще спре дъхът и сърцето му силно ще затупти. И съвсем не е важно дали този човек ще говори английски или руски, суахили или немски. Всеки ще застине в безмълвно възхищение и мълчешком ще хване ръката на съседа си, когато за пръв път в живота си види как 20 000 ивичести „тигрови кончета", без да бързат, пресичат необятната степ.. ,
    Толкова безсмислено ли е наистина да се стараем сега да направим нещо за тези хора, за тези лъвове и за тези зебри, които ще живеят след 50, 100 или 200 години?"
    Всички си спомняме за трагичната смърт на Михаел Гжимек, който загина в разцвета на силите си, изпълнявайки своя доброволно поет дълг — опазване на животинския свят на Африка. Но дълбоката скръб, която съкруши бащата, не сломи волята на учения, не отне . любовта и вярата му във високоблагородната идея за защита на природата. Той продължи да работи още по-интензивно, с още по-голямо въодушевление.
    По-късно беше преведена на български и книгата „Серенгети не трябва да загине". Тя затвърди впечатленията ни от филма и ни убеди, че африканските животни трябва да се пазят, защото принадлежат на всички хора по света, на цялото човечество. Такова е мнението на проф. Б, Гжимек, такава е неговата концепция. А след прочитането на книгата тя става убеждение и на самия читател.
    Но кой и какъв е проф. Б. Гжимек?
    Докторът на ветеринарномедицинските и биологичните науки и доктор хонорис кауза на Берлинския университет Бернхард Гжимек е професор в Гизенския университет и директор на Франкфуртския зоопарк. Той е голям учен и блестящ популяризатор на науката, а като пропагандатор на идеята за защита на природата няма равен на себе си. Проф. Б. Гжимек е ръководител на Франкфуртското зоологическо дружество и един от най-активните деятели на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси. Той е и главен редактор на популярното зоологическо списание „Дас тир", което излиза в Швейцария. Правителството на Танзания го назначи за съветник по въпросите за защита на природата и за куратор (попечител) на националните паркове в страната.
    Проф. Б. Гжимек е автор на много научнопопулярни книги, които са преведени на много езици и се издават в петте континента. Книгата му „Серенгети не трябва да загине" е издадена досега на 26 езика, а в някои страни се и преиздава. В нашата страна са преведени три от неговите книги: „Те принадлежат на всички" (изд. „Г. Бакалов" — Варна, 1968 г.), „Серенгети не трябва да загине" (изд. „Наука и изкуство", 1968 г.), „Четириноги австралийци" („Земиздат", 1969 и 1979 г.). Брой нямат неговите статии в научните и популярните периодични издания. Той често излиза и пред телевизията, за да пропагандира своите идеи за защита на животинския свят.
    Но проф. Б. Гжимек е виден учен и биологичните му изследвания, особено в областта на екологията и етологията, са допринесли много за развитието на зоологията, Един от най-значителните му приноси е книгата „Животът на животните", издадена преди няколко години в 16 големи тома. Това монументално съчинение е написано с помощта на повече от 150 измежду най-изтъкнатите зоолози в цял свят. То е богато илюстрирано с оригинални черно-бели и цветни снимки. Преведено е вече на френски, английски, италиански и холандски език.
    Проф. Б. Гжимек е защитник на природата и животинския свят не само в Африка. Той е неуморим в своите проучвания и изследвания. Освен Западна, Централна и Източна Африка обект на неговите изследователски пътешествия през последните три десетилетия са и Северна и Южна Америка, Австралия, Япония, Нова Гвинея, СССР. В Съветския съюз проф. Б. Гжимек беше посрещнат най-радушно и можа да обиколи много резервати на необятната съветска страна. По-късно той написа книгата си „Диво животно, бял човек", посветена на проблема за защита на природата и на постигнатите в това отношение успехи в Съветския съюз и Канада. Заради заслугите му за популяризиране на природознанието във ФРГ проф. Б. Гжимек беше награден през 1964 г. със специалния златен медал „Вилхелм Бьолше". През 1970 г. той беше удостоен от Световния фонд със златния медал за защита на дивата природа (WWF) „За бележити постижения в защитата на природата и околната среда". А Зоологическото дружество в Ню Йорк го удостои с почетния златен медал „За особени заслуги в защитата на природата". За филма „Няма място за диви животни" Б. Гжимек и неговият син Михаел бяха наградени със „Златната мечка" и държавна награда на ФРГ, а за „Серенгети не трябва да загине" те получиха най-високата награда на САЩ — Оскар.
    В предлаганата книга „Сред животните на Африка" проф. Б. Гжимек разказва подробно за много видове африкански животни — бозайници, птици и влечуги. От нея читателят ще научи много неизвестни неща за поведението на шимпанзетата и горилите, за носорозите, лъвовете, жирафите, крокодилите, щраусите, както и за опитите на автора с изкуствени пластмасови животни . Книгата, както всички останали научно-популярни книги на проф. Б. Гжимек, се чете с интерес и удоволствие. Нейното голямо възпитателно въздействие в морално и естетическо отношение е безспорно.
    Използувам случая да кажа, че „Земиздат", най-„природозащитното" издателство в нашата страна, трябва да бъде поздравено за сполучливия подбор на книгите, които издава в своята научно-популярна поредица.
    Николай Йовчев
    ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВО ИЗДАНИЕ
    Ние не можем да владеем природата, ако не и се подчиниме
    Френсис Бейкън — английски философ (1561 — 1626 г.)
    От големия брой книги, които съм написал в продължение на десетки години, само четири се отнасят за Африка. Тази е петата. В нея описвам преживяванията си в Африка през последните години и отделни видове животни, които се срешат на Черния континент: слонове, гигантски змии, крокодили, горили, жирафи, лъвове, камили, черни и бели носорози, щрауси, скакалци, хиени и диви кучета. Постарал съм се да обобщя собствения си опит и наблюдения и известните днес резултати от направените от други компетентни лица изследвания върху тези животни. Оказа се обаче, че сега тази работа е по-трудна и по-обемиста, отколкото преди няколко, години.
    Едва от 1960 г. насам, след като държавите от Черна, Африка станаха самостоятелни, все повече биолози започнаха да се занимават с въпроса, как живеят едрите африкански животни, как се справят със заобикалящата ги среда и какво им е нужно, за да съществуват. Сега там навсякъде в националните паркове има зоолози. В Изследователския институт в Серенгети, както и в новооткритите университети в Източна Африка работят цели колективи биолози. Единственото нещо, което се предприемаше преди в тези страни, беше „пестконтролът", т. е. изтребването или ограничаването на броя на онези видове животни, които нанасят загуби на нивите, отмъкват кравите или пък пренасят болести по туземците и домашните животни.
    Днес положението коренно се е изменило. По време на колониалното господство в Танзания имаше един-единствен национален парк — Серенгети, — а само две години преди провъзгласяването на независимостта на страната последният британски -генерал-губернатор откъсна голяма част от територията му. Сега в Танзания има шест нови големи национални парка, които заемат 3% от цялата й площ, а бюджетът за поддържането им е увеличен петорно. През следващите години ще се открият най-малко още три национални парка. Неотдавна националният парк Серенгети беше разширен значително. от новия президент д-р Юлиус Ниерере. За целта се наложи да бъдат опразнени цели села. Тази крайно бедна източноафриканска държава изразходва повече средства — в сравнение с националните доходи — за защита на природата, отколкото Съединените щати. В останалите източноафрикански страни нещата се развиват в същата насока. Развиващите се страни в Африка засрамват нашите „бели" държави, в които много видове животни са изтребени завинаги. Особено унижен се чувствува човек като гражданин на Федерална република Германия, чиито политици не са създали още нито един национален парк, нито един природозащитен резерват и дори не отпускат никакви парични средства за защита на природата. А на нашата пренаселена с хора Земя с нейните бетонни джунгли се поражда все по-горещ копнеж по последните девствени ландшафти, по великолепните диви животни. Само след едно-две десетилетия такива предвидливи държавници, като д-р Юлиус Ниерере, ще бъдат възхвалявани като пионери на новото разбиране на културата.
    Бернхард Гжимек
    Аруша, 1969 г., през големия
    дъждовен период



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  3. #953
    Много, много благодаря
    school suxxa

  4. #954

  5. #955
    Супер фен
    Регистриран на
    Jun 2009
    Мнения
    1 553
    Цитирай Първоначално написано от Slashy
    Цък

  6. #956
    Голям фен Аватара на Slashy
    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    552
    БЛАГОДАРСТВО!

  7. #957
    Голям фен Аватара на krisence
    Регистриран на
    Aug 2008
    Мнения
    607
    Мерси много Може ли да ми изтеглите и това http://download.pomagalo.com/297/mylniii/

  8. #958
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Българинът е по-застрашен от мълнии, отколкото жителите на други държави. Регионът ни е със силна грамотевична активност. Затова често мълнии удрят животни и хора, а причинени от тях пожари водят до значителни загуби.
    КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МЪЛНИЯТА
    Между облаците и предметите по земята се създават по индукционен път противоположни електрически заряди. Заради електрическата проводимост на въздуха и средата между тях се получава електрическа дъга - светкавица, придружена и от звуков ефект - гръмотевица.
    Металните предмети, мокрите дървета, телата на живи същества привличат мълниите. Преминаването на тока на мълнията предпочита вертикално разположени предмети с хоризонтална ориентация като огради например, с което разширява обсегът на поражения. Известният англииски физик и химик Майкъл Фарадей / 1791-1867 / доказва, че в кафез от метална плътна или мрежеста обвивка външното електромагнитно поле, включително мълнията, не предизвикват поразяващ ефект. Друг факт е, че интервалът между светкавицата и гръмотевицата показва близостта на попадение на мълнията. 1 секунда интервал съответства на около 330 м от мястото на падналата мълния.

    Мълнии
    Линейната мълния представлява искрово разреждане най-често между облака и Земята, а понякога вътре в облака или между два облака. В последния случай може да достигне до 40 км дължина. Линейната мълния има зигзагообразна форма с много разклонения.
    В повечето случаи мълнията, която стига до земята, започва да се образува в долната част на облака. Между отрицателно заредените облачни елементи и земната повърхност под облака, заредена положително по индукция, се създава електрично поле, чийто интензитет зависи от големината и разположението на зарядите в облака. Когато интензитетът достигне 30000 V/сm, започва ударна йонизация. Електроните, които се намират във въздуха, макар и в малко количество, под действието на електричното поле се устремяват към земята, като скоростта им непрекъснато се увеличава. Те срещат молекулите на въздуха и ги йонизират. Получените нови електрони също се движат с голяма скорост между облака и земята, срещат нови молекули, йонизират ги и т.н. Създава се лавина от йони, наречена лидер, който се придвижва към земята. Отрицателните електрични товари се приближават към земята на отделни импулси, затова и лидерът се нарича стъпаловиден. По пробития канал започва разреждане в обратна посока от земята, където по индукция има концентрирани положителни заряди. С това завършва първият импулс на мълнията. В следващия момент по още незаличения главен канал започва втори импулс, отначало също с лидер, но стреловиден, без задръжки, последван от обратно разреждане. Мълнията е зигзагообразна и има много разклонения, т.к. лидерът при развитието си търси местата с най-малко електрично съпротивление.
    Ширината на канала на мълнията е около 40-50 см, но почти цялото количество електричество протича по оста му, която е широка само няколко см. В канала се развива много висока температура - понякога над 18000 С. Ето защо мълнията има ослепителен блясък (светкавица). Тя е съпроводена от оглушителен гръм, който е резултат от внезапното разширяване на въздуха поради високата температура и последващото го свиване.
    Когато атмосферното електрично поле при наличието на гръмотевичен облак не е достатъчно силно, за да предизвика искров разряд, но се приближава към стойността, при която започва ударна йонизация, от силно заострените предмети (антени, мачти) по земната повърхност се наблюдава спокойно светещо изпразване, известно като огньове на Елм.
    Най-неизучена и поради това в много отношения загадъчна остава кълбовидната мълния. Тя представлява огнено кълбо с диаметър 10-20 см, рядко до 35 см. Движи се бавно (\"плува\") в атмосферата, обикновено по посока на вятъра, и свети ослепително, изпускайки встрани искри и особен съскащ звук. Съществува няколко секунди, но може да продължителността на живот да достигне няколко мин.
    Мълнията рядко се състои от само една искра въпреки, че човешкото око възприема многото искри в едно цяло изображение. Процесът започва с постъпков разряд през пакети от заряд в атмосферата до земята, даващ представата за типичното начупване. Когато доближи земята, локалните концентрации от заряд са по-големи при остри точки, така че е по вероятно да бъде уцелен висок обект като мачта, кула, дърво и др. Често точковия заряд от висок обект се движи
    нагоре за да направи контакт с главния движещ се надолу разряд. След като е установен йонизиран контакт между облака и земята е формиран проводим път който дава на късо центровете на зарядите. Основния ток или обратната искра може да протече за да неутрализира дисбаланса на зарядите. Буреносните облаци са нормално положително заредени в горната част и отрицателно заредени в долната част с индуцирана положителна сянка на земята.
    Отрицателният заряд от облака близък до земята се движи надолу по канал за да се неутрализира от положителния заряд в земята. По дефиниция тока се движи нагоре и тази инициирана връщаща искра има най-голямата сила и е съставена от серия искри. Нагряващият ефект от този ток върху атмосферата предизвиква виолетовото разширение на въздуха което ние възприемаме като мълния. Първичната искра и основната връщаща искра са последвани от последователност от множество първични (нагоре) и връщащи искри. Заснети са до 42 отделни искри формиращи една мълния. Времето между отделните искри е десети от милисекундата и физически всички следват пътя на първичната искра освен ако силен вятър или други смущения не преместят канала. 95% от мълниите към земята са отрицателни по отношение на земята. Когато се появи положителна искра, то това е в края на активния живот на буреносен облак и единична искра може да разреди целия горен положително зареден център с мълния от невероятна сила.



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  9. #959

    hi

    molq te da mi nameri6 edna tema 4e mi e mn spe6na a pak ne6to nemoga mersi predvaritelno :* eto i temata "Несподелената любов-извор на страдание и импулсивност" (разсъждение върху романа Евгений Онегин) ЕСЕ

  10. #960
    Здравейте, ще може ли тези теми:
    http://download.pomagalo.com/69631/o...=12709819&po=1
    http://download.pomagalo.com/150191/...=12710083&po=5

    Мерси предварително!

  11. #961
    Цитирай Първоначално написано от koliooo
    Здравейте, ще може ли тези теми:
    http://download.http://www.teenprobl...=12709819&po=1
    http://download.http://www.teenprobl...=12710083&po=5

    Мерси предварително!
    http://4storing.com/7493ug/ab2a674e3...a9036bec9.html Ето

  12. #962
    Bлагодаря много!!!

  13. #963

  14. #964

  15. #965
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Изучавани художествени текстове в 8 .клас
    Сравнителен план

    Алгоритъм
    1.Писателят
    2.Епохата
    3.Смисъл на заглавието
    4.Жанрови особености
    5.Тема
    6.Основна идея
    7. Нравствен проблем
    8.Конфликт
    9.Герои
    10.Сюжет и фабула
    11.Композиция
    Произведения

    Дервишово семе
    1.Николай Хайтов е виден български автор. По - голямата част от произведенията си той пише от възхищение пред красивото у човека.
    2.Произведението е публикувано през 1967г. 3.От заглавието на това произведение разбираме, че в него се говори за рода и родовите ценности и повели.
    4.Разказ
    5.Дервишовия род
    6.Да покаже важността на родовите повели и продължението на рода.
    7.В “Дервишово семе” човекът няма право на избор. Родът определя неговата съдба и по този начин го обрича на една невъзможна любов.
    8.В “Дервишово семе” конфликтът е между рода и човека.
    9.Бабата и дядото - единствената им цел е да продължат рода.
    Рамадан - жертва на родовите повели
    Силвина – любимата на Рамадан
    Руфат - отрицателният герой в разказа
    10.Животът на Рамадан е предопределен от рода. Асан Дервишов намира съпруга на Рамадан, в която той се влюбва, но после я губи. Той чака дълги години да възвърне любимия си човек, но нарушаването на родовите закони го възпира.
    11.Текстът се състои от четири части – детство, първа любов, раздяла, обреченият на страдание и напразни надежди живот.


    Преди да се родя

    1.Ивайло Петров е роден през 1923г. в село Бдинци. Родното му място дава отражение върху неговите произведения.
    2.Произведението е написано през 1968г.
    3.Животът на близките на героя преди да се роди
    4.Разказ
    5.Преобърнатите схващания на хората по онова време.
    6.Основната идея на произведението е да се иронизират ценностите, които родът налага по онова време.
    7.В “Преди да се родя” нравственият проблем е незачитане правото на избор на човека.
    8.Конфликтът е между ценностите и повелите на рода и схващанията на човека.
    9.Петър - нравствено изостанал
    Бабата и Гочо Патладжана - не зачитат човешкото право на избор
    Бера - избраницата за жена на Петър
    10.Както при "Дервишово семе", така и тук животът на човека зависи от рода. Патладжана и дядото крадат погрешно момиче и после се налага да ги разменят за исканата девойка за Петър.
    11.текстът е изграден от 5 части


    Да се завърнеш

    1.Димчо Дебелянов е поет, който представя човешките чувства и блянове по различен начин.
    2.Произведението излиза през 1914г.
    3.Разбира се желанието на автора - да се завърне.
    4.Стихотворение
    5.Носталгията по загубения роден дом и болката от това.
    6.Основната идея е да се покаже бленувания дом по най - красив начин
    7.Нравственият проблем е, че модерната душа напуска топлотата и уюта на родния дом.
    8.Конфликтът е между сладките спомени и горчивата реалност.
    9.Майката – олицетворение на ангел.
    Лирическият герой – символ на модерната душа.
    10.Текстът е едно описание на мечтите на Димчо Дебелянов.Започва с родния дом, продължава с майката и накрая отново се връща към дома.
    11. Текстът е от 2 части – минало и настояще.


    Тихият пролетен дъжд

    1.Николай Лилиев играе голяма роля в развитието на българската литература. Едно от най - хубавите му поетични творения е “Тихият пролетен дъжд”.
    2.
    3.Заглавието насочва вниманието ни към природата.
    4.Стихотворение
    5.Природата оживява
    6.Да покаже природата като живо същество
    7
    8
    9.Дъждът - показан като живо същество
    10.Текстът показва природата като нещо живо.
    11.Частите на текста са три


    Потомка

    1.Елисавета Багряна написва “Потомка”, за да покаже колко е тежко да не познаваш корените си.
    2.Стихотворението излиза през 1925г.
    3.Показва, че става въпрос за рода.
    4.Стихотворение
    5.Родовата кръв
    6.Да покаже силата на родовите ценности
    7.Нравственият проблем в “Потомка” е този, че потомката не познава своите деди и прадеди
    8.Конфликтът е между рода и потомката. Тя не знае нищо за родовата си кръв. Не знае от къде произхожда.
    9.Потомката - търси своите корени
    Бабата - може би свободолюбива, влюбена в “светъл хан”
    10. Потомката не познава своя род. Тя търси снимки, портрети на своите деди, но няма такива. Тя започва да си представя какъв е нейният род.
    11.Текстът е изграден от 3 части


    Зимни вечери

    1.Христо Смирненски пише най - добре сутрин и преумората у него се усеща силно и отдалеч, според думите на Александър Жендов.
    2.”Зимни вечери” излиза през 1923г.
    3.Заглавието показва, че става дума за студена, мрачна вечер и от това читателят се подготвя за нещо сериозно и важно.
    4.Стихотворение
    5.Страданието
    6.Да покаже низините на живота.
    7.Нравственият проблем в стихотворението е, че се изправят доброто стрещу злото
    8. Конфликтът е между доброто и злото
    9.Жената и децата - истрадали от живота и продължават да страдат.
    Мъжът, бедността, мизерията - причината за това страдание.
    10.В тъмна, мрачна нощ едно семейство, истрадало от живота, ограбено от съдбата страда отново. Главата на семейството отново е пиян и започва да прави неща, които причиняват тази болка и страдание на семейството.
    11.Произведението е от 4 части.


    Дамата с рентгеновите очи

    1.С.Минков - поезията му минава от страшното и демоничното към ироничното.
    2.Произведението излиза през 1934г.
    3.Показва, че ще се говори за жена с рентгенов поглед, който прониква навсякъде, вижда дори и невидимото.
    4.Сатиричен разказ
    5.Човешката глупост
    6.Да осмее глупостта на човека
    7.Нравственият проблем е в човешките ценности
    8.Конфликтът е между човека и ценностната му система.
    9.Мими Тромпеева - глупава, не познава човешките ценности. Също както и Чезарио Галфоне.
    10.Мими Тромпеева, недоволна от външния си вид, се подава на сладките думи на Чезарио Галфоне и пременя външния си жид. С новите си рентгенови очи тя може да види и невидимото. Избира си съпруг с малко мозък но здраво тяло, защото не познава човешките ценности.
    11.Текстът е изграден от 5 части


    Песен за човека

    1.Никола Вапцаров има труден живот. Минава през много надежди и разочарования. Започва да пише отрано и произведенията му допринасят за развитието на българската литература.
    2.Произведението излиза през 1940г.
    3.Показва, че ще се говори за човека, за човешките качества.
    4.Стихотворение.
    5.Човека в новото време.
    6.Да се разгледа човека в новото време от няколко гледни точки.
    7.Доброто и злото.
    8.Конфликтът е между лирическия Аз и дамата
    9.Лирическият Аз - застъпва се за човека, докато дамата прави точно обратното.
    10.Първо се показва най - лошата черта на човека, но след това той започва да става добър, извисява се до прекрасното.
    11.Текстът се състои от три части


    Крадецът на праскови

    1.Емилиян Станев обича да се противопоставя на всичко, независимо дали е правилно или не, според думите на Стоян Каролев.
    2.Появява се през 1936г.
    3.Насочва ни към мисълта за човек, който ще краде праскови.
    4.Разказ
    5.Невъзможната любов.
    6.Да покаже болката от невъзможната любов.
    7.Правото на избор на човека - Елисавета се жени за полковника, за да спази принципите, внушени от родителите й.
    8.Конфликтът е между свободата и щастието.
    9.Елисавета - жената на полковника
    Иво Обретенович - сръбски военопленник
    Полковника - съпругът на Елисавета.
    10.Елисавета, нещастно омъжена, намира своята голяма любов в лицето на Иво Обретенович. Но въпреки това тази любов остава неосъществена.
    11. Текстът се състои от 7 части.


    Нежната спирала

    1. Йордан Радичков е допринесъл за развитието на българската литература, като издава множество книги, разказа, повест, романи, пътеписи.
    2.
    3.Разбираме, че ще се говори за живота
    4.Разказ
    5.Човекът срещу природата.
    6.Да се покаже колко е неправилно човекът да воюва с природата.
    7.Нравственият проблем е насилието
    8. Конфликтът е между човека и природата
    9.Човека - насилникът, налага шипковия храст
    Природата - страда от насилието на човека
    10.Няколко човека тръгват на лов и по пътя си започват да разрушават природата, като започнат от шипковия храст и стигнат до белия гълъб.
    11.Текстът е от 4 части


    Японският филм

    1. Валери Петров пише за хората, човешките ценности, драмата в човешкия живот, но едни от най - хубавите му произведения са за любов.
    2.
    3.
    4.Стихотворение
    5.Невъзможният диалог
    6.
    7.
    8.Конфликтът е между младите, които искат изкуството да е интересно, и хората, които правят изкуството.
    9.Жената - полива острова.
    10.Разказът се развива, заедно с филма
    11.


    Тавански спомен

    1.Валери Петров - изключително интелигентен и възпитан човек. За него може да се каже, че винаги се е водил от основния принцип на хуманизма - отговорност и търпимост
    2.
    3.Разбира се за съдържанието на разказа. Спомен породен в някоя таванска стаичка.
    4.Разказ
    5.Раздялата и любовта вървят заедно
    6.Да покаже че раздялата е част от любовта
    7.Любовта
    8.Конфликт между вълнуващото и скучното в любовта.
    9.Лирическият герой - той си спомня за изгубената любов.
    10.Лирическият герой намира старо палто на тавана и започва да си спомня за първата любов. Отначало любовта е силна, но по - късно те започват да си омръзват и любовта бавно угасва, докато накрая лир. Аз не се връща в реалността.
    11.Текстът е изграден от 5 части.


    Жена

    1.Блага Димитрова е горда че е жена и за това написва произведението "Жена", за да накара всички останали жени да се почувстват горди от това.
    2.
    3.Заглавието е достатъчно, за да усетим, че става въпрос за духовните ценности и качествата на жената
    4.Стихотворение
    5.Отговорността на жените
    6.Да възпее жените
    7.
    8.Води се конфликт между жената и трудния й живот
    9.Жената - горда, че е жена
    10.Блага Димитрова изтъква всички достойнства и отговорности на жената.
    11. Текстът е от 2 части


    В един есенен ден по шосето

    1.Павел Вежинов завършва гимназия през 1938г., а започва да печата през 1932г.
    2.
    3.Случка в един есенен ден, която ще накара един човек да промени всичките си разбирания за живота.
    4.Разказ
    5.Ценният живот
    6.Да покаже ценностите в живота.
    7.Нравственият проблем е човешките ценности
    8.Конфликтът е между пришалеца и човека
    9.Човека - Не вярва на това, което става
    Пришалеца - само наблюдател
    10. Странна случка събира човека и пришалеца заедно и започва дълъг разговор за човешките ценности и другите извънземни цивилизации. Постепенно човекът променя мисленето си за земята и за човешките ценности.
    11.Произведението е от 4 части.

