ПОМАГАЛО!!!!!

[anichka12345678]

благодаря

[anichka12345678]

http://download.pomagalo.com/99628/p...+x+vek+1018+g/
плс

[detelina101]

Падане на България под византийска власт (средата на X век - 1018 г.)


Управлението на цар Симеон отбелязва един от най-значимите периоди в българската средновековна история. Политическото и военно могъщество на България е съчетано с културен подем, имащ амбицията да превърне българското царство в съперник на Византия и нова империя. На тази цел е подчинена амбициозната военна и културна политика на цар Симеон. В резултат на тази политика България постига чувствително териториално разширение и се превръща в една от най-значимите културни империи на средновековна Европа. Същевременно, концентрирана около една трудно постижима цел - превземането на Константинопол, политиката на цар Симеон се оказва лишена от така необходимия баланс. Северните и западните граници на България остават незащитени. Отвъддунавска България престава да бъде сигурна защита на териториите на юг, което довежда при наследилия Симеон цар Петър (927-969 г.) до опустошителни набези на маджари и печенеги. Липсата на баланс в българската външна политика довежда и до загубата на Сърбия като традиционна сфера на влияние. Същевременно продължителните войни на цар Симеон довеждат до изтощаване на държавата в икономически, демографски и дори в политически план. Васил Златарски поддържа тезата, че в края на управлението на цар Симеон започват гладни бунтове срещу тежките войни, базирайки се на изворите, които съобщават за “силен глад придружен от скакалци”.
Очертаващата се политическа, икономическа, социална и духовна криза в българското общество налага промяна на цялостната българска политика при наследника на Симеон - цар Петър. Изворите съобщават, че приживе по неизвестни причини цар Симеон лишава от престола своя първороден син Михаил, който е принуден да стане монах. Възцарилият се Петър управлява с подкрепата на вуйчо си Георги Сурсувул. Първоначално българската армия нахлува в Тракия, разбива византийската войска и след това се оттегля. След този поход българската и византийската страна разменят пратеничества, имащи за цел сключването на мирен договор. През октомври 927 година двете страни сключват 30-годишен мир, скрепен с брака на цар Петър и внучката на Роман Лакапин Мария, преименувана в чест на мира в Ирина. Българският владетел получава официално признание на царската си титла, а българската църква става независима патриаршия.
В България договорът става предмет на противоречиви оценки. Част от аристокрацията се обявява срещу промяната във външната политика и сближението с Византия. Настоявайки за продължаване на политиката на цар Симеон, тази групировка провъзгласява за “канартикин” (престолонаследник) по-малкия брат на цар Петър - Иван, според сведенията на надписите от един старобългарски печат. През 928 година той застава начело на заговор, който обаче е рзакрит и Иван е изпратен на заточение. През 930 година вдига бунт най-големият Симеонов син Михаил, който напуска манастира. Въстанието първоначално се разпространява в земите по поречието на река Струма, но поради внезапната смърт на предводителя си е прекратено, а участниците в него търсят убежище във Византия.
Въпреки прекратяването на тежките войни, водени от цар Симеон, изтощаването на държавата дава резултати при цар Петър. През 927 или 930 година последният сръбски княз Чеслав - заложник в Преслав, бяга и с византийска подкрепа възстановява независимостта на Зета. В началото на 30-те години на X век започват опустошителните маджарски нашествия на Балканите. Изворите за тези нашествия не дават достатъчно данни, за да се преценят взаимоотношенията на българите с маджарите и да се направи точна датировка на техните нападения. В изворите се сочи, че маджарските нападения са насочени срещу Константинопол, но остава неизяснена позицията на България - дали маджарите опустошават българските земи като намиращи се на пътя за Константинопол, дали са насочени и срещу България. Предполага се, че маджарски нашествия в българските земи се извършват през 943, 948, 958, 962 години. Въпреки сключения договор между България и Византия срещу маджарите, Византия не оказва каквато и да било подкрепа на българите. Нещо повече, византийската дипломация се възползва от намерението на киевския княз Игор да предприеме поход срещу Константинопол, като го насочва към българските земи. След като походът е предотвратен от византийската дипломация, княз Игор разрешава на своите съюзници - печенегите, да вземат плячката от североизточните български земи. В резултат те опустошават днешна Добруджа, за което свидетелства добруджанският надпис на жупан Димитър.
Варварските нашествия, на които са подложени северните български земи, бунтовете и размириците във властта, изтощението, обхванало България в резултат на войните на цар Симеон намират проявление в една всеобхватна криза на българското общество, която намира проявление предимно в разпространението на религиозни учения със социален характер - отшелничеството и богомилството. Богомилството се приема като важен принос на българите в развитието на обществената мисъл през Средновековието, като предреформационно учение и движение. Като форма предимно на социален протест, то е насочено срещу държавата, църквата и техните институции и по същество съдейства за тяхното отслабване. Породено от тежката социална, икономическа и духовна криза на българското общество през X век, богомилството съдейства за неговото разделение и противопоставяне. По този начин то самото се явява фактор за задълбочаване на кризисните явления в средновековна България.
Кризата в България от втората четвърт на X век съвпада с подема, който преживява Византия по времето на император Никифор Фока. В края на 60-те години той предприема решително настъпление срещу арабите в Мала Азия, което му позволява да укрепи позициите на империята на Изток. През 967 година пристигналото в Константинопол българско пратеничество не само не получава годишния данък, но е изгонено позорно. Скоро след това императорът предприема поход срещу България. Походът има по-скоро разузнавателен и демонстративен характер, тъй като византийската войска достига до старопланинските проходи и се връща обратно. В духа на вековната имперска практика Никифор Фока решава да използва политическата ситуация, като отслаби своите врагове, изправяйки ги един срещу друг. С щедри дарове за съюзник срещу България е привлечен киевският княз Светослав Игоревич. Наред с целта да бъде нанесен удар на българите Никифор се стреми да отклони удара, който русите планират върху византийските владения в Херсон на Кримския полуостров. Пратеничеството до Киев оглавява Калокир - син на херсонския визнатийски стратег. Той, обаче, се сближава със Светослав - Калокир се договаря с него за помощ да получи императорската корона, а в замяна отстъпва на Светослав България.
През 968 година княз Светослав с 60-хилядна армия от руси и нормани изненадващо дебаркира в Дунавската делта. Някъде в Северна Добруджа той се сблъсква с 30-хилядна българска войска, която разбива и преследва до стените на Дръстър. Скилица съобщава, че научавайки за това тежко поражение, цар Петър получава апоплектичен удар и се оттегля от властта. Той постъпва в манастир и след година умира. Това разстройва централната власт, тъй като престолонаследникът Борис II е заложник в Константинопол. Светослав използва това и завладява около 80 български крепости, повечето от които - в отвъддунавска България (между Днепър и Днестър). Столицата Преслав, обаче, остава непокътната, а българската аристокрация преодолява първоначалната изненада от нападението на киевския княз. Тя насочва печенегите, с които България поддържа тесни връзки още от времето на цар Симеон към киевската столица, което принуждава Светослав да се оттегли. Същевременно е поискана помощ от Византия, която освобождава синовете на цар Петър - Борис и Роман. Заговорът на Калокир кара Византия да сключи временно мир с новия български цар Борис II (969-971 г.). Договорът е скрепен със сгодяването на две български принцеси за малолетните наследници на византийския престол Василий II и Константин. От изворите, обаче, става ясно, че обещаната военна помощ не е предоставена на България.
Междувременно справилият се с печенегите княз Светослав се връща отново в България през 969 година. Този път българските сили са по-добре организирани. Според руския летописец Нестор пред стените на Преславец се разгаря тежка битка. Численото превъзходство на русите се оказва решаващо и крепостта е завладяна. Киевският княз успява да окупира Североизточна България с най-важните й градове - Велики Преслав, Дръстър, Преславец и Плиска.
Стремейки се към Константинопол, Светослав е принуден да подобри отношенията си с българите. Ето защо той запазва формално властта на цар Борис II и оставя непокътната царската хазна. Дори християнските храмове са неосквернени от езичниците - руси. Самият Светослав резидира в Дръстър. Този своеобразен руски протекторат над Източна България вероятно парира съпротивата на аристокрацията и внася смут в нейните редове. Според Петър Мутафчиев, Светослав заимства политическата програма на цар Симеон за завземане на Константинопол - концепция, която поражда множество спорове в съвременната българска историография.
През 970 година начело на огромна войска от руси, нормани, българи и наемници печенеги и маджари княз Светослав навлиза в Тракия. Във Филипопол, чието население отказва да признае сключения “съюз” с русите, Светослав извършва изключителни зверства. Независимо от численото си превъзходство, обаче, той е разбит в Източна Тракия от ромеите, принуден е да сключи примирие, след което се завръща в Дръстър. В началото на 971 година новият император Йоан Цимисхий (969-979 г.) начело на силна армия неочаквано за българите преминава незащитените балкански проходи. След кратка обсада на 5 април той превзема Преслав, за което свидетелства хрониката на Лъв Дякон. Императорът представя кампанията като помощ на българите срещу руския княз. Това довежда до доброволното предаване на българските крепости на Йоан Цимисхий, а Светослав без особени усилия е блокиран в Дръстър. Вероятно в самия Дръстър българите се разбунтуват срещу русите, защото изворите съобщават, че Светослав обезглавява 300 български боляри. Съобщава се също, че при гибелта на един руски войвода са извършени и човешки жертвоприношения с български деца. Всичко това обрича Светослав на изолация дори сред бившите си привърженици. След тримесечна обсада и от навлезлите по Дунав византийски кораби князът капитулира. Той се отказва от претенции към България и Крим, след което византийците му разрешават да се оттегли. При един от праговете на Днепър княз Светослав е нападнат и убит от печенегите.
