.
Отговор в тема
Страница 58 от 98 ПървиПърви ... 84854555657585960616268 ... ПоследнаПърви
Резултати от 1 426 до 1 450 от общо 2426
  1. #1426
    Мега фен Аватара на SmilezZz
    Регистриран на
    Jan 2010
    Град
    Русе
    Мнения
    10 781
    crazygirl13 - благодаря ти страшно много
    Времето избира кой да срещнеш в живота си, сърцето избира кой да обичаш,
    но само ти избираш кой да остане ♥

  2. #1427

  3. #1428
    Супер фен Аватара на crazygirl13
    Регистриран на
    Aug 2008
    Град
    Враца
    Мнения
    2 534

    "Животът без приятели не си заслужава да се живее" Какво се крие в смисъла на думата приятел? Какво е приятелството? За мен приятелството е едно от най - важните неща на този свят. Аз не мога да си представя живота без приятели. Приятелски връзки могат да се създават в най различна възраст. Приятелството трябва да се пази, то трудно се гради с много мъки и беди, но само за миг може да бъде разрушено. Приятелството е ценност. Доброто и истинско приятелство се гради. То се създава. Създава се с години и това става неусетно. Добър приятел не може да бъде всеки, приятел е този на който можеш изцяло да се довериш и на който можеш да разчиташ в труден момент, можеш да споделяш болките си, проблемите си , тревогите си, защото истинските приятели безрезервно си вярват и отношенията им са истински. Винаги добрият истински приятел дава добър и искрен съвет. Добрият приятел страда заедно с теб, радва се заедно с теб, той е с теб в радостните и тъжни моменти, той е до теб винаги дори тогава когато не го забелязваме и той винаги е готов да подаде ръка. С истински приятел се чувстваш добре, чувстваш се уверен, чувстваш се уважаван и желан. Много е трудно без приятели, за това е важно човек да ги има, да ги цени и уважава, да съхранява приятелство то им. Но за голямо съжаление истинските приятели са малко. На маса са много, но в беда са малко. По-добре е да се броят на едната ръка, но да са истински, отколкото да са повече и да са лицемери. Как би изглеждал моят живот без приятели? Отговорът е самотен и скучен. Без приятели животът ми изглежда безсмислен. За мен те са по важни от всичко. Те са с мен винаги когато искам да си споделя както тъгата, така и щастието. Както една поговорка казва "споделена мъка е половин мъка, а споделена радост е двойна радост". Според мен тази поговорка много точно изразява същността на приятелството. И накрая искам да кажа, че страшно много обичам приятелите си. Уважавам ги. Ценя тяхнaта доброта. Нямам много приятели но имам истински. Животът без приятели не си заслижава да се живее..! Изработил: Найме Халим 10а №21


    Румяна Лазева, 11в клас

    Смисълът на приятелството

    Есе

    Какво е приятелството? Нещо, с което храним душата си или утоляваме
    жаждата си, или може би нещо, което купуваме с пари? Отговорите са
    много, но всички те се свеждат до отделните личности, нрави и обичаи.
    Защото колкото са различните хората по света, толкова са различни и
    приятелставата, които те създават по между си. И така, търсейки някаква
    дефиниция на приятелството, то несъмнено трябва да отбележим сентенцията
    на немския критик и философ Йохан Георг Хаман, който е казал, че
    „Приятелството е Божи дар.”

    Според мен приятелството не може да се обясни или да се обвърже с
    някакви думи, защото то е вид усещане. Трябва поне веднъж да го изпиташ,
    за да придобиеш някаква представа за него. Също така то не е
    константната величина – веднъж представлява радост, но не и щастие, друг
    път страдание, но не и мъка. Приятелство дори може да се нарече и това,
    да знаеш, че до себе си имаш близък човек, който никога няма да откаже
    да ти подаде ръка, да поговори с теб или просто да те потупа по рамото и
    с усмивка на лицето да ти каже: „Спокойно, нали съм тук, нали за това са
    приятелите.”

    Съществуват различни типове приятелство. Според Аристотел те са три
    вида. Първото се създава заради радостта от съвместните удоволствия и
    най-често то се отнася към младежката възраст. Второто има за цел
    практическа полза. То е твърде крехко и се разрушава веднага, щом
    взаимната изгода изчезне. И третият вид, най-съвършен от всички, е
    приятелство според ценностите и добродетелите. То не е следствие от
    някакви други причини, а има за цел самата дружеска общност. За
    съжаление днес, във времето на сухата рационалност и господство на
    личните интереси в отношенията между хората, е много трудно да се
    създадат такива истински приятелства. И именно заради това в последните
    години хората стават все по-отчуждени и поставят на преден план
    материалното и личното си благоденствие, а например последна точка от
    дневния им план е среща със стар познат, добър приятел.

    и

    hK

    като при „тиранията“, според Аристотел, няма никакво място, или
    съществува много малко пространство за приятелство. Затова в една
    приятелска група, независимо че тя естествено излъчва свои лидери, всеки
    се чувства по-плътно като част от едно цяло и подчиняваТ себе си не на
    някой от останалите, а на авторитета на самата общност. Тук вътрешната
    йерархия сякаш е стопена в потока на общото живеене и споделяне на едни
    и същи принципи. Налице е равнопоставеност на отделните членове на
    групата. Стигайки до тук може да дадем още една дефиниция на
    приятелството – това е близост, заедност, общност. Поради това, за
    разлика от феномена на любовта, чиято същност е отдаването на другия,
    издигането на другия над всичко останало в света, в приятелсвото се
    възвисява сплотеността и обединеността. Това е и неговата крайна и
    безкористна цел.

    В едно общо пространство на взаимовръзка с приятели, където царства
    близостта човек може да открие истината за себе, своята същност и
    идентичност, а дори и своето второ Аз, равнозначно на Ние и лишено от
    егоцентризъм и корист. Общуването между партньорите е полезно за
    взаимното обогатяване, разбирателство и опознаване както на самия себе
    си, така на другия, на човека до теб. В тази връзка Платон е казал в
    своя труд „Алкивиад”, че „и душа, ако желае да се опознае, във душа
    чужда, трябва да се види отразена.“

    За Платон и особено за Епикур приятелството е едно от условията за
    истинското щастие. Разбира се, щастието на човека е съчетание от редица
    фактори, но когато то е споделено с любими хора е най-пълно.
    Приятелството като че ли надстроява над сградата на нашите удоволствия
    от живота още един завършен и за почти всички хора абсолютно
    задължителен етаж. Именно заради това веднъж създадено то се превръща в
    нещо изключителното ценно и незаменимо, може да се равнява на цялото
    богатство на света. Приятелството възвисява човека над обичайното,
    еднакво и рутинно ежедневие, помага му да преодолее обикновеното и
    скучното. То може да му даде сигурност и подкрепа, а дори и смисъл в
    живота. И ако всичко това е вярно, ако приятелството действително е
    неизменна част от нашето съществуване, то тогава „никой не би избрал да
    живее без приятели, макар и да има всички останали блага.”








    За мен приятелството е като въздуха, който дишам и водата, която пия. Аз
    живея, чрез своите приятели, споделям с тях болките и радостите си.
    Опирам се на тях за подкрепа в трудни моменти. Има случаи, когато те са
    моето семейство. Ето това са истинските приятели. Те са тези, които ще
    търпят лишения, но ще помогнат в труден момент. Ще направят тази
    саможертва в името на човека, който уважават. Ще се лишат от съня си, за
    да се притекат, когато има нужда от тях и ще бъдат безкрайно щастливи,
    когато тяхната помощ е била навременна и видят щастливо и благодарно
    лице насреща.

    В нашия труден и объркан живот, такива хора – истински приятели се
    намират все по-трудно. Те стават все по-малко.Самото общество и времето
    в което живеем, прави хората злобни и завистливи.

    h

    ъ

    да ми помогнат и да ми вдъхнат вяра и надежда в живота.

    За къде сме ний без най-добрите си приятели. Те са част от смисъла на
    нашия живот. Правят го по-щастлив, по-богат и по-възвишен! И колкото
    повече такива приятели имате, толкова по-богати духовно можете да се
    чувствате.

    Хора опомнете се! Нали чрез своите приятели вие живеете и се радвате на
    малкото щастливи моменти, които ви се случват в нашата измъчена държава.
    Не оставяйте истинските приятели да изчезнат и да бадат заменени от
    двулични лицемери, които гледат само собствената си изгода или да
    извлекат полза за себе си от всяка ситуация и за сметка на някой друг.
    Не оставяйте алчноста и зависта да ви заслепят. Уважавайте и почитайте
    добрите си приятели, постарайте се и вие да бъдете добри и повярвайте ми
    така животът ви ще стане по-лесен и по-щастлив!








    Приятелството-да даваш и да получаваш

    (есе)

    За приятелството е изписано и изговорено много.То е важна част от

    живота ни и е един от елементите, които ни карат да се чувстваме
    щастливи,

    ако ги имаме.

    Когато споменем думата „приятелство”, у нас изниква образът на онзи

    v

    ¤

    ¦

    p

    r

    о

    С него дребните недоразумения никога не прерастават в скандал, защото
    той няма да се опита да се наложи, а ще те изслуша и подкрепи или
    обори.Истинският приятел се усеща в живота ни като човек, който ти дава,
    който сякаш се стреми да те облекчи и предпази.В българската пословица
    се казва „Приятел в нужда се познава”.Но ако имаш проблем и тогава видиш
    гърба на приятеля си – значи той е бил фалшив, страхлив, лъжлив.Това е
    типът „приятел”, свикнал предимно да получава, да те използва, да е с
    теб само заради някаква изгода.А приятелството, за да прерастне в
    истинска, дълга дружба, не търпи сметките, дребното претегляне,
    използвачеството.

    Да си добър приятел означава да даваш от себе си на онези, които го

    заслужават – да раздаваш доверие, внимание, помощ и усмивки, да си горд,
    когато чуеш за себе си „Той е истински приятел”.А да нямаш приятели е
    нещастие.И ако тази липса запълваш с домашните се любимци – например да
    твърдиш,че кучето ти е най-добрия приятел, тогава си сам и беден.Но рано
    или късно разбираш, че „Приятел ти е не богатството, а приятелят ти е
    богатство”.И ще се огледаш, за да го откриеш и за да му предложиш
    прятелското си рамо…от сърце.


    Александър Александров Босилков

  4. #1429
    crazygirl13 писал съм ти на лично за едно есе от помагало защото съм нов потребител и немога да пускам линкове във форума.Можеш да го пуснеш в тази тема . Мерси !

    Някой друг освен crazygirl13 може ли да тегли от помагало ?

  5. #1430
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Да,аз мога.Само кажи за кое есе става въпрос.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  6. #1431
    Ако може товаа -> http://download.pomagalo.com/283424/...=20006760&po=1 благодаря предварително
    Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!

