ПОМАГАЛО!!!!!

[TonChoY]

[quote=detelina101]Северната граница на Атлантическия океан минава на запад от Гренландия по паралела 70° с. ш. и от нос Брустер (Исландия) на изток по 61° с.ш. до крайбрежието на Норвегия. На запад граничи с бреговете на Северна и Южна Америка и с Тихия океан по меридиана на нос Хорн, на изток — с крайбрежията на Европа и Африка и с водите на Индийския океан — по меридиана на Иглен нос. Южна граница — Антарктида. С периферните морета (Балтийско море, Северно море, Средиземно море, Черно море, Карибско море) има площ 91,6 млн. км

[Nafarforii]

http://download.pomagalo.com/311113/...=11833650&po=1

Мерси предварително.

[pam1]

С какви средства са изразени любовта и раздялата в "Тавански спомен "? на ЛС моля

[detelina101]

Домашна работа

В разказа “Дамата с ренгеновите очи” на Светослав Минков,основните похвати са иронията и сарказмът.Отношението на повествователят към света и човека визира основния конфликт на времето си- м/у Природата и Цивилизацията.
Зад фантастичната образност,всъщност писателят показва реалността на капризите и живота на висшото общество.Осмяно е и човешкото поведение,свързано с това,че парите не могат да прикрият липсата на ценности,духовни стремежи и достойнства.Иронизирано е празното ежедневие,паразитизмът на самообявилия се обществен елит.
Клиниката за пластична хирургия,първоначално е назована “институт”,след което се оказва,че истинското и име е “Козметикус Амолет”,а малко след това,тя е назована “истинска магична лаборатория”.Тези наименования поставят под съмнение строго научната същност на центъра за разхубавяване.По този начин се иронизират клиентите и техните духовни цели.Галфоне всъщност се стреми да измисли “най-неочакваните хирургични изненади” само с цел да забогатее за сметка на чуждата глупост.Мими Тромпеева,благодарение на пластичната хирургия,се сдобива с красова и свръхспособности.Вследств� �е на “вълшебната” намеса на доктор Галфоне,Мими получава ренгенови очи,които и позволяват да види неща,които другите не виждат.В първия момент тя е изключително изненадана о дори уплашена,но бързо привиква с този “гробищен свят”.Новопридобитата дарба ще и помогне да види,но не и да разбере духовната нищета на хората от елита.Липсата в ежедневието на висшето общество,на тези полезни неща,го прави скучно.Те се опитват да запълнят дните си с още по-безсмислени занимания.
Подмяната на изказа в произведението е важна и съзнателна,защото чрез нея авторът изразява изборът си.От кратката характеристика на автора “който и без това ненавижда клюкарската слухоухотливост,по тоя или по оня повод” може да се съди за дневника на Мими.Въодушевена от новия си облик,тя започва да си води дневник,в който описва своите емоции,желания и впечатления.По принцип дневниковата форма се свързват със съкровеност на изказа и не е предназначена за читателска аудитория.В случая дневникът е “огледало “ за недостатъците на своята авторка.
Представата за любовта при висшето общество е трансформирана в поредната търговска сделка.По този начин се осквернява едно от най-великите чувства.След показните забавления на хайлайфа,Жан и Мими продължават с романтичните разходки с луксозния автомобил.Жан бързо излиза от ролята на влюбения младоженец и започва да се пазари с бъдещия си тъст за зестрата-“един милион в аванс и два след сватбата” .Основният сблъсък в творбата е м/у високите претенции и големите капризи,и нищожната същност на героите.След като Мими пише за чувствата и възхищенията си в дневника,колко е интелигентен бъдещия и съпруг,следва уточнението за чистенето на зъбите с клечка ми официални динета”.
Дамите от висшето общество са обсебени от света на парите и вещоманията и умишлено се затварят в тесния материален кръг.Суетата и алчността ги изолират от истинския живот.Върховната точка на житейската реализация и върховният идеал на Мими е да се омъжи по-скоро.
Възможността на Жан да забавлява дамите с пикантните вицове и плахи наченки на чувство ,правят Жан наистина да изглежда като безспорен мъдрец.
С помощта на ренгеновите очи Мими прави вълнуващо “откритие”.Тя вижда известната на милиони хора истина.Хората в претенциозния елит имат отлично телосложение,но са без капка мозък.Глупостта на Мими се изразява в това,че вместо да разбере що за стока са хората от нейното съсловие,тя се опитва да ги опровергае “Уж мислите на човека идвали от неговия мозък.Кой знае,може би хората от висшето общество разсъждават с други часто от тялото си ...“.
Духовната същност на човека не свършва само до там как изглежда.Пластичната хирургия може да поправи грешките на природата,но това не може да измести трайно духовното в човешката душа.

[1n5ub0rd1na73]

http://download.pomagalo.com/84481/n...urata+tablica/

Ще съм наистина благодарен на онзи, който ми изтегли това.

Поздрави.

[Hunter_91]

http://download.pomagalo.com/68555/g...tyk+prerazkaz/ моля ако може да ми го намерите до утре преди 11:00 ще съм ви много благодарен!

[Hunter_91]

Моля помогнете наистина е важно утре ще правя контролна!

[detelina101]

Направление Периодизация и етапи Литературна теория Жанрове Автори, произведения
Ренесанс XІV – XVІ век

 Предренесанс
 Ранен ренесанс
 Висок ренесанс
 Късен ренесанс
През Ренесанса започва преходът от религиозно съзнание към модерно рационално съзнание. Епохата на Ренесанса е епоха на възраждане на интереса към човека и човешката личност. Духовните търсения се пренасочват от бога към човека. Възраждане на интереса към античността, античната култура и нейните ценности.
Трагедия, новела, поема, комедия, лирика, публицистика, роман, драма; Макиавели - “Владетелят”, Фр.Рабле - “Гаргантюа и Пантагрюел”, Сервантес - “Дон Кихот”, Петрарка - “Гризелда”, Луиджи Пулчи - “Морганте”, Лодовико Ариосто - “Неистовият Орландо”, Данте Алигери - “Ад”, Джовани Бокачо - “Декамерон”, Шекспир - “Хамлет”, Шекспир - “Крал Лир”;
Класицизъм XVII – началото на XIX век
Литературата на класицизма се характеризира, освен с обвързващото го съпътствие на абсолютизма, и с култа към античността, със строгото спазване на естетическите, поетическите и реторическите правила, както и с рационалистическата философия.
Основни категории са държавния живот, важни исторически събития, сюжети от античната митология, явления от народната култура на широките градски и селски слоеве на третото съсловие.
Ода, епопея, трагедия, дидактическа, поема, лирика, трагикомедия, роман, новела, комедия, сатира, висока комедия; Молиер - “Тартюф”, Никола Боало - “Поетическото изкуство”, Молиер - “Дон Жуан”, Пиер Корней – “Сид”;
Просвещение целият ХVІІІ век
Просвещенският морал се гради върху принципите на протестантската религия. В центъра на етичната отговорност на човека са качества като постоянство, трудолюбие, скромност, способност да се изгражда и направлява собствената съдба. Характерна черта за просветителската мисловност е идеята за “естествения човек” и “естествените права”.
Басня, афоризми, епиграма, сатира, роман, фолклорна приказка; Гьоте - “Фауст”, Волтер - “Кандид”, Дефо - “Робинзон Крузо”, Суифт - “Приключенията на Гъливер”, Дефо – “Мол Фландърс”, Льосаж – “Жил Блас”, Монтескьо – “Персийски писма”, Дидро – “Монахинята”, Самюел Ричардсан – “Писма или възнаградената добродетел”, Русо – “Новата Елиоза”, Гьоте – “Страданията на младия Вертер”;
Романтизъм края на XVІІІ – средата на XІX век