    Съставил : Мартин от 8.а клас
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  16. #966
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Неорганични полимериВ редица области на техниката незаменими се явяват неорганичните полимери. Като стъклото керамиката слюдата синтетичните рубини и др.Изучаването на тези полимери даде възможност за синтез на нови техни разновидности за такива стратегически области на техниката като ракетостроенето електрониката и др където са необхадими материали които притежават висока топло и термоустойчивост, радиопрозрачност ерозийна и радиационна стабилност и др.Неорганичните полимери също биват хомоверижни и хетероверижни.По многобройни обаче са хетероверижните неорганични полимери.Те принадлежат към различни класове съединения каот най-многочислена група е групата на полимерните окиси, нитриди и карбиди, например Sio2 – кварц, карборунд – SiC, корунд – Al2O3, .
    Неорганични стъкла – Стъкловидното състояние е присъщо на много вещества по – точно много вещества могат да се получат във вид на стъкло, като се започне от някои елементи и се стигне до многокомпонентни системи.Даже металите въпреки своята голяма склонност към кристализация при специални условия могат да се получат в стъкловидно състояние.Ясно изразена склонност към преохлаждане и преход в стъклообразно състояние обаче имат силикатите, боратите , фосфатите и някои други вещества.Стъклата са изградени от полисиликатни аниони с различен строеж.обикновенно техните тетраедри образуват неправилна пространствена мрежа в която са включеникатиони на K,Ca,Mg,и др метали.Присъствието в стъклата на различно построени с по голяма или по малка дължина на веригата аниони затруднява кристализацията на стъклата при бързото охлаждане на стопилката от която ще се получават.Експериментално е доказано и съществуването в стъклата на надмолекулни структури.
    Кварцово стъкло – То има редица ценни свойства – то пропуска ултравиолетовите лъчи, има нисък коефицент на линейно разширение, висока химична и термична устойчивост висока температура на омекване , елктроизолационни свойства и др.Алкални окиси изходната смес за приготовлението му се стапя при по ниска t и полученото стъкло има по ниска t на омекване.Въвеждането в състава на стъклото на други окиси изменя свойствата на стъклата.Cao, MgO, BaO, PbO, Al2O3 подобряват химичната му устойчивост.Силикатните стъкла са устойчиви на действието на всички киселини с изключение на HF, но се атакуват от основи Те обаче са относително устойчиви на влага.Оптическите характеристики на стъклото също силно се вличчт от неговия състав.Например кварцовото стъкло и стопеният борен анхидрид пропускат ултравиолетовите лъчи, а прозрачното стъкло поглъща около 50% от тях.Стъкла поглъщащи инфрачервените лъчи съдържат значително количество FeO
    Получаване и обрботка на стъклата – технологичната схема на стъклата включва най общо следните етапи:
    - Стапяне на шихтата в специални пещи при температура около 1400 – 1500 С
    - Обработване на стопилката по различни методи в зависимост от предназначението на стъклото
    - Темпериране на формуваните изделия в специални темперни пещи, за да се отстранят получените при рязкото охлаждане в процеса на обработването им напрежения, влошаващи техните физико – химични свойства.
    - Получените стъклени изделя могат да се подлагат на допълнителна механична I и химична обработка
    Керамика – тя в включва всички неограничени, неметални материали, получени при спичане / без стапяне/ на прахообразни смеси. Тя представлява мнгофазна система, състояща се обикновено от кристална, стъкловидна и газообразна фаза. Първата обуславя високите механични показатели на керамиката – твърдост, износоустойчивост, якост на натиск, термоустойчивост и др., който са по-високи от тези на стъклата.Стъкловидната фаза, която свързва отделните кристали, намалява до известна степен якостните и термичните показатели, но подпомага формуването на изделието. Количеството на газообразната фаза зависи от степанта на спичането и също влияе върху физикохимичните характеристики на изделието.
    Освен с високи якостни и термични показатели керамиката се характеризира още с много дорби диелектрични свойства. Особено важен в това отношение е фактът, че керамичните изделия не стареят, устойчиви са спряямо голям брой химични вечества и плесени спрямо радиация и т.н.
    Технологичният път на изготвяне на керамичните изделия включва няколко операции – обработка на суровината и приготвяне на керамичните маси, пластично формуване на изделията, полусухо пресоване или отливане във форми, изсушаване и изпичане на изделията. Получаването на глазурата може да стане едновременно с иизпичането на изделието или чрез допълнителна топлинна обработка.
    Класификация на керамичните изделия Тя може да се извърши в зависимост от най-различни критерии. В зависимост от облаастите, където се прилага, тя се разделя на строителна, огнеупорна,, битова и техническа. От своя страна техническата бива електро-, радио- и други видове керамика.
    Керамичните материали биват още спечени и порести. Разделението се извършва на базата на тяхната плътност, която се определя от химичния и гранулометречния състав на изходните суровини и степента на изпичане на материала.
    Технически порцеланКерамични ел елементи Техническият порцелан е най-масово изпозваният в електротехниката материал от традиционна керамика. Той има много добри електроизолационни свойства и отдавна се използува за напаравата на най- различни изолатори и собено за висико непрежение и открит монтаж.
    Класическият състав на изходната суровина за получаване на порцелана с около 50 % глинесто вещество, 25% фелдшпат и 25 % кварц. След подлагане на необходимата термична обработка полученият порцелан съдържа две кристални фази - кварц и мулит / 3Аl 2O3 .2SiO2/, стъклообразна фаза и затворени пори.Съотношеннието между тях, а от там и свойствата на материала се определят от съства на сместа, дисперсностттта на компонентите и условията на спичане.
    Специална керамика Повечето специални ивдове керамика представляват материали с плътна спечена поликристална структура, получена в резултат на твърдофазовотто спинчане. То протича достатъчно плътно, когато изходните маси са във вид на високодисперни праахове. Обикновено тези изделия се изпичат при по-високи температури ит другата керамика, тъй като изходните суровини са труднотопими.Освен това те са обикновено и непластични, поради което се налага да се използват пластифициранни добавки
    Или специалниметоди на формуване.
    При това кристалната фаза може да представлява саммият изходен материал. Такава керамика е обикновено на базата на чисти метални, огнеупорни окиси - AI2O3 /корунд/ , ZrO2, BeO, Th O2, UO2 и др. Тя се характеризира с подобрени диелектрични свойства висока топлоустойчивост и т.н. Така например най-висока температура на топене от всички окиси има Тh O2 /3250 0 С /.
    Органични полимери. На тяхна основа се получават пласмаси, синтетични влакна, каучуци, лепила и др материали. Органичните полимери се характеризират с ниска плътност, много добри механични свойства, антифрикционни, електроизолационни и други показате
    Полимеризация Полимеризацията е процес, при който макромолекулите на полимера се образуват чрез последователно присъединяване на молекулите на един или няколко мономера към нарастващ активен център
    Структура на полимерните молекули Най характерно за полимерите е наличието в тях на дълги верижни макромолекули и съществената разлика в силата на химичната връзка по оста на веригата и между отделните вериги. Ето защо, за да се характеризира един полимер, нее достатъчно да се знае само типът на връзките в макромолекулите му. Необходимо е и да се познава междумолекулното взаимодействие. При това типичните свойства на полмерното състояние се реализират само тогава, когато силата на връзката по оста на веригата е много по-голяма от междумолекулното взаимодействие в полимера. Първата особеност при полимерите е новата предства за молекулна маса. При нискомолекулните вещества ММ е строго определенна постоянна величина, която характеризира индивидуалността на химичното съеддинение.
    Високата, макар и нееднородна ММ е причина за друго твърде специфично свойство на полимерите – възможността да преминават и съществуват в газообразно състояние.
    Втората особеност на полимерното състояние е изключителната подвижност / гъвкавост/ на полмерните макромолекули при механични, топлинни и други въздействия. Това отнасяне на полимерите се обяснява с голямата дължина на молекулната им верига / десетки хиляди пъти по-голяма от напречното й сечение/.
    Реално полимерните макромолекули са обкръжени от съседни макромолекули, т. Е. Те се намират в кондензирана фаза. Поради това освен взаимодействвието на атомите в една и съща молекула налице е и взаимодействието между атомите от различни молекули.Високата им елестичност се дължи не сомо на голямата дължина на маакромолекулите, но и на изключителната им гъвкавост.
    Друга характерна особеност на полимерното състояние е разликата в степента на подреденост на полимерните макромолекули в кондензиранат фаза и на молекулите на нискомолекулните вещества.
    В разтвор или стопилка първите винаги по-подредени от съответните нискомолекулни течности. Това се дължи на силната валентна връзка по оста на веригите, която не позволява отделните им части да се разполагат в безпорядък, харатерен за простите течности.
    Следващата принципна особеност на полимерните системи, тясна свързана с гъвкавостта на макромолекулите им, наличието в тях на две структур ни единици – верижна макромолекула и звено /сегмент/ - отделнаа характерна група атоми, част от цялата верига. Тези елементи в редица случаи се проявяват незевисимо един от друг.
    Такава двузначност на структурата е характерна само за полимерите и е заложен в самата структура на техните макромолекули.
    Важна особеност на полимерите зависимостта наа свойствата им от геометричната форма и асоциацията на макромолекулите в т. Нар надмолекулни структури.
    Електорохимични процеси. - Химичните процеси, които се съпровождат с възникване на електрическа енергия или се предизвикват от нея, нсе наричат електрохимични. По същество те са окси-редукционни процеси – свъързани с преход на електрони, като самопроизовлно портичащите окси- редукциони процеси при определени условия могат да създават електрическа енергия , а прилагането на електрическа енергия можое да предизвика протичането на окси- редукционни процеси.
    Електроден потенциал – Илектродния потенциал представлява потенциалният скок, който възниква стопнтанно на повърхността на метала, когато той се намира в съприкосновение с електролит.
    Теория на електродния потенциал – Теорията на електродния потенциал е свързана с така наречената осмотична теория на Н ЕРНСТ. Според нея при потапяне на метал в негова сол се осъществява обмен найони между метала и разтвора поради така наречения от него разтворен натиск на метала РИ осмотичното налягане на разтвора П .Тъй като те действуват в противоположно направление в зависимост от техното съотношение се извършва преминаване на йони от метала към разтвора или обратно на йони на солта към метала.Кат превърженика на физичната теория на раазтварянето НЕРНСТ елеменира сложните взаимодействия между йоните на метала и тези на разтворителя и не може да обясни причините, пораждащи електродния потенциал. Те са разясннени с допълненнията и развитието на теорията от руските и съветскитте учени.Потенциаланата разлика, която отговаря на раавновесното състояние на метал – разтвор на негова сол / на собствени йони на метала/ се нарича равновесен елекроден потенциал.
    Закони на Фарадей – Тези закони отразяват количествената страна на електрохимичните процеси.Въз основа на тях се провеждат изчисленията свързани с електрохимичните системи.
    1 закон – според него във всяка електрохимична системамасовото количество на окисленото на анода или редуцираното на катода вещество е пропорционално на количеството електричество преминало през системата. m=kQ=kJt
    2 закон – гласи че при преминаването през различни електролити на еднакво количество електричество масите на реагиралите на елктродите вещества(m)са пропорционални на техните еквивалентни маси(Е): m1/E1=m2/E2=…=const от закона следва че за превръщане на един грам еквивалент от кое да е вещество се изисква едно и също количество електриество, наречено число на Фарадей.Интересен е фактът че на тези закони се базира най- точният метод за измерване на количеството електричество, преминало през веригата.То се извършва чрез определяне на масата на веществото, отделило се на електродите при провеждане на електролизен процес при определени условия.
    Поляризация – В обратимите галванични елементи процесите протичат безкрайно бавно в отсъствие на ток.Само при тези условия могат да бъдат определени равновесните потенциали на електродите.При протичане на ток обаче в реален електрохимичен елемент тези потенциали се изменят.В резултат на това електродвижещото напрежение на работещ галваничен елемент е винаги по- малко от това, което отговаря на разликата от равновесните потенциали. Явленнието е познато пода наименование поляризация- отклонение на потенциала на електрода от неговото равновесно значение. С този термин се означава и големината на изменение на потенциала ∆φ=φi-φp поляризация която протича на анода се нарича анодна, а на катода катодна.
    Концентрационна поляризация – е свързана с по- бавното протичане на първия и третия етап. Тя се предизвиква от промяната на концентрацията на участващите в електрохимичните процеси йони при елекродниня слой при протичане на тока.
    Електрохимична поляризация се дължи на забавеното протичане на стадия на електрохимичната реакция.Тя е свързан с необходимостта от коренно преустройство на участващите частици и най-често се обуславя от забавеното преминаване на електроди през граничната повърхност електрод – електролит.
    Електролиза Чрез нея се извършва превръщане на електрическата енергия в химична. Тя представлява съвкупност от процеси протичащи върху електродите при пропускане на електрически ток от външен източник през разтвор или стопилка на електролит. За осъществяването на електролизата е необходима електролизна клетка, в която два електрода са потопен в електролит. Под влияние на приложеното електрично поле йоните на разтвора или стопилката придобиват орентирано движение, като положителните йони се отправят към катода, а отрицателните към анода. На катода, който е включен към отрицателния полюс на източника на ток се извършва приемане на електроди – електрохимическа редукция. Винаги на катода протича процеса редукция , а на анода окисление.
    Електродни реацции При разглеждане механизма на електролизата във водни разтвори във развора се намират йони и на водата - Н+, ОН - , освен това най- често в електролита се садържат и някой други йони. Това определя възможността за протичане на няколко електродни реакции. Какъв вид електрохимични реакиции ще протекат и в каква последователност зависи от стойносттите на отделните потенциали на йоните. От няколко възможни процеса ще протече този за осъществяването на който е необходима най-малко енергия.
    Последователност на протичане на анодните процеси. Обратно на процесите на катода върху анода предимно протичат електродните реакции с най- отрицателен потенциал.Анодът е мощен окислител и на него могат да се окисляват самият метал от който е изработен анодът, анииони намиращи се в разтгвора или недисоциирани молекули способни да се окислят. Характерът на извършващите се процеси зависи до голяма степен от материал на анода.
    Химични източници на електирческа енергия. Така се наричат устройствата превръщащи пряко химичната енергия в електрическа. За осъществяване на такова превръщане е необходимо протичащите химични процеси свързани с преход на електрони да бъдат разделени пространствено и електроните да се движат чрез външна верига. Винаги когато съществува проводяща връзка между две места с различен електронен потенциал в средата на електролит възниква движение на електрони т. е. електрически ток. В зависимост от това дали химичните реакции на които се базират химичните източници на електрическа енергия протичат обратимо или необратимо. Те се разделят на първични елементи и вторични елементи или акумулатори.
    Първичните източници за който се използва наименованието галаванични елементи имат еднократно действие –могат да се изполазват докато се изразходват веществата, чието химично взаимодействие осигурява получаване на електричество.
    Акумулаторите се отличават с многократна употреба, поради което като такива могат да се използват само химични източници на електрическа енергия, основните процеси на които могат да протичат обратимо. Процесът на изразходване на химично аактивните веещества в галваничните елементи и акумулатори с цел да се получи електрически ток се нарича изпразване. Обратния процес възможен само при акумулаторите ,при който става възстановяване на изразходваните въщества се нарича зареждане или пълнене.
    Галванични елементи. Всяка окси- редукционна реакция ако са спазени определени условия, може да се използва за получаване на ел енергия. Изборът на материалите на катода, анода и електролита обаче трябва да се диктува от икономическа целесъобразност и възможност да се черпи максимален ток. Основното приемущество на галваничните елементи е тяхната портативност. Обикновенно се използват във вид на бетерии от няколко елемента свързани последователно.
    Мангано цинков елемент- Използва се като източник за електроснабдяване на различни измерителни прибори- фенери, съор. За свързка и др. Може да се осъществи в няколко варианта . Най използваният е тъй наречения сух елемент. Неговият електролит е във вид на влажна паста. Тя съдържа NH4CL , вода , като за получаване на пастообразна консистенция и се прибавят инертни пълнители например диатомит.Анодът представлява цинков цилиндър в който е поставена пастата. В центъра на цилиндара се намира катодът, който е изработен от смес от въглен и манганов диокис.Тъй като конструктивно елементът е оформен така, че да не се отделят никакви газове по време на работа той се явява много добър деполяризатор. Върху електродите протичат реакциите на анода Zn-2e-=Zn2+ на катода 2NH 4 ++ 2MnO2 +2e- = Mn2O3+2NH3+H2O
    Акумулатори – Представляват също галванични елементи с тази особеност че те могат да възтановяват своето първоначално състояние. За да се осъществяват процесите които водят до възтановяване е необходимо върху електродите да се проложи външно електродвижещо напрежение. Под негово действие акумулаторът ще работи като електролизна клетка. По този начин енергията на външния източник се превръща ав химична енергия на възстановените вещества. В този вид тя се натрупва /акумулира/ в акумулатора и от тук произлиза неговото име. Използват се главно два типа – киселнни / оловни/ и алкални / желязно-никелови/ акумулатори.
    Оловно акумулаторна батерия – Тя се използва като източник на ток за стартерите ДВГ, аварийно осветление и др. Състои се от няколко последователно свързани галванични елемента. Техните електроди представляват решетъчни пластини от оловна сплав. Клетките на полвината от тях са запълнени с олово, на другата полвнина с оловен диокис. В химичните реакции които протичат при работа на акумулатора оловото играе роля на редуктор, а PbO2 на окислител.Като електролит се използва 30-38% сярна киселина с относителна плътност 1.25 -1.29 . При работа на акумулатора протичат следните процеси на анода.Pb -2 e - +SO2-4 = Pb SO 4 на катода Pb O2 + SO2-4
    + 4H ++ 2e- = PbSO4 + 2H2O
    Алкаални акумолатори Най- разпространенти от тях са желязно-никеловите и кадмиево никеловите. Електролитът при тях представлява 23 % разтвор на КОН Към елекролита се прибавя в малки количества литиев хидроокис за подобряване зарядната хараактеристика на акумолатора. Обратимата реакция на която се базира неговото действие е следната Fe+2Ni O (OH) +2H2OFe (OH) 2+ 2Ni(OH)2
    Този вид акумулатори мат по-малако електродвижещо напрежение около 1.4 V в заредено състояние, и по висока цена но могаат да бъдат херметизирани, имат по-малки размери, по устойчиви са на механични и топлинни въздействия. Алкални акумулатори, които претежават най-голяма относителна енергия за единица маса и обем в сревнение с известните акумулатори са сребърно-цинковите. Едно от най- важните предимства на този тип акумулатори е че при малки размери позволяват да се получи за кратко време значителен ток. Те имат също висока потенциална раазлика, която малко се изменя в процеса на разреждане, нисък ток на саморазряда. Работата им се основава на следната окислителна рукционна реакция Ag2O+Zn+H2O 2Ag+ Zn (OH)2
    Корозия – се нарича процесът на разрушаване на металите или сплавите при тяхното химично елктрохимично или биохимично взаимодействие с околната среда.Корозията представлява окислително редукционен процес който се извършва самопроизволно, тъй като води до снижение на свободната енергия на веществата, т. е. към получаване на термодинамично по – устойчиви в сравнение и с изходния метал съединения.Корозията е процес противопшоложен на металургичните процеси който не се съпровожда с никакви енергийни загуби.При това колкото по- голяма е изразходваната за получаване на метала енергия, толкова по-голям е стремежът на метала да премине в първоначалното си състояние под формата на химично съединение.Този процес е същноста на корозията.Ето защо корозионно най- устойчиви са благородните метали, които се намират в природата в свободно състояние.Корозията започва от повърхността на метала но по нататък може да се развие по различен начин.В зависимост от характера на разрушението корозията бива обща или непркъсната и местна или локална.От своя страна, общата бива равномерна или неравномерна , а местната има редица разновидности – например корозия на петна, точкова корозия, язвена, междукристална, вътрешнокристална и др.Според механизма на протичащия корозинен процес се различават два основни вида корозия – химична и електрохимична.Биохимична а корозия в чист вид се среща рядко.
    Химична корозия – този вид корозия представлява взаимодействие на металната повърхност с обкръжаващата среда, протичащобза сметка на хетерогенна реакция.При нея окислението се извършва в резултатна обмен на електрони непосредствено между метала и компонент от корозионната среда.Протичащите при това взаимодействие процеси не се съпровождат с електрохимични явления.В среда на сух въздух този тип корозия се свежда преди всичко до окисление на металите от въздуха по реакцията nM+m/2O2=MenOm+
    Електрохимична корозия – Този тип корозия обхваща всички корозионни процеси, в основата на които лежат електрохимични явления.Такива са процесите на взаимодействие на металите с водни разтвори или стопилки на електролити или с някои органични електропроводими среди.Това е най-разпространената корозия, защото в естествени условия на работа на металите и металните конструкции и съоръжения в атмосферата във водат, в земята, в съприкосновение с голям брой р/ри в химичната промишленост и др.те обикновенно са вконтакт с някакъв електролит.При това протичащите корозионни процеси имат електрохимичен характер тъй като наличието на електропроводяща среда предизвиква появата в системата метал – обкръжаваща среда на галванични елементи и свързаното с тях протичане на електрически ток.
    Фактори влияещи в/у електрохимичната корозия:
    - вътрешни фактори – това са факторите обусловени от физикохимичната природа на метала или сплавата, структурата им, начина на механичната им обработка.От тях най-важните са:
    - място на метала в ел.химичния ред на напрежение на металите – разположението на метала в този ред характеризира тяхната термодинамична неустойчивост.Алкалните и алкалоземните метали най- леко преминават в йонно състояние , а благородните метали са най-малко податливи на корозия
    - разположение на метала в период. Система – строежът на атома и по точно неговата електронна конфигурация, въз основа на която са подредени металите в ПС също невинаги позволява да се охарактеризира еднозначно корозионната устойчивост на металите.Все пак обаче съществуват доста определени закономерности на разположението в таблицата на повече или по-малко устойчиви метали.Корозионно най-неустойчиви се намирет в главните подгрупи на I и II група- алкалните и алкалоземните метали.Металите от първата вторична група са устойчиви метали, а от втората вторична са по-устойчиви в сравнение с втората главна група.
    Механични причини.
    Те са свързани с въздействие върху метала на механични усилия. Въпреки че според своя произход могат да се причислят към външните фактори, те се разглеждат тук, тъй като се проявяват чрез влиянието на породените от тях вътрешни напрежения и деформации в метала. Последните възникват в резултат на термообработка, пластична деформация, приложени постоянни или променливи натоварвания, ерозонно и кавитационно въздействие и други.
    Така наречената корозия под напрежение – корозионно механично разрушаване на метала, като правило е местна корозия, която атакува преди всичко механично най – натоварените части. Корозионната умора се проявява при съчетание на агресивно действие на средата с периодични или знакопроменливи напрежения в металите.
    Външни фактори.
    Те са свързани с особеностите на корозионната среда – състав, температура, скорост на движение, външна поляризация и други.
    Влияние на присъствието и концентрацията на соли в разтвора и на твърдостта на водата.
    Тяхното влияние се проявява преди всичко чрез общото увеличаване електропроводимостта на средата. /чрез което се увеличава силата на протичащия ток, а от тук и скоростта на корозията/.
    Влиянние на температурното поле – Влиянието на този фактор е много сложно и разнопосочно, тъй като то се проявява едновременно върху много процеси, някои от които имат физичен характер, като напрример електропроводимостта на разтвора, неговата конвекция, дифузия и др.
    Класификация на методите за защита от корозия
    Методите за защита се основават на целенасочено въздействие, водещо до пълно или частично намаляване на активността на факторите, които определят протичането на корозионния процес.
    Въздействието върху металите обхваща няколко метода. Чрез един от тях се влияе върху устойчивостта на метала посредством легирането му със специални добавки, като се подпомага образуването върху него на защитни филми . Втората група методи се състоят в нанасяне върху метала на различни метални или неметални /неорганични или органични/ покрития, които го изолират от околната среда,или в поллучаване върху повърхността на метала по изкуствен път слоеве – химични съединения, притежаващи защитни свойства. Тази група методи има най-широко разпространение.Презенкат какъв тип корозионна защита трябва да се осъществи в даден конкретен случай трябва да се извърши, като се отчетат много фаактори: природата на метала, средата в к оято ще се работиили ще се съхраннява тойа, формите и размерите на конструкцията, нейнното предназначение и значеннието на последствията от корозията й, възможност за замяна на кородирали участъци. В крайна сметка при вземане на правилно решение меродавни трябва да ббъдат съображенията от икономически характер.
    Подготовка на металната повърхност преди нанасяне на покритието. Състоянието на металната повръхност е свързано преди всичко с нейното щателно очистване от обгар , ръжда, кондензирали водни пари, други окиси, някой соли.Почистването на металната повърхност може да се осъществи по различни методи – механичен, термичен, химичен и електрохимичен. При нанасяне на галванични покрития се използват главно химичните и електрохимичните методи, а при лакобояджийските основни методи за предварителна подготовка на поръхността са механичните.
    Механична обработка. Този Вид обработка на повърхносатта се състои в отстраняване по механичен път на тънък повърхностен слой от метала с неравности в него продукти на корозия, некачествено покритие, остатъци от леарска пръст и др. Използват се пясъкоструйна и хидроабразивна обработка, крейцване, шлайфане полиране и др.
    Термична обработка. Състои се в нагряване на почистваното изделие в пламъка на газова горела, при което изгарят органичните здамърсявания.Обгарът или ръждата при това се спичат и по лесно се откъртват.
    Химична и електрохимична обрабоотка. По химичен или електрохимичен път могат да се проведата операциите на обесмасляване ,байцване и декапиране на металната повърхност. Полирането освен маханично може да се проведе и елекрохимично.
    Обезмасляване то цели отстраняване от металната повърхност на резстителните, животинските и менералните масала, гресове, полеровъчни пасти и др.Те биват осапунявани и неосупуняеми.Към първите принадлежат маслата от естествен произход, към вторите минералните масла получени при преработка на нефта. Химичното обезмасляване може да се проведе както в алкални среди така и органични разтворители.Обезмасляван то в алкални среди се прилага преди операциите на байцване или фосфатиране и пред нанасяне на грундови покрития. То се основава на осавуннването на разтителните и животинските маазнини и еммулгиране на минералните масла с помоща на основа. Обезмасляването с органични разтворители най-често се използува като предварителна операция преди прилагане на другите методи за обезмасляване.
    Байцване То представлява отделяне на оокисите или други продукти на корозията от металната повърхност по химичен или електрохимичен начин. Химичното байцване се извършва с определени разтвори. Те се избират, като се отчита природата на метала. Черните матели най-често се байцват във водни разтвори на сярна и солна киселина .Най- често се използва сярната киселина,тъй-като тя е най-евтина.
    Декапиране.То предствалява допълнително проведено в течение само на няколко секунди байцване на изделията като заключителна операция непосредствено преди нанасяне на покритието. С него се цели отстраняването на тънките пасивиращи окиси, получени върху металната повърхност през време на подготовката й и нейното активиране.Обикновенно се провежда в разредени разтвори на киселини.
    Видове метални покрития според механизма на защитното им действие Според механизма на защитното си действие металните покрития биват анодни и катодни. Видът им се определя от това дали електродният им потенциал е по положителен или по отрицателен в сравнение с този на защитавания метал.
    Най- ефективното покритие за черни метали по отношение на корозията е цинкът. Тъй като раозликата в електродните потенциали на кадмия и желязото е по-малка от тази на цинка и желязото и цената на цинка е по-ниска, при обикновенни условия на експлоатация винаги се предпочита цинковото покритие.То има отлична електрохимична защитна функция по отношение на черните метали.
    Покритието от хром е катодно по отношение на черните метали. Хромът е ективен метал и леко се окислява на въздуха. Пасивиращия окислен слой върху хрома измества неговия електроден потенциал към по-положителни стойност от тези на желязото. Недостатък на хромовото покритие е неговата значителна порьозност и неравномерното разпределение на порите по металната повърхност. Поради това за да може да осъществява антикорозионна защита хромовото покритие се нанася в комбинация с медно-никелово или никелово покритие
    .Кадмият се употребява като покритие в случаите когато е необходимо металът да се защитава от непосредственото въздействие на силно агресивна среда, тъй като той е химично по-устойчив от цинка.Освен това той се употребява още за предпазване на изделия с вътрешни напрежения подложени на закаляване. Крехкостта на кадмираните изделия е по-малка от тази на поцинкованите. Използва се и за кадмиране на различни свързващи елементи, защото е мек метал и създава условие за добра херметичност в конструкциите.
    Оксидиране на металите Е процес при който на повърхността на металите се създава изкуствено окисно покриттие. Това покритие има по-високо азащитно действие от естествено полученото поради по- голямата си дебелина равномерност и плътност. Оксидирането се постига чрез провеждането на съответна електрохимична, химична и рядко термохимична обработка. Промишлено приложение са получили методите на химично и електрохимично оксидиране на черни и цветни метали.
    Фосфатиране Това е процес на създаден върху повърхността на металното изделие покритие от трудно разтворими фосфати на някой метали – най- често на желязото, мангана и цинка. Той се извършва чрез обработка на детайла при нагряване или на студено в електролити,които съдържат разатворимите двукисели фосфати на тези метали и разредена фосфорна киселина.
    Обща характеристика на филмообазуващите покрития Този род покрития най-често се осъществяват чрез нанасяне върху металната повърхност на метериали на основата на естествени и синтетични смоли,растителни масла и др. Тези материали имат способност да образуват тънък, плътен филм върху повърхността на която са нанесени. Този филм се характеризира с равномерност, еластичност, непроницаемост за газове и течности, с добра адхезия към основния метал. Неговото защитво действие се дължи от една страна на механично изолиране на металната повърхност от корозионно действащата среда а от друга на инхибиторното действие спрямо коризията на някои вещества, садържащи се в него, които химично или електрохимично защитават метала.Обикновено върху старателно почистената метална повърхност отначало се нанася грунд след това промеждутъчен слой и накрая покривен слой, всеки с определен състав и предназначение. Защита чрез филообазуващите вещества е един от най- разпространенните методи за борба с корозията. Това се обуславя от сравнително ниската им себестойност, леко осъществяване на технологията на нанасянето им, тяхната универсалност, възможността за леко и бързо възтановяване на нарушеното покритие. Основен техен недостатък е намаляващата ефективност с течение на времето а от тук и относително краткия срок на използването им. Освен това повечето от използваните разтровители са токсични, качествата на покритието зависят от метеоролигческите условия.
    Въздействие върху корозионната среда Същността на метода се свежда до обработка на корозионната среда за намаляване на нейната агресивност по отношение на метала. Това се постига или чрез отстраняване на агресивните компоненти в средата , или чрез въвеждане в нея на нови вещества които забавят скоростта на корозия. Тези вещества добавки се наричат инхибитори на корозията.
    Електромеханична защита. Това е един лесно изпълним много ефективен метод за защита от корозия, които може да се приложи в сллучаите когато агресивната среда има сравнително добра електропроводимост. Тя широко се прилага и като допълнително средство за защита в съчетание например с изолационни покрития върху металите. Най-често тя се състои в прилагане отвън на потенциал по отрицателен от този на метала, които корозира. В съответствиве с механизма на десйтвие на електромеханичаната корозия при това цялата метална защитавана повърхност се превръща в катод и теоретично корозията се прекратява.
    Прилагане на въшно напрежение. Същността на този метод се състои във включване на защитаваното изделие или съоръжение към отрицателния полюс на външен източник на постояне ток. Токът преминаващ от този заземител към защитавания обект намалява неговия потенциал и го превръща в катод, което в крайна сметка води до прекратяване в него на корозионните просеци.Анодът в процеса на защита активно се разрушава и периодически трябва да се възстановява.
    Протекторна защита Този тип защита по принципа на действието си представлява една разновидност на катодната защита, осъществена без използването на външен източник на ел ток. Този метод се прилага когато е затруднено получаването на енергия отвън и при сравнително неголеми анодни потенциални на защитавания обект. Протекторната защита се използва за защита на подземни конструкции от черни метали, особенно за тръбопроводи и кабели.Трябва да се има предвид обаче, че обикновено зоната на протекторната защита по продължение на кабела при тръбата е ограничена в порядъка на няколко десетки метра.
    Други методи за електрохимична защита По рядко се прилага анодната защита, при която защитаваният метал се свързва с положителния полюс на източника на ток следствие ,което той анодно се поляризира. Тя може да се приложи само за метали които са склоннни да се пасивират в агресивна среда при условие, че тази среда не съдържа хлорни йони, които разрушават пасивиращите покрития.
    Физикохимични процеси в технологиите за изготвяне на печатните платки.
    • Печатна платка – изолационен материал, изрязан по дадени размери, съдържащ необходимите отвори и най-малко едно проводящо изображение.
    КласификацияМогат да се разделят на:
    • Според вида на подложката:
    - Твърди;
    - Гъвкави;
    • Според броя на слоевете:
    - еднослойни (едностранни);
    - двуслойни (двустранни);
    - многослойни;
    • Перспективи
    - гъвкави многослойни многослойни, керамични
    Методи за изработванеДва основни метода:
    - субстрактивен (метод на химичното разяждане) – състои се в избирателно отнемане на определени участъци от метално фолио от предварително фолирана подложка;
    - адитивен (метод с химично или електрохимично отлагане) – избирателно метализиране на схемата върху нефолирана подложка;
    Субстрактивен методНай-масово използваният:
    - материал – едностранно или двустранно фолиран диелектрик;
    - върху него със защитна смес се нанася изображението на проводящата схема, с последващо отстраняване на незащитените участъци от метално фолио чрез химично разяждане (ецване).
    • Изпълнява се в два варианта в зависимост от това дали изображението се нанася негативно или позитивно:
    - негативен;
    - позитивен;
    • Нанасянето на изображението става чрез ситов печат, фотопечат, офсетов печат и др.
    • Основни операции на технологичният процес:


