ПОМАГАЛО!!!!!

[detelina101]

Емилиян Станев е писател,запленен от природата, и философ на природното,То присъства в цялостното му творчество и като начин на живот,и със своите извечни въпроси,видяно и изобразено е не само с присъщото на дивата природа,но и като заложено дълбоко у човека и изразяващо се преди всичко като негов стремеж към разкрепостеност от различни правила и догми на обществото и като жжда за неподправена любов,за свобода и лично щастие.
С тези си страни природното изпълва и оцветява основната интрига,която движи сюжетното развитие в централната част на най-известната и най-превежданата повест на Емилиян Станев “Крадецът на праскови”.В нея големият художник изповядва съкровените си копнежи за свободата и любовта..В образите на двамата влюбени герои е въплътена идеята за саможертва в името на голямата,на възвишената човешка близост.Любовта между Елисавета,жена на български полковник,и сръбски военопленник Иво Обретенович с цялата си красота и с трагизма на своята невъзможност и обреченост,породени от ужаса и страданието на войната,е изобразена и като нежно чувство,и като стихия с дълбоки и извечни корени,която храни душата и осмисля живота. Затова тяхната нелепа смърт в края на повестта се възприема като апотеоз на саможертвата в името на безсмъртната им обич.

В цялостния текст на творбата любовта между Елисавета и Иво остава сама срещу традицията,казионноста и закона,срещу войната,нещастието и куршумите.Тя възниква от една неочаквана,но съдбовна среща на две очи,от сливането на светлината,която те излъчват,от радостния трепет на две сърца – едното изтерзано от военнопленничеството,а другото – от плена на съпружеския живот с полковник,по-стар с петнадесет години и изцяло обладан от един строго до отвратителност канализиран живот.Тъжната примиреност на Елисавета с наложения й начин на съществуване не е внесла равновесие в душата й :”В самотните часове,които прекарваше всеки ден,тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност,което измъчва безплодните жени пред прага на старостта.”
Срещата между полковнишата и пленника,крадец на праскови,е представена през погледа на “автентичен свидетел”- пнесионирания учител по математика г-н Петров с прякор Козичката,-което й придава знак на достовереност.Красотата на военнопленник,която силно впечатлява бившия учител – къдрави “смолисточерни коси”,големи тъмни и блестящи очи,бели зъби – не може да е останала незабелязана и от Елисавета.Не е възможно възхитеният мъ поглед,спрял се върху нея,да не е получил някакъв отклик в сърцето й и да прости кражбата.Набраните от него праскови и грозде,които в текста не са само плодове на земята и слънцето,а приемат и библейската греховна роля на “забранения плод”,вместо да ги разделят,ги свързват един с друг.
Учителят разказвач не коментира епизода с раздялата след случайната среща на елисавета и Иво,а само го изобразява така,както се е запечатал в съзнанието му и неслучайно се е запазил там в продължение на повече от две десетилетия.коя е причината:дали почувстваната красота на едно светло зародило се чувство,или неочакваното и дори осъдително от гледна точка на еснафския морал поведение на Елисавета,писателят е предоставил на читателя сам да реши.”Тогава забелязах,че полковнишата го разгледа крадешком…..тя му подаде ръка за сбогом.той я пое бързо и я целуна почтително,Тъмните му очи се изпълниха с топлота,той задържа ръката й в своята по-дъло,отколкото би трябвало,и аз видях,че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа.Напротив,това като че й бе приятно,защото му се усмихна.”Признак за Безпокойствоо и вътрешен смут,причинени от тази среща,учителят вижда в легналата върху лицето на Елисавета замисленост и в невъзможността да се съсредоточи върху книгата,която чете.
Нарастването ни тържеството на любовта между полковнишата и пленника остават тайна,скрита от погледа на съседа.Възможност да проникне в нея има само “всевиждащият” поглед на писателя разказвач.Пречупена през него в повествованието на творбата,таз забранена любов се изявява като борба за щастие и свобода и като нравствен подвиг.Известеното и сигурното битие на героинята е противопоставенона бъдещия неизвестен и несигурен живот и победено от него,защото срещу суровата житейска мъдрост и овладяност застава неудържимият романтичен порив животът да бъде изживян пълноценно,според личностните предпочитания и зова на сърцето.Под тяхното въздействие за Елисавета домът се првръща в затвор.
Писателят е проявил завиден усет към женската любов.Един от ярките й белези е желанието на неговата героиня да брани новото,непознато досега чувство,което я прави щастлива,и да предусети откъде може да дойде заплхата за него.Тя рано я вижда не само в традиционното направление,в съпруга си,а и в нетрадиционното,но определно от времето отношение.Елисавета не встъпва в борба с него,нито със съпруга си,а със себе си,със своята раздвоеност между чувството за дълг и порядъчност,възпитани в нея от майка й – “висока старица със строги безкръвни устни”,от чиято суровост се бои.”Тя беше я възпитавала в духа на търновските нотабили – полуеснафи,полубуржоа,-запазили балканджийската нравственост на дедите си,с аксетично себеотрицание на плътта и към всички удоволствиа на живота.”
Осъзнаването на собствената си зависимост и подчиненост на един измислен,но строго съблюдаван ред в обществото е първата крачка на героинята към отхвърлянето му,което дава тласък за развитие на ясно заяввяващото себе с “друго същество”.
Емилиян Станев оригинално свързва в едно самоанализа на героинята и прозренията й,с анализа на душевното й състояние,направен от разказвача.Така той умело направлява читателя да вникне в невидимите движения на нейните мисли и емоции:”Можеше да се каже,че беше се съпротивлявала и противопоставяла срещу него,беше го пъдила и отблъсквала много пъти също така,както беше го чакала с трепетен страх,изгаряща от срам пред своето падение и своя позор.От минутата,в която бе разбрала неудържимостта на влечението си и бе почувствала как с всеки изминат ден волята й отпада,това ново същество закрепваше и ставаше все по-уверено и по-сигурно.Смело и безсрамно то изявяваше своето право отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.”Възраждащата сила на интимната обич помага на Елисавета да освободи душата и тялото си от веригите на реда,на законите и предрасъдъците – палачи на малдостта й.
