ПОМАГАЛО!!!!!

[Tedi4ka]

1.Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство . Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави . Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности . Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление . В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората .
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности . Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация .
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен . Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани .
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура . За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа” . Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации . Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество . Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това . За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация” .
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация . Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност . В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията . Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни . Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа . Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури . И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа . Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо” . Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен . Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре . Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят .


КУЛТУРНАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ЕВРОИДЕНТИЧНОСТ
Таня Неделчева

Независимо от силните социално-икономически, политически и други напрежения и сътресения процесът на европеизация на българското общество протича без екстремни противопоставяния, запазвайки достатъчен консенсус. Това показва, че формиралата се културна субстанция има като принцип съвместимостта, съ-съществуването на различията. В това се крие и спецификата, и жизнеността на българската национална идентичност, на етническия модел, който генерира положителни изменения и оптимистични хоризонти. В основата му стои умението да се живее с другия, съчетаването на различни културни образци, обединяването на специфични етнически битови ритуали и практики. Развитието му е по-скоро процес на институционализиране и закрепване в обществено видими форми на този традиционен вариант на взаимоотношения между различните етноси. В този смисъл може да се каже, че именно отвореността на етническите общности и съответно на идентичностите им позволява бързото преживяване и изживяване на собствени негативни нагласи и отношения. Това всъщност е процесът на предефиниране в рамките на общественото съзнание на обема и съдържанието на понятието «българско».
Укрепването и засилването на преживяването за равнопоставеност на всички граждани на България като социален феномен се проявяват силно в среда на обособени и обособяващи се общности като интегрално социално и личностно състояние. В този смисъл в днешната ситуация етническият модел като всеки добър политически продукт изисква внимателното отглеждане и грижливо пазене, защото той не е веднъж завинаги даден, а е динамично състояние и има определена цена. Като цяло сегашното му състояние се характеризира с доминираща етническа кохерентност, с увеличаващи се полета на структурно-функционални взаимодействия между етническите общности, без да се имплицират явни или неявни форми на напрежения, с разширяващи се когнитивни, емотивни и поведенчески междуетнически "стиковки" в структурите на властта, със засилващ се процес на приемане на другостта като манифестирана гражданска стратегия в контекста на засилено заявяване от всяка етническа общност на собствената културна самобитност. Но не само това – идентичностите на различните етнически общности в България по принцип са отворени и като такива са насочени към бъдещето. Не са обременени от константни елементи в такава степен, че да не могат да се променят. Има варианти за по-сложно ситуиране - ориентирането към миналото може да бъде толкова значимо за трансформацията на идентичността, колкото и ориентацията към бъдещето. Х. Маркус и П. Нуриус (H. Markus and P. Nurius, 1986) смятат, че отминали "схеми" на Аз-а, поставени в основата на конституиране на нови Аз-образи, правят реална възможността за тяхното препоявяване в бъдещето. В случая тази постановка се разширява с концепцията за природата на групата в миналото и за потенциалните членства в нея като важни елементи на възможните социални идентичности. Тези репрезентации на миналото активизират конституирането на социалната идентичност в настоящето и в бъдеще. Етническата група например чрез археологични или исторически изследвания може да преоткрие или реактивира това, което се нарича "латентна" колективна социална идентичност (в смисъла на К. Антъни Апия ).
Ето защо може да се каже, че в етническите общности се трансформира етническата и националната идентичност по посока на една по-универсална и по-адекватно ситуирана спрямо актуалните събития идентичност.
Емпиричното социологическо изследване (национално представително) “България пред присъединяване към Европейския съюз”, проведено през ноември 2004 г., показва незначителни разлики в образа на Европа сред различните етнически общности, от една страна, и от друга - по-високо доверие в европейските институции в сравнение с периода преди 1-2 години. За да изпъкнат по-релефно етническите профили на “Европа”, е необходимо да се очертае средният конструктивен модел. Според респондентите от приписваните характеристики на първо място се поставя спазването на законите – 73, 9% от респондентите. Европа в случая е образец на законност и уважение към личността. На второ място е съответстващото заплащане на труда (61,3%). Това показва, че гражданите на България се нуждаят много повече от правов ред, от ефективно спазване и прилагане на законите, отколкото да мислят за “европейски заплати”. На трето място е административната уреденост (45,3%), на четвърто – зачитане достойнството, правата и свободата на личността (31,6%), високо качество на образованието (23,4%), поощряване на индивидуалната инициатива (18,4%), опазване на околната среда (17,1%). След тези характеристики се появява и уважаване правата на малцинствата – 4,5%.
При българите се очертава релеф с по-друг профил: на първите места са административна уреденост – 76,0%, спазване на законите – 61,0%, опазване на природната среда – 45,5%, традиционното за българската етническа група високо качество на образованието – 31,5%, съответстващото заплащане на труда – 25,0% (което показва в известна степен, че има определена задоволеност в това отношение), зачитане на личността – 18,6%, индивидуална инициатива – 17,7%, правата на малцинствата – 2,0%.
По-чувствителни към правата на малцинствата са турците, които поставят това изискване на шесто място – 16,7% от респондентите. Тази етническа общност е запазила своята чувствителност към нарушаването на нейните права, свързани със смяната на имената им от периода 1984 – 1985 година. На първо място те поставят административната уреденост (67,7% от респондентите), на второ място - законността (53,6%), на трето място (така както е и при българите) - опазване на околната среда (49,8%). Съвпадение за двете етнически групи има и при четвъртата позиция - високото качество на образованието като съществена характеристика на “европейската държава” – 40,2%. Тук трябва да се отбележи по-високата стойност на тази ценност дори в сравнение с българите. На пето място е зачитането на личността – 19,9%. Заплащането на труда е едва на седма позиция – 12,7%.
Най-специфичен е образът на Европа за ромите. Най-голямата разлика е по отношение правата на малцинствата. Тук те са на втора позиция – 39,7% от респондентите. На първо място е спазването на законите – 77,7%. На трето място е административната уреденост – 38,7%. На четвърто - опазване на природната среда (32,1%). На пето място е зачитането на личността – 20,0%. Ромите са индиферентни към заплащането на труда и го поставят на шесто място – 19,8%, а индивидуалната инициатива е на последно място.
При въпроса за доверието в европейските, българските и местните институции също има видими разлики между отделните етнически групи. Българите се отнасят по принцип с по-голямо доверие към европейските институции, отколкото към българските и местните. Най-големите натрупвания обаче са при частичното доверие към всички институции. Това е важен знак за амбивалентното отношение към национална държава, местна власт и бъдещо членство в Европейския съюз. Като че ли етническият българин живее в несигурност и я проектира в бъдещето си.

Етнически българи
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 18,7 46,0 18,2 17,1
Български 5,3 47,2 41,9 5,7
Местни 13,6 42,3 37,3 6,8
Етнически турци
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 20,8 41,5 8,0 29,7
Български 9,7 51,6 31,5 7,3
Местни 29,5 36,8 19,9 13,8

Турците, обратно - имат по-голямо доверие в местните, много слабо в българските и сравнително голямо доверие в европейските институции. Но и тук частичното доверие във всички институции е определящо. Към това се прибавя и нежеланието да се заеме категорична позиция по отношение на европейските институции и ориентирането към “не мога да преценя”.

Етнически роми
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 13,9 40,2 15,7 30,2
Български 15,8 30,7 36,7 16,7
Местни 20,4 18,1 44,6 16,9

За ромите ситуацията е по-сложна: те имат както най-голямо доверие в местните институции, така и най-голямо недоверие в същите. Към европейските институции отношението в най-голяма степен може да се определи като неопределено положително. Вероятно поради непознаването им, тази общност не си позволява категорична позиция. Доказателство за подобна интерпретация на резултатите е високият дял (30,2%) на респонденти, които “не могат да преценят”.
Ако трябва да се определи цялостното отношение на българския гражданин към трите типа институции, най-близко то е до “дистанциране” от тях и ориентиране към частния живот. За съжаление - доста неоптимистична позиция. Единственото позитивно в нея е, че липсват силни етнически различия, т.е. видима е консистентността в етническите образи за бъдещето на българската национална държава. Ако отсъствието на силни националистични пристрастия, местни патриотизми и еврооптимизъм може да се интерпретира като кохерентност на очакванията на етническите общности за перспективите в развитието на националното цяло, това би означавало изтласкването на етническото в периферията на социалния живот.
Трансформацията и изменението на етническата и националната идентичност не са специфика само за социалните процеси, които протичат у нас, а отразяват по-обща тенденция. Усещането, че се развива нова идентичност в рамките на европейските нации, все още се рационализира, все още се търсят основните понятийни схеми, които да реконструират културната идентичност. Например Жан-Марк Фери развива идеята за "постнационална" идентичност, свързана с принципите за универсалност, автономия и отговорност. В този контекст политическото гражданство се основава върху една рефлексивна морална идентичност, чийто принцип е вписан във френската Декларация за правата на човека и гражданина с правото (на човека) и задължението (на гражданина) да въстава против тиранията. Индивидите ще могат да се присъединяват към принципите на правовата държава независимо от отношението си към конкретна територия, историческа и културна общност. Демократичната държава ще може да вдъхнови патриотизма. В същата перспектива е и идеята на Жаклин Коста-Ласку за европейското гражданство като продукт на хармонизирани национални законодателства, съобразени с правата на човека и придружени от "договор за гражданство" между народите, които могат да остават привързани към каквато и да е особена култура само при условие, че произтичащите от тази култура социални практики не са несъвместими с наднационалните принципи на правата на човека (Шнапер, 2000).
При анализа на доверието като социален феномен, т.е. като определен тип отношения между хората, което предполага по-висока степен на съпреживяване, унгарският социолог Дьорт Чепели ситуира нещата спрямо унгарската национална идентичност. Той въвежда три специфични национални идентичности - обществена национална идентичност, общностна национална идентичност и нископрофилно национално съзнание. Обществената национална идентичност се конструира в резултат на членството в демократичната политическа общност, а общностната е свързана с етноса, фолклора и културната традиция. Нископрофилното национално съзнание възприема нацията “като социално-психологическа общност, обединена от една културна традиция, която улеснява общуването между хората, считащи себе си за членове на тази общност”. В случая не е важна конкретната форма на концептуализация, а отчитането на факта на промяна на националното съзнание, на националната идентичност по посока на подчертаване или доминиране на културата и културната традиция при изграждането на нова идентичност.
Изследването "Етносите и властта" (национално представително), проведено през 1998 г., констатира трансформация на българската национална идентичност по посока на преструктуриране на нейните вътрешни елементи с акценти върху онези, които я превръщат в мека национална идентичност, т.е. в моделите на национална идентичност на различните етнически групи започват да доминират културните елементи.
Резултатите от повторения модул въпроси в национално представително изследване, проведено през есента на 2002 г., потвърждават продължаващ процес на трансформация на националната идентичност с акценти върху нейните културни елементи.
Деструкцията на националната идентичност е елемент от общия процес на преформулиране на ролята и значението на националната държава в съвременното глобализиращо се общество и непрекъснато променящи се геополитически и военни конфигурации. На конкретно ниво това се проявява в намаляване "присъствието" на държавата, държавността, нейното изтегляне от общностния етос и оставането й предимно в полето на санкции и контрол. При различните етноси и в различните им слоеве този процес протича с различна скорост и има различна конфигурация.
Освен това при деструкцията на националната идентичност могат да се мислят две основни възможности. Първата е, когато поради различни причини се активизира етническата идентичност (не снетата в националната), и втората - когато има активизиране на снетия етнически комплекс в рамките на националната идентичност. Ако втората възможност води до деструкция на националната идентичност с еднопосочна векторна измеримост и е свързана с формирането на мека национална идентичност поради преструктуриране (с акценти върху културния комплекс), то при първата възможност могат да се очертаят поне две линии на развитие. Едната води до втвърдяване на националната идентичност, т.е. акцентиране върху държавно-юридическия комплекс, а втората - до мека национална идентичност, с акценти върху културно-гражданските елементи от идентификационното поле. Няма съмнение, че тези възможности имат и действителна социална реализация, чиито обем и мащаб не могат точно да бъдат определени, но основното, доминиращото при деструкцията на националната идентичност на съвременния етап, е минимизиране на държавно-правните елементи в структурната конфигурация на националната идентичност, т.е. движение към културна идентичност.
Трансформирането на идентичността е свързано с нейната продължителност във времето, с интензивността на наративите в групата, с които се поддържа степента на кохерентност и устойчивостта на Аз-концепцията. Културно установените традиции на разказване на приказки и повтарянето на наративни структури афектират начина, по който индивидите представят живота си. Наративите се използват от индивидите, когато реконструират вътрегруповата история (т.е. минали възможни колективни идентичности), или когато говорят за възможно бъдеще на групата (т.е. за бъдещи възможни идентичности). Групите създават общи истории за живота си, които свързват минало, настояще и предсказано бъдеще в кохерентна репрезентация. Вътрегруповите членове ще бъдат мотивирани да реинтерпретират и реконструират миналите, настоящите и ориентираните към бъдещето възможни колективни социални идентичности при положение, че съществува усещането за темпорална продължителност. Някои групи имат относително стабилни темпорални ориентации, други приемат вариращи. За повечето групи те се колебаят в зависимост от контекстуални фактори като реакции към масмедийното портретиране на групата, среща с минали вътрегрупови или външногрупови членове, ново посещаване на места, важни за групата.
Когато индивиди или общности се опитват да придобият нова, желана колективна идентичност и евентуално да изоставят старата, често се появява в някаква степен т.нар. изпреварваща идентификация. Ако се използва терминологията на релационизма, може да се каже, че изпреварващата идентификация е "готовността" за промяна в налично функциониращата - тя изразява възможността да бъде променена дадена идентичност или да се акцентира върху съвършено други елементи от менталното й поле. Н. Елмърс и А. Книпенберг (Ellemers, Knippenberg, 1990) демонстрират експериментално съществуването на такава изпреварваща идентификация, свързвайки я с идеята, че бъдещите Аз-схеми могат да породят търсене на информация и предварителна нагласа за промяна на идентичността. Груповите граници трябва да са отворени, за да позволят изпреварваща идентификация. Този процес зависи съществено от достъпността на желаната колективна идентичност и съзнанието, че тя може да се постигне. Така се увеличава възможността индивидите да приемат норми и стереотипи на желаната идентичност, преди да са приели самата социална идентичност. Понятието за изпреварваща идентификация предлага вътрешен поглед върху това как желаните идентичности могат да улеснят промените в конструирането на социална идентичност и членството в групи (Tajfel, 1984).
Понятието за възможна колективна идентичност способства за изграждането на модел как и кога изпреварващата идентичност е налична. Изследването на М. Синирела (Cinnirella, 199 върху европейската интеграция показва например, че част от британските граждани със съжаление приемат бъдещата си европейска идентичност, сякаш им е наложена от по-високи инстанции. Тези индивиди проявяват признаци за налична изпреварваща европейска идентификация, лишена от емоционални конотации или епистемологична значимост за Аз-а. Този процес може да се анализира и от друга гледна точка. Ориентирането към сегашното и бъдещето създават условия за по-голяма готовност за промяна, основана на потенциалните възможности за идентифициране. Колективните идентичности включват концептуализации на категории и групи, на които индивидът може да е бил член в миналото или да стане такъв в бъдеще. Те съдържат и прогнози за изменението на съществуващите групови членства във времето и оценки за специфичността на групите в миналото. Така възможните идентичности могат да се отнасят до потенциални групови членства (и минали, и бъдещи ) и до настоящи (реални) групови членства с рационализиране на различността им в миналото и развитието им в бъдещето. Това дава знание за факта, че индивидите могат да "фантазират" не само "какво може да се случи на настоящата група, към която принадлежат", но и "какво би могло да бъде, ако се включат в друга група в бъдеще", или "ако са се включили в друга група в миналото".
Евроидентичността е специфична изпреварваща идентичност, което означава, че въпреки липсата на пълния набор от обективни и субективни условия, които трябва да бъдат налични, за съществуването й в своя цялостен вид тя съществува изпреварващо и това се дължи на механизмите на автопойезис, на самотворението или, както други автори го наричат, самоструктуриране (Лурье, 1994: 34, 70-75).
Евроидентичността е феномен, съпътстващ съвременната социална ситуация и по-специално децентрирането на националната държава, формирането на глобално гражданско общество, сгъстяване на социалното време и пространство и умножаване на социалните роли. В края на модерността и настъпването на глобалната епоха жизнените светове се умножават и индивидите обитават едновременно много от тях. Съотнасянето на личността не е спрямо една уникална група, строго дефинирани общности като етноса или нацията, а в подвижната и изпълнена с рискове социална среда на световното гражданско общество, където съществува висока динамика, комплексност, многослоестност, с отсъстващ аксиологичен център или систематично единство.
В тази ситуация за индивидите става все по-трудно да утвърдят идентичността си в строгите рамки на нацията, пола, възрастта или при някое друго категориално разграничение. Още повече, че огромното мнозинство индивиди не желаят това (Олброу, 2001). Идентичността се релативизира и става въпрос все повече на договаряне. При този тип договаряне културните фактори имат основна роля, което е свързано с избора на уникален идентификатор, на който всяка личност има право и чрез който утвърждава своята партикуларност, призната в контекста на универсалността на правото да бъдеш характерно човешко същество.
Съвременното общество все повече изчерпва своите интегративни възможности, основани на политически, икономически или институционални фактори. Жизненият свят, основна съставна част на който е културата, притежава голяма част от своите ресурси. Той е специфична цялост, интегрираща културно наследство и езиково организиран запас от модели на тълкуване, на основата на които индивидите и групите утвърждават себе си в света, като овладяват конкретни ситуации. Комуникативното действие е съвременната форма на усвояване на конкретните ситуации. Развитието на съвременното общество се основава на всекидневна комуникативна практика, в която съществува динамиката на бързопроменящите се нормативни системи и те като културни образувания стимулират, формират и защитават индивидуалните жизнени стратегии на участниците в съответната социална общност. Именно в тази комплексна ситуация се ражда еднаквият респект на всеки, не към хората със собствения общ корен, а към личността на другия или другите в тяхната другост. Солидарното застъпничество за другия като един от нас е свързано с подвижното "ние" на една общност, която се противопоставя на всичко субстанциално и която непрекъснато разширява своите пропускливи граници. Тази морална общност се конституира единствено чрез негативната идея за преодоляването на дискриминацията и страданието, както и за включването на маргинализираните - и на маргинализирания - в отношения на взаимно уважение. В анализите си за включеността на другия Хабермас отбелязва, че така конструктивно проектираната общност не е колектив, който принуждава своите "униформени" членове към приемане на неговите собствени представи; включването тук не означава затваряне в Своето и заключване срещу Другото, а че границите на общността са отворени за всички.
След демократичната държава (политическата демокрация) и социалната държава (социалната демокрация) следва културна демократизация, която по прогнозата на Бек, променя основите на семейството, отношенията между половете, сексуалността и интимността. Като деца на свободата, ние живеем в ситуация на радикализирана демокрация, по отношение на която много от понятията и формулите на първата модерност стават неадекватни (Бек, 1997, 1999). А това означава обновление на трансценденталната "ценностна екология", в която се коренят толерантността, солидарността, справедливостта.




Бележки

Олброу, M. Глобалната епоха. С., 1996.
Бек, У. Що е глобализация. С., 2002.
Бек, У. Световното рисково общество. С., 2001.
Лурье, С. Метаморфозите на традиционното съзнание. Санкт Петербург, 1994.
Шнапер, Д. Общността на гражданите. Върху модерната идея за нация. С., 2000.
Cinnirella, M. Exploring Temporal Aspects of Social Identity: The Concept of Possible Social
Identities. - In: European Journal of Social Psychology, 1998. р. 28.
Ellemers, N. & A. Van Knippenberg. Social Identification and Permibility of Group
Boundaries. - In: European Journal Social Psychology, 1990. р.18.
Markus, H. & Nurius, P. Possible Selves. - In: American Psychologist, 1986. р. 41.
Tajfel, H. The Social Ientity Teory of Itergroup Bhavior. - In: H. Tajfel (Ed.) The Socia
l Dimension: European Developments in Social Psychology. Cambridge, 1984.































НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО СРЕД МАЛЦИНСТВЕНИТЕ ОБЩНОСТИ
Боряна Бужашка

Можем да се съгласим с твърдението на политици, политолози, културолози, че етнорелигиозната идентичност и интеграция в гражданското общество извикват веднага в съзнанието ни понятието “взаимозависимост”, “представата за значимия друг”, пред когото и с когото ти трябва да бъдеш в отношение на взаимно одобряване. Това безспорно е технологията на интеграция на малцинствата. Но етническата обособеност не трябва да се търси главно, още по-малко единствено, в наличието на “другост”, на тенденциозното противопоставяне. Известен е този пример, че интелигентният римлянин, усвоил гръцкия език, пишещ и говорещ на гръцки език, е стоял на времето си по-близо до елинския етнос, отколкото някои необразовани членове на този етнос по рождение. Образованият човек все повече осъзнава, че извън етническите различия, има много духовни ценности, които ги обединяват. Етническото взаимопротивопоставяне от психологическа гледна точка е свързано до голяма степен с ниска култура.
Зад понятието “малцинство” стои отделният индивид, към който трябва да се прилага една рационална социална политика. Макар и различни като социални феномени, етническата, националната и религиозната идентичност се оказват взаимнозависими от участието на индивида в дадена общност. Затова и интеграцията на малцинствата е преди всичко индивидуален акт, а не колективна привилегия.
Последните десетилетия минаха под знака на етническото диференциране, на извеждане на преден план на етническата специфика, на утвърждаване на самостоятелността на етнокултурната идентичност. Едновременно с възстановяването на традиционните механизми на взаимоотношения между различните етнически общности след 1989 г. започна изграждане на нови елементи, съобразени с ценностите на гражданското общество. В настоящия момент някои от етническите общности формулират наново или преформулират идентичности в българското общество, осъществяват културното си обособяване и еманципация. Това се извършва в условията на сложна социална трансформация, без изградена стратегия за предотвратяване и управление на рискове, породени от кризисни социални ситуации.
Един известен политик твърди, че социално-икономическата интеграция е празно, измислено понятие. Но хората от малцинствените групи, изпаднали в несигурност, започват да разглеждат социалните проблеми като безработица, жилищна криза, дефицит в образованието и свързаните с това социални неравенства като културно-етнически неравноценности. И точно така се получава противопоставянето на общности. От това се възползва етническият национализъм, който инструментализира страховете на хората и предлага прости решения и обяснения на обществените им проблеми. Например ромите са бедни и нямат работа, защото са роми, а не, защото предпочитат социалните помощи пред това да работят или защото са необразовани.
Значи трябва да се усъвършенстват инструментите на социалната политика. Това особено е необходимо за страни с трансформиращи се институции и икономики, в които радикалните промени силно накърняват социалните права на хората. А социалната политика, въпреки многообразието, навсякъде може да бъде определена като солидарност и намеса на обществото в помощ на индивида.
Както е известно, социалната политика е свързана с два инструмента за осигуряването й – труд и образование. Достъпът до труд и до образование осигуряват достъп до доход. И ако достъпът до труд позволява да се удовлетворят индивидуални потребности в даден момент, то достъпът до професионална квалификация чрез образованието представлява главен източник на бъдещ доход.
Образованието има голямо значение и за приспособяване в условията на резки промени. 62,5% от анкетираните посочват, че образованието влияе в голяма степен за приспособяване при криза, 30% смятат, че то може да помага или пречи в зависимост от кризата. Само 7,5% посочват, че образованието не е от значение в условията на резки промени.
В управленските програми на левицата като стратегическа цел е формулирана инвестицията в образованието. Но тази инвестиция търпи въздействието на редица фактори, които не влияят така върху инвестициите в друг сектор на обществения живот. Кои са те?
1. Преброяването от март 2001 г. дава следната етническа картина за България – етнически българи - 85,5 %, български турци – 9,3 %, български роми – 4,6 %, други - 0,6 %. При преброяването етническата принадлежност се фиксира според това как се е самоопределило съответното лице. Може да се допусне, че част от ромите са се самоопределили като българи, което означава, че реалният относителен дял и съответно абсолютен брой на ромското население е по-голям. Някои експерти го определят на 600 хиляди. Еднозначна е обаче тенденцията в динамиката на числеността на етническите групи. За периода от предишното преброяване единствено ромите са се увеличили с 53 хиляди души. В същото време българите са намалели с 610 хиляди, а турците - с 42 хиляди. Има много съществен дисбаланс във всички образователни равнища на големите етнически групи. Ако при българите над 25 г. делът на висшистите е 16 %, то в турската общност той е едва около 2 %, а в ромската клони към нула. Обратно е положението в другия край на образователната скала – 16 % от българите над 25-годишна възраст са в начално или по-ниско образование (вкл. неграмотни), докато при турската общност този дял е едва два и половина по-голям. Това предполага по-големи инвестиции именно в малцинствените общности. А това, от друга страна, ще постави в дискриминационно положение мнозинството – българите, част от които имат същия или подобен на този от малцинствените групи социален статус. Това налага повишаване на обществената информираност по проблемите на ромите и тяхната интеграция. Особено важно е да се работи както сред ромското население, така и особено сред българското, за преодоляване и противодействие на дискриминационните нагласи и поведение. Тук трябва да се има предвид, че през последните години в България се наблюдава повишаване на толерантността на една етническа група към друга. Като цяло тази тенденция се проявява в отношението към всички етнически групи, но е особено видимо проявена в нагласите към ромите. През 1998 г. 73,3 % от запитаните не биха искали роми да бъдат техни съседи, докато през 2001 г. цифрата спада на 50 %. При турците стойностите също намаляват. Последните една - две години социалната политика на правителството спрямо ромите не се приема еднозначно, което спомага за увеличаване на дискриминационните нагласи и поведение спрямо ромите.
Това показва, че толерантността е процес, който се влияе от много фактори. Определено може да се твърди, че тя може да бъде повишена чрез образованието. Защото училището има огромно значение при формирането на основните ценности на личността, при формиране на основните параметри на духовното и интелектуално развитие на младия човек. То разширява етническата култура и включва в нея съзнаване на различието, на съществуването на “другия”. Една голяма част от причините за непосещаемост на ромските деца на училищните занятия са по-пряко или по-косвено свързани с етническите стереотипи – езикова бариера, миграция на ромските семейства, различна ценностна система, формирането на големи изолирани групи от роми, етническо деление между учениците, недостатъчно познаване на етническите особености на ромите, неподготвеност на учителите за работа с деца–билингви, религията, влиянието на чуждата култура (турцизирането), взаимно непознаване на етносите. Този проблем не е изолиран и той показва в много голяма степен разположението на етническите фактори като причини, и етническите фактори като средство за оптимизиране на процесите на обучение и възпитание. В случая особено важно е да не се допуска пространствено и ценностно изолиране на децата и тяхното делене по етнически признак. Предварителното изучаване на българския език да се съпътства със знания за различните етноси, за техните социално-психологически особености, със специална подготовка на учителите, като се обърне особено внимание върху познаването на езика и особеностите на различните етноси. Това ще спомогне да се повиши ефективността на образованието като средство за интеграция на етническите групи. Само една реформа в образователната система в тази насока ще може да се противопостави на съвременната тенденция на херметизиране и затваряне на образованието вътре в етническите групи и тяхното капсулиране.
2. Безспорно е, че междуетническите отношения са зависими от действието на цял комплекс фактори, един от които е престъпността. Етнизацията на някои нейни форми носи несъмнен потенциал за въздействие върху етническите взаимоотношения. Основен проблем е масовата криминална престъпност при ромите. Поради ниския им образователен статус, позициите, позволяващи извършването на крупни икономически престъпления, практически са недостъпни за тях. Но те са най-активни извършители при престъпления, спрямо които масовото съзнание е най-чувствително – посегателство върху личността и имуществото. И всички ние сме свидетели на съобщения за етнически конфликти, провокирани от такива престъпления, и това довежда до противопоставяне на българи и роми. В близките години в най-активна в криминално отношение възраст ще навлязат тези, които масово не са посещавали училище и просто нямат шанс за трудова реализация. В най-активна възраст ще навлязат и ранокриминализиралите се подрастващи. Коректив на това в някаква степен могат да бъдат програмите за превенция и обучение по линия на предприсъединителните фондове на ЕС по интеграцията на ромското население. Но управлението на паричните потоци и формите на реализация трябва да бъдат организирани на съвсем друг принцип и при много строг контрол. Левицата трябва да убеди българското общество и особено ромското население, че тези фондове реално ще помогнат на ромите, че ще стигнат до тях.
3. С основание ние смятаме езика за основен, най-стабилен и трудно изменяем етнически белег. Склонни сме да смятаме, че езикът може да бъде показател и на народността, и на националната принадлежност на хората. Но има достатъчно примери за обратното. Тюркоезичните българи-гагаузи се считат за българи, макар че говорят тюркски език. Считат ги за българи, защото са православни християни. В същото време славяноезичните българомохамедани биват считани за нещо друго, а и те самите развиват самосъзнание, че са нещо различно поради религията, която изповядват – исляма. Езикът е и обект на властови претенции. Типичен пример за това е т.нар. македонски език в България и езикът, който се говори в Република Македония. Макар че този казус се преценява като непредставляващ непосредствена опасност за българските национални интереси, той все пак може да дойде на дневен ред. В енциклопедичното издание на международната правозащитна организация Minority Rights Group International с предговор от Алън Филинс - първи вицепрезидент на Комитета на съветниците по приложение на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства към Комитета на министрите на Съвета на Европа, в статията за България може да се прочете, че основни езици в България са български, турски и македонски и че между главните малцинствени групи са и македонците, чийто брой според авторите, е 250 хиляди или 2,9 % от общия брой на населението. И ако тази констатация трудно ще се приеме като достоверна от международните институции, то е, защото големият брой българи, които говорят същия език, го определят като български и се самоопределят в същата езикова територия като българи. Това показва, че границите на етническия език и на малцинствения език са толкова широки, че изразяването или прилагането им зависят както от националните усещания на тези, които ги употребяват, така и от религиозните и политическите им убеждения.
Етническото мнозинство в дадена страна обикновено остава по-чуждо на езика и културата на етническите малцинства, отколкото те по отношение на езика и културата на мнозинството. Това парадоксално поставя малцинствата в положение на по-богата двойна култура. Но дали това е валидно и за България?
Броят на майчините езици е точно определен от МНО. Те са български, турски, ромски и еврейски. Много млади хора общуват на турски или на ромски език и желаят да ги изучават. В този случай тяхната идентичност се съизмерва с езика. Те могат да изучават майчин език в задължително избирателен предмет (ЗИП) – турски, и в свободно избираем предмет (СИП) – ромски. Съществуват проблеми при изучаването и на двата езика. В първия случай (с турския) липсват добра програма и квалифицирани кадри, които да знаят добре и български, и турски език. При ромския език проблемът е още по-тежък. Не съществуват кодифициран ромски език, учебници, квалифицирани преподаватели. Няма и акредитирана специалност “Начална педагогика” с ромски език. Особено се разчита на т.нар помощниучители, които са със средно образование. Така в Декадата на ромското включване ние ще подготвим (ако не вземем спешни мерки) ученици, които нито ще знаят български, нито ромски. В районите, които са гранични зони с турската етническа общност, ромите учат турски език и това сериозно променя тяхното етническо съзнание.
Сега се чуват искания за билигвално обучение. По закон такова може да става само с точно определени чужди езици. Левицата трябва да има много ясна визия както за квалифицирана подготовка на бъдещите учители по турски и ромски езици, така и да не допуска майчиният език да бъде признат за чужд и да има билигвално обучение с майчин език. Това би означавало създаване на малцинствени училища и сериозно отдалечаване от българския език. Последиците са ясни, като една от най-сериозните е, че се намаляват възможностите за интегриране. Вярно е, че чл. 9 от раздел 3 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства провъзгласява необходимостта и правомерността всяко лице, принадлежащо към някакво национално малцинство, да разполага с “свободата да отстоява мнение и да получава и разпространява информации и идеи на малцинствения език, без намеса на държавните власти и независимо от границите”. Нещо повече, чл. 14 от раздел І провъзгласява: “страните се задължават да признаят, че всяко лице има право да изучава своя малцинствен език” (ал. 1). Те още “се стремят, доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответните възможности за преподаване или обучаване на малцинствен език” (ал. 2). Характерно е обаче уточнението в ал. 3. То гласи: “ал. 2 на този член се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”. И още едно важно допълнение: в раздел 3, чл. 20 се казва: всяко лице, принадлежащо към националното малцинство, “уважава националното законодателство и правата на другите, в частност на лицата, принадлежащи към мнозинството или към други национални малцинства, и има право да изучава своя малцинствен език, но това се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”.
4. В “Стратегията за образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинствени общности” на МНО като основен проблем и бъдеща задача се разглежда десегрегацията на ромските училища. Сега тази дейност се извършва чрез проекти на нестопански организации и няма дългосрочен характер. А това би трябвало да бъде основна задача на МНО, Министерството на регионалното развитие и благоустройство и общините, при много строг контрол на отпусканите от ЕС парични фондове. Тук трябва да се има предвид, че десегрегацията не може да обхване всички деца и има обективни причини за това - като демографски състав на дадена област, липса на близко разстояние на смесени училища и т. н. Понякога има сериозни възражения и от двете страни. Едните се страхуват от загуба на идентичност, а другите - от понижаване качеството на образованието.
5. Колкото и парадоксално да е, с нарастването на броя на медиите и на ефирното време за т. нар. програми на малцинствени езици, се забелязва все по-малко общуване между различните етнически групи, тъй като всяка медия изпраща послание, разбираемо на езика на съответната етническа група. Не е изяснен законово и въпросът как и кой определя съдържанието на новините. Левицата трябва да отрази в своите управленски програми ясно разписани ангажименти за повече мултиетнически програми. Медиите са тези, които биха помогнали за преодоляване на комуникационната пропаст между етническите групи. И досега продължава затвърждаване на предразсъдъците и укрепване на стереотипите - напр. циганите не плащат сметките си, българите са дискриминирани. Така медиите се превръщат в инструмент на пропагандната “война” в полза на собствената си етническа общност.
6. Процесите на глобализация стимулират презграничната миграция на все по-големи групи хора. Трябва основно да се промени отношението към имиграцията и към имигрантите. Ако ние продължаваме да ги разглеждаме като “гостуващи работници”, няма да бъдем стратегически прозорливи в дългосрочен п

[Tedi4ka]

2.тема : ЕТНОГЕОГРАФСКИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА СВЕТА КАТО ФАКТОР ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ЕТНИЧЕСКИ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ











С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

1.Въведение
2. Средиземноморските земи и тяхната роля в етнографските особености на света – географски и исторически феномен
3. Кои са факторите за появата на етносите?

3.1.Критери за разграничаването на етносите

3.2 Класификации на етносите

3.3.Проблеми на етническата география и картография

3.4.Етническите конфликти

3.5.Проблематиката за националните доктирини в светлината на етническите и етнографските процеси

3.6.Многообразието в Европа

4. Заключение

5. Използвана литература











„Във всяка социална група, индивид или държава съществуват експанзионистически отклонения, коренящи се в инстикта за самосъхранение и често излизащи извън предела на този инстинкт. Така волята за живот се превръща във воля за власт... За възприемчивото съзнание обществото винаги ще наподобява джунгла, каквото то в действителност е.”
Р. Нибур

„Конфликтната същност на световните процеси, детерминирани от себичната и егоистична индивидуална и групова човешка природа, представя тази вековечна социална дейност в качеството й на необходимо зло, а не благо.Либералният утиритаризъм възприет днес за универсален, отхвърлил униформеният номенклатурен колективизъм, характерен със своята бруталност, бюрократизъм и привидно могъщество са виновни в почти еднаква степен днешния свят да е свят на етнически конфликти на силата, а не на хуманистичните принципи.”
Йордан Митев и Филип Узунов
Съвременна история на модерния свят том ІІ

«Позволявам си да го кажа като историк, който се е занимавал доста време с междуетническите отношения в региона. Трябва да е ясно, че на Балканите - а мисля, че това е извод, който важи за цяла Европа – етнически чиста държава не е възможна. И аз апелирам към международната общност, уважаеми господин Председател, да не поощрява стремежите към създаване на подобни държави. Всеки опит в това отношение ще повлече след себе си основателните претенции и на други етноси за обособяване, и то не само в Европа”.
“Европейската перспектива на Балканите” - лекция на президента Георги Първанов пред Датското общество за външна политика 29.3.2006 г.Копенхаген



