    Позитивен

    1. фолиран диелектрик
    2. нанасяне на защитен резист
    3. разяждане
    4. почистване на резиста
    5. пробиване на отвори
    6. нанасяне на защитна маска и маркировка
    7. нанасяне на защитна маска и маркировка



    Негативен

    1. фолиран диелектрик
    2. нанасяне на защитен разист
    3. нанасяне на метален разист
    4. почистване на защитният резист
    5. разяждане
    6. пробиване на отвори
    7. нанасяне на защитна маска и маркировкаа

     позитивен вариант:
    - върху заготовката се нанася позитивно изображение със защитен резист; след разяждането на незащитените участъци от фолиото и отстраняването на защитният разист проводящата схема върху платката се покрива със защитна маска или разтопен припой.
    - Маската е селективно нанесено защитно покритие, което изолира местата, върху които не трябва да се нанася припой; пречи на образуването на къси съединения при спояването и защитава платката от климатични и механични въздействия.
     Негативен вариант:със защитен резист се нанася негативно изображение на схемата; върху незащитените места, представляващи печатните проводници се нанасят метални покрития, служещи за защита на схемата при разяждането
    • Варианти на субстрактивния метод с ограничено приложение:
    - щанцуване – чрез горещо щанцуване на фолираната заготовка;
    - пренасяне на схемата – схемата се получава върху временен носител (подложка) и след разяждане се пренася чрез притискане към истинската подложка с нанесен предварително адхезив.
    - “тентип - процес” – цялата подложка с пробити вече отвори се метализира химично и електрохимично, със сух резист се нанася изображението така, че отворите да са покрити и да са защитени от следващото разяждане. След него фоторезиста се сваля и изображението се покрива с разтопен припой (с голяма точност!).
    - изработване с предварително метализирани отвори;
    - с пробиване на отвори след лаково покритие;
    • Предимства на субстрактивния метод:
    - добра адхезия на схемата с подложката;
    - голяма точност и разделителна способност;
    - възможност за автоматизиране на технологичните процеси;
    - икономичност на процесите в производството;
    • Недостатъци:
    - необходимост от фолиран диелектрик с висококачествено медно фолио;
    - големи загуби на Cu при разяждането (понякога над 50%);
    - необходимост от регенерация на Cu и очистване на отпадните води;
    - въздействие на химичен реагент при разяждане върху подложката;
    - други;
    2. Адитивен метод
    • Състои се в отлагане на токопроводящо покритие върху нефолиран диелектрик на местата, където трябва да се намират печатните проводници, контактните площадки около изводите и изводните контакти.
    • Изпълнява се в различни варианти:
    - с отлагане на химично покритие – отлага се по химичен път дебел слой Cu върху нефолирана подложка (висококачествени платки, но скоростта на отлагане е ниска, което увеличава цената).
    - Полуадитивен вариант – съчетава химично отлагане на тънък слой мед и допълнително избирателно електрохимично усилване на покритието на определени участъци. Излишната тънка мед се разяжда (значително ускорява процеса, но между химичната и електрохимичната мед се образува слой; покритието е неравномерно по дебелина).
    - с използване на активирани диелектрици – подложката е предварително активирана за химично помедяване;
    - други: с вградени конструктивни детайли; с използване на метални подложки; с фотоселективна метализация; с нанасяне на токопроводящи пасти; с вакуумно отлагане; с плазмено-дъгова метализация;
    - : Разликите между отделните варианти се състоят най-вече в начина на отлагане на медното покритие!
    - Материали за изработване на печатни платки.
    • Основни – фолиран и нефолиран диелектрик;
    • Спомагателни – всички останали;
    1. За подложка:
    • Слоести композиционни материали на базата на синтетични смоли (ФФС, ЕС, МФС, полиамиди и др.). Пълнители могат да бъдат: стъклени тъкани и влакна, хартия и др.
    • Други основни материали:
    - термопласти (полиамиди, полиетилентерефталат, полиетилен)
    • Изисквания към материалите за подложка:
    - електрични свойства (определена стойност на повърхностно и специфично обемно съпротивление, диелектрични загуби, диелектрична проницаемост, електрична якост и др.)
    - механични свойства (адхезия с медният слой; високи якост на натиск, удар, опън, огъване; модул на еластичност)
    - термоустойчивост;
    - химична устойчивост;
    - климатична устойчивост (влага, студ и др.)
    • Изборът на материалите се прави в зависимост от предназначението на платката!
    2. Метални фолиа:
    • Използва се предимно медно фолио, изработено чрез валцуване или чрез електрохимично отлагане. Валцуваните фолиа губят значението си поради опасност от прегаряне в процеса на формоване и съдържание на примеси от други метали.
    Процеси при производството на печатни платки по субтрактивният метод
    Предварителна подготовка (Механична обработка)
    1.1 . Нарязване на заготовки:
    • С ролкови ножици, гилотинни ножици, циркуляри.
    • Основно изискване – да не предизвиква разслояване на заготовката;
    • При серийно производство се използва щанцуване.
    1.2 . Кантоване, снемане на фаска, фрезоване.
    • С тези операции се оформят контурите на платките.
    1.3 . Пробиване на отвори:
    • Процес, към който се предявяват най-високи изисквания при механично пробиване.
    • Пробиват се отворите, предвидени за метализация;
    • Използват се високооборотни пробивни машини (20000 – 100000 min-1).
    • Основно изискване към пробивните машини: да не предизвикват затапяне на смолата и замърсяване на отворите; да не оставят “мустачки” от стъкловлакна – това пречи на метализацията на отворите.
    1.4 . Съвременни методи за механична обработка на платките:
    • Нарязване с водна струя;
    • Лазерно нарязване;
    • Пробиване с лазерен лъч;
    Предварителна подготовка на подложките
    • Включва химични, механични и комбинирани методи за почистване от замърсяванията.
    • Замърсители:
    - физични – прах, влакна, абразивни частици;
    - химични – оксиди, сулфиди, хромати и други остатъци от електрохимични обработки;
    - органични – масла, восъци, смоли, лакове;
    - газови – адсорбционни газове, образувани летливи съединения;
    1.5 . Механично почистване
    • Отстраняват се оксидни филми, нагари, продукти от корозия; извършва се чрез природни или синтетични абразивни материали (корунд, електрокорунд, пемза и др.)
    • Разновидности на обработката:
    - с абразивен прах;
    - с еластични абразивни материали;
    - с метални четки;
    - . Химично почистване
    Отстраняване на замърсителя чрез обработка с киселини, основи, разтворители и др.
    Включва:
    • обезмасляване – електрохимично, с органични разтворители, в алкални разтвори, с ултразвук;
    • Байцване – посредством химична обработка, при която се изменят структурата и физикохимичните свойства на подложката (увеличават се полярните групи, появяват се микрограпавини).
    • Декапиране – доизчистват се оксидните, сулфитните и други онечиствания; използват се разтвори на H2SO4 и HCl киселина;
    • Неутрализация – извършва се след всеки етап на обработка, използва се с обикновена, дестилирана или дейонизирана вода.
    • Сушене – най-често в сушилни с неутрална атмосфера;
    • Напоследък – почистване с плазма (избягват се агресивните разтвори).
    Нанасяне на изображението
    1.6 . Физикохимични основи на фотолитографията
    1.6.1 Литография
    • Литография – създаване на определена рисунка (топология на радиоелектронната схема) върху повърхността на полупроводникова, диелектрична или метална подложка.
    • Механизъм: върху повърхността на подложката се нанася тънък слой защитен материал резист, чувствителен към определено лъчение и едновременно с това устойчив на агресивни химични средства. Рисунката на схемата се нанася чрез шаблон, посредством облъчване с определено лъчение, или се изписва чрез остро-фокусиран лъч. При последващата химична обработка изображението се проявява, осветените или неосветените (в зависимост от вида на шаблона и резиста) участъци от резиста се отстраняват и се получава релефното изображение.
    • В зависимост от естеството на използваното лъчение литографията може да бъде:
    - фотолитография;
    - рентгенова;
    - електронно-лъчева;
    - йонно-лъчева.
    - Фотолитография
    Проявяването на изображението се извършва чрез облъчване с “актинично” лъчение – лъчение, действащо на резистите така, че да протекат процеси, променящи разтворимостта на облъчените участъци на резиста. Актинично за фотолитографията е излъчването в близката ултравиолетова област (340 – 430 nm) от спектъра на електромагнитните вълни.
    Фоторезистите са вещества, чувствителни към тази светлина. Изискванията към тях са да притежават:
    • висока чувствителност към светлината;
    • добра разделителна способност;
    • еднородност, липса на пори;
    • стабилност във времето;
    • добра адхезия към подложката;
    • точност и рязкост на изображението;
    • устойчивост на химични и топлинни въздействия;
    • достъпност, надеждност, безопасност;
    Фоторезистите се делят на:
    - негативни – при експонирането откритите участъци полимеризират и стават неразтворими. Закритите от рисунката на шаблона се отстраняват при проявяване на изображението;
    - позитивни – при експонирането откритите участъци стават разтворими и се отстраняват при проявяване на изображението;
    Основни характеристики на фоторезистите са:
    - светлочувствителност – величина, обратнопропорционална на количеството актинична светлинна енергия, предизвикваща необходимите фотохимични реакции в резиста;
    - контрастност – величина, определяща способността на фоторезиста да отслабва влиянието на странични оптични фактори при експонирането, водещи до неравномерно осветяване по границите на изображението.
    - Разделителна способност – свойството на фоторезиста да изобразява разделено елементите на схемите; определя се с максималното възможно число различни тънки линии с еднаква дебелина, които могат да бъдат получени без сливане на 1mm от повърхността на подложката в резултат на фотолитографския процес.
    - Най-често използвани фоторезисти:
    Това са композиции, които включват светлочувствителен полимер, разтворител, добавки (адхезиви, добавки за подобряване на светлочувствителността и др).
    • на база поливинилов алкохол :
    Основна съставка е поливиниловия алкохол. Съдържат и амониев бихромат, който придава светлочувствителност. Под действие на светлината полимеризират (омрежва се).
     Недостатък: нестабилни, недостатъчна химична устойчивост;
    - на база диазосъединения : най-често образуват позитивни фоторезисти; диазогрупата (- N = N -) придава фоточувствителност.

    О – хинондиазиди
    При експониране настъпва деструкция на молекулите и свиване на бензеновото ядро.
    - На основата на акрилови съединения (съполимери на метакриловата киселина, метилметакрилат, полиестери): образуват негативни фоторезисти.
    - На основата на циклокаучуци: основа за негативни фоторезисти; фоточувствителността се дължи на многото двойни връзки, отговорни за полимеризацията при облъчване.
    • Сухи фоторезисти: представляват трислойна композиция - слой фоторезист между два защитни слоя (полиетилен и полиетилентерефталат). Процесът включва ламиниране, експониране (UV- светлина), проявяване – чрез разпръскване (шприцване на органични или алкални разтвори).
     Предимства на сухите фоторезисти:
    - Осигуряват точно и рязко изображение;
    - избягва се неравномерността на дебелината при течните;
    - отпадат операции, свързани с подготовката на течният фоторезист;
    - слоят е устойчив на механични въздействия;
    - съкращаване на производственият цикъл.
    1.7 . Фотохимичен метод за нанасяне на изображението. Включва:
    Нанасяне на фоторезиста:
    Нанасянето на фоторезиста става върху съвършено суха, обезмаслена, добре почистена повърхност, чрез:
    - машинно нанасяне;
    - потапяне;
    - поливане с последващо центруфугиране;
    - с валци (при много вискозни резисти);
    - разпръскване;
    Експониране с източници на светлина (неонови, живачни, волфрамови лампи, най-общо експонатори). Задължително изискване: плътен контакт между шаблона и фоточувствителният слой (резиста). Продължителността се установява опитно и зависи от типа на експонатора.

    Проявяване – чрез разтваряне и измиване се отстранява фоточувствителния слой от участъците, подлежащи на разяждане. Най-често използвани вещества:
    - за негативни фоторезисти – трихлоретилен, алкохоли, ксилол;
    - за позитивни фоторезисти – ацетон, естери, кетони и др.
     Качеството на проявяване зависи от времето за проявяване, to на разтвора, налягането, вида на разтворителя и др.
     Термично стабилизиране (задъбване): извършва се когато е необходимо повишаване на химическата устойчивост на резиста; използват се сушилни с рециркулиращ въздух;
    Отстраняването на фоторезиста (стрипване) – извършва се след химично разяждане и нанасяне на предвидените галванично покритие (в зависимост от метода за изработване на печатни платки). Използват се разтвори на NaOH, ацетон и др. Негативните фоторезисти първо набъбват в определен разтворител и после се отстраняват механично;
    1.8 . Нанасяне чрез ситов печат
    Ситов печат е метод при който посредством шаблон за ситов печат и мастило, чрез ракел избирателно се пропуска мастило, което формира изображението върху печатната платка.
    1.9 . Други методи
    Офсетов печат – използва се офсетова печатарска форма (клище) от Zn, Al. Върху нея е наннесено печатащо мастило, което чрез каучукови валяци се пренася върху печатната платка;
    Ксерографски метод – повърхността, върху която се нанася изображението, представлява фотопроводящ слой, който може да се използва многократно. На тъмно е изолатор, но при светлина става електропроводим. При експониране осветените участъци стават проводими,а неосветените запазват първоначалният си заряд. Изображението се проявява с електрически зареден прах, със заряд противоположен на този на слоя, поради което се получава позитивно репродуциране.
    2. Разяждане (ецване)
    Процес, при който по химичен път се разрушава незащитената част от медното фолио, в резултат на което се получава проводящата схема. Окислително-редукционен процес, в който окислител е разяждащият разтвор. Процесът е особено важен, тъй като определя качеството на печатните проводници. Бракът, получен при разяждане на практика не подлежи на поправка и води до значителни загуби (ецването е един от последните процеси в технологичния цикъл на производството на платки).
    Ефективността на разяждането се определя от процесите на дифузия, окисление и редукция на границата метал/разтвор и в самия разтвор. Скоростта им зависи от tо и състава на разтвора. С изтощаването на разтворите времето на ецване се увеличава, което създава условия за странично подецване - то възниква, когато освен вертикално в слоя мед, разяждащият разтвор започва да действа и хоризонтално, в посока успоредна на повърхността на платката, т.е. започва разяждане на медта и под защитените от резиста участъци – това нарушава размерите на токопроводящите участъци.
    2.1 . Разтвори за разяждане:
    Промишлено приложение намират следните вещества:
    - железен трихлорид FeCl3 ;
    - меден дихлорид CuCl2;
    - амониев персулфат (NH4)2S2O2 ;
    - водороден прекис;
    - хромов анхидрид и H2SO4;
    - алкални разтвори;
    Изборът на разяждащият разтвор се определя от:
    - вида на защитният ресист;
    - изисквания за точност на изображението;
    - скоростта на разяждане;
    - наличната техника.
    2.1.1 Разяждане с FeCl3
    Най-използваният начин за разяждане поради високата скорост на разяждане и достъпността. Протичат следните процеси:
    - на повърхността:
    FeCl3 + Cu  FeCl2 + CuCl
    - в обема на разтвора:
    CuCl + FeCl3  CuCl2 + FeCl2
    Заедно с полезния процес протича и нежелана хидролиза на FeCl3 т.е. образува се свободна HCl:
    FeCl3 + 3H2O  Fe(OH)3 + 3HCl;
    За да се избегне процеса, в разтвора се добавя 5% -на HCl. Температурата при която се постига max скорост на разяждане е 40-45oC.
    Недостатъци на метода:
    - активните реагенти се използват само до 20-25%;
    - невъзможно използването на метални резисти Sn-Pb, Sn-Ni;
    - необходимост от обработка на обработения разтвор преди изхвърляне в канализацията (екологичен проблем!!!);
    - при продължително използване на разтвора в него се отлага утайка от Cu и Fe, която образува трудно отстраним филм.
    2.1.2 Разяждане с CuCl2
    Използват се кисели и алкални разтвори:
    • Разяждане с кисел разтвор на CuCl2 и FeCl3 - внасянето на CuCl2 подобрява качеството и скоростта на разяждане. Разяждането протича едновременно с непрекъсната електрохимична регенерация на Cu в затворен цикъл. След като се изразходва FeCl3 на 50%, разяждането се извършва вече от CuCl2.
    Процеси:
    Редукция:
    CuCl2 + 2e-  Cu + 2Cl-
    FeCl3 + e  FeCl2 + Cl-
    Окисление:
    FeCl2 + Cl-  FeCl3 + e-
    2Cl  Cl2 + 2e-
    • Разтвор на CuCl2 и HCl:
    Процеси:
    Cu + CuCl2  2CuCl
    CuCl е малко разтворим, затова скоростта на процеса се поддържа чрез прибавяне на хлориди на алкалните метали, с които CuCl образува разтворими комплекси:
    CuCl + Cl-  [CuCl2]-
    Регенерирането на CuCl2 става чрез:
    1) чрез окисление на H2O2 и HCl:
    2 CuCl + 2HCl + H2O2  2CuCl2 + 2H2O
    2) окисление с О2 на въздуха:
    4 CuCl + 4HCl + O2  CuCl2 + 2H2O
    3) хлориране:
    2 CuCl + Cl2  2 CuCl2
    • Алкални разтвори на CuCl2 – те съдържат амониев карбонат, амониев сулфат, които образуват неразтворими соли с Sn и Pb. Възможно е използването на разтвора и за разяждане на платки с метален разист.
    2.1.3 Разяждане с разтвори на амониев персулфат
    Разтворите съдържат амониев персулфат и H2SO4.
    Процеси:
    (NH4)2S2O2 + Cu  CuSO4 + (NH4)2SO4
    Персулфата е неустойчив във H2O-разтвори и се разлага с образуване на H2O2 и О2:
    (NH4)2S2O2 + Н2О  (NH4)2SO5 + Н2SO4
    (NH4)2SO5 + Н2О  (NH4)2SO4 + Н2O2
    Н2O2  Н2O +
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  17. #967
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Полимери
    Полимерите са високомолекулни съединения, молекулите на които се състоят от голям брой повтарящи се атомни групировки, свързани по м/у си с ковалентни хим. връзки. Броят на мономерните звена в макромолекулите характеризира степента на полимеризация. В зависимост от нея биват: синтетияни смоли или олигомери.Смолите са твърди или полутечни аморфни органични вещества с не голяма молекулна маса ,способни при преработка да се превръщат в нетопими и неразтворими в-ва. Полимерите изградени от еднакви момомерни звена се наричат хомополимери .Когато във веригата на макромолекулите се садържат различни мономерни звена ,полимерите се наричат съполимери.Произхода на полимерите е различен кварц,азбест, целулоза , слюда ,каучук и др.В зависимост от произхода си полимерите се делят на : - природни,изкуствени,синтет ични ,в зависимост от химичният състав на образуващите ги елементарни звена: - неорганични ,елементоорганични,органич ни.Ст-рата на макромеолекулите, които изграйдат полимерите може да бъде линеина,разклонена или пространствено съшита. Някой полимери ,които имат линеина или слабо разклонена структура, под деиствието на топлина, търпят химични промени и се превръщат в полимери с пространствено същата структура т.н термо активни полимери.Изделията от тях са нетопими и неразтворими в органични разтворители. Полимери,които при многократно сгряване омек-ват или се стапят,а при охлаждане отново се втврдяват се наричат термопласти.В различно широк температурен интервал те могат да съществуват в три разновидности:стъкловидно , високоеластично и вискозитетно.Под фазовото си сътояние полимерите биват аморфни и кристaлни. Синтезирането на вс. полимер преминава през два етапа: получаване на мономера и превръщането му в полимер. Главните суровини за тяхното получаване са нефтът, природните газове, продуктите получени при суха дестилация на камените въглища. Най-често използваните методи за получаване на полимери са: полимеризация и полкондензация. Полимеризацията е химичен процес за получаване на полимери чрез навързване на голям брой еднакви илли различни ниско молекулни вещества съдържащи ионни връзки или нестaбилни пръстени.Според технологичните методи за провеждане на процеса, същесствуват: блокова полимеризация, полимеризация в разтвор в емулсия, в суспензия ,в газообразно състояние и полимеризация в твърда фаза, а в зависимост от механизма на протичане-степена и верижна.
    Полиeтиленът (–CH2-CH2-)n.Мономерът от които се получава е газаообразния при обикновена температура въглеводород - етилен CH2=CH2 той се изолира от природните газове или от тези получени при сухата дестилация на твърдите горива. Полипропилен (-CH3.CH-CH2)n.
    Пропилена е газ които се съдържа в значителни количества в нефтените газове, а също така и газообразната фракция , получена при термичната преработка на течните и твърди горива поради несиметричната структура на молекулата, той полимеризира по лесно от етиленът.Поливинилбензол (-CH2-CH.C6H3-).
    Изходния продукт за получаване на полистирола е ароматния въгливодород винилбензол .Полимеризацията на винилбензола се осъществява по блоков емулсионен или суспенсионен метод .
    Поливинилхлорид (-CH2-CHCl-) линеен полимер, получен при полимеризация на вилилхлорид .
    Плексиглас. Получава се при полимеризация на метиловия естер на метакриловата киселина.
    Поликондензация - химичен процес които наред с полимеризация се използва за синтез на полимери. Получаване на полимери при взаимодеиствието на еднакви или различни мономери, съдържащи функционални групи , който се съпровожда с отделянето на странична нискомолекулни продукти (вода,HCl, и др.) Поликондензационите материали в процеса на преработка придобиват термореактивни своиства.
    Фенолформалдехидни олигомери, полиестерни – получават се при поликондензация на многовалентни алкохоли и многоосновни киселини, епокидни олигомери – получават се от многовалентни феноли и съеденения,в моликулите на които се съдържа етиленоксиден пръстен (-CH-CH-) наречен епокси група.Своиствата на полиамдите олигомери, получават се декарбанови киселини или аминокисели.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  18. #968
    http://zamunda.pomagalo.com/download/32313/

    Благодаря предварително.

