по литература на тема
“Граф Монте Кристо”
















Изготвил:Ангел Пламенов
Димитров Xд клас №2
Проверил:Иванка Бобева
/. . . . . . . . . . /
I.Проблемът за престъплението и наказанието
в романа “Граф Монте Кристо”

Благодарение на творби като “Тримата мускетари”(1844), “Граф Монте Кристо”(1844-1845), тази “природна стихия” (както го определя Мишле), завладява въображението на поколения читатели. Син на генерал от Наполеоновата армия, Александър Дюма рано загубва баща си. Без да е получил добро образование, започва работа като чиновник, но много скоро се ориентира към театъра с пиесата “Лов и любов”(1825). Продължава с трагедии, драми и мелодрами, но романистиката, която в този момент се обогатява с нови идеи и тенденции, силно привлича Дюма.
Жанровата форма роман-подлистник обуславя облика на “Граф Монте Кристо” като развлекателно четиво. В него сензацията е обичайност и Хорациевият принцип nil admirari (на нищо не се учудвай) властва в текстовия свят с претенцията да обхване духа и материята на пространството. Разказването е подчинено и на идеята в Нероновото самоопределяне – “търсач на невъзможното”, което е възприето от героя, дал име на романа. В душата на героя гори огън и страст. Разпънат между Бога и Дявола, той преодолява едноизмерността на романтичните герои.
Темата за престъплението и наказанието в романа е поставена с отнемането на човешкото щастие. След авантюристичното бягство, чудодейното забогатяване и новата среща с Кадрус, Дантес се подписва в спасителното писмо до Жули като Синдбад моряка. Така от опитен моряк и изстрадал затворник, той се превръща в “приказен” герой, чието пътуване ще бъде подчинено на отмъщението. Началото и краят на пътуването, което ще възстанови нарушения нравствен порядък, са набелязани от аналогичните глави “Пети септември” и “Пети октомври”. Тяхното конкретно датиране има композиционна роля и символичен смисъл да обозначи срещата с доброто в циклично протичащото време. Доброто гепоят открива веднъж в началото на “пътя”, тъй като то се оказва лесно възмездие в сравнение със злото, добило облика на сложен обществен механизъм. Срещата с доброто в края на романа е свързана с примирението и прошката като нравствено прозрение у самия главен герой.
В първата част на романа са включени поредица от глави, които тълкуват проблема за наказанието, поставяйки го в по-широк културно-исторически и епичен план чрез разместване на времевите и пространствените пластове и промяна в персонажната структура, и чрез наслагване на повествователни гледни точки на различни разказвачи.
В “Римски бандити” проблематиката се универсализира чрез свързване на елементи от интригата, пресъздаваща романовото настояще, с миналото – легендарна история, в края на която главният герой се явява като епизодична фигура. Пътуващите Франц и Албер са посветени в истории за неписаните закони за честта и кървавото отмъщение. Разказите се отнасят до престъпилите обществените норми римски бандити, поставени в извън цивилизованото, природно и приказно-митологично пространство на гората и подземията.
Престъпленията на романтичните и легендарни герои като Луиджи Вампа и Кармини са продиктувани от силата на страстта и волята и са свързани с основния мотив за отмъщението и справедливото възмездие за отнетото човешко щастие – похищението на любимата. По този начин отмъщението е обвързано с идеята за природния инстинкт и демоничната стихия на онеправданата силна личност. В “Mazzolata“ героите са потопени в атмосферата на карнавалната народна култура в Италия, където остават наблюдатели на най-жестокото зрелище – публичното наказване чрез гилотината. Поведението на престъпника пред неизбежната смърт извиква у граф Монте Кристо размисли за човека, които с ироничния си скептицизъм като философска нагласа напомнят късно-ренесансовия кризис на хуманизма:”Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на Вселената!”.