 Ранен етап
 Втори етап
Романтизмът категорично отхвърля просветителския и класицистичния рационализъм. Романтизма е отговор на човешкия дух в резултат от движението на историята, станала изведнъж нагледна до осезаемост.
Приключенски роман, драма, разказ, криминален роман, научна фантастика, лирика; Новалис - “Хайнрих фон Офтердинген”, Уолтър Скот - “Айвънхоу”, Шатобриан - “Атала”, Фенимор Купър - “Следотърсачът”, Гюстав Емар - “Арканзаски трапери”, Виктор Юго – “Ернани”, Майн Рид – “Белият вожд”, Карл Май – “Винету”, Александър Дюма – “Граф Монте Кристо”
Реализъм (социален) ХІХ век
Реализмът отразява “типични герои при типични обстоятелства” (Енгелс). Характерна черта за социалния реализъм е правдивостта.
Повест, роман, новела, разказ, поема.
Толстой – “Война и мир”, Толстой – “Ана Каренина”, Голсуърти – “Сага за Форсайтови”, Томас Ман – “Вълшебната Планина”, Михаил Шолохов – “Тихият Дон”, Балзак – “Човешка комедия”, Стендал – “Червено и черно”, Ги дьо Мопасан – “Бел Ами”, Гогол – “Шинел”.

[detelina101]

Йордан Герака е най-заможният човек в селото, обичан и почитан както от семейството, така и от съселяните си. Той живее четиредесет години в мир и разбирателство със своята съпруга баба Марга в тяхната голяма бяла къща, „на лично място сред селото“. В нея те изграждат своя малък свят — „широкия двор, в който можеше да се смести една махала“; „кичест бор“, „донесен като малко борче от светите рилски гори“, който е „тяхното семейно знаме, с което се гордееха“. Тримата им синове — Божан, Петър и Павел — са се задомили и живеят според стария патриархален ред с родителите си. Дядо Йордан Герака и баба Марга управляват семейството с неоспорим авторитет и ръководят освен къщната работа, така също кръчмата на стария Герак и полската работа, към която той се отнася с благоговение.
Ала ненадейно една пролет баба Марга умира, а „с нея от дома на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред“. С това събитие в дома настъпва криза за реда и хармонията: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.“ Дядо Йордан Герака, най-младата снаха Елка, синът ѝ Захаринчо, болнавата дъщеря на Божан Йовка и старият дядо Матей Маргалака („самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан“) стават жертва на трансформацията на разбирателството и любовта в отчуждение и омраза.
На фона на жестоки разправии се развива картината на трудовия ден, изпълнен с веселие, носещ удовлетворение на всички. Точно в този момент изгрява голямата надежда на стария Герак — най-малкият му син Павел се връща в селото. Заминал да служи като войник, службата му харесала и останал свръхсрочно. Дядо Йордан Герака изплаква през сълзи мъката пред сина си, търсейки подкрепа и помощ от него в този труден час. Но изповедта му не трогва Павел. Той е дошъл да иска пари да си отвори в града „нещо като бакалница“. Безразличието на Павел подклаждат още повече огорчението, самотата и обидата в сърцето на стария Герак.
Искрата на злощастието лумва в пламък, когато имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му, което става повод за сбиването им. Загубил всякаква надежда, че доброто, „господар на човешкото сърце “, ще вземе връх, той изпълнява желанието на децата си и разделя поравно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата, където вече живеят.
Всеки от синовете тръгва по своя житейски път. Божан става най-богатия човек в селото, трупа нови имоти и се превръща в скъперник. Петър на свой ред продава имоти, отсича свещения бор на Гераците, под който са „отраснали няколко поколения“ и се пропива. Павел се връща при своя държанка в града и се запилява. Положението в кръчмата далеч не е по-добро. Старият Герак се състарява бързо. Поболян от загубеното богатство и семейната разруха, той вече не излиза никъде. Елка, съсипана от пиянското насилие и крайна отчужденост на Павел, страда от срамната болест, с която той я заразява. Тя прави опит за самоубийство, но Маргалака я спира. В един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо със себе си и го отвежда в града да му търси работа. Участта на Елка е последвана от дядо Йордан. С тази смърт се отбелязва и печалният край на патриархалният ред във вече разпокъсаният и съсипан дом.

[YourBoy]

http://download.pomagalo.com/136871/...+kristo/?po=27

[d3nz]

Ако някой може да ми изтегли тая тема ще съм му много благодарна!

http://download.pomagalo.com/15895/l...peha/?cfr=6126

[freaky]

http://download.pomagalo.com/10203/s...a+8+klas/?po=2
Ако някой помогне и на мен

[liglataxd]

http://download.pomagalo.com/106825/...yanobylgarska/

[melinor]

Много Ви Моля Спешно Ми Е

[detelina101]

Романтическата представа за доброто и възмездието в романа „Граф Монте Кристо” на Александър Дюма


В своето развитие напред, човек променя икономическия, политическия, социалния си живот. Неизбежен е обществения живот напред. Непреходни остават етичните норми и проблеми за любовта, свободата, добротата, правото на избор и най-вече за отмъщението и възмездието. Те продължават да вълнуват човека, независимо от епохата, традициите и новостите.
Темата за добротата, отмъщението и възмездието е основна и в романа „Граф Монте Кристо” на Ал. Дюма – баща. Злото неизбежно предизвиква ответната реакция на отмъщението и нищо не може да спре неговия стихиен и справедлив гняв. Ако обаче отмъщението е замислено, планирано, а не стихийно, то се превръща във възмездие.
Главният герой в романа на Ал. Дюма се превъплащава в „ангел на възмездието”, в безмилостен, но справедлив отмъстител с романтичното име Монте Кристо. Като романтичен герой той е силна и самотна личност. Съдбата го принуждава да промени коренно характера си и от жертва да се превърне в оръдие на справедливостта. Той съчетава в себе си противоположни качества – страдание и героизъм, жестокост и благородство.
Четиринадесетте години, които прекарва в мрака и ужаса на подземието в крепостта Иф, без каквато и да е вина, го превръщат в отчаян човек, който решава, че понесените без причина страдания и погубения живот са достатъчна основа да поеме ролята на съдник.
„А сега… сбогом, доброта, човеколюбие, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”
Съвсем в духа на романтизма новият облик на граф Монте Кристо се доближава максимално до познатия романтически герой, до силната личност, която поставя над всичко свободата на духа и действието. Каузата, за която се бори граф Монте Кристо, е именно въздаване на наказание като закъсняло, но неизбежно отмъщение срещу хората, позволили си да извършат такава страшна подлост – да наклеветят от злоба и ревност и да обрекат на бавна и мъчителна смърт един съвършено невинен човек.
Открил веднъж виновниците, той ги преследва неумолимо. Използва техните минали и настоящи грехове, техните слабости и страсти и ги довежда до физическо и духовно унищожение.
В душата си граф Монте К:ристо се чувства прав, защото се води от мисълта, че въздава справедливост. Затова има смелостта да не поставя бариера пред действията си. Той вярва, че служи на справедливостта и помага доброто да победи злото.
Серията от отмъщения, които графа осъществява най-после стигат до една точка, която му налага размисъл и преоценка на изминалия до този момент път. В старанието си да въздаде справедливост, героят на Дюма достига до там, че сам започва да извършва зло. Той наранява не само виновните за злощастията, но и техните близки.
Преломът у граф Монте Кристо се извършва под влияние на любовта – на тази вечна и неугасима любов, която той изпитва към някогашната си годеница Мерседес . Още от първия миг, когато я вижда, той разбира, че любовта му към нея е все още жива, макар и да не и прощава прегрешението, че не го е дочакала.
След драматичния разговор между двамата, граф Монте Кристо осъзнава вече безмислието на по-нататъшните си действия и се мъчи да намери пред себе си оправдание за всичко, което до тогава е било негова жизнена цел.
„И моето аз, с което се гордеех, което видях така жалко в килиите на крепостта Иф и съумях да издигна, утре ще бъде само шепа прах… Не, не съжалявам за живота, а за разрухата на бавно изготвените и така грижливо изградени планове. Смятах, че провидението е „за”, а то било против тях…”
Граф Монте Кристо най-после осъзнава, че не може прекалено дълго да бъде оръдие на провидението. Той трябва да остави по-нататъшното отмъщение в ръцете на Бога.
Тази вечна и неостаряваща тема прави романа на Дюма не просто приключенски роман, поставящ темата за отмъщението. В съзнанието на читателя остава не само удоволствието от безкрайните приключения на героя, неочакваните му действия и хитроумно скроени планове. Остава моралното послание на автора, послание за повече човечност и реализиране на една от най-ценните добродетели – любовта към ближния.
Романът „Граф Монте Кристо” е едно от безспорните доказателства за непреходността на вечния човешки стремеж към добро, към красотата на междуличностните взаимоотношения и в отношението на отделния човек към обществото.

