Отговор в тема
mn msss Tedi4kaaa
Love is Rare, Life is Strange, Nothing.....Last and People Change
На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там
мс много страшна си
влез във помагало и ако можеш да намериш някоя тема дай да я дръпнаПървоначално написано от Kikincety
На мен ми трябва сравнение между Дон Кихот и Бенковски . А също и между Санчо панса и Захари Стоянов ( разказвачът). Благодаря ти Tedi4ka предварително от твойте теми който съм ги намирала преработвала съм ги малко и винаги съм имале 6. Мн си умна и предварително ти благодаря дано да откриеш нещо в помагало ги има май ама аз нямам регистрация там
Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство. Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави. Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности. Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление. В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората.
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности. Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация.
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен. Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани.
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура. За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа”. Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации. Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество. Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това. За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация”.
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация. Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност. В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията. Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни. Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа. Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури. И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа. Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо”. Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен. Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре. Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят.
Бележки
1. Възникване и развитие на идеите за правата на човека
ПЧ е термин, който е много утвърден в нашето право. В него се влага различно съдържание. В миналото този термин не е бил познат (или поне не в това съдържание, което се влага днес). Всяко човешко същество има известни права – този въпрос вълнувал мислителите. Човекът като човешко същество има някакви права, които трябва да бъдат уважени от държавната власт. Има няколко теории за ПЧ, които са останали и до днес:
Теория на естествените права на човека – всеки човек, поради това, че е живо човешко същество от момента на раждането си има определени права. Тези права различните представители ги формулират по различен начин, но за четири права съществува пълно единодушие: право на живот; право на свобода; право на равенство; право на собственост. Тези четири права непрекъснато присъстват във всички теории, договори…
Теория на обществения договор – всички членове на едно общество сключват помежду си договор, а от своя страна те сключват договор с държавната власт, по силата на който тази държ. власт /монарх/ управлява обществото. Ако този монарх наруши договора и пристъпи правата на гражданите, те имат законово основание да го отстранят от власт. /Напр.: войната на 13-те брит. колонии с/у Великобритания – декл. за независимостта – създава се САЩ; Великата Фр. революция/. През късното средновековие властва тази теория – когато един монарх вреди на поданиците си, те могат да го лишат от правата му. Последователите на тази теория потвърждават, че човекът като участник в обществото и в тези два договора има четирите права – живот, свобода, равенство, собственост. Тази теория има прогресивно значение – обществото дава на монарха властта и обществото може да си я вземе, когато са нарушени човешките му права. Тя обосновава и един начин да се гарантират правата на човека.
Либерална теория – формулирана в началото на 19в. – либерален етап от развитието на капитализма /по-късно се въвеждат ограничения – мито и т.н./. Всеки човек има определени права, които той осъществява поради качеството си на човешко същество, но правата на всеки човек търпят определени ограничения:
- правата на другите – никой не може да упражнява своите права така, че да вреди на другите;
- обществени интереси – тези права могат да бъдат ограничени, ако това изискват обществените интереси.
В края на 19 в. и началото на 20в. развитието на тази теория довело до определени практически стъпки: Великобритания, Франция и САЩ закрепват в устройството си някои ПЧ /не само на теория/. Това са правата, които сега се наричат граждански и политически: неприкосновеност на жилище; кореспонденция; забрана за мъчения; да избираш; да бъдеш избран; образуване на полит. партии. Тогава тези права са били закрепени като отделни видове.
2. Историческо развитие на международноправната регламентация на ПЧ
В межд. право в миналото се е смятало, че всяка държава може да постъпва със своите граждани както си иска. По вътрешните въпроси тя не носи отговорност пред други д-ви. Във властта на всяка д-ва било да дава и да отнема права. Първите изключения – тогава, когато чрез договор дадена д-ва се е задължавала да има точно определено поведение към своите граждани. Такива договори са били сключвани основно по отношение на малцинствата. Напр.: Берлинският договор, по силата на който Турция е поела задължение за определено отношение към християнските малцинства на територията на своята д-ва /Изт. Румелия, Княжество Б-я, Южна Тракия. Задължението на Турция е към други д-ви – страни по договора.
След Първата световна война /ПСВ/ актуален проблем в межд. право е проблема за малцинствата, тъй като настъпват промени в географската и политическата карта на Европа. В резултат на тези промени възникват Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия, а Румъния се променя, така че в повечето нови д-ви възникват малцинства. Поради историческите особености всяко малцинство, попадайки под нова д-вна власт се страхувало за оцеляването си.
Създава се ОН – Франция и Англия, като победителки в ПСВ поставят въпроса за малцинствата. Начинът е намерен чрез сключване на специални договори, на които от една страна са Франция и Англия, а от друга – съответната д-ва. По силата на тези договори съотв. Изт. европейска д-ва се задължава да спазва правата на малцинствата, които се намират на територията `и /първи договор от 1919г. с Полша/. Характерно за тези договори е:
Д-вата се задължава да уважава правата на малцинствата – задължава се не само към малцинството, а спрямо други д-ви. Все още д-вата не отговаря пред своите граждани.
Съотв. Изт. европейска д-ва се задължава и да уважава малцинствата – има междунар. характер – подчинява се на правилата на межд. право.
За първи път в тези договори се потвърждават видовете малцинства: расово малцинство /по-късно етническо/, езиково малцинство, религиозно малцинство.
В тези договори изрично се посочва, че става въпрос за правото на член на малцинството /не за цялото малцинство/. Носител на правото е всеки отделен член на малцинството, т.е. правата са индивидуални относно своите титуляри /не са колективни – не могат да искат своя д-ва/.
В тези договори са посочени макар и не изчерпателно отделни права: да изучават малцинствен език, да си служат с него, да изповядват религията си.
Тези права могат да се упражняват индивидуално или съвместно. Това са фундаментални неща, заложени в тези договори и до сега не са променени.
В ОН е била създадена тричленна комисия, пред които членове на малцинствата могат да подават жалби, че правата им са нарушени – гаранция за спазването на тези договори.
3. Правна уредба на ПЧ в Устава на ООН
Уставът на ООН /УООН/ има определено значение за тази материя. Уредбата му не е детайлна. Той представлява учредителен акт на ООН.
Чл. 1, т. 3 – една от целите на ООН е развитието и уважаването на ПЧ. В същия член се съдържа антидискриминационна клауза /АД клауза/ - разпоредба, която забранява дискриминацията. Среща се в почти всички межд. договори, отнасящи се до тази материя /без различие в раса, пол, религия; уважаване правата на човека/. За първи път такава АД клауза се съдържа в УООН. АД клаузата може да съдържа различни признаци, но смисълът и е един – ПЧ трябва да предоставят на всички хора, без каквато и да е дискриминация м/у тях.
Дискриминация – всяко пренебрегване или предпочитане по някакъв признак.
УООН обявява като една от целите на ООН зачитането и уважаването на ПЧ.
Чл. 55 – изисква д-вите да си сътрудничат с цел уважаване ПЧ.
Чл. 56 – д-вите-членки трябва да сътрудничат на ООН да изпълнява своите цели в областта на ПЧ /помощи, специалисти и т.н./
УООН предполага, че с ПЧ ще се занимава един от главните органи на ООН – ИКОСОС. Уставът няма детайлна правна уредба на ПЧ, но той играе голяма роля относно тяхната защита:
за първи път се появява термина “ПЧ” в УООН;
за първи път се появява АД клауза – значението и е в няколко посоки:
правилото, че ПЧ се зачитат без каквато и да е дискриминация – хората са поставени на равна основа;
след УООН всички межд. документи в областта на ПЧ съдържат АД клауза.
За първи път въпросът за ПЧ влиза в такъв важен договор, какъвто е УООН – най-многостранния, който света познава – около 180 д-ви, т.е. всичките имат задължения по него.
УООН е учредителен акт на ООН, който има определено значение. Д-вите са предположили какво огромно значение се придава на ПЧ;
Благодарение на това, че в УООН влиза въпроса за ПЧ, се започва и разработването на тези въпроси в межд. право.
Специализирани органи в рамкине на ООН – Комисия по ПЧ – тя разработва различни м/унар. правни актове в областта на ПЧ.
Межд. харта за ПЧ. Всеобща декларация за ПЧ от 1948г.
МХПЧ – термин, с който се обозначава комплекс от няколко МП документи, отнасящи се до ПЧ: Всеобща декларация за ПЧ /1948г./, Межд. пакт за граждански и полит. права /1966г./, Межд. пакт за икон., социални и културни права /1966г./, Факултативен протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права, Втори фак. протокол към Межд. пакт за граждански и полит. права. МХПЧ е отворено явление – ако се появи нов документ, той ще влезе в нея.
Всеобщата декларация за ПЧ има голям правен авторитет. Създадена е в първите години след създаването на ООН /1948г./. Комисията по ПЧ е натоварена с изработването на межд. договор за ПЧ. При обсъждането и приемането е имало разделение м/у д-вите-членки. Не е приет догово, а една декларация, която е приета от името на ООН. Макар и декларация, тя има голямо значение. Няма задължителен характер, за разлика от договорите, т.е. не е правна норма. Тази декларация има следните особености:
За първи път събира в себе си всички видове ПЧ.
Дадени са конкретни /детайлни/ права на човека.
Декларацията, макар и да не е задължителна, е приета такова голямо мнозинство, така че всички д-ви членки са съгласни с нея.
От 1948г. до 1966г. /приемането на пактовете/ тази дкларация е била напълно спазвана доброволно от всички д-ви. Спазва се и до сега.
Декларацията е приета 1948г. от ОС на ООН, тя е правно незадължителен акт, регламентира видовете ПЧ: граждански, политически, икономически, социални, културни. Граждански и политически:
право на свобода и неприкосновеност на личността;
забрана за робство;
забрана за изтезания;
забрана за произволен арест;
право на справедлив съд;
презумпция за невиновност;
забрана за придаване обратна сила на наказанията;
право на личен живот;
право на собственост;
свобода на словото и религията;
свобода на събранията;
свобода на придвижване;
право на убежище /на лица преследвани по полит. причини/;
право на всеки да участва в управлението на собствената си д-ва;
право на достъп до обществени и д-вни служби на собствената си д-ва;
Социално икономически права:
право на социална сигурност;
право на работа;
закрила с/у безработица;
право на образование;
право на равно възнаграждение за еднакъв труд;
право на почивка и отдих /освен платен годишен отпуск/;
право на такова жизнено равнище, необходимо за поддържане на здравето и благосъстоянието.
Културни права:
право на всеки да участва в културния живот на страната;
право да се ползва от достиженията на науката, изкуството и културата на страната.
Декларацията предвижда възможност за ограничаване упражняването на правата. Подчинява се на 3 условия:
само, ако със закон се приемат ограничения;
само, когато това се изисква в полза на уважаване правата на други граждани;
само когато се изисква от обществения интерес.
Межд. харта за ПЧ. Пактове за ПЧ от 1966г. Обща характеристика
МХПЧ, освен декларация, съдържа и т.нар. пактове за ПЧ. Това са 2 межд. договора, приети през 1966г. Пакт за гражд. и полит. права /ПГПП/ и Пакт за икономическите, социалните и културните права /ПИСКП/.
В ООН продължавала работата по договора за ПЧ. 20г. след това са приети двата пакта, защото гражд. и полит. права в законодателствата на някои развити д-ви вече имали закрепени някои права. Д-вите по- лесно постигат консенсус. Икон., соц. и културните права са много по-проблемни, тъй като са свързани с икономическото развитие на д-вите. Всички права трудно могат да се регламентират от един договор, така че се постига компромисно решение – 2 договора. Целта е поне ПГПП да бъде подписан от повече д-ви.
Съпоставка м/у двата пакта:
И двата регламентират 5-те вида ПЧ.
Правата са разделени на граждански, политически, исономически, социални и културни.
За първи път да регламентирани от межд. договори, т.е. съществуват правни норми, които се отнасят до 5-те групи ПЧ – предполага се правно задължение за спазването им.
И двата договора започват с 2 еднакви разпоредби – чл. 1 и на 2-та пакта – правото на народите на самоопределение /собств. д-ва/ и право на народите да се разпореждат с природните си ресурси /полит. и икон. Независимост като условие да се спазват ПЧ/.
И в двата пакта има АД клауза.
И в двата пакта има институционален механизъм на спазването им.
6. ПГПП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта
Включва само тези два вида права. Межд. договор – създава правни задължения. Гражданските и полит. права са същите като във Всеобщата д-ция: свобода и неприкосновеност на личността, забрана за робство, изтезания, произволен арест, право на справедлив съд, презумпция за невиновност, право на личен живот, право да участва в управлението и т.н. Има и няколко изключения – липсва право на собственост, липсва право на убежище, липса на право на гражданство /поради политико-идеологически причини – студена война/.
Заедно с това в Пакта са включени права, които ги няма Декларацията: забрана за задържане за неизпълнение на дог. задължение; право на всяко лице лишено от свобода да бъде третирано с човечност; право на всяко лице да придобие гражданство.
Чл. 27 – първата разпоредба след ВСВ, в която става въпрос за малцинствата. В УООН няма такава – смятали са, че като се спазват ПЧ, в това число ще са и правата на малцинствата. В този член са посочени:
Видовете малцинства – езикови, религиозни, етнически.
Става дума за права на лица, принадлежащи към малцинства, т.е. не на цялото малцинство. Правата са индивидуални, не колективни.
Посочени са отделните видове права:
да използват и практикуват религията си;
да си служат с родния език;
да имат културен живот /да създават литература…/.
Тези права членовете на малцинствата могат да упражняват отделно или съвместно /това е начина на упражняване, титуляра е един/.
Негативна редакция на текста – лицата принадлежащи към тези малцинства не могат да бъдат лишени от правото, т.е. те ги имат тези права и д-вата не може да ги лиши. Всеки от момента на раждането си има определени права.
Пактът позволява да се дерогират правата по него, т.е. д-вата да отнема правата по него /да ги отмени/, но това е подчинено на определени условия – когато съществува обществена опасност за д-вата – тя трябва да застрашава съществуването на нацията; да бъде официално обявена опасността.
Има няколко права, които не могат да се дерогират, дори при тази ситуация:
право на живот
забрана за мъчения
забрана за задържане за неизпълнение на договорни задължения
забрана за придаване обратна сила на наказат. закони
право на всеки да бъде признат за правоспособен
свобода на мисълта, съвестта и религията
Д-вата може да ограничава упражняването на правата при условия:
това да става със закон
това да става, за да бъдат уважени правата на други
това да става в името на обществения интерес
Институционален механизъм и процедури за защита ПЧ в ПГПП
Институц. механизъм на Пакта предвижда Комитет за ПЧ – орган, предвиден в този Пакт, но той изпълнява функцията на инстит. механизъм по допълнителен протокол. Правната регламентация е дадена в Пакта. Комитета има 3 функции:
да разглежда периодични доклади на д-вите-страни по Пакта;
да разглежда т.нар. междудържавни жалби – уредени в Пакта;
да разглежда т.нар. индивидуални жалби – уредени във Факултативния протокол.
Комитета за ПЧ има 18 члена – граждани на различни д-ви, страни по Пакта. Не всяка д-ва има представител. Тези 18 члена не са представители на своите д-ви – те действат в лично качество /като експерти, специалисти/. Избират се измежду д-вите, страни по Пакта, така че да се постигне справедливо географско разпределение. Мандатът им е 4 години, с възможност за преизбиране. Те разглеждат междудържавните жалби – една страна по Пакта с/у друга д-ва по Пакта, че тя е нарушила разпоредбите му.
Процедура: Една д-ва решава, че друга д-ва не спазва правата по отношение на своите граждани и тогава тя изпраща съобщение /жалба/ до Комитета. Съобщението се изпраща и до другата д-ва, която нарушава правата. Това е възможно ако и двете д-ви са признали компетентността на Комитета – изрично, с нарочен акт /Б-я е страна по Пакта, но не беше признала Комитета/. Жалбата може да е само от д-вата, която е признала компетентността на Комитета с/у д-ва, която също я е признала. Държавата жалбоподател изпраща съобщение на д-вата, която се твърди че е нарушила Пакта /може да се постигне споразумение/. Втората д-ва в 3-месечен срок трябва да отговори на тази жалба. Ако не отговори, д-вата жалбоподател има право в нов 3-месечен срок да подаде жалбата директно до Комитета. Той разглежда жалбата в закрито заседание, на което се поканват да присъстват представители на 2-те д-ви. Комитетът завършва разглеждането с доклад, който няма задължителен характер. В този доклад Комитетът констатира дали има нарушение и излага позициите на двете страни по спора. Докладът трябва да бъде постановен в 12-месечен срок.
