Отговор в тема
What does the sport mean? моля за тази темамного спешно ми трябва
моля за следните теми:
http://download.pomagalo.com/269780/...=11675980&po=1
http://download.pomagalo.com/79645/p...=11676056&po=8
http://download.pomagalo.com/83745/i...antinov/?po=53
http://download.pomagalo.com/310213/...veiikov/?po=10
http://download.pomagalo.com/129269/...+yavorov/?po=3
Благодаря на хората които ще се отзовът
Волята в нас е винаги свободна, само че не винаги е добра
Августин
Най-разгорещеният спор, свързан с личността на Блажений Августин, както по време на живота му, така и след смъртта му, е върху благодатта и свободната воля. Несъмнено, причина за изкривяването на православното разбиране за благодатта у Августин Блаженний е известна свръхлогичност, каквато той притежавал заедно с латинския си манталитет, към който принадлежал по култура, макар и не по кръв. По произход той си остава африканец и донякъде притежава емоционалния “плам” на южните народи.
“Волята в нас е винаги свободна , само че не винаги е добра” с тези думи Агустин иска да ни покаже , че пътят не е само един , че не съществува само праведно и ние сами избираме по кой път да тръгнем. Това е заложено още в Библията в притчата за Кайн и Авел , където Кайн има избора да тръгне по праведния път или да убие брат си , затова, че не той е предпочетеният от баща им и Бога. Господ е дал на човеците правото да „могат „ да избират как да изживеят живота си – в грях или в хармония и любов.
„Но волята в нас е винаги свободна, само че не винаги е добра. Защото тя е свободна или от правдата, когато служи на греха, и тогава е зла; или от греха, когато служи на правдата, и тогава е добра. А благодатта Божия е винаги добра и тя допринася, щото да стане човек на добрата воля онзи, чиято воля преди това е била зла. Тя допринася и, щото самата добра воля (след като вече е започнала да бъде такава) да нараства и да стане толкова голяма, че да е в състояние да изпълни божествените заповеди, които възжелала, понеже желаела силно и съвършено. Този именно е смисълът на написаното: "Ако желаеш, ще запазиш заповедите" - че човекът, който желае, ала не може, да узнае, че още не е пожелал достатъчно, и да се моли да има такава воля, която ще е достатъчна, за да изпълни заповедите. И разбира се, ще му бъде помогнато да извърши заповяданото. Защото полезно е да желаем тогава, когато можем, и полезно е да можем, когато желаем: защото каква е ползата да желаем невъзможното или да не желаем възможното?”/ Августиг Блаженний/
Този цитат ни доказва , че няма само праведно , а има избор между доброто и злото, който правим сами. Можем да се отречем от материалното или да му се отдадем напълно, можем да вършим добри дела, в полза на другите или да причиняваме злини , за които ще си понесем заслуженото на тоя или на оня свят /самият Августин говори с примери за този съд /.
Има хора , невярващи в Бога и в правотата на християнството , като така изразяват своето право на избор .В съвремието някои вярват заради страх от наказание.Тези хора не приемат Божиите повели като избор , а като заповед , защото вярват, че непочитането им ще доведе до наказание от свръхестествена сила . Те нямат свободната воля да решат, дали да спазват законите, или да изберат пътя на непочитането им .Други пък вярват , че дарявайки средства на крайнонуждаещи се хора , демонстрирайки надмощие и показност , изкупуват греховете , сторени от тях и така няма да ги застигне Страшния съд . По Коледа сме свидетели на лицемерна благотворителност . Ако цяла година си трупал богаства и си благоденствал , причинявайки страдание на други , без да изпиташ капка съжаление и съчувствие , материалните „жертви” , които принасяш по големите празници могат ли да изкупят греховете и да успокоят съвестта ти ?!
Съществуват и хора, не особено заможни, които намират начини и средства да стоплят с любовта си нечие сърце и да донесат радост и надежда на някой, който се нуждае.Ето още един пример за свободен избор и проява на „свободната воля” на всеки един от нас.
Ние имаме избор дали да отвърнем на злото със зло или да го „излекуваме” с добро.Някои загубват човешкия си облик, заради това, че са били лишени от любов и човешка топлина.Агресията , която ни залива като лавина отвсякъде се подхранва от желанието за отмъщение и от човешката завист и горделивост.
„Ала за да не помисли някой, че там нищо се не върши от людете чрез свободното произволене, в псалома е речено: "Не ожесточавайте сърцата си." И от Иезекиила: "Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и направете си ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог; но обърнете се - и живейте!”
Августин призовава да се обърнем към любовта като към най-великото средство за справяне с пороците. Ако излъчваме и даряваме любов, не е възможно към нас да се върне друго, освен Любов.В това се крие смисъла на клишето „Любовта ще спаси света”.Но тук пак стигаме до свободния избор на всеки един от нас и следователно до израза на нашата „свободна воля”.
Човекът е разумно същество, дарено от Бог със свободна воля, която му дава право да прави избори. От това, какви избори правим, се определяме като личности. Нашите избори решават съдбата на Света. В наши ръце е възможността да го спасим или унищожим, да го направим по-добър или по-лош . Ние избираме съдбата си и само ние сме в състояние да я променим чрез свободната си воля!
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Предизвикателството на пътуването в творчеството на Алеко Константинов
Културата на следосвобожденска България е изпълнена с търсенето на националната идентичност в контекста на европейския цивилизационен модел. След дългия период на безпросветност и изостаналост спрямо европейските народи българската култура е изпълнена с противоречия и динамични промени. Тя се лута между патриархалното и модерното, между своето и чуждото, между самобитното и универсалното. Българинът е поставен пред нелеката задача да запази изконните ценности на културата си и да ги впише в общоевропейския модел, преодолявайки комплексите на изолираност и изостаналост. В този процес на вписване в европейското мисията на интелектуалеца е сложна и отговорна – той трябва да направи първата крачка в преосмислянето на възрожденската нагласа към света. Тази интеграция се осъществява чрез пътуването, което в творчеството на Алеко не е просто опознаване на други светове, а е белязано от знака на себепостигането. Но към типичния за Западноевропейския ренесанс мотив за пътуването се прибавят и специфичните български измерения. Алековият странстващ българин решава дилемата между своето и чуждото, съчетавайки крайните позиции на традиционалиста с помирителните стремления на модерния човек.
Пътуващият човек на Алеко тръгва, за да опознава и покорява нови светове. Героят непрестанно съизмерва два свята – чуждия и своя, за да види и лицето и “туй пусто опаки”. Но те не могат да бъдат така лесно отделени и именно в това се състои предизвикателството на пътя. В пътеписа “До Чикаго и назад” опозицията Европа – Америка е център на съпоставянето. Герой на пътуването става културният човек, който преценява Новия свят. В “Бай Ганьо” героят постига обратен ефект – не само се разминава с европейската култура, но и показва деформирането на родното. А със завръщането си в България попада в центъра на обществения живот и се представя като човек, придобил опит в Европа.
Жанрът на пътеписа се появявва българската литературна история като свидетелство за връзката между Българското възраждане и Ренесанса в Западна Европа. Разбира се, българският еквивалент носи някои характерни черти, които го различават от оригинала – възрожденският пътепис осмисля пътуването в границите на родното и обслужва националната идеология, свързана най-вече с формирането на националното самосъзнание. За разлика от Вазовите пътеписи, които, дори след Освобождението, продължават възрожденската традиция, в творчеството на Алеко мотивът за пътуването се проявава в своята пълнота. В “До Чикаго и назад” пътуването е осмисляне на взаимоотношенията “човек- свят”, съезмерване между свое и чуждо.
Алековото отношение към пътуването е нетипично за следосвобожденския българин. Както литературният критик К. Бъклова отбелязва: “за българина /…/ пътуването векове наред е означавало работа, учение, изгнание, кариера, но не и удоволствие”. Алеко за първи път в българската литература преосмисля пътуването, вижда го и го представя като себепостигане и преоценка.
Образът на пътуващия човек присъства и в “Бай Ганьо”, и в “Дочикаго и назад”, но в две много различни интерпретации, между които обаче можем да намерим и много сходни неща. Определението “пътуващ човек” следва установеното от древни времена противапоставяне между пространството на дома и пространството на пътя. Погледът и реакциите са изострени, пътуващият човек непрестанно търси както опорните точки на познанието, така и предизвикателството на новото. Пътуването на Бай Ганьо е подчинено на груби и меркантилни интереси. За него чуждият свят е по-скоро враждебен; той е природа, от коята трябва да се вземе каквото може. А когато чуждият свят е наразбираем, реакцията е по-скоро агресивна – резултатът е или неприемане, или игнориране: “Какво ще и гледам на Виената – хора, къщи, салтанати.” Казва Бай ганьо и се затваря в своя малък, ограничен свят.
Погледът на разказвача в “До Чикаго и назад” е различен, но не противоположен на Бай-Ганьовия. В пътеписа има дори моменти, в които разказвачът неговите спътници постъпват като типични балканци и възприемат света с мерките на Бай Ганьо. Разликата се състои в погледа и оценката на героите. Гледането и поведението на разказвача в пътеписа се раздвоява на две ясно обособени части. Можем да ги определим като идеална и сетивна, обществена и битова, но най-точно би било да ги наречем национална и етническа. Националното е светът на модерната и идеална човешка общност, при който “своето” се характеризира с понятията на националното пространство, обществено устройство, политика, история и култура. В този случай разказвачът има по-скоро комплекси от чуждия и чуден свят – в него нещата са устроени така, както ни се иска да бъде у нас, но все още не сме го постигнали. Обществената отговарност, гражданското общество, културата, цивилизацията, равнопоставеността, икономическият възход, чудесата на съвременните технологии – всечко това са блага, към които оценявящияг чужденец се отнася кога възхитено, кога унизено, но винаги с необходимото уважение. Отношение, което липсва в образа на Бай Ганьо – за него непознатото е враждебно и чуждо, или го принизява като прикрта българско, или го отрича и игнорира, но никога уважава.в пътеписа в областта на етническото решаващи са сетивно установените навици и привички, нещо твърде различно то идеологическте норми на модерната култура. В този аспект погледа на разказвача е критичен, дори скептичен в някои отношения. Но на него трудно ще му харесат порядките в американския “ресторан”, където на обяд го поят с “гнила водица”, и твърде му допада атмосферата на баварската кръчма, в коята, наред с бирата и закуските, стопаните предлагат приятна компания и задушевен разговор. Неприятно впечатление му прави и автоматизираният американски живот, в който всички са се превърнали в “чаркове” на някаква огромна машина за пари.
Погледът на разказвача е постоянно раздвоен не само на принципа “приемане - отхвърляне”, но и на принципа “организиран живот – сетивен живот”. Сетивата на пътеписеца възприемат многообразието, сътворено от човешката цивилизация, улавят красотата на природата. А когато естетският му поглед и чувството му за справедливост са обезпокоени, със същата емоционална сила той негодува и се тревожи. Първите впечатления от Америка съчетават възхищението от техническия прогрес и недоумението но европееца от обезличаването на личността в мащабите на Новия свят. Очарованието от чудесата се преплита с усещането за безпокойство, предизвикона от странното, деформирано, едва доловимо присъствие на човека: “а пък хилядите янки, които сноват по огромния му корпус, той не забелязва даже – те са толкова безконечно малки в сравнение с този колос, произведението на същите тези малки двуноги животинки”. В “Бай Ганьо” въобще не можем да говорим за “сетивен живот”, защото съществуването на героя можем да определим като материално – опитва се да вземе каквото може от чуждия свят, да спечели на всяка цена, да запази своето. А що се отнася до “организирания” обществен живот, той го интересува единствено защото “келепир има в тая работа”.