  7. #1432
    Супер фен Аватара на crazygirl13
    Регистриран на
    Aug 2008
    Град
    Враца
    Мнения
    2 534
    Цитирай Първоначално написано от pufi_kz
    Ако може товаа -> http://download.http://www.teenprobl...=20006760&po=1 благодаря предварително
    Доклад

    Тема:Възникване на идеята за правата на човека.Статуса на гражданина.

    Изготвил:Христиана Юриева Христова 12 В
    клас

    Дата:16.12.2008.

    Гр.Добрич
    проверил:...............

    1.Идеята за естествените човешки права.

    Хората се раждат равни по достойнство и права.Това са морални
    категории,които са неделими и присъщи на всеки човек по силата на
    неговата принадлежност към човешкия род.С течение на времето тези
    категории намират израз в понятието „Човешки права” и стават съставна
    част от правната система,както в международен,така и в национален план,в
    съответствие с валидните законодателни процедури.Основата на тези
    юридически права е съгласието на управлявания,т.е. съгласието на субекта
    на тези права.Във всяка култура и цивилизация,религия или филосовска
    традиция могат да бъдат открити ценностите,свързани с достойнството и
    равенството на всички членове от човешката раса.Едва през Новото време
    се появява идеята за автономната личност,която има ненакърними човешки
    права.Дотогава,доколкото може да се говори за права,те са обвързани с
    определено високо социално положение и по-скоро,от съвременна гледна
    точка,напомнят привилегии.Например право да участват в управлението на
    древногръцкия полис имат само свободните граждани-мъже,притежаващи
    собственост,а робите не са третирани като човешки права и съответно са
    напълно безправни.Идеята,че всички хора са равни,защото са хора (homo
    sapiens),е сравнително късен продукт на човешката история.Виждането,че
    всички хора имат еднакви права просто като човешки същества и в този
    смисъл тези права се мислят като”естествени”,природн обусловени,за
    първи път се появява в Германия през XIV век,но първия сериозен теоретик
    на”естествените права” е Джон Лок.Той пише,че никой не трябва да
    застрашава живота,здравето, свободата и собственоста на другия.Това
    означава,че всеки притежава тези права като неотменно присъщи,поради
    което не трябва да ги отнема и на другите.Следвайки обаче природата
    си,ако няма власт,която да регулира действията им,хората отстояват
    естествените си права,влизайки в конфликт със себеподобните си,които
    също естествено ще отстояват своите си права.За да се постигне
    мир,хората стигат до общо съгласие,че трябва да има обща власт,крепяща
    се на валидно за всички общо правило-закон,което да гарантира
    индивидуалните права.Така се стига до преход от естествено състояние към
    политическо общество-модерната държава,а това означава преминаване от
    етстествено състояние към обществен договор,чиято основна цел е защитата
    на индивидуалните права.Идеята за естествените права на човека води до 3
    главни политически следствия в цялата модерна история.Първо,ако хората
    имат равни права по закона на природата,никой не може да бъде под
    политическото разпореждане на някой друг,освен по собствено
    съгласие.Второ:защитата на тези права трябва да е основната функция на
    всяко управление.И трето:ако управляващите не се справят с тази основна
    своя функция хората са в правото си да ги свалят.Това е същината на
    първите основни политически документи на модерното време-Американската
    Декларация на независимоста(1776г.) и Френската Декларация за правата на
    човека и гражданите(1789г.).

    Първите международни договори за правата на човека са свързани с
    признаването на религиозната свобода и с премахването на
    робството.Виенския конгрес от 1815г. заклеймява робството и през втората
    половина на 19 век се появяват няколко международни договори третиращи
    премахването на робството(например документите от Брюкселските
    конференции от 1867.).След края на Първата Световна Война съмнението за
    способноста на правителствата да опазят сами човешките права нараства и
    затова са необходими международни гаранции.Възникналите през 20-те и
    30-те години тоталитарни режими нарушават масово и грубо човешките права
    на собствените си територии.Втората световна война довежда до нечувани
    злоупотреби с човешкия живот и достойнство и до опити за унищожаване на
    цели народи по причини,свързани с расата,религията и
    нацоиналността.Назрява очевидната необходимост от международно-правни
    инструменти,които да обобщят и осигурят защитата на човешките права, тъй
    като зачитането им е едно от основните условия за световния мир и
    напредък.

    2.Граждански статус

    Понятието,което обхваща всичките тези права,е граждански статус,а
    защитат на гражданския статус е неотменна част от реалното и ефективно
    съществуване на модерната демокрация и гражданско общество.Гражданския
    статус включва три вида права:Граждански,Политичес ки и Социални.

    3.Граждански права.

    Това са правата,осигуряващи индивидуалната свобода на личноста,свобода
    на словото,на вероизповеданието,на мисълта,право на собственост и право
    да сключваш договори,право на информация,право на справедливост и др.

    За осигуряване и спазване на гражданските права на своите граждани всяка
    една държава е разработила свои закони и наредби гарантиращи тези
    права.Законите на различните държави са оформени и обосновани по
    различен начин,т.е. те са съобразени с държавната уредба,икономическа
    стабилност и т.н.

    В Република България са разработени,приети и обнародвани редица закони
    гарантиращи правата на нейните граждани:

    -закон за собствеността,закон за професионално обучение и
    образование,закон за защита от дискриминация,закон за закрила на
    детето,закон за вероизповеданията, закон за българското
    гражданство,закон за борба срещу противообществени прояви,закон за
    административни нарушения и наказания и други.

    4.Политически права.

    Политическите права позволяват участие в упражняването на политическата
    власт като член на изборен орган,натоварен с политическа отговорност,и
    като избирател на такива членове.тук се включва правото на свободни и
    честни избори,всеобщо избирателно право,политически права на
    малцинствата.Всеки има правото като гражданин на това общество да
    изразява своите политически убеждения свободно без да бъде съден за
    това.Но понеже гражданските права са най- важните , то тогава не бива
    политическите убеждения да засягат гражданските права на дадена
    обществена група.Именно поради тази причина хора явно изразяващи
    нацистки политически убеждения,накърняващи гражданските права на
    малцинствата са съдебно преследвани.

    5.Социални права

    Те обхващат всичко:от правото на сигурност и икономическо благополучие
    до възможноста да живееш като цивилизовано същество,съобразно с
    доминиращите в обществото стандарти.Това най-вече зависи от така
    наречената”Линия на бедност”, живеенето под която се приема за
    унищожаваща човешкото достойнство и която варира различно за различните
    страни.Социалните права влизат още правото на труд, право на договаряне
    с работодател(заплащане,усло вия на труд и т.н.),право на социални помощи
    при безработица и злополука,правото на здравни услуги,образование и др.

    и социалните закони и наредби гарантиращи социалните права на отделния
    индивид те не могат да избегнат социалното неравенство.Например
    по-бедния човек няма равен старт с по-богатия дори и да са с еднакво
    образование,има същите привилегии,но слабо може да се възползва от тях.
    Като закони и наредби гарантирането на социалните права звучи добре,но
    често остават само на хартия.В действителност човешкия живот и
    достойнство са пренебрегвани често заради политически,икономически и
    дори личностни интереси.За много слаби социални групи хора не може да се
    гарантира достоен и спокоен начин на
    живот(пенсионери,инвалиди, рудоустроени,многодетни семейства и
    т.н).Самите закони също не се спазват винаги,а и цялата сега действаща
    законодателна ситема е прекалено сложна,неразбираема и тромава.Друг
    добре познат проблем е дискриминацията,независим от какво естество.Тя
    продължава да съществува главно благодарение на
    религия,невежество,предраз съдъци и фалшиви доктрини,които се опитват да
    узаконят неравенството.Пример липсата на права на жените в някои арабски
    държави(забрани за шофиране,посещения на обществени места,разговори с
    външни хора,носене на определен тип дрехи,получаване на определено
    образование,намеса в политика и бизнес дела и др.).Това е явна
    дискриминация.Освен явна дискриминацията може и да е скрита(да не е
    покрита от някой закон).Дискриминацията въз основа на цвят на
    кожа,раса,произход,пол,,етн с,вероизповедание,възраст и т.н.В нашата
    страна жените са с равни права с мъжете,но трудно се допускат до
    политическата и изпълнителната власт,работодатели не вземат на работа
    хора от определи етнически групи или години и т.н).

    Политическия модел както и различните видове права не могат да изчистят
    напълни все още предразсъдъците и на моменти даже противоречиво
    мислене.В обществото се заражда идеята за създаването на общи норми
    отнасящи се до всички.

    4. Институции гарантиращи правата

    - за гражданските права – законодателна, изпълнителна и съдебна власт

    - за политическите права – парламент, политически партии, изпълнителна
    власт и местни власти

    -за социални права – образователна система и социални министерства,
    граждански и НПО-та, здравна система и т.н.

    5. Социалния и либералният модел на държавност

    В западно европейските държави- първо се отвърждават гражданските
    права,след това политическите и едва през XX век се отвоюват социалните
    права. Така наречените „социални държави” или „държави на
    благоденствието” гарантират голям обхват от социални права. Но в
    зависимост от икономическото развитие на дадена държава, както и какъв
    политически модел следва отношението на даден вид права е различно.
    Например, в по-демократичните държави се акцентира предимно върху
    градаснките права и свободи, а социалните права се свързват до голяма
    степен с реалните трудови достижения. Докато в по-социално ориентираните
    страни (социалистически и комунистически режими) се гарантират
    социалните права за сметка на почти пълно игнориране на гражданските и
    политическите. Така хората имат социална сигурност – могат лесно да си
    намерят работа, задоволително заплащане в сравнение със стандарта на
    живот,задължително държавно образувание и здравеопазване. Но за сметка
    на това се ограничават редица свободи: свобода на словото, частна
    собственост (дейност), свободно напускане не страната и много други.

    От друга страна има общества , в които свободите са гарантирани, но
    липсва социална осигуреност, успехът или неуспехът на отделният човек,
    кариерата му или пропадането му в социален план се приемат като резултат
    изцяло от личните му качества.

