.
Отговор в тема
Страница 61 от 98 ПървиПърви ... 115157585960616263646571 ... ПоследнаПърви
Резултати от 1 501 до 1 525 от общо 2426
  1. #1501
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Национална гимназия по пластични изкуства и дизайн
    “Академик Дечко Узунов”




    РЕФЕРАТ



    НА ТЕМА: “ИЗКУСТВОТО НА ДРЕВЕНА ГЪРЦИЯ”


    ПО: ИСТОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО






    на Росица Николаева Желева 11а клас

    специалност: Пространствен дизайн







    07.04.2008 преподавател: Петър Панев гр.Казанлък







    Съвременният свят дължи безкрайно много на гръцкия народ. Категориите на мисълта, с които все ще си служим, са определени за пръв път от него. Ние му дължим нашите най- важни интелектуални оръдия, а също и основните начала на наши я морал. Римската империя се е подхранвала от гръцката цивилизация, приела е нейното наследство и го е предала на средновековна Европа, която посредством латинската традиция е съчетала много от него с основните черти на тържествуващото християнство. По- късно, през XV век, обществата на модерна Европа получиха отново непосредствен достъп до гръцките източници. Откривайки наново методите на мислене и възкресявайки за нов живот формите на изкуство, създадени и развити от древна Гърция, те отбелязаха изключително бързо и бляскаво развитие. Разбора се, съвременната наука и техника оставиха далеч зад себе си постиженията на учените и инженерите от Античността. Но в линията на прогреса между тях и нас няма прекъсване и ние винаги сме се чувствали наследници на гърците в много сфери на нашата култура.
    За повечето от нашите съвременници шедьоврите на гръцката литература и мисъл си остават трудно достъпни поради пречката, която представлява езикът. Затова пък шедьоврите на изкуството, събрани в музеите, където те биват често експонирани с удивителен усет, позволяват непосредствено общуване с гръцкия гений, който ги е замислил и създал. Най- малката микенска ваза, най- скромната статуетка в геометричен стил, сребърна монета или гема се купуват за невероятни суми на пазарите в Лондон, Базел и Ню Йорк. Какво да кажем тогава за по- значителните предмети- архаични и класически мраморни и бронзови скулптури или червенофигурни вази, рисувани от известен художник? Тяхната стойност днес няма цена. Но не бива да се мисли, че то ни позволява лесно да проникнем в цивилизацията, която го е създала. Въпреки че ни се представя в познати форми, неговата достъпност е само привидна. Чистата наслада, която една гръцка творба доставя на нашето око, възпитано да я разбира благодарение на вековната класическа традиция, не ни разкрива същевременно и онзи особен смисъл, който е вложен в нея. Защото това произведение на изкуството има определена задача: по правило то не е предназначено само за естетическо въздействие, а е трябвало да отговаря преди всичко на някаква практическа или религиозна потребност. Затова най- напред трябва да вникнем първо в дълбокия замисъл на художника, защото иначе рискуваме да изтълкуваме творбата му погрешно. Художественото произведение има смисъл, то отговаря на определени потребности и намерения. Естетическите качества са дадени като допълнение към основната му функция и бихме се излъгали, ако мислим, че художникът се е стремял преди всичко да създаде красота. Всъщност той е искал да изработи предмет, който да отговаря на целта, за която е предназначен: храмът е дом на божество, а след това архитектурен паметник; статуята е първо дар, а после пластична творба; купата е чаша за пиене, която добива стойност поради материала и украсата си. Това е много добре изразено от Стендал; “за древните красотата е само придатък към полезното.”
    Потвърждение за това намираме, когато проучваме какво място са заемали скулпторите в гръцкото общество. Славата на най- прочутите измежду тях, като Фидий, Иктин, Зевксис и Праксител не бива да не подвежда. Ние познаваме големите творци на класическото изкуство главно от произведенията на компилаторите от римската епоха, като Плиний Стари и Павзантий, които са ползвали трудовете на учените от елинистическата епоха. Единствено малкото сведения, които имаме от писателите през V и VI век- Херодот, Платон, Ксенофонт- позволяват да се направят някои сигурни заключения, които на пръв поглед биха могли да ни изненадат.
    Най- напред трябва да отбележим, че в хора на Деветте музи, дъщери на Аполон, които ръководели благородните занимания на духа, нито една не отговаря за архитектурата и изобразителните изкуства. Това е твърде показателно; то означава, че в очите на гърците работата на архитекта, живописеца или скулптора не спада към същия вид творческа дейност като тази на поета, астронома или музиканта. Художникът е твърде много зависим от материала, които обработва, за да бъде поставен редом с онези, които си служат със звуци и думи. Каквото и възхищение да предизвикват произведенията на неговия труд, тяхното създаване съвсем не се приписва на божествено вдъхновение, което откривали у любимците на Музите; на живописеца и скулптора гледали преди всичко като на занаятчии.
    Самото изобразително изкуство ни дава и друго доказателство за това. Известно е, че през римската епоха богатите ценители на изкуството (Цицеон и Плиний Млади го потвърждават) обичали да се обграждат със скулптурни портрети на големите философи, поети и оратори. Затова се правели многобройни копия на истинските или предполагаеми образи на Омир и Платон, на Сократ и Еврипид, на Демостен и Епикур такива, каквито ги били установили гръцките скулптори от IV в. Или от елинистическата епоха. В тази богата сбирка обаче няма нито един живописец, нито един скулптор. Разказва се , че Фидий се бил портретувал върху щита на Партеонската Атина, който украсил с релефи, в образа на легендарния скулптор Дедал, до Тезей, на когото пък дал чертите на Парикъл; но атиняните оставили възмутени от тази волност, която сметнали за светотатство. И наистина ние не знаем нищо за големите гръцки художници.
    На това поставяне на занаята на преден план се дължи изключително високото средно равнище на така наречените гръцки творби от “добрата епоха”. Разбира се в тогавашна Гърция не са работили само първоразрядни майстори на изкуството. Хранилищата на нашите музеи са пълни с по-посредствени произведения на скулптурата и керамиката. Но дори и тези посредствени творби се отличават с добросъвестност на изпълнението, което отразява всеотдайното старание на художника- занаятчия и сигурната му ръка. С това се обясняват и достойнствата на големите ансамбли на декоративната скулптура, които са ни завещали гърците и които представляват преобладаващата част от запазените автентично твори на “голямата епоха”: фризът и фронтонът на съкровищницата на о. Цифнос и метопите на съкровищницата на град Атина в Делфи, метопите и фронтоните на храма на Зевс в Олимпия, метопите, фризът и фронтоните на Партеона, фризът на град Басе- Фигалия, скулптурната украса на Мавзолея в Халикарнас. Съвършено ясно е, че тези големи ансамбли са колективно дело на цяла армия от изпълнители: скулптурните работи на Партеона били завършени за петнадесет години- от 447 до 432г., като през това време били изваяни 92-те метопи, 160-метровият фриз (с 360 фигури) и 40-те колосални статуи на фронтоните. Можем да си представим какви организационни проблеми поставяла такава работа пред ръководителя, за когото днес вече никой не се съмнява, че е бил самият Фидий. Стотици работници са работили на строежа на Акропола- ваятели на мрамор, зидари, художници, златари- всеки с помощниците или робите си. И въпреки това всички тези изпълнители, които са били на различна възраст и с различни способности, са съумели да се подчинят на обща дисциплина и да усвоят до такава степен стила на Фидий, че във фриза поне няма разнородност в изпълнението, а напротив, постигнато е необикновено впечатление за единство. Такова изумително постижение е възможно само ако всеки художник се откаже в името на общото дело от всякакъв стремеж към лична изява.без голяма опасност да сгрешим, можем да предположим, че това усилие не им е тежало; всеки смятал, че трябва да упражнява занаята си, т. е.да извърши своя дял от работата според упътванията на ръководителя, а не да изтъква способностите си за сметка на останалите.
    Двадесет години по- рано при стоежа на храма на Зевс в Олимпия е постигнат същият блестящ резултат. Непознатият художник, който е замислил метопите и фронтоните, съумял да наложи на екипа си единството, необходимо, за да се извърши работата успешно; така са създадени тези грандиозни мраморни композиции, в които долавяме полъх от поезията на Есхил и Пиндар, и които може би са дело на Пайоний от Менде, изваял по- късно в Олимпия “Нике” (Победата), която месенците посветили на Зевс. Още по- интересен е може би случаят с Мавзолея в Халикарнас, за строежа на който били повикани, както съобщават източниците, четирима прочути скулптори: Скопас, Леохар, Тимотей и Бриаксис. Всеки дошъл с хората си, за да участва в украсата на голямата монументална гробница.
    Стремежът към съвършенство се вижда и в архитектурата; колоните на дорийските сгради са били канелирани едва след съединяването на барабаните. Така постигнали съвършено съвпадение на фините ръбове на каменните канелюри по цялата дължина колоната. В храма в Сгесте, Сицилия, датираш от края на V век, поради непредвидени събития строежът бил прекъснат преди този етап на работата и колоните са останали с гладка повърхност. Когато особено грижливо гладели някоя стена, след като нареждали редовете от каменни блокове, я изглаждали отгоре надолу. Известно е каква прецизна техника е изисквало изграждането на такива стени: всеки блок бил свързан с другите чрез метални скоби, а страните на блоковете прилепвали при свързването без всякакъв луфт благодарение на грижливо издяланите с длето рамки по цялата обиколка на всеки камък. Работено е толкова точно, че при подобни разрушени зидове археолозите днес могат да определят почти сигурна първоначалното място на всеки камък.
    Тази добросъвестна прецизност се вижда и в т. нар. малки изкуства, достигнали голям разцвет в Гърция през архаичната и класическата епоха. Гравьорите развили до съвършенство изкуството да издълбават в твърд камък изображения (геми) или в метал матрици за сечене на монети. Острият им поглед и сигурна ръка са предали монументален облик на тези малки шедьоври, които могат да бъдат увеличени стократно чрез фотографията, без да загубят нито правилността на пропорциите, нито изразителността на релефа- изпитание, което твърде малко други произведения на изкуството могат да издържат!
    Съвременните проучвания ни позволиха да разберем по- добре сложната техника, с помощта на която гръцкото изкуство от VI и V век е създало някои от най- хубавите произведения. Немски и английски химици и археолози, обединявайки усилията си в образцово сътрудничество, най- после проникнаха в тайната на прочутия черен “фирнис”, който придава на античните вази изключителната им стойност. В същност се оказа, че това не е никакъв фирнис; тъмният черен слой е получен от обикновен разтвор на глина във вода. Този колоидален разтвор е приготвен от извънредно чиста глина, която се оставя да се изпарява, докато получи гъстотата на течно желе с тъмнокафяв цвят, и после се нанася с чека върху глинения съд преди изпичането. Чрез редица последователни операции, които днес вече са ни известни, повреме на изпичането този слой става черен. В пещта, загрята отначало до около 800 градуса, става окисляване и се образува железен окис, който дава червения цвят на глината. Тогава започва втората фаза на изпичането, в която се извършва химическа редукция: гръчарят затваря повече или по- малко отворът за приток на въздух и температурата в пещта се покачва до около 945 градуса; под влияние на въглеродния окис, който тогава се образува в голямо количество, червеният двужелезен триокис се превръща в железен окис или в трижелезен четириокис, и двата с черен цвят; присъствието на водни пари, получени от суровите дърва в пещта или от съд с течност вкаран в пещта, улеснява реакцията. Ако процесът на изпичане бъде спрян дотук, вазите биха станали изцяло черни, подобно на етруските букеро. Но тогава пристъпват към трета фаза с частична реоксидация и леко охлаждане от 945 градуса до около 875 градуса: отпушват отвора за излизане на газове и по този начин допускат нов приток на въздух в пещта. Навсякъде, където глината е порьозна, железният окис трижелезният четериокис поемат кислород и отново се превръщат в червен двужелезен триокис, но тази реакция не се извършва в онези части на вазата, които са покрити със слой глинен разтвор. Този слой, поради извънредно ситните частици, от които се състои, има голяма плътност и не позволява на кислорода да проникне отново през него; така там не се извършва реоксидация и слоят си остава черен. Когато завърши изпичането, вазата е вече червена с изключение на местата, покрити с ангобата, които си остават черни с хубав блясък. Този толкова сложен и тънък процес, до който грънчарите от квартала Карамейкос трябва да са стигнали постепенно и по пътя на опита, винаги им се струвал изпълнен с тайнственост, дори когато се научили да го прилагат умело и сигурно.
    Стремежът на гърците към виртуозно техническо майсторство проличава най- добре в златната и слоновокостната скулптура, наречена хризелефантинна. Този вид изкуство, изчезнало днес, се развивало още през архаичната епоха и достиганло апогея си в колосалните статуи на Фидий: “Зевс” в Олимпия и “Атина Партенос” на Акропола. Тези огромни статуи достигали 12 метра височина. Тялото било кухо и укрепено с дървена арматура. В плочите на пода на Партенона още се вижда мястото на дебелата дъбова греда, която е поддържала арматурата на статуята на Атина Партенос. Върху тази арматура лежало самото тяло на статуята, изработена от скулптирано дърво. Отгоре апликирали злато и слонова кост- слоновата кост на тънки плочици залепвали на топло върху откритите части на тялото, а за дрехите, косата и другите аксесоари заковавали върху дървото златни листа, предварително декорирани чрез изчукване. Инкрустации от благородни или полублагородни камъни засилвали блясъка на очите и обогатявали някои подробности на облеклото. Вече завършената статуя трябвало да се поддържа извънредно грижливо, за да не се разхлабват връзките и спойките, да не се отлепят или потъмнеят различните материали и да се запазят дървените части от плъхове и термити. Още при самото поставяне на статуята вземали предпазни мерки: поливали земята с вода или зехтин, за да се избегне изсушаването на дървото. В Олимпия някакво семейство, което твърдяло, че води потеклото си от Фидий, било натоварено с поддържането на статуята на Зевс; въпреки това трябвало да се правят реставрации, една от които извършил скулпторът Дамофон от Месене в Пелопонес през II век пр. Хр.
    Техническите постижения във всички области предизвиквали възхищението на народа. Никога гръцките художници не са били така високо ценени, както по времето, когато започнали да си служат с особени ефекти, създаващи илюзия за реални неща, които показвали майсторството на тяхната четка. Превъзнасяли например алегоричната фигура на “Пиянството” (Мете), която Павзий от IV век представил в образа на жена, чието лице прозира през голямата чаша, от която пие: предаването на прозрачността очаровало познавачите на изкуството. Трябва да отбележим, че по същото време скулпторите от Кирена започнали да изобразяват в някои надгробни статуи с изключително майсторство полузабулени женски лица, прозиращи през тънък воал.