  19. #969
    Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!

  20. #970
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Цитирай Първоначално написано от koliooo
    http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/32313/

    Благодаря предварително.
    Подготовка за класна работа



    Пространно житие на Кирил

    Пространното житие на създателя на славянската азбука е първата житиеписна творба в старобългарската литература. Тя е създадена между 869-881г. непосредствено след смъртта на Константин-Кирил философ, за да защити и утвърди делото му.
    Произведението има неизвестен автор,но най-вероятно той е някой от кръга на учениците на Кирил и Методи тъй като в творбата е използвана информация за ранната дейност на Кирил, вероятно предоставена от по-големият му брат Методи. Една от хипотезите за автора на тази творба е че той е Климент Охридски. Твърденията се базират на средновековната литературна практика а именно всички произведения, честващи някои светец (житие, похвално слово, служба) да се пишат от един и същи автор. И тъй като без съмнение /със сигурност/ похвалното слово за св. Кирил е написано от Климент Охридски следва да се предположи че той е авторът и на житието.
    Пространното житие на Кирил е образец в този жанр. Изградено е в стила н въпроси и отговори,което му предава текстова цялост. То изцяло в съответствие със житиеписните норми и правила, които обаче са приложени творчески. Отдаденоста към Бога и предаността към идеята за славянското просвещение и създаване на литература на роден език са качествата на Константин- Кирил Философ.
    Творбата започва с кратък увод,съдържащ оста библейски цитати. “подражавайте на мене както аз на Христа” –това са думи на св.ап. Павел, което показва че светеца е привърженик и защитник на идеята за равенство сред всички народи на техните езици.
    В произведението се забелязва класическа схема на сравнение и паралели между дейността на един от апостолите на Христос- Павел и живота и делата на св. Кирил. Подобно на Павел, Константин е богоизбран и създава и защитава славянската азбука.
    Делото на св. Кирил се свързва с Господа а самият герой се нарежда до светците в християнската история.
    Основни сюжетни събития в живота на героя са :детството му, мисиите, дейността и предаността към разпространението на славянската азбука,смъртта и предсмъртните чудеса.
    Още от дете се разбира че героят е богоизбран. Посочено е че той е седмото дете в семейството. Числото седем има символно значение, обозначавайки единството на земното и небесното (7=4+3). 4 символизира четирите посоки на света а 3- светата троица. Кирил придобива образа на посредник между бога и средновековния човек. Чрез опознаването му и подражаването на него обикновеният човек може да се докосне до божествената истина.
    За средновековният човек сънят е бил знак от отвъдното или един вид божествено откровение. Цв. Кирил притежава дарбата да вниква в същността на нещата и успява да разтълкува пророческият си сън.
    Соколът, символизира земните блага и удоволствия както и властта. Изпускането на сокола показва колко бързо един човек може да загуби властта си и колко трудна е понякога раздялата със светския живот. Сънят е знак че на героят му е възложена важна мисия,която той трябва да изпълни. Характерна черта на героя е жаждата му за знания и бързият му ум. В училище той бързо усвоява езиците и овладява всички науки. Това му помага да се превърне в блестящ полемист. Константин владее изкуството да спори ,като подкрепя своите твърдения с цитати от свещени книги и притчи.
    Църковната и просветителна дейност на Кирил показват реални исторически събития,което допринася за достоверността на творбата. Главни моменти в творбата са мисиите при хазарите и сарацините, където героят защитава своето дело. Кирил води спорове със сваления патриарх Йоан VII Граматик както и с “мъдри учени люде” н свиканият от цяра сарацински съвет. Героят открива мощите на папа Климент Рилски в Херсон и устоява на атаки на племената,атакуващи града и се отказва от всички земни блага. Той отказва да работи в императорския двор и постъпва в манастир, успешно разчита надписи върху чаша с пророчески писания в св. София. По този начин разширява кръгозора на средновековния човек.
    Още при възлагането на мисията ред западните славяни императорът казва че няма никой способен да свърши работата, освен св. Кирил
    Речта на св. Кирил е изградена по всички правила за риториката, в нея доминират идеите за равенство между хората. Доводите с които са оборени опонентите му са градирани по смисъл и подкрепени с множество цитати от свещени книги.
    Константин Кирил Философ е богоизбрана личност с невероятен интелект и бърз ум. Той е всеотдаен към задачата си да разпространи славянското слово и да доближи обикновения човек към Бога. Смисълът на неговия живот е в общуването с книгите и разпространяване на знания между хората. Той се лишава от светския живот и земните удоволствия за да служи на Бога.






    Проглас [към евангелието]


    Проглас към евангелието е първата и една от най-ярките творби на средновековната ни литература. Създадена е по повод сътворяването на българската азбука от братята Кирил и Методи и превеждане на разбираем език на свещени книги.
    В творбата авторът изразява чувствата изпълващи сърцето му- възторг и радост,че славяните най-после имат своя писменост, своя азбука и е готов да я брани със всички сили от враговете.
    Създаването на писменото слово кара поета да ликува тъй като така славяните ще могат да “познаят бога както трябва”. Всичко в произведението е строго подчинено на авторовия замисъл да внуши огромната необходимост и полза от писменото слово. Словото е светлина и дарява мъдрост и познание. Само просветеният позната Бога и отхвърля множеството грехове. Поетът с гордост съобщава на славяните че ще слушат евангелието на собствения си език,славянска реч ще вълнува душите на хората



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  21. #971
    Можее лии таяя темичка http://download.pomagalo.com/68819/z...=12742698&po=1
    Преживяванията сами по себе си не ме правят щастлива.Умението да ги изживея по определен начин,с пълното съзнание за тях и с пълноценното усещане за всеки един миг щастие,ме прави такава,каквато съм.

  22. #972
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    ЗА КОГО Е ИЗПИТ УЧИЛИЩНИЯТ ИЗПИТ ?

    (Глава ХI от романа „Под игото” - „Радини вълнения”)



    Романът „Под игото” е една от най-българските книги, близка до сърцето на всеки истински родолюбец. В нея Иван Вазов ни въвежда в живота и проблемите на нашите сънародници в навечерието на Априлското въстание. По страниците на романа се редуват сцени, показващи мирния живот в малкото подбалканско градче, и случки, представящи надигащата се вълна на всенароден подем, който ще доведе до пълно освобождаване от петвековните робски наслоения в душите и съзнанието на прадедите ни, до преодоляването на роба у човека.
    Такава картина Вазов рисува в главата, озаглавена „Радини вълнения”. В центъра на изображение на тази част от романа стои годишният изпит на ученичките от девическото училище в Бяла черква. Глава XI е чудесен извор, от който можем да почерпим знания за това как е протичал изпитът, какво е било нивото на образованието през Възраждането, но още по-важно е, че ние разбираме какво е било отношението на нашите сънародници от онова време към науката и просветата. Годишният изпит е истински празник, но в разглежданата глава на изпит са подложени не само малките ученички, но и тяхната учителка Рада Госпожина. Не е случайно и наименованието на главата – „Радини вълнения”. Учителката е човекът, който предава своите познания на възпитаничките си, който ги води по пътя към знанието цяла година, и затова тръпне заедно с тях, с техните сполуки и неуспехи, когато демонстрират познанията си. На неочаквано изпитание се оказват подложени и бащите и майките на момичетата, цялото белочерковско общество. В отношението им към сблъсъка на Огнянов и Стефчов, в който са замесени и техните дъщери, изпитвани от двамата по коренно противоположен начин, и в реакцията им след „грешния” отговор, който дава Събка на въпроса „Кой цар освободи българите...?” личи, че в душите на хората от този малък град в Подбалканската долина превес има родолюбието. Те издържат този изпит и показват, че страхът и робските наслоения скоро ще бъдат преодолени окончателно и сънародниците ни ще могат да погледнат смело в очите вековните си поробители и да заявят пред тях и пред света своето право на свободно съществуване.
    Първата борба, която повежда нашият народ и с която започва неговото Възраждане, е борбата за просвещение, за наука и образование. В разглежданата глава от романа „Под игото” Иван Вазов ни представя отношението към училището като основна институция в българското общество през седемдесетте години на XIX век. Преклонението на дедите ни към науката, към познанието е ясно показано във факта, че годишният изпит на децата от девическото училище се възприема като празник. Тържествената атмосфера се подчертава от украсата, от прекрасните венци и цветя, окичени по врати и прозорци, иконата на св.св. Кирил и Методий – славянските просветители, символ на познанието и на българския принос в световната култура. Всички са официално облечени и с очи, светнали от празнично очакване. Фактът, че веднага след черковната литургия множеството изпълва отрупания с „трендафили и росни цветя”, с „клончета от ела и чемшир” училищен салон, говори за това, че християнската вяра и науката, просветата са два от основните стълбове, на които се крепи българщината, и неслучайно те вървят ръка за ръка и в този тържествен ден.
    Усещането за празничност се допълва и от описанието на главните виновници за събирането на толкова много хора – ученичките. Техните годишни резултати от обучението ще проличат в близките часове. Децата са „пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си”. Тръпнат от желание да се представят добре, да покажат какво са научили през годината. Затова те, преговаряйки за последен път уроците си, изпълват залата с бръмчене „подобно на рой пчели”. Това сравнение ясно показва трудолюбието и ученолюбието на малките момичета, на които предстои отговорен изпит. Началото на годишната проверка е изпълнено със спокойствие. Добродушието и благостта на главния учител вдъхват самоувереност у девойчетата. Липсата на излишно напрежение и увереността в собствените знания сякаш децата още по-красиви и авторът набляга при описанието им на „тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки”, на „техните трепетни устни”. Това детско очарование е невидимо за Кириак Стефчов, който пристига по-късно, за да подчертае своята тежест, и се съгласява да изпитва по българска история. За да се самоизтъкне и злепостави учителката, този човек е готов да скове в студ и мраз нежните души на момичетата, на които умишлено задава сложни и заплетени въпроси. Ученичките, извиквани пред всички хора, болезнено преживяват високомерното поведение на Стефчов и неприветливия му поглед. Той предизвиква у тях едно нарастващо смущение и притеснение, което води до неразбиране на това, което ги питат, до мълчание и недоумение. Мъчителната атмосфера превръща изпита за съвсем кратко време от празник в едно общо страдание, където властват уплахата, сълзите и страха „до подивяване”. Изход от това положение дава намесата на Бойчо Огнянов, който задава на същите, вече изпитвани деца, същите въпроси, но без да са „неясни и отвлечени”, а простичко формулирани. Момичетата отговарят без запъване и в залата вече се чувства едно общо облекчение. Ученичките демонстрират своите знания пред Огнянов и изведнъж всички една през друга желаят да излязат и да отговарят на неговите въпроси. Всички вече го обичат, устремили са приятелски погледи към него, не остава и сянка от одевешното смущение, а децата са обхванати от повишено настроение, от радост. Отново изпитваното момиче отговаря с „гласец ясен, тънък и звънлив”, отново се появяват сълзи в очите му, но това са вече сълзи на щастие. До края на церемонията нищо вече не може да помрачи настроението на децата – „Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие. Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен.” Доволни от това, което са показали, са и момичетата, въпреки многобройните перипетии, през които преминават в този ден.
    Душевните тревоги, на които биват подложени ученичките, намират своя отзвук в душата на тяхната учителка Рада Госпожина. Иван Вазов кара читателя да погледне през очите на героинята, да преживее училищния изпит заедно с нея, с нейните трепети и болки. Главата неслучайно носи заглавие „Радини вълнения”, защото в центъра на изображение стои учителката. Проверката на ученическите знания е в не по-малка степен изпит и за самата нея. Затова тя е толкова улисана в приготовленията, а в последните минути се стреми да даде още някакви наставления. Тържествената празнична атмосфера на този ден, общото приповдигнато настроение се отразява и на външността й. Изведнъж тя се превръща в център на внимание за цялото общество но Бяла черква и поради естествената си свенливост се чувства неловко. С началото на изпитването тя сякаш цяла се пренася в съзнанието на своите възпитанички – „Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и техните случайни запинания се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й.” Децата сега „...решаваха съдбата й. Тя ги заливаше със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата се душа на техните трепетни устни.”
    При появата на Кириак Стефчов именно Рада е човекът, който предусеща бъдещата беда. Още преди началото на изпита тя с радост забелязва, че той отсъства, а след пристигането му се старае „да не вижда тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше”. Стефчов изпитва децата по този отвратителен начин не само защото в душата му няма съчувствие към ученичките, но и защото целенасочено се стреми да злепостави тяхната учителка, да покаже колко небрежно е преподавано, да я дискредитира в очите на родителите и пред цялото множество. Още първото изпитвано дете поглежда жално към Рада, „като че просеше помощ”, след второто момиче гласът на учителката е „глух” и в общата угнетяваща атмосфера нейните чувства и изживявания са предадени най-подробно. „Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останала в лицето й /.../ Тя не смееше да вдигне очи. Чинеше й се, че потъва в земята. Нещо я душеше в гърдите, идеше й да заплаче с глас – и едвам се удържаше.” След благородния жест на Огнянов, когато той показва, че децата имат знания, които с повече такт и доброта могат да бъдат демонстрирани; че учителката е свършила съвестно своята работа, вълненията на Рада са вече на другия полюс. „Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута. /.../ Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде – и навсякъде срещна съчувствени погледи. Сърцето й се наля с признателно вълнение, а очите й със сълзи...”
    Още веднъж до края на годишния изпит Рада е подложена на силен стрес, още една случка поставя на изпитание учителката. Искрените думи на чорбаджи Мичовата дъщеря, че освобождението ни от турско робство ще дойде от Русия, произнесени на публично място, пред цялото белочерковско общество подлагат на изпит и учителката, и родителите на нейните питомци. Последният въпрос на Огнянов свързва в съзнанието на Събка миналото и настоящето на нашия народ – гръцкото и турското робство. Оттам идва първата, чисто езикова грешка на момичето. Реакцията на хората, ободрени от успешно приключващия изпит, се състои от шеги, шепот, съчувствени усмивки и подмятанията на чорбаджи Мичо и поп Ставри. За всички наши сънародници от онова време е пределно ясно, че надеждата за освобождение е в Русия. Това е обществена тайна, но на тази тема не се говори на всеослушание, защото разпространяващите такива идеи са обявявани за врагове на османската държава, преследвани и наказвани. Зле изтълкувала думите на баща си и шума в салона, Събка със силен глас отговаря на въпроса и го допълва, като споменава и руския цар Александър. „Цялата зала утихна подир думите на ученичката.” Едно дете изразява гласно мислите на всички хора, но го прави на неподходящо място. В салона все още е Кириак Стефчов, за когото всички знаят, че е приближен на турската власт. Това мълчание идва и затова, защото мнозина не знаят как да реагират – с одобрение или с укор, „но на всички беше неловко”. Отново Рада е в центъра на вниманието, защото може би тя е научила децата на това. Стъписването е всеобщо. С векове трупаните робски наслоения в душите на сънародниците ни са проявяват. Малцина са тези като кака Гинка, които смело и до голяма степен неразумно изразяват одобрението си за думите на момичето. Стефчов, почувствал се отново господар на положението, реагира като истински привърженик на османската власт и отявлен противник на народното дело – демонстративно напуска, като счита, че примерът му ще бъде заразителен. Освен четири-пет човека никой друг не излиза от залата. Именно напускането на Стефчов играе роля на освободител на напрежението. Лишени от неговото потискащо присъствие, жителите на Бяла черква осъзнават, че казаното от Събка не е инцидент, който да заслужава голямо внимание. „Едно дете по невинност казало няколко безместни, но прави думи... та какво от това ?” Спокойствието отново ги обхваща и изпитът продължава, все едно че не е имало някакво особено събитие. По този начин обществото на Бяла черква, дори и без да го съзнава, издържа един от най-важните си изпити. Националното осъзнаване на българина е в решителна фаза, преодоляването на роба у нашите сънародници вече е започнало, снежната топка е търкулната от върха на планината и нищо не е в състояние да спре предстоящата лавина – Априлското въстание само година по-късно.
    Така училищният изпит, описан от Иван Вазов в главата „Радини вълнения”, се явява главно изпит не само за ученичките и тяхната учителка, а повече за бащите и майките, за цялостното население на Бяла черква. Началният етап на отхвърляне на робското от нашите сънародници води малко по малко до оня всенароден подем, до онова поетическо безумие, наречено от Вазов в романа „Под игото” – „пиянство на един народ”. Революцията в душите, издигането на националния дух до неподозирани висоти – това е след по-малко от година крайният резултат от издържания от жителите на Бяла черква изпит в XI глава от романа „Под игото”.



    План-тезис за съчинение - разсъждение


    1. „Под игото” – роман за преодоляването на роба у човека.
    2. По време на годишния изпит, който е празник за жителите на градчето, на изпит са подложени не само ученичките и тяхната учителка, но и бащите и майките, цялото общество.
    3. Преклонението към просветата по време на Възраждането.
    4. Изпитът на ученичките:
    а. трепетно очакване, спокойствие и увереност;
    б. смущение, притеснение и страх от изпитващия Кириак Стефчов;
    в. демонстрация на знания пред Бойчо Огнянов;
    г. успешно приключване.
    5. Вълненията на Рада:
    а. читателят гледа през нейните очи;
    б. отговорите на децата решават съдбата й;
    в. „двубоят” Стефчов – Огнянов, видян от Рада.
    6. Изпитанието за обществото и ролята на Рада.
    7. Жителите на Бяла черква:
    а. стъписване и смущение, страх и безпокойство след отговора на Събка;
    б. преодоляването на тия чувства – преодоляване на робските наслоения.
    8. Главата „Радини вълнения” – начален етап по пътя към всенародния подем в дните преди априлското въстание.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  23. #973
    http://download.pomagalo.com/44129/f...=12752796&po=4

    http://download.pomagalo.com/74413/f...=12752868&po=9

    моля ви да ги смъкнете , мерси предварително
    Quiero tus manos tocando mi cuerpo
    Y mi secreto sera una traicion
    Tomame otra voz,
    quiero sentirte muy pegadito
    Yo te abrazare,
    que sea mi piel la que te confiese quien soy
    Besame otra vez,
    quiero sentirte muy pegadito al cuerpo ..

  24. #974
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Цитирай Първоначално написано от adrenalinkavt
    http://download.http://www.teenproblem.net/school/44...=12752796&po=4

    http://download.http://www.teenprobl...=12752868&po=9

    моля ви да ги смъкнете , мерси предварително

    Х Р И С Т И Я Н С К А Ф И Л О С О Ф И Я

    У В О Д Н И В Ъ П Р О С И

    І. ФИЛОСОФИЯТА КАТО ОСНОВНА НАУКА ЗА СВЕТА КАТО ЦЯЛО

    Предмет и определение.
    Думата „философия” произлиза от двете гръцки думи “philein”,„phileo”/обичам,стремя се към нещо/и „sophia”/мъдрост/, което се превежда като „обичам, стремя се към истината, мъдростта, знанието”. Терминът е отнесъл към самия себе си за първи път древногръцкият мислител и учен Питагор и влиза по-късно в постоянна употреба от сократическата школа.Хераклит Ефески също употребява названието „философ“ в смисъл на изследовател,който проучва нещата с оглед на тяхната истинска природа. Думите „philosophein“ и „philosophia“ в класическите съчинения на древността за пръв път по извори се срещат при Херодот, където лидийският владетел Крез говори на атинския законодател Солон: „Чух, че ти „philosopheon“ /философствайки/ си пропътувал много страни, за да ги изучиш“ /Her. 1, 30/. На друго място с „философия“ се обозначават познания по астрономия /Her.1, 50/. Седемте мъдреци на Гърция Херодот нарича също така „sophisti“ /Her.1, 20/.Това название използва и Питагор. Древното предание, съхранено у Диоген Лаерций , Цицерон и други извори свързват особеното значение на думата „философия“ с Питагор. Той е пристигнал в Елида в град Флиос, където според преданието, често беседвал по различни въпроси с местния владетел Леон,който се удивлявал на разума и красноречието на самоския мъдрец и го попитал: „В каква наука или изкуство той счита себе си опитен?“ „В нито една - отговорил Питагор - аз съм само философ.“ Това име се сторило ново и странно на владетеля на Флиос. „Какви хора са философите и с какво се отличават от другите?“- бил неговият въпрос. Питагор отговорил: „Човешкият живот прилича на голямо тържище и на Олимпийските игри. На тържището има продавачи и купувачи, които се стремят да придобият печалба. На „игрите“ участниците тичат за слава и известност, но там има и зрители, които ги гледат и всичко наблюдават. Така е и в човешкия живот: повечето се грижат за богатство, навсякъде е устременост и движение - едни тичат подир едно, други - подир друго. В тази блъсканица обаче само някои остават безучастни. Те съзерцават и изследват природата на нещата и обичат познаването на истината повече от всичко - това са философите.
    Те се наричат философи, а не мъдреци „sophoi „ затова, защото мъдър може да бъде само един Бог, а на човек е присъщ стремежа, любовта към мъдростта.“ Някои изследователи по история на философията от по-ново време /Майнерс, Хайм, Целер и др./ се съмняват в истинността на това общоразпространено в древността сказание и виждат в него по-късно възникналата легенда в сократовско-платонов дух. Догматичният характер на питагорейската философия и нейната твърда увереност в силата на научните знания съвсем не подхожда, според тези учени, на сократовската скромност и съзнанието за недостиг на знания у героя на преданието. От друга страна, живото участие на Питагор в политическия живот не съответсва на ясно изразената в сказанието нагласа към съзерцателен, а не деятелен живот, към теорията, а не към практиката, с което се срещаме едва по-късно при Платон и Аристотел. Забележително е и, че в най-древните дошли до нас питагорейски фрагменти /приписвани на Филолай/ познанието за всевластващата хармония се нарича не „philosophia“, а „sophia“. Писателите преди Платон, а и самият Платон наричат най-древните философи, включително и Питагор, „sophoi“, „sophisai“, а не „philosophoi“.С оглед на това се възприема, че специфичната терминологична употреба за „философия“ е от времето на Сократ и Платон. Сократ, действително, първи я употребява, влагайки смисъл на истинна мъдрост, в противовес на лъжливата „софистика“. Неговата философия е това да изпитваш критично самия себе си, както и другите. У Платон не веднъж се среща мисълта, приписвана на Питагор, че мъдростта като абсолютна истина принадлежи само на Бога, а на човека подхожда само да се стреми,да обича мъдростта - да бъде философ.Въпреки че Аристотел употребява понякога и „sophia“, и „philosophia“ за обозначаване на философията, но второто за него добива по-определено значение - в частност „първата философия“ той нарича метафизика. От времето на Аристотел термините философ и философия преминават в обща употреба, в науката и всекидневния живот.Античните философи не са дали точно формулирани определения за философията, така че се налага да ги извличаме от общото съдържание и характер на техните възгледи.Йонийската школа/вкл. атомистите/свързва философията с космогоничните и космологични хипотези за произхода и развитието на света от основните начала и елементи. При питагорейците чрез нея се изясняват същността, формата и взаимоотношенията на нещата посредством числени стойности в техните съчетания.За елеатите тя е учение за единното вечно и неизменно битие, в което не се съдържа неистинското знание за изменчивите неща. Сократ е наричал философия
    опознаването /чрез изпитване „ksetazein“ / на самия себе си и на другите. Според Платон, тя е учение за вечно съществуващото и неизменното / философите са тези, които могат“ ton ei kata taita osaitos eksonios efap tesvai“, т. е. да постигнат винаги едно и също при едни и същи условия /Държ.VІ, 484/. С други думи философията е наука за идеите като истински съществуващото в едно неизменно битие. В практически аспект тя е , според Платон, изкуството за превъзмогване на страстите и умението за подготовка към посрещане на неизбежното в живота- към смъртта.Философията на Аристотел /по-точно метафизиката/ е наука, която изследва не някоя определена област от съществуващото, а първоначалата и първопричините на всичко съществуващо /episteme ton proton arhon ke aition/ Мет.I , 2, 9 /. Стоиците я определяли като теоретично знание за божествените и човешките неща и стремеж към добродетелен живот. За Епикур философията има за цел постигането на наслаждение и щастие, основаващи се на рационални понятия и размишления /logois ke dialogismois /. През Средните векове философията се разглежда върху основата на християнската вяра като познание на разума за Бога, света и човека в тяхната взаимообусловеност. По-късните определения за философията се доближават в една или друга степен към някое от античните постановки при промяна предимно на външната им форма. Кристиан Волф , който систематезира философията на Готфрийд Лайбниц, я определя като наука за възможното, доколкото то е възможно /philosophia est scientia possibilium, quatenus esse possunt /; а философското познание като cognitio rationis earum, gnae sunt vel fiunt, unde intelligatur, cur sint vel fiunt. Според Имануел Кант, философията е наука за отношението на всяко познание към главните цели на човешкия разум /theleologia rationis humanae/. Хербарт определя философията като обработване на понятията, което се състои в тяхното изясняване /логика/, изправяне /метафизика/ и допълване посредством дефиниране на техните достойнства /етика и естетика/. Според Георг В. Хегел философията е наука за Абсолютното в неговото диалектическо развитие или наука за проникващият в самия себе си разум. Според Фридрих Шелинг, философията е наука за Абсолютното, което е единство на идеално и реално. Йохан Г. Фихте определя философията като наука за знанието въобще /Wissenschaftslehre/. Якоби поставя задача на философията свеждането на всяко познание към религиозния опит и го обосновава чрез вярата. систематично подреждане на резултатите от положителните науки.




