.
Отговор в тема
Страница 36 от 98 ПървиПърви ... 263233343536373839404686 ... ПоследнаПърви
Резултати от 876 до 900 от общо 2426
  1. #876
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Хюм
    (1711 - 1776)

    \"За нашата философия няма нищо по-удобно от възприемането на известна степен на умерен скептицизъм, както и от честното признание на невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки способности.\"
    Д. Хюм, Приложение към Трактат за човешката природа

    Силата на скептика. Просветеният егоизъм. Английският емпиризъм. Впечатления и идеи. Причина на причинността.

    \"Да се опълчиш срещу философията - това е най-добрият начин за философстване!\" - тази Паскалова максима сякаш оправдава истинността си във философстването на Дейвид Хюм, завършекът на класическия емпиризъм или на английския сенсуализъм, маркиран с имената на Бейкън, Лок и Бъркли; има някаква историческа ирония в това, че този завършек се осъществява от шотландец, автор и на прословутата за времето си \"История на Англия\". Приживе славата на Хюм не се дължи толкова на философията му, а най-вече на популярните есета върху морала и политиката, върху естествената история на религията, белязани и със скандалната известност на забранени от църквата книги. Но зад тази видимост се крие един упорит мисловен труд, чието осмисляне почти винаги е ставало повод за преоценка на философската традиция: примерът в това отношение с Кант е показателен. Думите на последния, че тъкмо философските работи на Хюм са го събудили от догматична дрямка, могат да се споделят от всеки, който подхожда с отговорност тъкмо към
    философията. При това подхождане всяко заобикаляне на Д. Хюм е късогледо: защото дори и да се смята, че философските очила на шотландския мислител са със сбъркани диоптри, то си струва да се отбележи, че чрез тях философските теми и предмети се явяват в такъв ракурс, който позволява по-нататъшни корекции и говори далеч по-добре за физиологично здравата ретина отколкото самовнушеното предимство на зрящите без помощни средства.
    Погледът към света, изработването на \"очилата\" става у Дейвид Хюм още на млади години: след едно \"противно\", както той пише, следване на право и след бързо приключила търговска дейност синът на шотландски земевладелци от аристократичен произход се намира във Франция, където в тригодишна оттегленост от практиката работи върху трактата, осигурил му трайно място в историята - именно върху \"Трактат за човешката природа\". Книгата, излязла през 1739 г., не се радва на особен интерес, но това надали е смутило младия и автор който вече е решил за себе си светогледните проблеми и е изработил методика за оценка на природните явления, обществените събития и междучовешките отношения. Накъсо тази методика може да бъде представена с думата \"скептицизъм\", но не в смисъла на \"недоверие\", а в смисъла на отказ от прекалено предоверяване на видимост, традиция, авторитети, институции; за този отказ помага най-вече трезвият и честен разум, който не се отказва единствено от призванието си - да мисли самостоятелно. А това значи - не се отказва и от самоутвърждаването си. Понякога това може да доведе до \"разумен егоизъм\", който обаче е по-сигурен съветник в жизнените дела от един \"сантиментален алтруизъм\": защото алтруизмът не рядко предявява претенции в стил \"така се прави от любов към другия\", пропускайки да отбележи, че \"другия\" има може би \"други\" цели и съвсем не споделя това, което - \"пак други\" - считат за негово право. А жизненият път на Д. Хюм показва, че той винаги е отстоявал правата си и е постъпвал самоутвърдително: когато \"Трактатът...\" срещнал упоритото неразбиране на традиционно възпитаваната публика, Хюм не толкова се отказал от философията, а решил да се утвърди като мислител с други, на пръв поглед по-разбираеми средства: с есета. Средствата се сменили, но целта останала, допълнена вече с едно решаващо условие: личното самоутвърждаване е и саморазкриване на разума. И това не е \"моя\" или \"твоя\" разум, а човешкият разум в неговите цели и действия; за неговото явяване в чист вид е отговорен честният мислител, който отново не е алтруист или сантиментален повествовател на разумни геройства, а е само \"описател\" на нещата - такива, каквито се явяват, но никога - каквито трябва да бъдат. Нямало как този възглед да не настрои срещу себе си всички \"доброжелатели на човечеството\": те забранили Хюмовите есета като \"неморални и безбожни\" и отхвърлили всякакви опити на автора им да получи професура. Което било твърде естествено: алтруистите видяли опасност за хората, които - нали по природа са грешни? - лесно биха се подали на изкушения. А изкушенията били много: те почвали от изящния Хюмов стил на писане и свършвали с твърдения, че нямало никакво основание да се приемат догми за първородни грехове или небесни царства, за избрани народи или богопомазани хора. Хюм смятал, че цялата тази догматика се крепяла на търговията и икономиката и тъкмо това трябвало да се разкрие, за да се премахнат заблудите и да се изчистят науките от първопричини. Не само той мислел така: в тази мисловност се включват плеяда хора, пръснати из Европа, но събрани в семейството на просветителите.
    Най-здраво това семейство било във Франция; то образувало кръга на енциклопедистите, с които Хюм отдавна поддържал приятелски връзки. След като той видял събраните си съчинения в Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) от 1761 г. и след като си намерил добра работа във Франция (нали все пак бил и егоист?), той напуснал родината си; напуснал и упоритата литературно-изследователска работа, предоставяйки труда по оформянето, издаването и разпространението на книгите си на посредници. Последните постоянно го молели да напише нещо ново: нов том към седемтомната история на Англия, нови есета към \"Изследването на принципите на морала\", нови статии към онези за търговския баланс, за държавния кредит и парите, за принципите на политическата икономия; Хюм не се оставял да бъде увещаван: той отвръщал на молбите с отказ, казвайки, че бил \"твърде стар, дебел, мързелив, пък и много богат, за да пише\". Изглежда, че е лъгал: след смъртта му в архивите намерили много нови работи, а и поправки върху старите, които вероятно правил в последните си дни в Единбург.

