Отговор в тема
Всеки от нас е различен.Но на всички ни се налага да правим едно и също нещо всеки ден-да живеем.Първоначално написано от InnchetO
Самият живот е грешка.Понякога го осъзнаваме.Но винаги е достатъчно късно.Човек се разкайва за грешките си.А ние хората често се разкайваме,че сме се родили.
Животът е предизвикателство.Посреща е го всеки ден.Но не можем да го победим.Затова понякога го отхвърляме.Затова се и самоубиваме.
Животът е подарък.Не го оценяваме.Отнемаме го от другите.Убиваме.
Животът е приключение.Страх ни е да го осъществим. Още никой не е излязъл жив от него.Не знаем какво ни очаква.А хората се плашат от неизвестността.
Животът е мъка.Никога не я преодоляваме напълно.Затова никой не забравя как се плаче.
Животът е дълг.Забравяме,че трябва да го изпълним.Вместо това постоянно мислим за себе си.Защо иначе съществува егоизмът?
Животът е игра.Играем я,без да сме научили правилата.Иначе не бихме наранявали останалите.Не бихме се чудили защо губим.
Животът е песен.Никой не е успял да напише текста.Защото не владеем езика на емоциите.Умеем само да ги изпитваме.Не и да ги контролираме.
Животът е възможност.Не знаем как да я използваме.И не си даваме сметка,колко ценна е в дейиствителност.А когато не взимаме живота насериозно,се оставяме течението да ни носи.Тогава съжаляваме.
Животът е пътешествие.Нямаме карта.Само едно сърце-компас.А то винаги сочи болката.Затова се чувстваме изгубени и объркани.Затова се опитваме да предначертаем пътя си.Но никой не се е научил да рисува бъдещето.
Животът е обещание.Не можем да го спазим.Защото един ден си отиваме.
Животът е любов.Опитваме се да я открием.А не разбираме,че тя трябва да намери нас.Тя е причината да съществуваме.Тя е и причината да страдаме.Бихме ли посвещавали иначе безброй книги на нея?
Животът е красота.Възхваляваме я.Ценим изкувството.Но и красотата умира.Цветята от картините например отдавна са увехнали.
Животът е истина.Не можем и не искаме да я осъзнаем.Защото избледнява пред лъжата.А тя е нашият начин да избгягаме от истината.
Животът е загадка.Искаме да я разрешим.Но нямаме достатъчно време.Мистерията е вечна.Това понятие го е имало и преди,съществува и днес.Но хората уви-са подвластни на времето и неспособни да разберат вечността.
Животът е цел.Поставяме си я.Макар че не можем да я постигнем.Но надеждата умира последна.Жалко,че все пак умира.
Животът е битка.Губим я.Защото времето не ни стига да я спечелим.Не съжаляваме ли,че не сме имали достатъчно време да постигнем целите си,когато си отиваме от този свят?
Животът е пиеса.Всеки си приписва и играе някаква роля.Малцина осъзнават че сме кукли на конци.Веднъж написан,сценарият не се променя от актьорите.И няма кой да го промени,освен анонимният сценарист.
Животът е знание.Учим се бързо.Прилагайки знанията си показваме,че нищо не сме научили.Уж се учим как да сложим край страданието.Но нали все още причиняваме болка на другите?
Смисълът на живота ни е да се научим как да го живеем.За нещастие умираме преди да сме разбрали как.Подигравка на съдбата,казваме ние.Но да живееш,значи да умреш.В противен случай вместо живот,бихме използвали понятието вечност.
mersiВсеки от нас е различен.Но на всички ни се налага да правим едно и също нещо всеки ден-да живеем.
Самият живот е грешка.Понякога го осъзнаваме.Но винаги е достатъчно късно.Човек се разкайва за грешките си.А ние хората често се разкайваме,че сме се родили.
Животът е предизвикателство.Посреща е го всеки ден.Но не можем да го победим.Затова понякога го отхвърляме.Затова се и самоубиваме.
Животът е подарък.Не го оценяваме.Отнемаме го от другите.Убиваме.
Животът е приключение.Страх ни е да го осъществим. Още никой не е излязъл жив от него.Не знаем какво ни очаква.А хората се плашат от неизвестността.
Животът е мъка.Никога не я преодоляваме напълно.Затова никой не забравя как се плаче.
Животът е дълг.Забравяме,че трябва да го изпълним.Вместо това постоянно мислим за себе си.Защо иначе съществува егоизмът?
Животът е игра.Играем я,без да сме научили правилата.Иначе не бихме наранявали останалите.Не бихме се чудили защо губим.
Животът е песен.Никой не е успял да напише текста.Защото не владеем езика на емоциите.Умеем само да ги изпитваме.Не и да ги контролираме.
Животът е възможност.Не знаем как да я използваме.И не си даваме сметка,колко ценна е в дейиствителност.А когато не взимаме живота насериозно,се оставяме течението да ни носи.Тогава съжаляваме.
Животът е пътешествие.Нямаме карта.Само едно сърце-компас.А то винаги сочи болката.Затова се чувстваме изгубени и объркани.Затова се опитваме да предначертаем пътя си.Но никой не се е научил да рисува бъдещето.
Животът е обещание.Не можем да го спазим.Защото един ден си отиваме.
Животът е любов.Опитваме се да я открием.А не разбираме,че тя трябва да намери нас.Тя е причината да съществуваме.Тя е и причината да страдаме.Бихме ли посвещавали иначе безброй книги на нея?
Животът е красота.Възхваляваме я.Ценим изкувството.Но и красотата умира.Цветята от картините например отдавна са увехнали.
Животът е истина.Не можем и не искаме да я осъзнаем.Защото избледнява пред лъжата.А тя е нашият начин да избгягаме от истината.
Животът е загадка.Искаме да я разрешим.Но нямаме достатъчно време.Мистерията е вечна.Това понятие го е имало и преди,съществува и днес.Но хората уви-са подвластни на времето и неспособни да разберат вечността.
Животът е цел.Поставяме си я.Макар че не можем да я постигнем.Но надеждата умира последна.Жалко,че все пак умира.
Животът е битка.Губим я.Защото времето не ни стига да я спечелим.Не съжаляваме ли,че не сме имали достатъчно време да постигнем целите си,когато си отиваме от този свят?
Животът е пиеса.Всеки си приписва и играе някаква роля.Малцина осъзнават че сме кукли на конци.Веднъж написан,сценарият не се променя от актьорите.И няма кой да го промени,освен анонимният сценарист.
Животът е знание.Учим се бързо.Прилагайки знанията си показваме,че нищо не сме научили.Уж се учим как да сложим край страданието.Но нали все още причиняваме болка на другите?
Смисълът на живота ни е да се научим как да го живеем.За нещастие умираме преди да сме разбрали как.Подигравка на съдбата,казваме ние.Но да живееш,значи да умреш.В противен случай вместо живот,бихме използвали понятието вечност.
моля
http://download.pomagalo.com/164196/...gove+v+iliada/ ще може ли да ми го дръпнеш и да ми го пишеш на лична защото не си ги проверявам винаги темите мссс предварително
OnLy God CaN Judge Me !
Може малко да ви се стори че съм нахална но просто незнам кое да напиша
http://download.http://www.teenprobl...3/santa+claus/
http://zamunda.pomagalo.com/download/196873/
http://zamunda.pomagalo.com/download/63867/
Трябва ми спешно ,ако някой може
" True Love "
My Christmas
Hello! My name is Peter and I will tell you about the last Christmas I celebrated – where I spent it, when, who with, how and so on.
In Bulgaria, where I and my family live, Christmas is a public holiday and people do not go to work. The students also do not go to school.
All over the world Christmas is one of the most loved and esteemed holidays. And of course it is very famous. On this day people give presents to their families and friends.
So all over the world people are getting ready for it.
Yesterday mum and went out to buy what we need for the celebration. We bought the presents and a lovely pine-tree. I will decorate it on my one with a variety of toys, biscuits, twinkling lights and colour festoons. I will also put a beautiful Christmas wreath on the entrance door.
December 24. Christmas Eve has come. Except changing presents, people have a special dinner with their families, relatives and friends.
By tradition on Christmas Eve there should be at least seven (they can also be nine or eleven) different dishes – and all of them must be vegetarian.
