Отговор в тема
Ако може да ми изтеглите тези 3 темички че ми трябват спешно за утре
http://download.pomagalo.com/181564/...=22986017&po=1
http://download.pomagalo.com/82122/e...nie+na+lamark/
http://download.pomagalo.com/39035/jan+batist+lamark/
Габриела Вениалинова Бушева ОУ,,Пенчо Славейков” град:ДимитровградПървоначално написано от SkyEatsAirplane
http://download.http://www.teenproblem.net/school/50...+ne+sme+dotam/
преди броени секунди ми казват, че имаме есе за утре
Европейци сме ний,ама все не сме до там.
(Есе)
Разочаровани от нежеланието за развитие на някои свои сънародници,Алеко Константинов с огорчение възкликва-,,Европейци сме ний,ама все не сме до там”.
Неговите думи звучът актуално и днес.Макар да сме част от Европейския съюз,сътвсем не означава,че географската принадлежност към Европа ни доближава до високата култура на общуване и големите икономически постижения на развитите европейски държави.Макар,от една страна да притежаваме богато историческо и културно наследство,самите ние не го ценим и познаваме достатъчно.Много често истоеическите паметници на културата имат върху себе си ,,рани” от ръката на мой връсник-надраскани инициали и следи от графит.Мисля че голямата разлика между българите и жителите на отвърдените европеиски следи се състои в начина на мислене,в отношението към националното минало във взаимодействие между гражданите.
Алеко сигурно няма предвид географските граници като казва,че не сме европейци,а именно тази липса на положително утношение към родните забележителности, към чуждите постижения към умението да работим упорито и заедно в името на националните интереси.На писателя не му дупада просташката форма на разговор и явните прояви на грубост и егоизъм.Той е смутен от бедната душевност на байганьовците.С високо самочувствие но без възможности,те нахално заемат висши постове и още по-страшно е това,че представят чрез собственото си безкултурие България по света.Така Бай Ганьо викайки: ,, Булгар! ” очаквайки,че ще предизвика възхищение ,но всъщност поражда само съжаление.За да имаме основание за европейско самочувствие,би следвало да се разделим точно с такива прояви на криворазбрана национална гордост! Съвремения живот у нас изисква да бъдем енергични творчески вдъхновени и със съзнание за патриотична отговорност да изравним себе си с най-високите европейски стандарти.
Оптимистка съм и вярвам,че ще станем европейци изцяло.
Времето избира кой да срещнеш в живота си, сърцето избира кой да обичаш,
но само ти избираш кой да остане ♥
..No ako wednuj se wurnesh w nachaloto i se ogledash dobre..
Мoje bi shte otkriesh towa, koeto ti e lipswalo..
Конфликтът Креон – Антигона
От древността до наши дни са достигнали много малко литературни творби, които отразяват начина на живот на древните хора, тяхната религия и мироглед за живота. В достигналата до нас “Антигона” на древния трагик Софокъл се разкрива за трагичната съдба на едно младо момиче. Момиче, което жертва живота си и влиза в пререкания с вуйчо си, за да изпълни единствения за нея свещен дълг – да погребе брат си.
В началото на втори епизод Креон и Антигона се изправят един срещу друг. И двамата са еднакво твърди, еднакво упорити и еднакво убедени в правотата си. Креон влиза в трагическото действие като цар на Тива. Опитвайки се да го характеризира, Софокъл обрисува цялата му същност. Същност изразяваща се във властта. Креон счита за престъпление неспазването на законите, а това подкопава авторитета и позицията му. Докато за него най – свещени са законите, то за Антигона - е роднинството:
“Не смятах за така могъщи твоите
Повели, че да нарушава смъртният
Неписаните вечни божи правила.”
Докато Антигона твърдо защитава правотата на делото си, то Креон се опитва да защитава интересите на държавата. Интереси, заради които погубва приятелство и роднинство. В желанието си да раздаде справедливост, той се изправя срещу един мъртвец, а това е нарушение на “божиите правила”. Не зачита правото на лични чувства и е готов даже да се откаже от сина си в името на собствените си възгледи. Хемон се обявява против Креон – бащата като влюбен младеж и втори път против Креон – държавника, защото са нарушени демократичните права на гражданите на Тива.
“Ала не смятай, че единствено
това, което мислиш ти, е правилно.
Защото, който смята, че единствен той
е с мисъл, със сърце, с език – и никой друг,
излиза кух, разгледан по – внимателно.”
Конфликтът между Креон и Антигона продължава да се развива и в четвърти епизод от произведението, в който е разкрит пътят на девойката към смъртта. Младото осемнадесет годишно момиче се замисля над своята саможертва, за погубената си младост и неосъществен живот, но пак на първо място поставя дълга към мъртвите.
Креон научава от гадателя Тирезий, че е нарушено равновесието на живота. Не искайки да го проумее царят се нахвърля срещу стареца:
“Но чуй, Тирезий, старче, и най – хитрите
попадат срамно, щом говорят хубаво
позорни думи от користолюбие!”
Иронията в трагедията е изразена чрез Креон, който винаги говори за собствени принципи и обществени интереси, но който отстъпва пред заплахата от лични нещастия.
