Отговор в тема
ИмАХ СъРцЕ – СеГа тО Е ТвОе ИмАх мИсЛи нО Ти гИ ПрЕвЗе иМаХ СВоБоДа нО тИ Ми Я ОтНе жиВяХ В СвЯт нА МеЧтИ нО СеГа мОЯт сВяТ и мОяТа мЕчТа Си ти ...
{}{}{}
Ако може това
http://download.pomagalo.com/19308/m...=13067687&po=1
Бях на 7-8 г. когато живях срещо лудницата,дойдоха 10-11г. и вече живея срещо нас!
Let's get drunk tonight!
гр.БлагоевградПървоначално написано от krisi4ka
КУРСОВА РАБОТА
дисциплина: Възрожденска култура
на тема: Двата елемента на старото време
Изготвил: Стоянка Кирилова Трендафилова Проверил:
Специалност “Културология”, ІІІкурс, Фак.№063 гл.ас.д-р Д.Лилова
гр.Благоевград
Във всяко нещо съществуват два елемента: добро, зло; топлота и студ, движение и мъртвило.
Л.Каравелов
Цялата белетристика и публицистика на Л.Каравелов е устремена към бъдещето. Един от идеолозите на националноосвободителната революция, посвещава художественото си дарования в служба на свещената борба за бъдеща свободна България. В творчеството на Каравелов – от “Войвода” до “Децата не приличат на бащите си” – се срещаме главно с млади герои: хайдути, бунтовници, революционери. Младостта е най-естественият е вечен носител на новото. Младежкият порив към бъдещето е чист, спонтанен, непомрачен от сянката на компромиси на недостойни отстъпки пред стария свят.
Борбата между старото и новото, между консерватизма и духа на новите времена, между движението напред и застоя – ето една основна обединяваща тенденция във всички произведения на писателя. Тъкмо чрез тази обща, извънредно характерна творческа целенасоченост най-хубавата повест на Л.Каравелов “Българи от старо време” – истински шедьовър на българската художествена проза – е органично и неделимо свързана с цялостното дело на редактора на “Свобода”, с неговите основни, постоянни, най-съкровени проблеми и търсения.
На пръв поглед отношенията между младите и старите са страничен въпрос в “Българи от старо време”. Павлин и Лили са второстепенни лица в повестта и тяхната роля не бива да се преувеличава. Много по-важно е обаче същественото различие на двамата бащи Хаджи Генчо и Дядо Либен – към децата, към идващото поколение.
Великолепен познавач на българската старина, авторът на “Българи от старо време” съсредоточава вниманието си върху най-ясно кристализирали, най-традиционни битови форми по отношенията между младите и старите – обичаите, свързани с годежи и сватбата. Трябва да кажем, че в “Българи от старо време” както еднолинейното пълно отрицание на стария бит като нещо абсолютно консервативно и напълно отживяло времето си, така и едностранчивото романтично, идилично превъзнасяне на доброто старо време. Битовата традиция се изразява от два съвсем различни ъгъла, които позволяват да се види цялата сложност на проблематиката. В домовете на Хаджи Генчо и Дядо Либен властват сякаш едни и същи закони на бита, едни и същи трайни форми на традицията. Лила трепери пред баща си и Павлин трепери пред баща си. Хаджи Генчо сам решава кога и за кого да омъжи дъщеря си. И Дядо Либен разговаря със сина си за неговата женитба, след като вече всичко е решено и уредено между сватовете. На пръв поглед традиционните образи изглеждат еднакво жестоки и консервативни и у Хаджи Генчови, и у Дядо Либенови. Но така е само на пръв поглед… Цялата художествена интуиция на Каравелов е съсредоточена тъкмо върху различията.
През цялото време на годежа Хаджи Генчо нито веднъж не помисля за дъщеря си. Нещо повече – той не казва дори на жена си, която със сълзи на очи го моли да й съобщи поне името на бъдещия им зет. С една дума Хаджи Генчо гледа на Лилиния годеж като на своя лична работа и ни най-малко не се вълнува от безпокойствието, страха, обречеността на близките си. Като знаем жестокостта на копривщенския педагог към собствените му синове(двама са убити от него заради някакви дреболии, а третият е прокуден от бащиния си дом), като виждаме как безцеремонно се разпорежда той и със съдбата на дъщеря си, ние възприемаме годежа на Лила като истинска трагедия, като сляпо жертвоприношение пред идола на консервативната традиция.
Съвсем друго е положението у Дядо Любенови. Когато годежът се разкъсва и Павлин дръзко заявява на баща си, че ще се ожени за Лила въпреки всичко, Дядо Либен така се разфучава, че започва да става страшно. Но не става страшно… защото в същия миг, когато Дядо Либен сипе ругатни и най-страшни закани върху своя “пъси”син, той вътрешно ликува от неговата решителност, непреклонност, мъжественост, гордее се с разпалеността и темперамента на Павлин, у когото вижда себе си, лудите си младини, непомръкналата слава на лудомладовците. Традиционният годежарски ритуал се превръща у Дядо Либенови в един радостен спектакъл. Вековната ритуална дистанция между бащата и сина се запълва от взаимно е негласно възприета театрална игра, става най-подходящият израз на обща радост, мълчаливо разбирателство, сърдечна щедрост и щастие. В отношенията между Павлин и Дядо Либен традицията на българския годеж е вече несъмнено подчинена на една условност, която пред нашите очи се отдалечава от предписанията и първоначалния строг регламент на ритуалните отношения между баща и син.
Повестта “Българи от старо време” е нещо много повече от талантлива художествена панорама на старите български традиции. Проникнал дълбоко в същността им, в диалектиката на тяхната трайност и консервативност(Хаджи Генчо) и на вечното им движение, обновление, подмладяване(Дядо Либен), Каравелов достига ония дълбоки пластове на националния характер, където са скрити най-съкровените тайни на неговата съпротивителна сила, жизненост и перспективност. Върху страниците на най-вдъхновената Каравелова повест не пада сянката на робството, гърдите широко поемат вечно свободния въздух на Копривщица. Тази волна планинска република е запазила през вековете своята независимост с яките духовни стени на традицията – непрекъснато умираща и раждаща се, вечно стара и вечно млада, вечно българска.
Двата елемента на старото време, на битовата традиция, не се разглеждат уравнително и безстрастно. Ударението пада върху Дядо Либен и това е очевидно. Неспокоен, вечно подвижен, напълно чужд на домоседството, човек с тъмна младост, преминала през увлеченията на всички крайности, Дядо Либен е въплъщение на вечно обновяващото се начало на традицията, на нейната гъвкавост, на способността й да поема опита на все нови и нови поколения, да се развива и обновява, да бъде хилядолетна и вечно нова. В същност бащата на Павлин е едно непрекъснато отклонение от нормите на битовата традиция, едно непрекъснато нарушение на нейните закони. По-нататък Каравелов търси движещата сила на обновителния процес и я намира в чувството за прекрасното. Дядо Либен е страстен любител на хубавото и това съвсем не е случайно. Промените в бита се извършват със законите на младостта и красотата – така мисли Каравелов, възпитан в духа на естественонаучния материализъм от миналия век.
В “Българи от старо време” традицията винаги е арена за борба на две сили. Едната унищожава младостта, учи я с допотопни средства в килийни училища и праща красотата зад манастирските зидове. Другата, вечно побеждаващата, изтръгва Лила от манастира и събира на куп точно дванадесет попа, за да светят вода и да изгонят таласъмите из омагьосаната къща на Хаджи Генчо.
Виждайки взаимоотношенията на противоположностите в до болка познатия бит на родната си Копривщица, Каравелов се проявява като зрял реалист, който усеща, че границата между новото и старото не минава само по биологичната граница между поколенията, че борбата срещу старите форми и консерватизма се води и в самите недра на старото време.
Изпълнен с гореща симпатия към младежта, авторът на “Българи от старо време” застава младия читател за да се замисли върху изключително важния за всяко революционно, преломно време въпрос – старото време се състои не само от времето на Хаджи Генчо, но и от времето на Дядо Либен…
Още от най-ранно детство в душата на всеки българин името на Любен Каравелов е неотделимо от едрите букви на “Обичам те, мое мило Отечество” върху първите страници на буквата.
Стъпил на една безкрайна земя като руската, поглъщайки жадно културата и новите идеи на века, Каравелов не изпада в отчаяние от съпоставката между големият свят и своята малка Копривщица, не отпуща безнадеждно ръце – “Къде сме ний с нашето страхотно изоставяне!” – когато вижда, че Хаджи Генчо и Дядо Либен живеят в ХІХвек… С истинско мъжество младият възрожденски писател-революционер се отправя в самите недра на миналото за да извади от дълбочините на вековния, “неизменен” бит цялото богатство на повестта “Българи от старо време” за да може да премине чрез един най-естествен словоред от разказа за двама българи от старо време към “Обичам те, мое мило Отечество”.
“Българи от старо време” е възторжена прослава на вечно побеждаващите обновителни сили в бита на народа. “Обичам те, мое мило Отечество” озарява цялата повест с ослепителна пролетна светлина.
“Българи от старо време” е истински възрожденски химн на пролетта, младостта, красотата, волността на тяхната непрекъсната и неизбежна победа над сковаността, консерватизма, грозотата – дори над жестоките закони на физиологията! И това ликуващо жизнелюбие, този неудържим напор на пролетта и младоста е превърнат – с естествеността на диханието, кръвообращението, пулса – в най-съкровена, най-пламенна и всеотдайна обич към отечеството, в несъкрушима вяра в неговото бъдеще и призвание. Такава фантастична енергия освобождава авторът на повестта “Българи от старо време”, когато разцепва атома на българската битова традиция. Енергия от векове за векове.
Литература:
1.Очерци за български писатели – сборник, част І, София 1970г.
ТРАКИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ
МЕДИЦИНСКИ ФАКУЛТЕТ
СТАРА ЗАГОРА
тема: “Морал, свобода и политика”
Изготвил:
Константин Иванов Пиргов
Специалност “Социални дейности”
ІІI курс, задочно обучение
Фак. № 078
Проверил: .................
/доц.Кр. Бенкова/
Стара Загора
2007
Марк Тулий Цицерон въвежда понятието “морал”. Моралес означава нрави, обичаи, поведение. Морал е това, което идва от мен като отношение към друг човек. Въпрос на личен избор, желание да реализираш нещо за друг човек, важен за теб. Властта, от своя страна, е специфична, човешки феномен. Тя може да се определи като асиметрия на свободата.
От една страна властта е потенцията на човек да влияе на други хора и да ги накара те да следват неговите собствени желания. От друга страна тя е взаимодействие (съчетаване и сблъсък) между различните желания и стремежи на човешките същества.
Макс Вебер определя властта като способност да се налага собствената воля, независимо от съпротивата на другата страна. Който се занимава с политика, се стреми към властта или за да я използва за други цели – идеални или егоистични, или заради самата нея, заради насладата от чувството за престиж, което тя дава. Да се говори за политика означава, преди всичко, да се говори за властта – за нейното разпределяне, използване и контролиране от хората в техните взаимодействия.
Мишел Фуко пише, че когато определяме упражняването на властта като действие върху действията на другите, когато го характеризираме като управление на едни хора от други – в най-широкия смисъл на думата – ние въвеждаме един важен елемент: свободата. Властта се упражнява единствено върху свободни субекти, доколкото те са “свободни” във възможно поле, където могат да се случат много и различни поведения, реакции, начини на държане. Там, където определеността е пълна, не съществуват отношения на властта, те са възможни само когато човек може да се движи и дори да избяга, а не когато е окован с робството на физическата принуда. Невъзможно е власт и свобода да се срещнат лице в лице и да се изключат (да смятаме, че навсякъде, където се упражнява власт, изчезва свободата), играта е много по-сложна: свободата е условие за съществуването на властта (тя я предхожда, тъй като е нужна свобода за упражняването на властта, тя е нейна постоянна опора, защото ако се изплъзне изцяло от упражняваната от нея власт, тя би изчезнала и би намерила заместител в чистото и просто насилие), но тя се изявява и като това, което единствено може да се противопостави на властта, която в крайна сметка се стреми изцяло да определи свободата.