    За да се избегнат социалните неравенства характерни за модерните
    общества и разделението на социална група хора и между държави( било
    като бедни и богати, био по линия на етническо и религиозно
    противопоставяне) възниква идеята за граждански статус. Гарантирането на
    основните права полага едно основно равенство на всички хора:
    съхраняване на достойнството на всяко едно човешко същество от унижения,
    изстъпления и мизерия. Така възниква и международното право за човешките
    права, нарачана „Международна харта за човешките права”.
    Най-съществената стъпка в тази насока е приемането на 10.XII.1948 г. от
    общото събрание на ООН на Всеобща декларация за правата на човека като
    „общ стандарт,който трябва да бъде постигнат от всички народи и
    нации”.Най-общо тези права могат да бъдат разделени на две групи.В
    първата влизат гражданските и политическите права,които включват правото
    на живот, на свобода,на лична сигурност,недопускането на робство и
    изтезания,равенство пред закона,защита срещу произволен арест,задържане
    или изгнание,правото на справедлив съдебен процес,правото на
    собственост,участието в политическия живот,правото на сключване на
    брак,основните свободи на мисълта,съвестта и религията,убежденията и
    тяхното изразяване,правото на мирни събрания и сдружения и правото на
    участие в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани
    представители.Във втората влизат социалните,икономическите и културните
    права към,които се отнасят правото на труд,правото на справедливо и без
    дискриминация възнаграждение за положен труд,правото на учредяване и
    членство на профсъюзи,правото на достойно равнище на живот,правото на
    образувание,правото на свободно участие в културния живот.Първия член на
    Декларацията е посветен на универсалния характер на правата на човека от
    гледна точка на човешкото достойнство,а втория подчертава,че всеки човек
    е носител на всички човешки права,изброени в декларацията без каквато и
    да е дискриминация.Основополаг щия принцип за правата,провъзгласени от
    Всеобщата декларация се съдържа в Преамбюла към нея,в чието начало се
    признава ”достойнството,присъщо на всички членове на човешкия
    род,натехните равни и неотменими права”.

    В този смисъл гарантирането на основните граждански права е критерий за
    стабилна демокрация и за икономическа развитост на модерните общества-и
    като законови гаранции от страна на държавата,и като възможности за
    отстояване на тези права от страна на членовете на обществото.Не може да
    се говори за гражданско общество,ако не са гарантирани и трите
    компонента на гражданския статус,иначе казано,ако не е гарантирана
    автономноста и самоценноста на човешката личност.Ако човек е лишен от
    гражданските си права-той е лишен от свободата си,ако няма социални
    права-той живее в постоянна несигурност и лесно може да стигне до
    дъното на бедноста-физическато отцеляване.И в трите случая той престава
    да бъде личност,защото е лишен от основното качество на личността-да
    бъде отговорна за действията си.

    Същевременно законовата сигурност на правата далеч не означава,че на
    практика те се спазват.По една или друга причина те се
    нарушават-икомическа криза може да доведе рязко „свиване” на социалните
    права,авторитарно управление може скрито да ограничава основните човешки
    права.При това на различните институционални нива могат различно да се
    спазват правата.В една напълно свободна държава все още е напълно
    възможно семейното насилие.Също така е възможна спекулацията на човек на
    дадено равнище над най-обикновени хора(например работодател не изплаща
    редовно заплати на свои работници).Ето защо всеки един от нас не просто
    трябва добре да познава правата си,но и на всяко едно конкретно ниво да
    ги отстоява.

  8. #1433

  9. #1434
    Супер фен Аватара на crazygirl13
    Регистриран на
    Aug 2008
    Град
    Враца
    Мнения
    2 534
    Цитирай Първоначално написано от zliat

    „ЛЕВСКИ” - АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА В „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” НА ИВАН ВАЗОВ Времето като художествена категория в поезията на Иван Вазов е условие за творческо интерпретиране на националноисторическата съдба на народа. Твърде висока е личната оценка на поета за преживените векове на робство. Те имат свой исторически финал. Свободата е извоювана, но националните стойности на робското време, превърнало се в близко минало, са забравени. Народът не носи спомен за преживяното, националната памет е в криза. Епохални исторически събития - смъртта на Левски през 1873 г., Априлското въстание - 1876 г., не вълнуват с реалния трагизъм на човешките саможертви българина след Освобождението. Иван Вазов реагира с вдъхновения импулс на твореца, като написва „Епопея на забравените” - трагичен вик за национално самосъзнание в мрака на забравата. Времето напомня за себе си чрез големите исторически личности. Единствено чрез делата им, надхвърлящи мярката на обикновеното, преживяното става история, а времето придобива национални стойности. Така Вазов открива художествения критерий за историчност в своята поезия. Поетът избира най-значимите личности от епохата на предосвобожденските борби: Левски, Паисий, Кочо, Бенковски, братя Жекови, Каблешков, братя Миладинови, Раковски, Караджата, Волов, и две върхови събития в най-новата, но „забравена” история на България: 1876 г. - Априлското въстание, и 1878 г. (11 август) - боя при Шипка. Те са художествените доказателства на Вазов пред забравилия миналото си съвременен българин. Времето на достойна национална защита става история в художествения летопис на 12-те одични поеми от цикъла „Епопея на забравените”. Това е произведение, което откроява в контраст миналото от настоящето. А в личен творчески план е нов етап от цялостното развитие на поета. Вазов гледа на Българското възраждане и на неговия националноосвободителен връх (1878 г.) вече като на история, до която може да се докосне народът и която изисква национална памет. Именно „памет”, а не „забрава” е нужна на българина през 80-те години на XIX век. Тази необходимост на времето се превръща В основна художествена цел на Базовите поетични Внушения в „Епопеята”, когато търси съзнателно лиричната патетика. Започва нов етап в творческото развитие на поета, което е и ново начало за българската следосвобожденска поезия. Одата „Левски” въвежда идеята за святата жертвеност на българския дух в общата Композиционна структура на „Епопея на забравените”. Поетическото действие има за свой вътрешен двигател психологичния размисъл на героя: Манастирът тесен за мойта душа е. кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир. Мисълта за света и човешкото смирение пробужда тревога в душата на дякон Игнатий, широтата на дух, почувствал личностното ограничение на света - „греховний мир”, не може да приеме монашеското усамотение: „да бяга съблазни и да търси мир”. Многозначността в контекстовата употреба на съществителното име „мир” (свят и усамотение) разкрива психологичната дълбочина на конфликта между човека и времето. Робството е символно изразено чрез тясната пространствена и духовна „рамка” на монашеската килия. Атрибутивният знак на човешко примирение с робското време е черното расо на дякон Игнатий. Контрастът между духовните граници на личността и времето вече е заложен в цветовата символика. Изразен е чрез вътрешно-пространствените и външно-атрибутивните художествени измерения на мрака, на тъмната безнадеждност в човешката душа. Срещу тази безизходица се изправя надигащият се протест в съзнанието на монаха, разколебан в стойностите на вярата: Мойта съвест инак днеска ми говори. Това расо черно, що нося отгоре, не ме помирява с тия небеса и мойта молитва се губи кат дим, и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и на херувикото. Молитвените слова остават без отзвук в храма на християнския Бог: „и господ си затуля ухото”. Те вече губят значение в „греховний мир”, не носят опрощение за греха да бъдеш смирен пред робските окови на времето. Нова вяра е нужна на духа. Психологичната изповед - цел на поетичния монолог - достига драматични дълбочини: Мисля, че вратата на небесний рай накъде изглеждат никой ги не знай ... мисля, че канонът мъчно ще направи да замлъкне стонът; че ближний ми има нужда не в молитва, а в съвет и помощ, когато залитва; Мисълта прозира истината за голямата отговорност на личността за съдбата на поробения народ. Това е историческата мисия на озарения от идеята за свобода на българския дух. Тя е художествено въплътена в личностното съзнание и човешката съвест на дякон Игнатий - бъдещия Левски - Апостола на свободата. Монологичната изповед достига своята психологична кулминация с последния доказателствен аргумент, мотивиращ личен избор с национално значение: ... моите братя търпят иго страшно, и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха, от света далеч, и да кажа тайно две-три думи нови на онез, що влачат тежките окови. Рече и излезе. Избран е пътят на свободата. Сякаш е разкъсан тъмният робски мрак от светъл лъч, прорязал съзнанието. В художественото пространство на поетичния размисъл нахлува светлина. От нейния символен обем се ражда нова апостолска мисъл: народът има нужда от духовна подкрепа, от водач в трудния път на борбата за свобода. Това е историческата мисия на личността, видяла светлото бъдеще на родината. По святост тя се изравнява с деянията на апостолите от Библията. Такава голяма свята личност В българската история е Апостолът на свободата - Васил Левски: Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново, и с сърце порасло и за кръст готово, и носи съзнанье, крепост, светлина, на робите слепи в робската страна. Както в старобългарската литература, на робския мрак в душите Вазов противопоставя светлината на едно ново библейско слово - този път за бунт и свобода. Благословена сякаш от Бога е апостолската мисия на Левски. Символите на светлината чертаят неговия духовен път в мрака на робството. Той е пътят на неговата лична Голгота, но и пътят на националната надежда: Думите му бяха и прости, и кратки, пълни с упованье и надежди сладки. Говореше често за бунт, за борба, кат за една ближна обща веселба общата си робска участ. Словото на Апостола вдъхва сили за бунтовен избор във всяка страдаща душа. Битката за свобода изисква всеобщи усилия. Тя е дело на всенародния бунтовен плам. Единствен Левски води народа към бъдещето „ясно”. Топ вижда далеч във времето, прозира историческото развитие в националната съдба на българина, подкрепя го в мигове на слабост да преодолее съмненията си: изпитваше кой е сърцат, сиреч честен, участник да стане във подвига свят;... ...В бъдещето тъмно той гледаше ясно. Той любеше свойто отечество красно. Вътрешната динамика на противоречивите психологични процеси, изживявани от колективната душевност на българския народ, са външно изразени чрез апостолските деяния на Левски. Той обхожда националното пространство на българския дух както в преносен метафоричен план, така и в реално житейски. Вариативните превъплъщения на духовни и конкретно исторически търсения изразяват динамиката на времето. Създават реално усещане за колизиите в душата на българина. Ритъмът на стиха е в синхрон с поривите на покръстените с мисъл за свобода български души. Апостолът на свободата достига до всеки кът на родната земя, вдъхва сила и в най-тъмното, обхванато от съмнение, човешко съзнание: Горите, полята познати му бяха; всичките пътеки кракът му видяха, днес в селото глухо, утре в някой град говореше тайно за ближний преврат, за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът и че време веч е да въстане робът Идеята за святата жертвеност на всенародното освободително дело е вече част от съзнанието на българина. Той вярва в думите на Апостола, „че щастлив е оня, който дигне пръв народното знание и пролее кръв”. Натоварени с нова национална символика и ореолни значения са Ключовите понятия: „бунт”, „свобода”, „смърт”. Те са етапи в апостолската свята мисия на Левски, който пробужда народното съзнание за бунт, вдъхва му сили и дълбока вяра в свободата, че може сам да си я отвоюва, не скрива истината, че мнозина ще дочакат жертвена смърт. И българинът вече е готов да приеме трагичния жребий на съдбата си, защото вярва в святото слово на Апостола. Левски е първият „светец” на българската свобода. Народът сам сакрализира делото му, като още приживе го „канонизира” за светец: ...селяните прости светец го зовяха и сбрани, сдушени във тайни места, слушаха със трепет, с зяпнали уста неговото слово сладко и опасно. И тям на душата ставаше по-ясно. Така смъртта, за която е предопределен Левски, придобива нов национален смисъл. Тя е красива саможертва за свободата на народа. Обезсмъртява духа на загиналия. Завинаги вписва името му в народната памет. Остават историческите плодове от святото дело на Апостола. Народът е готов да промени съдбата си, да напише първата най-светла страница в летописа на националната духовност, но преди свободата, топ трябва да се прости със своя апостол Левски. Покръстил душите с ново, светло „слово за народа”, Спасителят на българския национален дух се изправя пред трагичната предопределеност на човешката си съдба: Той биде предаден,... Смъртта беше близко, но страхът далеч. И той не пошушна предателска реч. И на вси въпроси - грозно изпитанье - един ответ даде и едно мълчанье, и казваше: „Аз съм Левски. Ей ме, на!” Той биде обесен. Личността на Левски е епично извисена над предателството и осъзнатата раздяла с живота чрез духовната сила на необикновена вяра в себе си и в близката свобода на народа. Пред лицето на смъртта остава сам, обгърнат в трагично мълчание, което е израз на вътрешна сила и заслужаващо дълбоко уважение човешко достойнство. Апостолът на свободата е личността, самоидентифицирала своя човешки АЗ с националната жертвеност на епохата. Той приема смъртта, за да посочи пътя към свободата - голямата историческа цел на Българското възраждане. Времето става история в сюблимните мигове на съдбовни изпитания, когато човешка и национална съдба се сливат. Смъртта е жертвено пожелана, осъзната като трагична необходимост. Именно раздялата с живота в съдбовен миг на среща с потребностите на времето превръща човека в голяма, трагично величава историческа личност. Тя е съизмерима с епохални събития в човешката история. Трагичната лична участ на Левски е национален принос във вечната духовна памет на времето, съхранила светъл спомен за смъртта на най-достойните. С техните имена се назовават миговете на общочовешко безсмъртие: и по тоя начин най-грозний конец в бъдещето става най-сяен венец. Смъртта: „най-грозний конец в бъдещето става най-сяен венец.” Национално значима е смъртта на Левски. Тя е свята, избрана е в името на българската свобода. Това издига човешката саможертва до висотата на национална светиня, а споменът за делото на Левски се превръща във вечна историческа памет на нацията. Епична по своите трагични внушения е болката на поета от смъртта на героя. Тя ражда най-светлата поетична трагика, непозната по сила на емоционалното преживяване в българската литература. Вазов изповядва душата си. Поднася своя дълбок поклон пред паметта на Левски - Апостола на българската свобода: О, бесило славно! По срам и по блясък ти си с кръста равно! О, бесило славно! Теб те освети смъртта на героите. Свещено си ти. Ти белег си страшен и знак за свобода, и смъртта на тебе, о бесилко свята, бе не срам, а слава нова за земята и връх, откъдето виждаше духът към безсмъртието по-прекия път! Трагично красива е саможертвата на човека, изравнил по духовно величие националноисторическата ни съдба с вечните примери на героизъм и слава. Смъртта на Апостола е „слава нова за земята”. Това е апотеоз на националното величие и път към безсмъртието на българския дух, Вазов сакрализира паметта на Левски, вписва името му в най-светлата страница на българската история, в която оживяват делата на безкористно загиналите за свободата на родината. Тяхната национална саможертва е художествен обект на трагична възхвала в „Епопея на забравените”.

















