ПОМАГАЛО!!!!!

[DonchetoFox]

Аз искам да помоля за малко информация около живота и творчеството на Гео Милев, защото в Wikipedia информацията е крайно недостатъчно, а забелязах, че в Помагало има такава информация и да .. много ще съм ви благодарна!

[snowgirl]

http://download.pomagalo.com/43864/p...=14948124&po=2

http://download.pomagalo.com/92542/p...=14948145&po=5

Може ли тези две теми

[detelina101]

Проблемът дълг – любов в стихотворението “До моето първо либе”


Христо Ботев е един от най-добрите ни поети. Той е написал стихотворения като “На прощаване”, “Хайдути”, “Майце си”, “Към брата си” и други. Също така написва стихотворението “До моето първо либе”. Никой друг наш поет не е изпял по-сърдечно, по-драматично искрена песен за любовта въпреки всичките заклинания на омразата, родени от бунта на сърцето срещу робството. “До моето първо либе” е песен, изпълнена с огнено дихание на любовта, с оная сърдечно свята, безпаметно искрена любов въпреки всичките заклинания на омразата, родени от бунта на сърцето срещу робството. “До моето първо либе” е песен, изпълнена с огнено дихание на любовта, с оная сърдечно свята, безпаметно искрена любов – истина, която завинаги определя верността на сърцето, непостижимите блянове за щастие, въпреки това гордо отрицание на любовта в името на свободата, на самопожертвувателната смърт за родината. Всичко което гаси жертвения пламък на любовта, ражда свещената Ботева омраза срещу злото най-точното олицетворение на робството. “До моето първо либе” носи същата интимна, дълбоко осъзната изповедност на чувството, песенно очарование и вдъхновение, понесено на крилете на същата героична младост, решила категоричните истини за своят лична съдба в голямата драма на народа. Клетвената му вярност към народа и свободата, решимостта му да отдаде младостта си на борбата, на единствената алтернатива “свобода или смърт”! В “До моето първо либе” тази своя ненаситна жажда по свободата, жертвената си всеотдайност на идеала, на единствената правда на своя живот достойна самопожертвователна смърт. И в тава стихотворение поетът няма да изневери на себе си. Не мислимо е от него да се очаква песен за постигнатото щастие, за пълна самозабрава в любовта пред непостигнатото дело на живота. Дори “Ней”, една песен, родена от мъжествената неудовлетвореност на порива на любовта, който разрушава установените нравствени норми на обществото в защита на свободната воля на личността, ще задоволи преди всичко неговата витално-действена сила. “До моето първо либе” запазва същата правда на любовта, постигната като неотменна истина за личността. Унищожава в себе си любовта в името на по-голямата, единствена любов в своето сърце свободата, то остава вярно на гласа на поета, на неповторимата поетична красота и правда в неговото творчество. То е песен за любовта, мъжествена и дейна, една от най-оригиналните и най-прости песни в цялата наша любовна лирика. “До моето първо либе” не е в никой случай програмно стихотворение в революционния катехизис на поета, които величае свободата в името на любовта и отрича любовта в името на свободата.. Наистина Ботев е изживял любовно опиянение и разочарование. Може би любовното разочарование е родило у поета това странно противопоставяне, малкото недостатъчно щастие в любовта на решителните призиви към свобода и смърт. Каква странна метаморфоза е претърпяла в душата на поета любовта. Тя е станала за него отрицание на омразата и същевременно е съхранила в душата му още по-дейна любов към живота. Тя предизвиква младата му активна сила за живот и борба и отново тържествува в едничката си истина като любов – правда за човешкото сърце. Първата му любов и омраза, за която няма да го напусне и в гроба.Какво по-лесно доказателство от това свидетелствуване на поета, издигнало омразата като защитна броня на любовта, станало пример за някакво заплашващо превъзходство на омразата към собствените окови. Когато в душата му започва да тържествува другото лице на любовта, претворено в страстна омраза против всичко, което гласи жертвения пламък на любовта. И какво е това наравно правно съжителствуване на любов и омраза в душата на поета, възможно ли е да се съхрани личността в тая неотстъпна борба на две противоположни сили в нея. Всичко което може да достигне магията на любовта – чувство, спомен, и блян по живота, се ражда отново и противопоставя на друга дейна и категорична сила в душата на поета. Дори в усмивката на любимата чезне тази дейна любов към живота, надмогната от песента на бурята, от страстните призиви на душата към друга кървава напивка. Жертвеното заклинание пред любовта тържествува своята победа. След нея вече по-лесно могат да излетят тези смели призиви на сърцето, които вещаят смърт или победа. Въпреки това гордо отрицание на любовта в името на свободата. ”До моето първо либе” е песен за тържествуващата любов, не е отрицание на любовта, която унижава личността на революционера, отнема му правото на интимно-личната любов, за да го направи защитник единствено на любовта към свободата. В сърцето му след раздялата с това негово единствено първо либе, доколко е останал верен на любовта към свободата, отхвърляйки от себе си любовта като субективно-лично чувство за щастие, забравят някои от най-жизнените страни на Ботевата поезия. Любовта може да се осъществи без свободата. Тя самата е свобода. Поетът призовава във вдъхновението си образа на своята любима, защото единствено в любовта той може да открие чистите истини за живота, изкупната цена на свободата. В тази песен той отново намира себе си в редовете на борбатаи жертвеното му вдъхновение открива един непостижим образ.

[detelina101]

С какви значения се обвързва мотивът за песента и пеенето в текста на стихотворението „До моето първо либе”
По време на турското робство песента за българите се превръща в отдушник на най-съкровените им чувства. Тя е израз на протеста срещу жестокото потисничество и начин да се съхрани душевността на българина. Песента се запомня лесно и се разпространява бързо. Затова и стихотворенията на Ботев се приближават до народното творчество и в поезията му песента е символ на завета за борба, който поетът оставя на народа.
Песента на Христо Ботев е песен на патриота и бореца и категорично се отличава по своята пламенност. В стихотворението „До моето първо либе” песента първоначално се проявява като сантиментална мелодия, която поетът не разбира и отрича. Лирическият герой на Ботев признава песента единствено като най-чиста и възвишена форма за възпяване на родолюбието и призивът за борба. Той не може да запее безгрижна мелодия, докато звучат песните на робството. Чрез своята песен лирическият герой търси съмишленик в лицето на либето, което не само да запее редом с него, а и да го последва и подкрепи в същинската борба за родината.
Песента любовна е невъзможна в дните на робство. Чрез нейното отричане, лирическия герой се отрича от любовта и личното щастие в името на борбата за свобода. Образът на любовта, който е присъствал в интимното пространство сега е заменен от образа на борбата и пътят, който трябва да бъде изминат за постигането й. Примамлив е гласът на любовта („Ти имаш глас хубав...”), но песента на гората е по-силна, по- дълбока, тя носи повече послания за героя, тъй като символизира родното и изразява страданията на народа.
Звуковите картини на природата подчертават и засилват значението на песента („...как стене гора и шума...”, „...как ечат бури вековни”). Те са като приглас и същевременно изказ на страданието. Чрез тях пътят към борбата става по-ясно и категорично осъзнат. Присъствието на контрастът стари- нови („...приказки за стари времена и песни за нови теглила...”) изразява необходимостта за промяна. Приказките символизират примирението, но нови времена са дошли и е време за действие, изранено чрез песента и призивните посланията, които тя носи.
Образът на либето е въведен индиректно в стихотворението чрез призивен императив („Запей и ти песен такава...”, „...запей ми...”, „запей...”). Изразен чрез анафора, императивът получава още по-голяма сила и значимост, изразявайки единствената възможност за либето да присъства в живота на героя – като съмишленик. Единствено осъзнаването на важността на делото на героя от страна на девойката би я допуснало в интимното пространство на бореца за свобода („Запей, или млъкни...”).
Времето за битка е дошло и героят е готов за поеме пътят към борбата, който неизменно е обвързан с образа нан смъртта. Картината на битката е страшна. Използваните звукови глаголи („...земя гърми и тътне...”, „...викове страшни и злобни...”, „...буря кърши клонове...”, „...пищи в тях зърно от свинец...”) са обобщени чрез „предсмъртни песни надгробни”. Смъртта е неизбежна, но тя е осъзната и желана. Песента предсмъртна създава драматичност и изразява значимостта на борбата за свобода. Тя единствена може да пресъздаде чувствата и да предаде завета на героя на бъдещите поколения.
Песента в стихотворението „До моето първо либе” е израз на своеобразния преход на лирическия герой от интимното, изразено чрез любовта към либето, към интимното, символ на любовта към народа и израз на борбата. Чрез песента се създава усещане за пътуване във времето, изразено чрез контраста минало- настояще- бъдеще. Бъдещето е възможно само за един живот, отдаден на идеята за свобода, само след един достойно извървян път, само след постигане на заветната свобода.

[snowgirl]

Мерси много!!

[shokolad_4eto]

http://download.http://www.teenprobl...o+vreme/?po=12

http://download.pomagalo.com/3261/iz...nogata+analiz/


http://search.pomagalo.com/?keywords...type=14&page=1

[DoomShadow]

много моля ако някой има възможност да ми изтегли тези материали от помагало:

1. http://download.pomagalo.com/53194/a...to+smirnenski/

2.http://zamunda.pomagalo.com/download/578/
ili
http://zamunda.pomagalo.com/download/79003/

[Tedi4ka]

Приказка за Стълбата” е измежду най-интересните прозаически произведения на Христо Смирненски. Доказателство за това са и многобройните и сценични интерпретации. Заглавието издава жанров ангажимент, но всеки, който добре познава фейлетонния дар и сатиричното майсторство на писателя, едва ли би възприел еднозначно жанровоназоваващата съставка. А и времето, през което той твори, носи характерните белези на едно ново, променено литературно самознание с модерно разбиране на жанровата и междужанровата комуникативна култура.
“Приказка за стълбата” е публикувана за първи път в сп.”Младеж” през 1923г. Като форма на реализация представлява къс сатиричен разказ.
Формално погледнато, в произведението са използвани елементи от проказката – присъствието на чудесното, приказен персонаж (дявола); заложени са притчовото начало и дидактичността. И все пак това не е приказка.