[detelina101]

Лицемерието – път към успеха

Лицемерие – всички сме се сблъсквали с тази страна на човешката природа. Какво означава лицемерие? Игра с доверието на човека срещу теб. Нож в гърба. Данте Алигери в поемата си “Ад”, поставя лицемерите в осмия кръг на Ада, където се намират всички измамници. Определено, това не е качество с което можеш да се гордееш.
Въпреки това, за някои хора това е начин на живот. Начин да постигнеш целите си в работата си, на училище, а дори и у дома. Способността да прикриеш омразата си към някого, да му се усмихнеш приятелски, да кажеш колко добре изглежда днес, макар че едва се сдържаш да не се разсмееш, се оказва че може да бъде много полезна. Особено ако имаш цел и човека срещу теб е ‘ключовата’ фигура. Същевременно нашата ‘жертва’ остава с впечатлението че прави услуга на приятел и живее с мисълта, че за в бъдеще ще може да разчита на този човек. Това, да си го кажем, е чиста проба измама. Естествено за човек без скрупули това не би означавало нещо кой знае какво. Просто начин да постигнеш целта си. Така в един момента се получава положение при което всеки гледа как да подлъже другия. Мамим се взаимно и всеки е доволен, че е успял да прекара другия, без да осъзнаваме че всъщност и ние сме използвани.
Отдавна са отминали онези времена, в които най-голямата чест за рицаря е била да се изправи срещу човека когото ненавижда, да го погледне в очите и в честен двубой да потърси разплата. Сега пак се изправяме един срещу друг, но вместо да кръстосваме шпаги - си разменяме комплименти. Едва ли, рицар от масата на крал Артур, би разбрал защо се подлагаме на такова унижение, но на кого от нас би се сторило странно.
Явно ценностната система се е променила доста от тогава насам. Предполагам, че това е плод на напрегнатото ни ежедневие. И макар че вече живеем в цивилизовано общество, всеки се стреми да оцелее, да бъде независим и понякога не подбира средствата си. Въпроса е - струва ли си?

[detelina101]

комуникативна
ситуация вид на
общуване езикови
средства регистър стилизация жанрове
разговорен
стил неофициално общуване,в което можем да използваме различни текстови варианти според това какво целим с разговора,според публиката,според информацията,която
обменяме. устно,диалогично
общуване в неофициален стил и непринудена обстановка;
спонтанност
на разговора и на изразяваните чувства и мисли. минимализиране
на речта и използване на подтекст чрез различни езикови средства за да внушим, това което искаме на събеседника;
непълни,безглаголни
и съобщителни изречения,инверсии и многообразие на епитети,думи и изрази присъщи на всекидневната реч. книжовно разговорна форма на речта и не книжовна форма на речта;при 1-та се използва цялото разнообразие
на книжовния език,а при 2-та се допускат диалектни и жаргонни думи и изрази. в разговорните текстове можем да употребяваме
думи и изрази от филми,книги и телевизия;тези изрази трябва да се адаптират към разговорната реч,стават нарицателни за определен тип поведение. няма жанрове,а видове текст според комуникативната ситуация ,според целта на общуването и според особеностите на участниците-на голяма роля играят иронията и пародията.
художествен
стил естетическа сфера на общуване чрез художествени произведения. непряко общуване без наличие на обратна връзка между автора и читателите.общуване
чрез идеи,образи,
сетивни дадености и емоционални състояния. стилистични фигури(тропи), синтактични фигури,повторение, градация,инверсия, звукопис, етимологична фигура,алитерация и асонанс. съответства на поезията и прозата,съобразен с индивидуалния авторов стил,с различните творчески похвати,със събитията и идеите в произведението или с чувствата и емоционалните състояния. използват се думи и изрази от всички други стилове,но съобразени с жанра на произведението,
с изразните средства в него и с внушенията,
които те носят. има 3 литературни рода-лирика(ода,елегия,
сатира,сонет),
епос(разказ,
новела,повест),
драма(комедия,
трагедия и драма);
има и лироепичиски произведения в стихотворна форма с наличие на сюжет-поема,
балада.
публицистичен
стил публичната сфера на общуване чрез средствата за масова комуникация. пряко или непряко общуване,чрез публицистичните текстове или в непосредствена пряка връзка между събеседващите-устно или писмено общуване. думи от международната лексика-клишета;кратки,точни и ясни изречения,които да разкриват същността на фактите и да помагат за създаването на собствена позиция по тях. публицистичния регистър зависи от жанра на текста,от целта на общуването и от античността или обработването на материала. експресията в публицистичните текстове се ражда от градирането на отделните езикови средства според същността на текста;възможни са разговорни думи и изрази,художествени похвати. информационен жанр- бележка,интервю и от части репортаж;коментарни
жанрове-коментар,
очерк, публицистична статия,анализ;
художествено-публицистични жанрове-есе,фейлетон,
памфлет;ораторски жанр-публично слово,
реч,устно изказване по актуален проблем.

[detelina101]

Личността на Паисий Хилендарски според “Предисловието” и “Послесловието” на “История славянобългарска”

От древността до днес са останали много малко литературни творби отразяващи историята на различните народи и само една свързана с българската. Това е “История славянобългарска”, написана от всеизвестния Паисий Хилендарски. Един философ, историк и писател, съзряващ истината през мрачното робство и копнеещ за нея.
Паисий Хилендарски – неуморим, пламенен агитатор, горещ патриот, историк, вдъхновен писател и титан на българското възраждане. Едно пламенно и велико сърце – съчетание на всичко прекрасно.
Личността на Паисий , както личността на много други необикновени хора е забулена в мрак. Тя се превръща в символ на родолюбие и пожертвователност, като става извор на неизчерпаемо вдъхновение. Написвайки “История славянобългарска”, той издава своите добродетели – необикновена воля, изключителна смелост, непоколебима вяра и любов към своя народ.
Патриотизмът на монаха се разгаря с пълна сила още в “Предисловието”. Там пред нас изпъква автор, който атакува неудържимо, зове гръмогласно и свива юмруци от омраза:”О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?..”
У Паисий патриотизмът е основен стимул, народността - основен стълб. Опълчва се сам срещу цяла армия асимилатори и в този момент пред нас се изправя един буден и прозорлив български общественик и писател, който вижда тежкото положение на народа си - угнетен, непросветен, загубил националното си чувство и готов да забрави родния си език. Затова той подбира най – силните и най – пламенни изрази. Призивът: “Българино, знай своя род и език” – пронизва цялата творба.
Говорейки за личността на Паисий, не можем да не изтъкнем и неговите човешки качества. Той е пламенен, темпераментен, искрен и силен в любовта и омразата. Стреми се да покаже българите като надминаващи гърците във всички отношения, техните качества. На гръцката хитрост и мъдрост противопоставя българската сила и храброст. Внушава им чувство за национална гордост, кара да разберат, че насмешките са безпредметни
Моментите, в които отцеругателите се изобличават, се повтарят на много месна в неговата “историйца”. Съчинението му не издава системно образован човек. Самият той признава, че съставя историята си като се ползва от руски:
“Аз, Паисия, йеромонах и проигумен…”
Писателят не може да бъде безразличен към историческите факти и навсякъде дава израз не своето лично отношение и на своята оценка. Паисий ясно вижда огромната заплаха, която тегне над българския народ и прави един забележителен опит, като заговаря смело и открито за недъзите в живота на нашия народ и разкрива собственото му героично минало с цел да му посочи изход и път за в бъдеще.
Чрез смелото и остро изобличаване на тези, които се срамуват да се нарекат българи, се разкрива изцяло образа на Паисий: горещия патриот, усърдния историк, вдъхновения писател и проницателния общественик с едно пламенно и велико сърце. Сърце – обладано от величието на една идея, от чистия огън не една съвест -, което продължава да говори и днес.
Неговите удари отекват в сърцата на милиони българи, които следват мечтите и стремежите си и днес. Сърцето на Паисий тупти вътре в нас и никога не ще спре!