1. Въведение

Преди повече от две години когато завърших специалността история и география с дипломна работа на тема „Перспективи на религиозния туризъм във Варненска и великопреславска епархия” проф. Дончев предложи по натътък да се спра на Балканите и света като територия, на която живеят множество етнически, етнографски и религиозни общности. Това, наред с икономическата изостаналост на тези общности в сравнение със западноевропейските народи, е предпоставка за постоянни конфликти на етническа или религиозна основа. На този фон България изглежда “остров на спокойствието”, като причините за това са много. Може би най-важната е продължителното (вековно) съжителство на различни общности върху българската етническа територия, довело до взаимното културно обогатяване между тях (което личи най-добре в езиковите заемки, близостта в някои фолклорни елементи и др.), допринасяйки за изграждането на толерантност към “другите”. „Остров на спокойствието” - необходимо от научна гледна точка да се обяснят и съдържанията на понятията “етническа група” и “национално малцинство”. Етническата група е част от етническата общност, обитаваща територията на друг етнос и представляваща малцинство в сравнение с него, но е съхранила културните се особености, включително използването на своя майчин език в битовото общуване. В същото време, националното малцинство представлява етническа общност, която не е напускала етническата си територия, където е била формирана, но заедно с тази територия е включена в пределите на друга държава. Правилното разбиране на тези две понятия би предпазило обществените групи от неоправдано и излишно изостряне на междуетническите отношения и загубата на такова огромно достижение, каквото са етническата и верска търпимост по света и у нас .
Тук ще се съсредоточа на три групи фактори, във връзка с които междунационалните особености са твърде съществени в интересуващите ме отношения: (1) различната степен на расово, етническо и културно многообразие във всяка от страните на Европа, света и различните пътища на институционално признание на тези видове многообразия и осъществяване на посредничество между тях; (2) спецификата на социалното положение на интелектуалците-хуманитаристи в Европа, САЩ и Франция и, накрая, (3) различната "дисциплинарна екология" на развитието на литературните изследвания в тези страни. Можем за го наречем мултикултурализъм. От времето на своето първоначално преобразуване в края на 1960-те години до днес американските литературни изследвания демонстрират по-голямо влияние към проблемите, свързани с етническите, расовите или другите малцинства или "маргинализирани" групи, отколкото това става във Европа, Франция и другите европейски страни. Това се проявява и в конфликтите около традиционния канон в изследванията на литературата, и във възникването на научни парадигми, основани на включването в анализа на текстове от такива категории като род (gender), раса и сексуални предпочитания. Напротив, във френските литературни изследвания ние не намираме нито едно от тези направления. Защо съществува това различие и в какво са неговите последствия за изследванията на литературата в Европа и САЩ? Една от причините за това различие, вероятно, най-опростено, се състои в това, че Съединените щати в етническо и расово отношение представляват по-многообразно общество, отколкото в Европа, Франция и други страни. Ако се отчита по-голямото многообразие - и фактът, че някои групи, по-специално афроамериканците - не са асимилирани, следвайки идеала на melting pot - а също и това, че многообразието все повече получава представителство в университетската система, която преди напълно съответстваше на ориентацията WASP (и е била в значителна степен мъжка), то, вероятно, няма нищо изненадващо и в това, че литературознанието в Америка проявява по-голямо внимание към проблемите на многообразието . Обяснението на тези въпроси налага преход от простия модел на отражението към изучаване на онези различни способи, чрез които в Европа, Франция и САЩ се третират - в съответстващи контексти на повдигане на искания и оправдания - такива социални категории като етническа принадлежност, раса и род (gender). Както посочи Пол Стар, всички бюрократични институции са принудени да избират за институционална класификация или вземане на решения онзи ограничен набор (от потенциално безкрайното множество възможни социални определения), който ще се възприеме като легитимен; например в идеалния тип либерално-демократична държава при оценка на поощренията и наказанията на индивидите, използването на много приписвани и/или групови характеристики (като религия, раса, род (gender) е юридически забранено (Стар 1992). (Не трябва да се използват подобни категории, за да се постави някой в по-изгодни условия или, обратно, да бъде подложен на дискриминация при вземане на решение за назначаване на работа). Но, както отбелязва Стар, либерално-демократичните държави в определени ситуации също често отстъпват от този модел; в САЩ например във време, когато правната система забранява дискриминацията на индивидите въз основа на тези "подозрителни класификации", тя, на свой ред, в редица програми - като програмите affirmative action - допуска използването на същите класификации с цел преодоляване на преди съществуващата дискриминация, основана на тези категории. По този начин възниква това, което Стар нарича "класификационно напрежение ["classificatory tension"], при което използването на тези подозрителни категории, в зависимост от контекста и целите, едновременно и забранява, и разрешава, и много, предимно "либерални", американски институции понякога попадат в подобен на "корпоратисткия" модел на управление, осъществявайки посредничество между официално признатите групи, а не либерално регулиране на отношения, свободни от "подозрителните класификации" на индивидите.
Темата за етногеографските особености е тема за културните влияния върху всеки народ. Фактографски и фактологически проучвания дават основания да се разработва тази проблематика. Но всъщност кои са началните опити за едно цялостно осмисляне на културните влияния и етнографските особености. В нашата историография има ограничен фактически материал върху културните влияния направени от двама учени проф. Ив. Шишманов и проф. Б. Пенев. Втората световна война прекъсва тези търсения по различни причини. Поради това темата за културните влияния и етнографски особености в много отношения остава открита в историческаата, литературната, изкуствоведческата, етнографската, демографската и социологическата наука.
Глобалните етнографски особености на света предизвикват един сложен исторически синтез на народностната културна традиция, създадена през средните векове на базата на християнството, католицизма, мюсюлманството и другите религии на културните и духовни постижения на епохата на Ренесанса и Просвещението и развитието н аписмеността. Разкриването на този исторически процес на културно вплитане, общуване и пресъздаване предполага да се разгледат многостранни изследвания в различни сфери на световната материална и духовна култура и една научна географска характеристика на духовните постижения на много народи, които послужиха като сирище за културно развитие.
Световната културна традиция е оригинално и голямо постижение на множество народи. Можем ли да отречем взаимните влияния на различните цивилизации? Развитието на тези разсъждения ще бъдат по-обосновани дори с примери от нашата история. Българската средновековна култура като А, Б, С на Ренесанса не обяснява еретическите движения в Европа в предверието на Ренесанса с влиянието на богомилството. Защото богомилската ересна култура и идеология е заимствана от Изтока както и опитите да се открива в Боянската живопис един предшественик на европейското ренесансово изкуство. Нихилистичната тенденция, че светът през своите векове не създава особено богата оригинална култура то къде остава вторичната преработка на взаимното проникване на цивилизациите? Народното творчество пронизва оригиналното световно културно дело. Възприето е в историографията твърдението, че периода от ХV – ХVІІІ в. в културното развитие на народите се забелязва противоречивия израз – „мрачни векове” и „църковно средновековие”. „Еднопосочно се третира въпросът за насилствената конвергенция на две разнородни културни области – мюсюлманската (в случая азиатско-турската) християнската (в случая българската, балканската или европейската). Досегашните изследвания акцентуват главно върху противоположния дух на двете култури. Те абсолютизират различията, като им предписват заслугата за запазване на българската културно-народностна самобитност, и пренебрегватг влиянията, исторически и фактически, които трайно наслояват в .... културата ориенталщината в бита, музиката, народното изкуство, духа, нравите и манталитета.”
Серията от сложни проблеми в тази област могат да бъдат разрешени само, ако и тук се премине от създаването на картини на точна характеристика на материалните и духовните основи на световната култура. Но същевременно въпреки процесите в света на асимилация, народите (народността) съхранява собствения език, жив, при това твърде запазен поради консерватизма на селската провинциь, битов, етнографски и фолклорни традиции. „Най-дългия век в човешката история” е века на Просвещението – израз на Анатол Франс. Острата драма н авсяка народност преминават тогава когато се създадат неблагоприятни условия за спокойно духовно развитие на народите, обстановка на войни и дипломатически съперничества на непрекъсната идеологическа, политическа и културна експанзия. Тези условия определят подчертания политически дух на културно-духовното влияние върху народите.
Къде да турсим културния вакум? Къде е периферията и изостаналите общества? Това движение се вижда още по-ясно в областта на естествения и вечен път от Запад на Изток на взаимстване и на национална преработка на литературните образци и етическите идеи когато търговията го улеснява и ускорява максимално по-ясно в областта на материалната култура. Изследването на пътищата и средствата на етнографските особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите естествено ни отвежда към въпроса за съдържанието на внасяния културен продукт, за характера и истроическия смисъл на чуждите влияния. Методологически и исторически това означава да се изяснят голям кръг проблеми, твърде широко дискутирани в световната социология, историография, етнография и културна история в по – ново време.
Може ли да се говори за етнографски особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите когато се провъзгласява една нова държава в Европа – Косово? Какво е националната култура? Тя е проява на регионалната, континенталната, на расовата или общочовешката култура. Къде са центровете на етнографските особености със специфичен характер на влиянията в материалната и духовната културна област, а оттам за отношението и съотношението между култура и цивилизация, за тяхната взаимозависимост или самостоятелност? Европейския преврат във вековете на Просвещението и в световната история, след ранния разцвет на Азия и Изтока, след залеза на средиземноморската цивилизация, след изключителните постижения на арабската цивилизация от ХІV – ХV в. насетне Европа и то главно Западна Европа става люлка на материалната световна култура . Европа разкри пред света оръдията на съвременната цивилизация – корабоплаване и навигация, книгопечатане, финнасова система, съвременния град, транспорт и промишленост, т.е. Европа изнамира, изпробва и пригажда към нуждите на човешкото общество огромни материални и духовни културни ценности. Но Европа заема на народите още идеите на просвещението, на рационалистическата философия, на хуманизма и политическото равенство, на буржоазния универсализъм до театъра и драматургията. Етнографските особености са твърде силни в областта на светското образование, на всеобщото народно обучение, модерната взаимоучитебна метода и материалната култура като строителството, урбанизма и архитектурата, върху бита, вкуса и модата на градското население, върху облеклото, върху светски дух, манталитет, маниери, обноски, поведение в обществото и т.н. Западна Европа прави опити по пътищата на културно-политическото проникване да посегне върху традиционната народностна и религиознаа основа на много народности и с оглед на своите интереси да ги отклони от тяхното национално русло. Примери за културна експанзия има от страна на Франция и Австро-Унгария, осъществяване члез униатското движение, и на Англия и САЩ чрез протестантизма. Първата сфера, в която се разглеждат географските особенисти е Средиземноморския басейн и гръцката култура. Съдържанието или съставките н атози процес е ретранслационния център на Гърция по отнашения н анародностите около този Средиземноморски басейн. Модерно европейските и антични културни идеи гръцкото влияние е силно подквасено с византизъм и ортодоксално православие, то люти н анационализъм, на панелинизъм, то навява историческите недъзи на гръцкия дух – смесица от модернизъм и азиатщина . Подценен е Цариград през ХІХ в. и не би могло да се отмине влиянието на онази прослойка търговци, будни занаятчии, предприемачи където се срещали много интереси, много култури и настроения. През този период само българската колония в Цариград наброявала 50 000 души. Тук били издавани френски, английски, американски, гръцки и други вестници, списания и книги, които в една или друга степен пренасяли културните различия. В сферата на Цариград е етнографската характеристика на единадесетте народности на Османската империя – румънци, арменци, евреи, албанци и т.н. се сближават с френското просвещение.Тук се срещат Изтокът и Западът. Географската характеристика на Изтока и Запада не бив ад аподценява доминиращите елементи в тази култура и по исторически, и по религиоззни, и по национални причини те са европейски.
Втората сфера е сферата на славяните. Фактографските изследвания са предимно на закъснялото духовно пробуждане на самата Русия и на анализите, че Руската империя излиза като световна сила едва през ХVІІІ век. От друга страна, руското културно влияние се улеснява от близостта на вярата и езика и още от основата на византизма. Русия се явява и ретланслационен център н азападните културно-духовни идеи и ценности. И днес не трябва да се пренебрегва ролята н адвижението н азападнячеството в Русия през ХІХ в. Но не бив ад ас еподценява ролята на панславизма и славянофилството, пълни с консерватизъм, рутина иполитическа настъпвеност. Херцен изразява гледище за руската доктирана като хегемония на православен свят, изправен като щит срещу западния рационализъм и универсализъм изразяваща се в религиозен мистицизъм и азиатска кристализация до руска църковна политика на Изток. Проф. Б.Пенев открива пласта на общославяската идея, на култа към делото на Св.св. Кирил и Методий на влиянието н азападните славяни и влиянието н анемската и средноевропеската култура Интересно е да проследяваме резултатие от чуждите културни влияния върху културно-историческата съдба на малките народи, за тяхното действително място в общочовешкото културно развитие, изводи твърде необходими за етнографските особености. Самозараждащо се(автохтонно) етнографско влияния върху всички народности е плод на сложни взаимни културни въздействия в процеса на културно съзряване. Това е неразгаданата етнографска особеност на много народности. Общия анализ на етнографските особености на света като фактор за намаляване на етнически конфликти между държавите ни задължава да разкрием, че културата на народностите, националната основа е на базата на език, на религия, културна традиция, съживена, обогатена, облагородена и нанова пресъздадена под влиянието на европейските ренесансови и просвещенски идеи. Този сложен културен и исторически процес се опитва да разкрие етногеографията. Но на помощ идват и много други науки, за да се покаже истински на нашето европейско общество корените на геополитическото мислене от миналото за да вкуси онова мляко и да разкрие, че в неговите жили се евливала и отрова, която трябва да преодолее независимо от хроническите болести на вечните преходи. Тази огромна работа може д абъде свършена само ако етнографията се освободи от конюктурните отклонения и недомлъвки в оценката на културните ценности и етнически религии. Не бив ад асе подценява модерната етнография – социологическа, статистическа със своите анализи. Крайната цел на дипломната работа е с оглед на европейската (глобалната съвременна политическа география) безспорно трябва да разкрие характера, смисъла, духовния потенциал, тенденциите на новоевропейската етнография в началото н атретото хилядолетие. Така ще осмислим цяла серия въпроси стояще пред етнографията.
„Въпросът за унификация на културата е голям и сложен. Очевидно се върви към създаване на общи стандарти на световната цивилизация. В ъсощото време обаче националните особености и стереотипи се запазват и те не могат да бъдат преодолени така бързо. В теоретичен план – това е спорът за т. нар. „исторически” и „рационален” човек.Ще изчезне ли човекът,който носи историческо наследство, и ще се замени ли той с човека на супермодерната цивилизация, рационалния човек, който не е свързан с традиции, със земя, с език, с култура, със спомени. Отначало теоретиците твърде уверено тръгнаха да доказват абсолютното доминиране на рационалния човек, но много скоро бяха препънати от фактите. И явно културата през следващото десетилетие ще се базира на съжителство на рационалния и историческия човек. Не може да се отхвърли за кратък период, независимо от безкрайните постижения в техниката, технологията и науката, националната специфика. Защото тя е изграждана векове, защото тя се базира на общата природа на човешката личност, но своеобразно реализирана в различни географски, климатични, природни, социални и други условия. Ето сега на преден план излиза религиозната идея. Което отново засилва националната и регионалната специфика, отново поддържа живота на историческия човек. Така, че до каква степен тенденцията към унификация ще бъде противодействана от тенденцията към унификация ще бъде противодействана от тенденцията на историческата, на националаната култура, е въпрос, който никой не може да реши. В обществознанието всяко произнасяне по тази тема е абсолютно волунтаристично и несериозно. В този смисъл има и национална българска култура, и национална журналистика. А пък белезите на националната ни журналистика са толкова ясно маркирани, че би било несериозно да се каже, че е изчезнала...Журналистиката, общо взето, отразява духа на политическите нрави. А духът на политическите нрави и обществените нрави зависи от духовната зрялост на обществото. Аз съм дълбоко убеден, че духовната зрялост на българското общество е твърде ниска.”
Темата за българския етнически модел винаги е актуална. Особено днес, на фона на събитията в бивша Югославия и Косово и дори в съседна Турция. Така смята българският евродепутат Метин Казак от съуправляващата либерална партия на етническите турци в България ДПС, която е в групата на Алианс на либерали и демократи за Европа в Европейския парламент. По време на декемврийската сесия на ЕП в Страсбург той направи специално изказване по тази тема. По думите му, с присъединяването си към ЕС България внесе уникален за Балканите и за Европа функциониращ модел на толерантност, който се основава на баланса между принципа за интеграция на малцинствата във всички сфери на политическия, социалния, икономическия и културен живот на страната и принципа за запазване на етнорелигиозната им идентичност. „Този модел възстанови добросъседските отношения между християни и мюсюлмани в България, трансформирайки етническите конфликти в политически процес. Именно заради това днес България има с какво да се похвали в общото ни европейско семейство, за разлика от други страни в региона на Балканите, натоварен исторически с етнически напрежения и конфликти” - коментира за Радио България евродепутатът. „Темата за това, че България успя да извърви този преход от комунизъм към демократично общество без етнорелигиозни сътресения и конфликти, е принос на обществото ни, с който наистина можем да се гордеем – каза още Метин Казак. - Да кажем, че това е приносът на страната ни за това Европа да има една държава, която може да служи като модел за това как наследените от историята етнически напрежения са преобразувани в един политически процес на участие на всички български граждани във вземането на решения, независимо от техния етнос, религия и т.н. И когато и в други държави се надигат гласове как да се преодолее наследството от миналото, как да се тушират етническите напрежения – вижте какво става в Косово, мисля, че точно моделът в България би могъл да послужи за пример на тези държави. Разбира се, всяка държава си има своя специфика на развитие. Но принципът, на който се базира нашият модел, е основополагащ.” Според Метин Казак, евродепутатите от останалите страни-членки на ЕС възприемат много позитивно българския етнически модел. Още повече, че в някои от тях също вече има напрежения, свързани с междукултурните взаимоотношения. По думите му, успехът на българския етнически модел е в това, че наследеното етнорелигиозно напрежение в страната в резултат на насилствената асимилационна политика на бившия тоталитарен режим беше канализирано в политическа изява. Така с политически средства бяха възстановени потъпканите от този режим демократични права и свободи и се постигна етнически мир в страната. „Тенденцията е България действително да служи за пример на останалите държави в Европа и особено в Балканския регион – посочи Метин Казак. – Както знаете, напреженията там са много изострени. Поне на територията на бивша Югославия, а и в съседна Турция за съжаление е така. Затова именно е изключително позитивно отношението към българския модел. Нашият модел фактически е инспириран от основни принципи, на които се базира европейската Конвенция за защита на националните малцинства. България е подписала и ратифицирала тази конвенция. В нея основният принцип е участието на всички граждани, било то представители на мнозинството или на етномалцинствата в цялостния живот на съответната страна, без никаква дискриминация. Така че всички граждани да участват в политическия процес, в диалога на държавата с гражданите при вземането на решенията. И там, където има диспропорции в развитието в социално, икономическо или културно отношение в отделни региони на страната с преобладаващо от определено малцинство население, държавата да полага съответни позитивни мерки за изравняването на тези диспропорции.”
През последното десетилетие върху етнографските, религиозни и геополитически влияния излязоха редица статии, научни трудове. Намесвайки религията като фактор за просперитета на нациите, пише Пенерлиев не може да се омине факта как отделните богати страни от различни цивилизации се отнасят към по-бедни, но геостратегически важни територии.Това допълнително утежнява анализирането на икономиките в отделните страни и региони. Има държави обект на ухажване, но има и такива – изоставени на собственат си съдба. Как да си обясним почти светкавичната намеса на САЩ в Персийския залив през 1991 г. и провала на мироопазващата мисия в Сомалия през 1994 г.? Проблемите, свързани с етносите и религиите в света, са толкова много, че в един голям научен труд през последните години на проф. Петър Славейков докосва само някои от тях. Етнографията, както и останалите географски науки, има няколко разклонения, които изпъкват при задълбочаването на изследванията в тази област. Такива например според Славейков са географията на езиците (лингвистичната география и др.), география на религиите, география на културата и др. Етносите и религиозните общности в света се различават. Тази проблематика рефлектира в регионален аспект. Но между тях има твърде много общи неща – отделните региони с течение на времето са създали тесни връзки между етносите и религиозните общности чрез стопанската им дейност и начина на използване на природните ресурси, от една страна, и ландшафтите, природните условия и ресурси – от друга.
Природната среда отразява чувствително разнообразието в стопанската дейност на хората, тяхната материална и духовна култура, миграциите им, топонимията, която те са дали, и върху редица други особености на отделните човешки общности. В търсене на тази ясна и тясна връзка между етническите и религиозните общности, разнообразието и езиците и редица други поставят на дневен ред актуалността на проблематиката:
- природните условия са в основата на различията между хората
- териториална взаимообвързаност с други народи, отделни етнически общности и културно влияние оказват въздействие върху собствените им културни особености.
- Очертават се изразните връзки между политика, религия и етническа принадлежност
- Общите догматични положения в религиите съдържат фундаментите на тяхната прародина и прародители.
- Материалната култура на народите отразва тяхната етническа и религиозна общност
- Бизнес – контактите открояват етно-културните особености на регионите и отразяват развитието между Изтока и Запада
- Етно-конфесионалните особености на населението определят в крайна спметка и политическата организация на отделните страни. Като пример могат да се посочат различията в организацията на западните и източните страни, в които силно влияние оказва ислямнскат религия.
- Етно-конфесионалните особености на населението се отразяват и върху междудържавните отношения и водят често до етнически или религиоззни конфликти.
- Етно-конфесионалните особености на населението определят и цивилизационните региони в света.
Етногеографията у нас е под косвеното въздействие на политическите фактори и прякото влияние на човешкия фактор. Видните български географи акад. Ан. Иширков, проф. Ж. Радев, Д. Яранов (като организационен секретар в провеждането на ІV конгрес на славянските географи и етнографи през 1936 г. в София), проф. Ив. Батаклиев, доц. К. Дрончилов, доц. Г. Гунчев, акад.Ан. Бешков посочват обособеността на етногеографията като елемент на единното географско научно познания. Названието на първата географска катедра в СУ ”Св. Климент Охридски” е Антропогеография и етногеография. Постиженията на българските география в областта на етногеографията са значителни, което се доказва от публикуваните им трудове и техните разработки и днес в работите на на съвременни български ичужди историци, етнолозии, икономисти, географи и др. Тук съществен принос имат научните трудове на акад. Ан. Иширков, проф. Ж. Радев, проф. Д . Яранов (научна конференция във Варна организирана от катедра география при ШУ”Еп. К. Преславски” постави в центъра на вниманието приносът на проф. Яранов в географската наука независимо от идеологическата конюктура), доц. Крум Дрончилов, проф. Ив. Батаклиев, Й. Захариев, Л. Динев, И. Пенков, Т. Йорданов и в по ново време на проф. П. Славейков, проф. Н. Мичев, К. Кръстев, Г. Гешев,, Хр. Ганев, Хр. Каракашев, З. Нинов,, И. Копралев, Е. Димитров, доц. Ч. Младенов, Т. Трайков и др. автори, които поставят етнографската проблематика върху основите на културната индентичност.
Политикогеографското положение на България и на балканските страни в Югоизточна Европа е най-податливата на промени категория географско положение. Югоизточна Европа и Европа винаги са били не само географски и комуникационен възел, но и център на политически и военни събития. Независимотта на Косово говори за релен факт, че Балканският полуостров е достъпен отвън, но е труден за проникване и обвързване отвътре, се дължи както на сложния характер на релефа, така и на етнически, конфесионални и политически бариери. Югоизточна Европа представя съжителсдтво на разлини общности в сложна географска мозайка. Европа бе раздлена на два противопоставящи се блока : Варшавски договор и НАТО. Приоритетите във външната политика, се определят от мястото на всяка страна в следвоенния свят. Женевската среща на държавните ръководители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция през 1955 г. намалява напрежението, а ХХ конгрес на КПСС през февруари 1956 г. оповестява линията на „мирно съвместно съществуване”. В тези условия Източна Европа и Западна Европа постепенно възобновяват прекъснатите връзки между тах, като започва с търговията и културния обмен. Великобритания отрежда за Гърция главна и централна роля на Балканската сцена на Балканския полуостров в следвоенните отношения. Трудно се подкопава стената на недеверието и враждебността, която векове наред разделя народите. В Париж през май 1989 г. се провежда Конфернеция по човешкото измерване на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. България решава да използва този външен императим, като търси решениета на „турския въпрос” в тази посока. Спасението за Живковия режим еглеждане в думата национализъм, който му е помагал много и в предишните десетилетия на управление. Властта в България прави рязка промяна в политиката към турците, на които по-рано е отричано правото да се изявяват като такива. При това новата политика е съпроводена и с атака срещу интелигенцията, която е обвинена в родоостъпничество, защото се е опитала да защити човешките и гражданските права на българските турци. Целта на Живков е да настрои обикновените българи както срещу турците (които за разлика от българите получават задгранични паспорти), така и срещу интелигенцията. И донякъде успява. Изселването на българските турци нанася тежък удар върху България – то дестабилизира нейната икономика, ражда изблик на взаимна неприязън между българи и турци, които в продължение на столетия са живели заедно, обтяга до крайност отношенията между България и Турция, а в света България трайно получава облика на нетолерантна и репресивна държава (особено в ислямския свят) . След края на блоковото разделяне в Европа, демократичните промени в Югоизточна Европа са една реалност, която разкрива нови възможности за задълбочаване на интеграционните процеси и последвоателно формиране на една качествено различна геополитическа общност. Размислите на Ралф Дарендорф върху революцията в Европа водят до смяна на идеята за „смяна на системата” твърде идеологизирана : „...пътят към свободата е преход от закрито към открито общество. А откритото общество не е система, а само механизъм за изучаване на алтернативи”. Войната на САЩ в Ирак променя съотношенето на силите в света и в Европа. ЕС се оказа разделен, което дава възможност на кандидатстващите за присъединяване към него страни от бившия просъветски Източен блок да подкрепят безусловно САЩ. В започналата пропагандннна война между Европа и САЩ американският външен министър Доналд Ръмсфелд въвежда нови термини :”нова” проамериканска Източна Европа, за разлика от „старата” Западна Еврпа., която се опитва да действа самостоятелно и е критична към САЩ. Десетилетие и половина след като „желязната завеса” в Еврпоа е вдигната, отвън наново е лансирано разделението, дефиниращоа по нов политически начин противоречието между европейския Изток и Запад. „разделението на „стара” и „нова”, на „силна” и „слаба” Европа. Смисълът не е в това колко приятелски настроена е една страна към САЩ, а в т ова доколко е независима от САЩ” Основните тенденции на Югоизточноевропеския икономически преход потвърждават характеристиката за бавна трансформация, нерешени вътрешнотърговски проблеми и остра зависимост от състресенията и войните на Балканите (ставащото на Балканите и Югоизточна Европа зависи от

[zqpako]

Eлементи на композицията на "Тартюф"

[Tedi4ka]

4.III. Език и етническа индивидуализация

1. Език и етнос

Една от основните характеристики на етноса е общия език. Това понятие по-точно означава етнически езици, но етносферата с много малко изключения не съвпада с лингвосферата , т.е. етническите землища не съвпадат с езиковите, защото езика като универсална и неизменна характеристика на човека е нещо различно от езиковите реалности , където тази способност се реализира.
Изучаването на произхода на езика /се нар. глотогенеза/ е във връзка с изучаването на произхода на етносите /етногенеза/. Лингвистичната универсалност се открива в названията на етничните групи, чието значение е свързано с думите “човек”, “хора” или “истински хора”. Това е факт при Марийците /”мари”-мъж/, или при Удмуртите /”мурт”-означава човек, по-конкретно-мъж/. Аналогично е и при Тюрките, куманите, циганите и др., докато при славяните означава “ народ”.
Много учени са на мнение, че етнонимите са най-стари. Наличието им предполага, че още тогава те отразяват противопоставянето: хора-диваци. Това означава например, че марийците са се смятали за хора, а останалите-за диваци.
Фактически това е израз на основното противопоставяне ние-другите, което формира етническото самосъзнание. Открива се при древните гърци, според които варварите не са пълноценни хора. То означава отношение към всички други и вече е израз на етнично самосъзнание. Зараждането на езика е възможно най-малко в 2 групи, които са отделни племена, защото само на това равнище те може да се различат едно от друго. Именно това разграничение означава индивидуализация и езика е наи-силното средство за осъществяването й в етносферата. . Осъзнаването на себе си обаче е възможно само при противопоставянето “ аз мога да употребя АЗ само ако съществуваш ТИ” Въпросът тук е дали тази субективираща роля на езика има значение и за общностното съзнание . Факт е, че всички групи в обществото имат свой езиков статус. Етносът като цяло също има свой езиков статус, защото единствената общност, която може да възпроизвежда цялостно една езикова система точно така, както я възпроизвежда отделната личност следователно произхода на езика и произхода на етноса са едновременни и взаимнозависими процеси. Етнонимът “българин” е знак за реалност , защото поражда определено поведение у всеки, моделира съзнанието на всеки, който принадлежи на този етнос. Това е единствената дума, която ни обиединява безусловно. Същевременно етнонимът поражда представи и маркери за нашето мислене, землище, за истор. личности и за всичко друго, което изгражда етничното ни самосъзнание Българският език изгражда определено поведение у тези, които го използват , следователно етнонимите се окават специфичен код, чрез който ние се разбираме и определяме свой модел на битието, който преосмисляме като наше притежание.

2. Топоним ../”топос”-място/-име на географски обект

Езикът е един от основните фактори за индивидуализация на етничното и за формиране на етносите като субекти на историята.
Напр. “топонимията” е система за именуване на етничното землище. Етимологията е наука за произхода на имената. Тя определя , че топонимите “Лом, “Марица”, “Огоста”, “София”..и мн. Други са с чужд произход, но те отдавна са част от бълг. Етно-културна действителност и функционират в нея като елементи на езиковата ни система, която формира у нас българското, етническо самосъзнание.
В българският език има много тюркски топоними Много градове, улици, местности носят имена с чужд произход, което пък е доказателство , че като народ ние отдавана сме в потока на интеретничен езиков процес, който не е само български. Зад този процес на индивидуализация стои един етнокултурен фон, който има битови и сакрални измерения. Напр. “Балкан” е турска дума и означава “планина”, но за нас “Балканът” е символ на силата на духа на българина, защото е свързна с нашата история.
“Антропонимията”/ -съвкупността от човешки имена
Етнологията на човека е немислима без процеса на изследване на неговото именуване. Ясно е обстоятелството , че името се дава, т.е. то е акт на приобщаване на човека към една общност. Затова на този момент в културата на всеки народ са съсредоточени специфични обреди, които приобщават човека към общността. Има и общества, в които личното име отсъства, но и там човека не е господин “никой”. Предполага се например , че древните индоевропейци са приемали името на човека като образ или сянка на неговат душа. Много рано обаче името е вплетено в родовата система и става елемент от функционирането на родовата общност.
Етнологията свидетелства още, че личното име е специфичен знак , който функционира в определена културна среда. Изследвайки личните имена на хората от древността се открива ясната връзка с тотемните представи. Напр. “вълкан”-от вълк; “курт/и/”-също означава вълк;..”найден”-намерен;..”запрян”-последно родено /в многодетни семейства-дано е последното!/…”гроздьо”,”черньо”-такива грозни имена са се давали на деца, където са се раждали –болни,”лоши” деца. Тези имена трябвало да отблъснат болестта /като заклинание/.
Антропонимията индивидуализира в етичен, знаков модел и именни системи, свързани с др. реалности, напр. като религията. Наред с българските и славянските имена като “Борис”, “Боримир”, “Боян”, “Влад”, “Рад”..и др.-чрез Християнството навлизат староевропейски имена –Гаврил, Винеамин, Захари, Мария, ..както и старогръцки, византийски-Александър, Андрей, Димитър, Петър, Максим, Павел.
Така се формира изключително многообразие, което е единно, не толкова в езиково отношение, колкото като акт на личната ни култура. Функциите на езика за етничната индивидуализация се откриват и в други сфери, които не са само лексикални. Сферата на темпоралните означения. Тя представя философията за времето на един народ и включва означението на годината, имената на месеците и дните на седмицата. И в този случай се открива сложен процес на даване на именованията. Праславянските имена са запазени в старите форми на българския език, но в диалектите днес се откриват следи от тях.
Напр. : Януари-от лат.,името на Янус-двулик бог-Просенец-на бълг,
Феврояри-означ. Последен месец/годината е започвала от 1 март по римско/-малък сечко на бълг…..
Неделя-ден без работа
Понеделник-първи ден след неделя
Вторник-втори
….
Събота-няма точна информация

Обредната култура на етноса.
Тя се регулира също от темпорални означения. Напр. Димитров ден, Мински ден-от Св. Мина-закрилник на семейството, Никулден..и т.нататък

3. Езикови общности и етнично родство

Човекът , чов. общности и чов. общества са форма са форма на индивидуализация съответно на човека , на антропосферата. Чов. общност на етносферата и чов. общества на социосферата. Тази е посоката от общото към частното, от света като цяло към отделните светове и от човечеството към човека. Обратния ход на мислене дава същите резултати. Една от проявите на общото е сходството м/у конкретните неща. В случая това са езици, култури, общности, общества. Зад тези сходства етнологията открива системи, които индивидуализират универсалното като показват всеобщия порядък
1.) Индивидуализ. На универсалното

През 19в. са разработени 3 принципа
-генетичен
-ареален
-и принцип на типологията

Те обхващат явленията от гледна точка на тяхното зараждане и история, ня тяхното пространствено битие и на тяхната същност. Чрез тези принципи се обясняват сходствата, напр. защо си прилиат митовете и приказките, езиците, азбуките и обичаите, уредите на труда и т. н. Посочените принципи се превръщат в научни подходи, които изследват явленията като система. Отчита се, че във всяка система, която действа в определено време и пространство са заложени причините за нейното развитие.