    Антропологичност на философията.
    а/Само човекът измежду живите същества има философия, както изобщо има религия и култура, защото той притежава мислещ дух, а животните - само витална душа;
    б/ „без оглед на обстоятелството дали знаят това или не, всички хора имат някаква философия“/К.Попър/, колкото и примитивна и далеч от науката да е тя.“Доколкото човек съществува,дотолкова по определен начин се постига и философствуването“/М.Хайдегер/.
    в/ духовността на човека - предусловие за философията - се състои в активността, свободата, съзнателността и целесъобразността като насоченост на човешките постъпки, благодарение на което той подчинява, опознава и използва външната природа и собствения си интелектуален потенциал;
    г/ философията е винаги пречупена личностно, индивидуално;тя е субективна, а също и типично „одушевена“.“Каква философия би си избрал,зависи от това какъв човек си ти „ /Й.Г.Фихте/. Философията, колкото от една страна и да е оригинална като наука, толкова - от друга страна - изразява неща общи, присъщи на другите типове познание. Само така е възможно идейно разбиране и общуване между хората в областта на философията , обществените и екзактните науки.
    Днес философията се схваща като особена наука със своя специфика наред с всички останали научни дисциплини и то именно, като фундаментална, обща, уводна, универсална наука.
    1.Философията е наука за света като цяло, наука за първата причина, за същността, за основните тенденции в развитието на света, както и за смисъла, мястото и предназначението на човека в света. Още Тома Аквински, като следва древната традиция я определя така: ”Философията е наука за най-първите и последни причини на всички неща, изследвани с помощта на естествения човешки разум”.
    ФРИДРИХ ПАУЛСЕН пише:“ Философията има задачата да обясни началото, същността, последния завършек и крайната цел на нещата”. Подобно е определението на ВИКТОР ДИМИТРИЕВИЧ КУДРЯВЦЕВ: “По своето съдържание философията може да бъде определена като наука за същността, последното обяснение и целта на битието”.
    НИКОЛАЙ ЛОССКИ направо определя философията като “наука за света като цяло” и добавя, че поставя в това определение същия смисъл, който залага и Паулсен в своята по-горе цитирана дефиниция.
    2. На второ място, защото е наука за света като цяло, философията може да се определи като научно и рационално обоснован мироглед. Изразен в това отношение с особена известност се ползва определението на Вилхем Вундт: “Философията е общата наука, която обединява постиженията на отделните науки в непротиворечива система и изследва прилаганите в науката общи методи и предпоставки на познанието. Задачата на философията се състои да обедини постиженията на науките в общ мироглед и възглед /картина/ за света, който да задоволява изискванията на ума и потребностите на сърцето”. Това определение лежи в основата на определението и на Рудолф Айслер: “Философията е всеобща наука за знанието и практиката, по-точно, всеобща наука за базисните начала /принципите/ на специалните науки, изследващи тези основи с цел, чрез основни научни понятия и постижения да се постигне цялостен, логично непротиворечив, отговарящ на изискванията на разума и на сърцето мироглед и възглед за света”.
    По-кратко се изразява С.Л. Франк: “Философията е научно разработен и изразен мироглед”. Целта на философията според “Въведение във философията “ на Г.Челпанов е да спомогне за създаването на мироглед, който да послужи като основа на възгледа ни за света.
    Философията удовлетворява определена потребност на човешкия дух - потребност от всеобхватност и единство на рационална основа.Същевременно философията е израз на тази поребност.”Философията е там,където има търсене на единството на духовния живот по пътя на неговата рационализация”(Прот.Васи ий Зенковский)
    3.Философията изследва основни понятия, предпоставки и принципи,които лежат в основата на всички науки. Така например всички се наричат науки, но никоя частна наука не поставя проблема, какво собствено означава “наука”. Всички търсят истината, но никоя не изследва самото понятие “истина”. Всички търсят, изследват части от действителността, но никой не пита какво собствено е “действителност”. Всички търсят причините на едни или други явления, но никой не се пита, що е “причина”. Те прилагат методи, установяват закони, постигат познания, но не се пита за същността на тези понятия: метод, закони, познания и пр. Това извършва само философията, която именно изучава най-общите понятия на науките. Но философията не изследва само общите на всички науки понятия, а основните понятия на специалните науки по отделно. ”Докато всяка специална наука има пред очи някакъв дял от даденото, основната наука философията не се интересува от разните области на даденото, а има за предмет даденото изобщо, разглеждайки го в неговите най-общи определения. Това значи: докато бактериологията, ботаниката и прочие и говорят за разни видове тела, основната наука философията иска да узнае що е “тяло” изобщо, що е
    “вещ”изобщо. Докато механиката например се домогва да установи и разясни особените движения, които среща в света на вещите, основната наука се пита, що е “движение” изобщо? Минералогията и астрономията ни говорят за действителни минерални и небесни тела и за техните действителни движения и взаимоотношения, докато основната наука има за задача да хвърли светлина върху питането: Що е действителност изобщо и по какво се различава действителното от недействителното? Химията ни дава знанието за взаимодействието на разни телесни индивиди: за особени действувания и причинявания ни говори физиката, обаче в какво се състои самото “действуване”, що е “причиняване” изобщо, това е предмет на основната наука. Психологията като основна наука изучава разни явления, респективно промени на съзнанието, ала що е “съзнание” изобщо, това е един от най-общите въпроси и като такъв, се отнася към обект на основната наука. Същото трябва да се каже и за понятията: възникване, изчезване, покой, сила, пространство, време и прочие /Димитър Михалчев, “Философията като наука”, София 1938г., стр.39/.
    4. Философията като фундаментална и мирогледна наука има за задача“да обедини постиженията на специалните науки в непротиворечив възглед за света”. Това обаче не означава обикновено механично сумиране на постиженията на екзактното познание.Касае се отново за същото разясняване на основни категории и понятия, но върху друга методология и с помощта на друг понятийно-категориален апарат .Във връзка с това Уйлям Джеймс пише за философията: “Това е мироглед, възглед за живота в светлината на интелекта.Философията е мислене за общото, за най-общите свойства на битието. Философията, това е метафизиката, а метафизиката е обсъждане на различни неизяснени, абстрактни, универсални въпроси, които обикновено се поставят, но не се решават от науката и живота; въпроси, като че ли оставени настрана, въпроси широки и дълбоки, отнасящи се до целостта на всички неща или до нейните първооснови. Така например: Какво нещо е мисъл и що е вещ, и как са свързани помежду си? Какво искаме да кажем, когато произнасяме думата истина? Лежи ли една единствена
    първоматерия в основата на всичко? Защо светът съществува и не може ли да се предположи също така разумно, че той би могъл и да не съществува? Коя реалност е най-реална? Какво обединява всички неща в една вселена? Единството или множествеността е основно свойство на битието? Имат ли нещата един или много източници на своя произход? Ограничен ли е светът или безкраен? Запълнено ли е световното пространство изцяло? Що е Бог? Как са свързани духът и тялото? Как едно нещо действува на друго? Как може едно нещо да се превръща в
    друго, или как може от едно нещо да възникне друго нещо, ново? Пространството и времето реални ли са, а ако не са, какво са? Как при познанието субектът постига своя обект и как обектът прониква в субекта? Познанието се извършва с помощта на общи понятия. Реални ли са те или само единичните неща са реални? Какво значи думата “нещо”? Вродени ли са ни началата на разума или възникват постепенно чрез опита? Метафизиката изследва причините, същността, смисъла и цялата съдба на цялото битие. Тя е наука за най-общите начала на опитната и свръхестествена реалност в тяхната взаимна връзка и в отношението им към познавателната способност. /Уйлям Джеймс .“Въведение във философията”, Берлин , 1923 г., стр. 9, 11, 18, 27, 28, 30 и 31 /.

    Определение: Има най-разнообразни формулировки за предмета на философията и всяка философска школа и направление определят по
    свой различен начин своя предмет. Обаче онова, което може с положителност да се твърди в това отношение е, че философията е наука за най-общите закони и принципи в развитието на природата, обществото и мисленето. В този план християнската философия поставя и човека с неговото отношение към Бога като негова Първопричина и Първосъздател. Следователно християнската философия изследва и изучава човека в отношението към Бога, към Неговото творение и на самите човеци в общия план на битието,както и ценностната система в тази корелация :Бог - човек - творение. Но паралелно с това тя изучава и законите, пътищата и методите на познавателния процес.
    Философията е наука за света като цяло, но същевременно тя се стреми да определи същността на човека, неговото място и цел във Вселената. Тя развива ценностни възгледи за света и установява универсални закони за развитието на обществото. Същевременно философията има много общи черти с другите частни /екзактни/ науки, а именно:
    а/ изучава законите на действителността;
    б/ създава понятия и категории;
    в/ не представлява пасивно изясняване същността на нещата, а е творческо усвояване на света;
    г/ обладава относителната самостоятелност;
    Обикновено се приема следната класификация на науките:
    -обществени: етика, социология, история
    -естествено-научни:биология, зоология, физиология и т.н.;
    -физико-математически;-приложни.
    Философията има общи признаци с посочените групи науки, но тя не е конгломерат или безпринципна смесица от тях. Тя е самостоятелна наука. Философията има своето място в системата на научното познание, в класификацията на науките като особен тип наука. Една от основните черти, разкриващи спецификата на философията, може да бъде формулирана по следния начин: философията изследва света като цяло.
    Специалните /частните, екзактните/ науки изучават отделните сектори, части и области на материалната действителност, докато философията има за задача да даде цялостна научна картина за Вселената, за нейния произход, за нейната Първопричина, тенденции за развитието, смисъла и крайната цел на световния процес, като определи мястото на човека в отношението му към Бога, към материалната Вселена и към обществото.


    СТРУКТУРА НА ФИЛОСОФСКОТО ЗНАНИЕ

    ОСНОВНИ ДЯЛОВЕ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА И ТЯХНАТА ПРОБЛЕМАТИКА

    Философското знание има определена структура.Вътре в самата философска проблематика се открояват отделни раздели или дялове,различаващи се преди всичко по своята тематика.
    От гледна точка на класическите и традиционни възгледи исторически философията се структурира в съответствие със следните основни тематични раздели:
    ~ учение за битието или онтология;
    ~философско учение за истината и познанието или епистемология и гносеология;
    ~учение за човека или философска антропология;
    ~учение за морала и нравствеността или етика;
    ~история на философските системи и учения;
    ~социална философия;
    ~философия на историята;
    ~философско учение за красотата,прекрасното и грозното или естетика.
    Онтология
    В учението за битието се разглеждат въпросите за съществуващето.
    Философията изяснява поредица от специален кръг въпроси. Например: що е Битие, що е съществуване, коя е Първопричината, кой е смисълът и коя е целта на всичко съществуващо, какви са взаимоотношенията между отделните сфери на Битието, какво е отношението между Дух и материя, между Бог и творение, между съзнание и Битие. В тази проблемна област могат да се посочат още: що е движение, що е причинна взаимовръзка, какво представляват времето и пространството. С тези фундаментални въпроси се занимава първият основен дял на философското познание, наречен “онтология”/от гр. “оn”/съществуващо/ и „logos“/наука/ -наука за съществуващото/. На въпросите от онтологичен характер, независимо под каква форма, дава отговор всяка една цялостна философска система. Дори при ония философски становища, при които се отхвърля онтологията, в действителност не може да се избегне разрешаването и отговорът на основните
    онтологични въпроси. Тази необходимост от онтология - осъзната или неосъзната - се корени в обстоятелството, че Бог, човекът и творението съществуват, че предметите /и явленията/ в света съществуват и да се
    отрича това, е невъзможно и безмислено. Всеки предмет, всеки обект, който опознаваме-това е един цял свят от различни признаци, процеси и аспекти. Това различие и многоплановост създават възможност всеки един предмет да бъде разглеждан от гледна точка на различните екзактни науки. Така например, едно дърво може да се разглежда и изучава от гледна точка на химията, ботаниката, агроикономиката и пр. Но всеки анализ от гледище на специалните науки предполага един факт: онова, кото се анализира, трябва да съществува. Именно това е обективната основа на всички специални научни анализи-това е съществуващата обективно вещ, чието битие е предмет на онтологията. Онтологията трябва да даде анализ на реалността, да изследва различните и сфери, да изясни отношенията, съществуващи между тях, и да намери място на субекта в системата на света, като определи и взаимоотношенията на субекта и обекта в плана на битието. Неправилно би било да се твърди, обаче, че онтологичните
    анализи на реалността отменят екзактните науки и са понякога своего рода спекулативна натурфилософия. Онтологията на действителния свят, например онтологията на живота или на живата материя, не подменя биологията, но - като се опира на тази наука - изучава специфичния способ на битието /в случая на органическия свят/ в отношението му към другите области на действителността, т.е. има се предвид аспект, който не се разглежда вече в рамките на биологията.

    Гносеология
    Философията се занимава и със следния сложен комплекс от въпроси:
    а/възможно ли е познанието на окръжаващата ни действителност?
    б/ако е възможно това, то до каква степен?
    в/що е истина?
    г/съществува ли абсолютна истина?
    д/как се схващат абстрактните, конкретните и относителните моменти в познавателния процес?
    е/кой е критерият за истината?
    Тези проблеми са предмет на другия, основен дял във философията като наука-гносеологията /от гр. “гносис”- знание/ . Тя е
    именно, която изследва познавателното съотношение на субекта към обекта.
    Класическата гносеологическа схема е:
    СУБЕКТ - ОБЕКТ
    А/- /съзнание, разум, мислене/ - / материално битие,субстанция/; -в онтологичен план
    Б/ “АЗ” - “НЕ-АЗ” -в теоретико-познавателен план
    Онтологичният анализ разкрива способа на битието на отделния предмет, а конкретните науки изучават различните свойства и отношения на този предмет. С това обаче, не се изчерпват неговите основни черти. Съществуващото не само се познава, но то подлежи и на оценка. Познанието и оценката са тясно свързани едно с друго, но по своята същност те са два различни процеса. Оценката не е знание за предмета. Tя не се фиксира като белег, свойство и признак, но се отнася до ценността на предмета. Познавайки същността на предмета, ние фиксираме нещото, както е само по себе си, като паралелно с познанието даваме и оценка на предмета, т.е. поставяме въпроса за това-какво значение има този предмет за нас, и на тази основа го одобряваме или отхвърляме с оглед на функционалната му значимост. Следователно заедно с познавателния подход съществува и ценностен аспект на предметите и явленията. За ценност може да се говори само в случай, че е налице обект, на който се приписва ценност, и субект, за който е ценен
    указания предмет. Ценността не е признак на предмета, а определено отношение на субекта към обекта /например: едно художествено произведение може да има различни естетически оценки/. Философската дисциплина, която изучава същността и иерархията на ценностите, се нарича аксиология.
    Философски характер имат и научните дисциплини естетика и етика, изследващи отношенията на субекта към определени обекти-към естетическите и етическите ценности.
    Посредством аксилогическия подход философията придобива една от специфичните си функции, имащи изключително важно значение: философията излиза на сцената като критика на епохата. Задачата на философията в това отношение се заключава в оценката на основните черти, тенденции и противоречия на определена степен в развитието на човешкото общество. Именно чрез аксиологическия /оценъчния/ подход се разкрива прогресивното, положителното или отрицателното в обществения живот на епохата.
    В системата на знанията, натрупани от човечеството, на философията е определена една от най-важните роли-тя трябва да реши въпроса за мястото на човека в света, да изследва отношенията на
    субекта спрямо действителността, т.е. да разкрие нейната първооснова, първопричина, същност и основни тенденции на развитие. Решаването на този проблем е изключително сложна и многопланова задача. Затова към философията спадат и различни научни дисциплини, имащи философски характер: логика, психология, антропология, естетика, етика, социология и други.
    Процесът на отделяне на обособяване на отделните философски дисциплини, вследствие нарастване обема на човешкото познание, ще продължава и за в бъдеще. Но всяка философска дисциплина трябва да се разглежда в контекста на цялото, като се изхожда от основната цел на философската наука - изясняване на мястото и предназначението на човека в света. Философията служи за разрешаване на проблема за взаимоотношенията между обекта и субекта.
    Разбирането за предмета на философията е така древно, както и самата история на философията. Това разбиране постепенно се е изменяло. В нашата съвременност също така съществуват различни противоречиви схващания на този първоначален и отправен момент във философската наука. Историята на философските системи, разгледани в определен аспект, и по-точното изработване на понятията и на категориалния апарат от самата философия, би могло да се определи като история на развитието и измененията в дефинитивното определяне на предмета на философията като наука.“За разлика от учения-природоизследовател,стрем щ се към познаване на материалния свят,- отбелязва испанският мислител Ортега -и-Гасет(1883-1955),-философът не знае какъв е предметът на философията”.По отношение на философията по-правилно е да се приеме за съдържание , а не за предмет.Като се стреми да обхване света в неговото всеединство,философията поставя въпроси от фундаментален и пределен характер като: Каква е същността на света?Кой е неговият Първоизточник?Защо съществува човекът?Какъв е смисълът на историята на обществото? И много др…..

