Отговор в тема
Иии това ако може http://download.pomagalo.com/153548/...antisemitizma/ . Сори че съм нахална, ама много ми трябват
If ya don’t give a shit ya getcha’ hellyeah
Throwin’ fists in the pit ya getcha’ hellyeah
Think you’re fuckin’ with this well hell no.
Balls, volume, strength getcha come on
Технически университет
ВАРНА
ФАКУЛТЕТ ПО ЕЛЕКТРОНИКА
РЕФЕРАТ
на тема:
Расизъм-‘’народи,раси,култура’’
Изготвил: Проверил:
Елена Валентинова Герджикова Гл.ас.Д-р М.Желева
Фак.№
Варна, 2009 год.
РАСИЗЪМ И НЕГОВИТЕ РАЗЛИЧНИ ФОРМИ
Расизъм (Rracialis m) това е социално предубеждение, съществуващо по отношение на група хора на основата на физически характеристики (пигментация на кожата, типични черти на лицето, текстура на косата, реч, маниери и други (етнически) показатели), които се забелязват отчетливо, но не се отразяват на такива биологически значими качества като пригодност или способност. Расизъм - това е идеология, която използва външните различия като основна причина за отказ за равно отношение към членовете на друга група на основата на т.н. “научни”, “биологически” или “морални” характеристики, считат ги за различаващи се от своята собствена група и поначало за по-долу стоящи. Такива расистки доводи често се използват за обосноваване привилегированото отношение към една група. Обикновено на тази група се дава предпочитание, макар понякога тя да се намира под заплаха (като правило, по нейна субективна представа), в сравнение с друга група, за да постави последната на “нейното място” (от социална и териториална гледна точка).
Понятието расизъм отдавна е загубило едностранното си значение – дискриминация на на расова основа. Явлението, чиито корени се губят някъде далеч назад във времето и днес ни изправя пред стени от омраза и насилие. Днес в началото на ХХІ век расизмът има много и различни основи. Той може да бъде на расова основа, може да бъде на верска основа, на културна, на идеологическа и каква ли не още друга. Расизмът съществува и променя лицето си съобразно времето. В резличните исторически периоди неговото лице е било различно – от гонението на цветнокожите и робството в Северна и Южна Америка, през геноцида на евреите през втората световна война та до ислямския фундаметализъм в съвременния свят – всичко това са различните лица на расизма, който е свързан неизменно с жестокост и агресия. България също не остава в страни от тези явления. С промяната на политическата система след 1989 г. имат своята скрита и явна проява. Макар и България като цяло да счита своето общество за много толерантно, все пак съществуват проблеми на основата на нетолерантност и дискриминация, които трябва да бъдат осъзнати и решени. Тези проблеми са свързани главно с ромското/циганското население, което е обект на лошо третиране от страна на полицията и на дискриминация във всички сфери на живота, в т.ч. образованието и заетостта. Равнището на толерантност в обществото е може би по-ниско, отколкото се представя обикновено,а през последните години в някои медии се забелязват тенденции към разпалване на чувството на нетолерантност и ксенофобия. Освен това се наблюдава липса на достатъчно информация за положението на различните малцинствени групи, живеещи на територията на България.
Расистките режими на ХХ в. са системната дискриминация в американския Юг, нацистка Германия и апартейда в Южноафриканската република – в контекста на развитието на световната история, а форми на западния расизъм от неговата поява в края на ХIХ в. до днес, двете основни негови форми – антисемитизма и теорията за превъзходството на белите или расизма произтичащ от цвета на кожата.
Антисемитизмът e враждебност към или дискриминация на евреите като религиозна или расова общност.Съдбата на евреите е изключително парадоксална: страстно търсене на земното царство и същевременно ¬ липса на собствена държава, каквато имат дори и най-незначителните други народи; месианско съзнание за предопределеност на народа и презрение и гонения от страна на другите народи; отричане на кръста като съблазън и разпъване на този народ през цялата му история. Но може би най-поразителното е това, че отреклият кръста всъщност го носи, а онези, които признават този кръст, толкова по-често разпъват останалите.
Има няколко вида антисемитизъм, които са различни, но могат да се съчетават и взаимно да се допълват. Аз няма да се спирам на онзи емоционално-примитивен антисемитизъм, който играе огромна роля в антиеврейските движения, но не е принципно интересен. Той се изразява в подигравки към евреите, в представянето им в комична светлина, в пренебрежение и погнуса към евреите, на които не се признават еднакви с другите хора човешки качества. Този антисемитизъм не е свързан с никаква идеология. Истинската идеология на антисемитизма е расовият антисемитизъм. Това е най-разпространената форма на омраза към еврействата. Германия е класическата страна на тази идеология. Тя може да бъде открита и във възгледите на велики немци, например на Лутер, Фихте и Вагнер. Евреите биват обявявани за нисша раса, отритната и враждебна на цялото останало човечество. А тази нисша раса се оказа най-силна, винаги побеждаваща останалите раси в условията на свободна конкуренция.От християнска гледна точка расовият антисемитизъм е абсолютно недопустим и противоречи на християнския универсализъм. Гоненията против католиците в Германия са предизвикани от това, че католичеството е универсалистично. Именно християнството провъзгласява истината, че не съществуват елини или юдеи. То е обърнато с лице към цялото човечество и към всеки човек, независимо от неговата раса, националност, класа и положение в обществото. Не само расовият антисемитизъм, но и изобщо расизмът не издържат критика от три гледни точки ¬ религиозна, морална и научна. Той е недопустим за християнина, който трябва да вижда във всеки човек образа и подобието Божии. Не само расизмът, но и национализмът е неприемлив за съвестта на християнина. Той е неприемлив за общочовешкото, хуманистично морално съзнание. Расизмът е антихуманистичен, той отрича ценността на човешката личност и допуска да се отнасяме към човека като към враг, който може да бъде унищожаван. Расизмът е най-грубата форма на материализма, много по-груба, отколкото икономическият материализъм. Расизмът е крайна форма на детерминизма и отрицание на свободата на духа. Над представителите на отритнатите раси тегне фатумът на кръвта, за тях няма спасение. Икономиката все пак се отнася до психичната среда, а не до физиологията и анатомията, и икономическата характеристика все пак не е характеристика, определена от формата на черепа или цвета на косата. Расовата идеология е по-висока степен на дехуманизация, отколкото класовата, пролетарската идеология. От класова гледна точка човек все пак може да се спаси, като промени своето съзнание, например като усвои марксисткия мироглед: дори ако е дворянин или буржоа по произход, може да стане народен комисар. Нито Маркс, нито Ленин са били пролетарии. А от расова гледна точка за евреите няма спасение, не може да му помогне нито приемането на християнството, нито дори възприемането на национал-социалистическата идеология, над него тегне фатумът на кръвта.
Но расизмът е несъстоятелен и от чисто научна гледна точка. Съвременната антропология разглежда като твърде съмнително самото понятие раса. Расизмът спада към областта на митологията, а не на науката. Съвременната наука не признава изобщо съществуването на "арийска" раса. Не съществуват никакви чисти раси. Като научна категория расата се отнася до зоологията, а не до антропологията; до предисторията, а не до историята. Историята познава само националности, които са сложна смесица от наследствени качества. Така наречената "избрана арийска раса" е мит, създаден от Гобино*, който беше забележителен художник и тънък мислител, човек, който обосноваваше не антисемитизма, а аристократизма; но като учен антрополог нямаше особена цена. Избраната раса е също такъв мит, какъвто е и избраната класа. Но митът може да бъде много ефикасен, може да съдържа взривна, динамична енергия и да движи масите, които не се интересуват твърде от научната истина и изобщо от истината. Днес ние живеем в епоха, която ражда митове. Но характерът на митовете е нещо твърде примитивно. Единственият сериозен расизъм, който е съществувал някога в историята, е еврейският. Обвързването на религията с родовите белези и с националността, вярата в предопрелеността на един народ, загрижеността за чистотата на расата ¬ всичко това са неща, които имат староеврейски произход, еврейско наследство. Не знам дали германските расисти забелязват, че всъщност подражават на евреите. Именно в расизма няма нищо "арийско", на "арийците" ¬ индийски и гръцки, е бил по-присъщ индивидуализмът. Но между еврейския и германския расизъм има разлика. Еврейският расизъм е универсално-месиански, той носи универсална религиозна истина. А германският расизъм е агресивен, завоевателен партикуларизъм. Расизмът означава дехристиянизация, дехуманизация, връщане на човечеството към варварството и езичеството.Съществуват и други видове антисемитизъм като икономическия и политическия. Политиката в тоя случай е оръдие на икономиката. Този вид антисемитизъм носи доста примитивен характер и е свързан с конкуренцията и борбата за икономическо надмощие. Евреите биват обвинявани в това, че спекулират твърде успешно и трупат печалби, като побеждават останалите народи в икономическата конкуренция. Но еснафът изпитва желание той да е по-силен в бизнеса от евреите. Омразата към евреите често е всъщност търсене на изкупителна жертва. Когато хората се чувстват притеснени и нещастни и свързват личните си притеснения със социални причини, те търсят и виновника, върху когото би могло да стоварят вината за своето нещастие. Това не прави чест на човешката природа, но човекът се чувства успокоен и някак удовлетворен, когато виновникът бъде намерен и може да му се отмъсти. И няма нищо по-лесно от това да се убеди простият и примитивен човек, че за всичко са виновни евреите. Почвата на емоциите винаги е готова да подхрани мита за някакъв световен еврейски заговор, за някакви тайни сили на "чифуто-масонството" и т. н. Аз смятам, че би било под достойнството ми да опровергавам "Протоколите на Сионските мъдреци". Всеки, който прочете това долнопробно съчинение и не е загубил елементарния си психологически усет за нещата, не може да не види, че този документ е нагла фалшификация на хора, които мразят евреите. Освен това може да се смята за доказано, че той е подготвен в съответния департамент на полицията и е предназначен за хора от равнището на такива отрепки от руския народ, каквито са посетителите на чайните на Съюза на руския народ. За наш срам трябва да кажем, че в емиграцията, която се смята за културна прослойка, Съюзът на руския народ надига глава и си позволява да разсъждава и да изказва авторитетни мнения по какви ли не световни въпроси. Когато на мене ми се случи понякога да срещна хора, които търсят виновния за всички нещастия на руснаците и виждат виновника в евреите, масоните и т. н., на въпроса "кой е виновен" аз отговарям много просто: как кой, ясно, че ти и аз, ние сме главните виновници. Такъв начин на търсене на виновника ми се струва най-християнски. Защото има нещо унизително в това, че поради страх и омраза към евреите те са считани за твърде силни, докато останалите са уж слаби, неспособни да издържат на свободно единоборство с евреите.