Софокъл завършва своята трагедия, показвайки края на сблъсъка между двамата герои. Край прекалено трагичен и жесток, дори и за най – големия виновник. В края на произведението Антигона слага край на живота си, но й остава утешението, че е погребан нейният брат. Безумно влюбен в своята любима Хемон предпочита да умре, отколкото да живее без нея. Разбирайки за ужасната новина Евридика се самоубива. Великият трагик разкрива съдбата на тези трима души, заключени в един триъгълник, от който изход няма. Триъгълник, който постепенно се “свива” и погубва три невинни живота.
Креон остава сам да изкупи вината си като излива скръбта си в горчиви вопли и самообвинения:
“О – о!
Безмилостен адски пристан, защо,
защо ме погубваш?
Ти, който носиш тая вест
за страшни беди – какво казваш ти?
Ти мъртъв човек отново уби!
Какво, сине мой? Какво ми вестиш?
Горко ми, горко!
До мъртвия син
е паднала в кръв и мойта жена!”
В своята трагедия Софокъл обрисува конфликтът между два силни характера. Сблъсъкът между Креон и Антигона се основава на два взаимно изключващи се принципа – държавността и семейството. Държавност, която погубва семейството и семейство, без което никой не може.
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ЛЮБОВ, ЩАСТИЕ И СВОБОДА- ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
( есе върху повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” )
Два часа- животът е само в тях.
Краят на лятото на 1918 година в един български град. Небивала суша. Коремен тиф. Холера. Глад. Престъпления. Война!
Лозя. Зеленина. Каменна колиба. Прохлада. Гладът- непознат в този оазис, далеч от ужасното ежедневие.
Окичени като с коледни играчки праскови- поливани в тази суша. И една нощ- една от прасковите- обрана!
Сред този оазис е самотната стопанка- сякаш видение от приказка. Елисавета- красива, преминала първата си младост жена. Животът й- препускал през три войни. Нещастен брак. Напразно похабена младост. Самота!
Кой ли посяга на безценния плод на коменданта? Сръбски военнопленник- измършавял, одрипавял хубав мъж- бивш музикант учител. И покъртителното обяснение: “Ради Бога, госпожо, гладен бях…”.
Какви ужасни години. Войната уж е далеч. Но тя е и тук! Още по-страшна и смразяваща, защото нищо не е естествено и спокойно. Защото липсва младостта- тя е на фронта. Защото липсва радостта- халата(войната), първо е глътнала нея.
“Даскалски приказки!”- отсича комендантът съпруг. Няма място за хуманност! А ако сам не я дадеш, как и откъде ще я получиш за себе си?
И образът на пленника- образ на мъченик, на поругани идеали, на погубена младост, на неизживяно щастие…
Двете лица на войната. Войната е лудост! И сред тази лудост припламва и избуява една мимолетна, предварително обречена на гибел любов. Истинска, силна и всеотдайна. Щастие- заключено в два часа.
Два часа, в които поместваш всичко пропуснато, неизживяно; преминало покрай теб, без да го усетиш.
Два часа- които се опитваш да задържиш, за да изживееш това щастие- пропуснато, настоящо и бъдещо!
Два часа- след които безкрайно дълго чакаш утре…
Два часа- животът е само в тях!
И душа, разделена на две! Едната половина постепенно умира- подвластна на морал и възпитание, осъждаща и бунтуваща се. Другата половина- вярващо, любещо, ликуващо същество- взема връх. Внезапно пробила подземна река помита всичко по пътя си: морални забрани, разумни доводи.
И пробудената женственост, възраждащата магия на любовта оправдава това.
Но щастието е миг! Съпругът произнася страшно осъдителното: “Наесен, когато войната свърши…”. Тогава? Той-пленникът- ще си отиде. Сърцето се свива в лошо предчувствие.
И липата- мълчаливият и верен съучастник- не може да помогне.
Идва краят на войната. Епидемията- в разгар. Спекулата- в нечуван размер. Разорение. Глад. Оскърбена гордост и достойнство на един народ. Мъка, скръб и гняв.
И равнодушието на влюбената жена- равнодушие посвоему, страшно очакване за край, за промяна в живота. Всичко сякаш тече покрай теб, без да те засяга, без да те е включило в сметката си.
Лъжлив покой! Тази река, която си оставила да тече покрай теб, ще вземе последните си жертви- една голяма любов, едно голямо щастие и един свободен дух.
Тиха нощ. Изтраква съборен от зида камък. Сянка. Тихо подсвирване. Второ… Трето… Гръм! Задавен вик… Ужасен глас от колибата. Някой тича. Женски писък. Пистолетен изстрел… Небитие. Там дали има свобода, любов и щастие- вечно?! На Земята те са само миг!
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ СВОБОДА И ЩАСТИЕ –
основна необходимост на човека
Едно от най–големите постижения на българската литература е известната творба на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”. Събитията са свързани с Първата световна война. Повестта описва едни красиви взаимоотношения по време на войни и жестокост. Любовта между главните герои Иво и Елисавета е истинска и чиста, но и невъзможна. Героинята рязко се откроява на фона на ужасяващата война.Тя жадува за всичко онова, което войната е разрушила-за любовта, щастието и духовната свобода, които не намира в живота. Творбата разкрива писателя като познавач на човешката душевност. Тя е най-превежданата му в чужбина творба, защото поставя проблеми с общочовешко значение.
Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта. Авторът разказва за любовта между двама души. Произведението гради художествена представа за емоционалната промяна у Елисавета. Всъщност това е история за драмата на една жена, която среща любовта в неподходящо време и място. Главната героиня търси своето щастие, смисъла на своя живот и го постига. Но тази любов предизвиква конфликт в душата и ценностната система на Елисавета-между повелите на сърцето срещу здравия разум, между моралните норми и порива към щастие. Любовта между застаряващата жена на полковника и сръбския военопленник Иво Обретенович влиза в противоречие с патриархалния морал и ценности, с омразата възникнала на националистична основа, с чисто човешки психологически предрасъдъци.
Основният проблем в повестта „Крадецът на праскови” е проблемът за човешкото щастие, за човешката нужда от любов и свобода, от пълноценно живеене-основна отговорност на човека към самия себе си.
Елисавета е наследница на видно, но обедняло семейство, възпитана в строгия морал на патриархалните традиции. Бракът и не е резултат от любов и разбирателство, а на спазване на обществения морал и от части на суетността да принадлежи към видното общество на града.
Нещастна, непознала радостите на живота, непознала дори радостите на майчинството, ежедневието и е еднообразно,лишено от емоции, затворено. Безнадежността , меланхолията, отчаянието, тихото премирение са нейни спътници. Дори голямата човешка трагедия, породена от войната не я трогва. Няма никаква връзка с външният свят и единствената и отеха са книгите. Героинята не е щастлива. Очите и изразяват отчаяние и обреченост, душата и копнее за нещо различно и красиво.
Но за Елисавета любовта е съдба. Чудото любов идва със сръбския военопленник. И героинята разбира, че любовта е най-хубавото нещо, което и се е случвало.Тя идва плахо, бавно, защото са много преградите, които трябва да преодолее. Раздвоението в душата на Елисавета е болезнено, силно. Дългът и на съпруга се противопоставя на желанието да бъде свободна и щастлива, да мечтае и вярва в нещо истинско и красиво. В крайна сметка Елисавета осъзнава, че именно любовта е способна да осмисли живота им.
Първата причина за неосъществената любов е патриархалният морал и ценности. Тя е възпитана в духа на тези ценности от майка си. Една от тези ценности е жената да не изневерява на мъжа си и да му е вярна, докато умре. Ето затова главната героиня не може да се срещне с пленника, а още повече да живее с него:
„Тя я беше възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновците, но те били полуеснафи, запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетичното себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота.”
Втората причина за невъзможната любов между Елисавета и Иво е омразата наоколо. Тази омраза е на чисто националистическа основа, възникнала от непрестанните войни. Те променят съдбата на човека и засягат личния му живот. Иво не е нещо по-различно от учителя по музика, той се е превърнал във войн, а по-късно в пленник. Точно тази националистическа омраза у хората преминава в лична ненавист:
„Той (полковника) презираше румънците и диво мразеше сърбите,”коварните и подли съюзници” от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера.”
Тези две причини не са фатални, ако към тях не се прибави трета-свързана с психологическите мисли на хората и техните лични подбуди. Елисавета мечтае за бъдеще, свързано с пленника, но не може да забрави миналото и да заглуши съвестта си, свързани с миналото и съпруга и. В произведението намираме ясно изразен конфликт:от една страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт е достатъчен, за да засили драматизмът на ситуацията докрайност.
Героинята е обвзета от постоянни вътрешни противоречия и колебания-дали ще намери сила и смелост да избяга от тъй омразната и колиба или за винаги ще позволи на тягосната атмосфера да смачка живота и. Тази силна любов я раздвоява, разкъсват я гордост и срамежливост. Елисавета стои на границата между гласа на човека и този на разума:”Душата и бе разделена на същества:едното-премирената, угнетената жена, чакаща пристъпващата насреща и старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото-непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо.”
След разтърстващи душата колебания, героинята на Емилиян Станев избира да даде живот на второто „същество”, на което тя се съпротивлява и което се оказва по-силно от „мъчителните пристъпи на съвест”, „отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи”.
Свободата и щастието-две от наи-важните ценности на човешкото съществуване. Срещу тях обаче се възпротивяват не само нормите на закостенелия патриархален морал, а и на човешката съвест. Затова изборът на героинята е така дълбоко изстрадан и драматично категоричен. В повестта „Крадецът на праскови” ставаме свидетели за пореден път, че за любовта няма граници, тя е мощно чувство, издигащо се над живота и над смъртта. Емилиян Станев я утвърждава, като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата, водещо към един по-добър свят.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
„Щастието се състой в това- да побеждаваш злото в себе си”- Емилиян Станев
Още от съществуването на човека, неразделна част от битието му са двете противоположни чувства- доброто и злото.Това се отнася както в частност за всеки от нас, така и в най- глобален и общочовешки смисъл.
Във всеки от нас има частица зло, която всячески се опитваме да изкореним.Но също като плевелите, при всеки наш опит да ги премахнем те израстват отново и още по- устоичеви.
Злото в нас ни кара да изкарваме наяве най- нишите и отрицателни черти от нашия характер- злоба, завист, омраза- все чвства ,които никой от нас неиска да изпитва, но неможе да прогони.
В стремежа си да победи злото човечеството е измислило много притчи и разкази. Например- дявола. Той живее в ада, в дълбините на мрака, където властва мрака, болката, мръсотията. Въпреки това олицетворение във всеки от нас има по един дявол, които ни бута към пропастта. И отново се изпражят един срещу друг: Доброто и Злото, Бога и Дявола.