For example in my house on the table there is a variety of seven different vegetarian dishes – stewed fruit and nuts, pickled cucumbers, popcorn, cabbage (or vine) leaves stuffed with rice and walnuts, pumpkin-pie and baked beans. On the table there is also a Christmas round loaf with a candle in its middle. In the loaf there is also a coin. This year my mother puts a silver-plated coin. I have won it from a raffle.
And on December 31. except a coin, mum puts “luck charms”. These are cornel buds – one bud for success, two buds for happiness and so on.
And so it’s time to turn the baking tin with the round loaf around… Oh! Yeah! Yippee! Ihave got the coin. I am lucky! This is the best Christmas I have eve celebrated.
I hope that the next Christmas celebration will be even better than this one!
I wish you Merry Christmas and a Happy New Year.
Динко Митков Щилиянов
VIII“Б”клас, №9
Коледа в моя град
Есе
Тази Коледа дойде неусетно в моя град. Огнено – жълтите есенни месеци преминаха бързо и, ето че отново дойдоха зимните празници.
За мен най-красивата гледка през змата е как снегът тихо пада и покрива улици, покриви, дървета… Всяка летяща снежинка дарява хората с усмивки и настроение. Дори възрастните се чувстват деца.
Градът също се подготвя за зимните празници. Улиците са озарени от разноцветна коледна светлина във формите на снежинки, звезди, елхички… Витрините на магазините също са различни- украсени с шарени гирлянди и бляскави играчки, които придават коледно настроение.
Лицата на хората греят от щастие. Всеки един от тях усеща коледния дух в себе си. Подготят се за празничната трапеза и размяна на подаръци. В сърцата им се възражда милосърдието и се включват в различни благотворителни идеи. В центъра на града сияа голяма коледна елха, украсена със стотици гирлянди, лампички и крахки играчки. През тихата вечер нейната хубост се вижда най-много. Цялата е обгърната от бляскава светлина и красота. Като че ли е събрала в себе си човешките мечти и пожелания. Тя е като светлина в тъмната нощ. Спираш се и занемял се любуваш на красотата й.
Домовете на хората също са украсени празнично. По прозорците на къщите се гонят примигващи, разноцветни светлинки. През коминчетата се издигат струики дим, носещи в себе си топлината и усещането за семеен празник.
Това е Коледата в моя град. Всичко около нас допринася за празничното усещане. Улиците, витрините, къщите, елхата са пременени до неузнаваемост. Хората са щастливи и нетърпеливи. Всички очакват с вълнение и трепет Коледната нощ.
http://zamunda.pomagalo.com/download/20650/
ako може да ми го качите 10Х !!!
The LiFe Is GoOd If U ArE GoOd! =)
Биографични бележки
Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.05.1885, Стара Загора - 6.10.1960, София).
Роден в семейство на потомствени учители и свещеници. От малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, завършва търговска гимназия в Свищов (1903). Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Д. Подвързачов към края на 1903. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само 2 пародии в сп. "Българан", подписани с инициали. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията "Ново общество" и "Демократически преглед". През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908-09 е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Д. Дебелянов се радва на покровителството на Д. Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти, художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. "Съвременник", № 2, под стихотворението "An die Natur" ("Към природата") за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов. През есента на 1909 Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията "Съвременник", "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам", съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912-13) и в Свищов (1913-15). По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 участвува със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. "Звено". В I световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга "Птици в нощта". От началото на 1920 Вл. Василев започва да издава сп. "Златорог" и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник. През 1921 заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. "Златорог", като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 излиза книгата му "Лунни петна" (наградена от Министерството на просвещението). От есента на 1924 до 1928 и от 1934 е драматург на Народния театър в София. След поемата си "Родина" (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 се появява антологичната му книга "Стихотворения", а през март 1934 в "Златорог" излиза цикълът "При морето'' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932-1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.
Като драматург в Нар. театър в София (1934-1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от П. П. Славейков и П. К. Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на бълг. драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: У. Шекспир ("Сън в лятна нощ", "Ромео и Жулиета", "Крал Лир"), Пиер Корней ("Сид"), М. Метерлинк ("Чудото на Св. Антоний"), Хуго фон Хофманстал ("Електра"), В. Юго ("Ернани"), Ал. Толстой ("Цар Феодор"), X. Ибсен ("Малкият Ейолф") и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната литературна критика. Академик (1945); участвува активно в изданията на Института за литература при БАН.
От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на Българияя. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм, с богатството на изобразително-изразните му средства, както и с изчерпването му като художествена система. Свързването на Лилиевата поезия със символизма, макар да има своите основания, ограничава нейното универсално значение за българската поезия, развила се в европейския контекст, но по свои самобитни пътища. Поезията на Лилиев е етап в преодоляването на езиковата съпротива, в усъвършенствуването на езика като материал за художествен изказ и естетическо превъплъщение. Опитът на европейския модернизъм и символизъм, богатата културна и литературна ерудиция на поета са вградени по такъв начин в лириката му, че тя представлява изключително постижение на българската литература, представя нова степен в културата на лиричното изразяване. Съвършенството и ефирността на лиричните образи в тази поезия са адекватен израз на авторовата съвършена нравственост и извисеност над материалния свят. Но заедно с това - разкривайки откровенията на една обречена на страдания човешка душа, тя внушава непреходни общочовешки ценности. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъствува в европейските литературни речници и енциклопедии.
Тихата бащина стряха...
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
Небето е безумно синьо...
Небето е безумно синьо,
полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.
Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини.
А щом блянът на дух унесен
безбрежна есен осени,
тя ще издъхне като песен
над разлюлените вълни.
Може ли да ми изтеглиш и това : http://download.pomagalo.com/80157/m...azish+sebe+si/
OnLy God CaN Judge Me !
Изборат на личността в стихотворението "На прощаване"Може ли да ми изтеглиш и това : http://download.http://www.teenprobl...azish+sebe+si/
Теза:
Бунтовникът тръгва по пътя на борбата. В своя избор той се раководи от две силни чувства:
гореща пламенна любов към род и родина и страстна умраза към робството и поробителя. Лирическия герой не трае да гледа как турчин беснее над бащино му огнище, защото е закърмен с патриотичен дух, смелос и самопожертвователство.
Аргументи:
1. Изповета на героя пред майката,която единствена може да приеме неговия избор.
2. Нетарпимостта към робството и робската участ на героя.
3. Желанието на бунтовника да се бори за свободата, защото носи, сърце мъжко юнажко.
4. Любовта към бащиното огнище,бащата,братята и любимата също са в основата избора на героя.
5. Изборът на бунтовника е бъпрос на чест и достойнство и е продиктуван от желанието да живее свободен.
Увот:
Цялата поезия на Ботев е доказателство за това, че той слива в едно живот и творчество. В произведенията поетът свързва с борбата за свобода а житеиският си път посвещава на поробеното отечество.
http://download.pomagalo.com/111714/...ta+i+pravdata/
Плс който може да ми я изтегли, че ми е за утре
Хехе...спермата избелва зъбите. Поне гаджето ми ми каза така.
Прометей - човеколюбец и борец против тиранията и примирието с неправдата
Античността нарекла Есхил "баща на трагедията". Това почетно прозвище се оправдава не само от предимството, че живял преди Софокъл и Еврипид, а и защото в неговото творчество трагедията се превърнала от тържествена оратория в драма.
В пети век - века на гръцката класика - ценели Есхил за високата идейност и възвишената поетичност на неговия образен език,[1] който, естествено, тогава бил напълно разбираем. Особено показателна е оценката на консервативно настроения Аристофан. В комедията си "Жаби" той представил Есхил и Еврипид в спор за първенство. Бог Дионис слиза в царството на Плутон, за да изведе на земята своя любимец Еврипид. Там той изслушва техния спор за целите на трагическото изкуство и понеже аргументите на Есхил силно натежават в критическата везна на трагическия бог, той се отмята от своя любимец и вместо него тържествено извежда на земята Есхил.
Вековете не се съобразили с Аристофановата оценка. Скоро престанали да разбират Есхил и цялата популярност минала в блюдото на Еврипид. Много по-реален и психологичен, той намирал слушатели през цялата античност и във всички епохи на новото време, докато пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма рядко намирали отклик в буржоазна Европа. Единствената активна форма, живяла в просветителския и романтичен век, бил "Прикованият Прометей". Наистина по-цялостно превъплъщение Есхил получил в музикалната драма на Вагнер. Но дори двадесети век, който натежал от култура, черпи безразборно сюжети от античността, избягва Есхил. Затова присъствието на Есхиловата "Орестия" в "Мухите" на Сартър е формално, то е по-скоро горделива литературна реминисценция, отколкото действително обръщане към древността на Есхиловата трагедия.