    ВАЗОВИЯТ „ЕПОПЕЕН“ ЛЕВСКИ. Иван Вазов, „Левски“, ода от цикъла „Епопея
    на забравените“



    „Епопея на забравените“ е най-вдъхновеният поетически цикъл на Иван
    Вазов. Същевременно със своята двойна насоченост във времето той
    едновременно е пресечна и отправна точка към останалото му творчество.
    Да срине пластовете на забравата от героичното минало, е голямата
    художествена задача на поета и тя е реализирана в ключовите му творби
    „Паисий“, „Раковски“, „Лев-ски“, „Защитата на Перущица“, „Опълченците на
    Шипка“.

    Всичко в този забележителен цикъл е подчинено на общия идеен замисъл: от
    метафорично използвания термин „епопея“ в заглавието до начина, по който
    се пред-ставя животът на героите. Вазов подхожда избирателно към епохата
    на Българското възраждане, вземайки от нея само героичното и достойното.
    Писателят, доловил в своето съвремие мига, когато „епопеята на героите
    започва да се превръща в епопея на забравените“ (Милена Цанева), добре
    разбира, че славното минало на българския народ е пълно едновременно с
    „геройство и срам“ („Кочо“). Но за паденията, за низостта в историята
    той просто се отказва да пише. Затова пък истинска възхита будят у него
    героичните проявления на българския дух и на първо място образът на
    Дякона Левски.

    Писателят подхожда избирателно и към живота на героите си. Затова Паисий
    е представен не в годините на усилен събирачески труд по черкви и
    манастири у нас и в странство, а в мига, когато завършва епохалния си
    труд и се изправя сякаш пред огромна аудитория, за да заяви:

    От днеска нататък
    българският род

    История има и става
    народ.

    Затова Раковски, първият гениален стратег на българската национална
    революция, е изобразен като съчетание от крайности, като проява на
    върховни черти от характера, импулси и действия – „мрачен узник в
    Стамбул, генерал в Балкана“, „поет и разбойник“, „мисъл и желязо“, „лира
    и тръба“. Затова Бенковски, водачът на панагюрското въстание с
    ексцентричен характер, е наречен сполучливо „човекът, що даде фаталния
    знак“. И в тази героична поредица достойно място заема Левски –
    представен в мига, когато напуска килията и тръгва по пътя на борбата, в
    моментите на най-блестяща апостолска дейност, в часа на предателството и
    в часа на смъртта – образ, изваян монументално в митотворческото
    съзнание на поета, лишен съзнателно от всичко битово, земно и преходно.

    Като герой Левски се явява в няколко горещи точки на Вазовото творчество
    – в разказите „Из кривините“, „Апостолът в премеждие“ и „Чистият път“, в
    повестта „Немили-недраги“, в романа „Под игото“ (в образа на Бойчо
    Огнянов). Навсякъде той е поставен на пиедестал, изобразен е като
    решителен, безкомпромисен, почти иконичен герой. Показателен за това
    отношение е отказът на писателя да разкаже за срещата на
    битово-колоритния Македонски и безсмъртния Левски (Милена Цанева) в Х
    глава на повестта „Немили-недраги“. В най-голяма степен обаче казаното
    важи за едноименната ода от цикъла „Епопея на забравените“.

    Стихотворението започва с обширен риторичен монолог на Апостола, станал
    повод за оживена литературна дискусия. Критикът д-р Кръстьо Кръстев
    упреква Вазов, че е изопачил представата за Левски като човек на делото,
    като естествен и прагматичен и го е представил като човек на колебанието
    и размисъла. Писателят обаче изхожда от своята художествена истина за
    героя, подчинена на общия епопеен замисъл, която, естествено, не се
    припокрива навсякъде с историческата. Към миналото Вазов пристъпя не
    като историк, а като поет, като психолог, като философ на човешкото
    поведение. Творбата открива полемиката за смисъла на живота, диспута за
    свободата и робството с една метафора в един богат на значения стих:

    Манастирът тесен за
    мойта душа е.

    Дякона е надраснал монашеското си битие, килията е отесняла за поривите
    на душата му. Съвестта му говори иначе. Служенето на Бога с расо, с пост
    и молитва не е истинско служене. Пътят през храма не е правият път към
    Всевишния.

    При Вазов не бива да се търси нещо повече. За богоборчество трудно може
    да се говори дори и в знаменития финал на одата „Кочо“:

    И Господ от свода, през
    гъстия дим

    гледаше на всичко тих,
    невъзмутим!...

    Дякона Левски не е разбунтувал се Божи служител като Гео-Милевия поп
    Андрей например. Напротив, той търси приобщаване към божественото, но
    такова, при което догмата ще стане безполезна и излишна: „мисля, че
    канонът / мъчно ще направи да замлъкне стонът“. Най-същественото обаче е
    друго – чрез проговорилата съвест на героя започва дебатът за служенето
    на народа, за пасивността и делото, за примирението и бунта. В
    дей-ствителност поетът се обръща към нравствените корени на учението,
    към християнството с човешко лице. Грижата за ближния, братската помощ и
    две-три прости думи на утеха към страдащия са нещо значително по-голямо
    и по-истинско от ритуалната жестовост в храма. Снизяването,
    битовизирането на канона, съчетано с разговорен език и прости примери от
    живота, обратно на тезата на Кръстев, са реверанс към другия,
    действителния Левски, за когото се знае, че е бил изключителен
    прагматик, непосредствен, контактен и прям: „Кажи ми, байо, кривиците
    си, аз – моите, пък да вървим напред!“ Защото Вазовият Левски в
    същинската част на одата далече не е такъв. Или – иначе казано –
    художественият образ е сложна рефлексия от историческа конкретност,
    битова непосредственост и романтична приповдигнатост, достигаща до
    божественост, святост и иконичност.

    Точката на този психологически уплътнен монолог е поставена по вазовски
    рязко, изведнъж:

    Рече и излезе.

    Почти навсякъде в „Епопеята“ героите са представени в преломни критични
    моменти от живота им, когато взимат съдбоносни решения. Веднъж направили
    своя избор обаче, те следват уверено поетия път. В този смисъл
    ритуалният поетически жест „Рече и излезе“ означава преминаване на героя
    в друга битийност, в качествено ново състояние на духа и на делото.
    Илюстрация на тази теза е и авторовата характеристика на Апостола, който
    вече живее „под вънкашност чужда и под име ново“.

    В същинската част на одата Левски е изобразен във величаво-патетична
    светлина. Той е безукорно честен, всеотдаен, предан на делото, устремен
    към заветната цел – всеобщото въстание и освобождението на народа.
    Мисълта за бунта е едничкото му вдъхновение, а отношението му към това
    съдбоносно бъдещо събитие – мерило за човешка нравственост.

    Налице са нравствените корелации на борбата – от една страна,
    твърдостта, куражът, постоянството, от друга – гордостта, подлостта,
    страхът.

    Апостола е вездесъщ. Той е едновременно навсякъде и никъде, превъплъщава
    се сполучливо в различни образи и все успява да се измъкне. Неусетно той
    се извисява, придобива необикновена романтичност и из-ключителност.
    Левски си играе с властта, подлудява я, тя е безсилна да го залови:

    ...властта беше вредом
    невидима, строга,

    обсаждаше двайсет града
    изведнъж

    да улови тоя демон
    вездесъщ.

    Апостолските му деяния са достойни за възхищение, но онова, благодарение
    на което се откроява над своите съвременници, е историческата му
    прозорливост:

    В бъдещето тъмно той
    гледаше ясно.

    ю

    а отграничаването на Апостола от народа, за иконизирането му и
    представянето му като безсмъртен светец, чиято личност е недостижима и
    непонятна за простосмъртните хора.