В произведението „Крадецът на праскови” Емилиян Станев показва ужасната сила на злото, която побеждава дори едана истинска любов: „После подсвирването отново се чу, вече за трети път, но сега по- бавно, по- високо и по- отчетливо, с настойчиво подчертана нотка. В същото време учителят чу дрезгавия глас на ординареца и видя червения пламък на изтрела”.”Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтона в града. Беше още жива...”
Злото е в основата на всичко лошо, което се случва по света- кражби , убийства, войни.
Ако всеки крадец или убиец се опита да победи злото в себе си, със сигурност ще има много по- малко престапления и хората ще страдат по- малко.Какво да кажем за бойната тази „чума” убила милиони хора по света. Наскоро се честваше годишнина от края на най- кръвопрелитната война- ІІ –та световна война. Дали ако Хитлер се беше опитал да победи злото в себе си щеше да се стигне до там и до смъртта на толкова невинни еврей в концлагерите.
В наши дни сме свидетели на много кампаний- „не на страха!’’, „усмихни се!”- все инициативи целящи премахване на лошото и отрицателно настроение в нашето ежедневие.
Но животът не е огледало на филмите и приказките, които винаги свършват с добро, с „хепиенд”. Много често се случва злото да побеждава доброто. Примери са много- убийства, изнасилвания, тероризъм.
За да си истински щастлив означава да победиш злото в себе си. Според мен такъв човек е лирическия герой в произведението ма Никола Вапцаров „Песен за човека”:
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
Светло
Отдръпнал се, после запял.”
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бяг .”
В заключение мога да кажа само „Браво човек!” И бих го казала на всеки, които би успял да превъзмогне първоначалния ужас от наближаващата смърт и злото което е сторил. Да бъде щастлив в края на собствения си живот.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Този линк излиза грешен при мен
хей ами на мен ми трябва спешно теза на тема "Човекът и съдбата в старогръцката митология в Едип цар,Антигона или Електра "..
Много ще съм благодарна ако някой успее да постне нещо от Помагало ( понеже нямам регистрация там .. >.< или от където и да е )
Мерси много предварително (:
"Човекът и съдбата в трагедията Едип цар"
Трагическия поет Софокъл замисля творба,в която е представен сблъсъкат на човека с отредената му съдба от боговете и неговият порив да я промени със собствени усилия.В тази трагедия се търси извършителят на едно отдавна изваршено престъпление, за което виновния е този който го разследва.В развитието на действието поета показва своята творческа свобода,като усложнява и обогатява действието.
Едип не може да промени съдбата си,която му е предсказана.Няма значение какво казва съпругата му всичките пресказания се оказват точни.Това че мъртвия син на цар Лай ще оживее и ще го убие се оказва вярно,а също и това,че ще се ожени за майка си.По този начин историята става по интересна.Всичкия труд на Едип да промени съдбата си, доказва че това не може да се стори,тя не може да се избегне.
Може да се каже, че Едип е много неразумен човек,той решава да напусне дома си и да тръгне да търси родителите си без да се замисли над думите на оракула.Дори и да не знае,че Лай и Йокаста са родителите му,той убива по пътя си мъж,който е на годините на баща му и после се оженва за жена,която може да му е майка.Като започва да се рови в миналото си той постъпва много наразумно,докато не разбира истината.И така със смърта на Йокаста и своето ослепяване той прави свойте най-големи прегрешения.
Когато Едип подценява мощта на предсказанията,той разчита на себе си да разкрие истината.В търсенето си Едип разбира същото,което му е казал оракула.Неговата способност за разкриване на загадки го издига на трона на Тива,но и му отрежда трагична участ.Дори и толкова способен той постига прегрешението,че е извършил кръвосмешение,което за тогава е най-ненавистното нещо.Когато убива Сфинкса той става герой,но с убийството на баща си и кръвосмешението с майка си Едип срава причина за страшния мор.
В края на трагедията Едип се оказва най-нещастния , отчаян и жестоко наказан от съдбата си човек сред всички земни хора.
Поетът сблъсква един с друг героите и така те стават по-силни.С трагедията "Едип цар" авторът показва, че хората са безсилни пред силата на боговете. Той не подминава отговорността на обитателите на Олимп за страданието на хората, но такива са божийте закони:
".......Олимп е техен
родител-не ги е създал
човешкият смъртен род.
В забрава няма те сън да заспят.
Във тях живее велик бог,
старост не знае той."
Във всяка от творбите на Софокъл, както и в тази боговете стоят някъде високо нод хората.Този трагически поет явно вярва, че има друг свят различен от света на хората.
Драмите на Софокъл наистина пораждат чувства.Той използва трагическите моменти,за да приобщи зрителите към действието.Той придава живот и величие на характерите им.
Човекът и съдбата в трагедията „Едипцар” от Софокъл
Аристотел оценява пиесата „Едипцар” като най-добрата трагедия на Софокъл.
Тя е създадена през първата половина на 20-те години на Vв. Пр. Хр. Изградена е върху митологичен сюжет-митът за Едип, но древногръцкият трагик променя смисловата насоченост на мита като родово проклятие и война.
