ПОМАГАЛО!!!!!

**sexa_na_kompleksa** · 12-01-2009, 16:48

**imymoon** · 12-01-2009, 17:08

http://download.pomagalo.com/8872/tr...+na+don+kihot/
tnx predvaritelno

**DarinCetYy** · 12-02-2009, 11:42

http://download.pomagalo.com/49172/n...gi+ivan+vazov/

**detelina101** · 12-02-2009, 12:21

Немили-недраги

В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазва41 т копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България

Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на
Странджата
Идеалите и стремежите на хъшовете,разкрити в речта на Странджата (Съчинение разсъждение върху III-та глава на повестта “Немили-надраги”) Повестта “Немили-недраги” изобразява съдбата на българските хъшове в Румъния-тяхното мъченичество и страдание, техния героизъм, съкровени мечти и идеали. Голи, гладни, бездомни, народните страдалци често дирят подслон в кръчмата на Странджата. Там те намират роден дом, добра дума, утеха, там живеят в скъпия за тях свят на спомените и мечтите. Странджата е не само благодетел, а обединител и вдъхновител на мъчениците поборници. Неговата патетична реч в трета глава на повестта създава духовен портрет на хъша-на неговото славно минало, страдално настояще, на мечтите му за величава смърт в името на отечествената свобода. В момент на изпитание, когато страстите в наболелите души на героите се разгорещят и се разгорят остри спорове, мъдрите слова на Странджата ги успокояват и им дават духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна, защото им припомнят идеалите и стремежите, на които са посветили живота си-“освобождението на България; ни повече, ни по-малко”. Странджата е вдъхновител на хъшовете. В трета глава на повестта “Немили-недраги” той се явява обединяваща фигура сред другарите си, която излъчва човешко достойнство и гордост, каквито трудно се запазват в тежките емигрантски години. Във възникналия спор Странджата се намесва умело със своята реч, като създава ред у озлобелите си събратя и като им дава духовна сила да преодолеят униженията в чуждата страна. Знаменосеца защитава Димитрото, защото за него той е юнак, защото се сражава за отечеството: “Народен, като вас! Аз го видях в битката... юнак е, нямате право...”. В речта на героя чрез риторичните въпроси, обръщения, възклицателни изречения е внушено силното вълнение на възрастния хъш. Речта му разкрива славното и непризнато минало на хъшовете, тежкото им настояще, стремежите и идеалите им да живеят в свободна България, като свободни хора. В първата й част Странджата кара своите другари да си спомнят за славните си битки и така събужда надежда за свобода в душите им, защото за хъшовете тя е най-значимият човешки идеал, заради когото са принудени да понасят студенината на “чуждите”. В завладяващата си реч Странджата не отрича мизерното настояще на българите в Браила, изпълнено с болка от бездействието, а напротив-внушава им, че трябва да се гордеят, че преживяват всички тези унижения в името на своя светъл идеал. Старият хъш признава, че животът им в Румъния е мизерен и го сравнява с този на хората в Бълтария, където българите са “хилядо пъти по-зле” и където народът “пищи кански в робство и няма какво да стори”. Това сравнение вдъхва надежда и дава духовна сила на хъшовете да се борят за свободата на родината и да избавят българския народ от робската му участ. Ако в отечеството народът е поруган и обезверен, то хъшовете имат най-ценното-свободен дух и желание за борба. Окрилят ги мечтите за свободата на родината, подкрепят ги в саможертвените им дела, защото “Народ без жертви не е народ”. Саможертвата е нравствена ценност, проявеният героизъм- път към свободата-висш идеал за хъшовете. В речта си Знаменосеца внушава на другарите си, въпреки че се ск! итат гладни, болнави и измъчени, все пак са свободни, и че докато имат “ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си” трябва да следват идеала си-отечествената свобода. Така хъшовете забравят озлоблението си, несгодите и униженията. За да внуши още повече величието на тяхната саможертва и за да им напомни идеала, Странджата представя оптимистичен финал на завладяващата си реч. Най-съкровената мечта на патриотите е да умрат в името на родината. Знаменосеца им вдэхва надежда, че тя ще се сбъдне:”И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици”. Романтична вяра и пророческо предчувствие излъчват пламенните думи на Странджата:”Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!”. С тези думи той отново възпламенява в сърцата на младите българи огъня на жаждата за решителната битка. С речта си старият хъш събужда у озлобените души на другарите си надеждата и патриотизма. Тази ентусиазирана и завладяваща реч буди възхищението на хъшовете пред Странджата. Тя облагородява и възвисява емигрантските души. Благорадение на нея патриотите забравят злобата и отново си спомнят идеала-свободата на България ”ни повече, ни по-малко”. Песента “Тръба звучи, Балкан стене” внушава, че героите са възвърнали загубаното си самочувствие и е израз на желанието им за изява в освободителните борби. Чрез развитието на действието в трета глава и най-вече чрез речта на Странджата, която е своебразен идейно-емоционален център на творбата, Вазов дава възможност на читателя да надникне в най-съкровените кътчета на хъшовската душа, разкрива му богатството от благородни копнежи, скрити там. Словото на най-достойния сред тях-Странджата, поддържа пламъка на чистия патриотизъм в душите на изстрадалите мъченици.

Защо Македонски е незабравим образ ?
В повестта “Немили -недраги” Иван Вазов изобразява героичното време и героични характери. Неговите хъшове са едни от най-светлите образи в художествения свят. Те са насители на простото величие на обикновените хора от народа . И сред тях Македонски, който спечелва нашите симпатии с дълбокия патриотизъм и саможертва в името на интересите на народа и родината, със смелостта и ловкостта, с бързия съобразителен ум и умения да се справя бързо в усложнени ситуации.Македонски остава незабравим образ в повестта, когато Вазов го разкрива сред другарите му. Неговото присъствие винаги е свързано с шумни спорове и диалози, с много действителност и приземяване. Героят силно ни спечелва с борческото си минало : “. . . бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония . . . . смелият революционер ни завладява с външността си. с израза на очите му - “лукави дръзки “ писателят внушава гъвкавия му съобразителен ум, а с едрия ръст - голямата физическа сила. сред своите другари Македонски има до! стойно извоювано място. той дели с братята си по съдба лишенията и несгодите. грабва съзнанието ни с дълбокото чувство на другарска взаимопомощ: “щото е мое, то е и твое “. Особено силно Македонски спечелва нашите симпатии и любов с героичния си подвиг при преминаване на Дунава . Ползващ се с доверието на своите другари и на опитен революционер, на събранието у Владиков, всички хъшове му възлагат съдбовната и отговорна мисия да занесе писмото на Васил Левски. В широк повествователен план Вазов успява да разкрие подвига на героя си и да внуши неговото величие и обаяние. Героят не се страхува да отдаде живота си в борба, защото изцяло го е посветил на народното дело. За да внуши по-ярко чувствата на достоверност за събитията и да ни направи съпричастни на повестта на Македонски, Вазов посочва точно датата и часа на случая “20 февруари, 9 или 10 часа”. Героят действа в конкретна обстановка.Майстор на словото, Вазов е осъществил едно подробно описание на студената нощ, за да по! дсили възприемането на героя и да утвърди обаятелния му подвиг! . С няко лко детайла, творецът разкрива предпазливостта на революционера, обрекъл се на конспиративно дело: “Той сега се беше предрешил на същ селянин с гугла и влашки кожух”, с револвер в ръка. Македонски не загубва нито за миг самообладание и е готов да изпълни достойно поставената задача, с което още по-силно и по-дълбоко ни пленява неговото психологическо състояние. Вазов постепенно усложнява обстановката. Първото препятствие, което трябва да преодолее “черната ивица”, “не замръзнала вода”, простираща се “надлъж по течението на Дунава”, Македонски решава благодарение на своята съобразителност. Умело инсценирания диалог с влаха е средство, чрез което писателят утвърждава обаятелната сила на революционера. Той предизвиква възхищение с решителността си, през трупове да премине, но да изпълни поставената задача. Отношението на Македонски към влаха е естествено, човешко, доброжелателно. Борецът не е злосторник, но няма право заради една дъска да провали делото. Преминаването на “инсце! нирания мост” е силно напрегнат момент, чрез който Вазов предизвиква в сърцата ни още по-голямо преклонение и благоговение.Много ярко Македонски се запечатва в съзнанието ни с поведението си на българския бряг. Вазовият революционер излага живото си на още по-голям риск. Ние живо се вълнуваме от неговата съдба, неволно изтръпваме при вида на турския караул, избегнатата среща със солдатина е равностойна на разминаване “лице в лице със смъртта”. След двучасово престояване в долчето, той успява “пълзешком” с прибежки да достигне невредим къщата на баба Тонка. Вазов ярко и подробно разкрива поведението на героя си, за да внуши изключителния му патриотизъм и обаятелна сила. Посрещането у баба Тонка е на-добрата награда за бореца. Македонски е горд от изпълнената задача и за това е кратък. Репликата: “Никой убеждава, че в момента няма никаква опасност за живота на Македонски и революционното му дело. В нея звучи задоволството на хъша от достойно изпълненото дело. При преминаванет! о на Дунава Македонски най-силно се утвърждава като патриот и ! борец. Т ой ни вълнува неотразимо със силата, родолюбието и героизма си. Вазов недвусмислено убеждава, че Македонски е един революционер, хъш, патриот доживял до победата. Завинаги оставаме покорени от силата на обаянието му. Героят на Вазов се превръща в пример за героизъм и саможертва.Постъпката на Македонски се равнява на подвиг. Подвиг - в името на една заветна цел - свободата.

Смъртта на Странджата - една свята смърт
Повестта “ Немили-недраги” на Иван Вазов, създадена в края на XIX век, увековечава паметта на героите, отдали живота си в борбата за освобеждението на родената от турско робство. В V-та глава писателят рисува покъртителна картина- как умира един стар хъш, изоставен от почти всичките си другари, за които е бил водач и икона. Гибелта на стария знаменосец е една свята смърт, въпреки че той не загива в битка за свободата на България, а умира в мизерия, далеч от отечеството. Последните му мисли са мисли за родината, на която той е посветил всичко. В последните минути на своя живот хъшът запазва най-светлите си мечти и стремежи, и завещава на другарите си знаците на свободата- мемоар и къс от знаме. Смъртта на Странджата е достоен завършек на един достойно изживян живот и последен урок по родолюбие за младита хъшове. Към разказа за последните мигове на Странджата и за неговата смърт писателят пристъпва чрез описание на кръчмата. Худажествените детайли градят представа за самота и създават предчувствие за трагичен край “...съдовете, шулците, чашите, немити и без ред, лежаха повалени по лавицата и дебел пласт прах ги покриваше вече. Разтройството и запустението царуваха вече в кръчмата, тъй шумна и многолюдна преди няколко време”. В обезлюдения дом, където хъшовете са мечтали за нови подвизи и слава, при болния хъш е само Бръчков. Явно гладът и нуждите са се оказали по-силни от съчувствието към страдащия. Странджата понася физическо страдание: лицето му добива “смъртна бледност”, очите му са “избистрено и необикновено лъскави”, гласът му е”слаб и пресеклив”. Този вид е мъченически. Но още по-голямо от физическото страдание на хъша е душевното. За един герой като него болничното легло е недостойно смъртно ложе. Последните мигове от живота на героя са свързани със спомени за минали битки. Той говори “само за битките в Стара планина” и за”хъшуванията си”. Странджата е неутешим, че смъртта го стига в чуждата страна, грохнал от болест, забравен и изоставен. Той се чувства самотен и страда, защото неговите приятели не са до него в предсмъртния му час. Хъшът тъгува и затова, че няма да доживее, за да види как най-съкровената му мечта-свободата на България, ще се сбъдне. Въпреки болката, че не е изпълнил докрай мисията си, Странджата очаква смъртта с гордост и достойнство: той я очаква като “своя гостенка”, защото патриотизмът на героя не може да бъде победен от смъртта и защото смъртта не веднъж е съпътсвала този горд и самоотвержен човек. Знаменосецът не умира напразно, защото в очите на Бръчков той завинаги остава герой. Младият хъш успокоява Странджата с признание, което България му дължи: “България няма да забрави своите храбри синове”. А това е единствената награда, която очаква всеки, отдал себе си в името на родината и свободата. Старият хъш завещава на Бръчков мемоар и къс от знаме, защото той е единственият, който е до него в този момент. Тези величествени документи, сами по себе си свещени за революционера, стават за Бръчков още по-святи заради посвещението от такъв герой, какъвто е Знаменосецът. Странджата завещава на младия хъш не само спомена за своето минало, но и своята мечта- свободата на България. Целувката върху знаме! то и мемоара е прощална с живота и завет към младежа: “Помни Странджата! Умри за България!...”. Смъртта на Странджата е свята, защото той умира като родолюбец с единствената мисъл, че това трябва да се случи не на чужда земя, а в Балкана, в битка за свободата на родината. Смъртта му е свята и защото е подчинена изцяла на вярата, че България ще бъде свободна. Тази смърт е пример за подражание.