    Първата тенденция има своите основания в любимата Вазова теза за
    пиянството на народа в сублимния исторически момент. Думите на Апостола,
    прости и кратки, кристално ясни и за най-непосветените умове, пълнят с
    надежди душите на слушателите. Той е един от тях, те са негови братя и
    всеки помага на общото дело, с каквото може. Ролите са разпределени и
    същевременно подчинени на една върховна и свята цел. Апостола „си няма
    нищо“ и тъкмо затова дава всичко, тоест единственото, което има – своя
    живот. Лирическото отклонение в одата е кулминация на тезата за пълното
    сливане между Апостола и неговия народ:

    И всякоя възраст; класа,
    пол, занятье

    взимаше участье в това
    предприятье:

    богатий с парите,
    сюрмахът с трудът,

    момите с иглата, учений
    с умът,

    а той, беден, гол, бос,
    лишен от имотът,

    за да е полезен, дал си
    бе животът!

    Втората тенденция е не по-малко отчетлива. Апо-стола не е просто един от
    многото, внушава Вазов, Апостола е велик, той е Божи пратеник на земята,
    който проповядва истината, въздава справедливост и буди респект.
    Неслучайно образът на Левски е проектиран на плоскостта на световната
    история и митология, той е сравнен с Ян Хус, със Сен Симон и дори със
    самия Исус Христос. Мъченичеството му е съизмеримо единствено със
    съзнанието за поетата мисия. Обикновените хора благоговеят пред него,
    дори малко се страхуват:

    От лице му мрачно всички
    се бояха,

    селяните прости светец
    го зовяха...

    Ключова роля в открояването на образа на Апостола играе начинът, по
    който авторът говори за него. Интересен факт е, че името Левски е
    споменато единствено в заглавието на одата и само още два пъти в текста
    – в мига на изтезанията, когато трябва достойно да се легитимира пред
    тиранина. Навсякъде в останалата част обаче Апостола е назоваван с
    възвисяващото лично местоимение „той“:

    Девет годин той

    скита се бездомен, без
    сън, без покой...

    В бъдещето тъмно той
    гледаше ясно,

    той любеше свойто
    отечество красно...

    Той беше скиталец и кат
    дете прост...

    Той беше безстрашлив.
    Той беше готов

    сто пъти да умре на
    кръста Христов...

    Той беше невидим, фантом
    или сянка...

    Той беше предаден и от
    един поп...

    Чрез този похват поетът сякаш сочи високо горе в сферата на достойното и
    прекрасното и същевременно противопоставя Левски на поп Кръстьо, наречен
    с показателното местоимение „тоя“, съчетано с „туй“, сякаш назидателно
    го излага за показ и го изобличава. Така се реализира първата вътрешна
    опозиция в одата Апостол – предател. Те са противопоставени в типично
    романтичен план. На Апостола е присъщо всичко достойно, красиво,
    възвишено, героично, а на предателя е приписано всичко мерзко и долно:
    „тоя мръсен червяк, тоя низък роб...“. Романтичният стил на Вазов се
    отличава със съзнателно заостряне на контрастите и крайностите и затова
    допуска подобно изопачаване. В контекста на този стил изключително
    ефектна е перифразата при представянето на предателя. Образът на
    антагониста е майсторски изграден и чрез превръщане на името му в
    осъзнато табу, нарушаването на което би накърнило песента:

    ...и чието име не ще
    спомена

    от страх мойта песен да
    не оскверня.

    Отношението на Вазов към предателя поп Кръстьо извежда на показ един от
    съществените белези, свързани с битуването на „Епопея на забравените“ в
    нашето социокултурно пространство. Става дума за това, че понякога
    художествените оценки на писателите по сила на въздействие върху
    масовата публика надминават официозните оценки на институциите.
    Историците и до ден днешен спорят дали поп Кръстьо е действителният
    предател на Левски, но от съзнанието на поколения българи вече не може
    да бъде изтрито Вазовото клеймо върху къкринския поп.

    Тъмницата изправя Апостола пред нови изпитания, разкрива нови черти от
    героичния му образ. Основното, с което се характеризира поведението му,
    е поемането на отговорността изцяло върху себе си – достойно, твърдо,
    последователно, високоморално поведение, съобразено с крайната цел да се
    запази организацията, да се съхрани тя за бъдещото въстание. Един нов
    романтичен контраст илюстрира състоянието на героя: „смъртта беше близо,
    но страха далеч“. За Вазов не е достатъчно само да противопостави Левски
    на конкретния тиранин – турската власт, за да изобрази цялото величие на
    подвига му. Затова изгражда опозицията им в световноисторическа
    перспектива: от едната страна са „царете, тълпата, мръсните тирани“, а
    от другата – постоянното търсене на истината, неспокойната човешка
    мисъл, подвизите на Прометей, Сократ, Колумб и Ян Хус и Голготата на
    Христос. От едната страна е грозният земен край на героите и мъчениците
    в тъмното робско минало, от другата – сияйният венец, с който ги
    увенчава бъдещето.

    В кулминацията на одата възлово място заема апологията на бесилото,
    символ едновременно на срама и блясъка и синтез на трите базисни начала
    в одата – тиранията, предателството и героизма в историята. В скалата на
    човешката нравственост бесилото е съизмеримо само с кръста, то е връх,
    отправна точка на духа към безсмъртието. Апологията на бесилото обаче
    включва и преодоляване на двуизмерната представа за него. В крайна
    сметка срамът отстъпва на блясъка както продадената съвест и позорът –
    на спечелената слава, на родилата се легенда за героя.

    Вазов съзнателно прокарва антитеза между смъртта на бесилото и смъртта в
    леглото, уточнявайки, че става въпрос за робското минало. Смъртта на
    бесилото е знак за свобода, белег за храброст, достойнство и чест.
    Кротката смърт в леглото характеризира подлеците, шпионите и мръсниците.
    Вазов доразвива унищожителния сарказъм на Ботев с мотива за „топлата
    соба“ от началото на фейлетона „Политическа зима“: „Приятно нещо е да
    има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз
    лук, пък да легне и да мисли или да спи и да сънува. Приятно е, но да
    има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм.“

    Смъртта на бесилото изкупва срама, позорните страници от робското
    минало, за които на поета в „Епопея на забравените“ не му се ще да си
    спомня. Образът, изчистен от всичко преходно, става символ на епохата,
    на нейната героична и трагична същност. Заедно с това смъртта на
    бесилото продължава един мотив, който вече е станал легенда: „И твой
    един син, Българийо, / виси на него със страшна сила.“ Този мотив
    впоследствие богато е интерпретиран в митотворческата зона на
    българската поезия (например смъртта на поп Андрей от поемата
    „Септември“ на Гео Милев).

    Със своите изключителни черти образът на Левски се налага като централен
    в „Епопея на забравените“, а и в цялото Вазово творчество. Той е част от
    процеса на включване на литературата в националната културна памет, част
    от градивния пантеон на една млада нация.

  10. #1435
    Повече от фен Аватара на zliat
    Регистриран на
    Jan 2008
    Мнения
    407
    БЛАГОДАРЯ, crazygirl13!!!

    Ако може и тази:
    http://download.http://www.teenprobl...=20080208&po=6

  11. #1436
    Ако може две анализчета по литература, и ако може до довечера ще съм благодарна

    http://download.pomagalo.com/424419/...to+ivan+vazov/
    http://download.pomagalo.com/424418/...a+na+hr+botev/

  12. #1437
    Ще може ли това:

    http://download.pomagalo.com/284631/...+ot+chichovci/

    Трябва ми спешно, а нямам пари в телефона и съответно не мога да си платя за да го изтегля.

    Благодаря предварително!

  13. #1438
    Можете ли да помогнете с това ?

    http://download.pomagalo.com/3341/ta...fshtinata+ese/

  14. #1439
    Моляяя ви се това ми е въпроса за утре а нищо немога да намеря--> Защо очите са толкова важни в описанието на героите, Хера е волоока Елена е кучеока Атина е хубавоока и сивоока.Това ли е най важното за Омир ? ПЛС помогнетееее

  15. #1440
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Иванчо Йотата от „Чичовци”