Тъй като митът за Едип е бил известен на античния зрител, Софокъл не включва в трагедията „Едипцар” павече подробности за събитията, предшестващи случващото се на сцената. Действието започва от времето, когато Едип вече е владетел на Тива и е изправен пред сложен казус, от чието разрешаване зависи благополучието на управлявания от него полис. Именно като владетел той е призван да носи отговорност за съдбата на тиванците. От неговите действия и решения зависи спасението им от жестокия мор в града. Вярата в мъдростта на владетеля е довело хората при него, като при най-мъдрия човек, спасил Тива от чудовището Сфинкс. Едип ясно осъзнава своята отговорности в обръщението му към тях”деца на древний Кадъм нови кълнове”, личи съпричастието му с бедата, сполетяла града:
Чеда злочести, знайна, незнайна е
За мене вашата скръб. Аз зная, страдате.
Но никой между вас не страда с моите
Страдания-вий своите болки знаете,
не мислите за чуждите. А моята
душа оплаква и града и моята
и твоята съдба ведно.
Точно чувствата за отговорност е причината Едип да потърси съвет от аполон чрез пророчицата Пития в Делфийското светилище. За древните елини божията воля е свещена и стои над всичко.
В трагедията на Софокъл волята на Феб-Аполон е изразена императивно: „ Цар Феб ни заповяда недвусмислено...” „Днес богът иска за смъртта му-явно е-/да бъде отмъстено на убийците”....и бога почетеш ли тъй-желаното/ще имаш; помощ в злото и спасение”.
Никой не смята да оспори указаното от бога, защото то е не само съвет към хората, но и морално задължение за тях. Царят на Тива Едип, също приема безпрекословно указанията на бога и дори се самообявява за защитник на неговата воля да бъде разкрит и наказан убиеца на цар Лай:
Но аз ще го разкрия сам от край до край,
Достойно Феб, достойно и самият ти
Отново се застъпихте за мъртвия.
И с право свой съюзник ще ме видите,
За бога да мъстя и за земята ни.
Божествената воля отново е предпоставена като водеща и определяща съдбата на хората:
Ще сторя всичко! Ще живеем в щастие
или ще паднем –все по воля божия!
Едип обявява на всеослушание, че търси това, което дори не предполага-убиеца, който всъщност е самият той.
Смята себе си за „чужд на делото” по погубването на цар Лай. Воден от искреното си съпричастие към голямото бедствие за града, владетелят Едип приема с пристрастие задачата да се разследва и да се открие истината. Открито проклина онзи, който е убил предишния цар и после се е укрил, за да избегне справедливото възмездие.
Проклином аз убиеца, било че сам,
било че с други се е скрил! Да влачи той
злодеецът, сред вечно зло живота си !
И ако живее тук, в моя дом,
И аз го зная, клетвите, изречени
От мене, нека паднат на главата ми!
Тиванският цар изка да е безупречен в изпълнението на своя дълг пред божествените сили и пред жителите на полиса. Тяхната съдба зависи от тържеството на правдата:
И всичко туй заръчвам да направите
Заради мен, за бога, за земята ни,
Погиваща в безплодие от божи гняв.
Драматизмат на конкретната ситуация е изграден върху мотива за знанието доколко двамата антагонисти, Едип и Тирезий са с изравнени възможности по отношение на него. Едип вече има авторитет сред тиванците като мъдър и знаещ човек , защото именно той е разгадал загадката на Сфинкса. Сам заявява това пред Тирезий:
На всеки срещнат гатанката можеше
Да разреши, тук ясновидство трябваше.
На тебе не помогнаха ни птиците,
Ни боговете. Аз дойдох, неукият
Едип и го смирих-намерих отговор
с ума си.......
В диалога между двамата се откроява самочувствието на владетеля”Ти обиждаш днес държавата.” Едип заплашва гадателя за дръзките му слова, чийто смисъл все още е неясен за него:” сигурно си мислиш, че ще мине безнаказано.”Дори обвинява Тирезий пряко в престъпление: „А ако виждаме/ бих рекъл: ти единствен си убиецът.” Смисълът на трагическата ирония е преплетен с понятието за трагическата вина. Едип следва, своята съдба, предсказана от Делфийския оракул, без да осзнава това. По-скоро той е уверен, че сам направлява съдбата, след като се насочва по друг път, далеч според него от роден дом и родители. Синът на цар Лай поема отговорност за делата си и вярва, че е постъпил правилно, защото не е имал друг избор, когато убива белствласия старец и придружителите му при свада на един кръстопът. Едип не изпитва вина докато тя не става съвсем явна. Тиванският цар смята себе си почти за недосегаем, за мъдър и прозорлив. Затова си позволява да се постави над онзи, който носи божествената творба да вижда извън видимото:”сляп си ти/ с очите си, с ума си и с ушите си!” Горчива е тази ирония,произнесена от устата на Едип, но тя е плод на неговото незнание, на заблудата на ума му, който е твърде далеч от истината за извършеното с майката-съпруга се предопределя от характера на трагическия герой Едип. Без да изясне докрай връзката си с Полиб и Меропа, при които е отраснал, Едип поема в неясна посока, зада избегне предреченото, без да знае, че по пътя ще го извърши. Уверен в себе си той стига до град Тива за да спаси хората от Сфинкса. След като отговаря на неговата гатанка, погубила много хора, той става цар на Тива и се жени за Юкаста съпругата на баща си и негова майка без да знае. Той живее дълги години, като вярва, че се е отдалечил от възможноста да се сбъдне предреченото. Като син на цар Лай, той става жертва на родовото проклятие, предизвикано от родителите му.