    ФИЛОСОФИЯТА КАТО МЕТАФИЗИКА

    “Всяко знание да бъде от Бога и за Бога.”
    Атинагор /ІІ век/

    Думата метафизика е от гръцки произход и е свързана с името на един от последователите на Аристотел - Андроник Родоски. Около средата на І в. пр. Хр. той събира и подрежда съчиненията на Аристотел, като поставя на първо място съчиненията по логика, след това съчиненията по физика и най-сетне след /зад, или отвъд физиката/ поставя ония съчинения, които сам Аристотел е бил обединил под общото име “първа философия”. Първоначално това поставяне “зад или отвъд физиката” - на гръцки “meta ta physica” - е имало чисто технически, редакционно - издателски смисъл, но скоро то е било полатинено и се въвежда в употреба терминът metaphysica. Според редица философски школи и направления тя е равнозначна на философията и се приема за корона на науките, а според други е синоним на закостенялост и заблуда, затова е обект на нападки и на пълно отричане.
    За да се разбере предметът на метафизиката, най-добре ще бъде да се обърне поглед назад и да се види как го е определял Аристотел в ония свои съчинения, които именно най-напред в историята са получили наименованието “метафизика” и които и до днес се обозначават с този термин. Аристотел ги определя като “Първа философия”, т. е. философия в тесен , същински смисъл на думата, тъй като според неговото схващане философията е “обединение на цялото научно знание”. В този широк смисъл на думата - според него - философия са и логиката, и физиката като научни дисциплини. Той нарича “първата философия” направо само “философия”, “мъдрост” или още “теология” /”богословие”/, тъй като според него Бог е основа на всички неща и трябва да се изследва именно от тази наука. За предмет тя има битието като цяло, първите начала и причини на битието; тя е “I ton proton arhon ke etion teopitini” - “теория за първите начала и причини”.
    Всички други специални науки изследват само отделни части или видове, отделни форми и отношения в битието /напр. математиката изследва величините, физиката - веществото и движението, биологията - живота и пр./, а “първата философия” разглежда “битието като такова и това, което се отнася към него като към битие”. Тя разглежда най-общи определения и начала, най-общите закони и същности на битието, взети като цяло. Тя е най-общата и най-трудната наука, защото при нея се правят най-задълбочени обобщения, но тя е същевременно единствената реалистична наука, защото взема битието в неговото единство и цялост, както то е, докато другите науки изучават само отделни сектори от действителността, изолирайки ги изкуствено от техните взаимоотношения с цялото.
    Всички науки имат за предмет различни сектори и дялове от съществуващото, но само “първата философия” поставя основния и общ въпрос, какво означава битие изобщо; какво е субстанция. Тя изследва дали същността на нещата е нещо веществено, материално, както приема Демокрит, или пък е нещо идеално, както учи Платон. Всички науки опознават действителността с помощта на разума, но само първата философия поставя принципния въпрос що е действителност, що е разум и що е опознаване, както и въпроса как се отнася опознаваната действителност към познаващия субект. Битието получава в нашата познавателна дейност общи определения чрез родовите и видовите понятия, но само “първата философия” изследва как се отнасят понятията като нещо общо към конкретните единични предмети. Тя изследва кое съществува истински, на кое принадлежи истинско битие: на единичните ли неща, както мисли Антистен, или на общите начала, които се мислят в понятията на идеалните форми, както поддържа Платон.
    Аристотел основно анализира ученията, завещани от дотогавашните изследвания: проблемите за същността и формите на движението, както и за Бога като “пръв двигател” на света, Сам неподвижен и вечно съзерцаващ Себе Си; за същността на причинността и за различните видове причини, между които главни са действуващите /causa efficiens/ и финалните причини /causa finalis/; за същността на материята и на формата и за взаимното им отношение; за отношението на единичното към общото и обратно; за отношението на пребъдващото към изменчивото; за произхода и свършека на всичко; за целта и смисъла и пр./1/.
    Още у Аристотел метафизиката е равнозначна на философия изобщо, защото в нейния обсег са включени всички основни предпоставки на познанието и на битието, всички най-общи проблеми в кръга на изучаваното от човека. При това особено трябва да се отбележи, че от една страна, съвсем не се прави разграничение между областта на даденото и областта на оценъчното. От друга страна, метафизиката изследва както основите и последната същност на самата материя, на видимия сетивен свят, така и последните отвъдсетивни, надсетивни въпроси, каквито са тези за произхода и за смисъла, за целта на битието. Метафизиката се определя като рационално търсене и изучаване на последните основи и същност на битието, за да се добие един цялостен, завършен мироглед.
    От тук нататък цялата история на философията - от гледна точка на теологията - е предимно история на метафизиката като наука за свръхсетивното, за трансцендентното, за последните начала и принципи и за същността на света. Платон и Аристотел, Демокрит и Епикур, Хераклит и Емпедокъл, Анаксагор и Парменид, Тома Аквински ,Фр.Бейкън,Р. Декарт ,Б. Спиноза, Г.Лайбниц и Кр. Волф, Беркли, Кант, Фихте и Шелинг, Хегел и Шопенхауер, Н. Хартман и Лотце, Паулсен и Вундт, Бергсон и Джеймс - да вземем наслука само някои от най-големите философи през вековете - всички са били метафизици в пълния смисъл на думата, въпреки основните различия в схващанията им: едни са диалектици, други не; едни са монисти, други плуралисти; едни са рационалисти, други емпирици. Всички те са изучавали именно света като цяло, търсели са да определят мястото и значението на човека в това цяло, помагали са му да ориентира своето поведение съответно на своя мироглед.
    Наистина, в зависимост от своя собствен мироглед те са определяли различно и самите задачи и същността на метафизиката, но заради различията не са изпускали предвид основното и общото. Достатъчно е да вземем някои от най-известните днес въведения във философията или в метафизиката и ние непосредствено ще се убедим до каква голяма степен метафзиката е тъждествена на самата философия и, от друга страна, ще можем да наблюдаваме любопитни различия при определяне нейната същност, а това ще ни спомогне да уточним нейния предемет.
    Така например Фр. Паулсен определя метафизиката като “опит да се схване сумата на нашето познание за нещата в един общ възглед относно природата на действителността. Като нейна собствена вътрешна задача е: да обедини духовния и физическия свят, или - което е същото - да обясни причинното и целесъобразно значение на действителността. . . Задачата на метафизиката е да действа против потъването на научното изследване в квиетистическо издребняване”./2/. Освалд Кюлпе нарича метафизиката “опит с помощта на научни средства да се изгради един мироглед, да се определи същността на действителността”./3/. В. Вундт в своето “Въведение във философията”, както и в другите си съчинения определя метафизиката като “изграждане на един безпротиворечив мироглед, който обединява всички поединични знания. Нейната главна задача е по логически път да закръгли знанията, като възхожда от даденото непосредствено в опита към недаденото в опита, но логически задължително, докато се дойде до последното единство, в което и самият опит е само подчинена част. В отрицателен смисъл задачата на метафизиката е да анализира всички общи предпоставки на отделните науки, а положителната и задача е “да обоснове и допълни тези предпоставки”./4/.
    Идентичността на философията и метафизиката изтъква В. Винделбанд. Според него “всяка философия е метафизика или най-малко критика на метафизиката”. От философията се изисква да даде мироглед. “Всъщност всеки носи един мироглед в себе си: никой човек не може без него, всеки носи и притежава в някаква форма знания и един възглед за целостта на света, както и за мястото, което човекът има или трябва да има в света. В този смисъл има една метафизика на детската стая и на детската приказка, една метафизика на практическия живот, един мироглед на религиозната догма. . .” Всички тези мирогледи обаче крият в себе си непроверени, безкритично и понякога наивно приети предпоставки.”/5/. И ето, именно “философията, метафизиката има за задача да ги анализира и да установи общовалидното и трайното, а случайното да отхвърли”./6/. “Това е пълната честност на интелекта към самия себе си. Ние никога не можем да мислим върху нещата без предпоставките, които предварително приемаме за валидни, но ние в края на краищата не бива да ги оставяме непроверени и трябва да сме готови да ги изоставим, ако не издържат проверката. Това проверяване на предпоставките е именно философията.”/7/.
    Николай Лосски прави обстойна защита на метафизиката като основна част на философията, която според него е “наука за света като цяло”./8/. Същото счита Г. Челпанов, според когото метафизиката е между другото “изследване на въпроса за съществуването на разумен ръководител на света, както и свързаните с него въпроси за природата на духа, за безсмъртието и пр., изобщо въпроса за свръхсетивоното”./9/. Но всред тази редица вероятно най-интересен е Уйлям Джеймс. Той дава следната формулировка: “Философията е метафизика. . . Метафизиката - това е обсъждане на разнообразни тъмни, абстрактни, универсални въпроси, които обикновено се поставят, но не се решават от науките и от живота, въпроси като че ли оставени настрана, въпроси широки и дълбоки, отнасящи се към целокупността на всички неща или към нейните първоосновни начала, като: Що е “мисъл” и що е “вещ” и как са свързани помежду си? Какво разбираме под “истина”? Стои ли една единствена първоматерия в основата на всичко реално? Защо съществува светът и не може ли да предположим, че той би могъл и изобщо да не съществува? Коя реалност е най-реална? Какво обединява всичко в единна вселена? Единството или множествеността е по-основно свойство на битието? Всички неща един ли общ източник имат или няколко? Ограничен ли е или е безкраен светът в своята цялост? Изпълнено ли е цялото пространство с материя или има празноти? Що е Бог? Или богове? Как са свързани помежду се духът и тялото? Как едно нещо действа на друго? Как може едно нещо да се превърне в друго или как може от едно да израсне друго? Може ли да се смята, че пространството и времето са реалности, или ако не, то какво са те тогава? Как при познанието обектът и субектът се проникват и постигат? Познанието се извършва с помощта на общи понятия. Реални ли са тези понятия или само единичните неща са реални? Какво разбираме под “вещ”? Вродени ли ни са началата на разума или са възникнали постепенно по пътя на опита? Доброто и красотата не са ли резултат на личен възглед или имат обективно битие? В последния случай какво значи “обективно битие”?
    Ето образци от метафизически въпроси. Според думите на Кант три са основните въпроси на метафизиката: Какво мога да зная? Какво съм длъжен да правя? На какво мога да се надявам?
    Достатъчно е да се хвърли общ поглед на всички подобни въпроси, за да се отхвърли определението за метафизиката като “наука за това, което е възможно” за разлика от това, което е реално, тъй като мнозинството от гореприведените проблеми се отнася до света на реалните факти. Можем да наречем метафизиката изследване на причините, същността, смисъла и крайната съдба на цялото битие. Или можем да я наречем наука за най-общите начала на реалността / опитна или свръхопитна / в тяхната взаимна връзка едно с друго и с нашите познавателни способности.”/10/.
    Мнението на У. Джеймс е изложено текстуално и обстойно, защото поради своята конкретност то е особено ценно както с изобразяването на отделните въпроси, така и със заключителната си дефиниция. Подобно по своята конкретност е и схващането на Алфред Фуле, който пише: “Чисто емпиричните или логически изследвания, каквото и да е тяхното значение, са само въведение във философията. Същността на философията е в определяне на първите принципи, това, което от нищо не зависи, и от което всичко останало зависи - т. е. Абсолюта. Какво сме ние сами по себе си, по своята същност? Свободни ли сме или подхвърлени на необходимост, дух ли сме или материя? Това е въпрос на висшата психология, влизаща в състава на метафизиката. Какво нещо е абсолютната истина? Можем ли да я достигнем с абсолютна достоверност? - Въпрос на висшата логика и на метафизиката. Какво е красота? С какъв скрит принцип се изразява тя? - Въпрос на висшата естетика и на метафизиката. Какво нещо е доброто само по себе си? Каква е висшата ни цел? Е ли това насладата или свободно осъществяваният идеал? - Въпрос на висшата нравственост и на метафизиката. Какво нещо е накрая Бог? Просто идеал на мисленето или висша реалност? Какъв е първият принцип на вселената: необходимост или свобода? Иманентна ли е или трансцендентна на света тази свобода? - Въпроси на висшата теодицея и на метафизиката. С една дума метафизиката е усилие на човешкия дух да се спусне по дълбините на нещата и да се издигне до върховете им. По-долният клас науки изследва отношенията на явленията помежду им; висшата пък, философията, се стреми да определи отношението на явленията към Абсолютното, идеята за което лежи в самите нас. Принципът на света, душата, материята, образуват от себе си Абсолютното, което търсят по различни пътища.”/11/ Ив. Георгов в първата основоположна част на своята история на философията определя метафизиката като “наука, която има за предмет последните причини, последните основания, които лежат зад фактите, отвъд фактите, с които се занимава емпирическата наука, физиката. Метафизиката има за предмет самото битие, същината на нещата, схваната независимо от всякакви особености на отделното проявление на тая същина в разнообразните неща. Така нейният предмет са първите принципи на битието изобщо.”/12/. Към въпросите, които са предмет на изследване от метафизиката, Ив. Георгов отнася тия за същността на времето, на пространството, на законите; що е пребъдване, що е движение; каква е същността на субстанцията; механическа причинност и целесъобразност в света; душа и тяло и тяхното отношение; произход и същност на вселената./13/.
    Заедно с това могат да бъдат посочени още и становищата на няколко автори, които сами са дали курсове по метафизика или уводи към метафизиката. Според Х. Лотце, метафизиката е “изследване на основата, смисъла и границите на научните принципи.”/14/. Н. Хагеман я определя като наука за същността, основанието и целта на цялото реално битие.”/15/. Паул Дойсен, автор на многократно издавано ръководство по метафизика, определя в предговора към първото издание: “Природата на нещата, както тя се простира пред изследващия поглед, неизмерима около нас и непостижима в самите нас е една и съгласувана в себе си. Затова и истината като отражение на битието в човешкия разум също може да бъде за всички само една, и всичко това, което големите учители на човечеството са създали от непосредствено съзерцаване на природата и което са изразили в областта на религията и на философията, не може да бъде друго /като не се гледа на заблудите, които обикновенно засягат само частичното и практичното/ освен вътрешно съгласувано, колкото и различна да е външната окраска, обусловена всеки път от културата и традицията.
    Две гледища, не повече, можем да възприемем ние за изследване на природата: емпиричното и трансценденталното. Емпиричното изучава явленията и ни дава като резултат физиката. От трансцендентално гледище ние питаме за същността на нещата каквато тя е, независимо от нашите познавателни способности; резултатът от това изследване е метафизиката.”/16/. Г. Хайманс в своето характеризирано като “отличаващо се по своето остроумие и яснота “Въведение в метафизиката” я определя като “наука, която се стреми да даде едно колкото се може по-пълно и по-малко релативно опознаване на света. . . Тя изследва същата действителност, както и другите науки, само че те я изучават частично, а метафизиката я изучава като цяло, и като единство.”/17/.
    Анри Бергсон определя метафизиката като наука за Абсолютното. Тя е наука, която претендира да постига най-пълно непосредствено познание на нещата. “Доколкото обобщава постиженията на цялостния научен опит, тя самата се явява интегрален опит.”/18/.
    Метафизиката може да бъде определена като наука за целостта на битието; тя изследва последните най-общи въпроси относно битието, служещи като предпоставка на специалните науки, и търси да опознае произхода, същността, смисъла и последната съдба на битието. Метафизиката е наука основна, обща, обединителна за целия научен опит и се стреми да даде цялостен мироглед, който да задоволява еднакво питанията на ума и потребите на сърцето. Тя е основната част на философията.
    От своя страна метафизиката при Кристиян Волф/17 в./ се разделя на обща метафизика(Methaphysica generalis), наречена още онтологична метафизика, и специална теологична метафизика(Methaphysica specialis), която обхваща:
    а/ натурфилософията като космология,
    б/ философията на духа като рационална психология
    в/ естественото богословие.
    Последното деление се основава на трите обекта за изследване в действителността: Бог, душа и материален свят.
    Думата “онтология” произлиза от сегашното действително причастие на гръцкия глагол “emi - on, ontos = “този, който е, който пребъдва, който съществува”, и според това се явява наука за трайната, пребъдваща същност на битието, наука за най-постоянното и неизменното всред променливото и преходното. Онтологическият проблем се изразява с въпроса: в какво се състои същността на действителното като такова? В зависимост от отговорите ние имаме тук материализъм, спиритуализъм, дуализъм, агностицизъм и учение за идентичността. Според материализма същността на действителността е материална; според спиритуализма / от латинското “spiritus” = дух/ тя е духовна. Дуализмът е възглед, който твърди, че действителността се състои от две съвсем различни субстанции - телесна и душевна, съществуващи независимо една от друга и еднакво основни. Учението за идентичността е такова учение, според което протяжността и мисленето, душевността и телесността са еднакво присъщи и необходими определености на една единствена основна субстанция. От своя страна агностицизмът е учение, според което изобщо не можем да постигнем същността на нещата. Космологията изследва въпроса: каква представа да си съставим за връзката на всички неща във вселената? Каква форма има действителността като цяло? На този въпрос отговарят различно теизмът, пантеизмът, деизмът, монизмът, дуализмът и плурализмът.
    Теизмът и деизмът виждат в света действието на един надсветовен Разум, на Бога, само че теизмът приема вечното действие на Бога в света, докато деизмът го ограничава само до момента на сътворяването на света. От своя страна пантеизмът отъждествява Бога със света, като ги счита проява на една единствена субстанция, в която разделението е вторично. Монизмът приема едно единствено основно начало на битието - Бог или материята, или някаква единна субстанция. Наред с тях може да
    съществува приемане на две еднакво основни първоначала - дуализъм, или пък на множество подобни начала - плурализъм.
    На дълбока и многостранна критика метафизиката се подлага от Имануел Кант в съчинението “Критика на чистия разум” /1781 г./. Тук той изследва всички основни твърдения на дотогавашната метафизика и сочи тяхната противоречивост /антиномичност/ и непостижимост за разума. Когато разумът се опитва да докаже съществуването на душата като неделима и безсмъртна субстанция, той изпада в противоречия. Същото е в областта на космологията. На всяко основно твърдение с еднаква сила може да се противопостави друг антитезис. Така например еднакво е приемливо за разума, но и еднакво непостижимо е за него да допусне, че светът е безкраен и че светът е ограничен; че светът е безкрайно делим и че е неделим; че в света има свобода и че в света няма свобода. Не по-добре стои работата в областта на естественото богословие. Всички опити да се докаже по рационален път съществуването на Бога чрез космологическото, телеологическото, историческото и онтологическото доказателства са според Кант лишени от убедителност. Всички те надхвърлят възможностите на разума и затова в дотогавашния смисъл на безкритичност, на догматично създаване, откъснати от опита рационални спекулации, метафизиката не е възможна повече. Това обаче не означава, че изобщо метафизиката е невъзможна и излишна. Напротив, сам Кант изрично подчертава, че неговата критика се стреми, не да премахне всяка метафизика, а цели да разчисти пътя, да посочи методите на положителната, критична метафизика, тъй като според него метафизиката не само е по-стара от всички останали науки, но и “ще си остане завинаги, дори тогава, когато всички други науки съвършено изчезнат в бездната на всеизтребващото варварство.”/19/. Превръщането на метафизиката в положителна наука е възможно чрез критика и установяване познавателните възможности на човешкия разум. Затова именно след издаване на своето съчинение “Критика на чистия разум” Кант през 1781 г. пише на своя приятел и ученик Херц за значението на тази книга: “Този род изследване винаги ще си остане трудно, защото то съдържа метафизика за метафизиката”./20/. А в прочутия предговор към второто издание Кант, като обобщава сам постиженията си и разкрива намеренията си, посочва, че критикуването на рационалните доказателства за безсмъртието на душата и за Божието битие съвсем не е целяло да отрече нито Бога, нито безсмъртието, а само да посочи, че те не могат да се доказват рационално. Главната заслуга на тази критика /на познавателните способности на разума/ се състои в това, че всички възражения против нравствеността и религията в бъдеще философията ще отстранява чрез сократическия метод, т. е. чрез най-ясно доказване на противниците, че твърденията им надхвърлят областта на възможностите на разума. Винаги е съществувала някаква метафизика. Тя винаги ще съществува, а заедно с това ще се налага и самокритиката на чистия разум. “Така ще се подрежат корените на материализма, на фатализма, на атеизма и на безнравствеността, на мечтателността и на суеверието, които могат да бъдат вредни за всички изобщо, и накрая - на идеализма и на скептицизма, които повече са опасни за научните школи и рядко проникват в публиката.” “Аз бях длъжен да огранича знанието /в рамките на достъпното за разума/, за да дам място на вярата, защото догматизмът на метафизиката, т. е. стремежът и да върви напред, без критика на чистия разум, се явява източник на всяко неверие, противодействащо на морала, - неверие, което е всякога и силно догматично.”/21/.
    Както е известно, в другата своя основна книга “Критика на практическия разум” Кант сам обосновава съществуването на Бога, свободата на волята и безсмъртието на душата, но не вече като доказани от теоретическия, логически разум, а като неопровержими постулати на практическия разум - по-специално на нравствения дълг и на нравственото чувство. Ще рече, и при него човешкият разум въпреки съзнанието за своята ограниченост продължи да работи над основните проблеми на битието. В тази насока са и създадените от Кант метафизики - “Метафизика на нравите”, “Метафизика на природата” и една метафизика на религията под заглавие “Религията в границите само на разума”. С други думи, Кант е един от най-дълбоките и плодотворни метафизици. Той не е принципиален враг на метафизиката, а само отрича правото и възможността и да изчерпва достъпните единствено на религията дълбочини на битието.
    Не така стои обаче въпросът с позитивизма на Огюст Конт и неговите последователи, които са несъгласни с една или друга, била тя догматична или критична, метафизика, а са противници изобщо на всяка метафизика. Позитивизмът, а по-късно и неопозитивизмът, именно считат, че всичко, което е извън обсега на нашия положителен /позитивен/ опит е недостъпно за познанието. Въпроси като тези за началото и смисъла на света, за душата, за безсмъртието, за свободата на волята не са дадени в опита и не могат да бъдат обект на научно изследване. Трябва да се изучават само достъпните за сетивата предмети и явления и тяхната най-непосредствена връзка. Тогава нашето знание ще бъде положително и практически полезно. Човечеството е дошло, според позитивизма, постепенно до това съзнание. Първоначално то е прекарало един теологичен стадий, при който е обяснявало всичко чрез действието на скрити живи същества, на духове, които са бивали почитани и обожествявани. По-късно този стадий отстъпил място на метафизичния. Тук нещата се обяснявали чрез допускането на някакви скрити, недостъпни за разума същности, правели са сложни умствени спекулации и затова знанието загубвало положителния си и полезен характер. Най-сетне чрез делото на самия Кант и този стадий е надживян и е заместен от епохата на позитивизма, “която не ще има вече край. Тук вече всяка метафизика била невъзможна и напълно излишна.”/22/.
    Не по-малко ревностна в отричането на метафизиката е философията на Йоханес Ремке и неговите последователи. Според тях метафизиката по начало имала в основата си порочната предпоставка, че съществуват два различни свята: един свят на субекта и друг на нещата сами по себе си, един свят на явленията, друг - на същностите; един относителен и един истински, абсолютен. Метафизиката си поставяла за задача да проникне “зад физиката”, да се добере до “същината” на нещата, като се издигне над света, както той съществува “за нас. Но тъй като противополагането било плод на недоразумение, затова и претенцията на метафизиката да бъде основна, обща наука не била оправдана, както не било оправдано и съществуването и изобщо. Мястото и се заема от създадената от самия Ремке основна или обща наука. /23/.
    В защита на метафизиката трябва преди всичко да се изтъкне, че човешкият разум е по природа метафизичен и не може да не изследва все по-дълбоко и по-дълбоко явленията и отношенията, които стоят пред него и да пита “каква е стоящата във и зад тях същност”./24/. В това отношение умът например на Ремке и неговите последователи е не по-малко метафизичен, затова и създадената от тях основна наука представлява всъщност една система на метафизиката, която може да е лоша или добра, но по същество си е метафизика въпреки нежеланието и да се признае в това.
    Що се отнася до нежеланието на ремкеанците да се приеме старото име, то се дължи на недоразумение и на неразграничаване “метафизика догматична” от “метафизика критична”, с което се издава до голяма степен догматичният характер на самата “основна наука”, въпреки вида и на крайно критична. Недоразумение лежи в разделянето на действителността на относителна и абсолютна, на действителност “за нас” и същинска действителност. Всъщност метафизиката не дели действителността на относителна и абсолютна, а дели нашето знание за действителността на относително и абсолютно, като се домогва нейното знание да бъде по-малко относително, повече непосредствено. Когато казваме “действителност сама по себе си” и “действителност за нас”, ние не си представяме догматично две паралелни, еднакво константни величини, без преход от едната към другата. Тук “за нас” означава “за нас сега, при сегашната степен на научните ни възможности”. . . Ако някога са считали цветовете за същност и за явление едновременно, ние днес казваме, че цветовете са явление, а същността са различни по честота електромагнитни трептения. Ако до вчера считаният неделим атом бе и приеман за същност, днес след разбиването му ние знаем, че на определено равнище той е явление, а същността му образуват съставящите го елементи и сили. Но нито електромагнитните трептения, нито разбиването на атома представляват край и непроходима граница на науката. Това ,което вчера бе същност, днес се вижда, че е само явление, а това, което днес се счита същност, утре може да се разкрие, че е само временно явление. С една дума, същността и явлението винаги си взаимно принадлежат и се намират в постоянно диалектическо взаимодействие и движение. Същото е и при причина и следствие: това, което сега е причина, само една стъпка назад е било следствие, а това, което сега е следствие, само една стъпка по-напред и ще стане от своя страна причина на нещо ново и така се виждаме пред едно безкрайно редуване на причини и следствия в двете посоки - назад и напред. Ако същност и явление биха били така отделени, че едното да си остава винаги явление, а другото - винаги същност, при това недостъпна за нас, както мислеше Кант, тогава не би могла да съществува истинска наука, защото достъпното за познанието явление се явява несъществено, а интересните за науката същности са недостъпни за нея. Но науката е невъзможна и при обратния случай, ако приемем, че явление и същност във всеки даден момент съвпадат. Тогава ще приемаме за последна истина това, което е непосредствено дадено на нашите сетива. А ето че ние не се задоволяваме с този наивен реализъм, а винаги питаме дали това, което ни се вижда, съответства на истинската действителност. Не е необходимо една наука да бъде метафизика, за да постъпва така, а напротив - няма наука и не е възможна наука, която да не постъпва така. И колкото по-голяма редица от сменящи се явления и същности, причини и следствия е установила и доловила дадена наука, толкова по-големи са нейните постижения. Същевременно, колкото по-отворена и достъпна стои тя за бъдещи звена в достигнатата редица, толкова по-големи ще бъдат бъдещите и постижения. Именно така се стига в края на краищата до метафизиката: чрез все по-задълбочено и логически наложително продължаване веригата от причини и следствия, чрез все по-коренно питане за по-нататъшните причини, докато се удари чело в проблема за последните, крайни, абсолютни причини. Но с това се разкрива несъстоятелността на всеки позитивизъм, защото самото това позитивно, достъпно за опита, което изучава позитивизмът, сочи отвъд себе си, води по силата на причинността към нещо зад и преди него - води към метафизичната безкрайност.
    Една метафизика, изградена чисто деструктивно, спекулативно, без данните на опита и постиженията на специалните науки в дадено време, би била безплодно умуване. Справедливо Алберт Ланге я нарича “поетизиране в понятия”./25/. Тя представлява болезнено мъгляво далекогледство, при което не се вижда реалната действителност. Но не по-малко болезнено и несъстоятелно е късогледството на позитивизма, който не вижда как всеки отделен факт на околната действителност е включен в безкрайната верига от взаимоотношения и само грубото насилие може да спре човешкия разум при възхождането му. Само крайно ненаучни мислители могат да твърдят, че безкрайното е едва ли не измислица на метафизиците, някаква далечна миражност и нереалност и занимаването с него е някаква мечтателност.
    Гьоте пише: “Искаш ли да навлезеш в безкрайното, достатъчно е само да вървиш през крайното по всички посоки.”А това “вървене” ние извършваме чрез изследванията на нашия ум, който неспирно и смело се устремява отвъд всички наивно-реалистични опити и “позотовозми”, за да прониква все по-дълбоко в същността на битието.
    Що се отнася до създадения от Огюст Конт закон за трите стадии в човешкото развитие, той не се оправдава нито исторически нито психологически, нито най-сетне у самия него - биографически. Исторически не се оправдава, защото минаха вече векове, откакто бе провъзгласено умирането на религията и метафизиката и заместването им от “позитивната” наука, а ето че оттогава религията и метафизиката не само съществуват наред с науката, но дори преживяваме истинско тяхно възраждане и дълбоко обосноваване с помощта на самата наука. Днес те са по-жизнени отколкото преди един век./26/.
    Психологически не се оправдава, защото това което нй-често се наблюдава е че , отделният човек вместо в своето развитие да върви от религия и метафизика към позитивизъм, той най-вече се движи точно в обратен ред. Като невръстно дете той се задоволява със заобикалящото го “позитивно” и не се впуска в сложни проблеми, като юноша и зрял човек вече го обхваща същинска метафизична треска и пита: “защо е такъв порядъкът на света , какъв смисъл има той , от къде идва и къде отива всичко и пр.”. Когато пък превали зенита на своя живот и силите му отпадат, тогава го виждаме смирено прояснен, примирен с истините на религията и не рядко почукващ с патеричката по пътеките към църковните двери.
    Най-сетне сам Огюст Конт с живота си не оправда своя закон, защото първоначално е считал извор на знание само сетивния опит и чистата наука като позитивист и враг на всякаква метафизика. В по-късен период от живота си обаче той се е впуснал в истински метафизични обобщения и търсения, макар и не особено сполучливи, докато най-сетне завършил живота си в пълен религиозен мистицизъм, когато създавал догми, църкви,псевдо- божества, светци и сложен култ на поклонение. Така О.Конт сам доказва, че както метафизиката е насъщна потреба на всеки човек, така и собствените му антиметафизични твърдения нямат своето оправдание като от едно стъпало на развитие към друго - от самия безкрай към все по - “отвъд и отвъд”.
    Винаги е съществувала и винаги ще съществува разлика между нашите понятия с тяхната универсална значимост и нашия опит, който е винаги частичен,ограничен,свързан с единичното предметно битие. Дори и елементарната математическа истина 2+2=4 надхвърля всякакъв възможен за човека опит, т. е. ние я считаме валидна и общозадължителна по силата на нейната обективна предметност , дори валидна за всички величини , за всички начини и форми на съществуващото .Подобен род обаче разлика не означава противоречие. Тази истина, както и истината на всяко по-общо понятие надхвърля опита, но не му противоречи непременно. Този именно факт прави възможно построяването на една индуктивна метафизика, която като тръгва по данните на опита и като прави обобщенията си в указаната от тях посока, същевременно надхвърля тези данни и достига до най-общи цялостни концепции за света. А това е именно мирогледът на човека. Касае се не да се отрече, а да се продължи и развие в пълнота и с нови измерения емпиричното изследване, за да се оформи в стройна цялостна и завършена система. “Да се продължи работата, започната от частните науки, да им се даде систематично допълнение, да се предвидят техните бъдещи постижения, да се запълнят празнините, които те оставят открити, да се отсъди между спорещите възгледи - това е тежката, но благодарна задача, с която се нагърбва една подобна метафизика.”/27/.
    Метафизиката е изява на смелост и безкомпромисност на човешкия дух, на задълбоченост и последователност на неговото питане, отвореност и възприемчивост за целостта и единството на света, вкус и усет за заобикалящата човека тайна на битието. Метафизиката, това са последните предели на човешкото познание за всяко дадено време, там, където то граничи с тайната. Това е същевременно вечната устременост и влюбеност на човека в тази тайна, неговата вслушаност и насоченост към отвъдното. При това тази влюбеност и вслушаност ни най-малко не носят характера на патологична мечтателност и повърхностно поетично съзерцание, а са свързани с най-съдбоносни и жизнено-практически интереси, неотложни, всеобщи и мъчителни. Ние не сме само теоретически машини, готови да чакат, докато в края на вековете науката системно и безпротиворечиво постигне и ни съобщи каква е последната истина, а сме живи действащи същества, които всякъде и във всеки даден момент се изправят пред въпроси като: що е животът и за какво служи той? В какво отношение стоят психичните процеси към телесните, особено към мозъчните? Единствено земното битие ли съществува или има и едно отвъдно, както учи религията? Моралните изисквания, които ни се поставят, имат ли обективна валидност или са само субективни? Има ли разум и целесъобразност в света, или всичко е само случайна и безсмислена игра и съчетание на елементи? Има ли възмездие за добро и зло, или всички борби за идеали са една глупава безсмислица? От това как ние сега и тук, всеки за себе си, си отговаряме на тези въпроси, зависи нашето всекидневно поведение. Известно е, че има мислители и учени, които забраняват на науката, на човешкия разум

    да се поставят въпросите за цел и смисъл, за ценност на живота, защото това не било предмет на науката./28/. Няма обаче по-пораженско отношение към разума и науката от подобна позиция. Тогава човекът с пълно основание се пита каква още ценност могат да имат за него и разумът, и науката, ако точно при истински съдбоносните и решителни за живота въпроси те остават безпомощни и излишни. Това е и непростима дистанцираност и пасивност на ума, защото съвсем не е същото да признаеш безсилието си да преминеш пред непреодолимата граница, след като си използвал всичките си познавателни сили и възможности и си се издигнал над безкритичното и догматично мислене. А съвсем друго е да останеш пасивен в позата на предварителна обреченост въз основа на предубеждението, че разумът не е в състояние да постигне абсолютната пълнота на познанието. Еднакво погрешно е да искаш да вървиш с помощта на разума там, където той е вече безпомощен пред пропастта на антиномиите - в тази грешка изпада безкритичната, догматична, предкантовска метафизика, както и да не искаш да вървиш с разума там, където той е в състояние да ти помага ,както прави всеки позитивизъм.
    Въпреки подобни едностранчиви възгледи човешкият дух стои открит, смел и честен пред всички жизнени въпроси от фундаментален характер и изгражда метафизичните си системи, които може сами да не дават последната истина за Бога и за вечните принципи и първите начала на съществуващото, но сочат безпогрешно къде трябва да ги търсим.


    ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА


    1.Срв. Кн. С. Н. Трубецкой, Курс истории древней философии, ч. ІІ, Москва, 1915, с. 79 и сл. ; - W. Capelle, Geschichte der Philosophie, B. II, Berlin, 1926, S. 35 ff.
    2.Фр. Паулсен, Въведение във философията, София, 3 Изд., б.г., с.29-30.
    3.O. Kulpe, Einleitung in die Philosophie, Leipzig, 1919, S. 24.
    4.W. Wundt, Einleitung in die Philosophie, 9. Aufl., Leipzig, 1922, S. 85.
    W. Windelband, Einleitung in die Philosophie, Tubingen, 1914, S. 2.
    Пак там, с.3.
    Пак там, с. 8.
    Н. Лосски, Введение в философию, Петроград, 1918, с. 14; Типы мировозрений - Введение в метафизику, Париж, 1931, с.4.
    Г. Челпанов, Введение в философию, Рига, 1923, с.6.
    В. Джемс, Введению в философию, Берлин, 1923, с. 27-31.
    А. Фулье, История философии, Санкт Петербург, 1901, с. 357.
    Ив. Георгов, История на филос



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  25. #975
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Цитирай Първоначално написано от adrenalinkavt
    http://download.http://www.teenproblem.net/school/44...=12752796&po=4

    http://download.http://www.teenprobl...=12752868&po=9

    моля ви да ги смъкнете , мерси предварително

    1.

    Философията е ядрото на всяка култура, затова степентта й на развитие е степен на развитие на културите. Езика на философията е категориа-лен, датира от IV в.пр.н.е.
    I класификация на категориите на Аристотел:
     света е подреден, цялостен
     същност (кон)
     колко
     какво (бяло, умее, да чете и пише)
     по отношение на какво
     къде (в Никея)
     кога (вчера)
     намира се в някакво положение (лежи)
     притежание
     действие (реже)
     претърпява (него да го реже)
    Тази класификация е условна. Чрез категориите се създава система, ко-ято дава възможност да се разглежда този свят.

    II др.класификация - Конт, Хегел

    Стилове и форми на философските текстове, пословици, басни, истории върху историята на великите митове. Системи съчинения от различни учебни пособия - доклади, трактати.
    Историческо формиране на философ.съчинения
    гноми - отделни изречения
    поеми - силен философски текст
    диалози
    афоризми - Ницше
    есета - Албер Каби
    трактати - Аристотел, Хегел - математически
    изповеди - Русо
    романи - Достоевски

    Философията е теоретическо описание на света, защото човек със своя-та дейност изменя и преобразува както природата, така и себе си. Чове-ка създава историята и собств.свят. Човека не е независим от природни-те закони, той се стреми да ги усвои. Доколкото човек сам твори истори-ята, той създава свои цели и се стреми да ги стигне.

    Трансцедиране - човек да излезе от себе си и да се погледне от вън. То-ва самонаблюдение е много важно за да коригира своята дейност. Фило-софски плурализъм (многовариатност). Щом има избор, можем да гово-рим за свобода. Тя е осъзната необходимост. Човек е свободен, когато познавайки природните закони, той избира онзи който задоволява него-вите потребности.

    Осъръзмеряване:
    Философското мълчание и общуване се допълват взаимно. Философско-то общуване има за цел да провокира човек към вътрешен диалог.

    Възниква въпрос - как практически философът проблематизира реално-то съществуване на човека?
    Отговор: свежда се до факта относно непосредственото облагане на многообразието. Философията не дава готови рецепти, тя само провоки-ра човека да осмисли своето съществуване. Нито една философия не може да реши конкретните проблеми на човечеството, но може да сти-мулира неговата духовна активност. А когато човечеството започне да си задава въпроса за своето съществуване, той започва да философства. Затова философията е присъща на всекиго и по всяко време, а да мис-лиш означава да бъдеш човек.
    Във Византия - всички науки се обединяват под общо название (диалек-тика) - шест най-важни опредления на философията:
    1. философията е знание за природната същност
    2. философията е знание за божествените и човешките дела, т.е. за всичко видимо и невидимо
    3. философията е упражнение в смъртта.
    4. философията - оприличаване на Бога чрез помощта на мъдрост-та, справедливостта
    5. философията е начало на всички изкуства и науки
    6. философията е любов към мъдростта

    Доколкото истинската мъдрост - това е Бог, то любовта към Бога е ис-тинската философия. Философията - синоним на зараждащата се теоре-тическа мисъл.
    Константин Кирил Филсоф - "философията е разбирането на Божиите и човешките дела, и до каква стешен ще се доближи до Бога, който го е създал"
    - познание божиите ………
    - етически проблеми

    Хегел - философията се изпразва от съдържанието си в един момент.
    Доверие в науката и самите себе си, вярата в могъществото на духа е първото условие за философията.
    Философията е една и може да бъде само една, защото разума е един. Философското познание е функция на живота. То е символика на духов-ния път, отпечатва върху себе си всички житейски противоречия и не би-ва да се опитваме да ги заличаваме, защото философията е борба
    "Опитът е мъдрост" - Кант

























    Философията в духовната култура на човечеството
    1. Що е философия и философстване. Как се прави философия?
    2. Ползата от философия. Специфика на философското мислене. Стил, метод и език.
    3. Философски смисъл на живота. Философията като теоретично осмис-ляне и проблематизиране на човешкото битие.