Зигмунт Бауман (“Глобализацията”) извежда въпросът за социалната справедливост. Според него това е залъкът, който либерализмът не може да преглътне. Разбира се, свободата е ценност, но и изключително важен, може би най-важният, стратифициращ фактор. Държавата на пълната свобода е непостижима утопия. В този смисъл свободата е привилегия, а неравенството е преди всичко неравенство според степента на свободата. Най-голямата власт се упражнява от такива единства, които успяват да останат източници на несигурност за другите единства. Манипулацията чрез несигурността е същността на главния залог в борбата за власт и влияние във всяка структурирана цялост – най-вече в нейната най-радикална форма, т.е. в модерната бюрокрация.
Политическата власт би могла да се дефинира, най-общо, като контрол над самите ресурси за власт в дадено множество или общност от хора. Политическата власт е най-тясно свързана с държавата, с държавното устройство на обществото. Това означава, че сред множеството или общността от хора, са се отделили и обособили отделни лица, които “правят политика”, “занимават се с политика”, за да установят монопол в отношенията на властта, в разпределянето и използването на ресурсите на властта в обществото. Политическата власт разчита ако не на пряко насилие, то поне на страха от насилие, за да се изрази и опредмети като такава.
В исторически и теоретически план връзките на политиката с етиката получават два основни типа модификации: на взаимопроникваща и допълваща се зависимост между политическото и етическото битие на човека и на взаимоотблъскваща се и провокираща избора независимост между политически правилното и етически правилното действие и поведение на човека. Още Аристотел е показал пределно ясно възможностите на първия тип модификации. Началото на по-детайлното разкриване на възможностите на втория тип модификации на взаимоотношението “политика-етика” не без основание се свързва главно с името на Макиавели. Политиката и етиката са слети и изграждат едно цялостно разбиране за “света” на правилните постъпки както от страна на гражданите към държавата, така и от страна на държавата (държавната власт) спрямо своите граждани. За Аристотел политиката е етика и етиката е политика. При Макиавели това вече не е така. Разграничаването между политика и етика, което предприема Макиавели и новото време е резултат от различието, което прокарва в “технологията на успеха” в чисто човешки и в политически план. Говори за два вида етика – на дълга и на успеха при политиците. Едната повелява еднозначно “Постъпвай така и така във всички случаи!”, а другата е запитване към самия политик и на самия политик “Каква ще бъде ползата от такава постъпка, за кои и за колко човешки същества ще има смисъл такова едно мое действие?”. Целите на политиката, властта и упражняването на властта в човешката общност са особени. Те изискват съотнасяне, измерване и съчетаване във всеки конкретен случай на добро и зло, идеално и реално в дадена ситуация на избор на решение. Затова именно от гледната точка и моралната оценка големите политици през всички времена не са мечтатели и идеалисти. Това са практичните хора, които свързват в едно желаното и възможното за техните общества. Те разбират, че в света на недостига и конфликтите желанието да се направи нещо означава да не се направи нещо друго. Те вярват, че само такива действия, които са полезни за цялото общество повече, отколкото за някакъв отделен индивид или група, трябва да се осъществяват в управлението.
Политиците не могат без морална визия за своите цели, при оправдаването на средствата си, при оценяването на резултатите от властта си. Ако действат лично-егоистично, моралният им хоризонт се свива до семейството и близката приятелска група. Ако действат групово-корпоративно, моралният им хоризонт е ограден вътре в групата и общността на “своите хора”, на кастата, на елитарното превъзходство или на маргиналния реваншизъм. Ако действат класово или религиозно, или етнически, или национално пристрастно, то те също ограничават моралните си императиви до съответната класа или етнос, или религиозна група, нация и народност.
При всички варианти зад бариерата на “своите” са “чуждите”. Срещу тях действа обратният аморален принцип. Хуманността може без личностен проблем да се подмени от жестокост, състраданието – от бездушие, грижовността – от арогантност, добротата – от зло и т.н. Вътрешно тези политици са морални, така възприемат себе си, така ги виждат и останалите. Навън те са не просто неморални към чуждите, но дори могат да извличат морално удовлетворение от аморалността си към тях. Двойният морален стандарт става повод за гордост и заслуги.
От тази гледна точка дилемата не е дали има или няма моралност в политиката и сред политиците. Доколкото те са нормални човешки същества, моралност има и не може да няма. Дилемата е в идентификацията на кръга, вътре в който действа моралният принцип, а извън него може да действа обратният принцип на мислене и поведение.
Политиците не могат и без морална визия пред публиката, пред поданиците, пред демократичното множество, пред медиите и интелигенцията, пред младите. Това е онази част от популизма и демагогията, които са задължителни и днес, и винаги ще бъдат задължителни за успяващите политици. Макиавели казва, че владетелят трябва да управлява с морал, а когато това не е възможно, то той трябва да се представя като морален. По-късно Макс Вебер разработва съвременната философско-социологическа теория за моралната легитимация на всяка власт.
От друга страна “народните маси”, електоратът не е способен да мисли за политиците извън нравствените категории и образи. Когато роптае от тяхната корумпираност и некомпетентност, от тяхната лъжливост и цинична демагогия, от тяхната безотговорност и безнаказаност, всичко това е пряко преживяно. Изразява се разочарование, отчаяние, гняв от поругаването на обществената роля и интерес, от злоупотребата с “доверието на хората” и длъжностните възможности. Точно поради този факт всяка политическа предизборна кампания акцентира върху морални ценности и очаквания.
Когато се твърди, че политиката и моралът са несъвместими, всъщност се има предвид, че политиката е неморална и не може да бъде друга. Но това крие опасност. Масовият човек също може да бъде развратен, ако дълго и целенасочено се обработва неговата психика, представи и рефлекси. Нихилистичното твърдение, че щом си политик, значи е нормално да крадеш и злоупотребяваш с обществени очаквания и блага, значи е нормално след това да оставаш ненаказан, това е не просто цинизъм, а е надвиснала опасност – опасност от политическо лумпенизиране на следващите млади поколения. Опасността е в заучената неморалност. Тогава, когато тя вече не се проблематизира, а се възприема от масовия гражданин като нещо самоподразбиращо се. Това би било дъното на обществената деградация.
Днес има две крайни граждански гледни точки към политиката. Първата е на нихилизма – в политиката няма морал, трябва да има, но няма морал. Всичко това води до безнадеждност в разочарованието и до отпускане и апатия, а апатията води до отказ от гражданското право: да търсиш политическа алтернатива, да избираш по-добрия на поредните избори, дори да мислиш по политическите събития, процеси и перспективи.
Втората гледна точка към политиката е на романтичните очаквания. Политиката трябва да бъде преди всичко морал, трябва и може да бъде морално чиста и извисена. Това е тезата и очакването на упорития идеализъм. Той изненадващо устоява пред натрупващите се разочарования и при всяка поредна изборна ситуация търси следващия носител на морал в политиката, на когото да бъде отдадена поредната порция доверие. Това са граждани, които не се отказват от гражданското си право на активни политически участници, остават интересуващи се, обсъждащи, пристрастни.
Тук трябва да обърнем особено внимание на факта, че и двете крайности са изключително удобни за манипулиране. А манипулатори винаги се намират, най-често от средите на принципно неморалните в политиката. Те съвсем съзнателно и организирано, и експертно-професионално, правят идеологическа пропаганда и предизборна реклама, за да увеличат масата от хора, която се “подхлъзва” към тези две крайности. По този начин успешно се решават партийно-политически задачи, избори, разчистване на вътрешни противници, абсурдни коалиции и др.
Но в крайна сметка моралът непрекъснато си пробива път към политиката, понякога в парадоксални и неефективни форми, понякога пробива и след това бързо губи своя патос и чистота. Често пъти децата на революцията бързо ги изяждат техните колеги. Още по-често отделните политици не устояват на изкушенията, на снобизма и ласкателствата, парите и алчността, на привилегиите и опиянението от чувство за изключителност и безнаказаност. Но все пак моралът продължава да пробива бариерите и мръсотията, търсейки своите ярки персонификатори.
ЛИТЕРАТУРА:
Бауман, З., Постмодерна етика, С., 2001.
Бауман, З., Глобализацията, С., 2001.
Ледийн, М. А., Макиавели за модерното общество, С., 2003.
Макиавели, Н., Князът, Съчинения, С., 1985.
Тафков, Д., Философия на политиката, 1996.
“Шестоднев” е едно от най-значителните произведения в старобългарската литература - по обем, съдържание, идеи. През Средновековието традицията играе голяма роля. Смята се, че е по-добре да се цитира утвърден писател или да се заеме от неговите творби, отколкото да се говори от “своя ум”. За създаването на “Шестоднев” има значение не само традицията (в съчиняването на шестодневи Византия има вече дългогодишен опит), но и това, че се заема фактически материал, свързан с постиженията на тогавашната наука.
“Шестоднев” на Йоан Екзарх има следната постройка: пролог и шест слова. Всяко слово разказва за един ден на Бога. Още в увода авторът посочва изворите си. Те са: “Шестоднев” на Василий Велики, Йоан Златоуст и други, които “всеки от нас някога е прочел”. За тези “други” научаваме от заглавието на първото слово, което всъщност е заглавие на целия труд: “Шестоднев” от Йоан Презвитер и Екзарх, написан според Василий, Йоан Севериан (епископ Гавалски) и философа Аристотел”...
“Шестоднев” е посветен на княз Симеон, към когото авторът в пролога се обръща. Той го представя като книголюбец, който заради книголюбието си заслужава похвала, както заслужава възхищение изобщо четенето: “Какво по-красиво, какво по-сладко за любещите Бога, които жадуват за вечен живот, от това никога в мисълта си да не отстъпват от Бога и винаги да си спомнят за неговите добри творения? Също и ти, славни княже, христолюбиви Симеоне, непрекъснато изучаващ неговите заповеди и творения и искаш с тях да се красиш и славиш... И ако онези, които се насищат с пиене и ядене, биват румени и сияещи, и весели, то колко повече онзи, който се храни с мислите на Божиите дела, като ги съзерцава и се краси с тях...” Писателят смята, че всеки ще бъде много радостен, като разбере за кого е създаден светът - за човека, за неговата радост и полза. По-нататък той се възхищава от природата, от целесъобразието й, от богатството й и подчертава основната идея на творбата, която по-нататък ще изказва многократно по различни начини - за величието на Бога, за неговата премъдрост. Йоан се чуди на чудесата на природата, но веднага бърза да добави: “Но аз ще се осмеля да кажа, че това чудо не е никакво чудо. Което на Бога е угодно да прави, на това ние не трябва да се чудим, но повече да го хвалим и славим.” В края на пролога Йоан сочи начина, по който е използвал изворите си. Той подчертава, че ги е съчетавал и че е привнесъл нещо от себе си. Своя влог обаче авторът подценява. Фигуративно той представя изграждането на книгата като изграждането на един дворец. Строителят отива при богатите и от тях получава “от един мрамор, от други тухли”. С измоленото ще издигне стените и ще постеле пода с мрамор. Ако за покрива не му достига материал, ще изплете покрив от пръти и ще го покрие със слама. От пръти ще изплете и вратите. “Така беден и нашият ум, та нямайки нищо в своя дом, от чуждото състави тези слова. От своя собствен беден дом аз прибавих думи, които са подобни на слама и лесина.”
В Библията разказът за шестте дни на Сътворението е пределно кратък, а в Шестодневите - обширен. Така обширен е той и у българския автор. Говорейки за сътворението на небесните светила, за растителния и животинския свят, за човека, Йоан дава многобройни природонаучни сведения, запознава читателя с разнообразието на природата. Така с факти и анализи той показва величието на Твореца. Заедно с това авторът отхвърля езически схващания за природата, като спори с езическите философи, привежда още идеи на евреите и еретиците. Отделни антични схващания - на Аристотел например и други - той приема. Чрез цитатите от древни автори и критиката им Йоан, от една страна, дава познания за античността, а от друга - внушава на читателя християнската идеология. Така с основната идея на произведението и с критиката на противохристиянски учения той се изявява като богослов, съдействащ за утвърждаването на християнството. С изобилието от факти се проявява като учен, който образова читателя, поднася му утвърдени знания или авторитетни мнения. Целият този материал писателят организира много оригинално. На места той използва ораторската реч - служи си с обръщения, с въпроси, с възклицания. На други разказва какво е видял, какво са му разказвали други и какво е прочел. Някои от данните са много любопитни. Често с фактите (реални или фантастични) той прави изводи за човека, поучава го как да постъпва, укорява го. Тогава влиза в ролята на наставник, проповедник, който възпитава читателя и слушателя в нравствено отношение.