Руснаците бяха склонни да смятат себе си за твърде слаби и немощни в съревнованието дори когато зад тях стоеше една огромна със своята армия, жандармерия и полиция държава, докато на евреите се гледаше като на силни и непобедими в борбата, когато бяха лишени от най-елементарни човешки права и се преследваха. Погромите над евреите са не само нещо греховно и нечовешко, те са признак не безподобна слабост и неспособност. В основата на антисемитизма лежи бездарието. Когато някой изразява недоволство от това, че Айнщайн, открил закона за относителността, е евреин, че евреин е Фарадей, че евреин е Бергсон, това е претенция на посредствеността. В нея има нещо жалко. Защото има само един начин да се бориш против факта, че евреите играят по-голяма роля в науката или философията: правє сам велики открития, бъди велик учен и философ. Ако искаш да се бориш срещу това, че евреите доминират в културата, начинът е само един ¬ собствено творчество в културата. Културата е област на свободата. А свободата е изпитание на способностите и силите. Унизително е да се мисли, че свободата винаги се е оказвала благоприятна за евреите и неблагодарна за неевреите. Трябва да се спрем и на още едно обвинение срещу евреите. Обвиняват ги, че били създали капитализма и социализма. Но би трябвало за привържениците на капитализма и на социализма да е желателно "арийците" също да имат честта да създадат нещо. Защото нали не бива всичко да се отстъпва на евреите? Оказва се обаче, че евреите са създали всички научни открития, евреите са забележителни философи, създали са капиталистическата промишленост, а също и световното социалистическо движение, което се бори за справедливост и за подобряване положението на трудещите си; в ръцете на евреите са цялото обществено мнение, свободната преса и т. н. Признавам си, че като "ариец" аз се чувствам засегнат и не съм съгласен до такава степен всичко да се предоставя на евреите. Ще се спра на въпроса за това, че евреите били създали капитализма и социализма. Преди всичко, ако това е обвинение, то не може да се повдига от името на едно лице. За привържениците на капитализма създаването на капитализма от евреите е заслуга, също както за привържениците на социализма създаването на социализма ¬ пак тяхна заслуга. Трябва да се избере едното обвинение. Това, че евреите някога са играли доминираща роля в създаването на капитализма, е теза, засегната в известната книга на Зомбарт. Безспорно е, че евреите са играли значителна роля в този процес, безспорно е също, че в техни ръце са се съсредоточавали големи капитали. За това са допринесли някои исторически формирали се качества на евреите. През средните векове евреите са се занимавали с лихварство ¬ единственото занятие, което им е било позволено. Еврейският народ създава типа на лихваря и банкера, но пак той създава и типа на идеалиста, беззаветно предан на своята идея, на бедняка, който живее изключително с най-висши идеали. Но и "арийците" също имат принос за създаването на капитализма и на капиталистическата експлоатация. Еврейският капитализъм се заражда сред търговското съсловие на Флоренция. Онези, които обвиняват евреите, че били създали капитализма, обикновено не са противници на капитализма, те просто биха желали да бъдат по-силните в капиталистическата конкуренция и да имат повече капитали от евреите. Заслужава внимание положителният факт, че Карл Маркс, евреин и социалист, е бил в известен смисъл антисемит. В своята статия по еврейския въпрос, която смущава мнозина, той нарича евреите носители на световната капиталистическа експлоатация. Революционният антисемитизъм на Маркс, между другото, опровергава легендата за някакъв световен еврейски заговор. Маркс и Ротшилд, и двамата евреи, са непримирими врагове, така че не е възможно да са участници в един заговор. Маркс се бореше против властта на капитала, включително и на еврейския капитал. Другото обвинение срещу евреите ¬ че били създали социализма и били главни участници в революционните социалистически движения ¬ очевидно може да произлиза единствено от хора, които не се гнусят от капитализма и биха предпочели запазването на капиталистическия строй. За руските антисемити това обвинение се свежда до твърдението, че руската комунистическа революция била дело на осъществяването на индивидуалните права на човека и основните свободи, не се явява расова дискриминация при условие, обаче, че такива мерки в последствие няма да доведат до утвърждаване на отделни права за различни расови групи. Такова действие, насочено към поправяне последиците от предшестващата дискриминация, обаче, не трябва да продължава след като целта, за която е било предприето, бъде постигната.
Особено ярък пример за расова дискриминация е Северна Америка в началото и средата миналия век (като в момента не говорим за периода на робството). Местното население индианците са принудени да живеят в резервати без никакви права, а негрите в гета при същите условия. Белите са господстващата привилегирована класа. В условията на расова дискриминация и насилие се раждат личности, които се борят и отстояват правата на онеправданите и подтиснатите. Най-яркият пример е животът и борбата на д-р Мартин Лутър Кинг, който много силно илюстрира живота на чернокожита в Северна Америка. Др. Мартин Лутър Кинг принадлежи към най-значимите личности на 20 век. Неговата успешна ненасилствена борба срещу дискриминацията на чернокожите в Съединените Американски Щати той води вдъхновен от идеите и методите на Ганди. През 1964 той получава Нобеловата награда за мир. Мартин Лутър има предимството да ходи на училище и в последствие да следва. Целенасочено той се подготвя за живота. Когато след блестящо завършване на следването си той може да избира между различни подходящи места, той решава да приеме място в Монтгомъри. Той не може да подозира, че именно този град ще предизвика решителния поврат в живота му. Монтгомъри, столицата на Алабама, разположен в южните американски щати, тогава страда от все по-обтягащото се расово напрежение. Младият свещеник на баптиската църква става свидетел на потстоянни трудности, на които са изложени членовете на неговата общност. Кинг е неподготвен за тази ситуация. По време на следването си той често наблюдава проблемите между чернокожи и бели в страната. Той разсъждава и върху структурните промени, които той счита за наложителни в името на съвместния живот в страната. Ценни идеи и съвети той получава от живота и делото на Ганди. Все по-често той стига до убеждението, че насилието предизвиква насилие. Ненасилието като средство за постигане на траен успех, той разбира като единствения възможен път за решаване на обществените проблеми в Америка. Кинг се осланя изцяло на Христовото учение. За практическото осъществяване той използва методите на Ганди. Борбата срещу несправедливостите и за равноправието на чернокожите представляват фона на краткия живот на Др. Мартин Лутър Кинг Младши. Като начало на движението често се приема Автобусният бойкот в Монтгомъри (1955), на който сме посветили отделна страница. Той е впечатляващ пример за една успешна акция на ненасилие: фантазия, творчество, дисциплина и организация в крайна сметка успяват да преодолеят сегрегацията в автобусния транспорт. Как се стигна до това? Началото на движението за граждански права и
ненасилствената съпротива с Мартин Лутър Кинг
На 01.12.195 5 чернокожата шивачка Роза Паркс се качва от търговския квартал на Монтгомъри в автобуса за Cleveland-Avenue. Тя е на път за дома си от Монтгомъри Феър, голям търговски център, в който тя работи през деня. Изморена от дългия работен ден, тя сяда на първите места зад тези, които са евреите. Фактически това не е вярно. Ленин не е евреин, не са евреи и много други лидери на революцията, не бяха евреи и огромните работническо-селски маси, които осигуриха победата на революцията, както и в подготовката за нея. В революциите винаги ще играят голяма роля потиснатите, угнетени националности, както и потиснатите класи. Пролетариатът винаги е участвал активно в революциите. А евреите имат заслугата, че са вземали участие в борбата за един по-справедлив социален строй. Но обвиненията срещу евреите в последна сметка опират до главното ¬ че се стремят към световно господство, световно царство. Това обвинение би имало морален смисъл в устата на онези, които от своя страна не се стремят към световно господство и не се борят за свое могъщо царство. "Арийците" обаче, включително арийците християни, които изповядват религия, призоваваща хората да се обединяват в името на Царството Божие, винаги са се стремили всъщност към създаването на земни царства. Евреите не са имали свое царство, не само световно, но дори най-обикновено земно, а християните са имали могъщи царства и са се стремили към експанзия и владичество
Расова дискриминация (Racial discrimin ation)
Всяко различие, изключение, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, национална или етническа принадлежност, имащо за цел отказването или намаляване на признаването и възможността за осъществяване на принципа на равенство на индивидуалните права и на основните свободи на човека в политическата, икономическата, социалната, културната или която и да е друга области на обществения живот. Позитивните действия, предприети с единствената цел за осигуряване на адекватно развитие на някои расови или етнически групи или отделни лица, нуждаещи се от такава защита, която може да бъде необходима за обезпечаване на такива групи и лица с равни възможности в използването и резервирани за бели. Току-що седнала, шофьорът на автобуса и заповядва, заедно с други трима чернокожи да се премести в дъното на автобуса, за да направи място на белите пътници, които току-що са се качили. Това е означавало, Госпожа Паркър, ако е трябвало да последва заповедта на шофьора, да стане, за да може мястото й да бъде заето от бял пътник от мъжки пол. Другите трима чернокожи веднага изпълняват изискването на шофьора. Но Госпожа Паркс остава спокойно да стои на мястото си. Последствието е, че тя е арестувана. Този отказ е един съвсем личен израз на вечния копнеж към човешко достойнство и свобода.
Някои познати, които бяха научили за задържането (членове на политическия женски съвет), стигнаха до споразумението, че автобусите в Монтгомъри трябва да бъдат бойкотирани от чернокожето население: "...само чрез един бойкот можем да дадем на белите да разберат, че няма да търпим повече подобно отношение."