Походът на княз Светослав има отрицателни последици за съдбата на Първото българско царство. Североизточна България - люлката на българската държавност и основна територия на българската държавно-административна структура, става арена на борба между чужди и враждебни на страната сили. Нещо повече, руската окупация става причина да бъдат допуснати като “съюзни” византийските войски в българските крепости отвъд Стара планина. След оттеглянето на княз Светослав Йоан Цимисхий въдворява визнатийска власт в Североизточна България, поставяйки гарнизони и администрация включително в част от отвъддунавските земи (т.нар. Западна Месопотамия). Пленяването на Борис II увенчава триумфа на императора в Константинопол. На хиподрума короната на Симеон Велики е свалена от главата на българския цар, което според средновековното международно право означава прекратяването на независимото съществуване на българската държавност.
Окупирането на източната част от държавата и детронацията на Борис II демонстрират крайните намерения на Византия. Ангажиран на изток, обаче, Йоан Цимисхий е принуден да остави пълното завладяване на България като предстояща задача. Именно тогава властта в свободните български земи е поета от синовете на комит Никола - комитопулите Давид, Мойсей, Аарон и Самуил.
В западните български земи се пренася държавната традиция на Първото българско царство, където като регенти (или като самостоятелни владетели) управляват комитопулите. През 937 година вероятно те изпращат мисия в двора на Отон I, за когото България продължава да съществува като самостоятелна държава, както личи от немските хроники. При комитопулите бяга и патриарх Дамян, който се установява в Средец, а по-късно патриаршията се премества последователно във Воден, Преспа и Охрид.
В историографията има множество спорове и концепции относно произхода на комитопулите. От титлата на техния баща се предполага, че те принадлежат към българската аристокрация. Не е изяснена неговата позиция спрямо централната власт в Преслав - дали се отцепва от нея или действа като неин наместник. От сведенията на епископ Михаил Деволски за името на майката на комитопулите - Рипсимия, в историческата наука се създава концепция за техен евентуален арменски произход.
След смъртта на император Йоан Цимисхий (976 г.) започват активните военни действия на комитопулите. Те водят сражения на широк фронт, но Давид е убит от скитници власи, а Мойсей загива при Сяр.
В резултат на успешната военна кампания на комитопулите са освободени повечето източни български земи. Вероятно Византия решава да използва срещу тях законните престолонаследници Борис II и Роман. Вероятно през 977 година Борис II и Роман са освободени от заложничество в Константинопол и идват в България. На границата по погрешка Борис е убит. Не е изяснено положението на Роман спрямо властта, защото от една страна той е единственият наследник на българската царска династия, но от друга страна той е скопен, което съгласно източната и византийска концепция за властта прави невъзможно заемането на престола от него. В историческата наука съществуват няколко концепции. Според Васил Гюзелев, Роман не е заемал царския престол, а за цар през 977 година е коронясан Самуил. Според Иван Божилов, Роман е коронясан за цар през 977 година. Според Георги Бакалов, Роман е коронясан за цар формално, като действителното управление на държавата остава в ръцете на Самуил, а Роман се занимава с църковните дела. В хрониката на Яхия Антиохийски Роман е назован “цар”, а Самуил - “гулям”, т.е. военачалник.
Между 979 и 985 години българите, водени от Самуил предприемат походи в Тракия и Солунската област. Те завладяват Епир, Тесалия, достигайки до Пелопонес и Коринтския провлак. В отговор на българските завоевания през 986 година император Василий II предприема поход през Одрин и Пловдив към Средец. След неуспешна обсада той е принуден да се върне обратно. При отстъплението си ромейската армия търпи тежко поражение в прохода Траянови врата на 17 август 986 година, за което сведения дава Йоан Геометър.
Поражението разклаща трона на Василий II, а избухналата гражданска война във Византия (986-989 г.) улеснява българските действия. Предполага се, че именно тогава императорът се опитва да привлече на своя страна Аарон, който на 14 юни 987 година е екзекутиран заедно с цялото си семейство. По молба на престолонаследника Гавраил Радомир жив остава само синът на Аарон Иван Владислав.
През 989 година Самуил разширява българските завоевания, достигайки до Верея и Сервия. Именно между 989 и 991 години българите успяват да освободят Преслав и Дръстър, както и част от отвъддунавските земи. Вероятно тогава е пленен Роман (991 г.), който умира в Константинопол през 997 година. Тъй като той няма наследници, приема се, че през 997 година Самуил е коронясан за български цар.
През 995 година Самуил постига изключителен успех, присъединявайки Драч към България. Той разбива и управителя на Солун, като пленява неговия син Ашот. По-късно арменският принц е оженен за царската дъщеря Мирослава и поема управлението на Драч, което е една от най-големите грешки на цар Самуил, тъй като Ашот се отмята от съюза с него и търси подкрепата на Византия. Българското настъпление продължава и през 996 година, когато българите достигат до Пелопонес. На връщане, обаче, те са изненадани от пълководеца Никифор Уран и са разбити при река Сперхей.
Настъплението на арабите в Мала Азия кара Византия да потърси примирие с България. Самуил се възползва, за да предприеме поход срещу сръбските племена. През 997-998 година той завладява почти цялото Адриатическо крайбрежие до Задар заедно с княжествата Босна и Рашка. Той пленява сръбския княз Иван Владимир, а по-късно го връща в земите му като царски зет и васал на българската корона.
Походът срещу сърбите кара маджарите да започнат война срещу българите. Макар да се сключва мир, скрепен от династическия брак между престолонаследника Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал, отношенията остават лоши.
В началото на новото хилядолетие все по-ясно се очертава византийското надмощие над българите. Византия успява да отслаби арабите, атакуващи Мала Азия. На север тя постига съюз с Киевска Русия, която в 988-989 г. приема християнството от Константинопол. Император Василий II постига съюз с маджарите, хърватите и Венеция.
Още през пролетта на 1000 година императорът предприема серия от мащабни действия против българите. Самият той настъпва през Пловдив към Средец, а докато българските сили са ангажирани там, византийските пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий завладяват североизточните земи с Преслав и Дръстър. Месеци по-късно ромеите превземат Воден, Верея и Сервия, с което се открива фронт срещу самите царски резиденции Преспа и Охрид. През 1001 година Василий II обсажда Видин и след 8 месеца дунавската крепост се предава. Самуил се опитва да неутрализира византийския успех, като предприема поход срещу Одрин, но императорът не се поддава на този опит да бъде отвлечено вниманието. Завладяването на Видин дава на Византия възможност за настъпление на юг по реките Морава и Вардар. През 1002-1003 година император Василий II се появява при Скопие, където нанася поражение на самия Самуил. Скопският управител Роман-Симеон (според някои учени самият Роман, синът на Петър, както твърди Скилица) се предава. Но при Перник императорът търпи неуспех. Византийските нахлувания продължават, макар и в по-малки мащаби, и през следващите години. През 1005 година Ашот предава на Византия Драч, което отслабва българския тил откъм Адриатика. Опитът на Самуил през 1009 година да премине в контранастъпление към Солун търпи неуспех.
В периода 1009-1014 година българите получават известна възможност за съвземане поради ангажираността на Василий II в италийските провинции на Византия. През юни 1014 година императорът предприема нов поход срещу българските земи в посока на Струмица. Опитът на болярина Несторица да отвлече вниманието на византийската армия с удар към Солун се проваля. Василий II атакува клисурата при село Ключ на 29 юни, където цар Самуил търпи катастрофално поражение. Императорът пленява 15 000 български войници. По същото време Гавраил Радомир предприема настъпление и успява да разгроми елитния отряд на византийската армия. Там загива и императорският любимец - пълководецът Теофилакт Вотаниат. За отмъщение Василий II нарежда българските пленници да бъдат ослепени, като на всеки сто е оставен по един с едно око, за да ги води. При вида на тази гледка цар Самуил получава удар и умира (6 октомври 1014г.), според сведенията на Скилица. Разкопките на гръцкия археолог Муцопулос потвърждават, че цар Самуил е погребан в църквата “Свети Ахил” на Преспанското езеро.
Смъртта на Самуил внася смут сред болярите. На 15 октомври в Битоля за цар е провъзгласен Гавраил Радомир. Византийската армия в това време опожарява самата Битоля. След това българите са блокирани от масирано нападение в крепостта Мъглен. Пет дни след падането на Мъглен Гавраил Радомир е убит от братовчед си Иван Владислав по време на лов.
Новият български цар започва спешни строежи на крепости, за което свидетелства Битолският надпис. В 1016 година българският цар с измама ликвидира сръбския княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с империята. Според Михаил Псел (XI век) Иван Владислав има твърде амбициозни планове за противодействие на империята. С помощта на болярина на Перник Кракра той има намерение да влезе в съюз с печенегите, но Византия осуетява проекта. На два пъти Иван Владислав предприема неуспешни походи срещу Драч, за да укрепи българските позиции по Адриатическото крайбрежие. През февруари 1018 година пред стените на Драч Иван Владислав загива, което окончателно обезверява по-голямата част от българските боляри. Надмощие взема групировката, съгласна с пълна капитулация пред византийския император. В нея влизат царица Мария, патриарх Давид, ичиргубоилът Богдан и дори непримиримият до скоро Кракра. Походът към Охрид се превръща в триумф за Василий II. През март 1018 година в Струмица той получава послание от царица Мария, която му предава властта над българската държава.
Падането на България под византийска власт е резултат от една страна на изтощението на българската държава след тежките и продължителни войни, водени през втората половина на X век. Още от втората четвърт на X век започва да се чувства и изтощението от продължителните войни на цар Симеон. Същевременно от този период отвъддунавска България престава да е сигурна защита на териториите на юг. Така те стават обект на нападенията и опустошенията на маджари, печенеги и руси, което отслабва възможностите за съпротива на България срещу византийската офанзива. От друга страна, в началото на XI век Византия разрешава проблемите в Мала Азия, разбивайки арабите, което й позволява да съсредоточи вниманието си върху България. Отслабването на българските земи съвпада с подема, който Византия изживява по времето на император Василий II.