Да се представи тук “Шестоднев” цялостно, слово по слово, е невъзможно. Затова ще се спра само на едно слово, което има специфичен предмет - животинския свят, но маниерът на изложение е същият, както и в другите глави. Това е словото за петия ден. Тук Йоан Екзарх говори за водните и сухоземните животни, за птиците. Той класифицира водните - едни снасят яйца, други раждат живи малките си. Някои намират храна само във водата, други като тюлените, крокодилите, хипопотамите живеят “двояко”, т.е. хранят се както във водата, така и на сушата. Много внимание авторът отделя на рибите и на други морски животни. Различава ги по големина, по начин на живеене (едни на стада, други поединично), по място на живеене, по размножаване, по хранене. Занимателен е разказът за рака, завършващ с поучение за хората: “Ракът обича твърде много месото на стридите, но му е трудно да ги лови, защото обвивката им е твърда черупка, та по този начини не може да им вреди. Затова, когато ги забележи да се препичат на тихо място, разтваряйки срещу слънцето своите черупки, той ги издебва тайно, взема камъче и го хвърля между черупките и така не им позволява да се свият и затворят. Това, което ракът не може да направи със сила, той постига с хитрост. Така че злобата съществува и между тези, които са неразумни и безсловесни.”
Ако някои качества на водните животни водят до аналогия с отрицателни качества на хората, то други черти според описанията са достойни за подражание. Той се възхищава на това как Бог е устроил рибите да бъдат единни в преселението си от море на море, как се движат като реки заедно, как в живота си знаят своите територии и не отнемат чужда територия. На спазването на Божиите закони от тяхна страна трябва да се подражава, както и на вечното им движение. “Рибата прекосява толкова морски ширини, за да намери онова, което й е потребно. А какво ще кажеш ти, който живееш в леност? Леността е начало на всеки порок!”
Интересни неща и поучения открива читателят и в частта за сухоземните животни. Те според автора се отличават от рибите по това, че имат памет, че сетивата им са по-развити и могат да проявяват разум... И добавя: “Отбягвай разнодумните философи, които не се срамуват да казват, че нашите души не се различават по нищо от тези на кучетата. Те твърдят, че самите те някога са били жени, и дървета, и морски риби.”
Йоан Екзарх е отделил много редове и за птиците. Той ги смята за вид, който стои между водните и сухоземните. Намира някакво родство между рибите и птиците, т.е. между “летящите” и “плуващите”, защото както рибите плуват във водата, така може да се види при птиците “как те по същия начин плуват във въздуха”. Авторът се възхищава от реда на пчелите, които живеят като в държава, имат си царица и й се подчиняват”, хвали жеравите, които живеят в съгласие. И пак в спор - било с евреите, било с еретиците, и отново поучение за поведението на човека в един раздвижен стил. От многото примери ето още един, отнасящ се за щъркелите: “Разумът на щъркелите пък се доближава почти до разума на словесните същества. Всички те пристигат по едно време в тези места и пак в едно определено време отлитат. При това ги съпровождат нашите врани, които, както аз мисля, не само ги придружават, но и прогонват другите враждебни на тях птици... Кой им е наложил тези закони - да ги обичат и да ги съпровождат като гости? Кой ли властелин ги е заплашил с наказание, та никой не се отлъчва от ятото? Чуйте вие, които сте негостоприемни и скъперници и които затваряте вратите си и не давате подслон на никого през зимната нощ! А грижата и закрилата на остарелите щъркели (от страна на по-младите) би била достатъчна за нашите деца, които, ако само бяха пожелали да видят, повече биха обикнали баща си и майка си... Щъркелите застават в кръг около своя баща, когато поради старост му изпада перушината, като го покриват със собствените си крила, за да го топлят. Те му донасят храна и му помагат, доколкото могат, като го вдигат от двете страни с крилата си, го пренасят. Оттук идва поговорката дето навсякъде добрите дела се наричат “щъркелова благодарност”.
В края на словото Йоан Екзарх тълкува някои библейски изрази и като богослов разговаря с опонентите си. Той иска да заговори за човека, но се въздържа и оставя темата за шестото слово. И така, цялото шесто слово е посветено на човека, тъй като той е създаден последен. Тук авторът говори за душата и за разума на човека, за неговата “свободна воля”, която го отличава от животните, за човешкото тяло. В тази глава читателят се среща с първата анатомия на български. Описани са различните части на човешкото тяло, изложени са някои вярвания за човешкото лице. Бог е дал знаци по лицето (видове очи, разположение на веждите и т.н.), които показват нрава на човека, както природните знамения предсказват времето. Тази последна глава от труда започва с един оригинален момент, който е отражение на видяното от самия писател. Това е описание на Преслав и на облеклото на княза и болярите. Описанието е кратко, но то е единственият автентичен документ за времето (началото на Х в.), затова има голяма историческа стойност. То има и литературно внушение. Неслучайно е поставено в началото на словото, в което ще се говори за човека като висше Божие създание. Като че ли авторът иска да каже: ето какво може човекът, ето каква красота е създал, ето какво имаме ние българите!
“Шестоднев” на Йоан Екзарх не остава само в границите на своята родина. Още в края на Х век и през по-късните векове той намира разпространение в Сърбия, Русия, Румъния. Самият Йоан Екзарх е канонизиран от българската църква - може би заради заслугите му за църквата и религията или като писател, а може би заради всичко това заедно!
http://zamunda.pomagalo.com/download/168282/ мерси предварително
Ostern ist das wichtigste Frьhlingsfest in Bulgarien.
Der bedeutendste Teil davon ist die Woche vor Ostern. Diese Woche nennt man Heilige Woche. Alle Tage davon heiЯen Heilige Tage. In dieser Woche wird das Fasten beendet. Fьr jeden Tag gibt es bestimmte Regeln, die durch Traditionen und Brдuche bestimmt sind.Die ersten drei Tage (Montag, Dienstag, Mittwoch) sind zum Reinigen des Hauses, des Hofes, der Stelle zum Waschen und zum Baden der Kinder bestimmt. Diesen normalen Tдtigkeiten wird eine grцЯere Bedeutung als normalerweise gegeben. Das Ziel dieser Handlungen ist, die Gesundheit aller Familienmitglieder zu sichern. Im Rodopengebirge gehen die Kinder am heiligen Mittwoch ins Gebirge, um Felsenstorchschnabel zu pflьcken und dann davon StrдuЯchen zu binden. Am nдchsten Tag schenken sie diese den Verwandten und den Nachbarn, damit sie gesund bleiben.
Der wichtigste Tag dieser Woche ist der heilige Donnerstag. Das ist der erste von insgesamt 7 Donnerstagen, an denen es ein strenges Arbeitsverbot gibt. Pferdewagen und Ochsenkarren sollen nicht benutzt werden, niemand darf auf dem Feld arbeiten; es wird nicht gewaschen, gestrickt, gewebt. Beim Nichtbeachten dieser Regeln drohen Unwetter, Hagel und Donner. Das zeigt eine mцgliche Verbindung zu dem slawischen Hauptgott Perun, dessen Tag vermutlich Donnerstag war. Die Verbindung wird nicht nur durch die Etymologie des altbulgarischen Verbs "per" (schlagen) begrьndet, sondern auch durch alle Tдtigkeiten die schlagende Gerдusche verursachen und deshalb vermieden werden sollen. An dem Tag fдrbt man die Ostereier. Das Wasser, das man fьr das Fдrben benцtigt, muss am Vortag von einem jungfrдulichen Mдdchen ohne zu sprechen von drei verschiedenen Quellen geholt werden. Die дlteste Frau in der Familie fдrbt die Eier. Ursprьnglich waren die nur rot, aber in spдteren Zeiten begann man sie auch in anderen Farben zu fдrben. Trotzdem ist das erste gefдrbte Ei immer rot, auЯerdem muss das Ei, an demselben Tag von einem schwarzen Huhn stammen. Mit diesem Ei reibt man die Wangen und die Stirn der Kinder, damit sie gesund bleiben. Es wird unter der Ikone bis zum nдchsten heiligen Donnerstag aufgehoben, dann wird es als Heil- und Schutzmittel angesehen. Entweder bleibt es drauЯen und schьtzt vor Unwetter oder es wird in der Nдhe von Seidenraupen gelassen, um sie vor uroki (bцsen Augen) zu schьtzen. Am Tag des heiligen Georgi wird das Ei auf dem Feld vergraben, um Regen zu rufen, aber Unwetter abzuwenden. Das frisch gefдrbte Ei wird fьr kurze Zeit in die Sonne gelegt, damit die Sonne es "sieht". Alle Brдuche, die mit dem Donnerstagsei zusammenhдngen, dienen der Ehrung des Donnergottes und der Erde.
Der Karfreitag ist einer von zwцlf besonderen Freitagen, die von den Bulgaren und von den anderen Slawen geehrt werden. An diesen Freitagen muss wieder verstдrkt auf Schutz vor Hagel, Krankheit und Tod geachtet werden. Sдmtliche Nдh- und Webarbeiten sind verboten. Es darf kein Fleisch gegessen werden und es gibt Sexverbot (wenn ein Kind an dem Tag gezeugt wьrde, kцnnte es behindert zur Welt kommen). In den vom Christentum beeinflussten Volksvorstellungen ist der Freitag ein Frauentag, gewidmet der heiligen Petka, die eine Nachfolgerin der slawischen Erd- und Fruchtbarkeitsgцttin Mokoš ist.
Am heiligen Samstag gehen die Frauen auf den Friedhof, zьnden Kerzen an und geben den Verwandten und den Nachbarn gefдrbte Eier, gekochten Weizen und Brot fьr die Seelen der Toten. An dem Tag knetet man Teig und bдckt kosunazi (Osterbrot). Dieses Osterbrot wird an drei Gruppen verteilt: fьr die Festtafel, fьr den Trauzeugen und andere Verwandten und fьr die jungen Mдdchen. Das Brot kann rund mit Loch in der Mitte sein, elliptisch oder wie ein Zopf aussehen. Typisches Element von diesem Brot sind die Eier: rot oder weiЯ, eins, drei, fьnf oder der Anzahl der Familienmitglieder entsprechend, kreuzfцrmig angeordnet. Die Symbolik des Brotes bezieht sich auf die Auferstehung des christlichen Gottes, der ein Nachfolger von den heidnischen Kulten der jдhrlich sterbenden und auferstehenden Gottheiten der Natur ist. In dieser sakralen Zeit (Heilige Woche) wenden sich die Menschen, die Bewohner der Irdischen Welt, die sich nach den mythologischen Vorstellungen in der Mitte des dreiteiligen Weltraumes befindet, an die guten und bцsen Mдchte des Himmels und der Unterwelt. In der Erwartung des Frьhlings berufen sich die Menschen nach wie vor auf heidnische Gцtter und Vorgдnge. Die Neutralisation alles Schlechten und das Wohlwollen des Guten wird angestrebt.
Ostern feiert man immer am Sonntag. Das Datum ist zeitlich variierend (04.04. - 08.05.), abhдngig von der Frьhlings-Tagundnachtgleiche und dem ersten Vollmond danach. Obwohl es vom christlichen Kalender abhдngig ist, sind alle Brдuche heidnisch geprдgt. Dem zugrunde liegen Glauben und Vorstellungen, die mit dem Ьbergang vom Winter zum Frьhling zusammenhдngen. Diese Ьbergangszeit gilt als das Chaos vor der Wiederherstellung der Ordnung. Man feiert Ostern drei Tage. Alle gehen in die Kirche und bringen eine, dort angezьndete Kerze nach Hause mit, die das Feuer des Neuanfangs symbolisiert. Auf der sonntдglichen Festtafel mьssen unbedingt Fleisch, Eier und Osterbrot vorhanden sein. Man stцЯt mit den gefдrbten Eiern an, dessen Ei am Ende noch ganz ist, wird die beste Gesundheit ьber das Jahr genieЯen. Die Festtafel wird ьber drei Tage nicht abgerдumt. An Ostern soll man zu den Trauzeugen und zu den Eltern der Frau zu Gast gehen. Man bringt Osterbrot und Eier. Wichtiges Element des Feierns sind Schaukel und hora (Volkstдnze). Die Liedertexte, der dabei gesungenen Lieder handeln von mythologischen Figuren wie zmej (Drachen) und samodiva (Waldfee).