    Антропоморфичната религия, в която култът бил тясно свързан с изображението на божеството, предявявала големи изисквания към художника. Той имал за задача да даде конкретна форма на образа, в който неговите съграждани си представяли божеството. Затова той трябвало да изучава човешкото тяло, тъй като боговете са подобни на хората, и чрез изкуството си да му предаде съвършената красота, която единствена изглежда достойна за боговете. ето защо натуралистичното търсене и идеализацията в гръцкото изкуство са взаимно допълващи се, а не противоречащи си тенденции. Първото се изобразява в стремежа , проявяващ се неизменно още в ранната архаична епоха, към истина и анатомическа вярност; в рисунките върху вазите и в скулптурата можем точно да проследим как се е развивало изображението на окото, предаването на коремните очертания и моделирането на коляното. Но в същото време художникът се стараел по интелектуален път да проникне в тайните на тялото, което изучавал. Той бил убеден, че красотата се крие в математически съотношения, рационални или ирационални, чиито закон човешкият ум е в състояние да открие. От тук и голямото значение, което тогава предавали на понятията ритъм и симетрия, чиито точен смисъл на можем да доловим днес, поради липса на прецизна дефиниция; все пак текстовете свидетелстват, че тези понятия са служели като естетически критерий и са занимавали извънредно много самите художници.
    С тези търсения са свързани и първите опити да се определи някаква система на идеалните пропорции на човешкото тяло. Такъв опит направил скулпторът Поликлет с труда си, наречен “Канон”, т.е. “Правило”, който той илюстрирал, като изваял според тези правила една статуя, може би прочутия Дорифор или “КОпиеносец”, от която са запазени копия. Статуите на атлети, каквото постоянно ваял Поликлет, представлявали благоприятно поле за такива проучвания. Представяйки атлетите голи, скулпторът съвсем непринудено възхвалявал човешката фигура и нейното съвършенство. Поликлет е съумял да изрази възхищението, което будела у гърците мъжката красота, съчетаваща физическата сила и самообладание. Този така изразен пластичен идеал отговарял на стремленията на едно общество, за което човешката мярка е мярка за всички неща и за което човекът никъде не се изявява така всестранно, както на стадиона, където се проявяват моралните и физическите качества. Този интелектуализиран идеал е тясно свързан с действителността, която той разкрасява, облагородява и възвисява, като я подчинява на числени зависимости. От човешкия първообраз, от който изхождат Поликлет и Фидий, единият достига да изключително съвършенство на формите, което изглежда обаче малко студено и безплътно, а другият издига човека над природата му и му придава свръхестествено величие. Така човекоподобното изображение изразява ту хуманистичният идеал, ту божествена извисеност.
    Ако култовата статуя била основната работа за скулптура, каквато бил стоежът на храма за архитекта хората на изкуството имали и други задачи, на които се посвещавали с жар и усърдие. Тяхното участие било необходимо при украсата на религиозно сгради, надгробни паметници и култови премети и въпреки че трябвало да се съобразяват с изискванията на отговорните власти, те намирали широко поле за своето въображение. Съкровищницата на древните митове им давала богат материал, от който те черпели и за произведенията си със светски характер. Творейки за хора, на които тези митове били близки, те нямало нужда да бъдат изчерпателни и многословни: няколко характерни черти или само надпис били достатъчни, за да се идентифицира лицето. От тук и пестеливостта на изразните средства в гръцките художествени произведения, в които всеки детайл има своето значение и чиято експресивна сила се крие в тяхната сдържаност. Две двойки войници предсказват за някаква битка пред Троя, както ябълката в ръката на Херакъл напомня целия епизод за Хесперидите, а окастреният дънер представлява цяла гора. Този буден и умен народ умеел да разбира и недоизреченото; той оценявал по достойнство своето изкуство, богато с алюзии и символи, което непрекъснато изисквало активното съпричастие на зрителя, говорело се много с твърде пестеливи средства и широко използвало метонимията и литотеса (съкратеният израз). Това изкуство се подхранвало от всекидневни наблюдения, но се стремяло да изрази трайно. То допускало патоса, но отхвърляло жестикулирането. Въпреки че могло да разкаже чудесно някоя история, то още по- охотно се стремяло да лови трайната и съкровена същност на живото същество; нищо на изразява класическа Гърция по- добре от отделната фигура, права или седнала, голя или облечена, на мъж или на жена, която мисли или бленува, или най-вече, незаета с определена мисъл или действие, живее вечен, спокоен, свободен, независим живот. Без да пренебрегва анекдота, който вазописците умеели превъзходно да използват, гръцкото класическо изкуство обикновено си поставяло по- високи цели. То несъмнено е животрептящо и колоритно изкуство: нека не забравяме, че всички мраморни статуи били оцветявани именно за да се засили внушението за живо присъствие.
    Благодарение на известността, която си извоювали някои художници и скулптори, те получавали поръчки, които далеч надхвърляли рамките на родния им град и дори областта. Това е засвидетелствано още през архаичната епоха: през VI век Спарта повикала архитекта Теодор от Самос и скулптора Батиклез от Магнезия, и двамата йонийци. И обратно, малко по- късно, Милет поръчал на сикионеца Канах да извае култовата статуя за храма на Аполон. Дорийският град Кирена ценял високо атическото изкуство. Тирабите на Сиракуза поръчвали изработването на своите дарове на най- различни майстори. Произведенията на “малките изкуства”- бронзови фигури и предмети, златарски изделия, теракоти, вази и тъкани материи за украса- пътували от единия до другия край на гръцкия свят и спомагали за разпространението на различни стилове и тяхното взаимно влияние. Забележително е че разпространението на тази естетика и толкова бързо и резултатно: на такива отдалечени места като Кирена, Селинунт или Посейдония- Пестум са намерени шедьоври, които могат да се сравнят с най- хубавите творби от същинска Гърция. В областта на изкуството, както и на литературата, въпреки политическите различия, гърците рано осъзнали своето единство.














































    Както гръцкият свят не се свежда единствено до града Атина, така и елинизмът не би могъл да бъде ограничен в рамките на Перикловия век, “век” който всъщност е траял тридесет години. От микенските поети, предшественици на Омир, до Платон и Деностен, от Дедал, митичният предтеча на скулпторите, до Праксител и Скопас, от атическите грънчари на XII век до керамиците на “стила Керч” пътят е дълъг и разнообразен: десет века на усилия и опити, търсения и борби, съперничество и съревнование. Десет века, в течение на които един малък народ едновременно един и различен, е съумя търпеливо да развие, въпреки вътрешните разногласия и външните заплахи, самобитна, нова и завършена култура, в която основните аспекти на човешкото битие са получили едновременно мястото си: религиозната вяра и доверието в човека, съзнанието за космическата загадка и стремежът да се разбере природата, идеята за йерархия и идеята за равенство, уважението към социалната група и интересът към отделната личност. Не е изненадващо, че тези противоречиви изисквания са предизвиквали непрестанни конфликти, както в съзнанието, така и в държавите. Но самите тези конфликти не веднъж са били двигатели и носители на прогрес.
    Тук отново се връщаме към мисълта на Хераклит за войната, майка на всички неща. В духовната област, както и в областта на отношенията между хората, архаична и класическа Гърция е обрисувана вярно в думите на един наш поет: “Живеят истински онези, които се борят.” Наистина, за гърците най- важното качество на човка не е интелигентността, така развита у тях, а смелостта, която дума на гръцки, арете, както и виртус на латински, е добила общото значение за добродетел. Техни любими герои са Ахил, най- храбрият измежду хората, и Одисей, чийто находчив и остър ум не би струвал нищо без неустрашимото му сърце. В изкуството, както и в живота, гърците поставяли над всичко твърдостта на духа; затова свидетелстват Прометей на Есхил и Антигона на Софокъл, Леонид и Фокион, Сократ и Демостен. Това, което Херодот е написал в увода към своята “История”, са го споделяли всичките му съвременници: “не бива да изпаднат в забвение чудните подвизи, извършени от гърци и варвари.” Без съмнение към тези подвизи той е причислявал и шедьоврите на изкуството и постиженията на техниката. И все пак дори обществата да се менят, човекът си остава човек. Ето защо примерът на Гърция не е толкова политически, колкото нравствен. Пример на скромност и трезва мисъл, която поставя човека на полагаемото му място: способен да разбира много, но знаещ също, че не знае; обичащ живота, но съзнаващ, че живота е нетраен; използващ ума си с наслаждение, но без да забравя, че бъдещето е в ръцете на боговете, богове, които той е създал по свой образ и подобие, чрез които човешката мярка в своята идеална форма дава върховна представа за всемира. Той знае, че нищо не се постига без борба, но, съзнавайки собствената си слабост на презира противника. Докато в релефите, ознаменуващи техните победи, източните монарси са представени как смазват с колесниците си сломени е треперещи тълпи, гръцкото изкуство показва големи исторически събития и героичните подвизи от епоса като борба между равни- били те кентаври и лапити, гърци и троянци, атиняни и амазонки. Неприятелят не винаги пада повален и ако това се случи, поражението му не го лишава от право на милост. Не случайно троянците Приам, Хектор и Андромаха са най- вълнуващите образи в “Илиада”. Разказвали, че Ахил се влюбил в амазонката Пентезилея в момента, когато и нанесъл смъртния удар на бойното поле. Този епизод, илюстриран върху хубава атическа червенофигурна купа, има дълбок смисъл: и най- храбрият е играчка в ръцете на Съдбата.
    За да се определи гръцкият мисловен строй, често се опотребява думата хуманизъм и се цитира с пълно право прочутият хор на тиванските старци в “Антигона”
    От Софокъл: “Колко чудеса има по света, но никое не е по- чудесно от човека!” да си спомним все пак, че за този хуманизъм човекът е изходна точка и необходима мярка, а не граница или край. Но всяка твърде обобщаваща теория си остава донякъде умозрителна: наследството на архаична и класическа Гърция може да се оцени най- добре чрез непосредствено общуване с творбите. Те са толкова богати и толкова прекрасни, че всеки от нас при срещата си с тях открива освен вечните черти на човека и онзи дял от наследството, който намира съкровен отзвук у него.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  2. #1502
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Глава 7
    Данъчна политика
    Чарлс Е. Маклюър Младши
    Резюме
    Съществуващата българска данъчна система не е пригодена към условията на свободна пазарна икономика. От съображения, свързани с получаването на приходи, постигането на справедливост и икономичес¬ки неутралитет се налага вземане на бързи мерки, за да се премине към по-подходяща система. За съжаление в България днес няма достатъчна компетенция (по отношение на данъчните власти и съобразяването с данъкоплатците), за въвеждане на данъци, които в друг случай биха били подходящи. Следователно важно е да се усъвършенствува управлението на данъчната система и едновременно с това да се формулира данъчна политика, отчитаща административните ограничения. Може да се нало¬жи на първо време да се използува данъчна система, която не би била напълно пригодена за по-далечното бъдеще. В същото време е важно избраната за началния период система да не е несъвместима с желаната дългосрочна политика.
    В дългосрочен план българската данъчна система трябва да включва данък върху добавената стойност (ДДС), вероятно по подобие на моде¬ла на Европейската общност, и подоходен данък (или данъци), плащан от отделни лица и предприятия. На първо време, докато се усъвършенствува административната способност за прилагане на ДДС, ще трябва да се разчита на някакъв оборотен данък.
    Първоначално индивидуалният подоходен данък трябва да бъде прост за административно обслужване. По-късно, след постигане на по-голяма компетенция, могат да се добавят някои подобрения. Следова¬телно поне засега, данъкът трябва да продължи да се основава на индивидуалния доход, а не на дохода на съпрузи или семейства. До голя¬ма степен той трябва да е основан на удръжки от заплатата. Не бива да се допускат специални случаи на освобождаване или намаляване на да¬нък, но могат да бъдат позволени разсрочени плащания. Данъчните ставки трябва да нарастват умерено плавно, като данъците не бива да надминават 30 процента. Данъците, плащани от фирмите и гражданите, трябва да се интегрират, като на фирмите се прави отстъпка за изплате¬ните дивиденти (с изключение на опростения алтернативен данък (ОАД), който е описан по-долу и който освобождава от данък дивиден¬ти, получени от частни лица).
    Разглеждат се пет алтернативни данъчни системи. Теоретично най-привлекателен е общият подоходен данък върху реалния доход, но той вероятно е неосъществим, тъй като пресмятането на дохода с отчитане на инфлацията е много трудно. По-подходящ е подобен данък на осно¬вата на номиналния доход, като се има предвид сегашната българска компетенция за данъчен контрол, въпреки че е по-уязвим от инфлация¬та. Данъчната система, известна като "швейцарско сирене", не е за пре¬поръчване, тъй като позволява щедри данъчни облекчения върху инвестирането и/или при отпуските, макар че се използва в редица стра¬ни, отърсващи се от социализма. Тази система разделя хората на "пече¬ливши и губещи" по начин, напомнящ централизираното планиране и не се уповава на пазарните сили. Тази система поражда несправедли¬вост и привилегированост, оставя вратички за злоупотреби, за чиито контрол и предотвратяване трябва да се използуват оскъдните административни ресурси.
    Изглежда, че по-подходяща алтернатива за България е системата на опростения алтернативен данък. При тази система всички инвестиции се освобождават от данъчно облагане (вместо да се амортизират). Лих¬вите и дивидентите не се облагат или отчисляват. Този подход позволя¬ва избягването на административните затруднения, които се пораждат от фактори, зависещи от времето (например установяване на амортиза¬ционни нормативи, осчетоводяване на амортизации и инвентар), които са присъщи на подоходния данък, както и от необходимостта от отчита¬не на инфлацията. Тъй като тази система стимулира еднакво всички ин-вестиции, тя не разделя хората на "губещи" и "печелещи". Главните й недостатъци са по-малките приходи в първите години и рискът, че някои страни, от които се изнасят капитали, могат да откажат да кредити¬рат данъци, платени извън страната. Вторият от тези проблеми се избягва с прилагането на хибриден подход, който държи сметка за разходите, но лихвите и дивидентите се облагат както при подоходния данък. Това е най-привлекателната система за български данък върху стопанс¬ката дейност, която съперничи на ОАД.
    Данъкът върху нарастването на заплатите се налага в резултат на комбинирането на централизирано планиране и работнически контрол. Недостатъкът му е, че не поощрява плащането на по-високи заплати, които са заслужен резултат от по-добра работа и по-висока производителност. Работническият контрол е пагубен, защото подтиква админист¬ративното ръководство да се съгласява с неоправданите искания на работниците за по-големи, но незаслужени заплати. Нито приватизацията, нито преходът към свободен пазар са в състояние да решат този въп¬рос, ако не бъде елиминиран работническият контрол. Ако работническият контрол бъде премахнат, този данък може да се отмени.
    Независимо от избора нито една от системите не може да се прило¬жи веднага. В някои области ще е нужна техническа помощ. Тя включва: съставяне на по-подробна дългосрочна политика, краткосрочна страте¬гия, съвместима с дългосрочната политика, подобрено данъчно управ¬ление. Прилагането на тези мерки трябва да започне веднага с разбирането, че няма да бъдат завършени в скоро време. Специално усъвършенствуването на данъчното управление ще се нуждае от инвес-тиране на големи ресурси в течение на няколко години.