Във “Вендетата” Дантес е слушател на историята за кървавата саморазправа – родовото отмъщение, представено като заслужено и справедливо, особено в сравнение с последвалия разказ за жестокото убийство, което извършва Кадрус. С историята на Бертучо отново е поставено под съмнение правосъдието на обществото и властта, олицетворена от Вилфор, Фернан и Данглар. По пътя на отмъщението Дантес е воден от съзнанието, че моментната смърт на престъпника от острието на гилотината не е достатъчна за изкуплението на вината:”Слушайте – каза графът и лицето му позеленя от злъч, както друго лице би се наляло с кръв. – Ако някой човек би погубил в нечувани мъчения и безкрайни изтезания баща ви, айка ви, любимата ви, с една дума – някое същество, чието изтръгване от сърцето ви оставя там вечна пустота и неизцерима рана, смятате ли за достатъчно възмездието на обществото, когато острието на гилотината пререже основата на тила, който ви е причинявал години поред душевни страдания, е изпитал няколкосекундно физическо страдание?”. До възмездие и възвръщане на нравствения порядък би могло да доведе разрушаването на личното щастие според ценностните представи на човека – обществено положение, кариера, финансова стабилност, семейство.
Във втората част на романа – “Вечерята”, “Божията десница”, “Самоубийството”, “Брачният договор”, “Подписът на Данглар”, приел двойнствената – божествена и демонична роля на възмездител, Дантес отмъщава последователно на четиримата си противници, като преплита и управлява съдбите им, използва слабите и тъмните страни от миналия и настоящия им живот, провокира събитията. Волятата на героя за отмъщение е сломена едва при срещата с любовта и страданието на Мерседес, осъществена преди неизменните и станали сякаш неподвластни на отделния човек трагични развръзки. Най-трагична е историята на семейство Вилфор, белязано от смъртта и лудостта. Макар и предопределена от сатанинското начало в човешката природа, тази развръзка с невинните жертви по пътя към изкуплението на греха пробужда у героя съмнение в справедливостта на възмездието. В края на романа заглавията описват вътрешното движение от отмъщение към милосърдие и прошка – “Изкуплението”, “Опрощението”.
Със съдбата на главния герой и ролята му на носител и възмездител на доброто, е свързана темата за духовното наставничество, проявено в отношенията на Дантес към различни персонажи като абат Фариа, Максимилиан Морел, Албер, както и Хайди, към която героят е поставен в двойствена позиция – на баща, благодетел и любовник.
Романтическият герой граф Монте Кристо е въплъщение на различните авантюрно-приключенски, приказни и митологични културни модели в романа. С въздесъщата роля на отмъстител са свързани абат Бузони, лорд Уилмор, Синдбад моряка, граф Монте Кристо. Названията като цяло носят послание на двойствената човешка същност, карнавално проявена чрез маскирането. Имената Дантес и Монте Кристо съдържат значения за достигната чрез страданието истина за човешките души и за разделянето им на грешни и праведни. Отнасянето към библейско-митологичния прототип чрез името е заявено не само в подтекста, но е и назовано, когато авторът тълкува символното значение на избрания от граф Монте Кристо герб: ”В едно не съвсем малко заливче се полюляваше фрегатата с тесен кил и високи мачти, на носа със знаме с герба на Монте Кристо – златна планина върху лазурно море, с ален кръст в горния край; това може да бъде както намек за името му – напомнящ и върха Голгота, превърнали от страданията на Спасителя в нещо по-ценно от златото, и позорния кръст, осветен чрез неговата смърт...”. лесно различими са и въплътените у романтическия герой черти на Антихриста – сатанинската воля да отмъщава и да раздава божествена справедливост. Това внушение се засилва с черти от поведението и външността на героя като заниманията с окултното, сравняването му с демонични персонажи, портретните детайли в описанието му.
Романтическата поетика на романа е свързана с типа на интригата, с контрастно изградената персонажна система и с различните похвати за поддържане на вниманието, повлияни и от жанровите особености на романа-подлистник.
Романтически черти на романа са обръщането към миналото чрез фолклорното приказно-легендарно начало и чрез препратки към различни културни епохи, както и интересът към екзотичното, езотеричното, скритото в човешката душа.



II. Романтически елементи
в романа “Граф Монте Кристо”

С течение на времето Александър Дюма променя писателската си стратегия, като съчетава принципите на романтичната художествена словестност с техниката на романа с продължение, който първоначално се печата в подлистниците на високо тиражирани всекидневници и седмичници, т.е. с принципите на масовата литература.