[DoomShadow]

Моля ако някой има рег в помагало да изтегли тези 2 линкчета


http://download.pomagalo.com/254180/...st+na+serafim/

и това ако може:
http://download.pomagalo.com/270875/serafim+/


Благодаря много предварително.

[detelina101]

Коментарен текст на ,,Серафим”

Йордан Йовков свързва своя живот и творчество с естетическата програма на литературата през 30 те години когато има подвиг-завръщането към родното и родовото,но на нов художествен принцип-родовото да се разглежда като философски богато и то да се съизмерва със съответната мярка ценност.Йовков се изявава като модерен творец и не е тълкувател на социалното страдание на човека,какъвто е Елин Пелин,но тънко наблюдава и анализира психологическите състояния и душевните драми,породени от несъвършенството на социалния свят.Това определя и новата поетика на разказите на Йовков –разказ,характеризиращ се със заплетена фабула,с модерен психологически език и художествена описателност,която превръща творбите на писателя в шедьоври.Поради сложността на живота и нравственото измерение на човека,Йовков намира оригинална форма на разказване-цикличността.Неговите сборници и до днес са уникална проява на новаторство:,,Песента на колелетата”, ,,Старопланински легенди”, ,,Последна радост” , ,,Женско сърце” и др.
Хуманистичният патос на тези сборници атестира този модерен разказвач като най-големият човеколюбец,който мечтае чрез своите герой (Сали Яшар-Песента на колелетата,Серафим от едноименния разказ,Люцкан-Последна радост и др.) за свят на хармония,човещина,благород ство и творчество.Тази мечта превръща разказите му във философско послание човекът да се приема за ценност.
Точно в този ред от мисли е представен и разказа ,,Серафим”.Сюжетът на това произведение е свързан с проявата на човешкото благородство.Серафим е Йовков чудак,който от 15 години дарява безвъзмездно пари си,който е изкарал с много труд на бедните хора в нужда,това негово благодеяние го превръща в истински човек.
В художественият образ Серафим,Йовков излага своята мярка за човешкото величие и внушава идеята,че не винаги външният вид е определящ за душевното богатство на човека.Дори и кръчмаря Еньо е удивен от това как изглежда Серафим,защото той изгражда критерият на преценката си чрез вида на битовата подреденост (среден на ръст човек,облечен в дълго дрипаво палто,на главата му модерна,но окъсана шапка, с дълги слеснати коси,мътни и бляскави и добри очи изпъкващи върху изпито,бледо лице.) тази двойнственост – полуселянин,полугражданин е не случайна.
Серафим е герой,който се явява в греховната обикновеност на битието като вест за една отвъдна потребност или хармония,на божествения промисъл и добронамереност.До 40тата си година той е живял добре,веселяк,гуляйджия и прахосник.Но Болестта му го отрезвява от опиянението на живота и съдбата му показва различни пътища,по който може да поеме ,пътя на благородството,благодеяни� �то и милостта.Серафим осъзнава,че призванието на човека е да бъде полезен на себе си и на другите,да създава радост и да доставя радост.Копнежът за щастливо съжителство в ежедневието между хората е концентриран оригинално в образа на Серафим,той е съзерцател на прекрасният свят и всяко смущение в него,какъвто е образът на Еньо да даде пари на бедната Павлина за болния,предизвиква великодушна реакция.Благородството и милосърдието придават на Серафим и другите негови нравствени двойници хармоничния пулс на една вселена от мечтатели и ентусиасти на добродетелта.
Йовков умее да изтъкне в една завладяваща видимост копнежът на малките,обикновените хора,за обич и разбирателство,за здраве и добруване,с вяра в бога и неговата милост,и разбира се с човешката съпричастност.

[detelina101]

Серафим
/ план за анализ/

1. Увод:
„Серафим" е разказ, емблематичен не само за цикъла Женско сърце”, но и за Йовковото творчество изобщо. Чрез героя на тази творба писателят заявява своя еталон за нравствено извисена личност, отдадена на добротворството.С отказа си от материалното Серафим надмогва тленното и достига най- високата награда - пълна свобода на духа и висше блаженство.Разказът следва типичния Йовков стилистичен модел и поетика.
2. Аргументация
а/ Композиция- композицията е съвсем проста. Започва се с широка експозиция, въвеждаща героите. Следва праволинейно развитие на случката , чрез която се разкриват характерите. Случка в истинския смисъл на думата няма- всичко, което става, е извън „сцената”, за него само се съэбщава.
б/ Герои: Обобщеността на образите и на сюжетната линия в разказа стигат простотата на библейска притча.
- Серафим е абсолютно свободен. Той е въведен от самото начало като „чудноват човек , нито селянин, нито гражданин". Въпреки че той се отбива по тези места почти всяка година, кафеджията Еню отпърво не може да го познае: „... и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Описанието се плъзга по външността на героя, като той продължава да бъде „непознатият":Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия.”
- Серафим идва като съвършения странник – не носи белезите на определена социална среда; въпреки фактическата си познатост той не може да бъде разпознат. Това „разфокусиране" засяга и отделни детайли на образа. За палтото, което ще стане сюжетен акцент на разказа, е казано: …” едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфано, разнищено,навред продупчено, навред кърпено.” В тази неопределеност ясно личат знаците на 6едността, но не те са важни. Изобщо в хода на целия разказ Йовков някак естествено измества вниманието встрани от социалното. Неговият Серафим наистина е много беден. Но не това е същественото за разказа - бедността само още повече откроява мотива за голямата способност за добротворство, само подчертава призванието на героя да дарява. Така Серафим е преди всичко щастлив и хармоничен в себе си, а не беден. Той не е нито селянин, нито гражданин, той е Серафим - чудноватият човек със странно ангелско име. У него се преплитат смешното и възвишеното; некрасивото и изключителното. Той никак не е идеализиран. По-скоро е реалистичен герой”.
- речева характеристика - Речта на Серафим също е неопределена и донякъде комична. В нея неуместно се вмъкват „градските думи Дори във върховния миг - след като е дал парите Павлина и мечтае за отвъдното - неговите думи звучат снижаващо на фона на жеста му: „То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно... В тази смесица от доброта и наивност зазвучава простотата на „божиите хора".
- сакрализацията на героя –". Разказът напомня явяванията на Господ в народните приказки под външността на беден, немощен старец, тръгнал да скита по света, за да изпита хората.Със своето поведение, със своята праведност Серафим е идеалният пример за светец, за праведник. Той е готов да получи царството божие, защото е покрил всички условия за блаженството.Според Евангелието на Матея блажени са : бедните, плачещите, кротките, гладните, милостивите, чистите по сърце. Серафим, въплъщение на милостта , се оказва свидетел на разговора между Павлина и Еню, за да въздаде своеобразна справедливост. Наистина, той не е всеси¬лният дядо Господ от приказките и не наказва за неотзивчивостта. Но примерът, който дава, има точно тази функция в сюжета. „Еню прехапа устните си и замьлча" - това е своеобразното назидание, което порядъчният еснаф претърпява от божия човек Серафим. Изобщо в разказа по един или друг начин цялата система от отношения е пречупена през мотива за божието.Серафим е подобен на „птичка божия Уговорката между него и Павлина също е подчинена на необичайния регламент: „Когато господ на нея, и тя на мене.” И така тя е много по-силно скрепена в съзнанието на героя от онези условия между познати хора, на които е свикнал да разчита Еню:
- образите на Еню и Серафим - в тях се срещат различни логики.Макар и изградени върху класическото противопоставяне „богат- беден” , то не се припокрива с „добър- лош Целият сюжет всъщност съизмерва поведението на Еню и на Серафим. Именно затова е толкова важен диалогът между двамата, като под диалог се разбират не само разменените реплики, а и съотнесените жестове. Еню е един от тези, които, „кога имат пари, къщи правят", Серафим, напротив, няма нужда ни от къща, от стряха.
Той застана точно по средата на мегдана пред кафе¬нето и там взе да си приготвя легло. - Че ела барем тука под стряхата бе, българино! -рече му Еню. - Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.
- Не, тук ми е по-добре мене.
- Ще ти духа.
- Нека ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей...
„Страх го е да не го оберат" - е единственото обяси ние, което Еню може да даде за поведението на Серафим И това е нормалното съображение, което би минало през ума на всеки от обикновените хора. Серафим обаче е неизмеримо далеч от тези мисли. Той остава на откритото, защото неговата обител е под Божието небе, не под заслона
Серафим изживява радост от даването, не от вземането. ” Двамата герои са различни във вътрешния си духовен свят. Според Еню може да се вярва само когато има гаранции. Но вярата, както и любовта в същинския си смисъл изключва условията и гаранциите- истинската й сила е именно в способността да действа отвъд елементарната подсигуреност. В този смисъл Серафим спонтанно изпълнява постулатите на християнството, макар никъде в разказа това да не се изтъква директно. Той живее именно чрез вярата и любовта, за него човекът е ближен, преди да е „познат".
3. Обобщение: Въпреки смислово натоварения паралел между Серафим и Еню, двамата персонажи не са конфронтирани. Серафим учи с добротата си. Еню не е заклеймен като лош - той просто е човек, затворен в страха си за бъдещето, в оковите на собствената си сигурност, зад стените на своята къща. В този смисъл срещата със Серафим е важна повече за Еню, отколкото за Павлина. Наистина, на жената Серафим дава парите, които е спестявал за ново палто, и така може би ще спаси мъжа й. На Еню обаче скитникът е дал възможност за едно чудодейно поглеждане отвъд собствената реалност.
4. Заключение: Серафим- модельт, образецът за доброта и алтруизъм ще бъде тълкуван и осмислян по различен начин. А той ще стои там, горе недостижим и ще ни гледа със своята всеопрощаваща усмивка.