Сякаш за да ни накара да си задаваме още повече въпроси Смирненски е поставил и епиграф: “Посветена на всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене!” А кои са тези, които ще се разпознаят като адресати? Може би ония, които нямат нищо общо със съдбата на фейленонния герой. Едва ли заради егоистичния жест на самоутешението има смисъл да се прави това – особено ако никога не са дръзвали да проверят собствената си воля. Може би тъкмо обратното – посвещава се на разменилите съвестта си за розов и спокоен живот? Наистина, лишени от нея те най-бързо биха заявили: ”Това не се отнася до мене!” Та нали след метаморфозата героят на Смирненски вижда само красиви неща – земята е хубава, хората са щастливи. Тогава тази приказка просто ще остане неразбрана.
Творбата започва с директен въпрос: “Кой си ти?” зададен от Дявола. На лице е типично обръщение за начало на разговора, когато събеседниците не се познават. Подобно начало винаги внася много динамика. Тук обаче не само началото - а цялото приказка е изградена бърху диалогична реч. Такъв въпрос цели установяване на идентичността – името, социалният адрес, нещо от спецификата на личността. Негативът му е: “Кой не си ти?” “Какво те отличава от другите, за да те назовем и разпознаем?” Отговорът е готова формула, която, както по къно ще се уверим, лаитмотивно се повтаря. Тя се състои от 2 части – първата ни информира за социялния адрес (“Плебей по рождение”) и не само не откроява индивидоалността, а тъкмо обратното, подчертава принадлежността към множеството (“и всички дрипльовци са мои братя”). Втората е емоционалната констатация и изразява непосредствено отношението на героя към живота (“О, колко грозна е земята и колко нещастни са хората!”).
Многократно лансирана и идеологемно налагана, тезата за колективитета при Смирненски всъщност винаги се е развивала като културна реминисценция и трансформация на новозаветната идея за братството. Многобройни примери в това отношение могат да се приведат от поезията и художествената му проза. Друг е въросът дали “аз”-ът у Смирненски се “размива” и остава “без свое лице”. Той носи достатъчно ярко присъствие на поетическата индивидуалност и самосъзнание, но е вярно, че неговата “валентност” гравитира към императивите на вярата, овладяла множеството.
Особено характерен, макар и лаконично представен е портретът на фейлетонния герой. Това е по-скоро фигура, силует – “млад момък с изправено чело и стиснати юмруци”, монументално изваяна от общия фон на тълпата. Тази конструкция също ще бъде използвана нееднократно в готов вид. И тя, както и предходната, по своему ще вписва в композиционното цяло (така наречената поетика на повторението) и е навярно част от основанията да се твърди, че “Приказка за стълбата” притежава “една от най-симетричните композиции в българската литература”. С други думи фигурата на героя е нещо като маркер на определен характер и емоционално- психическо състояние – силна воля, непоколебимост, гневна закана и заедно с това самочувствие и гордост. В позата на героя и общия фон има нещо кинематографично – той е изправен в закана, зад него се вълнуват тълпите, издигнали “гора от сухи, черни ръце”. Кадърът обаче е откроил още две ярко открояващи се фигури – на стареца и детето (в случея момиченцето със сини като метличина очи). Двойката ни е позната от множество други творби на писателя: своеоразна скулптурна група символизираща идеята за най-невинните и беззащитните измежду жертвите. Не, не сантимент, нещо сюрреалистично има в тази картина.
Освен споменатите персонажи присъства и един, които авторът назовава просто като “някой”. Той стро свири с уста с пъхнати в джобовете ръце, смее се високо и дрезгаво, а в очите му гри безумие. Наоколо “одрипавели, сухи фигури”, които пеят “протегната, погребална песен”. Хората, атмосферата – всичко е деформирано, гротесково изкривено и оставо усещането за нещо болно, за някаква социална потология. Това подчертават също езикът и символиката на цветовете. Погледът на момука е “срелнат в далечината, където като мътни вълни на придошла река” шумят “сивите тълпи на мизерията”. Естествено е мътните води на реката да асоциират с жълтия цвят; сивото скрито присъствува в комвинация със жълтото. Жилтият цвят се появява пряко в следващото изрречение, този път за да характеризира праха. И отново в комбинация със сивото, но сега като “сив фон”. В отговор на врория въпрос на Дявола юношата се заканва да отмъсти за братята си с “жълти като пясъка” лица, “които стенат по-зловещо от декемврийските виелици”. Алюзията със сивото в последната метофорична конструкция не е невъзможна, следователно “жълто” и “сиво” още в началото на текста се отличават като цветови доминанти. Ключови думи още са “силует”, “фигура”, “фон”, “тълпа”.
Думата тълпа при Смирненски има висок статус и честота на употреба. Тя се явява като заместител на “маса” и “народ”, като последователно отстоява – както и в поезията му – тезата за социална и духовна принизеност на човека, за социална жертва и обезличаване, за нагнетена негативна социална енергия и недоволство, консолидиращи множеството поради общата му съдба. Твърде драматичен се е оказал развоят на българското общество, щом за по-малко от половин столетие народът се е превърнал в тълпа. Отдавна са заглъхнали възрожденският идеализъм и позивите на целукупно народно добруване, обединили в едно “русите главички и белите власи”, “богатий с парите, сиромахът с трудът”. Зинала е пропаст, която разделя хората на патриции и плебеи. Над нея е преметнала коварна снага стълбата на конформизма...
При Смирненски “тълпа” видимо налага идеята за безволната жертва на социално незащитения човек.последиците са познати: беднота, страдание, ескалиращо недоволство, отчояна връзка на алтернатива. Наред с това за автора не по-малко трагични униженото човешко достойнство, духовната принизеност и принудително наложената измяна на изконни морални ценности поради суровия живот. Раждат се нови социални митове, търси се ново изкуство което да ги наложи. Негов типичен представител се явява Смирненски, когото ляво настроените писатели обявяват и за родоначалник на “нов ходожествен реализъм”.
Поривът на юношата от “Приказка за стълбата” е открита закана за разправа-отмъщение. Намерението му е да възмезди несправедливо наложения ред. В сила е старо заветната максима: “Око за око, зъб за зъб”. Следователно – насилие срещу насилие. Липса на алтернатива; спонтанно избликнала негативна енергия, трупана дълго в социалните пространства на улицата, фабриката, площада, бордеите, публичните домове... И за да пропусне това “дете на града” нагоре по стълбата, Дявола иска откуп. Юношата е беден, може да предложи само главата си. Логиката наистина е малко странна, но и разбираема в светлината на художествената условност и условността на приказното и фантастичното. И все пак не се посяга на Дявола (вечно, универсално зло), а на онези, в които то се е въплатило. Дали пък физическата разправа с тях и унищожаването им ще реши проблема? Ще изчезне ли злото въобще, или просто ще се всели в друго телесно обиталище? Сякаш текстът не задава тези въпроси. А може би ние забравяме за тях, заети изцяло с мисълта за цената...?
Основен структорообразуващ център в сюжета е облогът с Дявола – мит, добре познат и от интерпретациите му в литературнарта класика. В текстът на Смирненски обаче ключов детайл е стълбата. Тя трябва да бъде преодоляна с цената на всичко – издават го думите, позата, жестовете на героя. На фона на сивите тълпи с жълти лица и чернеещи сухи ръце бялата стълба с розови жилки е като кошмарно видение, сюрреалистична метафора, вдъхваща скрит ужас с призрачната си красота. Нейната нежна белота странно напомня за изкусително тяло с живи капиляри; тя е зримата плът на греха.
Има един популярен библейски мит, в който стълбата играе твърде важна роля. Неговата трансформация в литературата, а оттам и в литературното съзнание на поколенията са го отвърдили като митопоетически символ – символ на завета между човека и Бога. Така в свода на междутекстовите връзки непрекъснато се актуализират страни от един практически необозрим и безкраен диалог, в който класическият мит започва да играе ролята на нещо като шифър към механизмите на новото митотворчество. Става дума за онова събитие от живота на старозаветния Иаков.
Трансформацията на старозаветния мит в текста на Смирненски е повече от очевидна. Извършена е драстична десакрализация; класичвският мотив е пресемантизеран с обратен знак. Вместо склюзване на завет с Бога – сключване на облог с Дявола, вместо ангелски път между небето и земята – стълбата става водораздел межди два социално полюса. И накрая, вместо Бог най-високото място в нейната йерархия заемат смъртните хора – земни властници и тирани, орени на богатството си. Следователно не Божията промисъл и воля властват над земята и хората, а чадата на Дявола, техен побащим и пазител. Рарушен и разтроен е извечният порядък, целият световен ред и хармония. Преобърнати са ценностите; светотството и грехът са обичайни спътници в живота на човека.
Така, травестирайки митологичното, Смирненски търси социално-изобличаване като гратесково интерпретира мита за облога с Дявола и легендата за завета между човека и Бога, поставяйки помежду им една нова притча за стълбата.
По нататък всичко протича според плана на Дявола. Съгласил се веднъж на компромис в името на целта, юношата прави втори, трети и окончателно попада във властта на злото. Подменени са не само зрението, слухът, но и сърцето, паметта, т.е. чувствата и разума, сетивата и съзнанието. Поуката е ясна – не винаги целта оправдава средствата; един компромис води след себе си друг; веднъж изневерил на същността и природата си, човек престава да бъде личност и се превръща в нещо като мутант на собствения си вид. Формално погледнато подмяната прави героя щастлив: светът видян през новите му очи, ушите, сърцето и съзнанието изглежда розов и добър; замята е хубава, хората са щастливи. Няма я угнетяващата мисъл за другите, няма ги яростта, злобата, душевните терзания за участта на блицния. Юношата повече няма да оплаква съдбата си, защото се е превърнал в безметежен съзерцател на някакъв фалшив, измислен свят. Преображението е станало; фразата на героя граматически и синтактически е същата както и в началото при първата му реплика, само смисълът и е тотално променен: “Аз сам принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко щастливи са хората!”
Не се е променил единствено светът през подледа на героя – променило се е всичко. Заедно с паметта е изчезнало и миналото му, забравено е потеклото, сменен е социалният код. Той толкова ни напомня вече за тихия луд, който разбява усмирителния си халат като плащеница, взимайки се за крал. С него е свършено. Някогашните му братя напразно ще очакват триумфалното му завръщане. Предателството е двойно – веднъж спрямо себе си и, втори път, спрямо тях.
Това е само приказка за един от тълпата. На ногово място би могъл да бъде всеки друг. Притчата за стълбата разказва как понякога, изчаквайки се на стълбата на социалната йерархия и благополучие, всъщност слизаме по лествицата на нравсвените добродетели. От човеците зависи дали, възлизайки и слизайки по този невороятен път между небето и земята, между Горния и Долния Йерусалим, ще бъдат с нимби и ореоли като в старозаветната легенда за Иаков, или с неизменните атрибути на Лукавия – рога, копита и опашка. И най-честият порив би се превърнал в свое отрицание, ако средствата за неговото постигане кара човека да предава себе си. Защото не е важно само какво искаш да направиш, но и как да го правиш. И още: “Не само с хляб ще живее човек”, както е речено от Евангелиста.
Днес все повече си даваме сметка че нравствения смисъл на едно произведение на изкуството, неговата общочовешка значимост зависи не само от непреходността на въпросите, които то задава на читателя, но и от въпросите които читателят има право да му задава в зависимост от времето, което живее. И от това какво ще ни отговори то, ще се реши колко продължителен и актуален ще се окаже диалогът ни с него.
Фейлетонът е жанр с особена огресивност и висока степен на социално присъствие. Той е изключително актуален в години на остри политически сблъсъци и социални напрежения, защото се пренареждат ценностите в системата на обществения живот. И не случайно се е радвал на широка популярност в годините, когато твори Христо Смирненски. Исторически закономерно е да се повтарят ситуации в обществено-политическото битие на нацията, при които гражданската съвест на писателя му налага да воюва с острието на сатирата. Тогава пред кулисите на литературата излиза фейлетонът – лекарство и оръжие срещу илюзиите и лъжата.