2. Езиково родство и етнично родство

В лингвистиката /езикознание/ се извършва гениалогична, ареална и типологична класификация на езиците , както и според техния тип. Всеки език едновременно съществува в тези три измерения, за което има и съответни означения- езиково семейство, езиков съюз /ареалната/ и езиков клас /според типа/. Рзграничението езиково сем/съюз е направено от Николай Трубецкой, на I-я Международен конгрес на лингвистите в Прага, когато дава за пример българския език. Той определя нашия език като принадлежащ към славянското езиково семейство и към балканския езиков съюз, в който включва новогръцки, албански, но без турски и сръбски.
Българския не е типично славянски народ. Съвременният български е екзотичен в сравнение с полски, чешки, сръбски, словашки, украински, беларуски, горно/долно ложишки, словенски. . Балкански народи са- България, Румъния, Турция, Македония…..Българският език си прилича и със славянските и с балканските езици. В славянския език има падежи, в българския- почти няма. Глаголната система е почти опростена- минало, сегашно, бъдеще време, в българския са 16 времена. Освен това никой няма такова разделно членуване жена/жената. Сегашната българска азбука е много близка до скорописното гръцко писмо- µ=м; α-алфа=а; ρ-ро=р Така че българския с нашата азбука принадлежи и към славянските езици. Чехите не допускат чужди думи. Те също са уникални.
Има езици, които не се включват към езиковите семейства като например албански и арменски. Точно те потвърждават правилно, че всеки етнос има свой език, но не всеки език има свой единствен етнос. Например испанския.

[Tedi4ka]

5.VI. Етническа история на българската народност

1. Праотечество, разселване и религия на българите
Източната част на южните славяни образуват славяно-българската племенна група. Основната има част били племената “склавините” . Важно значение за историческото им развитие е преминаването им в края на 7в. на р.Дунав от българите водени от хан Аспарух. Славяните ги приели като естествени съюзници срещу Византия. Съществуват 17 хипотези за произхода на българите. Според някои от тях те принадлежат към угро-финската, хунската, татарската или дори славянската общност. Много археологически данни посочват, че тяхната прародина е в земите на Централна Азия. Основна обществена единица при българите била многосемейната номадска община, чиито членове били в кръвно родство и имали обща собственост. Няколко рода образували племе начело с племенен вожд наречен хан.
Религията на българите била монотеистична. Те имали върховен бог Тангра, което означава небе /вярвали че Тангра е създател на земята и небето и пълен господар на всичко/. В негова чест строяли капища, т.е. храмове, където шаманите, т.е. жреците магьосници извършвали жертвопринушения на домашни животни. По време на война или при големи природни бедствия- и на хора. Българите вярвали и в оренгата, което е свръхестествена сила, обитаваща предмети и хора и предивяваща им необикновенни способности. Съществувало поверието, че оренгата се намира в главата на убития враг и затова от неговия череп правили чаша обкована със сребро.
Характерна черта за бълг. религия е тотемизмът, което е почитане на определени животни, които произлизали заедно с отделни племена от общ прародител. Ето защо заекът, вълкът, кучето се считали за свещени. Българите почитали и небесните тела- слънце, луна и звезди. Широко разпространен бил и култът към предците.
Календара на българите е важен белег за културното им развитие. Заели го от китайците. Бил основан върху 12-годишен лунен цикъл като всяка година носела името на почитано животно. Лунната година се състояла от 10 месеца. Шаманите имали голяма роля в обществото и можели да свалят от власт дори и хана.
През 2 век българите се включват във Великото преселение на народите като се насочват към Европа. Засвидетелствано е, че първото участие на българи в конфликтите на Балканския полуостров се извършва през 480г.
В края на 6в. българите на север от Кавказ попаднали под властта на тюркският Хаганат, чиито територии се простирали от Китай до р. Волга.
В началото на 7в. българите отхвърлили властта на тюрките, обиединили се около хан Аспарух и сформирали голям военноплеменен съюз нар. Стара Велика България. Така през 632г. е основано първото държ. обиединение на българите.
Стара Велика България обхващала земите: северно от р.Кубан /между Азовско и Черно море/. Столица бил град Фанагория. Хан Кубрат сключил мирен договор с Византия , бил титулован патриций, а патриарх Никифор свидетелства, че хан Кубрат доброволно приел християнството още през 619г.
Втория син на кубрат-Котраг по горното течение на р. Волга основал Волшко-Камска България, която просъществувала до началото на 13в. Столица –гр. Болгар. Те приели исляма.
Третия син на хан кубрат-Аспарух начело на племето оногундури се заселили в т.нар.Онгъл- днешна южна Бесарабия.
През 680г. сключили мирен договор с византийския император Константин IV, който се задължил да плаща данък на младата държава. Така официално признал нейното съществуване.
Едновременно със създаването на държава племената се обединяват. Така се сформира българската народност-един сложен процес, който трябвало да се развие за много кратко време.
Хановете Крум и Омуртаг прекарват реформи за да изравнят 2-та етноса-славяни и прабългари. Най-много проблеми обаче стоят пред хан Борис, защото в средата на 9в. бълг. култура е сложна смесица от различни религии и обичаи на населението. Българска, славянска и отчасти християнска. След присъединяване на територии От Тракия и Македония, където още през 1в. започнало храмово строителство и се създали първите епископски центрове.
В средата на 9в. трябвало да се избира дали България да остане извън центровете на европейската християнска цивилизация или да се присъедини към нея. Изборът изцяло определял нейното държавно политическо и културно развитие. Много важно било да се реши етническото бъдеще на страната.
Етническо единство означава създаване на нова българска народност предимно славянска, обща религия и култура, общо законодателство за различните етноси в държавата. С приемането на християнството България можела да се приобщи към европейската християнска цивилизация и това е изборът на хан Борис. През 865г. срещу покръстването се обявява част от аристокрацията. Хан Борис избива 25 рода /болярски рода/ Освобождава всички без аристократско потекло. Последвало масово покръстване на целия народ. Борис се титулова княз , което се тълкува като окончателно скъсване с езическата традиция. За сплотяването на българската народност спомага и създаването /през 9в./ на книжовния бълг. език.
В края на фактическото управление на княз Борис през 893г, България се превръща от езическа в християнска държава, с модерно законодателство.
С това в края на 9 и началото на 10 век се появява Новата българска народност.

[Tedi4ka]

6.Балканският регион или просто Балканите е другото име на Югоизточна Европа. Името Балкани е конотация, която се свързва с негативен смисъл, тъй като от това наименование е производна думата балканизация. Балканизацията е конструирала или е създала почвата да се конструира образът на Балканите. "Balkan" е турска дума, с която през 1809 г. немският географ А. Zeune (А. Цойне) наименува югоизточния полуостров на континента Европа (Vratusa - Zunjic, 1997: ия. Б 83). Впрочем древните гърци са наричали Европа територията на север от Гърция, която наричаме балкански регион. Но тук не можем да се отклоняваме в история на географските наименования. По-важно е какво означава терминът "балканизация", който вече има много по-широка употреба и се отнася за еднотипни феномени, имащи място в най-различни региони в света. Свидетелство за подобна употреба се намира в книгата на Збигнев Бжежински "Голямата шахматна дъска" (1997), в която авторът говори за Евразийските балкани и за балканизация на региона Евразия след разпадане на Съветския съюз (Бжежински, 1997:143-173).

Балканизацията е екстремен случай на това, което наричаме негативна поляризация. Балканизацията е "невъзможно", отровено от взаимна ненавист, подозрителност, нетърпимост, от чуждост на фактически съседстващи етноси, нации, национални държави в определен регион. Другият е враждебният друг, който е заплаха дори когато по някакви причини се е примирил със статуквото, но е подозиран, че такова едно поведение е временно, като се има предвид какво "ни е направил в миналото". Паметта (историческа, културна, етническа и т. н.) е тревожно будна и, което е още по-важно, е властна над настоящето, и то най-вече като злопаметна, т. е. като склад на преживени злини и травми. Различия, които не са чак толкова несъществени и са дори съвсем несъществени, се хиперболизират до комичност за външен и неутрален наблюдател. Могат да се посочат безброй примери. Един и същ по същество език е разцепен от две или повече езикови общности по исторически причини и с получили се несъществени различия; фактически представителите на езиковите общности могат да се разбират без преводач, но различията се превръщат в съдбоносен проблем. Враждуващите общности, които се свързват с една и съща традиционна религия, например православното християнство, загърбват интегриращата сила на общата религия и дори автокефалните църкви и духовенствата се въвличат в конфликтите, в разпалването на балканизацията, вместо да спомогнат за нейното предотвратяване или пък погасяване. В Босна мюсюлманите са превърнали вероизповеданието в етническа самоидентификация и взаимната нетърпимост между християни и мюсюлмани в Босна и Херцеговина е нещо много повече от чисто религиозно изключване. Каквито и да са измеренията на балканизацията, доминанта е политическото, което в разгара на същата тази балканизация инструментализира всичко останало, произвеждайки по такъв начин все по-неукротим ирационализъм. Под политическо имаме предвид на първо място поведението на националните държави, които възникват в региона със значително закъснение след около пет века османско владичество, а закъснялата модернизация е зависимо модернизационно развитие, зависимост, така силно проявила се, що се отнася до балканския регион. Възникването на балканските национални държави е под знамето на национално освобождение и национално възраждане. Това е многозначително, тъй като националната държава, която е принципно различна от традиционната държава, дефинира и обединява тенденциозно конституентите на нацията, черпейки и преосмисляйки историческото минало, легитимирайки се по такъв начин. Тя е, която насърчава и осигурява ресурси, която охранява националната култура (една също така нова категория), организира и развива единна образователна система, узаконява в един широк смисъл нормативния книжовен език в противовес на разнообразни диалекти, определя официалния език и, макар секуларизирана, придава привилегирован статус на традиционната религия, превръща всеки къс на това, което се смята за своя територия, натоварена с изключителна символна значимост, в нещо свещено и отбранява територията си с всички възможни средства, на живот и смърт. Националната държава легитимира, бди, охранява и превръща в своя основна грижа националната икономика и т. н. Съвкупната национална символика утвърждава единството на нацията и нейната уникалност, като в същото време я разграничава от всички други такива.

[Tedi4ka]

7.Проблемът с Косово и Метохия и националната сигурност на Балканите

1. Увод
Сръбско – Албанският конфликт е сред най-сложните едновременно етнически, териториални и отнасящи се до сигурността проблеми на Балканите. Областите Косово и Метохия са исконни сръбски територии и имат голямо стратегическо и икономическо значение. За Албания двете области представляват територия с преобладаващо албанско население, място където се е зародило албанското национално движение през 1878г. Това е районът с най-глолям демографски растеж, което спомага за нарушаването на етническия баланс. Етническите албанци се въздържат от участие в политическия живот на Сърбия – като форма на бойкот. Това създава голям вакуум на политическата сцена. Конфликтът има и икономически аспект, защото е Косово са концентрирани големи промишлени предприятия. Това не е само проблем между Сърбия и Албания, а Балкански и общоевропейски проблем.
След смъртта на Маршал Тито, през 1981г. албанското национално движение предприема наилствени демонстрации и поставя искания на областта да бъде даден статут на седма югославска република под конституционната власт на СФРЮ, което представлява стъпка напред в откъсването от Сърбия. Хърватия и Словения се противопоствят на сръбските намерения за реформа, които подкрепят етническите албанци в Косово, виждайки ги като съюзници в борбата със Сърбия, като това в крайна сметка води до тяхното откъсване и разпадането на СФРЮ, след което и двете губят интерес към Косово.
За последните петнадесет години пролемът с Косово и Метохия се е изменил вследствие на промените, настъпващи в Европа. През времето на биполярното разделение СФРЮ има имиджа на уважаван член и една от водещите страни в движението на необвързаните страни и получава подкрепа от САЩ и СССР. От друга страна комунистическият режим в Албания не сполучва в опититте си да спечели международна подкрепа. Маоистката и Сталинистката ориентация на част от политическите движения в Албания още повече задълбочават нейната изолация. Кризата в Съветския блок и политиката на Запада нарушават баланса през 80-те, а източноевропейските националистически движения, от своя страна, стават съюзници в борбата срещу комунистическите режими и по този начин накърняват международния статут на Србия като „стратегически буфер” между Изтока и Запада. Националистическото движение на косовските албанци започва да привлича вниманието на Запада, след падането на комунистическия режим на Хокса. Добре организирана е и албанската емограция към САЩ и Западна Европа.
Анализи на ЦРУ от края на 1990г. предвиждат, че в Косово скоро ще се стигне до гражданска война, но кризата избухва в Словения, която е най-богатата и етнически най-хомогенна република. Косово и Метохия не се включват вероятно от страх, че това може да се отрази фатално на интересите на някоя от двете етнически групи. Отношенията между тях остават замразени. Албанските политически партии в косово се противопоставят на конституционните поправки от 1990г. и се опитват да създадат своя „пара-държава”, като по този начин в Косово се установява двойно управление – легално и нелегално. Албанците продължават да бойкотират участието на избори.
След първоначалната подкрепа от страна на международните кръгове, албанското национално движение в Косово, международната общност променя отношението си, поради опасността от въвличане на Македония и други съседни страни в конфликта. След Дейтънските споразумения става ясно, че има нужда от нов подход в уреждането на отношенията между сърби и албанци, като се изработят нови конституционни модели на автономия за етническите албанци, като това трябва да бъде направено в рамките очертани от ОССЕ и Съвета на Европа. Проблемът не би могъл да се разреши без укрепване на демократичните институции в Сърбия.
2. Косово и Метохия – брeмето на историята
В края на ХІХ и началото на ХХв. Косовскиая вилает на Османската империя има за административен център Скопие. След Балканската война от 1912г. областта става част от Сърбия, а Метохия – част от Черна гора. Това легитимира чрез Лондонския договор от 1913г. За разлика от настиящите отношения - в Средновековието албанците са активен фактор в Сърбия. Албанските феодални владетели не са дискреминирани под властта на династията Неманич. Албанците и сърбите заедно се противопоставят на турските нашествия. Между XII и XIVв. Косово е център на икономическия, политическия и културния живот.
В края на XVII в. започва приемане на Исляма от страна на албанците. На голяма част са дадени влиятелни позиции в йерархията на османската империя. Първите противоречия между сърби и албанци са именно следствие от верското раазделение. Християните са дикреминирани от турците за сметка на мюсюлманите, албанците на територията на Косово и Метохия, които биват толерирани и подкрепяни. Стига се до постепенно изтласкване на сърбите на север, което става на две вълни – през 1690 и 1737г. Сръбските бежанци се заселват във Войводина (южна Унгария) и т.нар. Крайни.Това до голяма степен отслабва съпротивата на християнското население на областта срещу албанските „колонизатори”. Целта на тези изселвания е да се спре хомогенизирането на славяните, които въстават срещу Османската империя и да се предотврати формирането на национални държави на Балканите. Първото сръбско въстание 1804-1813г придава нови черти на сръбско-албанските отношения. Първата национална програма на сърбите е изработене от Илия Гарасанин през 1844г. и тя има за цел освобождението на Южните Балкани от Османска власт със съдействието на другите балкански народи. Тази идея не е посрещната с въодушевление от албанците, защото 70% от тях са мюсюлмани и нямата изгода от разрушаването на Османската империя.
Войната от 1876-1878г изправя сърби и черногорци в първия сериозен конфликт срещу албанците, които османската империя мобилизира при нахлуването на тяхна територия. Превземането на Косово през 1878г. води до 30 000 бежанци – етнически албанци – от окупираните територии. През юни 1878г. е формирана Лигата за защита на албанската нация – „Първа Призренска Лига”. Също така се изработва и Албанска национална програма с цел създаване на Албанска държава, която да обхваща 4 региона: Южна Албания и Епир; Северна и централна Албания; Македония; и Косово с части от Сърбия и Македония. Налага се идеята за Велика Албания, която е жива и до днес. Въпреки първоначалната подкрепа от турска страна, след Берлинския договор албанците се обръщата срещу Портата и цялата област е раздирана от анархия и насилие.
Краят на Османската власт на Балканите, след Балканската война от 1912г., слага началото на конфликта между националните доктрини на балканските държави. Опитвайки се да си осигури достъп до Адриатическо море, Сърбия влиза в конфликт с Албания. Подценявайки силата на албанското национално движение, сърбите считат, че ще асимилират албанците. Това мнение се подсилва от слабата албанска съпротива при преминаването на сърбите през Косово и Метохия и северна Албания. Австро-Унгария и Италия са заинтересовани да не допуснат други балкански страни до Адриатическо море и се надяват да спечелят влияние в Албания, поради което подкрепят Албанското национално движение. На посланическата конференция в Лондон през 1912-1913г. се прави демаркация на границите, които в една или друга степен са в същия вид и днес.
Новосъздаденото Кралство Сърбия е създадено през 1918г., което обединява сърби, хървати и словенци, няма конкретна политка по отношение на албанците, които се озовават на негова териротия. Кралството се обявява в защита на живота и свободата на населението, без значение на произхода, расата, националността, езика или вярата. Трябва да се осигурява равноправие на всички пред закона и всеки има право да говори на собствения си език. На практика обаче ситуацията не е такава – с изключение на албанските феодални владетели и градските жители – като цяло албанците салишени от права. В Албания се активизира и терористично движение. Две са основните дейности, извършвани от Сърбия на територията на Косово – аграрна реформа и колонизиране, но поради хаотичното водене на тази политика сърби и албанци все повече се отчуждават. Между 1922 и 1941г. около 60 хиляди души са заселени в Косово и Метохия. Турция се опитва да уреди преселването на големи групи албански мюсюлмани в Турция, по начинът по който това правят румънци, българи и гърци. Това начинание обаче не успява да се реализира.
Албанското население в Косово приветства скъсването на отношенията между Югославия и Фашиската окупация като свое освобождение, което става с присъединяването на територията на сегашно Косово и Метохия към „Велика Албания”, която минава под италиански протекторат. Между 1941 и 1945г. неалбанското население на Косово и Метохия е подложено на терор и етническо прочистване – по-специално сърбите и черногорците. Италианците поддържат марионетно правителство в Албания както и премиера Мустафа Круя, който през 1941г. заявява, че победата на силите на Остаще осигури на албанцитенационална държава. Лидерите на предвоенната мюсюлманска партия Джамиет в Косово по същото време основават нова албанска политическа организация с отлявлено иредентистка програма. След капитулацията на Италия политиката на тези партии продължава да бъде подкрепяна от Третия Райх, което доприняся за формирането на „Втора Призренска Лига”. По това време югославските комунисти също се появяват на политическата сцена и чрез представителите си в Албания и Косово организират Албанска комунистическа партия и анстифашистко движение – отваря се нова глава в Югославско-Албанските отношения.
Накратко, през вековете на Османско владичество и ислямизация на Балканите се нарушават отношенията между албанците и другите балкански народи, като разделението нараства в края на ХІХ началото на ХХв. при сблъсъка на националните идеологии. Това създава предпоставки за намеса на външни страни, целящи изгоди от очертаващата се конфликтна ситуация.

3. Албанското малцинство във „Втората Югославия”
В края на ХІХ и началото на ХХв. сръбската и югославска левица вижда уреждане на србско-албанските отношения чрез създаването на Балканска Конфедерация. На петия Конгрес на Коминтерна обаче определя да се скъсат отношенията със Сърбия, защото била „продукт на империализма”. От тогава националната политика на Комунистическата Партия на Сърбия (КПС) се основава на Ленинистката теория за „реакционния национализъм на хегемонните нациии прогресивния национализъм на потиснатите хора”. Налага се идеята, че комунистите трябва да подкрепят албанското национално движение, като това е така до началото на Втората световна война. КПС изиграва важна роля във формирането на Албанската комунистическа партия и организирането на анти-фашистко движение.
Между 31 декември 1943 и 2 януари 1944г. в Буян, Албания се състои конференция, която причинява сериозни спорове. На нея са поканени етнически албанци от Косово, които да се присъединят към борба срещу фашизма, като надеждите са победата на комунистите да отвори пътя за обединяване на Албания. От това проличават двете основни линии в политиката на КПС по отношение на Косово и Метохия – желанието за присъденяване на косовските албанци в анти-фашисткото движение и ориентацията към присъединяване на Албания към Югослявия или евентуална Балканска Комунистическа федерация.
Сред сръбските историци преобладава мнението, че има поне три мотива за създаването на автономната област Косово и Метохия на 7 август 1945г.: а) да се определи статута на етническите албанци в Косово; б) да се отвори път за инкорпориране на Албания в Югославската комунистическа федерация; в) да се създаде баланс между сърбите и другите нации в страната. През януари 1947г. Косово и Метохия са определениза автономен район в Сърбия, а през 1963г. с промяна на конституцията е предвидена възможността за създаване на автономни провинции в рамките на федералните републики, като те сами трябва да решат относно това
През 1964г. след победата на словенската и хърватската фракция в Комунистическата Лига на Югославия, статутът на провинциите става основен залог в борбата за власт във Федерацията, като това се отразява на техния статут при конституционалните поправки от 1968г. Според поправките власт на провинциите се предават законодателни и съдебни правомощия, като им се дава и директно представителство във Федералния Парламент. Правомощията на провинциите се определят според различните провинциални конституции, а Метохия се оказва премахната от името на сръбската южна провинция, като името й вече е Соцоалистическа автономна провинция Косово. Първите албански националистически демонстрации във „Втора Югославия” започват през 1968г., но бързо са увладени от полицията и федералната армия. Конституционните поправки от 1971г. разширяват оше повече правомощията на автономните провинции, като им дават конституционна власт. Това прави провинциите почти равнопоставени на републиките.
Това политика достига връхната си точка през 1974г., когато на двете провинции е дадено право на вето върху всички промени на конституцията, което ги равнопоставя на Сърбия и по този начин се създава сблъсък на компетенции във функциите на републиката. Сспоред вътрешните конституционни закони, компетенциите на Косово се разгръщат още повече, като в тях дори се включва правото за сключване на международни споразумения. Тези конституционни реформи, според аналитиците, представляват основа на „асиметричния федерализъм” и дори на „протекторат на провинцията над републиката”, което представлява нарушаване на основни принципи на Антифашистия Народен Съвет на Югославия. Така през 80-те Косово се превръща в ключов проблем в политическия жиеот на Сърбия и Югославия, като провокира големи промени не само в Сърбия, но и в отношенията във Федерацията. Настъпилите промени са пряко следствие от грешните политически ходове на югославките комунисти.
Въпреки придобиването на такава голяма автономност, албанското население в Косовов не е доволно, нито лоялно към Федерацията. От друга страна докато Хърватия и Словения се оплакват, че голяма част от техните приходи се дават на Косово, докато провинцията продължава да изостава. Косово недоволства от неизгодните условия на тръговия, които му се предлагат. Икономическото изоставане в случая се дължи на изключителиня ръст нанаселението. Всичко това изостря отношенията в Косово и създава условия за въоръжения национализъм избухнал в провинцията след 1981г.
С поправките от 1988г. се прави ревизия на конституцията от 1974г. Осигурена е възможността за блокиране на всеки противоречив закон в двете провинции. Новата конституция определя статута на провинцията като „форма на териториална автономност” и се преименува отново на Косово и Метохия. В общи линии става връщане към конституционните принципи от 1963г. Републиканските власти се опитват да наложат обща администрация за цялата територия на републиката „ чрез централизация на управлението, политически и пропаганден натиск, както и политически репресии”, но това задълбочава проблемите между сърби и албанци.