. Македонски по пътя на патриотичната си мисия
Македонски по пътя на патриотичната си мисия (съчинение-разсъждение) Вазовата повест “Немили-недраги” пресъздава атмосферата на най-българското време. Време, в което достойни и родолюбиви българи посвещават живота си на патриотичния дълг в името на свободна България. С преклонение патриархът на нашата литература разкрива възвишения образ на хъша- старадалец и мъченик в чуждата страна, но истински родолюбец,когато с носталгия си спомня родината, и самоотвержен революционер в моменти на изпитание. Такъв е и Македонски, най-колоритния и пълнокръвен образ в повестта, който завладява с магнетичното си присъствие и героични постъпки. “Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта”- с тези думи героят най-точно характеризира себе си. Пред трудното ежедневие той е по човешки слаб. Често постъпките му са осъдителни- краде, лъже, лесно се разпалва, не уважава чуждото мнение. Но в десета глава на повестта Македонски показва безрезервната си отдаденост на всяка революционна задача. Слаб пред лишенията, хъшът се възвисява до героичен подвиг, за да доведе до успешен край мисията си- да премине Дунава през ледовитата февруарска нощ и да предаде революционно писмо на Левски в Русчук. В този драматичен момент на върховно изпитание героят забравя страха, себе си, готов е на саможертва, за да опази достойнството си на изпитан в борбата революционер. Преодолява много препятсвия като проявява смелост и решителност, съобразителност и издръжливост, духовна сила и себеотрицание. За да премине през Дунава и за да изпълни мисията си, Македонски тръгва в една студена февруарска нощ. Замръзналата река, с “вкаменени и безчувствени гърди”, крие непреодолима заплаха и създава усещане за самота, страх и отчужденост. Зловещите ледени вихри на безмилостния вятър, които приличат на “погребално пение на един мъртвец”, създават усещане за близка опастност. В нощта “дрезгавия мрак”създава чувство на тъга и потистнатост. Зловещата пейзажна картина създава тягостно предчувствие. В такава мразовита нощ може да издържи само човек, решителен, съобразителен, издръжлив и с духовна сила, който знае каква задача трябва да изпълни. Преди да започне мисията си Македонски стои неподвижен на влашкия бряг с очи, вперени в отсрещните караули. Хъшът не помръдва нито за миг и стои като “замръзнал на поста си солдатин”. Този портрет внушава смелостта, решителността и находчивостта на героя. Македонски поема към отсрещния бряг без колебание и страх, защото е решен да изпълни една смъртно опасна и рискована мисия, която ще приближи часа на мечтаните битки и свободата на България. Решителността и смелостта на хъша му помагат и да е непоколебим, да преодолее неочакваното препятствие, което се появява пред него: “една черна ивица... един вид тясна река”, която не е замръзнала. Когато героят се изправя пред незамръзналата водна бездна, пред него не стои въпросът, дали да се откаже, а как да продължи напред. Без да губи време и самообладание, героят бързо взима решение и се връща назад. В този момент е важно само едно- на всяка цена да изпълни задачата. Нищо не може да го спре: “Някакво вдъхновение, види се, му дойде”. Той решава да откърти една дъска от пуста на пръв поглед дъсчена колиба. Глаголите, които използва Вазов, подчертават неговата непоколебимост- “пусна тоягата”, “посегна към стряхата, хвана една дъска, ... дръпна я, разклати я, дигна я нагоре”. В този момент Македонски е готов да се справи със всяка трудност. Появата на румънеца е второто неочаквано препятствие, но хъшът не се спира пред нищо. Завидна е бързината, с която той взима решен! ие за действие. В конфликта с влаха героят опитва всичко- и заплаха, и молба, и отстъпчивост, и груба физическа сила. Македонски дори предлага да си плати дъската, но не и да си тръгне без нея. Той, който никога не плаща доброволно, сега изкушава влаха с висока цена. Очевидно отговорната задача го е променила. Доказателство за това е и, че хъшът приема спокойно обидите “разбойнико!”, “харсъз”. Той дори говори “ниско” и нарича румънеца “побратиме”. Благодарение на съобразителността и смелостта си Македонски надделява над неотстъпчивия влах. Със засилената употреба на глаголи авторът внушава драматизма на ситуацията: “стана прав, хвана дъската... опря си крака... измъкна я... ,издигна я...” и я стовари по главата му с една страшна сила. В този момент хъшът убива румънеца, без да мисли за последствията. Ненужно е това престъпление, но обстоятелствата го налагат, защото революционното дело е в опасност, а то е най-важно в този момент. Мисълта за него дотолкова е завладяла съзнанието на Македонски, че той без да има време за размисъл се устремява напред към черната ивица незамръзнала вода. След като хъшът се изправя отново “пред зеющата яма” внимателно хвърля дъската на двата бряга на водната бездна и знаейки, че една нищо и “никаква случайност, едно малко кривнуване” може да го провали, той не се отказва. Преди да стъпи на дъската, Македонски за пръв път от години се прекръства, прави го с желанието да бъде подкрепен в мисията си. Хъшът, човек със силна воля и твърд дух, за пръв път от години търси упование в Бога, но не за живота си се страхува героят, а за това, че ако загине той, загива и патриотичното дело. В този момент човешката воля не е достатъчна. Трудностите, които Македонски преодолява благодаре- ние на силния си дух, не свършват с преминаването на реката. На другия бряг го очаква заплаха от турските часови и от замръзване. Тези опастности хъшът преодолява благодарение на смелостта, съобразителността и хладнокръвието си. Героят запазва самообладание и изчаква с “ напънат слух, с опулен взор и без дихание” да се отдалечи турския караул. Природното описание допълва представата за страшното изпитание, на което е подложен героя. Чрез градацията на епитети- “намръщено небе”, “грозно, мълчаливо, застрашително”, Вазов подчертава самотата на Македонски в неговото благородно начинание. Събрал силите си, преодолял болката, хъшът отново се устремява към крайната цел. По пътя към дома на Баба Тонка Македонски прилича “ на един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете”. Чрез това сравнение писателят внушава решимостта и силата на героя да извърви докрай пътя, да изпълни делото си. В края на патриотичната си мисия Македонски пристига в дома на Баба Тонка и на въпроса й:”Кой си ти?”, той отговаря с гордост и достойнство:”Твой син”. В отговора му са събрани и удовлетворението от изпълнената мисия, и гордостта от преодолените препятствия, и естественият страх, и радостта, че именно той е съумял да извърши всичко това, и чувствата на синовна привързаност към отечеството. В лицето на Баба Тонка хъшът вижда родината майка и с гордост показва своята саможертвена любов. В нощта, когато преминава замръзналата река, Македон- ски се разкрива като смел патриот. Определената цел го подтиква да даде най-доброто от себе си. Рискувайки живота си, той доказва, че скиталчеството в Румъния не е превърнало хъшовете в бездейни страхливци, че не са забравили своя идеал- свободата на отечеството.

Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят
Любовта към България-хъшовската сила в един чужд свят (съчинение разсъждение върху I и II глава на повестта “Немили-недраги) Вазовата повест “Немили-недраги” е картина на една епоха, вълнуваща биогра- фия на едно поколение, оставило светла диря в историята ни. С много любов Иван Вазов пресъздава живота на българските хъшове в Румъния като изгражда незабравими образи на тези мъченици и герои за свободата на България. Те са различни хора, но обединени от мисълта и любовта към родината, от готовността да жертват живота си за нея. В първа и втора глава на повестта “Немили-недраги” Вазов представя мрачното и унизително настояще на българските емигранти в Румъния, и светлите им надежди да се борят за свободата на България. През това мизерно и недостойно съществуване любовта на българските хъшове към отечеството ги крепи. Тя е тяхната хъшовска сила в един чужд свят, която им помага да съхранят човешкото си достойнство, да запазят вярата и надеждата си, че отечеството им ще бъде свободно. Представата за страдалческия живот на хъшовете в чуждата страна е заложена в самото заглавие на творбата- “Немили-недраги”. Тежкото и мрачно съществуване на българските емигранти е внушено и от пейзажа, с който започва повестта. Градът е потопен в мъглата на еднообразието. Той е мрачен и неприветлив. Метафоричните глаголи и епитети в пейзажа: “влажна”, “мрачна”, “пустееха”, “напластила”, “задушаваше с отровния си дъх” изграждат картина, която внушава трагизма на житейската участ на героите. Единственото място, където хъшовете намират спокоен пристан в нерадостната си съдба, спасение от студа и глада, е в кръчмата на Странджата. Описанието на обстановката потвърждава тежкия живот на хъшовете. Изразите “дълбока изба”, “подземие”, “полуразбита лампа” внушават, че това помещение е негодно за живот и насочват към мизерното съществуване на героите. Мизерията напомня за студения пейзаж навън и отново създава чувство на потиснатост. Ярък е контрастът между мрака навън и светлината от прозорчето в кръчмата на Странджата, светлина, която създава усещане на сигурност, уют и топлина. Тя ни отвежда към един друг свят- на хъшовете, който те изграждат, за да могат да надживеят несгодите във враждебната страна и да съхранят своето мъжество, гордост и човешко достойнство. В този свой свят на идеали те се чувстват истински свободни. Там могат да мечтаят, да изявят истинската си духовна същност и да споделят искрената си любов към родината. Представата за тия героични български мъже се дообогатява и от пряката портретна характеристика. Робството е оставило своя отпечатък върху външността им- те са страдалци, облечени в дрипи, бледи, изнемощели от недоимъка. Чрез страданието, на което се подлагат, тези герои доказват любовта си към отечеството. Но въпреки трудностите хъшовете са запазили светлия си оптимизъм, героизма си, чувството за чест и достойнство и преклонния си гняв. Споменът за скъпото отечество е жив и ги крепи н тежките дни. За да ни внуши още повече преклонението и любовта на хъшовете пред България, Вазов спира читателското внимание върху надписите на кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки: “Българский лев”, “Филип Тотю, храбрий Български войвода”, “Свободна България!!!”. Те са свързани със славното минало на хъшовете , със съкровените им мечти за бъдещето .Надписите са израз на дълбоката и чиста любов към родината и на силната им омраза към турците. Изображението на османец с “изчовъркано” око или на застрашен “чалмоносец” от сабята на хайдутин са плод на готовността за изява в националните борби. Всичко това е израз на вярата в освобождението на родината и на дълбоката обич към нея. Доказателство за любовта на хъшовете към България са и литографическите картини, окачени по стените в кръчмата. Те напомнят за героичното им минало и така възвръщат загубеното им самочувствие на достойни хора и българи, дават им сили да понесат тежкото настояще, напомнят им идеала-“свобода или смърт”. Тези думи са изписани под една от литографичните картини, на която е изобразен Странджата-достойният патриот, съдържател на кръчмата. Възрожденската живопис увековечава героите и те остават в паметта на народа. Не само литографическите картини напомнят за героичните им подвизи. Те водят интригуващи диалози свързани със славното им минало, към което не могат да останат безучастни, тъй като то е тяхна обща съдба. Вазов описва един енергичен диалог, в който хъшовете спорят. Този разговор внушава несломимите хъшовски характери и бурните им души. За героите е необходимо да си спомнят едни и същи моменти от миналото, които да ги крепят и да ги накарат поне за малко да забравят суровата реалност. Хъшовете се чувстват самотни и отхвърлени в чуждата земя. Българските емигранти успяват да преодолеят мизерията, самотата, глада, мъката към близките и страданията благодарение на образът на родината и на обичта им към нея. За да подчертае любовта към отечеството като движеща сила на живота в тежката чужбина, Вазов си служи с лирическо отстъпление. В него чрез риторичните въпроси поетът внушава огромната носталгия на хъшовете по изгубените близки, роден край, бащино отечество: “Докога ще продължава това съществуване? Какво ще правят в тая чужда земя? Кога ще видят своите семейства, своите мили съпруги, своите стари майки?”. Образът на родината е одухотворен и олицетворен в техните мечти и спомени. Тя е онази разбираща ги, скърбяща, изоставена майка, за която всеки хъш страда. Патриотите изпитват силна и искрена обич към отечеството. Като ярък израз за любовта им приемаме и тълкуваме израза: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе!...”. Тежко е за патриотите да бъдат до родината, а да не могат да се з! авърнат в нея: “Една крачка само- в нея си, един вик само-ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!”. Желанието им да се върнат в България е толкова пламенно, че дори величествената река Дунав им се струва като “една бара”. За хъшовете родината не е само географско понятие, а жив образ, близък и скъп. Българските емигранти мечтаят да се завърнат в родината и да участват в борбата за освобождението й. Сънят на Бръчков във втора глава най-красноречиво очертава мечтите, стремленията на хъшовете. В съня си младият човек не само наблюдава битката, а и участва в нея. През героизма и саможертвата минава пътят на хъшовете към свободата и безсмъртието. За да дочакат този звезден миг, те доброволно понасят страданията и трудностите. Това ни дава основание да кажем, че животът в Румъния е жертва в името на България. Трудното и страдалческо съществуване превръща думите на хъшовете в светци. Те са поставили пред личното си благоденствие свободата и любовта към България, любов, която ги крепи, която е хъшовската им сила в един чужд свят! Така те остават в паметта на народа като висш пример за подражание. Това е знак за гордост и преклонение пред паметта на хилядите борци, за които любовта към отечеството и свободата е най-висшата човешка ценност