[devil4e_kiss4e]

http://download.pomagalo.com/78101/r...t+v+dekameron/
http://download.pomagalo.com/257415/...18963725&po=23
http://download.pomagalo.com/198386/...18963831&po=56
Мерси предварително

[Sweeety1]

Трябва ми реферат върху книгата "Рефлексията в познанието, самопознанието и практиката "( може и само в/у 3-тата част). Много ще съм ви благодарна за всички възможни материали които ми дадете Имам кратко време да се справя с това...понеже от този реферат ми зависи освобождаването от изпит по Обща психология

Благодаря предварително!


http://zamunda.pomagalo.com/download/84763/
http://zamunda.pomagalo.com/download/133266/
http://zamunda.pomagalo.com/download/167170/
http://zamunda.pomagalo.com/download/290417/
http://zamunda.pomagalo.com/download/108502/

[detelina101]

Ренесансовият свят в „Декамерон”
(литературно-интерпретативно съчинение)
Творбата на Джовани Бокачо – „Декамерон” синтезира основните идеи на ранния Ренесанс в Италия. В този собник от 100 новели авторът утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и зло, от възвишенни чусвтва и грехове, от господар и играчка на съдбата. Книгата като едно огледало на епохата, отразява един разнообразен и пръстроцветен образ на света.
Бокачо дава 100 версии за душевността и действията на човека от Ренесанса. Хората като съвкупност от различно човешки качества и в далечния 14 век и днес – в 21 век са еднакви в морално отношение и еднакво податливи на изкушения и ограничения. През всичките отминали векове е в сила кредото: „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”.
Животът на хората от Ренесанса върви в две видимо противоречиви посоки. Едната определя човека като подвластен на съдбата, чиито господар е Провидението. Това напомня зависимостта от боговете в Средновековието. Другата посока показва човека като творец на своя живот, който с постъпките си и с желанията си сам определя своята участ. Хората започват да се чувстват силни, непобедими и самоуверени. Тази свобода, обаче означава и отговорност. Ренесансовият човек разбира, че падането на старите задръжки и разкрепостяването на духа и нравите може да довде до хаос и морална деградация. Писателят на „Декамерон” със завидно майсторство поставя необходимата граница, като за всяка човешка безотговрност поставя равно по сила възмездие.
Бокачо много находчиво използва една екстремална ситуация в живота на хората от Флоренция – чумната епидемия, за фон и повод в разказа на сто различно човешки съдби. Това е повод да се покаже колко лесно могат да се забравят човешките ценности пред лицето на смъртта. Значими стават отрицателните прояви, като жестокост и безсъредчие, които се приемат за едно разумно поведение и оцеляване: „Сполетялата ни беда бе вселила такъв страх в сърцата на мъжета и женита, че брат брата изоставяше, чичото – племенника, сестрата – брата, а често и жената – мъжа си”.
В противоположност на всички тези отчаяни хора, писателят показва 10 млади хора, които намират изход от опасността, като отиват извън града, където си дават среща природата и човешкия интелект. С разказа на 10 души по 10 новели за 10 дни се раждат новелите, в които се вижда човека в променящия се свят, чрез новите ренесансови ценности. В тези сто разказа се показват съобразителни, хитри и находчиви хора, които намират изход от всяка ситуация. Утвърждава се жизнерадостта и стремежа към любов като една от най-големите човешки радости. Любовтта обеднинява зависимостта на човека от съдбата и човекът, определящ сам своя живот.
Любовтта е най-вишата човешка ценност във всички новели на „Декамерон” и се изразява в различни форми – братска, родителска, любов между двама влюбени, любов към живота. Всеки се стреми към повече щастие и любов, като ползва собствената си ценноснта система, изградена от човешката природа. Не е грях това което не вреди на другия, а доставя само наслада и удоволствие от живота. Така Бокачо оправдава плътската любов – красиво и естетическо продължение на романтичните чувства.
Усещането за радостта от живота е във всеки разказ. Героите получават това което искат като се опитват с хитрост да измамят някого, борят се с всевъзможни препядствия поставени от хората и съдбата, разчитат на уменията си, залагат капани и прибягват до севъзможни трикове. Представени са живи хора, които изразяват своите истински чувства и преживявания, независимо дали са красиви, плътски, платонични, недостойни, предизвикани от алчност и егоизъм. Ренесансовият свят в „Декамерон” е отражение на живия реален свят с цялото си многообразие.
Любовтта е антитеза на смъртта, чрез която всички герой показват своето човешко достойнство и жизненост. Освен темата за любовтта и съдбата новелите включват и темата за разума и проявено благородства и великодушие. Човекът в Ренесансовият свят действа смело, енергично и умно, проявява чудеса от съобразителност и доблест. Всичко това помага да доведе събитията на собствения си живот до благоприятен край. Той е творец на съдбата си и сам твори съдбата си. В историите на Федериго, незаглъхналата през годините любов към Джована се издига над привързаността към обичания сокол. Той извършва жертвоприношение пред олтара на свещенните му чувства. Историята на богатия Натан е свързана с проявената от него сила да превъзмогне страха от смъртта и да остане верен на принципите си. Той удовлетворява желанието на завистливия Митридан, който в последствие горчиво се разкайва. В други новели тази разкрепостност на новия човек е представена комично, особено насочено към религиозните ритуали и митове. Такива са историите за Сер Чепарело, Сан Чапелето, брат Чипола и др.
Всеки един от геройте на Бокачо като Филомена, Пампинеа, Нефила и др. са интелектуално богати и любовтта характеризира човешката им нравствена уникланост. Силата за притворяване на духовния свят чрез любовтта се илюстрира чрез обичтта на Ифигения към Чимоне: „Възвишените добродетели, които небето вселило в тая благордна душа, били забутани... в най-затънтените кътчета не негово сърце, ...които единственно любовтта бидейки по-силна от съдбата успява да разкъса и строши”. Човек е господар на собствената си съдбата когато с него е силата на доброто. В много новели след безброй перипети, лъжливи вести за мнима смърт, след разбойнически нападения и похищения, разпознаване на брат и сестра в последния момент, загубени богатства, злобни клетви и прочие, влюбените Гостанца и Мартучо, Пиетро Бокамаца и Аньолела, Теодоро и Виоланта все пак се събират.
Човекът в „Декамерон” действа смело енергично и умно, за да се самоусъвършнства, защото няма по-голям грях от глупостта, когато не е вродена а е рожба на невежество. Произведението на Бокачо е предизвикало противоречиви оценки, но безпорен е фактът, че човекът от Новото време е представен като една нова идея. Животът е кратък, затова трябва да се живее тук и сега. Въздействието на произвдението е най-точно дадено от автора: „Тия разкази, каквито и да са мога да бъдат и верни и полезни, но това зависи от слушателя”.

[detelina101]

„Декамерон” – огледало на ренесансовия свят
План за интерпретативно съчинени

Идеята за „Декамерон” се ражда по времето на чумната епидемия във Флоренция. Завръзката на творбата е как в една от вилите край града се събират трима младежи седем девойки, които решават всеки ден да си разказват по 10 истории по определена тема.

„Декамерон” събира в художествен фокус земните страсти, човешките качества и пороци. Творбата е своеобразно огледало на реалния живот с всичките му несъвършенства и достойнства. Тя се вглежда в човешката същност, като представя не само качества като смелост, доблест и вярност, но и жаждата за земни наслади на грешната плът. Движещи сили в историите са човешките страсти и копнежи, омаята на плътската наслада, желанието за пълнокръвно земно съществуване.
1. Любовта-духовно стремление и неутолима жажда за физическа наслада. Бокачо показва различните страни на любовта като всеотдайно и невярно чувство;
2. Жестокостта и насилието като неизменна част от ренесансовия живот
3. Лицемерието
4. Мъдростта и добротата
5. Словото като една от основните движещи сили в ренесансовия свят

В книгата си Джовани Бокачо пресъздава атмосферата на ренесансова Италия, на една бурна и противоречива епоха в човешкото духовно развитие. Но истините за човешкия характер, желания и стремления, до които стига, са валидни и днес.


Дон Кихот
Сервантес е един от най-известните ренесансови автори. Целият му живот е изпълнен с трудности и премеждия. Първата част от книгата пише след излизането си от затвора. По-късно се появява роман-фалшификат, продължение на първата чат и за да докаже, че това не негова творба, той пише втора част на романа в последните дни от живота си.
На пръв поглед двамата герои са съвършено различни. Различията започват още от външния вид и достигат чак до душевния им свят на. Като мироглед Дон Кихот е фантазьор-идеалист, а Санчо – практичен селски човек със земно усещане. Лесно би било да се приеме, че рицарят е олицетворение на духовното, а придружителя му – на грубото материално начало. Но в дългите странства и приключения двамата намират духовен път един към друг.
1. Съпоставка между външния вид на героите
2. Мотивите, които карат двамата герои да поемат по трънливия път на странстващото рицарство
3. Контрастът между оръженосеца и неговия господар по време на походите. Дон Кихот неотклонно смесва реалността ц миража и понякога вижда чрез сетивата на фантазията един по-добър и красив свят. Неговото въображение одухотворява, естетизира реални места, факти и хора. Санчо не се поддава на фантазиите видени от неговия господар, нито на неговите илюзорни надежди. Той вижда реалността такава, каквато е, уповава се на своя здрав селски разум
4. Пътят на двамата герои един към друг. Управлението на Санчо Панса като губернатор
5. Финалът на романа: Санчо е духовният наследник на Дон Кихот
В представата на милиони мислещи хора Дон Кихот и Санчо Панса винаги са заедно, различни, но неотделими, пътуващи заедно към хоризонта на човешката мечта. Тяхната битка със злото, подлостта и човешкото несъвършенство е обречена, но величава.