    „Чичовци” на Вазов представя малкия живот на малките хора, миналото като всекидневие, историята като бит. Писателят се подиграва с невежеството, страхливостта,с дребните мащаби на дребния живот. Но в смеха му няма студенината на отчуждението, в него звучат топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и, ограден с китайски стени от световното културно развитие, не на място употребява името на Волтер.
    Иванчо Йотата е дребно човече с исполински нос, с коса и мустаци като четина, със зелено шаячно сетре, винаги омазнено на ръкавите. Преди да получи в наследство дядовата си бакалница, сам е съчинил слова, изгорели в пожар. Тях не може да прежали:”…аз да изгорях, та не списанието ми.” Йотата говори с архаична книжовна лексика :”Вчера ми дадоха маслини от важна степен и с твърде способна цена.”
    Йотата-страстен привърженик на буквата „Йота” се бори за „правописанието” и да не бъде изхвърлена тази буква, определя я като „красотата на граматиката”.
    Най-подчертано хумористичната фигура на честолюбеца Иванчо Йотата е израсла върху почвата на възрожденския културен подем. Колкото и комична да е писателската му страст, показателно е, че не само за цената на маслините мисли тогавашният бакалин, а си има и една-смешна и карикатурна, но безкористна страст- да послужи на народа си чрез славните си „списания”. Чрез ярката и духовита словесна характеристика Вазов влага цялата същност на даден образ. Не може да се отдели Йотата нагалния му въздъх при спомена за изгорелите му „трудове” : „За народа загуба велика!”.
    По някаква известна само на него логика Йотата се провиква: „Долу Волтер!Долу гръцкият патрик!” Героят не знае какъв точно е Волтер, но важното е, че с един век по-къс , но ехото от идеите на просветителя е достигнало тукашните земи.
    В антагонистично отношение е представена двойката образи във вражда- Иванчо Йотата и Хаджи Смион. Двамата се противопоставят един на друг в Джаковото кафене пред посетителите не толкова заради различните позиции към проблема в разговора, колкото заради самото противопоставяне! Като вижда, че Йотата се присъединява към „елинистите”, Хаджи Смион минава към „партията на волтернанците” .Комизъм предизвикват, от една страна, причините и средствата за противопоставяне в езиковия спор (Хаджи Смион, макар и „къс в граматиката”, си позволява дързост, тъй като има на своя страна дядо Нистор, който не прощава на Иванчо за това, че „блажи пред коледните пости „)От друга страна смях предизвиква играта с прякора, който добива човека : „елинистите не отстъпиха ни йота”, „Мирончо взе да гледа Иванча като една йота, скачена с точката си чрез една тънка чертица „.
    Във „Въздухът трепери” страхът и безизходицата провокират пародийната мимикрия- когато Йотата и Мирончо разбират , че „Варлаам пръска прокламации”, знаейки, че не са застрашени, шумно изразяват „негодуванието си против народното предателство на Селямсъза „.
    В „Не само инжинерите правят лоши мостове” Йотата и Хаджи Смион се съюзяват в беда. Случката пародира ситуацията на изпитанието при преминаването от реалното пространство на робството и страха към илюзорното пространство на подвига. Усмивка предизвиква загубата на феса, злополучното преминаване през реката, жалостиво пишат писмо, крият се при Мунчо.
    В епилога героите проявяват съгласие по отношение на скриването на недостойното, за да достигнат отново до несъгласие. Със спора кой е убил змията се разрушава символният смисъл на борбата чрез издребняването и принизяването.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  16. #1441
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    ЕСЕ
    През своя живот всеки човек върви по пътя към себе си, създава се с делата, чувствата и мислите си. Ние притежаваме уникалния шанс да променяме съдбата си дори в мига. И накрая на пътя поглеждаме назад, знаем, че не сме постигнали идеала си, но сме били себе си - с несъвършенствата и грешките си, но и със стремежа да ги преодолеем. Способни сме да погледнем в огледалото без страх, ако съзнаваме, че там ще видим собственото си лице. Защото да не признаеш грешките си, значи да се отречеш от битието си, предавайки себе си, да се откажеш от живота.
    Маските не просто прикриват грозното, те творят. Създават човека като унищожават истинското му лице, онова, от което сам се е отрекъл. От срам?.. Лицемерът се стреми да спечели, да извлече някаква облага от наивните. Но не съзнава, че всъщност губи себе си. Че всеки път когато се слива с маската, тя убива частица от истинското в него. А фалшивото не е реално, то се разпада на хиляди прашинки, за да изчезне в празнотата, която е останала. Дава ни измамното чувство, че играта може да продължи вечно, че лъжейки другите, всъщност мамим живота. Избягваме от трудния път сами да създаваме личността си. Защото просто можем да я изиграем.
    Както главния герой на Молиеровата трагикомедия \\"Тартюф\\", който е превърнал живота си в една голяма сцена. Той е актьорът, чието представление ще продължава до самия му край. Маската го е завладяла напълно, тя се променя в зависимост от средата. Дотолкова се е слял с нея, че дори неизиграните му действия са прикрити. Грехът му не е грях докато не бъде разкрит. Но предателството спрямо себе си не може да бъде заличено. Както всяко друго то се крие, без смелостта да го погледнеш, губиш частица от себе си. Тартюф се е превърнал от лицемерник в амоларен човек, в маска, която съществува, но не живее вместо него. Той не съзнава границите, заличава ги, за да прикрие собствените си грешки. Загубил е себе си опиянен от силата на маската да пресъздава според желанието. В стермежа си да спечели, да бъде признат, Тартюф се превръща в символ на пустата човешка душа, която се лута безцелно, забравила собственото си лице. Превърната в маска.
    И когато погледнем виждаме страх. Страх да признаеш грозното, защото не съзнаваш, че именно това признание е пътят към красотата. Действителността се разтяга в гротеска маска.Тя е новото ти аз и защо не, след като я виждаш навсякъде. Във всеки празен поглед. И винаги ще има готови да заживеят в света ти, защото е твърде примамливо да повярваш, че реалността може да се съгради от думи. Да създадеш \\"приказка\\", в която ти си кралят, в която времето е застинало. Играеш.. играеш, криеш се зад стените си. Нали сам ги изгради, за да се защитиш, да бъдеш силен, да се слееш с тълпата, а сега си обсаден. И се бориш сам срещу себе си, за да заглушиш изстинали спомени. Загубената надежда, че някога някъде си можел и да \\"бъдеш\\", че дори да нямаш материално богатство, притежаваш най-ценното - себе си, битието си, способността да го промениш.
    Ако животът ни е само миг във вечността, то нека този момент бъде истински. Нека с него оставим следа и хармонията между стъпките ни създаде крехкия човешки път. Да свалим маските, за да трае мигът завинаги...
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  17. #1442
    Мега фен Аватара на SmilezZz
    Регистриран на
    Jan 2010
    Град
    Русе
    Мнения
    10 781
    http://download.pomagalo.com/140682/...uvod+na+odata/ - може ли да ми я изтеглите
    Времето избира кой да срещнеш в живота си, сърцето избира кой да обичаш,
    но само ти избираш кой да остане ♥

  18. #1443
    http://download.pomagalo.com/99742/g...an+stambolov+/ .. Moля ви .. спешно за утре ми е !! :heart:

  19. #1444
    Супер фен Аватара на crazygirl13
    Регистриран на
    Aug 2008
    Град
    Враца
    Мнения
    2 534
    Цитирай Първоначално написано от bananjanet
    http://download.http://www.teenprobl...an+stambolov+/ .. Moля ви .. спешно за утре ми е !! :heart:

    РЕФЕРАТ

    на

    Радостин Мариянов Радославов

    Ученик от VI A клас в СОУ “Панайот Волов” гр. Шумен

    ТЕМА : Голямото и противоречиво време на Стефан
    Стамболов.





    Кратък но изпълнен с поврати и блясък е жизненият път на една от
    знаменитите фигури в националната ни история. Роден на 31 Януари 1854 г.
    в Търново, Стефан Стамболов учи първоначално в този град, а по-късно и в
    Духовната семинария в Одеса. На 20 години вече е неразривно свързан с
    освободителното ни движение – участник в общо събрание на БРЦК и
    организатор на Старозагорското въстание, член на Гюргевския революционен
    комитет и апостол на Първи окръг в Априлското въстание, деец на
    Българското опълчение, руски военен кореспондент по време на
    освободителната война.

    На 25 години Стефан Стамболов навлиза в политическия живот и реализира
    една непозната кариера, Без да има нужната възраст, през 1880 г. той
    вече е избран за народен представител и е сред най-изявените либерални
    дейци, като при разцеплението им е в групата на “непримиримите”. Обявява
    се против режима на пълномощията, но по-късно, като председател на
    Народното събрание (1884 – 1886), организира контрапреврата и връща княз
    Александър I на престола. След абдикацията му е регент с решаващ глас в
    управлението на страната, а от август 1887 г. – министър-председател,
    като същевременно е и министър на вътрешните работи. В отделни периоди е
    и временно управляващ министерствата на външните работи и изповеданията
    и на просвещението.

    През лятото на 1886 г. Стамболов застава начело на самостоятелна
    политическа формация, наименувана Народнолиберална партия, и е неин
    несменяем ръководител до смъртта си. Не случайно тя е известна като
    “стамболова” или “стамболовистка”.

    Големият политик и държавник, който твърди, че заради България може да
    погази и законите, си спечелва много противници. Отстраняването му от
    власт далеч не е краят на тяхното отмъщение. На 3 юли 1895 г. Стефан
    Стамболов е нападнат и зверски съсечен в центъра на София. Два дни
    по-късно умира от раните си.

    На 20 август 1887 г. новият български княз Фердинанд I възлага на Стефан
    Стамболов съставянето на правителството. Годините в които Стамболов е
    Министър-председател са характерни с остра обществено политическа
    конфронтация. Правителството действа срещу противниците си на границата
    на извънредните мерки. Още от самото начало се очертават две опозиционни
    течения назовани “легално” и “нелегално”.Първото водено от Васил
    Радославов смята присъствието на княз Фердинанд I за законно, но атакува
    правителството. “Нелегалните” на Драган Цанков са на мнение, че и князът
    и правителството са незаконни и трябва да се проведат нови избори за
    Велико народно събрани. Двамата бивши министър-председатели са
    единодушни, че решаващо условие за нормализиране на обстановката е
    възстановяването на добрите отношения с Русия.

    Изборите за Петото обикновено народно събрание през есента на 1887 г.
    донасят успех за министър-председателя. Влизат в действие законите срещу
    разбойниците и за ограничаване свободата на печата, увеличава се броят
    на полицаите.Официалното оправдание за тези мерки е сигурността на
    държавата и княза.

    Противниците на Стамболов възприемат тактиката на заговорнически
    действия. На чужда територия се подготвят чети, организират се заговори.
    През 1891 г. е подготвен атентат срещу министър-председателя, жертва на
    който става министърът на финансите Христо Белчев. Убит е и българският
    дипломатически агент в турската столица.

    Несъмнено в този период изплувалите на повърхността и приели груби и
    насилнически форми пристрастия довеждат обществото ни до ръба на
    гражданска война. Дилемата “за и против Русия” се оказва неразрешима с
    нормални политически средства, поне за тогавашния момент. Това е печален
    факт, защото в тези години на тежки конфликти и въпреки тях България
    прави уверени крачки в стопанското си развитие и изграждането на модерна
    държава.

    Управлението на Стефан Стамболов е характерно с активна законодателна и
    практическа дейност и преодоляване на общата изостаналост на
    страната.Разбира се България продължава да е аграрна страна в която над
    3/4 от населението се препитава със селскостопански труд. Градското
    стопанство, намиращо се все още в своя занаятчийски стадий продължава да
    е под ударите на разоряващата конкуренция на чуждото фабрично
    производство. Това се отразява и на търговията. Съединението действа
    стимулиращо, но необходимостта от икономическа независимост е повече от
    очевидна. Народното събрание създава широка законова основа на нужните
    промени. Дейността е ориентирана в две посоки – към насърчаване на
    местното производство и към привличане на чужди капитали и регулиране на
    отношения с други страни.Със закон се утвърждават вносни мита на редица
    стоки, което е пряк стимул за производството им в страната. Специален
    закон насърчава производството на местни тъкани, което се отразява
    благоприятно в селското стопанство. Така е поставено началото на
    държавен протекционизъм в българската икономика.

    През 1887 г. Стамболов внася законопроект за сключване на търговски
    договори с други държави, който е приет в парламента. По този начин не
    само се осигурява подписването на спогодби с Англия, Германия,
    Австро-Унгария,Франция, Белгия и Швейцария в следващите години, но и се
    насърчава българският износ чрез задължаване на правителството да
    предприеме всички нужни мерки в тази насока. Изгражда се
    транспортно-комуникационна мрежа. Големи са успехите на железопътното
    строителство – открита е отсечката Цариброд – София – Белово свързваща
    страната ни с Централна и Западна Европа; в кратки срокове е построена
    линията Ямбол – Бургас. Стопанският напредък на страната има и други
    измерения. България вече е в състояние да изплати някои свои задължения.
    Благоустрояват се София, Пловдив и някои други градове. Полага се начало
    на пенсионното осигуряване. Стамболовото управление не загърбва и
    духовното израстване на българския народ. Просветното дело се свързва в
    единна система. През 1888 г. е открит Софийският университет – първото
    българско висше училище. През 1891 г. е приет първият български цялостен
    закон за народното просвещение. Израз на положителните тенденции в
    развитието на страната е организираната през 1892 г. в Пловдив
    Национална земеделско стопанска изложба посетена и от чужди индустриалци
    и търговци.





    “Пазар в Пловдив “ – картина от Иван Мърквичка 1888 г.

    V

    ?????