За разлика от Лай, той синът Едип приема върху себе си цялата тежест на възмездието и изпива докрай горчивата чаша на страданието. Когато се убеждава, че е истинският убиец на своя баща, той поема отговорноста за стореното, като избожда очите си, а майка му се самоубива.
Проблемът за съдбата и човека в трагедията”Едипцар” засяга пряко и образите на Лай и Юкаста. Като родители те пренебрегват предсказаното и дори са готови да убият своето дете, за да се спасят.
В своята забележителна творба „Едипцар” Софокъл изгражда психологически изваяни характери на героя. Той ги изправя срещу силата на съдбата, но влага и силата на човешкия характер, чувството за отговорност.
Страхливци са онези, които бягат от отговорност, отричат грешките си и нямат морална смелост да понесат последствията за делата си.
Достоен човек е този, който, прогледнал за истината е готов да признае своите грешки и да понесе ударите на изменчивата съдба, да се очисти духовно и да се извеси нравствено.
ооо страшно ти благодаряя .. (: наистина мерси отново .. (:
(рр май ще се наложи да си направя рег. в Помагало , че вече ми става неудобно да вии карам да ми търсите разни теми)
Образите на герите в комедията “Тартюф”
Главният герой- Тартюф се появява едва във втора сцена на трето действие. С репликата си “Сложете бича там, до ризата корава” , отправена към слугата Лоран, Тартюф веднага насочва зрителя към основното си качество- лицемерното си набожничество. Още преди появата му той е вече завършен като портрет. За читателя остава само да свери създадената представа за него с поведението му. Епизодът с деколтето на Дорина разкрива двуличието и нравствената му поквара. Самубичуването и мнимото разкаяние пред Оргон, след като Дамис е разказал на баща си за срамната постъпка на измамника, показват умението му да скрива истинската си същност зад паравана на религиозното смирение и пълната му власт над наивника Оргон. Тъкмо увереността, че има влияние над него, кара Тартюф да забрави всяка предпазливост и да попадне в клопката, поставена му от Елмира. Скритият под масата Оргон чува не само любовното признание на мошенника, но и безсрамната му йезуитска мотивировка.
Молиер избира внимателно имената на своите персонажи. Италиянският глагол “truffare” означава измамвам. Тартюф означава измамник и напълно подхожда на неговата същност. Измамите си той извършва благодарение на своето двуличие. Във всеки епизод той носи някаква маска, най- често това е маската на набожния човек. В сцените с Елмира той си поставя друга маска- на искренно влюбения, който не може да скрие своето дълбоко чувство. Естествено първата маска той носи по дълго понеже тя му позволява да живее като паразит в дома на Оргон и да си осигори безгрижно бъдеще с млада жена и заслепен тъст. Пред г-жа Пернел и Оргон Тартюф играе ролята на светец, който редовно се моли “привежда бледен лик и хладната земя целува” , раздава милостиня и подчертава мнимото си равнодушие към материялните блага. Истинският Тартюф е алчен, жесток и коварен. Той не само не се отказва от дарението, което Оргон му прави, но се стреми и към зестрата на Марияна. Малко преди развръзката този лицемер заграбва имота на Оргон и се готви да изхвърли цялото семейство на улицата. Тартюф прибягва до шантаж- използва поверените му от Оргон документи на забягнал бунтовник, за да изпрати своя благодетел в затвора. Тартюф намира оправданиве за всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за безнравствен човек, усвоил до съвършенство извартливата логика на йезуитите: влечението си към Елмира оправдава с нейната красота, присвояването на имота на Оргон- с желанието да го предпази от разхищенията на наследника му, наклеветяването на Оргон пред властта с необходимостта да изпълни дълга си към краля . Речевата характеристика също допринася за по пълното изграждане на образа му. Често срещаните в речта му изрази като “щедрият творец” , “вечното небе” , “грешник лих” , “небето повелява” , “зове ме дълг благочестив” и др. подчертават неговата лицемерна набожност.
Оргон е не по- малко интересен образ от Тартюф. Не случайно при поставяне на пиесата Молиер избира да играе ролята на Оргон. В доста отношения този персонаж е по сложен- почтен, но глупав; честен, но наивен; тираничен в семейството си, но всъщност несамостоятелен човек. Оргон е самотният, изолираният в семейството си човек, който влага цялата си амбиция на неудачник в Тартюф. Измаменото доверие, излъганите чувства- това е драмата на Оргон.
Всички останали персонажи в комедията се противопоставят на Оргон, г-жа Пернел и Тартюф. Това, което ги обединява, е решението им да изхвърлят от семейството натрапника и да възвърнат равновесието и нормалния им начин на живот. Поотделно всеки от тях разгръща свойте способности, за да бъде осъществена задачата. Клеан синволизира трезвия ум и уменията да вижда ясно намеренията на измамника, Дамис- енергията и буйността на младия човек, готов на всичко в името на справедливостта, Елмира- деликатност, чувствителност и женско очарование. Едно от най- ярките имена, което се откроява сред тях е Дорина. Тя носи в себе си и ведрата радост на младостта и непримиримостта на действения човек и остроумието на природната интелигентност. Благодарение на качествата си тя става и двигател на действието- чрез язвителните си и остроумни забележки и чрез показване на истинските подбуди на измамника. Нейната прямост е продиктувана от чувството и за справедливост и от искренната и привързаност към изпадналото в беда семейство на Оргон. Но това не е привързаност на прислужник към господари, а по- скоро на честния човек към хората, станали жертви на лицемерието и измамничество по своя вина
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
OnLy God CaN Judge Me !
