Позоваването на великите световни авторитети е любим похват на Вазовата лирика на който ще се спрем подробно, когато разглеждаме „Епопея на забравените”. Тук е достатъчно да отбележим само очевидното – всякакъв идеал е невъзможен в условията на обществена апатия. А защо е нужен идеалът и какво трябва да бъде отношението на всеки човек към него, най-добре е изразено в стихотворението „Линее нашто поколенье” („Поля и гори”, 1884).

ЛИНЕЕ НАШТО ПОКОЛЕНЬЕ
Линее нашто поколенье, Ил твоя път се веч изравни?
навред застой, убийствен мраз; Ил нямаш други ти съдби?
ни топъл луч, ни вдъхновенье Ил нямаш ти задачи славни
не пада върху нас. и цяло бъдеще с борби?

Къде вървим, не мислим твърде, Недей оставя, мили Боже,
посока няма в наший път, без лампа своя свят олтар,
спокойно бият тесни гърди, без химна твоето подножье,
кога от злоба не кипят. без вяра живата си твар!

Стресни се, племе закъсняло! Недей оставя без звездица
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! моряка в нощния мрак остал,
След теб потомство иде цяло – без утро мъничката птица,
какво ще да му завещайш? народите – без идеал.

Интерпретация
В предговора си към „Поля и гори” Вазов се оплаква от бездушието на критиката и на цялото общество, посрещнало без отклик изключително важните послания от стихосбирката му „Гусла” (нека не забравяме, че именно в „Гусла” е отпечатан цикълът „Епопея на забравените”). Издигайки се над своето лично огорчение, поетът стига до едно знаменателно обобщение:
„Имаме нужда (уви, от какво нямаме нужда?) от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики самопожертвования, които въздигат и окриляват душата и правят един народ уважаем, ако не велик.
А какво имаме ние днес, дето да може да съгрее една душа, да уголеми едно сърце, да ободри едно честно намерение?
Две неща:
Апатията и злъчката.
Едното вмъртвява, другото убива.”
Не е трудно същите проблеми да се открият в поетическата изповед „Линее нашто поколенье”. Нужно е обаче да обърнем внимание и върху още един възможен контекст, чрез който да прочетем творбата.
Трудно е да се повярва, но наистина само десет години са минали от времето, в което възрожденският поет Петко Славейков написва своята елегия „Не пей ми се”. През този кратки десет години са се случили толкова много неща – мъченическата смърт на Левски, Априлското въстание, големите „самопожертвования” на знайни и незнайни герои, чийто подвиг Вазов по-късно възпява в „Епопея на забравените”, смъртта на Ботев, Освободителната война и Санстефанският мирен договор, Берлинският конгрес и разделянето на България, Великото народно събрание и Търновската конституция, написването и отпечатването на „Епопея на забравените”. И като резултат на всички тези грандиозни за българската история събития отново духовният водач изпитва нужда да пророни тъжно: „Не пей ми се”. А това, че творбата дискретно, но категорично указва на своята връзка със Славейковата елегия, се вижда от следващото стихотворение „В минути на тъга и злъчка”, чиито тон и внушение напълно съответстват на Славейковото „Жестокостта ми се сломи”:

* * *
В минути на тъга и злъчка Прости, жесток към тебе бивах,
не съм те, роде мой, щадил: но не без вътрешен болеж;
при общий укор, шум и глъчка отровата, коя изливах,
и аз без свяст съм те корил. изгаряше ме мен напреж.

И аз съм фърлял мойта хула
и мойте ледени хорати,
но клевета не се е чула
от моите уста. Прости!