Авторът не отрича любовта като наслада на тялото,но дал място на неустойчивостта й,спира до нея:”Сърцето й лудо блъскаше в гърдите, ту замираше както замираше дишането й,а когато се озова при липата,беше принудена да седне под сянката на дървото,защото й се струваше,че няма да издържи.”В българската поезия любовта често се свързва с липата,може би поради могъщия й ствол и нежен аромат на цветовете.В “Крадецът на праскови” липата в градината на полковника е място на споделената любов и “живо същество”,”мълчалив и верен съучастник.”
Дори в моментите,когато Елисавета се чувства щастлива и изпълнена със светла увереност,авторът вмъква в текста думи и словосъчетания,в които звучи ехото от преследващата ни мисъл за невъзможността и обречеността на нейната красива и живителна любов:сянката на липата е “като черна мантия”,силуетът й - “траурно тъмен”,листата - “черни,траурно разкошни”.Внушения за смърт се появяват още в първите страници на повествованието и не го напускат чак до трагичния финал на любовната история:сянката на ореха лежи “като траурно знаме”,песента на щурците напомня на “недовършен стон”,августовската нощ е “бездиханна”,купчината камъни край лозето напомнят “стари кости,извадени от земята”.
В открояването на красотата,от една страна,и на обречеността на любовта,от друга страна,смислово най-съществена и емоционално най-силна роля играе образът на “горещия” вятър.”Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър.Той сякаш идваше направо от пустинята…”-така започва петата глава на повестта,в която връзката между Елисавета и Иво добива съдбовен характер.От елемент на природната картина вятърът се превъплъщава в изгарящо чувство,което безвъзвратно обсебва сърцето на героинята.Усещаме го дори в тесните словесни рамки на част от едно сложно изречение:”топлият вятър се блъсна в тялото й,обля я като гореща,сладостно-омайна вълна..”Този вятър помита наслоилите се в душата й предразсъдъци и задръжки,които са й отнели радостта от живота.
С правото си на творец писателят е отделил повече текстово пространство на любовта и на душевните терзания и възмогвания на Елисавета,тъй като тя трябва да прояви повече нравствени сили,за да й даде живот.Много неща сдържат избухването на чувството,много вътрешни и външни пречки трябва да преодолее героинята.Един от най-силните възпрепятстващи фактори е,че обектът на любовта й е представител на “враговете”,с които воюват нейните сънародници.При това пленникът е сърбин,а сърбите са особено омразни на полковника,защото именно в сражение с тях е бил осакатен.Най-сетне младият мъж е от ония окаяни,доведени до оскотяване същества,чиито робски колони хората от града наблюдават с уплах,съжаление и погнуса.
На любовта на Иво е отредено по-малко място,но тя е водещата,защото е освободена от съмнението,колебанието и страха,Над нея войната и забраните нямат власт.Тя още от самото й възникване е обляна със светлината на възхищението и щастието.Нейната неподправеност въздейства върху Елисавета и я привлича като непреодолима сила:”Той я гледаше със светнали очи и тя чувстваше погледа му как я обхваща и замайва,както я замайваше и раздвиженото от вятъра пространство.
Авторът не е изнесъл любовта между Иво и Елисавета извън територията на полковникия имот.Тя се заражда там,там разцъфва с яркия цвят и силното ухание на лятно цвете,там бива прекъснат животът й и то в момент на най-красивото й извисяване като копнеж.Тази любов не признава граници и не се спира пред заплашителни препятствия,но войната и породеното от нея озлобление я правят съдбовно зависима от непреодолими прегради и ями.
Драматично,но и оптимистично звучене придобива епизодът със смъртта на Иво – един апотеоз на истинската любов.Авторът го е лиризирал и ритмизирал чрез сигнално подсвирване,наподобяващо гласа на птица – едно поетично и романтично внушение за волна и щастлива любов.”Чу се тихо подсвирване.Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия.Тя прозвуча меко,зовящо и завърши с дълго легато.Изсвирването напомняше птича песничка ,но тъй майсторски и точно бе то,че учуди учителя….После подсвирването отново се чу,вече за трети път,но сегта по-бавно,по-високо и по-отчетливо,с настойчиво подчертана нотка.”В цитираните редове писателят е постигнал завидна естетическа висота в изобразяването наа любовта като красиво и силно чувство:любовта музика и трепетен зов,любовта надежда и вяра.
Като мощно чувство,издигащо се над живота и над смъртта,по-силно от тях и неподвластно на каквито и да е норми,любовта между българската полковниша и сърбина военопленник се изявява в момента на убииството.Задавеният вик на пронизания от куршум Иво намира ответ в ужасения глас на Елисавета – открита изява на чувството,което до момента е таяла в душата си.Безбройните прегради,които са ги разделяли,изглеждат преодолени от силата на любовта,но в куршума,покосил Иво Обретенович,всъщност са побрани всички сили на разделението.Безчовечните, враждебни на обичта им сили,които действат на това място и по това време и които двамата са се опитали да се изтъгнат.След няколко часа Елисавета се прострелва с револвера на полковника.Сразена от мъка,лишеана от щастието и свободата на един възможен живот,тя не вижда смисъл и оправдание да се върне в предишния.А и не би могла да се върне,защото вече не е предишната..
В “Крадецът на праскови” Емилиян Станев е разгърнал типична трагична ситуация,в която свободната вола на героинята,утвърждаването на личността и духовните й ценности по време на една война срещат гибелна невъзможност за осъществяване.Такъв е конфликтът в ред класически трагедии като например в “Ромео и Жулиета” от Шекспир. Чувството,предизвикано от подобни творби не се побира в понятията “оптимизъм” или “песимизъм”.Древните гързи за го нарекли “катарзис”,пречистване,по сочили са и двойнствената му природа,в която скръбта е неотделима от вярата в човешката свобода дори пред лицето на крушението и смъртта.Такива чувства буди любовта на Елисавета и Иво Обретенович,изобразена от Емилиян Станев с художествено проникновение,което поставя прозиведението сред образците от този жанр в световната литература.