Автор: Георги Тодоров Драгоев

[Tedi4ka]

"Da byde den" ot Hrsto Smirnenski - analiz
В историята на българската литература стихосбирката на Хр. Смирненски “Да бъде ден“ дълго време се интерпретира като етапен текст, който маркира един “от върховете на революционната поезия” От гледна точка на историческия и културен фон поетическите текстове на Смирненски се ситуират в контекста на ключови европейски и български политически събития - Октомврийската революция в Русия /1917/, въстанието на спартакистите в Берлин /1919/, опитът за установяване на червена власт в Унгария; засилване на социалистическото движение и влиянието му в България.
Образите на мракът и нощта са емблематични за много от стихотворенията на Христо Смирненски-поетът на града. Те са представяни в различни дискурси, но във повечето творби носят едно и също послание и семантично значение, а именно подчертаването на мизерията и нищетата на екзистенцията в бездушния град. В стихотворението “Да бъде ден!” е ясно очертан/маркиран/ мотивът за тъмнината, препращащ към смъртта, подсилен от смисловите значения на кръста и Бога в творбата.
Стихотворенията “Да бъде ден !” е част от текста на представителната книга на Хр. Смирненски. В нея се разчита на съпричастността на читателя към колективна социална принадлежност и може да различи определен модел на света, на историята..Iсторическото време в своята конкретност изчезва, защото различните лирически картини съграждат един-единствен сюжет: на класовата борба, на историята като история на сблъсъка между господари и роби. Страданието е хиперболизирано, страдащият човек - идеологизиран, социалната жал - безмерна. Личните истории са по-маловажното, те се отнасят само към типологията на общото преживяване на света, което в разбирането на поета не е лично, индивидуално, а колективно, политическо.
“Да бъде ден !” е текст, който може да бъда определен като програмен, но толкова заради заявяването на някаква естетическа програма, а поради факта, че синтезира основните смисли, идеи механизми на изграждане на лирическите образи в книгата.. Антиномията ден-нощ, светлина-мрак, гради не само смисълът на конкретния текст, но го вписва в библейската митологема за сътворението като трансформацията на хаоса в космос. Типично за лирическото говорене на Смирненски, текстът може да бъде определен като лирически наратив, ясно се очертава сюжет /което по принцип не е характерно за поезията/. Това е разказ за времето на мрака или още по-точно за безвремието на хаоса и страданието, които носят обаче в себе си копнежа по светлина и другост. Началото подчертава доминантата на мрака, на страшното, чрез анафоричното повторение на лексемата “нощ”, както и цялата лексика, която носи конотациите на смъртта. Образът на демона, свързан с войната, е не само един от тривиализираните образи на злото в поетическия текст на Смирненски. Той събира различни културни кодове - и като образ на Сатаната, и като алегория на убийците на Спасителя, и като представител на силиte на мрака. По-нататък в текста се появява и образът на “златний бог”, който може да бъде интерпретиран като вариант, друго назоваване на демоничното. Друг вариант но този образ в поезията на Смирненски е “златний телец”, идолът, който Моисей разрушава. Проблематичен и ключов е образът на кръста:
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст
и хиляди тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
В християнския културен контекст кръстът е силно натоварен със символическо значение - знак на мъченичеството, но и на спасението, на саможертвената смърт. Би могъл да активира асоциация с Христовия образ, с великото и патетичното. В “Да бъде ден!” обаче определението “някакъв” по-скоро “разрушава” това очакване, настоява да го изведе от този контекст. Той не изглежда място на спасението, защото е видим само чрез своя “злокобен силует” - вписва се повече в страшното и мрачното, център е като че ли на хаоса. Тълпите са едновременно “подгонени натам” и “нижат се натам” - в самото движение е проектирана обърканост, непоследователност. Образът на “тълпата” също е емблематичен за поетическия свят на Смирненски. Той е антиномията на демоничното. В него се вписва едновременно страдалческото, жертвеността, но той е и субектът, този на когото пренадлежи бъдещето. В стихотворението те също са едновременно безпомощни, потърпевши от злото, но носят копнежа по другото:
очите молят светлина
един копнеж, една мечта
гори и се топи в душите.....
Персонификацията и повторението “един” подчертават тоталността, целостта, единността на образа.
Стихотворението на Христо Смирненски “Да бъде ден!” синтезира основната идейна и естетическа кондиция на неговата поезия – за решителния миг на настоящето, за диалектиката между минало, настояще и бъдеще,за това,че съвременността носи в себе си трансформационния потенциал в образа на тълпите и за неотменната вяра, че бъдещето ще бъде коренно различно и негово проявление ще бъде светлината на деня. Ако светът в своето настояще се символизира чрез всички конотации на нощта и е свързан със смъртта и смъртното, то лирическият глас във финала внушава, че перспективата може да бъде антиномна, да донесе светлината на деня, което означава да пебори силите на мрака.

[DonchetoFox]

Без никакъв отговор ли ще остана аз .. Просто дайте някакъв линк, в който да има малко повече около живота и творчеството на Гео Милев! МОЛЯ ВИ!

[mareto_berk]

http://download.pomagalo.com/156800/...t+v+dekameron/
http://zamunda.pomagalo.com/download/198386/
мерси предварително

[mareto_berk]

DonchetoFox, надявам се това да ти помогне
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%...BB%D0%B5%D0%B2
http://www.slovo.bg/litforum/index.php?ar=461
тук са и произведенията му: http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=142&LangID=1

[anichka12345678]

Ако на някой му трябва тема от помагало,но няма регистрация и не може да си я изтегли да даде линк тук на темата и аз ще му я изтегля,вместо да пуска нова тема

Ролята на хановете Крум и Омуртаг за превръщането на българската държава в централизирана монархия
моляте
http://download.pomagalo.com/333182/...ana+monarhiya/

[sunriseee]

http://download.pomagalo.com/49470/test+po+fizika/

[detelina101]

TЕСТ-Физика
Задача 1-4 ,оградете верния отговор.
1.Коя от следните величини представлява показател на пречупване на втората среда спрямо първата:
а/ n в/ d
б/ c г/ k
2.Koe e условието,необходимо за протичането на явлението интерференция?
а/Втората среда трябва да е оптично по-рядка от първата.
б/Размерите на отворите или предметите,през които преминава светлината,трябва да бъдат сравними с дължината на вълната.
в/Светлинните вълни трябва да са кохерентни.
г/Скоростта на разпространение на различните по цвят светлинни вълни
в дадена среда да е различна.
3.Видовете спектри биват:
а/емисионни в/линейни,ивични
б/абсорбционни г/всички отговори са верни
4.Коя от следните формули изразява интензитета на светлината:
а/ sinα = n в/ 1 = sinαгр
sinβ n sin900

б/ I= E г/ d.sinѲ=k.λ
t.S

Задача 5-7,допълнете вярно изречението.
5.Дифракция на светлината се нарича явлението,при което...
6.Скоростта на светлината в дадена среда зависи от...
7.Пълно вътрешно отражение се нарича явлението,при което...

Задача7-10,решете задачите.
8.Намерете скоростта на светлината в диамант,чийто показател на пречупване спрямо въздуха е
2,417.
9.Определете скоростта на светлината в прозрачна среда,в която оранжева светлина с честота
√=5.1014Hz има дължина на вълната λ=340nm
10.Намерете граничния ъгъл за пълно вътрешно отражение при преминаване на светлина от стъкло
във въздух.Показателят на пречупване на стъклото спрямо въздуха е 1.515.



Отговори на теста:

1.а/
2.в/
3.г/
4.б/
5...се нарушава праволинейното разпространение на светлината.
6...честотата на сетлинната вълна.
7...цялата паднала върху граничната повърхност светлина се отразява от нея и остава в
първата среда.
8.Дадено: Решение:
n=2,417 c(светлината във вакум)=3.108m/s n=c:cд->cд=c :n=3.108 m/s :2,417=1,241.108m/s
Tърси се:
Cд=?

9.Дадено: Решение:
λ = 340nm=0,34.10-6m u=λ.√=0,34.10-6.5.1014=1.7.108m/s
√=5.1014Hz
Търси се:
u=?