[detelina101]

„По жицата”
(преразказ от името на Гунчо)


Живея в село Кичук Ахмед, по ново Надежда, с жена ми и дъщеря ми Нонка. Ние сме бедно семейство. Аз ходя по селата и продавам хума, а когато слизам към морето, купувам храна за вкъщи. Единствената ни беда е, че не ни траят децата. Две – три ни измират още от малки и двамата успяхме да отгледаме само Нонка. Делим от залъка си за нея, за да можем да я изхраним и да й купим някоя дреха, за да не й е мъчно, като гледа другите.
През лятото ми се помоли да я пусна на жътва. Отначало не смеех, макар че сме в нужда, защото е много слабичка и болнава. Нонка обаче настояваше и аз склоних.
Веднъж жънали цял ден. После яли, пяли и си легнали в къра. Нонка легнала между снопите на един кръстец на завет, за да не й духа. По едно време усетила как нещо тежко и студено лежи върху гърдите й. Когато отворила очи, видяла, че е змия. Нонка изкрещяла и с целия си страх я сграбчила и я хвърлила на земята. Оттогава момичето ми почна да линее и да я боли гръдта.
Водихме я при много доктори, но нито едно лекарство не помогна.
Един ден в дома ни пристигна кумицата Стоеница и каза, че в село Манджилари се явила бяла лястовичка, която като я видиш, от каквото и да си болен, оздравяваш.
Решихме да тръгнем на път.
Пътувахме известно време и стигнахме в едно села. Слязох от каруцата и отидох да питам колко път има до село Манджилари. Разказах на човека историята си – къде живеем и каква беда ни е сполетяла. Той каза, че не е виждал бяла лястовичка, но че е възможно да има и че се надява да има такава птичка, щом се е чуло. Аз станах да си тръгвам. Овчарят ме изпрати до каруцата. Той видя дъщеря ми да лежи, завита с черга и положила глава на черни възглавници. Съпругата ми още отдалече се опитваше да разчете по лицето ми какво съм научил. Успокоих дъщеря ми, като й казах, че този човек е виждал бяла лястовичка в съседното село и че и ние ще видим.
Човекът ни пожела здраве и ние отново тръгнахме на път.

[melinor]

МЕРСИИИИИИИИИИИИИ

[CSKAFENKA]

Някой да дръпне и тези теми:
http://download.pomagalo.com/3062/p+...h=5531104&po=8
http://download.pomagalo.com/3061/p+...h=5531104&po=7
Мерси предварително

[Dark_Angel_F]

Ако може да ми изтеглите тази тема много ще съм ви благодарна http://download.pomagalo.com/38255/n...zapovedi/?po=7

[Librarian_girl]

Mоже ли тази темичка:
http://download.pomagalo.com/317799/...ka+marka/?po=2

[detelina101]

Градушка” – Яворовото творение (да се научи)
Лирическата поема „Градушка\" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - „а то градушка ни удари\" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. „Градушка\" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение .
В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:
Една, че две, че три - усилни
и паметни години...
Тук бавното и многосъюзно напластяване на „една, че две...\" (наричано в стилистиката „акумулация\") изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.
За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман.
В първата част изповедта се води от името на селяците, което допринася за нейната още по-голяма искреност и убедителност. Не така обаче е и в следващите части: в някои от тях точката на говорителя се измества към лирическия аз, който заговаря за лирическите герои, селяците, като за нещо стоящо извън него. Това движение на говорната позиция, това пулсиране от едната към другата прави непосредността на изповедта още по-непосредна, а обобщеността на третоличната позиция още по-обобщена, като в същото време то е част и от напрегнатото движение между единичност и универсалност в значенията на творбата.
Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е мъката на селския труженик. Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на началото по смисъл и по „акумулативния\" си строеж:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Кратките еднотипни изрази се сипят един подир друг като злощастията на селяка. Селяците страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледената лятна градушка и от мекото стелене и „попарване\" на есенната слана. И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато кръстосване се извършва и в границите на основните мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина най-подходящият пре-пинателен знак. Изход от обречеността като че ли няма.
А ето че изведнъж настъпва нещо ново - идва втората част, а с нея и рязката промяна в смисъла, чувството, стила и стиховата форма:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита.
Втората част е в контрастна противоположност и спрямо предходната, и спрямо следходната част. Тя е като нежен, - плахо затворен в себе си кът на надеждата и светлината, ограден от сляпата закана на обречеността. Природата - единственият приятел и един от многото врагове на трудовия човек - като че ли е обърнала към него своето добро, ласкаво лице. Всичко това големият майстор на лирическата реч е изразил с множество явни и прикрити средства. Втората част е и единствената в поемата, написана в строфична форма, със спокойно леещ се равномерен стих, непрекъсван от анжамбмани и организиран от ритмично редуващи се съседни и обхватни рими. Взета сама за себе си, втората част прилича на едностранчиво идилично стихотворение, каквито по времето на Яворов са се писали наистина не едно и не две. Основна задача на частта за задушевната красота и обнадежденост в живота на „труженика селяк\" е да обхване жизнената правда по-пълно и да подчертае трагизма на катастрофата още по-релефно. Ударът върху героите и читателя е толкова по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-рязък е преходът от топлата задушевност към ледената жестокост на стихията.
В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха, положителните засега явления „знойно лято\", „пек\", „затопли\" много скоро ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
не само изразява неотменния страх от катастрофата, но и нескривано я предугажда .
Третата част на поемата „Градушка\" е един от шедьоврите на нашата битова поетическа живопис.
Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и вътрешно по-сложна и разностранна.
Поемата „Градушка\" започва с протяжна и страдалческа изповед на селските труженици, в която те изброяват своите безкрайни патила. Поемата завършва с описание на ново разразяване на градушката. В първата част тружениците говорят от свое име и описват положението си от собствената си гледна точка. В последната част те са видяни отстрани и от много по-обобщена гледна точка. В първата част тружениците обхващат в погледа си три години от своето злощастно битие. В последната част лирическият аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното „вечно зло\".
Сам стегнат в този кръг и сам негова жертва, Яворов, творецът, никога не се примири с чувството за обреченост, което така майсторски и човечно описваше.