4. Сърби и албанци: цивилизоване на кофликта
Посочените промени и начинът, по който са проведени, предизвикват нова хомогенизация в националното движение на Косово в края на 80-те. Ново политически формации изместват марксистко-ленинистките формации от политическата сцена. Политическите лидери на албансктото малциство избират пълна самоизолация от политическия живот и стратегическа съпротива; обявяват се за създаването на паралелна правителствена система. За по-нататъшното интернационализиране на проблема, те избират да играят ролята на „жертва на сръбските репресии”. Водеща роля се дава на лидера на Демократичната Лига на Косово (ЛДК) – Ибрахим Ругова. ДЛК е създадена на 23 декември 1989г. в Прищина, като се обявява за демократична, федерална и социалистическа Югославия, за политически плурализъм, свобода на словото, пресата и политическите организации. На 1 юли 1990г. е сформиран Демократичен Форум на Косово, който трябва да обединява всички новосформирани етнически албански партии с цел да се установи суверенитета на Косово и равноправие за всички етноси на територията на Югославия.
Албанските политически партии в Косово реагират на конституционните промени като радикализират изискванията си. През септември 1990г. 2/3 от албанските членове на местния парламент организират тайна среща, като приемат „Конституция на Република Косово”. Албанците бойкотиратпървите многопартийни избори в Сърбия през 1990г. Влошаването на кризата при откъсването на Словения и Хърватия в началото на 1990г. дава основание за по-радикални декствия на албанците и през януари 1991г. националистите нападат полицейски участъци в Печ и Косовска Митровица. Следват демострации за самоопределение във Франкфурт. Въз основа на конституцията Качаник, етническите албанци в Косово провеждат нелегален рефереднум в Косово през септември 1991г. и през май 1992г избират собствен парламент и Ибрахим Ругова за президент на република Косово. Според политическите анализатори, чрез това се цели да се демонстрира незаинтересуваност към всякакъв вид авономия – те желаят собствени власти, които да ги водят.
През лятото на 1991г. координационният комитет на албанските политически партии предлага три решения на албанския въпрос в Югославия: 1) Етническите албанци в Сърбия, Черна Гора и Македонияда получат статут на нация, а не да бъдат национално малцинство; 2) Създаването на Албанската република да включва освен Косово и частите от Черна Гора и Македония, в които живеят албанци; 3) В случай на промяна на външната граница, албанците чрез референдум или прокламация на генерална декларация биха обявили териториалното си обединение с Албания и създаването на неделима албанска държава с границите обявени от Първата Призренска Лига от 1878г.
Въпреки че в предишните години има Сръбско-Албански контакти, те нямат особен резултат и етническите албанци окачествяват тези контакти със сръбските и югославските власти, като актове на национално предателство. Много албанци се присъединяват към хърватската и мюсюлманската армия, като разчитат, че гражданската война може да доведе до откъсвването им от федерацията. Стига се до създаване на паралелно управление – двойна власт – на сърбите и на албанците, което Сърбия дълго време толерира. От друга страна, албанците водени от ЛДК са се въздържали от наслие. Не взимйки под внимание интересите на неалбанското население на Косово и Метохия, етническите албанци търсят диалог с Белград, като обвиняват сърбите в окупация и апартейд. Те отказват директни преговори със сръбските и югославските власти, изисквайки да бъдат реорганизирани като представители на суверена Република Косово, но сърбите не се съгласяват. Ситуацията засяга отношенията Белград – Тирана, които Албания определя като зависими от Ксовския въпрос.
Парадоксално е, че албанския бойкото на многопартийните избори в Сърбия през 1990, 1992 и 1993г засилва властта на водещите сръбски партии ( СПС – Социалистическа Партия на Сърбия и СРП – Сръбска Радикална Партия). Само две албански партии извън Косово участват в изборите – Партията на Демократичната Активност и Демократичната Албанска Партия, като те печелят два мандата е Сръбското Събрание. В случай че албанците от Косово и Метохия бяха упражнили избирателното си право, балансът във Федералния парламент би бил друг.
Последвалото уреждане на Югославската драма създава видима нервност сред албанските партии в Косово и Метохия и поляризация по отношение на въпроса как трябва да се продължи борбата за отделяне от Сърбия. Лидерите на редикалното крило Реджеп Коксия и Адем Демаки са против политиката на ЛДК и Ибрахим Ругова и изискват максимума ( трите посочени точки). Ругова поддържа идеята за „независимо и неутрално Косово”, докато Буяр Букоши ( министър председател на Косово в изгнание) е за връщане на автономията от 1974г. Албанците в Косово със смесени чувства следят развоя на войната в Хърватия и Босна и Херцеговина, опасявайки се данеби случващото се там да се прехвърли и в Косово.
Сръбските политически партии не показват особено разбиране и готовност да се справят с разрешаването на сръбско – албанските отношения в Косово. Налага се мнението, че това са вътрешни проблеми за Сърбия и Югославия, и че проблемът ще се реши ако албанците прекратят въоръжените действия и се присъединята към политическия живот на Сърбия. СПС се опитва да привлече известен брой албанци на своя страна, докато Обединената Югославска Левица тълкува своята анти-националистическа политика като се отваря с различна успеваемост сред националните малцинства в републиката. Дългите години на конфликт и липсата на доверие увеличават празнотата между политическите елити на двете нации.
Въпреки това има малка вероятност сръбско – албанският конфликт да ескалира в открит сблъсък, защото една гражданска война би била съдбоносна за интересите и на двете нации и би завършила без победител. Решението на проблема ще засегне не само стабилността на Югославия, но и тази на Балканите. Трябва да се наблегне не това, че Югославия е най-голямата мултиетническа и мултирелигиозна общност на Блканите, с различни национални, културни, религиозни и лингвистични черти. Това е държава с незавършена административна организация, държава и процес на конституционализиране. Преброяването от 1992г. сочи, че от 10 400 000 души население, 62,2% са етнически сърби, 16,5% са етнически албанци, като мнозинството от албанците живеят в Косово и Метохия.
Според конституцията на Югославия – Сърбия и Черна Гора са дефинирани като държави на техните граждани, а не като национални държави. От това следва, че националните малцинства и мнозинства имат едни и същи права и свободи, а нетолерантното отношение към някоя раса, етнос или религия е недопустимо и незаконно. Малцинствата могат да изразяват своята национална идентичност и култура, да говорят езика и да ползват азбуката си. Сред правата фигурират и право за участие в международни неправителствени организации, при условие, че това не вреди на държавните интереси на ФРЮ.
При очерталите се обстоятелства, не е реалистично да се очаква дълготрайно решение на сръбско – албанския проблем в близко бъдеще. Това, което може да се очаква е започване на диалог, който би създал условия за завръщане на етническите албанци към политическите институции на Сърбия и за институционално решение на всички отворени въпроси. Основна пречка би бил радикализма на албанците, чиито политически партии все още не са готови да се откажат от идеята за „независимо Косово” и „Велика Албания”, което би имало същите последствия за сигурнастта на Балканите и Европа както създаването на една „Велика Хърватия” или „Велика Сърбия”. От друга страна колебанието на Белград да предложи политически диалог може да се възприеме като забавяне с надеждата да се отслабят екстремистите и от двете страни и да се създадат условия за преговори по въпросите за автономията на етническите албанци в Косово. Истинската основа за започване на диалога са т.нар. „малцинствени стандарти на ОССЕ”, формулирани в Париж през 1989г., също така и европейските модели на автономия за етническите общности. Рамката за едно такова решене би представлявала европейска интервенция на Балканите, по начин който да задоволи интересите и на двете страни. Но вземайки предвид неуспешните резултати от предишно посредничество в Югославия е трудно да се очаква европейските страни да предприемат продължителни опити по този въпрос в близкото бъдеще.

[Librarian_girl]

Благодаря ти Тедичка страшна си!!! Дано да не злоупотребявам с търпението ти, но мога ли да те помоля за още една тема: Българска Възрожденска книжнина. Български книгопис : http://download.pomagalo.com/153038/...search=7913850

Благодаря ти отново, супер си!!!!

[Tedi4ka]

8.РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБЛИОГРАФИЯ
ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО
ДО 1944 Г.
Характер и развой







Издателство на Народната библиотека “Иван Вазов”
Пловдив, 2001























Д-р Донка Правдомирова Боянова
Ретроспективната национална библиография:
Характер и развой
Първо издание
Рецензенти: ст. н. с. II ст. д-р Радка Видева Колева
ст. н. с. II ст. Елена Павлова Харбова
Редактор доц. д-р Петър Парижков
Дадена за печат: май 2001 г.
Излязла от печат: октомври 2001 г.
Издателство на Народната библиотека “Иван Вазов”

ISBN 954-9546-08-Х

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР 5
ВЪВЕДЕНИЕ 10
НАЦИОНАЛНАТА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ – СТРУК¬ТУ¬РЕН ЕЛЕ¬МЕНТ НА СЛЕ¬ДОС¬ВО¬БОЖ¬ДЕН¬С¬КО¬Т О КУЛ¬ТУР¬НО СТРО¬И¬ТЕЛ¬С¬Т¬ВО 15
РЕТРОСПЕКТИВНАТА НА¬ЦИ¬О¬НАЛ¬НА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ – ЛИЧ¬НО ДЕ¬ЛО НА ВИД¬НИ УЧЕ¬НИ И КНИ¬ЖОВ¬НИ¬ЦИ 19
1. Стремежи за пълен обхват на националната книжнина. Репертоарите на Васил Манчов и на Александър Теодоров-Балан 19
2. Диференцирано библиографиране на до¬ку¬мен¬ти¬те. Репертоарите на Юрдан Иванов, Валерий Погорелов и Стилиян Чилингиров 39
3. Опит на Александър Теодоров-Балан и на Алек¬сан¬дър Бурмов за продължаване на “Български книгопис за сто години. 1806-1905” 52
ПОДСТЪПИ КЪМ ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ НА РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБ¬ЛИ¬ОГ¬РА¬ФИЯ 57
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 62
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА 64
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ 71
ПРИЛОЖЕНИЕ. “Библиография на рет¬рос¬пек¬тив¬на¬та национална библиография. 1878-1944”










































ПРЕДГОВОР


Ретроспективната национална библиография (РНБ) е първата форма, под която възниква националната библиография (НБ) в света. Тя възниква през XVI в. и е сложно културно явление, обусловено от историческото формиране на нациите като отделни социални единици. В своя първоначален етап НБ играе ролята на един от идентифициращите обособяващата се нация фактори. Едновременно с това РНБ е израз на наличието на национално самосъзнание у дадения народ. От началото на XIX в., когато във Франция се заражда текущата национална библиография (ТНБ), НБ започва да се развива като двустранна дейност, регистрираща ретроспективно и текущо книжнината на съответната нация. Днес НБ е един от четирите основни вида библиография, различавани по признака “обществено приложение” на библиографията. Заедно с научно-спомагателната (специалната), препоръчителната и издателско-търговската тя изгражда видовата структура на библиографията изобщо. НБ заема средищно място, тъй като е основна база за развитието на всички останали видове библиография. По тези причини след Втората световна война НБ става специален обект на внимание от страна на международните културни институции ЮНЕСКО и ИФЛА, особено ТНБ – основата, върху която се гради международното библиографско сътрудничество, международният обмен на библиографска информация (БИ).
Проблемите на РНБ остават дълго време по-слабо разработени, дори и за момента, тъй като ЮНЕСКО и ИФЛА хвърлят усилията си за създаване на ТНБ във всички континенти на света, преди всичко в по-изостаналите в културно отношение страни. Състоянието в българската библиографска наука не е по-различно. С приоритетна значимост и на национално равнище, ТНБ е обект на десетки публикации. Разработени са и фундаментални трудове за съвременното ?, а донякъде и за историческото ? развитие [1], докато изследванията за РНБ са значително по-малобройни и фрагментарни [2]. Нейната история е разгледана основно в студията на Александър Теодоров-Балан “Книгописният труд у българите” [3], както и в учебника на Ценко Цветанов “Българска библиография” [4]. Появили се съответно в началото и през средата на ХХ в., трудовете на двамата автори носят емпиризма на своето време и отразяват съответно равнището на теоретичната библиографска мисъл по това време. По-задълбочено, от гледна точка на постиженията на съвременната библиографска наука са проанализирани отделните източници на РНБ [5]. Цялостно изследване обаче върху характера и историческия развой на РНБ до този момент не е осъществено. Получилото се обстоятелство се изтъква и в анализа на дългогодишната дейност на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в областта на библиографската наука [6]. Този факт, както и широките измерения, които придобива РНБ през следосвобожденския период, мотивират насочването към тази тема. Така че появата на настоящата публикация може да се свърже от една страна с липсата на научно изследване върху историята и развитието на РНБ, а от друга – с интереса, който създава интензивното ? развитие след Освобождението. Конкретна нейна задача е да проследи историческото развитие на РНБ от Освобождението до 1944 г. Генезисът и развитието ? до 1878 г. са разгледани в труда “Българската библиография до Освобождението” [7]. След 1878 г. отечествената библиография навлиза в период на диференцирано развитие, който се характеризира с по-плътно очертаване характеристиките на отделните видове – национална, научно-спомагателна, препоръчителна и издателско-търговска библиография. Поради това тя вече не може да се анализира в общ диахронен порядък, тъй както е сторено за периода до Освобождението. Необходимо е отделните видове да се разглеждат диференцирано, за да се очертаят по-ясно характеристиките им, закономерностите и средата, в която се развиват. По един път и в една среда се развива НБ, по друг път се развива научно-спомагателната библиография, по трети – издателско-търговската, и т. н. Целта на настоящото изследване е да реконструира историческото развитие на РНБ в контекста на усиления градеж на новата българска култура след Освобождението.
Основният подход, който се прилага, е дейностният, т. е. РНБ се възприема като вид библиографска дейност. Нейното историческо развитие се възстановява чрез анализа на крайните ? продукти – библиографските произведения. Известно е, че РНБ се материализира в няколко типологични форми: репертоари, печатни сводни каталози, кумулативни указатели, а в най-ново време - в библиографски бази данни. От предварителното проучване и от досегашните исторически изследвания се констатира, че българската РНБ се развива основно под формата на библиографски репертоари. В репертоара “Библиография на българската библиография. 1852-1944” обаче са отразени и други форми, които не са изработени с презумпцията за РНБ, а като илюстративен материал към исторически проучвания [8]. Ето защо ние ги приемаме като допълващи картината на РНБ, а не като типични форми, разкриващи същностното ? развитие. По тези съображения те остават извън обекта на нашето внимание. От такъв характер е например списъкът, поместен в труда на Стефан С. Бобчев “Преглед на българский печат. 1844-1894”, на Д. Мишев “Възраждане чрез печата”. При това те са съставени въз основа на класическите репертоари и изразяват взаимовръзката между библиография и наука, в случая между РНБ и историческите проучвания за българската журналистика. Не се вземат под внимание и списъците с характер на печатни библиотечни каталози, които са преди всичко изворова основа за РНБ. С такъв характер са списъците “Неописани старопечатни книги [в библиотеката на Плевенското читалище “Съгласие”]” от Ив. Данов и др. подобни, както и “Опис на българските периодични издания в Народната библиотека в София. 1844-1900” от Андрей Протич. “Описът” наистина в най-голяма степен се доближава до репертоар, но въпреки това си остава печатен каталог на фонда на периодичните издания на Народната библиотека в София. От обекта на настоящото изследване са изключени и описите на ръкописните книги, които са форма на археографската дейност. Развитието на РНБ се възстановява изключително въз основа на репертоарите “Български книгопис. Дял първи” и “Български книгопис за сто години. 1806-1905” от Ал. Теодоров-Балан, “Българский периодически печат от възраждането му до днес” от Юрдан Иванов и “Опис на старите печатни български книги (1802-1877)” от Валерий Погорелов [9].
От значение за историята на НБ е и въпросът за типовете документи, включващи се в нейния обект. Този проблем е решен за ТНБ на международно равнище. Разработен е тристепенен структурен модел, който фиксира типовете документи на минимум и максимум равнище. Например, за да се констатира наличието на ТНБ се изисква най-малко регистрация на книгите (монографиите), брошурите, периодичните и официалните издания (по-подробно вж. №10). За РНБ такова изискване официално не е прието, но Татяна Р. Кузнецова предлага следния модел: на първо (задължително) равнище да се отразяват най-малко книгите, брошурите и периодичните издания; на второ ниво, с по-пълен обхват, да се библиографират и картографските, нотните и изоизданията; на трето – официалните издания и непубликуваните документи (дисертации, научноизследователски отчети, статии); на четвърто ниво да се отразяват и аудиовизуалните материали, които се включват в най-новата история на РНБ [11]. Приемайки този модел и становището на българската библиографска наука, ние включваме в обсега на РНБ и статиите и ще разгледаме и опитите за подобен репертоар.
Независимо че проблемите на НБ са много добре разработени, и то на международна основа, тук се налагат някои терминологични уточнения.
Понятието “национална библиография” е дефинирано в най-ново време от Конгреса по национална библиография, проведен през 1977 г. в Париж [12]. Определението е много обобщаващо и гласи, че националната библиография е “съвкупност от всички национални библиографски описания” [13]. То се допълва от понятието “национално издание”, под което се разбира “продукцията публикации на дадена страна”. В тази връзка Кремена Зотова заключава, че “по този начин при изясняване същността на националната библиография на международно равнище окончателно е определено първостепенното значение на държавно-териториалния признак в качеството му на главен критерий на обхват” [14]. В допълнение на посоченото определение в работен порядък се използва и конкретна дефиниция за РНБ, дадена от Т. Р. Кузнецова, която изследва цялостно и задълбочено теоретико-методологичните проблеми на този вид в световен мащаб. Според нея РНБ е “подсистема на общата библиография, реализираща функциите по ретроспективното информиране на обществото в цялост за съвкупността документи, създадени в процеса на историческото развитие на нацията, тяхното ретроспективно търсене и сумиране на целия документален поток за определен хронологически период” [15]. Авторката си служи с понятието “документ”, тъй като разглежда проблемите на РНБ от момента на нейното възникване през XVI в., т. е. и през времето, когато тя има за обект и ръкописните книги - време, през което археографията още не се е обособила като историческа наука.
В подчинение на цитираната дефиниция е изградена и структурата на труда ни. В диахронен порядък се разглежда постъпателното издирване и библиографиране на националната книжнина до постигане на възможната за съответния исторически период пълнота и обхват на видовете издания. Едновременно с това се открояват и двете тенденции при реализирането на РНБ: първата – с нея да се ангажират най-ерудираните представители на националната интелигенция, и втората – постепенното ? превръщане в държавна институционална дейност на специална библиографска или библиотечна институция.