    Английският емпиризъм

    Философското дело на Д. Хюм продължава една основна за новото време традиция; то и я завършва, за да оформи класическия вид на такъв тип аргументация и изследване, който и днес се нарича \"емпиристки\", т.е. насочен към непосредствено даденото в сетивността като външен предмет; затова тази традиция понякога се нарича и \"сенсуалистка\". За разлика обаче от \"континенталния сенсуализъм\", мотивиран от Декартовата идея за механичността на външния свят, \"островният\" се крепи не толкова на цялости и принципи, а на конкретни предмети, избрани за символи на всеобщността а непосредствено видими от всеки познаващ субект: защото познанието се основава тъкмо на сетивността и нейното изследване по същество е изследване и на висшите, умозрими етажи на знанието. Ако не се връщаме чак до Роджърбейкъновите разяснения на вещността или до английските францисканциноминалисти, можем да кажем, че емпиристката традиция започва с Френсис Бейкън и с прословутия му индуктивен метод за възстановяване на науките; за много изследователи с Фр. Бейкън започва и науката на Новото време.
    Това начало се характеризира с отказ от хиперболизиране на \"душата\" като условие за познание и съответно - с утвърждаване на конкретния сетивен предмет като основа на всеки познавателен и практически акт. По-нататък \"началото\" се поставя и с разбулването на заблудите, в които по природа попада ума или ги има вродени: говорейки с езика на Бейкън, това значи да се отхвърлят идолите, които господстват в познанието. Четири са тези идоли: на рода, според, които човек е склонен да съди за нещата по аналогия със собствените си способности; на пещерата, според които човек вмъква нещата в убежището на своите навици, възпитание и условия, както и в изискванията на телесната си природа; на пазара, според които човек е склонен да прави пряка връзка между думите и нещата и да смята, че словесно може да променя вещния свят, макар и думите нерядко да се обръщат срещу разума; и най-сетне, идоли на театъра, които принуждават да се маскираме с авторитети, а да не вярваме на опита си. А тъкмо опитът е този, който ни дава критерия за истина на познанието, Дории упгилитарен, този критерий е трезв, и ни помага, смята Бейкън, да владеем природата, подчинявайки и се.
    От друга страна, емпиристката традиция се утвърждава от Томас Хобс, за когото единствено съществуващо е тялото, вещта (това се нарича и \"реизъм\" или \"соматизъм\"), докато ума е само способност на; едно тяло да свързва необходими за него представи и да ги \"пресмята\" с оглед на пребиваването си сред другите неща: естествено за това помагат най-вече сетивата; След Хобс Джон Лок ще утвърди тезиса, че \"няма нищо в интелекта, което преди да не е било в сетивата\", за да последва оттук и изводът, че сетивността ми дава онези качества на предметите, които изпълват \"чистата дъска\" на нашето познание: едва след такова изпълване то може да действа самостоятелно, т.е. да \"рефлектира\". Ала рефлексията е оправдана само когато отново се насочи към външния свят, към качествата - Лок ги нарича и идеи - на предметите. Някои от тези качества ни се представят като необходими за съществуването на предметите и тях Лок нарича \"първични\" (протяжност, форма, число, движение), докато има и такива, които са се получили от намесеността на познаващия в дадеността на предмета, от смесването на \"сетивните възприятия с познанието: те са \"вторични\" - цветове, вкусове, миризми и Т.Н., които не са решаващи за битието и познанието на предмета. В някакъв смисъл те са само знаци за реално съществуващото, но с този възглед Лок поставя мината под познанието и битието, която Джордж Бъркли не пропуска да взриви. Това той прави не само по идеологически причини (Бъркли е англикански епископ и вижда целта си в опровергаването на материализма), а и по чисто логически; освен това роля изиграва Бърклиевата частнонаучна практика - неговите занимания с теорията на зрението, с изследване на сляпородени дават и емпиричната, опитна основа на критиката, която провежда срещу Локовите трудове. Става въпрос за следното: ако ние познаваме само идеи, които представят \"външен свят\", нямаме никакви основания да допускаме разделение между първични и вторични качества в реалността, която освен това е винаги идейно представена\" тъкмо в съзнанието ни; нямаме и основание да хипостазираме някаква външна реалност: единствено познаваемото са идеите в духа ни, които биват съзерцавани от същия този дух. Затова според Бъркли съществуването на нещо е тъждествено с неговото възприятие и тъй като последното става в духа, то е логично да се допусне, че нещата са комплекс от възприятия, чиято субстанция е духовна. Гаранция за това, че има все пак някаква опора, която ни дава право да говорим, че битието на нещата не е само субективно, Бъркли открива в един пределно възприемащ дух: в Бога, който съзерцава както нас, така и вещния свят - разбира се, за да има съществуване, когато човек актуално не възприема. (Примерът, който Бъркли дава, е може би тривиален, но пък класически:\" когато ние, възприемащите, излезем от стаята, където сме видели тези и тези неща, не бихме имали основание да твърдим, че нещата остават в стаята такива, каквито са, ако не приемем, че след напускането те биват съзерцавани и гарантирани, от един. мощен дух, който в едно с това възприема и нас.)
    В това развитие на класическия емпиризъм се вижда едно нарастващо недоверие към пределните онтологически инстанции, изтълкувани в материален, вещен смисъл. Дейвид Хюм, възпитаван в тази тематична, понятийна и чисто терминологична традиция, прави още по-решителни изводи.

    Феноменализмьт

    Основното философско произведение на Хюм - \"Трактат за човешката природа\" - има за цел това, което целят всички класици на философията: обосноваването на истинното познание чрез откриване на истинен метод и чрез опитнофактична проверка на получените от общите положения данни, т.е. чрез демонстрация и на истинно битие. Но докато традицията, поне от Платон до Хюм, намира тези основания в онтологически гаранти на многообразието (все едно дали те са материална, духовна субстанция или божествени същности, образци и идеи), Хюм насочва погледа си към това, което е даденост на познанието и за което не може да се допусне, че е дериват, модус или представа, упълномощена да изразява \"реалност\": защото няма никакъв смисъл да се умножават същностите (тук Д. Хюм е последователен \"окамист\") и да се утвърждават непосредствено непредставени неща.
    Нещата, с които имаме работа в познанието и опита, са непосредствено дадените ни впечатления и спомените за тях, твърди Хюм. Самите впечатления се делят на прости и сложни; прости са отделните чисти усещания, напр. тези за цвят, форма, вкус, температура; сложни са непосредствено възприеманите предмети, начините на взаимодействие между тях, отношенията на близост, време, тъждество, прилика и причина. В познанието впечатленията са представени като идеи, спомени за опита на възприятието. Затова, както и впечатленията, идеите са прости и сложни и разликата между тях е само в адекватността на представата: колкото по-непосредствено се представя идейно едно впечатление, толкова по-адекватно е то. С други думи: пълното тъждество в опита между впечатление и идея, почиващо на времева близост, а в идеален случай - на непосредственост или сливане, осигурява истинността в познанието най-вече защото така изчезва разликата между явление и същност, все едно как ще е предположена тя: дали като приписване на същностни черти на възприятието или на мисленето, на вътрешния или външен опит. В тази Хюмова представа се изразява собствено смисълът на феноменализма: отказът от разделение между явление и същност. Доведен до край, феноменализмът отрича обаче всяка самотъждественост, която философската традиция приема за гаранция на пълното познание на отделния предмет: бидейки включен винаги в определен тип познавателно отношение, предметът никога няма \"ето тази същност\"; той се явява в калейдоскопа на впечатленията като сноп от възприятия, като сложна идея, родила се от дейността на ума. Умът е способност да се създаде предмет, но той никога не е тъждествен извън непосредствеността на мисленето за него: защото в друг миг и на друго място, от друг познаващ и с друга насоченост предметът, разбира се, не е \"първият\". Това, което се приема за \"ето този предмет\", е обща представа, закрепена в съзнанията на познаващите чрез езикови навици и опитни тъждествености, чрез спомнена едновременност. Но и навиците, и опитът, и спомените могат да бъдат различни, както впрочем и езиците и ето защо, смята Хюм, не може да се допусне самотъждествен гарант на предметно съществуване; ето защо не може да има един единствен субект и един единствен обект, надарен с изключителни способности да носи всички неща или да ги произвежда по един и същ начин. Оттук лесно се извежда и това, че догматичността (за Хюм това значи и господстващо мнение, навик, опитно удобство и пр.) в утвърждаването на някакви субстанции е една и съща както при постулирането на материя, така и при приемането на крепящ нещата дух. Затова Хюм обръща типа критика, която Бъркли отправя към Лок, към самия Бъркли, за да отрече и необходимостта от духовна субстанция и да сведе всеки субстанциализъм само към мига, в който се утвърждава нещо, което от своя страна, не ни дава никакво право да твърдим, че в някой друг миг такова утвърждаване ще е адекватно: субстанцията е само знак, дума, която блокира и ограничава типа осмисляне.
    В традицията на философията такъв тип аргументация се критикува ожесточено; обвинява се в \"агностицизъм\", т,е. в утвърждаване на \"непознаваемостта\"; отбелязва се, че така се разрушава философията като знание за всеобщото; счита се, че това е краен, пълзящ, беден и т.н. \"емпиризъм\". Но независимо от критикуемостта на Хюмовите положения, независимо от самовнушената любов към знание за същности, не може да не се отбележи, държим ли да бъдем честни, че в този тип философстване говори тъкмо идеята за свободата и самостойността, за равната оправданост и ценност на всяко познание, на всяко впечатление и в последна сметка - на всяка идея. Затова и Хюмовото дело \"събужда от догматична . дрямка\" тези, които сънуват само един сън с подозрението, че може да има и други. За онези, които в мнителността си са склонни да смятат, че техният сън е най-истински и че другите сънуващи по някакви причини крият същия този сън, Хюм остава винаги \"бълнуващ\" философ, който експлоатира възможностите на езика и формулира немислими парадокси като този, че \"очакването на утрешния изгрев на слънцето почива само на вяра\". Те не подозират обаче очевидния човешки факт, че все някога слънцето ще изгрее за последен път за всеки от нас и че сама по себе си добрата им надежда-упование в повтаряемостта прави от хората еднопосочни същества, някои от които лесно могат да си въобразят, че тъкмо тяхната посока е \"най-правилната\". А това, освен че е щастливо самодоволство, избива най-често в репресия спрямо другите, които естествено са грешни. И започва гигантомахията: наука срещу наука, религия срещу религия, народ срещу народ, човек срещу човек; защото, смятат добрите хора, някои науки са по-научни, някои религии - по-откровени, някои народи - по-надарени. При тези \"сметки\" няма как Хюм да не изглежда \"по-малък философ\", ако ли не - \"антифилософ\". Но не само евентуалните изводи от Хюмовите възгледи са причина за тоновете критики, които се стоварват върху неговия \"Трактат...\". Причина за това е и самото му схващане за причината, светая светих на философите поне от Аристотел насам.