Идеята за пътуващия човек – търсещ, оценяващ и преценяващ, номира две коренно различни интерпретации в образите на Бай Ганьо и пътеписеца. Пътеписецът е тозе ,който постига истинската цел на пътуването – познанието и себепознанието, докато Бай Ганьо не съумява да се докасне до другостта и единственото, което носи от своето пътуване, са претенциите за опит и увереност в обществения живот.
Пътуването не е предизвикателство само за погледа и оценката върху непознатото, но и за цялостното отношение свое – чуждо. Докато за пътеписеца чуждото е привлекателно и интересно, а своето – обект на преоценка, а целта е да се види и лицето , и опакото; да се вземе поука, то за Бай Ганьо чуждо е всичко онова, което не е свое или българско, а целта е единствено да присвои чуждото и съхрани своето, в името на собственото си оцеляване.
Постоянното ценностно раздвоение между сетивен и материален свят в творчеството на Алеко и конкретно в “До Чикаго и назад”, води до непрекъснато прескачане от “живота тук” и “живата у нас”. Тук нещата не се поддават на просто противопоставяне. Тече един вътрешен спор, който най-често се изразява в постянно люшкане в отговор на въпроса “кое е позор и кое - слава”. Въобще за този пътепис понятията за позор и слава са изключително важни, а оттам и за самочувствието на разказвача и неговите спътници. Защото те не са кото Бай Ганьо, който веднъж за винаги е решил проблема в своя полза. Но и самата необходимост да възприемат света в тези две категории говори за особено разколебаване на националното, а оттам и на собственото самочувствие. На изложението в Чикаго българският павилион е сбутан и тъмен, за разлика от бляскавите представяния на големите държави. Трудно ни е да покажем нещо наистина впечатляващо, ако не е придружено от съпътстващ разказ легенда, който да разкрие достойнствата на нашия свят. От друга страна, този така блестящ свят е неразбираем за балканската логика – студен и автоматизиран. Такава напрегнатост на погледа виждаме и в едно друго противоречие – между очакването и реалността. Причината е в това, че погледът на разказвача се докосва до Новия свят отвън. Дори в началото нагласата му е да търси новото, интересното и провокативното. А за да се намерят скритите страни на този свят има много бариери – езикова, времева и други. Дори когато разказвачът ни излага разсъжденията си по даден проблем, той го прави в ролята на турист, външен наблюдател. Този външен поглед е едновременно предимство и недостатък. Предимство е, защото не е замъглен от рутината и позволява да видиш чуждото в неговата цялост и да го съпоствиш с познатото. Недостатък е, защото не ти дава поглед върху истинското положение на нещата. Но не трябва да пропускаме факта, че от почти същата позиция гледа на Новия свят и Бай Ганьо – той също е страничен наблюдател. Но истинското предизвикателство на пътя е в това колко дълбоко ще стигне този външен поглед и как ще се отрази в личността на пътуващия човек. Неслучайно авторът казва, че “Бай Ганьо тръгва по Европа”, защото той до края си остава само на нейната повърхност и така и не прониква в културата й, нейното докосване не се отразява в личността му ни най-малко и не променя погледа му върху чуждото и своето.
Положението с пътеписеца е съвсем различно. За него предизвикателството е не просто пътуването, но и позицията /на външен човек/, от която той го прави. За него всеки поглед предизвиква дълбок размисъл и преоценка на мащабите, в които възприема своето и чуждото. Непрекъснато изчислява, сравнява и с рая, и с ада; прескача ме жду тяхното и нашето – за да открие решението на българските проблеми в тяхното, но и опора и убежище от американските проблеми в нашето. Така светът, който се описва, е разделен на наш и ваш, на ад и рай, на лице и опако. По средата е нашият разказвач, който трябва да номери начин да ги примири в себе си. Защото нищо не е едностранчиво – когато се сблъсква с огромните мащаби, разказвачът е удивен; всичко е колосално в сравнение с нашата малка България. Но огромните мащаби си имат и обратна страна – прекомерно високите скорости например – “всички литнали, всички бързат”. А кога ще живеят? Този въпрос живо вълнува разказвача. В него изплува неразрешимото противоричие между желанието да достигнеш стандартите на световния прогрес и желанието да запазим спокойствито си. Друг въпрос, който вълнува пътеписеца, е о ргонизацията на гражданското общество. Той се възхищава от неговото устроство, но същото това гражданско общество води след себе си популизма и корупцията – средствата, чрез които общественото мнение се манипулира.
Външният поглед предизвиква повествоватеря да търси истинската същност на видяното. По отношение на нравите и културата разказвачът в “До Чикаго и назад” проявава доста сходни вкусове с Бай Ганьо, без простащината и арогантността, разбира се. Пътеписецът, подобно на Бай Ганьо, не разбира специфичния културен код и често е принуден да обърне гръб на доста неща просто защото не ги разбира. Той е възхитен от непринудеността и непосредствеността на общуването на американците, но е неспособен да приеме “гнилата водица” и разбиранията за женска красота. Но това не изчерпва отношението на Бай Ганьо към чуждото – за него той е преди всичко завоевател. Докато се храни, той изземва чуждото, настанявайки се на чуждата трапеза. Тялото на героя е единственото материално измерение на родното – то се стреми да заеме чуждото пространство – изпълва купето и басейна, като изтласква другите в периферията. Бай Ганьо не само не се приобщава към европейската култура, но и пренебрегва културните знаци на чуждия свят: “Знам ги аз тях!”. Всяко чуждо пространство се подлага на обезсмисляща обработка. В Бай-Ганьовата концепция за света българското е своеобразен ценностен фокус, от който отстоят други национални позиции. Най-близо е славянството – в тази група попада Иречек, който е свой, защото е бил в България, но само до момента, в който Бай Ганьо не изпада в съмнения за безценния си гюл. А когато не може да отхвърли чуждото като отрицателно, той решава, че е маскирано българско. В това той намира опора за оцеляването си, което е негова основна цел. Понятието за оцеляването се появява за пръв път в тълкуването на Бай Ганьо през 1931г. В статията на немския славист Геземан. В тази статия критикът защитава една доста необичайна за времето си теза: Бай Ганьо не бива да се разглежда само кото отрицателен образ, въплътил всички негативни черти на националния характер, а да се види неговата поразителна жизненост, която му е помогнала да оцелее в изпитанията на робството.
Всъщност цялото Бай-Ганьово пътуване е пътуване одисея, пътуване оцеляване. В самия мотив за пътуването има голяма доза вътрешно противоречие – от една страна, пътуването е отказ /доброволен или не/ от стабилността, напускане на сигурното защитено пространство на дома. От друга страна, целта на пътуването е откриване на една друга, вътрешна стабилност, намиране на изход от хаоса, в който се озовава човекът, напуснал защитеното пространство на дома. Такова е пътуването в цялата европейска литературна история – например в “Робинзон Крузо”, а българският еквивалент е творчеството на Ботев / “На прощаване” и др./. Пътуването е търсене на нови ценностни жалони за изграждането на космоса на самия човек. Предизвикателството на това пътуване търсене е именно оцеляването. Как се справят Алековите герои с това предизвикателство? Различно. Бай Ганьо оцелява на всяка цена. Той е лишен от опората на каквоато и да е трайна ценност – семейство, дом. Неслучайно е описан като 30-годишен ерген. Липсата на трайни принципи е в основата на постоянната несигурност в мислите, чувствата и поведението на Бай Ганьо. Въпреки чея прикрива с агресивност, тази му слабост го прави уязвим – в живато му липсват истинските неща. Преклонението му пред властта, парите и личното благоденствие е едновременно сила проклятие. Колокото повече Бай Ганьо започва да гледа на света през призмата на парите, толкова повече губи човешкия си поглед. Когато има опасност властта, към която той се стреми, да падне, сърцето Бай Ганьо “пада в петите” и го обладава страх. Той въздъхва: “На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола, маскари с маскари…”. Той не е готов да осъзнае, че сам е основният виновник за ситуацията; по навик търси вината в някакави “митични” маскари – другите, тези, които ни налагат правилата.
Но оцелявянето на Бай Ганьо има и друга страна – той е уверен, че познава Европа и начина й на живот. Перчи се с пътешествиятя си и въпреки че представите му са деформирани, той се чувства силен. Винаги е готов да се преобърне както му е удобно, стига от това да има “келепир”. Неговото приспособяване най-добре виждаме в “Бай Ганьо се връща от Европа” – той веднага редактира посланието до княза и се нагажда към ситуацията, за да бъде винаги с управляващите, което е неизменно условие за успех. При редактирането се заменят едни думи с други, съвършено противоположни.към отечеството се прибавя “мило” само за да звучи по-добре. Употречата на единен език и придържането към морални норми би била само слабост, която ще попречи на героя да оцелее. Но Бай Ганьо не е сам. Той и сподвежниците му носят чертите на целия обществен живот, но в никакъв случай не и истинският национален интерес.
Срещу тезата на Геземан за жизнеутвърждаващата сила, въплътена в Бай Ганьо, косвено се противороставя позицията на литературния критик Боян Пенев, изразена в “Превращенията на Бай Ганьо”, че това е най-голямото неразбиране в българската литература, защото Бай Ганьо се връща във фолклорната традиция и се възприема като подчертано положителен образ на българското превъзходство. Тези две мнения /на Боян Пенев и на Геземан/ са показателни за цялостното възприемане на творбата – люшкащо си между смеха и горчивината от един изкривен образ на националното. Но за това малко по-нататък. Сега да се върнем на предизвикателството да оцелееш по пътя към изграждането на собствен космос.
При другия Алеков герой проблемът за оцеляването се разглежда от малко по-различен ъгъл – героят е поставен пред морално оцеляване. Героят трябва да остане безпомощен пред мащабите на Новиа свят и да види и лицето , и “опакито” му. Трудно е да оцелее безпристрастния писателско поглед, когато е заобиколен от бляскавия свят на новото. Трудно е да оцелее и националното му самосъзнание в сравнението между нашата малка България и колоса на новото – Америка.
Алековите герои въплъщават ва себе си различни отношения между чуждото и своето. Ситуация на търсене на нови ценностни ориентири, каквато и пътуването, поставя пред тях предизвикателството до помирят в себе си чуждото и своето, новото и старото, и в същото време, за добро или за лошо, да оцелеят.Бай-Ганьовата способност да оцелява му дава сила в хаоса на лишеното от национален идеал общество, в което царят далавераджийски боричкания.
За следосвобожденския българин изпразненият от съдържание възрожденски идеал представлява подтик за преоценка на националното в новата реалност.алековите герои също се изправят пред този проблем, но лазгледан в контекста на непознатия нов сват и неговите мащаби.