Особености: 1. Преди да разгледа жалбата по същество Комитетът трябва да се опита да постигне приятелско решение на спора. Ако такова се постигне, в доклада се изразява споразумението, до което са достигнели двете д-ви. 2. Преди да разгледа жалбата Комитетът е длъжен да провери дали д-вата жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства за защита на д-вата нарушител.
3-месечният срок е преклузивен.
Правило за изчерпване на вътрешноправните средства за защита ПЧ
За да може да се разгледа жалбата, Комитетът е длъжен да провери дали д-вата-жалбоподател е изчерпала всички вътрешноправни средства. Правило в МП – когато един спор може да се реши от органи вътре в д-вата, то той не бива да се интернационализира. Спорът трябва да се реши в рамките на д-вата. Един жалбоподател /лице, чиито права са нарушени от собствената му д-ва/ трябва първо да се обърне към органите на собствената д-ва, до изчерпване на вътрешноправните средства. Съответното лице, чиито права са нарушени, трябва да използва всички съществуващи в тази д-ва съдебни и административни органи и чак след тяхното изчерпване – межд. институции. Изключения от това правило:
Когато жалбоподателя, преди да изчерпи всички вътрешноправни средства, но е започнала процедурата, подаде жалбата до съответния межд. правозащитен орган. Тя се завежда когато:
жалбоподателят демонстрира, че ще изчерпи всички средства, но е убеден, че няма да получи защита /няма ефективно средство/;
жалбоподателят оказва натиск над собствената си д-ва – ако тя и на последната инстанция не защити правата му.
Жалбата може да бъде разгледана от межд. правозащитен орган и без да са изчерпани всички вътрешноправни средства, ако приложението на тези на тези средства се забавя неоправдано /неоснователно/. За да се избегне протакането на случая вътре в д-вата не се изисква изчерпването на вътрешноправните средства, ако приложението им се забавя безпричинно. ЕСПЧ - необосновани срокове – има предвид собственото си виждане за това, а не тези посочени в законодателството на съответната д-ва.
Когато в д-вата изобщо липсват ефикасни средства за защита. Съдържащите се в тази д-ва средства и органи не могат да бъдат използвани и да доведат до защита на нарушеното право. Дори да се приложат – пак няма да доведат до това. Органите и процедурите са негодни. Жалбоподателят трябва да докаже, че в неговата д-ва няма такива вътрешноправни механизми за защита ПЧ /Луканов/.
Ако е изпуснат срока за вътрешноправна закрила – межд. органи по защита ПЧ – само, ако се докаже, че по обективни причини са изпуснати сроковете. Обикновено има алтернативна възможност за защита.
Факултативен протокол към ПГПП
Фак. протокол към ПГПП е част от МХПЧ. Приет е за първи път с Пакта през 1968г. Освен него има и втори фак. протокол. Той се занимава само с един въпрос – забрана на смъртното наказание, в условията на война. Първият фак. протокол разглежда т.нар. индивидуални жалби за нарушението на ПЧ по Пакта. Фак. протокол е изборен протокол – той е самостоятелен договор. Д-вите, страни по Пакта могат да станат и страни по Протокола /Б-я – от 1992г./, но страни по Протокола могат да бъдат само страни по Пакта.
Индивидуални жалби – подават се пред Комитета за ПЧ /създаден е по Пакта, но обслужва и Фак. протокол/. Ако д-вата е страна по Фак. протокол, автоматично се признава компетентността на Комитета да разгледа индив. жалба на нейните граждани с/у нея. Фак. протокол предвижда изрично, че жалби по него могат да се подават от всички лица, които се намират под юрисдикцията на тази д-ва. Жалбата се подава до Комитета за ПЧ, като той я разглежда в присъствието на жалбоподателя и представител на д-вата, с/у която е жалбата. За получената жалба Комитетът съобщава на съответната д-ва. В 6-месечен срок тя трябва да представи писмена декларация по жалбата. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителен характер. Той коментира фактите по случая и посочва дали има нарушение. Практиката на Комитета показва, че това е начин за отмяна на нарушенията – отстранява се законодателно, а това е и смисъла на жалбата.
Комитетът разглежда периодични доклади на д-вите-членки за защита ПЧ. Ако с/у д-вата има доклад по индивидуална жалба, когато се разглеждат периодичните доклади, Комисията поставя въпроса защо не е изпълнен доклада по жалбата.
Условията за допустимост на жалбата и разглеждането и – изрично посочени във Фак. протокол:
Жалбоподателят трябва преди подаването на жалбата да е изчерпал всички вътрешноправни средства в д-вата си. Не се отнася до случаите на необосновано забавяне на вътрешноправните процедури..
Същият случай да не се разглежда от друг межд. правозащитен орган.
Жалбата да не е анонимна – трябва да е посочено име на подателя, но неговата самоличност не трябва да се разгласява.
Жалбата да не представлява злоупотреба с правото на жалба.
Жалбата да не е несъвместима с разпоредбите на Пакта /Напр.: подадена с/у д-ва, която не е страна по Пакта – възр. Процес – Б-я е страна по Пакта, но не и по протокола; жалба с/у нарушено друг вид право освен политически и гражданско/.
ПИСКП от 1966г. Правна уредба на ПЧ по Пакта
Приет през 1966г., елемент на МХПЧ. Самостоятелен договор. Включва:
Право на труд
Право на справедливи и благоприятни условия на труд
Право на социална сигурност, вкл. обществени застраховки
Право на защита на семейството
Право на задоволително жизнено равнище
Право на възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве
Право на образование
Право на участие в културния живот
Право на лицето да се ползва от нац. прогрес и приложението му
Право на защита на материалните и морални интереси, които произтичат за един автор от неговото произведение на изкуството или научно произведение
Право на самоопределение на народите
Тези права са широко формулирани и много общи, което се е отразило на степента на задължителност. В ПГПП има разпоредба, която изрично изисква д-вата да спазва полит. и граждански права, докато в ПИСКП такава разпоредба липсва. Всяка д-ва се задължава да изпълнява Пакта съобразно максималните си възможности, за да осигури постепенно пълното осъществяване на признатите в този Пакт права.
Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1948г.
Приета след ВСВ. Обявява геноцида за престъпление според МП. При това престъпление отговорност се носи от физ. лице, не от д-вата. Няма значение качеството на физ. лице – частно лице или държавен служител, включително правителствени и държавни ръководители. Отговорност се носи по време на мир и по време на война. Геноцидът е умишлено престъпление. Конвенцията дава и отделните видове деяния:
убийство на членове на дадена етническа група;
причиняване на телесна повреда на членовете на етническа група;
умишлено налагане на етн. група на условия за живот, целящи физическото и унищожение изцяло или отчасти;
мерки за предотвратяване на раждаемостта в етн. група;
насилствено предаване на деца от 1 етн. група на друга група.
Конвенцията за геноцида предвижда 2 начина за наказване на извършителите:
Създаване на специален нарочен межд. съд /напр. Нюрнбергския трибунал/;
Правосъдие от нац. съд на д-вата, където е извършено престъплението или нац. съд на д-вата, чийто гражданин е престъпник.
Ако геноцида е държавна политикана съответната д-ва Конвенцията не действа.
Конвенция за ликвидиране на всички форми на расова дискриминация от 1966г.
Приета през 1966г. заедно с ПГПП. Насочена с/у дискриминацията на расов и етнически признак. Предвижда отговорност за лица, виновни за извършването на расова дискриминация /на расова и етническа основа/. Няма значение качеството на физическите лица.
Механизъм за наказване на расовата дискриминация – предвиден е специален орган – Комитет за ликвидиране на расовата дискриминация. Състои се от 18 члена, граждани на различни д-ви, които действат в лично качество като експерти в областта на ПЧ, така че наказването на расовата дискриминация не е като при геноцида /от съд/, а от един квазисъдебен орган – неговите актове нямат задължителна сила.
Функции на Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация:
Разглежда периодични доклади от д-вите, страни по Конвенцията за това как изпълняват конвенцията.
Разглежда междудържавни жалби.
Разглежда индивидуални жалби.
Трите функции са уредени в самата Конвенция, за разлика от функциите на Пакта и Фак. протокол.
Всяка д-ва може да изпрати съобщение до Комитета, че друга д-ва е нарушила Конвенцията – междудържавна жалба. Съобщението трябва да бъде изпратено до д-вата-нарушители се дава 3-месечен срок да отговори на съобщението. Ако няма отговор или той не удовлетворява д-вата жалбоподател, тя има право да изпрати същото съобщение вече до Комитета за ликвидиране на расовата дискриминация. Достатъчно е другата д-ва да е страна по Конвенцията, за да може да се разгледа жалбата от Комитета. Комитетът се произнася с доклад, който няма задължителна сила.
При индивидуалните жалби има 2 особености:
правото за подаване и реда за разглеждане са уредени в същия акт, в който се уреждат и междудържавните жалби;
за да може да се подаде индивидуална жалба с/у д-вата, то тя трябва изрично да е признала с декларация, че признава компетентността на Комитета да разглежда индивидуални жалби.
Особености и при двата вида жалби – подаването им става при условие, че са изчерпани всички вътрешноправни средства.
Конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд от 1973г.
Приета през 1973г., повлияна от ситуацията в ЮАР. Апартейд – практиката и политиката на расова сегрегация и дискриминация в Южна Африка. Апартейд като престъпление – ако там няма, може да се появи другаде. Неприлагането на закона не го отменя, така че Конвенцията е все още в сила.
Конвенцията предвижда, че апартейдът е престъпление според МП и за него отговорност носят физическите лица – извършители, независимо от качеството им на държавни служители или частни лица.
Начини за наказване:
Създаден е специален межд. съд за конкретно извършен случай на апартейд.
Възможност извършителят да бъде наказан то националния съд на всяка д-ва, страна по Конвенцията.
Конвенция на Съвета на Европа за защита ПЧ и основните свободи. Правна уредба на ПЧ в Конвенцията. Протоколи към Конвенцията
Приета през 1950г. като межд. договор. Обхвата и постоянно се разширява. От 1992г. и Б-я е страна. С тази Конвенция е създаден Евр. съд по ПЧ. Приета е в рамките на една межд. организация – Съвета на Европа, създаден след ВСВ със седалище в Страсбург /немски град във Франция/. Идеята е да символизира преодоляването на противоречията м/у Германия и Франция.
В рамките на тази межд. организация се приема Евр. Конвенция за ПЧ /ЕКПЧ/. Тя урежда само 2 вида права – гражд. и полит. /по тази материя по-лесен консенсус/:
Право на живот
Забрана за изтезания
Забрана за робство
Право на свобода и сигурност
Право на справедлив съдебен процес
Забрана за придаване на обратна сила на наказанията
Свобода на съвестта, мисълта и религеята
Свобода на словото
Свобода на мирните събрания
Право на встъпване в брак и създаване на семейство
Тези права се припокриват с гражд. и полит. права от Всеобщата декларация и Пакта.
Конв. включва и АД клауза – традиционна разпоредба за всички договори за закрила ПЧ. За първи път се появява в АД клауза термина национално малцинство. Конвенцията изрично посочва, че д-вите са длъжни да създадат ефикасни вътрешноправни средства за защита. Дава възможност да се потърси межд. закрила, ако липсват такива средства. Конвенцията предвижда възможност за дерогиране /отмяна/ на правата, които са регламентирани в нея, но има права, които не могат да бъдат дерогирани:
забрана за мъчения
право на живот
забрана на робство
забрана за придаване на обратна сила на наказателния закон
Конвенцията предвижда, че тези права, които са регламентирани от нея са предоставени на всички лица, намиращи се под юрисдикцията на съотв. д-ва. Конвенцията е възприела 1 специфичен начин за ограничаване на правата с т.нар. допълнителни протоколи. Те са самостоятелни договори, които се подчиняват на всечке правила на договорите. Държавите, страни по конвенцията са свободни да станат страни по който искат от тези протоколи. Те не са факултативни протоколи. Те са протоколи към ЕКПЧ. През 1997 са вече 11. Сега само някои протоколи са в сила. Те са в 3 категории:
Въвеждащи нови граждански и полит. права
Протоколи, с които се променя Конвенцията
Протоколи, отнасящи се до институционалния механизъм за защита правата по Конвенцията.
Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд – 11-я протокол прави промени в тези механизми. Сега са останали само протоколи, които въвеждат нови права. Тези права са абсолютно равнопоставени с тези посочени в Конвенцията. Права въведени с протоколи:
1-ви протокол – 1952 г. въвежда: защита на собствеността, право на образование, право на свободни избори
4-ти протокол /отпаднал/ - забрана за лишаване от свобода поради неизпълнение на договорни задължения; свобода на придвижване; забрана за експулсиране на свои граждани; забрана за експулсиране на чужденци колективно
6-ти – забрана на смъртно наказание, запазва възможността за налагане на смъртно наказание само по време на война
7-ми – регламентира процедурата по експулсиране на чужденци /Б-я не е страна и затова експулсирането не може да се обжалва пред ЕСъд/, въвежда право на обжалване по наказателни дела, обезщетение за изтърпяно наказание, наложено поради съдебна грешка, недопустимост за осъждане 2 пъти за 1 и също деяние, равноправие на съпрузите.
Друга особеност на Конв. е че тя предвижда специален институционален механизъм, гарантиращ защитата на правата. Първоначално е предвиждала 2 органа: Европейска комисия за ПЧ, Европейски съд. ЕКомисия – жалбите са се подавали пред нея, произнасяла се е с доклад, които се е внасял в Комитета на министрите – полит. орган, чийто решения са задължителни. Алтернативна възможност бил съда. 1998 г. тази система е изменена с 11-я протокол – реформа – отпада ЕКомисия. Остава ЕСъд, който също е реформиран и се доближава до една нормална съдебна процедура.
ЕСПЧ – обща х-ка
Институционалния механизъм на Конвенцията се свежда до ЕСПЧ. Състав – броят на съдиите е равен на броя на държавите страни по Конвенцията. По 1 съдия, гражданин на страна по Конвенцията – не е представител. Качества – високо морални. Проф. качества – да отговаря на условията за заемане на висша съдебна длъжност в своята страна или да е юрист с призната компетентност. Независимост на съдиите – действат в лично качество, независимо от правителствата и се подчиняват само на съвестта си. Не могат да упражняват никаква друга дейност. Живеят в седалището на съда – Страсбург. Изборът се осъществяват от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, като всяка държава страна по конвенцията издига 3 кандидатури за съдийско място, от които Асамблеята избира 1 /не е задължително да са граждани на съотв. д-ва/. Мандата на съдиите е 6 год., като при 1-я избор чрез жребий, теглен от генералния секретар на СЕ, за Ѕ съдии се дава 3 год. мандат с цел да се получи стъпаловидност на мандатите – да има приемственост.
Овакантяване на съдийска длъжност – оставка или болест – тогава се избира заместник, чийто мандат изтича с този на титуляра. ЕСъд въвежда пенсиониране на съдиите – 70 год. възраст. Има и освобождаване на съдия от длъжност – ако е престанал да отговаря на изискванията за съдия. Решението за освобождаване от длъжност се взема от останалите съдии с квалифицирано мнозинство – 2/3 от гласовете на съдиите.
Структура на ЕСъд:
Председател – избира се за 3 г., за да може при всеки избор на съдии да се прецени. Той: ръководи заседанията представлява съда подписва решенията и съвещателните мнения.
Зам.-председатели – те нямат собствени функции, само заместват председателя при отсъствие или ако им се възложи от председателя.
Секретариат – ръководи се от секретар /персонала на съда/.
Съдът приема правилник за структурата и дейността си.
Съдиите са разделени в няколко звена:
състави – включващи 3-ма съдии;
отделения – състоят се от 7 съдии;
голямо отделение – състои се от 17 съдии.
16. Юрисдикция на ЕСПЧ
Право на съда да разглежда и решава определени дела във връзка с нарушаването на тези права на човека, които са регламентирани в ЕКонвенция. Преди д-вите признавали юрисдикцията на съда изрично. След реформата юрисдикцията на съда е автоматична. Д-вата, ставайки страна по Конвенцията, автоматично признава юрисдикцията на съда да разглежда жалбите срещу нея.
