Александър Дюма е автор на около четиристотин книги, като с тях успява да задоволи читателския глад, който цари по това време в страната. За емблема на автора може да послужи историко – приключенският му роман ”Граф Монте Кристо”. Интересното при него е, че творецът защитава и доказва необходимостта от тези ценности, които човек трябва да притежава в живота си. Неговите качества бързо го издигат, превръщайки го в един от най – известните писатели по целия свят.

В ”Граф Монте Кристо” Дюма поставя значим проблем, който съществува и до днес, а това е сблъсъкът между завистта, лъжата и алчността в света на необикновената човешка личност. Срещу тези пороци трябва да се изправи романтичният герой, защото той е засегнат от проблеми, които преобръщат живота му. Младият момък, обичан от всички не може да изживее щастието, което заслужава. Осъден е несправедливо, а душата му се раздира от любовни терзания, порив за свобода и най – вече от желание за отмъщение и възмездие. Дори и в наши дни тези теми, засегнати в романа ни вълнуват, защото те са основният стимул всеки човек да върви напред.

През романтизма представата за романтичния герой е била доста по – различна от тази, която имаме днес. Романтичната мечта не е само цялостна представа за безоблачно щастие, красота и любов. Тя е хармонията, която човек трябва да постигне със себе си, с другите и с природата.

В образа на романтичния герой откриваме един млад момък на деветнадесет години, който е открил истинското щастие в лицето на Мерседес. Той е твърде почтен, привързан към баща си и приятелката си, но съдбата му изиграва лоша шега. Героят е осъден несправедливо на доживотен затвор, като по този начин завинаги ще загуби любовта на любимата жена . Отново присъства темата за престъплението и наказанието. Основният виновник за нещастието на Едмон Дантес е неговият най – добър приятел, който се постарава да го затворят в най – ужасния затвор – този на замъка Иф , защото е влюбен в Мерседес. На това място героят се чувства като в самия ад, непрекъснато се намира мъжду мрака и светлината. Той се лута между надеждата и безверието: ”Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас, блъскаше главата си в стените на затвора, дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най – малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка или полъх”. Той се превръща само в № 34. За героя е трудно да се примири със съдбата си. В затвора времето позволява на Дантес да разбере кой го е издал. Стига дори до мисълта за самоубийство, но намерението му остава на заден план, защото се среща с друг затворник – абат Фариа. На това ужасно място срещата с този човек има изключително важно значение за Дантес. Той е този, който му дава сили да продължи напред, убеждавайки го, че нищо не е загубено. Старецът се превръща в негов духовен баща, тъй като непрекъснато го поучава. Той е ценен приятел на Дантес, защото не само е много мъдър, но притежава и завидни знания, с които помага на своя брат по съдба. Абат Фариа е високообразован човек, знае няколко езика, интересува се от история, а на времето е осъждан заради монархическите си възгледи. Той се досеща кои са доносниците срещу Дантес и споделя това с него. Ученият духовник научава затворника на испански, английски, немски, говори му за история, математика и физика. Той прави това само за шест месеца.

Абат Фариа също има принос за развитието на романтичния герой. Духовникът превръща неграмотния доскоро човек в интелигентен, млад мъж, който да не се срамува от себе си. По този начин абатът му дава първото сигурно оръжие в ръцете към мечтаното отмъщение, а това е разумът. В тази част от повествованието откриваме, застъпена идеята от Просвещението, че разумът е висша сила, която води човека по правилния път. Разполагайки с това оръжие, романтичният герой ще съумее да се справи сам с нелеката задача, която си е поставил.

Едва ли Едмон Дантес би разсъждавал по този начин, ако не бе срещнал абат Фариа. Той му дава надеждата, че ще успее, но това е възможно само, ако намерят начин младият мъж да избяга от затвора. Двамата съставят план. С негова помощ Едмон ще преоткрие така мечтаната свобода. Говорейки за плана, трябва да се върнем в началото, когато затворниците се запознават. Абат Фариа попада в килията на Едмон, защото е допуснал грешка в него. Той от дълги години копае тунел, който да го отведе на свобода, но се озовава в килията на младия мъж. Старият човек решава да сподели с него своята идея за бягство от затвора. Двамата се залавят да копаят тунел, с който да се измъкнат от ужасното място, на което са попаднали. Те са водени от това желание, защото жаждата за свобода и спасението от затворничеството са водещи в борбата за оцеляване. Дантес прекарва четиринадесет години от живота си в замъка Иф, защото е обвинен несправедливо от хора, които му завиждат. За героя тунелът е последният му лъч надежда. Съдбата този път е в полза на Едмон. С все още неизпълнен докрай план абатът получава сериозни здравословни проблеми. На няколко пъти припада, но Дантес успява да го върне към живота. От лоялност към младия човек, пред когото е целият живот, абат Фариа му показва мястото, на което е скрито неговото съкровище. Старецът му дава половината от него, за да осъществи докрай целите си. Духовникът умира щастлив, защото е сбъднал мечтата на живота си: ”… господ ви изпрати, за да утешите човека, който не е могъл да бъде баща …”. В предсмъртните си мигове той му казва името на острова, където е скрито съкровището- Монте Кристо. Това място по- късно ще превърне затворника в богата и знаменита личност.