За пътеписеца в “До Чикаго и назад” националното е вечно сравнявано с американското. Но той не е категоричен в своята оценка. “Там е добре, унас е зле” – противопоставянето обаче далеч не е толкава просто. Пътеписецът се стреми да види всички страни на американския живот. Но дори самата необходимост да възприемаш света в тези две категории говори за незавършило утвърждаванена националното самочувствие. Американският чиновник не знае къде е България и я запраща в Турция. А нашите вестници непрекъснато говорят за интереса на световната общественост към славното отечество. За повествователя в “До Чикаго и назад” националното е разколебано и нестабилно, подлага се но съмнение при всяка среща с чуждото. Но дали така стои проблемът и при Бай Ганьо? По този въпрос литературният критик Никола Георгиев казва, че в Бай Ганьо действа механизма на едно голямо раздвоение. В едната линия на поведението си балканският герой защитно-настъпателно напомня на чужденците кой е и от къде е. И самоуверено, на едно място буквално, се тупа в гърдите “Булгар! Булгар!”. Другата линия на поведението му обаче показва, че да си “булгар” в Европа не е едно от най- удобните и изгодни положения, първо, защото “булгарът” влиза в Европа дамгосан със знака на малокултурието, и, второ, защото не знае тамошните правила. В първата линия в поведението на Бай Ганьо съпернически се “надхваща ” с другата. Във втората линия започво пригаждането, прикриването, мимикрията, а по възможност, макар че е невъзможен, и сомооткозът. Увлечен от желанието да се “препоръча” за културен човек, Бай Ганьо не само изцапва “бохчата” на госпожа Иричек, но върши и още много други смешно непохватни мимикрии, в които двете култури се смесват така, както Бай Ганьо смесва “ти” и “вие” в разговора си с “бай” Иречек.
Това раздвоение оставя пространство за множество интерпретации, тълкувания и най-вече противаречия. Най-голямото може ри е дали Бай Ганьо е социален или национален тип. Това противоречие възниква от представата, че той е обичаен реалистичен образ. Постепенно обаче този конфликт отстъпва н заден план и бива заменен от въпроса “Какъв обществен и национален тип представя Бай Ганьо – само олицетворение на националните черти или нищо друго?”
Първоначалните тълкувания са склонни да дадат по-скоро първия отговор. Бай Ганьо се възприема като образ на изостаналостта и некултурността на българина. По-късно обаче към това тълкуване се добавят и нови нюанси – Бай Ганьо не е просто национален герой, а продукт на определена културна ситуация, в коята, заради бурните промени на Балканите, си дават среща три различни исторически епохи – патриархалният балкански строй, времето но първоначалното натрупване на капитали, зараждащата се либерална демокрация. Това несъвпадение на времената /между които обикновено има около век разстояние/ е една от основните причини за израстването на Бай Ганьо на балканска почва.
В началото на XX век в живота на Бай Ганьо като културен герой взима неочаквана посока – за обикновените хора името но Бай Ганьо не само не се споменавало с лошо, но дори било използвано за обозночаване на българското, “нашето”. Това поражда вече споменатия конфликт между становищата на Боян Пенев и Геземан. Макар днес да сме се освободили от това “криворозбиране”, има нещо в отношението на българския читател към героя, което говори много за различните измерения на националното, които той отразява. Българинът се срамува от него, смее му се, дори плаче, когато вижда неадекватността му в чуждата културна среда. От образа на героя от приключенията му в България той се ужасява, отвращава и … “мълчи”. Белезите на това мълчание можев да проследим при вторичната фолклоризация на образа – като герой на много анекдоти и вицове. Тя га поставя в конфликтна ситуация винаги с чуждата културна среда и никога в културното пространство на своето.
Смехотворният образ на некултурния балканец е тотално разрушен, когато на политическата сцена на новоосвободеното държава тази некулторност се оказва уродлива форма на най-негативните черти на българския манталитет. Затова и вицовете за Бай Ганьо в България няма. Може би защото българинът не маже да се смее на изградената от самия него “политическа традиция”. Но това не е свързано с психологията на националниа характер, както мислян много то ранните тълкуватели на Алековия герой; нито пък само с ролята на една или друга класа, или с балканския комплекс пред цивилизована Европа, а засяга фундаментални цивилизационни проблеми.
Националната и регионална огрониченост в светогледа на Бай Ганьо е ясно различима. Но е ясно различима и авторовата позичия, пиемаща категориите на Новия свят като еталон и критерии, спрямо които се обговаря и оценява националното, своето. Рецидивите на робството, провокирали формирането на определени светогледни нагласи у българина, обясняват, но не оправдават неадекватното поведение на Бай Ганьо и деформирането на възрожденския идеал. В този смисъл, показателна е позицията на пътеписеца в “До Чикаго и назад”, който оценява и пресмисля националното в контекста на Новия свят.
Всяка Алекова творба ни поставя пред прага на едно пътуване. Пътуване през времена и нрови; хора и идеали. Пътуване, през което незабравимите герои се изправят пред предизвиктелството да опознаят или покорят Новия свят. А ние – пред предизвикателствотода се замислим за нашето и чуждото, пътуването и завръщането. Да се замислим и да се посмеем…
… Ако можем.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Изобличетелната сила и сатиричното майсторство във фейлетоните на Алеко Константинов
Най – яркият и най – последователният критически реалист през 90-те години на миналия век е Алеко Константинов. С реализма и демократичното чувство в своето творчество той създава трайни традиции в нашата литература. Като писател А. Константинов е създаден изцяло от общественополитическата действителност на своята епоха.
Той я следи отблизо като активно се отзовава и участва във всички обществени и политически прояви. Под зоркия му критичен поглед е дейността на политици, общественици и културни дейци. Влюбен в човека от народа, той става изразител на идеите на най – будната, демократично настроена интелигенция и с това възбужда срещу себе си злобата и тъмните страсти на засегнатите от перото му реакционни среди.
С творчеството си и с обаятелната си личност Алеко спечелва симпатиите на прогресивните среди от народа. Той самият е горд бедняк, почти без средства за живот, но въпреки абсолютно чужд на всякакав стремеж към забогатяване, даже се счита за “щастливец”. Като юрист Алеко се е ръководил от максимата, че човек няма право да пристъпва моралните закони заради материални интереси. А времето, в което живее, му дава много такива примери, които го възмущават и го отвращават. Във времето на кариеризъм и политически произвол писателят разкрива моралното падение на властниците, техния безпринуден стремеж към все повече богатства, а това са пороци, достойни за изоблечение и презрение.
На този лайтмотив е подчинен сюжетът във фейлетона “Страст”.
“На кой господ не се е кланял” предприемачът, за да прекара негодната си стока и да спечели нечестни пари. И за какво му са “пустите пари” – чуди се Алеко, “когато живее като говедо”.
Не по – достоен е висшият чиновник, който е извършил какви ли не подлости, за да се добере до този си пост. Герой на не една “иерзка драма” е въпросния министър, минаващ покрай писателя.
Ето защо Алеко Константинов се отвръщава от богатството, защото знае, че то не е плод на честен труд, а “рента на унижението и лакейството”. Особено много той презира ония богаташи, които странят от народа си. А за него волята на народа е върховна воля и народните интереси са единствените, които трябва да ръководят всеки български общественик. Вдъхновяван от Търновската конституция, Алеко истински страда като я вижда погазена от господстващата буржоазия. Страстен патрист, той много правилно оценява буржоазната демокрация – маска, злодеяния, псевдодемокрация и капиталестическото отношение към народа, превърнал го в роб, в автомат, в машина за пари.
Особено силно е представено негодуванието на А. Константинов срещу властолюбието на буржоазията във фейлетона на “Но изборите в Свищов”. С ярка художествена критика е обрисувано “моралното влияние върху масите, за да бъдат избрани удобни за правителството на К. Стоилов хора. Вместо ред и демократичност на изборите, полицията и останалите държавни служители се поставят изцяло в услуга на силните на деня властолюбци. Дори войската е въвлечена във фалшифицирването на изборите, получила нареждане да стреля на месо срещу справедливо протестиращите хора.
Мощен и заклеймяващ е протестът на писателя срещу държавните закони и наредби, посягащи върху човешките свободи на личността. Така той не може да остане безразличен към заповедтта на военния министър военните да не посещават клуб “Славянска беседа”, защото там се провеждала проруска политика. Но още по – голямо е възмощението му от продажната българска журналистика, която е готова да приветства и възхвалява всеки жест на властниците, та дори и ако е най - голямата глупост.
Още по – ярко изпъква раболението на някои вестникари, когато се касае за изява на височайшата царска особа, какъвто е случаят с награждаването на великия Вазов с орден и кръст II стенен за творческата му дейност. На тая висша грамотност, Алеко Константинов с гордост заявява, че титаничния Вазов няма нужда от царски ордени, защото “сам си е звезда, звезда литературна и никакви звезди с истински или фалшиви брилянти не могат да отличат неговите заслуги” към народа и България.
Отвратен от “героите” на своето съвремие, Алеко Константинов решава да създаде цяла галерия от образи, чрез които изцяло да обрисува тогавашната действителност под общото заглавие “Разни хора, разни идеали”. Този гениален план бе усоетен от хората, които осмиваше и които сложиха насилствен край на живота му в агония на творческата му дейност. Но макар и само четири на брой, фейлетоните от този цикъл вълнуват с огромната творческа мощ при изоблечението и с изключителното художествено майторство на автора.
Всички тези “дребни и едри хора на деня” носят чертите на словото време – кариеризъм и корупция, злоупотреба с дадената им власт, ограбване на държавни средства, стремеж към незаконно натрупване на капитали и т. н.
Един от тия дребни кариеристи виждаме в образа на помощник регистратора от първия фейлетон в цикъла. Това е един нищожен човек, който жадува за власт и почести и за да се издигне в службата е готов на всичко. Той си служи с доноси, анонимки, с подмазване на висшестоящите. Никакви унижения не го спират в борбата му за по – висок пост. Оригинален е методът на автора да остави своя герой сам да си разкрие и то с пределна яснота и убедителност:
“Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай
да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай,
подлец. Бош лаф! Подлец ли? Архиподлец
ти ставам аз тебе, брайно, ама где го
оня късмет!”
Всяка негова дума е брънка от нищожната му душица, показваща до какво нравствено падение стигат дребнобуржоазните чиновници, които виждат какво дава властта в буржоазната държава. Те са лишени от всякакво човешко достойнство, от елементарно духовно съдържание, те са морално опустпшени, готови на най – голямата подлост в преследване на целите си.
Вторият фейлетон представя престъпната до съдизъм власт. Чрез собствената си изповед героят са самоизоблечава и то без никакъв свян, без капчица разкаяние за безобразията, които е вършил докато е бил на власт. Оргии, изнасилвания, тъмни афери и ужасни престъпления са съпътствали този бивш “пазител” на реда.
Безсрамната изповед на героя включва и ценичната му гавра с честните труженици, борци за социална правда. Пошло и отвратително е обръщението му към един от тия самоотвержени патриоти:
“Е, добре, аз паднах – где е твоето
тържество, нещастнико?...
Аз живях, ти страда...
Ти запази идеите си, аз запазих
златото си. Кой спечели, кажи ми, о,
честний труженико? Ха-ха-ха-ха!”
Ето я истината за буржоазната “правда” и за безкрупулното потъпкване на народните идеали за свобода и щастие.
Перото на автора в този фейлетон е движено само от чувствата на омраза, гняв и презрение към представителите на беззаконието и терора.
В третия откъз е показан образа на великобългарския патриотар, който иска Македония да се освободи, но не от съчувствие към народа, а защото мечтае да стане управител на Солунската митница и то докато неговата партия е на власт. Това означава безцеремонно ограбване на хората и търговците, за да натрупа без никакъв труд огромни капитали.
“...Че да ги пипна аз ония ми ти търговци,
две годинки да им обирам каймака, стига ми!
На сетне оттегли се на Охридското езеро,
Дигни си една вила, па си накриви калпака...
Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко
друго е вятър!”