    Причина на причината

    \"Всяко нещо има причина. В непосредственото възприятие на нещата ние имаме работа с явления, зад които стои истинното им битие, което някак е позволило те да ни се явят така, както ни са се явили. На нас може да ни се струва, \"чини\", че нещата са това, което ни се явява, но по същество те са други, неявни и за да осъзнаем това, трябва да ги умозрем, т.е. да погледнем някак и зад тях, за да видим, че отвъд променливото им съществуване има непроменлива същност, която обосновава битието им не с достатъчно, а с абсолютно основание: Познаем ли го, ще можем да правим с абсолютна необходимост верни съждения не само за миналото и настоящето, но и за бъдещето на нещата; това ще могат да го правят и всички онези, които имат работа с тези неща: едно, защото нещата притежават непроменлива същност; друго, защото те биват познавани по всеобщи в самотъждествеността си закони. Така всички неща са предопределени, т.е. причинени: стоят и ще стоят винаги на един чин, на едно място в познанието; това място задейства битието им, просто, защото то е единство на всички времена и пространства, в които пребивава предметът и в този смисъл - обосновава самотъждествеността му. Очевидно това място не е точно този определен предмет, а е предусловие за съществуването му. В относителен смисъл всеки предмет може да бъде условие за наличие на други; в абсолютен смисъл такова условие е само един-единствен: субстанцията, т.е. това, което за своето съществуване и схващане не се нуждае от нищо друго. И ако всяко нещо има причина, то всички неща са причинени - поместени и задействани от, нея, предметът с най-много потенции за битие\" - ето това би било резюме на заварената от Хюм, пък и останала до днес аргументация на причинността.
    Трудно би могло да се твърди как точно Хюм стига до критиката на този тип разбиране: дали защото роля са изиграли светогледни, научни, опитни или просто екстравагантни схващания, задвижени от чисто психологическата нагласа да се каже нещо ново. Собствено това не е от особено значение. Далеч по-важно е друго: Хюмовата критика на реферираното схващане дава начало на освобождаване на философията от външни за нея - за мисловността - бариери; ако има такива, то те са единствено в рамките на опита на съзнанието.
    И така, какви са основните моменти в неговото схващане за причината? Преди всичко за Д. Хюм причинността е отношение, което не се получава от априорни, постулирани заключения в стил \"всяко нещо има причина и всички неща в последна сметка имат една причина\", тъй като такива твърдения не могат да бъдат дадени никога във всеобщността на опитната им проверка: защото ние нямаме никакво просто впечатление за такова отношение, а още по-малко можем да, предполагаме, че дадени условия ще предизвикват едно и също следствие във всички времена и пространства. За това ние не можем да имаме опит: крайността ни на познаващи същества е достатъчно основание да се отхвърли някаква самотъждествена, неопитна способност за абсолютно схващане, крепено на абсолютно пребиваване. Само в относителен смисъл може да се даде предусловие, причинило някакво действие. Напр. счупването на един прозорец с камък еднакво добре би могло да се обясни както със здравината на стъклото (тя е недостатъчна, за да противостои на силата на хвърляне), така и със злия характер на хвърлящия; както със силата на ръката, така и с формата на камъка и пр. Да приемем, че от всички тези обяснения само едно е валидно за всички счупени от камък стъкла, би значело да отрежем многообразието на случаите или да забраним не само даден тип обяснение, но и даден тип възприятие, т.е. да се противим на опита. Разбира се, в последна сметка ние все даваме - в едно време и пространство - някакво обяснение, посочвайки някаква причина, но това се дължи не на субстанциални характеристики и на онтологични предпоставки, а най-вече на навика на съзнанието, закрепен в езика, по силата на привичката да възприемаме заедно две сами по себе си различни и онтологично несвързани впечатления; че нещо става след нещо не е никакво основание да смятаме, че то е станало поради първото: то е могло да стане и поради други, нямани актуално пред вид неща, останали по \"различни причини\" скрити за опита на съзнанието. Да отречем тяхното наличие би значело да си представим някои съзнания по-съзнателни, някои впечатления - по-впечатлителни, някои идеи - по-правилни. Ала тези представи никога не са научни: те просто са \"научени\" и преповтаряни \"по навик\".
    Такъв навик присъства и във философията: да се търси една причина. Но дори и намирана, тя не е нищо повече от хипотеза, която получава хипертетични задачи: да обосновава свръхоснования. А както беше казано в началото, честността изисква да признаем понякога, а за философията винаги, трябва ли да остане научна, \"невежеството и по отношение на въпроси, които надхвърлят всички човешки възможности\". Не се ли стори това, се остава в рамките на вярата, чиито изисквания ритуализират разума и го карат да търси божества, на които следва да се подчинява.

    ЛИТЕРАТУРА
    1. Д. Хюм, Трактат за човешката природа, С, 1986.
    2. Е. Панова, \"Безсмъртните идеи на Трактат за човешката природа\", в предговора на посоченото издание.
    3. Е. Панова, Основни проблеми във философията от Бей-кън до Маркс, С, 1987 (трето издание), стр. 73-87.
    4. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, С. 1982, т. 3, стр. 440 и сл.
    Задачи .\"
    ,1. Анализ на гл. VIII на \"Трактат за човешката природа\" -За причината на вярата.
    2. Ако приемем, че е валидно \"след нещо, следователно -поради него\", можем ли да обосновем и това: а) \"преди нещо в пространството, следователно - след нещо във времето\" и б) \"зад нещо във времето, следоватечно преди него в пространството\"?
    3. Кое подрежда света: причинното обяснение или вярата?.