Така от месец август 1844 година до януари 1845 година той представя на широката читателска публика в списание ”Журнал дьо деба” историята на моряка Едмон Дантес, превърнал се по волята на съдбата в нейно оръдие. За успеха на романа допринасят изданието в книжно тяло от 1845-1846 г. и не на последно място неговата драматизация в периода 1848-1851г.
Формулата на успеха авторът постига, като свързва моделите на историческия и приключенския роман с основни феномени на съвременното му общество. Основна движеща сила на персонажите е конкуренцията на всеки срещу всеки в преследването на успеха. Енергията на тази битка е скрита в мощта на парите.
Системата за морални оценки за действията на романовите герои е опростена до контраста черно-бяло. В литературно-естетическо отношение тя е реализирана в конвенцията на романтизма: изключителен герой, който попада в изключителни обстоятелства като пространство, време и конфликтност – и със силата на своите пари, ненавист и благородство се превръща в съдник, който стои над обществените норми за небесна или земна справедливост.
При Дюма един изключителен герой доминира в цялото романово пространство, читателят не се интересува (не) убедителната психологическа мотивировка в детайлите, а обстоятелствата на действието и поведението са странни, екзотични – просто приказни – неслучайно повествователят в “Граф Монте Кристо” често се опира на атмосферата и внушенията на “1001 нощ”. А след прочита на подобен текст у възприемащия остава усещането за една невероятна история, в която са въплътени неповторими реализации на вечни човешки страхове и желания. Романовият свят на Дюма е изграден от елементите на мечтите, приказките, митовете и легендите, макар да е конкретизиран в познато време и пространство.
Действието в “Граф Монте Кристо” се развива в периода 24 Февруари 1815 година – 5 Октомври 1839 година. Пространството обхваща северната част на Централно Средиземноморие и Париж и е оживено от персонажната система, чийто диапазон се простира от обикновени престъпници и контрабандисти през благородни разбойници и престъпни благородници до фигурите на Наполеон и френските крале от този период. Организацията на действието се опира на несложна схема: щастието на 19-годишния моряк Едмон Дантес е “ограбено” чрез арестуването му по донос от счетоводителя Данглар и влюбения в годеницата му, Мерседес, Фернан.
От корист, свързана със собствената му кариера, помощникът на кралския прокурор Дьо Вилфор го “осъжда” като опасен бонапартист на вечен затвор в замъка Иф. Четиринадесет мрачни и безрадостни години прекарва затворникът Дантес в своята килия, но по щастливо стечение на обстоятелствата и волята за бягство се запознава със своя брат по съдба, абат Фариа, който го обучава, възпитава и му оставя несметно богатство. Прераждайки се в бягството си от замъка, Едмон Дантес се връща в общественото пространство като човек от друг свят и осъществява своето отмъщение, като довежда до самоубийство Фернан, превърнал се чрез предателства и грабежи в генерал-лейтенант граф дьо Морсер; разорява Данглар, който е станал барон и финансов магнат, кредитор на краля, и довежда до лудост кралския прокурор Дьо Вилфор. Благодарството му го кара да помогне на застъпвалото се за него семейство Морел и на всеки един ощетен или унизен от престъпните персонажи. Така доброто тържествува, възмездило злото със зло, добротата с добро, а граф Монте Кристо отплава в незнайна посока, убеждавайки своите приятели, “че цялата човешка мъдрост се включва в двете думи: Чакай и се надявай!”.
За вида роман – съчетание на приключенско с историческо четиво, авторът е “задължен” на Уолтър Скот, а за типа герой – най-буйния Байронов романтизъм – неслучайно героите сравняват граф Монте Кристо с Байронови персонажи. За Дюма е необходима само атмосферата на превратната епоха – стоте дни на Наполеон след завръщането от остров Елба, реставрацията при Луй XVIII и обществения живот след революцията от 1830 година, за да мотивира изходните действия на основните действащи лица и да разположи в нея съдбата на техните наследници.
Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природните закони, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, омаята на бленуването, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, разума и значението, които може да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот. Свързващата фигура на интуитивното и рационалното начало е абат Фариа. Ако в затвора надеждата за свобода ражда силата на търпението, след това то е още по-настойчиво, защото отмъщението трябва да е страшно, добре обмислено, търсещо най-добрия момент и най-заслужената за виновниците форма.