    Човек в своя живот натрупва множество знания и мисли, как е устроен света, за съдбата на човечеството, за смисъла на живота, но най-вече за живота и смъртта.
    Как е устроен света?
    Хаотичен ли е или не?
    Как се отнасят в този свят материалното и духовното?
    Случайността е форма на закономерността.
    Смисълът на човешкия живот.
    Що е истина?
    Що е справедливост, добро и зло; съвест и чест?
    Що е свобода? - израз на необходимостта; осъзната необходимост, сво-бодата е избор
    Какво е мястото на човека в цивилизацията?
    Тематиката на тези въпроси е да определят потребностите на човека, от общата му ориентация към света.
    Светогледът разработва и вълнува хората с въпроси и вън от филосо-фията.
    Философския анализ помага на хората да преодолеят грешността на ед-ни или други позиции, да подтикне човек към преосмисляне. Философия-та помага да се преобразят стихийно възникналите у човека възгледи в много по прецизно мислене, обосновано от светогледа.
    Светогледът е многомерно явление. То се формира в различните облас-ти на човешкия живот, на практиката и културата, към духовното преоб-разяване. Причислено към светогледа се отнася философията. Светът е необходима съставна част от човешкото съзнание. Разнообразни знания, убеждения, мисли, чувства, стремежи, надежди съединявайки се в све-тогледа, представлява цялостно разбиране на света от страна на хората. Остава проблема, че живота на хората носи исторически характер. В ре-алния човешки живот света се формира в съзнанието на обикновените хора. Светът на всяка епоха живее и действа чрез множеството (отдел-ните хора), то не е чисто сумарно, механично.
    Светогледът като интегрално явление включва жизнено-практически, професионални, научни знания. В света се омисля целия запас от знания за човешкия живот. Насочеността на човешките действия има две осно-вания:
    1. ценности
    2. знание (стремежът за постигане на истината за реалния свят)
    Особеното отношение на хората към всичко, което би било в съотвест-вие с техните интереси и потребности.
    Светогледът е комплексна форма на
    на различни пластове на човешкия опит.
    Светогледът е съвкупност от оценки, принципи, определящи разбиране-то за света, място на човека в него, както и програма на действие на хо-рата в бъдещо действие.
    В светогледа различно са представени интелектуалния и емоционален опит на хората.

    Светоусещане - емоционалната психологическа страна в светогледа на равнището на обичаи, настроения, чувства и други.

    Светоразбиране - свързано с формата на познаваните образи за света с използването за нагледни представи за него.
    Свет. е сложно взаимодействие на интелект. и емоц. комп. на светоусе-щането и светоразбирането като елементи на свет. Светоразбирането и светоусещането имат две равнища: 1 - жизнено - практическо (неедноро-ден компонент - неговият носител е нееднороден - човекът), неедноро-ден се определя от образ. интелигентност, духовната култура, традиции ); 2 - теоретическо (ф. - системно-концептуално обобщено теорет. позна-ние )

    1.Източник за появата на философията е митологията (форма на общес-твеното съзнание, характерна за ранните стадии на общественото раз-витие). Митовете са посветени на космическите теми за устройството на света; за безсмъртието на боговете и др.
    Митовете са най-ранната форма на духовната култура на човечествтото, обеднили в себе си зачатъци на знание (религиозни, политически възг-леди, философски). Митът се проявява като единна универсална форма на знанието, изразява светоусещането и светоразбирането на епохата, в която се създава. В митовете се сближават явленията на природата и културата, човешките черти се пренасят върху обкръжаващия свят, а космоса се пренася на земята. В митовете отсъства разграниченост на света и човека между знанията и художествените образи, субективното и обективното. Има въпроси от митовете, които се онаследяват от религи-ята и философията.

    2. Источник - "религията" - светът на религията по своемото отразява ре-алния опит на човечеството с помощта на празничната обредност. Рели-гията формира доброта, състрадание, съвест, дълг, справедливост, стремейки се да ги свърже със свещеното. Те не трябва да се противо-поставят (Хегел). Предмета на релегията съвпада с предмета на фило-софията, тя се интересува от същността на Вселената, на природата и духа, на отношението на човека към духа. Философията също се интере-сува и изследва човека и неговата същност. Според Хегел основата на религията и философията се състои в мисленето. За човека мисленето служи като основа на религията.
    Различията на философията и религията не трябва да ги противопоставя на мисленето, а в рамките на мисленето. Религията е сферата на човеш-кото съзнание, в което са решени всички загадки. Религията е сфера на вечната истина, покой, светоразбирането за човека прави мисълта конк-ретна в качеството на човешкия дух.

    Философия - пръв използва думата "философия" Питагор - VI в.пр.Хр. В научен смисъл пръв я използва Платон - IV в.пр.Хр.
    Любомъдрите - включва най-ценните достижения на духовната култура. Раждането на философията си остава остава едно велико достижение на древна Гърция ( VIII - V в.пр.Хр.) Думата философия беше синоним на зараждаща се теоретична мисъл.
    Аристотел - IV в.пр.Хр. - начало на философстването "преди и сега изумлението подтиква хората да философстват". Защо философстваме? За да направим свой свят и да го опознаем
    Как се прави свят във философията? - теоретично, философията е иде-ално възпроизвеждане на универсума.
    Как се прави философия? - с категории.
    Кой прави философията? - гения (отделния човек). Той създава пара-дигма (модел на света), създава и школа - разпространяване на идеите. Традицията съхранява модела на Гения. Направление парадигматичните принципи във времето. Философията не е професия, тя е част от живота като такъв. Ние живеем с хората и сред хората.
    Философията е елемент на човешкото съзнание, тя е публично съзна-ние. Философът е беззащитен сравнен например с поета или драматур-га. Той може да говори само от свое име.
    Мъдростта позволява да се вземат решения и като ръководство на чо-вешкото поведение, да привежда съответсвие знание и действие. Фило-софстването не е дело на учени, а е дело на човека при всички условия и обстоятелства. Философията е присъща на човека по всяко време, за-щото да философстващ означава да мислиш. Смисълът на философст-ването е съвремието. Философското изследване започва на границата, където свършва знанието.
    Философията има незавършен характер, чиято същност се състои в пос-тоянното търсене на истината. Да философстващ означава да се учиш и да умираш. Ако философията значи да се учиш, да умираш, то да знаеш да умираш значи да знаеш да живееш.
    Хегел - "философията е една и може да бъде само една, защото разумът е един"























    След природата философията изследва обществения живот на хората.

    1. Природа
    2. Обществен живот
    3. Човек

    Сократ - смисълът на човешкия живот, смъртта и безсмъртието - антро-пология. Той олицетворява философията. Тя напуска Олимп и слиза Атинския пазар.
    Жан-Пол Сартър - изоставя Сорбоната и влиза във френските кафенета.
    Предмет на философското размишление със природата, обществения живот и човека. Философията има теоретичен характер.
    Ницше - "философът сам трябва да бъде историк, догматик, поет, гада-тел, за да може да погледне от високо, той трябва да създава ценности. Формата на философията не се свежда нито към митологията, нито към религията, нито към науката.
    Аристотел - пръв опит да отдели философията. Тя изучава най-общите принципи на познанието - гносеология.
    Най-близко до Аристотел - Кант. Той смята, че философията е преди всичко универсално теоретично знание. Философията е наука за отно-шението на всяко познание към същинските цели на човешкия разум (Кант)



    Чрез тази схема на знанието човешкия интелект уморително постига света в аспект, който не е даден в опита. Кант извежда на преден план практическия разум. Активния характер на светогледа стои в основата и начина на действие.
    Към мъдростта води науката. Невежеството на никого не е помогнало.
    Потребна ли е философията за всяка възраст? - старецът, макар и оста-рявайки - вътрешно млад от изживяното, а юношата - зрял, непознавайки бъдещето (познавайки философията).
    Солон: "тайната на вечната 'мъдрост' е да се учи всеки ден по нещо но-во, защото живота е безкраен процес на самооткритие."
    Съзнанието (субективното и духовното) е насочено към самия човек.
    Насоченост навън - в стремеж да изучи природата, човека се отличава със способността да мисли, да желае, да тъгува и др.









    схема 1

    - кое от двете е първичното
    - в състояние ли е съзнанието да опознае битието.
    Философията е многоструктурно явление. Тя включва науката, житейска мъдрост и културен феномен.
    Зенон - физика, етика и логика.
    Клеант - диалектика, риторика, физика, политика, теология
    Декарт - дърво, корени, метафизика
    механика - стъбло - физика
    медицина - клони - науки
    морал

    схема 2

    Под морал Декарт разбира най-възвишения морал, който предполага пълно познаване на останалите науки, най-висшото стъпало на мъдрост.
    Философията се разпростира върху всичко, което човешкия дух може да познае.
    Единствено философията ни отличава от най-дивите и най-варварските народи.
    Един народ е толкова по-възпитан, колкото по-добре знаят да философ-стват хората в него.
    Философията е социално-културен феномен и тя може да бъде опреде-лена като култура на духа.
    Алберт Швайцер - (етнолог) - с термина култура трябва да се означи су-мата от всички достижения на отделните лица и цялото човечество във всики области, в онази степен в която те съдействат за обществения прогрес и духовното осъвършенстване. Колкото по богата е философс-ката концепция, толкова е по-широко полето на културата.
    Културата е преоценка на ценностите.
    Ценност - тези математически и духовни обекти, които са способни да удовлетворяват всички потребности на човека и обществото, служейки на техните интереси и цели.
    Появата на философията и раждането на особено, вторично по тип об-ществено съзнание, насочено към осмисляне на сложните обособили се форми на практиката на културата изобщо.
    Формация на философията - използването и приложението на философ-ските принципи, категории в научната и социалната практика.
    1. Светогледна формация - система от знания, оценки и убеждения за отношението човеко-човешки свят, закрепени в човека като принципи на поведение. Всеки светоглед е форма на обществено съзнание и обрат-но.
    Всяка наука има своя светогледна формация. Светогледната формация - дава знания за политическите, естетическите, правните и други идеали на обществото като цяло.
    2. Философията дава логика на ………………………………………… ……………………
    ………………………………………… ………………….
    3. Социално-приложни - осъществява се като преобразувателна и управ-ленческа дейност. Философията индуцира (провокира) човешкото мис-лене. Тази философия е доразвиваща принципа на историзма. Филосо-фията е призвана да резюмира миналото, да преодолее настоящия проблем и да се насочи към бъдещето. Човешката история е реалност от особен род. Човекът е този, който има съзнание, а той е най-уникалната форма на материята. Историята е сложно съчетание от обществения живот на хората. Всички предмети, създадени от хората - обществем труд.
    Творчесвтото е единство от продуктивна и репродуктивна дейност.
    Философията има субективно-обективен характер.
    Противоречието според Хераклит е единствения нерв на развитието. Философската наука - науката се прави от хората.
    Конкретните науки приключват в определен мислителен инструментари-ум.
    Частните науки не могат да обособят себе си в ценностно отношение.
    Сументизъм - научно, вярно знание дават само частните науки.








    Схема 3

    Частните науки се изграждат върху експерименталната философия в са-мостоятелна област на духовните знания. Философията е интерпретатор на достиженията на частните науки.
    Философията е сродна с всички частни науки, но взета в интегрален вид.
    Научен метод - знание, отношение на човешките представи, понятие, ка-тегории взети в своята съвкупност, формата на човешкото мислене (де-терминирана).
    Метафизическия - вече е ненаучен.
    Диалектически метод - за първи път Сократ (спор) там където има борба на идеи
    Философията е социално-културен феномен. Тя е най-универсалната ин-тегрираща връзка между частните науки и всички останали духовни об-ласти.
    Клеобул
    Периандър
    Бимант
    Талес
    Хилон
    Питак
    Солон - нищо прекалено. Помни края на дните си.
    Най-лесно - даваш съвети, най-трудно - да познаеш себе си.







































    Антропологическо направление - софистика - древногръцко посвещение. Разпространението на знанието е важен момент. Риторика - средство за убеждаване (важно място).
    Протагор - човечеството е мярка на всичко съществуващо.
    Сократ - завой от природата към човека. Той не признава боговете. "Аз зная че нищо не знам" - мъдростта е съзнанието за ограничаване на зна-нието. Съмнението в средство за усъвършенстване на научни знания "познай себе си" - самозн. означава откриване в отделните постъпки на хората възможност за постигане нормите на човешките действия.
    "Познай себе си" - предпоставка за познаване на другите. Основна кате-гория - добродетел (при Сократ). Добродетел съвпада със знание. Ос-новни форми на човешката добродетел - справедливост, храброст, уме-реност и благочестие.
    Извод: от всички добри неща на света най-добро е познанието и едно зло - невежеството.
    Диалектиката се определя като:
    - изкуството за разискване
    - теория за спорене
    - умение да се води правилно беседване
    Приоми на Сократ:
    - ирония, форма на диалог. Възможността на събеседника да отк-рива своето незнание без да бъде предмет на високомерно отношение
    - маефтика (акуширане)
    - индукция - от единичност към общото
    - определение - то завършва беседата

    Платон - (академия)
    Основна категория - идея. Тя се отнася до множеството еднакви неща. Тя е същност на нещата. Тя е безотносителна във времето същност. Тя е извънпространствена природа, която изразява нейната трансцедент-ност. Тя е сетивно невъзприемаема. Тя не е отражение на обществените свойства, а е тяхната същност. Идеята е дадена сама по себе си.
    Два свята - на идеите - идеален
    - свят на несъвършенните сетивни неща

    Идеите са модела на сетивно-възприемаемите неща.
    Теза: във вечния свят на идеите пребивава и човешката душа. Беззем-ната душа отрича познавателната сбособност на усещането.
    Гносеология - форми
    - мнения - сетивни данни
    - разсъдък - света между сетивните неща, идеите за тях
    - разум - реализира самоактивирането на познавателната способ-ност, изучава идеите като такива.
    - световната душа се намира в центъра на света. Света е единство от битие (идеята), небитие (материята), сетивни неща и числа(Платон)
    Световната душа придава движение на Вселената ( Платон ). Движение-то на звездите и планетите се предава от техните души.
    Между елементите на космоса, той (Платон) отделя вода, въздух, огън и земя. Основни са огън и земя, между тях поставя въздуха и водата. Бла-годарение на огъня виждаме космоса, благодарение на земята усещаме космоса. Космоса е единен, краен и представлява кълбо. Той е привър-женик на глоцентричната теза.

    Създадена теория са структуиране и класификация на древните форми на управление.

    Идеална държава

    А. Аристокрация - аристократична република
    - аристократична монархия

    Б. Нисходяща йерархия
    1.Тимокрация - д-ва на честта и ценза
    2. Олигархия на търговията
    3. Демокрация - власт на сгантта
    4. Тирания - диктатура против властта на аристокрация

    Емперокъл - въвежда категорията закон.
    Платон - земеделци и занаятчии - производство
    - войници - безопастност
    - философи - управление на държавата

    Теория за Ерос ( Платон ) - лирическия ерос - индивидуални влечения
    - космическия ерос - творческия ерос "страст, чужда към ума, влачеща към удоволствието от красотата и силно укрепваща се от съединението с другите. Тази страст е любов. Чувствената любов е безусловно необходима за човешкото съществуване.
    Двата ероса той ги възприема - лирическия - съединение на душите; космическия - светопреобразуване.
    (Отговор на някакъв въпрос за еросите) - С възприемането на ероса като роден в красотата. Истинския ерос е ероса на вселенското единство.

    Въпрос 4

    Този който синтезира цялата мъдрост на античността - Аристотел - те-лепатическа школа
    Създава система на науките.
    - теоретически - физика, математика, метафизика
    - практически - етика
    - творчески - гносеология

    Аристотел - отрежда място на материята. Тя е субстрат (основа) на всич-ко съществуващо. Той въвежда понятието форма. Тук се характерезира съдържание, обективен предел и цел. Тя е свързана с материята.

    връзка между материята и форми
    хилеморвризъм
    мат. форма

    Обективния смисъл на формата - ентилехия.
    Бог е форма на всички форми. Стремеж на Аристотел към абсолютната форма. Идеята за движението обяснява връзката между математиката и формата. Движението може да бъде възникващо умножаване, намаля-ване, увеличаване, превръщане, преместване. Може да се срещне във всяка форма на преместването като негов момент.
    Покой - относителен и абсолютен.
    Движението е вечно, трябва да съществува нещо, което да привежда в движение всяко тяло.
    - първия двигател - той не се нуждае от други тела, сам той е енергия, той е чиста форма, не притежава материя, той е цел, т.е. - Бог.
    Аристотел изгражда формалната логика, формулира два закона :
    - закон за противоречия
    - закон за изключеното трето
    Политическа философия - форми на древното общество.
    1. Монархия 4. Тирания
    2. Аристокрация 5. Олигархия Отлонение
    3. Полития 6. Демокрация

    Полития - властта се упражнява от средно имуществени слоеве на об-ществото ( идеал според Аристотел)
    Никомахова етика - произведение на Аристотел. Той атакува тривиални-те представи за живота превежда човека от собствената му ограниче-ност.
    "Знанието облагородява духа!"
    Понятието добродетел - знание, което очертава пътя за достигането на високи морални ценности.
    Евдемонизъм - щастие - добро като обект на човешките желания и зна-ния. Щастието е възможност, ако се използват трите вида блага.
    - душевни
    - телесни
    - въшни
    Два вида добродетел:
    - дианоетически - разум
    - етически - чувства
    "Най-престижната добродетел е мъдростта!"

    Въпрос 5

    Епикур
    Човека в римската философия
    Сенека - човешката добродетел е основно качество на човека. Тя се подчинява на съдбата на човека. Няма нужда от молитви. Човкът е най-висшото звено от природата. Живота сам по-себе си не е благо, благо е добрия живот. "По-добре да се мре, отколкото да се живее лошо"
    Живота е естествено учереждение, в което трябва да са братя.
    Дълг на всеки човек - да не причинява вреда на членовете на общество-то.

    Епиктет - доведен в Рим като телохранител на Нерон - "Философията е своего рода медицина, предназначена за лекуването на болната човеш-ка душа."
    "Не желаеш ли да бъдеп роб, не търпи и робство сред себе си"
    "Свободата е правото на свой избор и собствено мнение"

    Марк Аврелий - човеколюбие, доброта, философията е предимно нраво-учение. Бог е първооснова, Бог е всемирния разум. Човешкия живот е един бързо преминаваш миг.


    Въпрос 22 (без философи)

    Обективната истина не означава истина. По-старите истини обикновено не се отричат, а се включват в новите случаи. Абослютната истина е пълно и изчерпващо знание за света като цяло. Всяко отричане на абсо-лютната истина води до отричане на света. Човешкото мислене е толко-ва суверенно, колкото е несуверенно плюс човешкото познаване. Човеш-кото познаване - способност е толкова неограничена, колкото и ограни-чена. Несуверенно плюс ограничение - конкретно проявление. Относи-телната истина е част от абсолютната истина.
    Има ли вечна истина? - да има.

    По степен на приближаването на субекта към обекта.

    истина

    [относителна] [абсолютна] [конкретна]
    при степен на истината на условия
    приближаване на субекта

    Човешкото взаимодействие е човешката действителност. Практиката е една от формите на всеобщото взаимодействие в света. Характерно е съзнателната целенасоченост и упротреба на оръдия на труда. Човека очовечава средата. Човешката практика е двустранно взаимодействие между човек и човека. Ролята на практиката е в познанието. Тя е основа, определяща цел и критерии на познанието. Практиката стои по-високо от теоретичното познание, критерият на практиката е относителен, не може да бъде абсолютен. Той е и неопределен. Освен практиката и логиката може да е критерий на познанието. Практиката и теорията се намират в единство - два възможни варианта.
    1. Практиката е основна определяща цел на познанието
    2. Ролята на теорията за практиката.

    Вярно е, че теорията има своята специфика, знания оказващи еврестич-ната сила на хората, изпреварващите и функции, всякога да се отчита както ролята на практиката за познанието, така и ролята на познанието в практиката. Докато практиката е основа и изходен пункт, то във функцио-нален пункт познанието насовчва самата практика. Значение за практи-ката имат две функции:
    - регулаторна - обезпечава управлението на самата практика
    - прогностичната - обезпечава целеобразуването

    Извод: в диалогът теория-пракиката се изменя, коригира, обогатява, как-то теорията, така и практиката. Творческата активност е активност на мисълтта.
    Заключение: "Нищо не е по-старо от истината" (Декарт)
    (Хелепид) - "Истината е върховния водител в работното поле на фило-софията и жизнената практика

    Въпрос 23
    Тема "човекът и обществото" като философски проблем
    Човекът като философски проблем, човешката личност, общество, за смисъла на човешкия живот, смъртта и безсмъртието.
    Човешката култура, цивилизация, обществото като обект на човешкото познание.

    В исторически план не всички философски системи са успявали да "прихванат" познание и полезрение в твърде широката тема на човешка-та проблематика. Едни са обръщали внимание на свободата на човека, възвеличавали социалната природа на човека. Човека е носител на уни-калност - способност да отразява както етноса (външно действие), така и субективна реалност (психика, разум) и творчески да ги преобразува. Според Видро човекът е висша ценност, единствен създател на високите постижения на земята, разумен център на Вселената.
    В античната философия ч овек се разглежда като част от Космоса, човек е микрокосмос.
    В християнството човек се разглежда като дух и тяло. Те са качествени противоречия, като възвишено и низшо.
    Във философията на новото време (от Декарт досега) - вижда в човека неговата духовна същност.
    Голяма заслуга е свързаното изследване на Кант и Хегел (19-20в.) - чо-век до разумното начало и към ирационалното начало, научното разби-ране на човека е един незавършен човек, тъй като човешкото съществу-ване е крайно многообразно (разум, воля, характер).
    Човек се ражда, живее, стреми се към нещо ново. През 20 век Владимир Соладьов - човек е същество, призвано да събира и добро, и зло - харак-терни черти - срам, състрадание, благоводение. Те очертават богатство-то на духовния живот на индивида. Чувството за срам безусловно разг-раничава човека от животинската природа. "Аз се срамувам, следова-телно съществувам"
    В процеса на труда човек непрекъснато изменя своето съществуване. Чрез труда създава материалистичния дух, култура, труда - колективен социален феномен. Развитието на трудовата активност глобално изменя природната същност на човека.
    Появява се нов биологичен вид - човек с формирано вече съзнание, кой-то се нарича "Хомо Сапиенс", човек се отнася към единичния човек и към рода. Един човек не съществува и само в това отношение човек и чове-чество в пълния смисъл. Детето се ражда с цялото физиологично богат-ство (генофонд) натрупано от човечеството. Детето, което не е усвоило в себе си културата на обществото, се оказва неприспособено.
    Извод: Човека е разумно същество
    Социалната природа на човека не отрича неговата биологична природа, която също има универсален характер. Биологично измерение на човека се проявява в морфологичното явление, както и в нервно-мозъчните процеси на човешкия организъм. Психологично измерение се разбира, като вътрешен духовен свят на човека. Това са съзнателните и безсъз-нателните процеси (воля, характер). Човек е разумно същество. Негово-то мислене се явява сложен опит от емоционална и интелектуална сфе-ра. Човек се разглежда в три аспекта. Закономерностите са ориентирани към саморегулирането на вещественото на човека, но човек преди всич-ко е субект на обществените отношения. При разглеждане на личността на човек се имат в предвид такива свойства, които могат да бъдат опи-сани чрез соц.-психологически термини. Измерението на човека от биб-лейска и социална страна има във философията отношение към човеш-ката личност. Библейското е главно чрез наследствеността. Социалното чрез непросредствено издигане на човека. Човека в културно-историческия процес на социума. Нито библейската, нито социалната могат да ни доближат към същинското в човека, но тяхното единство мо-же да ни сближи до човека. Любопитсвтото е социално качество.
    Извод: Човешкото представлява цялостно единство на библейските, пси-хоологически и други нива, в които се формира природното и социално-жизнено придобитото.
    Средата в която човек живее е и природна среда. Ако човек е оставен в безмагнитна среда, той загива.
    Биомасата на всяко живо същество притежава особено биополе. Някои животни снемат стресовото състояние на човека. Душевното равновесие на човек е възможно при условия на физиологична и психологична адап-тация. Всички животински организми взаимодействат с Космоса. Ние жи-веем в унисон с цялата космическа среда, затова космическите ритми оказват голямо влияние върху растенията и животните. Битието изобщо е конкретно единство на общественото битие и социално неустоената природа. Човек е реалност сред реалностите. Той се ражда, живее и умира в битието. Човек не е свободен от битието, а е свободен в битие-то и е детерминиран факт в него. Човек не може да се откъсне от битие-то, отиването в небитието е начин за връщане в битието, но в друга форма.