Ето какво се крие зад патриотските възгласи на българската буржоазия за непременното освобождение на Македония.
В четвъртия откъз от “Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов излива гневното си презрение върху еснафа, който се свива в черупката на своето спокойствие и не иска да знае какво става около него. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправдите, произвола, корупцията, към злото в живота. Към борците за социална справедливост той се обръща с наивния въпрос: “Вие ли ще оправите света?” За него е важно той да е добре. Тази позиция на индиферентност героят се опитва да внуши и на своя племенник, показвайки максимата на своята жизнена философия:
“Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб
какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец,
на оня бил крадец,...
Твоя работа ли е това? Криво – право,
Мълчи си. Преструвай се, че нищо
Не виждаш...”
Сам борец срещу обществената поквара, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. Това подсилва дълбокото гражданско въздействие на неговите фейлетони върху читателите от различните поколения. Написани извънредно смело, давайки абсолютно вярна представа за живота, илюстрирайки огромно художествено майсторство и изобразителско изкуство на автора си, фейлетоните на Алеко Константинов оказват дълбоко и трайно въздействие на нравственото и естетическо възпитание на поколенията.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Страданието и радостта в поемата „Ралица”
В поемата „Ралица” волята за живот е смисъл и красота на живота и тази представа е въплътена и реализация на чрез образа на Ралица. Тя е олицетворение на българските патриархални и непреходни добродетели-богато и чисто сърце, душевна и физическа красота, висока нравственост и сдържано човешко достойнство.
Във всеки от епизодите на поемата разкриваме различни периоди от живота на Ралица. Страданието и радостта вървят ръка за ръка в живота на Ралица. След страданието неизменно идва радостта, след радостта-страданието. Този цикъл се повтаря няколкократно в живота на Ралица. Независимо от това, което е спохожда, образът на Ралица непобедимо и неповторимо очарование, жизнена пълнота и воля за живот.
Красотата и очарованието на Ралица се разкрива още в първите стихове на поемата
Като оназ вечерница в небото,
Една бе в селото Ралица девойка,
И цяло село лудо бе по нея.
След това кратко, но изчерпателно слово за образа на Ралица идва първият момент на страдание. Страданието прониква в живота на Ралица още в детството, Тя носи тежката съдба на сирак. Баща и е заминал „во гурбет”, „а майка и отведоха с дене кахъри в гроба”.
Веднага след това идва утеха за Ралица. Тя израства с леля си, която я гледа като своя рожба, докато Ралица не вземе живота си в свой ръце.
Друга радост, която идва в живота на Ралица е любовта и към Иво Бойкин. Нейната любов е споделена, двамата млади са влюбени и щастливи. Славейков оставя образа на Ралица да води поемата, а образът на Иво е споменат само в отделни епизоди.
Той беше строен явор столоват,
Тя тънка, вита, кършена лоза:
Лаза се около явор обви-
Около Иво Палица девойка!
С тези стихове поетът описва тясната връзка между двамата възлюбени, които са „лика и прилика, един за друг родени”.
След радостта, която изживяват двамата влюбени идва и друго страдание за Ралица.Това е Стоичко Влаха, който иска да застане между двамата влюбени, да попречи на тяхната любов и да заеме мястото, на което стои Иво в живота на Ралица.Стоичко е от знатно семейство и решава да спечели Ралица със скъпи дарове „огърлица редена”, но тя не се заинтересува от подаръка ма Стоичко.На думите :Наречени са за теб”, тя отговаря „Не всичко, мен наречено, за мен е!”. Тези думи обаче не спират Стоичко, той продължава още по-настоятелно с думите ”На мен е обречено сърцето ти”.Прости, ясни и изпълнени с жизнена сила, която омекотява драматизма, са думите на Ралица към Стоичко, с които отхвърля неговата страст, лишена от „благите думи” на Иво и от неговите „вакли очи”
-Пусни!...Сърцето силом се не зема
Не е то пита, то се не ломи!
Със стиха „И паметта му мисли зли обзеха” разбираме, че опитите на Стоичко да спечели Ралица няма да спрът до тук.
Най-голямото щастие за Ралица е сватбата и с Иво и техния съвместен живот.
Зовеше я той „мое пиле”, поглед
От нея не отвеждайки, като
От свое скъпо, ненагледно благо.
В тези стихове се разкрива отношението на младите, тяхната любов и всеотдаденост един към друг. Щастие изпитва и Ивовата майка, удовлетворена от радостта и любовта на младите.
А радостта на Ивовата майка
Не споделил би никой, ни постигнал.
За съжаление страданието идва отново в живота на Ралица и измества радостта, която царува в сърцето и. Гневът, заседнал в дъното на Стоичковата душа, го кара да извърши едно престъпление. В една мразовита зимна нощ Стоичко убива Иво. С това убийство той убива и радостта на Ралица, за която страданието се удвоява, тъй като след смъртта на Иво почива и неговата майка. Така Ралица остава сама със своето страдание.
През сълзи тя не видя пролетта,
В тъга не сети лятото как мина
И дойде есента.
След тази огромна трагедия идва нова радост за Ралица, Тя ражда момченце, което осмисля живота и и и връща спомена за Иво и тяхната любов.
Смисълът, красотата и силата на поемата „Ралица” и на цялото творчество на Пенчо Славейков е в това да покаже „над скръб и над мъка как се възвисява, комуто живота е висша нужда”. Духовната пълното в произведението на Славейков се обуславя от надмогването и надвишаването на страданието , от силата и жилята за живот, в ковто се разкрива красотата и светлината на човешката душа.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
ЮБОВНАТА ЛИРИКА НА ЯВОРОВ
„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО” - „ВЪЛШЕБНИЦА” - „СТОН”
Емоционалните терзания на Яворов носят раздвоението на духовните му устреми. Твърде често душата е в съ¬зерцателен унес след преживяна криза. Покоят е относителен, а усещането за „смърт” на духа - осезателно. Тогава се появява белият символен цвят в поези¬ята му. Всичко замира и агонизиращо¬то съзнание изповядва последните тре¬пети на гаснещите в дълбока скръб емо¬ционални пориви на лирическия АЗ. Мисъл и чувство се докосват в безплътието на съня. Образите губят материалния си обем. Остава само „бялата” светли¬на на прискърбието, изпълнило душата на поета.
Тишината е „бяла”. Образите на лю¬бовта, все още неродени, но пожелани, са пронизани от белия символен цвят на притаената скръб:
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
Отвъд скръбта се открива нов свят в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло”, публикувана за първи път в сп.”Мисъл” през 1907 г.
Повеля и заклинание е притаил по¬етът във вътрешния смислов обем на глаголната форма в бъдеще време - „Ще бъдеш...” Повелява лирическият АЗ над съзнанието в „бялата” тишина на скръбта и заклиня умиращия стон на духа да роди в безплътието на мечтата нови пориви за чувството. То се изпълва с ангелска чистота. Светът на любовта става серафичен и лирическият АЗ напуска тленния материален свят, изпъл¬нен със зло, тревога и „съсипии”.
Миражна е границата между реалност и фикция, но тревогата за „свръхземните въпроси, що никой век не разреши” ос¬тава назад. За миг лирическият АЗ надмогва раздвоението, съмнението „спо¬давя” своя стон и мисълта изповядва докрай тайните на съзнанието сред „бя¬лата” тишина на нов духовен свят:
Аз мисля днес: света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
Яворовото поетично съмнение има но¬во художествено битие. Живее в нов свят - бял и чист. Подлага на преоценка невярата, обгръщаща с тревога душата. Лирическото съзнание на АЗ-а търси покой, иска мир след „безсъници¬те” на мисълта и драмата на духа.
Новият свят, облъхнат от ангелска „бяла” тишина, живее в душата на поета, „зареяла” взор в „две залюбени очи”:
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи.
И тих, ще пия техните лъчи -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
Вярата издига духа. Пречиства го. Лю¬бовта идва като светлина от нов свят, дълбоко стаен в „две залюбени очи”. Чувс¬твото залива със своята светла вяра съзнанието. Светлината струи, „прекрачва” границата между фикция и реал¬ност. Светът с променена духовност застава пред лирическия АЗ. И той съ¬зира „пейзажа” на своята душа, при¬ютил „среднощни тъмнини”, съмнения и „съсипни”. Но това са образи сякаш от друга реалност - далечна и чужда за просветления дух, който има нови се¬тива, с които посреща света. Неговият образ е променен и лирическият АЗ при¬ема по нов начин предизвикателствата на реалния действителен свят: „И нека съсипни се той окаже! (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Аз бих намерил и тогава даже обломки, от които да създам нов свят за двама ни, и свят, и храм.” От света на съмнението и раздвоени¬ето Яворовият поетичен АЗ съгражда храма на своята душа, в който светли¬ят дух на любовта живее в молитвено ангелско смирение.
Слова на изповед - като вълшебно тайнство - обгръщат художественото пространство на стихотворението „Вълшебница”, публикувано през 1906 г. в сп.”Мисъл” и посветено на Мина Тодо¬рова:
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
В храма на любовта душата намира покой. Приема доброволното пленничество пред олтара на чувството. Нереа¬лен е светът в тишината на любовна¬та изповед. Тленното и материалното отстъпват. Реалността чезне, „хори¬зонтът” на мисълта се отдръпва и остава само молитвеното смирение на душата. В безкрая на чувството се ражда светлината на словото. Пронизано е с любов и в безмълвието на тишина¬та любовната изповед звучи като музика. Тя се лее без глас и без звук в безкрайния евангелски простор на елейното чувство. То е затаена, неизречена мо¬литва, но и свят оброк - заклинание пред вълшебната тайна на любовта, скрита в „тихи две очи”:
Душата ми те моли и загина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина -
Душата ти вълшебница мълчи.
Мигът става вечност, а илюзията - реалност. Мълчанието е наситено с „гласа” на светлото чувство, което „говори” безмълвно чрез дълбоката езерна тишина, „лееща” се от „тихи две очи”.
Безплътие обгръща ду¬шите, но лъчезарна светлина говори за чувството, в което любовната страст живее като „глад и жажда”:
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество
Ангелската чистота на порива спира знойната страст на плътта и тя пре¬раства в дълбоко мъчително страдание, изповядано пред светлия олтар на душа¬та.
Но там - в храма на любовта - мълча¬нието „говори” и изразява пристрастие към споделеното чувство. То властва над безмълвната молитва на сърцето:
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
Словото се оказва ненужно и излиш¬но в интимното обричане на две души, във вълшебното тайнство на любовта, призната чрез омаята на чувството, издигнало душата високо над собстве¬ния й свян. Това е вълшебният тържествен миг - „вълшебното тържество” - на споделената във взаимно мълчание любов.
Молитвеното сливане на душите в стихотворението „Вълшебница” е из¬повядан любовен копнеж, който търси реалните стойности на чувството в „Стон” на Яворов - творба, посветена на Лора Каравелова и твърде често публикувана под заглавие „На Лора”.
За първи път стихотворението изли¬за на страниците на сп. „Мисъл” през 1906 г. То е без заглавие, публикувано е като пето стихотворение от цикъла „Падение”. През 1910 г. творбата е публикувана отново и носи заглавие „Стон”.
Яворов е потърсил гласа на стенанието, на любовния вопъл, който обсебва съзнанието. Подчинява го и то, лишено от право на избор, остава сред пулси¬ращата болка на любовния стон. Той потиска разума, отхвърля трезвата логика на мисълта и остава стенанието на душата:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Любовният стон звучи като последен предсмъртен зов. Лети душата към сво¬ята гибел, към своя „зноен” трагичен мираж, прокобно съсякъл житейския път на поета.