10.Дадено: Решение:
n=1,515 nI-показателя на пречупване на въздуха спрямо стъклото =1/n
Търси се: при αгр β=900-> sinαгр =nI=1=1:1,1515=0,660.
sin900 n

αгр=?TЕСТ-Физика
Задача 1-4 ,оградете верния отговор.
1.Коя от следните величини представлява показател на пречупване на втората среда спрямо първата:
а/ n в/ d
б/ c г/ k
2.Koe e условието,необходимо за протичането на явлението интерференция?
а/Втората среда трябва да е оптично по-рядка от първата.
б/Размерите на отворите или предметите,през които преминава светлината,трябва да бъдат сравними с дължината на вълната.
в/Светлинните вълни трябва да са кохерентни.
г/Скоростта на разпространение на различните по цвят светлинни вълни
в дадена среда да е различна.
3.Видовете спектри биват:
а/емисионни в/линейни,ивични
б/абсорбционни г/всички отговори са верни
4.Коя от следните формули изразява интензитета на светлината:
а/ sinα = n в/ 1 = sinαгр
sinβ n sin900

б/ I= E г/ d.sinѲ=k.λ
t.S

Задача 5-7,допълнете вярно изречението.
5.Дифракция на светлината се нарича явлението,при което...
6.Скоростта на светлината в дадена среда зависи от...
7.Пълно вътрешно отражение се нарича явлението,при което...

Задача7-10,решете задачите.
8.Намерете скоростта на светлината в диамант,чийто показател на пречупване спрямо въздуха е
2,417.
9.Определете скоростта на светлината в прозрачна среда,в която оранжева светлина с честота
√=5.1014Hz има дължина на вълната λ=340nm
10.Намерете граничния ъгъл за пълно вътрешно отражение при преминаване на светлина от стъкло
във въздух.Показателят на пречупване на стъклото спрямо въздуха е 1.515.



Отговори на теста:

1.а/
2.в/
3.г/
4.б/
5...се нарушава праволинейното разпространение на светлината.
6...честотата на сетлинната вълна.
7...цялата паднала върху граничната повърхност светлина се отразява от нея и остава в
първата среда.
8.Дадено: Решение:
n=2,417 c(светлината във вакум)=3.108m/s n=c:cд->cд=c :n=3.108 m/s :2,417=1,241.108m/s
Tърси се:
Cд=?

9.Дадено: Решение:
λ = 340nm=0,34.10-6m u=λ.√=0,34.10-6.5.1014=1.7.108m/s
√=5.1014Hz
Търси се:
u=?

10.Дадено: Решение:
n=1,515 nI-показателя на пречупване на въздуха спрямо стъклото =1/n
Търси се: при αгр β=900-> sinαгр =nI=1=1:1,1515=0,660.
sin900 n

TЕСТ-Физика
Задача 1-4 ,оградете верния отговор.
1.Коя от следните величини представлява показател на пречупване на втората среда спрямо първата:
а/ n в/ d
б/ c г/ k
2.Koe e условието,необходимо за протичането на явлението интерференция?
а/Втората среда трябва да е оптично по-рядка от първата.
б/Размерите на отворите или предметите,през които преминава светлината,трябва да бъдат сравними с дължината на вълната.
в/Светлинните вълни трябва да са кохерентни.
г/Скоростта на разпространение на различните по цвят светлинни вълни
в дадена среда да е различна.
3.Видовете спектри биват:
а/емисионни в/линейни,ивични
б/абсорбционни г/всички отговори са верни
4.Коя от следните формули изразява интензитета на светлината:
а/ sinα = n в/ 1 = sinαгр
sinβ n sin900

б/ I= E г/ d.sinѲ=k.λ
t.S

Задача 5-7,допълнете вярно изречението.
5.Дифракция на светлината се нарича явлението,при което...
6.Скоростта на светлината в дадена среда зависи от...
7.Пълно вътрешно отражение се нарича явлението,при което...

Задача7-10,решете задачите.
8.Намерете скоростта на светлината в диамант,чийто показател на пречупване спрямо въздуха е
2,417.
9.Определете скоростта на светлината в прозрачна среда,в която оранжева светлина с честота
√=5.1014Hz има дължина на вълната λ=340nm
10.Намерете граничния ъгъл за пълно вътрешно отражение при преминаване на светлина от стъкло
във въздух.Показателят на пречупване на стъклото спрямо въздуха е 1.515.



Отговори на теста:

1.а/
2.в/
3.г/
4.б/
5...се нарушава праволинейното разпространение на светлината.
6...честотата на сетлинната вълна.
7...цялата паднала върху граничната повърхност светлина се отразява от нея и остава в
първата среда.
8.Дадено: Решение:
n=2,417 c(светлината във вакум)=3.108m/s n=c:cд->cд=c :n=3.108 m/s :2,417=1,241.108m/s
Tърси се:
Cд=?

9.Дадено: Решение:
λ = 340nm=0,34.10-6m u=λ.√=0,34.10-6.5.1014=1.7.108m/s
√=5.1014Hz
Търси се:
u=?

10.Дадено: Решение:
n=1,515 nI-показателя на пречупване на въздуха спрямо стъклото =1/n
Търси се: при αгр β=900-> sinαгр =nI=1=1:1,1515=0,660.
sin900 n

αгр=?

[Librarian_girl]

Може ли тези темички? Благодаря на всеки отзовал се

http://download.pomagalo.com/846/che...=15320616&po=1

http://download.pomagalo.com/25088/m...=15320774&po=2

http://download.pomagalo.com/181042/...=15320791&po=3

http://download.pomagalo.com/296405/...=15320809&po=4

[Tedi4ka]

Максим Горки e руски писател. Рожденото му име е Алексей Максимович Пешков (1868–1936). Роден е на 14 март в Нижни Новгород. Баща му е дърводелец и умира от холера, когато Алексей е на 4 годинки. Горки живее при дядо си, където става свидетел на груби човешки отношения, на скъперничество и разправии. Единственият радостен лъч в детството му внася неговата баба Акулина Ивановна. Тя му разказвала приказки и му пеела народни песни. Когато е на 6 години, дядо му започва да го учи да чете и пише, после постъпва в първоначално училище, но по това време дядо му се разорява и невръстният Алексей е принуден сам да си изкарва хляба. Работи в магазин за обувки, служи при чертожник, попада в атилие за икони, работи като статист в театър и хамалин на пристанището. Още от малък се научава да се вглежда в живота, в хората, да анализира и обобщава явленията. Поглъща жадно всяка книга, която му попадне. През 1884 заминава за Казан, с желанието да се учи в Казанския университет, но вместо това попада в сварталищата за босяци. Там започва и неговото идейно оформяне. В кръга на революционни другари, той чете "Манифест на комунистическата партия" и "Капитала" на Маркс. Често се чувства самотен и отчаен и през 1887 Алексей Пешков прави опи за самоубийство. След това напуска Казан и предприема голямо странствуване из Русия, повреме на което написва първата си творба-поемата "Песен на стария дъб". В края на 1891 Пешков е в Тифлис, където влиза в среда на революционно настроени интелигенти, работници и интернирани революционери-марксисти. Появява се и първият разказ на Максим Горки "Макар Чудра". През 1898 са побликувани два тома "Очерци и разкази". Това издание има голям успех и бързо печели широко признание. Толстой и Чехов дават висока оценка на постиженията му, а Ленин го нарича "европейски знаменит писател". Най-голямото постижение на Горки е, че той успява да отрази мощното движение на революционната борба в народните недра, да предскаже народната победа. Чрез романтичната символика на картините и образите той постига една вътрешна динамичност на повествованието, забележителна персонификация на природата. Романът "Майка", написан през 1906 е едно от най-хубавите произведения в дореволюционното творчество на Горки, едно от класическите произведения в руската и световната литература. Той е вдъхновен от истинска случка и включва впечатленията на Горки от тежкия живот на сормовските работници, от тяхната революционна борба. Това е роман за работническата класа в Русия, за нейния героичен път, за високия й идеал. Писателят внушава, че бъдещето принадлежи на революционните сили. В романа си Горки за пръв път прилага обоснования от Ленин принцип на комунистическата партия. С романа си "Майка", Горки става основоположник на социалния реализъм в руската литература. Създава легендарно-героични и романтични образи — „Старицата Изергил“, „Песен за сокола“, „Песен за буревестника“. Автор на романите „Тома Гордеев“, „Майка“, драмата „На дъното“. На неговото перо принадлежат литературните статии и портрети за Пушкин, Лев Толстой, Сергей Есенин, Тарас Шевченко. Помага на Алексей Толстой, Михаил Пришвин и Владимир Маяковски да се утвърдят.

През 1930-те години на 20 век, той създава пиесите „Егор Буличов и другите“, „Васа Железнова“. Започва да публикува романа епопея „Животът на Клим Самгин“. Създава и редактира много списания и литературни поредици. Организира издателство „Световна литература“.

[Tedi4ka]

Антон Павлович Чехов е едно от разтърсващите \"преживявания\" на младия Горки - той говори за него така, сякаш съзерцава природно явление или герой на литературен шедьовър. Възторгът му от общуването с първомайстора на психологическата новела е голям, но все пак не приглушава аналитичното му умение. Максим Горки, живял от 1868 до 1936 година, е оставил много литературни портрети, но сред тях особено дълбок и цялостен е очеркът му за Чехов. Още първите редове въвеждат читателя в непринуден и като че ли случайно започнал разказ, без предварителни обяснения, без встъпление. Най-напред в облика на Антон Павлович се откроява неговата \"мека и мила усмивка\". Но постепенно зад тази усмивка избухва негодувание и гняв, отвращение от невежеството и произвола, от насилието над човешката личност. Мрачните чувства довеждат до така характерните за руския интелигент самообвинения, които се изливат в дълбока тъжна въздишка: \"Каква нелепа, недодялана страна е тази наша Русия!\"

Горки изгражда есето си като белетристична творба - от случайните реплики на един разговор той достига до трайните черти в облика на събеседника си, до скритите дълбини на душевния му живот. Тук художественото изобразяване идва на мястото на логическото изследване, затова преходите са неуловими, а изводите се налагат от самосебе си, без принудата на формулировките.