    Книгопис
    • „A Treatise of Human Nature: Being an Attempt to introduce the experimental Method of Reasoning into Moral Subjects“ („Трактат за човешката природа“; в три тома; 1739–40)
    • „An Abstract of a Book Lately Published: Entitled, A Treatise of Human Nature, etc., Wherein the Chief Argument of That Book Is Farther Illustrated and Explained“ (1740)
    • „Essays Moral and Political“ („Есета за морала и политиката“; 1741–2)
    • „A Letter from a Gentleman to His Friend Containing Some Observations on Religion and Morality“ (1745)
    • „An Enquiry Concerning Human Understanding“ („Изследване върху човешкия разум“; 174
    • „An Enquiry Concerning the Principles of Morals“ („Изследване върху принципите на морала“; 1751)
    • „Political Discourses“ („Политически беседи“; 1752)
    • „The History of England“ („История на Англия“; 1754–62)
    • „Four Dissertations“ (1757)
    • „A Concise and Genuine Account of the Dispute Between Mr. Hume and Mr. Rousseau“ (1766)
    • „The Life of David Hume, Esquire, Written by Himself“ (1777)
    • „Dialogues Concerning Natural Religion“ (1779)
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  2. #877
    Супер фен Аватара на gabi_94
    Регистриран на
    Sep 2007
    Мнения
    2 620
    http://download.pomagalo.com/11276/m...=12284308&po=1
    http://download.pomagalo.com/49448/m...=12284386&po=2
    http://download.pomagalo.com/116776/...=12284433&po=1
    http://download.pomagalo.com/80551/l...=12284476&po=8
    http://download.pomagalo.com/4010/le...=12284517&po=1

    ето тези неща ми трябват!!! Множко са, но трябва да си избера три от тях и не знам кое е най-подходящо! Много ми е спешно! Благодаря предварително на този който ги изтегли!
    If you do not tell the truth about yourself
    you cannot tell it about other people!

  3. #878

  4. #879

  5. #880
    Голям фен Аватара на Slashy
    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    552

  6. #881

  7. #882
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    "Един човек с необуздан полет на въображението се бори за своя духовен идеал. Микеланджело - за мнозина от съвременниците си той остава неразбираем и странен. Вдъхновявало го е съзнанието, че мощта на неговите образи би пробудила у тях духовната енергия, потребна, за да се противопоставят на заплахата от национално заробване. А го постига участта да надживее вярата на ренесансова Италия в съвършенството на човешкия разум".
    Джорджо Вазари

    Микеланджело Буонароти (Michelangelo Buonarroti), роден през 1475 г. в Капрезе, Тоскана, е италиански скулптор, живописец, график, архитект и поет, представител на флорентинско-римската школа. Изучава живопис при известния флорентински живописец Доменико Гирландайо, а скулптура – при Бертолдо ди Джовани в прочутата художествена "платоновска" академия на Медичите, основана от управителя на Флоренция Лоренцо Великолепни. Флорентинският неоплатонизъм като хуманистическо учение за "високото призвание на човека" е продължение на доктрината на късноантичните неоплатоници и раннохристиянските писатели. Търсенето на съвършената форма на въплъщение на идеята за прекрасното е "резултат на дълъг и упорит труд". Важна роля за творческото развитие на Микеланджело като живописец и скулптор имат творбите на Джото, Донатело и Мазачо, както и образците на античното изкуство ("Лаокоон", "Белведерския торс").
    Микеланджело е един от най-разностранните гении на Високото Възраждане. Той е преди всичко скулптор, макар че неговите най-грандиозни замисли са реализирани в живописните му творби, които представляват синтез на пластичност, драматизъм и реализъм – те са израз на преклонението на твореца пред съвършенството на човешката красота. Съсредоточавайки цялото си внимание върху човешката фигура, художникът пределно лаконично обозначава мястото на действието, пространството при него няма самостоятелно значение и се оформя в резултат на разположените на преден план фигури, определя се от техните движения и ракурси, а композицията придобива пластическа релефност.
    Животът и творческата дейност на Микеланджело преминават във Флоренция и Рим. И там на площада на Синьорията или в базиликата "Св. Петър" остават неговите гениални скулптурни творби, повлияни от духа на античността - Пиета и Давид. Флорентинците нарекли фигурата на епическия герой Гигантът, защото тя била висока над 5 метра! От първата скулптурна работа на Микеланджело, реализирана през 1492 г. – релефа Битката на кентаврите с лапитите, гробницата на Медичите, където в алегориите на Деня, Нощта и Здрача скулпторът прониква в дълбините на човешката душа, до последните Пиета Ронданини, (1564 г.) и недовършената творба Сваляне от кръста с автопортрета на възрастния автор - творчеството на Микеланджело изразява една непозната дотогава одухотвореност и динамичност на пластическия изказ – ваятелското въображение на твореца сякаш се опиянява от възможността да покаже напрежението на мускулите, извивките на телата, стихията на една вътрешна борба... Много са творенията, които носят название Мадона или Пиета, но именно в последната Пиета Ронданини, неговия прощален разговор с мрамора – великият ваятел като че ли е вложил целия синтез на унинието, самотата и страданието, с които е белязан животът му.
    Характерният стил в творчеството на Микеланджело като живописец откриваме още в първите му творби – Мадона Дони (1503 г.), Светото семейство и проекта на неосъществения стенопис в Палацо Векио Битката при Кашина. Но най-пълен израз те получават в едно от най-великите негови произведения – стенописите на потона на Сикстинската капела, които художникът рисува по поръчка на папа Юлий ІІ. Те представляват девет композиции с библейска тематика, разположени на повърхност с площ повече от 500 кв. метра, които художникът рисува, в продължение на четири години.
    През 1541 г. Микеланджело завършва живописния декор на Сикстинската капела с грандиозната фреска Страшния съд, с размери 17 х 13,3 метра, разположена на олтарната стена. Творбата е изпълнена в нарушение на каноните на традиционната иконографска живопис, нейният автор придава на религиозната тема смисъла на човешка трагедия - внушителната лавина от човешки тела създава потресаващия образ на трагическа катастрофа, въплъщение на идеята за свършека на света - Страшният съд е представен като Гняв Божи (Dies irae), като Ден на гнева.
    За откриването на фреската дошъл новият папа Павел ІІІ. Придружавали го кардинали и сановници. Картината, която те видели предизвикала изумлението им. Голяма част от образите във фреските имали чертите на техни съвременници. Папският церемониалмайстор, който отдавна бил в конфликт с художника, видял с ужас, че Микеланджело го е поставил в Ада между осъдените. Възмутен, сановникът се обърнал към папата с молба Микеланджело да бъде наказан за своята волност, а портретът му да бъде заличен от стенописа. Папа Павел ІІІ бил остроумен човек и се обърнал към сановника с думите: "Ти знаеш, че аз имам власт над Рая, над Чистилището също, но над Ада – не! Оттам не мога да те извадя! За тебе няма спасение!".
    Творческият гений на великия ренесансов майстор се проявява и в областта на архитектурата. С изключителен творчески размах, Микеланджело открива нови измерения на синтеза на архитектурата с другите пластични изкуства. Той е автор на няколко реализирани архитектурни проекта: Параклиса "Сан Лоренцо" във Флоренция (фасадна композиция), Библиотека "Лоренциана" в Рим, Порта "Пиа" във Флоренция, реконструкция на намиращия се в центъра на Рим Капитолийски хълм. На 71-годишна възраст творецът получава нова голяма задача - да продължи строежа на купола на катедралата "Свети Петър", която е започната от Браманте, строена после от Рафаело Санти, а след неговата преждевременна смърт отново променяна и преработвана. Творецът успял да направи само дървен модел, според който бил построен по-късно куполът й. Разположен на височина 132,5 м, той се виждал от всички точки на града.
    "Истинското изкуство не е нищо друго освен копие на съвършенството, на Бога, сянка от четката, с която той сам рисува, една мелодия, един стремеж за съзвучие…"- пише Микеланджело в края на своя живот. Всъщност раздвоението между строгата християнска нравственост и яснотата на свободния античен дух съпътства цял живот духовния мир на твореца.
    Микеланджело Буонароти умира в своята работилница в Рим на 18 февруари 1564 г. на 89-годишна възраст. Погребан е тържествено в църквата "Санта Кроче" във Флоренция, редом до друг велик флорентинец – Данте Алегиери.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  8. #883
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Микеланджело Буонароти!!! Какви мисли нахлуват в главата ти, читателю, когато чуеш това име (или по-скоро когато го прочетеш на екрана на монитора)? В следващите няколко небрежно “драснати” реда аз ще ти разкажа за мислите, които обсебват моето съзнание при споменаването на това име (между другото не е онзи Микеланджело от “Костенурките нинджа”).