Любов и смърт се сливат в едно - търсят се и се намират в образа на Лора. Тя е „плът и призрак лек”. Болката за миг отделя реалността от миража. Но любовният стон остава. Лирическият АЗ се изпълва с усещане за смърт и полита в бездната на изгаря¬щото страдание:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми: що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка ... и в мъката любов!
Безумно красив е полетът на душата към Ада на любовта. Той е като пожелана среща със смъртта. Крайностите в човешкото битие се сливат. „Среща и разлъка” водят към „ад и мъка”. Те са в душата. Душата е стон, а в стона е болката от любовта.
Така градирани, емоционалните сте¬пени на страданието водят към осъз¬натата миражност на чувството:
Миражите са близо - пътя е далек.
Мигновението на радостта, изпепе¬лена от болката, отключва болезнени¬те усети на разочарованието:
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек
Дълъг е пътят на душата до реалната среща с любовта. Усещането за близост е измамно. Това е призракът на страстта, който изкушава душата с миражите на „знойна плът”. А те водят към Ада, към болката и страданието. Там любовта умира и се ражда отново сред стенанията и зо¬ва на душата, раздвоена между миража и реалността на чувството:
Миражите са близо - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе кой зове и стене -
тя - плът и призрак лек....
Тя - любовта, е знойно желание на плътта и страстен, нереален полет на духа. Плът и дух се „срещат” в полето на мъчителната болка, която е единс¬твеният реален стон и зов на душата.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
АБЕ ВИЕ МАЛОУМНИ ЛИ СТЕ ?! Ние тука да не сме гадатели, че да ви кажем дали сте бременни? Толкова ли е трудно да отидете и да си купите един ТЕСТ ЗА БРЕМЕННОСТ ?!
а мерси много
Преразказ с елементи на разсъждение върху
„По жицата” на Йордан Йовков
Йордан Йовков е един от големите български писатели-изключителен майстор на краткия разказ.Той е емоционален, проникновен, изпълнен с разбиране и съчувствие към болката, радостта и тежненията на хората.Ярко доказателство за това е неговият разказ „По жицата”.
Петър Моканина вижда непознат селянин да приближава към него по прашния селски път.Той веднага разбира, че другоселецът е беден и измъчен човек с оръфани, стари дрехи.По червения елек се познава, че е от Делиормана.Поглеждайки зад гърба му, Моканина вижда каруцата с впрегнатия кон на селянина.Вътре седи жена, превита на две, с ръченик, небрежно забраден и с отпуснати краища-ясен знак, че жената не я мъчи толкова жегата, колкото някаква скрита болка.Зад нея се вижда полегнало отпуснатото тяло на младо момиче с изпито нездраво лице.
Моканина съчувствено пита непознатия селянин:”Ти май болно имаш...”Това, сякаш не е толкова въпрос, колкото тъжната констатация на човек, сблъсквал се с бедност, скръб и неволя, истински събрат по съдба на другоселеца.Сиромахът, на име Гунчо разказва на Моканина, че не е тъдявашен, че от Кичук-Ахмед, днешното Надежда.Неусетно, но някак естесвено, другоселецът споделя своята болка.Сякаш Бог му е пратил Моканина, за да излее пред него своята горест.
И разказът му потича като буйна река: ”Не траят децата ми, измряха ми две-три малки.Сал едно ми остана - това момиче.”И Гунчо неусетно разказва как”детето му-уж младо, а вехне...”как”нещо тегнело на душата му...” как дружките му се изпоженили, сал тя стояла още...”как му се примолила по жетва да иде с другарките си на нивата, а той не я пущал...
Обичта към чедото е толкова силна, че ние я съзираме във всяка дума на другоселеца и сякаш усещаме трагичния завършек на разказа му.
Въпреки стаената тревога в сърцето, той пуща болнавото си дете на жътва с другарките.За зла участ нещастен случай сполетява дъщеря му Нонка.Една нощ, спейки на завет сред ръкойките, върху гърдите на момичето ляга студена змия.Дали от ужас, дали от болка-оттогава гръдта го боли.Никакви лекове не помагат, никакви доктори.Само една надежда остава!Гунчо се научава от близки хора, че някъде край село Манджилари се появила чудна бяла лястовица и който я видел-оздравявал, каквато и болест да имал.
С изключителното си майсторство на разказвач и душевед, Йовков рисува макар и плаха - радостта от надеждата, която кара измъчения селянин да пропътува дългия път от родния край.Неслучайно авторът е избрал името Надежда за име на неговото село.Символичен е и пътят до село Манджилари, където го отвежда надеждата.В нейн символ авторът претворява мита за чудната бяла лястовица, която носи здраве на болните и упование за безнадеждните.С нескрит копнеж Гунчо пита Моканина виждал ли е някога бяла лястовичка.Местният човек с болка отговаря, че не е виждал, но скръбта в очите на другоселеца го кара да изрази надежда и увереност, че те ще видят чудното създание и че детето му ще се върне към живота.Последните думи на Моканина: ”Боже,колко има мъка има по тоя свят,боже!” изразяват най-силно любовта на автора към бедния отруден селски човек, чиято едничка молба към бога е да му даде здраве и сили, за да се бори с бедността.
В разказа „По жицата” Йордан Йовков описва незавидната съдба на българския селянин в следосвобожденска България.Верен на авторския си усет и дълбоко проникновение, Йовков ни кара да обичаме истински неговите герои, да тъгуваме заедно с тях, да се радваме на дребните има радости, да вярваме в техните надежди.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/62596/e...+stanev/?po=14
Ще съм много благодарна ако някой го даде
Една невъзможна любов сред ужасите на войната
(литературноинтерпретатив о съчинение върху "Крадецът на Праскови" от Емилиян Станев)
Разработката е от класна работа по литература за 8 клас
Повестта "Крадецът на Праскови" ни запознава с изпитанията пред човешката същност по време на тежката и студена война, както и с изпитанията пред универсалните човешки ценности и най-вече с главната от тях - любовта. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Такава е и любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович - дълбока и искрена, но за съжаление в тези година на война тя е и драматична, и невъзможна.
В центъра на повестта любовта е поставена на фона на войната. Фон, който я прави невъзможна.
От една страна е противоречието между нуждата на човека да е отговорен към себе си, като изяви своята същност, и нормите на патриархалния морал, за който изневярата е престъпление. Постепенно авторът ни разкрива образа на главната героиня като наследница на видно, но обедняло семейство, което я подтиква да търси брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждите от човешка близост и любов. Но по-късно, когато тя действително се влюбва, разбира че връзката между нея и съпруга й е по скоро формална, отколкото истинска: "Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицрския си чин и блясък, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот". Донякъде нуждата и внушаването на родителите й, подтикват младата и неопитна учителка Елисавета да се омъжи за "бляскавия" офицер. Но след като прекарва известно време като негова съпруга тя прозрява истината, че живота й не е пълноценен: "В самотните часове, които прекарваше всеки ден тя изпитваше най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени пред прага на старостта". Точно в този момент я връхлита любовта към Иво - любов, свързана както с душевна и духовна близост, така и със сетивната наслада от собственото тяло, от скрития в него живот. Така в един миг Елисавета става някак двойнствена: "...душата й бе разделена на две същества, едното - примерната, угнетената жена, чакаща пристъпващата на среща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо". Това към което се стреми всеки човек - свобода и щастие - две от най - важните човешки ценности.
Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал. Втората група пречки пред невъзможната любов на Елисавета и Иво е омразата наоколо. Омраза, възникнала на националистическа основа - цялото действие на повестта се разгръща по време на война, - но скоро преминава в лична ненавист. Защото войните, националните вражди и следващите от катастрофи засягат личния живот на човека, изкривяват и променят съдбата му. "Той (полковникът) презираше румънците и диво мразеше сърбите, "коварните и подли съюзници" от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера". По - късно, с напредването на войната и приближаването на очакваното поражение, ненавистта на полковника към сърбите достига невероятни размери.
Всъщност това е характеристика не само на полковника - пленниците, "чуждите", са гледани от всички с лошо око, предразсъдък. За да успее да убеди Елисавета, че всека има пред себе си не диво животно, а човек, старият учител съсед се принуждава да го представи като "колега, учител по музика". Едва тогава подозрението към човека, принадлежащ към враждебната група на "сърбите", се изправя, защото се оказва, че той принадлежи към приятелската група на "учителите". Малко след това конфликтът се изрича и на глас: "Защо да не бъдем малко по - човечни? - възрази тя горещо". А полковникът отговаря: "Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!". От една страна са "нашите", към които трябва да се проявява цялата грижа и отговорност, а от другата са "робите" незаслужаващи и капка съчувствие. Всичко друго са "даскалски приказки" - непрактични, насочващи към отвлечени принципи като човечността.
Дискретно това отношение се внушава и чрез начина, по който в повестта се назовава Иво. Той е наречен по име само два пъти. Веднъж, когато го питат как се казва и той трябва да го изрече гласно, и втори път, когато единствено името му може да го разграничи от другите пленници. Но и тогава той е наречен само "Обретенович", сякаш за да се спази казарменият начин за назоваване на хората. Във всички останали случаи повестта говори за него като за "пленникът". Истински човек в него вижда единствено Елисавета - за другите той си остава само пленник.
Тези обществени преразсъдаци обаче не биха били може би фатални, ако към тях не се прибавяше и третата група причини - чисто психологическите, човешките. Когато всеобщата ожесточеност се съчетае с личните и родови комплекси на някой отделен индивид, сместа може да стане взривоопасна. Основният герой, носещ в душата си подобна смес, е ординарецът прекият извършител на убийството. На пръв поглед, като че ли застрелването на пленника е последица от заповедта на полковника - лозето да се охранява строго, дори и с цената на човешки живот. Но ако проследим внимателно развитието на сюжета, ще забалежим едно постепенно сгъстяване на напрежението, което възниква между Елисвета, Иво и ординареца. Ролята на вярно куче, пазещо къщата, прави ординареца неволен свидетел на зараждащата се връзка, за която той може би няма категорични доказателства, но изпитва оправдани съмнения. Елисавета непрекъснато усеща неговото презрение и лоша осъдителна усмивка. Но дали това презрение и осъждане идва само от лоялност към началството и от зачитане нормите на обществения морал? Всъщност дълбокият мотив на ординареца е по - скоро личен. Той е описан като наскоро овдовял селянин, който сигурно не е останал равнодушен към женската привлекателност на господарката. и в същото време ясно осъзнава, че няма никакви шансове пред нея. Откровената мъжка ревност и силното съзнание за малоценност, особено пък когато "съперникът" е някакъв си "роб", сгъстяват взривоопасната психологическа смес до крайност. И е нужна само една искра...