Новината за арестуването на Госпожа Паркър и планувания бойкот се разпространява като пожар в града. Един комитет подготвя масово мероприятие и диплянка: "На 5 декември, понеделник, не пътувайте с автобус за работа, в града, на училище или накъдето и да е другаде! Отново е арестувана чернокожа и е хвърлена в затвора, защото е отказала, да отстъпи мястото си. Ако трябва да отидете на работа, вземете си такси, сами или с други, или идете пеша!" Същевременно е направен опит, към бойкота да бъдат присъединени осемнайсет таксиметрови фирми, водени от чернокожи, които да превозват хората на обичайната цена от 10 цента, което завършва с успех. Първоначалният успех е невероятен. Вместо очакваното 60% участие в бойкота, то е било почти 100%. Спящите, безучастни чернокожи са пробудени! В таксита, частни автомобили, пеша (понякога на разстояние до 12 мили!) те успяват да стигнат до работните си места и да се придвижат обратно. Взето е решение, да се създаде специална организация, която да се грижи за бойкота (Montgomer y Improveme nt Associato n, MIA, — Гражданско обединение за подобряване на расовите връзки), чийто президент става Мартин Лутър Кинг.
Протестът е трябвало да продължи толкова дълго, докато бъдат изпълнени следните изисквания: 1. от автобусните предприемачи да се гарантира вежливо обслужване, 2. пътниците да могат да сядат в такава последователност, в която се качват, 3. да се назначават и чернокожи шофьори по линии, които се ползват предимно от негри.
Освен борбената им позиция ("Изморени сме, да бъдем потискани постоянно и да бъдем брутално стъпквани") протестантите се обръщат и към принципа на ненасилието ("Искаме да убеждаваме, а не да упражняваме насилие. Любовта трябва да определя нашия тон").
За да се решават все по-големите организационни проблеми, е създаден транспортен комитет, финансов комитет, програмен и стратегически комитет. В началото на протеста най-важният проблем е транспортният въпрос. Това, което се реализира като работа и находчивост в тази сфера, е една от най-интересните глави на Montgomer y-Story. В първите дни те са зависими от таксиметрови фирми, които са собственост на чернокожи, и които превозват по трима души на цената на автобуса на стойност 10 цента. Когато полицейският комисар издава нареждане, според което всички таксиметрови фирми трябва да изискват минимална цена от 45 цента, се слага край на службата на такситата в бойкота. Така се създава доброволна автомобилна служба. Повече от 150 души участват със собствените си автомобили още в първите дни, а техният брой нараства за кратко време на 300. За тези коли е трябвало да бъде изработена специална система на пътуване. Хиляди диплянки се разпространяват сред протестиращите, върху тях са отбелязани 48 спирки за отиване и връщане. Само след няколко дни тази система заработва изненадващо добре. Но чернокожето население е така обзето от духа на протеста, че понякога хората предпочитат да се движат пеша. Ходенето пеша за много се превръща в символично действие. Броят на шофьорите се повишава и по друг непредвиден повод. Много бели домакини, независимо от това, дали са за сегрегацията, нямат желание да се отказват от своите домашни помощнички. И така те всеки ден ги взимат с колите си от кварталите, в които живеят, а вечер ги връщат в къщи.
Повече от 25 души са заети като шофьори през целия ден. Те работят шест дни в седмицата. На повечето спирки доброволци се грижат за това, всичко да тече гладко и пътниците да се превозват в съответните коли към целта си. Автомобилната служба е организирана по най-добрия начин, но поглъща много финансови средства. Служебните разходи на MIA се покачват на 5000 долара месечно. С течение на времето работата в бюрата на MIA става толкова много и така детайлирана, че е трябвало да бъдат назначени десет души. Всичко се финасира от дарения от всички части на Америка и отчасти извън границите й. "За да се издигне едно движение, трябва преди всичко да бъдат обединени хората, които принадлежат към него. Затова е необходима идея, от която те да се вдъхновят и към която да се придържат. Освен това вратата между народа и водачите трябва да е отворена. Всичко това го има в Монтгомъри." Ненасилствената съпротива става методът, по който работи движението, любовта е носещата идея, която подрежда всичко. Постоянно в църкви се състоят масови събирания, часове преди началото им църквите са препълнени. Вечер след вечер събралите се хора призовават в обич, вместо в омраза и се подготвят за това, ако е необходимо да понасят насилие, вместо да налагат насилие. Още от самото начало хората реагират с невероятно въодушевление на тези идеи. Чернокожето население на Монтгомъри наистина е готово, да търси нов път за преодоляване на кризата на расовите отношения.
Въпреки, че протестът е успешен, автобусните компании и градската управа се надяват, че той ще утихне след няколко дни. Когато автобусите остават празни дори и в дъждовни дни, те показват готовност за преговори. Много преговори остават обаче безуспешни. "Когато изпълним изискванията на чернокожите", казва автобусен предприемач, "те ще се бият в гърдите, че са постигнали победа спрямо белите. А това не можем да го приемем." Градската управа и автобусните предприемачи отстояват схващането, че премахване на расовото разделение не е законово възможно.
Чрез трик градската комисия се опитва да прекъсне бойкота на негрите. Тя пуска съобщение във вестниците, че известни чернокожи духовници са сключили споразумение с тях. Но MIA реагират бързо. Всички свещеници в града се свикват и биват помолени, да оповестят в църквите в неделя, че протестът продължава. След обиколка по нощните клубове и кръчми, в които се срещат чернокожи, те биват информирани за фалшивите доклади. Последствията на тези бързи действия водят до това, на следващия ден автобусите също да останат празни. Тъй като измамната маневра е неуспешна, градоначалниците уронват е поставена под въпрос.
Градоначалниците прибягват до политика на твърдата ръка. До арести се прибягва дори и за най-малките транспортни нарушения. Навсякъде в града са задържани шофьори на автомобилната служба, проверяват се шофьорските им книжки, застраховките, задават се въпроси за работното им място. На тези, които пътуват на стоп, се казва, че това е забранено от закона. Така доброволната служба Auto-Pool напълно е парализирана. Бомбен атентат върху дома на М.Л. Кинг нажежава обстановката. Търпението на чернокожите е изчерпано. Те са на път да отвърнат на насилието с насилие. Но влиянието на Мартин Лутър Кинг междувременно е достатъчно силно, за да може това да се преодолее. "Ако имате оръжия, вземете ги обратно в домовете си. Ако нямате такива, моля Ви, не се сдобивайте с тях! Не можем да решим този проблем с разплата. На насилието трябва да отвърнем с ненасилие!"
Когато противниковата страна забелязва, че няма да постигне нищо чрез актове на насилие, тя прибягва до масови арести. На дневен ред се изважда един стар закон, който забранява бойкота. Съдебни заседатели обявяват автобусния бойкот за незаконен. Над сто чернокожи са обвинени. Но чернокожите не се поколе*ават. Те нахлуват към затворите, за да се оставят да бъдат арестувани. Никой не се страхува. Никой не се опитва, да избяга от арестуване. Някога изпълненият със страх народ е напълно променен. Тези, които преди треперят пред закона, сега са горди, че биват арестувани в името на свободата. Мартин Лутър Кинг също е арестуван, обвинен и осъден на 500 долара наказание за нарушение на закона на щата Алабама, забраняващ бойкота. Но опитът, протеста да бъде осуетен, е неуспешен. Вместо да се замрази движението, методите на противниковата страна му придават още по-голяма сила. MIA се активира, като подава молба до съда, в която се изисква премахването на сегрегацията в автобусите. На 4 юни, 1956 съдиите решават, че законите за сегрегацията в автобусите в Алабама са противоконституционни. Адвокатите на Монтгомъри обжалват пред Висшия Щатски съд. Битката все още не е спечелена. Междувременно се правят все повече опити за блокиране на Auto-Pool. Застрахователни агенти отказват да застраховат колите под предлог, че рискът е прекалено голям. Застрахователен преговор с "Lloyds" в Лондон в крайна сметка решава този проблем.
Идва момент, в който Auto-Pool също да бъде обявена за незаконна организация, защото е обществена пречка и частно предприятие, което работи без разрешение и без концесия.
В тази трудна ситуация излиза решението на Висшия Съд, според което сегрегацията в автобусите е противоконституционна.
Повече от 12 месеца негрите водят ненасилствен протест, докато постигнат победа. Това е само началото на организираните мирни протести на чернокожите. Борбата за права продължава години. След убийството на д-р Кинг той се превръща в знаме на тази борба.
На 10 декември 1964, Осло, Норвегия д-р Кинг получава Нобелова награда за мир. В кратката му реч при връчването на наградата е синтезирана цялата философия и същност на борбата за социални, граждански и политически права на чернокожите в Америка. Тази реч звучи и днес също толкова актуалнои силно както преди четиридесет години.
На 04.04.196 8 г. Кинг е застрелян в Мемфис (Тенеси) от Джеймс Ърл Рей.
Апартейд. Думата "Апартейд" произхожда от "Afrikaans", езика на холандските бури, които се заселват в началото на 17 век в Южна Африка, и означава буквално разделяне или изолация.
- [afrikaans, от apart, "отделен, особен"], прилаганата от 1948 г. обществено-политическа доктрина в Република Южна Африка: Чрез политическо, социално, стопанско и териториално разделяне на расите трябва да се доведе до разделено развитие във всички области. Политиката на апартейд беше атакувана почти в цял свят, защото тя водеше до потисничество на всички така наречени "не-бели" африканци и затвърждаваше господството на бялото малцинство.
Апартейдът предизвика външно-политическата изолация на Южна Африка. Още от самото начало политическите организации на черните южноафриканци се бориха срещу апартейда. През 1990/91г. по време на президенството на де Клерк бяха отменени всички апартейд-закони; През 1993/94г. всички раси получиха политическо равноправие.