In den letzten Jahren sind viele von den typisch bulgarischen Ostertraditionen verloren gegangen, trotzdem sind die meisten davon (besonders auf dem Lande)noch erhalten. Obwohl die Leute in den groЯen Stдdten vieles vergessen haben lebt die Tradition weiter, weil diese sehr wichtig fьr die bulgarische Nationalidentitдt ist.
Хенри Кисинджър - Дипломацията (резюме)http://zamunda.http://www.teenproblem.net/school/download/168282/ мерси предварително
Глава 1: Новият световен ред
Глава 2: Стожерът: Теодор Рузвелт или Удроу Уилсън
Американската външна политика: до началото на 20 век - изолационизъм (доктрината Мънро - изключване на европейския колониализъм от С. Америка и Ю. Америка; отхвърляне на всякакво американско вмешателство в европейските спорове; експанзия на САЩ в западното полукълбо като американците не гледат на своята експанзия като на ВП) бързо растящата мощ и постепенното рухване на международната система с център Европа тласкат САЩ към участие в световните дела; Теодор Рузвелт: основната му цел е извеждането на САЩ на световната сцена като доминатор, като велика сила - потенциално най-великата, която да работи с умереност и мъдрост в полза на стабилността, мира и прогреса (САЩ да участва и да ръководи баланса на силите), Рузвелт е за "политика на кръв и желязо", защото е реалист и смята, че мирът е нетраен; Удроу Уилсън: идеалист, изказва тезата за месианската роля на САЩ, която е длъжна да разпространява своите принципи в света (разпространение на демокрацията, международно право, всеобща световна организация - ОН, която да поддържа мира чрез колективна сигурност, а не чрез съюзявания, САЩ се стреми към свят, в който държавите да действат като сътрудничещи си партньори, а не като недоверчиви съперници, явни договори, свободна търговия). Рузвелт и Уилсън имат различни подходи за убеждаване на американския народ за намеса в Първата световна война. Докато Рузвелт, изхождайки от позицията на националния интерес, смята че един евентуален успех на Германия във войната може в последствие да се окаже заплаха за САЩ, то Уилсън отхвърля политиката на сила. Той смята, че изолационизмът може да бъде преодолян само чрез обръщане към вярата на американците в изключителността на техните идеали. В крайна сметка основен принцип в американското мислене и до сега е, че мирът зависи преди всичко от укрепването на демократическите институции. Демокрациите не водят войни една срещу друга.
Глава 3: От универсализъм към равновесие: Ришельо, Вилхелм Орански, и Пит
Ришельо: баща на модерната държавна система, провъзгласява концепцията за raison d’etat, разрешава протестантството във Франция, включително и сключва съюзи с протестански държави насочени срещу Хабсбургите в Германия и Австрия (въпреки че самия Ришельо е католик); Франция се превръща в доминираща страна в Европа, а след 1648 (Вестфалски мир) raison d’etat прераства в ръководен принцип на европейската дипломация
Вилхелм 3 Орански: Великобритания е единствената държава в Европа, чийто raison d’etat не изисква разширение в Европа; основна цел на външната политика на Великобритания е пазенето на европейския баланс (войни срещу Луи 15, съюзявания с Хабсбургите срещу френския експанзионизъм)
Уилям Пит: при него Великобритания сключва Четворен съюз с Прусия, Австрия и Русия насочен срещу Франция (постоянен ангажимент на континента основан върху предположението за постоянен враг)
Глава 4: Европейският концерт: Великобритания, Австрия и Русия
Решенията на Виенският конгрес от 1816 са подобни на решенията взети след Втората световна война, а именно победените държави да не бъдат смазвани и огорчавани, а относително задоволени ---
http://download.pomagalo.com/10025/l...jd+svyat/?po=5 - мерси предварителноо
Преживяванията сами по себе си не ме правят щастлива.Умението да ги изживея по определен начин,с пълното съзнание за тях и с пълноценното усещане за всеки един миг щастие,ме прави такава,каквато съм.
Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят
(съчинение разсъждение върху I и II глава
на повестта “Немили-недраги)
Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра-
фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея.
В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България. През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно.
Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите.
Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост. Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината.
Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни.
За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците. Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея.
Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата. Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа.
Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност. Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя.
Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството. Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се завърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп.
Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея. През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България.
Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
КУРСОВА РАБОТА
ОПАЗВАНЕ НА ПОЧВИТЕ И ПОВИШАВАНЕ НА ПОЧВЕНОТО ПЛОДОРОДИЕ
Тема: Почвите в България. Класификация на почвите в България. Главни почвени групи, класове и типове почви в България.
Изработил: Проверил:
2008
Почвата представлява сложна природна система изградена от минерални частици, органични вещества, вода, газове, макро- и микроорганизми.
Минералните частици образуват основната маса на почвата, а органичните вещества съставляват 10-20% от химичния състав на почвата. Те са резултат от жизнената дейност на растителните и животински видове. Във почвата са разпространени във вид на торф /растителни остатъци/ и хумус /разложено органично вещество/. Хумусът заедно със съдържанието на вода и газове определя нейното плодородие. Съдържанието на хумус в някои почви може да достигне до 90% от общото съдържание на органичните вещества. Характерно е неговото бавно разлагане от микроорганизмите, което позволява натрупването му в значителни количества в почвата. Той е източник на хранителни вещества за растенията, тъй като при разлагането му се освобождава въглероден двуокис, нитрати, фосфати. Тези съединения са лесно усвоими от растенията. Хумусът, образуван в горния почвен слой се отнася от инфилтриращата в почвата вода в по-долните хоризонти. Чрез обработка на почвата, той заедно с разтворените химични вещества се изнася отново на повърхността.
Почвената покривка е особено важен компонент на природната среда. Образувана в продължение на милиони години, тя се явява огледало за състоянието на ландшафтите и в нея се отразяват и пречупват взаимовръзките между останалите компоненти на природната среда /скали, води, климат, растителност, дейност на човека/.
Без почвена покривка е невъзможно съществуването и вегетацията на естествената и културна растителност и природата ни би представлявала една голяма пустош. Почвената покривка е междинно спояващо звено между геолого-геморфоложката основа, климатичните условия, динамиката на водата и вегетацията на растенията.
Благодарение на своето плодородие почвената покривка се явява и много важен природен ресурс. Тя се явява средство и предмет на труда в селското стопанство. В резултат на дейността на човека плодородието на почвата може да променя /увеличава или намалява/ или да се запазва. Различават се три вида плодородие - естествено, потенциално и икономическо. Първото е свързано с наличието на хумус и други хранителни вещества, образували се през дългия период на естествено развитие на почвите. Потенциалното плодородие се свързва с възможностите за изкуствено увеличаване на хранителните вещества в почвата чрез добавяне на торове с естествен или изкуствен произход. Икономическото плодородие се изразява чрез стойността на произведените земеделски продукти от единица площ върху даден вид почва.
Територията на България се характеризира с голямо разнообразие на почвената покривка, поради влиянието в България на четири големи почвени провинции - Степна и лесостепна източноевропейска, Средиземноморска южноевропейска, Горско атлантическа западноевропейска и Влажна субтропична черноморска. Представена е от 15 почвени типа, в които се поделят 42 подтипа.
На територията на България се отделят три почвени зони:
Севернобългарска лесостепна почвена зона - обхваща Дунавската равнина и Предбалкана /до 600-700 м н.в/. В посока от север на юг промяната на почвообразуващите скали, климата и растителната покривка обуславя и промяна на почвените типове и техните съчетания.
Южнобългарска ксеротермална почвена зона - обхваща територията на Южна България /до 700-800 м.н.в./. Поради по-разнообразния и по-топъл преходно-континентален климат и ксерофитна растителност са се формирали специфични почвени типове.
Планинска почвена зона - обхваща планинските районите /над 700-800 м.н.в./, покрити с широколистни и иглолистни гори, както и обширни пасища и ливади с различни вариации на планинския климат.
Пространствените съчетания на релеф, климат и растителност имат първостепенно значение за хоризонталното и вертикално разположение на главните почвени типове и за формирането на почвените зони.
Зонални почвени типове
Почвената покривка е представена от 15 почвени типа, в които се поделят 42 подтипа.
В обсега на Севернобългарската лесостепна почвена зона са разпространени зоналните почвени типове – черноземи /54% от площта на зоната/ и сиви горски почви /39% от площта на зоната/.
Черноземните почви са разпространени в Дунавската равнина /западна и средна част/, Южнодобружанското плато и Лудогорието. Привързани са към равнино-хълмистия релеф на равнината и льосовата покривка, и сухия умерено-континентален климат и сухолюбива растителност. Характеризират се с повишена мощност на хумусния хоризонт /60-80 см/, но с ниско хумусно съдържание /2-4% /. Поделят се на: карбонатни, типични, излужени и деградирали.
Карбонатните черноземи са разпространени непосредствено на юг от р.Дунав в обсега на непрекъсната льосова ивица. Характеризират се с различна мощност и хумусен хоризонт /40-60см/. Съдържат специфични образования - карбонатни мицели, разположени на дълбочина 20-150 см.
Типичните черноземи са разпространени на юг от карбонатните черноземи в обсега на високата част на Дунавската равнина. Формирани са върху разкъсана льосова основа, при по-хълмист и по-дълбоко разчленен релеф. В морфологично отношение не се различават съществено от карбонатните черноземи, с тази разлика, че карбонатите при тях се наблюдават във височинния интервал 25-60 см. Мощността на хумусния хоризонт е 50-70 см. Поради идентичните свойства на типичните черноземи с тези на карбонатните те се обединяват в една обща агро-производствена група.
Излужените черноземи са разпространени в Лудогорието и Добруджа. Формирани са върху льосовиден и песъчливо-глинест субстрат, умерено-континентален климат, дъбови гори и ливадно-степна растителност. В сравнение с карбонатните и типичните черноземи, тези почви са с по-добри агро-производствени свойства. Това се дължи на тежкия механичен състав и по-висока водозадържаща способност. Тези почви са едни от най-плодородните почви.
Деградираните черноземи заемат отделни площи в най-високите райони на Дунавската равнина и Лудогорието. Образувани са върху песъчливо-глинести льосовидни наслаги, при лесостепни условия и доминиращото участие на горска растителност. Характеризират се с мощността на хумусния хоризонт /40-50 см/ и значително участие на глинести фракции /40-50% /.
Сивите горски почви са разпространени в Предбалкана и най-високите части на Източната част на Дунавската равнина. Развити са върху хълмист и нископланински релеф, дълбоко разчленен и изграден от кредни и терциерни седименти - мергели, варовити пясъчници, мергелни варовици. Формирани са при по-влажен умерено-континентален климат и широколистна растителност. Отличават се с глинесто съдържане във вертикалния почвен профил, по-високо хумусно съдържание /2-5% /, и по-малка дебелина на хумусния хоризонт от черноземните почви. Сивите горски почви се поделят на тъмносиви и сиви и светлосиви горски почви.
Тъмносивите горски почви се срещат в съчетание с деградираните черноземи и сивите горски почви. Образувани са върху льосовиден субстрат и редки смесени широколистни гори, при преобладаващото участие на ливадно-степна растителност. Те са с най-мощен хумусен хоризонт /до 45 см/ и мощен алувиален хоризонт /до 110 см/. Характеризират се с тежък механичен състав.
Сивите горски почви са свързани с по-активното почвообразуващо участие на горската растителност и по-малка мощност на хумосно-елувиалния хоризонт на почвообразуващия субстрат.
Светлосивите /псевдоподзолисти/ горски почви са образувани върху безкарбонатен скелетен субстрат и при участие на широколистни дъбови гори. Отличават се с ниско съдържание на органично вещество, слаба водопропускливост и повърхностно преувлажнение.
Зонални почвени типове в Южнобългарската ксеротермална почвена зона са канелените почви, смолниците и жълтоземните почви.
Канелените горски почви са разпространени по южните склонове на Стара планина и основните склонови ивици на останалите планини на юг от нея и свързаните с тях котловинни полета, хълмистите земи на Средногорието, Крайщето, Тунджанската област, Странджа, Източни Родопи, Осогово, Рила, Пирин, Родопите /до 800 м.н.в./. Формирането им протича при преходно-континентален и преходно-средиземноморски климат и при участието на топлолюбива широколистна, горска растителност, разнообразен почвен субстрат /силно натрошени и изветрели гранити, гранитогнайси, гнайси, слюдени шисти и др./ Канелените горски почви се поделят на типични, излужени и оподзолени канелени горски почви.