    Въведение: Цели и ограничения
    За България е решаващо да избере колкото може по-бързо подходя¬ща данъчна система, която да подпомогне бързия и справедлив иконо¬мически растеж, без да се пренебрегва необходимостта от грижливия й подбор. Ако това не стане, ще се утежнят финансовите проблеми на държавата и ще се засили макроикономическия дисбаланс. Приватиза¬цията подсилва неотложността на проблема, защото няма да може по¬вече да се прилагат старите методи за събиране на данъци върху оборота и печалбите от затворените държавни предприятия.
    Важно е максимално бързо да се очертаят и публикуват, ако не всич¬ки детайли поне контурите на бъдещата данъчна политика, за да могат потенциалните инвеститори да знаят "правилата на играта", тъй като несигурността ще потисне инвестирането. Тези правила трябва да не се променят из основи, освен при извънредни обстоятелства, за да могат данъчните отговорности да бъдат предсказуеми.
    И накрая, поради политически причини е важно да се установи данъчната политика от самото начало. Понастоящем се правят съществе¬ни промени във всички аспекти на икономическите правила на играта; в контекста на прехода, изборът на данъчни правила има първостепенно значение за икономическите перспективи. В следващите десет години, през които ще се изявят много икономически интереси, ще се вземат ре¬шения на базата на тези правила. След този период ще бъде политичес-ки много трудно да се поправят грешките, направени сега при избора на данъчната политика.
    България трябва да се предпазва от изкушението просто да следва утъпкания път на западните демокрации и на развиващите се страни по много причини. Първо, данъчната политика, следвана от много страни, не притежава като цяло особени положителни качества. България не трябва да повтаря грешките, допускани другаде. Второ, социалните, икономическите и административните условия в България се различават от онези в западните пазарни икономики и развиващи се страни. Финансовите решения трябва да отразяват тези различия. На кратко, България трябва да изследва политиките, използувани другаде и да обмисли подходящите за нейните условия алтернативи.
    За съжаление, за коя да е страна не могат да бъдат направени бързо данъчни анализи и определяне на най-добрата данъчна политика. Това се отнася особено за страна като България, където е съществувала ко¬мандна икономика, където не са събирани съответните данни и където консултациите и изследванията се спъват от езикови проблеми. И още, трябва да се предприемат действия за бързо париране на краткосрочни¬те финансови проблеми. Това поставя въпроса как да се избере краткосрочна политика, която няма да противоречи на дългосрочната, основана на от по-нататъшни анализи.
    При проектирането на новата данъчна политика на България съществуват важни цели и ограничения. Първо, данъчната политика трябва да е добър проводник на формирането на капитали. Тя трябва да насърча¬ва спестяванията и инвестициите - както от страна на българите, така и на чужденците. Проблемът за осигуряване на данъчен климат, който да се конкурира с този на другите страни, измъкващи се от социализма се обсъжда по-долу.
    Второ, данъчната политика трябва да бъде икономически неутрална. Това значи, че не бива да се прави разлика в полза на едни или други икономически дейности. Това отразява убеждението, че при подходящи условия пазарите общо взето се справят доста добре при определянето на това какво да се произвежда, каква най-добра технология да се приложи, как да се организира производството (дали в държавно предприятие, смесено предприятие с участие на чужди капитали, акционерно дружество и др.) и как да се финансира то. Този възглед приема като даденост успешния преход към пазарна икономика, която да е относител¬но свободна от изкуствена намеса на държавата в областта на ценообразуването, производствените решения и разпределението на ресурсите. От това се подразбира, че правителството няма да използува данъчна политика за избора на "печеливши и губещи", т.е. някои сектори да бъдат обект на благосклонно отношение, а други да бъдат наказвани.
    Хоризонталното равенство или еднаквото отношение към равните, е принцип, пряко свързан със справедливостта на процеса. Приходът от различни източници трябва да бъде обект на едно и също данъчно третиране, в двойния смисъл на неутралност и основна справедливост. Освен това, различните начини за организиране на производството (държавни, кооперативни, акционерни дружества, смесени предприятия, частни компании и д р.) трябва да бъдат подложени на идентично данъчно облагане заедно с чуждите и местни инвеститори. (Преференциалното отношение към чуждите инвеститори създава стимул за много българи да "перат" пари и да инвестират под прикритието на чужди компании, а това може да породи лоши чувства, основани на завист.)
    Социализмът и централизираното планиране оставиха в наследство на България липсата на ефективна и гъвкава система на администрира¬не на данъците, включително липса на опит за работа със западните сче¬товодни системи. От това следват два важни извода. Първо, такава администрация трябва да бъде създадена толкова бързо, колкото позво¬лява практиката, което вероятно ще изисква съответната техническа по¬мощ. Второ, данъчната политика трябва да се проектира като се държи сметка за настоящата слабост и закостенялост на администрацията. При много инстанции това ще наложи предпочитание на "приблизител¬ната справедливост", пред "прецизната настройка". Така че админист¬ративната реалност ще наложи жертване на привлекателни принципи и решения. Вероятно системата, получена в резултат, макар и по не прив¬лекателна на книга, ще бъде както по-справедлива, така и по неутрална от тази, която си е поставила недостижими цели.
    По подобие на други страни, които понастоящем се измъкват от социализма, България се опитва да избере система, която да насърчава икономическия прогрес и същевременно да защитава икономически слабите и да избягва много големите разлики в дохода. Това е трудно, понеже високо прогресивните данъчни тарифи задушават трудовите усилия, спестяванията, инвестициите и поемането на риск, които осъществяват икономическия прогрес. Следователно, трябва да се установят умерено прогресивни и не наказателни данъчни тарифи.
    Една от най-важните черти на прехода от централно планиране към пазарна икономика е отварянето на икономиката към международната търговия и прилива на международен капитал. Това има няколко важни следствия за данъчната политика. Тя не трябва излишно да пречи на чуждите инвестиции. Това предполага, че голяма част от данъчното бреме трябва да падне върху местното потребление, а не върху дохода, тъй като това вероятно ще възпре чуждите инвестиции.
    Данъкът върху дохода трябва да се промени по начин, отчитащ направеното в други страни. Това включва както данъчното облагане на дохода, спечелен в чужбина от държавата, чийто поданик е инвеститорът, така и третирането в данъчно отношение на този доход от други потенциални вносители на капитал. Ако страните разрешават на своите постоянни жители кредити за данъците, плащани в държавите където е спечелен дохода, безсмислено е страните, обезпечаващи прихода, да не налагат данъци, които изцяло могат да се кредитират. Но не всички страни облагат дохода, придобит в чужбина (Франция например), а в някои, които го правят — най-яркият пример е САЩ - много данъкоп¬латци плащат повече данъци на чуждите правителства, отколкото се кредитират в страната; във всеки случай потенциалният инвеститор, а не неговото правителство, носи бремето на данъците на страната из-точник. В такива случаи особено важно е данъчната система на страната да не бъде непривлекателна за чужди инвеститори.
    Останалата част на тази глава, (част 2) дава кратко описание на ключовите елементи на българската данъчна система, след което прилага току-що посочените принципи. Част 3 обсъжда данъка върху добавената стойност, част 4 - структурни елементи на проекта за данък върху индивидуалните доходите и в част 5 се разглеждат пет алтернативи за облагане на дохода от стопанската дейност. Част 6 обръща специално внимание на данъка върху увеличението на заплатата. Част 7 резюмира разсъжденията и прави някои заключения.

    Съществуваща данъчна система
    Данъчната система на България съвместява много от чертите на данъчните системи на другите социалистически страни от Източна Евро¬па. Приблизително 22% от дохода, получен от данъците се натрупва от данъци върху оборота и акцизи, 43% - от данъци върху доходите на предприятията, по специално държавните, 8% от индивидуалния данък върху доходите и 21% от отчисления за социално осигуряване. По ната¬тък в този раздел е даден анализ на основните черти на четирите най-важни данъка [1].

    Данък върху оборота, мита и акцизи
    Доскоро данъците върху оборота в България се изчисляваха както в другите централно планирани икономики - като разлика между цените на едро и цените на дребно, без разходите на търговията на дребно. (Къ¬дето тази разлика е отрицателна вместо данък се появява дотация.) При такава система данъкът естествено представлява най-различни части от цените на дребно (или на едро) на различни стоки и услуги. (Преди 1988 е имало повече от 20 000 такива тарифи.) Докато данъчното задължение се определя чрез изваждане, а не чрез умножение на тарифите на дадена база, няма смисъл дори да се говори за данъчна база или данъчна тарифа, а данъците няма да имат разпределителния ефект, обикновено при-писван им в западната литература. [2] След като България се придвижи към пазарна икономика, продължаването на тази система няма да бъде административно и икономически желателно.
    В началото на 1988 г. бяха направени първоначални стъпки за преход към западната система на косвено облагане. Акцизите на някои най-чес¬то облагаеми стоки (алкохолни напитки, тютюневи изделия, кибрит, ка¬фе, нефт продукти и някои луксозни стоки) бяха отделени от данъците върху оборота. С изключение на тези за нефтопродуктите, акцизите се изчисляваха като "ad valorem" тарифи, приложени към продажбите на дребно, вариращи от 24 до 80%.
    За целите на данъка върху оборота, продуктите се разпределяха в 45 групи, основани на съотношението на цените на дребно към цените на едро; тарифите на косвения данък варираха от 5 до 70% със средна реал¬на тарифа от 25%. Продажбите на междинни продукти, основни фондо¬ве и експорта не се облагаха. Данъкът все още се изчислява на остатъчен принцип, но има планове от 01.09.1990 г. да се премине към система от данъци, събирани на равнище предприятие, но основани на цени на дребно (повечето от които все още се определят централно). Тази система ще има изрично определени "ad valorem" тарифи от 10 и 20%. Планира се преминаване към стандартен данък върху добавената стойност, използващ кредитен метод от типа, който ще се прилага в Ев¬ропейската общност от началото на 1991 г. Някои стоки ще бъдат осво¬бодени, а други ще се облагат с тарифи от 10 и 20%. Навременността и успеха на тази промяна ще зависят както от завършването на либерализацията на цените, така и от изграждането на нужните административни структури.
    България практически не използва преките митнически такси (по малко от 2% от общия данъчен приход идват от този източник). Вместо това, ценовите разлики, отразяващи положителните и отрицателните разлики между административно определените цени на едро на вносни¬те стоки и техните вносни цени, изчислени при официалния обменен курс, служат като данъци и дотации на вноса.

    Данъци върху печалбата на компаниите
    Данъкът върху печалбата се събира върху "балансовата печалба" от всички юридически лица: държавни предприятия, кооперативи, дружес¬тва с ограничена отговорност и смесени предприятия. Това дефиниране на печалбите не позволява да се намали лихвата за краткосрочни и ин¬вестиционни кредити, застраховките, заплатите на ръководителите, до¬пълнителните възнаграждения за работниците, нито пък извънпланови загуби могат да намалят облагаемите печалби. От Януари 1989 г. се раз¬решава амортизационните отчисления да се изчисляват по метода на праволинейната амортизация; отстъпките могат да достигнат до 50% за всяка година, но цялостно не могат да надхвърлят стойността на иму¬ществото. Въпреки че повечето дотации се включват в балансовите взе¬мания, тези които фактически се дават на губещите държавни предприятия не са включени.
    Обикновената тарифа на данъка върху печалбата е 62% (50% държавен данък върху печалбата, 10% общински и 2% за иригационни фондо¬ве). Пет процента данък върху печалбата също се взема за фонд РТУ, който включва натрупаната амортизация. Изключения от основната 50%-ова тарифа са 10%-ният данък за селскостопанската продукция, (намален от 20% през април 1990), 25% за туризма и 30% за смесени предприятия с повече от 20% чуждо участие. Загубите могат да се прех¬върлят напред до пет години, а на "високотехнологичните фирми" се да¬ва пет годишен безданъчен период.
    Обсъжда се намаление на базовата тарифа до 45%. Това ще се отнася за всички предприятия. От тях 20% (9% от печалбата) ще отиват за общинските власти.

    Данъци върху индивидуалните доходи
    България няма обща система за облагане на индивидуалните доходи, освен това, което се нарича Закон за Данъка върху общия доход. Той се опира на група от три тарифни ставки, всяка със своя собствена база и прогресивна тарифа.

    1. Данък върху заплатите
    Данъкът върху заплатите се събира на индивидуална основа и се удържа от предприятията-работодатели. Той се основава на месечни плащания, изключва някои допълнителни премирания и социалните надбавки. Не се допускат персонални облекчения за данъкоплатеца в зависимост от семейното му положение и от издържани от него лица, ня¬ма намаление за персонални разходи, но не се облага количество, равно на минималната месечна заплата (засега 165 лв. месечно). Данъкът се изчислява по прогресивно нарастващи таблици, които варират от 12 до 14%. Този максимум се достига при месечен доход от 400 лв, което е почти 150% от средната заплата от 260 лв. (Има специална тарифа за облагане на прихода непосредствено над минималната заплата, която нас¬коро бе намалена от 80%).

    2. Данък върху дохода на автори, учени, хора на изкуството и др.
    Плащанията на автори, учени, артисти, музиканти, журналисти и др. над и извън тяхната щатна заплата са предмет на прогресивна тарифа, основана на сумарния годишен доход от този тип. Тарифата, която се прилага на индивидуална основа, започва с минимален данък от 4% (за годишен доход до 240 лв.) и достига максимална стойност от 50% (за годишен доход над 40 000 лв.). Няма персонални облекчения или целеви намаления, въпреки че се освобождава сума, равна на минималната заплата за тези, които нямат друг източник на доходи.

    3. Данък върху дохода от частна стопанска дейност и свободни професии
    Различни видове доходи, които не са заплати, или хонорари и следователно не са обект на двата току- що описани данъка, подлежат на тре¬ти вид данък върху дохода. Това са доходи от частна стопанска дейност, практикуване на занаяти и свободни професии, както и дивиденти и участие в печалби от кооперативи. Минимумът на прогресивната данъчна тарифа (включваща освободения от данък доход) е идентичен с този за данъка върху заплатите (изчислен на годишна основа), но прогресията продължава и над годишен доход от 4 800 лв., като достига макси-мална стойност от 85% за доход над 70 000 лв. Доходи от рентиерство са предмет на отделна тарифа, започваща от 9% за доход от 200 лв. и сти¬гаща до 81% за доход 7 000 лв. За разлика от другите два данъка, този се събира на база домакинство, като акумулираният доход на различните членове на семейството се облага по прогресивната тарифа. Разрешени са някои облекчения, свързани с производствени разходи, но няма пер¬сонални облекчения или намаления на облагаемата сума.
    4. Предложения за нова глобална система
    Работи се над планове за въвеждане на нов общ данък върху дохода. Системата ще бъде основана на индивидуално облагане, въпреки че мо¬же би ще се отчита броя на децата в семейството. Предполага се необ¬лагаем доход в рамките на минималната годишна заплата. Предвиждат се тарифи за облагане на доходи над тази сума от 20 до 50% (върху годи¬шен доход над 100 000 лв.)

    Вноски за социално осигуряване
    Събира се данък от 30% върху номиналната заплата (в случай, че плащането е от чужди граждани, участващи в смесени предприятия данъкът ще бъде 20%) за натрупване на пенсионен фонд и други социални осигуровки.

    Други
    България има и редица други данъци, които не дават съществен принос в националния доход. Внимание заслужава прогресивният данък върху увеличението на относително големите заплати, различните данъ¬ци върху собствеността, върху даренията и наследствата и върху мотор¬ните превозни средства.

    Обобщена равносметка
    Българската данъчна система е невероятно сложна според всеки разумен стандарт и много смущаваща в отсъствието на централизирано планиране. Тя не е пригодена за пазарна икономика. Необходима е основна реформа, която да създаде система, основаваща се на по-голямо обвързване с пазарните сили. Тази реформа трябва да засегне данъчна¬та администрация (включително компютъризация) и да включва разви¬тието на данъчна статистика, както и нова данъчна политика. Важно е да се започнат веднага паралелни усилия, насочени от една страна към бързото въвеждане на краткосрочни реформи, докато заедно с тях се из¬вършва основната работа за по-фундаменталните реформи на данъчна¬та политика и администрация, които ще се предприемат през следващите няколко години. Следващите раздели предлагат някои напътствия за тези разработки. Те дискутират данъка върху добавената стойност, данъка върху индивидуалните доходи, данъка върху дохода на компаниите и данъка върху увеличенията на заплатите.

    Данъкът върху добавената стойност ДДС - нов източник на бюджетни приходи
    България понастоящем разчита силно на данъка върху оборота. Данъците върху оборота в социалистическите страни с централно планирани икономики се различават значително от тези при пазарните икономики. По същество те представляват "клин", изчисляван като раз¬лика между себестойността и цените на едро, минус търговските разхо¬ди. Следователно, те се получават по остатъчен принцип при калкулациите, а не чрез предварително определено количество или про¬цент. Поради самата същност на калкулацията има дузини, дори стотици различни косвени данъчни тарифи. В България имаше над от 20 000 такива тарифи преди 1988 г. Дори и при тази ситуация, те са имали твърде малка роля, за да могат да повлияят на разпределението на ресурсите, което се е определяло най-вече от плана или разпределянето на дохода, което се е определяло от плановите цени. Колкото повече ре¬формата се реализира и облагането приема нов характер, толкова продължаването на тази практика на използване на високо диференцирани тарифи ще причинява сериозни несправедливости и проблеми при разпределението на ресурсите. Администрирането ще става все по-голям кошмар, поради нуждата да се установяват различия между дейностите, обект на различни данъчни тарифи. Крайно желателно е България да се придвижи колкото може по-скоро към модерна система за облагане на продажбите с минимални тарифи, особено след като вероятно този да-нък ще стане най-важния източник на бюджетни приходи.
    Трябва веднага да бъдат премахнати няколко системи за данък върху продажбите: Това са многократният, данък върху оборота, използван в по-голяма част от Европа преди приемането на ДДС като норма. Та¬кива данъци изопачават разпределението на ресурсите и създават сти¬мули за вертикално интегриране. Еднократното облагане на продажбите преди данъка на равнище на дребно, трябва също да се из¬бягва, поради присъщите му административни и икономически дефекти. Тези данъци трябва да се използват най-много като временни мерки. Това прави данъка върху продажбите на дребно и ДДС най-подходящи¬те възможности за обсъждане.
    Данъкът върху продажбите на дребно изглежда съвсем неподходящ за България, въпреки теоретичните му предимства при някои обстоя¬телства. Ако търговията на дребно остане монопол на държавата, данъ¬кът на дребно може лесно да се администрира и ще бъде относително неутрален. На практика обаче, търговията на дребно ще процъфтява в различни малки частни или кооперативни предприятия, никое от които няма да има предишен опит като платец на данък върху продажбите. Следователно, за много години напред ще бъде невъзможно ефективно¬то администриране на данък върху продажбите на дребно.
    Най-подходящата алтернатива на данък върху продажбите е ДДС от кредитен тип, използван в Европейската общност. Голяма част от годишния приход, реализиран от него, ще бъде събиран или преди продажбата на дребно или от по-едрите участници в търговията на дребно и има начини (никой от тях не е особено добър) дребните търговци да се постигне приблизителното облагане чрез степента на дребно. "Хартиената следа" от фактури, присъща на общоизползувания кредитен ме¬тод за осъществяване на ДДС му дава важни административни предимства. По тази причина, поради икономически причини и защото България може евентуално да пожелае да се присъедини към ЕО, не трябва да се обръща сериозно внимание на никакъв друг метод за реа¬лизация на ДДС.
    Немаловажни са също и проблемите, свързани с прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и услугите, считани за социално приоритетни, избирането на данъчни тарифи и данъчното третиране на особени сектори (финанси, фермерство, жилища, стоки от втора ръка, дребния бизнес и др.). Тези теми заслужават повече внимание, отколкото е възможно да им се обърне тук [3]. По-подробен анализ трябва да се направи и на идеята за незабавно данъчно облагане на продажбите на дребно, а не първоначално да се облага с данък пре¬дишното ниво (производство или търговия на едро) и последващо разп¬ростиране на този данък с придобиването на опит. Това зависи много от увеличаването на капацитета на данъчната администрация и на броя на данъкоплатците, които ще плащат данък.