Пред съда могат да се подават 2 вида жалби – междуд-вни и индивидуални. Индивидуалните са най-важни – те са основно средство за защита на 1 лице от неговата д-ва. 3 категории индивидуални жалби:
Отделно лице
Група лица
Неправителствени организации
При жалбата от група лица има следните изисквания:
става въпрос за 1 и същи права на тези лица
1 и същи нарушения на тези права
жалбата да е подписана от всички тези лица с цел да се избегне повторност
Неправителствени организации:
орг. да не е държавна
да бъде обществена орг. /църковна, търг. друж./.
Трябва да се защитава правото, което касае орг. като цяло, а не права на нейни членове.
Жалбата се подава по определен ред, установен от практиката на ЕСъд. Изпраща се писмо от жалбоподателя до секретариата в свободен текст. Секретарят на съда прочита и отговаря на подателя какво трябва да бъде съдържанието на жалбата – дава указания. Жалбоподателят въз основа на отговора изпраща ново писмо. Ако то не е съобразено с изискванията, секретарят може още 1 път да му отговори с указания. Ако писмото отговаря, секретарят изпраща формуляр, който жалбоподателя да попълни. Формуляра е с дата, която го завежда – тази, на която жалбоподателя е изпратил 1-то си писмо, тъй като 1 от условията за допустимост е 6-мес. срок след изчерпване на вътрешноправните средства .
17. Условия за допустимост на жалбите, подавани до ЕСПЧ
Междудърж. жалби
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
Индивидуални жалби:
изчерпване на вътрешноправните средства
жалбата трябва да бъде подадена в 6-мес. срок от изчерпване на възможностите на последната инстанция
жалбата да не е анонимна
жалбата да не се разглежда или да не е вече разглеждана от други междунар. правозащитни органи
да не е несъвместима с Конвенцията
да не е злоупотреба с право
да не е правно необоснована
Допустимостта има временен х-р. Отхвърлената като недопустима жалба може да бъде подадена след отпадане на условието за недопустимост. Недопустимостта може да се постановява и в хода на делото след като съдът е започнал да разглежда делото по същество.
18. Съдопроизводство пред ЕСПЧ
Проверка за допустимостта на жалбата:
индивидуална жалба – проверява се от състава. Ако е недопустима се отхвърля, ако е допустима влиза за преценка на нейната допустимост в отделение. Преценката на отделението е окончателна
междудърж. жалби – проверява се само от отделения.
Индивидуалните и междудърж. жалби се разглеждат по същество от отделения. Преди разглежд. по същество ЕСПЧ прави опит за приятелско уреждане на спора /нетипично за съдебен орган, останало от ЕКомисията/. При това е възможно държавата и пострадалото лице да уредят спора по компромисен начин. Посредничат Комитет по ПЧ и ЕКомисияПЧ. Приятелското уреждане се извършва от отделенията. Към това се пристъпва, ако няма възражение на някоя от страните. Ако има – съдът няма право да пристъпи към примирие. Ако се постигне приятелско решение, съдът постановява заключение, в което излага фактите по спора и споразумението между страните /съдът не прави преценка и не се произнася/. Ако не се постигне споразум. съдът разглежда жалбата по същество – от отделение. Конвенцията позволява отделението да прехвърли жалбата на по-голямо отделение, т.е. отделението се десезира, оттегля се и прехвърля жалбата при опр. условия:
жалбата да повдига сериозен въпрос относно тълкуването на Конвенцията
решаването на жалбата на това отделение може да доведе до противоречие с предишни решения на съда по аналогични жалби
ако има възражение на някоя от страните, такова препращане е невъзможно – делото се гледа от отделението
Отделението разглежда жалбата на открито заседание, което приключва с решение, което има статут на решение на целия съд. То може да бъде преразгледано. Това не е обжалване – няма йерархия на органи в МП. Това преразглеждане става вътре в самия съд, от голяма отделение и се прави при определени условия:
решението да е на отделение
преразглеждането да бъде поискано на някое от следните основания: делото повдига основни въпроси относно тълкуването на конвенцията; повдига въпрос от общозначим х-р /до МП като цяло/.
Преразглеждането може да се иска само от страна по делото, с писмена молба подадена в 3-мес. срок от постановяване на решението. По-голямото отделение разглежда делото в 5-членен състав, като взема и разглежда делото по същество /не проверява решението за грешки/. То също се произнася с решение, което е окончателно. Ако делото е решено от голямо отделение от самото начало, то това решение е окончателно.
Окончателно е решението на съда, на което:
Не е поискано преразглеждане
Пропуснат е 3-мес. срок да се поиска преразглеждане
Голямото отделение отхвърли молбата за преразглеждане
Страните по делото предварително са заявили, че няма да искат преразглеждане на решението, независимо какво е то
Решенията на съда са окончателни и задължителни, ползват се със силата на присъдено нещо. Те имат мотиви. Всеки съдия, който изцяло или отчасти не е съгласен с решението, може да заяви индивидуално мнение. Съдията:
може да е съгласен с диспозитива на решението, но да не е съгласен с мотивите
може да не е съгласен с диспозитива – не е съгласен с цялото решение. Съдията може да напише собствено становище.
Контрол по изпълнение на решенията упражнява Комитета на министрите /КМ/. Той е полит. орган, включващ всички външни министри на държавите членки. Той е главен изпълнителен орган.
Възможности за въздействие на КМ:
на всеки 6 мес. КМ включва въпроси в дневния си ред свързани с отказа на съответната д-ва да изпълни решение на съда
при опр. условия тази държава може да бъде изключена от СЕ /или да и се прекрати участието – Русия и Чечня/.
Езици – английски и френски. Може и друг език, ако държавата си осигури превод и поеме разходите. При индивидуалната жалба разходите за превод се поемат от съда.
Финансиране – няма такси за подаване на жалба. Съдът може да оказва и т.нар. правна помощ на жалбоподателя под формата на финансови средства. Правна помощ е, зощото и с цел участие в дело, правна защита:
заплащане на адвокатски хонорар /не се допуска без адвокат/
средства за пътуване и престой на жалбоподателя и адвоката му в Страсбург.
Всеки жалбоподател е длъжен:
да има свой адвокат
може адвокати от всяка държава, страна по Конвенцията
Средствата се отпускат по специални тарифи на СЕ. Парите се вземат от осъдената държава, която ще плати разноските по делото /размера може да се обжалва/.
Решение за отпускане на правна помощ – съдът прави проверка и помощта се отпуска когато: бъде поискана от жалбоподателя; жалбоподателя трябва да докаже, че няма средства за делото /изисква се специална нот. заверена декларация, в която той посочва всички доходи имущества и разходи, вкл. и средствата, с които издържа семейството си/. Съдът проверява данните от декларацията. Той може да откаже в 1 момент правна помощ и по-късно да я предостави.
19. Съвещателни мнения /СМ/ на ЕСПЧ
СМ – едно правно тълкуване, което ЕСъд дава на правни въпроси по своя характер, които са свързани с ЕКонвенция.
СМ – оказване на правна помощ на Съвета на министрите на Съвета на Европа. Те могат да ги поискат и се дават на тях. Само Комитета може да поиска съвещателно мнение. Те се приемат с гласовете на 2/3 от 17 членния състав на съдиите. Всеки съдия, който не е съгласен със СМ изцяло или отчасти може да заяви свое индивидуално мнение. Изцяло или отчасти – може да е съгласен със СМ, но не и с мотивировката му.
СМ не трябва да променя по никакъв начин съдържанието на правата на човека, посочени в Конвенцията.
СМ са от самото начало на съществуването на ЕСъд, но досега не са искани и не са давани.
20. Извъневропейски системи за защита ПЧ
Европейската с-ма е регионална. Освен нея има още 2 – Американска и Африканска.
Американска – северно и южноамериканска.
1969г. Междуамериканска конвенция за ПЧ /МАКПЧ/ - граждански и полит. права. Предвиждат 2 органа – Междуамер. комисия за ПЧ /МАК/ и Междуам. съд за ПЧ /МАС/.
индивид. жалби – юрисдикцията на МАК е автоматична за всички страни по Конвенциата
междудърж. жалби – изисква се специално признаване на юрисдикцията на МАК
МАК се произнася по жалбата с доклад - има или няма нарушение – незадължителен акт. Този доклад се внася в МАС. И за 2-та вида жалби се изисква изрично признаване на юрисдикцията на МАС. Съдът работи само след като се внесе доклад. Произнася се с решение по спора, което е задължително, но няма специален механизъм за гарантиране на изпълнението му. Може да се иска съдействие от Общото събрание на американските държави - да се вземат полит. мерки срещу д-вата, която не изпълнява решението.
Африканска – 1981 г. в рамките на Организ. за Африканско единство се приема Африканска харта за ПЧ и народите.
регламентира 5-те вида права на човека – гражд., полит., ик., соц., култ.
Регламентира и правата на народите: право на самоопределение; право на суверенитет над природните ресурси; право на развитие; право на мирно съществуване; право на благоприятна околна среда.
Тази харта отразява състоянието на Африка – проблеми м/у афр. държави. Без постигане правата на народите не може да се постигне право на човека. Специализ. орган – АКомисия за ПЧ. Съд няма. Комисията може да приема м/удърж. и индивид. жалби. Произнася се с доклад, които има незадължителен х-р.
АКПЧ разглежда само такива индивид. жалби, отнасящи се до серия сериозни и масови нарушения на ПЧ. Единичен случай Комисията няма да разгледа.
За изпълнение на доклада срещу държавата, която не го е изпълнила се търси полит. съдействие от Орг. за афр. единство.
21. Международна закрила на ПЧ и проблемът за малцинствата
Въпросът за М за 1-ви път възниква през периода м/у 2-те свет. войни /СВ/. В резултат от 1-вата СВ в Центр. и Източна Европа възникват нови д-ви, а др. променят своите граници и на територията на всяка от тези д-ви остават части от населението на съседни д-ви – образуват се М. Възниква проблема да се защитят, тъй като поради историческите конфликти, които са имали на тях не се гледа с добро око. След 1-вата СВ и създаването на Обществото на народите е бил приет целенасочен подход – UK и Франция са сключвали договори с всяка 1 от тези д-ви, в които има М. 1-ят договор е от 1919 г. с Полша. Всички останали са подобни на него
Проблемът на М – задължение към другата страна по договора, а не към самото М
За 1-ви път се посочват видовете М – расово; религиозно; езиково
За 1-ви път се посочва, че носител на правата не е М като общност, а на отделния член на М. От тази гледна точка на носителя правата са индивидуални
Посочени са правата на лицата включени към М:
право да изповядва и практикува религията си
право да си служат със своя език
право да изучават езика си и да изучават учебни предмети на езика си
Това са права характерни за М, но носител е отделния член.
Схемата на този до-ор се запазва и по-късно.
След 2-та СВ проблемът за малцинствата се измества от проблема за отделните видове ПЧ, тъй като със създаването на ООН се е смятало, че след като се гарантират на всеки човек правото на живот, свобода, равенство и собственост, всички хора, вкл. и М ще получат пълна защита, но това се е оказало неправилно.
През 1966 г. – Пакт за гражд. и полит. права – чл. 27 за М – 1-вата до-орна разпоредба:
посочва видовете М – етническо, религиозно, езиково
потвърждава индивидуализирането от гледна точка на носителя им
посочва правата – да си служат и използват езика, религията
правата може да се упражняват поотделно и съвместно
негативна редакция – д-вите не могат да лишават членовете на М от техните права
ЕКПЧ в своята антидискриминационна клауза въвежда термина национално М.
1992 г. в рамките на ООН – Декларация за правата на лицата принадлежащи към национални, етнически, религиозни и езикови М – незадължителен акт, в заглавието е посочено, че става въпрос за индивид. права. Първоначално разширяване на видовете М – етн., религ., ез., всяко от които може да бъде опр. и като национално.
След декларацията на ООН, важен м/унар. правен документ е Рамковата конвенция на СЕ за защита на нац. М-ва. Това е 1-ят до-ор, сключен в тази област.
Дефиниция за М: Тази група от хора, която числено е по-малка от останалата част от населението на 1 д-ва, намира се в недоминиращо положение в тази д-ва и чиито членове са граждани на тази д-ва и вкл.-ват етн., религ., ез. х-ки,различни от тези на останалата част от населението и показват дори и само подразбиращо се чувство на солидарност за съхраняване на своята култура, традиция, религия и език. Ликвидиране на пробл. с М – като се интегрират в д-вата. Рамковата конв. е важен регионален до-ор приет 1994 г. В нея:
Посочен е терминът нац. М, включващ видовете
Права принадлежащи на лица от М – индив. х-р на правата
Посочените в Конв. права – гражд. и полит. – същите признати на всеки 1 човек
Целта е да се внесе ред и да се признаят правата на членовете на М:
Равенство пред закона
Равенство м/у лицата, принадл. към М и лицата, принадл. към мнозинство, относно участието в икономическия, социалния, политическия и култ. Живот
Право на лицата принадл. към М да поддържат и развиват своята култура, религия и др.
Свобода на мирните събрания
Свобода на словото, съвестта, мисълта и религ.
Право да използват своя език както в частното си общуване, така и в публичния живот /писмено и говоримо/, т.е. в контактите с администрацията в района, в който живеят. Това право има строги огранич.:
може само в райони традиционно обитавани от това лице или където М се явява мнозинство от населението
само ако поискат това раво да контактуват с администрацията
да има реална нужда от това /трудно се доказва/
д-вата е длъжна само да се стреми доколкото й е възможно да осигури условия администратора да може да контактува на този малцинствен език
Да изучават своя език като граматика и литература и да изучават предмети на него. Имат право да създават собствени у-ща, но само частни. Длъжни са да изучават и официалния език на държавата. Ограничения да учат предмети на собствен език:
в такива райони, в които М живее и е мнозинство
имат значителна необходимост да изучават предметите на М-вен език
държавата е длъжна да се стреми да осигури изучаване на предмети на М-вен език, като това е подчинено на образов. изискв. в съотв. д-ва
Право да установява контакти с член на същото М в съседна или др. д-ва
Всички права посочени в Конв. търпят 1 ограничение – ПРАВАТА НЕ МОГАТ ДА СЕ УПРАЖНЯВАТ ПО ТАКЪВ НАЧИН, ЧЕ ДА СЕ НАРУШАВА МП И СУВЕРЕННОТО РАВЕНСТВО, ТЕРИТОР. ЦЯЛОСТ И ПОЛИТ. НЕЗАВИСИМОСТ НА СЪОТВЕТНАТА Д-ВА.
Контролът за спазването на Конв. се осъщ. от Комитета на министрите към СЕ – към него е създаден помощен орган от специалисти – експерти, които получават периодични доклади от държавите за това как те спазват правата на М.
Конв. не решава въпроси, но е единств. м/унар. до-ор по този проблем
„Националната граница – мост или бариера”
(есе)
В българското общество има много и различни спорове относно необходимите му главни приотитети. Някои твърдят,че всички усилия и ресурси трябва да се насочват в икономиката, за да станем по-богати. Други твърдят,че трябва да се превъзпитаме и да се научим да работим. Трети възприемат налагането на закона и справедливостта като основен стълб на прогреса. Четвърти...те са много и се надяват на някакава външна намеса да ни реши проблемите.
Всички те са прави от своя гледна точка,но все пак има един приоритет,който е по-важен и това е бъдещето,защото едно обществото не може да е общество,ако няма бъдеще,но за да има бъдеще първо трябва да погледнем реалността,която ни заобикаля в настоящето,а него го има,защото преди това имаме богата история.
Един голям проблем,който е като дълбока рана в нашето общество е проблемът с малцинствата в България,но той не е от сега,защото нищо не започва от днес. Малцинствата етнически, езиково и религиозно възникват в Европа след първата световна война, след разпадането на руската, османската и австро-унгарската империи. Границите между държавите са прокарани не по национален признак, а по волята и интересите на великите сили. Става така, че според международните договори след първата световна война големи групи хора са насилствено откъснати от родината си и са присъединени към други национални държави, където те са превърнати в малцинство с различни език, религия и култура от доминиращия етнос. За разлика от тогава обаче, сега всичко е доброволно. Днес най-важно и на първо място е, ако можеш да се „разкараш” от държавата, но ако останеш, важно остава да оцелееш, да изкарваш една заплата и да се нахраниш с нея, но обществото не е устроено така, че да насърчи създаването на нормално семейство и раждането на деца. А въпросът не е само да на пари, защото при правилно разпределение и управление на текущите средства и те да са достатъчни за много по-ефективна демографска политика.