Повестта “Немили-недраги” и драмата “Хъшове” от Иван Вазов
Повестта на Вазов “Немили-недраги” е била четена и все още се чете с оглед на “верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” /П. Пешев, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн.Х, 1884 г./. Миналото обаче не е обект на безпроблемно съхраняване, то подлежи преди всичко на интерпретиране, така че целта на текста е да наложи една интерпретация, която да изрича “истината” за него.
Ето защо “вход” към света на миналото са различните му речеви практики. Заглавието на повестта цитира представителното за революционния “речник” на времето Ботево стихотворение “На прощаване”, т.е. насочва към един текст, който спори върху интерпретацията. Повестта на Вазов се включва в спора по името и неговия смисъл. Драмата “Хъшове” изнася името в заглавието си, за да уточни смисъла му в разноречието.
Повестта въвежда революционно-пропагандния “език” на миналото от дистанцията на настоящето. В срещата на настоящето с миналото значенията на думите и техните употре*и трябва да бъдат разяснявани. Повествованието трикратно огражда в кавички думата “народен”, за да отбележи принадлежността й към “речника”. Повествователят се държи като преводач-посредник между минало и настояще. От друга страна обаче можем да разпознаем иронията му по отношение на употре*ата на думата. Думата “народен” е модна. Измерение на патриотизма са “гръмливите или безсмислени” надписи по браилските кръчми, изображенията, квалифицирани като “много обикновена и първобитна живопис”, гръмките прякори. “На мода по онова време” се оказва определен тип поведение и говорене.
Думата “хъш” също принадлежи на модния революционен “език” и се нуждае от разяснения. Проблем на разбирането възниква не само в диахронията минало-настояще, разночетения са налице вътре в рамките на самото минало. Героите на Вазов са “немили-недраги” преди всичко в неразбирането на своите и чуждите.
Битието на хъшовете и името “хъш” трябва непрестанно да бъде “превеждано” и да се “самопревежда”. Героите, които си дават това име, също се нуждаят от разяснения на значението му, от припомняне/произвеждане на смисъла му. Речта на Странджата може да бъде тълкувана като стратегия по производството на смисъла, по установяване на “речниковото значение” на думата /“...А хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”/ Употре*ата на съответния “език” сама по себе си вече огражда територията на хъшовското.
Предоставяйки смисъла, речта на Странджата осъществява трансформацията на “устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” във “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни”. Благодарение на словото Бръчков успява да види в Македонски, който вече го е обрал на карти, “человек благороден, человек голям”. Речта на Странджата трансформира модния патриотизъм в “чист патриотизъм”.
“Кръщението на Бръчков в хъшовството” се извършва по аналогичен начин – чрез употре*ата на “език”, различен от този на повествователя. Повествователят и Македонски казват доста различни неща за пристигането на Бръчков в Браила: “Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник – той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото”, твърди повествователят. ”Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. /.../ Той е наш брат и достоен син на майка България”, твърди Македонски. Повествователят като че ли въобще не знае за сърцето, което “не трае да гледа турчин, че бесней...” Докато Македонски е познавач на поезията не само защото “с догматическа увереност” се изказва относно римата в сатирата на Попчето, а и защото скрито и явно цитира поезията на Бръчков/Ботев: “Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през “тиха бяла Дунава”, както ти си го писал в книгата си...” Така Бръчков се оказва “славен хъш” именно в превода на случилото се на съответния революционно-пропаганден “език”. А и защото владее употре*ата му. Както казва стария Бръчков в драмата “до едно време беше все това четене, па удари на писане!” Показателен за революционно-пропагандния “речник” е списъкът от изрази, които бащата е запомнил: “оковани левове”, “петстотингодишно робство”, “балкански юнаци”, “турски тиранства”. Множественото число в изказа на бащата означава честотата на употре*ата в изказа на сина, втвърдяването на алегориите в клишета.
Речта на Странджата е мотивирана от един спор по “речника”, резултат от “сгрешените” му индивидуални употре*и. Заради усъмняването във валидността на метафората – “народните изедници” “се хранят с потта на сиромасите” - Дерибеев автоматично получава нарицателното “мекере” и в двата текста. Между “мекере” и “народен” се разполага владеенето на “речника”, пък било то и не съвсем “правилно”: на въпроса от каде е забогатял Македонски отговаря “Не от лихварство като Христовича, а с потът на челото си”, под което има предвид нечестна игра на карти.
Че революционният “език” може безпроблемно да функционира без да се съотнася с нещата, става очевидно в драмата. Тук Дерибеев ще трябва да пише дописка от Видин за вестника, редактиран от Бръчков. “Какви новини да туря там?” – пита той. “Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиетата подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи – туряй и имена...” В контекста на такава откровена направа на действителност в словото става проблематично казаното от Владиков в повестта: “Турските тирани са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в “Свобода”. Народът е готов да се дигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка.”
Проблемът за разбирането на този тип социална и речева практика преминава през различните национални езици. ”Бугари беци!” е неразбиращата реплика на зрителите власи в повестта. Драмата ще разгърне този епизод от трета глава в самостоятелна сцена. Тук намерението на Македонски “Тръба ечи” да се изпее “яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султана” получава своя явно неадекватен “превод” /“А какви са тия песни, дето ги ревете?”/ Отговорът на Бръчков изрича неразбирането като резултат на езиковите различия: “тия песни са песни за свобода, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен”. Хотелиерът от повестта и полицаят в драмата обаче се оказват в позицията на “хората”, изговарящи обидно-неразбиращото “нехранимайка излезе” от Ботевото “На прощаване”: “Ще ви предам на полицията като нехранимайко.”; “Скитници и нехранимайковци!” Румънското говорене за българите “знае” Ботевата дума, пък и според списъкът от междуезикови омоними на Македонски, се оказва, че българският и румънският са много сходни езици, така че основания за неразбиране няма. Но румънското говорене явно не “помни” цялото Ботево стихотворение: “Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къща и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги, нямаше да кажеш такива горчиви думи”.
Сръбското говорене за българското също сбъдва Ботевите съмнения относно разбирането: “Българите изведнъж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка...” Може би не е случайно, че стихотворинието “Подъл ли е българският народ?” призовава именно Ботев при аргументацията на достойнството. Междуезиковите разногласия всъщност повтарят стария вътрешноезиков спор.
Ботев се появява във фигурата на адвоката и в “Немили-недраги”. Защото един от възможните отговори на директното питане на драмата “вие какво разбирате всъщност под думата хъш” е: “тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш – това е.” В спора върху назоваването, както в повестта, така и в драмата, на “чапкъни”, “вагабонти”, ”сган разбойници” са противопоставени “нещастни жертви” и “народни мъченици”. Тук Ботев се явява във фигурата на адвокат на “чистия патриотизъм” този път в буквалния смисъл, на сюжетно равнище. Повестта му позволява да бъде адвокат и на самия себе си, предвиждайки може би появата на Вазовата статия “Христо Ботев”, в която за него е казано горе-долу същото, което може да бъде казано за героите на повестта и драмата: “у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила. Героят у него върви ръка под ръка с нощния касострошител...”/Иван Вазов, “Христо Ботев”, “Денница”, г. ІІ, 1891, кн. 6/.
Ботев обаче може да се окаже и във фигурата на обвинителя. Третата глава на повестта и второто явление от първо действие не само активно цитират Ботевата поезия, те сюжетно следват Ботевото стихотворение “В механата” и статията “Празнуването на Кирил и Методий”, но по-скоро за да променит аксиологията. Тук също “патриотите четат слова и речи”, “пеят “народни” песни, пият, ядат и се веселят”, но тези действия, противоположни на високото свръхдействие у Ботев, легитимират “хъшовското”, независимо от факта, че в изказа на повествователя Ботевото “дух за борба” пародийно означава “хващането за косите” и “давченето”. В някакъв смисъл тук Вазов се оказва в ролята на адвокат на хъшовете след Ботевата обвинителна реч – “В механата”.
Драмата осигурява последния си защитен аргумент чрез “живата картина”, т.е. отказва се от словото и “дава думата” на делата. Във финала си повестта “проговаря” на проблематичния революционен “език” – “тоя лев в Стара планина и тоя герой на Гредетин”, за да упрекне настаящето си, че изтривайки думите от “речника” си, изтрива и една действителност.

Хъшовете – герои и мъченици
В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазват копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България