Началото на понятието апартейд не е възникнало първо от африканските националисти с победата на Националната партия през 1948г. В голяма степен, много от това, което правителствата от този момент нататък правеха в расово-политически аспект в Южна Африка, вече беше заложено през десетилетията преди това в понятието на сегрегацията, и като съдържание беше доразвито, подсилено и радикализирано от националистите. Понятието апартейд се появява най-вероятно за първи път през 1917г. в реч на по-късния Премиер-министър J.C. Smuts, но се превръща в употребяван термин едва по време на изборната борба за изборите през 1948г. Но ако апартейдът не е възникнал едва през 1948г., то тогава кога? Първите следи на южноафрикански расизъм се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на холандската Източно-индийска компания през втората половина на 17 век. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, така наречените свободни граждани, роби и чужденци ("бушмени и хотентоти"). До този момент не е съществувала групата на белите или европейците. Тенденцията на компанията през 18 век, да взима на служба само бели служители, подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. В течение на времето се утвърждава една социална йерархия, на чиито връх са били служителите на компанията и свободните граждани, а черните и робите са били накрая.
Без съмнение обаче груповата идентичност на белите се е подхранвала от религиозни корени. Като признаци на цивилизация за белите важали християнството и основното образование. Като следствие на това един бял човек, съответно християнин, се е възприемал като по-ценен от един "кафер", съответно езичник. Предизвикани от робското освобождение, нахлуването на новите британски господари в Кейптаун и появата на черни банди, при легендарното преселение през периода 1837-1846, около 10.000 души се отправят на север, североизток и там основават Африканската република Трансваал (1952) и свободната Оранжева Република (1954), в която непосредствено отражение намира чувството за превъзходство на белите при избирателното законодателствоСамо белите притежават избирателни права! Това много грубо проследяване на корените на южноафриканския расизъм се концентрира до момента само върху следите от расизъм при потомците на европейците в Южна Африка, тъй като те значително повлияват апартейда на 20 век. За да се добие пълна представа, трябва да се хвърли и кратък поглед върху повлияния от британците район Натал, в който шотландецът Теофилус Шепстоун, в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда едно ясно териториално разделяне на чернокожето и бяло население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на културата на чернокожите под влиянието на култура на белите. Военните спорове между потомците на европейците и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в двете Африкански държави Трансваал и Оранжевата Република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на 20 век.
В края на 19 век във върховете на района Witwaters rand около по-късния Йоханесбург се откриват първите златни залежи, които заедно с диамантите предизвикват огромен стопански процес на трансформация. До средата на 20 век Южна Африка се превръща от чисто аграрна страна в аграрна и мино-добивна страна, докато накрая се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожа работна ръка, нахлуват в района около Йоханесбург.
За установяването на политика на сегрегация от съществено значение е южноафриканския процес на индустриализация и урбанизация. Защото в индустриалните райони "на ръба" младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се със селския си манталитет и расисткото си чувство на превъзходство, е бил внезапно принуден, да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените чернокожи. В южно-африканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите, и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимуществата за белите при профсъюзите и парламентарните решения. През 1910г. с основаването на Съюза на Южна Африка само бели мъже получават избирателно право. Това време може да бъде определено като периода в южноафриканската история, през който се изясняват основните представи по отношение на расистката политика на разделение, и когато южноафриканският парламент започва да кодифицира законово расовото разделяне.
Вълната от закони и разпоредби през около осем десетилетия апартейд могат грубо да бъдат поделени на четири категории.
1. Намаляването на земеделската земя и посочените преди това проблеми на индустриализацията и урбанизацията създават предпоставки за пространствено разделяне.
2. Успоредно с това са правени опити за налагане на сегрегация в стопанския живот.
3. Тясно свързана със сегрегацията в стопанския живот е била политическата дискриминация на не-белите.
4. Едва в края на 20-те години се взимат законови мерки, които имат за цел пълното отделяне на южноафриканците от сфери в личния живот чак до интимната сфера.
Ето и един цялостен поглед назад върху политиката на апартейд след вземането на властта на Националната партия през 1948:
По времето на премиер-министъра Малан (1948-1954) и Strijdom (1954-195, управата в Южна Африка се е стремила към господството на белия човек в ежедневието и в политиката. Всички обичаи и конвенции на предишната политика на сегрегация по това време се превръщат в закони на апартейда. Този период може да се разглежда като кулминация на "petty" апартейда, малкия апартейд, който прави очевидна дискриминацията на не-белите. През ерата на H.F. Verwoerd (1958-1966) расовата политика на разделяне е приоритет. Бившите територии на племената трябвало да се превърнат в независими държави, "Homelands", да бъдат променени функциите им и по този начин да бъде създадена една малка, богата, бяла Южна Африка. Но сметката на Verwoerd се оказва неточна: Проблема на милионите черни в градовете и изоставането на международното признание на Homelands не са били предвидени в сметката на правителството. В международен аспект по времето на управлението на Verwoerd се поражда критика, което всъщност все още не носи последствия със себе си. Извършвани са били периодични козметични корекции, за да може вече да се говори не за апартейд, а за "отделено развитие". Отделът за "работа с местното население" бива преименуван в "отдел за съвместна работа и развитие". Историята на съпротивата в Южна Африка може да бъде разделена на две части. Първата фаза представлява опита на местните да отхвърлят покоряването им от колониалната власт и да съхранят своята независимост. Във втората фаза понятието за съпротива характеризира борбата на колонизираните, да отстранят колониалното господство, или поне да постигнат изравняването им с колониалните господари. С растящата репресия съпротивата в Южна Африка става все по-силна, през 1986г. е обявено извънредно положение и шестват безпокойства, наподобяващи гражданска война. В съпротивата участват многобройни организации и движения, които не могат изцяло да бъдат изброени. Целта на този раздел е да представи най-важните действащи лица и техните стратегии.
African National Congress (ANC)
АНК е традиционната и най-важна платформа, върху която се организира мнозинството на чернокожите. През 1912г. като реакция на изключването на чернокожите от политическия процес е основан South African Native National Congress (SANNC), който по-късно през 1923г. е преименуван на АНК. До 1940г. АНК е относително слаба организация, което се обяснява с липса на силно ръководство и управление, както и с липсата на ясна политическа програма, с което се обяснява и малкият брой на членовете й.
Чрез основаването на младежка лига се пристъпва се към обновяване на АНК, така наречената ANC Youth League, която призовава и жените към участие. Нелсън Мандела постъпва в ANC Youth League през 1944г. в годината на нейното основаване. До 1949 ANC се стреми към изравняване на всички във всички области на обществения живот.
С изборната победа на Националната партия през 1948г. и непосредсвеното подсилване на дискриминацията, разделянето и репресията, политиката на чернокожото население се променя: Те вече не са в състояние да се молят за отстъпки, а изискват равноправно участие във властта и отмяната на тяхното законово-уредено безсилие. Това се увенчава с основаването на Freedom Charter (1956), което предизвиква със себе си отцепването на радикалните крила на ANC, на Pan Africanis t Congress of Azania (PAC). През 1960г. ANC и PAC призовават към гражданско неподчинение под формата на невъоръжена демонстрация срещу паспортните закони. Тъжното последствие е кървавото клане при Sharpevil le, при което от полицията са убити 69 демонстранти и 178 души са ранени. Поради последвалите безпокойства в цялата страна, на 8 април 1960г. правителството забранява както ANC, така и PAC. Времето на съпротивата без насилие е отминало и двете организации стават нелегални, като основават двата въоръжени клона Umkhonto we Sizwe (ANC: Копие на нацията), и Poqo (PAC: Самите ние). На насилието се отвръща с насилие. Правителствени офиси и електрични инсталации политат във въздуха. През 1964г. Нелсън Мандела е арестуван, малко по-късно и останалата част от ръководната група, всички са осъдени на доживотен затвор. По този начин до този момент е пречупена политическата съпротива на чернокожите. Едва в края на 70-те години, когато в южнофриканското стопанство настъпва структурна криза, Ангола и Мозамбик получават независимост и се появява Black Conscious ness Movement, стига се до безпокойства, преди всичко в студентските и ученически среди, които демонстрират срещу въвеждането на езика на африканерите в училищата. Ученическите бунтове започват в Совето и се разпространяват по-късно в цялата страна. Радикализацията на другите съпротивителни движения води до предимството за ANC, бели също да се включат в техните редици. Във времето след това в Южна Африка възниква една култура на насилие, която почти не е контролируема: Бомби избухват в търговски центрове, ръчни гранати се хвърлят в ресторанти, въпреки, че изгнаническият ANC се разпорежда от щаб-квартирата си в Лусака (Замбия), че нападенията трябва да останат ограничени само върху не-цивилни цели. През 1986г. правителството реагира с обявяването на извънредно положение. Но вместо продължение на курса на конфронтация, се налага прагматизма, двете страни протягат ръце. Стига се до първите разговори, до обмяна на мнения, представи за бъдещето. Мандела, въпреки, че е в затвора, води разговори с тогавашния президент Бота, групи от заинтересовани посещават щаб-квартирата на ANC в Замбия.
През периода 1966-1978г. Южна Африка бавно изпада в изолация. През 1976 се стига до въстание на черните в Совето, пристанището на Йоханесбург и някога приятелските колонии Ангола и Мозамбик се превръщат във "фронтови държави", като обявяват война на Южна Африка. За да се прекъсне изолацията се провеждат първите разговори с не-бели и повечето от законите на "petty" апартейда биват анулирани през 1974г.
В началото на ХХІ век би трябвало расизмът и неговите форми да съществуват само в най-мрачните моменти на човешката история, но за съжаление фактите говорят друго.
Създадени са редица организации, които защитават човешките права в тази насока.
Време е вече понятието расизъм да остане в историята
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
здравейте за утре ми трябва есе по философия на теми :
1.християнството е дълбоко тъйна религия на всемирната скръб-Бодлер
2.ние може би сме само играчки в ръцете на боговете и за нас целта на тази игра си остава загадка
3.бъзсмъртните са смъртни и смъртните безсмъртни.Тези живеят за сметка на смъртта на онези а онези са мъртви заради живота на тези-Хилон
4. ако бог не съществува то има поне едно битие при което съществуването предхожда същността
ако някой може да ми намери някакво есе да е що годе добро ще му бъда много благодарен мерси предварително на всички отзовали се
Първоначално написано от iveetyy
http://download.pomagalo.com/138396/...=18023280&po=4 ако може някой да ми го свали, бих била много благодарна
П.П. Когато го копирам и направо го сложа да се отвори става, но като напиша линка тук и натисна на него не ставаАко не се отвори линка, става въпрос за речник с исторически термини
трябва ми това ---> http://download.pomagalo.com/247955/...rnite+sistemi/
Темите са ви пратени на лични съобщения а ти "iveetyy" ако още ти трябват тези теми кажи им имената,защото линковете които си дала не ми излизат
OnLy God CaN Judge Me !