Подобно на отлаганото отмъщение на Одисей, графът изпитва насладата от изчакването:”За едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бих отвърнал, ако е възможно, със същото: око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избранници на Твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай”. Като отглас от Хамлетовата ирония за венеца на творението прозвучава разочарованието на граф Монте Кристо. ”... човекът, когото Бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто Бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на Вселената!”.
Болният човешки свят се нуждае от лечение. Спасението е в отдалечаването, бягството или отказа от приемането му такъв, какъвто е, както заявява Монте Кристо: “Не се опитвам никога да защитавам обществото, което не ме защитава, нещо повече, което се занимава с мене само, за да ми вреди; дори когато им отказвам уважението си и се държа неутрално към тях, обществото и близките ми остават все пак мои длъжници.”. Неуязвимостта е постигната чрез спазването на собствените закони за справедливост и чест. “Помощници” на графа в изпълнението им са хора извън закона, живеещи в малките си подредени общества – обгърнатите с романтичен ореол на личната свобода разбойници.
На волния живот, подчиняващ се на справедливите природни закони, е противопоставен скритият зад маската на добронамереността фалш на аристократичното общество. Всевиждащият поглед на Едмон Дантес прониква с окото на душата – метафора, вложена като източен полъх чрез думите на Хайди- в сърцата на участниците в карналната игра на парижката сцена. Сваля маските им и разобличава истинската им природа на убийци, лицемери и крадци. И ако карнавалът в Рим е мястото, където “между миналото и настоящето се спуска плътна завеса” от шума на “залитащото съзнание”, което всеки момент може да напусне веселящите се, то “маскеният” бал на благородниците в Париж е ежедневие, поставящо стена между неизгодното минало и благополучното настояще, празненство на съзнания, заблудили дори себе си за собствените си грехове.
Нужен е Deus ex machina, който да предизвика края на дълго играния театър. И той се появява – освободен чрез страданието от човешките слабости, защото е преживял смъртта, познава живота и като Бог или Сатана може да бъде съдник на съдбата, изричайки: “Аз замених провидението, за да наградя добрите... Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”. Лекарството срещу болестта на човека, хората и обществото е идеята, “за всяко зло има два цяра: времето и мълчанието.” Утешителното слово е наградата за благородните – Максимилиан Морел, Валантин, Албер дьо Морсер, Мерседес. Често появяващите се писма от абат Бузони, Синдбад мореплавателя или лорд Уилмор са спасение, заслужено в миналото. Така словото и времето могат да бъдат награда, а времето и мълчанието-наказание. Всичко според случая и човека – напълно в духа на Романтизма.
Графът е щедър в отплатата си за сторените добрини и краен в разплатата за злините. Възмездието обаче търси и други, надскачащи личната мъст мотиви, сякаш оправдавайки суровата безкомпромисност на рушителността си. След толкова много години се оказва, че злодеите не само не са се покаяли, но са извършили и други злини. Това налага отмъщението да бъде още по-страшно. То излиза от човешките измерения, превръща се в справедлива ръка на провидението и наказва убийците Кадрус и Фернан, бездушния, пресметлив и алчен грабител Данглар – парвенюшки, гордеещ се с произхода си и поради това с чест все още носещ същото име и Вилфор – скрил престъпленията си зад безстрастното изражение на “оживяла статуя на закона”.
Успокоение след множеството преплетени сюжетни нишки настъпва след пречистването на света от грешниците и възнаграждаването на праведните. След този нов порядък в света на романа се стига до истинското опознаване на безграничната мъдрост на Бога: християнското смирение. Краят на дългата приказка за любовта, свободата, честта, справедливостта, волята и ума отваря мисълта към прозрението, постигнато от опита: “В този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване на едното състояние с другото.” Ключ към осмисленото съществуване са не вихрените страсти, а мъдрото търпение и надеждата, простичко съчетани в повелята: ”Чакало и се надявало!”.