ИВАН ВАЗОВ - ПАТРИАРХ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Още приживе наричат Вазов "Патриарх на българската литература". Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място 6 нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик.
Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското Време не само Като литературна, но и Като Всеобхватна духовна традиция. Превърнал В свой съкровен душевен опит най- характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със свой необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет.
Той е първият професионален писател в българската културна история, първият, Който превърна литературата 6 свое единствено призвание и съдба. Като художник от възрожденски тип, Вазов мисли В подчертано народностни Категории. Той се стреми да изрази не толкова сърцето на отделния човек, колкото душевността на своя народ. В многообразието на живота той търси преди всичко големите националноисторически събития. Художествената стихия на Вазов е изображението на социално- битовата и историческата обусловеност на човешкото битие, но Винаги и при всички обстоятелства свързани с България. така творчеството му се превръща в епос за бита и народопсихологията на българина и за историческите сътресения и преломи В националната съдба. Най-представителните творби на писателя са рожба на националния патос- разбиран не само като-прослава, но и Като начин на виждане и възпроизвеждане на света. И това определя подчертано възловото място, Което то заема В нашата литературна история. възрожденските традиции, които то доразвива, се преплитат с нови тенденции, в изключителното математично, идейно- емоционално и жанрово разнообразие мажем да открием основата, или отделни елементи на почти всички явления в българския литературен живот до края на Първата световна война.
В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов няма възможност да получи някакво системно и пълно образование, но неговата любознателност цял живот допълва пропуснатата. Още в юношеските години той се запознава с тогавашната оригинална и преводна литература и у него се пробужда поетически дар. Общо взето,първите му стихотворни творби все още не издават перото на бъдещия майстор на стиха. Неоспоримо доказателство за появата на един истински поет е единствено стихотворението "Борът ", което му донесло и първата популярност. Решителна роля за съзряването на идейните и естетически позиции на младия поет изиграва неговият досег с революционните български емигранти в Румъния. В Браила се среща и с Христо Ботев и неговата пламенна революционност опалва душата му. Завърнал се в родината написва стихотворението "Новонагласената гусла"- израз на една оформена естетическа програма. С тази творба Вазов поема предначертаната си роля на "народен поет", като от този момент нататък неизменно остава верен на своите позиции на гражданин, патриот и демократ. От навечерието на Априлското въстание до самата си смърт писателят отбелязва всички събития в историята на своя народ. Половин век той носи в сърцето си неговите тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Художественото му дело- това е половинвековната история на България, превърнала се в творческа биография на поета. Дните на революционен подем раждат стихосбирката "Пряпорец и гусла", а, трагедията на потушеното въстание намира израз в "Тъгите на България". Първата стихосбирка е непосредствен лирически изблик на масовото въодушевление, дебело до Април 1876 година.
В повечето от своите най - представителни творби, създадени след Освобождението, Вазов се връща към ближото минало, което му дава възможност по-дълбоко да осмисли поривите и борбите на възрожденската епоха. Така той създава цикъла стихове "Епопея на забравените", където повечето творби засягат събития, от които не са изминали и десетина години. В "Епопеята" дистанцията от изобразяваното бреме не е календарна, а идейно - етична - дистанция между две епохи с различни идеали и обществен морал, между две ценностни системи. Тук Вазов изобразява дейците на националноосвободителните борби от позицията на преклонение пред техния подвиг. Творбата е прослава на великото и възвишеното, на големите синове на България и най-хубавите качества на народа. И същевременно като под текст тя е и един горчив упрек към новото неблагодарно и недостойно за великите си предшественици време. Укор, подплатен от възрожденска вяра във възраждащата сила на великите примери. Героите са изобразени във върховни моменти от своя живот, богато се решава не само тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Те се явяват в ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват паметниците.
Съвсем различна по своята художествена физиономия е създадената едновременно с "Епопеята" Вазова повест " Немили - недраги ", въпреки че 6 най - общ смисъл ни въвежда в същата тематична сфера на ближното минало. Героите на повестта действат в едно всекидневие, което става история само със своите най - общи черти. В нея споменът на двете Вазови пребивавания сред българските емигранти в Румъния оживява в поредица от колоритни образи, всеки от които живее сам за себе си и същевременно се слива с другите в един ярък образ: образа на българския "хъш" - мъченик и герой.
Творчеството на Вазов от първото десетилетие след Освобождението е преплело героизма и социалната критика в едно непрекъснато противопоставяне и напрежение. И тъкмо за да се разтовари от него създава битово -. хумористичните си творби от това време " Хаджи Ахил " и " Чичовци ". " Чичовци " - това е малкият живот на малките .хора, миналото като всекидневие, историята като бит. " Чичовци " - това значи прости, изостанали хора, но това означава и наши роднини, наши ближи. Вазов се подиграва с тяхното невежество, с тяхната страхливост, но в смеха му няма студенината на отчуждението,а звучат и топлите нотки на снизхождение и близост. Смеейки се, той все пак прощава на петстотингодишния роб това, че страхливо прави път на онбашията и е далеч от световното културно развитие. Вазов всъщност обича своите "чичовци ", обича ги не защото са кой знае колко добри, а просто тъй - защото техните недостатъци и пороци имат своето историческо обяснение и преди всичко, защото са част от българското, защото са родната среда на неговото детство -изостанала, примитивна, но все пак симпатична.С яркия си национален колорит, с вярно уловената атмосфера на последното десетилетие от робството, повестта вече плътно приближава своя автор до идеята за " Под игото ". Но за да стигне до това върховно дело на своя живот, Вазов трябваше да премине през още едно изпитание - болката по изгубената родина.
в основната си част романът " Под игото " е създаден по време на Вазовото емигрантство в Одеса, под стимула на обзелата духа на писателя дълбока носталгия. Ижристализиралият в спомените му образ на родината го кара да търси по нов начин мястото и смисъла на Априлското въстание. Този роман е роман за цялостния битово -исторически живот на България от навечерието на Освобождението - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, за опиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха, за симпатичното и несимпатичното в националния характер-в " Под игото " е пресъздаден целокупния бит на някогашното подбалканско градче, обагрен в светлите тонове на една патриархална идилия и помрачен от тежката сянка на робския страх. Но това е и роман за едно революционно движение, навлязло вече в самия бит на народа. От епизода с чорбасрки Мичовата дъщеря на изпита в училището до смеха и възторга при появата на дръжия Безпортев, авторът проследява подема на революционната вълна в навечерието на въстанието. В това се състои и най - голямата сила на романа. Самото Априлско въстание е изобразено главно откъм неговата трагична страна - като грах на светлите надежди.
След Освобождението Вазов не може да се примири с новите "дребни характери", "тесни чела” и "широко разтворени джобове". Той, е отвратен от духа, обхванал обществото, от липсата на идеали. Това са и основните мотиви в стиховете му от 80 - те години на миналия век. В противовес на всичко, което го заобикаля, той създава прекрасните си стихове " Български език " и "Отечество любезно", като отправя укор към съвременниците си за непознаването на родната земя. С тези мисли са пропити стихосбирките му "Скитнишки песни " и " Под нашето небе ". На обществено - политическата и нравствена поквара са посветени новите му романи " Нова земя " и " казаларската царица".
В края на 19 и началото на 20 век основна форма за творческа изява на Вазов е станал късият разказ. В издадените по това време сборници " Драски и шарки ", " Видено и чуто ", " Пъстър свят " и др. , основно настроение е също недоволството от съвременния живот.
Търсейки примери за нравствена поука на своите съвременници, в началото на 20 век Вазов се обръща и към далечното историческо минало на България и създава цикъла балади " Легенди при Царевец ", романа и Светослав Тертер ", повестта "Иван Александър ". Една от основните теми в неговото творчество стават и войните, заели такъв голям дял в българската история. Особено хубава е стихосбирката му " Сливница ", която дава израз и на всенародния патриотичен подем, и на болката, която събужда в сърцето на българина изненадалата го Сръбско - българска бойна.
като планинско ехо Вазов откликва на всичко, което става около него, умее да почувства живота и да го пресъздаде. Особено силна е чувствителността му към природата. Която той пръв в нашата литература превръща в самостоятелна тема и й посвещава голям дял от своята дейност - стихове, проза, пътеписи.
Единствената лирическа стихосбирка на поета е и неговата равносметка за изживяното, на сбогуването с дивота и света.
Иван Вазов е роден художник с живо въображение и верен усет. Картините, които рисува, са многоцветни, характерите, които създава - убедителни и живи. Но най-голямата заслуга на неговото дело е в дълбоката му с национално историческото битие. Затова наричат творчеството му малка вселена, която е изградена от формите и звуците на българската земя, а писателят става завинаги част от нея.

**shutUp** · 12-02-2009, 14:02

http://download.pomagalo.com/8186/han+krum+upravlenie/

?

**detelina101** · 12-02-2009, 14:51

Хан Крум

Според късно свидетелство от Х век, Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България се установили в Панония – днешна Унгария. Там неговият род робува на аварите, по-късно се прехвърлил южно от Дунав и една негова издънка станала хан.
Хан Крум (803-814) е считан за родоначалник на нова ханска династия забележителни владетели от Първото Българско царство, както и за голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползвайке се от нарушаването на добросъседските отношения, Крум на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 на 11 юли византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от Крум мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. В Плиска по негова заповед е избито и част от мирното население, включително жени, деца и старци. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. Крум успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Наред с тях, хан Крум привлича на своя страна и славянските племена, като "въоръжил по мъжки и жените". Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 811, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението Крум заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него Крум вдигнал наздравица в чест на своята победа. През пролетта на 812 г. хан Крум превзема крепостта Девелт и преселва жителите й в оттатъкдунавска България. Същата година са превзети и Анхиало, Проват, Филипи, Малка Никея и Берое. Новият император Михаил I Рангаве, търсейки съюз с Карл Велики срещу българите признава императорската титла на франкския владетел. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа К. стигнал безпрепятствено до Цариград. На 11 юли 813 г. за византийски император е коронован Лъв V Арменец (813-820). На 18 юли 813 г. хан Крум е пред стените на Константинопол, където извършва жертвоприношения на хора и животни; потапя нозете си в морето и поръсва войниците с вода. Като условие за прекратяване на военните действия хан Крум поставил следните искания: да забие копието си в Златните врата на Константинопол, да получи копринени одежди и злато и да му бъдат предадени отбрани девойки като наложници. Между двамата владетели е уговорена среща за подписване на мирен договор. В организирания заговор загива кавхан Иратаис, а в плен попадат неговите зет и внук. В отговор хан Крум опожарява цялата околност заедно с къщи, църкви, манастири и крепостите от Абидос до Адрианопол. Изселени са близо 10 000 военнопленници, между които и бъдещият император Василий I. Избити са много духовници, включително и епископи. Превзети са градовете Теодоропул, Студион, Дидимотика, Аркадиопол, Скутарион и други. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. За обсадата на Константинопол хан Крум организира 30 000-на облечена в ризници армия и обсадна техника, натоварена на 5000 коли и теглена от 10 000 вола. На 14 април 814 г. хан Крум умира от вътрешен кръвоизлив.
По отношение на "Крумовото законодателство" в по-новите изследвания се изказва тезата, че съобщението се отнася за разпоредби на върховната власт във връзка със заздравяване на дисциплината, а не за наличие на законодателство.

**shutUp** · 12-02-2009, 17:03

^ много благодаря

**icohristov06** · 12-02-2009, 20:35

http://download.pomagalo.com/259822/...17761299&po=22
моля

**24white24** · 12-03-2009, 12:43

http://download.pomagalo.com/172596/...na+personala+/

Трябва ми това, благодаря предварително.

**Djudista** · 12-03-2009, 13:32

Трябва ми тази тема за Хамлет за утре!

Трагедията на ренесансовия човек в Елсинорския свят - "Хамлет"

http://download.pomagalo.com/63146/t...=17795306&po=6

**bobulka** · 12-03-2009, 15:46

XamLEt
analiz vurhu nqkoi abzaz ot teksta

**pufi_kz** · 12-06-2009, 07:19

http://download.pomagalo.com/83160/u...ie+na+boris+i/

**iveetyy** · 12-06-2009, 08:43

http://zamunda.pomagalo.com/download/379734/
http://zamunda.pomagalo.com/download/130477/
http://zamunda.pomagalo.com/download/244034/

Мерси предварително .. = ))

**DoomShadow** · 12-06-2009, 09:00

моля който може да изтегли това плс :

http://zamunda.pomagalo.com/download/358562/

**uBeTy** · 12-06-2009, 09:04

http://zamunda.pomagalo.com/download/338109/ Мерси предварително.

**sNkR** · 12-06-2009, 10:06

http://download.pomagalo.com/101721/...0+ot+shekspir/

http://download.pomagalo.com/11032/s...lyam+shekspir/

http://download.pomagalo.com/29934/t...oto/?cfr=11032

на ЛС

Благодаря предварително!

**roadrunner** · 12-06-2009, 10:24

http://download.pomagalo.com/295336/...tinata+kyshta/

Ако може на ЛС

**slap2trap** · 12-06-2009, 11:09

http://download.pomagalo.com/64972/kak+se+pishe+lis/

и

http://download.pomagalo.com/173162/...ieto+v+iliada/

Благодаря МНОГО предварително

**betyyyy** · 12-06-2009, 11:50

http://download.pomagalo.com/13329/a...=17941434&po=8

Може ли ?

**uBeTy** · 12-06-2009, 12:28

Първоначално написано от betyyyy

http://download.http://www.teenproblem.net/school/13...=17941434&po=8

Може ли ?