    Структура на данъка върху личните доходи
    Ако България възнамерява да се придвижи към модерна система за данъчно облагане, трябва да се обсъдят много въпроси при разработка¬та на данъка върху личните доходи. Те включват ролята на удръжките, обсега на данъчните тарифи, избора на облагаем обект (индивид, дома¬кинство), наличието на персонални облекчения, освобождаването от да¬нък на конкретни персонални разходи, връзката с облагането на предприятията, структурата на тарифите и индексацията на номинални-те доходи. Настоящата глава прави кратък преглед на тези проблеми, но е желателен по-подробен анализ. Водещ принцип през следващите раз¬съждения е, че простотата е много важна цел, особено през следващите няколко години, през които административният капацитет ще бъде ограничен. Където бъде подходящо, може да се извърши прецизиране на конкретните проблеми, ако има създаден административен капацитет. Ще бъде сериозна грешка да се излагат на опасност както приходите, така и представата за коректност на данъчната система, чрез налагане на сложна система, която не може да се реализира.

    Ролята на у дръжките
    България няма данъчната администрация, необходима за обслужване на система, в която повечето граждани попълват годишни данъчни декларации. Нито пък съществена част от данъкоплатците имат необходимия за въвеждането на система на годишна данъчна отчетност опит при попълване на тези документи. Следователно, много е важно да се създаде система, в която повечето от данъкоплатците не попълват данъчни декларации. (Очевидно тези, които имат собствен бизнес, ще трябва да го вършат). Това е един от водещите принципи в следващите разсъжде¬ния. В процеса на усъвършенстване на данъчната администрация и придобиването на опит по сложни проблеми, в системата могат да се извършат, където се налага, прецизирания на някои данъчни задълже¬ния.

    Разсрочено облагане
    Счита се, че наличието на разсрочено облагане е неприсъщо на модерната данъчна система. Причината е, че равенството и неутралитетът изискват еднакво облагане с общ данък на дохода от всички източници. Ще разгледаме този аспект единствено поради донякъде наивния под¬ход за търсене преди всичко на реално изпълними решения. Първо, ще бъде трудно прецизното облагане с данък на всички доходи. Това важи особено за страна със слаба данъчна администрация, но е истина и, че е трудно прецизно да се измерят някои видове доход. В такива условия, по административни причини може да е подходящо различното третиране на различните типове доход. [4] Например при съответни обстоятелст¬ва, данъчните удръжки от заплатите и от дохода от лихви, може да са по-подходящи за крайни, а не за предварителни данъци, отчитани при глобалното облагане.
    Второ, ако някои източници на доход не се облагат, независимо дали по причини на данъчната политика или в резултат на административни трудности, няма голям смисъл да се намалява облагаемата сума с производствени разходи, направени за получаване на необлагаем доход. По тази причина САЩ при данъчната си реформа от 1986 г. въведоха елементи на разсрочено облагане в иначе глобалната система на данъка върху дохода. [5]
    Има и добре дефинирани системи за облагане, които успешно прилагат разсрочения подход. Един такъв подход (опростения алтернативен данък или съкратено ОАД) се описва в пети раздел. Той прави разлика между личните доходи от заплати и пенсии и дохода от стопанска дей¬ност. Докато първият е (или може да бъде) предмет на степенувани та¬рифи, вторият се облага с единна ставка (по принцип максималната тарифа, прилагана за индивидуални доходи). Нещо повече, при облагане на личните доходи на индивидите могат да се прилагат персонални об-лекчения и целеви намаления на облагаемата сума, което не се разре¬шава за данъка върху доходите от стопанска дейност. Методът ОАД възприема този подход, за да опрости данъчната администрация, като цената е липса на глобален данък върху дохода.
    Оценката на ситуацията в България води до заключението, че ако се избере ОАД, разсрочващите му аспекти ще се приемат като негова силна страна. Ако това се отрече в полза на традиционния данък върху дохода, ще се наложи по общ подход. Още нещо в защита на ОАД: пър¬во, може би ще е подходящо да се толерира разсрочения подход в краткосрочната програма за данъчна реформа, предвид липсата на адекватна система на данъчно администриране. Този аргумент е свър¬зан с ролята на удръжките, спомената по-горе. Второ, може да има причини дори и в дългосрочния вариант да не се премине изцяло към система на глобално облагане. Това заслужава по-нататъшно обмисля¬не. А

    Единицата данъкоплатец
    Данъците върху личния доход могат да се основават на отделно облагане на индивидите, на общия доход на семейни двойки и на по-сложна система, като френската частична система. По редица причини индиви¬дуалната данъчна отчетност изглежда най-подходяща за България. Пър¬во, това е традиционният подход в България (разбира се, трябва да се постави въпросът доколко тази практика отразява отношението на обществото към точната дефиниция на облагана с данък единица). Второ, индивидуалното облагане е по-просто и осигурява акуратно събиране на дължимите суми чрез удръжки. Трето, индивидуалното облагане е по-добър стимул за трудови усилия от страна на другите членове на дадено домакинство.

    Персонални данъчни облекчения
    Общоприето е да се разрешават кредити и данъчни облекчения, на основа на издържаните от данъкоплатеца лица (и донякъде в зависи¬мост от тяхната връзка с него), за да се отразят разликите в платежоспо¬собността в рамките на семейството. Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България. По-неясно е дали това трябва да се направи в краткосрочния план, защото подобни мерки значително ус¬ложняват администрирането и изчисляването на удръжките. (В реформата си от 1986 г. Колумбия елиминира тези облекчения по подобни причини.)

    Целеви данъчни облекчения
    Данъците върху индивидуалните доходи на много страни предвиждат изключване от облагаемата сума на различни лични разходи. Това са удръжки или кредити за разходи като образователни и медицински такси, плащане на лихви върху ипотеки, благотворителни пожертвувания, нае¬ми, застраховки и правителствени данъци. Някои от тях са оправдани, но повечето не са. Нещо повече, те сериозно усложняват прилагането и администрирането на данъците и правят невъзможно съществуването на система, в която удръжките прецизно отразяват данъчните задълже¬ния без потребност от годишно облагане. Следователно се предполага, че поне в първоначалния вариант (а може би и в дългосрочния, в зави¬симост от по-нататъшния анализ), България не трябва да прилага по¬добни облекчения. (Пак Колумбия премахна много от тези облекчения и кредити за лични разходи в реформите си от 1986 г. САЩ също огра¬ничиха възможността за целеви облекчения през 1986 г.).

    Връзка с данъчното облагане на предприятията
    Общоприето е разбирането, че трябва да се избягва двойното облага¬не на прихода от стопанска дейност, получен под формата на дивиденти. Това се постига чрез "интеграция" на индивидуалните доходи и доходи¬те от компаниите или чрез освобождаване от данък на дивидентите [6]. Има няколко начина чрез които може да се постигне облекчение на ди¬видентите. Концептуално правилни са използваните в Европа методи на удържането или приспадането (методи на брутния приход и на кредита), системата на разделените тарифи в Германия (съвместно с мето¬да на приспадане) и освобождаването от данък на дивиденти, което се препоръчва от данъчната реформа, предложена от държавния бюджетен департамент в САЩ през 1984 г.на президента Рейгьн. Концептуално погрешен, но административно по прост е подходът, наскоро възприет в Колумбия: изключване на дивидентите от облагането на ак¬ционерите. Крайният избор между тези методи изисква допълнителен анализ, но е ясно, че за България е може би най-подходящо да се изпол¬зува облекченото облагане на дивидентите в контекста на конвенцио¬налния данък върху дохода. (Подходът на Колумбия може би няма да е подходящ за България, защото приватизацията ще доведе до маса от ак¬ционери, подлежащи на облагане по най-различни тарифни нива в зави¬симост от дохода им). При О АД, обсъждан в следващия раздел, не възниква проблемът за интеграцията.
    Данъчна прогресия
    Ако се приеме традиционния данък върху общия доход, ще бъде под¬ходящо да има обединена тарифа на данъчната прогресия за облагане на по голямата част от дохода. Ако се възприеме разсрочения подход (включващ ОАД), подходяща е унифицирана тарифа за облагане на тру¬довия доход, а може би и на голяма част от другите доходи. Въпросът тогава е колко прогресивна да бъде тази тарифа.
    Отделните данъчни тарифи, съществуващи в сегашната данъчна сис¬тема на България се различават значително по своята прогресивност. Видимата прогресивност на данъка върху заплатите е съвсем ограниче¬на в рамките на 12 — 14%.
    От друга страна останалите две тарифи демонстрират значителен размер на степенуване от 50 или 80 процента. В действителност тази разлика почти сигурно е преувеличена, тъй като натискът върху нарастването на заплатите при централизираното планиране действа като заместител на силно прогресивното им данъчно облагане. Накратко, съществуващата система на натиск върху растежа на заплатите и явно облагане на страничните доходи води до крайно голяма прогресивност.
    Пристъпването към пазарна икономика ще сложи край на потискане¬то на растежа на заплатите и ще го замени с явно облагане. Дали крайно голямата прогресивност описана по-горе ще продължи, зависи от относителната тежест, която ще се придаде на преследваните цели. Степенуваните тарифи намаляват разликата в доходите. Социалистическата история на България подсказва, че това може да се окаже важна цел. От своя страна, относително равното разпределение на благата, може да намали важността й.
    Разсъжденията върху получените от данъци приходи за държавата също не водят до изискване на високи тарифи. Важно е да се отбележи, че увеличаването на данъчните тарифи често не носи очакваните приходи за държавата (и че намаляването на тарифите не носи големи загуби). На по-високи данъчни тарифи хората отговарят с по-малко работа със заобикаляне или избягване на данъците и затова те са по-слабо ефектив¬ни.
    В сравнение с гореизложеното, стимулиращите действия и опростяването благоприятстват въвеждането на данъчни тарифи с много по-малка прогресивност сравнително ниски горни граници на данъците. Движението за данъчни реформи, което залива света през последните години, доказало предимството на простотата и стимулирането пред преразпределението на доходите. Общо взето, това изглежда най-д обра¬та политика и за България. Преосигуряващи тарифи, надхвърлящи 30% решително трябва да се избягват. И накрая, максималната индивидуал¬на тарифа трябва да е приблизително равна на фирмената.

    Индексиране на номиналните суми
    Ако данъчната тарифа съдържа ограничения от вида "от-до", които са фиксирани в номинални (парични) размери, инфлацията ще повлече данъкоплатеца с даден реален доход в непрекъснато увеличаващите се "от-до" на данъците. Съществуването на подобни граници не влияе силно, докато степенуването на тарифите е незначително, както е в случая с данъците върху заплатите. Но щом натискът върху растежа на заплатите се премахне и се замени с явна прогресивност, подобни граници ще имат нежелателен ефект. Той ще направи преразпределящите функции на данъците зависими от инфлацията вместо от явните политически ре¬шения. Инфлацията ще повиши данъците и ще разшири контрастимулите, тя ще засили и командната роля на правителството над ресурсите, без наличието на огласено решение, че това е уместно.
    Тези резултати могат лесно да се избегнат чрез индексиране на суми¬те в номинална стойност в закона за данъците. (По този начин, има персонални облекчения, те могат да се индексират като данъчните ограничения). Това става лесно като данъчните тарифи, формуляри и инструкции в отпечатван вид.
    Административният товар върху данъкоплатци и работодатели е минимален.

    Три алтернативи за данъчно облагане на стопанската дей¬ност
    Няма съществени възражения срещу схващането, че данъкът върху печалбите от стопанска дейност трябва да бъде важен компонент на но¬вата данъчна система. Това, което не получи достатъчно внимание, е създаването на подходящ за България проект за данък върху доходи от стопанска дейност. Този раздел описва и оценява пет различни подхода към този данък, които са възможни за прилагане в България: единен да¬нък върху целия доход с малки отклонения на облагаемия от реалния икономически доход (общ данък върху реалния доход); по-малко амбициозната система, която не се опитва да отрази инфлационния процес (общ данък върху номиналния доход); данък върху дохода, позволяващ различни облекчения, освобождаване на инвестициите от данък, различ¬ни тарифи и други данъчни преференции за конкретни дейности (ва¬риант "швейцарско сирене"); система, която осигурява общодостъпни стимули за формиране на капитал и е по-проста от другите три (опрос¬тен алтернативен данък или ОАД) и хибридна система, обединяваща характеристиките на данъка номиналния доход и ОАД. Поддържа се становището, че ОАД може да бъде най-подходящ поради специфични¬те обстоятелства, пред които е изправена България — (естествено както и другите социалистически страни в прехода им от централизирано планиране) - както и поради това, че може да се окаже разумно да се прибегне до хибридната система.

    Единен данък върху реалния доход
    Максималното приближаване на облагаемите суми до реалния икономически доход е ключова характеристика на единния данък върху ре¬алния доход. Такава дефиниция на данъчната основа ще осигури справедливост и неутралитет на данъка (поне що се отнася до данъчно¬то третиране на различните стопански дейности). Следователно, той предлага добър еталон за оценка на другите обсъждани по-долу алтер¬нативи. Той дава и максимално прецизна данъчна основа, съответства¬ща на нуждата от избягване облагането на повече от 100% от дохода (или облагане на един доход повече от един път) и по този начин пред¬лага минимални данъчни тарифи. Накрая, такъв данък е в съгласие с международните норми. Това улеснява сключването на данъчни догово¬ри и повишава шанса му да бъде кредитиран от правителствата на чуждите инвеститори.
    За да се обложи икономическия доход, е необходимо да се предвидят данъчни намаления при обезценяването (и други подобни форми на амортизация на капиталните вложения), да се освободят от данък лихвените плащания, да се обложат приходите от лихви и капитали и да се осигури интеграция на данъка върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. Тук веднага се срещат няколко трудности. Първо, много е трудно да се определи размерът на икономическото обезценяване. Ако обезценяването за данъчни цели се различава от икономическото, доходите от различните дейности няма да бъдат еднакво облагани и ще се наруши разпределението на ресурсите. [7] Обезценяването е само един, но може би най-важен аспект на правилната преценка за фактори¬те, зависещи от времето. [8] Неправилната преценка на момента води до деформации, неравенство и възможности за злоупотреби. [9] Второ, усложнява се интеграцията на данъците върху индивидуалния доход и този от стопанска дейност. [10]
    Въвеждането на данък върху доходите от стопанска дейност има сми¬съл, само ако няма инфлация или ако е възможно отчитане на влияние¬то на инфлацията върху него. (Важно е да се отбележи, че това не е начинът за инфлационно индексиране на номиналните суми, описан в предния раздел 4.). При наличие на инфлация и отсъствие на инфлаци¬онни корекции при оценката на дохода, данъкът се плаща върху нереал¬ни приходи от лихви и капитали, освобождават се от данък фиктивни плащания на лихви (които са всъщност изплащания на основните задъл¬жения) и реалните отстъпки за обезценяване се лишават от смисъл. В резултат се получава неправилна оценка на доходите и/или некоректно преразпределение на ресурсите (ако се предвижда инфлация), неравенс¬тво (ако не се предвижда) или и двете. Инфлационните корекции, макар и концептуално справедливи, са много сложни и по тази причина трудни за администриране.
    Единният данък върху дохода има един съществен икономически недостатък, особено при неголеми отворени икономики: той не насърчава спестяванията и може да обезсърчи чуждите инвестиции. Както бе споменато в раздел 1, последният ефект зависи частично от данъчната ситу¬ация в страната на потенциалния чужд инвеститор (жители на страни с териториални системи; жители на страни с международни системи без допълнителни кредити за данъци, плащани в чужбина; жители на страни с международни системи, имащи допълнителни кредити за данъци, пла¬щани в чужбина.). След данъчната реформа от 1986 г. много американс¬ки мултинационални компании имат допълнителен кредит за данъци, плащани в чужбина. Това налага страните, които искат да привлекат американски капиталовложения, да се погрижат да не налагат данъци, по-високи от тези в други страни, които ги конкурират в тази насока.