Особено важно в това отношение е наблюдението на Горки, че в присъствието на Чехов всеки неволно изпитва желание да бъде по-прост, по-правдив, да бъде повече това, което е. Пред него \"хората смъкваха от себе си пъстрите труфила на кухите фрази, на модните думи и разните други дрънкулки, с които руският човек, в желанието си да се представи за европеец, се накичва подобно на дивака с мида и рибешки кости\", казва Горки. И добавя: \"Целия си живот Антон Чехов изживя със средствата на собствената си душа, той винаги беше самия себе си, беше вътрешно свободен и никога не се съобразяваше с онова, което едни очакваха от Антон Чехов, а други - по-груби - изискваха от него. Той не обичаше разговори на \"възвишени теми\" - разговори, с които милият руски човек така ревностно се утешаваше и забравяше, че е смешно, но далеч не остроумно да мислиш за кадифени костюми в бъдещето, когато в настоящето нямаш дори едни прилични панталони. Красиво прост, Чехов обичаше всичко просто, истинско, искрено и притежаваше своеобразен маниер да прощава на хората.\"

По-нататък Горки разказва за умението на своя приятел навсякъде да открива и разбулва пошлостта. Според него това е способност, присъща само на човек с високи изисквания към живота, породена от желанието да видиш хората цялостни, красиви и хармонични. Затова в сивите тъжни очи на Чехов почти винаги меко искри тънка насмешка; но понякога тези очи стават студени, остри и сурови; в такива минути мелодичният му задушевен глас звучи по-твърдо и тогава Горки има чувството, че този скромен, мек човек, ако сметне за нужно, може да се изправи срещу враждебната му сила и да не й отстъпи. Понякога в отношението на Чехов към хората сякаш се проявява чувство на безнадеждност, близко до хладното, тихо отчаяние. \"Странно същество е руският човек! - казва веднъж Чехов на Горки. - В него като в сито нищо не се задържа. На младини той жадно пълни душата си с всичко, каквото му попадне под ръка, а след като мине тридесетте, в него остават някакви сиви вехтории. За да се живее добре, човешки, трябва да се работи. Да се работи с любов, с вяра. А у нас не умеят това. Архитектът, след като построи две-три прилични къщи, сяда да играе карти, цял живот играе или пък стърчи зад театралните кулиси. Лекарят, ако има пациенти, престава да следи науката и на четиридесет години е сериозно убеден, че всички болести се дължат на настинка. След като си спечели добро име с някоя сполучлива защита, адвокатът вече престава да се грижи за защитата на справедливостта, а отстоява само правото на собственост, залага на конни надбягвания, яде стриди и иска да мине за тънък познавач на всички изкуства. Актьорът, изиграл сносно две-три роли, престава да учи ролите си, започва да носи цилиндър и си въобразява, че е гений. Цяла Русия е страна на някакви алчни и мързеливи хора: те ужасно много ядат, пият, обичат да спят денем и хъркат насън. Женят се, за да има ред в къщата, а си намират любовници за престиж в обществото. Психиката им е кучешка: когато ги бият, те тихичко скимтят и се крият в колибката си, когато ги галят - лягат по гръб с вирнати лапички и въртят опашчиците си...\"

След като прави душевен портрет на Чехов, Горки потърсва същите тези черти и в творчеството му. Ето как навлиза в художествената вселена на своя събрат и учител:

\"Още в първите си разкази Антон Павлович съумя да открие в мътното море на пошлостта нейните трагично-мрачни шеги; достатъчно е да прочетете внимателно неговите \"хумористични\" разкази, за да видите колко страшно жестоки и отвратителни неща е съзирал техният изпълнен с тъга автор и как срамежливо ги е криел зад смешните думи и ситуации.

Той беше някак си целомъдрено скромен, не си позволяваше високо и открито да каже на хората: \"Ама бъдете... по-почтени!\" Надяваше се напразно, че те сами ще се досетят колко е необходимо за тях да бъдат по-почтени. Той мразеше всичко пошло и мръсно и описваше мръсотиите в живота с благородния език на поета, с меката насмешка на хумориста и зад прекрасната външност на разказите му едва се долавяше техният изпълнен с горчив укор вътрешен смисъл.

Когато чете \"Дъщерята на Албион\", многоуважаемата публика се смее и едва ли вижда в този разказ гнусната гавра на сития господар над самотния човек, чужд на всичко и всички. И във всеки хумористичен разказ на Антон Павлович чувам тихата, дълбока въздишка на едно чисто, истински човешко сърце, безнадеждната въздишка на състраданието към хората, които не умеят да уважават човешкото си достойнство и подчинявайки се без съпротива на грубата сила, живеят като роби, не вярват в нищо, освен че е нужно да сърбат колкото се може по-тлъста чорба, и не изпитват нищо друго освен страха да не би някой силен и нагъл да ги набие.

Никой не разбираше така ясно и тънко трагизма на дребните житейски грижи, както Антон Чехов; никой преди него не съумя така безпощадно правдиво да нарисува на хората позорната и жалка картина на живота им в мътния хаос на еснафското ежедневие.

Като четеш разказите на Антон Чехов, се чувстваш като в тъжен ден през късна есен, когато въздухът е толкова прозрачен, че в него рязко се открояват голите дървета, тесните къщи, сивичките хорица. Всичко е така странно - самотно, неподвижно и безсилно. Дълбоките сини далечини са пустинни, сливат се с бледото небе и облъхват с мрачен хлад земята, покрита със замръзнала кал. Умът на автора като есенно слънце осветлява с жестока яснота разровените пътища, кривите улица, тесните и мръсни къщи, в които се задушават от скука и мързел дребни, жалки хорица, изпълвайки домовете си със своето безсмислено, полусънно суетене. Ето, тревожна като сива мишка снове \"Душенка\" - мила, кротка жена, която така робски, така много умее да обича. Могат да я ударят по бузата, а тя, кротката робиня, не ще посмее дори високо да изстене. Редом с нея тъжно е застанала Оля от \"Три сестри\": тя също силно обича, но се подчинява безропотно на капризите на развратната и пошла съпруга на своя мързелив брат, пред очите й се руши животът на нейната сестра, а тя плаче и никому с нищо не може да помогне, а в гърдите й няма нито една жива, силна дума на протест срещу пошлостта.

Ето я сълзливата Раневска и други бивши господари на \"вишневата градина\" - егоистични като деца и мекошави като старци. Те са закъснели да умрат навреме и хленчат, без да виждат и разбират нищо наоколо си - паразити, които нямат сили отново да се впият в живота. Мършавото студентче Трофимов говори красиво за необходимостта да се работи - и безделничи, като от скука се развлича с глупави издевателства над Варя, която се труди неуморно за благополучието на безделниците.

Вершинин мечтае колко хубав ще бъде животът след триста години и живее, без да забелязва, че наоколо му всичко се разлага, че пред очите му Сальоний от скука и глупост е готов да убие жалкия барон Тузенбах.

Пред очите ни преминава безкрайна върволица от роби и робини на своята любов, на своята глупост и мързел, на жаждата си за земни блага; вървят роби на тъмния страх от живота, вървят със смътна тревога и изпълват живота с несвързани приказки за бъдещето, защото чувстват, че в настоящето няма място за тях...

От време на време в сивата им тълпа се чува изстрел: Иванов или Трепльов са се сетили какво трябва да направят - и са умрели.

Мнозина от тях красиво мечтаят колко хубав ще бъде животът след двеста години и на никого не му минава през ума простият въпрос: та кой ще го направи хубав, ако ние само мечтаем?

Край цялата тази скучна, сива тълпа от безсилни хора е минал велик, умен, внимателен към всички човек, погледнал е скучните жители на своята родина и с тъжна усмивка, с тон на мек, но дълбок укор, с безнадеждна мъка на лицето и в сърцето, с красив искрен глас е казал:

- Зле живеете, господа!\"

Максим Горки схваща творчеството на Чехов като особен вид борба - борба за самосъхранение и духовно оцеляване, но и борба за душите на хората, затънали в ситост и апатия, борба за изтръгване от сивата проза на живота чрез съзидателен труд. А според Горки тази борба е особено тежка именно в Русия, където - по думите му - \"има всичко в изобилие, но няма любов към труда. Русинът се любува на енергията, но малко вярва в нея. Писател с активно настроение - например Джек Лондон - е невъзможен в Русия. Въпреки че книгите на Лондон се четат у нас с удоволствие, аз не виждам те да събуждат у руския човек воля за дела, те само дразнят въображението му\" - заключава Горки. И отбелязва, че Чехов не е типичен русин в това отношение. В есето му прочитаме знаменателните думи, над които е размишлявал и Томас Ман: \"Не бях срещал човек, който да чувства значението на труда като основа на културата така дълбоко и всестранно като Антон Павлович. У него това намираше израз във всички подробности на домашния бит, в набора на предметите и в онази благородна любов към тях, която изключваше всякакъв стремеж да се трупат вещи, и не се уморява да им се любува като на творчество на човешкия дух. Той обичаше да строи, да сади градини, да украсява земята, той чувстваше поезията на труда.\"

Накрая Горки се спира и на един тягостен въпрос: болестта на Чехов. През целия си живот писателят е измъчван от бавно напредваща белодробна туберкулоза, която накрая го поваля едва четиридесет и четири годишен. Болестта го докарва понякога до състояние на ипохондрия и дори мизантропия. В такива дни Чехов е капризен в разсъжденията си и труден в общуването си с хората. Той е лекар по професия, а болестта на лекаря е винаги по-тежка от болестта на неговите пациенти; пациентите само усещат, а лекарят освен това знае как се разрушава организмът му. Това е един от случаите, когато може да се каже, че знанието ускорява смъртта, отбелязва Горки.