III.Вечното и преходното в романа “Граф Монте Кристо”

Александър Дюма – баща /1802 – 1870/ се нарежда сред най-ярките представители на френския романтизъм. Дълго време пренебрегван, днес той заема своето заслужено място в Пантеона на славата.
Александър Дюма издава първите си белетристични произведения през 1826 г. под заглавието „Съвременни новели”. Търговският успех на тази книга достига 4 продадени екземпляра. Подобно начало, като че ли не вещае кариера на един от най-тиражираните автори. В този период обаче, сантименталният роман преодолява своята еднопластовост, обръщайки се към социалната проблематика. Виждайки „златна мина” в тези произведения, наречени „популярни романи”, Ал. Дюма се впуска бурно в създаването им, подпомогнат от голям брой сътрудници, които събират документалния материал. Той печата в най-големите вестници от този период: „Льо Сиекл”, „Льо Конститусионел”, „Ла Прес”. По-късно се ориентира към пътеписите и мемоарната литература, отразявайки пътуванията до Русия и Африка, участието си в армията на Гарибалди, престоя си в Италия.
Героите на Дюма, като своя автор, изминават и сложен път, за да доказват вечните и непреходни ценности, които трябва да се отстояват. Най-добрата илюстрация на идеята за изключителност се явява граф Монте Кристо. Той минава през множество перипетии, воден от желанието да въздаде справедливо възмездие, да помогне на слабите и унизените, да преосмисли и отново да открие любовта.
Началното запознанство и последното сбогуване с героя са свързани с морето: един кораб го довежда, а друг го отвежда. В духа на библейската символика пътуването е търсене на спасителен бряг и едновременно с това търсене и откриване на самия себе си. Трагичният обрат в живата на Едмон Дантес започва със заговор. Той е обвинен в бонапартизъм и хвърлен в замъка Ив от прокурора Вилфор. Там младежът среща абат Фариа, който играе ролята на негов духовен баща и му помага да преодолее отчаянието си в затвора – място, често срещано в литературата на романтизма. То представлява катарзисен момент в битието на героите, които притежават голяма духовна сила и свободен дух. За това абат Фариа казва на Дантес: „Връщайки се към миналото, забравям за настоящето, а като се движа свободно и волно в историята вече не си спомням, че съм в затвора”.
Затворникът Монте Кристо въвежда в романа вселената на фантастичното, на мига, на фаталния и сатаничен „свръх човек”, в която се вписва темата за възмездието. Дантес въплъщава справедливостта, чрез отмъщението: „Аз бих причинил, казва той, ако можех, същата бавна, дълбока, безкрайна и вечна болка, която изпитах”.
По пътя на отмъщението граф Монте Кристо открива късната любов, в която му е трудно да повярва. Едно младо момиче му показва пътя на опрощението: „От добър и доверчив човек, аз станах отмъстителен, прикрит, зъл или по-скоро безучастен като глухата и сляпа фаталност. Тогава достигнах до целта: горко на онези, които срещнах по моя път”.
Но нещастията, на които става свидетел, променят насоката на неговия живот.
Монте Кристо проронва първите си сълзи, когато решава да пощади живота на сина на Мерседес. През труповете на госпожа Вилфор и нейния син героят осъзнава, че вече не може да заяви „ Бог е за мен и с мен” и взема решение да „спаси” Данглар. От този момент нататък графът загърбва свръхчовешката си същност, за да поема по пътя на християнското опрощение. Затова се заема да помогне на младия Морел и на Валантин дьо Вилфор. И в техния поглед той придобива покровителствената фигура на бащата. Харизматичното излъчване на Монте Кристо е толкова силно, че преди неговото потегляне младежът възкликва: „Напуска ни не човек, а Бог, който отново ще се възкачи на небето, след като е бил на земята да твори добро”. Така главният герой се сбогува с Париж, но в душата му остава една не излекувана рана, скрита зад маската на стоицизма. Той се оттегля без злоба и гордост, но със съжаление, изпитвайки чувство на угризение за мъките, които е причинил по пътя на отмъщението. Затова и неговият съвет към Морел е да „чака и да се надява до деня, в който Бог ще благоволи да разкрие бъдещето пред човека”. А цената на това духовно извисяване е самотата.