Хамлет
Всяка книга има своя съдба, но малко са тези произведения в световната литература, които могат да съперничат по славата и по непрекъснатото и обновление във времето на най-загадъчната творба на Шекспир-трагедията ,,Хамлет”. В нея авторът вплита цялото многообразие на живота от своята епоха и се стреми да даде отговор на всичко, което само частично е засегнал в другите си творби. Това предопределя богатството от проблеми – нравственни, философски и социални, поставени в тази прочута трагедия. Трагизмът на хуманиста и съдбата на честния човек в епохата на Късния ренесанс, трагическите дилеми пред героя в отношението му към любовта и дълга, към престъплението, наказанието и възмездието, както и възгледите на ренесансовия творец за изкуството, в продължение на четири века не престават да провокират зрителите и читателите на “Хамлет”. Изпитанията, на които са поставени в трагедията нравствеността и духовното начало у човека, карат всяко ново поколение да преживява по свой начин трагичната съдба на Хамлет и да търси в нея свое обяснение за причините, които са я породили. Те носят познание не само за онази епоха , но и за вечно тревожещите човешката душа въпроси за ценностния избор.
Това, което отличава тази гениална творба от другите трагедии на драматурга, са елементите на оптимизъм и тържество на справедливостта на фона на трагичните събития. Усилията на датския принц Хамлет да отдаде заслуженото на убиеца изглеждат обречени, но моралното превъзходство на героя доказва, че злото не е непобедимо. Хамлет поема пътя на отмъщението като единствено възможен изход за честта в свят на всеобщо безчестие.
1. Героят е обречен да узнае страшната истина за убийството на баща си
2. Благородната душа на принца се сблъсква с невъзможната, задушлива атмосфера в кралския двор. Полоний. Розенкранц и Гилденстерн
3. Разочарованието на Хамлет от женската същност.. Гертруда Офелия.
4. Глобалния песимизъм на датския принц го кара да си зададе въпроса за смисъла на човешкия живот
5. оптимизмът в трагедията. Нито един човек не може да се пребори с цялото всепроникващо зло на света, но може да накаже злодея и неговите оръдия, да бъде меч в ръцете на справедливостта
Класическата Шекспирова творба оставя отваря нови страници в душата н ачитателя, кара го да съпреживява трагичното и оптимистичното в човека и живота.


Тартюф
Молиер носи докрай в краткия си живот тежкия кръст да бъде комик и да осмива човешките и обществените слабости. Най-напред ну е съдено да се пребори с предразсъдъците на класическата доктрина, която определя комедията като един от „ниските” жанрове. Пиесите на прочутия парижанин събират многолюдна публика в столицата Версай, но отзвукът от тях никога не е бил еднозначен. С няколко от своите творби предизвиква недоволство у аристократичните среди. „Насила доктор” му донася отрицателна реакция у докторското съсловие, стигаща дотам, че никой лекар в столицата не пожелава да помогне на смъртно болния драматург. Но най-шумният скандал в Молиеровият творчески път предизвиква комедията „Тартюф”. Пиесата е забранена до смъртта на кралицата-майка поради негодуванието на високопоставени духовни лица, които познават себе си в образа на главния герой.
Тартюф олицетворява типичния образ на лъжливия, набожен лицемер. Героят много повече отблъсква и предизвиква отвращение, отколкото разсмива. Зад прозрачната фасада на религиозната вяра, праведността и респекта пред „небето” Молиеровият герой търси конкретни земни облаги. Неговите тяло и дух се оказват слаби пред съблазънта на парите, плътските страсти и удоволствия. В двуличната същност на лицемера се съчетават взаимноизключващи се красиви фрази за духовна непорочност и недостойни, низки дела.
1. на пръв поглед Тартюф е дълбоко религиозен, чужд на земните изкушения човек. Външен вид и реч. Жестове
2. Пристрастеността на героя към всекидневните житейски удоволствия. Чревоугодничеството му
3. Похотливостта
4. Отношението на другите герои към него – заслепението на едните и прозорливостта на другите
5. Развръзка
Лицемерният измамник Тартюф ни показва същността на човешката природа каквато е била и каквато за съжаление е в момента. Лицемерието намира своите проявления дори и в момента.

[detelina101]

Силата на любовта и откриването на ренесансовата личност в “Декамерон”
Зараждането на Ренесанса в Италия и хуманистическото движение водят до промяната на дотогавашния светоглед и основни ценности на човека.
За разлика от Средновековието, през Ренесанса се възвръща интересът към античността и култът към красивото тяло. Човекът, неговите ценности, емоции и желания са основна тема на творческата дейност. Еротичната наслада и плътските удоволствия вече не са забранени, а част от много ренесансови произведения. Новелистичният сборник на Джовани Бокачо “Декамерон” е пример за новите творчески идеали на това време.
Авторът на “Декамерон” се възхищава на ренесансовия човек- дързък, инициативен, разкрепостен и независим от религиозните догми и забрани и не се притеснява, че тази освободеност от християнските канони ще владее наред с егоизма и най-страшните престъпления. В произведението любовта e най-мощната сила сред мотивите на човешкото поведение. Тя е онази страст- буйна и неспокойна, която измъчва героите, преселедва ги и ги прави безсилни. Под нейно влияние те стават жестоки и коварни, но и благородни и жертвоготовни, успяват да преодолеят препятствия, непреодолими за обикновения човек. Близостта между любовта и идеалите на ренесансовия човек се среща навсякъде в творбата.
Новелистичния сборник на Бокачо е композиран посредством принципа на рамкиране, познат още от Средновековието. Творбата е изградена от две рамки, първата от които разказва за общия замисъл на автора. Тя е осъществена чрез Встъплението и Заключението. Още във въвеждащата част Бокачо насочва вниманието на аудиторията си към основния проблем на творбата- любовта, като дава себе си за пример на човек, който е преживял трепетите й, нейната изгаряща страст, водеща до безумни постъпки, благодарение на своя близък приятел. Произведението е насочено най-вече към младите влюбени дами, за които е трудно да се разсеят от терзанията за любимите си:”Подобна разтуха е необходима ...на прелестните дами.”
Втората рамка проследява основната случка в творбата и историите на разказвачите . Реализира се чрез мотива “пир по време на чума”. Събраните в крайградската вила мъже и жени простичко разказват своите истории. Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства на чумна епидемия:” Мнозина свършваха през деня на улицата, други пък умираха у дома си...”, провокира максимална искреност в разказите на младежите. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Героите на новелите са личности, които доказват себе си . Те произхождат от всички обществени слоеве- граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и благородници. Всички те са подвластни на любовта и греховно изкусени от нейната страст.
Именно любовта е основната движеща сила в Бокачовия сборник. Тя е дар за човека , който изпълва душата му, прави го духовно щедър и великодушен. Героите защитават правото си да обичат и това ни показва Бокачо в в сблъсъка мажду позволеното и непозволеното. Често в новелите любовта е забранена, както в ден седми новела втора невярната съпруга Перонела си намира любовник ,с който всеки ден изневерява на мъжа си. Когато един ден той се връща по-рано от работа, тя бързо скрива любовника си- Джанело в една делва. Перонела успява да залъже мъжа си, че е продала делвата и купувачът е влязъл в нея да я разгледа. Любовникът излиза от делвата и казва, че ще я купи ако бъде изчистена. Перонела кара съпруга си да я изчисти, а през това време тя се наслаждава на любовта на Джанело, който след това поръчва да му пратят делвата у дома. Тази новела визира хуманистичния и новаторски поглед на Бокачо. За него греховното е да се откажеш от насладите, а доброто е да ги консумирашбез да бъдеш наказан за това. Ренесансовата идеа за доброто и злото като страни на човешката добродетел се интерпретират в контекста на любовните отношения. Добродетели са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовните наслади да се стремят дори и живеещите в монашеско усамотение. Героите му сами определят съдбата си, настойчиво се борят с позволени и непозволени средства, за своето щастие, водени от мисълта, че любовта е по-силна от хората и особено от техните лицемерни усилия да я крият.
”Декамерон проследява разказите на десет младежи в продължение на десет дни. От това идва и името на сборника, който в буквален превод означава “десетоднев”. Разказвачите олицетворяват обществото на новото време и новото хуманистическо движение зараждащо се във Флоренция. Те са млади, нови хора-интелигентни и човечни. С образа на това малко общество авторът представя идеала си , малък модел на ренесансовата мечта за справедлива социална организация, в която всеки има правото, но и отговорността да бъде ръководител.
Човекът в “Декамерон” е творец на съдбата-опитваща се често да си играе с него, само в случаите, когато той не се плаши от нейното противодействие, а проявява чудеса от смелост, доблест, съобразителност, щедрост и оправдано от възможностите си самочувствие. Бокачо утвърждава правото на героите си на щастие, насърчава тяхното желание да се докажат и да защитят своята чест и гордост. Това е напълно в унисон с неговата концепция за човека, който не само може но и трябва разчита преди всичко на себе си, ако иска да бъде щастлив.
Като истински хуманист Бокачо описва ренесансовия човек като носител на любов, разум, борбеност,но без да го лишава от правдоподобност, без да го канонизира.”Декамерон” е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни или безобразни страни, енциклопедия на ренесансовия човек, който не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си , но да остане човек в своята греховност, воден от силата на любовта. С безспорния си талант Бокачо превръща тези сто новели в безсмъртно произведение, което се чете с удоволствие и до днес.