Типичните горски канелени почви имат ограничено разпространение в хълмистите и дълбоко разчленени райони. Развити са върху карбонатна основа и се характеризират с плитък профил, малка мощност, плътен строеж. По механичен състав са леко до тежко глинести с хумусно съдържание /3-5% /.
Излужените канелени почви са най-широко разпространения почвен тип в България. Разпространени са в основните селскостопански райони. Характеризират се с мощност на почвения профил 75-120 см, мощност на хумусния хоризонт /до 35 см/. По механичен състав са по-глинести от типичните канелени почви, но са с по-малко съдържание на хумус /2-3%/.
Смолниците се отличават с твърде своеобразен произход и са разпространени на юг от Стара планина в котловинните полета, Горнотракийската и Бургаската низини. Образувани са върху водонепропускливи плиоценски езерни седименти и андезитни туфи и туфити, средиземноморско климатично влияние, незначителен наклон. Отличават се с тежък механичен състав /съдържание на глина 50-75%/, специфични физико-механични водни свойства. При навлажняване на почвата, тя набъбва, увеличава обема си, придобива голяма пластичност и лепливост. Обратно - при изсъхване тя се свива, втвърдява и образува широки пукнатини. Смолниците се отличават и с малка водопроницаемост и голяма водозадържаща способност. Поделят се на карбонатни, типични, излужени и деградирани.
Карбонатните и типичните смолници са разпространени в Горнотракийската низина. Характеризират се по-маломощен почвен хоризонт /45-60 см/, по-слабо уплътнен хумусен хоризонт и с по-високо хумусно съдържание /3,5 - 4%/ в сравнение с излужените смолници /45-60 см/.
Излужените смолници се характеризират с мощен хумусен хоризонт, който заедно с преходния достига до 50-80 см, с тежък механичен състав, уплътнен строеж и висока влагоемкост.
Деградираните смолници се характеризират с липса на карбонати, с лек механичен състав, малко количество хумус.
Жълтоземно-подзолистите почви са разпространени главно по лявото поречие на р.Велека. Формирани са при влажни преходно-средиземноморски климатични условия и при широкото участие на широколистна растителност от колхидско-понтийски тип. Почвообразуващите скали са силно натрошени и дълбоко изветрели шисти, пясъчници и лиски с юрска и кредна възраст. Отличават се с характерен жълт цвят /поради присъствие на лимонити/, голяма мощност на почвения хоризонт /80-100 см/, незначителен хумусен хоризонт /15 см/ и голямо разнообразие по механичен състав.
В обсега на Планинската почвена зона се установява ясно изразено височинно зониране на почвената покривка.
Кафяви горски почви са разпространени в пояса 1000-2000м. Образувани са върху леко-песъчливо глинест елувий, делувий или пролувий, при влажен климат и широкото участие на широколистни /букови /, иглолистни и смесени гори. Отличават се с малка мощност на почвения хоризонт /40-80 см/, незначителен хумусен хоризонт и незначително съдържание на хумус /3-9%/. Поделят се на светлокафяви /разпространени в по-ниския пояс на буковите гори/ и тъмнокафяви /разпространени по северните склонове и високопланинския пояс иглолистни гори/.
Тъмноцветните планинско-горски почви са разпространени в Рила, Пирин, Витоша, Стара планина и Родопите /на височина 1600-1700 - 2100-2200 м/. Образувани са върху безкарбонатни скали, планински климат и растителност от клек, хвойна, бяла мура, смърч, както и тревиста и храстова растителност. Отличават се дебел торфенисто-хумусен хоризонт /40-60 см/, мощен профил /85-120 см/ и съдържание на хумус от 4 до 26%.
Планинско- ливадни почви заемат пояса над 1700 м.н.в. Образувани са при планински климат и тревна растителност. Отличават се с високо съдържание на хумус /10-30%/, с плитък профил /40-60 см/, каменист механичен състав и значително количество неразложено органично вещество.
Плитките и неразвити почви са разпространени върху наклонени и разчленени терени. Бедни са на органично вещество и са с ниско естествено плодородие.
Азонални почвени типове.
Това са почвени типове които не се подчиняват на хоризонтално и вертикално разпределение.
Хумусно-карбонатните почви съпътстват всички зонални почвени типове. Образувани са върху карбонатна скална основа. Характеризират се с добре оформен хумусен хоризонт и съдържание на хумус от 3 до 7%.
Алувиално-ливадните почви са широко разпространени в заливните речни тераси. Образувани са върху порьозни алувиални наслаги и при постоянно и достатъчно овлажнение и ливадна растителност. Характеризират се с дебел хумусен хоризонт, като ежегодно се натрупват минерални вещества в почвените хоризонти.
Блатните и торфенисти почви са разпространени върху заравнените акумулативни повърхнини на по-големите реки и ниските мочурливо-блатисти райони на Черноморското крайбрежие. Образувани са в условията на преувлажняване и буйна ливадно-блатна растителност. Съдържанието на хумус варира от 4 до 16%.
Засолените почви заемат малки площ в районите на разпространение на смолниците и ливадните почви. Образуването им е свързано с отлагането на соли в резултат на голямата минерализация на подземните води. Срещат се два подтипа на засолените почви - солончаци и солонци. Характеризират се с ниско съдържание на хумус /1-2%/.
ТАКСОНОМИЧЕН СПИСЪК
НА ПОЧВИТЕ В БЪЛГАРИЯ
СПОРЕД СВЕТОВНАТА СИСТЕМА НА ФАО
Развитието на науката и ускореният технически прогрес в последните десетилетия за много кратко време внесоха редица новости и в почвознанието. Активно въздействие върху неговото развитие оказаха постиженията на инженерните науки, химията, физиката, геологията, климатологията, екологията, микробиологията, земеделието и други. Възникнаха нови, предимно социални и екологични изисквания при изучаването, стопанисването и обработката на почвите.
Изследванията върху биологическия кръговрат на хранителните елементи и съвременните процеси в почвите под влияние на човека, системното изучаване на триединството „почвени свойства – почвени процеси – фактори на почвообразуването“ доведоха до редица нови теоретични и практически обобщения. Номенклатурата и критериите за класификация на почвите претърпяха изменения. Във връзка с подобренията в световната класификация на FAO (Организация по прехраната) към ООН и въвеждането на Международната справочна база за почвите (WRBSR) през последните години почвената класификация и диагностика в нашата страна придоби нов облик.
Класификацията на почвите по принципа на FAO се базира главно на метода на съпоставяне на концепциите за факторно-генетичната същност на почвите и концепцията за диагностичните почвени хоризонти и свойства, които дефинират почвите и позволяват таксономичната им идентификация и подялба. Това, както и използването на преводни коефициенти заради различия в налитичните методи (напр. за механичния състав и други показатели), твърде много улесни задачата, тъй като използваните у нас диагностични хоризонти и техните дефиниции са близки с тези на ФАО. В този контекст е използван принципът на присъствието или отсъствието на даден диагностичен хоризонт или свойство, маркирани в измерими и видими в настоящия момент особености на почвения профил, а не тълкувания за природата на почвообразувателния процес или на физикогеографските фактори и съчетанието им (в използваната досега у нас класификация има такива).
Приложената обобщена таблица за българските почви и техните имена по международната номенклатура (табл. 1) е разработена въз основа на съответен анализ на публикациите за нашите почви, базиращи се на дългогодишни почвено-картографски и почвено-генетични изследвания на българските почвоведи из цялата страна. Разпространението на отделените почвени типове и подтипове в България е посочено на приложената карта (вж. ІV корица – условните знаци към картата са отпечатани на стр. 63)
Основни почвени типове и подтипове, разпространени в България
І. Зонални почви
Черноземи (Chernozems)
Черноземите са известни като калциево-хумусни почви с широко разпространение в континенталните и умереноконтиненталните области на Европа, Азия и Северна Америка. Като самостоятелен почвен тип те са отделени за първи път от руския почвовед В. Докучаев през 1883 г. Той ги нарекъл „царят на почвите, главното и основното богатство на Русия„.
Почвеното богатство и на нашата страна се дължи в голяма степен на черноземите. Те са разпространени в Северна България, където в долния лесорастителен пояс заемат почти изцяло западната и централната част на Дунавската (Мизийската) хълмиста равнина, южната част на Добруджанското плато и част от Лудогорието. Тези земи покриват около 20 % от общата площ на страната. Черноземите са образувани върху льос, льосовидни седименти, глини, мергели и варовици при наличието на ливадностепна и горскостепна растителност. Най-благоприятни условия за тяхното развитие и формиране има в областите с разнотревно-житни треви. Тези условия и редуването на влажни и сухи периоди през годината подпомагат хумификацията, насищането на хумуса с калций и излужването на карбонатите.
Карбонатите се натрупват на различна дълбочина в профила и варират от 0 до 20 %, във връзка с което черноземите се подделят на четири подтипа (вж. табл. 1): карбонатни (кестеняви), обикновени (излужени), лесивирани (деградирани) и глееви (ливадни). В зависимост от мощността на хумусния хоризонт или според хумусното съдържание черноземите се подразделят на следните видове: слабо мощни (с хумусен хоризонт до 40 cm), средно мощни (40-80 cm) и мощни (над 80 cm).
Таблица 1
Таксономичен списък на почвите в България
(по световната система на ФАО)
Файоземи (Phaeozems)
Наименованието им идва от гръцката дума „phaios“ (тъмен) и от руската „земля“ (земя). Тези почви най-общо се определят като тъмни черноземновидни. Като почвен тип са обособени от досегашните тъмносиви горски и деградираните (оподзолени) черноземи. Файоземите са разпространени между черноземите и обикновените лесивирани почви, в райони с преходноконтиентален климат в Северна България. Релефът, върху който са разположени, е равнинен и слабо хълмист. Почвообразуващите материали са льос и льосоподобни глини. Повечето от тези почви са обработваеми земи. Естествената разстителност е под силното въздействие на човека. На места върху файоземите растат гори от цер и благун, както и смесени дъбови гори с липа и воден габър. В България файоземите се подделят на три подтипа (табл. 1): обикновени, карбонатни, лесивирани и глееви. Те се определят предимно въз основа на степента на текстурна диференциация на профила.
Смолници (Vertisols)
Това са тъмно до черно оцветени глинести почви с добре изразен уплътнен (вертичен) хоризонт. При суша те силно се напукват и образуват широки (над 1 cm) и дълбоки (до 50 cm) пукнатини. Наименованието им е свързано със силната им лепливост (като смола) във влажно състояние, а международното – от латинската дума „verto“ (обръщане), тъй като за тях е типично разбъркването на почвата с материали от С-хоризонта нагоре по почвения профил, както и пропадане на структурни агрегати от повърхностния слой в пукнатините надолу.
По-съществените особености на смолниците са следните: високо съдържание на глина – над 60 %; много мощен хумусен хоризонт – 60-80 cm и повече; наличие на троховидно-зърнеста структура в най-горната част на хумусния хоризонт и на силно плътнен (вертичен) хоризонт по-долу; значително съдържание на карбонати във вид на белоочки (в някои смолници има и гипсови кристали); голяма количество набъбващи глини.
У нас са разпространени в долния лесорастителен пояс на Южна България, Горнотракийската низина, Тунджанската хълмиста област, Бургаската низина, някои от котловинните полета на Югозападна България, както и в Кулско и в Добричко. Срещат се предимно в тези форми на релефа, където има условия за натрупване на финочастични седименти и изветрителни материали или са изградени от диабаз, серпентин, амфиболити, които при изветряване дават голямо количество монтморилонитова глина. Типични са и за стари плиоценски езерни басейни, седиментите на които са обогатени с монтморилонитови глинести минерали и карбонати.
Смолниците са сравнително стари почви. В началото на своето развитие те са преминали през хидроморфен стадий, придружен с развитие на буйна тревна растителност. След дрениране на първичните почви, върху тях се развива и горска растителност. Срещат се и разредени дъбови горички, храсти от драка, дива круша, бряст и др. Във връзка с присъствието на карботнати, на гипс и на различно влияние на подпочвените води смолниците у нас се подразделят на четири подтипа (табл. 1): богати, карбонатни, ливадни и гипсови.