Истинският родител на атическата трагедия всъщност е атинската демокрация от края на шести и началото на пети век пр.н е. Новите обществени обстоятелства предизвикали превръщането на първобитното театрално представление в сериозна драма. От гледна точка на тази метаморфоза на обществените процеси в неповторимия феномен на атическата трагедия Есхил е носителят на необходимостта, геният- изразител, който се издигнал до високата задача. Сложният синтез на обществените тенденции успял да се осъществи благодарение на зрелостта на редица предходни театрални и литературни форми. Следователно причината за появата на атическата трагедия не е нито само в зрелостта им, нито само в тенденциите, които ги актуализирали, нито само в гения на Есхил, а в неповторимото общо действие на трите фактора.
Научната точност изисква да различаваме атическата трагедия като драма с висока идейна атмосфера и като театър. От гледна точка на предходните форми Есхиловата драма естествено завършва еволюцията на фолклорния театър и на сценичните достижения на няколко предходници. Затова обхващането й като литература не може да започне със самата нея.
Театърът дремел дълбоко в първобитния народен живот. Но там той бил миметическо действие, култ, не драма Първобитните се отнасяли по своеобразен начин активно към околния свят. Те вярвали, че редица магически действия насочват обстоятелствата в желана посока или предотвратяват катастрофа. Те вярвали, че ловът се облекчава и увенчава с успех, ако бъде представен предварително в ритуална игра. Така в дълбоката древност театърът съществувал като неделима съставка на магическото действие, в което преобличането[2 ] и представянето се вършели не с художествена, а с утилитарна цел. Театрални елементи съдържа и древният ритуал на оплакването, който откриваме изобразен върху антични съдове или описан в епическата поезия. Един заплаквач подема тъжния възглас, след него започват и другите. В облекчителния ритъм на оплакването могат да се разкажат заслугите на покойния. Това дало повод да се говори в науката за т.н. тренетичен[3] произход на трагедията.
Още по-силен бил театралният момент в култа на боговете и героите. В деня на празника адептите на култа представяли страданията и приключенията на честваното божество. Прочути били мистериите на богинята на плодородието Деметра, чествани в съседната на Атина Елевзина, родното място на Есхил. На празника представяли скитането на обезумялата от скръб богиня[4] след изчезването на любимата й дъщеря Кора, представяли вероятно помирението и благодарностите на Деметра към жителите на Елевзина, които я приели радушно, също как научила Триптолем да засява жито. В Делос представяли борбата на Аполон с питона. В Сикион хор пеел за мъките на аристократическ ия герой Адраст. За да отслаби аристократите, тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с един нов култ, с чието разпространение се свързва възникването на трагедията - култа на Дионис.
Не се знае точно откъде пристигнал в Гърция Дионис. Най-възможно е да е слязъл от север, от Тракия. Той бил по начало селско божество, което символизирало виталната сила на зачатието. Като бог на лозата и виното той сменил старите божества на житото, когато лозата взела превес в стопанството на Гърция. Негови свещени животни били козелът и пантерата, а измежду растенията освен лозата символизирал го още бръшлянът. Култът му силно напомнял религията на египетския Озирис и някои умиращи и възкръсващи малоазийски божества[5]. Празнували го напролет буйно и колективно. Адептите му изпадали в транс, като търсели в екстаза да постигнат самия бог. Нощем в планината, изпълнени с оргиастичната същност на бога, те разкъсвали и изяждали животното- Дионис. По този начин той потичал в телата им[6]. Свирепият аграрен бог носел сила, единение и динамика. Той се отличавал от старите аристократическ и божества, които живеели далече от човека и чийто култ бил съзерцателен и неподвижен. Дионис напротив предполагал колектив и го създавал в екстаза. Затова неговият култ скоро станал носител на нарастващите демократически тенденции в гръцкия свят и предизвикал яростна съпротива сред старата аристокрация. Религиозният конфликт на тъжно-веселата селска екстатика и градската сериозност се отразил в митовете за жестокото отмъщение на Дионис срещу ония, които не повярвали в него. Така пострадали цар Ликург в Тракия, Икарий в Атика и Пентей в Тива, който бил разкъсан от своята собствена майка[7], заслепена от Дионис. На края Дионис бил приет и поставен в Олимпийския пантеон. Негова майка станала тиванската царица СемеЛа, а негов баща естествено Зевс. Недоносен поради ревнивия съвет на Хера, тъй като Семела пожелала Зевс да й се покаже в естествен вид, Дионис се родил в огненото величие на бога-съпруг и след смъртта на майка си довършил утробния си живот в бедрото на своя баща Зевс. Като всяко младо божество Дионис си присвоил някои атрибути на старата аграрна религия. Той присъединил към своята свита козите хорове и сатирите, получовеци- полукозли, които отдавна съществували във фантазията на народа в Пелопонес.
Тираните, едноличните властители от 6 в.пр.н.е., които узурпирали властта в гръцките полиси, за да обуздаят старата аристокрация, и които управлявали известно време в интерес на народа, усетили важната идеологическа функция на Дионисовия култ и се погрижили да го внедрят като оръдие на демократичната власт. По това време именно тиранът на Сикион Клистен подменил култа на Адраст с Дионис, а Периандър в Коринт дал възможност да се прояви легендарният поет Арион, който може би е първият трагически автор. Смята се, че Арион пръв придал на ритуалната религиозна песен в чест на Дионис сериозен характер и в същото време, за да запази веселата същност на празника, прибавил към изпълнението на хора представление на сатирите. Ако това е вярно, Арионовата драма почти не се различава по форма от атическата трагедия. Но безспорно е, че с въвеждането на култа се слели театърът на Дионис и старата хорова лирика, смесили се митологическата героика и селската активност. Изглежда в Коринт липсвали необходимите обществени условия, за да се осъществи докрай процесът на филтрация на идеи и форми в жанра на трагедията. Това станало в Атина.
Политическата история на Атика от 6 в.пр.н.е. е изключително богата със събития - почти вековна борба със старата земеделска аристокрация, реформите на Солон, тиранията на Пизистрат, реформите на Клистен, бавно и сигурно придвижване към класическите форми на полисната демокрация. И Солон, и Пизистрат разбирали значението на литературата за демократическат а революция. Сам Солон бил поет и правел всичко, за да изведе Атина на широкия друм на общогръцката култура. Пизистрат продължил неговата политика на разширяване на кръгозора. Той въвел рецитацията на Омир на празника Панатенеи и с това открил епическото сказание като извор за бъдещата поезия. Но специалната му заслуга е в създаването на градския празник на Дионис - Големите Дионисии[8], честван в края на март и началото на април, когато задължително се представяли трагедии. Това, което само се рецитирало на Панатенеите, можело да се види на Големите Дионисии. Но Пизистрат въвел в Атина не селския Дионис, а един сериозен Дионис от Беотия[9] и може би с помощта на културни чужденци направил нещо подобно на това, което сторил Арион в Коринт.
Първият трагически поет бил от Атика, от дема Икария. Наричал се Теспид. Пизистрат го повикал в Атина и той представил в 534 г. пр.н.е. на първите Големи Дионисии първата трагедия. Това е рождената дата на атическата трагедия. Есхил ще се реди след десетина години и само за три десетилетия трагедията ще се превърне в пълноценно драматично произведение. Сега тя е все още хорова песен, а авторът, единственият актьор, отговаря на въпросите на хора[10], като сменя костюмите и маските си и създава по този начин илюзията за множественост. Играело се на кръгла площадка, заобиколена отвсякъде с публика. Понеже главното било в танца и пеенето на хора, тази позиция била напълно удобна.
Най- значителният автор между Теспид и Есхил бил Фриних. Той получил първата си награда в същата Олимпиада, когато изгонили тираните от Атина[11]. В 494 г. пр.н.е. той разплакал публиката с трагедията "Превземането на Милет", за което му наложили парична глоба, защото внушил слабост у атиняните, като показал трагедията на превзетия от персите Милет. Но в 476 г. Фриних се поправил с "Финикийките". Този път показал унинието в персийския лагер след битката при Саламин. От фриних притежаваме само няколко незначителни фрагмента.