    ?на цена. Стамболов погазва редица принципи на парламентарната
    демокрация. Изборите най-често се провеждат с насилие и поради това
    участието на избирателите остава твърде слабо. Ражда се печалната
    традиция изборната победа да печели управляващата партия. А тя налага
    друга злокачествена деформация на обществения живот: уволняване на
    чиновниците с опозиционни политически възгледи и раздаване на
    административни постове на собствените съпартизани независимо от
    качествата им. Ето защо политическото приспособленчество се настанява по
    всички етажи на управлението. Правителството налага волята си над
    народното събрание и прокарва през него закони за антидемократични
    изменения на Търновската конституция. Намален е броят на депутатите.
    Приема се облагодетелстваща правителството процедура за гласуване на
    законодателните актове.В поведението на Стамболов спрямо русофилските
    политически партии се налагат политическата непримиримост и насилие.
    Тези партии са поставени извън закона. Върху русофилите е упражнен суров
    терор със съдебни и извън съдебни средства.

    В началото на 1890 г. бил разкрит заговор против правителството,
    организиран и ръководен от майор Паница. След разкриването на заговора
    Паница бил осъден на смърт и разстреля. П. Каравелов и П. Киряков са
    хвърлени в затвора. Опозицията настръхва и отговаря на правителствените
    предизвикателства с покушения върху видни управляващи политици с опити
    за военни бунтове и заговори с четнически акции и други. Стамболов
    засилва полицейския репресивен апарат. Терорът и политическите убийства
    стават норма за поведение и на двете противостоящи страни.



    Самият Стамболов, неговите съвременници- симпатизанти и доста историци
    обосновават правителствените гонения с амбицията да се заздрави
    обществения ред и да се преустановят личностните политически боричкания
    като предпоставка за ускореното модернизиране на страната. Противниците
    на всесилния министър-председател – тогавашни политици и немалко
    съвременни изследователи – не одобряват вътрешно политическата линия на
    Стамболов, определяйки я като “Диктатура” и “антидемократичен режим”.
    Историческата истина лежи може би някъде по средата, за да открои още по
    ярко противоречивата политическа натура на големия български държавник.

    След успеха на съединението, въпросът за Македония става един от
    централните в политиката на Стамболовото правителство. В края на 80-те и
    началото на 90-те години практически няма Велика сила или балканска
    държава, която би ги подкрепила. Активните усилия в тази насока започват
    през 1890 г. Те включват както стремеж към подобряване на отношенията с
    Турция, така и натиск стигащ на моменти до откровени заплахи. Тактиката
    се оказва успешна. Дава се разрешение за назначаване на български
    владици в епархиите Скопие и Охрид. През 1892 г. Стамболов посещава
    Цариград и получава нови отстъпки – българската Екзархия премества
    седалището си в Пера и започва да издава свой вестник, а училищата ни в
    Македония получават автономен статут.

    Разривът с Русия е израз на твърда воля за постигане на държавна
    самостоятелност, но в същото време изправя България пред цяла поредица
    от сложни проблеми. Най-належащо е решаването на въпроса с официалното
    признаване на новия княз. Но именно тази задача се оказва особено трудна
    за реализиране. Императорското правителство в Петербург взема всички
    необходими мерки да не допусне подобен успех на българската дипломация.
    То по начало не одобрява Фердинанд като кандидат за софийския престол и
    вижда в него проводник на чуждо влияние. Високата порта обявява избора
    на княз Фердинанд за незаконен. Стефан Стамболов търси дипломатическа
    опора в Австро-Унгария и Англия и до голяма степен успява. Виена и
    Лондон не могат да си позволят да признаят княза преди това да е
    извършено от султанското правителство.

    През 1891-1892 г. княз Фердинанд е приет като частно лице от
    австроунгарския император и от английската кралица, а
    министър-председателят – от турския султан. Сватбата на княза с Мария
    Луиза, бурбонска и пармска принцеса, също спомага за ускоряване на
    процеса на официалното признаване.

    Срещата на Стефан Стамболов с Абдул Хамид II предизвиква остра
    реакция от страна на Русия, която вижда в нея стъпка към узаконяване
    положението на българския владетел. Очевидно в Петербург биха се
    примирили с неизбежното вече признаване на княз Фердинанд, но
    комбинацията между него и Стамболов изглежда абсолютно неприемлива.
    Постепенно намеренията на руската политика започват да съвпадат с някои
    виждания на българския княз. В първите години на своето властване той е
    напълно наясно, че не може без енергичната подкрепа на своя
    министър-председател, нито във вътрешен, нито в международен план. След
    1892 г. обаче княз Фердинанд вече иска и да управлява. Стамболов не
    успява да отчете, че противопоставянето Англия – Русия и Австро-Унгария
    – Русия на Балканския полуостров губи от остротата си, което неизбежно,
    макар и временно увеличава ролята на Петербург в района. Монархът
    разбира, че едно споразумение с руското правителство и неговия император
    би решило собствения му въпрос; министър-председателя става пречка както
    в страната, така и извън нея. Стамболов има достатъчно политически
    противници в България; недоволството от режима му, преминал отдавна
    границата на :твърдата ръка” обединява практически всички партии.
    Контактите с Русия са установени чрез императорския посланик във Виена –
    следователно от гледна точка на княза министър-председателя може да си
    отиде от сцената. Поредната заплашителна оставка на Стефан Стамболов е
    приета на 18 Май 1894 г.



    Митинг на 20 Май 1894 г. в гр. Шумен (Център на опозиционната
    борба срещу реакционния режим на Стамболов) по случай падането на
    Стамболовия режим.

    Седем годишното управление на Народнолибералната партия и нейният
    лидер е било и продължава да бъде обект на различни често противоречиви
    и крайни оценки. Безспорен е обаче фактът, че държавникът Стефан
    Стамболов поставя независимостта и просперитета на България пред всичко.

    С цялата си дейност на регент и министър-председател от 1887 до
    1894 г. Стамболов се откроява като изключително надарен, макар и
    противоречив държавник, оставил най-дълбока диря в новата българска
    история.

  20. #1445
    някой може ли да ме регистрира,защото 100 пъти опитвах,и все не става..помогнете?!
    skype:hubba_bubba_bubble

  21. #1446
    Мега фен Аватара на SmilezZz
    Регистриран на
    Jan 2010
    Град
    Русе
    Мнения
    10 781
    Цитирай Първоначално написано от SmilezZz
    http://download.http://www.teenprobl...uvod+na+odata/ - може ли да ми я изтеглите
    Времето избира кой да срещнеш в живота си, сърцето избира кой да обичаш,
    но само ти избираш кой да остане ♥

  22. #1447
    Ако може да ми дръпнеш това спешно ще съм ти много благодарна http://download.pomagalo.com/162265/...+ruskiya+ezik/ Благодаря предварително
    Bez muka o4ite ne pla4at,bez oblak dujd ne vali.Samo iskteno koito obi4at mogat da ronqt sulsi.

  23. #1448
    начи на мене ми тряба есе на тема Свободата,дълг на достойния човек.
    Аз пуснах тема и ми дадоха линк от помагало но нямам рег ако някой има плс да изтелги това
    http://download.http://www.teenprobl...=20307853&po=1
    да пише на ЛС там ще му дам скайп за да се разбереме или да го постне в отговора си. Може да не е от помагало, от който сайт си теглите темите.
    Just Do It..

  24. #1449
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Падеж
    Вопросы
    Предлоги Существительные имена Прилагательные имена Личные местоимения
    Единственное число Множественное число Единственное число Мн. число Ед.число Мн. ч.
    м. р. ср. р. ж. р. м. р. ср. р. ж.р. м. р. ср. р. ж. р. м. р. ср. р. ж. р.
    И.П.
    подлежащее Что?
    Кто? - согл. звук -о/-е -а/-я -ы/-и; -е; -а; -я -ый/-ий;
    -ой
    -ое/-ее
    -ая/-яя -ые/-ие 1л. я
    2л. ты
    3л. он, она, оно мы
    вы
    они
    Р.П.

    принадлежность→

    движение→

    количество→

    отрицание,
    отсутствие→ Чего? Кого?

    Чей? Чья? Чье? Чьи?

    Откуда?

    Сколько?


    нет, не было,
    не будет от, до, у, без,
    из, с, для, у,
    ради, из-за,
    из-под, вне,
    кроме, вместо,
    среди, посреди,
    близ, вблизи,
    против, после,
    накануне,
    мимо, вокруг,
    около, вдоль,
    возле, между -а/-я


    -ы/-и


    -ов/-ев
    -ей
    (на
    -ж,ч,ш,щ,ь)




    о
    (на –о)
    село
    -ей
    (на –е)

    -ий
    (на -ие)
    о
    роза

    -ий
    (на –ия)

    -ого/-его -ой/-ей -ых/-их 1л. меня
    2л. тебя
    3л. его –м.р. / ср.р.
    её – ж. р. нас
    вас
    их

    Д.П. Чему?
    Кому?
    Где? к, по,
    навстречу,
    благодаря,
    согласно,
    вопреки -у/-ю -е

    (на –ия) -ам / -ям -ому/-ему -ой/-ей -ым/-им 1л. мне
    2л. тебе
    3л. ему – м.р. /ср.р.
    ей – ж.р. нам
    вам
    им
    В.П.
    дополнение Что? – неодушевл.сущ
    Кого? – одушевл.сущ.
    Куда? – движение
    (в гости, домой) в, на
    о, про, перед,
    за, под, над,
    через, сквозь
    И.П./Р.П. И.П.
    И.П. -у/-ю
    И.П. / Р.П.
    И.П. / Р.П. -ую/-юю
    И.П. / Р.П.
    Р.П.
    Р.П.
    Т.П. Чем?
    Кем?
    совместность →
    Где? →

    с
    над, под, за,
    перед, между -ом/-ем -ой/-ей -ами / -ями -ым/-им -ой/-ей -ыми/-ими 1л. мной / мною
    2л. тобой / тобою
    3л. им – м.р./ ср.р.
    ей / ею – ж.р. нами
    вами
    ими
    П.П. Где? – место →
    (в гостях, дома)

    В чем? - одежда
    На чем? - способ →
    передвижения

    О чём? - предмет
    О ком? речи →
    При чём?/ком? → →
    Когда?/ После чего?-t в, на



    в, на



    о / об / обо
    при
    по -е
    -у(место):
    в лесу,
    в полю,
    в углу,
    в году/часу
    во рту,
    на полу,
    на берегу,
    на шкафу -е


    (на –ие) -е


    (на –ия) -ах / -ях -ом/-ем -ой/-ей -ых/-их 1л. мне
    2л. тебе
    3л. нём–м.р. / ср.р.
    ней – ж.р. нас
    вас
    их