[detelina101]

. ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА\"
Никола Георгиев

Има предели на радостта и страданието, на величието и падението, отвъд които човешката реч става като че ли безсилна и тя изразява потреса от тях с драматично противоречивото определение „неизразимо\". Отвъд тези предели е стояла и неволята на някогашния селски труженик, за която един от най-проникновените и най-изразителни български поети възкликна:
Кой ли може
неволя клетнишка изказа...
Покъртителната неволя на селяка обаче не остана неизказана. Неговият робски труд и получовешко съществувание, неговите физически страдания и нравствени терзания, безпощадните удари на слепите природни стихии и безочливите гаври на нравствено сляпата държавна власт - всичко това намери отклик в творенията на българските писатели от Ботев и Вазов до Йовков и Вапцаров. Трагизмът на тази „неволя клетнишка\" прозвуча и в творбата, която започва с цитираните по-горе стихове и която е сякаш скрит, но убедителен отговор на поставения в тях въпрос.
Със своята тема и идейно-художествена насоченост поемата „Градушка\" не е нещо необикновено за една национална литература, в която селската тематика и страстната нетърпимост към социалната неправда дълго време са обединявали основните художествени сили и направления. Със своята напрегната задъханост и безмилостна художествена дълбочина на страданието обаче тя е наистина нещо необикновено и за нашата, и за световната литература. „Градушка\" е великолепен пример за решаващата роля на страстното преживяване и съпреживяване в появата на голямата художествена творба; наред с това тя е великолепен пример и за благотворното въздействие на конкретните и достоверни житейски факти - трите трудни за селото години от края на миналия век - за създаване на широки обобщителни картини. Живото и непосредствено състрадание обаче е прераснало в стон на всечовешкото страдание на угнетените, а единичната конкретност на „трите усилни и паметни години\" е изведена върху широките измерения на трагичната повторителност и художествена многозначност. Така в драматичното напрежение между непосредственост и всеобщност, между единичност и многоплановост, между надеждата и покрусата, между простия природен механизъм на градушката и нейната социална и вселенна апокалиптичност творбата на Яворов постига своята художествена специфика и художествена сила. Така тя казва на читателя неща, които никоя друга форма на общуване не може да му каже, и му ги внушава със сила и многостранност, също така непознати за другите форми на общуване.
Лирическата поема „Градушка\" е стегната в железния пръстен на обречеността - не само смислово и емоционално, но и композиционно. Тя започва с описание на селските злочестини, между които и градушката - „а то градушка ни удари\" - и завършва с широко описание на градобитната стихия и нейните ужасяващи последици. В по-нататъшния ход на анализа отново ще се върнем на художествената роля на това съвпадение и несъвпадение между началното и финалното описание на градушката, но нека най-напред проследим какъв път изминава творбата, за да се върне в завършека си към своята изходна точка.
„Градушка\" се състои от шест части, обособени помежду си смислово, емоционално, композиционно, стихово, а дори и графично - обстоятелство, което я определя по-скоро като лирическа поема, а не просто като стихотворение (аналогично е положението и с творби като „Калиопа\" от същия автор и „Зимни вечери\" от Смирненски).
В първата част прозвучава простата, задушевна дълбоко трагична изповед на утрудения селянин. Неговата реч е поетически неподправена и искрена. Това Яворов е постигнал, като смело е използувал малко привичните за своята литературна епоха стихове с различна дължина и със смесено римуване. Освен това още първото изречение със своята лексика и строеж е присъщо на народно-разговорния стил:
Една, че две, че три - усилни
и паметни години...
Тук бавното и многосъюзно напластяване на „една, че две...\" (наричано в стилистиката „акумулация\") изразява мъчителната протяжност и още по-страшната безкрайност в страданието на потиснатите и обречените.
За голямата искреност и неподправеност на селяшката изповед допринася и честото и рязко разкъсване на синтактично-интонационни цялости между два стиха - така нареченият анжамбман. Несъвпадението между двата типа цялости сближава стиховата реч до разговорната или пък, както е в честите анжамбмани при описанието на градушката, изразява неудържимата задъханост на преживяването. Анжамбманът обаче носи и други изразни възможности, които големият майстор не е пропуснал да осъществи. В първите два стиха - защото още в тях има анжамбман - стиховата граница разделя синтактично и интонационно неделимите определения „усилни и паметни\". Така се стига до противоречието между стих и синтаксис - стихът изисква пауза, а синтаксисът я отхвърля, - така и двете думи „усилни\" и „паметни\" стават възел на наслагването на две противоречиви системи. Така в крайна сметка тези смислово важни думи поемат върху себе си допълнителна и обособяваща ги художествена натовареност.
В първата част изповедта се води от името на селяците, което допринася за нейната още по-голяма искреност и убедителност. Не така обаче е и в следващите части: в някои от тях точката на говорителя се измества към лирическия аз, който заговаря за лирическите герои, селяците, като за нещо стоящо извън него. Това движение на говорната позиция, това пулсиране от едната към другата прави непосредността на изповедта още по-непосредна, а обобщеността на третоличната позиция още по-обобщена, като в същото време то е част и от напрегнатото движение между единичност и универсалност в значенията на творбата.
Безкрайна в траенето си и жестока в разнообразието си е мъката на селския труженик. Затова и завършекът на първата част е така съзвучен на началото по смисъл и по „акумулативния\" си строеж:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Кратките еднотипни изрази се сипят един подир друг като злощастията на селяка. И още оттук пред нас се разтварят глъбините на един типичен кът в художествената система на Яворов и на разглежданата творба - трагично парадоксалното обединяване на противоположностите и разединяване на еднаквостите. Селяците страдат от засух и порой, т.е. от прекомерно многото и прекомерно малкото вода; страдат от острите удари на ледната лятна градушка и от мекото стелене и „попарване\" на есенната слана. И както ще видим по-нататък, същото сложно и идейно богато кръстосване се извършва и в границите на основните мотиви на творбата - слънцето, топлината, надеждата, бога.
По смисъл, тон, строеж последните четири стиха на първата част отзвучават като незавършени, като начало на един безкраен низ от страдания - и многоточието, което Яворов е поставил, е наистина най-подходящият пре-пинателен знак. Изход от обречеността като че ли няма.
А ето че изведнъж настъпва нещо ново - идва втората част, а с нея и рязката промяна в смисъла, чувството, стила и стиховата форма:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита.
Резкостта на промяната майсторски е въведена с противопоставния съюз „но\", но същинската художествена сила на този преход можем да разберем само ако осъзнаем, че в творбата още една част започва със същия съюз и с израз в същия смисъл, преминаването на нещо във времето: „Но свърши. Тихо гръм последен...!\" И трагичният контраст на тези две части, втората и шестата, въведени по такъв сходен начин, подсилва ужаса на катастрофата и подчертава още по-ярко спецификата на художествената идейност и художественото внушение.