Очеркът му за Чехов трудно може да бъде наречен литературнокритически. Той напомня по-скоро житие на светец, на добротворец и праведник. Горки не крие преклонението си, почти религиозната си любов към този паломник на духа. Под неговото перо образът на Чехов се превръща в изящна икона с чудотворни целебни свойства. Разказът му завършва съвсем по руски с благоговейните думи: \"Хубаво е да си спомниш за такъв човек, в живота ти веднага се връща бодростта, той отново придобива ясен смисъл.\"

[Tedi4ka]

МАКСИМ ГОРКИ-ДРАМАТУРГИЯ

Насочва се към драматургията под влияние на дружбата си с Чехов.Първа пиеса-“Еснафи”-1900-01.В Б-ия 1907г Бакалов “Еснафлии”.Създава я в началото на револ.подем,преди революцията от 1905г.В разказите си с босяшка тематика никъде не показва образа на истински положителния герой.Отчасти Григорий Орлов и Коновалов са хора от по-друг тип.Дори като представители на социалното дъно те са раздирани от социални противоречия.Те мъчително изживяват несъответствието между живота,който водят и идеалите си.Със собственото си положение на босяци те отричат класата на господарите си.Орлов и Коновалов са дълбоко отвратени от морала на господарите,те протестират срещу него чрез жест,силна фраза или с нежеланието си да работят и по този начин да увеличават богатството на тези,които и без това имат достатъчно много.Горки ги квалифицира като отрицателно-положителни.
В “Еснафи”Г.създава качествено нов образ на недоволника.Нил е продължение,но на ново стъпало на ония положителни черти в характера,които притежават Орлов и Коновалов и в същото време е художествен тип на работник.Коренно се различава от печатарите в “Тома Гордеев”.За разлика от романтичните герои,той е изобразен в конкретни условия.Онова,което го издига над другите герои е интелигентността.Знае какво му е нужно,пътищата,по които да реализира своя идеал.Носи революционно съзнание,избистрено и извисено.Настроен е оптимистично,активно,готов е във всичко да се намеси,да помогне на доброто и прогресивното,
да смаже злото,да спре развитието му.Той е непримирим,упорито и последователно върви към своята цел,макарче в пиесата тя е само загатната.Обича да работи,изпитва удоволствие от своя труд.От собствен опит е разбрал една голяма истина:правата не се дават,а се вземат.Готов е в бой да защити правата на своята класа.
Образът на Нил е бил неправилно разбран от мнозина съвременници.Един от тези,които проникват в неговата същност е Чехов.”Той не е селянин,занаятчия,а нов човек-работник,издигнал се до интелигента.”-вярно е доловил остовното в образа на Нил.Но не всичко му е ясно.Не го възприема като представител на революционния пролетариат.Освен това,той не схваща правилно конфликта на пиесата.Конфликтът не е поколенчески,между бащи и деца,а съсловен-между буржоазията и пролетариата.Този конфликт Чехов като че ли не иска да види.Смята,че героите трябва да са сами за себе си.Казва на Горки да не противипоставя Петър и Татяна,но Г не се вслушва в съветите му.Когато подготвя “Еснафи”за печат,подсилва някои от чертите на Нил като борец.Изостря конфликта между него и Безсеменови.Нил е показан напълно чужд на еснафите в техния дом-и на старите и на младите.В рамките на сюжета Нил никъде на се изявява в типичната за него работническа среда,но не създава впечатление,че е герой-единица като Тома Гордеев.Очертава се не само като естествен,здрав човек,но е като личност,която не приема неморалния живот,натрапван му от Безсеменови.Олицетворява новия човек-раб.класа.
Царското правителство е силно разтревожено.Пиесата е забранена.Много реплики са премахнати от театралната цензура.Буржоазната критика тълкува темата като конфликт между бащи и деца.Всъщност този конфликт е съвсем по новому осветен.Борбата с либералната буржоазия,нейната изолация от народа,разобличаването и като враг на революцията са на преден план в борбата на пролетариата.Именно в това направление нанася удар.Разкрива несъществеността на конфликта между патриархално-консервативните бащи и либералничещите деца,разобличава техните претенции да бъдат “трета сила” в борбата между бурж.и пролетариата.
Младото поколение на еснафството е представено от Татяна и Пьотър Безсеменови.Те са неудовлетворени от застиналия, дребнав, некултурен живот на бащите,измъчват се в него.Пьотър чувства,че в стария патриархален ред всичко се руши,преобръща.Те се стремят да влязат в редовете на интелигенцията.Пьотър е бил “гражданин за малко”,докоснал се е до освободителното движение.Но радикализмът му бързо се изпарява-след изключването му от университета горчиво се разкайва,че е взел участие в студентските вълнения.Татяна също иска да се изтръгне от патриархално-еснафската среда-учителка,но работата бързо и омръзва,изморява я,в края на пиесата тя е вътрешно примирена.Пьотр се опитва да се изтръгне от еснафската среда под въздействието на любимата жена-Елена.В края на пиесата даже напуска бащиния си дом и иска да се ожени за нея,въпреки бащината воля.Но авторът ни дава да почувстваме,че този бунт в семейството е за “половин час”.Когато се изостря конфликтът между Безсеменов и Нил ,Пьотр променя своите позиции,вътрешно е на страната на баща си.Изобличителят на Безсеменови-бродягата-певец Тетерев предсказва по-нататъшната съдба на П.-връщане в бащиния дом в качеството на достоен наследник на бащата-еснаф.Горки в писмо до Станиславски:”Той ще бъде еснаф като баща си,не толкова силен и работоспособен,но по-умен и хитър.”Темата за еснафството заема видно място в творчеството на Горки.Но “Еснафи” е нов етап от разработката и.Критиката на еснафството в пиесата е проникната от духа на революционния марксизъм.Новаторство в темата-не само разобличава еснафската патриархалност,но и еснафската природа на индивидуалистичния бунт срещу еснафската закостенялост.Пьотр се бунтува срещу обществото в името на личността,на нейната свобода.Утвърждава,че личността може да се развива само в изолация от обществото.Свободата на личността той разбира като свобода от обществото.Рязко противопоставя личност-общество,въстава срещу идеите за граждански дълг,за служене на обществото.Свободата на П.-това е “независимост”от обществения дълг,от исканията на народа.Претендиращ за аристократически дух, той с презрение говори за хората от народа,осъжда Шишкин и Цветаев за тяхната просветителска дейност сред работниците и войниците.Моралната разруха на еснафа-индивидуалист особено ясто проличава в отношението му към родината.Показва как индивидуалистът .,загубвайки връзката си с народ и родина,стига да морално опустошение,разрушение на личността.
Рязко противопоставя персонажите един на друг,сблъсква ги в идеологически конфликти,дава ясно да се разбере идейната позиция на самия автор.В реалистичната тъкан на риесата се съчетават своеобразно три елемента:изобличение,добив ащо в някои моменти сатиричен оттенък;
хумор,който влиза в характеристиката на жертвите;героичен патос,който облъхва положителния герой-Нил.Хумористичен и образът на декласирания човек,стъпкан от живота/Перечихин/Действащ без егоистични подбуди,искрен и наивен,”естествен”човек,П еречих.
Се оказва извън буржоазно -еснафското общество.Но този волен птицеловец страни от борбата,пасивен е ,примирява се с положението си на “малък човек”.Тетерев-певец-гуляйджия,другата жертва на еснафския свят.Той е безпощаден обвинител на хората от този свят- бащата и сина Безсеменови.Но с критиката се изчерпва неговата сила,той не е способен на никакво действие.Отровен от индивидуализма и скептицизма,той насочва своята ирония срещу всичко окръжаващо го и съм самия себе си.Авторът подчертава несъстоятелността на подобни характери.Подобен на Сатин.Тетерев се чувства изгубен в еснафския свят,ненавижда ги и ги разобличава.Неговите симпатии са на страната на Нил и Поля,но не желае да влезе в редовете на борците.Хора от типа на Нил той счита за донкихоти,безкористни,но безполезни герои.”Я сам по себе”.През цялото време той се стреми да бъде настрана от разприте.В лицето на Перчихин и Тетерев се развенчават анархистичните настроения на декласираните елементи,на тези слоеве от социалните низини,които не се включват и не могат да се включат в започващата революционна борба под ръководството на пролетариата.Конфликтът на Тетерев с Безсеменови е безперспективен,а конфликтът деца-бащи-мним,несъществен.Действите лна и персрективна се оказва само борбата на пролетария Нил с целия собсвенически свят на децата и бащите Безсеменови.Нил е работник-машинист,храненик,възпитан ик на Безсеменови,но в психологията,в идеите му,няма нищо,което да го свързва вътрешно с еснафския им свят.Това е образ на революционния пролетарий,готвещ се за борба.Образът на Нил е извънредно важен етап в творчеството на писателя.Той е въплъщение на новия герой,който далеч надминава своите предшественици:Павел Грачов,печатарите от” Тома Гордеев”.Машинистът Нил-това вече е истински герой на историята,”гордият човек”от романтичните разкази,показан в условията на конкретния живот,в индивидуален облик и представящ определена класа.В образа на Нил изпъкват най-важните черти на интелигентния революционер-пролетарий:ясно класово съзнание, решителност,целеустремено� �т,смелост,непримиримост.То й е изпълнен с волева енергия,с трудов патос,готовност за борба за преустройство на живота.Оптимизъм,непреклон на вяра в победата.Чрез Нил Горки противопоставя на буржоазно-еснафския индивидуализъм,разрушаващ личността,новата идеология на пролетарския колективизъм,чрез която се възражда човешката личност.Нил е един от най-ярките,силни и ниваторски образи на Горки.С огромната си идейно-обществена наситеност той надраства по своето вътрешно значение тези сюжетно-битови обстоятелства,при които се появява.Въпреки че Нил е показан на сцената в нетипични обстоятелства,не е даден в обкръжението на родствения му пролетариат,макар че неговите стълкновения с патриархално-еснафския свят са само част от великата борба,която е призван да води,въпреки това,Нил израства пред нас не като изключителен бунтар-самотник,който въстава срещу своята класа,подобно на Т.Гордеев,а като типичен пролетарий.В лицето на Нил за първи път не само в тв-вото на Горки,но и в цялата световна литература получава реалистическо въплъщение като типически характер образът на действения,целеустремен герой-борец,представител на колектива,на работническата класа.
Идеен съюзник на Нил е годеницата му-шивачката Поля,дъщеря на Перчихин.Значимостта на тази фигура Горки подчертава в писмо до Станиславски:”Главнь1ми фигурами являются Нил и Поля”.В пиесата тя е носителка на мечтата за истинския герой,когото намира в лицето на Нил.Със своята поетическа развълнуваност и романтичните си устреми тя противостои на Татяна и Пьотр,които са настроени прозаически,плоско-разсъдъчно,еснафски трезво.С Нил зружат и представителите на демократичната интелигенция-студентът Шишкин,учителката Цветаева.Те си поставят задача да служат на народа,да сеят сред него семената на прогресивната култура,напредничавите идеи.Цветаева е противоположност на Татяна.С ентусиазъм се отдава на възпитанието на младежта,хората на бъдещето.Образите са епизодични,но важни-исторически верни,отразяват подема сред демократичната интелигенция,посредством контраст разобличават еснафството.Важно значение в пиесата има темата за изкуството.Започва с четене на глас и спора на Татяна и Поля за литературата.Интелигентна� �а еснафка Татяна подхожда към изкуството с искания за натуралистическо правдоподобие.Близка е до отрицание на изкуството въобще.Пьотр е сходен с Татяна в своето неприязнено отчуждено отношение към изкуството.За света на собствениците и интелигентите еснафи изкуств. е чужда и враждебна стихия.Обявяват се против правото на писателя да твори по законите на худ.измислица.Напротив,гер� �ите от лагера на пролетариата и демократичната интелигенция горещо се увличат от изкуството,ценят възпитателната му сила,виждат в него възможност за общуване с народа и за въздействие върху него.Естетическите възгледи на тази група герои се разкриват най-вече чрез Полина.В изкуството я пленява героичното,говорещо за напрегнати жизнени конфликти Изкуството създава образи на положителни герои,волеви и целеустремени.
“НА ДЪНОТО”-В драматична форма разработва старата,позната от босяшките разкази тема за жертвите на социалното неравенство,за ужасните условия,при които се налага да живеят тези,които са достигнали социалното дъно на обществото.Темата има остър политически смисъл. Криза в Русия до 1905г.Глад.Горки лично познава босяци.Чисто литературна причина-МХАТ подготвя премиерата на “Ханнели”- Хауптман,в която героите са лумпени,проститутки,скитни ци в приют за бедни.От името на своите герои Х дава опрощение на греховете на всички,които се разкайват.Срещу тази утешителна за бедните лъжа въстава Горки.Заема се да напише пиеса,в която да покаже колко антисоциален и вреден за обществото е сантиментализмът.Той отрича всяка теория,която проповядва да се примирим със социалните неправди тук,на земята,и да чакаме да получим награда за страданията си на небето.В интервю “Петербургская газета”1903 Г казва:”Основният въпрос,който исках да поставя е следният:кое е по-добро,истината или състраданието.Нужно ли е състраданието да стига до положението,от което се ползва Лука?Този въпрос не е субективен,а общофилософски.Малко преди революцията 1905 въпросът да истината и лъжата има остър политически смисъл.Стотици религиозни и философски дружества си поставят за цел да успокоят съвременника.Конфликтът е на социално-класова основа-2възгледа за човека,2 принципа за оценка действията на съвременника.На утешителната,примиряваща лъжа /като принцип/Горки противопоставя върата си в човека,щом той е въоръжен с истината.