Въздухът като дисперсна система
Веществата в природата, както и тези получени от човека, много рядко са в чисто състояние. Обикновено те съдържат примеси от други в-ства или са смеси. Например: въздухът, морската вода, млякото и други. Въздухът е смес от азот, кислород, въглероден оксид и други газове. Морската вода – соли, разтворени във вода. ...
Системи от две или повече вещества, при които едно вещество, раздробено на малки частици, е разпръснато в друго вещество, се наричат дисперсни системи (disperses-разпръснат).
Дисперисни системи са млякото, мъглата, цигареният дим, при който в газова среда са разпръснати неизгорени твърди частици (въглерод), напоени с катранени вещества.
Всяка дисперсна система е съставена най–малко от два компонента. Разпръснатото вещество се нарича диспергирано вещество.Когато разпръснатото вещество е под формата на отделни капчици, кристалчета или малки мехурчета, говорим за фазово дисперсни системи. При тях различаваме дисперсна фаза (диспергираното вещество) и дисперсна среда (веществото, в което е разпределена дисперсната фаза). Когато двата компонента се състоят от частици с молекулни размери, не се говори за дисперсна среда. В такива случаи дисперсните системи се наричат газови смеси и разтвори или молекулно (йонно) дисперсни системи. При тях ролята на среда се изпълнява от веществото, което има същото агрегатно състояние като ситемата или е в по-голямо количество при еднакво агрегатно състояние на двете вещества. Например в многокомпонентната система мляко водата е дисперсна среда, а маслените капчици са дисперсна фаза.
Въздухът е молекулно дисперсна система. Той представлява смес от различни газови молекули. Азотът (78%), кислородът (21%), аргонът (0,93%) и другите благородни газове са негови постоянни съставки до 100 км височина. Освен това въздухът съдържа голям брой променливи по своето съдържание съставки. Такива са водните пари, въглеродният диоксид, метанът, азотните оксиди, озонът и много други. Те също са молекулно дисперсни системи и са размесени с молекулите на постоянните съставки. Тяхното съдържание във въздуха зависи от мястото, където се прави изследването.
Но въздухът е и дисперсна среда. В него се съдържат различни количества прах под формата на микроскопични или видими с невъоръжено око прашинки. Въздухът съдържа още сажди, получени от непълното горене на различини въглеродсъдържащи материали – въглища, дървесина, нефтопродукти и др. Той съдържа и оловни аерозоли, които се получават от автомобилите, които използват оловосъдържащи бензини.
Всички примеси към основния състав на въздуха са повече или по-малко вредни за човешкото здраве. Ето защо се вземат съответните мерки за тяхното премахване. Електро- и топлоцентралите се снабдяват със специални филтри, които задържат 99% от саждите и пепелните частици, и сероочистващи инсталации (СОИ). Тези СОИ пречистват вредните газове, които се съдържат в дима.За целта се използва варовик и вода, които при смесването си образуват варовиково мляко. Димът се пуща през СОИ и минава през дъжд от варовиково мляко, което улавя вредните газове и пада във специални помпи, които го изпращат в цех за производство на гипс. През комина излиза само пара.Най-близката сероочистваща инсталация до нашата община се намира в „Енел Оперейшънс България” АД.
Над големите градове с интензивно автомобилно движение все още тегне смогът. Това е въздушна смес, която се получава главно от вредните съставки на автомобилните отходни газове. В състава на смога влизат въглероден диоксид, въглероден оксид, азотни оксиди, недоизгорели въглеводороди с канцерогенно действие, оловни аерозоли, озон, сажди, прах и мн.др.
Смогът е особено вреден за децата и за хората от така наречените рискови групи.
За намаляване на вредните отработени газове от автомобилите оловния бензин се заменя с безоловен. Така с 40% се намалява токсичността на автомобилните газове. На автомобилите се поставят каталитични обезвредители. И все пак това не е най-пълното решение на проблема. Може би усъвършенстването на електромобила ( електрокара) ще бъде решението на бъдещето.
ЕКОЛОГИЧНИ ОПАСНОСТИ В ТЕЦ
Топлоелектрическите централи са най-големият източник на замърсяване в енергийния отрасъл.Съобразно количествата на използваните горива преобладаващите емисии на замърсяване са от прах,серни,азотни и въглеродни окиси.Екологичните проблеми ,свързани с експлоатацията на ТЕЦ и възможностите за тяхното решаване,винаги са били предмет на проучване и анализиране,но в различна степен и насоченост през отделните периоди от време.По принцип екологичните разработки и приеманите решения са аналогични с тези в напредналите страни от Европа и света,но тяхното практическо осъществяване се извършва със закъснение от 5-10 години.
Преимущественото развитие на ТЕЦ,използващи местни въглища с високо пепелно съдържание,което е характерно за периода до 1970г.определя као първоетапна задача да се решат проблемите с очистване на димните газове от прах.Определено може да се счита,че на настоящия етап този проблем е решен успешно и в степен,отговаряща на международните норми.Някои от ТЕЦ,изградени в големите градове,бяха реконструирани за работа с мазут и природен газ, а в останалите ,които продължават да работят с въглища, са монтирани високо ефективни електрофилтри, с коефициент на очистване над 99%. Поради недобра експлоатация на филтрите обаче емисиите от прах са значителни.
Доста по-различно е положението със замърсяванията от серни,азотни и въглеродни окиси. До подписването на международната конвенция за намаляване на трансграничните замърсявания в България действаха екологични норми,третиращи само максимални концентрации. Поради това дълго време не бяха разгледани проблемите за изграждане на сероочистващи инсталации.Трябва да се признае обаче,че дори и в страните от Западна Европа тези проблеми също бяха решени в по-късен период. (В ТЕЦ”Марица изток 3’’ вече има такива сероочистващи инсталации, виж стр.2)
В изложените причини и съображения в продължение на много години усилията бяха насочени към намаляване на максималните концентрации от серни и азотни окиси.Главно реализиране на тази задача бе изграждането на комини с голяма височина. Така например в ТЕЦ’’Марица изток 2’’ и в ТЕЦ”Марица изток 3’’ бяха изградени комини с височина 325 м, в „Бобов дол’’ – 200 м, а в много други ТЕЦ, използващи по-качествени горива или с по-малка инсталирана мощност-с височина 180 м. Тези технологични решения доведоха до относително намаляване на максималните концентрации, но не и на емисиите на серни и азотни окиси.
Съдържанието на сяра в лигнитните въглища от комплекса „Марица изток’’,които имат по-широко приложение в енергийния отрасъл е около 2,7% , а на използвания мазут за енергийни цели- 3,5%. При тези стойности, без наличие на сероочистващи инсталации за нито един енергиен обект, включително и отоплителните централи със сравнително малка мощност, които работят с тези два вида горива , не може да бъдат спазени както вътрешните ,така и международните норми за пределно допустими емисии на серни и азотни окиси.
Анализът на емисиите показва ,че трите електроцентрали в комплекса „Марица изток” изхвърлят годишно около 78% от общите емисии на серен двуокис в България.
На битовия сектор се падат около 120-160 хил. т изхвърляния от серен двуокис. Конкретните данни сочат ,че около 85% от тази емисия е от изгарянето на брикети. Следователно към 90% от емисията на серен двуокис в България се дължи на работата на централите и брикетното производство.
Не е много по-лесен проблемът с емисиите на азотните, въглеродните окиси и преките прахови емисии. Силната променливост на тези емисии и липсата на постоянен мониторинг ограничава точността на тяхната констатация и прогноза.
ще може ли да изтеглите тези темички
http://download.pomagalo.com/194444/...=18226415&po=2
http://download.pomagalo.com/298709/...yata+na+vazov/
http://download.pomagalo.com/42530/k...=18226482&po=6
1.
Стихотворението "При Рилския манастир" на Вазов е част от цикъла "В лоното на Рила".Тук органично се сливат двата аспекта при изображението на природата в творчеството на поета-природата като родно пространство,пейзажно дефинирана ("Сега съм у дома.Наокол...планини...","Над мен Еленин връх...","в сърцето съм на Рила") и природата като наднационална,божествена(" ега съм у дома,сега съм в моя мир/мир въжделен и драг").Това са думи на един възторцен патриот,включващ ценности от наднационален и универсален порядък."При Рилския манастир" не е само стихотворение,което да изрази красотата и великолепието на Рила.Това е творба,в която автора казва къде се чувства най-добре,това е показано в началото на всеки един стих("Сега съм у дома").Дори родното му място да не е в сърцето на Рила,Вазов го приема като свое ,място където се чувства най-спокоен ("Тук волно дишам ази,по-светло чувствам,...").Чувства се отново човек,творец("Сега съм у дома,сега съм пак поет..").Когато е в Рила Вазов чувства,че нищо друго не съществува,че злините по света и в страната ги няма и всичко е чисто,невинно и добро.С височината си планината сякаш е сложила преграда и не допуска болките,страданията и съмненията ("световните злини,тревоги са далеч-/за тях е тя стена до небесата турила..").Вазов се прекланя пред величествената природа на Рила,но не забравя и да каже още веднъж,че смята това място за свой роден дом.Той не се чувства като гост ,а напротив сякаш целия си живот е прекарал в Рила (" не съм тук страннен гост "."Бе моят идеал величествен и прост/поклом,скали,води!Поклон ели гигански...")Омаян и упоен от пленителната мощ и прелест на природата на Рила,поетът открива в нея храма на собствената си душа.Сремежът за пълно сливане и разтваряне на човека във вселенската хармония намира най-ярък израз в последната строфа:
Сега съм у дома -участник в рилский хор
Аз тук не се родих-тук бих желал да тлея-
. . .