Втората част е в контрастна противоположност и спрямо предходната, и спрямо следходната част. Тя е като нежен, - плахо затворен в себе си кът на надеждата и светлината, ограден от сляпата закана на обречеността. Природата - единственият приятел и един от многото врагове на трудовия човек - като че ли е обърнала към него своето добро, ласкаво лице. Всичко това големият майстор на лирическата реч е изразил с множество явни и прикрити средства. Втората част е задушевна и само в нея ще намерим трогателното умалително „класец\". Втората част е и единствената в поемата, написана в строфична форма, със спокойно леещ се равномерен стих, непрекъсван от анжамбмани и организиран от ритмично редуващи се съседни и обхватни рими. По-нататък в нейния стил ще открием и най-голямата изява на поетически инверсии, метафори и конструкции от рода на „утешителка надежда\". Взета сама за себе си, втората част прилича на едностранчиво идилично стихотворение, каквито по времето на Яворов са се писали наистина не едно и не две. Тя обаче е само подчинена съставка на цялостната творба, тъй както спокойствието, нежността и надеждата е само част от битието на трудовия селянин. Така, като огражда идилизма и поетизма на тази част с жестоката истина за второто лице на селското битие, творбата на Яворов между другото скрито воюва с ограничеността на онези произведения и автори, които представят българското село през призмата на този идилизъм. Естествено това значение не е първостепенно, не е водещо. Основна задача на частта за задушевната красота и обнадежденост в живота на „труженика селяк\" е да обхване жизнената правда по-пълно и да подчертае трагизма на катастрофата още по-релефно. Ударът върху героите и читателя е толкова по-жесток и по-съкрушителен, колкото по-рязък е преходът от топлата задушевност към ледената жестокост на стихията.
Не бива обаче да обобщаваме, че втората част е изцяло затворена в своя тих и светъл свят. В шепота на плахата надежда трепти страхът от вечно дебнещата заплаха, положителните засега явления „знойно лято\", „пек\", „затопли\" много скоро ще разкрият своята двойствена природа, а заключителният молитвен шепот
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
не само изразява неотменния страх от катастрофата, но и нескривано я предугажда (преход, който ще открием и в завършека на следващата част).
След тишината и светлината на втората част творбата прави нов рязък преход - този път към радостната, но и напрегната суетня на трудовото утро на селяка, започнало още в тъмнината на нощта. Както се вижда, развоят на поемата се движи по линията на непрекъснатото сгъстяване на времето: Докато първата част има обобщите-лен във времето характер и изрично обхваща продължителност от три години, а втората представя движението от зимата до лятото, третата част се съсредоточава в краткия и напрегнат отрязък от предзазоряването до утрото. В следващите две части, четвъртата и петата, които описват трагичните мигове преди разразяването на стихията и на самата стихия, времето се сгъстява в страшно задъхана и като че ли лишена от измерения точка, а в шестата, последната част, то отново започва да се „разрежда\" и да се възвръща към присъщата си трай-ностност. Тази своеобразна „аритмия\" във временния поток великолепно съдействува на смисловата и емоционална напрегнатост на поемата и е част от нейния конструктивен преход от единичното към общото.
Третата част на поемата „Градушка\" е един от шедьоврите на нашата битова поетическа живопис. Колко много тънко доловени детайли се съчетават тук с мярка и умение в художествено завършена картина! И каква дълбока, ненатрапваща се любов облъхва и най-обикновените действия на радостно тревожните селски труже- ници! Подобно на втората част лирическият аз и тук говори за героите си като за стоящи извън него хора, но в речта си търси непрекъснато сродяване с тяхното живо, гъвкаво народно слово: така той употребява народно- разговорни изрази от рода на „не кръкнали петлите „отсреди двора\", „сърце си знае как се стяга\", \"чук играе\", „Сивчо го задява с носа си\" или пък, характерното за стила на народната песен съчетание „труд се труди\" (нарочно в стилистиката „фигура етимологика\"). Това вторично сближаване със селската душевност на основата на стила е подкрепено и от сближаване на основата на пространственото виждане. Въпреки че лирическият аз описва героите си от своя гледна точка, в хода на изложението постоянно прозвучава и техният собствен глас, и тяхната собствена гледна точка във възприемането на пространството, например:
Ето
в съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
И двата вида сближения стават активен изразител на дълбокото народностно чувство на поета, а така също на преливането в широка човешка обобщителност. За разлика от предходната втора част пък речта е много по- раздвижена, стихът нервно разкъсан от анжамбмани, пулсиращ в различни дължини и ритмични темпа.
Тази дребна наглед особеност майсторски се присъединява към една обща и основна черта на третата част, която ярко я. контрастира спрямо втората. Третата част е не само по-динамична, по-напрегната, по-раздвижена - тя е и вътрешно по-сложна и разностранна. Красивият и радостен трепет пред дългоочакваната жетва не е прераснал в едностранчиво украшателство и опоетизиране - големият сърцевед не е изпуснал от погледа си и грубоватото в държанието на любимите си герои, не е забрави троснатата сръдня на невестата, не е запушил ушите си пред „лютото ругаене\" в съседния двор... Във вътрешната логика на частта този двустранен подход придава жизнена разностранност и реалистична убедителност на описанието. В рамките на поемата като цяло обаче той започва да действува и с друга много важна художествено-организираща функция: в нервността и грубоватостта на героите звучи скритият трепет пред забравената в тези мигове и все пак неотклонно действуваща заплаха. Темата на заканата и обречеността, която като скрита струна трепти от първата до последната дума на поемата, прозвучава и тук, в най-щастливите мигове на селския труженик и обвързва творбата в целенасочено художествено цяло.
Че това обвързване е факт, доказват и ред „съвпадения\" в смисъла и словесния състав на тази част и описанието на стихията. Ако между врявата в съседния двор и врявата на гъските около реката смисловата близост може да не изглежда така убедителна, в друг един момент Яворов е постигнал наистина многостранно художествено обвързване. Думата е за стиховете, описващи суетнята на невестата:
И сърдита
за пещо тя на двора бяга
и пак завръща се в килера.
Стихът „И сърдита\" е не само най-краткият в частта, но е и обособен графично - изместен е вдясно спрямо останалите. Освен това в него има и анжамбман, тъй като стиховата граница дели синтактично единния израз „и сърдита за нещо тя...\" По този начин върху думата „сърдита\" се събират достатъчно много допълнителни въздействия, способни да я обособят, да я подчертаят и... да напомнят за нея, когато дойде ред на стиха:
И слънцето жълтей сърдито.
А за.сближаването между двата стиха допринася и тяхното еднакво начало с присъединителния съюз „и\"! За сближаването им допринасят и множеството подобни текстуални „съвпадения\" между първа и шеста, втора пета, трета и четвърта част, за сближаването им допринася и цялата високо организирана система на творбата Нишката, която съединява тези два стиха, не се набива в очите, но е здрава и художествено специфична. Една от многото, по нея също тъй протича скритият трепет пред заплахата и злощастието, което все така скрито, н властно обхваща и душата на читателя.
В завършека на третата част радостно безпокойната суетня на подготовката за трудовия ден плавно преминава в тиха и задушевна успокоеност - промяна, съпроводена с обръщение на погледа извън селото, с приглушения звън на хлопките и съсредоточена употреба на звуковите групи „лъх\", „лек\", „хло\", „сел\", „бле\":
А сутреник полъхва леко
и звън от хлопки издалеко
донася в село; стадо блее...
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и...
и в тази точка на смислова, емоционална и звукова омиротвореност идва стихът
и на земята огън праща.
Взет сам за себе си, той е твърде застрашителен и не обещава щастлив завършек на така започващия ден. В художествената творба обаче отделните съставки действуват не само сами за себе си, но и в съчетанието си с останалите съставки. Затова, когато в следващия стих, вече от четвъртата част, прозвучи изразът „задух стра-шен\", а няколко стиха по-нататък същото това слънце започне да „жълтей сърдито\" и същата тази сгъстена же-га се разрази в ледна стихия, заключението на третата част окончателно разкрива спотаеното в себе си предзнаменование. И тук вече идва ред да обобщим наблюденията си със следния извод за майсторството на Яворов в изграждането на поемата: втората и третата част стоят по смисъл, по време и по емоционалност най-далеч от трагедията на катастрофата, но и в тях неумолимо се прокрадва трепетът на предчувствието и заканата: и което е особено характерно, този трепет разтърсва най-силно завършека на двете части. Силите на доброто и светлината сякаш водят отчаяна борба да потиснат злото и на моменти като че ли я печелят, за да отстъпят накрая под неговия натиск. И прозвучаването на заплашителния акорд тъкмо в завършека на частите подсказва неотклонното постъпателно движение напред - към катастрофата.