ВЪВЕДЕНИЕ


Националната библиография възниква през XVI в. в Европа, когато постепенно се утвърждават капиталистическите производствени отношения и се формират отделните нации. В резултат на събуденото национално самосъзнание на най-видните представители на интелектуалния елит в Германия, Англия, Франция и Италия започват да съставят списъци, отчитащи печатните и ръкописните книги, написани на съответните езици, без да държат сметка за мястото на издаването им. По този начин в Западна Европа се бележи началото на нов вид библиография – НБ, която според темпоралния си белег е РНБ. Триста години по-късно, в началото на XIX в. във Франция възниква вторият подвид – ТНБ, предизвикана не само от политическите съображения на Наполеон Бонапарт за цензуриране на френското книгоиздаване, но и от новите информационни потребности на буржоазното общество от оперативна информация за новоизлизащите печатни документи.
Началният етап от развитието на РНБ – XVI-XVIII в. – се характеризира с непълно отразяване на книжнината на новоформиращите се нации. Това се дължи на факта, че за основен източник при съставянето на библиографските списъци се използват старите универсални библиографии, отразяващи цялата известна книжнина без оглед на местоиздаването ?. В края на XVIII в., след Великата френска революция настъпва нов етап в развитието на библиографския процес, респективно и в развитието на РНБ. В резултат на настъпилия стопански и културен подем рязко се увеличава обемът на печатната продукция, което изисква по-ускорено библиографиране на вече издадените документи и текущо библиографиране на новоизлизащите. Въз основа на тази потребност в новосъздадените буржоазни държави през XIХ и първата четвърт на ХХ в. РНБ достига първия апогей в своето развитие изобщо, обусловен и от националните културни интереси на младите нации. Писмените документи са живо свидетелство за историческото развитие на творческите способности на отделните народи.
В България РНБ бележи своето начало през XIХ в. със значително закъснение в сравнение с останалите европейски народи, но обстоятелствата, които я предизвикват, са аналогични – формирането на българската нация. Нещо повече – българската библиография възниква едновременно под формата на РНБ и на издателско-търговска библиография. Подобно застигане и преплитане на социалните явления поначало е характерно за Българското възраждане. То се дължи на интензивното развитие на обществените процеси.
Първият източник на РНБ е “Список на Болгарски книги на нововозраждаемата Болгарска писменост в XIХ-й век”, съставен от Иван В. Шопов през 1852 г. по идея на Николай Хр. Палаузов. Поради непълнотата му и изоставането на българите в тази насока спрямо останалите славянски народи чешкият историк Константин Й. Иречек съставя втори, по-пълен и научно издържан от гледна точка на библиографската наука репертоар на българските печатни издания – “Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870”. Той е приет с изключителен интерес от страна на чешкия възпитаник Васил Д. Стоянов и чрез активното му съдействие е довършен и издаден през 1872 г. от името на Българското книжовно дружество. “Книгописът” е значително обогатен и е репертоар от европейска величина, но независимо от това също съдържа многобройни пропуски. По тази причина проблемът за ретроспективното издирване и описване на българската книжнина остава актуален и през първите няколко десетилетия след Освобождението. Всъщност свободата заварва библиографията в затихнало състояние. В навечерието и по време на Априлското въстание и на Руско-турската освободителна война библиографските изяви замират заедно с книгопечатането и книготърговията. Библиографската дейност се възобновява паралелно с пренасянето на книгопечатането и на журналистическата дейност на българска земя. Ето как Балан, съвременник на този процес, го описва по-късно в историческата си студия “Книгописният труд у българите”: “Столиците на Княжеството и на Източна Румелия се сдобиха с “народни библиотеки”. С името “библиотека” на тия учреждения новото време презря предложените от предходника му думи за същото понятие – “книговище” от И. Богоров и по-сполучната “книжница” от Хр. Г. Данов. Библиотеките започнаха да събират българските издания от робията и от свободното време, а поникналите вестници и списания разгласяваха за допращаните тям нови книжовни появи. По тоя неуреден начин се поддържаше връзката между книжовния пазар и четците, докле се обади по-общият интерес към изоставените поради освободителното движение книгописни помагала. Пръв повежда ход пак бодрият Хр. Г. Данов, който бе уредил клонове от пловдивската си книжарница в София, Лом и Русе и ги поддържа с ограничения комай до 1900” [16]. Балан има предвид поредицата книжарски каталози, които Данов започва отново да издава от 1883 г., и е напълно прав като ги смята “за по-уреден” начин на библиографското информиране. В същото време обаче трябва да се признае, че същинското възстановяване на библиографския процес се извършва в старото му русло – в журналистическата дейност, на страниците на вестниците и списанията. В тази насока Данов също е пръв, но Балан не е знаел това. Пловдивският книжар помества на страниците на първия основан на българска земя вестник “Марица” от 3 октомври 1878 г. едно от първите библиографски известия, което започва с уводните думи: “Нови книги, печатани преди година - две, но от опаките обстоятелства досега неизвестни на публиката, са следующите…”. Тези думи на Данов са сигурен знак, че тъкмо той отново подема библиографска дейност.
Продължавайки възрожденската традиция, по-голямата част от вестниците и списанията, особено научните и книжовните издания, включват в структурата си и библиографски отдели. След в. “Марица” заслужава да бъде споменато сп. “Наука” (1881-1884). Орган на учреденото през 1881г. в Пловдив Научно книжовно дружество, сп. “Наука”, редактирано от Ив. Вазов, К. Величков и С. С. Бобчев, редовно помества библиографски новости под формата на репрезентативно поддържана библиографска рубрика. След него се нареждат печатните органи на Министерството на народното просвещение в Княжеството – сп. “Учебен вестник” (1883-1884) – и на Дирекцията на народната просвета в Източна Румелия – сп. “Училищен дневник” (1883-1884). Двете издания редовно поддържат библиографските си рубрики и ги списват много добре. Отделът в “Училищен дневник”, воден от редактора Йоаким Груев, дори носи терминологичното название “Библиография”. От направеното предварително наблюдение върху по-значимите периодични издания се налага изводът, че до 1885г. библиографският процес е напълно възстановен, но все още носи възрожденските си белези на универсалност и отсъствие на читателски адресат. Известно профилиране се наблюдава само при двете споменати списания в областта на образованието. Те известяват най-вече учебни и педагогически книги, подбрани и одобрени от съответните висши институции.
Ново начало в развитието на библиографията след Освобождението се бележи през 1885 г., когато на библиографското поприще встъпва Ал. Теодоров-Балан. То е с ярко изразен емблематичен знак за библиографския процес и е документирано чрез първата публична изява на Балан в областта на библиографията. В кн. 16 на “Периодическо списание” от 1885 г. бъдещият голям библиограф помества статията си “Книгопис”, предхождаща едноименната рубрика, която от този момент за известно време се води лично от него. Балан е първият в историята на българската библиография, който достъпно и научно разяснява на читателската публика същността и значението на библиографията, като използва българската калка “книгопис”. Освен това за пръв път след Освобождението той документира обществената потребност от ретроспективно библиографиране на издадената дотогава българска печатна книжнина. По този начин Балан целенасочено повежда отечествената библиография по пътя на европеизацията, като извежда на преден план развитието на НБ – ретроспективна и текуща. Тази потребност се усеща в общественото пространство, но Балан е този, който я издига като общокултурна и “преважна” задача публично. Той привлича вниманието на цялата просветена общественост към нея и допринася в най-висока степен за задържането ? в епицентъра на библиографската дейност до края на първото десетилетие на ХХ в.


















НАЦИОНАЛНАТА БИБЛИОГРАФИЯ – СТРУКТУРЕН ЕЛЕМЕНТ НА СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКОТО КУЛТУРНО СТРОИТЕЛСТВО

Първите десетилетия след Освобождението са години на интензивен градеж на новата българска култура. Министерството на просвещението, под чиято егида е културата, отдава важно значение на духовното развитие на младата българска нация. В общественото пространство на дневен ред стоят за разрешаване фундаментални проблеми от особена важност за бъдещето на независима България и за приобщаването ? към цивилизования свят. Два от тях са създаването на национална ценностна система (духовна и материална) и бързото догонване постиженията на западноевропейската култура. Ето защо, макар и често да се сменят, управляващите политически сили отделят специално внимание на образованието, науката и изкуството. “Важен щрих в културната панорама на младата българска държава представляват мерките, пряко насочени към стабилизация на книжовния живот. Забелязва се стремеж към утвърждаването на водещите библиотечни институции – народните библиотеки в София и Пловдив, библиотеката на Книжовното дружество и на Висшето училище. Чрез ежегодно осигурената им държавна издръжка, колкото и скромна да е тя в сравнение с книжовно напредналите страни, те се превръщат не само в хранилища на националния книжовен фонд, но и в средище за общуване с книжнината на световната творческа мисъл” [17]. За съжаление българските библиотеки, с изключение на Народната библиотека в София, остават неспособни за библиографска дейност чак до Втората световна война.
Към края на 80-те години на XIX в. финансово укрепващата държава започва да кредитира по-широко книжовната дейност. В бюджета за 1888 г. Народното събрание за пръв път гласува 60 000 лв. “за книжовни и научни предприятия”. Изработени са и Временни правила за изучаването, събирането и съхраняването на намиращите се в България “словесни” материали, както и за насърчаването “въобще на нашите списатели” [18]. В резултат на това действие през 1889 г. е отпечатан том първи на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” – фундаментално издание, отразяващо възхода на българската наука и култура от края на XIX и началото на ХХ в. Някои автори отбелязват, че “1889 г. е забележителна с две важни събития в историята на българската наука, и двете вдъхновени и организирани от Иван Д. Шишманов. Със закон от 1 януари се създава първото у нас Висше училище (основано три месеца преди това като висш педагогически курс към Софийската класическа гимназия). На 25 ноември е отпечатан първият том от “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” [19]. Ив. Д. Шишманов много добре осъзнава преломния характер на своето време и отлично разбира, че записването и съхраняването “на всички материали, които отразяват изчезващи белези на народния бит”, са здравата основа, върху която ще се гради новата българска култура [20].
Сборникът е замислен като етнографско издание, но постепенно се превръща в издание за всенародно изучаване на българския народ и на българската земя, включително и на книжнината, както е упоменато в заглавието му. Ето защо през 1893 г. редакцията се ангажира и с НБ. Като приложение на т. 9 е отпечатан първият съставен след Освобождението източник на РНБ – репертоарът на Ал. Теодоров-Балан “Български книгопис. Дял първи”, отразяващ цялата възрожденска книжнина. Въпреки че държавната подкрепа в случая е само финансова спрямо готовия вече труд, РНБ видимо и законно е приета като елемент на националните културни ценности, тъй като сборникът е издание на Министерството на народното просвещение.
Самият акт по описването на отечествените книги е вид културна дейност. Може само да се съжалява, че държавата, която инициира и подкрепя останалите културни дейности, не достига до директивно решение за подготовката на репертоара на националната ни книжнина. Независимо от това проблемът е успешно решен като лично дело и израз на патриотична всеотдайност от страна на един от най-видните представители на тогавашната интелигенция - Ал. Теодоров-Балан.
По-другояче стои въпросът с ТНБ. Благодарение на далновидния министър на народната просвета К. Величков многогодишните опити и усилия от страна на директорите на Народната библиотека в София, най-вече на В.Д. Стоянов и на К. Иречек, а също така и личните инициативи на Ал. Теодоров-Балан, се увенчават с успех. През 1897 г. Народното събрание приема Закон за задължителното депозиране печатни издания в библиотеките в София и в Пловдив (Държ. вестник, № 41 от 23 февр. 1897). Съгласно чл. 5 “Народната библиотека в София е длъжна да публикува на всеки три месеца библиографически бюлетин”, който да информира за новоиздаваните български книги, вестници и списания. По този начин една от страните на НБ – ТНБ – законно се вписва в държавната културна политика, респективно в общонационалното културно строителство след Освобождението. Според М. Радева “обединяващ идеен стожер на това културно строителство е националната идея, която, трансформирана съобразно новите условия [след Освобождението – доп. Д. П.], продължава да бъде идейно и политическо знаме на българската буржоазия” [21]. Това обстоятелство оказва изключително силно въздействие върху интензивното развитие на НБ през първите няколко десетилетия след Освобождението, особено по отношение на РНБ, призвана да документира и изброи създадените от младата българска нация печатни документи.
Приемането на Закона за задължителния депозит е израз на държавното отношение към НБ. Този акт и публикуването на “Библиографически бюлетин на книгите, списанията и вестниците, които са постъпили в Софийската народна библиотека…” нарежда България “всред държавите, които много рано осъзнават значението на ТНБ – основите, на които се изгражда нейното общо библиографско, а следователно и общокултурно значение. До 1897 г. в Европа 14 страни притежават ТНБ, но само в 4 (Франция, Италия, Белгия, Полша) се издават от национални или други библиотеки…” [22]. Освен това България става първата страна на Балканския полуостров, основала ТНБ.
Всичко това показва, че още през първите следосвобожденски десетилетия най-видните представители на българската интелигенция, заемащи държавни постове в сферата на културата – министърът на народното просвещение К. Величков, директорите на Народната библиотека в София, и най-вече В. Д. Стоянов, първият ректор на Софийския университет Ал. Теодоров-Балан – отдават изключително значение на НБ и усърдно работят за нейното устрояване като съществен компонент на интензивното културно строителство в края на XIX и началото на XX в.














РЕТРОСПЕКТИВНАТА НАЦИОНАЛНА БИБЛИОГРАФИЯ – ЛИЧНО ДЕЛО НА ВИДНИ УЧЕНИ И КНИЖОВНИЦИ


1. Стремежи за пълен обхват на националната печатна книжнина. Репертоарите на Васил Манчов и на Александър Теодоров-Балан