Лесивирани почви (Luvisols)
Към тях се отнасят почвите, които имат илувиален глинест Вt хоризонт, формиран следствие на акумулацията на глина и ил, механично изнесени от повърхностния хоризонт
А. Името им е свързано с думите „lessivage“ (фр.) и „luvere“ (лат.), които означават измиване, отмиване и с него се определят почви с илувиална акумулация на глина. Според световната класификация на ФАО тези почви се определят като лувисоли, а у нас – лесивирани.
Въвеждането на името „лесивирани почви“ в българската класификация се налага от нуждата то да се уеднакви с международната класификация и най-вече - от необходимостта да се избегне очевидното различие с почвите от лесостепните или средиземноморските райони на Европа.
Лесивираните почви са широко разпространени в България. Те заемат обширни площи в хълмистите и нископланинските територии на Дунавската (Мизийската) хълмиста равнина, Предбалкана, Южна и Средна България. Лесивираните почви се намират в условията на добър дренаж и интензивно селскостопанско използване със забележимо негативно антропогенно въздействие, проявено преди всичко в интензивната им ерозия. У нас те се подделят на 6 подтипа (табл. 1) от известните общо 8 световни подтипа.
Канелени почви (Chromic cambisols)
У нас те са известни като почви на сухите гори и храсталаци, разпространени предимно в Южна България. Канелените почви са образувани върху карбонатните скали на Чирпанските възвишения, Асеновградското подножие на Родопите, възвишенията между Хасково и Димитровград, Ямболско, Тополовградско и Източна Стара планина. Релефът в тези региони е предимно хълмист, осигуряващ добър дренаж на терените.
Естествената растителност на канелените почви е от нискостъблени гори и храсталаци, редини и пасища. Доминират съобществата на косматия дъб, благуна, пърнара, някои средиземноморски видове. Често срещани са разредените гори от източен габър, драка, смрадлика и тревни съобщества от кафтарика. Около 40 % от някогашните гори върху канелените почви са обезлесени и превърнати в обработваеми площи.
Почвообразуването при тези почви дълго време е протичало без прекъсване като ферсиалитно. Затова канелените почви са твърде стари и с много реликтови белези. Ферсиалитизацията, която протича главно през сухия период, обуславя образуването на железни съединения, които оцветяват почвата в канелен и червеникав цвят. Поделят се на два подтипа (табл. 1): типични и карбонатни.
Планосоли (Planosols)
В този почвен тип са поставени именуваните досега у нас псевдоподзолисти горски почви, които са разпространени в сезонно повърхностно преовлажнявани терени. Името им идва от латинската дума „planus“ (равен, хоризонтален). Тези почви са с диагностичен елувиален Е-хоризонт (тип албик) и глинест, много трудно водопроницаем Вt -хоризонт под него, поради което текстурната диференциация на профила е много голяма.
Първостепенно значение за формирането на планосолите има повърхностният елувиално-глеев процес (стагник) в условията на влошен дренаж. Ежегодно планосолите изпитват периодично повърхностно преовлажняване от застояване на валежни води и съответно силно изсушаване през сухия период. В практиката са по-известни под името „повърхностно преовлажнени почви“.
Планосолите са разпространени в цялата страна във формата на големи и компактни масиви или в по-малки ареали. В Северна България тези почви са развити главно в Предбалкана, а в Южна България са застъпени по-широко в Горнотракийската низина, Странджа, Сакар, Източна Стара планина, Дервенските възвишения и на други места. Върху различните геоморфоложки форми планосолите показват видими различия, като върху широките плата, както и на полегати и дълги склонове са най-добре изразени (с характерното повърхностно оглеяване, голяма текстурна и морфологична диференциация). Микрорелефът и нанорелефът придават много силна неравномерност на повърхностното преовлажняване и мозаичност на почвената покривка по отоншение на качествата и използването на планосолите.
Наред с климата и растителността, определено влияние върху образуването на планосолите оказват и почвообразуващите материали (елувий), както и преотложените плиоценски и старокватернерни седименти на киселите скалите (гранити, пясъчници, гранитогнайси). В зависимост от степента на наситеност с бази, българските планосоли се делят на неутрални (наситени) и кисели (ненаситени)(вж. табл. 1.).
Жълтоземи (Alisols)
Те са охристожълти и сивожълтеникави кисели почви с високо съдържание на обменен алуминий и характерна лешниковидна до ореховидна структура. Международното им име алисоли идва от по-високото съдържание на алуминий в тях. Тези почви са уникални за нашата страна и за Европа. Разпространени са единствено в Странджа върху слабо наклонени заравнености и сенчести долове във водосборите на реките Велека и Резовска. Почвените им свойства и състав са ярко отражение на субтропични климатични условия.
Жълтоземите са формирани под колхидско-понтийски широколистни гори, изградени от източен горун и благун с характерен подлес от вечнозелената странджанска зеленика. Тези почви са сенчести и са почти без тревна покривка, което благоприятства формирането на добра горска постилка. Жълтоземите у нас са поделени в два подтипа (табл. 1): обикновени и оглеени (стагнови).
Червеноземи (Nitisols)
Червеноземите също са разпространени в Странджа. Намират се под влиянието на по-влажен климат със субтропични елементи, при който годишните валежи са от 700 до 800 mm , със зимен максимум. Районът на разпространението им е интересен природен оазис за България и Европа със специфична флора от ендемични понтийски видове и развитие на елементарните почвени процеси алитизация, феритизация и рубефикация.
Червеноземите са сравнително дълбоки почви. Профилът им е с мощност от 50-75 до 110 cm. Най-съществената им особеност е яркият червен цвят в В-хоризонта, обикновено слабо изпъстрен от охрестожълти, зеленикави, черно-кафяви и синкави петна и жилки. Делят се на 3 подтипа (табл. 1): канелено-червени, обикновени и плитки.
Кафяви планинско-горски почви (Cambisols)
Тези почви са широко разпространени в света. Те са главният почвен тип и в планинските райони на нашата страна. По международната класификация са камбисоли - основен представител на най-голямата и най-многообразна почвена група в света. За нашата страна името им е уточнено като планинско-горски, което отговаря на тяхното географско разпространение. Те са кисели почви със слабо натрупване на глина в преходните хоризонти, с лек механичен състав и наличие на метаморфен Вw -хоризонт. Според наситеността с бази и степента на изразеност на хумусния хоризонт кафявите планинско-горски почви в България се делят на 2 подтипа (табл. 1): светли и тъмни.
Тъмноцветни планинско-горски почви (Mollic cambisols)
Дефинират се като тип поради специфичния им дълбок профил и мощен хумусен хоризонт. В световната класификация те се определят като подтип на камбисолите (Mollic cambisols, табл. 1), но в България все още се определят и като почвен тип. Тези почви имат мощен хумусен хоризонт (от 40 до 60-80 cm) и тънък В-хоризонт (при съотношение В : А = 1 : 0,5). Различават се от кафявите планинско-горски и преди всичко от тъмните кафяви планинско-горски почви с много мощния си и богат с органично вещество хумусен хоризонт и по-дълбок профил.
Тъмноцветните планинско-горски почви са разпространени в горната част на средния лесорастителен пояс под гори от клек, смърч, мура, бук с подлес от храстово-тревни видове като боровинка, власатка, полевица, мъхове и др. Тези почви заемат значително място и в долната част на високопланинския пояс, като освен това се вклиняват в зоната на кафявите планинско-горски почви, а при по-голяма надморска височина се развиват заедно с планинско-ливадните почви (до 2500 m). В България се различават 2 подтипа тъмноцветни планинско-горски почви (табл. 1): обикновени и торфенисти.
Планинско-ливадни почви (Umbrosols)
Отличителни черти на планинско-ливадните почви са тънкият им цвят, силната зачименост, рохкавост и високото съдържание на хумус – 10 до 30 %. Почвеният профил е непълен, органогенните хоризонти (Ачим и А) лежат непосредствено върху скалния рохляк (елувий) или пролувия. Цветът им е тъмен, а мощността най-често е 60-80 cm, като са пронизани от кореновата система на тревната растителност. В зависимост от натрупването и свойствата на органичното вещество те се разделят на три подтипа – обикновени (чимести), торфенисти и черноземовидни. Според тези показатели, както и по дълбочина на профила, те се отделят от ранкерите, които са с дълбочина до 40 cm.
ІІ. Азонални почви
В България азоналните почви са много слабо развити и нямат обособени хоризонти, резултат от педогенетични процеси. Съществуването на тези почви не е в равновесие с условията на средата. Образуват се на младите алувиални и делувиални почвообразуващи материали или след ерозия. Към тях се отнасят наносните почви, делувиално-пролувиалните, торфените почви, литосолите, регосолите, пясъчните, антропогенните и др. Разпространени са във всички лесорастителни пояси.
Солени почви
Под това име обикновено се обединяват два почвени типа (табл. 1) – солончаци (засолените с водоразтворими соли) и солонци (почви, чиито химизъм е доминиран от натриевия йон, било под формата на NaCI, било под формата на обменен натриев йон). Солените почви са поделени на два типа поради съществените им различия в генезиса, свойствата, състава и мероприятията за подобрението и използването им.
Главната причина за образуването на солени почви е покачването на засолени (минерализирани) грунтови води, предизвикано най-често от потъванията на земната повърхност. Други причини са наличието на засолени почвенообразуващи материали, влошаването на дренажа в речните долини, както и продължителното и нерационално земеизползване и поливане с води с повишена минерализация. Процесите на акумулация на соли са свързани и със заблатяванията, при които засолените почви заемат периферните части на блатата.
Повечето от солените почви нямат комплексно разпространение у нас и се срещат във вид на неголеми петна сред други почви, предимно в пониженията на релефа. Представени са с двата си типа: с акумулация на водоразвторими соли – тип солончаци, и с високо съдържание на обменен натрий – тип солонци.
Солончаци (засолени почви, солени почви, герени) (Solonchaks)
Това са почви, които съдържат повече от 1 % водоразтворими соли (като хлориди, сулфати, карбонати) при рН над 8,5. Най-често солите са NaCI, Na2SO4 Na2CO3. Външно солончаците се разпознават по светло сивите петна на терена, които са лишени от растителност и често са покрити от „изцъфтели“ соли. Върху тях растат само соленолюбиви растения като стъкленка, сантонинов пелин и др.
Като вторично образувани почви, солончаците най-често са произлезли от наносни, ливадни, блатни и други почви. Затова те показват морфологично подобие на тези почви, но винаги притежават най-характерния си белег – високото съдържание на водоразтворими соли. Площите на солончаците у нас са крайно ограничени. Разпространени са на отделни участъци в Горнотракийската низина, долината на р. Тунджа, по периферните части на бургаските езера и в някои крайдунавски низини. Българските солончаци са представени от 4 подтипа (табл. 1): обикновени, глееви, карбонатни и содови (солонци-солончаци).
Солонци (герени) (Solonetz)
Тези почви съдържат обменен натрий в количества, по-високи от 25 % в сорбционния си капацитет. Натрият в тях има два различни произхода – от солите на грунтовата вода или от содовозасоления почвообразуващ материал. У нас се срещат сулфатно-содови и сулфатно-хлоридни солонци. Най-характерен за тях е солонцовият В-хоризонт със стълбчеста или призматична структура. Повърхностният А-хоризонт е силно разсветлен и безструктурен. Съдържанието на обменен натрий е главната причина и за редица други свойства на тези почви като голяма плътност, слаба водопропускливост, извънредно голям неизползваем воден запас, малко продуктивна влага, понижена аерация, висока дисперсност, лепливост, силно алкална реакция, ниско съдържание на хумус. Солонците у нас са представени от два подтипа (табл. 1): обикновени и ливадни (ливадно-солонцовидни).
Блатни почви (мочурища, азмаци) (Gleyisols)
Почвите от този тип са разпространени в плитките блата, мочурищата, азмаците, в периферните части на блатата, в понижените, заливани с вода терени, както и около поройните конуси. Те постоянно са под вода или нивото на подпочвените води е високо и периодично достига повърхността.
Под влияние на ливадно-блатната растителност в условията на продължително преовлажняване протичат редукционни процеси и бавно разлагане на органичната материя. В резултат от това в горната част на почвите се формира хумусен или торфен хоризонт, а по-надолу – глеев хоризонт G с глинест механичен състав. В зависимост от развитието на блатния процес и от характера на органичното вещество у нас се различават подтиповете (табл. 1) ливадно-блатни, торфенисти, карбонатни и ненаситени (с рН < 5,2).