Ако сравним по обем третата част с останалите, бързо ще открием, че тя е относително голяма и дори несъразмерно голяма. Тази несъразмерност обаче също е подчинена на основната идейно-художествена насоченост на творбата. Обемната битова картина е ценна с реализма и задушевността си, а нейната радост и обнадежденост на свой ред контрастно усилва жестокостта на погрома. Наред с това нейната относителна обемност и протяжност представлява последното забавяне, последното задържане („ретардиране\" по думите на стилистиката) преди настъпването на катастрофата. Както се вижда, Яворов е изградил творбата си по законите и по примера на най-величествените трагедийни творби в историята на литературата - закони, според които ударът се стоварва толкова по-страшен и зашеметяващ, колкото по-голямо е сюжетното забавяне и разколебаване в миговете преди него...
И пак като в старогръцка трагедия, след краткото задържане действието стремително потегля напред към своята срашна развръзка. Започва четвъртата част. Сбито двусловно фиксиране на времето - „Преваля пладне\", - след което идва също тъй задъхано краткото изречение „Задух страшен\". В случая определението „страшен\" е раздвоено между значенията „много голям задух\" и „задух, навяващ страх\". Това е последното и мигновено задържане върху ръба на пропастта, след което започва бързо пропадане в бездната на страха и погрома, където и думата „страшен\" ще „възкръсне\" със своето основно значение в „страшилище\" и „в страх примира\". Опас- ността надвисва над безпомощните селяни и над тяхната едногодишна мъка и надежда. И което е особено жестоко, надвисва мъчително бавно, неумолимо, но спокойно. Тя буквално „пълзи\" по замрялото небе, потиска отвисоко и пресеква дъха в гърдите на задъханите труженици. И тук вече в хода на творбата става ясен един от „секретите\" на нейната изключителна трагична сила. Първата и третата част имат сходно начало, раздвижен смисъл, големи общности в стила и стиховата форма. В сравнение с тях втората част се обособява с ред различителни белези, включително и със своето спокойствие и тишина. А ето че и четвъртата част, оградена от шумната суетня на работното утро и от грохота на стихията в петата част, прозвучава също така спокойно и тихо. Нещо повече - ред нейни стихове връщат назад към обнадеждената задушевност на втората част, например:
Затопли радост на сърцето
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст
ръка набожно прави кръст.
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки вдигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
В единството на поемата двете части се сродяват, противопоставени на другите две и сближени от ред свои белези. Каква дълбока и трагична ирония! Сближена тишината на злачните широти, тишината на надеждата със затишието преди страшната буря и горкото разочарование. Така двете противоположности разкриват собс твената си сила още по-ясно, така те скрито, но здраво спояват в художествено цяло, в което ужасът на страда-нието добива художествена убедителност чрез непрекъснатото му преплитане с неговото отрицание.
В този трагичен миг на безсилно очакване Яворов е изразил дълбокото си съчувствие към мъчениците на то- зи несправедлив свят, като отново е променил речовата позиция на лирическия аз и отново го е сродил с героите му. Докато в предходните две части описанието водеше лирическият аз, а гласът на селския труженик се преплиташе в него като дружески, но подчинен спътник, сега изложението протича в равностойното, неразчленено и неразчленимо единство на двете речови позиции (вж. напр. израза „Знак е, чуй петлите\").
Докато е наблюдавал със свито сърце пълзенето на облака, селянинът за миг е отклонил вниманието си към крясъка на уплашените птици, така че темата на облака изчезва за няколко стиха и от полезрението на творбата. Моментно отклонение, след което облакът отново се връща - и как жестоко неочаквано се връща - в погледа, мислите и словото на селянина. Този изпълнен с трагизъм скок поетът майсторски е подкрепил и с резкия преход към следващата част. За разлика от всички останали части, които започват с кратко встъпление за развоя на времето, петата част на поемата започва с пряко обръщение към облака:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен.
Тази отчаяна молба към безразличната природа сама по себе си красноречиво говори за положението на безпомощния тогавашен селянин. Естествено облакът „се вслушва\" в нея точно толкова, колкото и богът, към когото по-късно протягат ръце селяците:
А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце.
Природата обръща към беззащитните своето жестоко лице и в разширените им от ужас очи започва да се очертава като зло, апокалиптично чудовище, готово да погълне и светлината, и надеждите им. Пространството се разширява и задълбочава, „небето\" от предходната част се превръща в „небеса\", сводът се издига по-високо, над него и в него разстилат снага планините и равнините - всемирът се превръща в сцена, на която ще се разиграе още един епизод от многовековната трагедия на човека от старото общество...
Разширяването на пространствените измерения, одухотворяването на природата и страховитата катастрофа водят поемат към изключително широки обобщения. На срещуположния край на тоя развой обаче стои простата земна грижа на селяка, стои неговото „просо, пшеница, ръж, ечмени\", неговата надежда и покруса. Стои неговият наистина окървавен труд, стои неговата социална и човешка онеправданост. И смисълът на поемата не е в нито една от тези крайни точки, взети сами за себе си, а в напрежението и прехода между тях, в движението между конкретно историческата и обобщената социалност, между конкретната и всеобщата човечност.
Всеки от нас живее с чувството, че на описанието на самата градушка е отделено сравнително много място. Проверката обаче изненадващо показва, че за размера на поемата то е подчертано лаконично и пестеливо - всичко шест-седем стиха. Времето се е сгъстило в един напрегнат миг и в задъхано, накъсано описание, чиято трагическа значимост контрастно се усилва от сдържаната и пестелива немногословност. При това последователността на описанието скрито внушава катастрофалното стоварване на небесата върху човека и плодовете на неговия труд: „горе - свода - планини - полета - земя\". Погледът на ужасения труженик описва този злокобен път, за да види непосредствено пред себе си „град, парчета, яйце и орех\". Страховитата вселенна катастрофа завършва в нещо съвсем близко, земно и в същото време студено отчуждено и разрушително - развой, който за сетен път подкрепя и потвърждава основната идейно-структурна насоченост на поемата. И в тоя миг на върховно напрежение и сплитане на крайните противоположности труженикът рязко отмества поглед от природната стихия и потърсва закрила в своята последна и напразна надежда: „Спри... Недей... Труд кървав, боже, пожалей!\" Не за първи път богът се явява върху редовете на поемата, но тук вече неговият „образ\" окончателно се очертава със своята безсърдечна сложност и двуликост. Богът е повдигнал ръце и е подхвърлил на тригодишни страдания селските труженици (първата част). Към бога те шепнат своята молитва и пред него правят смирен кръст в мигове на краткотрайната си окриленост и обнадежденост (втората част). И ето че в най-трагичния миг на новата поредна катастрофа тружениците отново обръщат поглед към него, сякаш без да съзнават, че по този начин се връщат към своята начална изповед и към своето вечно злощастие. Сключването на този зловещ пръстен и безнадеждната молба, в която „всемилостивият\" бог се вслушва не повече от „бездушния\" облак, преосмисля този мотив и като го извежда от рамките на ограничените му религиозни значения, му придава конкретна идейно-художествена насоченост.