[Sweeety1]

.

[imymoon]

http://download.pomagalo.com/104143/...diyata+hamlet/

[Tedi4ka]

Сблъсъкът на старите и новите ценности в трагедията “Хамлет”

В творчеството на всеки голям автор има една творба, чрез която той става абсолютен владетел на своя стил, на своите естетически и философски концепции. Книгите, които притежават достойнствата да служат на хората като извори на мъдрост, които съдържат прозрения по житейски проблеми и подпомагат неутолимия човешки стремеж към истината и себепознанието, остават вечни и непреходни в световната литература. Трагедията “Хамлет” на Уилям Шекспир е една от тези забележителни творби, устояла на времето и впечатляваща със своите идеи и проблеми. Крайният предел на своята откровеност, силата на своята гениалност и нравствен героизъм, Шекспир прецизно преплита в единство, за да се изправи срещу подлостта и жестокостта в света.
Хуманист по природа, драматургът пресъздава неизбежния сблъсък между личността, притежаваща ярка индивидуалност и обществото, което е в разрив с нейните търсения и ценности- eдин вечен кръговрат без начало и край. Той умело показва дисхармонията и хаоса в двореца, несъответствието между мечтите и реалността. Шекспир талантливо изобразява сблъсъка между ренесансовия идеал, чийто носител е Хамлет, и суровата действителност в замъка Елсинор. Великолепната експозиция и динамично развиващото се действие доказват непрекъснатата борба между доброто и злото.
Повод за завръщането на главния герой- престолонаследника в Дания- става смъртта на баща му и прекалено бързата женитба на майка му. В началото този факт го смутява и обърква. Срещата с духа на стария крал, обаче, му помага да разбере кой е виновникът за мерзкото убийство. Това, което научава, срива изцяло устоите на душата му и той изживява най-мъчителното разочарование- толкова сломяващо и болезнено, че го превръща в песимист и безумен меланхолик. Разкъсван от дълбоки вътрешни противоречия и терзания, измъчван от гняв и жажда за отмъщение, объркан от ставащите събития, докоснал се до отвъдния свят и почувствал неговата магия, Хамлет, обзет от някаква мистична проницателност, решава да разиграва ролята на чудак- сякаш е изгубил ума си. Неговия дух за победа и жажда за живот са прекършени от низките постъпки и престъпления на близките му, от несправедливите и нечестни обрати. Героят си дава сметка, че всеки има своите права и задължения- той не е изключение. Желанието му да накаже подлия си чичо е свързан със синовния дълг и произтичащите от него отговорности. За принцът Клавдий е олицетворение на злото, на неморалното, на тъмните дяволски черти от средновековието. В съзнанието си героят непримиримо се бунтува и осъжда както предателя, така и собствената си майка, станала съучастничка в поругаването и оскверняването на паметта на баща му. Именно заради нея той възкликва: “О, слабост, твойто име е жена”. С упреците си към Гертруда Хамлет се опитва да накара съвестта и да се разбунтува, да я подтикне към покаяние, да се спаси от греха и срама като признае своите грешки. Вярата му е поразена от безмилостния меч на коварството. Изведнъж светът му се сгромолясва- приятелите му го предават, семейството му се оказва срещу него, любимата му е безхарактерна и няма сили да го подкрепи и да стане негова съмишленица в опасното изпитание. Заплетен в лъжи и съмнения, героят се бои от предстоящото и постоянно се пита как да излекува това болно и прогнило общество. За него всичко е “гадно, блудкаво и безплодно”. Намира спасение в оръжието на словото и театралното изкуство – стратегия, чрез която нанася дълбока рана на виновниците и която му носи пълно удовлетворение. Пробудил гузната съвест на Клавдий, Хамлет го разкрива.
Героят на Шекспир с цената на хиляди усилея се стреми да поправи “разглобения век”. Въпреки покъртителната болка, която изпитва, оставил надеждата в миналото, той не се отказва от своята мисия и от своето предназначение- да търси доброто. Лутащ се между фалша и беззаконието, героят успява да изпревари съвременниците си, да разкъса камшиците и обидите на времето. Целта и намеренията му са да унищожи, да изкорени старите норми и порядки от средновековието, да изцели деградиралото общество. И днес риторичните въпроси на героя са валидни: “Кой би понасял гаврите и бича на времето, неправдата на силния, на гордия презрението, потъпкването на законите, безочието на властта?”
Фразите, с които изобилства творбата, са забележителни. Прочутият израз Да бъдеш или не поставя въпросът за смисъла на живота, за стрелите на бясната съдба и за стръмния път към върха.
Природата надарява Шекспир с ненадминат усет за горчите мъки на живота, с талант и мощ, богато въображение и чиста душа… за да има кой да покаже на идните поколения, че е имало, има и ще има зло, но докато има хора като Хамлет земята никога няма да се превърне в дворец на дявола.

[NeSoRa]

http://download.pomagalo.com/119476/...aza+na+hamlet/
http://download.pomagalo.com/29934/t...=18937313&po=4

[DoomShadow]

ще бъда безкрайно благодарен ако някой изтегли тези теми и ми ги прати на е-мейла specialist2@abv.bg или ги постне тук.
http://download.pomagalo.com/277463/...myt+na+hamlet/

http://download.pomagalo.com/337227/...raz+na+hamlet/

http://download.pomagalo.com/253464/...raz+na+hamlet/

[imymoon]

http://download.pomagalo.com/185437/...ma+na+doverie/ pls

[gevitooo]

http://download.pomagalo.com/129431/...nite+elementi/ благодаря предварително

[MeChaNiCaL_PoeT]

Много ми трябва това и ще съм ви безкрайно благодарен, ако ми го изтеглите:

http://download.http://www.teenprobl...a+psihologiya/

[milataneva]

mojeli nqkoi da mi obqsni kakvo ozna4ava da prerazkaja samodivskite skali na elin pelin ot imeto i prez glednata to4ka na ba6ata na magdalina.kato zaglavieto trqbva da e :izpitanie na lubovta.

Merci predvaritelno!!!

P.S.mn mie spe6no za utre pls help!!!!!!

[truefriend]

http://download.http://www.teenprobl...aza+na+hamlet/

Трагичното в образа на Хамлет


Хамлет е първата от поредицата велики трагедии на Уйлям Шекспир.Тя пресъздава една епоха на подлост и жестокост, срещу която воюва един човек изпреварил съвременниците си , самотен , но дълбоко хуманен, който иска да съхрани най – възвишеното у човека .
Тази борба между доброто и злото е основната идея , която авторът вплита в образа на датския принц . Хамлет е трагичен в борбата , защото е самотен. Неговата самотност е резултат от новият му начин на възприемане на света . Тъжната истина , че не всичко е такова каквото изглежда, че доброто е илюзия, а злото е жестоката реалност, правят героя още по самотен, още по трагичен.
Получавайки вест за внезапната смърт на своя любим баща и за прибързаното решение на майка си да се ожени за Клавдий е първото му разочарование от живота.
По късно той вижда такива неща, който „дори не е сънувал”. Хамлет от самият дух на баща си научава за трагичната му смърт . Потресен е от страшното престъпление и така получава първия си житейски удар. Хамлет вярва в хората и доброто , но започва да разбира, че злото е много по – голямо. Той е разочарован най- вече от близките си хора – майка си и чичо си . Новият крал е олицетворение на злото и двуличието. Убива хладнокръвно брат си и се настанява на неговото място на престола и при жена му . Хамлет е разочарован и от своята любима Офелия , която се подчинява безспорно на съветите на баща си и брат си.
Предаден от майка, приятели, любима , Хамлет е измъчван не толкова от жажда за лично отмъщение, колкото от мисълта , че злото е навсякъде около нас, но макар и да го вижда не може сам да се справи с него. Той усеща, че борбата срещу злото е непосилна задача за сам човек и вижда, че в този свят , злото е повече от доброто.
Хамлет е смел, умен, но нерешителен. Във това се състо и трагедията му. Знае, че е призван да отмъсти за баща си , но се колебае , започва да протака и отлага. Дори и да накаже злосторника , убивайки Клавдий, злото няма да бъде премахнато. Хармонията в целия свят е нарушена , не само в Елсинор.
Хамлет е отчаян и това отчаяние го довежда до мисълта за самоубийство. Своите чувства , той изразява в монолога „Да бъдеш или не това е въпроса” . Може би го спасява единствено хуманистичният му идеал и желанието да отмъсти за смъртта на баща си.
Хамлет е най-трагичният Шекспиров герой. Трагизма му се проявява в противоречието между желания идеал и невъзможността да го осъществи. Не се примирява със злото и сам тръгва да се бори срещу него.
Това е трагедията на един честен човек , който воюва сам срещу злото.Именно с благородството си и непримиримостта към предателството и подлостта Хамлет днес продължава да предизвиква нашите симпатии.