Торфени почви (Histosols)
Торфените почви заемат много ограничени площи в нашата страна и то в блатата в Странджа, покрай Черно море, в Западна България и планините. Тези почви се образуват в условия на постоянно насищане с влага, която ограничава циркулацията на кислорода и потиска минерализацията на ограничната материя в почвата. Това са предимно онези земи, върху които продукцията на органично вещество от сфагнови и други мъхове надвишава неговата минерализация.
Най-важна характеристика на торфените почви и тяхната ниска обемна плътност, която е под 0,1 g/cm3. Първичният процес на образуване на торфените почви започва със забележимо натрупване на органична материя в лошо дренираната почва, което се нарича „палюдикация“. Така тези почви растат отдолу нагоре. Торфени почви се считат тези, които имат мощност на торфения пласт по-малко от 50 cm.
Наносни почви (алувиални, алувиално-ливадни) (Fluvisols)
Това са млади почви, които се образуват от съвременните речни наноси. Решаващо значение при формирането им оказват повишеното ниво (от 1 до 3 cm дълбочина) на почвените води, както и различното им обрасване с растителност. Наносни почви има покрай всяка река, но най-обширни и представителни площи заемат по поречията на реките Марица, Тунджа, Дунав и Дунавските острови. Характеризират се със следните общи особености: формират се винаги на заливната и първата надзаливна тереса на реките; подложени са на периодично (може да не е ежегодно) заливане и натлачване на нови наноси; при естествени условия върху тях расте водолюбива растителност – дървесна (елша, върба, топола, бряст, полски ясен) и тревно-ливадна (власатка и др.).
Поради периодичното отлагане на нови материали наносните почви имат само един слабо или по-добре изразен хумусен хоризонт, под който в дълбочина се редуват различни по песъчливост и химичен състав пластове наслоявания на речните наноси. В България са обособени 6 подтипа наносни почви (табл. 1): бедни (алувиални), богати (алувиално-ливадни), тъмни (тъмни алувиално-ливадни), карбонатни (карбонатни алувиално-ливадни), засолени и заблатени.
Делувиални (пролувиални почви), якалийски почви (Colluviosols)
Наименованието им идва от произхода на почвообразуващите материали– делувий. Те са формирани от наносите на пороищата, на временно течащите реки и потоци, които при изхода си в равнините образуват наносни конуси или т. нар. ветрила от конуси. Делувиалните почви се състоят преди всичко от слабо обработени и несортирани чакълища, от които ситноземът е отмит или отложен в периферните части на поройните конуси. Тези почви са бедни на хранителни вещества, но имат благоприятни физически и топлинни свойства, както и добър дренаж. Реакцията им също е благоприятна. Затова те са известни повече като тютюневи (якалийски) почви. Българските делувиални почви са 2 подтипа (табл. 1): делувиални (поройни) и делувиално-ливадни.
Плитки почви (Lertosols)
Най-важното условие за образуването на плитките почви е устойчивостта на основната скала на изветряване при конкретните климатични и релефни условия. Плитките почви са едни от най-разпространените в нашата страна. Заемат обширни компактни територии в планините и в хълмистите земи, което дава основание те да се обосноват в специфични почвени райони.
Плитките почви у нас са представени от три подтипа (табл. 1): литосоли, ранкери и рендзини. Подтип литосоли (Lithic Leptosols) са най-плитките почви в страната. Имат неизразен и слабо развит А-хоризонт с мощност до 10 cm, раозположен направо върху напуканата или компактната твърда скала. Подтип ранкери (Umbric.Leptosols) са плитки, слабо развити и кисели почви, образувани на маломощен елувий от силикатни скали. Дълбочината на профила е от 10 до 30-40 cm. Имат само А-хоризонт, разположен върху твърдата скала. На цвят са тъмнокафяви до черни.
Подтип рендзини, известни и като (хумусно-карбонатни почви (Rendzic Leptosols), по произход, химични свойства и състав са противоположни на ранкерите. Те са свързани с изветрителните продукти на карбонатни скали като варовици, мрамори, варовити мергели. Също са изградени само от един хоризонт, но той е черен, червеникавокафяв или кафяв, с добра структура и е по-глинест. Включва скални късове от твърдата карбонатна скала и има мощност от 10 до 30 cm. Задължително условие за дефинирането на тези почви е съдържанието на повече от 40 % карбонати в техния профил или в скалата под него.
Регосоли (Regosols)
Регосолите са примитивни почви, развити от меки почвообразуващи материали. Образуването им започва след пълната ерозия на зонални почви – черноземи, лесивирани, смолници. Хоризонтите А и В на тези почви са разрушени и отнесени от водната ерозия. Запазената част от почвения профил се състои от останалите на място рохкави изветрителни материали, върху които започва нов, начален почвообразувателен процес. На него се дължи слабо развитият хумусен хоризонт със светъл цвят, образуван на повърхността на тези почви.
Андосоли (Andosols)
Тези почви са развити на вулкански туфи, съдържащи вулканско стъкло, вулканска пепел, пирокластити и други вулкански материали с андезитов, риолитов или диабазен състав. В България се наблюдават в Родопите – около Момчилград, землищата на селата Бенковски, Устра, Нановица, Бели пласт, Голям извор и кариерата „Трас“ край Кърджали, както и по височините на Айтос, между с. Миролюбово и с. Съдиево.
Пясъчни почви (Arenоsols)
Пясъчните почви също са слабо разпространени в България. Специфичен за тях е пясъчният им състав, който предопределя качествата и свойствата им. На дълбочина до 1 m те имат четири основни отличителни характеристики: съдържат над 65 % едър пясък; имат рохкав строеж; нямат оформени почвени хоризонти; не се преовлажняват, поради което в тях липсва оглеяване.
Пясъчните почви са разпространени най-вече покрай р. Дунав, където образуват така наречените гредове. Има ги и в Карнобатско, Поморийско, Слънчев бряг, Созопол, около и по дюните на Южното Черноморско крайбрежие.
Антропогенни почви (Anthrosols)
Тези почви са образувани при решаващото влияние на производствената дейност на човека независимо от това дали измененията са положителни или отрицателни. Разнообразните въздействия на човека върху естествените почви се обединяват в три главни посоки:
1. Изменения във връзка със селскостопанското използване (обработка на земята, торене, напояване и др.).
2. Изменения под влияние на строителството и промишлеността.
3. Изменения под влияние на съвременната селищна среда във връзка с бита на населението.
Антропогенният фактор може косвено да причини изменения без външно нарушаване на почвения профил. За пример може да се посочи отъпкването на почвите от тежки машини, неправилното поливане и т.н. Днес все по-голямо значение придобиват преките антропогенни влияния, които се изразяват в нарушаване на нормалния строеж на почвения профил при различните видове строителство и при миннодобивната промишленост. В зависимост от естеството на човешката дейност и различията в състава, строежа и свойствата, антропогенните почви в България най-общо се разделят на 4подтипа (табл. 1): агрогенни, урбаногенни, древнополивни и рекултивирани.
* * *
Така подредени и класифицирани (табл. 1), българските почви се включват в Световната класификационна схема, като се създава огромно улеснение за контакти и напредък на българското почвознание. Ще се постигне онази полза, придобивана от ботаниката, геологията, пък и от всяка друга наука, прилагаща единна световна систематика – номенклатура и класификация на обектите на изследвания за нуждите на теоретични и практически разработки.
Трябва да се подчертае, че почвените класификации винаги се стремят да разпределят и класифицират почвите въз основа на съвременните постижения и възгледи в почвознанието. Те се разглеждат като резултат от натрупването и нарастването на знанията и родилите се с тях съвременни идеи за почвите. Именно заради това класификациите търпят непрекъснати изменения. В този смисъл усъвършенстването и обновяването им е обикновен рутинен процес в науката.
Таблица 1.
Таксономичен списък на почвите в България
(по световната система на ФАО)
ТИПОВЕ И ПОДТИПОВЕ ПОЧВИ
ПРЕДИШНО ИМЕ
З О Н А Л Н И П О Ч В И
ЧЕРНОЗЕМИ (CHERNOZEMS)
Карбонатни 35*
(Calcic)
Обикновени 33
(Haplic)
Лесивирани (деградирани) 34
(Luvic)
Ливадни (глееви) 36
(Gleyic)
ФАЙОЗЕМИ (PHAEОZEMS)
(тъмни черноземовидни)
Обикновени 37
(Haplic)
Карбонатни 38
(Calcic)
Лесивирани 39
(Luvic)
Глееви 40
(Gleyic)
СМОЛНИЦИ (VERTISOLS)
Богати 18
(Eutric)
Карбонатни 19
(Calcic)
Гипсови 20
(Gypsic)
Глееви (ливадн) 21
(Gleyic)
ЛЕСИВИРАНИ ПОЧВИ (LUVISOLS)
(лувисоли)
Обикновени 41
(Haplic)
Канеленовидни 42
(Chromic)
Карбонатни 43
(Calcic)
Смолницовидни 44
(Vetric)
Светли 45
(Albic)
Глееви 47
(Gleyic)
Червеноцветни 46
(Rhodic)
КАНЕЛЕНИ ПОЧВИ (CHROMIC CAMBISOLS)
Типични 25
(Chromic)
Карбонатни
(Calcaric)
ПЛАНОСОЛИ (PLANOSOLS)
Наситени (неутрални) 48
(Eutric)
Ненаситени (кисели) 49
(Dystric)
ЖЪЛТОЗЕМИ (ALISOLS)
Обикновени 50
(Hapic)
Оглеени 51
(Gleyis)
ЧЕРВЕНОЗЕМИ (NIТISOLS)
Канелено-червени 53
(Rhodic)
Обикновени 52
(Haplic)
Плитки 54
(Lithic)
КАФЯВИ ПЛАНИНСКО-ГОРСКИ ПОЧВИ (CAMBISOLS)
Светли
(Albic)
Тъмни
(Humic)
ТЪМНОЦВЕТНИ ПЛАНИНСКО-ГОРСКИ ПОЧВИ (MOLLIC CAMBISOLS)
Обикновени 24
(Haplic)
Торфенисти
(Histic)
ПЛАНИНСКО-ЛИВАДНИ ПОЧВИ (UMBROSOLS)
Торфенисти 26
(Histic)
Чимови 27
(Orthic)
Черноземовидни 28
(Мollic)
-------------------------------------------------
А З О Н А Л Н И П О Ч В И
СОЛЕНИ ПОЧВИ
СОЛОНЧАЦИ (SOLONCHAKS)
Обикновени 31
(Haplic)
Глееви
(Gleyic)
Карбонатни
(Calcic)
Содови (солонци-солончаци) 32
(Sodic)
СОЛОНЦИ (SOLONETS)
Обикновени 29
(Haplic)
Глееви 30
(Gleyic)
БЛАТНИ ПОЧВИ (GLEYSOLS)
Ливадно-блатни 8
(Eutric)
Торфенисти 9
(Umbric)
Карбонатни 7
(Calcic)
Ненаситени
(Distric)
ТОРФЕНИ ПОЧВИ (HISTOSOLS)
Торфено-блатни (фиброви) 55
(Fibric)
Торфенисто-блатни (землисти) 56
(Terric)
НАНОСНИ (АЛУВИАЛНИ) ПОЧВИ (FLUVISOLS)
Карбонатни 4
(Calcaric)
Богати 1
(Eutric)
Бедни 2
(Dystric)
Тъмни 3
(Mollic)
Засолени
(Salic)
Заблатени
(Gleyic)
ДЕЛУВИАЛНИ ПОЧВИ (COLLUVIOSOLS)
Делувиални (поройни) 5
(Dystric)
Делувиално-ливадни 6
(Gleyic)
ПЛИТКИ ПОЧВИ (LEPTOSОLS)
Литосоли 13
(Lithic)
Ранкери 14
(Umbric)
Рендзини 15
(Rendzic)
РЕГОСОЛИ (REGOSOLS)
Наситени 10
(Eutric)
Ненаситени (кисели) 11
(Dystric)
Карбонатни 12
(Calcaric)
АНДОСОЛИ (ANDOSOLS) 17
ПЯСЪЧНИ ПОЧВИ
(ARENOSOLS) 16
АНТРОПОГЕННИ ПОЧВИ (ANTHROSOLS)
Агрогенни 57
(Aric)
Урбаногенни 59
(Urbic)
Древнополивни
(Cumulic)
Рекултивирани 58
(Man-made)
ЧЕРНОЗЕМИ
Карбонатни и типични
Излужени
Деградирани
Ливадни
Оподзолени черноземи, деградирани черноземи, тъмно-сиви горски и ливадно-черноземовидни
Оподзолени черноземи
Карбонатни ливадно-черноземовидни
Тъмносиви горси
Ливадно-черноземовидни
СМОЛНИЦИ; ЧЕРНОЗЕМ-СМОЛНИЦИ
Излужени
Карбонатни
Няма
Ливаднш
Сивокафяви (сиви) горски; излужени канелени; канеленовидни
Сивокафяви (сиви) горски
Излужени канелени
Сиви горски върху варовици
Канелени смолницоподобни
Светлосиви; силно излужени до слабо оподзолени канелени
Сиви горси с оглеен В-хоризонт
Излужени канеленовидни (канелени) с червен В-хоризонт
КАНЕЛЕНИ
Типични
Карбонатни
Псевдоподзолисти светлосиви горски; оподзолени канелени горски; канелено- псевдоподзолисти
Оподзолени канелени или светлосиви горски (рН > 5,2)
Светлосиви горски, канелено-оподзолени, подзолисти канелени (рН < 5,2)
ЖЪЛТОЗЕМИ
Обикновени
Жълтоземно-подзолисти
ТЕРА РОСА
Червено-канелени
Няма
Няма
КАФЯВИ ПЛАНИНСКО-ГОРСКИ
Светли планинско-горски
Тъмноцветни планинско-горски
ТЪМНОЦВЕТНИ ПЛАНИНСКО-ГОРСКИ
Обикновени
Торфенисти
ПЛАНИНСКО-ЛИВАДНИ
Торфенисти
Чимести
Черноземовидни
------------------------------------------------------
СОЛОНЧАЦИ, засолени почви, герени
Обикновени ливадни
Крайезерни
Карбонатни
Солончак-солонци
СОЛОНЦИ, герени
Ливадни
Ливадни
БЛАТНИ ПОЧВИ, мочурища, азмаци
Ливадно-блатни
Торфено-блатни
Няма
Няма
Торфено-блатни, мочурища, торфища
Торфено-блатни
Няма
АЛУВИАЛНИ / ДЕЛУВИАЛНИ (ЛИВАДНИ)
Карбонатни алувиално-ливадни
Алувиално-ливадни
Алувиални, алувиално-делувиални
Тъмни алувиално-ливадни
Засолени алувиално-ливадни
Заблатени алувиално-ливадни
ДЕЛУВИАЛНИ или ДЕЛУВИАЛНО-ЛИВАДНИ
Делувиални
Делувиално-ливадни
По плитки от 50 см
Литосоли
Неразвити силикатни почви (ранкери);
плитки канелени горски; плитки сиви горски
Рендзини (хумусно-карбонатни)
Напълно ерозирани почви
Няма
Няма
Няма
(Почви върху вулкански материали)
Пясъчни гредове и/или стари дюни
Рекултивирани
Няма
Няма
Няма
Рекултивирани
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
може ли няколко файла и за мен
2. http://download.pomagalo.com/346006/...rch=35636&po=3
3. http://zamunda.pomagalo.com/download/97904/
4. http://zamunda.pomagalo.com/download/91054/
5. http://download.pomagalo.com/134796/...arch=5702&po=1
6. http://download.pomagalo.com/35397/r...ch=500183&po=6
ще съм много благодарна !!!