    Единен данък върху номиналния доход
    Постоянното отчитане на размера на инфлацията и включването му в данъка върху приходите от капитали и стопанска дейност е изключи¬телно сложно. Въвеждането му силно зависи от очакваната степен на инфлация и от административната готовност на данъчните власти и съ¬образяването с данъкоплатците. Тази иначе привлекателна от концепту¬ална гледна точка данъчна система, може би няма да бъде осъществима в България в близко бъдеще.
    По-реален резервен вариант на единен данък върху дохода е основан на номиналните исторически стойности. Така няма да има инфлационни корекции при отчитане размера па обезценяването (и други подоб¬ни отстъпки), амортизациите, доходите от капитал, приходите и разхо¬дите по лихвите.
    Както бе посочено по рано, такава система ще създаде деформации и несправедливости в условията на силно инфлационна икономика, но не и в условията на стабилни цени (доколкото облагаемият доход не се раз¬личава от икономическия доход, например по причини на неправилна оценка на фактора време). Но тя ще избегне бремето на администраци¬ята и съобразяването с данъкоплатците, споменати по горе.
    С някои малки изключения, развитите западни страни използват да¬нъци върху дохода, базирани на номиналните стойности. Това отразява тяхната сравнително ниска степен на инфлация. (За сравнение повечето страни със силни инфлационни процеси в Латинска Америка имат да¬нъчни системи, отчитащи инфлацията).
    Отказът от прилагане на инфлационни корекции при отчитане на дохода, представлява сериозен компромис с концептуалната чистота в полза на административната приложимост. Въпреки че в наименовани¬ето на този подход това не е отразено, могат да се наложат и други ком¬промиси по причини, свързани с фактори, зависещи от времето. В някои случаи проблемите свързани с него могат да бъдат лесно преодолими, даже с риск от появата на икономически деформации и несправедливос¬ти, а други могат да останат въобще незасегнати, като се дадат възмож¬ности на самите данъкоплатци да тълкуват закона по удобен за тях начин. Все пак изглежда почти неизбежно тези системи да бъдат моди¬фицирани така, че да станат по-сложни, за да се премахнат аномалиите, които ще предизвикват все повече затруднения.
    Така например, разходите за дългосрочни проекти засега могат да бъдат позволени, въпреки че доходите се признават само при окончателното завършване на проекта. В крайна сметка с усложняването на икономиката и превръщането на хората в опитни данъкоплатци, този либерален подход трябва да бъде изменен с цел да се избягнат неспра¬ведливостите, различията и възможностите за нарушения.

    Подоходен данък "Швейцарско сирене".
    Повечето подоходни данъци, прилагани в света, както в развитите та¬ка и в развиващите се страни, значително се различават от току-що опи¬саните два модела на единна система на данъчно облагане. Изглежда някои страни извършващи прехода от социализъм към пазарна иконо¬мика също възприемат данъчни системи, които далеч не са всеобхватни и рационални. В България това се изявява в предложенията за въвежда¬не на опрощаване на данъци. Все пак трябва да се отбележи, че напосле¬дък по цял свят се наблюдава тенденция към премахване на пропуските в изчисляването на доходите, донесли на тази данъчна система името "швейцарско сирене". [11]
    Не е трудно да бъде разбрано откъде идва узаконяването на отклоненията от икономическия доход. Счита се, че някои видове дейност се нуждаят от подкрепата на властите и така се дават данъчни стимули като отстъпки при инвестициите, ускорена амортизация, преференциален режим и други облекчения. Смята се, че ускорената амортизация и отстъпките при инвестициите са начин за компенсиране на действието на инфлацията, без да се въвежда сложна система за отчитането й.
    Този подход към данъчната политика налага някои забележки. Пър¬во, опитът да се въведе разделение на "печеливши и губещи" както при централизираното планиране, поставя на на преден план бюрократите и политиците, а не пазарните сили. Трудно може да се каже, че такъв под¬ход е справедлив. Доколкото при подобна данъчна система не е оправ¬дан преференциалният подход, икономическите ресурси се пренасочват неправилно към области с ниска производителност.
    Второ, в резултат на намаляването на базата на данъчното облагане, степента на облагане трябва да е по висока, отколкото при единния да¬нък върху дохода. Това има обратен ефект върху спестяванията, инвес¬тициите и готовността да се поеме риск.
    Трето, преференциалният подход към различните области и дейности увеличава сложността и води до нарастване на възможностите за нарушения, които могат да бъдат избегнати само чрез разширение на неголемите административни ресурси. (Например, освобождаването от данък на някои сектори или икономически дейности създава трудности при определянето на подходящите действия и проблеми при ценообразуването на трансферни продажби на суровини и продукция между свър¬зани предприятия.)
    Четвърто, съществуването на данъчни преференции създава впечатлението за несправедливост и подкопава доверието на данъкоплатеца, а то е нужно и ценно в страна обосновано скептично отношение към пра¬вителството. Това впечатление за несправедливост, разбира се, често има реална основа.
    Пето, данъчните преференции усложняват обединяването на индивидуалните данъци и данъците върху прихода от стопанска дейност. Об¬щоприето е становището да не се дават данъчни облекчения за компании, които на практика не плащат данъци. Повечето страни, които дават данъчни облекчения върху дивидентите, имат доста сложни схеми за ограничаване на тези облекчения до рамките на плащаните от компа¬нията данъци.
    Шесто, инфлационните корекции аd hос, реализирани чрез такива мерки, като ускорена амортизация и преференциален подход към прихода от капитал, са правилни само при едно ниво на инфлацията. При вся¬ко друго ниво те са или твърде щедри, или въобще не са облекчение.
    Общо взето, има малко причини за препоръчване на този подход за облагане на доходите от стопанска дейност. За предпочитане е всеки един от единните данъци върху дохода (дори този, основан на номинал¬ните стойности), опростеният алтернативен данък (ОАД), който ще бъде обсъден по-долу или хибридният данък. Това е особено вярно (с изключение на данъка върху номиналните доходи) в условия на инфла¬ционна икономика.

    Опростен алтернативен данък (О АД)
    Съществува и четвърта възможност за избор, която заслужава сериозно проучване от всяка страна, която е в преход от социализъм към па¬зарна икономика, защото тя е изключително подходяща в такива случаи, [12] Въпреки че тази система не е възприета в нито една страна, тя все повече и повече предизвиква вниманието на специалистите по въпроси¬те на данъчната реформа. [13] Този подход, наречен опростен алтерна¬тивен данък, е едновременно по-прост (защото избягва проблеми, свързани с фактора време и инфлационни корекции) и по-неутрален от всеки един от гореизложените видове данъци. Той осигурява обобщени стимули за спестяванията и инвестициите и по такъв начин избягва де¬лението на "печеливши и губещи". Накрая, той налага по-малки изменения от който и да е било друг вариант в сега съществуващата данъчна система в България.
    Основните характеристики и административните предимства на тази данъчна система са относително прости. Тя предвижда съществуването на два самостоятелни вида данъци: индивидуален данък върху надници, заплати и пенсии и данък върху облагаемия доход от стопанска дейност. Данъкът върху заплатите и надниците по всяка вероятност ще бъде (без да е задължително) прогресивен и ще се събира основно чрез удръжки; необходимостта от регистриране на годишните доходи зависи от това как ще се отговори на въпросите, повдигнати в част 4, относно съвместното или индивидуално попълване на данъчните декларации, личните отстъпки и целевите облекчения.
    Бизнес данъкът се отнася до всички форми на стопанска дейност, включително и онези, в които действащи лица са отделни индивиди. Той ще бъде еднакъв за всички и по всяка вероятност ще съответства на най-високия данък върху надници и заплати. Няма да има никакви отс¬тъпки или освобождавания от него. Собствениците на малки предприя¬тия могат да си осигурят предимството да плащат по-нисък данък, като изплащат сами на себе си заплати, които ще бъдат приспадани от прихода им от стопанска дейност и ще бъдат облагани като индивидуален до¬ход. Този подход е съвместим със съществуващата практика в България.
    За предпочитане е да се допусне третирането на инвестициите като пряк разход (освобождаване от данък за първата година), вместо като амортизация. Това ще предотврати проблемите, свързани с фактора време, като необходимостта от определяне на полезния живот и степен на обезценяване на имотите и необходимостта от инвентарно счетовод¬ство. Нещо повече, то премахва необходимостта от корекции на отстъп¬ките за амортизация и инфлационните корекции. Нито лихвите, нито дивидентите се облагат, не се намалява и облагането на доходите от лихвите и дивидентите, така че се избягва административната трудност при облагането на дохода от лихви. Няма да има нужда да се прави раз¬лика между разходи за лихвите (обикновено приспадаеми при общия по¬доходен данък) и плащанията на дивиденти (обикновено не приспадаеми при подоходния данък). Отпада нуждата от инфлационни корекции при лихвените плащания и вземания, за да бъдат приведени към реалните цифри, както е при същинския подоходен данък. Още по¬вече, той е съвместим с подхода към лихвените плащания и вземания по сегашния закон за подоходен данък в България.
    Икономическите характеристики на тази система заслужават по-специално внимание. При някои особени обстоятелства издръжката е еквивалент на данъчните облекчения, правени върху дохода от инвестиции. [14] Това може да бъде обяснено с примера на данъкоплатец, влагащ инвестиции, облагаеми с 40% данък. Когато той направи инвестиция от 100 лв. чистите му разходи са 60 лв. тъй като спестява 40 лв. в резултат на приспадането им от сумата на данъка. Ако инвестицията даде приход от 10% или 10 лева преди облагането й с данък, държавата взема 40% от този приход или 4 лв., а инвеститорът получава 60% или 6 лв. от прихо¬да. След като за инвеститора коефициентът на възвращаемост на вло¬жените суми е еднакъв преди и след данъчното облагане (приход от 6 лв. за инвестиция от 60 лв.), ефективната балансова данъчна тарифа на тази инвестиция е нулева. (Ако приходът бе 15% или 15 лв. поради мо¬нополно висока печалба, щеше да бъде същото: чистият приход на ин¬веститора след облагането щеше да бъде 9 лв. за инвестиция от 60 лв. Или отново 15%). Това осигурява силен и привлекателен стимул за спес¬тявания и инвестиции. Всъщност правителството е партньор в инвести¬рането. [15]
    ОАД избягва необходимостта от разделяне на "печеливши и губещи" като осигурява еднакво изгодни условия за всички инвестиции. Той е неутрален по отношение на ефекта върху инвестициите в различни сектори.
    Прилагането на ОАД трябва да се прецени и в някои други аспекти. Първо, заради издръжките този данък носи по-малко приходи в бюдже¬та през началния период, отколкото подоходния данък, позволяващ са¬мо приспадане на обезценяването. Това може да се окаже сериозен аргумент за страна като България, която среща сериозни проблеми.
    Второ, скритите отстъпки върху дохода от капитали може да предизвикат смущения в общество, което доскоро бе враждебно настроено към частната собственост и което е подкрепяло изключително егалитарен подход при разпределянето на доходите. За предпочитане би била универсална система, която дава такива резултати за всички инвестиции, вместо друга, която осигурява стимули на селективна основа. От друга страна в сравнение със ситуацията в едно западно капиталистическо общество, при което общественото богатство е концентрирано, скритите отстъпки върху дохода от капитала биха предизвикали далеч по-малко възражения, отколкото в общество, в което общественото богатство сега е по-равномерно разпределено и в което по пътя на приватизацията, провеждана внимателно и честно, повечето граждани биха имали по-го¬лям или по-малък достъп до собствеността, която е била държавна до този момент.
    Загриженост може да предизвика и въпросът, дали САЩ ще разре¬шат данъчен кредит за задгранични инвестиции на свои граждани пора¬ди ОАД. Опасенията възникват от факта, че в противен случай американските инвеститори ще бъдат обезкуражени да влагат капитали в България. Отговорът на този въпрос е неясен, тъй като нито една стра¬на още не е въвела ОАД. Важността на този проблем не бива да бъде преувеличавана. В момента по-голямата част от задграничните доходи на американските многонационални корпорации се получава от фирми, които плащат допълнителен задграничен данък. За тях е от малко прак¬тическо значение, дали България щя въведе подоходен данък, който мо¬же да бъде кредитиран или некредитируем данък от друго естество; в действителност нито един от тях няма да бъде кредитиран. [16] Този ас¬пект изисква допълнителни изследвания.
    Може да възникне загриженост, че цената на чуждия капитал ще се увеличи до неприемливо равнище, ако няма отстъпки в лихвените отчисления. В допълнение, липсата на отстъпка за лихви е основна пречка пред привлекателността на данъка. Вероятно има начини за структури¬ране на подхода към лихвените отчисления, който едновременно ще предотврати едно неприемливо увеличаване на цената на капитала, ще осигури приемливост на данъка и в същото време ще запази простотата на данъчното третиране на лихвите. Най-прост е хибридният подход описан по-долу.
    Трябва да сме предпазливи при предлагането на една страна да въведе ОАД вместо единния данък върху дохода или варианта "швейцарско сирене'*. Да бъдеш пионер в данъчната, както и в други сфери, е рисковано. Естествено, това не трябва да бъде извършено в България без по-нататъшен обстоен анализ на конкретната ситуация, включително и въпросите на прехода. Но това е възможност, която наистина заслужава внимание.

    Хибридна система
    Невъзможността от приспадане на лихвите бе определена като потенциален източник на трудности в ОАД. Тя може да повиши цената на капитала до неприемливо равнище и да постави под съмнение получаването на чужди данъчни кредити. Алтернативата, която запазва някои, но не всички предимства на ОАД, е хибридната система, която позволя¬ва инвестиционни облекчения, както при ОАД, но третира приходите и разходите като единния подоходен данък. [17] За да се опростят нещата и да се постигне неутралност на решенията във финансовата област, ди¬видентите също трябва да се приспадат.
    Този подход избягва трудностите, свързани с фактори, зависещи от времето и инфлационните корекции, присъщи на общия данък върху дохода, що се отнася до капиталовложенията, но не и до лихвите. (В идеалния случай лихвите могат да бъдат обект на инфлационни корекции, но това не е задължително. Ефектът от това решение е показан в частта за единния данък върху реалния доход в този раздел). Подходът притежава и икономическите преимущества на нулева ефективна балансова данъчна тарифа (ЕБДТ) при еднакво финансирани инвестиции. (ЕБДТ при кредитно финансиране на инвестициите зависи от относителните данъчни тарифи, плащани от кредитора и длъжника.) За разлика от ва¬рианта на "швейцарското сирене", той ще бъде неутрален в третирането на алтернативни инвестиции.

    Сумарна преценка
    Не е лесно да се избере измежду вариантите за облагане на стопанската дейност описани по-горе. Може, все пак, да се даде някакво под¬реждане въз основа на посочената по-горе аргументация.
    1. ОАД (административни и икономически преимущества; главни недостатъци: краткосрочните приходи в бюджета и чужди данъчни кредити).
    2. Хибридна система (близка до ОАД, но кредитируема; по-сложна от ОАД).
    3. Единен данък върху номиналния доход (сложен, поради проблеми свързани с фактора време; уязвим от инфлацията).
    4. Подоходен данък тип "швейцарско сирене" (избягва инфлационните корекции; въвежда разделяне на "печеливши и губещи" и икономическо неравенство).
    5. Единен данък върху реалния доход (от концептуална гледна точка е привлекателен, но е труден от административна страна).
    Може да бъде необходим допълнителен анализ, който да потвърди горното подреждане.