И така от едната страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценно живеене - основна отговорност към себе си. От друга страна са отговорностите към семейството и обществото. Конфликт достатъчен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Но към него се прибавят националната омраза, преминаваща в лична, човешките предразсъдаци, комплексите за малоценност и неравенство, подсилени от същите тези предразсъдаци, за да стигнем до един истински трагичен възел, който няма разплитане. В тези обстоятелства любовта е невъзможна. Защото хората не са просто индивиди, а същества, принадлежащи към различни групи, между които съществуват непреодолими прегради. Тези прегради могат да се разрушат само от любовта. Но понякога този героичен опит завършва със смърт. Но тъй като наистина само любовта е в състояние да разруши преградите, повестта вдъхва повече светло и оптимистично чувство отколкото отчаяние. В крайна сметка невъзможната любов все пак побеждава.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Благодаря ти много много много
moje li tovaaahttp://zamunda.pomagalo.com/download/118073/ http://zamunda.pomagalo.com/download/86412/ mersi predvaritelno
<a><img></a>
Една невъзможна любов сред ужасите на войната - Крадецът на прасковиПървоначално написано от didonsbn
moje li tovaaa
Една невъзможна любов по време на войната – “Крадецът на праскови”
Човекът – съвкупност от добро и зло
Всички хора сме различни и съчетаваме в себе си добродетели и лоши качества. Не може да се каже, че някой е само добър и притежава само добри качества. Също така не е вярно и противоположното – човек колкото и да е лош все пак има нещо добро в него, дори и да е съвсем малка частица. Всички хора сме личности, а за да бъдеш личност ти трябва да си изградил характер. И доколко в този характер се съчетават добри и лоши качества от това зависят и делата ни – дали ще бъдат добри постъпки, или съответно лоши. Понякога самата ситуация провокира съответно поведение. Може някой да бъде ядосан и колкото и да е добър в моментната ситуация е възможно да постъпи грубо. Но важното е да бъдеш човек преди всичко- колкото и лоши качества да имаш да реагираш добросъвестно. Качествата, формирали характера ни са много. Понякога сме добри, милосърдни, изпълнени с хуманност, състрадателни, а друг път сме завистливи, обидчиви, гневни и готови да обиждаме и критикуваме околните, макар и да им причиняваме мъка. В някои случаи, дори лошият човек може да постъпи добре и да направи някой красив жест към някого. Затова и казвам, че човек е съвкупност от добро и зло, и че не може човекът да бъде само добър или само лош. Съчетанието между добрите и лошите качества показва доколко си добър и доколко си лош. Освен характерът, доколко сме добри или лоши влияе и нашето възпитание. При изграждане на личност човек възприема модели на поведение. И ако е възприел лош модел на поведение, то той ще реагира по този начин без да се замисля, че това не е правилно, и че може да навреди на някого другиго. Но всеки в своя живот има шанса да подобри качествата си. Важно е да разбираме своите постъпки и да се опитваме да ги подобрим, като по този начин всъщност подобряваме и качеството на нашия живот. Понякога да постъпваме лошо е провокирано от стремежът ни за лично щастие, за успех и постижения. И водени само от една мисъл вървим напред и вършим неща, които не бихме вършили. Както някои казват: “Целта оправдава средствата”, но понякога тези средства са жестоки и нечовешки. Самите качества – озлоблението, омразата, злобата, злата воля, ревността и отмъстителността са понякога вредни и за самият човек, който ги изпитва, не само за този, към който са отправени.
В началото е имало само Тишина и безкрайна Светлина.http://www.teenproblem.net/forum После на всеки човек е била дадена ограничена свобода, но ние сме злоупотребили с тази ограничена свобода до такава степен, че в известен смисъл сме създали свой собствен свят на невежество, несъзнателност и небожествени сили. Ние сме като крава, вързана за дървото с въже. Като използва ограничената свобода, която има, кравата тича наоколо и унищожава всичко, до което се добере.
Злото е в ума ни, не в нашето стремящо се сърце. Умът иска да вкуси целия свят на безкрайно малки части, парче по парче. Сърцето иска да обхване целия свят като едно. Сърцето чувства, че целият свят му принадлежи. Умът казва: “Това е мое. Това е твое.” Колкото повече умът успява да раздели, толкова по-голяма радост получава. Злото е чувството за отделеност. Където има обединение, там няма зло. Ако имаме добра воля, любов, чувство на единство, тогава вместо да унищожаваме света, ще се опитаме да прегърнем целия свят.
Това е все същата стара история: непослушание. Ако изпълняваме вътрешния закон, тогава нищо няма да ни се случи. Но когато не се подчиним на вътрешния закон, се появява злото. Ако правилно използваме свободата си, тогава вървим към Божественото, към Светлината. Но ако злоупотребяваме с нея, тогава ставаме анти-божествени, ставаме враждебна сила.
В намеренията на Бог не е влизало съществуването на небожествени сили. Но в този свят се случват много неща, които са толерирани. Едно е, когато нещо е напълно одобрено и друго е, когато то просто е прието или толерирано. Какво правят родителите, ако имат лоши деца? Те просто търпят непослушните, невъзпитани деца. Ние всички сме Божии деца. Някои са добри, други са лоши. Но Бог не е възнамерявал да има лошо творение.
Бог е всеприсъстващ. Той е в доброто и Той е в така нареченото зло. Ако един тигър иска да ме погълне, аз чувствам, че тигърът е небожествена сила. Но Божието съществуване е и в тигъра. Всичко е в процес на еволюция към по-пълно проявление на Бог. Без значение кое ниво на развитие е достигнал един човек или предмет, Бог все пак присъства в тази личност или предмет.Почти всички човешки проблеми са били свързани с това, кое е Добро и кое е Зло. Почти всеки твърди, че знае какво е добро и зло. И няма значение дали става въпрос за религия, отношения, действия или цялостна философия на даден човек - винаги ще се намери някой, който да му каже "Грешиш. Това, което правиш не е добро! Помисли си! Поправи се!"..
Преди няколко вечери разисквахме тази тема с един приятел. Той беше "злият", аз бях "добрата", а целта на спора ни беше единя да убеди другия, че това, което прави не е правилно. Фактически спора нямаше цел - той просто стана. И увлечена в спора се усетих, че се опитвам да го убедя в нещо, за което и аз самата не съм напълно наясно. Какво наистина е Доброто? И какво наистина е Злото? И не си мислех за обичайните неща - истината и честността от едната страна и лъжата и измамата от другата, защото много добре знаех, че понякога една истина е по-лоша от 100 лъжи. И защото колкото и да е абсурдно съществува такова нещо като "благородната" лъжа. Тогава.. Как може да се формулира Доброто и Злото?
От отдавна съм разбрала, че и двете са понятия, които са строго индивидуални за всеки и се менят когато философията му (личната му"религия") се промени. И все пак..? Какво представляват за човек, който не е чувал за Християнството или Сатанизма или която и да е друга религия, Доброто и Злото..? Тогава ми "присветна".. Какво означава за мен Доброто и Злото.. и като се опитах да го абстрахирам от това, на което са ме възпитавали (въпреки че то има голямо значение) се оказа че.. Че.. Доброто е това, което те прави щастлив!
Простичко, нали? И така е за всеки човек, защото всеки човек се стреми да бъде щастлив. За мен щастието се изразява в това, да виждам че другите са щастливи. Да ги правя щастливи, ако не са. Това е Доброто за мен. Нещастието пък е Злото. Когато някой прави някой нещастен той е "лош". Но пък.. Това е от странична гледна точка, нали? Може ли някой човек да е добър или лош? Да. Може и двете при това. И ги може даже едновременно. Защото.. Защото хората сме различни. И в това е нашата сила. Различни сме и ценностните ни системи са различни и представите ни за щастие са различни.. Затова Моето Добро е добро само за някои. А за други е лошо. Но пък.. Ако мен то ме прави щастлива има ли нещо друго значение? Защото в крайна сметка не е ли това важното? - Да бъдем Щастливи?..
„Защо доброто го няма, а злото се шири?”
На този свят живеят толкова много хора. Те са толкова различни и имат толкова отличаващи се един от друг характери. Едни са бедни, други – богати, едни – духовно извисени, други – низки, някои красиви, а други - грозни , щастливи или нещастни, все качества, влияещи върху изграждане на характера. Една от най-ценните негови черти е добротата. Всеки се стреми да бъде толкова добър, доколкото самият той би могъл да бъде такъв. Дали ше бъдеш добър човек или не – това зависи изцяло и само от теб, зависи от твоята същност и личността, която си.
Ако се вгледаме внимателно в цялата действителност, която ни заобикаля, бихме открили за голямо съжаление, че злото сред хората се възцарява все повече и повече. Все по-малко добри моменти и преживявания може да сподели всеки от нас, или може би просто не отделяме достатъчно внимание на онези мигове в живота, които безкрайно радват нашите сърца. Доброто е израз на красивата човешката душа, но вглъбени в своето ежедневие и безкрайни проблеми, ние забравяме за него и като че ли се превръщаме в носители на насъбралите се в нас гняв и недоволство, ставаме носители на злото.
Добро или зло - това е индивидуалната или обща нравствена оценка на поведението на отделния човек или на обществото като цяло. В постъпките си хората могат да бъдат оценени като добри или зли, съответно затова дали спомагат за задоволяване духовните и материални потребности на обществото, в което живеят или нехаейки за околните се стремят единствено към своята поставена цел, носеща им така желаната лична облага.
Не малко примери биха могли да се посочат за огромното желание на голяма част от хората на съвременния свят да направят целия човешки живот по-добър, но се убеждаваме, че те си остават все така лоши, каквито са. Често хората, които рядко казват добри думи, осъждат всички и са вечно недоволни и мърморещи. Такива хора са именно онези, от които всички околни се оплакват. Те са добри само за самите себе си. Доброто за тях съществува само тогава, когато имат лична изгода. За тях е несвойствено да съчувстват или благородно да откликнат на чуждото нещастие или нужда, давайки нещо от себе си или правейки добрина другиму.
Вярно, злото заема все по-големи измерения в съвременния човешки живот, просто защото сме изморени от повтарящото се ежедневие, непрекъснато сме заети с нещо и сякаш нямаме време да вникнем в същината на добрите, веселите и красиви за нас моменти, които биха ни разведрили и биха внесли капка радост в душите и сърцата ни. Но аз вярвам, че дълбоко някъде в себе си човек таи топлотата на вродената му доброта. В книгата на своя живот всеки от нас записва доброто, което е сторил. Понякога обаче, забравяйки да впише добрината или оказаната помощ, получена от другиму в най-труден момент, той вече не е толкова добър. Този човек забравя, че e имал нужда от помощ... и я е получил! Постепенно започва да мисли само за себе си и да иска всичко в своя полза, без да се интересува от несгодите и нещастието на околните; превръща се в егоист. Ето затова освен да помни само собствените си добри дела, човек трябва да се замисля по-често и над тези на останалите. За това какво са направили другите за него и да съумее да го оцени така, както е редно!
Ако човек е добър, то той би бил дори повече от благодарен! Би последвал примера на другите, на онези добросърдечни хора, които са далеч от злите помисли и злодеяния. Защото само това е единственият начин както да бъде постигнато и разпространено доброто, така и да се намали злото между хората. Казвам „намали”, защото смятам, че злото не може да бъде изцяло заличено. То винаги ще стои скрито зад някой ъгъл и ще дебне своите „жертви”. Добрият човек се стреми да няма угризения на съвестта, да я поддържа чиста и безкористна. За това най-много биха ни помогнали доброто и злото, взети заедно. В този случай зад маската на злото стоят всички онези грешки, които волно или неволно допуска човек. Всички ние имаме нужда от такива, защото те са едни от най-поучителните периоди за нас. Всеизвестна е максимата, че „човек се учи от грешките си”, а освен това и „ докато е жив”. Така че, дори човек с най-дългогодишен житейски опит би могъл да извърши противното на общоприетите писани или не закони. И въпреки това, рано или късно той трябва да си вземе поука и да се стреми да не повтаря отново това.