[SmilezZz]

http://zamunda.pomagalo.com/download/82962/

http://zamunda.pomagalo.com/download/94543/

Моля ви..Трябва ми за Сряда

[lumzz]

http://download.pomagalo.com/23411/a...rigenite+dnes/ трябва ми до утре .. чак сега се сетих, мамка му

[detelina101]

Аборигени са първите заселници на Австралийския континент, продължаващи да съществуват като самостоятелна група и след навлизането на европейците.

Аборигените се заселват на континента Австралия преди повече от 40 000 г. Те живеели в пълна изолация от останалия свят. Европейците пристигнали през XVII век и прогонили аборигените от териториите им. Днес много от тях се чувстват изолирани от белите, но въпреки това се опитват да запазят своята племенна идентичност.


История на аборигените

За първи път аборигените пристигнали в Австралия по време на последния ледников период. Нивото на океана било ниско и те дошли от Югоизточна Азия, придвижвайки се по провлаците и протоците. Когато ледът се стопил, нивото на водата се повишило и континентът останал напълно изолиран от материка. В началото заселниците се настанявали край бреговете на океана или край реките, а после постепенно се преметили във вътрешността на континента. Когато пристигнли в Австралия, европейците заварили около 500 различни племена.

Начин на живот

По традиция аборигените се прехранвали с лов и диви растения. Те били номади и след като изминели известно разстояние, се установявали за кратко до водоеми и отново потегляли, когато се изчерпвали хранителните им запаси. Племената търгували помежду си, като си разменяли стоки,например копия.
Култура

От поколение на поколение аборигените си предават приказки, песни и традиции. Доказателство, че тази култура е жива, са обредните им танци, наричани коробори, в които чрез песен, музика и движение разказват миналото на Австралия.
Мита за Златната епоха

Аборигените вярват, че Златната епоха (времето нa сънищата) е времето, когато прадедите им са изваяли земята и са създали всички животински видове и хората. Смятат, че тези първи създания живеят вечно като духове. Според тези вярвания човекът е част от природата и е тясно свързан с останалите живи същества. Рисунки на духовете от времето на сънищата (ачеринга), като Човека светкавица, покриват свещените скали и пещери на територията на племената.

Мита за Улуру (Скала Ейърс)

Аборигените вярват, че прадедите им са създали ландшафта на Австралия и са поставили началото на обичаи и традиции, спазвани и днес. Прадедите са оставили следи от присъствието си в много свещени места като Улуру в Централна Австралия. Мястото се почита като светилище от местния народ аранда. Наречено Скала Ейърс от първият не-абориген достигнал до скалата, през 1988 г. правителството на Австралия официално възстановява традиционното аборигенското име на скалното образувание - "Улуру".

Аборигените днес

Въпреки че първите европейци достигат Австралия в началото на XVII век, масираното европейско заселване започва в Австралия около 200 години по-късно, през 1788 г., като постепенно измества племената на аборигените от техните територии. Днес аборигените в Австралия наброяват около 500 000 души, като много от тях живеят в градовете. Въпреки че все още са дискриминирани, те започват да се възползват от помощта на правителството и да защитават своите граждански права.

Права върху земята

Когато европейците пристигнали в Австралия, те обявили земята за Terra Nullius, т.е. че тя не принадлежи на никого и че те имат правото да я завземат. В последно време аборигените водят кампания за възвръщане на правата си върху загубените територии и свещени места. През 1993 г. австралийското правителство отменя своята политика Terra Nullius.

Образование

При ранните контакти с европейците езиците на аборигените излизат от употреба и започват да отмират. През 1972 г. правителството въвежда двуезична образователна програма. Децата днес се обучават на своите племенни езици преди да научат английски език. На много от езиците на аборигените се издават книги и се излъчва радио и телевизионни програми.

[desimikalsen]

http://download.pomagalo.com/83329/g...=22006656&po=1

http://download.pomagalo.com/148/pov...=22006549&po=5

[detelina101]

Граф дьо Монте Кристо – романтически герой

Романът на Александър Дюма-баща „Граф Монте Кристо” извежда на преден план централния за поетиката на романтизма конфликт м/у личността и обществото, индивидуалните нравствени принципи и порочната социална система. Образът на бунтаря, чийто протест с/у аморалната обществена среда взема размерите на разрушителна стихия, представя човека на честта и силните страсти. Възгледите му, формирани в екстремалните условия на нечовешко страдание, унижение и жестока несправедливост го насочват към отмъщението като средство за защита на накърненото достойнство и възмездие за непростимия грях.
Героят търси нравствено основание за своите действия в неотменната Божия повеля за борба с греховното и се възприема като избран от Бога за да бъде неговото оръдие в осъществяването на жадуваното правосъдие. Монте Кристо се издига до Божественото, до висшия промисъл в ролята си на дързък съдия, който разбулва всички тайни и е безпощаден към порока.
Смяната на имената, а с тях и на социалния статус и националността на изключителния герой – Едмон Дантес, граф Монте Кристо, абат Бузони, лорд Рътълуен, има знаков характер и откроява различните превъплъщения, многобройните му маски, отделните етапи на неговото духовно развитие. Името Едмон Дантес маркира миналото, щастието в любовта, младежките мечти, вярата в доброто у човека. Неведението за истинската същност на хората бързо се разсейва и отстъпва място на болезненото прозрение за жестокостта, коварството, подлите интриги. Мъчителен е резкият, неочакван обрат, превърнал волния моряк в затворник в зловещата крепост Иф. Ударът е още по-страшен поради съзнанието за невинност и невъзможността да се даде отговор на изгарящите душата въпроси. Дълго време в мрачната килия Едмон се лута в лабиринта на съмненията и догадките, докато достигне до просветление от което по-силно боли. Истината за враговете, открита благодарение на прозорливия и мъдър абат Фария, води до преображението на героя, чието сърце се изпълва с гняв, презрение и ярост, тласкащи към отмъщение. Твърде отблъскващ и уродлив е човекът в представите на разочарованият Дантес, отвратен от степента на морално падение. Данглар е обладан от завистта и болните амбиции ни те го подтикват да напише донос против Едмон, който е определен за капитан на кораба Фараон. Фернан е заслепен от дивата ревност към съперника за сърцето на обичаната Мерседес и повлечен от опустошителната стихия на изпепеляващото чувство става жалка пионка в ръцете на безсъвестния Данглар. Прокурорът Вилфор изменя на клетвата да защитава истината и поставя честолюбието си над трагедията на един невинен младеж. Смазваща е болката на Дантес, чието щастие е разбито и животът у е обезсмислен поради насилствената раздяла с любимата девойка, отчаяния и безпомощен баща и благородния корабовладелец Морел. В ожесточението от проявената несправедливост, Едмон изрича безпощадна присъда над участниците в злодейския заговор и прави песимистични заключения за животинската природа на човешкия род: „О, хора, хора! Крокодилско племе...Човекът е много грозна гъсеница за този, който го изучава под слънчев микроскоп.”
Затворът – тази „обител на безнадеждна скръб” е ужасяващ символ на аморалното общшество, в което царят беззаконие и произвол, а истинската свобода е илюзия. Осъденият на печална самота Дантес се чувства „затворен като орел в клетка” и се стреми да се извиси с непреклонния си дух над антихуманните социални закони. Този „човек на огнени страсти” заклеймява съвременната цивилизация, превърнала се за него и за учителя му абат Фария във въплъщение на порока и долните инстинкти. Замисленото отмъщение няма за крайна цел покаянието и нравственото прераждане на злодеите, а физическото им унищожение, което трябва да бъде предшествано от продължително непоносимо страдание, опозоряване сред светския елит и отчаяние. Този план на озлобения срещу обществото човек не излъчва християнско милосърдие и благородно великодушие, а представя житейската философия на една личност, превърнала се от жертва в съдия и палач. Неслучайно Едмон Дантес се опира в своите действия на старозаветната библейска максима „око за око, зъб за зъб”.
Наказанието, осъществено от героя е като разрушителен природен катаклизъм, който разтърсва изоснови привидно стабилния свят на Вилфор, Данглар, Морсер и изважда на показ пред парижкото общество дълго прикриваната низост. Кралския прокурор Вилфор загубва разсъдъка си, след като публично е разкрита за незаконния му син Бенедето. Граф дьо Морсер рухва от измамната висота на социалното си положение и стига до самоубийство когато се разкрива неговото чудовищно предателство и измяна. Възмездие за греха на Морсер(Фернан) е категорично изразеното нежелание на сина му Албер да бъде повече част от тази опозорена фамилия.
Дълбоко е страданието на човека разделен между Бога и дявола. Озлобения от човешката мерзост самотник, който се е смятал за „Божи пратеник” и в името на целта си е бил готов дори да продаде душата си в сделка със сатаната разбира, че бунтът срещу обществените закони не може да бъде същевременно бунт срещу нравствените норми и разрушаване на моралните принципи. В своя индивидуализъм Монте Кристо се е дистанцирал от порочната социална система, но с болка и разкаяние открива, че средствата, избрани за борбата със злото са проявление на греха. Израз на тази променена позиция е неочакваното решение на графа да пощади живота на пленения Данглар, отнемайки обаче почти цялото му богатство в полза на приютите за бедни.
Симбиозата на крайностите, съчетаването на полюсни изживявания и черти от характера е отличителна особеност на романтическият тип герой. Изключителната личност, чиято душа става арена на вечния двубой м/у доброто и злото, се чувства близо до Бога не само като изпълнител на свещената му воля но и защото има и пламенни желания и странни, непонятни за другите влечения. В духа на романтизма Дюма изгражда образа на чудака, който не е разбран от консервативното общество. Загадъчното и тайнственото в/у живота на Монте Кристо го изтръгва от кръга на обичайното, баналното ежедневие и му придава екзотичен, почти приказен ореол. Романтическият мотив за пътя намира израз в неудържимото влечение към източната екзотика – порив към причудливите творения на опиума, предлагащ неизпитани наслади; стремеж да се обхване цялото знание, което е натрупало човечеството, да се проникне до скритата същност на явленията. Опознал мъдростта на хилядолетната човешка цивилизация, благодарение на неоценимата помощ на абат Фария, овладял езиците на европейски и арабски народи, създал приказен разкош по подобие на багдатските халифи и същевременно смайващ парижкия светски елит с неподражаемия си аристократизъм – граф Монте Кристо е събирателен образ на човека и неговото въплъщение на разнородните черти от неговата природа. Изумлението и преклонението пред покоряващата сила, излъчвана от Монте Кристо, най-точно и въздействащо са изразени от Морел: „графе, вие сте сбор от всички човешки познания и ми се струвате същество слязло от по-напреднал и по-учен свят от нашия”. Дълъг низ от дела разкрива човеколюбието на героя: той спасява от фалит корабовладелеца Морел, дарява с радост влюбените Максимилиян и Валантин, като им помага да преодолеят всички препятствия; готов е да пожертва живота си в името на любовта към Мерседес и да се превърне в мишена за яростта на сина и Албер по време на дуела им и т.н. безпределна е обичта на която е способен, дълбоки и трайни са емоциите изпълващи душата му, неугасим е пламъкът на изгарящият копнеж по неизпитаното щастие. Парадоксално е, че човекът, притежаващ несметни богатства и реализирал толкова мечти непостижими за обикновените простосмъртни е безкрайно нещастен, носи в сърцето си неизкоренима скръб. В паметта му е загнезден кошмарният спомен за трагичният житейски обрат при годежа му с Мерседес за съдбовния прелом, белязал живота му с неизлечимия печат на болката.
И все пак завършекът на романа не е песимистичен, защото последните думи на поелия отново на път са: „Чакай и се надявай!”. Те обобщават мъдрия опит на героя в чиято изстрадана житейска философия има една неоспорима нравствена величина, опората на търсещия човек – надеждата.