    Данък върху нарастването на заплатите
    Данъкът върху нарастването на заплатите изисква специални бележ¬ки, въпреки че не представлява основен източник на бюджетни приходи.
    Системата на централизираното планиране почти винаги създава тенденция към по-голямо увеличение на заплатите, отколкото е необходимо или желателно и в социален аспект. Проблемът се усложнява от работническия контрол, който може да настоява за оставката на ръководство, което не осигури увеличение на заплатите. Данъкът върху нарастването на заплатите е насочен да възстанови равновесието, като направи големите увеличения на заплатите финансово непривлекателни.
    Данъкът върху увеличението на заплатите е слаб заместител на истинското решение на този проблем — приватизацията и премахването на работническия контрол. Освен в редки случаи, данъкът върху нараст¬ването на заплатите препятства увеличенията на заплатите, отразяващи нарастването на трудовите усилия и производителността, както и несправедливите увеличения. Без елиминиране на работническото управле¬ние, тези ефекти могат да бъдат отстранени само чрез грижливо отстраняване на причините, създаващи проблеми, свързани с информацията и надзора, с които е забележителна командната икономика. За сравнение, премахването на работническия контрол над управлението ще отстрани една характеристика на системата, която гарантира нежелателни препятствия пред стопанското ръководство. Това заедно с при¬ватизацията, ще направи безсмислен данъка върху нарастването на заплатите.

    Резюме и изводи
    Съществуващата в България данъчна система не е пригодена за пазарна икономика. Необходимо е България да премине бързо към по-подходяща система, за да постигне по-големи приходи, равенство и икономически неутралитет. За съжаление страната в момента не разпо¬лага с необходимия капацитет (в смисъл на данъчна администрация и съобразяване с данъкоплатците), за да въведе много от данъците, които при други условия биха били подходящи. Ето защо е важно, както да се подобри данъчната администрация, така и да се разработи данъчна политика, насочена към въвеждане на административни ограничения. Може да се окаже необходимо да се прибегне до краткосрочна данъчна политика, която няма да бъде съвсем подходяща през един по-продължителен период. В същото време, е важно да се избере такава краткос¬рочна политика, която да е съвместима с желателната дългосрочна политика.
    В дългосрочен план данъчната система в България трябва да включ¬ва данък върху добавената стойност (ДЦС), вероятно моделиран по по¬добие на данъците в Европейската общност и подоходен данък (или данъци) на частни лица и предприятия. В близко бъдеще, докато се съз¬даде подготвена администрацията, способна да обслужва данъка върху добавената стойност, ще бъде необходимо да се въведе някакъв вид данък върху оборота.
    Индивидуалният подоходен данък в началото трябва да бъде административно опростен. Той може да се усъвършенства по-късно, когато се появят възможности за това. Поне засега данъкът трябва да продъл¬жи да се събира на базата на дохода на индивидите, а не на семейни двойки или на семейства. Той трябва да се основава предимно на предварителното удръжките, не трябва да позволява изключения или целеви данъчни облекчения, като обаче допуска елементи на разсрочено облагане. Данъчните тарифи трябва да имат ниска прогресивност, която 30%. Индивидуалните и фирмени данъци трябва да се интегрират фир¬мени облекчения върху изплащаните дивиденти (с изключение на случаите, когато се прилага опростеният алтернативен данък (ОАД), според който дивидентите не се облагат индивидуално).
    Предлагат се пет алтернативи на данъчно облагане на стопанската дейност. Единният данък върху реалния доход концептуално е по-приемлив, но може би не е съвсем приложим, поради трудното нагаждане на измерването на доходите към инфлацията. Като се имат предвид възможностите на данъчната администрация в България, по-подходящ е подобен данък, основан на номиналния доход, въпреки зависимостта му от инфлацията. Трябва да се избягва подоходен данък от типа "швейцарско сирене" с щедри инвестиционни отчисления и/или премахване на данъците за определен период, въпреки че се използва в някои страни, измъкващи се от социализма. Той включва разделянето на данъкоплат¬ците на "печеливши и губещи" по начин, централизираното планиране, вместо да разчита на пазарните сили. Този данък създава неравенство и представа за привилегированост и отваря вратички за злоупотреби, чието преодоляване е бреме върху и без това бедния административен бюджет.
    Алтернатива, която изглежда по-подходяща за България, е опростеният алтернативе
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  3. #1503
    detelina101, благодаря ти много за изтеглените материали.

  4. #1504
    Повече от фен
    Регистриран на
    May 2007
    Мнения
    389
    Живеи живота има смисал
    живеи във всеки изминал ден
    живеи защото те обичам
    живеи но заедно със мен

  5. #1505
    detelina , много съм ти задължена благодаря ти спаси ми кожата .....

  6. #1506

  7. #1507
    molqqq viiii....mnogooo ee speshnoooo!!!
    http://download.pomagalo.com/198298/...mahatma+gandi/

    Love is Rare, Life is Strange, Nothing.....Last and People Change

  8. #1508

  9. #1509

  10. #1510
    Спешно ми требва тази тема в помагало
    Как Иван Вазов възвеличава подвига и саможертвата в одата “Опълченците на Шипка"

  11. #1511
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    "Умението да прощаваш е свойство на силните, слабите никога не прощават."
    Махатма Ганди
    Живота е игра изпълнена с жестокост, трудности и неправди. Човека е пионката стремяща се към първото място. Колкото повече растем, толкова по трудна става играта. Тя ни грабва и ни завърта в своя объркан свят. Но до желаната цел се достига трудно, на малки стъпки. Всяка от тях е важна сама по себе си, но попаднем ли в трудни и непознати ситуации лесно допускаме грешки. В зависимост от характера, начина на живот и разбиранията на хората, те реагират по различен начин на сполетелия ги провал.
    Едни не могат да преживеят това и обвиняват само и единствено себе си за несполуката. Такива хора са големи песимисти. Убеждават себе си, че нищо не могат да постигнат в живота, защото или имат лош късмет или са глупави. Обезкуражават се напълно и никога не си прощават. А не простиш ли сам на себе си, не можеш да простиш и на другите. Това е едната крайност.
    Другата крайност са хората, които виждат съвсем ясно причината за допусната от тях грешка, но не си я признават. Те са перфекционисти и не понасят загубата или провала. Затова винаги търсят вината в другия, но не и в себе си. По този начин се самозалъгват и продължават напред. Но допуснем ли един път грешка и не я ли осъзнаем тя ще се повтори. И в един момент тези хора се превръщат в роботи, имащи определена мисия. Но защо тези хора не желаят да признаят грешките си като всички знаем, че да грешиш е човешко? Най-често причината е в това, че този до нас се е справил по-добре. Превъзхожда ни с качествата си. В този момент в нас изникват чувства на омраза, злоба, гняв, завист. Слабите позволяват тези чувства да ги завладеят и управляват. Така не успяват да преодолеят страха от повтроната грешка, не успяват да приемат истинската си същност, следователно не успяват да простят на себе си. Превръщат се в хора, изпълнени със злоба, незнаещи какво е прошка.
    Третият вид хора са размуните. Те са достатъчно силни, за да признаят грешката си и достатъчно умни, за да се поучат от нея. При постигнат провал те анализират нещата, виждат грешката и причините за нея. Признават си и си прощават. Да простиш на себе си е нещо много трудно, защото трябва да погледнеш ситуацията отстрани, тоест да излезеш от предела себе си. Не всички са способни да сторят подобно нещо. Затова да прощаваш наистина е свойство само на силните.
    И въпреки това прошката не се дава на всеки. За да събереш смелост да простиш се наместват и други чувства като любов, привъзаност, симпатия. А те могат да съществуват само към семейството и приятелите. Например аз не бих простила на непознат, защото не мога да кажа, дали неговата грешка към мен е направена нарочно или неволно. Освен това непознатия не би се трогнал толкова много от това какво мисля аз за него, защото и аз съм му непозната, нашите животи не зависят един от друг. Но на мой близък приятел бих простила грешки от всякакво естество. Защото както болката, която изпитваме може да е различна, така и прошката иска различни жертви. Защото да простиш означава да се отречеш от принципите си в името на някой друг и по този начин да го подкрепиш и да му покажеш, че той е важен за теб и една неволна грешка не би разрушила вашето приятелство градено дълги години. Друга важна причина, заради която човек прощава на хората близки до неговото сърце, е че се нуждае от тяхната подкрепа и приятелска прегръдка в даден момент и се страхува, че ако не прости и на него няма да му бъде простено и ще загуби тези неща. А приятелите са нещо наистина ценно. Те са нашето ежедневие, щастие и забавление. Тези, които не прощават просто нямат истински приятели или са имали, но вече са ги загубили, именно затова са се превърнали в слаби личности.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  12. #1512
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Supernova,за днес ли ти бяха темите?
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  13. #1513
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Съчинение разсъждение на 3 и 4 част от „Една българка ”

    В „Една българка” Иван Вазов показва една обикновена жена от народа. Тя е ясен пример за смелост , твърдост и жертвоготовност. Още в заглавието на разказа авторът показва идеята за майка , христянка и българка – качества , които притежава баба Илийца.
    В трета част от повестта Вазов поставя баба Илийца в трудна ситуация – тя трябва да стигне до манастира с болното си внуче , за да му бъде почетено. Представени са два героя антиподи – страхливия Евтимий и смелата баба Илийца. Силата на илийчиния дух и нейната непоколебимост са показани най-ясно в четвърта част – тя трябва да стигне до ботевия четник в гората, за да му помогне. На пътя й се изпречва бушуващата река.
    Началото на 3 част Вазов започва с природна картина . Той майсторски описва Черпишкия манастир – „Спеше и манастирът , глух и пустинен.”. Когато челопеченката стига до манастира се надява , че там ще й помогнат , но там намира само егоизъм и недоверие. Калугерът и ратая дълго се /церемонят/ да отворят портата на манастира. В страха си от турци и бунтовници , те са превърнали манастира в убежище за страхливци. Те дълго се уверяват , че жената е сама , докато най-накрая за момент отварят портата : „Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи.”. Вместо с благословия , тя бива посрещната с ругатня – „Да те вземат рогатите”. Това отново доказва, че баба Илийца не е добре дошла и Евтимий няма желание да почете на внучето й . В техния разговор контрастират егоизма и страха на отеца и майчинската всеотдайност и смелоста на старицата. Въпреки че отстъпва исе приготвя да прочете молитва на детето , той продължава да „бърбори”. Още една от постъпките му показва действителни му характер – той й взима пари. Когато Илийца се опитва да му обесни за бунтовника , той яспира с думите : „Не искам нищо да чувам ... Каквото знаеш , за себе си го знай.” Геройнята показва смелост , когато отказва да нощува в манастира .
    Четвърта част отново започва с природна картина – типичен Вазов похват. Когато старицата достига реката , тя с ужас вижда , че ладиарят го няма. За пореден път баба Илийца се отразява като смела жена – найната смелост се противопоставят от страха на лодкаря : „види се , ладиарят го е било страх да нощува тук.” . Тя непоколебимо решава „ сама да се опита да мине отвъд”. Думите с които авторът разкрива душевното й съъстояние са дълбоко емоционални : „тя изтръпна” , „изправи втрещена” , „изхока в безсилно отчаяние”, „въздъхна безнадежно”.
    Тя с ужас разбира , че ладията е вързана със синджир , заключен за кол”дълбоко забит от години там”. Челопеченката отново е непоколебима – тя „остави детето на пясъка”.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  14. #1514
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Личност-народ-история в цикъла „Епопея на
    забравените” от Иван Вазов
    (ЛИС)


    Почти цялото творчество на Ив. Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския национален дух. В своите произведения писателят се връща към славното Априлско въстание,за да разкрие саможертвата и героизма на народа,отправил последен устрем към свободата. Това е и любимата му тема,която възприема в началото на творческия си път и се връща към и след Освобождението.
    В българското Възраждане Вазов търси и открива не само националната трагедия на народа си,а и миговете от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм на духа, епоха на възход и падение. Цикълът \"Епопея на забравените\", където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко насочен към наследниците на героите, към тяхната памет. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание проблемите на неговото време- смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата.
    В \"Епопея на забравените\",авторът търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история,разкрива влиянието на отделната личност в/у. народното съзнание и ролята и в историческото битие на българите. Така се осъществява и сюжетната връзка м/у. творбите в цикъла. Проследени са основните етапи от нашето Възраждане,откроени като отделни сюжетни звена-личноста като въплащение на народния идеал („Левски”);ролята на твореца и неговата творба за национално самосъзнание („Паисий”);отделната личност като идеолог(„Раковски”);избор т на отделния човек и колективния избор („Кочо”);гордият и самоотвержан дух на бълг.народ,издигането до висотата на своите водачи и способноста да твори историята („Опълченците на Шипка” и „Каблешков”).
    Неслучайно цикълът започва с одата „Левски”. Като личност и дело Апостолът на свободата синтезира наи-ярките черти на времето,висшите нравствени добродетели на епохата. А като първо произведение в стихосбирката одата очертава характерните особености на избрания от Вазов подход и начина за изграждане на образа. В произведението се задават двете измерения-времето на миналото и времето на потомците. Връзката м/у.тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на оценяващ,осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на възхищение и преклонение.
    Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл - утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, и на хуманната мисия на човешкия живот. В този монолог лирическият герой е изправен пред труден избор дали да избере живота в манастира пред живота отдаден на идеала за свободата на поробената Родина. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си:
    1.и че ще е харно да оставя веч
    таз ограда тиха, от света далеч,
    и да кажа тайно две – три думи нови
    на онез, що влачат тежките окови.
    Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народа и родината. Посветил цялото си същество на революционната идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”.
    Вазов намира най-подходящите думи,за да разкрие и опише образа на Апостола и да ни покаже последователното му извисяване. Поставяйки на преден план нравствения дълг наличноста, за смисъла на човешкия живот. С делата си Левски става силмвол на непокорния,вечно търсещия дух.
    С голямо възхищение и преклонение Вазов извайва образът на революционният деец, и апостол на свободата-Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история. Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България и огромния си ненадминат талант. Намира най-силните думи и най-ярките поетични образи, за да разкрие лика на най-великия български син. Той гори от възторг,когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а и въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Апостола в световната история и го намира. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки безсилието като символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Левски, събрал в себе си героизма и величието на една епоха.
    Апостолът намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа. Затова с пълно право поетът го сравнява с най-титаничните и легендарни исторически личности:
    ...Той беше готов
    сто пъти да умре на кръста Христов,
    да гори кат Хуса или кат Симона,
    за правдата свята да мре под триона.