Образът на Евгений Онегин в романа “Евгений Онегин” от Александър Сергеевич Пушкин
Пушкин пише своя роман "Евгений Онегин" в продължение на 8 години - от 1823 до 1831г. Ако първите глави на романа са написани от млад поет, почти юноша, то финалните глави са сътворени вече от човек с немалък жизнен опит. Това израстване на поета се отразява и на романа. Главният герой – Евгений Онегин – също като самия поет израства, поумнява, трупа жизнен опит, губи приятели, заблуждава се, страда.
Онегин е светски човек, млад столичен аристократ, получил типичното за времето си възпитание под ръководството на френски гувернант, в духа на литература, загубила връзката си с националното и народностните традиции. Той води начина на живот на "златната младеж": балове, разходки по Невския проспект, театри. Макар и да е учил нещо и някак си, той все пак притежава високо ниво на култура, отличавайки се в това отношение от по-голямата част от дворянското общество. Героят на Пушкин е роден в това общество, но същевременно се чуждее от него. Душевното благородство, резкият хладен ум го отделят от средите на аристократическата младеж, постепенно го довеждат до разочарование от живота и от светското общество, стига до недоволсво от политическата и социалната система. Пустотата, безсмислието на живота мъчи Онегин, обзема го скука и той изоставя светския живот, пробвайки да се занимава с общественополезна дейност. Дворянското възпитание и отсъствието на трудови навици са изиграли своята роля и Онегин не довежда до край нито едно от своите начинания. Той живее без цели.
На село героят се отнася хуманно към селяните, но той не се замисля за тяхната съдба, по-скоро го измъчват собствените му настроения, чувството за пустота в живота. Скъсал със светското общество и откъснат от живота на народа, той губи връзката с хората. Отхвърля любовта на Татяна Ларина – надарена, нравствено чиста девойка. Не съумява да вникне в дълбочината на нейните духовни интереси, в своеобразието на натурата й. Онегин убива своя приятел Ленски, поддавайки се на съсловни предразсъдъци.
В момент, когато духът му е паднал, Онегин изоставя селото и предприема странстване из Русия. Това му дава възможност да обхване живота в неговата пълнота, да преоцени своето отношение към околните и действителността, да разбере колко безплодно е пропилял живота си.
Онегин се връща в столицата и намира същата картина на светския живот. Тук пламва любовта му към Татяна - вече омъжена жена. Но Татяна е прозряла самолюбието и егоизма, лежащи в основата на чувствата му към нея, и отхвърля любовта му.
Чрез любовта на Онегин лъм Татяна Пушкин подчертава, че героят е способен на нравствено възраждане, че този човек не е охладнял към всичко, че в него все още кипят жизнени сили, че у него се пробужда стремеж към обществен живот.
Образът на Евгений Онегин открива цяла галерия от допълнителни образи. Заради Онегин са създадени образите на Печорин, Обломов, Рудин, Лаевски. Всички те са художествено отражение на руската действителност от началото на XIX век.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
А, не се притеснявай! Абонаментът ми е 260 денаооо страшно ти благодаряя .. (: наистина мерси отново .. (:
(рр май ще се наложи да си направя рег. в Помагало , че вече ми става неудобно да вии карам да ми търсите разни темиА аз след толкоз дни вече няма да съм ученичка
хаха блазе ти .. !!
Плс трябва ми доклад на тема Индия през XIX век
Индия вървяла по свой, твърде различен от европейския, път на развитие. Към средата на XVIIIв. Държавата се разпаднала на множество малки кралства, които непосредствено враждували помежду си. Индийското общество било разпределено на около 3000 касти, като между най-горната (тази на брамините) и най-долната (тази на недосегаемите) стояли множество непробиваеми стени. Именно в този момент се появили англичаните и британския колониализъм, който играел важна роля в историята на Индия.
От средата на XVIв. няколко европейски държави, включително Португалия, Нидерландия, Франция и Великобритания започнали да пристигат като търговци в Индия, а по-късно се възползвали от недобрите взаимоотношения между кралствата, за да изградят колонии в държавата. Най-сериозните промени, които пришълците наложили в индийското общество се отнасят към периода 1750-1850г. В средата на XIXв. англичаните вече били истински управници на Индия, с организирана бюрокрация, традиции и правила. Мирът, редът и уважението към собствеността били добрите страни на британската власт, но заедно с тези западни ценности се проявили и отрицателните последици на шока, който Индийското общество изпитало от контакта с една съвсем различна цивилизация. Различията били огромни, а тяхното преодоляване – болезнено и за двете страни. Отказът да се приемат чуждите европейски норми на живот довело до големия бунт в средата на XIXв., известен като въстанието на сипаите или първата война за независимост на Индия, бунт, който англичаните смазали с огромни усилия. След потушаването му те успели да наложат в Индия законност и ред, съпроводени от политическо единство за дълъг период – 1857-1947г. За да предотвратят те решили да спрат поробяването на индийци, но всички участници в бунта на сипаите били брутално екзекутирани.