[detelina101]

Жанровата форма роман подлистник обуславя облика на „Граф Монте Кристо” като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (за нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. /разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне - „търсач на невъзможното” , което е възприето от героя, дал име на романа.
Повествователната техника, при която авторът е уверен водач на читателя през събитията, нанизани с непринудена лекота, спестява обстоятелствения разказ и залага на динамиката на диалога. Внушителният обем престава да бъде респектиращ, защотото книгата прилича на приказка за възрастни. Не е случайна аналогията, която различни герои от романа правят със случващото им се и сюжетите от „Хиляда и една нощ”. Текстът следва структурния принцип на подобен тип разказване. Главният герои е добър, смел, честен. мъдър, обичащ и обичан. И разбира се, този дар от съдбата не моеже лесно да бъде приет от лошите. Навлиза се в първоначалния конфликт между „протагониста” и „анагониста”. Само че в света на романа схемата е леко усложнена. Образът на „антигониста” е удвоен - „завистниците” са двама - Данглар и Фернан, всеки със собствените си митиви, а в ролята на „помощници” влизат Кадрус и Вилфор като две лица на едно и също зло - болезнения страх за собственото благополучие, който довежда до предателството на мълчанието.
Завръзката заплита рушителното слово и пагубното премълчаване чрез уж на шега скалъпеното писмо от Данглар, посяло в душата на нещастно влюбения каталунец семената на злото. Обещаващото щастие на влюбените Едмон Дантес и Мерседес е погубено точно в блясъка си по време на годежа. След това изпитание добрият герой трябва да преодолее страшното препядствие - границата между живота и смъртта, ужаса, наречен замъка Иф, и да излезе оттам неуязвим и безсмъртен. Идва ред той да раздава справедливост и да всява страх. Наказанията са достойни за прегрешенията - убиецът Кадрус и убит, убилия любовта Фернан се самоубива, разумния Вилфор загубва разсъдъка си, а алчният Данглар бавно и болезнено загубва смисъла на съществуването си - огромните капитали. След тази мащабна игра на случая или съдбата, чийто пъзел реди свръхчовекът с многото превъплъщения - абат Бузони, лорд Уилмор, Синбад мореплавателят, граф Монте Кристо или Едмон Дантес, настъпва щастливият край, обещаващ спокойствие, любов и вяра.
Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природнте закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и знанието, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот . Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Той е духовният баща на Едмон Дантес, чудотворецът в неговия живот, благодарение на когото несправедливо страдащия млад човек след годините на упорита битка с времето и съмненията получава свобода, знание и богатство - идеалното съчетание , без което възмездието не би било възможно. Ако в затвора надеждата за свобода разжда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защотото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма.
Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва наслада от изчакването : „За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бях отвърнал, ако е възможно със същото : око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Раненият от злото човек има вече неговата отрова в себе си. Прозрял е несъвършенствата на човешката природа, поради които християнската идея за прошка и обич дори към враговете е утопична. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на Граф Монте Кристо: „...човекът , когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!”
Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява граф Монте Кристо: „Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори като им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и ближните ми остават все пак мои длъжници”. Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствението закони за чест и справедливост. „Помощници” на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества - обгърнатите с романтичния ореол на личната свобода разбойници. Достатъчно е да бъде припомнен сякаш отговарящия на древноелинската мяра за сила, ум и красота разбойнически главатар Луиджи Вампа, чиито прегрешения се оправдават освен от тези негови качества и от предаността му към Монте Кристо.
На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалшна аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес с окото на душата в сърцата на учстниците в карнаалната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава изтинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където „между миналото и нястоящето се спуска плътна завеса” от шума на „залитащото съзнание”, което което всеки момент може да напусне веселящите се, то „маскеният” бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове.
Графът в щедър в отплатата си за сторените добрини и краен с разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злосторства. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан (граф Дьо Морсер), бездушнния, пресметлив и алчен грабител Данглар и Вилфор - скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на „оживяла статуя на закона”. А главният съдник видимо управлява неслучайните случайности и като в Страшния съд редо хората вляво или вдясно според делата им.
Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога” християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: „В този свят нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото”. Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: „Чакай и се надявай!”