СВЕТОСЛАВ МИНКОВ -„ДАМАТА С РЕНТГЕНОВИТЕ ОЧИ”
АВТОРЪТ С РЕНТГЕНОВИЯ ПОГЛЕД
Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задълhttp://www.teenproblem.net/forumбочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техниhttp://www.teenproblem.net/forumческата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения.
Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литератуhttp://www.teenproblem.net/forumра поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традиционhttp://www.teenproblem.net/forumна класическа художествена проза.
Той е странен и любопитен писател. Пише двусмислено и многозначно, с тънка, язвителhttp://www.teenproblem.net/forumна ирония, със загадъчно въображение и с артистична лекота. Към героите си гледа отhttp://www.teenproblem.net/forumдалеч, от голяма дистанция. В нито един от тях не разкрива своята душевност, не изповядва своето собствено верую. Той или им се надhttp://www.teenproblem.net/forumсмива, или жестоко ги подиграва, или ги слеhttp://www.teenproblem.net/forumди с ужас и отвращение, като привидно деhttp://www.teenproblem.net/forumмонстрира равнодушие и безучастие към неhttp://www.teenproblem.net/forumлепото им поведение.
Модернизацията на градския бит и нрави (Светослав Минков не пише за българското село, а само за столицата и за провинциалниhttp://www.teenproblem.net/forumте градчета) го разсмива и забавлява със своhttp://www.teenproblem.net/forumята изостаналост от културата на Европа. Вижда нелепите прояви на еснафщина, на неhttp://www.teenproblem.net/forumдопустима наивност и глупост. Самият писаhttp://www.teenproblem.net/forumтел няма нищо общо със своите герои; той е толкова високо над тях, че дори не може да ги съжали, не може да им съчувства за лекомисhttp://www.teenproblem.net/forumлието, дребнавостта и пустотата на същестhttp://www.teenproblem.net/forumвуванието им..
Изумен от човешката безразсъдност, от каhttp://www.teenproblem.net/forumтастрофалното поражение на здравия разум в съвременния свят, Светослав Минков се настройва скептично и саркастично към всичhttp://www.teenproblem.net/forumко, което претворява в чудноватите си разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзи. Проницателният му „рентгенов поглед” отhttp://www.teenproblem.net/forumкрива парадоксалното, фантастичното безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислие в живота на градските парвенюта (разказа „Дамата с рентгеновите очи”).
Светослав Минков разказва странни и неhttp://www.teenproblem.net/forumвероятни истории за времето между двете световни войни, в което живее и твори. Това е епохата на българския модернизъм, когато писателите не описват реалистично и подробhttp://www.teenproblem.net/forumно народния живот, избягват битовите детайhttp://www.teenproblem.net/forumли и фактите от конкретния обществен поряhttp://www.teenproblem.net/forumдък. Предпочитат, като Светослав Минков, фантастиката пред реалността. Освен модерhttp://www.teenproblem.net/forumнист той е и един от създателите на българсhttp://www.teenproblem.net/forumката сатирична научна фантастика, .която през втората половина на XX век се наложи като много популярен вид литература и масово нахлу във визуалните изкуства. Светослав Минков има богато въображение, с което заhttp://www.teenproblem.net/forumбавлява читателите, измисляйки абсурдни и смешни събития. Героите му стават носители на чудновати качества - както се случва в разказа „Това се случи в Лампадефория”, където гражданите се превръщат в овце; или пък в разказа „Човекът, който дойде от Амеhttp://www.teenproblem.net/forumрика”, където домашният прислужник е роhttp://www.teenproblem.net/forumбот, изпратен отвъд океана.
През 20-те години на XX век Светослав Минhttp://www.teenproblem.net/forumков пише страшни разкази (наречени диаболични, което значи сатанински, дяволски), в които разказва демонични случки с призраhttp://www.teenproblem.net/forumци или със садисти и психопати. Мястото на действието е в тайнствени хотели, в гробищаhttp://www.teenproblem.net/forumта, в мрачни градски помещения, в тесни и тъмни улички.
В своите страшни разкази писателят внуhttp://www.teenproblem.net/forumшава безсмислието на човешката екзистенция, страха от лудостта и смъртта, описвайки постоянно ужасите на обезумяването. В тези диаболични творби той подражава на редиhttp://www.teenproblem.net/forumца модерни тогава европейски писатели на ужаса. Сам бързо се отказва от този неоригиhttp://www.teenproblem.net/forumнален начин на писане и още в края на 20-те години започва да иронизира призраците и страшните персонажи и случки (например в разказа „Къщата при последния фенер”).
В разказите от 30-те и 40-те години Светосhttp://www.teenproblem.net/forumлав Минков изобразява комично и сатирично, с фантастични средства, бездуховността в средите на градските парвенюта и на коhttp://www.teenproblem.net/forumрумпираните търгаши. Той предупреждава хората за опасността да се механизират и да загубят човешките си чувства. Героите му се превръщат в безсърдечни същества, заприhttp://www.teenproblem.net/forumличват на марионетки и роботи.
Фантастично-сатиричните разкази на писаhttp://www.teenproblem.net/forumтеля съдържат изненадващи събития, загадъчhttp://www.teenproblem.net/forumни явления, комични в своята повърхностност и бездушие персонажи. Странните хора в тоhttp://www.teenproblem.net/forumзи въображаем свят са с празни души, траhttp://www.teenproblem.net/forumгични самотници или мошеници, скучаещи суетни дами, лъжеизобретатели и псевдоучени с големи претенции.
В разказа „Дамата с рентгеновите очи” маhttp://www.teenproblem.net/forumестро Галфоне измисля най-неочаквани козhttp://www.teenproblem.net/forumметични изненади в гримовата техника и хиhttp://www.teenproblem.net/forumрургия. В своя прочут Институт за разхубавяhttp://www.teenproblem.net/forumване той така променя кривогледите очи на своята пациентка Мими Тромпеева, че те се превръщат в рентгенови и започват да виждат само скелети и черепни кутии с минимално количество мозък. Тъй като героинята се двиhttp://www.teenproblem.net/forumжи само в средите на хайлайфа, тази очна повhttp://www.teenproblem.net/forumреда не й пречи. Важното е, че хайлайфните дами завиждат на новите й красиви очи и че в нея се влюбва „най-пленителният мъж” - Жан, който знае само улични песни и разговаря за „ефекта на различните парфюми и за чистенеhttp://www.teenproblem.net/forumто на зъбите с клечка при официалните динета”. Възторгът на Мими Тромпеева от кухите глави на „аристократите” се дължи на разлиhttp://www.teenproblem.net/forumката им с останалите хора от простолюдието, които притежават мозъчно вещество.
В този разказ подигравките със софийския хайлайф стават все по-саркастични, успоредhttp://www.teenproblem.net/forumно със засиленото рентгеново зрение на героhttp://www.teenproblem.net/forumинята. „Аз се движа сякаш из някакво живо гроhttp://www.teenproblem.net/forumбище. И интересно, че не изпитвам никакво неприятно чувство от това. Напротив, най-голямото ми развлечение е да се взирам във всеки минувач и да изследвам неговата анатоhttp://www.teenproblem.net/forumмия”- възкликва новопроизведената красавица, чиято най-голяма гордост е собственаhttp://www.teenproblem.net/forumта й безмозъчност.
Целта на Светослав Минков тук е да предhttp://www.teenproblem.net/forumстави сатирично един абсурден и фантастиhttp://www.teenproblem.net/forumчен в своята бездуховност свят на марионетhttp://www.teenproblem.net/forumки от хайлайфа. Неговото отношение към този свят е не само изцяло отрицателно, но и изhttp://www.teenproblem.net/forumпълнено с отвращение, с погнуса и изумлеhttp://www.teenproblem.net/forumние от крайната степен на човешкото падеhttp://www.teenproblem.net/forumние и самоунижение. Героите не си дават сметка за своята духовна катастрофа. Те не притежават нито интелект, нито мозък, нито дуhttp://www.teenproblem.net/forumша, нито съвест. Затова авторът използва фанhttp://www.teenproblem.net/forumтастиката на абсурда, измисляйки вълшебhttp://www.teenproblem.net/forumните капки „рентгенол” и тяхното чудодейно въздействие върху зрението, за да докаже безhttp://www.teenproblem.net/forumсмислието на съществуванието на хайлайфа и обществената вреда от парвенющината.
Неговият „рентгенов преглед” прониква в същността на бездуховната човешка екзистенция. Фантастичното, уж „научно” откриhttp://www.teenproblem.net/forumтие на маестро Галфоне е само средство за сатирично разкриване на пошлостта, тъпотаhttp://www.teenproblem.net/forumта, бездушието и престъпното лекомислие. Той е решен, след сполучливия експеримент с Мими Тромпеева, „да пусне в обръщение пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата пробна партида от дами с рентгенови очи”. Писателят сатирично осмива не само хайлайфа и лъженауката, но и масовото проhttp://www.teenproblem.net/forumизводство на опасни продукти.
Не можем да не се запитаме: какви са услоhttp://www.teenproblem.net/forumвията на живота, които правят възможни пороhttp://www.teenproblem.net/forumците на бездуховността? Неизбежна и съдбоhttp://www.teenproblem.net/forumносна ли е покварата, която носи светкавичhttp://www.teenproblem.net/forumното развитие на техниката и на научните изобhttp://www.teenproblem.net/forumретения? Разбира се, че науката и техничесhttp://www.teenproblem.net/forumките постижения допринасят повече полза отhttp://www.teenproblem.net/forumколкото вреда на хората. Благодарение на разhttp://www.teenproblem.net/forumвитието на науката и техниката ние имаме все повече и повече време и възможности да се развиваме като разумни и духовни същества. Това косвено внушава и сатирикът Светослав Минков, който отрича псевдонауката, липсата на познание и истинска научност и защитава най-важното в нашата човешка същност: ДУХОВНОСТТА и РАЗУМНОСТТА.