[truefriend]

http://download.http://www.teenprobl...=18937313&po=4

Трагедията на хуманиста Хамлет в света на злото

Прочутата творба ”Хамлет” на английския драматург Уилям Шекспир съчетава външната интрига с дълбоката вътрешна илюзия – духовната драма на хуманиста, който с отчаяние приема истината за неосъществимостта на своите идеали. Всичките реплики и монолози на Хамлет за образец на хармонична личност и измяната на майката, прибързано омъжила се за недостойния и коварен Клавдий, хвърлят в смут младия принц. Ширещите се в двореца Елсинор шпиониране, насилие стават за него израз на всеобщото зло и безчовечност. За Хамлет Дания, както и целия свят, е затвор ”с безброй килии, клетки, ями”. Той е потресен, че човекът ”може да ти се усмихва и пак да е злодей”: злото се оказва прикрито и трудно за разпознаване.
Душевния потрес усилва мрачните размишления и колебания на Хамлет и му пречи да пристъпи кум действие. Хамлет се стреми публично да уличи Клавдий, за да не бъде отмъщението му тайно убийство, а справедливо наказание на престъпника. Но дори и след спектакъла Хамлет се колебае. Той съзнава, че един удар на меча не би изпълнил мисията му да възкреси потъпканата справедливост и добродетел в това смутно време. Хуманистът Хамлет е стъписан пред необходимостта да отвръща с жестокост на жестокостта и с убийство – на убийството. Но неумолимата логика на борбата неизбежно го въвлича в кървава разправа, в която и самият той загива. Още не е настъпило времето за тържеството на доброто. Хамлет е един от ”вечните образи в изкуството, чиято изострена чувствителност към проявите на злото, благородното рицарство, достойнствата на ума и идеалите на сърцето са в съзвучие с духовните стремежи на всяко поколение.
”Да бъдеш или да не бъдеш” – прочутия монолог на Хамлет ни поставя в същината на най-голямата драма на героя: колебанието. Разкъсван между действието и съзерцаването, между разума и чувството, между истината и лъжата, датския принц сякаш олицетворява раздвоението и ни кара да се замислим колко труден е понякога житейския избор и колко проблематични са човешките решения.
Не е лесно да се отговори на въпросите, които повдига пиесата. Хамлет е подлаган на тълкования повече от всеки друг герой и все пак толкова неща остават неясни. И колкото загадката на Шекспировата творба е по-неясна, толкова образът на Хамлет е по-убедителен и по-пленителен за публиката.
Тази изострена сетивност на героя е последица от чудото, което е видял със собствените си очи: призрака. В този безчестен и объркан свят, в който нищо не е на мястото си, е нарушена дори естествената граница между живота и смъртта. Потресен, омагьосан от срещата с мъртвия крал, Хамлет става пленник на една натрапчива мисъл: тава не е желанието да отмъсти, а желанието да разбере. Някаква сила е преобърнала нещата с главата надолу, подронени са самите устои на съществуването.
Необикновеното познание, странната способност на Хамлет да вижда и чува неща, които остават извън полезрението на обикновените хора, са го направили различен от другите. Тази различност, смятана от всички за лудост, започва от срещата с призрака. Докато всички са убедени в разпространената мълва, че кралят е намерил смъртта си, ухапан от змия, докато спял в градината, Хамлет узнава нещо друго: че е бил отровен от собствения си брат. Но ето че знанието, с което превъзхожда другите, не го прави по-щастлив, по-удовлетворен. Обичта към бащата – достоен човек и мъдър крал – се сблъскват със задушаващо чувство на безсилие пред злото, коварството и подлостта, която с лека ръка задушават всичко. Човек е велик и в същото време толкова уязвим. Добротата се оказва лесна плячка в ръцете на всесилното зло. Познанието му носи само нещастие. Потресен от истината, Хамлет къса една след друга нишките, които го привързват към живота. Тя наистина, има твърде висока цена. Докосването до знанието, се оказва докосване до смъртта. След срещата с мъртвия крал Хамлетовия поглед я открива навред. Естествения край на всичко живо обезсмисля дребнавата човешка суета и прави равни всички.
Мисълта за смъртта завладява героя с непреодолима сила. Разкъсван между истината и лъжата, видяното и чутото, смъртта и живота, Хамлет изпада в безизходица. Колебанието, бездействието на Хамлет са израз на изгубването на житейския смисъл. Да играеш ролята си в оплетения от лъжи свят или да разнищваш истината, от която повече не ти се иска да живееш.

[truefriend]

ще бъда безкрайно благодарен ако някой изтегли тези теми и ми ги прати на е-мейла specialist2@abv.bg или ги постне тук.
http://download.http://www.teenprobl...myt+na+hamlet/

Трагизмът на Хамлет


За английската литереатура от времето на Шекспир е характерна нейната зависимост от политическите процеси в страната.Гениалният драматург отговаря на тенденциите на своята съвременностно същевременно насочва вниманието на зрителите към нравствената проблематика,което прави творба като „Хамлет” вечнозначима.Шексировата трагедия разкрива богатството,търсенията и метаморфозите на човешкия дух.
В образа на Хамлет са въплатени идеите на Ренесанса,вложени са нравствена чистота и психологическа дълбочина.Хуманизмът на героя и неговите високи пориви се сблъскват с подлостта и низостта на заобикалящия го свят.От този сблъсък произтича и трагизмът на Хамлет.Духовната трагедия на героя е в невъзможността му да преобрази света.
Хамлет е ренесансова личност-хуманист, таи дълбоко в себе си неизменно уважение към човека и чувство за дългГероят впечарлява със своята нравственост.Завръщайки се в Елсинор той се сблъсква с действителностт,която е итъкната от двуличие,коварност и човешка слабост.Смъртта на баща му предизвиква драмати1ни преживявания у Хамлет. Още по-силен е душевният му потрес от свадбата на неговата майка.Идеите на героят за хармоничнообщество търппят провал в реалността която го заобикаля.Неговият монолог „Да бъдеш или не...” раазкрива разочарованието му от действителността и несъгласието му с нея.Най-страшното за Хамлет е падението на човека,загубата на нравствеността.Това предизвиква отчаяние, което намира израз меланхолията на героя.Разривът между едеал и действителност е причина за бълбокия трагизъм на Хамлет.
Той започва да презира и осъжда заобикалящия го свят.Гениалността на Шекспир прозира във факта,че той изгражда неговия образ като сложен човешки характер.До отмъщението Хамлет достига след драматични изживявания и размисли.Той не дайства импулсивно.Научавайки истината за смъртта на баща си от призрака,той се терзае и иска да се убеди в нея.Метаморфозата на актъора е средство да проникне в душата на убиеца,за да бъде сигърен във вината му.Хамлет не се стреми просто към възмездие, за него е по –важно да се възстанови нарушената хармония на света.Героят се ръководи от идеята,че отмъщението му трабва за да възстанови правдата и да бъде наказание за деградиралото общество.Като ренесансова личност Хамлет се чувства отговорен за своето общество и за човека въобще.Израз на теззи негови стремежи са думите:
Векът е разглобен.О,дял проклет:
да си роден ,за да го сладаш в ред!
Поведението на Хамлет е резултат от решението му да води борба с несправедливия свят и от разбирането му за дълга на отделния човек към обществото.
Трагизмът на героя произтича и от нарушената вяра и духувна връзка с майката.Разочарован от прибързаната сватба, разкъсван от синовна обич,той се стреми да върне майка си към нравствеността.Той осъжда некната слабост.Хамлет отчаяно се стреми да върне доверието си към най-скъпия човек.Сцената на убийството на ПолониЙ е дълбоко драматична и разкрива силата на душевните перживявания на датския принц.Борбатаа му да възвърне нравствеността у кралицата търпи провал и това засилва неговия трагизъм.
Героят не е меланхоличен съзерцател,той се бори за човешкото у заобикалящите го.Тази борба разкрива неговият хуманизъм и чувството му за човешки дълг.Неуспехът е голямата му духовна трагедия.С развитието на действието героят осъзнава особенното си безсилие.
Да бъдеш или не?Туй е въпросът.
Дали е по достойно да понасяш
Стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч,да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?...

Този монолог е израз не на липсата на воля или колебание.Това са размисли на един търсещ човек,който не се отказва да изпълни дълга си.Като типичен ренесансов човек Хамлет разбира своя дълг като отстояване на истината и справедливостта в живота.
Трагизмът на гороя произтича и от съзнанието му за собствено бездействие и безсилие.Хамлет подлага на безпощаден анализ и оценка не само заобикалящите го, но и самия себе си.Равносметката му е изключително критична и мъчителна:
Къкъв съм аз подлец и жалък раб!
Дали не съм страхливец?Хайде,хора,
кой иска да ме нарече „негодник”...
Нарича себе си „глупец”, обвинява се в страхливост.Това разкрива неговите високи нравствени критерии и несъгласие с пасивността на човека.
Хамлет осъзнава ,че е невъзможно да преобрази света.Това падение на неговите стремежи и пориви прави образа му дълбоко рагичен.Но героят не се отказва напълно от борбата за справедливост и нравственост в света.Той защитава своята чест и се бори , използвайки средствата на заобикалящия го свят.Схватката с Клавдий носи много внушения.
Смъртта на Хамлет е трагична-в житейски и философски план.Той загубва живота си ,загубва и битката за това да сложи в ред разглобения век.Гетоят не успява да възстанови хармонията и справедливостта в живота и в това е неговия трагизъм.Умиращият Хамлет вярва в доброто, в съвършенството на човека.Думите му към Хорацио внушават оптимизъм.Той завещава смъртта си на хората като подтик за стремеж към един по-добър живот.
Образът на Хамлет впечатлява със своята сложност и многопластност.Въпреки своя трагизъм героят утвърждава човешкия стремеж към нравственост,хармония и справедливост.