в величествените обятия на Рила.
В тази творба най-ярко личи Вазовото усложнено отношения към природата,израз на една любов,в която природа и родина се събират.
2.
Природата в поезията на Вазов
Една от големите заслуги на Вазов към българската поезия е,че той открива за нея природата като извор на поетическо вдъхновение и като самостоятелен обект на поетическа възхвала .Той показва с творчеството си колко неправилно мислят тези , които смятат , че “не е поезия да се възхищаваш от природата и да зяпаш мъртви канари”. Поетът с жар и с искрена убеденост възкликва: “ Не , има , брате мили , поезия висока и в чудната природа :да,тя е там навред !”
Мотивът за природата във Вазовата поезия не е нито случаен , нито временен. От първите си стъпки на поет(“Борът”) до последната си стихосбирка (“люляка ми замириса”) , той възпява нейната красота и своето преклонение.Вазов отраства в един от най- прелестните кътове на родината.Детските и юношеските впечатления са основа на силно и непосредно чувство за природата ,което по-късно укрепва ,добива дълбочина и се нюансира под влияние на цялостното творчество и идейно израстване на поета.За това съдим и от думите му пред проф. Шишманов , когато разказва за учението си в Калофер:”Природата още не ме интересуваше .Мара Гидик не говореше на въображението ми.”Не е случайно също,че изображението на природата се налага особено подчертано в поезията на Иван Вазов през 90-те години – в стихосбирките “Поля и гори” , “Звукове” , и “Италия” .Обществената действителност отблъсква поета със своите егоистични и прозрачни интереси ,с дребнавостта и нищожеството на чувствата и го кара да търси душевна бодрост,вяра и успокоение в красотата на планините , на вековните гори и на ширните поля.
Основното чувство ,което изразява Вазовата пейзажна лирика , е възторг от величието и девствената красота на природата .поетът е опиянен от нейните прелести ,обхваща я в нейната безкрайност и вечност.Романтичното чувство за възвишеното и грандиозното в природата прави естествен патетичния тон в тези стихотворения.Полетът на поетическото вдъхновение при чудната гледка на могъщите планини го води неусетно и до философски размисъл върху битието и неговата същност.Така романтичното чувство за природата естествено води до пантеистично то и възприемане.Вазов я обожествява ,чрез нея той се стреми да проникне в тайните на вселената , сред нея диша с “битието на всемира “.Тези са най-характерните чувства и идеи за Вазовата пейзажна лирика.Но те не са единствените.Вазов има и стихотворения , които завладяват със своята нежна съзерцателност ,в които величественият мащаб е заменен с емоционално импресионистична картина.Освен това често природата , като контраст ,извиква размисъл за съдбата на човека.В редица стихотворения са изразени патриотични ,социални и хуманистични чувства .Пейзажната лирика на Вазов вълнува хуманистични и патриотични идеи ,насочва към задълбочен размисъл върху човешкия живот.Романтичният контраст- природа и общество , у Вазов придобива ново съдържание ,като изразява по- конкретен граждански и патриотични чувства.
Вазовата пейзажна лирика е проникната от обич и преклонение преди всичко пред родната природа . Пресъздадена е красотата на българската земя , на българския пейзаж.Най- голямата поезия на Вазов открива в планината .Особено развълнувано той пише за Рила,Пирин и Родопите.Планината най – силно въздействува на неговото въображение.Тя го омайва с величественото и безграничното , със светлото и жизнерадостно в нея.Вазов постига изключителна релефност на пейзажа .Няма друг поет у нас , който да може така внушително да предаде грандиозността на възвишаващите се планини ,да обхване с един поглед техния безкрай и ги възпее възторжено .
3.
Каква е природата за Вазов според стихотворението “При Рилския манастир”
Не един или двама, български или чужди поети и писатели са възпявали в своите произведения красотата на българската природа. Чувството, което човек изпитва когато е сред родната природа, силата и вдъхновението, които тя му дава трудно могат да се опишат с думи. Като изкусен майстор на словото и познавач на родния език в много свои произведения Ив. Вазов изразява своята почит и възхита от чудната българска природа. Роден в подножието на Стара планина и в живота, и в творчеството си Вазов отдава нескрито предпочитание към планинския пейзаж. С особена патриотична гордост звучи стихотворението “При Рилския манастир”. Тези стихове са пряк израз на преклонението на поета пред величието и красотата на нашата природа, неговата благодарност за силата и духовната мощ, които тя му дава.
Още от първите редове на стихотворението пред нас се разкрива един величествен пейзаж, изпълнен с живот и движение.
Цитат /1/ “ Наокол планини и върхове стърчат; гори високи, диви
шумят;потоците, кристални и пенливи, бучат”
Това кътче от нашата земя, преминало през сърцето на поета, сякаш оживява пред очите ни. Читателя чува шума на потоците, усеща пулса на живота, който “кипи на всичките страни”. Чрез тази прекрасна природна картина Вазов изразява възторга и опиянението си не просто от природата, а от българската природа. За него тя е топлата майчина прегръдка, нежността и любовта, красотата и щастието, към които всеки човек се стреми. Използвайки метафора и сравнявайки природата с майката, поета ни внушава, че за него тя е нещо свидно, ценно и незаменимо, така както е майката за своето дете.
Цитат /2/ “ Природата отвред, кат майка нежна съща,
навява ми песни, любовно ме прегръща.”
В дебрите на този колоритен пейзаж, пълен с настоение и музика, човек сякаш се пренася в един друг свят, светъл и хубав, душата му се унася в духовното идеално царство на природния мир, “мир въжделен и драг”. За поета природата е вдъхновение, извор на сила и мощ. Тя е двигателят, който тласка човека към “нов живот” и “нови ощущенья”, зарядът, който го зарежда с “прясна сила, мощ и тайни песнопенья.....” Природата е свободата на духа и тялото, фокусът, който събира всички трептения и копнежи на човешката душа.
Цитат /3/ “ Тук волно дишам ази,
по-светло чувствам, свещен, отраден мир
изпълня ми духа”
Стихотворението “При Рилския манастир” е една лирическа изповед, която достига своята кулминация, когато поет и природа се сливат. Говорейки за въздействието на природата върху човешката душа, Вазов
изразява идеята си за единството на човека с природния свят. Човека е човек, когато е близо до природата, той е част от всичко, което тя е създала.
Цитат /4/ “ Разменям тайна реч с земя и синий свод
и сливам се честит във техния живот”
Природата за поета е живителната капка, която утолява духовната му жажда. Тя е неговото вдъхновение, което окриля творческата му мисъл, музата, която го кара да се чувства отново поет.
Цитат /5/ “ Сега съм пак поет-
във лоното на таз пустиня горска, свята;”
Признанието на поета е искренно и убедително. То доказва, че природата е необходимост за него така както въздуха, водата и слънцето за всяко живо същество. Тя е неговото вътрешно “аз”, неговия разум и сърце. Затова лирическия герой разбира свободно нейния език, влива се в рътъма на нейния живот.
Цитат /6/ “разбирам на леса любовний тих привет,
на струите шума, на бездната мълвата.”
Спокойствието и уединението, което лирическия герой получава от общуването с природата са прекъснати от мислите за “световните злини”. Но въпреки това той се чувства защитен, защото е сред природата. Тя е неговата майка-закрилница, неговата предпазна броня срещу всички злини и тревоги на настоящето.
Цитат /7/ “ ....в сърцето съм на Рила.
Световните злини, тревоги са далеч –
за тях е тя стена до небеса турила”
Попаднал в прегръдката на този огромен величествен океан – природата, поета се преражда. За него природата е добрата фея, която докосвайки всяка струна на неговата душа, го прави по-добър. Тя е хапчето, от което неговия дух се нуждае, глътката въздух за неговото съществуване.
Цитат /8/ “усещам се добър, почти невинен веч.
Духът ми се цери след жизнената битва,
Вкушавам сладък мир във песни и молитва.”
В края на стихотворението поета изповядва своето съкровенно усещане, че вече не е чужд сред природата. Затова споделя с нас “не съм тук странен гост.” Така тази велика магия наречена природа се превръща в негов идеал. Тя става неговото верую, пред което той синовно се покланя.
Цитат /9/ “Природата всегда, но буйната природа,
бе моят идеал, величествен и прост.
Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!
Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”
Поезията на Иван Вазов е като въздуха, който дишаме без дори да се замисляме. Вазов винаги е смятал, че българският писател трябва да бъде близо до народа, да чувства и пише по български. В едно свое изказване той заявява: “ Аз пях за България, защото я обичах, прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея.” Затова стиховете на Вазов са школа за национално възпитание на всяко поколение български граждани.
http://download.pomagalo.com/119762/...e+vsichki+nie/
ако може на ЛС
@sNkR пратих ти го
@DarinCetYy
МАКЕДОНСКИ
– АВАНТЮРИСТ ИЛИ ГЕРОЙ
Повестта “Немили-недраги” заема важно място в българската белетристика. От една страна, тя е продължение на прозата на Каравелов, Друмев и Блъсков. От друга – творбата е повлияна от фернския романтизъм и е стъпало към създаването на романа “Под игото”.- Писателят, от когото се учи Вазов, е Виктор Юго. В “Немили – недраги” можем да видим герой, който удивително напомня като характер героите на Юго. Това е Македонски.
Славният хъш е типичен романтичен герой. Той е различен от останалите – има изклчителен характер, който проявява при необикновени ситуациии. Притежава авнтюристичен дух, при необикновени ситуации. Притежава авантюристичен дух, който все го тласка към опасността. Македонски е човек на действието. Трудно му е да понесе унизителния живот в чужда страна. Но винаги намира начин да се справи с положението- дори ако му се налага да мами и да краде. На дело той доказва патриотизма си, когато преминава Дунава, за да занесе писмо на Левски. Тогава от авантюрист хъшът се превръща в герой.
Портретното описание на Македонски в първа глава на повестта представя героия като “висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави дръзки очи”. Той носи “огромно извехтяло и без копчета палто”. Детайлите ни подсказват, че то вероятно не е негово, а е намерено или подарено. Но тази външност на живеещ в бедност човек контрастира на дръзките му очи, които говорят за силен и авантюристичен дух.