[Tedi4ka]

Югозападен университет
‘’Неофит Рилски’’
Гр.Благоевград

Реферат
На тема:Социализацията на децата в колония’’Максим Горки’’(‘’Педагогическа поема’’;А.С.Макаренко)


Изготвил:Антония Савчовска
3курс;Социална педагогика
Фак.#0644090

Проверил:доц.Т.Попкочев
 Един от светлите умове, който има своето място и в днешната съвременност е големият съветски педагог и писател Антон Семьонович Макаренко. Днешният ден е невъзможен без присъствието на всичко ценно, сътворено в миналото, и въпреки че творчеството му е престанало да бъде предмет на шумно модно увлечение, интересът към него не е угаснал и няма да намалява. В историята на възпитателната практика и педагогическа мисъл Макаренко ще остане с възгледа си, че педагогиката е “най-диалектичната, подвижната, най-сложната и разнообразна наука. Своята уникалност той показва във всичките си творби,но най-незабравима за възпитателната дейност си остава’’Педaгогическа поема’’.Книга написана въз основа на собстения му опит.Голямото дело на руския педагог започва през 1920 г., когато му се възлага да организира и ръководи колонията за непълнолетни правонарушители близо до град Полтава, която по-късно носи името ‘’Максим Горки’’. Работата му е нова и трудна. Тя изисква тънък усет за хората, дълбока вяра в човека, гъвкав ум и голяма тактичност. Макаренко се справя с възложената му задача отлично. Той успява да концентрира в колонията ценни възпитателни моменти от раждащия се нов живот в социалистическата му родина. По-късно в “Педагогическа поема” той описва трънливия път, който е трябвало да бъде изминат, за да се създаде сплотен трудово-възпитателен колектив, функциониращ както за възпитание, така и за превъзпитание. В резултат от работата си там той стига до идеята за разпределението на питомците в първични колективи, където се извършва значителна част от “обработката” на техните личности. Съединявайки обучението с производителния труд и изпробвайки възпитателната сила на селскостопанския, ръчно-занаятчийския и машинния труд, у него се оформя цяла нова педагогическа теория.
През 1926 г. трудово-възпитателната колония “Максим Горки” се преселва в Курян, близо до Харков, където има по-голямо стопанство и манастирски сгради, в които са настанени 280 възпитаници. В колониите Макаренко прави опити за нова организация на възпитателната работа. Без да робува на догми, той създава своя концепция за оптимистично отношение към човека и неговите възможности за развитие. Стреми се да приложи нови педагогически подходи. Това го поставя в конфликт със стоящите над него администратори и контролиращи органи. Въпреки всичко той съумява да се справи.Не се предава дори в най-трудните моменти-‘’Имаше само две неща,който не извикваха съмнение:първо-твърдото ни решение да не изоставяме делото,да го докараме до някакъв край,па ако ще и скръбен.И второ,ей самото това ‘’битие’’-в нашата колония и около нас.’’И той наистина спазва думата си-не изоставя делото.Дори хора,който другите смятат за безнадеждни той подкрепя и им показва правилния път.Никак не е лесно-отначало въпреки педагогическите познания той вижда трудности,с помоща на упоритост,такт и Калина Иванович нещата се регулират.Повратен момент е сцената със Задоров още в самото начало.Но сякаш след думите-‘’Ние не сме тъй лоши,Антон Семьонович!Всичко ще бъде добре,ние разбираме...,и самият Макаренко вижда,че надежда има,нужно е само време... Същественият принос на А.С.Макаренко се състои в това, че надраства шаблонното „да се възпитава добър съветски човек”, а издига разгърнатата програма за възпитание на личността, като успява да съхрани индивидуалната прелест, своеобразието, особената й красота. Той достига до схващането, че наред с общата, „стандартната” програма за комунисктическо възпитание е нужна и индивидуална, конкретна перспектива на отделния човек. Именно в създаването на метод, който да бъде общ и единен и в същото време да дава възможност на всяка отделна личност да развива своите особености, да запази своята индивидуалност, видният педагог вижда главната задача на педагогиката.
Антон Семьонович Макаренко пръв успява да вникне надълбоко в същността на съветския човек и да представи в нова светлина неговите личностни качества, характер и поведение. Той разкрива съветския човек като субект от световен мащаб - този нов човек вижда, наблюдава, интересува се от всичко, което става по земното кълбо – той преживява като гражданин на света всяко нещастие или радост. Макаренко демонстрира тезата си, че възпитанието на новия човек трябва да се откъсне от националното и местното значение и съдържание, за да поеме общочовешките дълг и отговорност за щастливото бъдеще на цялото човечество. На тази методологическа основа Макаренко издига качествено ново положение в педагогическите теории: възпитание на гражданина на света. Голямата политическа цел на комунистическото възпитание е именно гражданина на света и всеки добър, честен учител трябва да я вижда пред себе си, да се бори за постигането й. При формирането на личността, на личните детайли на новия човек учителите са длъжни да подхождат във висша степен внимателно и с добро чувство.
В центъра на системата от възпитателни средства Антон Семьонович Макаренко поставя две единни и сложни подсистеми – колектива и дейността. Колективът като главно възпитателно средство обхваща педагогическия колектив и детския колектив. Основните дейности – игра, учене и труд – присъстват равностойно в цялостния педагогически процес, като осигуряват активно-действения характер на възпитанието. Първата цел на възпитанието според Макаренко е колективът, а една от водещите му задачи – възпитанието на колективиста.Тук с помоща на всички възпитатели Макаренко показва на децата,че те са можещи.Техните учители не правят изключение,когато трябва нещо да се свърши,те виждат,че там,в колонията всички са равни.А точно това е едно от нещата,което е липсвало на тези деца навън-да им се покаже,че никой не ги третира като различни и че стига да пожелаят те могат много неща.Личността на Екатерина Григориевна не бива също да се пренебрегва-тя дава на децата майчина обич и закрила,въпреки строгото си държане.Нещо необходимо за всеки един подрастващ.
Една от големите заслуги на съветския педагог е, че “установява мястото на детския труд в системата на подрастващото поколение, че намира основните пътища и форми за използването на труда като могъщо възпитателно средство”. В колонията “Горки” той успява да създаде хора, у които изчезва делението на физическия и умствения труд. С творческата си дейност разкрива прозорец към “възпитанието на бъдещата епоха’’.Той кара колонистите да обикнат дори селската работа,родителите на една част от тези деца са селяни и в тяхната кръв е замеделската и селскостопанска работа.Весели и поучителни са случките със сеялката,та дори и с откраднатите дини.Да не забравяме и работилниците-колелата,който правят в тях не само са сполучливи,но и разнасят славата на колонията.С тези си занимания всеки един от колонистите е зает с определен вид работа и не му остава време да мисли за странични неща или поне не толкова. Според него в процеса на труда човек не само преобразява природата, но променя и себе си, развива полезни качества и умения.За да е пълноценен труда той трябва да е творчески, да е креативен.
Трудът в колектива от своя страна възпитава правилни междуличностни отношения, помага на децата да се учат да общуват, формира тяхната нравственост, донася радост и удовлетворение от постигнатите резултати. Благодарение на труда на момчетата те изграждат новия си дом, правят го уютен и с все повече удобства.Научавайки ги на труд техния учител ги подготвя за истинския достоен живот, този извън оградите на техния дом-училище.И още нещо изключително важно научава ги да ценят не само своя труд, но и този на останалите.
Не всичко е по мед и масло винаги-има и бягства в началото и сбивания и караници.С времето обаче тези неща сякаш изчезват.Четейки книгата човек има чувството,че тези деца са били цял живот приятели.Пленяват със задружието си,браненето на колонията,обичта към Антон Семьонович...За не дълъг период от време той успява да създаде прилични младежи от повечето свой възпитаници.Дори когато един от управниците го пита от къде са тези момци,той шеговито отговаря-‘’Сами си ги правим!’’Има и изключения разбира се-Митягин например.Макаренко вижда в него заплахата за другите деца,неговото разрушаващо въздействие.Въпреки симпатиите си,той го гони.Сам признава,че има случай като този,в които писаното от Русо,Песталоци,Блонски не помага.С децата не се работи по шаблон.Литературата е нужна за основа,но всичко останало е самият живот,практиката.В някои от случайте дори заявява,че е изпаднал в’’педагогическо падение’’,но не се спира и жертва всичко за тези деца.А тук е и израстването им-виждат,че някой вярва в тях,имат нова среда,ред,занимания.Прекра� �ни възможности за един нов живот.Попадането на тези деца в колонията е най-хубавото,което е могло да им се случи.Ако има шанс за поправянето им-то този шанс е Макаренко.Точно там те се учат на уважение към по-възрастните(майката на Антон Семьонович е техна любимка),труд,отговорности. Не може да не се отбележи любовта на Братченко например към конете и колко много се грижи той за тях.Отнася се сериозно към задълженията си,изпитва изтинска обич към тях.Отрядите са още нещо в голяма помощ за възпитаниците,отново става дума за възпитание в дълг към нещо,в случая различните занимания на отрядите. Един от основните възпитателни похвати в колонията става доверието.Много са показателните случаи-Карабанов е един от тях.Като се има предвид,че той се подвежда по Митягин и не е много надежден,Макаренко му възлага задачата да донесе на няколко пъти големи суми пари.И той се справя отлично!Още едно доказателство,че доверието е най-добрия възпитател.След случая въпреки терзанията пред Макаренко,Семьон е доволен от себе си,Макаренко още повече.Дори му казва-‘’Аз не се страхувам от нищо.Аз знам,че ти си също такъв честен човек,какъвто съм и аз.’’Още един отзвук от това е даването на командирските звания,чест за колонистите.Също така и когато Антон Семьонович моли някой от по-опитните и стари колонисти да помагат на децата от втората колония.Тези момчета започват да се чувстват значими. Макаренко се бори до последно за доброто на свойте възпитаници,търси нови хора,средства...Когато идват двете студентки внасят живинка сред децата,те забелязват,че все повече хора започват да се изтересуват от съдбата им.Съдба,коята дори в началото да не е била важна за самите тях,в последствие ги изтересува живо.Когато са нужни 6000 точно момчетата са тези,който ги издействат.Защото с течение на времето те са се почувствали част от тази общност и бъдещето на колонията става и тяхно бъдеще.Усещат вече гордостта от това да си колонист в’’Максим Горки’’,ако си спомним и марша пред хората,когато излизат с белите си ризи и въпреки позакарпените си панталони те правят срахотно впечатление.Впоследствие сами започват да си организират занимания-като се започне от вечерните събирания по спалните,играта на карти,разказване на приказки и истории,та до театарът.Истинското сближаване и чувството на колектив става в началото вечер в спалните,весели звуци,приказки...Играта им на карти обаче е спряна поради лошите привички на присвояване,до които води,но въпреки това те си измислят нови и нови занимания.Стига се до там,че имат по 40 пиеси на сезон,нещо,което и театрите в столицата не могат да си позволят.Вижда се,че в тези теца не само има надежда,има и талант.Така се вживяват,че неусетно чрез играта те oбогатяват речника си,културата.И въпреки,че работят в работилниците,ходят на училище и имат куп занимания свързани с колонията те не се отказват.Не взимат входна такса,не се спират пред студа и бедността.Макаренко прави от тях хора отговорни и трудещи се.
В колонията има не само момчета,появяват се и няколко женски персонажа.Сякаш с тях той вижда повече трудности или по-скоро неразбиране от тяхна страна.За своя педагогическа грешка смята съдбата в колонията на Раиса.Момиче убило новороденото си бебе без всякакъв свян.След престоя си в колонията и по-късно в живота си Раиса се поправя.Тя се омъжва и ражда деца.Значи все пак Макаренко е изиграл решаваща роля и в нейния живот.Дори при една понататашна среща тя искрено му благодари за всичко сторено.Въпреки че той и най-вече педагогическия колектив имат по-големи амбиции за нея-рабфага.Тя е момиче с възможности,но за съжаление без амбиции. момиче с възможности,но за съжаление без амбиции. Интересното при съжителството между момчетата и момичетата е,че няма издевателства и конфликти,а напротив,момчетата бдят над тях.Дори след смъртта на бебето на Раиса много от тях са уплашени и момчетата ги пазят.Нещо,което е извън принципите на управляващите и Макаренко отново има проблеми за това.Но сякаш някой от горе пази този човек заради доброто дело,което върши.
Ролята на нравственото възпитание при изграждането на личността e голяма. Нравствеността най-пълноценно се изгражда в колектива, защото той изисква от човека, поставя определени норми на поведение и наказва, когато те бъдат пристъпени.В колонията на Макаренко думи като чест, дълг, достоинство, отговорност, дисциплина не са просто празни приказки.Те са наситени с дълбок смисъл,разбиран от всеки.Всеки възпитаник осъзнава своята отговорност и именно затова,когато някой бъде наказан той приема укора с достойнство, с ясното съзнание, че е заслужил своето наказание. Наказанието играе важна роля при формирането на нравственото възпитание.Tова обаче съвсем не означава, че наказанието трябва да бъде физическо или да бъде унищожаващо за детето и неговата личност.Наказанието често се налага и от самия колектив като реакция на поведението на даден негов член.Макаренко умее да наблюдава детето, да открива същественото в характера му, да вижда всяка промяна в него и в крайна сметка-да осъществи възможно най-точното педагогическо “попадение”.Той отдава на играта такова важно значение в живота на детето, каквото има за възрастния човек неговата работа, служба.Детето в предучилищна възраст предимно играе, а работните му функции са незначителни и не излизат извън пределите на самообслужването, но дори и там то внася играта.В училищната възраст работата вече заема особено важно място в живота и действията, но в същото време детето продължава да играе с увлечение.А.С.Макаренко подчертава, че всеки педагог и родител трябва да помни и да се съобразява с факта, че в детската възраст играта е норма и детето трябва да играе дори и когато върши сериозна работа.Той предлага на възпитаниците си една обща игра-да играят на възрастни хора, като пресъздават техните взаимоотношения и взаимодействия.С тази педагогическа форма-игра великият учен-експериментатор успява да организира пълноценен и устремен живот на момчетата и момичетата в колонията.
Освени всичко казано до тук най-важното за тези деца и за самия Антон Семьонович Макаренко е крайният резултат,който е постигнал.Години по-късно,когато той е отстранен принудително и наблюдава събитията отстрани вижда плодовете на своя труд.Задоров е станал инжинер,Вершньов и Бурун лекари,Шелапутин летец..Всеки един е намерил пътя в живота си и то благодарение на превъзпитателната дейност в колонията.Достатъчно голямо постижение е да се помогне на едно такова дете,а на такава гляма група-това вече е геройство! Социализацията на подрастващите е сложен процес, с голямо значение в живота на човека. Приобщаването към живота на обществото, към колектива има същата степен на важност, както и правилното физическо, интелектуално и умствено развитие.Нещо,с което Макаренко се справя много добре.
Великият съветски педагог печели момчетата и ги променя, променя много съдби, говори за глобални проблеми, които и днес и утре ще са наболели, важни и сериозни. Представя своята гледна точка за тези момчета, как са стигнали до тук и защо, какви са причините за тяхното падение. Авторът иска да докаже че тези деца, не могат да бъдат вкарани в един стериотип, че всяко е различно и търпи метаморфоза. Не представя момчетата в един измислен нереален свят, където те са добри, мили, отзивчиви, а ги показва такива каквито са, в реалността. Макаренко показва професионализъм като не пропуска да опомене педагогическите си грешки, моментите, когато губи педагогическа компетенция, моментите, когато е просто адекватно реагиращ човек, не показва пристрастия, разкрива слабостите си. Книгата е написана за едно цяло общество, адресатът е едно цяло общество и макар и писана преди години, нещата са същите и днес.