    Никак няма да е пресилено, ако се каже че Микеланджело Буонароти е един от най-гениалните хора, които някога са се раждали на планетата Земя (изкушавам се да кажа “и в целия Млечен Път”). Самотен, необикновен гений, надарен с невиждан замах и сила, които не могат да се сравнят с нищо преди или след него, Микеланджело още приживе получил прозвището “титанът с четирите души”, защото бил едновременно скулптор, живописец, архитект и поет.

    Микеланджело се появил на бял свят на 6 март 1475 г. в селцето Капрезе, недалеч от Флоренция. Баща му, Лодовико Буонароти Симони, бил dolce far niente (приятен безделник), който малко след раждането на Микеланджело загубил работата си като кмет на Капрезе и всъщност почти никога вече не получил добра работа. Майка му, Франческа Миниато дел Сера, била с много крехко здраве и затова малкия Микеланджело бил даден на жената на един каменар, за да го откърми. Много години по-късно той се шегувал, че е всмукал любовта към мрамора още с това мляко.

    Микеланджело имал щастието да прекара младежките си години в люлката на италианския Ренесанс – Флоренция. Между 1450 и 1550 г. този град бил центърът, в който се събирали, разговаряли и спорели художници, мислители, поети, политици, писатели и учени. Общото между всички тях била манията им по древногръцката култура и изкуство. Микеланджело искал да стане художник и въпреки протестите на Лодовико, на 13 години той постъпил в ателието на флорентинския живописец Гирландайо, за да се учи. Две години по-късно Микеланджело напуснал, тъй като смятал, че е научил от Гирландайо всичко, което има за научаване. По-съществената причина обаче била твърде силното му влечение към скулптурата. През целия си живот, въпреки твърде разнообразните си творчески постижения, Микеланджело се смятал преди всичко за скулптор.
    Най-доброто място, където можело да се учи скулптура във Флоренция била градината на Лоренцо ди Медичи, наричан Великолепни. Там се намирала най-голямата колекция антични статуи, а учител на Микеланджело в скултурата станал Бертолдо ди Джовани, който пък бил ученик на прочутия скултор от XV в. Донатело (нали вече сте наясно, че не си говорим за “Костенурките нинджа”). Маестро Бертолдо внушил на ученика си почит към античните форми и в ранните творби на Микеланджело се чувствало, че той черпи вдъхновение от тях, но се усещало и нещо уникално и необикновено, което щяло да го изведе до неподозирани върхове в изкуството на скултурата (и не само в това изкуство). Необикновеният талант на младия скулптор направил силно впечатление на Лоренцо Великолепни и той му отворил широко вратите на своята резиденция. В това почти вълшебно място Микеланджело се запознал с всички велики мислители на своето време, научил много за изкуството и покровителството и се докоснал до древната научна мисъл и изкуство. Лоренцо бил първия покровител (работодател по-модерно казано) на Микеланджело и, което е по-важно, той се превърнал за него в бащата, който Лодовико никога не успял да бъде.
    За съжаление през 1492 г. Лоренцо умрял и Микеланджело трябвало да напусне градината със скултурите и маестро Бертолдо. Това много го разочаровало и той дълго време нямал вдъхновение за работа. През това време Микеланджело се преселил временно в света на мъртвите – в манастирската болница “Санто Спирито” във Флоренция той правел дисекции на мъртвите, които били докарвани в болницата. Това разбира се било незаконно, защото Светата Римокатолическа църква не позволявала да се оскверняват така телата на покойниците. Това обаче никак не спряло Микеланджело да научи много за строежа на човешкото тяло – знания, които по-късно били извънредно ценни при рисуването и ваянето на голи фигури.

    В началото на 1496 г. Микеланджело вече бил в Рим, където две години по-късно изваял прочутата си “Пиетa” (pieta, ит – състрадание). Тази скулптура, представляваща Дева Мария с мъртвия Христос, който лежи в скута и, е един от най-големите шедьоври на световната скулптура. Няма патетични жестове! Няма сълзи! Ни вопъл, ни стон! И все пак страданието на Мадоната, съсредоточено в погледа върху отпусната ръка на Христос, се чувства толкова силно. В това според мен е силата на изкуството въобще – не е нужно да си учил, да знаеш или да разбираш нещо специално. Необходимо е само да си човек и да чувстваш.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  9. #884
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Рафаело Санцио

    италиански художник

    Роден: 6 април 1483 г.Урбино, Италия
    Починал: 6 април 1520 г.Рим, Италия


    Рафаело Санцио (или Рафаело Санти), е италиански художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Високия Ренесанс, който обхваща периода от самия край на 15 век до първите години на 16 век. Въпреки краткия му живот Рафаело оставя след себе си огромно живописно наследство. Още по свое време той се прочува като „художник на Мадони”, голяма слава му донасят и неговите фрески в станците на Ватикана. В наше време Рафаело е смятан за един от тримата големи художници на Ренесанса, заедно с Микеланджело и Леонардо да Винчи.

    Биография и ранно творчество
    Роден в Урбино през 1482, син на провинциалния художник и поет Джовани Санти, от от когото получава своите. Когато Рафаело навършва 12 години, баща му го води в Перуджа в ателието на Пиетро Перуджино. В годините начиракуване той помага на своя учител за картината "Предаване на ключовете на Апостол Петър". Първата му самостоятелна поръчка тази за Цита ди Кастело, която рисува с маниера на умбрийската школа - красиви линии, сдържаните ритмични движения на строгите перуджови фигури. През 1501 и 1502 година той прави два диптиха. Първият има два сюжета - "Трите грации" и "Сънят на рицаря", а вторият е "Свети Георги в борба с дракона". И в двата диптиха се забелязва влияние на античното изкуство.

    Флорентински период
    През 1503 г. Рафаело заминава за Флоренция, където се запознава с творчеството на Леонардо да Винчи, Микеланджело и Донатело. Под влияние на тяхното изкуство стилът му става по-раздвижен, а познанията му се обогатяват. По това време той се сприятелява в монаха-живописец Фра Бартоломео. Именно във Флоренция Рафаело се прочува със своите Мадони и се позветява изцяло на тях. През 1504 Рафаело прави първата си значителна творба - "Обручение Богородично", в която се насочва към нови идеи и и композиционни решения. Същата година той рисува „Мадоната на великия херцог”, отличаваща се със стога красота, за разлика от по-късните меки и миловидни образи. Като подарък за Леонардо също съдава „Мадоната с щиглеца”(1505), където изобразява Богородица с младенеца и малкия Йоан, който подава на Исус птица щиглец, символ на плодовитостта. В нея е използвана пирамидалната композиция на Леонардо. Други негови творби от този период са "Млада жена с еднорог"(1505), портрет на Анджело и Магдалена Дони (1505), "Полагане в гроба" и "Оплакване на Христа"(1507), "Мадона Естерхази" и "Хубавата градинарка"(150.