Преди влизането на България в Европейския съюз във всеки вестник можеше да се прочете статия за България и ЕС. По повод това има много мнения. Едни казват, че това е бъдещето на България, а други като по-възрастната група общество предпочитат комунистическия начин на мислене пред новото и модерното. Но дали едно приемане на България в Европейския съюз ще ни бъде като мост към другите нации или по-скоро като бариера?
Според мен всеки построен мост е като свободна връзка между всички други, всички различни от мен, защото свободния акт е обвързване с другите хора. Това именно е моралният акт. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с акта си показвам, как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали, а именно конкретността към другите е моста към тяхната територия, език, религия и обичаи.
Мисля, че всеки трябва да „убие” националистическата идеология в себе си и да се „отвори” за всичко чуждо и различно, защото националната граница на 21-ви век е по-скоро картографско значение, а светът върви към обединяване на различните култури и традиции.
Отмъщението и прошката в романа „Граф Монте Кристо”
На Александър Дюма
(Интерпретативно съчинение)
С обаятелните си герои, заплетената си интрига и динамичното си действие поманите на Александър Дюма са любими на много поколения млади читатели.Да защитиш честта на кралицата и да си способен да направиш всичко за приятелите си е не само вълнуващо, но и възпитателно. Такива „мускетарски” приключения те учат на доблест и смелост, на мъжество и себеотрицание. Но не и по-млако поучителна е великата история за отмъщението, разказана в романа „Граф Монте Кристо”.
Оклеветен и несправедливо хвърлен в затвора, Едмон Дантес с основание жадува дъзмездие за виновниците. Желанието му за мъст е напълно оправдано заради стоварилата се върху него несправедливост и прекараните години в затвора. Сдобил се със свобода и разполагащ със средства и възможности за отмъщение, той привежда в изпълнение замисъла си. Но дали човек може да влезе в роля на Бог и сам да въздава справедливост? Отмъщението изправя Едмон Дантес на крехката граница между доброто и злото. Като че ли трябва да направи само една крачка, за да се превърне от добър и нравствен човек в убиец и злодей. Злото ве поражда зло, докато героят не достигне до прозрението да прости. Само прошката може да доведе до пречистване. А до прошката може да се стигне най-лесно по пътя на любовта.
Романът „Граф Монте Кристо” е създаден по действителна история на беглец от затвора, който се сдобива с богатство, даващо му възможност да накаже тези, които са го пратили зад решетките. От този сюжет мойе да се напише интересен криминален роман, но Александър Дюма създава велик роман за отмъщението и възмездието, вплитайки различни човешки съдби. Сред всички тези герои измъква особено привлекателна, обвита в мистика и загадъчност фигура на граф Монте Кристо.
Първата среща на читателя с него е когато той е съвсем млад- деветнадесетгодишен моряк, с най-чисти чувства и намерения. Той е щастлив и има прекрасна годеница, за която скоро ще се ожени. Но както се случва във великите антични трагедии, щастието е нарушено. Чистите мечти на Едмон Дантес са потъпкани и той несправедливо е обвинен в престъпление, което не е извършил. Героят е станал обект на интриги,родени от кариеристични, завистнически, интимни и политически подбуди. Фернан също е влюбен в красивата Мерседес и е готов да я слечели на всяка цена. Данглар завижда на Дантес за повишението и то го изпълва със злоба. Дьо Вилфор съзира в Едмон заплаха не само за баща си, но и за собствената си политическа кариера. Кадрус е движен изцяло от егоизма си. Поради злощастно стечение на обстоятелствата създадението от тях интриги оплитат Дантес в мрежа, от която няма измъкване. Той е невинен, но е хвърлен в затвора, без дори да подозира защо.
Замъкът Иф – непристъпният затвор, е място за прозрение в промяна на героя. Ключова е срещата с Фариа, който също е затворен там. Под неговото въздействие Едмон се променя; младежът се превръща в зрял човек, от неук – в образован, от непроумяващ какво му се е случило – в прозрял истината и обзет от желанието за мъст. Споделената тайна за заровеното съкровищепроектира пътя, по който то може да бъде реализирано.
Заемането мястото на починалия Фариа е символично. Като се има предвид и възрастта на Едмон, когато той бяга от затвора (33 години – възрастта, на която е разпнат Христос), около героя се наслагва мистичен ореол. Той потъва и възскръсва с ново име – граф Монте Кристо, взел името на острова, на който е заровено съкровището. Неговото наказание също може да се преведе като „Христова планина”. Това мистично – символно наслагване около образа на героя съвсем не е случайно. То още повече засилва впечатлението за бившия Едмон Дантес и настоящия граф Монте Кристо като изключителен, богоизбран, съизмерим дори със самоя Бот. Тръгнал по пътя на отмъщението, героят неведнъж се самоопределя като такъв –че той е ръката на Провидението и на Божия гняв.
Подобна нагласа изглежда кощунствена, но и напълно в духа на естетиката на романтизма. Граф Монте Кристо е типичен романтически герой – изключителен, забулен в тайнственост, загадъчност и мистика.
В отмъщението си Дантес е търпелив, но неотстъпчив. Хладнокръвно и последователно той проучва хората, заради които е бил хвърлен в затрова. Разравя мръсните им тайни, открива слабостите им, изправя ги пред лицето на краха, унищожението, лудостта и смъртта. Финансовата стабилност на бакнера Данглар е разклатена. Честта на Фернан и Кадрус е опетнена и двамата загиват ( първият от собствената си ръка, а вторият – убит от каторжник). Аристократичното и уважавано семейство дьо Вилфор е почернено от смъртта, която се настанява трайно в дома му.
Смъртта на невинния син на Дьо Вилфор кара граф Монте Кристо да се замисли. Отмъщението се оказва опустошителна сила, трудно поддаваща се на контрол. Влязъл в ролята на Бог и взел сам да въздава справедливост, героят е напънат да прекрачи крехката граница между доброто и злото. И все пак доброто в него надделява.
Желанието на Едмон Дантес за отмъщение е напълно оправдано. Несправедливостта към него, четиринадесетте години прекарани в затвора, са доста добра мотивация. След като няма справедливост в обществото, защо да не направи всичко възможно тя да възсържествува? Графът наказва жестоко тези, които са се отнесли така към него. Възнаграждава тези, които са помогнали на него и възрастния му баща. Търси начини справедливостта да възтържествува. Но когато започват да умират хора, които не са пряко виновни за страданията му, идва време да се запита дали наказанието, което въздава, не е прекомерно.Пред такива въпроси се изправя героя, когато потапя в смърт и разруха семействата на враговете си. Отмъщението се оказва не толкова сладко, колкото е предполагал. Идва време за прошка.
Любовта се оказва средството, което може да превърне желанието за отмъщение в желание за прошка. Мерседес, жената, която е обичал, намира път към сърцето му и измолва пощада за сина си. После помага на дъщерята на Дьо Вилфор за самоунищожението като наказание за злото, което е сторил отново любовта ( на Айде) е тази, която носи избавление.
„Граф Монте Кристо” е много повече от приключенски роман. В него има неочаквана дълбочина. Великата история, разказана в него, учи, че прошката е много по-ценна от отмъщението. Само тя може да донесе нравствено пречистване и удовлетворение.
Може ли някой да ми дръпне тая тема от помагало?Изкуство ли е да бъдеш добър?
Благодаря предварително!
п.п.форума не ми дава са пусна линка и моля тоя дето ще ми помогне да я потърси
Изкуство ли е да бъдеш добър?
Да си добър – за мен това е едно от най-хубавите изкуства на този свят.
Добротата е както един огромен, ценен дар така и същността на човечеството.Това, че не всеки може да е богат, красив или пък известен не означава, че неможе и да бъде добър.
Всеки човек би могъл да е добър, ако го иска със цялото си сърце.
Добрината не се купува със пари.Тя е божи дар...Тя се носи в нашите сърца и тя ще спаси света!
Хората показваме добрината си, не когато мислим за своите проблеми и интереси, ами и когато ни е грижа за другите около нас.
Какво би ти коствало да подадеш ръка на изпаднал в нужда човек?
Според мене отговора на този въпрос е: абсолютно нищичко! Тя няма да ти коства нито пари, нито здраве или пък каквото и да е било. Чрез нея можеш само да покажеш своята доброта.Но по този свят има ужасно много горделиви хора и не винаги „човекът в беда” иска да усети топлината на твоята ръка.Все пак не трябва да се отчайваме, ако такива хора ни откажат помощта, нали все пак сме се опитали по някакъв начин да помогнем?!
Лично аз не намирам нищо лошо в това да показваме, нашата доброта.Може би някои искат да знаят, че другите ще я видят или почустват. Тук няма място да се притеснявяме колко души ще разберат...бъдете сигурни, че всеки ще я оцени по един или друг начин!
Това да показваш че можеш да будеш лош или, че самият ти си си лош не е нито хубаво, нито интересно, нито пък за показване.
Злобата не е изкуство с което можеш да се гордееш.От нея можеш само да се срамуваш и патиш.Абсолютно нищо неможеш да спечелиш с нея!!!
Ако някои от твоите приятели са лоши..това не означава, че и ти трябва да станеш лош или да се правиш на такъв пред тях, за да стоиш в компанията им.
Тук пословицата: „Капка по капка, вир става!” много ще помогне!
Затова не се опитвайте да ставате лоши,защото все може да ти хареса или пък да бъдеш принуден да станеш такъв.
Съветът ми е да се стремим всички към доброто...за да станем едни почитани хора..
Казвам почитани, защото има хора които оценяват доброто и те почитат като един приятен човек.
Ако всички се стремяхме към добротата, светът нямаше да бъде такъв лош както е в момента.
Сегашните хора са станали по-лоши, по-надменни, по-отмъстителни, по-горделиви...Това хич не е добре!
Но дано рано или късно всички се осъзнаем, че не злобата, а доброто е по важно и ценно качество.
Бедни, богати, известни, красиви или не – това няма никакво значение!
Не трябва да сме егоисти, макар че някои хора твърдят обратното.
Запомни, че винаги трябва да мислиш какво вършиш и как се държиш с хората,защото те ще се отнасят към тебе по същият начин!!
Ако може тези днес
http://download.pomagalo.com/391/rad...search=8720361
http://zamunda.pomagalo.com/download/391/
http://zamunda.pomagalo.com/download/59068/
http://zamunda.pomagalo.com/download/170227/
Много ще съм ви благодарна ако ми помогнете
Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!
Главата \"Радини вълнения\' започва направо с преставянето на Рада-главната героиня в романа,която вече сме срещнали у чорбаджи Йордан и в женския метох.
Най-напред Вазов щрихира портрета и:отбелязва нейната стройна и висока фигура,миловидното и чисто и бяло лице и се спира на погледа –светъл и простодушен.Така той разкрива собствените си симпатии и печели предразположението към нея.В хода на разказа авторът ще задълбочи тази характеристика и ще я обвърже потясно с вътрешната същност на девойката ,както и с изкустното вникване в преживяванията и по време на изпита ,които се движат в границите на силното вълнение и овладяването му.Хармонията между физическата и хубост и нейната душевна красота писателят подчертава с картинни ,емоционално-психологически и метафорични епитети ,единични и двойни-“големи влажни очи”,”обаятелно ,прелестно лице”,”свенлива душа”,”светъл поглед”,”небесна усмивка”...На епитетите той разчита и когато изобразява психологическото и състояние в един критичен за героинята момент-състояние,в което Вазов така успешно се е превъплатил.Той оставя героинята да се саморазкрие чрез делата и поведението си предимно спрямо децата,но и към някои от централните фигури,присъстващи на изпита-Кирияк Стефчов, Бойчо Огнянов.
Също така пестеливо,още веднъж в тази глава ,авторът обяснява наименованието,с което Рада е известна в града като “храненица” на Хаджи Ровоама.Не е необходими да сме прочели главите “У чорбаджи Йордан” и “Женският метох”,за да разберем положението на героинята под “закрилата” на нейната “благодетелка”.Верен на своя творчески натюрел,Вазов с две-три изречения създава представата за тази духовно осакатена жена и задушната ,умъртвяваща атмосфера около нея в която е израствала Рада Госпожина.Описанието на Радиния живот се прекъсва от авторовото разсъждение за живота на момичетата-сирачета.Това е така нареченото лирическо отстъпление в романа.И двата момента събуждат съчувствие към героинята.Единия завършва с обощението,че девойките израстнали без нежна родителска грижа ,”са цветя поникнали под покрив:невесели и без дъх.Пропуснете в тях една великодушна струя светлина и техния скрит аромат умирисва въздуха.” Другият води до извадя,че с укрепването на човешкото самочувствие и гордост ,у Рада се ражда и разраства бунтът на душата и.Така прониквайки в психиката на своята героиня ,писателят подготвя и мотивира завръзката на интригата-оня момент ,когато Рада ще срещне съчувствието и подкрепата на Бойчо Огнянов и ще го обикне моментално ,дълбоко и всеотдайно.Отърсвайки от плещите си собственото си робство ,тя ще стигне чрез Огнянов до революцията.
След това начало,което в тази глава има характер на встъпление,Вазов преминавакъм събитието,предмет на откъса-годишния изпит. Този епизод отразява важен исторически момент от обеществения живот на българина по време на Възраждането,когато се поставят основите на българското светско образование,изиграло огромна роля за националното осъзнаване и в борбата за държавно обособяване.Запечатва се за поколенията една традиция ,с която би могъл да се гордее всекиуважаващ себе си народ.
Специално място е отделено на детайлите в обстановката-обкиченото с изобилие от цветя училище,украсените образи на братята Кирил и Методий,гиздаво пременените девойчета,тържественото и шумно множество на посетителите и пр.Ярки и акцентирани,те възкресяват духа на епохата с едни от най-характерните и белези,които стават първостепенни фактори за бързо обществено развитие.
Тук Вазов се проявява като майстор на масовите сцени.Вниманието му е насочено в две направления-групата на учениците и тази на възрастните.
Много светлина,възторг и обич има в колективната обрисовка на малките момиченца-пременени като “пеперудки”рвъзбудени “като рояк пчели”,съсредоточени върху уроците си ,прилежни ,ученолюбиви,амбициозни.Ав орът демонстрира чудесно познаване на детската психика.
Не по-малко интересно е обществото на техните родители.Малкият градец е пратил масово женските си рожби на училище,в едно време,когато жената не е считана за равноправна.Многолюдно е присъствието на изпита.Проявите на ученичките се посрещат със сдържано съпричастие.Напрежението на децата и отлививите му мигновенно заливан зрителската аудитория.Майките са безумно щастливи от отговорите на момиченцата си.Бащите държат да бъдат изпитани и техните дъщери.Знанията на децата са оценка за учителя им.От това зависи дали той ще бъде пренает за следващата учебна година.
Идвата колектива са обединени от благоговеенето пред просветата –черта колкото национално,толкова и исторически обусловена.Споява ги и едно съзнание ,освобождаващо се от робската зависимост,озарено от предусещането на свободата и вярата в подкрепата на Русия..Това общество е още в началото на предстоящия нов път.Примитивизмът и наивитетът са все още негови отличителни черти.И Вазов ги изтъква ,както и в “Представлението”,с тънка ирония.Той умее да обедини драматичното и комичното в различните му отсенки и степени-сатира,ирония,добродушен смях.Но изпитът показва,че дългоочакваната свобода не е недостижим мираж.
Разбира се,националната общност е разслоена.Това се вижда и от масовите реакции на публиката ,от проявите на отделни нейни представители,които са всъщност допълнение към характеристиката на отделния образ.Туркофилът Стефчов е антипод на чорбаджи Мичо.Стефчов е студена и отблъскваща личност и има своите привърженици ,но те са малцина.Поп Ставри е изразител на страхливците,а кака Гинка –на безразсъдно смелите.
Само в тази сцена се открояват десетина участници,назовани със собствените им имена –Рада,главният учител Климент,чорбаджи Мичо,Кириак Стефчов,Соколов,Лалка Йорданова,Михалаки Алафрангата,Бойчо Огнянов,поп Ставри,кака Гинка.Картината е показателна за огромния брой герои ,с които е богат романът,и които допринасят за широтата на изображението.”Радини вълнения” е образец на вещината на Иван Вазов при постройката на един динамичен и жив диалог.