    Словото на героя е просто, разбираемо и запленяващо - \"Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.\", точно като на самия Спасител. И на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта,символизирана от кръстта и бесилото. Със смъртта си на бесилото Левски изкупва срама на българите от робското минало подобно на Сина Божии изкупил със смъртта си на кръста греховете на човечеството. Затова финалът на одата носи идеята за неговото духовно безсмъртие. Тази идея,величественият образ на Левски и героизма на времето,което го е създало ,определят патриотичния патос и революционната романтика на творбата.
    В поредицата от славни образи на България от светци и апостоли своето място заема и Паисий. Величието на делото му е внушено чрез противопоставянето мрак-светлина,осъществено в творбата на идейно-композиционно и езиково равнище. Мрака символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, липса на живот, робство, сън, страх, но може да означава и мъка,и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в \"Епопея на забравените\" се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват – „хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст „.
    Паисий това е светецът,създателят на българската история,неговото слово е откровение за народа,защото българите се сдобиват с памет. Неговото дело може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света.
    Хилендарският монах пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции:
    От днеска нататък българский род
    история има и става народ!
    Паисий-първият български възрожденец е представен с огромната му любов към всичко българско и безпределната му омраза към поробителите. След петвековното робство той пръв възкресява забравеното славно монало на български народ. Историята му напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и съзнание. Именно затова поетът рисува бедния монах с неприкрита национална гордост- скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах.
    Мисията на хилендарският монах е пророческа,защото със своето дело той пробужда българския народ и ги кара да се борят и да извоюват свободата си.
    Динамиката на историческото битие,представя идеята за борба,чието въплащение е образът на Раковски. Одата посветена на него е една от най-патетичните творби в цикъла. Чрез лирична прослава,Вазов внушава изключителната личност на героя,създаден от природата да бъде гений и превърнат от обстоятелствата в бунтовник.
    Георги Раковски превръща живота си в подвиг, в блян за свобода,той продължава делото ,на Левски и Паисий,за дълга и вярната служба към Отечеството. С изключителна поетична сила и вдъхновение, и с ярки художествени средства Вазов създава най-яркия и незабравим образ на Раковски:
    Мечтател безумен, образ невъзможен,
    на тъмна епоха син бодър, тревожен,...
    Но Вазов не спира до там: „Един само буден сред толкова спящи” е Раковски. Романтикът,поетът,бунтарят е този,който с титаничната си натура иска за час да бутне „делото на пет векове”. В този текст числото „един” става определящо за героя-сам,единствен: „ти,един за всички като демон бдящи”.
    Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”. Вазов ни го представя и като мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя. чрез силни метафори и антитези писателят внушава на читателите дълбоко преклонение пред всеобхватната дейност и неукротимия дух на Раковски. Поетът създава прекрасен, незабравим, вълнуващ портрет на истински патриот;
    ... Твоят символ беше: смърт или свобода,
    сънят ти - Балкана, кумирът - народа
    ... мисъл и желязо, лира и тръба
    всичко ти бе вкупом за една борба.
    Така поетът рисува безстрашието, силата на духа на саможертвата на великия българин. Любовта му към Родината е по-силна от всичко друго;
    …любов без съмнение, без свяст, без преел
    що кат кръст огромен ти беше поел....
    Авторът успява да проникне и да ни опише делото на Раковски-той е началото на пътя за свободата,защото пръв осъществява идеята за организизрана националноосвободителна борба и така тласка напред хода на историята.
    Вазов се прекланя пред таз демонична и страстна натура. С горчив упрек към съвременниците си той мисли за счупения изгнил кръст и буренясалия гроб на героя. Писателят не скрива болката си от непризнателното поколение,но вярва,че оценката на делото на Раковски пренадлейи на бъдещето:
    Историята има да се позамисли
    Към кой лик безсмъртен тебе да причисли.
    Проблемът за масовият революционен подем на българския народ и народопсихологията са тема на одата „Каблешков”. Революционния подем и робското съзнание са композиционно противопоставени в стихотворението. Така Вазов възвеличава заслугата на Каблешков. Това наи-ясно проличава от словото,”думата” на самия Каблешков, което е „ тръбен звук”,разклащащ робското съзнание на народа,пали пожар в душите им и като стихия помита робския страх.
    В тази ода Вазов описва масовото революционно описание на народа. Познавайки добре народното страдание и безпомощност,поетът проследява дългото и мъчително прераждане на българския народ. В одата „Каблешков” ясно е изразено народното преображение и в началото Вазов казава:
    Той беше спокоен. С позор на челото
    Безропотно,храбро живееше в теглото...
    Но субективното,вътрешно време на героите в „Каблешков” е несъответно на реалното историческо време. Въпреки това чрез него ярко се внушава „пиянството” на народа,голямата промяна извършваща се в него. Затова и повторната употреба на думата „храбър” към края на творбата,показва,че ценностите заемат подобаващо място в нравствения кодекс на българина,че духовните последствия на пет вековното робство се преодоляват.
    Опозицията робско племе - свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата \"Каблешков\" тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието \"народ\". Народът придобива обща душа и реален образ. Изчезват личните вражди и класовите противоречия,защото националната идея обединява всички в порива към свободата.
    Априлското въстание се явява като връхна изява на моралните сили на народа. В това въстание българинът се издига до наи-голямата си духовна висота и осъзнава дълбокия и етичен смисъл на борбата,която се издига над практическите съображения,над победата и поражението и се превръща във въпрос на чест и национално достойнство. Израз на това е одата „Кочо”. В порива си към свободата „малките стават с великите равни” и достигат висотата на апостолите.
    В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание.
    Поемата въплащава героизъм и величието на простия народ, който силно желае свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Всенародния характер,желанието да вземат участие в последния бой-породено от неутолимата жажда за свобода и омраза към поробителя,Вазов наи-точно ни представя с думите:
    Във всичките очи пламтеше огън.
    Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
    Русите главички и белите власи
    Взимаха участие в последния бой.
    Цялото население, без разлика от пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. Именно в това се състои величавият героизъм на народа.
    След кратко оригинално встъпление Вазов ни принася в атмосферата на бой. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Поетът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда изхода от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване “… и вместо молби, плач, пущаха куршум …”. Дори и жените, нежни създания, символ на живота, сеят смърт сред враговете. Вазов предава не само динамика на боя, а и драматизма на състоянието чрез много глаголи:
    Пушките си дайте! Не! Не!
    Що да сторим? Да се покорим ли?
    Мълчи! Да се борим!
    Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшното. Перущенци не допускат да бъде опетнено името им, превръщат се в герои
    За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител.
    Поетът сравнява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест.
    Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук народът е зле въоръжен и неопитен във военно отношение,но въпреки това трябва да се сръжава,обкръжени от своите жени,майки ,деца,от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта.
    На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на османците,за да останат завинаги българи. Кочо Чистеменски е бедния чизмар спасил гордоста на Перущица. В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. Вазов описва постъпката му не толкова,за да докаже неговата смелост,която е част от характера на българина,колкото да разкрие психологията на народа ни,да покаже здравата връзка м/у.личност и народ,увековечена в историята ни. В подвиг на бедния чизмар намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним.
    Вазов се прекланя и възхвалява подвига на тези смели българи. Както тяхната драма,така и тази на целия бъкгарски народ Вазов ни внушава и представя с пределна яснота и дава на нас читателите почти визуална представа за трагизма и величието на Априлското въстание.
    Одата \"Опълченците на Шипка\" дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането между вуодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност.
    В лирическия увод на “Опълченците на Шипка” поетът привидно приема укорите, че свободата ни е подарена. В многократно повтореното “нека” се крие тънка, горчива ирония. На всички хули и клевети народният поет противопоставя само едно доказателство,богата метафора – “О, Шипка!” Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Действените глаголи, кратките фрази, сравнения- това предава кипежа на боя,твърдостта и саможертвата на смелите народни синове. Поетът възхвалява волята и саможертвата на “героите наши”. “България цяла сега нази гледа!”-това съзнание изтласка назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях. Чрез последната строфа - Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена.
    В мрачните тринадесет стиха ударите върху българите се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж - постъпателното скъсяване на изреченията към края - и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на \"срама\" и \"теглото\", през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: \"нека таз свобода да ни бъде дар\". За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума \"нека\" - седем пъти тя въвежда изречение по изречение, удар след удар. И когато пасажът завършва с последното \"нека\", тоест завършва с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен.
    Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност и дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром:
    дружините наши, оплискани с кърви,
    пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
    всякой гледа само да бъде напред
    и гърди геройски на смърт да изложи,
    и един враг повеч мъртъв да положи.,
    и утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност. Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди.
    За тази битка може още много да се каже и напише,но Вазов спира,защото най-важното го е казал и ,то като вдъхновена възхвала на подвига. Но не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!\". С това възклицание Вазов пречупва насоката на одата-вместо досегашната универсалност на вековете и историята,авторът описва трите дена на битката.Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравените\" са станали част от нас, част от България.
    Одата \"Опълченците на Шипка\", дванадесета и последна в цикъла \"Епопея на забравените\", описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл. И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с победен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на честността и прозрение у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането м/у. въодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност изразено в деликатноста на смисловия свят на одата.
    Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните герои. Със своето слово писателят показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода.
    Одата „Опълченците на Шипка” е смислово и емоционално по-богата, по-противоречива, по-разностранна. Нещо повече - тя утвърждава лирическо-видовия си облик бавно, в обратимо напрежение с останалите лирически произведения, така победата на опълченците се превръща и в победа на нейния литературен вид.
    Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.
    Победното поражение,изстраданата победа придават на творби от този цикъл облик,различен от стандартния за одата. Ето защо всяка от тях разгледана по отделно е повече балада отколкото ода. Въпреки това тези 12 оди са свързани,не само с общото заглавие,а и с развитието на действията обхващащи периода от Паисий до Освободителната война, и с дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Стихосбирката утвърждава саможертвата на българина за рода и Отечеството като върховна добродетел. Тя увековечава светците и апостолите от нашето минало,които със своите дела и слова принадлежат на всяка епоха и всяко поколение.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  15. #1515
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Личността, народът и историята в “Епопея на забравените”
    (“Левски”,”Кочо” и ”Опълченците на шипка”)

    Един от най – бележитите творци в българската литература е Иван Вазов. Той е световно известен и признат, не само с романа “Под игото”, но и с цикъла “Епопея на забравените”, изразяваща Предиосвобожденската действителност на един смел, горд и нравствено извисен народ, копнеещ за свободата си. Чрез тези дванадесет оди, свързани смислово и тематично, изграждащи няколко цялостни и силно въздействащи картини, авторът възкресява както образа на бунта, на лудите глави, на “пиянството на един народ”, така и отличава качествата на личността и саможертвата на народа в българската история.
    Вазовият поетичен глас полита към българските небеса като заветна молитва, за да открие противоречието между религия и национална духовност в одата “Левски”. Монологичната изповед на дякона, с която започва поемата насочва към мотивация на личността, изправена пред избора между свободата и робството. Лирическият говорител отхвърля расото, защото съзнанието за националната идентичност е взело превес над монашеската примиреност. Левски успява да се освободи от роба в себе си и да изкаже гласно желанието си за свобода – личностна и национална.
    … че не с това расо и не с таз брада…
    Рече и излезе.
    Левски, който в последствие е отдал целия си живот за Отечеството, е готов на многобройни лишения. Отказва се от всички земни блага и живее в изключителна честност в името на идеала за свобода. Честността е въпрос на морал и тя се възпитава. В българската история няма по – честен и неподкупен от дякона.
    …а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
    за да е полезен дал си бе животът!
    Светец и демон, Левски таи в сърцето си родолюбие и храброст, неизмерими досега. Храбростта е черта от характера на човека, която или я има, или я няма, но при дякона тя е в изобилие заедно с любовта към родината.
    Той любеше свойто отечество красно.
    Пряката характеристика завършва с два реда многоточие, което означава, че написаното от автора не изчерпва всичко свързано с обаятелния образ на героя. Представянето му във взаимоотношения с други хора и заобикалящата го среда, както и кратките и лаконични биографични данни, разкриват широкия световно – исторически тон в проекта на образа.
    Придържайки се към историята Вазов споменава предателството, като подготовка за преминаването към разкритието на силния дух и стоицизъм на Левски. Гневът на автора от постъпката на предателя се излива в шестдесет и пет стиха възмущения, градацията, на които не се успокоява със сравнението “Юда”. Поради тази причина Вазов връща действието в настоящето.
    Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

    Дякона погуби чрез черна измама!,
    …и тоз човек йоще живее между нас!
    След предателството, следвайки естествения ход на събитията, следва осъждането на апостола. Вазов обрисува в две паралелни измерения съдбата и душата на героя. Докато поробителите се опитват да пречупят духа му (“Окован и кървав, във тъмница ръгнат,/ Апостолът беше на мъки подвъргнат/ ужасни.”), авторът увековечава стоицизма, силния дух и воля на тази незабравима личност, превърнала се в национален герой.
    …Ни вопъл, ни глас,
    ни молба, ни клетва, ни болно стенанье!
    Смъртта беше близко, но страхът далеч.
    Градацията в тези стихове е израз на Вазовия възторг от себеотрицанието на героя. Поетът прави аналог като сравнява дейността на Левски с тази на титани от европейска и световна величина. Достойното му държание в съда е израз на неговата решителност, храброст и силна вяра в идеала. Авторът спазва художествената правда, като дякона поема цялата вина върху себе си : “Аз съм Левски! Ей ме на!/ И никое име той не спомена.”
    След обесването му следва лирична апология на бесилото като символ на героичната смърт. То не само не загрозява лика на Левски, но го обезсмъртява с нов символ, напомнящ кръста на Христос, като става “връх откъдето виждаше духът/ към безсмъртието по – прекия път!”
    Не само в “Левски”, но и в одата “Кочо” е показано самочувствието на българина, който поема отговорност за своите дела в името на свободата на България. Поетът изгражда внушителна картина както на личния, така и на народния бунт. Още самото начало на произведението е твърде характерно за цикъла, където авторът започва разказа си с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния план. Именно това придвижване става внезапно и рязко като още първите два стиха насочват вниманието ни към необичайната, противоречива оценка на историческото движение, която е изградена на принципа на антитезата.
    О, движеньe славно, о, мрачно движенье,
    Дни на борба горда, о, дни на паденье!
    Вазов обрисува само последните няколко дена от защитата на перущенци, които се събират в църквата, и идването на редовната турска войска. Сюжетен център на одата е подвигът на “Кочо – простият чизмар”. Поетът създава сгъстена емоционална атмосфера, за да подчертае и изпъкне трагизмът на отделната личност, който не случайно е най – широко разгърнатият епизод в одата.
    “Има моменти, когато на един народ са нужни не разум, а безумство, не практически резултати, а поетически митове”(проф. Милена Цанева). Именно това има предвид и Вазов, когато обрисува разигралата се кървава драма. Потресаваща и трагична е сцената между Кочо и жена му - “млада хубавица”. Ако четем между редовете ще забележим как незабележимо изплуват годините на съвместен живот, любов и доверие. Слети в живота и любовта, те се сливат и в подвига и смъртта, дори с цената на най – скъпото им – детето.
    …И клетата майка
    бледна, луда, няма и без да завайка

    с отворени очи и с нож забит.
    Тяхната смърт се явява право на избор между позора и смъртта. Те предпочитат да умрат пред това отново да станат роби. Веднъж освободил се българският дух няма да понесе отново да бъде поробен. Подвигът на Кочо се явява израз на героична несломимост и борбеност.
    Вазов “премества погледа си”, от отделната личност към перущенци като цяло, в следствие на драматичния конфликт, който възниква в момента, когато въстаниците осъзнават неизбежността на разгрома. Кочо и съгражданите му намират решение в масовите самоубийства като израз на тяхната непримиримост и отказ да приемат действителността. В драматичния хаос на битката авторът подчертава изненадващите моменти.
    Борбата кипеше отвътре, отвън.

    и търсеха пушки с трепетни ръце…
    Кулминацията на творбата настъпва, когато “зидът там”, досега символизиращ трудностите, през които перущенци трябваше да преминат, е вече съборен. Картината на всеобщия ужас не може да се извади от контекста на конкретната историческа обстановка.
    Отчаяната постъпка както на Кочо, така и на съгражданите му подчертава трагизма на отделната личност и в същото време на народа като цяло. Именно в тези сцени е моралното възтържествуване на победените над физическите победители.
    Плавно преминавайки от личността към народа, авторът преминава през “Левски”, “Кочо” и стига до “Опълченците на Шипка”, където е показана националната борба за освобождението. В първата част на одата поетът се противопоставя на клеветниците, които твърдят, че България е получила свободата си даром, като привидно се приема твърдението:
    Нека носим още срама по челото,

    нека таз свобода да ни бъде дар!
    Чрез опозицията горе – долу, Вазов изразява контраста между въстаниците и поробителите: горе, на Балкана е свободата, а долу, в низината – робството. Самият генерал Столетов подготвя с речта си юнаците преди боя за великия им подвиг. Подвиг, който е безсмъртен и легендарен, достатъчен да измие срама на петстотингодишното робство. Нашият народ не само е заслужил свободата си, нещо повече – героизмът на опълченците излиза извън границите на националното значение.
    Върхът се явява паметник на мъжество, свободолюбие и патриотизъм. Чрез обръщението “О, Шипка!” авторът дава израз на чувствата накипели в гърдите му.
    В центъра на вниманието са българските защитници, които са неподготвени, но благодарение на стоицизма, волята и българския си дух продължават да се борят срещу поробителите. Техният идеал и водач е България, явяваща се като задвижващ механизъм на цялата освободителна борба.
    …дружините наши оплискани с кърви,

    не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
    Кулминационният момент в одата е уплахата на турците, породена от летящите към тях тела на загиналите храбро в битката българи. Вазов изразява лично мнение, че смъртта в името на отечеството е най – големият и добър дар. Опълченците сами принасят живота си в жертва пред олтара на Родината:
    България цяла сега нази гледа,

    ведно се бият живи и умрели,…
    Чрез последния куплет поетът възпява духовното безсмъртие на загиналите за освобождението ни народни синове.
    И днес ощ Балканът, щом буря захваща,
    спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
    славата му дивна като някой ек
    от урва на урва и от век на век!
    Тази строфа е логичен завършек на целия цикъл, възпял героичния дух на една нация, която с чест и всеотдайност твори своята история. ”Епопея на забравените” се превръща в епопея на незабравимите – на тези, чиято слава се препраща “от урва на урва и от век на век”, за да възпламенява в душите на хората същата тази всеотдайност и самоотверженост.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  16. #1516
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Как Иван Вазов възвеличава подвига и саможертвата в одата “Опълченците на Шипка”- Иван Вазов
    (отговор на литературен въпрос)