Проблемът за издирването, описването и съхраняването на българската печатна книжнина не е нов за следосвобожденското общество. Той е нерешен въпрос от времето на Възраждането, за който пръв публично напомня Ал. Теодоров-Балан. Запознат с “Книгописа” на К. Иречек и с практиката на образованите страни, бъдещият голям библиограф се заема с подготовката на рубриката “Книгопис”, водена не дотам редовно в “Периодическо списание”. От кн. 16 (1885) Балан ? възлага нови функции, които разяснява в статията, предхождаща първия списък, изработен от него. “… Отнине – пише Балан – книгописът в страниците на “П. С.” ще вземе върху себе си оная преважна задача, каквато обикновено се присъжда нему в книжнините на всички образовани страни: той трябва да стане пулса, по който да може всякой и всякога да констатува постъпеното развитие на книжовната ни дейност и да испитва по нейното схващане напредъка на българската мисъл.” Казано с езика на библиографската наука, Балан си поставя за цел да подготвя ТНБ. По-нататък той засяга и въпроса за ретроспективното описване на издадената дотогава българска печатна книжнина. Разяснявайки, че то е от значение за историята на книжнината и за отчитането духовния напредък на народа, Балан прави следното заключение: “Ето доде стига важността на книгописа, който у нас досущ не се е погрижил да прибере в систематична целота книжовния наш имот и да ни приучи да ценим достойнството на своя труд, от което после да улавяме и мерките за програмата на бъдещи действия.” Видно е, че Балан много добре осъзнава две от функциите на РНБ – моделиращата и културно-историческата. Той възприема РНБ и като средство за самооценка, национално самоуважение и критерий, върху който да се проектира бъдещото развитие на нацията в духовен аспект. А в това се крие и сумиращата функция на РНБ, по която може да се прави равносметка за постигнатото в културното развитие на всяка нация. Статията на Балан е първото записано послание в следосвобожденското културно пространство за необходимостта от съставянето репертоар на българската национална книжнина. То ясно и целенасочено се стреми да ангажира културната общественост с тази “преважна” задача, останала сред приоритетните културни проблеми и след Втората световна война. Всъщност проблемът за репертоара на всяка национална книжнина е с репрезентативен характер. Той се решава на определен етап и след достатъчно историческо натрупване отново се актуализира.
Балан сам започва да събира сведения за допълване “Книгописа” на К. Иречек през 1882 г. – още по време на следването си в Прага. В готовия вече свой труд “Български книгопис. Дял първи. От времето на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1877)”, отпечатан през 1893 г., той разкрива, че на 1 септември 1883 г. с подобна дейност се захваща и учителят от Сливенската държавна гимназия Добри Стойнов, както и учителят от Русенската държавна гимназия Давид Панайотов [23]. След като прочитат статията му “Книгопис” двамата автори разбират, че Балан е далеч по-вещ от тях и с готовност преотстъпват събраните материали в негова полза.
Издиреното от Д. Стойнов е запазено и се съхранява в архива на Балан [24]. Това е тетрадка от около стотина листа, в която учителят описва твърде елементарно и без всякакъв порядък книгите, излезли през периода 1871-1888 г. – факт, подсказващ, че той е познавал “Книгописа” на Иречек, но не умее да го ползва като образец. От направените бележки личи, че Балан използва работата на Стойнов за сверяване и обогатяване на своята информация. Той нанася с червено мастило буквата, към която се съотнася редната дума на дадено библиографско описание, и по този начин извлича тези, които са му необходими.
В предговора на “Дял първи” Балан съобщава още, че през 1884 г. видял у тогавашния поддиректор на Народната библиотека в София Васил Манчов подобен труд. Повече не коментира факта, не му отдава изглежда особено значение и продължава издирванията си до довеждането им до успешен край. Манчов явно също не знае за библиографските занимания на Балан и двамата работят независимо един от друг.
Изложеното дотук ни убеждава, че идеята за репертоар на българската книга вълнува не само изтъкнати, но и по-скромни представители на интелигенцията от цялата страна. Те осъзнават потребността от такъв труд за историята и бъдещето развитие на българската култура.
Загриженост за библиографирането на българската книжнина проявява отново и К. Иречек. В писмо до Марин Дринов от 1881 г. той съобщава: “Събирам сега българската библиография за всичките издадени след войната [Освободителната война – доп. Д.П.] и преглед на всичките чуждестранни издания за България по това време…” [25].
Балан и Иречек не знаят, че работят по един и същи проблем. През годините 1879-1884 младият българин следва в Прага, а Иречек е в България. След като научава за книгописните му дирения през 1889 г. Иречек също му отстъпва материалите си. Така по съставянето на репертоара остават да работят само Балан и В. Манчов. Трудът на Манчов обаче остава неизвестен до 1959 г. – годината, през която Балан умира. Тогава известният библиограф Маньо Стоянов го открива в архива му и го прави достояние на библиографската общност чрез специална публикация [26]. Поради ръкописната си форма работата на В. Манчов не е отразена в репертоара “Библиография на българската библиография. 1852-1944”, отпечатан през 1981 г. В настоящия труд отделяме съответно внимание на тази библиография и тя, както и нейният автор, най-после заемат полагащото им се място в историята на българската библиография, в частност в историята на РНБ.
В. Манчов е виден свищовски просветен деец, общественик и революционер, поддържал приятелски и книжовни връзки с Георги С. Раковски. Роден през 1823 г., той учи при известните свищовски учители Христаки Павлович, Емануил Васкидович и Георги Владикин. След това продължава образованието си в Цариград и Букурещ. Усвоява няколко чужди езици – гръцки, турски, румънски, френски и италиански. М. Стоянов предполага, че Манчов е станал “страстен любител и събирач на български ръкописи и старини” под влиянието на Раковски.
От 1 февруари 1881 до 1 октомври 1885 г. В. Манчов е старши помощник и поддиректор на Софийската народна библиотека. Пак според твърдението на М. Стоянов Манчов се заема с описването на българските печатни книги още при постъпването си в библиотеката, т. е. през 1881 г. – една година преди Балан да започне допълването “Книгописа” на Иречек. До тази идея той стига при добросъвестното преглеждане на инвентарните книги. Манчов заварва библиотеката в незавидно състояние. В рапорта си до министъра на Народното просвещение от септември 1881 г. той отбелязва, че намира “един огромен куп книги в един кът на една тъмна стая, натрупани и затрупани…” [27]. И започва да ги проверява една по една по инвентарните книги. Несъмнено по време на този процес у Манчов се ражда идеята за отделен опис на всички издадени дотогава български печатни документи. Едновременно с проверката той започва да съставя ретроспективен списък и така става автор на един от сериозните опити след Освобождението за съставяне репертоар на отечествената книжнина.
Към събирането и опазването на българските книги Манчов проявява загриженост още през Възраждането. В цитираната статия М. Стоянов изтъква, че при всичките си скитания из Македония, Мала Азия и Румъния той “навред издирва и събира ръкописни и други стари книги”. Манчов е “ един от първите и най-заслужилият български библиофил от времето на Възраждането и първите години след Освобождението. Постъпването му на работа в Софийската народна библиотека – твърди още М. Стоянов – не е случайно, а още по-малко случайно е това, че той именно се е заел сам с изработването на хронологичен опис на българските книги” [28].
В. Манчов не дава заглавие на своя труд. В отделна тетрадка, много прегледно и старателно, той просто описва в хронологичен порядък печатната книжнина, която му е известна и която констатира по инвентарните книги в библиотеката. В статията си М. Стоянов назовава списъка “Опис на българските печатни книги от 1793-1884 г.”, а в Архива на Народната библиотека в Пловдив ръкописът се съхранява под заглавие “Книгопис на българските книги от 1793-1884 г.” (Нар. библиотека “Иван Вазов” – НА, ф. 25, а. е. 20). С това наименование ще го цитираме и ние тук.
“Книгописът” на В. Манчов е детайлно анализиран от М. Стоянов, затова няма да повтаряме в подробности библиографските му характеристики, а ще се опитаме да подчертаем най-важното и същественото за историята на РНБ.
Трудът на В. Манчов е репертоар с общ характер. Той съдържа книги, периодични издания, географски карти и др. – общо 2500 описания, подредени в хронологичен ред. 1300 от тях се отнасят за издания от времето на Възраждането, което показва, че Манчов постига доста голяма пълнота. (Днес знаем, че до 1878 г. са издадени около 2022 книги и 96 периодични издания.) Някои от описанията са много подробни, а други – лаконични и непълни. Най-вероятно е те да не са прегледани “де визу”. Прави впечатление, че в много случаи Манчов изнася редната дума на самостоятелен ред и я подчертава, тъй както се постъпва при описанията за библиотечните каталози. Въпреки старанието му библиографската техника не е на особена висота. Що се отнася до хронологичните рамки на “Книгописа”, най-вече приетата 1793 г. за долна граница, Манчов не взема вярно решение. Той включва две чуждестранни книги, съдържащи текстове на български език, които по национална принадлежност не се включват в обхвата на отечествените ни книги. Именно те изместват същинското начало на новобългарската печатна книга – 1806 г. – към 1793 г. Проблемът за обхвата е правилно решен от Балан, който не включва в трудовете си подобни издания, а прилага и народностния критерий.
Независимо че остава в ръкопис, “Книгописът” на В. Манчов е първият изработен след Освобождението списък на отечествената книжнина за периода от възникването ? през 1806 г. до 1884 г. включително. Той има характер на репертоар, но е с опростена структура, т.е. не съдържа справочен апарат.
М. Стоянов определя “Книгописа” като “първи опит за създаване на текущ хронологичен български книгопис, и то в Народната библиотека в София”, но ние не можем да се съгласим напълно с видния библиограф. По замисъл и изпълнение трудът на В. Манчов е РНБ, а само в частта си за периода 1881-1884 г. – времето, през което Манчов работи в библиотеката, е с характер на ТНБ. Но тя поради ръкописната си форма не е в състояние да изпълни изконната си информационна функция. М. Стоянов обаче е абсолютно прав в твърдението си, че трудът на Манчов единствен документира в хронологична форма излезлите от 1878 до 1884 г. български книги и други видове издания. И с право съжалява, че начинанието не е продължено, тъй като днес можехме да имаме хронологичен опис на книжнината ни най-малко до 1897 г. – до създаването на ТНБ.
Изложените факти не оставят никакво съмнение, че сред видните следосвобожденски библиографи следва да се прибави името и на В. Манчов. Обобщени, приносите му са няколко. Той е първият продължител на делото на К. Иречек в областта на РНБ. Неговият “Книгопис” е междинно звено между книгописите на Иречек и на Балан. Със своя акт В. Манчов вписва името си в историята на ТНБ. Той пръв след Освобождението се опитва да следи текущо новоизлизащите книги, и то върху основата на постъпленията в Народната библиотека в София – дейност, предхождаща опитите на Ал. Теодоров-Балан от 1885 г., но останала неизвестна досега. Тя не е отбелязана и при честването на 90-годишнината на ТНБ, документирано в сборника “90 години законодателство за задължителния депозит и текущата национална библиография на България” (198. Може да се приеме, че “Книгописът” на В. Манчов в частта си от 1881 г. насетне е своего рода предходник на “Библиографическия бюлетин”. Жалко, че поради скромност или служебни за времето си причини той работи инкогнито и не дава публичност на библиографските си занимания. В. Манчов има още един съществен принос – той пръв въвежда библиографската дейност в библиотеката и поставя началото на интеграционната връзка между българската библиография и институцията “библиотека”.
Докато В. Манчов съставя нов книгопис, през 1882 г. Ал. Теодоров-Балан започва да събира сведения за допълване “Книгописа” на К. Иречек. Тази стъпка обикновено се обяснява с по-късното му признание за ранното осъзнаване на обстоятелството, “че без книгопис не е възможен никакъв критичен поглед въз движението, характера и степента на духовната култура у един народ” [29]. Изтъквали сме го и ние, но препрочитайки автобиографичната му “Книга за мене си” [30], стигаме до извода, че патриотичният порив у Балан към отечествената книжнина и библиографирането ? е събуден по време на ученичеството му в Болградската гимназия от неговия учител В. Д. Стоянов. Ето какво пише Балан за своя учител: “Като деловодитель на дружеството [Българското книжовно дружество – доп. Д. П.] Стоянов “уреждаше” неговото “Периодическо списание”… До 1878 г., когато дойде в Болград, бяха излезли 6 книжки; след това деловодитель и уредник стана Тодор Пеев от Етрополе. Надъхан с възторжени мисли за слава и напредък на славените, за просвета на българите още от Прага – това историческо котило на славянщината, Стоянов пренесе вдъхновението и възторга и в Болградската гимназия. Не само като учител по български език и книжнина, но и като домашен съветник на учениците за самообразование и за български дух, той произведе и в училище, и в общество най-благородните пориви” (с.45). Следователно благородният порив у Балан към българската книжнина кълни още в Болград, а в Прага – “град на европейската култура” според собственото му определение, прераства в синовен дълг към отечествената култура. И той го изпълнява с достойнство до края на живота си. Най-крупният му труд в това отношение е репертоарът “Български книгопис за сто години. 1806-1905” [31], запаметил върху страниците си библиографските сведения за националната ни печатна книжнина, създадена през първия век от нейното съществуване.
Първоначално Балан си поставя за цел да допълни само “Книгописа” на Иречек, но под влияние на чешкия историк и на преотстъпените от Д. Панайотов и Д. Стойнов материали той премисля решението си и изработва “вече за издание книгописа до Освобождението”, като оставя за дял втори “книгите след това събитие” [32].
Интелектуалното приятелство между Иречек и Балан се гради преди всичко на епистоларна основа. Те по всяка вероятност не са се срещали по това време, тъй като от 1879 до 1884 г. Иречек е в България, Балан – в Прага. Началото на кореспонденцията им е поставено от Балан през 1882 г. – годината, през която започва да допълва Иречековия книгопис. Дисциплинираният и с чувство за отговорност стипендиант на Министерството на народното просвещение се представя на министъра Иречек, като му дава пълен отчет за заниманията си в Лайпциг [33]. Безспорно е уважението, с което Иречек се отнася към бъдещия учен библиограф. С негова подкрепа е удължен срокът за специализацията му в Лайпциг. Положителното отношение на Иречек към Балан и изразеното признание е документирано на страниците на редица автентични източници. Например в писмото отговор на Балан четем: “С голямо внимание следих в подлистника на [в.] “Марица” превода на моите пътнически очерки, който по езика не може да е направен от другиго освен Вас” [34]. Преводът наистина е направен от Балан.
След известно прекъсване кореспонденцията между двамата учени е подновена през 1886 г. от К. Иречек. Той моли утвърдилия се вече езиковед за някои справки във връзка с подготовката на книгата си “Пътувания из България” (1889). Прави впечатление, че в писмата до 1889 г. никой от двамата не засяга библиографски въпроси. Едва в писмо от 24 април 1889 г. Балан пише: “Тъкмя се да представя на книжовното дружество за напечатване едно допълнение към Вашия книгопис. Около 300 броя нови книги ще му придам до 1870 година… От 1870 година насам книгите от нашата литература ще съставляват други отделни брошури или части… Ще Ви бъда крайно благодарен, ако ми дадете някои насоки” [35]. От този текст става ясно, че Балан не е знаел за намерението на Иречек да продължи книгописа си. Иречек се отзовава на молбата на начинаещия библиограф и го съветва: “Ще сторите по-добре да я издадете цяла и с книгите, изброени в мой опит, когато са толкова допълненията; ако обичате, ще Ви ги изпроводя” [36]. От следващите писма се разбира, че Балан известно време прекъсва работата си по книгописа и през 1892 г. отново се обръща към Иречек за съвет, като му предлага да направи допълнено издание на неговия “Книгопис”, което да публикува от името на двамата. “За да личи в повторното издание – предлага той на Иречек – кои са Вашите материали от издадения от Вас книгопис, след всяка записана от Вас книга ще стои буквата “j” [37]. По-нататък пояснява каква ще бъде структурата на бъдещото издание и пита дали да остави неговия предговор, като го допълни с някои бележки. В отговор на тези предложения Иречек съветва: “Моя предговор оставете настрана: аз сега след 20 години пръв път взех в ръката си и днеска щях да напиша съвсем друго нещо. Много криво направихте, дето подготвихте книгописа в първата част пак до 1870 г. Тази година е съвсем случайна. Истинската граница е 1877 г., Освобождението: паданието на турското господствувание, преставание на печатниците във Влашко и в Цариград и отварянето на нови печатници в освободена България” [38]. Иречек обръща внимание на Балан, че и в библиографията би трябвало да се прилага общоисторическата периодизация – подход, утвърден днес в РНБ, а и в някои други видове. Така под ръководството на Иречек Балан съставя нов по-пълен репертоар на българската възрожденска книжнина – “Български книгопис. Дял първи. От времето на първата новобългарска печатна книга до последната Руско-турска война (1641-1878”), издаден през 1893 г. като приложение на т. 9 на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Балан приема първоначално “Абагар” на Филип Станиславов за първата новобългарска печатна книга, но греши годината на издаване – тя е 1651, а не 1641 г. По-късно той поправя грешката си.
“Български книгопис. Дял първи” регистрира 1166 заглавия на книги, вестници, списания, географски карти и други видове документи, т. е. той е обща библиография. Трудът на Балан също е анализиран библиографски много добре [39], затова и в този случай няма да правим подробен анализ, а ще се опитаме да разкрием непознати моменти около неговото прерастване във фундаменталния репертоар “Български книгопис за сто години. 1806-1905” и да изтъкнем приносите на Балан за развитието на РНБ.
Въпреки голямата си ангажираност като учен и ректор на Висшето училище (дн. Софийски университет “Св. Кл. Охридски”) Балан продължава да събира “градиво” за втората част. Междувременно, приет с интерес от културната общественост, “Дял първи” е допълнен от някои автори, които се изявяват и като библиографи. Първите добавки и поправки са от Юрдан Иванов [40]. Бележките му са относно някои вестници и списания, които той познава добре. Балан му отговаря и между двамата се получава известна книжовно-библиографска полемика, отразена на страниците на издавания от Ю. Иванов в. “Югозападна България” и на сп. “Български преглед” [41]. Допълнения към “Дял първи” правят още Стоян Аргиров, Илия Кермидчиев и Никола Начов [42]. Независимо че идват от страна на библиотечно-библиографските среди, допълненията още веднъж засвидетелстват отношението на част от културната общественост към репертоара на отечествените книги.
В процеса на издирването на материалите Балан известно време се колебае докъде да ограничи втората част. Какви са били разсъжденията му при вземане на окончателно решение узнаваме от изповедната статия “Рождение и отречение на един столетник”. “Ала до кой съвременен предел биваше да простра аз втория дял на книгописа – размишлява той, до кое знаменито събитие или доба: дали до почетъка на 1897 год., когато се обяви у нас една законодателна разпоредба от голямо значение изобщо за книгописните интереси, именно “Закон за депозиране на печатни издания в библиотеките в София и Пловдив” – разпоредба, която премахваше една от най-големите спънки за вярна и пълна книгописна работа? Или да причакам с края на втория дял близкия тогава свършек на деветнадесетия век? Или пък да докарам описа на печатните книги, списания и вестници до стотната година от 1806 насам?” [43]. Разсъждавайки по този начин, Балан взема най-доброто от историческа и културна гледна точка решение – да ознаменува стогодишнината на новобългарската печатна книга. Във връзка с взетото решение той предлага на Българското книжовно дружество “да устрои на 25 ноември 1906 год. юбилей”, който да отбележи тържествено това велико за българите събитие.
Съобразно замисъла си за юбилея Балан влива “Дял първи” в общия репертоар “Български книгопис за сто години”, който определя като “дар за столетницата книга”. Трудът, отпечатан през 1909 г. от името на Българското книжовно дружество, съдържа 15 258 описания на книги, вестници, списания, географски карти, ликове – изобщо отразява всеобхватно всички видове документи, излезли до определената крайна дата. След двадесетгодишен “духоморен труд” Балан влага към българската култура библиографския образ на отечествената книга за първото столетие на нейното съществуване в печатна форма. Преди да изтъкнем обаче значението на репертоара и приносите на Балан за развитието на РНБ и на българската култура, искаме да обърнем внимание на един факт, който не е засяган досега – да подчертаем приноса на Балан за създаване на по-широко обществено отношение и съпричастност от страна на българската интелигенция към репертоара на националната книга.
Първата стъпка в тази насока Балан прави със статията си “Книгопис” (“Периодическо списание”, 1885, № 16), но пряка ангажираност постига малко преди отпечатването на репертоара. В посока към това заключение ни поведе писмо от Боян С. Дацов, редактор на сп. “Домакинство”, до Балан, съхранено в личния му архив [44]. То е от 26 януари 1906 г. и в него авторът съобщава на Балан: “В бр. 741 на в. ”Ден” срещнах хубава статия “Стогодишница на българската нова книга, писана от Вас с един позив към всички онези, които са работили и работят на книжовното поле през стогодишнината 1806-1906 г., като ги замолвате да Ви дадат онези необходими сведения, които Ви са нужни за съставянето на “Български книгопис” (а. е. 454). Във в. “Ден” наистина има такава статия. В нея Балан разяснява достъпно и ясно, че “нова българска книга е оная, която и по език, и по съдържание се отличава от своята предходница, от старата книга” [45]. По-нататък с патетичен тон той убеждава своите читатели каква огромна роля играе книгата в историята на българския народ: “Тая година – съобщава Балан – на 25 ноем. ще се сключи първото столетие на българската нова книга. Ако има предмет, които заслужава помена, оценката, почудата на целия български народ, то е неговата книга… То е книгата, с която българският народ и занапред ще поддържа в света себе си като член на човечеството… Като съм се наел да съставя за тая цел “Български книгопис”, намислил съм да направя от тая книга колкото се може по-ценен извор за различни книжовни справки. Покрай описа на всяка книга ще отбележвам де може да се прочете за нея най-добрата домашна оценка; а желанието е да посоча и по-важните лични вести за всякой работник в книжнината от тия години, бил той съставител или преводач. Ний задълго още няма да притежаваме речник на българските книжовници.“ Апологията, която Балан прави на българската книга като най-велико творение на нашия народ, е не само емоционална, но и културологично точна, затова едва ли се нуждае от коментар.
Във връзка със замисъла си да състави изключително ценен за книжовни справки репертоар Балан моли авторите да му изпратят биографични сведения за себе си и списък на произведенията, а също така и за други лица, които познават. Ако се съди по запазените в личния му архив материали (БАН – НА, ф. 109к.), писма заприиждат от цялата страна. Статията е поместена в броя на в. “Ден” от 24 януари, а едно от първите писма е писано на 26 януари и показва готовността на авторите да предоставят на Балан своевременно нужната му информация. То е на Петър Завоев от София (а. е. 480). Писма пристигат от Варна (а. е. 479), от Пловдив (а. е. 472), от Кюстендил (а. е. 45, от с. (дн. гр.) Сухиндол, Великотърновско (а. е. 42. В писмо от 1909 г. авторът от Сухиндол – М. К. Вачков – пита Балан дали “Български книгопис” е отпечатан и ако е, би искал да му се изпрати един екземпляр с наложен платеж (а. е. 42. Това показва, че някои автори проявяват по-сериозен интерес. Те биха желали да притежават репертоара, било от тщеславие, било от патриотичен интерес. По устни сведения на мой студент узнавам, че “Български книгопис за сто години” се пази като семейна реликва в Казанлък от потомци на учители. Той вероятно е пристигнал там още след издаването му и е закупен със същите мотиви.
Едно от писмата съдържа факт, които ни дава основание да предположим, че сведенията са изисквани и по служебен път. То е изпратено от учителя Христо Добрев от с. Полатово, Пловдивско, и започва с думите: “Съгласно Окръжно писмо на Г-н Окр.[ъжния] инспектор под № 1792 от т. г. [1906 – доп. Д. П.] чест имам да Ви дам следните сведения за себе си, понеже и аз съм вложил, макар и съвсем малък трудец в нашата книжнина…” (а. е. 46. Може да се допусне, че пловдивският инспектор по собствена инициатива е съставил въпросното окръжно разпореждане за учителите с цел по-сигурно да се услужи на Балан, респективно да се помогне за съставянето на репертоара на българската книга. То е могло да се състави и по аналогия на други подобни действия от онова време за издирването и събирането на българските културни ценности.
В архива на Балан се наброяват повече от петдесет-шестдесет подобни писма и бележки (а. е. 203, 259, 331, 337, 348, 393, 426, 431, 443, 445, 468, 470, 490, 516, 522, 529, 530, 554 и др.). Те вероятно са били далеч повече, но са се разпилели. Но и запазените са достатъчно показателни за интереса, който Балан събужда към репертоара на българската книга сред интелигенцията от цялата страна, най-вече учителската, която е най-многобройна. Освен това чрез своето обръщение Балан повдига самочувствието на авторите на българската книга и същевременно показва значимостта ? за авторитета на българския народ между останалите народи. От друга страна той разкрива и значимостта на репертоара за историята на българската култура, както и мястото му като съставна част на националната ценностна система.
Балан предава първата част от “Книгописа” за отпечатване през август 1906 г., а отправеният апел за предоставяне на материали е от 24 януари с. г. Възниква въпросът: защо изисква тези сведения толкова късно? Отговорът се съдържа в изповедната му статия “Рождение и отречение на един столетник”, в която изплаква огорчението и обидата от издателя на “Български книгопис за сто години ” – Българското книжовно дружество, поставило обидното за автора заглавие “Материали” [46]. “Аз съм изключил – обяснява Балан – из “Български книгопис, дял първи” 1893, когато аз съм го вместил в столетника, оценките за отделни книги и имената на преводачите в азбучния ред на описите, с цел да средя тия податки, дори с биографични означения за отделните книжевни работници в особни показалци; … Не съм ги дал – вини ме “забележката” на Дружеството, и съм се озовал в “противуречие” между план и изпълнение. А как ще ги дадях, когато Дружеството произволно спря печатането на книгата веднага след свършека на системския показалец и без да се споразумее с мене относно останалото?” Видно е, че Балан е искал да снабди репертоара с анотиран именен показалец и показалец на рецензираните издания. Тъкмо затова той моли авторите от цялата страна да му изпратят биографични сведения. А списъците им са му били нужни за последна сверка на данните.
Балан мисли изключително модерно. Той се стреми да разшири в максимална степен информационните възможности на книгописа и да го направи “колкото се може по-ценен извор за различни книжовни справки”. Освен това още в началото на ХХ в. той осъзнава потребността от биографичен речник на българските автори – задача от изключителна важност за българската култура, но и трудно решима за един библиограф. Балан е максималист в библиографските си виждания, но много далновиден за времето си. Известно е, че идеята му за такъв речник се решава през последните десетилетия под формата на т. нар. авторитетна картотека, която се препоръчва от Международния конгрес по библиография, проведен през 1977 г. в Париж. Този факт още веднъж доказва, че не сме изучили докрай библиографските приноси на патриарха на нашата библиография, но това е друг проблем.
Отпечатването на репертоара се оказва истинска одисея за Балан, която оставя дълбока рана в неговата душа чак до края на последните му дни. Откритите и регистрирани на 175 страници грешки карат Българското книжовно дружество и най-вече недобронамереният към Балан проф. Любомир Милетич да поставят на “Книгописа” подзаглавието “Материали”, с което всъщност отричат двадесетгодишния труд на библиографа. Това изисква да се спрем по-подробно на въпроса как се приема “Книгописът” от културната общественост, най-малкото от най-видните ? представители и от формиращата се тогава библиотечно-библиографска общност. Отговор дават рецензиите, посветени на “Книгописа”, част от които са разгледани от М. Въжарова в статията ?“Александър Теодоров-Балан като библиограф” – единствената до този момент публикация, която обгръща цялата библиографска дейност на Балан [47]. Авторката изтъква високата оценка, дадена от акад. Н. Михов в доклада му пред Международния конгрес по библиография в Брюксел (1910), в която се казва: “Български книгопис за сто години” е един свод на цялата книжовна продукция на България. Той заместя и допълня всички предшествуващи го библиографски трудове… Трябва само да съжаляваме, че неговата [на Балан – доп. Д. П.] библиография има само един показалец по области на знанието, което е недостатък. Вярваме обаче, че Българското книжовно дружество не ще закъснее да ни даде и другите показалци, изработени от Ал. Теодоров-Балан” [48]. По достойнство оценява труда и другият виден библиограф от началото на ХХ в. – Н. Начов, особено във втората си рецензия от 1918 г. В нея той подчертава: “Ето една ценна книга! Тя е, тъй да кажа, инвентар на всичко, що е напечатано на новобългарски език в продължение на един век, що е родила и превела българската мисъл, що е създала българската реч, над която са работили хиляди човеци. Тая книга още е мерило и за самите нас, и зад пред външния свят за нашето умствено, културно и икономическо състояние…” [49]. Думите на Н. Начов изразяват не само високата му оценка, но са показателни и за това, че най-изтъкнатите библиографи от началото на ХХ в. гледат на репертоара като на национален културен документ, че възприемат РНБ като мерило за цялостното развитие на българската нация.
На още по-високо равнище е рецензията на Ячо Хлебаров – представител на плевенската библиотечно-библиографска школа, поддържала сериозни контакти с Международния библиографски институт в Брюксел. Той започва рецензията си със съжаление, че “като се не смятат обикновените вестникарски антрефилета и шаблонни редакционни бележки”, “Книгописът” не е срещнал нито една сериозна оценка, каквато заслужава Балановият труд”. “Като че ли у нас – продължава авторът – въпросите из областта на националната библиография не интересуват никого, освен неколцина работници в тази област” [подч. Д. П., 50]. Хлебаров несъмнено има право като съвременник, той е очаквал публикации не само от библиографите, но и от други видни представители на културната общественост. Такива обаче не се появяват.
Изречението, съдържащо тъжната констатация на плевенския библиограф, е от особено значение и за историята на българската библиография изобщо. В него Я. Хлебаров за пръв път у нас използва термина “национална библиография”, и то във време, когато започва по-широко да се употребява в Западна Европа. Може да се съжалява, че българските библиографи значително по-късно го въвеждат в по-активен оборот – едва в края на 50-те години на ХХ в. Дотогава националната библиография се назовава обикновено с израза “български книгопис”. Нещо повече – Я. Хлебаров показва и познания за състоянието на националната библиография в европейските страни. “Почти у всички културни народи – изтъква той – отдавна съществуват пълни книгописи (каталози), даже по няколко, на книжовното им производство, по които могат най-лесно да се правят справки… Ще спомена за класическия труд на Естрайхера (Полша): Полска библиография, в която е даден пълен преброй на трудовете на всички автори (XVI, XVII, XVIII, XIX векове)…, каталозите на Хинрихс, по които може би се е ръководил г. проф. Теодоров-Балан при съставянето на своя книгопис – Кайзер и Петцолд в Германия; на Лоренц и Вале във Франция. Там всеки може да се ориентира всред огромната книжна маса, а у нас не знаем дори какво има.” В тази връзка ще припомним, че именно известният немски библиограф Ю. Петцолд е един от първите автори, употребили термина “национална библиография”. Той се среща в труда му “Bibliotheca bibliographica” (1866). Терминът се използва и на първия Международен библиографски конгрес, проведен в Брюксел през 1910 г., с чиято работа Я. Хлебаров е много добре запознат.
Рецензията на Я. Хлебаров е ярко свидетелство за проявяващия се вече у нас в началото на ХХ в. интерес (макар и с единични изяви) към състоянието на РНБ в напредналите европейски страни – Англия, Франция, Германия и славянска Полша. От друга страна тя е показателна за мястото, което се отрежда на РНБ в новото културно строителство у нас.
Рецензията на Я. Хлебаров съдържа и някои критични моменти, които не са от особено значение. Авторът се стреми преди всичко да изтъкне състоянието на българската РНБ и приноса на Балан за нейното развитие. В заключение той отбелязва: “Книгописът” на г. проф. Теодоров-Балан е единственото библиографско пособие за стогодишния период на българската книга. Нему трябва да се благодари сърдечно дето той пръв ни дава един толкоз пълен, точен и верен книгопис, съставен с рядка библиографична опитност и голяма любов към работата, нуждата от който всеки е чувствувал, когато се е опитвал да работи над някой въпрос… За дълги години неговият капитален труд ще си остане единствен в нашата национална библиография.” Тези думи на известния библиотековед и библиограф изразяват може би най-точно оценката, която заслужава “Книгописа” на Балан. Те са още по-ценни, защото са изказани от съвременник, от опитен в библиографията книжовник, от човек, добре познаващ европейската РНБ.
Най-високата оценка обаче идва отвън, ако и да е дадена от “родственик”. В архива на Балан открихме документ, свидетелстващ, че “Книгописът” е станал известен в Русия две години след отпечатването му – през 1911 г. Става дума за писмото на директора на Ровнинската учителска семинария (Ровно, Самарска губерния) П. Драганов (а. е. 470). Авторът е бесарабски българин и в писмото си до Балан признава, че живо следи научните му изяви. За репертоара пише, че узнал от последната книжка на сп. “Журнал Министерства народного просвещения” от 1911 г. Оценката му за него е изключително висока. Той определя труда на Балан като “действително монументален труд” и смята, че подобен труд “би бил събитие и даже епоха във всяка литература”. Днес, от дистанцията на цял век, оценката на бесарабския българин звучи още по-силно и исторически достоверно. Времето доказва, че “Български книгопис за сто години” е действително ярко явление в историята на националната ни библиография и култура. Надяваме се, че писмото на П. Драганов е доставило известно удовлетворение на наранения от Българското книжовно дружество библиограф, който с болка нарича библиографския труд “духоморен, че и неблагодарен”.
След оценките на най-видните библиографи – съвременници на Балан, следва да потърсим мястото на “Български книгопис за сто години” в историята на отечествената библиография и култура от гледна точка на съвременната библиографска наука.
На първо място може би трябва да се изтъкне, че репертоарът на Балан е явление от европейска величина за българската библиография в развитието ? до 1944 г. Той бележи първия апогей в историята на РНБ във времето, когато европейската РНБ изживява най-големия разцвет в историческото си развитие, а именно в края на XIX и първата четвърт на ХХ в. Това догонване на европейския процес по отношение на РНБ е огромен успех за отечествената библиография, възникнала с огромно закъснение в сравнение с европейската библиография.
Второ: “Български книгопис за сто години” е от значение не само за историята на РНБ. Той е най-високото достижение на българската библиография въобще до края на Първата световна война, когато започват да се вписват в историята ? аналогичните достижения на акад. Н. Михов в областта на библиографията по история на България. В трудовете на двамата големи учени библиографи по блестящ начин кристализира българската национална идея от края на XIX и началото на XX в.
Тези достижения обаче се дължат на личните усилия на големия български езиковед, литературовед и книжовник, на първия ректор на първото българско висше училище – Софийския университет – Александър Теодоров-Балан. Освен че съставя първия общ репертоар на новобългарската книга за един достолепен от гледна точка на историческата наука период, Балан успява да привлече вниманието на интелигенцията от цялата страна, да я направи съпричастна към библиографското описване на българската книга. Подобна оценка за ролята на Балан в историята на отечествената библиография дава през 70-те години на ХХ в. другият титан на РНБ от по-ново време – д-р Димитър Иванчев. Той твърди, че “потърсим ли началото на идеята за текуща и ретроспективна национална библиография в България, ще го намерим в последното десетилетие на XIX век, в онова десетилетие, което бележи върха в активността на българската библиография преди Девети септември. То е свързано с дейността на най-големите библиографи и преди всичко с името на Александър Теодоров-Балан, чиито библиографски трудове и книгописни “разправи” държаха буден интереса към библиографията” [51]. В тази оценка на Д. Иванчев се отбелязва още един принос на Балан към РНБ – идеята за ретроспективна аналитична библиография.
Накрая трябва да се изтъкне, че “Български книгопис за сто години” е вклад не само в историята на българската библиография и култура; той е принос в историята на европейската РНБ. “Български книгопис за сто години. 1806-1905”, представящ книжнината на българския славянски народ, възкръснал за нов духовен живот е съществен принос и момент от разцвета на РНБ в Европа в края на XIX и началото на XX в.
2. Диференцирано биб¬ли¬ог¬ра¬фи¬ра¬не на до¬ку¬мен¬ти¬те. Репертоарите на Юрдан Иванов, Валерий Погорелов и Стилиян Чилингиров