Отдавна е забелязано, че художествената убедителност на петата част дължи немалко на словесния си звуков пласт и преди всичко на звука Р. И това е напълно основателно. В художествената творба, особено ако тя е майсторски организирана, и най-дребните, и най-незабележимите, и най-нефункционалните съставки добиват смислова стойност и се присъединяват към общата идейно-художествена насоченост. В лирическото стихотворение, а нерядко и в прозата такава художествена осмисленост могат да получат например отделни звукови групи. За да се стигне до единство между звук и смисъл обаче, нужно е върху първоосновата на смисъла да се наложат звукови свойства, които имат вероятна и потенциална връзка с този смисъл. В петата част на „Градушка\" се говори за разкъсване, „раздиране\" на небето и за оглушителен шум, за „адски тътен\" и „трясък\". Учленяването на звука Р съдържа в себе си потенциална възможност да бъде обвързано със значението „разкъсване\", а слуховият му ефект - със значението „силен, гърмящ шум\". В допълнение на това звукът Р тук се явява най-вече в обкръжение на преградни, експлозивни съгласни: „приб\", „трън\", „тра\", „при\", „пра\", „про\", „дра\", „тря\", „тре\", „гра\" и т.н. Но и това не е достатъчно за големия майстор. Звуковият символизъм може да разчита на убедителен успех, ако значимите звукове се появят с честота, по-голяма от нормалната за речта. И тук най-простата сметка показва, че от стиха „На завет всичко се прибира\" до края на частта звукът Р, вместо да се появи десетина пъти, както е нормално за българската реч, се появява цели двадесет и един пъти или двукратно по-често, отколкото е привикнало ухото на българина. Съсредоточил толкова много появи на звука Р на такова ограничено пространство, Яворов търси отзвук в най-дълбоките, най-спонтанните сфери на нашето езиково чувство - и действително го намира с този великолепен образец на поетически звукове... Тук вече като че ли наистина можем да спрем диренията си, но нека не забравяме, че имаме работа с чудодейник на художествената реч. Съпоставителна основа за честотата на отделни звукове може да бъде не само тяхната средна честота в речта, но и честотата им в различните откъси на творбата. В стиховете, предшествуващи описанието на градушката, звукът Р се появява с честота, малко по-ниска от нормалната, а в следващата, последната част с нейното злокобно затишие след бурята Р звучи около два пъти по-рядко от нормалното! Следователно от звуково-значимо гледище четвъртата и шестата част се очертават като стихнали падини, сред които се носи раздиращият грохот на стихията. Контрастирането на противоположностите, този всеобщ строителен принцип на поемата, е получило плът и кръв и върху пласта на звуковата материя.
( (Нека побързаме да напомним в скоби, че въпросът, дали Яворов е съзнавал как е боравил със звука Р, е най-неподходящият за случая въпрос. То важно е, че това са реални, доказуеми свойства на творбата, с които тя наистина действува върху ухото и сърцето на читателя. Що се отнася до осъзнатостта и неосъзнатостта в творческия процес, ще си послужим със следното донейде съвременно сравнение. Летецът изтребител трябва да извършва много операции в секунда и в същото време да взема важни решения за полета и сражението. Ако е добре обучен, той ще съсредоточава вниманието си върху важното, а второстепенните и елементарни операции ще извършва неосъзнато. В противен случай, т. е. започне ли да се замисля за всяко отделно движение, и той, и самолетът му бързо ще паднат от висините. По същия начин поет, който премисля и осъзнава всичко - и основното идейно-художествено съдържание, и най-дребните детайли, никога няма да може да се издигне до висините на поезията...)
Върховното напрежение и грозният ужас на катастрофата биват рязко прекъснати с прехода към нова част, последната, и с краткото противопоставно изречение „Но свърши\". Трагична сдържаност и немногословност, която изразява чувството за обреченост и безсилие пред сляпата стихия - няма какво повече да се изживява, няма пред кого да се роптае, няма какво повече да се очаква. Второто изречение - „Тихо гръм последен заглъхва негде надалече...\" - със своя смисъл и умело разполагане на ударените гласни и на звуковите групи „хо\", „гръ\", „следен\", „глъхва\", „надале\", прекрасно внушава постепенното замиране на стихията: Настъпва затишие. Светът започва да се връща към своя привичен облик, а „адските\", апокалиптични измерения преминават в по-битови, по-земни, но все така жестоки и вледеняващи образи:
и влък след стадо, - вихър леден
подгоня облаците вече.
Повратът към битовото (намерен впрочем и в диалектната народна форма „влък\", и в цялостния стил и строеж на сравнението) подготвя появата на онази колкото проста, толкова и покъртителна картина: нагазили боси в калта, селските труженици отиват да видят с очите си това, което вече много добре знаят от досегашната си безпросветна участ. След опияняващата зеленина на пролетния злак, след ослепителното златно сияние на лятната зрелост техните „мъртвешки посивели\" лица слагат сякаш последната мазка в този трагичен спектър и неговото движение от светлината на надеждата до мрака на покрусата. Характерното съчетание „утешителка надежда\" от светлата втора част се възвръща в описанието на погрома също така конкретизирано и също така с противоположна, мрачна тоналност: „и цвят-надежди е пожнала\".
И тук вече, след изтъкнатите по-частни сходства между втората и четвъртата част идва ред отново да напом- ним, че двете части имат много сходно начало („но мина\" - „но свърши\"), а след това да направим следния общ извод за строежа на поемата. От нейните общо шест части първата, третата и петата се обвързват помежду си със своята смислова и сюжетна напрегнатост, със своя стил и стих. С друго стихово и стилово звучене и най-важното с друга смислово-емоционална насоченост - спокойствие, замиране, затихване - се обособяват и обвързват помежду си пък втората, четвъртата и шестата част. Това майсторско пулсиране между различни и противоположни точки на свой ред усилва драматизма на поемата и на свой ред дълбоко се сродява с люшкането между надеждата и отчаянието. Има обаче и нещо друго - вътре в единството на тези две групи отново се развихрят сили на трагични контрасти и противоречия. Третата и петата част са събитийно напрегнати, стихово накъсани и задъхани, но колко страшен и трагично ироничен е контрастът между шума и суетнята в селските дворове и унищожителния грохот на стихията! Втората, четвъртата и шестата част са сравнително спокойни и омиротворение, но колко многозначителен е скокът между молитвения шепот на надеждата, злокобното затишие на пълзящите облаци и заглъхналата неподвижност на покосените ниви и надежди! Резките противоположности между сходствата изострят напрежението и усилват натиска на катастрофата. Наред с това те улавят подвижната многоликост на битието, неуловимите, но дълбоко значими преходи между еднакво и различно. И най-сетне, след като в сложните извивки на поемата завършващ превес вземат силите на катастрофата, това преплитане между частите властно внушава на читателя чувството на тъмна заплаха и обреченост, скрито и повсеместно изразява смисъла на един от върховните стихове в поемата: „и дебне пак беда голяма...\"
Поемата „Градушка\" започва с протяжна и страдалческа изповед на селските труженици, в която те изброяват своите безкрайни патила. Поемата завършва с описание на ново разразяване на градушката. В първата част тружениците говорят от свое име и описват положението си от собствената си гледна точка. В последната част те са видяни отстрани и от много по-обобщена гледна точка. В първата част тружениците обхващат в погледа си три години от своето злощастно битие. В последната част лирическият аз ги вижда в безкрайната верига на тяхното „вечно зло\". Според законите на лирическия род първата част и нейният израз „а то градушка ни удари\" не определят точно и еднозначно дали казаното в тях предхожда описаните по-нататък събития като единично встъпление или пък е завършващо обобщение и на това, което вече е станало „вчера\" („макар че вчерашна се дума\"), и на това, което тепърва ще стане. И тази типично лирическа смислова двупосочност е последният завършващ щрих върху идейно-художественото богатство на поемата. Напрегнатите двупосочни преходи между конкретно и обобщено налагат драматичния извод за вечната обреченост на човека труженик, за омагьосания кръг на вечно повтарящите се беди и катастрофи.
Сам стегнат в този кръг и сам негова жертва, Яворов, творецът, никога не се примири с чувството за обреченост, което така майсторски и човечно описваше. Затова и той е така близък на хората от следващите поколения, които спечелиха неговата обречена борба.