Най-трудният въпрос в историята на атическата драма е как трагедията изоставила Дионисовата веселост и станала сериозна. Тази промяна едва ли се извършила с хрумването на един човек - на един Арион или Пизистрат. Още повече че в културата на Пизистратовата еюха имало нещо пародийно и подражателно, което напомня пародийния дух на сатировската драма. Пизистрат може би покрил с известна сериозност култа на Дионис, но едва ли по време на тиранията трагедията приела възвишен и сериозен дух.
Този дух трябва да потърсим не в повърхността на фактите, а в духовните промени на атинското общество, настъпили след изгонването на тираните при откритата демократизация на политическия строй. Солон и Пизистрат подготвили с реформите си атинското общество, колектива на равните граждани. Но чак с установяването на демократичната власт и при засилената външна опасност атиняните усетили на дело своето общество като колектив от граждани. Особено в борбата с деспотична Персия, която заплашила в началото на пети век гръцкия свят, Атина изпитала силата и виталността на демократичната система и това я изпълнило с гражданско достойнство. Новата политическа обстановка пораждала чувство за увереност и свързаност. Поколението на Фриних и Есхил живеело със съзнанието, че е създало устойчив правов ред и било изпълнено с готовност да го съхрани.
Атическата трагедия отразила тази обществена актуалност във възвишения конфликт на един абстрактен герой с някаква митична сила. Този конфликт всъщност криел действителното взаимоотношение на човека с обществото, новите връзки на гражданина с полисната общност, на която той бил подчинен и упован. Неговата личност придобивала значение именно в конфликта с общността, която я изграждала и издигала до трагическо самосъзнание.
Атическата трагедия изразявала едно mо-висше разбиране за ред и справедливост. За Омир правдата[12] е просто обичай. За Солон в началото на шести век тя има и някакво социално съдържание. Атическата трагедия завършва еволюцията на тази категория, като я поставя в основата на драмата на човечността.
Чрез трагедията поетът- гражданин се обръщал към колектива от граждани. Митът и религията му позволявали да се изрази обемно, да засегне житейските проблеми в пълнота, да им придаде една извънвременна първична сериозност. Така те звучели като важно обобщение и като пример за поведение. В света на трагедията действителният живот се издигал и пречиствал във вечната структура на митичната истина.
Конкретните обществени конфликти се стопявали в грамадния вечен конфликт. С твърде специфичния елемент на този конфликт - съдбата, атинянинът митично изразил и увереност в своето съществуване. Тя му служела за етичен център и художествено укрепявала колебанията във възприятието на справедливостта .
Атическата трагедия открито внушава морално- философски идеи, още повече че представя не толкова събития, дори не действия, а по-скоро мотивите за действие и техния духовен израз[13]. Особено в първоначалния си ораторен вид, когато хоровите партии имали превес, тя представлявала всеобща идеална лирическа реакция на действителния свят.
Атическата трагедия била немислима без робовладелската демокрация, която създала новото възприятие за света и най-важно активно отношение към човешките проблеми. Човешката активност, която дремела и във фолклорните театрални форми, покълнала при новата обществена ситуация, за да се увековечи в жанра на трагедията. Обществената актуалност проникнала в старата весела драма и станала нейно съдържание.
Важна дата в историята на трагедията е 501/500 г. пр.н.е. Тогава окончателно бил закрепен редът за представяне на трагедии на празника Големите Дионисии. В три последователни дена трима автори извеждали своя хор и се състезавали с три трагедии и една сатировска драма, като пародирали по дионисовски сериозния сюжет на трилогията. Казват, че поетът Пратин бил този, който въвел сатировската драма, за да върне трагедията към стария Дионисов празник, когато тя твърде много се отдалечила от култа на бога.
Няма данни за това как- музикалната оратория събрала зрителите в амфитеатър и се отдръпнала срещу тях, за да представи първото елементарно действие. Трудно е да си представим музиката, танца и пеенето. Още в произхода си атическата трагедия е синтетично изкуство, в което музиката и танцът имали превес. Хористите се свързвали ритуално в един култов колектив, достоен да почита бога. С времето партиите на хора отстъпили на диалога и трагедията загубила религиозния си характер, но запазила докрай своя възвишен тон. Нейните герои идват от древността и на високите контурни[14], скрили лица в маски, те представят хора с друг ръст и други възможности. Античният зрител настоявал за един своебразен митичен реализъм и представлението трябвало да удовлетвори представите му за силните и едри герои на митическите сказания.
Никога не бива да забравяме условностите, в които оживявал достигналия до нас текст на гръцките трагедии. Без музиката и митичния реализъм, без белотата на каменния театър[15] и синьото небе, под което на пълна светлина се разигравала драмата, ние губим емоционална представа за величието и размерите на античния театър.
Възможно е името на Есхил да събира повече заслуги за развитието на трагедията, отколкото имал атинянинът Есхил. Възможно е неговият принос за създаването на трагедията да се преувеличава. Но това е неизбежно. То се случва с всички, които имат първото място.
За не много дългия си живот Есхил създал 70 трагедии и 20 сатировски драми. От тях достигнали до нас 7 трагедии и около 400 фрагмента. Най-щастливият случай е, че сред тях е единствената цяла трилогия. Това е прочутата "Орестия". Есхил спечелил 13 победи през живота си, първата през 484 г., когато вече не бил млад човек. Роден е през 525 г. пр.н.е. в свещеното градче Елевзина и принадлежи към стар аристократическ и род. Говори се, че бил посветен в Деметрините мистерии и дори бил наказан затова, че в своя трагедия издал някаква свещена тайна. По-скоро мистериите на Деметра първи наранили неговото въображение. Той бил най-напред гражданин и войн, а после поет. Надписът на гроба му, съчинен вероятно от него, съобщавал, че на това място почива войнът от Маратон, но нищо не казвал за поета. Есхил се гордеел с участието в битките срещу Персия[16] и проявил тази скромност да премълчи поетическото си дело. Това било израз на сериозното отношение към живота на онова поколение, за което театърът е все пак нещо странично.
Младостта на Есхил съвпада с първите години на демокрацията. Есхиловите политически възгледи са издържани в духа на примирение на крайностите и спазване на мярка, т.е. в демократичния дух на първия атински реформатор Солон. Когато с времето демокрацията превишила мярката така, както я разбирал Есхил, той се оказал защитник на някои по- консервативни институции. Предполага се, че към края на своя живот Есхил се настроил съвсем скептично към новостите на демокрацията[17 ] и може би затова прекарал последните си дни в Сицилия в двора на сиракузкия тиран Хиерон. Там в Гела починал и бил погребан.
Есхил посетил Сицилия двадесетина години mо-рано по покана на същия този Хиерон. Тогава представили тържествено неговите "Перси". А за основаването на град Етна Есхил написал специална трагедия. Не се знае какво научил от старата драматична традиция в Сицилия, от сицилийския мим и митологичната травестия. Предполага се само, че впечатления от пребиваването в Сицилия активизирали Есхил за написването на трилогията за Прометей, представена скоро след връщането му в Атина[18]. Имало вярване, че под Етна лежи прикован Тифон, стоглавият великан, опълчил се срещу боговете и наказан от Зевс. Може би видът на пушещата Етна събудил представи и мисли за мощта на върховния бог и справедливостта на властта му. Може би в Сицилия Есхил прибавил към трилогията, чиято първа част е "Перси", сатирната драма "Прометей", в която представял възторга на изумените сатири при вида на огъня, донесен от Прометей от небето. Титанът най-напред се появил на сцената в традиционния си смешен вид.
За прерастването на сериозната оратория в драма Есхил има огромни заслуги. Той въвел втория актьор и създал вероятно сцена срещу амфитеатрално разположената публика. Той намалил партиите на хора, свел го до 12 души и увеличил ролята на диалога[19]. Негова заслуга са театралните машини, с които на сцената се спускали богове и излизали сенки на покойници изпод земята. Есхил въвел пищни декорации, разнообразил танците и музиката. Неговата дейност обхваща цялото театрално дело. Той бил автор, драматург, режисьор, композитор, балетмайстор, декоратор и не на последно място актьор. Дори само от текста на трагедиите личи редкият му синтетичен талант, способността му да показва и движи човешки маси, да съчетава слово и музика в единството на силен сугестивен двигател. Есхиловата постановка целяла мощно въздействие върху сетивата, преживяване, не само рационален извод.