[mimiqni]

http://download.pomagalo.com/429528/...=22121609&po=1 eto tova trqbva mi do 1 sedmica ako mojee..blagodarq predvaritelno!

[mimiqni]

http://download.pomagalo.com/576/ant...=22121907&po=1 ne e speshno

[detelina101]

ГОЛЕМИЯТ БАРИЕРЕН РИФ
Най-голямата структура на Земята по куинсландското крайбрежие
е проектирана от миниатюрни братовчеди на медузите



Това е един от най-прекрасните орнаменти на планетата:бижу в лазурносиньо,индигово,сапф ирено и ослепителнобяло,чийто блясък се вижда и от Луната.Затова е странно защо първите европейци,зърнали Големия бариерен риф,са твърде пестеливи в описанията си .
През 1606г. Буря изхвърля испанеца Луис де Торес край бреговете на Куинсланд край протока,който днес носи неговото име.През 1770г. капитан Кук с ,,Индевър” е хванат в капан между външния риф и сушата и корабът му е силно повреден.А през 1789г. капитан Блай спуска лодка от кораба ,,Баунти” и достига през големите вълни до спокойните води отвъд рифа.Джоузеф Банкс,ботаник на ,,Индевър”,е поразен от мястото.След като корабът е ремонтиран,той пише:,,Рифът,който туко-що преминахме ,е уникален и единствен...за света.Той представлява коралова скална стена,издигаща се перпендикулярно от бездънния океан...”Въпреки че коралите обитават само плитки,огрели от слънцето морета,Банкс е прав,като обявява Големият бариерен риф за уникален.Той минава по ръба на континенталния шелф на североизточна Австралия по протежение на 2030км и е най-голямото творение от живи организми на Земята.Отчасти е групиран около истински острови,които всъщност са върхове на отдавна потънала планинска верига.Но невероятното му богатство се дължи на над 3000 коралови големи и малки рифове,острови и лагуни,намиращи се на различен етап от своето развитие.Рифовете са резултат от усилен труд в продължение на 10 хиляди години.През това време океанското равнище се издига до настоящото си ниво след последния ледников период.Инженери на удивителното начинание са милиони миниатюрни коралови полипи от над 350 вида.Те имат родство с медузите и извличат от морето калциев карбонат,за да го превърнат във варовик,който,наслоен в огромни количества,образува риф.Те споделят варовиковото си обежище с миниатюрните растения зооксантели,които с помоща на светлината превръщат въглеродния двуокис и водата във въглехидрати и кислород.Полипите ги абсорбират и отдават на растенията нитрати и други отпадъчни вещества.За това кораловите рифове се образуват на места със силна слънчева светлина и в чисти води,дълбоки до 40 метра.
Коралово изоблилие
Рифовете са олицетворение на красота и спокойствие, но и арена на безкрайната борба за храна и жизнено пространство.Съществуват меки и твърди рифообразуващи корали,различни по размер и форма:като еленови рога,камшици,ветрила.Някои са достатъчно твърди,за да устоят на прибоя,а други са толкова крехки,че живеят само в спокойни води.Има видове,които растат по-бързо от своите съседи и ги засенчват.Други използват отровни пипалца,с които разчистват района от съперници или отделят смъртоносни вещества.Към тези опасности се прибавят и хищниците.Рибата папагал с челюстите си поглъща коралите,а морската звезда Трънен венец се разпростира над тях и ги смила.Тези морски звезди периодично имат взрив на популациите и унищожават цели рифове.Океанските бури и циклони също ги стриват,разчупват и раздробяват.През деня животът в плитките води замира,но с настъпването на ноща закипява дейност.Тогава кораловите полипи се хранят,като разпъват многоцветните си пипълца,за да уловят миниатюрните същества(планктон).Появява� � се милиарди пипалца и рифовете сякаш разцъфват.Денем коралите не могат да си го позволят,защото ще лишат зооксантелите от жизненовайната им светлина.Понякога в тихите пролетни нощи се появява необичайно зрелище.По целия риф,подчинени на неведоми химически или светлинни сигнали,по полипите отделят оранжеви и червени,сини и зелени пашкули с яйца и сперма,които изплуват на повърхността и я покриват в преливащи цветове.После се разпукват,яйцата се смесват с сперматозоидите и се раждат невръстни ларви,които отплават с прилива в търсене на подходящото свободно местенце за изграждане на нов риф.В безкрайния списък от ярко оцветени същества,приспособили се към живота сред коралите,са сюнгери и актинни,морски охлюви и краставици,скариди,гиганск и миди,морски октоподи,отровни тропически змии,медузи и риби.Сред рифовете плуват акули,а в дълбоките води зад тях се срещат морски бозайници като делфини и китове.Рифът постоянно нараства.Веднага щом някое дребно коралово зрънце се появи над морската повърхност,се сдобива с „калпаче”от бял пясък с вирееща в него растителност.Някои от растенията колонизатори се появяват с магическа скорост.Плодовете им са устойчиви на солената вода и могат с месеци да се лутат в океана,преди да открият подходящо място,за да покълнат.Тези пионери прокарват път за други растения.Навсякъде по рифовете птиците играят жизненоважна роля за разпръсването на семена и за осигуряване на естественото им натуряване.Чайките обичат кучешко грозде и разнасят семенцата му из островите наоколо.Черни речни рибарки гнездят сред дърветата пизония и разпространяват с крилете си лепливите им семена.Кораловите острови са дом на милиарди морски птици:рибарки,чайки,средиз� �мноморски буревестници,фрегати,пелик анови птици и царствени морски орли.През лятото до брега на островите допълзяват женските костенурки и снасят яйца в горещия пясък.Осем седмици по късно от тях се излюпват хиляди малки,които безразборно се отправят към морето,стреснати от морските птици,крабове и плъхове.
Най-големите опасности
Големият бариерен риф е сред най-устойчивите и добре интегрирани екосистеми в света,в която съществува деликатен баланс.Рифът устоява на гнева на морето и набезите му,но през 21 век най-голямата заплаха за него се явява човекът.
Аборигените с векове ловели риба и ловували около рифа ,без да му вредят.Но през 19 век добивът на гуано (птичи тор),интензивният риболов и улов на китове и седефени миди,както и търговията с изсушено пушено месо от морски охлюви вече са нанесли поражения.Затова районът е обявен за национален парк.Някои учени обвиняват отпадъчните води от близките курорти за наскорошния бум в размножаването на популации от ивда морски звезди Трънен венец,а изхвърлените в морето хранителни отпадъци от хотелите са довели до десетократно увеличение на чайките и драматичното изтребление на костенурките и птичета от хищници.Правителството на Куинсланд се е справило разумно с тези проблеми и е предотвратило други,като туризмът в района е значително намален и Големият бариерен риф е оставен на спокойствие сам на себе си.