    Падеж Разносклоняемые существительные имена ІІІ склонение Специфические случаи
    ед. ч. мн. ч. Особенности ед. ч. мн. ч. ед. ч. мн. ч. ед. ч. мн. ч. ед. ч. мн. ч. 1. Сущ. имена м. и ср. р, имеющие в
    И.П. мн. ч. –ья, сохраняют -ь- в
    составе всех падежных окончаний
    мн.числа: братья –ьев, -ьях, -ьями.
    2. Ь в слове семья сохраняется во
    всех его падежных формах.
    3. В Т.П. ед.ч. после ж, ч, ш, щ, ц
    под ′ - тв. окончание, без ′ - мягкое
    И.П.
    Р.П.
    Д.П.
    В.П.
    Т.П.
    П.П. имя имена 1. Так склоняются:
    имени имён время, знамя, племя.
    имени именам 2. Пламя, бремя, темя,
    имя имена вымя - не имеют мн.ч.
    именем именами 3. Р.П. мн.ч. от семя, стремя
    имени именам → семян и стремян. путь пути
    пути путей
    пути путям
    путь пути
    путём путями
    пути путях мать дочь матери дочери
    матери дочери матерей дочерей
    матери дочери матерям дочерям
    мать дочь матерей дочерей
    матерью дочерью матерями дочерьми
    матери дочери матерях дочерях дитя дети люди
    ребёнка детей людей
    ребёнку детям людям
    ребёнка детей людей
    ребёнком детьми людьми
    ребёнке детям людям -ь


    И.П.
    -ью
    -и -и
    -ей
    -ам/-ям
    И.П.
    -ами/-ями
    -ах/-ях

    ЧИСЛИТЕЛЬНЫЕ ИМЕНА
    Падеж Ед. число Мн. число два- м.р., ср.р.
    две– ж.р;
    три;
    четыре сорок
    девяносто
    сто двести
    триста
    четыреста полтора –
    м.р. и ср.р
    полторы –
    ж. р. м. и ср.р. ж. р. двое
    трое
    четверо
    и т.д.
    5 – 10, 20, 30
    на -ь
    м. р. и ср. р. ж. р. м.р, ср.р, ж.р оба

    обе


    И.П. один одно одна одни
    Р. П. одного одной одних двух, трёх, четырёх ста двухсот полутора обоих обеих двоих;-ых пяти
    Д.П. одному одной одним двум; -ём ста двумстам полутора обоим обеим двоим;-ым пяти
    В.П. И.П./Р.П. одно одну И.П./Р.П. И.П./Р.П. И.П. И.П. И.П. И.П./Р.П И.П./Р.П И.П./Р.П. И.П.
    Т.П. одним одной одними двумя; -мя; -ьмя ста двумястами полутора обоими обеими двоими;-ыми пятью
    П.П. одном одной одних двух; -ёх ста двухстах;-ёхстах полутора обоих обеих двоих;-ых пяти
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  25. #1450
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    ХРИСТО БОТЕВ - „НА ПРОЩАВАНЕ”
    СВОБОДАТА КАТО ИЗБОР И ДЪЛГ

    Свободата е състояние на духа и придо¬бива конкретни измерения чрез повелите на историческото време. Свободата е необходимост за духовно богатия и изви¬сен човек. Тя му дава възможност да се осъществи и в едно робско време. Свобо¬дата е пътят от робското примирение до освободеното от покорство съзнание. За достойния човек тя е приемане на дълга като съдба пред себе си и пред общество¬то.
    Много са проблемите, които Ботев пос¬тавя в стихотворението си „На прощаване”, а един от тях е свободата.
    Лирическият герой, далеч от майка си, разбира нейните чувства, породени от раз¬дялата, и желае да я утеши. Бунтовникът ска да разкрие причините, които го ка¬рат да я напусне и да изложи живота си на опасност:
    Не плачи, майко, не тъжи,
    че станах азе хайдутин,
    хайдутин, майко, бунтовник,
    та тебе клета оставих
    за първо чедо да жалиш!
    Началното обръщение излъчва обич и привързаност. Душевният свят на бунтов¬ника е разкрит чрез монолог, изразяващ съкровените му чувства и мисли. Начал¬ното обръщение съдържа и молба към майката да не страда за сина си, а да на¬сочи мислите си към причините за общо¬то страдание. Съчувствието към майката е изразено с експресивните глаголи „плача”, „тъжи”, „жалиш”.
    Дългът на първородния син към бащиното огнище не променя неговото решение. Избрал е пътя на борбата. Тавтологията: „кълни”, „проклинай”, изразява ненавистното отношение на лирическия герой към „таз турска черна прокуда”. Из¬борът на бунтовника е синовен дълг пред родината. Той страда далеч от родната земя, но има сили да понесе мъката, защото вярва в свободното бъдеще на майката родина. Определенията: „неми¬ли, клети, недраги”, изразяват неговото мъченическо емигрантство. Бунтовникът знае, че майка му ще тъжи за него, но чув¬ството му за дълг към родината е по-сил¬но. Лирическият герой защитава пред май¬ка си своя патриотичен избор:
    Но кажи какво да правя,
    кат ме си, майко, родила
    със сърце мъжко, юнашко,
    та сърце, майко, не трае
    да гледа турчин, че бесней
    над бащино ми огнище.
    Инверсиите: „кат ме си” и „сърце мъжко юнашко”, изразяват дълбокото съпричастие на лирическия герой към мъката на майката. Като причина за избора си той представя семейното огнище. Синекдохата „над бащино ми огнище” поставя акцент върху чувството за дълг пред семейство¬то, но и пред отечеството-земята на бащи и деди. Бунтовникът „не трае/ да гледа турчин, че бесней” над цялото родно прос¬транство. Картината на родното е част от вътрешния свят на героя, въплътил най-сък¬ровеното и интимното в преживяванията на лирическия герой:
    там, дето аз съм пораснал
    и първо мляко засукал;
    там, дето либе хубаво
    черни си очи вдигнеше
    и с оназ тиха усмивка
    в скръбно ги сърце впиеше;
    там, дето баща и братя
    черни чернеят за мене!...
    Мисълта за родината се свързва с дома, с първите години от живота на бунтовни¬ка. Поетичният образ с фолклорно звучене: „първо мляко засукал”, засилва представата за любовта на лирическия ге¬рой към мястото, където се е родил. Пред¬ставянето на черния цвят: „Черни си очи вдигнеше”, е израз на мъката, която пре¬живяват близките на бореца за свобода. Първата любов също е част от представа¬та за родно пространство. Бунтовникът копнее отново да зърне черните очи на либето си, да почувства отново обичта й . Той милее за родното място, но чувство¬то му за дълг е по-силно от всичко.
    Борецът за свобода е убеден в правотата на своето решение. Той е толкова вдъхно¬вен от предстоящата битка с „врагът си безверни”, че в представите си вече участ¬ва в нея:
    Аз вече пушка нарамих
    и на глас тичам народен
    срещу врагът си безверни.
    Радостта е по-силна от мъката по род¬ното място. Инверсията „и на глас тичам народен” показва, че бунтовникът е готов да се бие за свободата на народа.
    В следващите стихове лирическият ге¬рой пресъздава трагичния край на битка¬та. Бунтовникът иска от майка си да устои на нападките на хората, да се покаже сил¬на, да не плаче. Но по-силно е желанието му тя да загърби мъката по сина си и да научи братята му да продължат святото дело - борбата за свобода:
    Кажи им, майко, да помнят
    да помнят мене да търсят:
    бяло ми месо по скали,
    по скали и по орляци,
    черни ми кърви в земята,
    в земята, майко, черната!
    Цветовете „бяло” и „черно” изразяват емоционалния контраст на преживявани¬ята. Смъртта извисява духа на героя. Епи¬тетите „черна”, „черната” присъстват ка¬то символи на нещастието, което носи вся¬ка смърт. Трагичният образ на земята, на¬поена с кръвта на загиналия, съдържа вну¬шение за славата, която носи смъртта за¬ради идеала.
    Безсмъртието е награда за избора. Ми¬сълта за страданията на близките му хора обаче изпълва героя с болка:
    дълбоко ще ми въздъхнат
    две сърца мили за мене -
    нейното, майко, и твойто!
    И две щат сълзи да капнат
    на стари гърди и млади...
    Контрастът „стари” - „млади” пресъзда¬ва драматизма на ситуацията. Личната драма се противопоставя на народния възторг.
    Безсмъртието е дар за онези, които са направили избора си на свободни хора, като са отхвърлили робското примирение. Физическата гибел е крий на живота, но и начало на легендата за вечно живия герой.
    Картината на победното завръщане раз¬крива романтичната мечта на героя за свобода на родната земя. Тя е празнична и тържествена, изпълнена с оптимизъм. Бунтовниците са обединени от любовта си към родината, готови са да дадат живота си за нейната свобода.
    Поетичното настроение говори за духов¬ното извисяване на младия човек. Анафоричното повторение „жив и здрав” поста¬вя акцент върху жизнелюбието на героя. В портретната характеристика правят впечатление словосъчетания като „иглянки пушки”, сравнението „саби-змии”. Те са близки до фолклора художествени детай¬ли, поставящи акцент върху идеята за юначност, осъзнат дълг и организираност в борбата.
    Лирическият герой разкрива своето дъл¬боко вълнение от срещата си с майката и либето: „о, тогаз, майко юнашка! О, либе мило, хубаво!”
    Епитетът „юнашка” в първото обръщение насочва към причините за житейския избор на героя. Емоционалната връзка между майка и син добива борческа ха¬рактеристика.
    Следващите стихове са израз на възтор¬га от победата:
    Берете цветя в градина
    късайте бръшлян и здравец,
    плетете венци и китки
    да кичим глави и пушки!
    Повелителните глаголни форми, с които започват стиховете, придават динамичност на изказа. Бръшлянът е символ на неувях¬ваща слава. Прегръдката на майката е сво¬еобразна прошка за бунтовника. Той е щас¬тлив от майчината благословия.По човешки просто и задушевно бун¬товникът си представя срещата с люби¬мата. Драматизмът на ситуацията поетът предава чрез метафоричния образ на прег¬ръдката „с кървава ръка през рамо”. Епите¬тът „кървава” внушава представата за „кървавата”, страшна цена на свободата. Пътят е страшен, но не може да проме¬ни решението на бунтовника. Идеята за безсмъртието намира смислово-емоционален израз в цялото стихотворение, но художествените внушения на поетичните послания са особено въздействени във фи¬налните стихове:
    Дружина тръгва, отива,
    пътят е страшен, но славен:
    аз може млад да загина...
    Но... стига ми тая награда –
    да каже нявга народът:
    умря сиромах за правда,
    за правда и за свобода...
    Многоточията, рамкиращи съюза „но”, говорят за моментна тъга, но това чувство остава недоизказано, а паузата е по-силна с недоизказаното от думите. Признател¬ността на народа се открива и в особения смисъл на думата „сиромах”. Разкрита е идеята, че бунтовникът е страдалец пред отечеството.
    Така стихотворението „На прощаване” на Христо Ботев представя свободата ка¬то избор и дълг пред родината на достой¬ния човек, духовно свободен и морално извисен.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си