[Xrisenceto]

http://download.pomagalo.com/258069/...=15343500&po=1

[detelina101]

Ценностите в моя живот


Ценностите в живота са тези неща, които определят какъв човек си. Някои хора се стремят предимно към материалните блага, за други има по-важни неща от парите и това какво може да си купиш с тях. Може би най-значимите ценности в моя живот са семейството, приятелите и любовта. Това е моето мнение, защото аз без тях аз се чувствам самотна. С приятелите си мога да споделям, усещам тяхната подкрепа когато имам нужда, едни най-хубавите ми емоции са свързани с тяхното присъствите, и немога да си представя как и дали човек може да живее без да има истински приятели!
Родителите са тези, които ни формират като личности и изграждат до някъде нашата ценностна система. Те са тези които ни казват в най-ранната възраст, кое е лошо и кое е добро. Защото ако растем в семейство, в което цари любов и разбирателство, ценностите ни ще бъдат духовни. Но ако растем в семейство в което лишението и неразбирателството са ежедневие, ценностната ни система ще да бъде малко по-различна – насочена към постигане на повече материални блага.

„Ангелите я наричат небесна радост, дяволите я наричат адска мъка, хората я наричат ЛЮБОВ”(Хайне)

ОХ ЛЮБОВТА, тя е силата, която движи света напред, заради нея са се водили воини. Любовта ни прави по-истински, по-силни, по-уверени, тя не може да се купи. Любовта е свобода, свободата да се раздаваш към любимите хора, без да очакваш нещо от тях. Първата обич която получаваме е тази на нашите родители, в последствие тази на нашите приятели и накрая, но не по важност е любовта на любимия, любов която ражда смисъла на нашето съществуване – децата. С тях преоткриваме родителската обич, не само получавайки я, а дарявайки я. Децата са най-голямата ценност!!!
Парите, света се върти окло парите, но това ценност ли е? Те са необходимото зло за задоволяването на елементарните потребности, като да си платиш тока, да купиш храна. Но това може ли да бъде ценност? Но наистина има хора, за които парите са всичко, те не се спират пред нищо, докато не получат това което искат. Наистина е хубаво да караш нова кола, но пък и старата „бричка” не ти ли върши същата работа?

За съжаление материализмът обсебва българина все повече и се променя психологическата нагласа му нагласа. Защото за катаджията е по-добре да ти вземе 10-те лв, отколкото да ти напише акт за това че говориш по телефона докато шофираш, а ние даже нямаме нищо против и ги подканваме към това!!!

[shutUp]

http://download.pomagalo.com/15234/r...=15360019&po=2

http://download.pomagalo.com/142583/...=15360055&po=4

?
Благодаря предварително

[shutUp]

никой ли няма да ми помогнеее
къде сте, бе хора

[lovey0u]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/15...=15360019&po=2

http://download.http://www.teenprobl...=15360055&po=4

?
Благодаря предварително

Никой ли няма да отговорииии?!?!?! На мен ми трябва същата тема
момичето ви е писало вчера по дяволите