Единствено независимото лице е Бойчо Огнянов.Той става героят на деня и спечелва на своя страна “всичките честни сърца”.”Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите ,които се прощаваха с нея.” С тази констатация завършва разказът за изпита. Тя поставя началото на интригата в романа .Неуловимо и с лекота Вазов осъществява и прехода на личния конфликт между Бойчо Огнянов и неговите недоброжелатели в лицето на Кириак Стефчов и Хаджи Роваама в обществен.Сега вече творецът е готов да заплете в следващата глава “Бойчо Огнянов” и колизията.
Романът “Под игото” отдавна е станал жива и неделима част от самосъзнанието ни на българи.И ако чувстваме принадлежността си към своя народ ,ако искаме да носим с достоинство своето национално име,трябва обезателно да сме преминали по неговите страници.
Образът на интелектуалците в "Под Игото"
"Както във всички прогресивни борби на България, науката и кръстът,сиреч дъхът,стоеше на първи ред.Трябваше интелигенцията да даде смисъл и душа." "Проповедниците" на идеята за освобождението,рамо до рамо с апостолите на свободата,я разпръскват като семена из народа,нивите и планините, те са организатори на бунта.Тая "върволица" започваше в тъмната Атонска килийка на калугера Паисий и намира своя край някъде при дякона Левски. черквите и училищата дават даскалите си и поповете си за възстанието като чуят "Бъди готов,трябва да мреш".
Единственият "доктор" в Бяла черква е Иван Соколов,съсед на чорбаджи Марко,висок момък,на 28 години,левен, с лускава руса коса,синеок, с открито,простодушно лице, с буен нрав, чудак и лекомислен, добре владеещ турския език и турските нрави.Интересното в неговия образ,което го прави различен и атрактивен е отглеждането на мечката Клеопатра в килера си. чорбаджиите много,много не го харесваха, но заради своя весел и откровен нрав и разпален партиотизъм бе обичан от младите. Посвещава повечето си време на комитетски съзаклятия.Трябва да отбележим, че той не беше завършил медицинско училище,пък и за какво ми е след като има много по светил идеал за преследване в името на общественото благо и е председател на комитета и приятел на Бойцхо Огнянов. Има и афера с жената на бея. С този герои, Вазов визира доктор Кошников от Сопот, които беше приятел с онбашията и пийваха ракийка заедно.
Приятелят му Бойцхо Огнянов ( Иван Краличът, Графа, Русиян) освен бунтовник туркоубиец бе приел и поканата на Марко и Мичо да стане учител. И по-добре,че не се знаеше дали щяха да се намерят със Рада. Даскалката и послушницата (приготвя се за монахиня) Рада Госпожина бе високо, хубаво , румено,чернооко момиче, с простодушен и светъл поглед, миловидн бяло лице, сираче от дете, търси обич, добро отношение и закрила... и всичко това тя вижда в Бойцхо,които и вдъхва сили,а тя на свои ред се нарежда редом до любовта към България в сърцето на патриота. Дори в смъртта си двамата герои са заедно, давайки героичен и славен пример как да се умре достойно и как до последно трябва да се носи идеала. Бойцхо е синтез от Левски и Заимов, а Рада - е измислено от Вазов име.
До имената на Климент Белчев (главния учител с добродушно лице,богослов,владеещ витийския дар и си служи с цитати от своето писание), Франгов (взаимоучителя,гореща галва) и Ганчо Попов (взима участие в комитета) седеше и името на псалют Стефан Мердевенджиев, отрицателен образ, заради клопката,която заложи на Бойцхо с вестника,подтискан от Стефчов. Неприятна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език, едното доказателство за ум обвит в плесен, а последното - поклонник на бича.То се заиграва с Рада и си спечелва противник в лицето на Бойцхо, а Соколов го смята за шпионин , интригант и подло човече.
Климент белчев е руски семинарист и като такъв добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите когато го посещават, а третият момукк (Ганчо Попов) бе буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революционни чети и адски се привързва към Бойцхо.
Учителите ( както по-късно ще видим и свещенниците) имат своята антика. Дядо Мина бе жива останка от измрялото поколение даскали, които първи отварят килийните училища. На 70 години, побелял, плещест, широколик, доживяваше тихо дълговеката си старост.Огнянов много го обича.Дядото пее в черквата,а селяните зяпнали слушат увлекателните му разкази. Огнянов с благодарение слушаше мъдрите размишления, жив отглас на една забравена епоха.
Образът на "интелектуалец", които Вазов прехвърля от "чичовци" е Иванчо Йотата - дребно чоловече,с голямо честолюбие, ученолюбив и привърженик на йотата, бъбрик,сплетник, по-младите си години той е прекарал в литературни занятия, неуморно трудолюбие, води се все с учени хора, взима участие във всички сериозни въпроси - по черковния и за външна политика. Изразява се книжовно, чете дамаскин и житиета, но е много страхлив.
Един ироничен образ на интелектуалец е Михалаки Алафрангата.Придобил слава на умен човек само, защото беше объл панталони преди 30 години в града и продумал френски. Неговия френски се състоеше от няколко думи, които от времето не се бяха умножили с нито една. Заейки , че славата му се носеше все още той се надуваше, говореше важно и се държеше тежко и както казва Стефчов " Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателство със спокойна съвест,че прави нещо добро."
човекът, за които социалистическите идеи на Кандов граничат с безумна крайност е Николай Недкович, развит и просветен момък,чете вестници.
Кандов е младият студент, дошъл от Русия, идеалист по натура и мечтател.Ученик на модерното и прогресивното учение наречено социализъм в Европа. И недкович е образа на народа, които не може да разбере - за него е важно само сигурността на семейството и дома му. За жалост в развитието на сюжета, здравата опора на идеите на Кандов и други бива срутена и фатален отпечатък от "трусовете и сътресенията" остава в душите на много българи.той е този,който в началото заявяваше, че за тази свобода няма да даде и какпка кръв от малкия си пуст, а вече е готов да жертва своя живот за нея - тази промяна настъпва след изгубването на идеала му. За да не прибягва към самоубийство той прибягва към реалната възвишеност на идеята за свободата. Образът на Рада създава бъркотия в съзнанието му и се превръща във втора сила, които се редуват да изпъкват на преден план.В края тези две чувсвта се превръщат в едно - хладнокръвната решителност и умира достойно.За Соколов той е философ, дипломат,социалист,нихилис т и кой дявол го знае още какво...А в реалното пространство той бе Капинов, родом от Сопот, но свършил само семинария.
Последните представители на интелигенцията по онова време бяха хората посветили живота си за намиранте на пътя към Господ и повечето - търсещи пътя към свободата,а именно свещенниците.
Както казахме в началото и тук ще видим една величава останка от миналия век,почти развалина - могъща и почитаема - отец Иеротеи. Той е величествен старец ,85 годишен ,гологлав, с бяла брада до пояса,широко,сухо и благо лице, доживява тихо и просто в манастира.Игумен Натанайл изтъкваше един негов недостатък - твърде благочестив и почтен брат, но си копае парите.Дори бил нарицателно за всички други,които си свидели парите - " Вталява се като отче Жеротеи".
Но ето,че в неочаквани моменти като случая със "зелената кесия" се проявява неподозирания от други пратриотизъм. Той бе готов да помогне с каквото може за България,която обича много и е от рода на ония "високосимпатични" личности, на които България дължи толкова много и за възраждането си.Истина е, че кути пари, но в завещанието си,което той показва на Викентии,тези пари отиват за подпомагането на български ученици и в Одеса,и в Пловдив, и в Клисура.Парите,които Викентии се опитва да открадне същност са отдавна оставени и определени за него и за следването му. В очите на Викентии той е светец, чието име трябва да остане безсмъртно, а неговото държание променя мнението на Бойцхо Огнянов за калугерския патриотизъм, най-вече,защот е великодушен и благодеятелен и е за пример на родолубците. А неговото тихо душевно величие и скромния му патриотизъм Вазов оценява в " Епопея на забравените":
" че ръката братска без гордост , без вик,
подадена скришно на някои клетник
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни"
Момчето,което обича като свои син е Викентии. Дяконут е младо момче, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка,хубава,дълга коса.Готви се да постъпи в руската семинария,младост и надежда вееше от унашеското му лице, сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед.Тоя момък беше бъдещето.Приютява Бойцхо Огнянов и не за първи път прави такава добрина - той е крил и Левски.честното му сърце залюбва силно Огнянова и идеите му. до тогава живял честно,спазвайки правилата, но било то всеотдайността към Бой4о или от идеята за добро дело посяга към кесията на благодеятеля си Иеротеи.След това адски много се разкява,засрамен дори избягва в Клисура.Но точно тогава той осъзнава, че не иска да оставя България, ще се бори за нея и ще умре за свободата й.В края позорът от думите си,че Бойцхо бил избягал от въстанието като куче и дострашаването му от боя, от които той самия избягва,към краят е измит от смъртта му.
Други образи от манастира са поп Натанайл и отец Гедеон. Тук се появява една двойка,която наподобява Дон Кихот и Санчо Панса. Имаме магарето,подчинения,тумбле ст, валчест Гедеон ,които разбирал гъските,както цар Саломон, мисли само за гущаване и Натанайл(барачещ,едър,силе .човек с мъжествено лице и пъргави движения).Ако махнем расото на псоледния,почти нищо калугерско не остава в него.Най- малкото - килията му е накачена с пушки,изкусен стрелец,псува юнашки
,умее да цери рани от оръжие и да ги нанася. Той по-скоро е образа на свещенник,мястото на които е в Балкана като войвода,а не в манастира.При новината на Мунчо за Русян,че може би опасност го грози, игуменут забразвя и тропар и пение ( един вид прекъсва връзката с Бог, за да спасява една бунтовническа душа).Той е този,който заклева над евангелието и благословява възобновеният комитет от Каблешков.
В метоха господства сестрата на един от омръзните чорбаджии в Бяла черква чорбаджи Йордан.Калугерицата Хаджи Ровоама макар и от "интелектуалците" като божи човек не прави нищо добро - напротви- освен,че е куца ,жлъчна и с мустак,тя бе онази,която разпространява и се храни с клюки и интриги, които в някои случаи бяха верни ( Огнянов бе бунтовник и Соколов има връзка с жената на бея). Другите слухове,неверни ( смъртта на Бойцхо) причиняваха много болка.
Поп Ставри и поп Димчо - подпомагат комитетите,втория прекалява с чашката.Ставри има пандърско лице,морав нос,делнорманска брада, и дамгосано расо, тежък човек, когато сяда на кафе не говори за божии работи,а за виното.Отиваше към 60-те , имаше множество деца,зайдушки мустаци и прекрасен глас.Уважва много чорбаджиите,строг свещенник.повечето му реплики в романа са свързани с Бог: "Анатема,взели са го дяволите,избави Боже,помилуй,боже,което си е речено от бога,то ще стане". Знае и как да се весели - "виното весели човешкото сърце и укрепва тялото му".За Колчо, в него има 3 работи - свещенник,свещник и свещ, но той като "слепец" така и не ги виждаше (иронична реплика).За Огнянов той е недодялана глава,но честно сърце.
И както Хаджи Ровоама казва: " Вържи попа да е мирно селото!"
Да не забравяме и поп Йосиф от село Веригово (председателят на комитета,още от ранп избран за войвода и пряпорец криеше между свещеницхиските одежди в черквата), госпожа Христина (с лоша слава,патриотка и се меши в комитети.Левски е пренощувал у нея и дяконите я обичат) и поп Никодим и неговите одежди и сини очила,които неволно стават единственото спасени на Бойцхо от предрешената смърт в църквата.
Отрицателният образ ,както и в историята на Левски , е на оня фатален поп- един от предателите на Бойцхо редом до циганката.
И ето как редом до хъшовските премени,знамената и куршумите се споменават и свещенническите одежди и кръстове изграждат образа на борбата.
"Дявейлердените" са онези,които през 1870 година са се радвали за българската екзархия,а сега през 1876 година се преобръщат на бунтовници,които леят куршуми и правят черешови тонове.
България,засеяна с училища непременно е в плюс за народа.Както бай Марко смяташе,а това наистина бе верно, в науката се криеше тайна сила,която ще промени света.И той вярваше в науката,както вярваше в Бог.
http://download.pomagalo.com/248394/...evata+sistema/
може ли тозимерси предварително
Hold, hold me for a while ... I know this won't last forever ... So hold, hold me tonight
before the morning takes you away ...
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ
ФАКУЛТЕТ ЗА БАЗОВО ОБУЧЕНИЕ
Произход и модели на вселената.Строеж и еволюция на звездите и Слънчевата система.
ИЗГОТВЕНО ОТ
КАМЕЛИЯ ЖИВКОВА ЛАЛОВА
ФАКУЛТЕТЕН НОМЕР F31750
ПРОЛЕТЕН СЕМЕСТЪР 2005 / 2006
ПРЕПОДАВАТЕЛ : БОТЬО ЗАХАРИНОВ
СОФИЯ 2006 г.
От дълбока древност, до сега, учени и мислители са се занимавали с различни въпроси свързани със Вселената, звездите и Слънчевата система. Изградени за разнообразни теории и хипотези, относно произхода, състава и строежа им. Настоящият казус е кратък опит да се синтезира най-важното, пречупено през призмата на съвременните виждания и съсредоточен върху основните физико-химични параметри и въпроси. Изследването на възникването на Вселената е част от изследването на самата Вселена, разглеждана като цяло. Всичко това е предмет на Космологията - науката, която изучава строежa и развитието на Вселената. Въпросите, които разглежда Космологията са фундаментални. Намира ли се Вселената в своето детство, или е в зряла възраст? Как ще се развива тя в бъдеще? Ще има ли край нейният живот, или не? Изясняването на въпросите, как е произлязла Вселената и как се развива тя във времето, е свързано и с немаловажния за човечеството въпрос, как сме се появили ние и как ще се развиваме в бъдеще.
Тъй като данните от наблюдения на Вселената не са изчерпателни, Космологията си служи с модели. За да се разбере строежът на Вселената, са необходими някои допускания, най-главното от които се нарича космологичен принцип. Този принцип постулира, че в голям мащаб, навсякъде и по всяко време Вселената е еднаква. Той ни позволява да построим теория, която да описва цялата Вселена, включително и тези далечни нейни участъци, които не можем да наблюдаваме.
Първият, който търси едно съвременно решение на проблема за размерите на Вселената, е Нютон, като въз основа на закона за всемирното привличане, открит от самия него, се стига до заключението, че Вселената не може да бъде крайна, иначе би трябвало цялата да "пада" бързо към центъра си. През миналия век Х. В. Олберс показал, че Вселената не може да бъде и безкрайна и да съдържа навсякъде звезди и галактики, тъй като тогава нощното небе би трябвало да е много светло, дори по-светло от дневното и самото Слънце би се сляло с него. Айнщайн предположил, че пространството не е евклидово (плоско), а крайно и с положителна кривина, т.е. такова, че да се затваря като сфера. Фактът, че пространството е крайно, не означава, че то е и ограничено.Не веднъж е задаван въпроса как така всички галактики бягат от нас със скорости, нарастващи пропорционално на разстоянието, какво ги тласка и докъде ще стигнат в този шеметен бяг. Наличието на закривено пространство ни предлага сега една интерпретация, която впрочем би могла да важи и за неизкривено пространство. Не галактиките са тези, които бягат в пространството, а самото пространство, в което те се намират, се разширява. Всички галактики са неподвижни, а Вселената се разширява, като ги увлича със себе си. Ето защо оставаме с впечатлението, че се намираме в центъра на разширяването, и виждаме всички галактики да бягат от нас със скорост, пропорционална на разстоянието! Тази интерпретация носи в себе си едно следствие: ако е вярно, че Вселената се разширява непрекъснато, това очначава, че в миналото трябва да е била много по-малка отсега. Дори трябва да е имало епоха, в която веществото, което днес е разпръснато в неизброимите галактики, звезди, мъглявини и планети, е било изцяло концентрирано в един относително ограничен обем. В онази епоха цялото вещество и енергията на Вселената трябва да са били концентрирани в едно кълбо с огромна температура от 100 млрд. градуса, “огнено кълбо”. То е имало радиус едва една десетмилиардна част от радиуса на сегашната Вселена и било съставено от протони и неутрони, от радиация със свръхвисока плътност и от газ от фотони, електрони. Тази огнена смес, въпреки , че е била в термодинамично равновесие, не е могла да остане статична неопределено дълго време и в един момент вероятно е започвала да се разширява. Точно от този момент, в който се е извършила промяната, можем да започнем да говорим за време.