    Римски период
    „Атинската школа“През 1509 година Рафаело получава поръчка от папа Юлий II, за да проектира и изпише три от Ватиканските станци - станца дела Сигнатура, Станца ди Елеодоро и станца Залия. Най-известните му творби са фреските в Станца де ла Сигнатура (Залата на печата) - „Атинската школа“ и „Диспутът за Светото писание“. „Атинската школа“ (1509-11) е пример за използването на линейната и въздушна перспектива. В нея Рафаело изобразява много от великите философи, поети и мислители на античността, като Аристотел, Платон, Питагор, Хераклит и Птолемей.

    Освен фрески в Рим Рафаело прави и множество живописни картини. Красивата дъщеря на хлебар от Трастевере той изобразява в "Дона Велата"(1512-13); Праз 1513 той създава едно от най-известните си произведения - "Сикстинската мадона". В нея Мадоната има излчъване на кралица, въпреки скромното со облекло, заобиколена от папа Сикст и св. Варвара. Рисува и много други картини с религиозни и мистични сюжети. Сред тях са "Св. Цецилия" и кръглата "Мадона Алба" (1511). Една от последните му творби е "Преображение Христово", поръчка на Джулио ди Медиано.

    Като архитект Рафаело е автор на вила „Мадама“ — образец на ренесансовата архитектура. Дворецът Пандолфини във Флоренция е също по проект на Рафаело. Портретите му са сред най-ценните и известни творби от Ренесанса. Умира на 37-ия си рожден ден в Рим. Погребан е в Пантеона.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  10. #885
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Leonardo da Vin4i 22222

    Леонардо е роден в Италия преди повече от 500 години. Той се прочува като създателят на “Мона Лиза” – най-известната картина в света. Освен това, той е пионер в областта на инженерството и медицината. Леонардо е първият човек, който рисува човешки ембрион и прави открития за човешкия организъм, които нямат равни на себе си до 20-и век. 300 години преди да стане факт, той измисля как да спусне човек на морското дъно, изобретява планер 490 години преди да го открият повторно. Записките на Леонардо ни позволяват да надникнем в ума на един от най-великите гении на нашата цивилизация.

    През 1499-а година Леонардо е на 38 години и е в период на подем. Наскоро е завършил фреската “Тайната вечеря”, поръчана от покровителя му Сфорца, херцог на Милано. Сцената запечатва мига, в които Христос казва, че ще бъде предаден от свой ученик. Тя му създава репутация на един от най-великите живописци на своето време. Но в кулминацията на творческата му кариера, последвал рязък обрат. Французите нахлули в Милано, покровителят на Леонардо бил хвърлен в тъмница, а самият той бил принуден да напусне града и да търси работа другаде.
    Леонардо имал нужда от спонсор, от човек, който да финансира необикновените му, често пророчески идеи. Той решил да потегли на изток, към Венеция, която в началото на 16-и век била сред най-богатите градове в света. Венеция се намира на оживен търговски път. Жителите на града купували ориенталски стоки и ги продавали в Западна Европа. Но богатството им привлякло турците. Когато Леонардо пристигнал в града, видял огромна турска флотилия пред пристанището на Венеция.
    Заплахата от турско нашествие била удобен момент да намери клиент за едно необикновено оръжие. Леонардо се представил на градските съветници не като художник, а като учен. Венецианските съветници били изпълнителната власт на владетеля-дож. Леонардо разкрил как да потопят турския флот, но това бил най-странния план, който те били чували. Той предложил създаването на подводна армия, състояща се от хора, подвижни като риби, с екип за подводно плуване и с постоянен приток на свеж кислород. Няма съмнение, че идеята на Леонардо за водолазен екип е доста фантастична и крие много практически проблеми. Но ако тогава са я били изпробвали, може би са щели да успеят.
    Инструкциите на Леонардо са фрагментарни и хаотични, а може би това било направено нарочно, за заблуда. Вероятно това се явява вид защита на интелектуалната собственост, или начин да се спре погрешната експлоатация на устройствата.
    При експеримент в наши дни, в който екип водолази изработват точно костюма на Леонардо и го изпробват, се оказва, че той функционира!
    Костюмът е много удобно оръжие, но впечатляващото е, че това е първият водолазен костюм. Хората го възпроизвеждат чак 300 години след смъртта на Леонардо. За съжаление костюмът не е направен по негово време и революционните му идеи не са изпитани. Турската империя била атакувана и флотилията им бързо отплавала. Венецианците отпратили Леонардо без да му платят и един дукат. Но той не се предал и продължил с изобретенията си.
    В бележниците му има стотици еклектични идеи, които излизат от рамките на епохата - катапулти, печатарски преси, мотор, задвижен от пружини, вятърни мелници, проекти за оръдия, които сякаш са правени през 19-и, а не през 15-и век. Страшните метателни снаряди приличат много на днешните. Бележниците отразяват и постоянните му парични тревоги. Редом с невероятните му изобретения, има списъци с цени на храна, дрехи и продукти за домакинството. Това показва непрекъснатите му затруднения. Нуждата от пари се дължала и на странните компаньони, с които живеел Леонардо.
    Леонардо често споменава за ужаса си от войната и за човешкото варварство. Но през 1502-ра година амбициите му го отвели при един от най-бруталните и кръвожадни тирани в историята - безскрупулния и жесток Чезаре Борджия. Син на папа, той бил най-мразеният човек на своето време. Чезаре Борджия убил брат си, извършил кръвосмешение със сестра си, тровил гостите си или ги душал с гарота.
    Борджия направил Леонардо свой главен инженер, дал му голяма власт и собствена охрана. Леонардо реализирал планове на цели градове. Направил огромни отводнителни системи, крепостни стени, дори решил да промени пътя на река.
    Не е ясно какво е станало после. Изглежда Леонардо се сприятелил с един от лейтенантите, Вито Лоци, който попаднал под ударите на злия си господар.
    След два месеца Леонардо се завърнал във Флоренция. Не знаем дали е напуснал Борджия заради смъртта на приятеля си, но моментът бил подходящ за това.
    Във Флоренция твърдял, че е уморен от четката, но въпреки това започнал портрета на прислужницата Лиза дел Джокондо. За завършването му били необходими10 години и с времето картината станала най-известната в историята на изобразителното изкуство – “Мона Лиза”. Причина за този дълъг срок били различните занимания на Леонардо, в това число и преследването на голямата му мечта за летене.
    Леонардо направил редица проекти за летателни устройства, включително “орнитоптерът” – машина, която се движи от размахването на големи криле. Смята се, че проектите на Леонардо са вдъхновили Сикорски при конструирането на хеликоптерите му. Вероятно Леонардо е мечтал един ден да изпитат летателните му устройства. Но по негово време са можели да реализират най-много нещо, което очевидно може да се нарече първият управляем планер.
    За първи път летателно устройство на Леонардо е вдигнато във въздуха в наши дни, а е било замислено преди 500 години.
    Но развитието на Леонардо от този период не може да се нарече успешно. Той направил ескиз на Света Ана и Мадоната, който превърнал във великолепно живописно платно. Една мечта, израз на майчината любов. Продължил и работата си по “Мона Лиза”. Той работил и преработвал този портрет през целия си живот и го носил със себе си навсякъде.
    Леонардо отделил време и за другата голяма мечта на живота си – научните проекти. През следващото десетилетие той се занимавал с анатомия, геология, ботаника, медицина, геометрия. Очевидно е искал да усвои всичко, да го синтезира и да го нарисува.
    Той разширява обсега на изследванията си и за пореден път нарушил правилата. В болницата на манастира “Санта Мария Нуово” Леонардо направил първите стъпки към наистина невероятно откритие. Медицинските изследвания ще се доближат до това откритие едва към средата на 20-и век.
    Леонардо започнал да изучава анатомия, за да разбере устройството и движението на мускулите. Скоро се проявило и любопитство му към органите. Той направил първите дисекции на човешки органи. По това време Църквата разрешавала ограничен брой дисекции. Хирурзите разрязвали телата на екзекутирани престъпници, докато студенти и художници наблюдавали. Предвид тогавашните условия, малко хора са искали да вършат тази тежка работа.
    Дисекциите постепенно убедили Леонардо, че човек е една изключителна машина. Той разглеждал костите на ръцете и краката като лостове. От това стигнал до смайващото заключение, че може да създаде автоматизирана машина със собствена енергия. Леонардо комбинирал очарованието си от анатомията и страстта си към механиката, за да създаде първия хуманоиден робот.
    Роботът бил конструиран за приемите на миланския херцог. Тези събития имали предназначението да впечатляват и често изразявали славата на хергоца и неговия двор. По-късно тези забави се провеждали в пещери.
    Голямо признание за Леонардо е, че роботът оставил неговия отпечатък и в ерата на астронавтиката. Някои високотехнологични роботи в станциите на НАСА са директно заимствани от рисунките на Леонардо. Той би се радвал, че изследванията му намират приложение горе, в небето. Долу, на земята, Леонардо е изследвал лабиринта на човешката душа и, както винаги, му липсвали пари и покровители.
    Но през 1510-а година животът му се променил. Той е извикан в Рим на работа при новия папа Лъв Десети. За съжаление поканата дошла не от папата, а от брат му. Лъв Десети нямал добро мнение за Леонардо.
    Леонардо получил ателие, но папата не бил сериозно ангажиран и помощниците му приличали на шпиони. Той разобличавал коварството на немците, които разнасяли слухове за него, а настойчивостта му да продължи изследванията си на анатом давали достатъчни основания за преследване срещу него.
    Тогава, през 16-и век, Леонардо открива това, което днес наричаме “втвърдяване на съдовете” или артериална склероза. Той обяснил причината за това. Леонардо казал, че кръвта е преситена от храна. В нея има нещо, което се отделя и се отлага по стените на артериите. Без да го нарича “холестерол”, Леонардо направил поредното голямо откритие.
    Работата на Леонардо била такава, че враговете му лесно събрали доказателства против него - рисунките му били част от тях. Но фактът, че пишел наобратно, също навеждал на мисълта, че крие нещо. Папата го обвинил в окултизъм и некромантия, защото прекарвал нощите си сред мъртъвци.
    По това време Леонардо завършил огромните си трудове, които били гордост за него. Дори анатомията се превърнала в героичен провал за Леонардо. Както повечето му трудове, и тези изследвания, не видели бял свят. Страниците били погребани векове наред, докато светът се опитвал да догони Леонардо да Винчи.
    Но без да знае, той оставил наследството си на света. Леонардо взел шедьовъра си “Мона Лиза” със себе си, когато напуснал Рим. Картината го придружавала през следващите 15 години и била до него, когато той умира.
    След като света го забравя, “Мона Лиза” е причината да го преоткрият. Тя пренася славата му през вековете, разкривайки се пред публика, която цени любопитството и свободната мисъл. Загадъчната й усмивка намеква за мистериите, които разкрива Леонардо в стремежа си да изследва всичко.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  11. #886
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    онардо да Винчи