**uBeTy** · 12-06-2009, 12:31

Първоначално написано от slap2trap

http://download.http://www.teenproblem.net/school/64...+se+pishe+lis/

и

http://download.http://www.teenprobl...ieto+v+iliada/

Благодаря МНОГО предварително

1. АЛТЕРНАТИВА
Литературноисторическото съчинение (ЛИС) би могло да бъде алтернативна форма на писмен ученически текст за проверка и оценка на знанията по български език и литература, а оттам и алтернативна форма на писмена работа за държавен зрелостен изпит. То отговаря на някои изисквания на новите образователни програми и на новите учебници по литература, отчита и спада на общото ниво на литературната подготовка у нас.
ЛИС би било по-достъпно за учениците и съответно по-лесно приложимо в образователната практика. То би помогнало да се избегне наизустяването на теми, литературнокритически клишета, претенциозни изрази, готови тези и аргументи и пр. - т.е. да се избегне ефектът на духовното травестиране, което стресира ученика до кулминационния момент на писменото изпитване, след което идва катарзисът на забравата.
Ето основните предимства на ЛИС:
- То е лесно усвоимо като структура;
- Не изисква интерпретация на литературно художествено произведение по зададена тема;
- Предполага възпроизвеждането на литературноисторическа фактология и дава възможност в процеса на усвояването й да се осмислят и преосмислят доминиращите идейно-естетически тенденции, жанровите премодификации и иновации, индивидуалният художествен литературен продукт в контекста на обособените периоди и на общия литературен развой и т.н.;
- Материята, която третира ЛИС, е по-достъпна за масовия ученик - и като обект на познание, и като система от знания за възпроизвеждане;
- Подготовката за ЛИС обогатява общата култура, акумулира обем от знания за литературата като единен процес от последователно обвързани или конфронтиращи се периоди, направления, течения, школи;
- ЛИС предполага интерпретативните умения да се сведат до разпознаване на тематика (тема), сюжети, герои, художествен стил. В хода на изложението е възможен коментар на художествен текст, но не това е основната цел на ЛИС. Коментарът не трябва да е самоцелен, а да е обвързан с представените художествени и нехудожествени явления и факти, характерни за дадена епоха, период, направление;
- ЛИС не изисква нови, специализирани учебници, помагала и частни уроци;
- ЛИС е възможно да се усвои и от випуските, на които непосредствено предстои да полагат държавни зрелостни изпити;
- ЛИС би могло да е форма на кандидатстудентски и на държавен изпит по литература след завършването на висше училище;
- ЛИС би могло да е още една форма на писмена работа по български език и литература, която да е въпрос на индивидуален избор.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
ЛИС е текст, който описва, анализира и систематизира определен кръг художествени и извънхудожествени процеси, явления и факти в техните взаимовръзки и противопоставяния, свързани с историческия развой на художествената литература и конкретизирани в заглавието (темата). То е умален, работен, адаптиран към образователната практика в средното училище модел на научно изследване, представящо литературната история и нейната обвързаност с общественополитическите тенденции, с идейно-естетическите концепции, с философските възгледи, с доминиращата психология и нейните корелативи, а така също и с ред вътрешнолитературни явления - тематика, жанрово многообразие и жанрови инварианти, литературни герои, художествени стилове и т.н., проявяващи се през определена епоха или в по-ограничено историческо пространство.
Да се определи точно диапазонът на едно литературноисторическо изследване, е сложен, противоречив, нерешен проблем. Най-общо то проучва "историколитературния процес, като изследва конкретни литературни художествени творби, определя мястото и значението на писателите, изяснява особеностите на различните творчески методи, на родовете и видовете (жанровете) в литературното развитие"1. Целта на литературноисторическата статия (монография, студия), съответно на ЛИС, е представянето на литературното движение - с неговите процеси, явления, продукция, факти, отнесено най-често към определен период от отделна национална култура или изобщо от културата на отделна цивилизация (цивилизация в смисъла, който влага А. Тойнби). Това определение е без претенции за завършеност и категоричност, то е проекция на присъщия за проблема релативизъм: в чист вид не могат да съществуват нито съчиненията по "история на литературата", нито по "литературна история". Точно тази симбиоза между двата типа научни текстове демонстрират "Тезиси по историята на поетиката на българската литература"2. "Къде са границите на историята на литературата, къде литературният историк трябва да каже: "Тук свършва моят обект, тук се изчерпва моята задача?" - този прост риторичен въпрос организира сложния научен механизъм на литературноисторическото и теоретичното изследване в "Тезисите"3. Литературното художествено произведение "като продукт на интенционална човешка дейност е функционален обект, чието предназначение е да промени аспекта на нашето възприятие от практически в художествен"4. Анализационният коментар на литературната художествена творба като условие за изграждане на литературноинтерпретативн о съчинение (ЛС) усложнява аспекта на тази рецепция, включвайки във веригата интерпретативната мисловна дейност, която предполага изградена литературнотеоретична основа и природна дарба - въображение, способност за трансформация на художествено преживяното в идейно-естетическа концепция за смисъла на творбата, обвързването му с формалните и стилно-езиковите особености и т.н. В контекста на такава сложна дейност механичната абсорбация на литературнокритически текстове е обичайна практика.
Смисловото конструиране на литературноисторически текст не изисква максималистично придържане към такъв метод на изследване, то игнорира изчерпателния коментар на литературната художествена творба, а обхваща в интерпретационен модел само най-съществените нейни параметри - сюжет, тема, композиционна оригиналност, творчески метод, и то само в случаи, когато е необходимо да се визира отделно литературнохудожествено произведение - като ги обвързва с пораждащите ги или изключващите ги нехудожествени явления. "Нехудожествеността съществува на-всякъде в творбата и не губи своята маркираност и при преобразуването си в художественост. От своя страна художествеността добива реалност само в акта на преобразуването и в състояние на корелация с нехудожествеността. ... Ето защо литературната история трябва да изследва всички наблюдаеми точки, в които протича преход между художественост и нехудожественост, с оглед на историческата променливост на двете (ще подчертаем: на двете) страни"5.
Така статията представя и двете доминиращи гледища за типовете съчинения по история на литературата. Без да навлизаме детайлно в изследването, може да приемем, че в училищното обучение по литература трябва да се усвои технологията на първия тип съчинение: "В първия ... художествените творби и художественият процес се разглеждат свързани с контекста си - биографичен, социално-идеен, национален, възприемателски и пр."6. Така целта на ЛИС в училищната практика е възпроизвеждането на факсимилета от литературноисторическите текстове, публикувани в учебниците или в специализираните издания, което се основава на предварителната подготовка на учениците. В ЛИС репродуктивният механизъм е преобладаващ; той може да бъде съпроводен с творческо изследване, но вероятно само в единични случаи: по-важно е изграждането на умения за изводи и обобщения.
В голяма степен изучаването на литературноисторически текстове обогатява хуманитарната култура на личността; то е задължително стъпало за изграждане на интерпретационен подход, събужда интерес към кръг литературни явления или творби, а тяхното познаване несъмнено е обвързано с по-развито овладявне на стилно-езиковите норми в научната социолингвистична сфера и кореспондира пряко с методиката за изграждане на подобни текстове по други научни дисциплини - история, философия, география. Така при обучението в ЛИС се инвестира както интелектуална енергия, активирана в присъщия за литературноинтерпретативн ото съчинение коментар, така и познавателен ресурс, доколкото интелектът е способност за познание, но във възпроизвеждащата му функция. Точно "историзмът може да разшири и усъвършенства нашите представи за литературата, от която най-силно се възхищаваме" - пише Роджър Фаулър. И още: "Ценността на историзма се основава не на архивното любопитство как някой автор е бил повлиян или изтълкуван от света, в който е живял, а на стремежа да обогатим нашата възприемчивост чрез овладяването на онези идеи и ценности, които запазват последователността на нашата цивилизация"7. Още повече, че в процеса на преподаване по български език и литература се смесват принципни схеми и изводи от историческата поетика, историята на литературата и интерпретацията на художествен текст.
СТРУКТУРА
ЛИС се структурира според регламентираните изисквания за изграждане на смислово завършен научен текст; то е учебен вариант на литературноисторическата статия. ЛИС се конструира в увод, изложение и заключение.
Уводът обхваща обем от 4-5 изречения; той заема около 1/20 от целия текст. Неговото съдържание зависи от зададената тема, задачата му е да въведе в нейната проблематика и да набележи основните параметри, които ще се разработват в изложението.
Първото изречение може да визира синтезирано факти, особености и процеси, които предопределят естеството на изследването. Но то може и директно да характеризира особеностите на литературните явления, които ще се представят в изложението.
Второто и третото изречение са смислово ориентирани към поставената тема; те изясняват обстоятелствата, по-важните факти, идейно-естетическите възгледи, определящи насоките на културния живот, литературните рецепции и въздействия, обществения духовен климат и неговите рефлексии и т.н.
Четвъртото изречение - тезата - има дефинитивен характер и програмира съдържанието на изложението, тя е негова смислова есенция. В ЛИС тя е по-свободна като формулировка - подчертава задачата на изследването, набелязва кръга на коментирани литературни явления или конкретно творчество; изяснява позицията, от която те ще се разглеждат: диахронно, син-хронно, сравнително. Тя завършва уводната част на съчинението и очертава прехода към изложението.
Разбира се, встъплението може да има и по-свободна, по-есесистична структура и съдържание - в закачливо-интелектуалния стил на Антъни Бърджис или с главоломно "гмуркане" в сърцевината на проблема; с парадоксален извод или цитат, който опровергава латентния смисъл на заглавието или го модулира в отказ от експлицитния му смисъл, или с кратък повествователен ракурс, пресъздаващ в щрих характерния дух на епохата; или с банално литературноисторическо клише, което ще бъде иронизирано, или...
Изложението е съществената част от съчинението - то не се изгражда като аргументативен текст, като система от интерпретативни разсъждения и изводи, както в литературноинтерпретативн ото съчинение (ЛС). Неговата цел в ЛИС е да възпроизвежда литературноисторически факти и явления, като подбира от тях само онова, с което задължава посочената тема. Изложението се структурира в отделни абзаци, микротекстове, които разработват планираните подтези, в случая опорни точки, регулиращи систематиката на изграждания текст. Тук също е възможно и желателно да се построяват аргументирани изводи, преценки, обобщения, заключения, които произтичат от изследваните факти и явления, или, с други думи, да се анализират литературноисторическите процеси. В ЛИС интерпретационният подход е заменен от репродуктивния, в който се проявяват познавателните възможности, точната ориентация в поставената задача, изборът на литературни факти и явления, обвързването им със съответните културноисторически процеси, способността за самостоятелни умозаключения и т.н.
ЛИС може да съдържа елементи от ЛС - когато в неговото изложение отделни явления се илюстрират с интерпретация на художествен текст. Те не трябва да бъдат изчерпателни, подробни, а обзорни, обвързани с оригинални проявления в разнообразната жанрова палитра на литературния живот или с нови идейно-естетически и художественостилови особености, променящи насоката на доминиращите литературни конвенции. Тук могат да се разгърнат изградените способности за коментар на литературно художествено произведение, но не в контекста на зададена литературнокритическа тема, а в зависимост от връзката или опозицията на художествения текст с други текстове.
Последователното описание на литературните явления и процеси, тяхното пре-създаване в съчинението отразява особеностите на научния стил; то може да бъде разнообразено от кратки повествователни микротекстове, които привеждат оригинални примери от литературния живот, уточняват прототипове на литературни герои или на художествено перифразирани събития. Тази хибридност на ЛИС - като единен, научен по същество писмен продукт, в който се проявяват особеностите на описателните, аргументативните и повествователните текстове - зависи в голяма степен от поставената тема, от подхода към нейната проблематика, от степента на информираност и от умението да се тълкуват литературноисторически факти.
Заключението на ЛИС се оформя в 3-4 изречения, които обобщават, представят в синтезирана форма основните изводи на изложението. Както в ЛС, и тук то може да бъде от затворен тип, ако ограничава смисловия диапазон в кръга на разглежданата проблематика. Така последните изречения центрират вниманието обратно към вече описаните факти и изследваните явления, поставяйки акцент на най-съществените разсъждения, изводи, коментари. "Отвореното" заключение е по-подходящо за този тип съчинение - то визира как литературните факти предопределят нови явления, разгръщащи се в нова историческа и естетическа среда, представя в щрих параметрите на следващи процеси, които са предмет на друга тема, но са същевременно и неразделна част от общия поток на литературния живот.
И тук, както в ЛС, заключението може да се сведе до едно изречение, което да завършва обосновано смисловия ток на изложението; да поставя нов проблем казус, който да осветлява от нов ъгъл основните изводи в текста или да загатва различни, противоречиви тенденции, провокативни спрямо смисъла на построената теза.
ТЕХНИКИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЛИС
Най-общо "техниките" за изграждане на ЛИС включват последователно подготовката, планирането, написването и редактирането на текста. В случая може да бъдат предложени по-общи насоки за работа: запознаване с определен литературен период (напр. следосвобожденската литература), с литературно направление (символизъм), с литературно явление (кръгът "Мисъл"), с творчеството на отделен автор като проблематика, периоди, художествен стил, личностно присъствие и т.н.