Това е началото на времената. Началото на нашата Вселена. Това е първият ден от сътворението - безформеният примитивен хаос е започвал да се движи, за да се превърне в нещо. Това е първата крачка на Космоса, който все още е само тигел с вещество и енергия, към по-развити форми, към образуване на елементите, на звездите, на галактиките и още по-нагоре, до живото, до мислещото, до разумното същество, което ще бъде способно да разбере дългия път на материята до него и да го проследи.
Звездите се образуват в мъглявините - огромните облаци от газ и прах. Междузвездният газ се състои основно от водород (70%), хелий (29%) и следи (1%) от въглерод, азот, кислород, силиций, желязо - веществата от които е изградена земята и нашите тела. Междузвездният прах се състои от малки частици силикати, подобни на пясъка по плажовете и вулканична пепел. Той се паявява във Вселената от умиращите звезди. Ако газовият облак е достатъчно масивен, той започва да се свива под влияние на гравитационните сили. Това свиване предизвиква повишаване на налягането и температурата в него. Обекта, който се формира в тази област се нарича протозвезда и е началния стадий от живота на звездата. Протозвездата може да се наблюдава в инфрачевената област от електромагнитния спектър, тъй като не излъчва светлина от видимия спектър. Когато налягането и температурата се повишат достатъчно, започват ядрени реакции които превръщат водорода в хелий. Налягането, което се създава при тези ядрени реакции се балансира с гравитационните сили и свиването на обекта спира. Така се формира звезда и по този начин е възникнало и нашето Слънце. Сега то е в същия етап, в който превръща водорода в хелий, и този период се нарича главна последователност. Главната последователност заема по-голямата част от живота на Слънцето. След милиарди години водорода се изчерпва и налягането от ядрените реакции намалява. Балансът между налягането и гравитационните сили се нарушава и звездата започва да се свива отново. Това предизвиква повишаване на температурата в ядрото до стойност, от която започва изгарянето на хелия. Тази фаза от живота на звездата се нарича червен гигант, заради цвета и увеличеният размер на звездата. Слънцето ще изгори своя водород след около 5 млрд.години и ще се превърне в червен гигант, достигайки до орбитата на Марс. В червеният гигант горенето продължава, докато се изчерпи ядреното му гориво и тогава настъпва ново свиване. Ако има достатъчно маса в звездата това свиване може да повиши температурата достатъчно, за да предизвика реакции на свиване на все по-тежки елементи, докато реакциите не образуват желязо. След образуването на желязо ядрените процеси не могат да отделят повече енергия и спират, настъпва краят на чевения гигант. Реакциите на сливане , които са подържали звездата през по-ранните етапи от живота и са намалили нейната маса до стойност, под която гравитацията не е достатъчно силна за да задържи външните и слоеве. Тази газова обвивка се изхвърля навън и формира планетарна мъглявина. Ядрото пропада навътре в себе си до ниво, в което силата на отблъскване между електроните се уравновесява с гравитационната сила и се формира бяло джудже. Това е изключително плътна и гореща звезда с големина на планета. Накрая, когато бялото джудже излъчи цялата си енергия навън, то спира да свети и умира като кафяво джудже- мъртва звезда. Това ще бъде и последния етап от живота на нашето Слънце. За звезди с маса , до 40 пъти по-голяма от слънчевата, гравитационното свиване е много бързо и има продължителност от порядъка на няколко секунди. От рязкото свиване се получава огромна ударна вълна, която изхвърля външните слоеве на звездата и ги загрява. Яркостта на звездата става изключително висока и е сравнима с яркостта на цяла галактика. Това е свръхнова. При последното гравитационно свиване на ядрото на свръхновата, гравитацията доближава електроните и протоните толкова близо едни до други, че те се превръщат в неутрони. Звездата се свива до тяло с диаметър няколко дестки километри, наречено неутронна звезда. За звезди с маса, над 40 пъти по-голяма от слънчевата, колапсът след избухването на свръхновата е още по-бърз и свиването не може да спре дори от налягането на неутроните, формирани в ядрото. Плътността се увеличава до толкова , че скоростта да се избяга от гравитационното поле се изравнява със скоростта на светлината. Светлина също се поглъща и обекта става невидим, поради което се нарича черна дупка. Звездите имат различна продължителност на своя живот, в зависимост от тяхната маса. Подобните на Слънцето звезди живеят около 10 млрд.години, докато звездите с над 20 пъти по-голяма маса имат хиляда пъти по кратък живот – около 10 млрд.години. Слънцето е звезда от среден тип, в средата на своя живот и е на възраст около 4.5 млрд.години. При масивните звезди водорода се изгаря много бързо и това е причина за техния кратък живот.
Слънчевата система представлява една много малка част от Вселената. Счита се, че Слънчевата система се е формирала преди 4.6 млрд.години в резултат на гравитационен колапс на слънчевата мъглявина – облак от междузвезден прах, газове и лед. С течение на времето по-голямата част от космическия прах и газ се събрали на едно място под действието на гравитацията и така се е формирало Слънцето. От останалата материя – прах, лед и газ, впоследствие се формирали планетите, луните, кометите и астероидите.
Слънчевата система се намира на около 26000 светлинни години от центъра на нашата галактика. Млечния път в един от спиралните ръкави, по-близо до ръба на галактиката. Цялата слънчева система се завърта веднъж около центъра на галактиката ни за около 250 млн.години.
Слънчевата система съдържа Слънцето, 9 планети, 68 спътници на планетите и голям брой малки тела ( комети и астероиди ). Съществуват нови спътници на планетите, но те нямат официални имена. Вътрешната част на Слънчевата система съдържа планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс. Планетите по външната част на системата са Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Между двете части се намира астероиден пояс. Орбитите на планетите са елиптични, с изключение на Меркурий и Плутон, които имат кръгови орбити. Орбитите на всички планети лежат на една плоскост, наречена еклиптика и определящ плоскостта на орбитата на Земята. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на орбитата на Земята. Орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта на еклиптиката - 17 градуса.
Планетите във вътрешната част на Слънчевата система са от земен тип ( скалисти ), и са изградени основно от скали, метали и имат голяма плътност, бавно въртене, нямат пръстени и имат малък на брой сателити. Останалите планети са газови: те са изградени от водород и хелий, които имат малка плътност, бързо въртене около оста си, дълбока атмосфера, пръстени и много спътници. Гигантските газови планети имат повече спътници от скалните планети заради своята голяма маса, която определя и тяхното силно гравитационно поле. А тяхното силно гравитационно поле им позволява да “ контролират “ по – голямо пространство около тях.
Големината на Слънчевата система е около 40 AU – 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. Но слънчевият вятър се разпространява на около 5 пъти по – голяма дистанция. Един начин да си представим относителните размери на Слънчевата система е да използваме модел, предствящ цялата Слънчева система, умалена един милиард пъти. Тогава Земята ще има диаметър около 1.3 см ( колкото гроздово зърно ), Луната ще се върти около Земята по орбита на разстояние около 30 см, диаметъра на Слънцето ще е 1.5 м., а разстоянието от Земята до слънцето – 150 м. Юпитер ще има диаметър 15 см, а разстоянието от него до Слънцето – 750 м. Размерът на Сатурн ще е около 12 см и ще е отдалечен от Слънцето на 1.5 км. Уран и Нептун, с размерите на лимони, съответно ще са на 3 и 4.5 км от Слънцето. Човек в този мащаб ще има размер на атом, а наи – близката до нас звезда ще бъде отдалечена на 40 000 км.
Най – голямото по размери тяло в Слънчевата система е Слънцето, както и е най – близката до Земята звезда. То, както всички звезди, представлява голямо кълбо от горещи газове, което няма рязко очертани граници и плътността му плавно се увеличава с дълбочината. Във вътрешността му всяка секунда протичат 10^38 протонни реакциии се отделят около 4.10^26 J енергия. Това е 10 000 пъти повече от енергията, която е произвело човечеството през цялата си история. Процесът на сливане на ядрата се нарича ядрен синтез и е придружен от излъчването на огромни количества светлина и топлина. То практически е неизчерпаем източник на екологично чиста енергия за нашата цивилизация, който все още не се използва в големи мащаби. Слънцето привлича с мощни гравитационни сили всичко, намиращо се в обсег от над 6 000 милиона километра от него и го задържа в орбита около себе си.
Най – големите тела, кръжащи около Слънцето, са планетите. Всички те обикалят около Слънцето по почти кръгови траектории, наречени орбити.
По своите характеристики планетите се делят на две групи – планети от земна група и планети – гиганти. В първата група освен Земята влизат Меркурий, Венера и Марс, а във втората – Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун. Астероидите и метеорните тела, както и Плутон, не са членова на тези групи.
Диаметрите на планетите от замната група са от порядъка на 10 000 км. Планетите – гиганти са десетки пъти по – големи по размери от тях. Масите на планетите от двете групи също се различават – планетите – гиганти са десетки и стотици пъти по – масивни от планетите от земната група.
Средната плътност на планетите – гиганти е близка до плътността на водата ( плътността на Уран е най – голяма и достига малко над 1,5 g / cm3 ), докато планетите от земната група имат няколко пъти по – голяма плътност. Това говори за съществена разлика и в химичния състав. Планетите – гиганти се състоят предимно от леки елементи – водород и хелий.
Всички планети – гиганти имат пръстени, като най – силно впечатление прави този на Сатурн. Сред планетите от земната група няма нито една с пръстен. Докато планетите от земната група или въобще нямат, или имат най – много два спътника, то гигантите имат по повече от 10 спътника.
Двете групи се различават и по периоди на околоосно въртене. Докато периодът на планетите от земната група е не по – малък от едно денонощие, то планетите – гиганти се въртят с период около 10 часа ( изключение е Нептун, чийто период е 16 часа ).
Всички планети обикалят около Слънцето в една и съща посока. Гледано от Земята, тяхното движение е от запад на изток. Те се въртят около осите си в същата посока, с изключение на Венера и Уран, чиято посока на въртене е обратна. В същата посока около планетите обикалят и спътниците им ( изключение правят някои от спътниците на Юпитер, Сатурн и Нептун ).
Характеристиките на планетите – маса, размери, разстояние от Слънцето, период на околоосно въртене, наклон на оста спрямо равнината на орбитата – в значителна степен определят физичните условия на повърхността им. Например размерите на масата на планетата определят силата на тежестта на повърхността й, от която зависи дали дадена планета може да удържи около себе си атмосфера. Молекулите със скорост, по – голяма от параболичната, напускат планетата. В резултат малките планети и мнозинството спътници нямат никакви атмосфери. По – масивните планети имат атмосфера, но тя е разредена. Например на повърхността на Марс силата на тежестта е по – малка в сравнение с тази на Земята, затова атмосферата му е по – разредена. При планетите – гиганти силата на тежестта е голяма, атмосферите им са плътни и съдържат молекулен водород, практически отсъстващ в атмосферата на най – близките до Слънцето 4 планети. Плътността на атмосферта и химичният й състав определят степента на поглъщане на слънчевото лъчение, достигащо до нея. Температурата на повърхността на планетата зависи от разстоянието й до Слънцето и от наличието на атмосфера. Въртенето на планета, притежаваща атмосфера, способства за изравняване на температурите на дневното и нощното й полукълбо.
В заключение може да се отрази, че далеч не всички въпроси, свързани със Слънчевата система са изследвани и систематизирани от научна гледна точка. Характерните тенденции са насочени към анализ на възможностите за използване на слънчевата енергия като източник за човечеството. Мисля, че след края на Студената война, когато надпреварата в Космоса бе резултата на сблъсъци между две системи е дошло време за мирно сътрудничество и изследване на тайните на Слънчевата система.
ЛИТЕРАТУРА:
Милков, Мл. Произход на Слънчевата система, Хронос, 1996
Шкодров, В., Малки планети в Слънчевата система,ИК Наука и изкуство, 1973
Климишин, И, А., Астрономия наших дней, ИК Наука, 1986
Ще може ли това:
http://download.pomagalo.com/157061/...+baba+iliiica/
Благодаря.
http://download.pomagalo.com/33837/m...vna+istoriya+/
Благодаря предварително
Не ме познаваш,не ти и трябва…[!][!][!]
"Една българка"
(трансформиращ преразказ върху трета част (от името на баба Илийца)
Нощта вече настъпваше ,когато аз стигнах до манастира.Когато пристигнах, потропах на
вратата и на двора излезе един ратай и един монах.Те си говореха и по това разбрах,че
става нещо.Аз продължих да викам ,а те ме попитаха коя съм и дали съм сама.Аз им отго-
ворих и те ме пуснаха да вляза.Калугерът започна да ме разпитва какво правя тук и защо
съм дошла.И аз им казах за внучето ми е болно и нищо не е могло да му помогне.И го по-
питах къде е игуменът, а той ми отвърна, че го няма .
Притесних се заради внучето ми-че няма кой да му почете и реших това да направи мо-
нахът.Но той не искаше.Аз му се молех, дори му казах, че ще си платя.И той си облече ра-
сото и излезе от килията си да чете на детето.
Последвах го в черквата , той взе книгата и ми каза да го приближа .Детенцето ми беше
жълто и той си помисли,че е умряло,но то горкичкото си отвори очичките.
Той му чете за здраве,а аз му целунах ръката и му платих.И след това ,аз реших да му
разкажа за бунтовника.Но той се разсърди и каза ,че бунтовниците може да дойдат .Така
и аз разбрах.Гласът ми затрепера,но успокоих монаха,че никой няма да дойде.
Започнах да му разказвам как съм срещнала бунтовник,но той каза,че нищо не иска да
чува.Аз тръгнах подир калугерът ,излязох на двора и му рекох,че няма да нощувам в мана-
стира.А той ме изгледа учуден.Казах му ,че ще си тръгна ,но преди това да ми даде хляб,
защото съм гладна.
Той нареди на ратая да донесе хляб и ме предупреди ,че втори път няма да отвори
вратата.Монаха ми нареди да си вървя.Аз взех детето ,сложих хляба в торбата и излязох.
След като излязох,вратата зад мен се заключи.