През 80-те години на XIX в. по щастлива случайност към библиографията се приобщава още един представител на следосвобожденската интелигенция. На 10 февруари 1888 г. н

[Tedi4ka]

9.Реферат

по Основи на библиографията





на тема

“БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА КНИЖНИНА. БЪЛГАРСКИ КНИГОПИС”


Векове след възникването на националната библиография в Европа, в средата на 19 век, вследствие формирането на българската нация, тя възниква и в България. В периода 1852-1944 година националните библиографии са непълни и не са съставени по определена научна методика. За начало на българската печатна книжнина, ръководството на българският библиографски институт и на Народната библиотека приемат 1806година.
След 1944 година ретроспективната национална библиография /РНБ/ се изгражда като стройна информационно търсеща система, динамична и отворена. Репертоарите, съставящи съвременната система се делят на три основни групи:
- репертоари на книги;
- репертоари на периодични издания;
- репертоари на друг вид издания.
В основата на съвременната система на РНБ стои репертоара „Българска възрожденска книжнина”, издадена в два тома и обхващаща периода 1806-1878 година. Неговата основна задача е пълното описание на българската печатна възрожденска книжнина. Д-р Маньо Стоянов съставя този репертоар в продължение на 10 години и въпреки неговото старание, все пак има някои празноти и неточности, породени отчасти от факта, че през разглеждания период Българска държава не съществува. От репертоара „Българска възрожденска книжнина” става ясно, че по това време в България са издадени 2000 книги и 96 списания и вестници.
Д-р Стоянов сам определя критериите за българска печатна книжнина /БПК/ и включва в репертоара:
- всички книги и периодични издания, писани на български език от българи или от чужденци;
- всички книги и периодични издания, писани от българи на чужд език;
- книги, писани на български и същевременно на чужд език.
Авторът въвежда понятието книжовник, което се отнася както за авторите на книги, така и за всеки българин, публикувал статия, учебно пособие, съчинение, дописка, художествено произведение и т.н. в разглеждания период. Материалите, за които се счита, че са авторски са поместени в първият том на репертоара, а тези с неизяснено авторство, заедно със служебните издания са включени във втори том.
Първият том на репертоара „Българска възрожденска книжнина” съдържа всички материали с установено авторство (8 900 библиографски единици), дори поместени под псевдоним или само инициали, което може да доведе до неточности, в случаи, че повече от едно лице пише под даден псевдоним, или когато зад инициалите се крият чужди вестници или агенции, от които е цитиран материала. Първият том се състои от четири дяла:
1. български книжовници;
2. служебни издания;
3. чужди книжовници и преводна литература;
4. периодика.
Имената на книжовниците са подредени по азбучен ред, дадена е кратка биографична информация, ако е известна. При всеки от тях са дадени всички произведения, дори и да са преводи на чужди материали, а после следват допълнителни сведения във формата на анотация. Нареждането на материалите за всеки автор е хронологично според датата на публикуване. Всички издания и преработки на едно съчинение са описани при първото издание, а следващите му издания, ако те са редактирани от други книжовници се споменават като препратки и при техните имена. Описанието е направено по сегашен правопис, като е предадено възможно най-точно, а репертоара съдържа множество фотографии на заглавната или друга страница. В случаите, когато липсва заглавие (статии, дописки) за такова се използва дата, обръщение, начални думи.
От позивите, обявите и другите материали, печатани на отделни листове, са включени само онези, за които са намерени данни.
Към втория раздел на първия том са включени описание на служебните издания, отпечатани от организации и институции.
Чуждите книжовници са групирани по национална и езикова принадлежност, а групите са наредени по географска и културно - историческа близост с българският народ. До името на автора са посочени годините на житейският му път, за да се отличи творческия период на автора и да се избегнат съвпаденията при еднакви имена.
При периодичните издания на първо място са изнесени заглавните, издателските и количествени данни, взети от първия или най - ранния известен брой, а в случаите когато липсва името на редактора в заглавното каре, то е добавено. Освен това се дават сведения и за характера на вестника.
В репертоара не са включени графичните произведения, тъй като те не принадлежат към книжнината, а географските карти са дадени само като добавка към атласите, които са описани като книги. Не са включени и ръкописите на възрожденските книжовници, с изключение на някои завършени и много ценни екземпляра.
Първият том е снабден с няколко показалци, в които са прокарани двата основни принципа при изграждането на репертоара – азбучният и хронологичният.
При все че в самият репертоар книгите нe са обособени в отделен раздел, а са прикрепени към името на автора и се губят в множеството материали, той е снабден с показалец - „хронология на книгите”, който дава по - ясна представа, но е отделен от корпуса на репертоара.
Във втория том са включени всички анонимни материали (20 800 библиографски единици). Той е изграден от три дяла: статии, дописки, летописи.
Статиите са подредени по заглавие, а в случай, че такова липсва: по дата и място, или по първите думи. На преведените статии е даден и източникът. И тук д-р Стоянов е поместил анотации на статиите, освен в случаите, в които съдържанието не е ясно. Статиите са систематизирани съобразно тяхното съдържание и количество по четири основни принципа: предметен, географски, хронологичен и азбучен, в няколко стотин тематични групи. Материалите за Българския народ и Турция са изнесени на първо място.
В раздел „Дописки” материалите са подредени по отбелязаните в съдържанието им селища и дати. Предадени са под формата на анотации, както и техните опровержения и допълнения. Селищата са упоменати с възрожденските им имена, но са подредени по сегашните.
Останалият материал - политическите прегледи и новини, служебните съобщения и разните вести и обяви е обединен под условното заглавие "Летопис". Той е хронологично подреден по години и вестници. Материалите са събрани по рубрики, както са във вестниците. Поради голямото разнообразие се налага сливане на рубриките или статиите на еднаква тема, както и създаване на рубрика „Разни”.
В четвъртия дял са включени художествени произведения като стихотворения, народни песни и др.
Във втори том д-р Маньо Стоянов добавя книги издирени след издаването на първи том, речник с непознати думи, както и календар за 19 век.
Томът е снабден с именен, предметен и селищен показалец.
В първия са включени всички лични имена, споменати в текста. Дадени са и някои титли, произход, местонахождение и др.
Трудът на д-р Маньо Стоянов "Българска възрожденска книжнина" все още е най-всеобхватният по отношение на значителния брой книжовници и произведения, включени в едно цялостно изследване на печатните извори за Българското Национално Възраждане. Въпреки наложените по обясними причини пропуски този репертоар лежи в основата на съвременната система на РНБ.
Репертоарът отразява не само книжовния живот в България през разгледания период, а в него е отразен целият бит, култура, традиции, жажда за свобода и вяра в собствените сили на народа.
В началото на 70-те години на миналия век, текущата национална библиография /ТНБ/ на България окончателно се изгражда като информационно търсеща система от най-модерен тип. ТНБ се реализира под формата на стабилна и хармонична система от осем серии бюлетини.
„Серия 1. Български книгопис” е най-старата серия в системата на ТНБ. В нея се регистрират всички книги, брошури, нотни, графически и картографски издания, издания на некнижни материали и на електронни носители, издания за слепи и нови периодични издания, излезли в Република България и постъпили в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” по Закона за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения. В серията се регистрират новозапочващите през новата година периодични издания, а също така новозапочващи серии на книги. В Серия 1 по правило се регистрират издания с обем над 5 страници и тираж над 100 екземпляра оформени като книги с вложен редакционен труд.
„Български книгопис” излиза годишно в 12 книжки. Всяка от тях съдържа осем отдела: Книги и официални издания; Нотни издания; Графически издания; Картографски издания; Издания на некнижни материали и електронни носители; Издания за слепи; Издания в допълнителен тираж; Периодични издания.
Инфомационната структура е изградена на принципа на диференцираното представяне. Библиографските записи са разпределени по вида на изданията.
В отдел „Книги и официални издания” се регистрират монографии, сборници, брошури, ръководства, справочници, речници, учебници, художествени произведения и други. Не подлежат на регистрация издания под 5 страници. Особеното е, че тук се регистрират дневниците на Народното събрание.
Във втория отдел „Нотни издания” се регистрират музикални произведения, издадени самостоятелно или в сборници, учебна литература (солфеж) и др.
В отдел „Графически издания” се регистрират албуми със значителен изобразителен материал, с или без съпроводителен текст, книги-комикси, самостоятелно издадени гравюри, репродукции, портрети и нагледни пособия. Не се рагистрират плакати, илюстровани календари и картички.
В отдел „Картографски издания” се регистрират атласи и албуми с карти и планове, както и самостоятелно издадени карти и планове. Не се регистрират глобусите.
В отдел „Издания на некнижни материали и на електронни носители” са включени всички видове издания, които са обект на регистрация в „Български книгопис”.
В отдел „Издания за слепи” се регистрират всички видове издания на релефен (брайлов) шрифт. Те са прибавени към Серия 1 от 1998 година.
В отдел „Периодични издания” се регистрират първият брой или книжка на всяко ново периодично издание, издания с променени заглавия, както и самостоятелно издадени единични листове.
Всяка книжка има показалец на авторските имена, заглавия, колективни автори, а така също и показалец на новите серии. В края на всяка година всички книжки се обединяват за да се издаде Годишен указател. Този том играе ролята на свързващо звено на РНБ и ТНБ. Той има допълнителен справочен апарат: Показалец на изданията на чужди езици; Показалец на изданията, преведени от чужди езици; Показалец на изданията по издателства; Показалец на сериите; Географски показалец; Предметен показалец; Показалец по ISBN.
До началото на 1990 година бюлетинът се е издавал на всеки две седмици, а след това веднъж месечно. След 1991 година отпада руската схема и информационните модели на корпусите са съставени по УДК.
Описанията са подредени систематично по „Таблици на десетичната класификация” с поправки и допълнения, които я приравняват към международните стандартни издания на УДК. Класификационните индекси към библиографското описание са съобразени със същите поправки. Предметните рубрики имат всички библиографски описания, с изключение на художествената литература, справочници с общ характер, книги-игри, картографските издания.

[zqpako]

Ехо, ами мен ?

[zqpako]

Трябва ми сега !!!

[Tedi4ka]

Благодаря ти Тедичка страшна си!!! Дано да не злоупотребявам с търпението ти, но мога ли да те помоля за още една тема: Българска Възрожденска книжнина. Български книгопис : http://download.http://www.teenprobl...search=7913850

Благодаря ти отново, супер си!!!!

Реферат

по Основи на библиографията





на тема

“БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА КНИЖНИНА. БЪЛГАРСКИ КНИГОПИС”


Векове след възникването на националната библиография в Европа, в средата на 19 век, вследствие формирането на българската нация, тя възниква и в България. В периода 1852-1944 година националните библиографии са непълни и не са съставени по определена научна методика. За начало на българската печатна книжнина, ръководството на българският библиографски институт и на Народната библиотека приемат 1806година.
След 1944 година ретроспективната национална библиография /РНБ/ се изгражда като стройна информационно търсеща система, динамична и отворена. Репертоарите, съставящи съвременната система се делят на три основни групи:
- репертоари на книги;
- репертоари на периодични издания;
- репертоари на друг вид издания.
В основата на съвременната система на РНБ стои репертоара „Българска възрожденска книжнина”, издадена в два тома и обхващаща периода 1806-1878 година. Неговата основна задача е пълното описание на българската печатна възрожденска книжнина. Д-р Маньо Стоянов съставя този репертоар в продължение на 10 години и въпреки неговото старание, все пак има някои празноти и неточности, породени отчасти от факта, че през разглеждания период Българска държава не съществува. От репертоара „Българска възрожденска книжнина” става ясно, че по това време в България са издадени 2000 книги и 96 списания и вестници.
Д-р Стоянов сам определя критериите за българска печатна книжнина /БПК/ и включва в репертоара:
- всички книги и периодични издания, писани на български език от българи или от чужденци;
- всички книги и периодични издания, писани от българи на чужд език;
- книги, писани на български и същевременно на чужд език.
Авторът въвежда понятието книжовник, което се отнася както за авторите на книги, така и за всеки българин, публикувал статия, учебно пособие, съчинение, дописка, художествено произведение и т.н. в разглеждания период. Материалите, за които се счита, че са авторски са поместени в първият том на репертоара, а тези с неизяснено авторство, заедно със служебните издания са включени във втори том.
Първият том на репертоара „Българска възрожденска книжнина” съдържа всички материали с установено авторство (8 900 библиографски единици), дори поместени под псевдоним или само инициали, което може да доведе до неточности, в случаи, че повече от едно лице пише под даден псевдоним, или когато зад инициалите се крият чужди вестници или агенции, от които е цитиран материала. Първият том се състои от четири дяла:
1. български книжовници;
2. служебни издания;
3. чужди книжовници и преводна литература;
4. периодика.
Имената на книжовниците са подредени по азбучен ред, дадена е кратка биографична информация, ако е известна. При всеки от тях са дадени всички произведения, дори и да са преводи на чужди материали, а после следват допълнителни сведения във формата на анотация. Нареждането на материалите за всеки автор е хронологично според датата на публикуване. Всички издания и преработки на едно съчинение са описани при първото издание, а следващите му издания, ако те са редактирани от други книжовници се споменават като препратки и при техните имена. Описанието е направено по сегашен правопис, като е предадено възможно най-точно, а репертоара съдържа множество фотографии на заглавната или друга страница. В случаите, когато липсва заглавие (статии, дописки) за такова се използва дата, обръщение, начални думи.
От позивите, обявите и другите материали, печатани на отделни листове, са включени само онези, за които са намерени данни.
Към втория раздел на първия том са включени описание на служебните издания, отпечатани от организации и институции.
Чуждите книжовници са групирани по национална и езикова принадлежност, а групите са наредени по географска и културно - историческа близост с българският народ. До името на автора са посочени годините на житейският му път, за да се отличи творческия период на автора и да се избегнат съвпаденията при еднакви имена.
При периодичните издания на първо място са изнесени заглавните, издателските и количествени данни, взети от първия или най - ранния известен брой, а в случаите когато липсва името на редактора в заглавното каре, то е добавено. Освен това се дават сведения и за характера на вестника.
В репертоара не са включени графичните произведения, тъй като те не принадлежат към книжнината, а географските карти са дадени само като добавка към атласите, които са описани като книги. Не са включени и ръкописите на възрожденските книжовници, с изключение на някои завършени и много ценни екземпляра.
Първият том е снабден с няколко показалци, в които са прокарани двата основни принципа при изграждането на репертоара – азбучният и хронологичният.
При все че в самият репертоар книгите нe са обособени в отделен раздел, а са прикрепени към името на автора и се губят в множеството материали, той е снабден с показалец - „хронология на книгите”, който дава по - ясна представа, но е отделен от корпуса на репертоара.
Във втория том са включени всички анонимни материали (20 800 библиографски единици). Той е изграден от три дяла: статии, дописки, летописи.
Статиите са подредени по заглавие, а в случай, че такова липсва: по дата и място, или по първите думи. На преведените статии е даден и източникът. И тук д-р Стоянов е поместил анотации на статиите, освен в случаите, в които съдържанието не е ясно. Статиите са систематизирани съобразно тяхното съдържание и количество по четири основни принципа: предметен, географски, хронологичен и азбучен, в няколко стотин тематични групи. Материалите за Българския народ и Турция са изнесени на първо място.
В раздел „Дописки” материалите са подредени по отбелязаните в съдържанието им селища и дати. Предадени са под формата на анотации, както и техните опровержения и допълнения. Селищата са упоменати с възрожденските им имена, но са подредени по сегашните.
Останалият материал - политическите прегледи и новини, служебните съобщения и разните вести и обяви е обединен под условното заглавие "Летопис". Той е хронологично подреден по години и вестници. Материалите са събрани по рубрики, както са във вестниците. Поради голямото разнообразие се налага сливане на рубриките или статиите на еднаква тема, както и създаване на рубрика „Разни”.
В четвъртия дял са включени художествени произведения като стихотворения, народни песни и др.
Във втори том д-р Маньо Стоянов добавя книги издирени след издаването на първи том, речник с непознати думи, както и календар за 19 век.
Томът е снабден с именен, предметен и селищен показалец.
В първия са включени всички лични имена, споменати в текста. Дадени са и някои титли, произход, местонахождение и др.
Трудът на д-р Маньо Стоянов "Българска възрожденска книжнина" все още е най-всеобхватният по отношение на значителния брой книжовници и произведения, включени в едно цялостно изследване на печатните извори за Българското Национално Възраждане. Въпреки наложените по обясними причини пропуски този репертоар лежи в основата на съвременната система на РНБ.
Репертоарът отразява не само книжовния живот в България през разгледания период, а в него е отразен целият бит, култура, традиции, жажда за свобода и вяра в собствените сили на народа.
В началото на 70-те години на миналия век, текущата национална библиография /ТНБ/ на България окончателно се изгражда като информационно търсеща система от най-модерен тип. ТНБ се реализира под формата на стабилна и хармонична система от осем серии бюлетини.
„Серия 1. Български книгопис” е най-старата серия в системата на ТНБ. В нея се регистрират всички книги, брошури, нотни, графически и картографски издания, издания на некнижни материали и на електронни носители, издания за слепи и нови периодични издания, излезли в Република България и постъпили в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” по Закона за задължителното депозиране на екземпляри от печатни и други произведения. В серията се регистрират новозапочващите през новата година периодични издания, а също така новозапочващи серии на книги. В Серия 1 по правило се регистрират издания с обем над 5 страници и тираж над 100 екземпляра оформени като книги с вложен редакционен труд.
„Български книгопис” излиза годишно в 12 книжки. Всяка от тях съдържа осем отдела: Книги и официални издания; Нотни издания; Графически издания; Картографски издания; Издания на некнижни материали и електронни носители; Издания за слепи; Издания в допълнителен тираж; Периодични издания.
Инфомационната структура е изградена на принципа на диференцираното представяне. Библиографските записи са разпределени по вида на изданията.
В отдел „Книги и официални издания” се регистрират монографии, сборници, брошури, ръководства, справочници, речници, учебници, художествени произведения и други. Не подлежат на регистрация издания под 5 страници. Особеното е, че тук се регистрират дневниците на Народното събрание.
Във втория отдел „Нотни издания” се регистрират музикални произведения, издадени самостоятелно или в сборници, учебна литература (солфеж) и др.
В отдел „Графически издания” се регистрират албуми със значителен изобразителен материал, с или без съпроводителен текст, книги-комикси, самостоятелно издадени гравюри, репродукции, портрети и нагледни пособия. Не се рагистрират плакати, илюстровани календари и картички.
В отдел „Картографски издания” се регистрират атласи и албуми с карти и планове, както и самостоятелно издадени карти и планове. Не се регистрират глобусите.
В отдел „Издания на некнижни материали и на електронни носители” са включени всички видове издания, които са обект на регистрация в „Български книгопис”.
В отдел „Издания за слепи” се регистрират всички видове издания на релефен (брайлов) шрифт. Те са прибавени към Серия 1 от 1998 година.
В отдел „Периодични издания” се регистрират първият брой или книжка на всяко ново периодично издание, издания с променени заглавия, както и самостоятелно издадени единични листове.
Всяка книжка има показалец на авторските имена, заглавия, колективни автори, а така също и показалец на новите серии. В края на всяка година всички книжки се обединяват за да се издаде Годишен указател. Този том играе ролята на свързващо звено на РНБ и ТНБ. Той има допълнителен справочен апарат: Показалец на изданията на чужди езици; Показалец на изданията, преведени от чужди езици; Показалец на изданията по издателства; Показалец на сериите; Географски показалец; Предметен показалец; Показалец по ISBN.
До началото на 1990 година бюлетинът се е издавал на всеки две седмици, а след това веднъж месечно. След 1991 година отпада руската схема и информационните модели на корпусите са съставени по УДК.
Описанията са подредени систематично по „Таблици на десетичната класификация” с поправки и допълнения, които я приравняват към международните стандартни издания на УДК. Класификационните индекси към библиографското описание са съобразени със същите поправки. Предметните рубрики имат всички библиографски описания, с изключение на художествената литература, справочници с общ характер, книги-игри, картографските издания.

[Tedi4ka]

Трябва ми сега !!!

znachi purvoto koeto e ne mi se karai ako obichash! i vtoroto neshto koeto iskam da ti kaja e ako si q nameril tazi tema vuv pomagalo togava da mi dadesh link i az shte ti q drupna (izvinqvam se no kirilicata mi zabi)

[Librarian_girl]

Няма за какво да се извиняваш на тоя неблагодарник, все пак ти не си длъжна да стоиш през цялото време пред компютъра и да пишеш теми на другите. За мен ти си супер готин човек и понеже скоро разговаряхме в скайп ти пожелавам успехи за напред.

[Tedi4ka]

Няма за какво да се извиняваш на тоя неблагодарник, все пак ти не си длъжна да стоиш през цялото време пред компютъра и да пишеш теми на другите. За мен ти си супер готин човек и понеже скоро разговаряхме в скайп ти пожелавам успехи за напред.

мерси много за милите думи аз напълно искренно ти казвам за теб че ти също си много готин човек и ти пожелавам много успехи за в бъдеще

[pinkigirl]

трябва ми съчинение на тема какво очаквам от света на професиите? плс

[GlammGirl]

http://download.pomagalo.com/29926/s...search=8119526

http://download.pomagalo.com/11641/r...search=8119600
http://download.pomagalo.com/22944/n...search=8119693
http://download.pomagalo.com/3544/na...search=8119742
http://download.pomagalo.com/11099/k...search=8119768

ako moje da vecherta nqkoi da mi gi prati shte s1m supeeeeeeeeeer blagodarna 10x predvaritelno mwaah

[sexa_na_kompleksa]

Ще може ли това:

http://download.pomagalo.com/189358/...+nujen+ili+ne/

http://download.pomagalo.com/48905/i...agorodna+lyja/

Благодаря предварително!

[gabi_94]

http://download.pomagalo.com/69634/d...search=8201552
http://download.pomagalo.com/67557/a...search=8201763

а ще може ли тези

[nia711]

gabi_94 заповядай
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27...ece98aeee.html
еднакви са и двата текста

[PiNk_GiRl]

http://download.pomagalo.com/79546/k...iya+organizym/ - pls speshno e

[nia711]

PiNk_GiRl заповядай ==>цЪк

[gabi_94]

gabi_94 заповядай
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27...ece98aeee.html
еднакви са и двата текста

много ти благодаря , обаче е късно, направих си класното днес и не съм прочела това

[nia711]

gabi_94 заповядай
http://4storing.com/0ppwg/4c78d4cc27...ece98aeee.html
еднакви са и двата текста

много ти благодаря , обаче е късно, направих си класното днес и не съм прочела това

ооъ съжалявам