За точната преценка на цялото творчество на Есхил достигналите седем трагедии са недостатъчни. Някои от тях, понятни само в целостта на трилогиите, в този си вид представляват възвишени оратории с елементарно действие, не драма. Неговите сюжети третират важно епохално събитие, което се нуждае от огромен плац време, за да се осъществи. Есхиловата трагедия третира често и човека в епохален план. Съответно и конфликтът приема космически размери. Есхил го разрешава обикновено положително, не с гибел, а с примирение и сливане. В края тържествува иманентната справедливост, която активно променя ония, които са стоели срещу нея. Драматичното действие прилича на урок по истина.
Трагизмът в драмата на Есхил рядко се преживява усложнено психологически. Колебанието на Есхиловите герои е обикновено просто и завършва с разумен избор. Затруднен, първият колебаещ се герой в гръцката трагедия Пеласг в "Молителките" на Есхил чувства нужда да се гмурне в дълбините на мисълта, но колебанието му свършва скоро със справедливо решение. Разколебан в правотата на отмъщението и вече вдигнал меч срещу родната майка, Орест се обръща с въпрос към Пилад. Но верният приятел му напомня повелята на Аполон и колебанието рухва в действие.
Понякога Есхил умее да създава и по-сложни психологически типове, подчинени на външната сила, но в същото време способни за собствена воля. Такъв сравнително сложен характер е убийцата Клитемнестра в "Орестия". Есхил я представя престъпна и страдаща, можеща да оправдае действията си, пленително активна. Разбира се, дори Клитемнестра носи нещо архаично. Нейната трагедия е външна, не е доведена до съзнанието. Няколко десетилетия я делят от Медея.
Най-силен Есхил е там, дето кръстосва старата представа за родовия грях с необходимостта от лична воля. Една надлична сила влече рода на Агамемнон към гибел. В същото време личните несъвършенства и страсти оправдават стихията на родовия грях. Старото проклятие донася гибелта на Агамемнон, но той като че ли предизвиква Клитемнестра за убийството - пожертвал е тяхната дъщеря Ифигения. Сама Клитемнестра го подканя да стъпи на скъпия килим, за да предизвика завистта на божеството и с това да му навлече нещастие. По Омировски религиозните и чисто човешките мотиви съществуват успоредно. Но общо взето, Есхил не се занимава с човека вън от цялостта на действието. В движението на хора и събитията като намира образ за всяко абстрактно положение, той като че ли музицира човешката същност.
Есхил твърде много се отдалечил от Омировата представа за боговете. Художествената традиция го карала да извежда на сцената богове. Но във възгледите си за божеството Есхил стоял много по-близко до йонийските натурфилософи - до един Анаксимандър или Хераклит. Като тях той вярвал в иманентната справедливост па света, в единния закон и единната субстанция Често някаква справедливост- закон, Есхиловият Зевс значително отстъпва от митологичната представа за бога с човешки вид. Но Есхил не е философ. И в него могат да се открият противоречия, резултат на резюмиращия творчески мироглед, наследен от Омир.
В съкровището на духовната култура Есхил е оставил един образ, който би стигал, за да се помни вечно името на поета. Прометей е може би най-популярният античен образ.
Като символ на мъченик, деятелен човеколюбец и бунтар той привличал в ново време поети, художници, музиканти, помагал им да изразят нови човешки състояния и ги сродявал. Прометей служил на френското просвещение, представил гения в периода "Буря и натиск", бил символ а творческа сила в естетиката на Шефстбъри, бил страдалец, бунтар или самотник за романтиците. Той станал музика у Бетовен, сто години по-късно у Скрябин. Два противни гения Микеланджело и Рубенс се помирили в него[20].
Като Едип, Сизиф, Нарцис, като много други антични образи Прометей е символ в езика на човешката култура. Наред с другите символи той осъществява косвеното присъствие на античния свят в съвременността. Благодарение гъвкавостта на подобни символи съществува културна традиция.
Но символът на бунтаря е само дума в езика на културната традиция, докато оригиналният Прометей е цял сложен и конкретен свят. Популярността на символа затъмнила оригиналния смисъл. Различните времена имали нужда само от различни страни на този смисъл. А дългата употреба го опростила, той станал почти еднозначен.
Една от благородните задачи на науката е да се грижи за символите на културата и когато станат абстрактни, да потърси в историята оригиналното им съдържание и доколкото е възможно да им върне чрез него тяхната гъвкавост и многозначност, да ги събуди за нови възможности.
На пръв поглед може да се стори, че всички мотиви, цялата драматична ситуация в "Прикованият Прометей" е Есхилово дело. Всъщност никое поетическо произведение не може да бъде изцяло оригинално. Напротив, само с различаването на традиционното може да се усети и разбере оригиналното в една творба.
Затова ако за символа Прометей оригинал е "Прикованият Прометей" на Есхил, то и той има някакъв оригинал, който отвежда далеч преди Есхил, много преди да съществува литература, във фетишисткия период на първобитното съзнание, когато родовият човек обожествявал предметите и явленията. Много прели да се очовечи в главите на хората, Прометей бил просто огънят, станал после атрибут на неговата творческа сила. Бог от по-старото поколение, той е син на титана Япет и вероятно разполагал с огъня и занаятите. Когато дошли новите богове, а с тях и малоазийският Хефест, Прометей загубил силата си. С огъня се разпореждал сам Зевс, а на Хефест олимпиецът възложил материалното изкуство и занаятите. Така изтикан, Прометей продължил да съществува като локално божество. Чествали го със специален празник, наречен Прометей kрай Атина, като устройвали щафетни надбягвания с факли. Един късен мит го представя и за създател на хората, които Прометей слепил от кал. Дори показвали мястото, дето работел титанът[21]. В конфликта на Зевс и Прометей има зърно от бунта на старото божество, което отстъпва с недоволство функциите си на бог от но-младото поколение. Но това зърно е покрито с мотиви от по-ново време.
Когато с разложението на родовото общество митологията загубила ролята на синкретичен мироглед и постепенно започнала да се превръща в литература, били натрупани толкова противоречиви версии за един мит, че се наложило да се внесе порядък в разказа за боговете. Това сторил беотийският поет Хезиод в своята "Теогония". Тя била вероятно главният извор на Есхил за Прометеевата трилогия, в която бащата на трагедията давал нова концепция за враждата на Зевс и Прометей.
Какво разказвал Хезиод. Когато се възцарили новите богове на Олимп, започнал пазарлък със смъртните коя част от жертвеното животно да бъде за боговете и коя за хората. Прометей, който напомня по-късния Хермес, хитро разделил жертвеното месо на две. На една страна оставил кокалите, покрити с тлъстина, а на друга месото, скрито в кожа и сухожилия. Зевс се помамил и избрал по-лошата част. (С този мит се обяснявал обичаят при жертва да се изгарят кокалите и тлъстината, а месото да се оставя.) Зевс страшно се ядосал, отнел на хората огъня и изобщо ги лишил от прехрана. Но Прометей продължил своите шеги, откраднал огъня от Олимп в тръстиково стъбло и го върнал на хората. С това пък се обяснява древният способ за запазване на огъня. Тогава Зевс го наказал жестоко, като го приковал на Кавказ. А за хората поръчал на Хефест да създаде гръцката Ева-Пандора, която им занесла с любопитството си всички злини и пороци. След много години гневът на Зевс се умирил и в прослава на своя син Херакъл той му позволил да освободи Прометей.
В друг вариант на мита се разказва, че Зевс дори замислил да унищожи човешкия род поради неговата негодност. Прометей се възпротивил единствен между боговете. Във всички случаи той е на страната на хората.
Гръцката митология представя хаотично и художествено историята на родовото общество. С измамата на Прометей, открадването на огъня, с Пандора и Херакъл са разказани цели исторически периоди и революции. Но те са смесени в свободна разказна конструкция. Тъкмо в неустановеностт а на митологичния разказ, в неговата естествена многозначност се корени свободата и широтата на разработката на Прометеевия мит от Есхил.
Той представил титана веднъж в сатирната драма "Прометей". Но там, наобиколен от ликуващите при вида на огъня сатири, Прометей не излизал от рамките на бурлескното Хезиодово сказание.
У Хезиод конфликтът Зевс - Прометей е нещо дребно и обикновено. Подигравчимта Прометей не само не помага на хората, но им вреди. Доброто, което им донася, цели да ядоса Зевс и те по-късно го плащат с огромни мъки. Структурно Есхил не изменил нищо - Прометей е с хората срещу Зевс и страда заради това. Но от каламбурната ситуация той създал възвишено трагическо действие.