[detelina101]

Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям от Европа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а в най-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — и над 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу се откъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от една трета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити в района на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, от които 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планински върха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), а също определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както се наричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определя от един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс е разположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечния лед на Земята е събран тук. Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че три четвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубически метра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, Ню Йорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климата оказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощ и образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона най-често се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмния бряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, а влажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върху континенталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира от почти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Средната температурна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюс при руската станция „Восток\", която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина 3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона на антарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус 40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието на Антарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варира между минус 13,6° С и минус 16° С.
Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята (първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на по-малката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между най-дълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида (по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилски хребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължина над 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос и намира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите на Антарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида без Антарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова.

[Nepovtorima_93]

http://download.pomagalo.com/88554/b...=22189895&po=1

това ми трябва.. БЛАГОДАРЯ МНОГО

[darksidelover]

http://download.pomagalo.com/11258/o...=22193123&po=1 еми ако може до края на деня ще ви бъда благодарен!

[stelit0]

http://zamunda.pomagalo.com/download/39653/

[fargy]

ПЛС спешно ми трябват тези 2 темички Предварително благодаря

http://zamunda.pomagalo.com/download/22369/?cfr=11547

http://zamunda.pomagalo.com/download/11547/

[milataneva]

http://download.pomagalo.com/5129/edna+bylgarka+analiz/

pls trqbva mi za utre

[GaNgStAz]

Здравейте, някой може ли да ми намери есе на тема "Мълчанието е злато" ? Намерих една в интернет миналата седмица -> http://olekkk.com/index.php?option=c...isha&Itemid=70
дадох я на г-жата, но ми я върна и ми каза да напиша друго есе, щото тва не и харесало Ако някой може да ми помогне, ще съм много благодарна.

[Tedi4ka]

Темите са ви пратени на лични съобщения

[kamelchety]

http://download.pomagalo.com/211349/...=22295951&po=3
http://download.pomagalo.com/343535/...=22296581&po=1

[resinger]

Ако може тези 2 темички: http://download.pomagalo.com/110106/...+mejdu+horata/ и тази http://download.pomagalo.com/49226/m...=22325896&po=1 .Благодаря предварително

[SmilezZz]

АЗЪТ, ЕГОЦЕНТРИЗМЪТ И ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ХОРАТА
(есе)
от Любка Л.Бундова


Знаем ли какво имаме пред вид, когато говорим за аза? За мене той означава идеите, спомените, заключенията, преживяванията, различните форми на назовани и неназовани намерения, съзнателните усилия да бъдеш или да не бъдеш нещо, натрупаните спомени на подсъзнателното, родовото, груповото, личното – всичко това, независимо дали се проявява чрез външни действия или духовно чрез вътрешни качества, всичко това е азът. Той включва съревнованието, желанието да бъдеш нещо. Целият този процес е азът. И когато се изправим пред него, откриваме, че той е нещо злощастно. Използвам думата „злощастно” нарочно, защото нашият аз ни отделя от другите хора, той се самоизолира. Колкото и благородни да са, неговите действия ни отчуждават и отделят един от друг. Ние всички знаем това. Познати са ни онези необикновени моменти, когато нашият аз го няма, когато няма усилие, желание да се постигне нещо – моментите, когато сме изпълнени с любов. Любовта няма нищо общо с аза. Азът е сляп за любовта. Казвате „обичам”, но в самото казване, в самото изживяване няма любов. Там където има любов, азът не присъства.
Струва ми се, че е много важно да разберем как нашият опит укрепва личния аз. Ако сме сериозни, би трябвало да разберем този проблем на нашето съществуване. А какво означава думата опит? През цялото време ние имаме преживявания, добиваме впечатления и осмисляме тези впечатления, реагираме и действаме по един или друг начин под тяхно влияние, правим си сметки, хитруваме и т.н. През цялото време съществува взаимодействие между онова, което виждаме обективно, и нашето отношение към него, взаимодействие между съзнателното и спомените на подсъзнателното.
Спомените ми определят начина, по който се отнасям към онова, което виждам и чувствам. Опитът участва в процеса на моите реакции към онова, което виждам, чувствам, знам и вярвам. Опитът е реакция, отклик на нещо видяно. Аз реагирам, когато ви видя и наричам тази реакция опит. Ако не дам име на моята реакция, тогава тя няма да бъде опит. Звучи просто и ясно. Това не е ли факт? С други думи, ако не реагирам според моите спомени, според моите условия на живот, според моите предубеждения, как мога да говоря за опит, за това, че съм преживял нещо?
Да цениш хората, означава да ги изслушваш, да ги разбираш и да посрещаш нуждите им.
Мисълта звучи добре, но е трудно постижима. Не е лесно да поддържаш добри взаимоотношения с околните. Изисква много усилия да бъдеш предан, да се грижиш, да служиш, да обичаш и да прощаваш.
Има неща, които правят това още по-трудно. Едното е, че всички ние малко или много се държим, говорим и мислим все едно сме център на вселената. Това е вярата, че ти си единственият, който съществува в действителността. Всички останали са просто продукт на въображението ти. Ако престанеш да съществуваш, вселената също ще престане да съществува. Истината е, че във всеки от нас има нещо, което поражда преувеличено чувство за важността ни. То иска да е центърът на нещата. То иска да му се ръкопляска, да го почитат, да го величаят. То се нарича Его.
Егоизмът е нещо, което силно пречи на взаимоотношенията ни:
-Под “егоизъм” в Тълковния речник е записано: “Поставяне на личните интереси над тези на другите.”;
-Известен писател казва, че егоизъм е не да живееш, както ти искаш, а да караш другите да живеят, както ти искаш;
-А друг е определил егоиста като човек, обичащ себе си повече, отколкото другите егоисти.
Често когато говорим за егоизма, използваме различни синоними – себелюбие, нарцисизъм, гордост. Думи, които в известна степен описват едни и същи неща.
Все по-рядко се случва да има истински, открити, искрени и топли взаимоотношения дори между приятели, гаджета, деца и родители... Страхът да бъдеш себе си, да изразяваш чуствата и емоциите си, да откриеш истинската си същност.
Затова, че всеки гледа да е над другите и за склонноста ни да приемаме само личните си гледни точки. За липсата на толерантност и търпение, да не говорим за уважение, любов и разбирателство.
Хората се стремят към кариера и надмощие, всеки се е затворил в собствен свят от амбиции и цели и е готов да пренебрегне истински важните неща, за да ги постигне...
И на края след всичко казано до тук истината е че:
Всеки от нас се нуждае да види своята стойност и в нечии други очи, освен в собствените си.