    “Опълченците на Шипка”- ода, която е поместена в стихосбирката “Епопея на забравените”. В тази епопея Вазов е написал много творби, за личности, които дават живота си за българската свобода. Но одата “Опълченците на Шипка” е завършека на тази стихосбирка. В нея Вазов възвеличава подвига и саможертвата на “българските орловци”, в битката при връх Шипка. Тази битка е на 11 август 1877г. ето за това творецът е сложил годината като подзаглавие. Това прудава на творбата по-голяма достоверност. За тази битка, опълченците дават всичко от себе си. Посрещат турските пълчища с “железни гърди”, също така и с телата си. Те биха умряли, но искат да видят България свободна. Те знаят, че от тяхната смелост и безстрашие зависи свободата на оттечеството им.
    Основната част на творбата започва с “О, Шипка!”. Само с това възклицателно изречение Вазов се прекланя пред нашите опълченци. Той им отдава чест. И ето защо е започнал с това изречение. С него рисува величавич подвиг и саможертвата на “шъпата спартанци”. В тази ода Вазов рисува две картини. Първата- в нея са изобразени българските опълченци. Когато ги рисува и ги описва, говори за тях с възторг и преклонение. Втората картина е на турските пълчища. За тях говори с пренебрежение и ненавист. Младите опълченци имат много сили щом “пристъпи ужасни” не ги спират.
    “ И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве
    дружините наши оплискани с кърви,
    пушкат и отблъскват, без сигнал без ред,
    всякой гледа само да бъде напред...”
    Героично и смело се сражават българите опълченци, водени от единствената им мисъл, а тя е победата в битката за свободата на България. В одата Вазов с много епитети и сравнения рисува опълченците. Той ги представя като:
    “идат като тигри, бягат като овци,
    и пак се завръщат българи- орловци”
    С тези няколко сравнения поетът рисува тяхната смелост, тяхното безстрашие. Той също използва епитети и сравнения, когато описва и търските пълчища: “Турците ревът, насипи налитат и падат, и мрът”. Тези епитети и сравнения контрастират на епитетите и сравненията, с които са описани опълченците. Има момент в одата, който показва, че никой вече не помага на тези млади и горди опълченци:
    “три дни веч се бият, но помощ не иде,
    отникъде взводът надежда не види
    ......
    Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх.”
    Ето Вазов показва на читателя, че дори и да загинат в освободителната борба, те ще загинат без страх и честно.За тях щом са влезли и участват в тази война това пак е някаква победа. Така те побеждават своите страхове и мислят единствено и само за крайната цел, а това е освобождението на България. Отчаяни от това, че няма помощ, те чуват: “ Столетов...ревна гороломно:млади опълченци, венчайте България с лаврови венци! На вашата сила царят повери проходът, войната и себе дори!”
    След тези думи, които идват от техния генерал те пак се сещат защо са в тази борба и пак тръгват срещу “душманските орди”.
    “при тез думи силни
    дружините горди
    очакват геройски душманските орди,
    бесни и шумещи.”
    Отново тук има победа, победа, която побеждава техния страх.
    “патроните липсват, но волите траят’
    щикът се пречупва- гърдите остаят.”
    В този момент Вазов рисува тяхната желязна воля. Те може да умрат, но ще умрат за една победа: “ с една смърт юнашка и с една победа.”
    Според тези опълченци, ако трагнат да бягат е по-добре да умрат: “ако би бегали, да мрем по-добре.”
    Изведнъж идва моментът, в който “Няма веч оръжие!”. Тогава нещата, които имат ги превръщат в оръжие срещу турските пълчища “всяко дърво меч е, всякой камък- бомба, всяко нещо- удар, всяка душа- плам.” И ето Вазов показва, че дори използват собствените си души срещу турците. Но изведнъж и всички камъни, и всички дървета изчезнаха. “Грабвайте телата!” В този момент никой не се замисля и в следващия:
    “Трупове мъртви фръкнаха завчаска.” Тук вече турските пълчища усещат страх “и турците тръпнат”. Да, те тръпнат пред това, че никога не са виждали “в едно да се бият живи и умрели”. Това е последния и решаващ момент в борбата и ето защо те: “борбата се обраща на смърт и на щик”. И тук пак следват сравнения и епитети: “героите наши...скали твърди, желязото срещат с железни си гърди”. Вазов спира да рисува борбата до: “Изведнъж Радецки пристигна със гръм”. Основната част на творбата свършва до тук. Според Вазов не е нужно да достигне истинската победа. До тук творецът показва няколко големи победи. Победи, в които опълченците побеждават техния страх. Победи над душите им. Първо трябва да си духовно победил, а след това физически.
    Тук е краят на одата. Вазов с едно великолепно чувсвто на преклонение и възторженост представя и рисува героизма на българските орловци. Поетът ни убеждава, че храбрите опълченци побеждават , защото обичат своята родина. Те са готови да заплатят всякаква цена, само и само България да е свободна, дори тази цена да е тяхната смърт. Но не обикновена смърт, а безсмъртие. Този ден 11 август 1877 г. ще се помни вечно и ето той как завършва своята ода.
    “И днес йощ балканът, щом буря зафаща,
    спомня тоз дух бурен, щуми и препраща
    славата му дивна, като някой ек,
    от урва на урва и от век на век”
    Вазов завършва така, защото знае, че тази славна битка ще продължи да се помни завинаги. Никой българин няма да забрави смелостта на българските опълченци дали живота си за свободата на България.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  17. #1517
    Цитирай Първоначално написано от detelina101
    Supernova,за днес ли ти бяха темите?
    Да, намерих си ги
    The bad guys lie to get in your bed; the good guys lie to get in your heart

  18. #1518
    Trqbva da pravq zadaljitelni dokladi za
    kompiutaren tomograf,elektromotora v elektomoblite,elektromotora v avtomobilnata promi6lenost,elektro motora v lineiniqt dvigatel i vlakovete na magnitnite vazglavnici
    pls pomognete !!!!!!!!!!

  19. #1519
    Аватара на Tedi4ka
    Регистриран на
    Aug 2007
    Град
    mezdra
    Мнения
    2 344
    Ако намеря ще ти пратя



    http://prize.bg/tedi4kata -моля ви влизайте

  20. #1520
    Моля ви много спешно ми трябват най-късно до довечера, нещата са от помагало:

    Образът на Елисавета в повестта “ Крадецът на праскови” от Емилиян Станев

    ''Една невъзможна любов сред ужасите на войната'' - ''Крадецът на праскови от Емилиян Станев

    Една невъзможна любов сред ужасите на войната - Емилиян Станев

    analiz po literatura
    ОПИСАНИЕ
    Една невъзможна любов сред ужасите на войната - "Крадецът на праскови" от Емилиан Станев...

    Моля ви наистина много ще съм ви благодарен ако някой ми ги даде до довечера..

  21. #1521

    Love is Rare, Life is Strange, Nothing.....Last and People Change

  22. #1522

    Моля Ви,трябва ми есе на тема "Браво,човек!" от ст

    Моля Ви,трябва ми есе на тема "Браво,човек!" от стих. "Песен за човека" на Никола Вапцаров !! Помогнеетее Мерси предварително!

  23. #1523
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Образът на Елисавета в повестта “ Крадецът на праскови” от Емилиян Станев
    (ЛИС)



    Идеята за повестта “Крадецът на праскови” (194 писателят “носи” повече от дванайсет години в съзнанието си.Заглавието на повестта съдържа в надреден вид основния конфликт на произведението- противоречието между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремежи на личността.С осъдителното “крадец” се назовава нарушителят на седмата от Божите заповеди,а в християнската религия прасковата символизира спасението.На пръв поглед ,извършителят на престъплението- “крадецът на прскови” Иво Обретенович носи вината за похитения брак, защитен от светостта на традицията.
    Героинята на Е.Станев е “красива жена,преминала първата си младост”, която излъчва “уморената и презряла хубост на отминлото лято”.Погледът и има “студен израз ,какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени”, а Елисавета няма деца и бракът и с много по-възрастния от нея мъж не я прави щастлива.
    Главнара героиня в “Крадецът на праскови” е изключително красва.Нейната красота е представена през погледа на възмъжаия юноша,съхранил спомена за срещата си със “съществот от неземния и магйосничски сват на приказките”.Елисавета е “тайнствено красива” и само очте й “дълбоки и сини,изпълнени с мека светлина и тъга”подсказват за духовната драма на жената, която осъзнава безсмислието на досегашния си живот,лишен от топлината на любовта и майчинството.Физическият портрет,подчертаващ женската й привлекателност,отразява духовността на Елисавета-нейните дълбоко потискани стремления за човешко щастие и желания да обича и да бъде обичана.
    Светът видян през очите й е крайно ограничен ,без възмойности за човешко общуване-полковникът,ординарецът,сл угинята.Героинята в повестта приема със смирение живота си като наказание за тази глупава суетност,която не и позволява да се омъжи за друг човек ,освен за “ застарелия капитан,петнадесет години по-възрастен от нея”. Неочакваната среща със сръбския военнопленикпроменя делника й,тя открива,че “глухотата” на досегашното й съществуваненаистина потиска.Художествените детайли засилват психологическата убедителност-след запознанството с Иво Обретенович всичко,свързано с досегашния й живот носи глухота,тъмнина, и хлад: замрялата околност,колибата, “дори в тъмнината неподвижн листа на ореха” се чувства “същата угрижеан смълчаност”.
    В повествованието съществува един наистина повтарящ се датйл, който анализиран в смисъла ,придобива ключово значение.
    Мъчителното неудолетворение,коеот Елисавета изпитва е мотиивирано от болезненото осъзнаване на същесвуващите пречки,прегради пред личностните интереси,пред стремежа да бъде шщастлива като жена и майка. В душата й кипи недоумение и гняв към войната, към безвъзвратно отминалите години, към съпруга й.
    Героинята на повестта е психологически обремененаот възпитанието, получено в нейното “ видно, но обедняло семейство” . Въпреки уважението на хората, те не може да намери своето място в обществото, където властва “ грубо тщеславие и просташко разто1ителство” Фалшивите ценности погубват личността , която от суета приема тяхната несъстоятелност.
    Промяната, която настъпва у Елисавета е психологически мотивирана. Тя се освобождава от страха, колебанието и нерешителността, защото познава “възраждащата магия на любовта”. Тя се отдава за пръв път на мъж с цялото си тялои с душата си, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа , които двамата прекарват заедно. Промянат изненадва и самата Елисавета, тя тича към колибата с щастливо, разхубавено лице, със слепи към околния свят очи. Твърдият блясък в очите й изчезва, изчезват и “ нервните жестове на ръцете й”. В думите на старата жена открива и мъдростта на съхраненото познание: “ човек се подмладява, когато душата му е свободна” и това е най-важната трансформация, която настъпва с любовта. Елисавета изпитва угризения към “ единствената връзка, тежката здрава верига”, която я свързва с миналото- полковник Михаил. Но неговата подозрителност, нетактичност и грубост я каратда го намрази, когато подхвърля, че тя вече наближава четиридесетте.
    В своя дневник Е.Станев записва: “Към всичконподхождай с любов... “. Писателят разбира душевността на своята героиня, защото образът на елисавета в повестта “ крадецът на праскови” е изграден с неподправена любов и художествено майсторство.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  24. #1524
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Една невъзможна любов сред ужасите на войната
    ЛИС
    Емилиян Станев-писател,който се вниква в реалния живот на хората.Най-големия си принос в цялото си творчество Емилиян Станев въплъщава в повестта си „Крадеца на праскови”,в която той преусмисля българската съдба.Тази повест,може би е най-успялото му произведение,от всичките то се доближава най-близо до сърцата на хората. Любовта и войната са основните смислови полета в повестта „Крадецът на праскови”.Творбата дава възможност за философско осмисляне на взаимовръзката човек-време,представяйки една човешка любов като толкова силна,неопределима и трагична именно поради драматизма,който и придава нейният контрапункт-войната. Богато нюансирана,любовта присъства и с универсалните си,независещи от обществено-историческия контекст характеристики.Тя съдържа своя вътрешна логика,незачитаща остателите морални съображения.Равнозначна е на щастието и свободата,които човек винаги изстрадва и заплаща. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето,което жестоко ограничава личния избор на човека и го въвлича в абсурда на омразата и войната.Съдбата на героите е част от безкрайното човешко страдание,предизвикано от болестите,насилието,глада и смъртта през годините на слелите се сякаш в едно три поредни войни.Сред тази отчайваща безпрерспективност на света,в който живеят героите,се ражда тяхната светла ,чиста и преобразяваща ги любов. В края на лятото,когато плодовете са зрели и примамливи,а слънцето гори като за последно земята,един гладен военнопленник се промъква в лозето на коменданта на града.Така се осъществява съдбоносната среща между някогашния учител по музика сърбинът Иво Обретенович и интелигентната и смущаващо красива съпруга на коменданта-Елисавета.Младият мъж следи с възхищение движенията й,а тя се вълнува „твърде силно през време на краткия разговор” с него и не бърза да изтегли ръката си,когато той я задържа,”по-дълго,отколкото би трябвало’.Оттук нататък животът и на двамата приема нови измерения и нов смисъл. Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен.Елисавета започва да преосмисля живота си както и онези обстоятелства в него,с които по задължение е трябвало да се съобразява твърде дълго време.Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят,изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все ощв запазилия патриархалните си нрави провинциален град.Тя се е прегодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг,но сега вижда в него”виновникът за пропиленият й живот”.Сръбският пленник,гладен,изтерзан и с прекъсани дрехи,започва да изглежда в съзнанието й мъченик.Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на тези пометени от стихията на войната хора,грубо откъснала ги от мирните им занимания:”В душата й кипяха недоумение и гняв”.Образът на пленника вече е проникнал в душата й с „черните бляскави и красиви очи,устремени в нея”.Героинята заживява в трепетно очакване и с надежда да го види отново.По думите на автора това чувство все повече я обсебва:”Постоянно се хващаше,че мислите й се отправят към пленника и че желанието й да го види става все по-силно”. Неслучайно неочакваното появяване на военнопленника предизвиква такова особено вълнение у нея.
    Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудовлетворението й от безрадостните години на съпружеството,което дори не я е дарило с деца. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта,която е плод единствено на стеклите се поради войната обстоятелства,че е „жена на полковника”,комендант на града,а Иво Обретенович е сръбски военнопленник-един от тези,които мъжът й отказва да счита за хора. Любовта между тях трябва да остане и остава тайна,но тя й дава повод за дълбок и напрегнат самоанализ.Спонтанно,доняк ъде неосъзнато или по-скоро дълго потискано,желанието й за пълноценна изява на чувствата,за взаимност и за чиста и извисена любов,най-после избликва.То обаче се сблъсква със суровите норми и с дълго спазваното поведение е „духа на тогавашния непреклонен,прост и жесток морал...”В душата й заживяват две същества:”едното-примирената,угнетена жена,чакаща пристъпващата насреща и старост с безразлично отчаяние и тъга,и другото-непознато досега,вярващо,любещо и ликуващо същество,което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо”. До суровия си съпруг,доста по-възрастен от нея,тя може да очаква с примирение само приближаващата старост. Красотата й,интелигентността и копнежът и да стане майка,са обречени да загинат безмислено.Затова,когато среща любовта в лицето на сръбския пленник,тя се преобразява,а душата и оживява и се преражда.В любовния си унес съпругата на полковника забравя „своя дом,страха си,своя мъж.готова на всичко”.След като любимия и си тръгне,тя се чувства „отмаляла и прехласната”,”изпълнена с благодарност към света”.Любовта за пръв път й дава възможност да направи своя избор за следващите години от живота си.Друг е въпросът,че обременен от толкова социални,морални и дори национални пристрастия и пречки,този избор не е толкова свободен,колкото обречен. Трагичната развръзка в повестта става в една „съдбоносна вечер”.Есенният пейзаж е облян от лунна светлина.Тишината изпълва въздуха с предчувствие за непоправимо зло.В последните дни на войната-пред прага на възможното щастие-ординарецът на полковника застрелва Иво Обретенович,а Елисавета се самоубива. Смъртта на двамата влюбени обаче не оставя някакво усещане за безмислена жертвоготовност,а по-скоро мисълта извършеното над тях нелепо и жестоко насилие.Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. Краят на повестта носи внушението за повторяемостта на злото и войната,противопоставяща хората един на друг и предлагаща нови човешки драми.Този финал утвърждава и нравственото послание на Емилиян Станев за свят без войни,в който да бъде възможна любовта,непознаваща прегради.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  25. #1525
    Мерси много наистина благодаря

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си