Първият етап, подготовката, обхваща прочита и конспектирането (задължително) на литературноисторически текстове, препоръчани от учителя или самостоятелно подбрани от учебника, от трудове по история на литературата, от сп. "Литературна история" и др. Тук от особено значение е "да се прояви избирателност и интерпретаторско умение, когато се подхожда към наличните сведения за норми и начини на мислене, които се отклоняват от нашите"8. Така в процеса на конспектирането могат да се преосмислят явления и факти, да се допълни информационният блок със собствени разсъждения, преценки, изводи; подготовката на ЛИС развива не само литературната култура, но обогатява терминологично научноезиковия потенциал и предоставя структурен модел на изложението. Успоредно с това учениците трябва да познават регламентираните от учебната програма художествени текстове, обвързани с изучаваната литературноисторическа проблематика, и да ги ситуират в координатната система на съответния период, направление, творчество.
Втората фаза е изготвянето на план за ЛИС - кратък или разширен - в зависимост от степента на подготвеност и конкретните условия за работа. В процеса на планирането се систематизират фактите (дати, години, творби, изследвания и т.н.), очертава се последователността на изложението.
Примерен кратък план за ЛИС
Тема: Творческият път на Яворов
1. Увод
І изречение: Творчеството на Яворов в контекста на литературния живот от края на 19. и началото на 20. век;
ІІ и ІІІ изречение: Творчеството на Яворов като контрапункт на традиционализма;
ІV изречение (теза): Модернистичните тенденции в поезията на Яворов.
2. Изложение - подтези
І. Извънлитературни и литературни влияния върху творчеството на Яворов.
ІІ. Проблемът за творческите периоди на Яворов.
ІІІ. Яворов и символизмът.
3. Заключение - обобщена преценка за творческия път на Яворов.
След като се напише, съчинението задължително се редактира с оглед на възможни грешки:
• Да не се допускат отклонения от поставената тема; да се елиминират излишните и маргиналните факти, текстът да бъде смислово координиран спрямо проблематиката, заложена в заглавието на съчинението.
• Повествователните микротекстове да бъдат прецизно дозирани в степен, в която да илюстрират разсъжденията и изводите.
• Да се спазва изискването за единство на глаголното време - сегашно историческо.
• Текстът на съчинението като цяло и преходът между микротекстовете да бъдат смислово обвързани, логически последователни. Да се съблюдава за уместната употреба на думата и за смисловата организация на думите в синтактичните конструкции.
• ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение и заключение.
• Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или с регламентираното време за работа. ЛИС позволява една по-динамична форма на разработване в сравнение с ЛС. То може да визира отделен факт от литературния живот в много кратък информационен блок и за кратко време, напр. "Литературни и извънлитературни влияния за създаването на "Епопея на забравените". Но, все пак, и тук се налагат известни приблизителни регулативни изисквания:
- за 90 мин. - около 3 страници А4;
- за 300 мин. - над 4 страници А4.
Разбира се, това е твърде относително, но априори се приема, че текстът на ЛИС се създава по-бързо и с по-разширеното си съдържание над-хвърля "стандартния" обем на ЛС.
• Съчинението да бъде прецизно редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.
• Графично оформление, естетически вид.
ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА ЛИС
Тема: Творческият път на Яворов
П. К. Яворов е необикновено явление в литературния ни живот; неговата поезия бележи края на ония идейно-естетически възгледи, които са характерни за възрожденския художественотворчески темперамент, но се проявяват и в поствъзрожденската литература от последните десетилетия на 19. век, която запазва своите духовни връзки с традиционния светоглед и с обществените идеали на отминалата епоха. Яворов сътворява нов поетически художествен модел, който екстравагантно провокира конвенционалното литературно пространство. Неговото творчество, особено след 1907 г., излиза от орбитата на домораслия художествен модел. То се откроява с дълбокия си психологизъм, отразява проникновени индивидуалистични и песимистични тенденции, излъчва отсенки от възгледите на авангардните скръбни мислители Шопенхауер и Ницше, вдъхновява се от трагичната и провокативна поезия на символистите.
Яворовата поезия е субективно изповедна, тя изразява мъчителните катаклизми на един сложен, многопластов душевен свят, изпълнен с противоречия, съмнения и най-вече - с неудовлетвореност от индивидуалната екзистенциална съдба. В нея са концентрирани болезнените, аритмични импулси на една изначално дисхармонична личност, победена в страстното желание за деятелност, разбунтувана срещу еснафските обществени норми и техния двуличен морал. За Яворовия герой страданието е начин на живот, той го издига в своеобразен мистичен култ, търси го спонтанно и интуитивно го предусеща, наслаждава се мазохистично, сгърчен в неговите неумолими спазми: темата за страданието и неудовлетвореността пронизва с черния си лъч цялата му поезия. Доминиращите чувства, втъкани в неговите лирически изповеди, са силни, титанични в своята полярност - песимизъм и отчаяние, мрачен, трагичен възглед за живота и за любовта, който понякога се трансформира в демонизъм, безутешно лутане в болезнените проблеми на душата, които стават по-важни от външните, обективните проблеми на живота.
Яворов учи в родния си град Чирпан до VІІ клас; вътрешно вглъбен, свръхчувствителен, с екзотично въображение, явно повлиян от Пушкин, той се вживява в легендата за арабския си произход. Завършва ІХ клас на Пловдивската гимназия и, седемнадесетгодишен, става телеграфист в Чирпан. Работата му позволява да чете, да се самообразова; увлича се от модните сред тогавашната интелигенция народническо-социалистически възгледи и дори става техен пропагандатор: те вероятно са допълвали жаждата му за обществена деятелност. Яворов, въпреки затворения си, стеснителен характер, се е вдъхновявал от мисълта да бъде герой в историческото време. В известен смисъл тъкмо съдбовните обрати и епохата на безвремие не са му предоставили възможността да бъде такъв, какъвто мечтае - оттук трагичното предусещане за изгубения смисъл на живота, за невъзможната възвишена личностна реализация. В този дух народническо-социалистическите идеи възпламеняват първите творчески импулси: в сп. "Ден" са отпечатани стихотворенията "Пред тъмничний зид", в което се долавя силният полъх от романтическата поезия на Пушкин и Лермонтов, и "Пролетната жалба на орача" (1894), което в преработеното си издание от 1901 г. става един от шедьоврите на българската социална поезия.
Яворов последователно работи на гара Скобелево - там среща изгнаниците арменци, които възпява в едноименното си стихотворение, в Стара Загора, Сливен, Стралджа: спомените за преживените там природни стихии го вдъхновяват да създаде поемата "Градушка". В последните години на века е пощенски чиновник в Анхиало. Там през 1898 г. пише "Калиопа", която го прави известен. Поемата е отпечатана през 1900 г. в сп. "Мисъл" и предизвиква възторжените отзиви на П. П. Славейков и д-р Кръстев. Яворов получава поетическото си име и става четвъртият от литературния кръг "Мисъл". Преместен в София, поласкан от съдбата, едва ли е намирал утеха в службата си на пощенски началник. Това е периодът, в който търси заместител на разлюбените народническо-социалистически идеи; разочарован от тях, той попада под влиянието на една необикновена, силна личност, която би осъществила неговите мечти - това е Гоце Делчев. През 1902 г. Яворов е в Македония; харамия, борец за възвишени идеали, участва в три чети. Най-трагичният обрат в живота му бележат гибелта на Гоце и поражението на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. През 1901 г. той е отпечатал първата си стихосбирка "Стихотворения"; сега пише цикъла "Хайдушки песни", мемоарите "Хайдушки копнения" и биографията на Г. Делчев, които се публикуват до 1906 г.
Яворов е назначен за главен библиотекар в Народната библиотека; следват командировки във Виена и Женева. Той опознава европейската култура, запалва се от символизма, който, наред с руската романтическа поезия, стои в основата на неговата литературна школовка. Чете Шарл Бодлер, Пол Верлен, Морис Метерлинк, Стефан Маларме. Запознава се с Мина Тодорова - светла и трагична връзка; тя умира през 1910 г. От нея са вдъхновени интимната му лирика и драмата "В полите на Витоша". Драмата в голяма степен има автобиографичен характер, нейната тема е за социалните прегради и консервативния морал, които обуславят трагичната развръзка на любовта между героите - Мила и Христофоров. Поставена на сцена през 1911 г., драмата предизвиква противоречиви оценки и скандализира "доброто" общество. Яворов е драматург в Народния театър; следва връзката му с Лора Каравелова, екстравагантна и еманципирана интелектуалка. През 1913 г. тя се застрелва; Яворов също слага край на живота си през 1914 г.
За периодите в творчеството на Яворов има няколко становища. Най-разпространеното се поддържа от П. П. Славейков, д-р Кръстев, проф. Б. Пенев; по-късно то е възприето от повечето критици - Ив. Радославов, М. Арнаудов, П. Зарев и др. Според тях в творчеството на Яворов се открояват два коренно различни периода. Първият е до 1907 г., до издаването на стихосбирката "Безсъници": през този период Яворов се придържа към реалистико-романтическото изображение, създава творби с революционна тематика и социална насоченост ("На нивата", "Градушка", "Арменци", "Хайдушки песни", "Заточеници", "Сизиф"), пише и някои стихотворения с любовна тематика, поемата "Калиопа". Вторият период е след 1907 г.; след осеммесечния си престой във Франция Яворов се пристрастява към символизма, т.е. след 1907 г. той е поет символист, поставя началото на българския символизъм - преди Т. Траянов да издаде в самостоятелна книга "Regina mortua". Според П. П. Славейков и д-р Кръстев (статията "Стари и млади") създаденото от Яворов през първия период няма такава висока художествена стойност, както творчеството му след 1907 г. Поезията му до 1907 г. се оценява като поезия на социалното страдание, като обществено ангажирана, т.е. от високите елитарни критерии на естетизма и индивидуализма, характерни за кръга "Мисъл". През втория период Яворов създава своите шедьоври, дава нова насока на нашата поезия, създава изкуство, което стои високо над посредствените вкусове на тълпата.
Интересно становище развива проф. Ив. Радославов. Той смята, че истинският Яворов е поетът до 1907 г., създал своите неповторими класически творби, в които диша естествената му поетическа наклонност. Именно те са огледалото на истинския талант на поета, който обаче е разрушен от намесата на П. П. Славейков и от диктата на кръга "Мисъл". Техните съвети тласкат Яворов към безразборно подражателство на френския символизъм и поезията му става маниерна. Според проф. Радославов такава е и драматургията на Яворов, в която той подражава на Август Стриндберг.
Проф. М. Николов, проф. Н. Георгиев, проф. С. Игов, проф. С. Илиев смятат, че творчеството на Яворов е неделимо, неговата периодизация е условна; Яворов е единен и само претърпява вътрешна еволюция като поет. Художественият стил се развива, но духовното излъчване, психологическата сила на творбите му остават еднакви през двата периода. Един от най-важните аргументи на това становище е, че преди 1906 г. Яворов изгражда образна система с богата символика. В ред стихотворения художествените образи излизат от конкретната си номинация и придобиват по-дълбок вътрешен смисъл. Чрез придаденото им абстрактно значение те символизират философски идеи, въплъщават проникновени истини за смисъла на човешкото битие. Така например образът на градушката от едноименната поема може да се разглежда в две измерения - от една страна, като изображение на конкретната природна стихия, която опустошава плодовете на човешкия труд, и, от втора страна, като образ символ на космическите стихии, като синоним на ирационалното неизбежно зло, което предопределя трагичната съдба на човешкия род. В тази творба под първия, пленерния пласт се крие втори, философски, който илюстрира неразгадаемите тайни на трагичното би-тие; градушката е колкото конкретен образ, толкова и символ на абстрактното зло.
Драматизмът, психологизмът и песимистичният възглед за живота са неизменни особености на Яворовата поезия. Традиционното становище е, че нейният втори период започва след 1906 г. с написването на стихотворението "Песен на песента ми", титулна творба в сбирката "Безсъници". То има програмен характер и декларира новите идейно-естетически позиции на поета - приобщаването му към символизма. Но още през 1901 г. той пише макабрическата поема "Нощ", която по своите настроения и песимистични тенденции е много близка по дух на "Песен на песента ми". В нея се проявява вродената душевна нагласа на поета, която го приобщава по-късно към плеядата на "прокълнатите" поети. В ред негови творби, писани още в края на 19. век, се забелязва тенденция към полисемична образност, към изграждане на образи, в които е вложен алегоричен смисъл ("Градушка", "Калиопа", "На нивата"), а това ги дели на много малко разстояние от символистичните. Използването на символи при изграждане на образи, идеи, асоциации не е присъщо само на символистичната поезия (античната литература, трубадурската лирика, романтическата поезия), но в творчеството на символистите образите стават в много по-голяма степен условни; наситени с абстрактно съдържание, те губят своята конкретност. Те се трансформират в образи символи, които се абсолютизират като познавателни знаци за света на индивидуалното битие, за човешката душевност. Тъкмо тази роля на абстрактното поетическо слово възприема Яворов след 1906 г., но трябва да се каже, че той притежава вродените качества на такъв тип поет.
В поезията на Яворов доминира изповедното начало; дори в творби като "Арменци" и "Градушка" се усеща, че превес има личната скръб на лирическия говорител: тъкмо това внушение се предава на читателите и те съпреживяват същите настроения. Още в ранното си творчество поетът проявява склонността към елегичната тоналност - почти всички стихотворения излъчват чувства на скръб, мъка, които говорят за неизлечимо заболяване на духа. Именно това определя трагизма на Яворовата поезия, нейния дълбок песимизъм, който решава конфликтите с триумфа на злото.
Яворов е сложно явление в нашата литература: свръхчувствителен по природа, обладан от "мировата скръб" на романтиците, заразен от символистическата "болест на века". Неговият творчески път е път на неудовлетвореност, страдание и самота.
http://www.teenproblem.net/forum