Нека дадем още един пример за понятието „зло” от най-обикновеното ежедневие на човек. Всяко дете разбира, че не трябва да преви неща, които няма да се харесат на родителите му. Когато порасне, то се съобразява с нормите на обществото. Но както като малко понякога поставя своите интереси и желяния над тези родителите му и престъпва забраните им, така и като възрастен понякога не се съобразява с обществото. В случая обществените и индивидуалните интереси се разминават и така той не би могъл да е част от него. От друга страна, човекът е част от обществото и не би могъл да съществува напълно индивидулано. Да си ‘добър’ означава да правиш добро на другите и да се отнасяш с добро към тях. Едва ли някой ще погледне с одобрение на теб, ако си добър само спрямо себе си, въпреки че, тогава добротата е най-искрена. Но тогава тази доброта наричаме егоизъм.
В заключение бих призовала всеки един от нас да се замисля винаги, когато върши нещо, доколко то е добро. Нека се научим да се поставяме на мястото на другия, да разбираме и да бъдем съпричастни към неговата съдба или към него самия. Ако всеки човек открие злото у себе си и се постарае да го замени с добро, то този свят би станал значително по-добър, а нали това е нашата цел? „Доброто ще спаси света!”
ДОБРОТО И ЗЛОТО,В КОЕТО ЖИВЕЯ
(есе) “Злото,което вършат хората,живее след тях; доброто често го погребват заедно с техния прах” У.Шекспир Дали Бог е сътворил човека,за да го научи да твори добро за другите в името Божие? Дали той е само добър и справедлив? Тогава, защо наред с доброто,прехвърлено на човечеството свише ,тук на Земята властва и дявола,като форма и съдържание на всички мерзки злини? Къде е ключът към истината за добро и зло?Как изглеждат те в живота,който живея,в света,който ме обкръжава? Толкова думи,думи,думи…и все за добрите дела!Верните думи не са красиви.Красивите думи не са верни.Виждам как добрия не умее да спори,как не умее дори да се защити!Оня,който умее това,просто не е толкова добър!.. Добро или зло?Това е индивидуалната или обща нравствена оценка на поведението на отделния човек или обществото като цяло.В постъпките си хората могат да бъдат оценени като добри или зли,съответно затова дали спомагат за задоволяване духовни и материални потребности на обществото,в което живеят или задоволяват само своите потребности ,преминавайки дори през трупове ,за да постигнат личната си цел.. Всеки ден от нашето ежедневие срещаме огромното желание на голяма част от хората на съвременния свят да направят целия човешки живот по-добър,но се убеждаваме,че те си остават все така лоши,каквито са.Често тези,които не казват добра дума,осъждат всички и са вечно недоволни и мърморещи,са именно онези ,от които всички околни се оплакват.Точно те са добри,но само за себе си,а доброто за тях съществува само,когато е за тяхна лична полза.Иначе за тях е несвойствено да съчувстват или благородно да откликнат към чуждото нещастие или нужда,давайки нещо от себе си или правейки добрина другиму. Кое е в повече?Доброто или злото? Аз вярвам,зная,убеден съм,че дълбоко в себе си всеки човек притежава вродената доброта на творението Божие.В книгата на своя живот всеки от нас записва доброто,което е сторил.Понякога,забравяйки да впише добрината или оказаната помощ,получена от другиму в най-труден момент същия вече не е вече убедително добър.Може би вече е лош! Или поне малко лош…Ако това е лъжа,тогава как иначе ще съществува толкова много страдание по света,толкова много нещастници?Та всеизвестна истина е,че нещастниците възпроизвеждат нещастници! Красиви и желани са детските приказки,в които доброто винаги побеждава злото.А така ли е в реалния свят?Тогава защо толкова много млади хора,толкова наши връстници вече не вярват в красивите обещания за близкото добро на своето бъдеще?Красиви приказки и ефтини обещания,зад които прозира измамната илюзия за един свят без страдание,един по-добър свят без кръвопролитие,мъка,болести и развалини. Добро е,когато сам с цената на много усилия успееш да постигнеш набелязаните цели.Да,но не на всяка цена! Добро ли е,ако оставиш диря от злини по пътя си към целта ,когато средствата с които ще си послужиш са користни и нечистоплътни за околните?Няма такова добро,което да прави другите нещастни,накърнени,унизени ,разочаровани или излъгани! Добро е волята да продължиш към набелязаната цел,раздавайки от себе си в най-трудния момент !А зло,когато спреш и се откажеш,или тъй много се страхуваш,та страх сковава добрината ти. Някой мъдър човек е казал,че в злите години се познават добрите хора.Онзи,който превъзмогне собствените си несгоди чрез добри и благородни постъпки за благото на страдащите,предразполага и увлича след себе си последователи. Приятно е да срещнеш погледа на човек,на когото току що си помогнал.Чувстваш се лек,нов и пречистен.Готов си да дадеш от себе си още и още…Да,може би това е доброто!Да си готов да даваш без да се страхуваш ,че за тебе няма да има,без да ти се посвиди в нито един момент и след това да не съжаляваш за онова,което си направил за другите… В паметта ми все още често изплува физиономията на злото.Злото,взривило спокойствието на оня паметен септемврийски ден ,чрез което у мен се загнезди част от ужаса,който преживяха нюйоркчани в Манхатън.Една зловеща реалност присвоила стойносттите на кобните фантастични филми на ужаса.Няма спор,така изглежда злото в наши дни! Толкова много смърт и още толкова развалини в сърцето на Америка ,трудно се забравят тези черни часове.В предколедната седмица злото потропа на вратите на много семейства в София-потопи в скръб страната ни!То още стои пред дискотека “Индиго” и се пита кой път да хване?То внезапно изплува от потайните кътчета на Московския театър по време на спектакъл и отне надеждата за живот на почти хиляда взети заложници.А някои от тях вече не са между живите ...точно защото злото винаги взема невинни жертви. Добро или зло?В какъв безкраен кръговрат те се редуват?Дали са редом заедно или се следват неотменно?Едно е ясно за мен –противоречивата човешка същност ги поражда и извиква на живот!
Ще може ли тези двете теми:
http://download.pomagalo.com/149695/...h=5061245&po=2
http://download.pomagalo.com/248475/...h=5061245&po=1
ObIcHaM nApUk Na TeZi , KoItO m3 mRaZqT[!] JiVeQ nApUk Na TeZi , KoItO gRoB mI kOpAqT[!] ZaBaVlQvAm Se NaPuK nA tEzI , kOiTo IsKaT dA sUm NeShTaStNa[!]
Фундаментални частици
Фундаменталните частици са фермиони, т.е. имат полуцял спин h /2 , и се делят на два класа – лептони и кварки. Заедно с тях съществуват и антилептони и антикварки.
Известни са 6 лептона, които се подреждат по двойки в три поколения:
I-во поколение – електронът (е -) и електронното неутрино (ν е);
II-ро поколение – мюонът (μ-) и мюонното неутрино (ν μ);
III-то поколение – τ-частицата (τ -) и τ-неутриното (ν τ);
Съответните им антилептони са:
позитронът е + и ν е , μ + и ν μ, τ + и ν τ. Електронът, мюонът и τ-частицата се различават значително по своята маса: m e =0.5 М eV / c 2 , m μ =106 М eV / c 2 , mτ =1.8 GeV / c 2 . Съответните им неутрино са много леки. Приема се,че масите им са равни на нула. Всяко от поколенията се характеризира със строго запазващ се свой лептонен заряд, който се бележи съответно с L е , L μ , L τ и се нарича съответно лептонен заряд, мюонен лептонен заряд и тауонен лептонен заряд.
Симетрично на трите поколения лептонни двойки има три поколения двойки от кварки: U и d -кварки; c и S , t и b . Наименованията на кварките произлизат от първите букви на английските им имена: U - up ; d - down , c - charm , s - strange ; t - top и b - bottom . Електричния заряд на кварките е дробен. U , c и t имат положителен заряд е, а d , s и b – отрицателен заряд (- е).
Всеки тип кварк има свой собствен заряд, свързан със слабото взаимодействие наречен аромат, който се бележи с буквите u , d , c , s , t , b . Ароматът на s - кварка се нарича странност и за този кварк той има стойност s = -1, а за останалите кварки s =0.
С-кваркът има аромат, наречен чар, който е единица, докато за всички останали чарът е 0, t - кваркът има t = 1, за всички останали този заряд (аромат) е нула. Ароматът се запазва при силното и при електромагнитното взаимодействие, но не се запазва при слабото.
Силното взаимодействие на кварките се опеделя от три заряда, наречени цветове. Всеки тип кварк u , d , c , s , t , b съществува в три цвята (червен, син и зелен). Цветовете могат да бъдат различени само от силното взаимодействие
Взаимодействията между лептоните и кварките се осъществяват от бозони със спин 1 h – електромагнитното – от фотони (γ -кванти); слабото – от трите w ± и z 0 бозона; силното – от 8 безмасови, електрически неутрални глуона.
Следователно фундаменталните частици са шест лептони, шест кварки в три цветни разновидности, още толкова антилептони и антикварки и дванадесет носители на взаимодействието – всичко 60 различни частици. Към тях за пълнота следва да се прибавят гравитонът и хипотетичната частица на Хигс.
Структурата на всички други елементарни частици може да бъде обяснена с т.н. кварков модел.
Адроните са елементарни частици, които участват в силни взаимодействия. Те се делят на мезони и бариони съответно с цял и полуцял спин. Адроните са безцветни кваркови комбинации.всеки мезон е безцветно свързано състояние на кварк и антикварк. Всеки барион е безцветно свързано състояние на три разноцветни кварка или три разноцветни антикварка./ приложения 1 и 2/.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Фундаментални частици и взаимодействия взаимодействия в природата
Фундаментални частици
Фундаменталните частици са фермиони, т.е. имат полуцял спин h /2 , и се делят на два класа – лептони и кварки. Заедно с тях съществуват и антилептони и антикварки.
Известни са 6 лептона, които се подреждат по двойки в три поколения:
I - во поколение – електронът (е -) и електронното неутрино (ν е);
II - ро поколение – мюонът (μ-) и мюонното неутрино (ν μ);
III - то поколение – τ-частицата (τ -) и τ-неутриното (ν τ);
Съответните им антилептони са:
позитронът е + и ν е , μ + и ν μ, τ + и ν τ. Електронът, мюонът и τ-частицата се различават значително по своята маса: m e =0.5 М eV / c 2 , m μ =106 М eV / c 2 , mτ =1.8 GeV / c 2 . Съответните им неутрино са много леки. Приема се,че масите им са равни на нула. Всяко от поколенията се характеризира със строго запазващ се свой лептонен заряд, който се бележи съответно с L е , L μ , L τ и се нарича съответно лептонен заряд, мюонен лептонен заряд и тауонен лептонен заряд.
Симетрично на трите поколения лептонни двойки има три поколения двойки от кварки: U и d -кварки; c и S , t и b . Наименованията на кварките произлизат от първите букви на английските им имена: U - up ; d - down , c - charm , s - strange ; t - top и b - bottom . Електричния заряд на кварките е дробен. U , c и t имат положителен заряд е, а d , s и b – отрицателен заряд (- е).
Всеки тип кварк има свой собствен заряд, свързан със слабото взаимодействие наречен аромат, който се бележи с буквите u , d , c , s , t , b . Ароматът на s - кварка се нарича странност и за този кварк той има стойност s = -1, а за останалите кварки s =0.