[truefriend]

http://download.http://www.teenprobl...raz+na+hamlet/

Произведенията на Шекспир могат да бъдат тълкувани по различен начин и това определя големия интерес към тях. Трагедията „Хамлет” е най- оспорваната трагедия от литературните критици. В нея се сблъскват светлите ренесансови идеали за честност и справедливост, за висока духовност с характерните за Средновековието традиции на лицемерие и подлост. Тези особености на произведението „Хамлет” го определят като трагедия, а образа на героя като трагичен.
Трагизмът на Хамлет е тясно свързан с неговите висши хуманистични идеали. Той мечтае за хармоничен свят, в който хората да живеят щастливо. Този светъл и чист душевен мир влиза в остро противоречие със заобикалящата го действителност. Съдбата нанася тежки удари на датския принц. Те пораждат множество конфликти, както със света на злото, така и със самия себе си. Трагичните образи са носители на прогреса, справедливостта и хуманизма, а героят на Шекспир е именно такъв. Неспособността му да се примири с несъвършения и несправедлив свят засилва още повече трагизма му. Хамлет е мислещият човек, който чрез силата на разума се опитва да пребори неправдата. Но тази дейност му донася и много колебания – самотен и раздвоен, неразбран и онеправдан, желаещ възмездие за злодеите, остава в престорената си лудост.
Хамлет е хуманист. В него представата за живота е свързана с всичко хубаво, с една вечна хармония. Той обича красивото, вярва в хората, търси в тях човешкото. Но в действителност животът е суров и злобен.Хамлет е огорчен и сам.
От университета във Витенберг, където въздухът е пропит с нови и напредничави за времето си убеждения и теории за света и човека, Хамлет се връща заради смъртта на баща си и попада в мрачна и болна със своята подозрителност и интригантство среда на царедворци и лакеи. Изразът „има нещо гнило в Дания”, произнесен от стражата още в началото, става мото на цялата трагедия.
Хамлет е сам, защото никой около него, дори Хорацио, дори бившите му приятели Розенкранц и Гилденщерн не знаят и не могат да проумеят бездната от чувства, които го владеят. Никой от тях не е в състояние да прозре истинската причина, поради която той се люшка между решителност и малодушие, между ярост и отчаяние.
Съдбата е безмилостна към датския принц.Със смъртта на баща си той загубва не само любимия човек, но и своя идеал за подражание. Малко след това, без да зачита болката на сина си, кралицата се омъжва за чичо му. Чувствителната душа на Хамлет не може да прости тази постъпка. Той изпитва отвращение, дори презрение към майка си : „Кълна се, да! ” О, гибелна жена! Злодей! Злодей проклет, злодей усмихнат. Тази реплика на персонажа е многозначна. Тя не само подчертава неговата решимост да отмъсти, но тя носи и оценката му за Дания.
Трагедията на Хамлет се допълва още от една измяна на любимата му Офелия. Без да съзнава, тя става оръдие в ръцете на новия крал, което той умело използва срещу датския принц.
Разочарован от майка си, от любимата, породилите се съмнения за предаността на приятелите му, карат Хамлет да се престори на луд и да въздаде справедливост тогава когато никой не очаква.
Престорената лудост на отмъстителя е универсален мотив в ренесансовия театър. Хамлет единствен знае виновникът за смъртта на баща си. Ето защо Клавдии няма основание да очаква отмъщение, но странното поведение на Хамлет вместо да притъпи бдителността на краля, събужда подозренията му. Престорената лудост няма сюжетни основания, тя има силен драматургичен ефект, тъй като позволява на Хамлет да говори всякакви дързости и да води елегантно смъртно опасната си игра.
От прочутия монолог на Хамлет – „Да бъдеш или не – туй е въпросът. Дали е по – достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки…” , проличава трагизма му. Хамлет трябва да избира дали да понася или да се опълчи срещу неправдата. Този монолог е израз на раздвоеността му. Пораждат се два конфликта: външен – Хамлет се бори със свят, в който властват несправедливостта, потъпкването на законите, безочието… и вътрешен – между стремежът на героя към отмъщение и хуманистичната му идеология. Хамлет избира по – трудния път – да се бори със съдбата, защото в него живее човекът – непримирим, дързък и все още вярващ в доброто.
Хамлет съзнава, че смъртта на Клавдий няма да промени света, няма хората да живеят по – щастливо, няма да се възвърне справедливостта. Злото по света е твърде много. То унищожава и помита всичко красиво, благородно, човешко, то убива баща му и възкачва на трона неговия убиец. Това ранява крехката душа на датския принц, но още вярва, че трябва да има възмездие за злото.
Трагизма в образа на Хамлет се засилва от наивността на родителите и приятелите му. Те не го разбират и го мислят за луд. Но всъщност, той е този, който е мислещият, разумният, но и неразбран и самотен човек.
Силната воля и вярата му в справедливостта му помагат да превъзмогне трагичната си съдба и независимо от всичко да отмъсти за баща си. Убива предателите. По този начин чувства удовлетвореност, че е изпълнил синовния си дълг. Но хуманистичните му идеали не му остават друг избор, освен сам да се накаже за стореното – самоубива се. В диалога му с Хорацио проличава, че умира спокоен, защото вярва, че новият крал на Дания ще управлява по правилата на хуманизма.
Хамлет е мислещият човек. Уилям Хазлит определя образа му като „единствен по рода си” , защото се отличава със силна воля и „финес на мислите и чувствата”. А Гьоте определя „Хамлет” като „трагедия на противоречието между воля и интелект”. Въпреки трагичната си съдба, датският принц си остава „едно прекрасно, чисто, благородно, високо нравствено същество”. Гьоте оправдава трагизма на Хамлет, чрез неговите години – той е млад и няма достатъчно „сила на духа”. Това го прави уязвим пред ударите на злото.
„Хамлет” е трагедия, която обезсмъртява Шекспир. В нея авторът съчетава фабулен сюжет с усилен философско естетически и нравствен проблем. Това я прави непреходна през времето и изключително интересна за всички поколения.

[truefriend]

http://download.http://www.teenprobl...raz+na+hamlet/

Трагедията „Хамлет” на Шекспир се смята за едно от най- значителните произведения на световната литература. В нея великият драматург разглежда значими общочовешки проблеми. Разглежда сблъсъка между хуманистичните идеали и подлост, двуличие и корист. Това прави произведението трагедия, а героя – трагичен.
Трагизмът на „Хамлет” е породен от несъответствието между светлите му хуманистични идеали и грозният лик на действителността.
Датският принц иска да живее в един по- добър и щастлив свят, но реалността не е такава. Тя е омърсена от непочтеност и продажност. Героят не може да се примири със злото и търси начини да се пребори с него. Това несъответствие води Хамлет до множество конфликти. Той е предаден от всички, на които вярва. В следствие, той остава сам и неразбран. Единственото, което му остава е да обмисля как да отмъсти, да защити честта си и да възвърне справедливостта. Безсилен се оказва Хамлет срещу злото, затова се преструва на луд. Лудостта му помага да достигне по- бързо до отмъщението, което желае, въпреки че е самотен и нещастен в тази борба.
В трагедията „Хамлет” е осъществен като изразител на идеите и устремите на ренесанса. Във Витенберг датският принц е усвоил уважението към човешката личност и отговорността към обществото. Той е учен, които знания са получени чрез анализ и синтез, чрез изследователски път. Връщайки се в родната Дания благородният дух е „разбит”. Тук той се сблъсква с лицемерието, подлостта, неблагодарността … Трагизмът на Хамлет започва със смъртта на баща му, който олицетворява храброст, доблест, доброта, справедливост.
Съдбата нанася тежки удари на датския принц, един след друг, безжалостно. След смъртта на баща му кралицата се омъжва за чичо му. Крехката и лесно ранима душа на Хамлет започва да страда. Чувства се измамен от собствената си майка. Отвращава се от нея и иска отмъщение: „Злодей проклет, злодей усмихнат!”.
Хамлет е предаден от бившите си приятели и от любимата му Офелия, която без да знае е манипулирана от краля. Така героят остава самотен и неразбран да търси начин да се пребори с вилнеещото зло. Трагизмът се подразбира от думите на единия от придворните „Има нещо гнило в Дания”. Всички са заслепени от лукавия Клавдий. Изключение прави Хамлет. Той знае истината за смъртта на баща си и търси начини, за да накаже виновниците за стореното зло.
Мислещият Хамлет решава да се престори на луд. Мотивът за престорената лудост е често срещан в произведенията от ренесанса. Чрез него героите достигат по- лесно до целите си, без да са заподозрени в нещо. Но мнимата лудост на Хамлет кара Клавдий да се съмнява в него и да желае смъртта му. Освен това тя дава безнаказаното право на принца да говори, каквото мисли, без да го интересуват последствията.
„Да бъдеш или не – туй е въпросът. Дали е по- достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или обнажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки…” – така започва все известният монолог на Хамлет. В него той изразява колебанието си дали да остане смирен и да търпи безчинствата на Клавдий, или да се опълчи срещу него и да отмъсти. Монологът изразява най- ясно двата конфликта, които се пораждат. Единият е между Хамлет и светът на злото, а другият конфликт е със самия себе си. Датският принц се двоуми дали да отмъсти за баща си, както му подсказва синовният дълг или да се подчини на идеалите си.
В крайна сметка Хамлет избира да въздаде справедливост. Изправен пред „море от мъки”, датският принц започва своята борба. Сцената на Хамлет с кралицата показва отчаяното усилие на сина да вразуми своята майка. Изправя я пред огледалото на нейната душа и осъжда слабостта й в любовта. Убива Полоний в същата сцена. Като истински войн той влиза в последна схватка с Клавдий. Вече е въздал справедливост, Хамлет умира. Смъртта му е трагична по законите на драматургията. Трагичният герой не е загубил вярата си в доброто и чрез Хорацио предава тази вяра на бъдещите поколения.
Много литературни критици тълкуват трагедията „Хамлет”. Гьоте смята, че героят би предотвратил трагичния си край, ако не би бил толкова млад- „…едно велико деяние се предлага на душа, която не е дорасла за него …”. А според Уилям Хазлит „Хамлет – това сме всички ние”, „…всеки, който е бил спохождан от тъжни мисли и меланхолия… ”.
Шекспир създаде Хамлет, а Хамлет обезсмърти Шекспир – една здрава и логична връзка, доказателство за могъществото на Шекспировия талант. Хамлет е изпреварващият времето си човек, който търси да намери себе си като личност, като създател на живот.


Отличен 6