**uBeTy** · 12-06-2009, 12:38

Първоначално написано от pufi_kz

http://download.http://www.teenproblem.net/school/83...ie+na+boris+i/

България под управлението на княз Борис I (852-889)

България преди началото на управлението на княз Борис I
a. Българската държава – модерна централизирана монархия
b. Хановете притежават власт върху славяни и българи
c. Границите – среднодунавските земи на североизток до Странджа и южното черноморско крайбрежие; от р. Днепър до земите на днешна Македония
d. Най-голямата държава в Югоизточна Европа
e. През територията минават множество важни пътища, свързващи Мала Азия и Средиземноморието => кръстопътно положение
f. За да се възползват => нужда от международен престиж
i. Цел – да се изгради единна българска народност
ii. Пречки – разделение на езиков, религиозен, културен и етнически принцип
Външна политика на България през ханския период (852-869)
g. Отношения с Великоморавия и Немското кралство (на северозапад)
i. Великоморавия – чисто славянска държава, създадена през 20-те години на 9ти век
1. Франките се опитват да я приобщят с военно-политически и кутлтурно-религиозен натиск
2. християнизацията там е дълъг процес, докато в България е еднократно действие
ii. 852 г. – българско пратеничество до Людовик Немски (840/3-876)
1. най-вероятно се е преподписал договора от 845 г.
iii. 853 г. – българо-великоморавски договор срещу Немското кралство
1. сключен с княз Ростислав (846-870)
2. Причина – Борис се страхува от евентуално влияние на Немското кралство върху България
3. Резултат – немците и хърватите се съюзяват и побеждават
iv. 854-5 г. – отказ от съюза с Великоморавия и активна политика на запад
1. Причини
a. Пораженията
b. Великоморавия може да е алтернативен притегателен център за славяните по Средния Дунав
c. Византия напада от юг
h. Война и мир с Византия (855-6 г.)
i. Войната се води от император Михаил ІІІ (842-867)
1. млад => регент – майка му, Теодора
2. Теодора започва нападенията над българските земи
3. Борис дава ултиматум
ii. България губи
1. излаз на Бяло море (Филипи)
2. Родопската и Пловдивската област
3. Черноморски крепости
4. Загоре
5. => от завоеванията остава само Македония
iii. фиксирано с договор от 856 г.
i. Българо-немски съюз (862 г.) и византийско-моравски (862/3 г.) като отговор на първия
i. 862 г. – съюз срещу Великоморавия между Борис и Людовик Немски
1. включва клауза, че България ще приеме християнството от Немското кралство
2. => Борис е решил сам и без натиск да приеме християнството
ii. опасност за Великоморавия, която е много слаба
1. края на 862/началото на 863 г. – пратеници в Константинопол
2. Молят Михаил ІІІ Пияницата (вече начело) за:
a. Военно-политическа помощ
b. Пратеници да проповядват Божието слово на техния език => знаят, че има създадена славянска писменост
3. Византия се съгласява и на двете
a. Великоморавия – папски диоцез => регламентирано влияние на папата
b. Византия праща във Велеград Кирил и Методий, учениците и глаголицата
i. Бори се срещу латинския език на Немското кралство и увеличава византийското влияние
ii. Новото – създава писменост за друг народ
4. Византия краде от папския диоцез с влиянието си
a. Великоморавия – благодарна за помощта и за подарък, с който да се борят срещу чуждо влияние
b. Библията се превежда от гръцки
iii. Отношения към България
1. В Плиска идва византийско духовенство – иска налагане на гръцкия език чрез сила
a. Използват военно-политическо влияние
2. Реципрочно - Немското кралство – силов подход към Великоморавия
j. Българо-сръбска война (863 г.)
i. Предизвикана от Византия
ii. Расате е разбит и пленен, заедно с 12 велики боили
iii. Сърбите – нямат претенции => няма териториални последствия
iv. => войските на България са на северозапад и запад
k. Българо-византийска война (863 г.) и сключването на “Дълбокия мир” (Есен 864 г.)
i. Български армии – или разбити, или далеч
ii. Реколтата е унищожена, много земетресения
iii. Борис капитулира пред вида на византийската войска
iv. Византия не навлиза – иска да налага влияние, не да завзема
v. => не допуска Рим да налага влияние на границите й
vi. Дълбокия мир
1. скъсва се съюза с Немското кралство
2. България оставя Великоморавия
3. Християнството се приема от Византия на гръцки
4. Връщат се в български ръце земи на Адриатика и Загоре
Предпоставки за приемане на християнството
l. Християнството по българските земи (І – ІX в.) и благоприятни предпоставки
i. Апостолите Павел и Андрей – проповядват из Балканите
ii. І – ІV век – много гонения => на Балканите има много християни
1. затова и Константинопол е тук
iii. Добре изградена административна организация и структура
iv. Византия постепенно романизира славяните
v. Първата половина на IX век България завладява много християнски земи => променя се облика на държавата
1. българи към славяни = 1:2
2. славяните по-лесно биха си сменили религията
a. по-слаба вяра, разпростряна между много богове
b. по-трудно се минава от един монотеизъм към друг
m. Причини и фактори
i. Външнополитически
1. повечето от Европа е вече християни
2. повечето съседи – християни или в процес на християнизация
3. на нехристияните се гледа с враждебност
a. те не са легитимни, не съществуват
b. само могат да се покоряват и християнизират
c. договорите – сключват се в името на Бог => не са задължителни да се спазват спрямо тях
4. може да се образува християнски фронт срещу България
5. => няма избор във външнополитически аспект
6. иначе – България би изостанала в цивилизационното си развитие)
ii. Вътрешнополитически
1. премахване на различията – сега са само език и религия
2. религията – води до общокултурни разлики
a. трябва да е неутрална
b. трябва да е универсална – всички са равни и според социален статут, и според етнически
c. религиозните различия – довеждат до културни различия – обичаи, традиции
i. тогава са били много религиозни
d. стремеж към централизация
i. административно – завършено от Омуртаг
ii. доктрината за властта осмисля централизма
3. Божието царство на земята – ЕДИН наместник
a. По-задълбочена и всеобхватна от предишните
b. Всяка власт е от Бога – оправдава статута на всички с власт
c. Светът е такъв, какъвто го е пожелал Бог – оправдава статуквото
Актът на покръстването, проблемите и бунтът на боилите
n. Личностното покръстване
i. Есен 863 г. – византийска мисия, начело с епископ пристига в Плиска след сключването на Дълбокия мир
ii. Ханът и семейството му – директно покръстени
iii. От велик хан => велик княз
1. “Хан” – обвързано с Танграизма – не може да остане
2. княз – славянска, но не християнска титла
a. неутрална в религиозно отношение
b. позната и се използва; славяните – мнозинство
c. жест към славяните – от българин към мнозинството
d. символ на единението
3. княз – косвено – славяните стават по-леко християни
a. християните в момента са най-вече славяни
iv. От Борис => Михаил
1. Борис – не може да остане – не е християнско
2. Михаил – на император Михаил ІІІ – задочен кръстник
3. трябва да се вкара доктрината за имперското семейство
4. така той става легитимен в християнското семейство – подчинено положение на духовен син
o. Масово покръстване
i. Кампанийно и еднократно – нетипично за другите държави
1. притискан е от обстоятелствата
ii. спорове за датата – най-вероятно си е от 864 и продължава до 865
iii. технологията – село по село, всички в реката, и на гръцки
1. => зимата не може
p. Проблемите
i. Езикът на богослужението – гръцки – неразбираем + проблеми за вътрешната политика
ii. Не иска само етикет, а иска наистина да разбират християнството
iii. Влиянието – само по себе + религията и византийското духовенство, разпореждащо се без контрол по българските земи
iv. Кампанийността – еднократно наллагане – поблеми за българите, които трудно приемат други религии
v. Налагането чрез сила и неразбираемост на езика – няма да го разберат => податливи на влияния => ереси
vi. Довежда до хаос и объркване – ереси, юдаизъм, ислям – общ корен; не разбират езика => се бъркат
q. Бунтът на боилите (865) и причините за него
i. Източник – Бертинските анали – западен източник
1. няма наши – убиването на боилите не е “християнско”
ii. обвинили ханът, че е издал “лош закон”
iii. боили от 10те комитата – 52ма на брой
1. вероятно Борис е подкрепен от славяните
iv. избива около хиляда души организатори
v. Борис е решен, че това е за доброто на България
vi. Причини:
1. вярата в Тангра е още силна
2. страх от византийско влияние => заплаха за идентичността
3. не искат да се изравнят със славяните – губят власт
4. => много и сериозни причини
a. независимата църква може отчасти да ги реши
България между Рим и Константинопол и борба за извоюване на самостоятелна българска църква
r. Писмата между Борис и Фотий
i. Патр. Фотий (858-867; 877-886) – отговаря на въпросите на Борис
1. не казва нищо относно въпроса за самостоятелна църква
2. няма защо Византия да се отказва от успехите си
3. ролята на Борис е на покорен син
4. не се усеща, че има алтернатива

s. Пратеничества до Рим и Регенсбург (лято 868 г.)
i. Борис действа бързо след отговора
ii. рискува Дълбокия мир, възстановявайки дипломатически връзки с Немското кралство
iii. папа Николай І (858-867) – амбициозен; Людовик Немски
1. иска разширяване на диоцеза на Рим
2. досега не е имало контакт с Рим => не знае как ще реагират => Регенсбург е застраховка
3. Борис – не иска война, има си вътрешни проблеми
iv. 106 въпроса и отговорите на папа Николай І
отговаря за самостоятелната църква: иска да види състоянието в България и дали добре е проведено покръстването и казва, че може тогава да се създаде
a. задоволителен и разумен отговор
b. начело на делегацията е Кавхан Петър
c. Съставен заедно с Анастасий Библиотекар
t. Папските мисии в България (866-870 г.)
i. Начело на първата – епископите Формоза Портуеснки (шеф) и Павел Пополунски
ii. Идва и мисия на Немското кралство, но като вижда какво е, си тръгва, но добрите отношения остават
iii. Изгонват византийските духовници
iv. Българите – покръстени отново на латински
v. 865-870 – латинският е официалният език в България
vi. пролет 867 – схизма – Фотий и папата се низвергват взаимно и има формално скъсване на отношенията
vii. 867 – Борис иска Формоза за архиепископ
1. харесва личността и набожността
2. Николай І отказва – формално Формоза е епископ на Порто
a. Формоза – свързан с Борис; силен и независим
b. Той иска марионетка
viii. Краят на 867 – Николай І умира – избран е Адриан ІІ (867-872)
1. Борис отново иска Формоза – Адриан отказва категорично и го отзовава в началото на 868 г.
ix. 2ра папска мисия – 868-869 г.
1. начело са Доминик Тривенски и Гриндалд Полимартински; с тях е и дякон Марин – силна личност
2. 868 – Борис предлага Марин, Адриан отказва
3. Адриан дава иподякон Силвестър
4. Борис отказва – официално – обидно нисък ранг
a. Не го познава и е папска марионетка
x. От Рим няма да получи независимост поради папоцентризма!
xi. 869 г. – Адриан усеща охлаждане на отношенията и пише на Борис: “Когото ти посочиш, само не Формоза или Марин”
1. готов е на компромиси, но вече е късно
2. Борис е готов на окончателна преориентация на политиката
u. Причини за окончателната преориентация на Борис към Константинопол (това го има на файнъла като есе, така каза Димитров)
i. За 3 г. разбира, че папите го разиграват и нямат намерение да му дадат самостоятелна църква => сблъсква се с папоцентризма
ii. Рим – контролира отделната държава
1. ръкополага епископите, събира църковен данък, избира глава на църквата
2. опитва се да влияе върху светската власт
iii. Борис – иска ограничаване на чуждото влияние чрез своя църква
iv. Предимства на византийския цезаропапизъм:
1. владетелят контролира църквата – заложено в основата
2. може да се меси в кандидатурите – той избира главата
a. може да низвергва когато поиска
3. данъците остават в местните власти
4. владетелят води религиозни преговори
a. той свиква събори
5. => поне има контрол върху чуждото духовенство
v. 869 г. – различна позиция от 865 г. – поставя условие да му дадат самостоятелна църква => той е в силната позиция
vi. осъзнава, че Византия не би се примирила да изгуби диоцеза си, което би довело до постоянни конфликти
vii. иска мир за да може да доведе докрай реформите си и да превърне България наистина в християнска държава
v. 8ми Вселенски събор и създаване на автономна и автокефална българска архиепископия
i. 869 г. – тайни преговори с Константинопол, в които е обещана такава църква
ii. решенията на Вселенски събор не могат да се оспорват даже и от главата на християнството – папата
iii. => Византия иска решението да мине на събора
iv. официално съборът е свикан само и единствено за да премахнат Фотиевата схизма
1. тайни преговори – ако обявят преди съборът – Рим ще го провали => БГ и Византия изиграват папството
v. 867 г. – идва Адриан ІІ в Рим, във Византия Михаил ІІІ е убит и идва Василий І Македонец => сменя Фотий с Игнатий – страхлив и ограничен = > няма ги основните виновници за схизмата
vi. Игнатий мрази Фотий + горното => предпоставки за сдобряване
vii. Църквата и хората все още не са готови за разделянето й
viii. 868-9 г. – преговори за Вселенски събор за официално премахване на схизмата
ix. есен 869- февруари 870 г. – 8ми Вселенски събор
1. в последният ден БГ и Византия разиграват театър
2. източните църкви са повече – не се е знаело, че ще има спорове
3. 28.2.870 г. – кавхан Петър се появява неочаквано
4. папските пратеници протестират, но източните са мнозинство
5. питат българите какво духовенство са заварили => казват гръцко => диоцез от отдавна => решението минава
6. 4.3.870 г. – БГ църквата се връща под върховенството на Константинопол като автономна и автокефална
7. ръкоположен е епископ Йосиф, а следващите вече са избирани от владетеля
8. официално схизмата се премахва, но после се задълбочава
9. БГ църква – на 13то място по важност
10. кавханът се завръща с византийско духовенсто, а Павел Популонски е подкупен да си тръгне
11. Българите – покръстени отново на гръцки
w. Фотиевият събор (Константинопол) – 879-889 г. и още по-голяма степен на самостоятелност
i. Папа Йоан 8ми (872-882) – цел номер 1 – да ни върне на Рим
ii. Води активна кореспонденция
iii. Борис не бърза да го отрязва и поддържа кореспонденцията
1. създава илюзията, че при промяна на решенията на Вселенския събор ще приеме негова мисия
2. “Аз правя каквото ми кажат” ;

3. не иска да обтяга отношенията с никого
iv. единственият въпрос на Фотиевият събор – българският църковен въпрос
v. има силен враг и за двете църкви – арабите – тежко положение
vi. Фотий – иска същинско сдобряване
1. предлага българските епархии да се отпишат от списъците на Константинополската патриаршия
2. Рим мисли, че Константинопол се отказва сам от нас
vii. Йоан 8ми пише доволен до Борис: “Кога да пратя хората?”
1. Борис мълчи и не отговаря повече
viii. Докрай – поддържа мир с всички, но с Византия приоритетно
Въвеждането на славянска писменост в България
x. Кирил и Методий - подаряването на писменост на Великоморавия по идея на Фотий
i. 867 г. – идва Игнатий след Фотий и спира подкрепата за тях
ii. 869 г. – папата поема патронаж над славяните
1. Рим не може да се бори срещу писмеността, а като Византия се оказва, Рим я ползва като идеологическо оръжие
iii. Кирил и Методий – най-вече християни – приемат подкрепата на Рим
iv. Във Великоморавия това се проваля
1. папите балансират между Запанда Европа и Великоморавия
2. Немското кралство е недоволно, защото е инвестирало много
3. Рим трябва да избира между (византийският) славянски и собственият си диоцез => избира родното
4. след смъртта на Методий – папата съди новия архиепископ и почват гонения на учениците
v. началото на 886 г. – 3ма достигат България – Ангеларий (умира скоро); Наум (остава в Плиска) и Климент (Охридски...)
vi. има нужда от писменост за да се ограничи византийското влияние
vii. отдавна е искал тези хора – инструктирал е границите да ги пускат
viii. началото на 886 – говорят тайно за скрита масовизация на славянския
1. все още има византийско духовенство
2. далеч от елитарното ядро в Плиска, в Охрид славянският се масовизира и се подготвят повече от 3000 ученици, които ще станат свещеници и ще заменят византийското духовенство

**sNkR** · 12-06-2009, 13:43

http://download.http://www.teenprobl...0+ot+shekspir/

а това някой може ли да ми го пусне на ЛС?
Мерси за темата

**DoomShadow** · 12-06-2009, 14:48

моля който може да изтегли това плс :

http://zamunda.http://www.teenproble...wnload/358562/

**DesireToFire** · 12-06-2009, 14:54

http://download.pomagalo.com/387535/...=17956394&po=3
http://download.pomagalo.com/2889/za...17956670&po=10
http://download.pomagalo.com/174143/...17956755&po=97
Благодаря предварително =]

Тема: ПОМАГАЛО!!!!!

Контрол над темата

Търси тема

Изглед

Правила за публикуване