[SmilezZz]

Маската-необходима ли ние?
Есе

В живота на всеки човек има моменти,в които се налага да си постави маската на лицемерието и подлостта,за да може да премине през изникналите трудности и да се пребори с тях.
По този начин постъпват и героите на Шекспир и Молиер-Хамлет и Тартюф. Хамлет слага маска,зад която крие огорчената си и съсипана душа и се представя на луд. Така успява да завърши започнатото дело и да отмъсти за убийството на баща си. При героя на Молиер-Тартюф маската,която използва е,за да прикрие своята подлост и лицемерие като по този начин успява да заблуди Оргон и да изпълни своята мечта-а именно да е богат.
Но въпроса,който си е задвал всеки един от нас е дали наистина ни е необходима маска и има ли смисъл да крием истинската си същност? Отговорът на този въпрос е,че понякога обстоятелствата ни принуждават да си слагаме маска. За жалост обаче има и такива хора,които постоянно носят маската си,а от това страдат останалите. Всъщност да си лицемер,да лъжеш и да си подлец са едни от най-лошите човешки качества,но в днешно време много голяма част от хората ги притежават. Защо е нужнсвоте истински мисли и чувства,като много по-добре е да кажеш и покажеш всичко,което мислиш и чувстваш? Когато изпитваш неприязън към някого,по-добре е да му го кажеш в очите,отколкото да лицемерничиш и в негово отсъствие да го оплюваш и критикуваш. Но когато твой приятел те е наранил по-добре е да си затвориш очите и сърцето,и да сложиш маска,за да не позволиш на няколко неуместни думи или действия да наранят сърцето ти,и да разрушиш едно приятелство,градено с години.
Според мен маската,както ни е необходима,така е и излишна,защото трябва да казваш истината,без да пелтечиш и лицемерничиш. Казано право в очите без заобикалки боли по-малко,отколкото да го разбереш от други хора. Не може истински приятели да се лъжат,тогава те не са приятели,а познати. Не трябва пред някого да си му добър приятел,а пред друг да говориш лоши неща за него.
Понякога в живота на човек се случват тъжни неща,които нараняват душата му. Тогава наистина се налага да си сложиш маската на веселието,защото не е нужно всички да разбират за твоите страдания и мъки.
Маската според мен понякога е необходима,но не и когато я използваме за зли помисли и действия,защото това може да ни изиграе лоша шега и после да съжаляваме.
Всеки един от нас понякога слага своята маска. Когато се чувства несигурен,обиден или наранен,в случаи,когато наистина му е нужна. В останалото време аз смятам,че трябва да сме искрени и открити,а не лицемери и подлеци. Затова мисля,че маската е и необходима,и излишна!

[viki21996]

плс моляте да ми го прати6 неска 6тото ми трябва за утре http://download.pomagalo.com/403567/...22421093&po=10

[djuki]

http://download.pomagalo.com/1073/po...22422495&po=10

http://download.pomagalo.com/83239/l...=22422653&po=3
мерси

[detelina101]

За своя дълъг живот (1850-1921) Иван Вазов вижда обичната си родина неколкократно променена. Времето се мени, моралните норми и ценности също. Идеалът на твореца обаче е неподвластен на събитията. Той винаги остава един, изразяващ се в понятието - отечество. Поетът влага своите сили и талант за неговото добруване, посвещава му творчеството си. България за Вазов е всичко - родина, народ, майка.

Решаваща роля за неповторимата любов на поета към отечеството изиграва Съба Вазова - майката на поета. Фанатичното твърдение на своята майка \"България с най-хубавата земя на света\" Вазов приема като свое верую. Така както Съба Вазова направлява и оформя ценностната система на сина си, Вазов насочва своя народ. Промените в родната му страна го вълнуват силно. Най-много поетът е загрижен за израстването на българския народ, което не бива според него да спира , независимо от обстоятелствата. Стиховете на поета приживе са насочени към цели три поколения. Поетът е свидетел на подвизите на будното революционно поколение от времето на възраждането, на загубването на ценностите от хората, родени в робство, но познали вкуса на свободата и на забравянето на прежните български подвизи и величие от израсналата в освободена България младеж. Поетът се изживява като духовен наставник на българския народ. Преди Освобождението за Вазов родина, народ, общество са синоними. Той ги обича с еднакъв плам и с радост им отдава живота и таланта си. Затова поетът трудно приема, че част от обществото след 1878 г. е управленческата прослойка, която Вазов не одобрява. Според твореца тя не служи подобаващо на обществото, не се грижи за неговите проблеми и довежда народа до социален и културен упадък.

За да защити своя идеал, за да закриля и възпитава народа си, поетът се променя. Той желае обществото да го чуе и затова настройва музата си в съответствие с народните чувства. Тя се оказва подготвена и орисана за това. Авторът изпитва интимна обич към България и цялата му душа е чакала мига на отдаване. В \"Новонагласената гусла\" (от \"Пряпорец и гусла\" - 1876 г.) Вазов се обрича на народа си:

на дълга си аз съм послушен.

Стихотворението е своеобразен обет авторът да пише само за доброто в българското общество, в България. Творецът пише в името на родината си и не толкова срещу враговете й. Той поражда положителни чувства, събужда най-възвишени мисли у българите. Вазов възпитава българския дух да е свободен и му посвещава живота си. Възторгът му от \"израсналите\" българи, към които той връща загубилото се според него следосвобожденско общество в \"Епопея на забравените\" (\"Гусла\" - 1981 г.) е безмерен. Чрез този цикъл от дванадесет оди Вазов подрежда ценностите на българския народ, като маркира най-високото им ниво - свободния дух.

Най-ясно своите тревоги за бъдещето на освободена България Вазов споделя в стихотворението \"Линее нашто поколение\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Авторът сравнява положението на българското общество с \"убийствен мраз\", съответстващ на метафората \"сън\" от възрожденската епоха:

линее нашто поколение,

навред застой, убийствен мраз;

нии топъл луч, ни вдъхновение

не пада върху нас.

Чрез риторичните въпроси в трети и четвърти куплет авторът се стреми да тласне народа си към осъзнаване. Същите опити за \"стопляне\" се откриват и в потискащото описание на действителността от стихотворението \"Разлюляха се нашите надежди\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.) Авторът постига целта си като характеризира реалността с епитетите \"зли\", \"гибелен\", \"горчиви\".