С това той отговорил на вкусовете на своята публика, воините- победители при Маратон и Саламин. За тях театърът бил храм и трибуна и те търсели да изживеят там естетически възвишеното близко минало. А Есхил не можел да върви срещу вкуса и характера на публиката, неговата задача била да разбира и да изразява този характер. Представете си сериозна, морална и непосредствена публика, която реагира емоционално, не е капризна и няма особено силно критическо чувство. Настроена положително, тя по-скоро приема, отколкото отхвърля. За нея театърът не е развлечение, а сериозно обществено занимание. Именно за тази публика Есхил хуманизирал мита за Прометей. Пътят, по който минал шегобиецът Прометей, за да стане герой и човеколюбец, е пътят, по който буфонната игра се превърнала в сериозно драматично действие.
В митичния си вид конфликтът не бил нито драматичен, нито трагичен. При преобразуването най-напред отпаднала измамата с жертвеното месо и гневът на Зевс се оправдавал с открадването на огъня. Но сериозният конфликт изисква и сериозна цел, затова Прометей открадва не за да разсърди Зевс, а за да помогне на хората. Есхил постига едновременно две цели. Прави Прометей човеколюбец, придава му сериозни възвишени черти и намира основание за състрадание - зрителите ще състрадават на своя благодетел. Прометей се противопоставил на Зевсовото намерение да унищожи негодния човешки род и става първопричина за прогреса. За Хезиод тиранът беше причина за злото на земята. С проста градация Есхил преобръща и уголемява значението на Прометей, за да го направи достоен за конфликта в божествения план и за да включи в него съдбата на човечеството.
Но това не е достатъчно основание за състрадание. Прометей трябва да страда несправедливо. От друг митологически цикъл към благодетеля на хората се прибавя и мотивът за помощника на Зевс. Прометей помогнал на Зевс в борбата с титаните за установяване на неговия ред. Следователно новият властник дължал победата си на Прометей.
След тия промени и образите, и ситуацията са възвишени, но конфликтът все още е лиричен, защото Зевсовата сила е независима от Прометей. за да стане конфликтът драматичен, то и Прометей трябва да има някаква власт над Зевс. Той я има най-напред чрез справедливостта , която е на негова страна. Но е необходимо още нещо, за да стане тази зависимост конкретна. Тогава от цикъла за Ахил Есхил използвал мотива за голямата тайна. Темида отървала Зевс от гибел, като предрекла, че от желания брак с морската богиня Тетида ще се роди син по-могъщ от бащата, който ще му отнеме властта. Зевс се отказал от намеренията си, а Тетида се омъжила за царя на Фтия Пелей. Есхил смесил Темида с майката на Прометей Гея и така титанът научил толкова важната за Зевс тайна за брака с Тетида. Тази тайна става неговата сила срещу Зевс. Тя поставя в зависимост върховния бог. Така конфликтът звучал вече и драматично, и трагично.
Всички промени Есхил извършил съобразно с възможностите на мита и съобразно с необходимостта от сериозно възвишено действие. Но дотук той бил малко нещо идеолог и философ. Истинската работа на поета и драматурга започнала с претворяването на сюжета в слово и движение, в музика и декор.
Митът за Прометей Есхил развил в трилогия. Оцеляла само първата част. Другите две "Освободеният Прометей" и 'Прометей- огненосец" не достигнали до нас. Въпреки това "Прикованият Прометей" внушава достатъчно убедително колосалните размери на цялото.
Есхил разделил наказанието на Прометей. В първата част на трилогията той е прикован на края на света в Скития и чак във втората трагедия след 30 000 години, прекарани в дълбините на Тартара, ще бъде прикован в Кавказ. Тогава наказанието ще бъде отежнено с орела, който ще кълве вечно прерастващия черен дроб. Есхил взел тази подробност от мита за великана Титий.
На сцената скалата била изобразена. И ударите на Хефестовия чук звучали действително. Това поразявало публиката. Прометей мълчи. Той ще проговори, когато стане напълно неподвижен и сам. Словото ще бъде тогава единствената възможност за израз. Но макар да мълчи в пролога, Прометей се оформя в реакциите на тия, които го приковават, служителите на Зевс - Сила, Власт и Хефест. На Власт й стига знанието "единствен свободен е Зевс, властителят[22] , за да бъде дръзка и враждебна. Нейните ритмични подкани към Хефест разкриват робската ярост на слугата. Хефест, напротив, съчувства и се колебае, за него освен подчинението има и други връзки - роднинството и дружбата. Есхил изгражда от естественото сродство на двата бога на занаятите емоция на привързаност. С ударите на чука расте страданието на Прометей и състраданието на Хефест. Но приковаващият се подчинява на новия ред, който откъсва ръцете от сърцето му. Когато след малко Прометей заговори за Зевсовата несправедливост , Есхил вече ще я е внушил с позицията на Хефест.
Останал сам, Прометей издига глас, мълчаливото страдание се излива в реч:
"Аз, богът страдам от ръцете божии!"
Противопоставен о е това, което не бива да бъде противопоставен о: богът страда от бог. Това е равно на световен катаклизъм. И тази несъвместимост се разпада на нови несъвместимости : той не може да мълчи, нито да говори; знае, че нищо неочаквано не ще го сполети, но въпреки това страда. Богът Прометей страда напълно по човешки в самота и неподвижност.
Дали страданието и неговите причини ще изчерпят трагедията? Оратория ли ще бъде тя? Сцената се оживява от хора на Океанидите. Те притичват с боси нозе, ударът на чука ги е смутил в "далечния пещерен кът".
Съчувствието на Хефест сега продължава в песента на женските божества, които по природа са състрадаващи. Те разпитват. Есхил подготвя далечната развръзка на трилогията. Прометеи е сгрешил пред новото божество, кост" наложило опре челен ред, разпределило длъжностите и почестите. И огънят се паднал на Хефест. А Прометей дръзнал да наруши хармонията, вмесил се в реда. Есхил не отделя историята на Прометеевата грешка спрямо Зевс от съчувствието на Океанидите. Всеки факт от миналото се реагира в настоящето и всяка нова реакция извежда нещо от миналото. Изведнъж на повърхността излиза най-важното:
"ще почувства нужда блаженият цар съзаклятния план да разкрия!
Че той ще отнеме от него и скиптър, и чест."
Трагедията ще бъде истинска драма, защото страдащият Прометей може да причини с никаква тайна страдание на Зевс. Следователно божата воля не е изключителна и те двамата с Прометей са истински антагонисти. Наистина Зевс не се явява никъде. Други представят силата и властта му с това Есхил умело избягнал принизяването на божеството в пряк диалог с Прометей. Но неговото появяване не е необходимо. Зрителят знае за него толкова определени неща, колкото и за Прометей. "Зевс е тиран и закон е сега произволът му."
Политическото съдържание на понятието "тиранин" само характеризира Зевс. Новият бог е узурпирал властта и макар да е въвел ред, той наказва Прометей не в името на някаква справедливост, а от властничество и амбиция. С това демократично тълкуване на властника Зевс Есхил подготвя Софокловия Креон[23] .Дали напомнял на зрителите за Пизистратовата епоха, или за тиранията на Хнерон, която наскоро видял в Сицилия? Независимо от реалните факти, които се крият зад образа, Есхил създал актуален образ. Но той е също етап в развитието на Зевс, показано в изгубените части на трилогията. С думите "безмилостни са всички нови властелини" се намеква за промяната, която ще претърпи богът в своето развитие.
Есхил представил всички страни на драматичната хармония: страданието за справедливо дело, тирана Зевс, съчувствието, тайната, коя го ще промени непримиримия върховен бог. Нататък той ще комбинира тоновете, ще повишава един, ще приглушава друг. Майсторството на Есхиловия израз не е в логичността на драматичното развитие, а в едновременното внушително движение на мотивите.
В първия епизод Океанидите научават от Прометей неправдите на Зевс - Прометей и майка му Темида-Гая били "Зевсови поддръжници" в борбата с Кронос, но Зевс забравил благодеянието, след като Прометей спасил смъртните от гибел. Океанидите изтръпват - направил е нещо прекомерно, това е грешка, нима не е знаел. "Аз знаех всичко", отговаря Прометей. "Да, чуйте, исках, исках и така сгреших!" Мотивите стават все по-ясни в общото движение. Прометей е не само мъченик за хората, той е доброволен мъченик. Неговата трагедия, преминала през съзнанието, се извисява и става символ на човешка активност. Гордата деятелност поражда винаги страдание.