    Човекът се развива и по своя биологична програма. Всичко родено съ-ществува след биологична амортизация. Естествено отпада от живота в определени времеви граници. Властта на природата е тиранична (Хе-гел), защото всеки човек умира. Разбирането на смъртта се състои в то-ва, да се разбере смисъла на живота, как трябва да се живее.
    Гьоте - смъртта е художествен начин за възпроизвеждане на живота.
    Живота и смъртта са вечните проблеми на човека. Човек е тяло сред те-лата. Той се изменя. Близостта към смъртта повишава цеността на жи-вота.
    Живей и действай всеки път сякаш е последен (Марк Аврелий)
    Жаждата за безсмъртие, определен вектор на човешкото битие.
    Платон - тялото е тъмница, смъртта е източник на радост и жажда
    Епикур - живота и смъртта са паралелни плоскости - не се пресичат.
    Индивудалната смърт се компенсира от безсмъртието на рода. Човек е безсмъртен със своите дела. Не само е смъртен, но и човечеството. Ако е вярно че индивида се съхранява в рода, то е вярно че рода умира в индивида. Живота е уникален, единствена нравствена добродетел е съхранението на достойнството на човека пред лицето на смъртта.
    Смъртта и нейния нравствен статус е необичайно висок.
    Тацит
    Планиий - предсказвам, че твоята история ще е безсмъртна, за това аз силно желая да бъде включен в нея. Безсмъртието е проекция в бъде-щето. Живота става висша ценност, независимо че живота Ерос и смърт-та Танос вървят ръка за ръка. В живота на човека може да настъпи мо-мент, в който смъртта е по-действена според главните си цели отколкото живота.
    Смисъла на смъртта е свидетелство, че безсмъртието на човека следва да се желае от потомците.
    Диалога "Ферон" - последната нощ на Сократ. Изработва достойно за се-бе си отношение към смъртта.
    Сенека - "Най-жалкото, това е загубване мъжеството да умреш"
    Безсмъртието - биологично, творческо, теологическо, натуралистическо.
    Смисъла на смъртта е обратната страна на смисъла на живота.
    Само лице в лице със смъртта - истинска стойност на живота.
    Ларош Фуко - "не трябва да се гледа направо на смъртта и на слънцето".
    Смъртта на малките хора, тихата смърт
    Евтаназия - блажена смърт, доброволна смърт.
    Умрелия човек след смъртта се превръща от обект в обект на манипула-ция (потребление и др.)
    Човек има право на живот, но и на смърт.
    Естетически права: на живот, свобода, собственост (чрез труд - Лок)
    Т. Ман - смъртта е велика сила, в близост с нея човек сваля шапката и се предвижва на пръсти. Разума стои като глупец пред нея.
    Морис Маро (Сорбоната) - без смъртта на човека, нямаше да има нито история, бъдеще, общество, надежда.
    Хераклит - смъртта на един е живот на друг. Смъртта открива път на следващото поколение
    Жорж Батай - "еротизъм" смъртта е младостта на света, и само превръз-ките на очите ни пречи да видим че смъртта единствено осигурява изб-ликването на живота.
    Последната минута е тази, която е равносметката на човешкия живот.
    Агонизиращият е още присъстващ биологичен живот, но съзнанието му е изпълнена с представата за един свят, който един жив човек не би могъл да познава. Надеждата за живот не престава до самия край. Последния миг, когато е твърде късно за думите, тишината и мълчанието казват по-вече. Смъртта е събитие, което е абсолютно, последно в човешкия жи-вот, безкрайна дистанция между последния миг и нищото. Смъртта за отделния човек си остава уникална. Посления миг е за умиращия пръв (нищо подобно не е преживял) и последен, защото след него субекта престава да бъде.
    Последния миг е кристализирала диалектиката на живота и смъртта.
    Доколкото часът на края е края на човешката надежда.
    Перикъл - тайната на живота е в щастието, тайната на щастието е в сво-бодата, а тайната на свободата е в мъжеството. Когато човек мисли и го-вори за своята смърт, на човека са необходими любов и свобода, за да може да има мъжество да се изправи срещу смъртта, да я отложи, да я предотврати. Този който не умира, той не живее. Да философстващ зна-чи да се научиш да умираш. Проклет би бил живота без смъртта.
    М.Хайдигер - феноменът страх от смъртта. За Хайдигер страховете са фундамета на съществуването. Смъртта не е червеят който разяжда плода, а същинското ядро на живота.
    Щом някой вече е роден, то веднага вече е достатъчно стар за да умре. Смъртта е самата структура на живота, който живот е битие за смъртта. Смъртта винаги е самотна и уникална.
    Антропологическа инадаптация - Хайдегер - препокриване.
    Страх от смъртта е върховното последно бъдеще
    Монте - смъртта ни държи будни, обути и готови за път.
    Смъртта ни индивидуализира, но и предизвиква инфантилни реакции, тъй като смъртта е единственото нещо, което е извън силата на човека.
    Солон - помни края на дните си, това вероятно би те направило по-хуманен. Човешкия живот няма еквивалент.
    Йосиф Херпет - никой няма право да отнема човешки живот.
    Бергсон - разбира под живот непрекъснатото творческо развитие. Светът представлява нещо единно, развиващо се - жизнен порив. Благодарение на жизнения порив човечеството продължава настъпателното си пове-дение.
    Б.Франклин - трудещ се човек - интуиция, постигаща самата същност на живота.
    Бергсон - три основни въпроса - от къде сме дошли, кои сме ние, накъде отиваме. Човешкия живот и човешкото познание са свързани с филосо-фията на историята.




























    Авалд Шпенглер - историята се разпада на редица неповторими култури. Цивилизацията е старост на културата, нейно постепенно умиране. Сим-птомите са материализмът, атеизмът и др.

    Три типа култури - антична (Аполонова душа - сетивното тяло), евро-пейската - душата на Фауст (безпределното пространство и всеобщата динамика), арабска - магическата душа - строгия дуализъм между душата и тялото, и магическото взаимодействие между тези субстанции.
    Н.Бердеев - култура - съвкупност от всички видове преобразувателни дейности на човека и обществото, и резултатите от тези дейности.
    Културата е осъществяване на нови ценности. Динамично движение вът-ре в културата. С нейните кристални форми тегли към изход извън култу-рата, към живота, към практиката, към силата.
    Човечеството създава цивилизация за да се освободи от стихийните природни сили. Човечеството е измислило оръдия на труда, които е пос-тавило между себе си и природата.
    Леонитиев, Досоевски - разлика между културата и цивилизацията. Ци-вилизацията е по-стара и първична от културата. Изобретение на най-елементарните оръдия на труда е цивилизацията. Цивилизацията е все-ки социализиращ процес. Цивилизацията означава социално-колективен процес, а културата е процес по индивидуално-протичащ в дълбочина. Цивилизацията сочи по-висока степен на обективизация и социализация, а културата е природно свързана с духа и природата на човека.
    Волята за могущество на всяка цена е цивилизаторска идея в културата. Цивилизацията е преминаването от култура към отдаване на стремител-ния поток на живота. Цивилизацията непременно господства икономиз-ма, тя по природа е технична. В цивилизацията колективния труд измес-тва индивидуалното творчество, тя обезличава.
    В криза ли е цивилизацията (Шпинхер)?
    Р.Джордж Колингууд - признава кризата в цивилизацията. Тя е в следст-вие от постоянния откъс на вярата в разума, като база на организация на целия социален живот. Симптомите той вижда във философията и раци-онализираща и неговия политически израз - фашизма (съзнателен анта-гонист на цивилизацията)



    Въпрос 25, 26 и 27

    А.Тойнби - вижда алтернативата на съвременните цивилизовани ценнос-ти в християнството. Той признава, че съвременната цивилизация съ-ществуват симптомите на криза, но той не е песимист. Спасението може да дойде чрез единението на духа, въз основа обединяването на светов-ните култове. Той възприема идеята за културната приемственост. Све-товната цивилизация е резултат от историческия процес, а не е предпос-тавка.

    Ларош Фуко - цивилизацията е етнология на културата, обществената отворена висша най-сложно организирана система. Обществото и циви-лизацията имат една и съща по времетраене темпорална характеристика в историческия процес.

    Кобс, Ж.Русо, Кант - възниква договорна теория
    Хората са създали обществото на своето естествено състояние към ново гражданско състояние.
    Кобс - естественото състояние на хората е война на всички против всич-ки. Индивидите са застрашени от взаимно изтребление, отъждествуващи обществото с действията, и те са плод на човешкия разум.
    Русо - отъждествувайки обществото и действията, той смята че в естест-веното състояние на хората те не са били организирани в обществото и затова по силата на договор те мълчаливо се обединяват в асоциации. Обществото е обществена личност със своя воля, съставена от съзна-телно обединяване на индивидуалности.
    Кант - три силни естествени наклоности, които отблъскват хората един от друг - честолюбие, властолюбие и любов към собственото.
    Нашето познание представлява система от възприятия, но те имат су-бективен характер.
    Хегел - обществото възниква веднъж. Обществото е продукт не на разу-ма, той е ирационален психологизъм.
    Инолит Тен - нормалното душевно състояние на хората представлява състояние на халюцинации, но понякога могат да успеят
    Габриел Тард - подражание - въз основа на него възниква обществото. То обединява, уеднаквява хората. Социалните връзки са трудовите връз-ки. Трудът е създал човека в процес на отделяне от природата и обедни-яването им в общества. Трудът и езикът са двата мощни фактора, за формиране на човека.

    Неокантианство - отрича ролята на географския фактор. Обществения живот е безпричинен, и не се ръководи от никакви закони. Географската среда - основа за формиране на обществото.
    Ш. Монтескьо - най-важно - климатът. Тази теза е лесно опровержима. През 19 век - Х.Бокъл - 4 елемента са в основата на възникването на обществото - климат, почва, храна, общ вид на природата. Те не могат да дадат научен отговор за възникването на обществото.
    Хегел - топлината е достъпна за формиране на обществото. Историята си има своя вътрешна логика.
    "Мекият йонийски климат многоспособства за да бъде създадено изя-щество на поемите на Омир, но само климатът не може да създаде таки-ва автори"
    Мечников - водната среда е най-важния фактор за развитие на общест-вото.

    Три периода за развитие на обществото:
    - речников - Нил, Тигър и Ефрат, Гана, Хуан-хо
    - средиземноморски - на финикийци, римляни и др.
    - океански - откриване на Америка

    Няма общество, което да не се намира върху една или друга среда, но влиянието и е относително.
    Некултурен човек няма при философията, защото той не може да съ-ществува вън от обществото, а общество без култура няма.
    В диалект. инд. - общество основна роля изграе социалния характер. То се поражда от динамичната адаптация на специфичните свойства на чо-вешката природа към определяне на социалните условия при които въз-никват различни форми на отчуждение. В този процес на отчуждение се подтискат основни потребности на личността (любов, творчество, инден-тичност), а това поражда патологичност и неврози.
    Е.Фром - в съвременната епоха се поражда противоречие в човешката природа - конфликт между интелектуалната - техническата зрялост и емоционалната примитивност. Научно-техническия прогрес, технически-те новости и емоционалните примитивности на хората си противоречат. Хората трудно приемат тези новости и затова бягат. Всичко това пораж-да безсъзнателно напрежение при социални промени.
    Това създава предпоставки за възникването на авторитарни и тотали-тарни системи, при които индивида се привръща в безличие.
    Х.О. Игъсет - "човек е призван да бъде творец на светогледа и той изпа-да в една битийна драма". Човекът е футористичен - той живее обърнат към бъдещето.
    Съвременната епоха е белязана от най-острите кризи - европейската криза на културата и соц., която се пораждата от бунта на масите. Те притежават силата на обществената и европейска история, зависи от масовия човек (безличен, бездуховен индивид).
    Човекът (маса) - на собствените идеи, а притежава само формален и ме-ханичен комплекс от общо приети частни представи и възгледи. Трагич-ното е това, че човекът "маса" смята себе си за съвършен. Той налага своята липса на култура, своята духовна ограниченост, като образец. Масите нахлуват във всичко и винаги с насилие.
    Изход - култивирането на интелектуалния елит. Елементарния човек не се стреми към егоистични облаги за себе си, а се посвещава на утвърж-даването на хуманни, социални норми. Кризата не може да бъде прео-доляна само от една европейска страна и нейния духовен елит. Необхо-димо е обединяване на всички страни и с общи усилия ще могат да пре-одолеят кризата.
    Типове общество - (А.Бергеон)
    - първия тип - затворено общество - господства затворената религия и затворения морал (жертва на индивида в полза на общата). То осигурява своята стабилност чрез подтисничество, свеждащо всички индивидуални воли до една цел.
    - втори тип - открито - открита религия, даваща възможност за свобода и творческо отношение към сферата на духовния, открития морал (осво-боден човек от национални предрасъдъци). Стреми се да преодолее на-ционалните граници и да обедини хората на основа на толерантността, свободата и любовта.

    Космолитно обединение на хората и усъвършенстването им води до път към открито общество.

    (Попър) - От начало е приемал марксизма - "откритото общество и него-вите врагове" - разочарован от марксизма, защото той не отговаря на принципа на деморкацията, защото той не подлежи на фалшивируемост и следователно той е псевдонаука. Марксизмът е политическо затворено общество. Попър изтъква предимствата на откритото общество. Негово-то развитие се определя от конкурентната соц.политика. Теории и сво-бода на националната критичност. Той е във състояние да преодолява своите недостатъци, чрез различни реформи, чрез различни социални общества. Типична е рационалната нагласа. За затвореното общество е характерно неизменчивост на законите на функциониране, тоталитар-ност, лична безотговорност, идеен догматизъм, приоритет на общество-то пред индивида - трайбалистно общество (приличащо на първобитно общество). Попър преди смъртта си: "ако искаме да останем хора, пред нас има само един път и това е пътя на отвореното общество"

    Въпрос 2

    Антична философия

    Основните идеи в развитието на античната философия заемат важно място в развитието на философската мисъл. Постиженията на древног-ръцките мислители представляват цяла епоха. Идеите са най-плодоносните. Античната философия е историческа реалност, очерта-ваща основните направления във философската мисъл. Тя е богат спек-тър от теории и идеи, засягащи богат спектър от познанието. Античната философска мисъл обхваща няколко периода.
    1 период VII - VI в.пр.Хр. - развива се в Мала Азия и в Италия, на исток в Йония (област в Мала Азия) - два центъра на философската ми-съл - Милет(Талес), Анаксим(Анаксиман), в Ерес(Хераклит) - VI - V в.пр.Хр.; на запад Велика Гърция (Южна Италия и о.Сицилия).
    Основни школи - Питагорската(VI в.пр.Хр) и Елейската (Ксенофан, Пар-менид и Зенон)

    2 период V - IV в.пр.Хр.

    Мала Азия  Атина  Южна Италия

    Синтезна
    Йонийска
    Италианска
    (философия)
    Основни школи - натуралистическо  Емпирокъл
     Анаксагор
     Демокрит

    3 период - III - I в.пр.Хр. -
    Теораст IV - III в.пр.Хр.
    Стратон
    Епикур 381 - 370 пр.Хр.

    4 период - Римски I в.пр.Хр. - V в.н.е.
    - Тит, Луреций, Кар
    - стоицизъм - Сенека
    - емпиричен скептицизъм - Емпирик
    - Платон III в.
    - Аврелий Августин

    Йонийска школа - първите философски учения възникват в градските по-лиси. Със своето граждански устройство предлага блахоприятни усло-вия. Той е административен и културен център. Философите живеят в градовете и там те философтсват.
    Извод: античната философия е феномен на градската кулура. Гръцкия философ е свободен гражданин, докато римския може да бъде и роб (Епитер), може и да е император.
    Освободените от непосредствено участие в материалното производство свободни и заможни членове, в робовладелческото общество имат въз-можност да се отдадат на ползотворни занимания в областта на науката и други. Упражняването на труда в духовните сфери не е средство за препитание. Философите са творчески личности.
    VII - V в - насоченост  философската мисъл представлява една натур. философия. Нейни основни положения имат за предмет природните яв-ления. Главния проблем е въпроса за единното начало и неговото мно-гообразие.
    Талес - водата е източник и основа на всяко същество, свеждаща много-образието до едно начало, и схващането за поява на единното във вън-шната форма на реалния свят, са първата форма на философската абс-тракция.
    Анаксимандър (Аполония) - географският слънчев часовник, карта и дру-ги.
    Основа за поява на света - так.нар. апейрод (неопределена материя), безпределен по своята природа и безкраен. Той е отрицание на иден-тичността
    Анаксимен - Слънцето, звездите, луната водят началото си от Земята, а въздуха е обща среда за тяхното съществуване, основна идея за единс-твото и многообразието в света - въздуха като начало и основа за всичко съществуващо. Въздуха е конкретната форма на материята.
    Хераклит - огън - знанието се свързва с огъня (основа). Пътят надолу - възникването на многообразието (умиротворяването на огъня). Пътят на-горе връща многообразието към единното начало. Природният процес е едновременно създаване и унищожаване на природата.
    Човешката душа - разновидност на огъня. Всичко тече - като образ на реката. "Всичко тече, всичко се променя" - Пантарей
    Например отношението между смъртно и безсмъртно (противополож-ност) - причина за самото движение. Противоречието може да бъде осъ-ществявано когато имаме противоположност.
    Извод: ранните мислители творят някакво начало, от което всичко е про-излязло. Водата и огъня са своего рода метафори. Тези възгледи са първото теоретично възражение на митологията. Първите гръцки фило-софи са ги наричали физици (природна физика). Те мислят за филосо-фията като наука за приключването и началата на всичко съществуващо (античната философия като теория на космоса).

    Италийска философия - идеята за числото (Питагорейството)
    Той е специфичната антологическа реалност. Закономерностите се из-разяват посредством числа. Числото не е откъснато от природата. Чис-лото има двойствен характер. Питагор въвежда категорията филсофоия като космос. "Отношението между небесни тела и космоса изобщо" - те-за: света е жив огранизъм и хармонично единство, подчинени на собст-вените си закономерности. В центъра на света стои огъня, около който стоят 9 тела - Марс, Венера, Земя, Слънце, Млечен път, Антилгон. Земя-та се върти около централния огън. Звездите от движението на отделни-те планети създават вселенска мелодия, доловима само от Питагор. От тук той извежда принципа - Монохорда (зависимост между височината на тона и дължината на струната)

    Елейска школа - насочва своите цели за преодоляване ограничеността на сетивността. Ксенофан - единното като единствено съществуващо. В духа на пантеизма (Бог = природа) единното се оказва идентично с Бога. Единното несетивно възприемана природа. "Божието същсествуване е кълбообразно", т.е. единното се изобразява във вид на кълбо, с което се подчертава неговото съвършенство.
    Парменит (ученик на Ксенофан) - излагащ възглед в стихове. Идеята за битието - във форма на кълбо. То няма начало и край. Изтъква непре-късната противоположност между битие и небитите. Тъждествуваща на битието е мисленето - неговата кардинална идея. Първо основно опре-деляне на основния философски въпрос.
    Въпросите са стихийно изразяващи диалектическа представа за света  схващане за единството на материята и движението.
    Хераклит - "крайно и безкрайно"; догадка за противоположността и пре-минаването им една в друга
    Извод: освен проблема за космоса, важен момент е проблема за движе-нието и самодвижението.
    Апорпи- трудности. Зенон не е имал намерение да отрича движението.
    Изменчивост на заобикалящия ни свят е заблудата и тя може да се пре-одолее само с помоща на разума.
    апорпия - Ахил и костенурката

    Ахил 
    А ------------------------------ В
    костенурка 

    Той не отрича сетивното движение. Той констатира несъотсветствие между времевите и пространствените характеристики на телата. Движе-нието е движение в пространството и времето.

    Философията е наука за битието и за познанието.
    Атина става център на елинската мъдрост

    Натуралистическо течение - създава най-обща картина на света.
    Емпидокъл - основна представа, къде да намери корените на нещата, вода, огън, въздух, земя

    Анаксагор - идея за съществуването на так. нар. семена на нещата. Те са материални частици. Веществата не са количествено неизменни сти-хии. Полага принципа за количествената характеристика на първонеща-та. Нещата имат качествена - количествена характеристика (Нус (ум) в качеството му на източник за първоначалното движение)

    Демокрит - защитава монизма (едно начало) - атомната хипотеза за не-делими и неизменни електрони на нещата - атоми. Първото начало - би-тие, небитие - пустото - началото. Всичко в света е атоми и простота. Та-зи идея се запазва до 1897 - Томсън - електрона. Идея за движението - то е възможно защото е свързано с материята. Идея - от повърхността на телата се отделят атоми със същата форма и попадат в окото, които дават образ на нещата.
    Подчертава обективната детерминираност. Образите Демокрит нарича идоли.






























    20 и 21

    Съзнанието съществува в непосредственост с езика. Целта на фило-софската херменевтика е да се разкрие общото за всяко разбиране и как е възможно самото разбиране. Разбирането може да носи в себе си уни-версално определение за съществуването на човека.
    Херменевтика (разбиране )

    Универсална философия - има за задача да покаже, че се решава фун-даменталния въпрос - битието и живот. Езика се явява посредник между битието и знанието за него. Битието и знанието за него се намират в ко-релативна взаимозаменяемост, свързана с т.нар. фигура на херменевти-ческия кръг.
    Фактори, обуславящи възникването на съзнанието са езика, трудовата дейност
    Езика е най-сложния и най-многообразното явление в света.
    Съзнанието е осъзнато битие, а битието е реалния процес на човешкия живот. Съзнанието е отношение. Моето отношение към моята среда е моето съзнание. От една страна съзнанието е онтологически факт (наука за съзнанието). Съзнанието е субективна реалност; и гносеологическа страна на съзнанието. Съзнанието е субективно (присъщо, зависещо и има значение за субекта), то е идеално (не може да се види, то е резул-тативна дейност), то е и вторично (без мозъка няма съзнание). Съзнани-ето е и самосъзнание.
    Интернационализация - излизане от собственото аз и наблюдаване от-вън.
    Човек сам прави своята жизнена дейност. Съзнанието, неговата цел е да разширява познанието на човека, но не задоволява потребностите.
    Човек има вечни цели и непрекъснато се стреми към създаване на нов трудов процес за достигане към нещо ново.




    Създава модел за един трудов процес, убеден че този модел ще му до-несе постигане на цели. Моделирането е присъщо на човека - мисленето е моделиране.
    Съзнанието - най-висша форма на психическо отражение. Психиката на човека е свързана с различните възприятия. Животните имат психика, но нямат съзнание. Човешката психика включва: съзнателното; безсъзна-телното.
    Съзнателното - усещане, възприятие, памет, мислене, въображение.
    Безсъзнателно - навици, инстинкти, привички
    Между съзнателното и безсъзнателното е емоцията.
    Безсъзнателното е присъщо и за животните.

    Елементи на съзнанието са: усещане, възприятие, памет, хипотези и знанието. Човешкия свят детерминира и определя елементите на човеш-ката дейност.
    Съзнанието според Ханс Гютемберг е знание философско, което трябва да бъде съединяващо всички други видове знания.
    Съзнанието на човека отразява обективния свят, но го и създава. Света не задоволява човека, и той решава да го измени. Съзнанието моделира и създава нещо ново, което природата не го създава.
    Творчеството - съвкупна дейност на човека, протичаща в историч. опре-делени форми и представлява единство от материална и духовна дей-ност. Творчеството е единство в продуктно и репродуктивно отражение. Репродуктивността отразява устойчивостта на предмета. Изменчивостта на обекта се отразява от продуктивното отражение.

    Човека мисли с помоща на мозъка. Човека прави човека - такъв, какъвто иска да бъде, но е подчинен на социалните закони. Мислеща машина може да се създаде при условие, че това което създава трябва да се вложи от човека.

    Познанието като предмет.
    Субект на познанието е човека. Субективно е всичко, което зависи и е свързано със субекта.
    Субективистично - абсолютизиране на дадено мнение
    Обект на познанието не е тъждествен с обективните реалности (всичко, което ни заобикаля).
    Обективистично - даден обективен факт, несъвместим със субективното познание и е натрапен.

    Познавателния образ е идеал и не може да съществува извън човека. Идеалистическия образ възпроизвежда предмета без да включва физи-ческите му качества. Той е единство от обективния образ и субективното
    Предмета, който човек възприема не влиза нито частица в нас, но знани-ето за него остава в нас. Всеки човек принася от себе си в този образ емоционален тон, опит, въображение. Всеки има своя индивидуалност. Един и същи предмет, възприет от различни хора може да се използва по различен начин. Този образ е осмислен "подвижен" - гъвкав, предмета се изменя. Движението е форма за съществуване на материята. Не може да живеем с вчерашните знания, днес и утре. Обективния предмет е ма-териален, неизчерпаем.
    Познавателния образ не се подава на усетно възприемане. Той непре-къснато се задълбочава.

    Двустранен процес: 1 - сетивна степен, 2 - рационална или логическа степен на познание. Те имат форми:
    1 - усещане, възприятие, представа
    2 - понятие, съждение, умозаключение

    Усещането - психич. процес, при който се отразява св. на предмети и явления (форми на движение). Превръщане на енергията на външно дразнене във факт на човешкото съзнание.
    Теорията на познанието - най-първо ни се явява усещанетом а чрез него и самото качество

    Възприятие - психич. образ за обекта като цяло, избира и осмисля обекта.

    Представа - нагледно познавателен психич. образ от минало възп-риятие. Тя се отличава с бледост.

    Сетивното познание е най-първо, но може да ни подведе.
    Йохан Мюлер - всяко сетиво на човека има специфична енергия (не е вярно)
    Биологическа ограниченост на човека, долна и горна граница на сетива-та.

    Въпросът за познанието е централен въпрос във фиолосфията и негово-то обяснение е свързано с основния въпрос за човека и битието. Ориен-тацията на човека в света предполага адекватно отражение на действи-телността. А това представлява същността на познавателното отноше-ние на човека към предметната дейност. С развитието на практиката се развива чов.самосъзнание. Познавателната дейност на човека е свърза-на с неговото съзнание, вяра, грешки, илюзии, но същността се заключа-ва в изработване на адекватни механизми за възпроизвеждане на дейст-вията, без които е невъзможна ориентацията на човека в света и негово-то обществено преобразуване.
    Особеното място на съзнанието

    1. То е пределно общо понятие на философията
    2. Като такова, то е особено странно явление и не можа да се представи като вещ. За него не може да се построи теория. Из-ползва се езика на описанието
    Съзнанието е най-висша форма на субективно отражение на обективна-та действителност, трябва да се дадат граници.
    Всяко отражение е процес на възпроизвеждане (инвариантно или “кодо-во”) на структурата, ( а чрез нея и на съдържанието, което винаги се “ко-дира”), на една система в друга в резултат на тяхното причинно-следствено взаимодействие. Тясна връзка между отражение и информа-ция.
    Същността на информацията е подредеността, организираността, отри-цателната ентропия, многообразието в обективната действителност. Тя е типично отражение, но това съвсем не означава, че всяко отражение е информационно. Това е така, защото информацията е онова отражение, което води до запазване динамическата цялост на системата, води до нейното развитие, усъвършенстване и възпроизвеждане. Благодарение на информацията, управлението води до намаляване на ентропията (ха-оса) и увеличава организацията в системата.




    Форми на отражение:
    1. Отражение в неживата природа - отразява външната действи-телност чрез физико-химически следи и реакции. В неживата природа няма нищо повече от механо-физико-химически форми на отражение.
    2. Отражение в живата природа - свързано с появата на живот. Белтъците на определен етап развиват ск.живот. Те имат свойс-тва да се регулират, самовъзпроизвеждат, осъвършенстват и се появава живота.
    3. Биологическото отражение - появата ма живота, неговата форма е дразнимостта. Дразнимостта е налице много преди появата ма клетката (там, където е налице белтък). Проява на дразнимост: таксиси(микроорганизми) и тропизми(растения), геотропизъм - насочени корените на растенията към земята. При животните - условни и безусловни рефлекси, появява се поведенческата дейност. Биосфера - поява на живота на земята, а с появата на човешкото общество биосферата преминава в ноосфера (мис-леща материя). Съзнанието - преход от биологична към социал-на форма на отражение на света. Дейност е свързано с преход от животинско-стадно съществуване към групово-обществено. Колективния труд е създал човека - това е фактор за преход от мислеща материя към човешко съзнание. Езика е непосредстве-но съзнание на мисълта. И само мисъл, изказана с думи е реал-на мисъл.
    Ханс-Георг Гадамер - идея, че в стихията на езика, човека не само опознава света и себе си, но и хората се разбират помежду си. Ди-алога между различните култури се реализира чрез търсенето на общ език.
    Херментевтика (Ханс-Гадамер) - наука за разбирането



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си