    (1452-1519)













    \" Водата, която докосваш с ръка,
    е първата, която идва и последната,
    която си отива.
    Така е и с настоящето...\"

    Леонардо да Винчи


    Леонардо да Винчи е като водата, която идва и си отива - неуловим. И все пак той е една реалност. Родил се е, живял, творил емрял като всички смъртни люде на тази земя. Да обозрем духовния му образ е непосилно - все пак той е един от тримата най-велики, ако не и най-великият от творците на Италиянския ренесанс. Нетовото земно битие не е забулено в неизвестността като това на Омир, нито е съставено с легенди като това Христос. Освен творбите, които е създал, множество архиви, библиотеки и музии пазят документи за живота му, листове, изпълнени с неговия обратен, разгадаем само с огледало почерк, както и достоверни свидетелства на тези, които са го познавали и виждали.
    Леонардо да Винчи! За огромното мнозинство от цивилизования свят това име веднага се свързва с един загадъчен женски образ - Джокондатал Млада неаполитанка, съпруга на знатния флорентинец Франческо дел Джокондо. За нейния живот и съдба нищо повече не се знае. \"Усмивката на Мона Лиза е съвършено спонтанна - казва един изкуствовед - тя премахва остротата на овала и превръща лицето в отражение на онази променлива, неопределена вибрация, с която е изпълнен всеки млад духовен живот. Тези, които откровено твърдят, че е неизвестно какво означава тази усмивка, са съвършено прави - този портрет е първият опит да се изобрази ествено духовен елемент, необусловен от някаква етическа преднамереност. Леонардо е достигнал до такова оживяване на човешкото лице, в сравнение с което всички предишни портретни изображения изглеждат сковани като мумии...\". Този образ не е нищо друго, освен душата на Леонардо.
    Леонардо е осемнадесетгодишен, когато постъпва в шумната, населена с множество ученици, чираци и калфи художествена работилница на майстор Андреа Верокио, любимия художник, скулптор, гравьор на властвуващите над Флоренция Медичи. Леонардо е хубав младеж, с умно, интелигентно лице и изискани обноски, малко необясними за един извънбрачен син на провинциален нотариус, отскоро преселил се в града. Опитното око на Верокио веднага е схванало необикновеното дарование на младаже. Скоро той го поставя над другите си ученици. Нещо повече - само на него позволява да нарисува един от ангелите в композицията си Кръщение Христово.
    По това време извън стените на Флоренция има една вила - вила Гареджи. В нея се събират на своите философски беседи неоплатониците, щедро покровителствувани от Лоренцо Великолепни. На тези беседи присъствува и Леонардо да Винчи. Леонардо слуша разговорите и разгорещините спорове на неоплатониците. От всички древни автори най-предпочитан бил Платон, особено неговите диалози, посветени на красотата, художественото творчество и душата.
    През целия си живот гениалният си задава въпроси, като \"Защо лети птицата?\", и им отговаря толкова дълбоко и точно, както никой преди него - и когато измисля апарат за летене и парашут, и когато изготвя планове за подводница и стенобойни машини, и за оптически съоражения и др. Дори когато рисува, той със страстно, дори жестоко любопитство изучава човешкия организъм. Повечето от неговите изумителни изобретения ще останат неосъществени, скрити в ревниво пазените от чужди погледи негови кодекси и тетрадки. Но творбите на четката му са били и са пред очите на всички. И те са, които го правят близък на всеки, надарен с чувствителност към бъгрите и линиите, към музиката на живопистта...
    Във Флоренция Леонардо да Винчи е преди всичко живописец. Рисува мадони и композиции, днес истински съкровища на музеите, които ги притежават: Мадона Бенуа, Мадона Лита, две торби на тема Благовещение, Свети Йероним и др. През 1482 година да Винчи напуска Флоренция, който го е закърмил с артистичния и скептичен дух, който го енаранил със своето неразбиране. Озовава се в Милано, градът който става негово убежище за повече от осемнадесет години - най-творческите, разбира се, не само за живописта, но и за множество други направления. В двора на Лодовико Моро Леонардо е съвършен царедворец. И прави това напълно съзнателно. Иска да се хареса на миланския суверен и му се харесва. Рисува портрета на неговата любима Чечилия Галерани, който влиза в историята на живописта като Дамата с хермелина. Рисува и Мадоната с карамфила, а по-късно и съпругата на Лодовико Моро - Беатриче Д\' Есте.
    Леонардо обиква пейзажа на Ломбардия: нежна, меланхолична равнина, мъгли, които се кълбят над обилни зелени води... Тук рисува и своята Мадона в скалите за църквата \"Сан Франческо Гранде\", където Богородица е в причудлива среда, в полумрак, сред фантастични базалтови скали, а между тях просветващи далечини.
    През годините, прекарани в Милано, Леонардо създава в същност само две мащабни произведения - за съжаление едното изобщо не стига до нас, а другото е така повредено, че съвременният зрител не може да има представа за някогашния му блясък. Това са голямата конна статуя на Франческо Сфорца и стенописът \"Тайната вечеря\", в трепезарията на манастира \"Санта Мария деле Грацие\".
    Тайната вечеря... Тя е почти напълно повредена. Бедата за нейната ранна разруха - само около двадесет години е траяла истинската й свежест - се дължи на това, че Леонардо я работи не ал фреско, а с темпера, смесена с маслени бои, вероятно за да може, според привичката си, да нанася непрестанно изменения. За Тайната вечеря на Леонардо да Винчи и писано много. Най-близко до истината ни се струва мисълта, че той, освен до показва своите съвършени познания за различните човешки характери, дава израз й на своето ненапускащо го никога чувство за самота. Като никой друг преди него - а темата Тайната вечеря е разработвана от мнозина и мнозина художници, между тях Джото, Андрея дел Кастаньо, Гирландайо - Леонардо поставя Христос така самотен в цевнтъра на композицията. Защо да Винчи не доближава нито един от учениците до Христос? Не скланя дори глава на любимия йоан върху гърдите му? Може би защото невярва, че той самият може да бъде обичан, нито разбиран от когото и да било...\"Ако ти си сам, ще принадлежиш само на себе си...\" Случайно ли тази се среща в записките му от това време?
    \"...На 6 юни, петък, в тринадесет часа, започнах да рисувам с бои в Палацо Векио. Тъкмо започнах, времето се развали и камбаните забиха за един осъден. Картонът се скъса, съдовете с боите се счупиха, изля се проливен дъжд и беше тъмно като нощ.\" Тези думи се отнасят за другия стенописен шедьовър на Леонардо - Битката при Ангиари, който е унищожен напълно.