Героятима силно влияние върху останалите хъшове. То се дължи на слуха за миналато му като войвода на хайдушка чета в Матедония. Уважението, с което се ползва сред събратята си по съдба, се дължи и на неговия силен характер. Той е роден за водач. Често се самоизтъква и желае да е център на внимание. Такъв е, когато го срещаме за пръв път – той разказва за героична битка с труците, а Странджата го поправя, щом сгреши или преувеличава.
Образът на Македонски е противоречв и слолжен. Героят минаги е готов да помогне на останалите хъшове, когато са изпаднали в нужда. Когато се запознава с току-що пристигналия Бръчков и разбира, че се нуждае от храна и подслон, Македонски го отвежда в кръчмата на Странджата. Това обаче не мупречи после да го обере на карти. След каго го е сторил, пък му казва: “Щото е мое, то е и твое.”
За разлика от останалите хъшове Македонски най-добре се справя с безславното и мизерно настояще. Той е човек със силна енегия, която постоянно го подтиква към действия. Понякога те не са особено героични. Така например героят изяжда запасите на учителя Владиков и продава дрехите му. Представата, която повествователят изгражда за Македонски е като за човек, изграден от противоречия. По време на представлението в четвърта глава той най-много се вживява в ролята си. Героят забравя, че е на сцената, и има усещането, че е в Балкана. Макар и комично, поведението му е на човек, който безкрайно мниго обича родината си.
Мизерните условия, при които живее Македонски, изкарват наяве неговите недостатъци и слабости. Но в десета глава идва момент хъшът да покаже истинската си същност и той се превърща в герой, който постига единство между думи и дела.
Тази глава започва с пейзажно описание. Мразовитата зимна нощ е подходящ он за изява на изключителен герой като Македонски. Има нещо едновременно красиво и плашещо в този пейзаж. Той е зареден с напрежение. Граченето на чавките внушава усещането за злокобност. Колибите на отстрашнишя бряг са сравнени с гробове.
Георият се е преоблякъл като влашки селянин. Този факт говори занеговата съобразителност. Но целият му вид носи характеристиките на мрачния пейзаж: “Нямаше нищо по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо оттая черна сянка, която сред нощта като привидение се мърдаше над задрямалата бездна”. Епитетите “по-страшно, по-тайнствено и по-зловещо” (прилагателни в сравнителна степен) и “черна” засилват атмосферата на злокобното напрежение. Това се постига и от метафората, с която е назован Дунав – “Задрямалата бездна”. Следва още едно пейзажно описание, което увеличава усещането за злокобност: “Вятърът все духаше и пълнеше нощната самотия с гробовен шум. Това беше погребално пение над един мъртвец, покрит с бяла плащаница.”
Страхът, който е изпълнил душата на Македонски, не е за собствения му живот, а за мисията, с която се е нагърбил – да стигне до къщата на Баба тонка, където да предаде писмо на Левски. Той желае на всяка цена да оправдае доверието на хъшовете.
Природата поставя пред героя неочаквано препятствие – незамръзналата ивица вода. За да го преодолее, той решава да вземе дъска от някоя влашка колиба. Но тамго очаква ново препятствие – влахът, чиито викове могат да привлекат вниманието на караула. Диалогът между Македонски и влаха е изпълнен с напрежнеие. Заради мисията буйният хъш сега се опитва да бъде сговорчив, да намери общ език с непознатия. За това свидетелстват обръщението “Побратиме” и предложението да заплати взетата дъска. Диалогът реминава въ вътрешна рецч. Македонски разбира че трябва да прибегне до насилие. От морална гледна точка то не е оправдано, но от тази на патриота е допустимо. За героя дългът пед отечеството стои над всичко.
Преди да премине над “зеещата яма “, героят се прекръства. Жестът му , какъвто той не е правил от години, е своеобразна молитва за божествена закрила над една свята мисия.
При преминаването на Дунава Македонски проявява изключително мъжество и героризъм. Той се проявява не като авнтюрист, който просто търси приключения, а като истински герой, който осъзнава значимостта на мисията, с която се е нагърбил. Тя е в името на свята кауза – свободата на родината.
Любовта към отечеството и борбата за неговото освобождение сродяват съмишлениците. За това свидетелстват думите, с които Македонски отговаря на въпросите на Баба Тонка “Кой си?” – “Твой син!”
Смелостта си хъшът отново показва и в боя при Гредетин, когато храбро се бие за свободата на друг славянски народ в битка с общия поробител. Той е единственият, който оцелява. Налните изречения на повестат, които имат характер на епилог, показват героя като разсилен в някаква канцелари.я Контрастът между този македонски и предишния е разтърсващ. Най-смелият хъш се е превърнал в малодушен прислужник, който трепери пред гласа на грубия писар.( Изпълнени с горчивина са думите на повествователя: “Бедни, бедни македонски! Защо не умря при Гредетин?” това е и упрек към следосбожденска България, която не цени героите, които са жертвали живота си за нея. Ако трагедията на Странджата е , че умира в леглото си, а не на бойното поле, тази на македонски е, че е останал жив.
С промяната у хъша авантюрист и “кокошкар” към истински герой се променя и отношението на автора към него. Иронията и насмешката изчезват, за да остане само преклонението пред мъжеството и героизма на Македонски. На финала възхищението се смесва със състрадание към героя, който се е оказал отново “немил-недраг”, но в собствената си родина.
Заповядай
Еми ако някой може да намери нещо за тези 2 теми ще съм му много благодарен
Тихият пролетен дъжд
1.Моментната игра на настроенията в импресията "Тихият пролетен дъжд" (защо стихотворението може да бъде определено като импресия)
Да се завърнеш в бащината къща
2.Мотивът за завръщането в елегията "Да се завърнеш в бащината къща" (защо жанра на стихотворението е елегия ; каква е лирическата изказност в текста ; коментирахтте посланието на пуантата ' формулирайте темата на стихотворението)
Shte pomagam vinagi kogato moga !
http://download.pomagalo.com/141615/...=18313536&po=1 много ще съм благодарна
weezy f baby
http://download.pomagalo.com/36385/r...ana+don+kihot/ плссс спешно е
1.ХАКУНА МАТАТА - Късметът е там където подготовката среща възможността!!!
2.Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото се е случило.
3.Печели без да се хвалиш!Губи, без да се оправдаваш!
Образи и картини на страданието в цикъла “Зимни вечери”
Христо Смирненски
В “Зимни вечери” чрез поредица от поетични фрагменти Смирненски изобразява различни проявления на човешкото страдание. В произведенията си,авторът пише за жертвите,насилника и обновителя на стария свят. Писателят е съпричастен към унеправданите. И в това произведение тези теми присъстват.
В цикъла “Зимни вечери” се открояват две смислови части на изображение: едната е ориентирана към външното пространство ( екстериорно ),а другата към обитателите ( интериорно ). Още със заглавието,авторът иска да ни подскаже за какво ще се говори в произведението. “Зимни” ни показва студенината и мъртвата природа, мъртвите души, загубили своята надежда. Антитезата бяло - черно не иска да ни внуши светлината в хората , а да подчертае черното, то да изпъкне. Вечерта всява мрак и начало на ноща , началото на още по-големи беди.
В повечето творби на Смирненски се преплитат публицистичното ,символното и романтичното. Героите му изпитват тръдностите на живота и страдат от недоимъка и бедността, които ги съпровождат навсякъде. Човещките ми ценности са подложени на изпитание. Отхвърлени и онеправдани , те живеят в свят,обречен на забрава и смърт.
Поетичният цикъл представя мрачната картина на страданието ,показано чрез седем относителни самостоятелни фрагмента. Още в началото с “черна гробница” , срещаме отделните герои - самотни странници, обречени на страдание и болка. Картините са представени в тъмни цветове – черното на нощта,мръснобялото на снежинките,ставащи на кал, и бледожълтото на мъждукащите светлини. Мракът и светлината отразяват водещото композиционно простивопоставяне. Студена е светлината от прозорците н а къщите, която напомня за “жълти стъклени очи” на призрак. Градът е лирическият герой на фона на пеизажната картина, която е ярка ,растърсваща. Страшен ,студен и заъл, подобен на призрак, той дебне своите обитатели и погубва живота им:
Като черна гробница и тази вечер
пуст и мрачен е градът
...
Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола – призрак сякаш –
в сивата мъгла стърчи.
Точно тук се появява мотивът за страданието на онеправданите. Хората умират, но неволята, беднотията и мизерията остават вечни спътници на останалите живи.
Лирическият АЗ във втория фрагмент на творбата се движи сред своите събратя и наднича в техните домове. Настроението на безнадежност и отчаяние се налага оше в началото. Бедността и страданието съпъстстват героя. Бялата зима създава усещане за студ и отчуждение в човешките сърца. Мизерията се открива навсякъде. Пиян и “безхлебен” е бащата в този дом, отхвърлен от обществото ,безработен и “непотребен никому. Безсилният си гняв към несправедливите закони на света тои излива върху невинните скъпи за него същества. Страшната картина оживява с писъците и молбите на децата и тъжните ридания на майката:
Децата пищет и молят,
а вънка привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.
“Бездомни са всички герои. Идеята на автора е да представи личното страдание част от по – голямата човешка мъка. Ето защо героите са обобщени – мъж,жена,дете,старец,ковачи ,цигани. Всички тях лирическият герой ги нарича “братя” ,за да изрази съпричстието си към техния нерадостен живот.
Преходът към следвашият фрагмент е пламе и непосредствен. И тук бедността присъства в “бараката сгушена” ,но нейната смазваща сила е смекчена от динамичната,трескава работа, от ритмичните удари на ковашките чукове. В “сънната улица” се чува песен,а след нея се дочуват тъжните звуци на разплакана цигулка:
Пак ли старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове ,сръчно издигани –
сръчно въртят се ,гърмят.
Лирическият епизод,в който герои са “старите цигани” .е метафорична алтернатива на обстановката на мрак ,студ и тегнеща безперспективност.