МЕМОАРИ, ДОКУМЕНТИ, СУБЕКТИВНА ИСТОРИЯ
Антония Колева
web
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В увода на книгата си “Раздробяване на наивния консенсус” (199Михаил Неделчев декларира убеденост във възможността да се пише “история на съвременността, история дори на текущия ден” и основания за тази позиция той търси чрез книгата си. След смелите декларации на надежда за обективност на “късите си наративи”, въпреки че си дава сметка за възможната им пристрастност, М. Неделчев поднася писани по конкретни поводи статии, които разглеждат политически проблеми, потенциално принадлежащи според автора към евентуален “по-късен историографски разказ” за промяната в България. Фрагментите на М. Неделчев добиват историографска ценност не толкова с оглед на този евентуален бъдещ историографски разказ, те се самодокументализират посредством многократните декларации на повода, по който са написани, и сведенията за периодичните издания, в които са публикувани и препечатвани. Библиографска информация за текстовете читателят получава не само от коректната бележка в края на книгата, но и от текста на самите фрагменти.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Ефектът на самодокументализиране на текстовете разбира се не може да бъде плод само на препечатката – той се произвежда от подмяната на предназначението на текстовете – те не изглеждат като да са писани, за да осведомят любителя на историческата истина за случилото се, те са писани, за да убедят, за да спечелят за определена дребна /в сравнение с историческите генерализации/ или по-важна гледна точка, но винаги в конкретна ситуация. За книгата тези ситуации отчасти са минали и това засилва документалността й – напрежението, резултат от волята за убедителност на фрагментите, е спаднало и естествено се поражда една дистанцираност спрямо текста, присъща на историческия документ. Заявявайки, че пише история, М. Неделчев предоставя на читателя си документи.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Точно противното прави Петко Симеонов в “Голямата промяна” (1996). Подзаглавието гласи “опит за документ” и книгата наистина е заета преди всичко да се афишира като документ. И то не само като истински документ, но и като казващ истината документ, а и като документ, казващ истината точно за онова, за което разказва. Казващият тези три истини /отнасящата се до собствената му достоверност, до достоверността на разказваното и до значимостта на разказваното/ документ фактически претендира да съвпада с традиционния историографски текст – какъвто го знаем от училище или от историографията на ХІХ век. “Опитът за документ” на “Голямата промяна” е опит за предлагане на готов за консумация исторически текст – излиза, че добрият документ също като добрия полуфабрикат почти не трябва да изисква допълнителна преработка преди консумация. Такъв е впрочем и желаният от читателя на исторически четива документ. Зад заявката за документ на Петко Симеонов се крие претенция за историография.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В желанието си “Голямата промяна” да се превърне в документ, който да включва в себе си и критиката на документа, тя се превръща в документ единствено на нагласите към документа. Преднамереността на документа се оказва по-значим фактор в успешното самодоказване на даден текст като документ от често споменаваната в тази връзка ос на противопоставяне пристрастно – обективно. Писаният за да бъде документ текст може да служи за документ единствено в непредвидена от него посока. Ще използувам “Голямата промяна” като документ за нагласите за документ на онези читатели и автори, които синонимизират документалното с историческия факт и с историческата истина. Докато книгата на Михаил Неделчев изхожда от документа, за да търси утвърждаването си като история на съвременността, то Петко Симеонов се базира на мемоарните традиции в претенциите си за историографска достоверност.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Спомените за исторически процеси напластяват два организационни принципа на събитийността – личната памет и историята. По самата си форма мемоарите поставят под въпрос пренасянето на личностен опит върху исторически промени или неизменности; те наслагват персонални действия, желания и резултатите от тях като обяснения на историческото. Бивайки център не само в повествованието, но и в представата за историята в мемоарите, личността е основен инструмент при операциите за налагане на мемоара като достоверен източник на информация за случилото се.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Тук различните опити за писане на съвременна история се държат по различен начин – авторите и на двете споменати до момента книги декларират политическата си позиция. Но при фрагментите на Неделчев тази декларация е основа за категоричността на предлаганите политически мнения и решения в текстовете, а при Петко Симеонов тя е начин да се осигури солидна база, от която да протича описанието на събитията. При Симеонов политическата позиция най-често се свежда до афиширане на мястото на автора на “Голямата промяна” в организационната структура на СДС. При това пространствената схема на организационният модел бива буквализирана до възможностите за фокусиране на разказващия историята – колкото по-високо в организационната йерархия е зрителният ъгъл на пишещия текста, толкова по-успешно той обхваща събитието в целостта му.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Друг тип опериране с декларирането на политическите пристрастия на разказващия предлага “Елитът и промяната в България” (199
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum “Елитът и промяната в България” предполага разкриване на разказващите личности не само поради спецификата на интервюто и поради ярките личностни образи – често шаржирани от медиите по време на активната им политическа кариера, но поради явното противоречие между елит и анонимност. Изкушаващи за любителите-детективи са и подхвърлените от съставителя следи – в книгата е поместен списък на интервюираните /или на част от тях/. За начало като силна изходна позиция може да бъде използуван спорът около авторството на термина “отлюспване”. В предговора са изброени претендентите – Х. Събев, Е. Сугарев и Д. Йончев. Волен Сидеров също не може да бъде сгрешен – той съвсем не се труди да не говори като главен редактор на известния вестник. По-сложните казуси са случаите, когато показателни при разконспирирането са характеристиките на речта на разказващия – паразитните думи в речта на Х. Събев не могат да бъдат пропуснати, както и начинът му на фразиране в равнопоставени и неположени в причинно-следствени отношения отрязъци, свързани помежду си със съюза “и”. За любителите на задачи с повишена трудност идва преценката на репертоара на говорещия – Петко Симеонов и тук използува явно любимата си метафора “буря в чаша вода”. Друг един “свидетел” се позовава на своя статия в “Народна култура”, като задава приблизително точно момента на публикуване на статията си и тематиката й – остава само без излишната тук погнуса да се потопим в старото, все още народно, течение на вестника на културните, за да идентифицираме криещия се зад този пасаж негов автор – нищо чудно и да е Михаил Неделчев. Потапяйки се в “Култура”-та читателят вече е стигнал до онази работа с документи, която е типична за историка. Така “Елитът и промяната в България” може игрово да задейства един тип писане на субективна история, което всеки читател върши сам и доколкото му е необходимо. Пътят на разследването разбира се съвсем не е задължителен, но “Елитът” го предполага в много по-голяма степен от монологичните мемоарни форми. Анонимизирането на елита, което е само по себе си една оксиморонна операция, е пречка пред преждевременното активиране на предубежденията на читателя към разказващите личности, а разконспирирането им е твърде комплексно усилие, за да не породи поне като страничен ефект историческата активност на читателя. Като подкана за читателя-детектив служи и загадъчният коментатор Иван Евтимов, добавен върху саморъчно залепен надпис на титулната страница – чиито коментари досега не съм идентифицирала в книгата. Призив ли е това към читателя да направи своя коментар и да постави и своето име в авторския колектив?
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Чрез колажа от откъси “Елитът” превръща проблема за това кой разказва за случилото се в детайл на разказването, а не в основен елемент от преценката за достоверността на разказваното. В един типичен мемоар, какъвто е този на Петко Симеонов в “Голямата промяна”, това /включването на личността в повествованието/ често се постига посредством акцентирането върху психологическите самоописания на спомнящия си – които могат да се разпаднат в описания от различни времеви позиции на състояния в различни точки на времевия континуум, който е обект на спомнящия си. Наблягането върху психическата личност на пишещия и разказващия за случилото се иска да служи като своеобразен филтър на субективизма на разказваното. То свежда субективното до психическия живот и предлага една подобна на химичната процедура на филтриране, за да елиминира нежелателния при утвърждаването на истинното на разказваното субективизъм. Уговорките за пълното съзнание на автора относно дебнещата го опасност от субективизъм представят психологическите саморефлексии като способни да освободят неговия “опит за документ” от личната позиция и от личното пристрастие. Оптимизмът относно филтрирането на личността от “Голямата промяна” е чисто химичен в безвъпросно сигурния си успех – той вярва, че е възможно откриването и отстраняването на психологизма и разчита да го е направил, за да представи своя текст като документ в чист вид; документ, който не се нуждае от критика, защото вече се е саморазкритикувал. При писането на спомени за комунизма стандартната за историческото изследване критика на документа се практикува като част от перестроечния почин за критика и самокритика, чиято практика естествено наблягаше много повече на безопасната и осигуряваща всеобщото одобрение самокритика.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Освен като инструмент за справяне с противоречията - между индивидуалната памет на спомена и необходимостта от широка споделеност на историческия разказ - личността на пишещия за прехода се централизира по почти противоположен начин при друг тип спомени. Пример за тези разсъждения за прехода може да бъде книгата на Румен Даскалов “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” (1991). Този тип писане е /беше/ доста разпространен, но ми се струва, че рядко бива обобщаван в книги. Тук отново става дума за документ. И то документ, който също като документалността на мемоарите е конструиран преднамерено от автора си като такъв. Но е документ в смисъл на свидетелство, удостоверение, което при необходимост можеш да покажеш при постъпване на работа или пред чуждестранните си спонсори или просто да си го имаш за всеки случай, както се притежава диплома от школа за политическа преподготовка в Москва или от Централно-Европейския Университет в Будапеща. Също като самокритиката, късна тоталитарна мода беше и играта на тенис на маса. В есетата си Румен Даскалов ни удивлява с бързината на реакцията си – основно качество в пинг-понга. Заявявайки още в увода си, че се е стремял да “отреагира на процесите” – Даскалов наистина го прави и то забележително пъргаво – извод, повод за който дава и изключително прецизната датировка на есетата – често дори до точния ден на написването. Тук става дума за опити за личностна идентификация в един съвсем различен смисъл от този, който влага Михаил Неделчев в търсенето на връзка между ситуацията си на политизиран и тази на политическия човек. Преоценката на миналото в “Раздробяване на наивния консенсус” е наложена от личната ситуация на избор на автора, а заявената претенция за обективност се стеснява до претенция за частична общностна споделеност на установения от автора дисонанс между картината на случващото /или случилото/ се и ориентацията на настоящите му /или бъдещи/ действия. Често като краен резултат на “късите наративи” на М. Неделчев се предлагат решения на политически въпроси. Тази прагматичност осигурява на личния преход на автора място в осмислянето на историческата промяна и в този смисъл може би наистина открива път на “късите му наративи” към обобщаването им от една бъдеща историография.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Процесите, на които Румен Даскалов “отреагира”, не са тези на Михаил Неделчев. Най-точно е да се каже, че Даскалов “реагира” на клиширането на прехода. Книгата му концентрира клишето на деня в една невъзможна плътност, която в явната си неестественост би могла да мине и за изследователска позиция, ако претенцията на автора не беше именно да се представи като отговарящ, а в идеалния случай и конструиращ новата правилност на деня – претенция директно изразена в увода на книгата в един твърде подробен за привеждане пасаж, в който авторът се самопредставя като носител на всички възможни правилности на деня – антитоталитаризъм, гражданственост, прогресистки модернизъм, прозападноевропейска ориентация, антисоциализъм, симпатии към СДС, антинационализъм, прагматизъм, антиутопизъм и демитологизиране. Книгата “Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма” е идеален инструмент за проследяване на стъпките по завишаване на чувствителността към клишето на комунистическата реторика и пътищата на нейното изместване – не вярвам Даскалов и днес да може да озаглави статия от 5 страници “Българското общество в период на дълбока промяна”, както е направил на 4-5 Февруари 1991 година; или ако го направи, това веднага би издало умението му да “отреагира” и на процеси отпреди “дълбоката промяна”.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Документите на Даскалов са предназначени за показване на необходимите места, които винаги се привиждат като официални, следователно там шумът е неуместен. Затова Даскалов се опитва да избегне шума всячески и именно на тези опити е ефект необикновено високата плътност на клишето в книгата му. Но тъкмо шумовият ефект, който има документът, е използуван в стремящите се към документализацията като към средство за признаване на правдоподобността им мемоари. Става дума не за произвежданите звукови вълни при боравенето с хартията, а за естествения информационен шум, присъщ на документите поради непренебрежимото различие в контекстите на създаването им и на прочита им. Като информационен шум в спомените за историческите събития обикновено биват разглеждани данните, които нито могат да бъдат причислени директно към историята, нито са активни при опитите за извличане на някаква скрита информационна подложка на документа, която е най-често плод на промени в изследователската методология на историка. Информционният шум на мемоара може да се разглежда и като негова отличителна черта, прокарваща границата между лични спомени и историческо съчинение. Използуващият психологическите си самонаблюдения автор на мемоари не наивно, като причинно-следствено обясняващи постъпките му, а като елемент на самокритика на субективността на историческата му визия, може посредством шума да засили впечетлението за правдоподобност на разказа си – по аналогия с по-високата степен на правдоподобност на фотоизображението пред това на продукта на художеството, на изобразителното изкуство. Малката случка, личното чувство, битовата подробност, разиграният диалог – това се техники за шумопроизводство в документалния мемоар. Шумът и впечатлението за достоверност при мемоара действуват в права пропорция.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Проблемът на мемоара обаче е, че постоянно е заплашен от разминаването между своята собствена преценка за стойността на събитието, за което разказва, за важното и маловажното събитие, за йерархията и взаимната свързаност на събитията и преценката за това на читателя на спомените. В този смисъл мемоарът никога на може да направи окончателна и точна стратификация на информацията и информациония шум, с които той оперира. Отдалечаването на читателя от преценката на спомнящия си за събитията увеличава възможността за подобно разминаване, което обикновено нарушава прогностицираното от мемоара равновесие между количествата на поднасяна информация и на информационния му шум в полето на сведенията за историческите събития. Ефект на тази диспропорция на желания от документалното и естествено възникналия при емисирането и приемането шумов ефект обезценява мемоара като директно свързан с историческата правдоподобност, но повишава неговата стойност на документ, използуван, разбира се, отново по схемата на изненадата, на изиграните очаквания към документа за възможната му ценност.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Често мемоарът кокетира в употребата на необходимия за документа информаицонен шум, като го превръща в централен обяснителен инструмент при търсенето на връзката между личния опит и историческото събитие. Впрочем това е по-успешния сценарий за справянето на спомнящия си със стоящата пред него задача да се представи като съпреживял историческите събития в сравнение с описването им в термините и представите на традиционната историография, преведени в първо лице единствено число. В “Голямата промяна” например информационният шум става схема за обяснение на случилото се посредством ежедневността на промяната. Освен задвижващ механизъм на навика за “документ” ежедневността на ставането на промяната в “Голямата промяна” се противопоставя на опитите за саморефлексия на автора в стремежа му към доказване на достоверността на гледната му точка. Всекидневността на промяната Петко Симеонов вижда като определяне на дозата на промяната и разпределянето й във всеки ден. Промяната се извършва стъпка по стъпка и така тя се разпада на малки несвързани помежду си отрязъци и изчезва в дози, привидно нямащи отношение към същинската промяна. След така описаното изчезване на промяната остава само предварителната убеденост на читателя, че промяна има и уверението на заглавието на книгата за нейната големина.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Инструмент за задействане на историографския образец в текстовете, представящи се за история на днешния ден е и разнотипността на заглавия, подзаглавия, уточняващи разширения и поместените под тях текстови отрязъци. Усложнената конструкция на текстовите единици, засилената йерархизация на книги, включващи пораздели, глави, параграфи и всичко това съотнесено с цялостната постройка са белег на научното, който се превръща в реторически елемент целящ повишаването на убедителността на текста при самопредставянето му като правдоподобен. В разглежданите книги отново се наблюдават два типа почти противоположни стратегии на усложняване на заглавната структура. В “Голямата промяна” заглавията са опит за извеждане на запомнящи се фрази-етикети, които явно клонят към клиширането – книга първа, представляваща собствено разказа на Петко Симеонов за промяната носи заглавието “Тропосване на нашето време” и включва три части: “Преди да вденем иглата”, “Кройка с пияна ножица”, “Първа проба”. Да оставим настрана неудачността на метафориката на шева и кройката, доколкото прилагането й в политиката веднага навежда на мисълта за съшити с бели конци машинации. Но тези заглавия въвеждат параграфи от типа на “Структура и функции на ЦИК”, съчетани с комични опити за провокативност “Аристотел, Желю и Евлоги” или познати ни от брилянтите на съвременните ни народопсихолози концепции за “Идеалът на кухненската демокрация”. Големите заглавия се опитват да сложат акцент върху авторовата физиономичност и с това могат да бъдат причислени към отнасящите се до манипулациите с авторовата личност, които извършват спомените, нарекли се мемоари в претенцията да разказват историята.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum “Елитът и промяната в България” също държи да изведе авторовото в заглавието, но тук съотношението е обърнато – големите заглавия се опитват да определят тематиката, която се разглежда, а отделните параграфи са въведени чрез цитати от интервютата, изразяващи водещата мисъл на интервюирания по темата. “Елитът” тук задълбочава опитите си за анонимизиране на интервюираните като начин за утвърждаването на откъсите от индивидуални преценки като обобщения с валидността на субективна история на прехода – разгледаният по-горе ефект на анонимизиране чрез упоменаването на партийната принадлежност вместо личното име на интервюирания тук се продължава от свеждането на личността до изказаното от нея мнение. Извеждането на тезите на поместените откъси от интервюта в заглавия на параграфи и отбелязването им в съдържанието набляга на противоречивостта на изказваните мнения като важна за замисъла на сборника.