За да предизвика разбирането на своя народ, Вазов осъзнава, че критиката не е достатъчна. Паралелно с нея Вазов изпитва нужда да обоснове и оправдае своя избор пред обществото. Прави го чрез позицията на лирическия герой в стихотворението \"Епилог\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Във водения диалог обществото обвинява певеца в безцелност и безсмисленост на творчеството му така, както Вазов се чувства обвинен. Паралелът между автор и лирически герой е много силен и обвинението към поета в стихотворението \"един ти пееш за любов\" се отнася и за Вазов. Авторът обаче не пее в творбите си за обич между хората, а за безграничната си обич към България. Спомняйки си за робството с носталгия, която изглежда нелепа, той го нарича \"чудно време\". Точно нелепостта на сравнението буди реакцията, която авторът провокира с цялото си стихотворение - уплаха, дори страх от създалото се положение. Носталгия се усеща и когато героят говори за надеждата:

надежди будеше големи,

тогава всякой бе поет.

Чрез позицията на лирическия герой спрямо обвинението, че преди е пеел с народа, а вече не, и съдържащото се в отговора изброяване на видни възрожденски личности, Вазов отново изразява мнението си, че не той, а народът е променил своята позиция н то в негативна посока. Сигурността , че е останал верен на себе си, проличава в изказването на героя му:

не знам да пея по поръчка,

по сметка не съм чувствал.

Тя носи на автора оптимизъм, който е неизменен през половин вековния период на неговото творчество. Но Вазов вече не е така снизходително настроен към своя народ. Съветва го да се издигне, да порасне до величието на идеите от поетичното му творчество, а не той да се принизява:

и ако той при вас не слазя,

то вий стигнете го тогаз

С краткото еднокуплетно стихотворение \"Що е душата на поета\" (\"Италия\" -1884 г.) Вазов лаконично успява да предаде чувствителността и дълбочината на човешките емоции на поета, т.е. своите, и чрез това да обясни още веднъж своя избор.

За да подкрепи своето дело, Вазов се обръща към примера на чужди велики поети. В няколко стихотворения от стихосбирката \"Италия\" и в цикъла \"Поет\" от стихосбирката \"Звукове\" (1893 г.) Вазов изтъква вечността на изкуството, поезията, т. е. на своя труд. В стихотворението \"Алфред дьо Мюсе\" (\"Звукове\") като сравнява сърцето на поета с \"кипяща бездна\" авторът внушава вярата си в спонтанността и силата на поетическото чувство. Той неколкократно заявява в свои стихове, че по принуда не би могъл да твори, че поетичният му талант не се подчинява на нищо външно. Авторът изтъква искреността на своето творчество и вярата в значимостта му, в предначертания си път на народен поет. Вазов изразява мисионерската си същност и в стихотворението от същия цикъл \"Леопарди\": \"поета, боже, си орисъл\", но представя дарбата на поета като бреме, \"мъка\". В последния куплет авторът пояснява, че проблемът и мъката на поета идват от неразбирането на околните, на обществото, което неразбиране води до агресията му към \"певеца\":

и за дарът случаен твой

да го преследват и в гроба.

Вазов вярва в своето безсмъртие, което е разкрито в произведения като \"Моите песни\" (има няколко стихотворения с това заглавие), \"Жива история\", \"Съзерцание\". Творецът съзнава значимостта на делото си и ползата за обществото. Най-ярко Вазов дава израз на увереността и самочувствието си като творец в стихотворението \'\'В бъдещето\" (познато като \"Моите песни\") (\"Под гръма на победите\" - 1914 г.) Чрез повторението на стиха:

и моите песни все ще се четат

в края на всеки куплет Вазов отново подчертава полезността на своето творчество; нещо повече той го смята за синоним на българщина и вярва, че докато България я има, тя ще има нужда от неговите произведения:

\"те жив са отклик на духа народен \"

Творецът е напълно убеден, че е изпълнил добре задачата си. Това негово мнение може да бъде открито в речта на лирическия герой в стихотворението \"Моят път\" (цикъла \"Образи и видения\" от \"Люлякя ми замириса\" - 1919 г.):

и пръсках светлина, душите грях,

разбрал високо си призванъе,

над нивата народна бодро сях

зърна на вяра и съзнанъе.

Вазов не губи надежда за своя народ. Той го поучава както баща сина си и въпреки острите критики, които му отправя, продължава да го обича и вярва в него. Творецът прехвърля увереността си в силите на народа върху младото поколение, прехвърля надеждите, които предишното поколение не оправдава. Ярко личи пренасянето на авторовата вяра върху идващото поколение в стихотворението му \"Не, не вярвам, че докрай\" (\"Поля и гори\" - 1884 г.). Авторът пише в бъдеще време, често подчертава оптимизма си и едновременно обяснява невъзможността народното съзнание да промени нещо в настоящия момент:

Дух велик ще оживей

в едно ново поколение.

Вазов съзнава, че идеалите на предосвобожденска България са изживели времето си и че пред народа стоят нови задачи. За да продължи да изпълнява ролята си на духовен учител, той дава на обществото нов идеал, който да следва - труда. Призивите от възрожденската му лирика се трансформират в заглавия, подчинени на нуждите на новото време. (\"Да работим!\"/\"Не ще загине!\"-1919 г.) В стихотворението \"Нивата\" (\"Под нашето небе\" - 1900 г.) Вазов умело съчетава три основни плана в своята поезия. Първият е трудът в новата си за обществото възпитаваща роля. На него е посветена първата част на стихотворението. Във втората Вазов критикува, изразява страха си от грешния според него път на управляващата част на обществото. Смисловата градация от \"гнило семе\" до \"бъдеще страшно\" прави внушението много силно и чрез него авторът постига въздействието, което желае. В третата част на твореца се възвръща оптимизмът и се вплита авторовата идея за надежда в силите у младото поколение. Авторът обаче призовава и за помощ от поколението, което той почти бе отрекъл в произведения като \"Линее нашто поколение\". Обръщението разкрива по-силната убеденост на твореца във възможностите на българското общество.

Сейте, сеячи, доброто засявайте

в младата нива у нас

Вазов твори в сегашно време, говори за днешния ден като изразява мнението си, оформено след много лутания в характера на обществото, че на България ще помогне вярата и действията в този момент. Вече липсва отчаяното настроение на стихотворенията \"Разлюляха се наште надежди\", \"Линее иашто поколение\". Оптимизмът на Вазов се възвръща напълно и той отново директно сочи задълженията на своя народ чрез повелителните форми в \"Нивата\".

Служейки на България, Вазов възпитава нейния народ. Отношенията между поет и общество претърпяват външно възходи и конфликти. Творецът обаче никога не спира да подкрепя и обича българите. А те се уповават на поета и песните му и в началото на XXI век.