Граф Монте Кристо преодолява всички препятствия, лишен от приятели помощници. Вярно е, че той има двама бащи – един роден и един духовен: старият Дантес и абат Фариа. По техен пример и той става духовен наставник на двама младежи. Но споделено приятелство героят не открива.
С тълкуванието на доброто и злото са свързани разнообразните отношения между „бащи и деца”, пресъздадени чрез изразните възможности на романовия жанр – голяма хронологическа вместимост на събитията и богата система от персонажи. Темата е засегната и на ниво заглавие, например в двете паралелни глави „Баща и син”, разкриващи контрасти между персонажите – Дантес – Вилфор, а също и в заглавията „Майката и синът”, „Баща и дъщеря”. Отношенията между бащата и сина в семействата на Дантес, Морел и Фернан са свързани по различен начин с мотива за честта и човешкото достойнство. При своето завръщане в началото на романа Едмон Дантес с изненада узнава за бедността и дълговете, които мълчаливо понася баща му; старият Морел проявява трагична решимост да предпочете смъртта пред позора на разорението на семейството, отказвайки се от родовото си имущество. Албер реално и символично отхвърля поведенческия модел на баща си, заради когото е готов да рискува по-рано живота си на дуел. Съдбата на Албер, Андрея и Едуард е поставена в зависимост от проблема за вината на бащите, т.е. на родовото проклятие.
Пародийно-гротесков образ на духовната връзка между бащата и сина е атрактивно контрастната двойка Кавалканти. С изразяващите моралната поквара прояви на артистизъм Кавалканти обезсмисля ценността на семейството.
С темата за доброто и злото – родовото проклятие – е свързана и голямата духовна привързаност между майката и сина. Благодарение на своята нравственост Мерседес и Албер проглеждат за миналото и успяват да поставят ново начало в живота си. В противоположност на тази обнадеждаваща перспектива са отношенията между майката и сина в семейството на Вилфор. Те приемат облика на прекомерната майчинска привързаност и отнесени към мотива за заслепението, получават развръзката на „кървава драма”.
Стремежът към лично щастие, търсено в свободата, любовта и изкуството у контрастни женски персонажи, като Валантин и г-ца Данглар, ги прави отчуждени от дома – чрез авантюрните ситуации на мнимата смърт и бягството – и „близки непознати” за бащите им. При характеризирането на Данглар като баща и съпруг, е подчертано противоречието между истинското лице и маската, което доближава героя до образа на шута: „Пред обществото, както и у дома си, Данглар се преструваше на добродушен и отстъпчив баща: това беше част от ролята му в „народническата” комедия, която играеше; възприел бе този образ, който му се струваше подходящ, както в маските на бащите от античния театър десният профил е с полуотворени, засмени уста, а левият – с провиснала като пред плач долна устна”.
В аспекта на темата „бащи и деца” се откриват романтически контрасти в отношенията между различните герои: на сърдечна привързаност и духовно родство и на отчуждение – резултат от политически пристрастия, лични стремежи, престъпления, породени от жаждата за власт, пари, имущество. Откроява се и мотивът за незаконороденото дете, както и за сатанинското начало у ощетените, чието право на избор е ощетено.
Мотивите в романа са интерпретирани както през романтическите възгледи за справедливостта на природните законите, мъдростта и красотата на пищната екзотика на Изтока, безграничната сила на духа, магията на съня, така и чрез просвещенските идеи за значимостта на волята, раздума и зрението, които могат да изградят нова личност и да възвърнат желанието за живот.
В богатия образ на граф Монте Кристо, Дюма съчетава своите спомени за реални хора, своите мисли и чувства за една бурна епоха от историята на Европа. Писателят не е неин летописец, както Балзак, но успява по неповторим начин да пресъздаде духа и на подем и на разочарование, на гордост и отмъщение. Неговите герои придобиват гражданственост, стават символ на изключителна духовност. Те прескачат прага на своето време, като всички гениални образи, създадени от писателското въображение и достигат до други епохи. Днес и граф монте Кристо, и тримата мускетари, оживяват под перото на Ал. Дюма, се прераждат в кинематографични образи. Те стават част от съвременната духовност, съхранявайки в тези прагматични времена полъха на Романтизма.