Обесване на 2ма участници в бунта от 1857г.
Ганди е човекът, който се появява в точния момент, за да внесе своя решаващ принос, както към индийския национален идеал, така и към останалия свят. Защото идеите му, продиктувани единствено от дълбокия хуманизъм, представляват истинско богатство и база за размишления и анализи и в нашето съвремие. Индийският лидер, повече от всеки друг, се свързва със стремежите на тази велика страна Индия към свобода, обединение и утвърждаване на своите културни ценности пред останалия свят. Една от най важните заслуги на Ганди е, че успява да обедини различните индийски национални сили и да намери за всяка от тях приемливо решение. Съществуващото единство, макар и противоречиво, се дължи в по-голямата си част на него. Ганди се превръща във вожд на индийската нация, способен и далновиден политик, съчетаващ в себе си качествата на философ и обществен деятел. Под неговото ръководство антиколониалната борба придобива много по-широк размах и резултатите от нея са освобождаването на страната от колониалната система на Великобритания. Историята познава много малко такива случаи на самоотверженост и преданост на една идея. Идеята за ненасилствената борба, която Ганди проповядва, внася в историята на останалият свят една нова надежда и алтернатива, имаща възможността да преобърне разбирането за решаване проблемите на света върху различна и хуманна основа.
Всичко това е превърнало Индия в държавата, която е в момента. Сблъсъкът между огромния азиатски контитент и цивилизацията на модерния индустриален Запад не може да се оцени еднозвачно. От една страна, западните сили носели със себе си модерните постижения, но от друга, те изкривили специфичния път на развитие на Индия и други азиатски държави и с това завинаги белязали тяхното бъдеще. И днес Индия е запазила идентичността на своя народ, корените на своето минало и се превърнала във втората по брой на населението държава в света.
detelina101 мерсии многооо ..
OnLy God CaN Judge Me !
Трансформиращ преразказ "Бай Ганьо у Иречека" ако може
You can't play on broken strings.You can't feel anything that you heart don't want to feel.You can't feel something ain't real.
Трансформиращ преразказ Бай Ганьо у Иречека
Преразказ от името на проф. Иречек
Чух звънене на вратата,отворих я и с най-приятелски тон някакъв българин ме поздрави и навлиза в кабинета ми.Поканих го аз да седне и се сърдя на паметта си,защо не се сещам кой е този човек.Попита ме не го ли познавам и нали аз съм бил министър в София.отговорих му положително и той заключи най-тържествено, че и той е оттам.Подсети ме за статията на вестник ,,Славянин’’,че ме ,,нацапали’’.Даже се изтъкна за мой закрилник.
След това той започна да хвали квартирата ми,като ми загатна осезателно,че ,,най-стене има място да се прибере тука’’ , говори ми за гостоприемството на българите.Започна да използва националните ценности, за да извлече полза.Аз се стараех да му внуша,че квартирата ми е тясна и нямам излишни помещения.
Сладкодумният ми гост съобщи,че е донесъл розово масло и заяви утре да го водя при всички фабриканти ,за да му превеждам езика.Казах му че не съм запознат с фабрикантите на етерни масла , но ще му покажа къде се събират българите та някой да му помогне.Отвърна ми, че няма да ме пресилва.Добави,че ще даде един мускал на госпожата.Неможах да разбера за коя госпожа става дума.Българинът прояви нахалство като се опита да се самопокани в дома ми.
Имах една работа ,която се пресече с идването на гостът ми .Затова се опитах по деликатен начин временно да го експедирам.Извиках на майка си временно да го занимава. Той я попита къде е по-хубаво в Прага или в София,докато я изгледа с дяволска усмивка като че ли иска да ми внуши възгледа си за жените.Майка ми остана в недоумение,защото никога не е била в София.
Казах и ,че българинът днес ще обядва у дома и и казах на немски да го заведе в другата стая,защото имам бърза работа.Докато си вършех работата българинът отвори вратата и надникна.Неможах да разбера причината за това своеобразно любопитство.
Обядът беше готов.Цялото ми семейство седнахме на масата и гостът ми начева да се кръсти и изтъква че е либерал от либералната партия , но ,,хвърля’’ пo едно кръстене.Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек,не можа да поеме право от чинията със супа,и изля доста от нея върху масата.Той от деликатност загради супата си с ръце и не искаше да му я сменят.Ненадейно каза, че има чушки в дисагите си и донесе две чушки за петима ни под предлог, че са много люти.Разтри една чушка на майка ми и наистина разлюти супата до такава степен, че един непривикнал човек би се отровил.Гостът ми се оказа много гладен - изяде много хляб.Попита от къде вземаме виното.Отговорих му че го купуваме.Обядът ни мина доста оживен благодарение на българският ми посетител.
Кафе ни поднесоха в приемната стая.Гостът ми се отблагодари за обяда като ме почерпи с една цигара от български тютюн.Попита ме либерал ли съм или консерватор? Започна да ми приказва , че и едните и другите са маскари.Не си ли с тях спукана ти е работата.Каза, че му се искало и него да го изберат – я депутат , я кмет. Каза ми че той е врял и кипял в тия работи.
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