Ako v jivota e vyzmojno da se vlubish 2 pyti, to pyrviq pyt bih se vlubil v teb I ako se okaje greshka to vtoriq pyt bih se vlubil v greshkata si!
Може ли следните файлове да ми дръпнете :
http://download.pomagalo.com/33432/s...arch=1245&po=4
http://download.pomagalo.com/3751/sh...arch=1245&po=2
Мерси предварително.
http://download.pomagalo.com/83958/m...arch=6864&po=1
pls tova. e-maila - specialist2@abv.bg мерси предварително
Лошо е да си пиян и да няма кой да те подпре, но по-лошо е да си влюбен и да няма кой да те разбере!
Деца, на помощ!))) ако сте и бързи, равни няма да имате:Д
http://download.pomagalo.com/210374/...ovekoyadkata+/
ЧОВЕКОЯДКАТА
Пиесата „Човекоядката” заема специално място в творчеството на Иван Радоев и се превръща в огледало на скандалната реалност на 80-те години.Драматургът вплита в нея елементи от митологията и социалния живот на времето, в което живее. На няколко пъти пиесата е редактирана, забранявана и отричана, но въпреки всичко успява да се наложи на театралната сцена и до днес. Нейната над 25 – годишна история е свързана с култовия спектакъл на Младен Киселов, с цял ансамбъл от звезди, прочули се и направили забележителни роли именно в това първо представление, сред които Тодор Колев, Татяна Лолова и други. Повод за неразбирането й в началото са множеството метафори и абстрактно звучене, наличието на каламбури, остроумие и прочие препратки към действителността ,с които Иван Радоев си служи умело.
Светът на героите от пиесата е затворен и отдалечен от заобикалящата ги реалност. Смъртта витае навсякъде и не е абстрактна величина, а неизбежен елемент от реалността. Тя е оставила следи във всеки един детайл от делничното. Не случайно животът се превръща в кръговрат от безсмислени действия, загубили самостоятелното си излъчване. Всеки ден е просто спечелен - малка отсрочка, докато дойде краят. Бушоните изгарят по един и същи начин всеки път, Топузов идва и си отива и го замества друг Топузов, нямата Йота проговаря, колкото да изкаже всичко, таено и прикрито,а сетне отново онемява. Едни и същи реплики се завъртат и връщат читателя назад, после напред, като една „люлка”, която никога не спира.
Ако при първия прочит на пиесата долавяме алюзия със социалната действителност или загубената връзка между народа и управляващите, то по-късно изолираността се тълкува екзистенциално. Повтаряемостта на това „старческо битие” напомня за един омагьосан свят, от който човек не може да се измъкне.
Шишман, а после и Топузов на няколко пъти споменават: „смъртта е неизвестност”. Писмото на Шишмановия брат завършва дословно с една
от началните мисли „човек сам се оплита в мрежата си, но заедно със себе си - и другите”. Във финала, когато звучи сватбената реч на Редосеалко, отеква в съзнанието ни твърдението ”бъдещето на младостта е старостта”.
Героите имат свой собствен начин на изразяване. Във всяка фраза се крие някоя мъдрост или извод за живота. За героите няма невъзможни неща, а в същото време нямат възможност за нищо. Надеждата се появява единствено, когато Топузов дава обещания за по-добър живот. За жалост те се оказват фалшиви, но поне за малко са дали светлина в мрачното житие на старците. Топузов се явява като спасителна лодка за всички останали, но е и този, който погубва вярата. Дългото чакане да се случи нещо накрая се превръща в горчивина. Самите герои усещат фаталният край “ ще стане пакост в старческия дом”. Тези възрастни хора са се превърнали в малки деца, които са загубили ориентир.
И все пак накрая героите на Иван Радоев успяват да разнообразят тривиалното си битие. Финалната сцена, която повтаря и противостои на началото, бездушните фигурки са заменени от младоженците /Аспарух и Величка/, а засмяния скелет, придържащ булото на булката има метафорично звучене и съдържа символика. Речта на Редосеалко кара тези отчаяни “ старчета “ да се откъснат от този малък свят и да погледнат отвъд него. Тогава те разбират, че ако ги няма, няма да го има и бъдещето.Че смъртта не е по-силна от живота и е нещо необходимо, за да продължи да се върти Света.
ГОЛЕМАНОВ ИЛИ БАЙ ГАНЬО-
МОДЕРНИТЕ ГЕРОИ НА НАШЕТО ВРЕМЕ
Дали съществуват Големановците и Бай Ганьовците? Има ги и те не са никак малка част от съвремието ни. Те са неизменен елемент от живота на българина. От край време е ясно, че както в миналото, така и в настоящето тези образи съществуват. Нахалството, самолюбието, простащината и до днес вземат връх.
Големанов е грандомана, но дребна душа. Опитва се да стане големият достоен човек. Съдейки по името „Големанов” би трябвало да си представим една понпозна и респектираща личност. Уви, това не е така. Този тип хора са прогресиращия “ отпадък “ на обществото. Той разяжда нацията отвътре- навън. Големанов си пробива път чрез натегачество и шуробаджинащина. За разлика от него, познатият ни типаж – Бай Ганьо дабавя към тези качества и алъш – веришите, измамите, тарикатлъка. Така
събраният образ на българския национален персонаж се оформя окончателно.
Стеле Костов живее с образа на Големанов. Премисля всяка черта на неговия характер. Вглежда се внимателно в политическия живот на страната. Чрез пиесата се показват задкулисните машинации на партийните лидери. Опознава се все по- дълбоко оная гнила и порочна атмосфера, която ражда Големановците с тяхните ненаситни амбиции за власт.
“ Големанов “ е комедия, написана преди всичко за един основен герой, който въплащава в себе си политиците от съвремието ни. Големанов навлиза в света на политиката. Проникването в характера на героя става с помощта на второстепенните герои – роднините му. Множество паралели могат да се направят между Големанов, Бай Ганьо и съвременниците ни. Спомняйки си “ Бай Ганьо “ ще си припомним онова
философстване без разбиране, шашмите, необразоваността. Бай Ганьо търси полза във всичко и във всеки. С тези си качества двата образа се различават и припокриват.
В първо действие на пиесата Криводренски и Владимиров подготвят появата на главния герой. От тях научаваме за някои черти на неговия характер – глупостта, грандоманщината, скъперничеството. Образът на Големанов запълва рамките на комедията. Пред неговата голяма цел всичко останало изведнъж става незначително, дребнаво. Интерес представлява единствено Големанов. Да не забравяме, че пред този образ всеки избледнява. Нищо чудно! Героят е герой на съвременната политика: “ Хубаво е да си министър, дявол да го вземе ! Власт…чест…слава ! Министър Големанов !”
Определено Ст. Костов е вкарал в пиесата си “ малкият човек “, не този , който се задоволява с малко, а този който е “ дребна душа “. Четейки
“ Големанов “ разгръщаме политическата действителност днес. Сега героят от пиесата се среща в така наречения елит на обществото. Неговият родственик Бай Ганьо завладява не само върховете на обществото ни, но и всички сфери на живота. тези герои остават типична извадка от днешните българи.
С една реплика Стеле Костов разкрива същността на своя герой – неговата неудържима страст към властта: “ Най –високо стъпало, на върха,
по- нагоре… небе ! … “. Големанов не се спира пред нищо, готов е да извърши всякаква подлост, да потъпче всички принципи. той използва в машинациите си дори глухата баба Гицка. Тя е свръзката между Големановото семейство и семейството на шефа на партията. В тази част се проявява най- ярко лицемерието на героя. Първо отхвърля помощта от роднините си, но после казва:” …Хората нека си говорят за роднишнството ми…то човека се гледа…”.
В следващото действие се усеща още по- силното му желание за власт. Задкулисните машинации, болезнените апетити за високи постове, намират израз в разговора между Горилов и Сивков.
Ст. Костов е изобличил цинизма на буржоазията. За да стане минисър, не е необходимо да знаеш и да можеш нещо. Нужни са други “ качества “. Такива са логиката, ниския морал , които дават кураж на Големановците. Смятат се за достойни за най-висшите постове в управлението на държавата. Казаното дотук ни доказва, че както преди така и днес съществуват героите на Алеко и Ст. Костов.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
искрено благодаря!))
http://download.pomagalo.com/11044/h...a+proshtavane/
и това , ако може
http://download.pomagalo.com/46747/himiya+testove/
Моля ви .. някой да ми ги изтегли.
м0ля вии . спешн0 е ~!~! ....
http://zamunda.pomagalo.com/download...terialzaglavie
http://zamunda.pomagalo.com/download/136344/
http://download.pomagalo.com/35800/p...rch=96627&po=1
може ли да ми свалите товатрябва ми за сряда
http://download.pomagalo.com/6208/ch...botev/?cfr=270
Това ми трабва за сряда.Мерси предварително
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