Съчувствието на Океанидите е смутено от прекомерността на Прометеевото дело. На крилат кон долита баща им Океан за ново съчувствие, по-мъжествено и по-принципно на пръв поглед. Океан съветва:
"Виж кой си, промени си характера,
да стане нов, защото нов е властелинът."
Океан желае да примири, той е дух на отстъплението, на подчинението и разума. Но тъкмо когато се готви да отлети при Зевс да моли прошка за непокорния, Прометей го уплашва с едно единствено "гледай да не разгневиш сърцето му". Изведнъж разумът се превръща в страх, а съчувствието в благоразумие. Океан и Прометей силно контрастират. Единият е способен да страда хиляди години, у другия доброто намерение се стопява за няколко минути. От този епизод титанът излиза още по-възвисен.
Но увереността, че е прав и че ще дойде ден на спасение, не намалява страданието, защото Прометей страда физически в настоящето. Размисълът не утешава, а издига страданието на по-висока степен, на степента на парадокса:
"Да. толкова неща открих за смъртните нещастен аз, а ето, сам не зная как да се спася от днешните страдания."
Прометей подробно излага своите благодеяния към хората - това минало на подвига, увеличаващо сега мъката на настоящето, онази сила на деятеля, станала причина за неподвижното страдание. Той не само спасил от гибел човешкия род, като се застъпил за него единствен сред боговете. Прометей отворил очите и ушите на хората, научил ги да строят домове, да разпознават звездите. На него човешкият род дължал писмото "всепамет и всемайка на изкуствата"; на него знанието да гадае по вътрешностите на животните и "незнайните знамения на огъня". Прометей създал цивилизацията и прогреса, като извел човека от тъмнината на миналото. С образа на Прометей Есхил открил нов възглед за хода на човешката история.[24] .Докато за Омир и Хезиод златният век се намирал далече в миналото, а след него следвали епохи на упадък, Есхил видял с исторически очи хода на човешкия прогрес и символизирал този възглед в делото на човеколюбеца Прометей, който дал сила и единение на скоросмъртния човешки род.
Прометеевото щастие е в миналото, когато творял за хората. Настоящето е нещастие. Той страда и от контраста на миналата мощ и настоящата немощ. Границата на трагизма е спасителното знание, че Зевс е по-слаб от съдбата и нему не е съдена вечна власт. Щом се яви опасността действието да стане патетична оратория, излиза на помощ тайната. "Ти криеш нещо важно без съмнение" - казва обезпокоен и ангажиран хорът. Тайната, която ще спаси Прометей, е драматургичната сърцевина на трагедията. Тя поддържа равновесието между двамата антагонисти.
Есхил държи здраво юздите на трите стихии: епическата - власт- справедливост, лирическата - страдание- съчувствие и драматургическа та - тайната. Щом придаде на една по-голяма сила, тя се предава органично и на другите.
На сцената излиза гонената по света и превърната в крава Ио - жертва на Зевсовата любов и Херината ревност. Още едно несправедливо страдание, причинено от Зевс, закрепява каузата на Прометей, прави я обективна и силна. Прометей все пак е сгрешил нещо, "прекомерно... почел смъртния човешки род". Ио е виновна само с красотата си. "Не е ли безсърдечен повелителят на боговете?" Ио научава бъдещето на своите страдания от страдащия Прометей и възкликва: "Да умреш веднъж е по-добре, отколкото да изнемогващ всеки ден". "На мене и смъртта не ми е дадена" - отговаря Прометей и вълната общо страдание и съчувствие се разделя. Титанът страда повече, защото е безсмъртен. Но той няма да страда вечно. Отново има нужда от тайната и в диалог с Ио Прометей я разкрива почти напълно: Зевс желае брак, от който ще се роди син, по-могъщ от него и спасението е да свали оковите на Прометей, за да научи какъв е този брак. Хорът най-после разбира в какво е силата на Прометей.
Но Ио научава още нещо - далечен неин потомък след 13 поколения ще стане освободител на титана. И на него както на нея сега Прометей ще посочи бъдещия път. Скрил се зад титана, Есхил с любознателностт а на учен и пътешественик указва на Ио страните и племената, през които ще мине нейният мъчителен път. Щастлив повод, за да прояви младежката ревностност на своето поколение към знание и движение.
Отново сме в допир с пластичната техника на Есхил. Ио се свързва с цялото с няколко връзки - по аналогия, защото страда подобно страдание; по контраст, защото тя смъртната страда в движение; докато Прометей безсмъртният страда в неподвижност; сюжетно, защото е баба на Херакъл, бъдещият освободител на Прометей. Включено с няколко основания, страданието на Ио звучи органично в цялото.
С изчезването й всичко е свършено. Тайната не може да се изрече по-ясно, справедливостта е изцяло на страната на Прометей. За момент се нарушава хармонията, губи се лицето на антагониста Зевс. Тайната трябва да достигне до него и да го засегне. Останал сам, Прометей я изрича дръзко към небето като явна заплаха. "И как не тръпнеш, като богохулстваш?" - нита хорът. "Защо да тръпна? Смърт не ми е съдена" - отговаря смело Прометей. Страданието се превръща в бунт, за да бъде предизвикан антагониста Зевс. "За мен е по-нищожен той от нищото."
Зевс се появява в лицето на Хермес. "Слуга на повелителя" го нарича Прометей. Той повтаря Власт от пролога на трагедията. Но сега титанът не мълчи. Започва яростна схватка на два типа поведение. Хермес е дошъл да научи какъв е бракът, който заплашва Зевс. На робската му дързост Прометей отговаря с дързостта, на чиято страна са свободата и справедливостта . Хермес заплашва, Прометей упорства, хорът тръпне. Бунтът на титана минава всички граници. Тогава Зевс задвижва стихиите, продънва го в дълбините на земята и го връща от бунта в страданието.
Кулминацията е в самия край на трагедията[25]. Нарастването върви успоредно с разкриването на Прометей, която остава в центъра на действието. Композицията на "Прикованият Прометей" непосредствено зависи от характеровото развитие на главния образ. С пулсацията на всеки нов диалог бунтът нараства, за да свърши с катаклизъм...
Споровете около смисъла на "Прикования Прометей" напомнят споровете около "Хамлет". Пък и не само в това има прилика между Есхил и Шекспир. Публиката и на двамата ги разбирала конкретно. Но с изчезването на обществено- психологическат а атмосфера, която дишали, те станали трудни за разбиране и предложили богата храна за абстрактни изводи и постройки.
Така от "Прикования Прометей" оставал жив само някой момент от цялото - бунтарството или богоборството, или пък само страданието, или дори самият факт на приковаването, което напомняло на християнския апологет Тертулиан, например разпъването на Христос. Но безусловно неразбираема и чужда за бъдещите поколения останала ясната цел на Есхил да покаже тържеството на универсалното единство-добро. Неговите герои страдат, за да достигнат до знанието за това единство. Затова Есхиловият Прометей е по-богат от символа Прометей.
Рядко има друг образ, чиято история да може да предаде така пълно движението на човешката култура като Прометеевия образ От вярата, че е огън през Хезиод, Есхил, Тертулиан, Беикън, Волтер, Гьоте, Шели, Маркс до Андре Жид и Йоханес Бехер той е като дума която се обогатява и обеднява, става привлекателен или войнствен, оръжие или жалба, служи за оперативен символ на реалното безсмъртие на човечеството. В това отношение символът е повече от богатия и сложен Прометей на Есхил
Много ме мързеше и все още ме мързи и едва-едва написах това отгоре.
My Face
трябва ми есе на тема : Ако някой ден срещна тартюф ! моля помогнете ми !!! pls Трябва ми за утре спешно!!!!
трябва ми есе на тема : Ако някой ден срещна тартюф ! моля помогнете ми !!! pls Трябва ми за утре спешно!!!!
ТЕМА:
ПРИРОДНА ЗОНА ВЕЧНОЗЕЛЕНИ ТВЪРДОЛИСТНИ ГОРИ В АФРИКА
Географското разпространение на природните елементи е подчинено на определени закономерности. Те са били обект на проучване от различни поколения географи. Основна географска закономерност е зоналността- т.е. закономерното изменение на природните елементи от Екватора към полюсите.