Пред проф. Шишманов Вазов споделя още един контекст – влиянието на руските социални поети Некрасов и Надсон, чиито стихове по онова време оказват сериозно влияние върху развитието на българската литература, особено сред т.нар. народници – М. Георгиев, Т. Г. Влайков, младия Яворов.
Общото между тези контексти е, че при всички става дума за отношенията между духовен водач и народ. Всички те схващат връзката между тях – ролята на водача се схваща като непосредствено социално действие. Споменахме вече, че в мотива за загубения идеал твърде често се усещат алюзии с притчата за Мойсей и фалшивите и истинските кумири. Повече от очевидно е, че всеки от поетите, и най-вече Вазов, влиза именно в тази роля – водача, който знае идеала и иска да го внуши на своя народ. Само така можем да си обясним и своеобразната напрегната идентификация между лирическия герой и „неговото” поколение. От една страна, той се мисли като напълно принадлежащ към него, като един от поколението, от народа, а от друга – той е съдникът, чийто гняв трябва да върне загубилото ориентир племе в правия път. Тази позната от Библията универсална ситуация превръща конкретното оплакване на една биографично определена личност – Иван Вазов – в символно обобщена позиция, чието значение преминава отвъд конкретността на епохата и историческите реалности. Това е характерният за Вазов начин за постигане на художествено обобщение и условност – излизане от някакъв конкретен повод и пренасянето му в полето на универсалната човешка култура.
Този подход се открива лесно и на равнището на поетическите образи и мотиви. Особено ясно личи това в последните две строфи на творбата, където последователно са изредени няколко подобни образа – лампата на Божия олтар (намекът е за чудото в Соломоновия храм, когато съвсем малко количество масло стигнало на чудотворния свещник да гори през цялата нощ), звездата на моряка, утрото за птицата, вярата за всяко живо същество. Всички тези образи имат в основата си идеята за спасението и живота, без тях човекът би загинал, не би съществувал. Оттук идва и аргументирането по аналогия – народите без идеал загиват.
Интересен и моделът, по който се развива речта на лирическия герой. В тясното пространство на шестте строфи посоката на речта се сменя три пъти, като спазва строг вътрешен ритъм – по две строфи за всяко речево действие.
В първите две строфи лирическият герой говори от името на поколението, интегрирайки своята гледна точка в общата гледна точка на народа – ние, нас, наший – това са местоименията, чрез които се мисли и представя говорещият субект. Убийственият мраз, липсата на вдъхновение, тесногръдието и злобата са грехове, които говорителят споделя и с болка признава. В тези две строфи се срещаме с изповед и разкаяние – само така може да се определи споделеното съзнание за грях и вина.
В следващите две строфи обаче изповедта и разкаянието отстъпват своето място на гнева и осъждането. Няма вече „ние”, субектите ясно се разграничават на „аз” и „ти, племе закъсняло”. Така може да говори не каещият се или изповядващият греховете си, а съдникът, владеещият истината, водачът, който заварва племето си да се кланя пред лъжливи идоли. Поредицата от реторически въпроси очевидно цели да провокира съзнанието за вина у провинилия се. Това е най-често използваният похват и във всекидневното общуване, когато искаме да засилим чувството за вина у някого – засипваме с въпроси, чисто риторически по своя характер, свързани с простъпката, която е извършил.
В следващите две строфи обаче гледната точка изведнъж се сменя. Обвинението се превръща в молитва. При това една много особена молитва, в която се искат твърде абстрактни неща – свещникът пред олтара да не загасва, морякът да не остане без пътеводна звезда, живата твар – без вяра, мъничката птица – без утро. Тази поредица от аналогии трябва да подсили искането народите да не остават без идеал. Но и тук не е казано „нашият народ”, а „народите”, т.е. всичко е оставено пак пределно обобщено. Защо?
Ако поразсъждаваме малко над същността на молитвата, ще открием в нея няколко аспекта – моленето „за” нещо, молитвата като ритуално действие и молитвата като обединяваща сила, която чрез вярата на много хора в едни и същи неща ги превръща в близки едно на друго същества с обща цел и вяра. Именно последното е ефектът, който постига Вазовата молитва. Защото, искайки не някакви конкретни облаги, а именно абстрактни ценности, той се стреми да изведе на преден план духовно сродяващата сила на молитвата.
Нека погледнем и още нещо – субектните отношения. В първите две строфи субектът е „ние”, но „ние”, виновните, „ние”, недостойните. Затова и лирическият говорител е готов за покаяние. Във вторите две строфи субектите са ясно разграничени на „аз” и „вие”. Тук основното действие е осъждането. В третите две строфи обаче субект сякаш липсва, не е ясно кой точно отправя молитвата – „аз” или „ние”. Важен е Бог и това, което се иска от него – привидно абстрактните, но фундаментални човешки ценности. И точно в тази безсубективност на молитвата се крие и възможността за ново, вече минало през разкаянието и осъждането ново обединение на „ние”, но вече под знака на идеала.