С-кваркът има аромат, наречен чар, който е единица, докато за всички останали чарът е 0, t - кваркът има t = 1, за всички останали този заряд (аромат) е нула. Ароматът се запазва при силното и при електромагнитното взаимодействие, но не се запазва при слабото.
Силното взаимодействие на кварките се опеделя от три заряда, наречени цветове. Всеки тип кварк u , d , c , s , t , b съществува в три цвята (червен, син и зелен). Цветовете могат да бъдат различени само от силното взаимодействие
Взаимодействията между лептоните и кварките се осъществяват от бозони със спин 1 h – електромагнитното – от фотони (γ -кванти); слабото – от трите w ± и z 0 бозона; силното – от 8 безмасови, електрически неутрални глуона.
Следователно фундаменталните частици са шест лептони, шест кварки в три цветни разновидности, още толкова антилептони и антикварки и дванадесет носители на взаимодействието – всичко 60 различни частици. Към тях за пълнота следва да се прибавят гравитонът и хипотетичната частица на Хигс.
Структурата на всички други елементарни частици може да бъде обяснена с т.н. кварков модел.
Адроните са елементарни частици, които участват в силни взаимодействия. Те се делят на мезони и бариони съответно с цял и полуцял спин. Адроните са безцветни кваркови комбинации.всеки мезон е безцветно свързано състояние на кварк и антикварк. Всеки барион е безцветно свързано състояние на три разноцветни кварка или три разноцветни антикварка./ приложения 1 и2/
Фундаменталните взаимодействия са механизъм, чрез който частиците си взаимодействат и не могат да бъдат обяснени с по-фундаментално взаимодействие.
Има четири фундаментални сили, от които зависи взаимодействието между всички частици и широкомащабното поведение на материята в цялата Вселена. Тези сили са силната и слабата ядрена сила, електромагнитната сила и гравитацията.
Гравитационно взаимодействие
Гравитацията е сила на привличане, която влияе на всички частици във Вселената. Тя винаги е сила на привличане и никога на отблъскване. Тя събира материята заедно, кара телата да тежат, задържа Луната в орбита около Земята и свързва галактиките.
Електромагнитно взаимодействие
Електромагнитната сила определя начините, по които се държат електрически заредени частици с други като тях и с магнитни полета. Силата може да е на привличане или отблъскване. Частици с еднакъв заряд се отблъскват, а с различен се привличат. Електромагнитната сила държи отрицателно заредените електрони в орбита около положително заредените протони в атомите. Електромагнитната сила контролира държането на заредени частици и плазми (плазмата е смес от еднакъв брой позитивни йони и негативни електрони) като например в слънчевата корона.
Електромагнитната сила също е отговорна за излъчването и поглъщането на светлина и други форми на електромагнитна радиация. Светлина бива излъчена, когато заредена частица бъде ускорена (на пример, когато електрон мине покрай йон или си взаимодейства с магнитно поле) или когато електрон минава от високо в по-ниско енергийно състояние в атом (от външна във вътрешна орбита около атомното ядро).
Силно ядрено взаимодействие
Силната ядрена сила свързва протоните и неутроните, изграждащи ядрото и се противопоставя на силата на отблъскване между еднакво (позитивно) заредените протони. Силното ядрено взаимодействие между индивидуалните протони и неутрони най-вероятно е следствие от по-фундаментална силна сила (наречена „цветна сила”), която свързва кварките в групи от по три, за да изгради протоните и неутроните.
Понеже силното взаимодействие свързва ядрените частици толкова здраво, при свързването на леки атомни ядра (термоядрена реакция) и при разпадането на тежки атомни ядра (ядрена реакция) се отделят огромни количества енергия. Силното взаимодействие е огромният източник на енергия, който „задвижва” звездите, както и атомните електроцентрали и атомните бомби.
Квантова хромодинамика (КХД) и произходът на силното взаимодействие.
Под теория на силното взаимодействие разбираме квантова хромодинамика (КХД), теория на взаимодействащи си цветни кварки с обмен на 8 безмасови глуона.
В квантовата хромодинамика има три кварки с различни цветове, условно приемани за червен, зелен и син. Всеки цветен кварк притежава по три различни цветни заряда. Кварките си взаимодействат посредством обмен на осем цветни глуона. Глуоните също имат по три различни цветни заряда. Силата на взаимодействието е пропорционална на произведението на зарядите, като едноименните заряди се отблъскват, а разноименните се привличат. Когато изпусне глуон кваркът променя цвета си. Ако червен кварк изпусне глуон в резултат на което се превърне в зелен кварк ще казваме, че цветът на глуона е червен минус зелен (ч-з). Изчерпвайки всички възможни преходи между кварките с промяна на цвета получаваме, че трябва да има 6 глуона от този тип ч-з, з-с, с-ч, з-ч, с-з, ч-с. Освен това съществуват кваркови преходи без промяна на цвета – червен в червен, зелен в зелен и син в син. Те се осъществяват от два цветнонеутрални глуона.
Антикварките имат антицветни заряди, които се отличават от зарядите на съответните кварки само по своя знак.
КХД обяснява огромен брой закономерности във физиката на силното взаимодействие – т.н. стандартен модел. Единствения липсващ елемент в стандартния модел е частицата на Хигс. Много скоро ще стане ясно дали тя съществува или не съществува. Теорията на елементарните частици продължава своето развитие.
Слабо ядрено взаимодействие
Слабото ядрено взаимодействие кара ядрата на някои елементи да се разпадат. Тази сила управлява процеса наречен „бета разпадане”, при който неутрон спонтанно се разпада на протон, електрон и антинеутрино. Ако неутрон се държи по този начин в атомно ядро, то ядрото излъчва електрон (познат като „бета частица” или „бета радиация”) и неутрон се трансформира в протон. Това увеличава броя на протоните (с един) в ядрото на атома и така се увеличава атомния номер, което води до получаване на друг химичен елемент.
Слабата сила е отговорна за синтезирането на различни елементи в ядрата на звездите и при свръхновите. Когато неутрон се намира в стабилно (нерадиоактивно) атомно ядро, той е стабилна частица с дълъг живот. След като бъде изваден от стабилното ядро, неутрона ще се разпадне посредством бета разпадане за около 20 минути. Обратният процес на бета разпадането се наблюдава в колабиращите ядра при свръх новите, където протони и неутрони се „стапят” заедно, за да генерират огромния брой неутрони, изграждащи продукта на свръхновата – неутронната звезда.
Слабото взаимодействие и обединяването му с електромагнитното
В слабото взаимодействие участват всички лептони и кварки и техните античастици. Най-известният пример за слабо взаимодействие е β-разпадането на ядрата.
n p + e- + ν
Разпаданията, дължащи се на слабото взаимодействие са много по-бавни, отколкото тези, свързани с електромагнитното и силното. Характерното средно време на живот на частици, които се разпадат с помощта на силното взаимодействие е 10 -24 s , с помощта на електромагнитното – 10 -21 s , докато при слабото взаимодействие това време е около 10 -10 s .
Слабото взаимодействие има и изключително малък радиус на действие – r 0 ≈ 2.10 -8 m , т.е. почти 3 порядъка по-малък от този на силното взаимодействие – 10 -15 m .
Революция в разбирането на слабото взаимодействие предизвиква откритите в ЦЕРН реакции от типа
ν μ + N ν μ + N
където N е нуклон. В началното и крайното състояние на тази реакция присъстват едни и същи частици, а взаимодействието е очевидно слабо, защото в него участва и неутрино. Този тип реакции потвърждават хипотезата на Глешоу, Салам и Вайнберг, според която слабото и електромагнитното взаимодействие могат да бъдат обединени в едно, ако се предположи, че носители на слабо взаимодействие са 3 масивни бозони W ± и Z 0 , а на електромагнитното е безмасовият фотон.
Според това разбиране елементарните слаби взаимодействия в лептонния сектор могат да се представят с диаграмите:
l - лептони
l - антилептони
Слабите взаимодействия в кварковия сектор могат да се представят с диаграмите:
Откриването на W ± и Z 0 бозоните беше триумф за обединената теория на слабото и електромагнитното взаимодействие. По предложение на Салам днес тя често се нарича теория на електрослабото взаимодействие.
Дългообхватни и късообхватни взаимодействия
Силните и слабите ядрени сили са ефективни само при екстремно къси разстояния. Обсега на силното взаимодействие е само 10е-15 метра, а на слабото 10е-17 метра. За разлика електромагнитното и гравитационното взаимодействие са дългообхватни, като силата е обратно пропорционална на квадрата на разстоянието. Това означава, че ако разстоянието се увеличи двойно, силата се редуцира 4 пъти. По принцип гравитационната сила между две маси и електромагнитната сила между две заредени частици не става абсолютна нула, когато разстоянието стане безкрайно голямо. Когато сравняваме силите, гравитацията е най-слабата сила, следвана от слабата ядрена, електромагнитната и силната ядрена. Примерно електромагнитното отблъскване между два протона е 10е36 (трилион трилиона) пъти по-голямо от гравитационното им привличане. Обаче, след като ядрените сили имат толкова малък обхват, а материята при големи мащаби е електрически неутрална, гравитацията определя движението на планетите, звездите и галактиките.
Природата на силите
Според модерните квантови теории фундаменталните сили пренасят енергия между реалните частици чрез въображаеми частици. Въображаемите частици не могат да бъдат пряко засечени. Тези частици често се наричат преносни частици. Четирите преносни частици на четирите фундаментални взаимодействия са както следва: електромагнитно взаимодействие – фотони; слабо ядрено взаимодействие – много масивни W и Z бозони; силно ядрено взаимодействие – между нуклеоните чрез мезони, а между кварките чрез глуони; гравитационно взаимодействие – гравитони.
Обединени сили
При днешните температури и енергии във Вселената четирите сили се отличават една от друга и имат много различна големина. При много високи енергии, обаче, нещата се променят. При съвременните ускорители се постигат енергии (отговарящи на температури от порядъка на 10е15 Келвин), при които слабата ядрена сила и електромагнитната сила се сливат в електро-слаба сила. Според някои теории електро-слабата сила и силната ядрена могат да се обединят в една сила при трилион пъти по-висока енергия. Все още това е много далеч от нещата, които можем да постигнем на Земята. Някои учени мислят, че при достатъчно големи енергии гравитацията ще се обедини с другите сили в суперсила. Ако тази теория е вярна, значи в първите моменти след Големия взрив Вселената е била доминирана от суперсилата. След това Вселената се е увеличила и охладила (енергията на частиците намаляла), силите се разделили и придобили индивидуалните си характеристики: гравитацията около 10е-43 секунди след началото на времето; силното взаимодействие около 10е-35 секунди; слабото и електромагнитното взаимодействие 10е-11 секунди след Големия взрив.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
ако може това
http://download.pomagalo.com/574/atl...h=11794254&po=
Северната граница на Атлантическия океан минава на запад от Гренландия по паралела 70° с. ш. и от нос Брустер (Исландия) на изток по 61° с.ш. до крайбрежието на Норвегия. На запад граничи с бреговете на Северна и Южна Америка и с Тихия океан по меридиана на нос Хорн, на изток — с крайбрежията на Европа и Африка и с водите на Индийския океан — по меридиана на Иглен нос. Южна граница — Антарктида. С периферните морета (Балтийско море, Северно море, Средиземно море, Черно море, Карибско море) има площ 91,6 млн. км
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
`Cause I needed
I need to hear you say
That I love you
I have loved you all along
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
;( 