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum В разгледаните дотук книги, разказващи за промяната днес или вчера, авторите използуват различни пътища, за да докажат правото си да разказват достоверната история – докато Петко Симеонов привежда ключовата си позиция в СДС като доказателство за това, че разполага с необходимото количество информация и широкия поглед за преценката й, съставителят на “Елитът и промяната в България” се ползува от сциентисткия авторитет, който има социологическото проучване пред най-широки кръгове публика, както и от привилегията да представя проучване на университетски колектив, пък бил той и от Нов Български Университет, който естествено губи по точки от сродните си институции, до които достъпът е ограничен чрез повече или по-малко оспорвани кандидат-студентски изпити. Михаил Неделчев вижда като централна за разказващия историята позицията на прагматично ориентираното интегриране на исторически опит – собствен или препредаден посредством историческото образование или изследване – при заемането на граждански и политически позиции. Румен Даскалов ни представя една позиция на историка на съвременността, която се самообосновава чрез всеобемащата всекидневна правилност. Макар първите две предложения за постигане на достоверност на разказа да съотнасят по различен начин институциите на научността, а вторите две да търсят убедителността си посредством играта с актуалната ситуативна необходимост на историзиращия поглед и четирите случая използуват по различен начин инструменти за установяване на връзка между документалното, мемоара и субективната история с цел самоутвърждаването си като свързващи настоящето с историческото, с миналото.
http://www.teenproblem.net/forum
Забележка:
http://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forumhttp://www.teenproblem.net/forum Статията ще бъде допълнена от един равностоен на първата й част дял относно разказите за комунизма. Отново ще бъдат разглеждани само български примери, като се търси профилът на разнообразните реакции спрямо болезнеността и агресивността на темата за близкото минало. Предвиждам да работя с книгите на Владислав Тодоров “Адамов комплекс”, Асен Игнатов “Психология на комунизма”, Сергей Герджиков “Феноменът комунизъм”, Иван Кацарски “Тоталитарният социализъм”, Марин Чолаков “Психопатология на комунизма”, Любен Дилов “Еротика”, както и с някои текстове от сборника “Ars erotica”. Възможно е и включването на други не-мемоарни книги за комунизма в България. Ще се концентрирам върху употребата на фикционалното при опитите да се анализира или разкаже комунизма, като ще интерпретирам както прякото цитиране на фикционални текстове като документ, така и фикцията като формален белег и инструмент на паметта за комунизма. Ще анализирам проблемите на научното при интерпретацията на комунизма със специално внимание върху опозицията между експанзираща природна научност като форма на бягство от идеологическите клопки, заложени от социалистическата историческа и социална дисциплинарна матрица. Ще търся и ефектите на медицинските метафори или директни употреби при разглеждането на комунизма. Ще следя за профила на изместване на икономическия и социологически анализ от привичните му за времето на социализма перспективи към нови, масово употребими тематични ракурси.
http://www.teenproblem.net/forum
http://www.teenproblem.net/forum
© Антония Колева, 1999
© Издателство LiterNet, 07. 02. 2000
=============================
Не ме познаваш,не ти и трябва…[!][!][!]
Анализ на две стихотворения
Изготвил: Ивелина Емилова Владова
Специалност: Българска филология
Курс I, Фак. № 5320, II група
Проверил: Елеонора Великова
Велико Търново
2007/2008г.
Петя Стойкова Дубарова (25.04.1962, Бургас).
Учи в английската езикова гимназия в Бургас. Самоубива се не навършила 17 години. Пише стихове от най-ранна детска възраст. Първите й публикации са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", в списанията "Родна реч" и "Младеж". Неин духовен наставник е поетът-преводач Григор Ленков.
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете й разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и с отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество.
http://www.teenproblem.net/forum
(Съчинения: Аз и морето (1980); Поезия. Стихове и разкази от различни години (1984); Лястовица. Стихове и разкази (1987); Най-синьото вълшебство (198
„ С дъжда ”
От спуканите вени на небето (А)
потича неспокоен и студен, (Б)
съзира ме, заглежда се във мен, (Б)
с езици хладни близва ми лицето. (А)
Той ту се свива в локва пред нозете, (А)
треперещ като коте от вода, (Б)
ту бяла електрическа звезда, (Б)
във него се оглежда като цвете. (А)
Заслушвам се и чувам как над мене (А)
със капки черни като вишнев сок (Б)
той удря по циментовия блок (Б)
и нещо му говори със звънтене. (А)
Във тази нощ сама съм в тъмнината, (А)
но нищо не навява самота, (Б)
защото е изкуство под дъжда (Б)
да можеш да говориш със водата. (А)
Петя Дубарова 1987г.
Тема на творбата: Дъждът – приятел, с който поетесата може да говори и споделя.
Идея на творбата: Засвидетелства своята интимност към дъжда, нейното приятелство с дъжда, сливането й с него.
Лайтмотив: Водещата идея на творбата е дъжда, който е сравнен с приятел.
Строфична организация: Произведението е изградено от четири строфи, всяка от които се състои от четири стиха.
Стихосложение: Силаботоническо – то е най-разпространеното в българската литература. Стихът е изграден от определен брой ударени и неударени срички в определени ритмични стъпки. Този тип стихосложение първоначално възниква в Русия, а по-късно навлиза и у нас.
Рими: В стихотворението са на лице и двата вида рими - бедни и богати, като преобладаващи са богатите рими, които му придават звучност, мелодичност и ритмичност. Според типовете комбинации между римите в строфата, римите са три вида- съседни, кръстосани и обхватни. В стихотворението „С дъжда” на Петя Дубарова римите са обхватни. Според мястото на ударението римите биват- мъжки, женски, дактилни и хипердактилни. В стихотворението са:
небето-лицето – женска, богата, обхватна
студен-мен – мъжка, богата, обхватна
мене-звънтене – женска, богата, обхватна
тъмнината-водата – женска, богата, обхватна
самота-дъжда – мъжка, бедна, обхватна
Сравнения: При него се сравняват два обекта или два предмета, от които първият е непознат, а другия познат. Например в това стихотворение сравненията са следните:
„ треперещ като коте от вода“
„ във него се оглежда като цвете”
„ със капки черни като вишнев сок”
Метафори: Цялото стихотворение е изградено от множество метафори, които засилват неговата емоционалност:
„ От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.”
„ … ту бяла електрическа звезда,
във него се оглежда като цвете.”
„ … той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.”
„ защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.”
Епитети:
„ От спуканите вени на небето”
„ с езици хладни близва ми лицето”
„ ту бяла електрическа звезда”
„ със капки черни като вишнев сок”
„ той удря по циментовия блок”
Инверсия:
„ с езици хладни близва ми лицето”
„ с капки черни като вишнев сок”
Асонанс:
„ с езици хладни близва ми лицето” – и
„ във него се оглежда като цвете” – е
„ Заслушвам се и чувам как над мене” – а
„ Във тази нощ сама съм в тъмнината” – а
Алитерация:
„ Той ту се свива в локва пред нозете” – в
„ Във тази нощ сама съм в тъмнината” – м, н
„ но нищо не навява самота” – н
Литота:
„ От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен”
↓
„ ту се свива в локва пред нозете”
Ритмична схема: В стихотворението „С дъжда” на Петя Дубарова се редуват – първи и четвърти стих: хорейна, втори и трети стих ямбична стихотворна стъпка. Отнася се за всяка една строфа.
„ Настроение”
Препъна се във облака небето (А)
и падна като купола на храм. (Б)
Извика нещо с писък самолетен. (А)
А после аз видях, сърдит и ням (Б)
как нощен дъжд приведен подковава (А)
на облака изрязания ръб. (Б)
И синя радост в мене разклонява (А)
короната си, мощна като дъб, (Б)
защото като палава минута, (А)
внезапно грабната от палав ден, (Б)
живея аз от никого нечута, (А)
а цялото небе живее в мен. (Б)
Петя Дубарова
Тема на творбата: Нюанс на емоция, показва лирическото настроение и колебанията между крайните полюси на тъгата и радостта.
Идея на творбата: Да представи различните емоционални усещания на поетесата и нейният дълбоко чувствен и безкраен свят.
Лайтмотив:
„ … живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.”
Строфична организация: Творбата се състои от четири строфи, всяка от които от четири стиха.
Стихосложение: Както и при първото стихотворение, и при това стихосложението е силаботоническо.
Рими: В стихотворението преобладават богати рими, но има и бедни. Друга особеност в тази творба е, че римите са кръстосани
небето-самолетен – бял стих
на храм-и ням – мъжка, бедна, кръстосана
подковава-разклонява – женска, бедна, кръстосана
ръб-дъб – мъжка, богата, кръстосана
минута-нечута – женска, богата, кръстосана
ден-в мен – мъжка, богата, кръстосана
Сравнения:
„ и падна като купола на храм”
„ короната си, мощна като дъб”
„ защото като палава минута”
Метафори: Както и по-горното стихотворение, така и това, е изградено изцяло от метафори, например:
„ Препъна се във облака небето… „
„ …как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб… „ , и др.
Епитети:
„ Извика нещо с писък самолетен”
„как нощен дъжд приведен подковава”
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,
защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден”
Инверсия:
„ … с писък самолетен”
„ на облака изрязания ръб”
„ живея аз от никого нечута”
Анжамбман: Пренасяне на част от фраза от един стих в началото на следващия, при което в края на стиха се получава пауза.Различават се три вида – стихов анжамбман, строфичен анжамбан и сричков анжамбман. В стихотворението „ Настроение” анжамбманът е строфичен:
…
„Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,
как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб… „
„ И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,
защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден”
…
Асонанс:
„ Препъна се във облака небето – а, е
и падна като купола на храм – а
„… как нощен дъжд приведен подковава” – а, е, о
„ короната си, мощна като дъб” – а, о
„ а цялото небе живее в мен” – е
Алитерация:
„ как нощен дъжд приведен подковава” – в
„ внезапно грабната от дълъг ден” – н
Ритмична схема: изразява се в това, че първи и трети стих са с хорейна стихотворна стъпка, а втори и четвърти – с ямбична. Отнася се за всяка една строфа.
Петя Дубарова пише не философска поезия, а поезия на сърцето. Тя заявява, че нейните настроения са дълбоки и другите хора не ги улавят, нейният свят е единствен и невидим за другите. Всяко едно нещо го изживява болезнено. В една секунда тя вижда огромна „синя радост” , „палава минута”. Излагайки своето настроение и в двете стихотворения, тя показва своя вътрешен свят невиждан от другите, обикновените хора. Целият безкрай е обозрим за нея и самата тя се сравнява с небето. Тя самата е безкрай: „ цялото небе живее в мен”.
В тази поезия има както очовечаване на предметния свят така присъства и обратния процес – опредметяване на човешкия свят. Тя се чувства добре докато вали, а хората се крият от дъжда под чадърите си или в домовете си. За нея дъждът е приятел, макар и за кратко, но истински приятел.Дъждът и настроението са мимолетни неща. Петя Дубарова е сетивна, емоционална, чувствена, флуидна, тя е поетеса, която носи поезията в душата си. Поетесата усеща живата и неживата материя, тя е момиче, което не познава чувството самота. Тя е приятел с безкрая.
Петя Стойкова Дубарова умира на 04.12.1979 в родния си град Бургас
Няма любов...има само временни интереси[!][!][!]
Йордан Йовков – „Албена”
От всичките ценности на човечеството красотата – физическа и духовна, е онова богатство, което е трайно и изключително силно привлича творческото внимание на Йордан Йовков. Красотата, особено когато служи на доброто, според писателя е главното мерило за всички прояви в човешкия живот. Култът към красотата се проявява в цялото творчество на Йовков. Това придава определен естетически акцент на всички нравствено психологически и етични проблеми в неговите произведения.
Силата на красотата е показана най-ярко в едни от най-недостижимите шедьоври в нашата литература – разказите от сборника „Вечери в Антимовския хан”. Интересно място в него заема разказът „Албена”, в който е засегната темата за греха и изкуплението, за неотразимата сила на женската хубост. Този разказ има две кулминационни точки, изразяващи отношението на социума към греха на Албена. В първата сцена е тълпата, която забравя моралните канони, под въздействието на женската хубост опрощава греха. Така разказът утвърждава първото естетическо гледище към красотата – неподсъдна, Божа даденост, духовен център на селото и затова трябва да бъде запазена и съхранена, а не унищожена. Важна роля в хармонизацията на грешницата с общността има дядо Власю, чиито думи: „Какво е селото без Албена!” събуждат естетическата реакция на тълпата. Друг кулминационен момент е признанието на Нягул, че е убиец, а Албена – съучастница, възвръща отново моралистичния рефлекс. Помирителят дядо Власю този път се явява в ролята си на разединител между личността и групата.
Разказът „Албена” разгръща в сюжетен план идеята за покоряващата сила на красотата и голямата тема за греха и наказанието. Това е разказ за въздействието на красотата върху множеството, за преобразяващата сила на красотата. В този план „Албена” много напомня на „Фрина” на Пенчо Славейков. Главната героиня – Албена, е самата красота, въплътена в образа на една реално съществуваща жена. Начинът, по който Йовков изгражда нейния портрет, е характерен за неговия поетически стил. Той ни подготвя за появяването на Албена чрез оценката „хубава”, изречена единодушно от селяните: „И отдалеч по вървежа и по правата щ снага се познаваше колко Албена е хубава”. След тази начална обща характеристика обаче Йовков внася нови щрихи към образа на Албена в типично фолклорен стил: тънки вежди, бяло лице, стройна снага. От лицето щ се излъчва „магия, която укротяваше и обвързваше”. Прибавено е и детайлно описание на облеклото – също красиво и празнично: син сукман, късо елече, украсено с лисича кожа. В синхрон с хубостта на Албена е и хубостта на мъжа, влюбен в нея. Непознатият мъж, заподозрян отначало в убийството на Куцар, е описан като рус хубавеляк, с килната назад калпак и небрежно разбъркан перчем. Нягул, ощастливеният от любовта на Албена неин съселянин, е обрисуван по абсолютно същия начин. В контраст с красивия Нягул е представен съпругът на Албена – Куцар. Той е символ на грозотата – неугледен, тромав, приличащ, по думите на писателя, на „плашило”. Отрицателната си оценка авторът допълва и чрез редица сравнения: Куцар „гледа като бик, подчинява се като роб” и то на Нягул. Глаголът „подчинява се” внушава мисълта, че грозотата е длъжна да се подчини на красотата. Йовков допълва: „Като че не беше жив човек, а вещ.” В съгласие със своето виждане той внушава, че само красотата притежава живот.
В центъра на творбата е изпращането на Албена за града. На площада се е събрало почти цялото село и авторът проследява нравствените реакции и отношението на хората към героинята. Когато Албена, странно притихнала и красиво облечена, се задава по улицата, съпроводена от двама стражари, тълпата я посреща със злобни подмятания, а дядо Власю, готов да даде воля на нравствената присъда на селото, размахва тояга в закана: „ Да я храсна аз по главата, че да види.” Тоягата е символ на строгата морална санкция. Селото обвинява Албена за стореното престъпление и независимо от присъдата, която щ предстои, селото я наказва с поведението си.
Но щом Албена минава между двете стени от хора и вдига погледа си към тях – „още по-хубав, защото беше натежал от мъка”, сякаш става някаква магия. „Грешна беше тази жена, но беше хубава” – в тези думи авторът събира нравствената оценка на селото. Красотата има нравствена сила и тласка селяните към нравствена трансформация. Същото вътрешно преобразяване се случва и с бея от „Шибил”. Жените, готвещи се до този момент да хулят Албена, млъкват, за тоягата на дядо Власю остава неподвижна. Само за миг става „чудото”, но то преобръща и най-коравите сърца: „жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. А след думите на Албена – „спокойно скръбна, все тъй хубава”: „Прощавайте! Млада съм съгреших!”, всички стълпени около нея заплакват. В този момент се чува разтрепераният глас на дядо Власю: „Момчета, дръжте я, не я давайте! Какво е селото без Албена!” Какво са хората без красотата – сякаш казва Йовков. В този момент красотата бележи своето тържество – злобата и настървението са забравени и се постига колективно изживяване на един върховен миг на опиянение.
Това обаче е само един миг, който бива рязко прекъснат от появата на убиеца Нягул, което действие е предизвикано от разкаянието на Албена. Преди да се появи Нягул тя изглежда уязвима, слаба, ранима и това предизвиква естествената жалост и съчувствие на всички. Но когато до грешната жена стои един мъж – рус и хубав, грехът се умножава. Защото освен убийството има и прелюбодеяние, което предизвиква страданието, отчаянието и безкрайната мъка на Нягулица и гняв. Вдигнал тоягата си, дядо Власю отново започва да вика: „Кучката, развали още една къща”, а жените я „стрелват с очи”, пълни с омраза. Извисяването до красотата е един мигновен порив. Макар и мимолетен, той е все пак тържество на духа, победа над ежедневието. Опоетизирайки хубостта на Албена моралистът Йовков не може да оневини героинята си и щ дава своето „възмездие” чрез наказанието за извършения грях.
Разказът „Албена” е истински апотеоз на красотата и на нейната всепобеждаваща сила. В него Йовков постига най-високото си творческо достижение като изразител на преклонението си пред нея. Ненадминат майстор на художественото слово, той съумява да ни направи съпричастни на своето възхищение пред това най-пленително богатство в човешкия живот.
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