Градът е безпощаден и към тях. Отново доминира усещането зас студ. Студът властва денем и нощем. Ой сковава душите дори и на волните цигани, чийто труд се оглася от “песни на скрита тъга”. Сцената с ковачите цигани също е изпълнена с тревожност . тя сякаш е емоционален отклик на плачовете,идващи от разрушения дом. Поетът създава цяла поредица от картини ,които очертават привидно разноликия ,но всъщност единен образ на страданието. В последната строфа е представена една динамична и богата на багри картина:
Синкави , жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
Единствената радост и утеха,светлина и многоцветнист Смирненски открива и намира в труда.
В следващите картини мъглата в града дебне като сянка хората. Страхът и студът, бедността и смъртта са се настанили трайно в живота им. Неповторимо релефна,сякаш склуштурна композиция представлява двойката образи – слепият старик и придружаващото го дете, които се лутат самотни из улиците и са част от този мрачен пейзаж. Животът подлага на изпитание човека,независимо от неговата възраст и пол. От детството до старостта , от люлката до гроба, страдалците са обречени на безрадостно съществуване. Единствената алтернатива на мъчителното им битие е смъртта като избавление от тежкия и нерадостен живот. Спотаен гняв и огромно съчувствие към страдащите “братя” са вградени в заключителните стихове:
Братя мои,бедни мои братя –
пленници на ориц вечна,зла –
ледно тегне и души мъглата –
на живота сивата мъгла.
Напрежението нараства до появата на обобщения образ на смъртта в шести фрагмент. Смъртта е неотменна угроза на бедните хора. Тя е неминуемо следствие от мизерния, изпълнен с мизерия живот.
Една от най – покъртителните сцени в цикъла е на нелепата ранна смърт на бедното момиче. “Жълтата гостенка” – туберколозата, е отнела живота на това нежно създание. Положеното в ковчега “моминско лице” е най – трагичната и ужасяваща картина в прозведението. Атмосферата на безвъзвратна загуба, на безнадеждна траурна скръб се подсилва от ридаещата пред ковчега старица. Особено трогателна и разтърсваща е сцената с молещото се пред иконостаса дрипаво дете. Неговата изстрадана молба е вероятно за божествено чудо,което ще върне живота на любимия човек. Лирическият АЗ скърби за ранно угасналия живот. Смъртта на децата е косвен упрек към града, към обществото, създало условия за това страдание.
В последния фрагмене на “Зимни вечери” се изгражда алегорична картина на погубените мечти. Те са чисти като снежинките,падащи от небето,но се превръщат в кал,щом докоснат земята. Братя по съдба на малките “гаврощовци” от едноименното стихотворение на Смирненски са и двете момчета във финала на цикъла:
А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
Вместо да се радват на вълнуващите детски игри,те са принудени отрано да работят. Помъкнали тежките чували върху крехките тела, те поемат своята отговорност за прехраната на семейството . трудът за тях не е радост , жизнена потребност, начин на оцеляване. Мечтите им за детски радости и по – добро бъдеще угасват безвъзвратвно. Истината за ижвота героите на Смирненски разбират още в детската си възраст. Бляновете и,подобно на снежните късчета,удивляват децата, но действителността е убийствено жестока и погубва най – красивите мечти,тъй както снежинките,олицетворяващи душевната им чистота,се стопяват в “калта” на живота.
Тъжните изводи ,които се налагат в “Зимни вечери”,се възприемат като цялостно поетическо внушение, а героите - като отхвърлени и онеправдани човешки същества, лутащи се сред неприветливия и безсърдечен град.
Стиховете на Смирненски са изключителсно актуални и за съвременната действителност. И днес големият град е запазилсвоите лица – на непривлекателния разкош и на бедността. В поети1еското творчество на Христо Смирненски има универсални художествени послания, които са носители на общовалидни хуманни ценности. Затова поезията му има своето трайно място в националното ни съзнание и в класическия фонд на българската литература.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Ренесансовата представа за света в романа „Дон Кихот”
(ЛИС)
Мигер де Сервантес е роден по времето на Ренесанса. Той пише рицарски роман, наречен „Дон Кихот”. По времето на Ренесанса или така нареченото „възраждане” на човека рицарските романи били забранени, а представата за тях била много по различна, отколкото тази в романа на Сервантес. Като цяло „Дон Кихот” се различава много от това как изглежда рицарският роман.
Представата за света по времето на Ренесанса била главно свързана с човека, неговата душа и разум. А в „Дон Кихот” тази представа за света е показана главно чрез главния герой Дон Кихот и неговия приятел Санчо Панса.
Характерните особености на романа са лудостта, пародията, истината за Дон Кихот, свободата, разъмът, отмъщението, наказанието и душевната красота на Дон Кихот. Лудостта в романа е една от главните теми в „Дон Кихот”. Чрез лудостта на главния герой – Дох Кихот, известен още под името Алонсо Кихана, Сервантес иска да покаже как един човек, загубил почти напълно разума си, превръща въображаемото в действителност.
Дон Кихот е човекът, загубилразума си, който е главно свързан с Ренесансовата представа за света. Неговият помощник Санчо Панса е с него само, за да го пази, а също така и заради обещанието му, дадено от „великия” рицар Дон Кихот – да го направи губернатор на цял остров.
Героят на Сервантес се бори с несправедливостта и наказа тези, които той смята за врагове. За Дон Кихот дори вятърните мелници се превръщат в огромни великани, с които той трябва да се бие и да победи. До такава степен е обладан неговият разум, а дори и душата му от лудостта, че той измисля свои собствен свят, в който е непобедимият рицар.
Когато на Дон Кихот му се случи нещо, което да замъглява представата за великия рицар или общо взето за неговите загуби, той обвинява отново измисленият от него зъл магьосник.
Дон Кихот като всеки рицар има своя любима, на която да посвещава победите си, въпреки че тя е една обикновена селянка. Нейното име е Дулсинея и той изпраща писма до своята любима.
Въпреки лудостта си, Дон Кихот понякога изглежда като съвсем нормален човек, имащ все още разум. За него свободата е най-ценното. Според рицаря човекът, който е в плен, няма достойнство. Неговата лудост превръща несъвършенният свят в напълно безупречен.
Лудостта на Дон Кихот не се е придобила случайно. От романите, които е прочел в библиотеката си, той се стреми да постигне същото, но в реалния, трудния живот.
За разлика от рицаря Дон Кихот, Санчо Панса не е луд. Той е по скоро алчен, отколкото луд. Както всеки рицар така и Дон Кихот има своя здрав и силен кон, наречен Росинант.
Рицарят на Печалния образ обикаля света, търсейки злини, неправди, страдания, които да спира и наказва тези, които са помогнали за тези неправди към хората, към тяхнага душевност.
Ренесансовата представа за света в романа на Сервантес е показана най-пряко в героя Алонсо Кихана, чрез неговите премеждия, дийствия. През Ренесанса, за разлика от Средновековието всичко се върти не около Бог, а около човишката същност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
Ренесансовата представа за света в романа „Дон Кихот”
(ЛИС)
Мигер де Сервантес е роден по времето на Ренесанса. Той пише рицарски роман, наречен „Дон Кихот”. По времето на Ренесанса или така нареченото „възраждане” на човека рицарските романи били забранени, а представата за тях била много по различна, отколкото тази в романа на Сервантес. Като цяло „Дон Кихот” се различава много от това как изглежда рицарският роман.
Представата за света по времето на Ренесанса била главно свързана с човека, неговата душа и разум. А в „Дон Кихот” тази представа за света е показана главно чрез главния герой Дон Кихот и неговия приятел Санчо Панса.
Характерните особености на романа са лудостта, пародията, истината за Дон Кихот, свободата, разъмът, отмъщението, наказанието и душевната красота на Дон Кихот. Лудостта в романа е една от главните теми в „Дон Кихот”. Чрез лудостта на главния герой – Дох Кихот, известен още под името Алонсо Кихана, Сервантес иска да покаже как един човек, загубил почти напълно разума си, превръща въображаемото в действителност.
Дон Кихот е човекът, загубилразума си, който е главно свързан с Ренесансовата представа за света. Неговият помощник Санчо Панса е с него само, за да го пази, а също така и заради обещанието му, дадено от „великия” рицар Дон Кихот – да го направи губернатор на цял остров.
Героят на Сервантес се бори с несправедливостта и наказа тези, които той смята за врагове. За Дон Кихот дори вятърните мелници се превръщат в огромни великани, с които той трябва да се бие и да победи. До такава степен е обладан неговият разум, а дори и душата му от лудостта, че той измисля свои собствен свят, в който е непобедимият рицар.
Когато на Дон Кихот му се случи нещо, което да замъглява представата за великия рицар или общо взето за неговите загуби, той обвинява отново измисленият от него зъл магьосник.
Дон Кихот като всеки рицар има своя любима, на която да посвещава победите си, въпреки че тя е една обикновена селянка. Нейното име е Дулсинея и той изпраща писма до своята любима.
Въпреки лудостта си, Дон Кихот понякога изглежда като съвсем нормален човек, имащ все още разум. За него свободата е най-ценното. Според рицаря човекът, който е в плен, няма достойнство. Неговата лудост превръща несъвършенният свят в напълно безупречен.
Лудостта на Дон Кихот не се е придобила случайно. От романите, които е прочел в библиотеката си, той се стреми да постигне същото, но в реалния, трудния живот.
За разлика от рицаря Дон Кихот, Санчо Панса не е луд. Той е по скоро алчен, отколкото луд. Както всеки рицар така и Дон Кихот има своя здрав и силен кон, наречен Росинант.
Рицарят на Печалния образ обикаля света, търсейки злини, неправди, страдания, които да спира и наказва тези, които са помогнали за тези неправди към хората, към тяхнага душевност.
Ренесансовата представа за света в романа на Сервантес е показана най-пряко в героя Алонсо Кихана, чрез неговите премеждия, дийствия. През Ренесанса, за разлика от Средновековието всичко се върти не около Бог, а около човишката същност.
15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми
http://download.pomagalo.com/309301/...=18338045&po=2
тенкс предварително ..
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