Вследствие на неравномерното разпределение на слънчевата топлина по повърхността на земното кълбо от Екватора към полюсите се изменя не само климатът, но и особеностите на водите, почвите, растителния и животинския свят.
Ако земната повърхност беше равна или еднородна (само суша и с еднакъв релеф), то разнообразието на природата на планетата нямаше да е така голямо. Ето защо в зависимост от географското положение, релефа и историята на развитие на всеки континент и океан са се формирали свойствени за тях природни условия
Всички елементи на природата са взаимосвързани помежду си и взаимно си влияят. Тяхното съчетание и взаимодействие водят до образуването на природни единици, като например влажни екваториални гори, пустини, широколистни гори и др. От условията на средата в тях зависи многообразието на организмовия свят.
Големи територии от суша със сходни природни условия, формирани при съчетанието на топлината и влагата, се наричат природни (географски) зони.
Природните елементи в зоната са във взаимодействие и образуват единно цяло. Природните зони нямат резки граници, а постепенно преминават една в друга. Растителността най-добре разкрива особеностите и чертите на природата на определена територия и има пряко влияние върху животинския свят. Ето защо названията на природните зони се определят от характера на преобладаващата растителност.
Всеки един континент на Земята се характеризира със своите природни зони.
Африка е вторият по големина и по население континент след Азия, на север е заета предимно от необятната пустиня Сахара, а на изток - от голямата разломна долина. Африка заема 6,00% от повърхността и 20,3% от сушата на Земята, а нейните 900 милиона обитатели представляват 14% от населението на света.
Африка е континент с много интересно местоположение. Тя е разделена в четирите полукълба. Екваторът я разделя симетрично. Докато Гринуичкият меридиян я разделя така, че по-голямата й площ се намира в източното полукълбо. Границите на Африка са Средиземно,Червено море, Индийски и Атлантически океан.
Климатът й попада в горещия топлинен пояс, т.е. тя е топъл континент. Името на континента Африка произлиза от латинската дума “африа”, което означава без студ.
АФРИКА
Африка е заемана от четири климатични пояса. Те са екваториален,субекваториа ен,тропичен и субтропичен. Преходните зони са екваториални гори, савани, тропични пустини и вечнозелени гори. Екваториалните гори се намират около екватора. Там е много горещо и валят всекидневни валежи. В Саваните е приспосблено за живот и има разнообразие от растителен и животински свят. В тропичните пустини се намира и най-голямата пустиния на света Сахара, тя заема 30% от Африка.
В Африка зоната на вечнозелените твърдолистни гори не е голяма, Тя заема съвсем малка площ в краищата й. Тази природна зона е разположена в субтропичните климатични пояси, които обхващат малки площи от най-севените и най-южните части на континента Африка. Климатът е мек , лятото е сравнително горещо и сухо, а зимата- мека и дъждовна. Температурите през лятото са около 28
СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ В “ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
Темата за смъртта и безсмъртието е една от основните теми в Ботевата поезия. С майсторството на гениален поет той преплита свобода, смърт и безсмъртие в едно цяло. Поетът е разбрал, че свободата има цена и тя трябва да бъде заплатена. Пътят към свободата е поемане на тежък дял, изплащане на дълг, мрачна решителност, свръхчовешко усилие и безмерна тъга. Героят вгражда себе си в основите на свободата.
За него смъртта не е драма, а върховна възможност за саможертва. При него смъртта е воля за смърт, да се учиш да живееш и да умееш да умираш е едно и също. Смъртта в Ботевата лирика стои над всичко, тя не е страшна, злокобна и враждебна сила, а усмихната, приканваща, зашеметяваща.
И докато в баладата “Хаджи Димитър”, героят е обгърнат едновременно в романтичен, мъченически и трагичен ореол, за да премине в края на творбата в легендата и оттам в безсмъртието, то “Обесването на Васил Левски” е елегия за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. Българинът е особено чувствителен, към въпроса за смъртта на своите национални герои. Народните песни, преданията, спомените за Апостола, както и творбата на Ботев дават ясна представа, че неговата смърт е предизвикала първата велика национална безутешност през епохата на Възраждането. В нея поетът слива в едно майка и родина, за да изрази и своята лична скръб по Апостола, и общонародната мъка.
Два са централните образи в “Обесването на Васил Левски” – родината-майка и загиналия син. Между тях стои класическия мотив за плача. Загубата на героя е загуба на целия народ. Гарванът грозно оповестява още един гроб в българската земя и той като че ли е зловещо ехо на безпомощния майчин глас Желанието на автора да води диалог е съдбовно, защото само чрез него може да открие сърцето си и да сподели болката. Диалогът тук е своеобразен ритуал (като магическите думи в обредите), чрез който майката ще изрече святото име, заради което е в скърби. На преден план е съдбата на почернената майка. Задал страшния въпрос в началото, поетът разбира, че отговорът ще роди нови страдания за родината и затова я жали: “Ох, зная, зная...” След тази жалба идва категоричното: “Плачи!” Лирическият Аз не оставя надежди за възможно оцеляване на юнака, както в “На прощаване”. Нещо повече, той представя и себе си като свидетел на смъртта: “Аз видях, черно бесило”. Тук се изправя ключовият образ на бесилото като обединение на личната и обществената драма. Бесилото е пред очите му. Като че ли поетът е пожелал ритуално да бъде до своя другар. Стихът “стърчи, аз видях, черно бесило” е вест не само за смъртта, но и за величието на героя, за неговата “страшна сила”. Тази картина не може да се представи като видяна от друг, тя трябва да се преживее и внуши чрез болката на очевидеца.
Народът не е непосредствено пред бесилката, но той също оплаква героя си и още по-жално, защото е в безнадеждност. Чувството е подсилено от зловещата зимна картина: грачещи гарвани и воя на псета. Картината свързана с обесването на Васил Левски, е картина на всенародното обединение в скръбта. Страданието е консолидираща сила: “старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата”. Ключов стих за разбирането на елегията е стихът “зимата пее своята зла песен”. Никъде в поезията си Христо Ботев не търси знака на сезоните освен в “Хаджи Димитър” и “Обесването на Васил Левски”. Характеристиката на лятото е очертана чрез жътвата, която в “Хаджи Димитър” не е осмислена чрез плодородието и благослова на земята, а чрез болката на робините, пеещи тъжни песни. В “Обесването на Васил Левски” зимата е представена в нейния обичаен образ като изконно зло. Тя пее “своята зла песен”, защото българинът е безпомощен спрямо смъртта на героя. Зимата не е част от ритуално-празничния календар на живота му. Тя е затворила света в своя ад, в ужаса на отчайващата скръб. След смъртта на героя човешкият свят е отчаян, няма хармония между човек и природа. Хармонията е между безнадежност и пустота.
Кой е загиналият син? Това го казва заглавието на творбата – Васил Левски. Ботев е изключително пестелив на подробности . Това, което той казва е, че Левски е Синът на родината-майка, той е святата жертва на родната земя. Смъртта на героя обрича света на болка и страдание, но смъртта е и повеля да се мисли за спасение. Родила герои като Левски, надеждата за свободата на българската земя не може да загине. Пътят към свободата е проправен и в това е смисълът на героичната смърт и безсмъртието.
благодаря
благодаря
моля
Моля за следните теми:
1.Eтническо многообразие, национална култура и европейска интеграция
2.Етногеографски особености и етнически конфликти
3.Eтническа толерантност
4.Език и етническа индивидуализация
5.Етническа история на българската народност
6.За Балканите и балканизацията
Благодаря предварително!
"And so the Lion Fell in Love with the lamb......What a Stupid lamb ... "
я дай линкове на темите и аз ще ти ги дръпна
1.http://download.pomagalo.com/135385/...search=7899925
2.http://download.pomagalo.com/109688/...search=7899961
3.http://download.pomagalo.com/105871/...+tolerantnost/
4.http://download.pomagalo.com/122172/...vidualizaciya/
5.http://download.pomagalo.com/122525/...ata+narodnost/
6.http://download.pomagalo.com/50925/z...search=7900308
7.http://download.pomagalo.com/60620/p...search=7900331
8.http://download.pomagalo.com/122322/...search=7900428
9.http://download.pomagalo.com/153038/...search=7900448
"And so the Lion Fell in Love with the lamb......What a Stupid lamb ... "
Ако можеш да ми ги изтеглиш сте съм ти много благодарна.
"And so the Lion Fell in Love with the lamb......What a Stupid lamb ... "
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