Смъртта на абат Фариа е един от най – тежките моменти в живота на Дантес. Той е научил най- ценното от своя духовен баща, а то е, че никой не е по – силен от борещия се и смел човек. Героят е сам. Трябва да продължи борбата, която вече е започнал. Единственият му изход е да заеме мястото в саваната на покойния вече абат. Това ще бъде ключът към така мечтаната от него свобода. След като е хвърлен в морето, героят се лута между живота и смъртта. Това е най- драматичната част от целия роман, защото изобразява неистовото желание да се бори за своя живот. Излязал на тридест и три години от затвора, героят няма време за губене, той трябва да продължи своя път, защото желанието за отмъщение го е довело до тук. Храбрият моряк няма да остави несправедливостта да тържествува и ще отмъсти за скръбта си : ” … светкавица на омраза пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже , на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество”. Припомняйки си своята цел, той става още по –силен. Бори се с несправедливостите на природата въпреки, че не е ял нищо от двадест и четири часа. В тези мигове мисълта за отмъщение е неговата храна.

Героят намира съкровището, скрито от абата, като това също му струва много усилия. Четиринадесет години по–късно се завръща в Париж като богат граф на име Монте Кристо. През цялото това време е воден от една единствена мисъл – ”той се запита какво ли е станало с Мерседес, която го е смятала вероятно за умрял”. Мисълта за любимата жена не го е напуснала, а това е доказателство, че любовта му е истинска. С богатството, което притежава би могъл да има всяка жена, която пожелае, но той иска да си върне тази, която е загубил. Най- голямата му болка е, че враговете му са успели да забогатеят, издигайки се в обществото, с изключение на Кадрус, който е банкрутирал. Мерседес е станала съпруга на Фернан и двамата имат син. Графът разбира, че животът тече за останалите дори и без него. Той използва факта , че не го познават, за да опознае техните слабости, защото по този начин отмъщението му ще бъде най – пълно. Никой от тях не се досеща кой е причинителят на сполетялото ги зло.

Разказът за отмъщението е дълъг, изпълнен с много действия и сюжетни ходове. Графът е разкрил всички техни тайни. Фернан е френският офицер, предал Али паша и Янинската крепост на турците срещу пари и благородническа титла. Той е разпознат от Хайде, дъщерята на Али паша, която е любимка на графа. Монте Кристо се оказва благосклонен дори с Албер, който остава без средства и с опозорено име. Той получава нещо много ценно, а това е романтичната мечта, която ще трябва да преследва.

На Данглар, граф дьо Морсер и кралският прокурор графът показва един друг свят, непознат за тях до този момент, а той е този на завинаги изгубеното щастие.

Докато граф Монте Кристо се превърне в романтичен герой, преминава през двадесегодишно страдание, като накрая разбира каква е цената на истинското щастие – това, за което си заслужава да се бориш. Някогашният моряк трябва да постави някакви граници на своето отмъщение, за да не страдат невинните. Със своите действия Едмон Дантес довежда Вилфор до лудост, Кадрус сам подготвя своята гибел, като го убива неговият съучастник, а Данглар загубва богатството си и любовта на единствената си дъщеря – Южени. Тя не се интересува от парите му, спечелини по нечестен начин, защото предпочита сама да си изкарва хляба. Графът отвлича Данглар, принуждавайки го да проси. Увлечен в отмъщението той наранява импулсивно невинни близки на виновните за неговото нещастие. Единствено майчината любов на Мерседес и смъртта на Едуард го трогват. Умират най- близките му същества. Той вече никога няма да бъде същият. Важното е, че Едмон Дантес е успял да победи непречупващото се желание за отмъщение на Монте Кристо. Героят знае, че дори и богатството не може да му върне щастието, което е изпитвал на деветнадесет години. Беден, но щастлив – това е равносметката му.

Единственото, което му е останало е да върви напред, забравяйки желанието си за мъст. Той открива щастието в лицето на бялата робиня Хайде. Още с облеклото си тя създава усещането за някаква далечна, странна и неземна красота: ”…палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрай корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета”. Графът я държи в златна клетка, като ограничава свободата на словото й, за да не провали плановете му. Тя всъщност не му е робиня. Той изпитва към нея най – нежни и искрени чувства. В душата му се заражда онази чиста и истинска любов, даваща му желание за живот.

В крайна сметка любовта побеждава. Героят осъзнава, че не може прекалено дълго да се смята за оръдие на провидението и предоставя единствено на Господ по – нататъшното отмъщение. На всички той дава своя житейски урок, който се изразява чрез думите - ”чакай и са надявай”. В тях се крие така ценната истина за живота.

Романтичната представа за справедливост в романа “Граф Монте Кристо” е показана през погледа на главния герой. Въпреки трудностите Дантес успява да отмъсти за мъчителните години, прекарани в затвора. Справедливостта възтържествува и побеждава злото. В наши дни романът трябва да ни накара, да открием щастието дори и в най – дребните неща и никога да не се отчайваме, защото всеки може да чака, но почти никой да се надява. За да изпълниш мечтите си, трябва да преминеш през бури и ветрове, за да разбереш смисъла на думата щастие, както прави Едмон Дантес. Той го е осъзнал и е постигнал душевен мир. Със същия призив се обръща и към онези, които имат този проблем. Не трябва да забравяме, че ние сме тези, които имаме правото да подредим живота си по начин, който да ни харесва, преминавайки през трудностите на живота, но с мисълта за истинското щастие, което да ни държи живи.