    Предзнаменование ли е това? Суеверие? Най-малко този ясномислещ човек се поддава на подобни внушения. Тези думи Леонардо записва почти безстрастно - четем ги в един от двата (открити през наше време в Испания) негови кодекси. И все пак колко скръб лъха от тях! В голямата зала на съвета във флорентинския Палацо Векио Леонардо трябва да остави на своите съграждани ненадминато свидетелство за своята мощ на живописец. Още повече, че на отсрещната стена друг титан на четката, по-младият от него Микеланджело Буонароти - е щял да нарисува също такава сложна, многофигурна грандиозна прослава на героичното минало на Флоренция - Битката при Кашина. Колко благородна амбиция, колко труд, колко майсторство! И всичко - напразно.
    Да се определи победителят в това своебразно състезание, разбира се, е невъзможно. Остава дълбоката радост от съприкосновението с великото, необикновеното, гениалното...
    По-късно крал Франсоа І, предлага на велекия художник убежище в имението Амбоаз във Франция и му отпуска щедра щедра рента. в Амбоаз той продължава да рисува и оставя на човечеството няколко безсмъртни творения - Йоан Кръстител, Св. Ана с Мадоната и младанеца, Юношата с кръстта и някои други.
    \"Смислено изживеният живот е дълъг...\" - записва Леонардо в бележника си. Или: \"Както смислено прекараният ден дава добър сън, така и смислено прекараният живот дава щаслива смърт...\" Или думите, които може би никога не би казал по-рано: \"Кой ум може да проникне в природата? Кой език може да обясни това чудо? Разбира се, никой. това насочва човешкото размишление към божествено съзерцание...\"
    Примирен със света и със себе си, Леонардо да Винчи умира на 23 април 1519 година - едва шейсет и пет годишен. в стаята при него са три от творбите му - и трите съвършени: един йоан Кръстител, Св. Ана с Мадоната и Младанеца, и тя - безсмъртната Джоконда, загъдачния образ на неговата душа...
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  12. #887
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Family values are deservedly praised. A well-functioning family is a microcosm of society as it should work. Many problems faced by individuals had their origin in unhealthy family life. Although the picture is changing, until quite recently most North Americans of our era considered the nuclear family as the norm, indeed, as the ideal. To not be in such a unit was to be insufficient. Men and women were expected to marry and raise children. The children, upon reaching adulthood, were to leaves and follow their parents\' example. The study of anthropology and history makes it apparent that in many other societies and ages, familial relations differ from ours. Sometimes units are small, sometimes large and extended. Work is divided variously among sexes, and curiously, in at least a few cultures women dominate either economically or in terms of reverence and spiritual significance. In almost every society, aged members are treated with a great deal more respect than in our modern, fast-paced, industrial society. It seems logical that those among us with the most experience have the most importance as guides and leaders, of teachers and guardians of our collective learning and traditions. Yet old people are usually given appalling treatment by today\'s young. This scares me. It is stupid and disrespectful -- worst of all it is alarming. A culture fixated on youth, or rather young adulthood, is not likely to endure in a long, sustainable, healthy way. One way to strengthen family units may be to encourage households in which three generations coexist: grandparents, parents, and children. This would mean, in theory, 4 adults instead of two, helping raise children. It would mean more sharing, more communication, and less privacy. There would be fewer housing units needed if more people lived per house. What is more crazy than the numerous empty large mansions on Capitol Hill, inhabited by lonely widows? Extended family units can be other than generational. Sisters and brothers can live together as adults. There are co-housing and cooperative households where nuclear families share much in common, except bedrooms. There are families where live-in nannies do child-rearing while both parents work full-time jobs, Many urban group houses consist of 3, 4 or 5 single adults, whose interactions are more-or-less familial. I suppose the big definition of family properly includes children. For without them, all we are left with is a pair or a group of adults. Is a couple a family? Is a group of 3 adults a family? In today\'s prevalent value system, a family is whatever folks choose to define it as, just as \"home\" is. I favor the definition of parent(s) and children. To me, family life without children is at best a related phenomena. To draw a gardening parallel, a garden has more going on in it than does a collection of scattered houseplants. To call the potted indoors plants \"a garden\" is stretching the definition. Yes, sometimes it will qualify; usually there is no serious competition. If a childless couple wants to send forth seasons\' greetings \"from the Jones\' family\" that is their right; but it is my right to call them a couple. It\'s a matter of precision in terminology, not a value judgement. Sexual equality in marriage should be the norm. Still, in many cases men wield more power, whether or not they contribute more. To many fundamentalist Christians, men are properly regarded as the heads of households, women secondary, and children the third tier. Where religious beliefs of this nature are sincerely held by both partners, there should be no problem. Let live. But let us not impose such an order on any woman involuntarily. Personally I am attracted to strong women of independent tendencies; I am left unmoved by (if not repulsed by) weak women who seek in a man a protector, a leader, a master. I seek a peer, not a servant or a weakling. The role of relatives in family life is well appreciated by everyone. Either you have cousins and kin with whom you interact and share, socialize and help -- or you\'re without such and you miss it. To be a stranger in a strange land is a severe disadvantage. Alternatively, to have dozens of relatives is to have safety and power. I am blessed by a family and relative network which is remarkably free of discords, feuding and the like. We are not immune to strained marriages, or some coarseness -- but on the whole, are a very well-behaved and likeable lot. Children, as I said, are what really define a family as opposed to another sort of association. In earlier times, indeed for much of human existence, child-bearing was critical for the sustaining of humanity. Now, birth-control and a movement towards zero population growth seems to be our only sakvation. For if we instead breed thoughtlessly, our sheer numbers will cause massive starvation, pollution, fighting and disease epidemics. How to intelligently and justly regulate reproduction is one of our most pressing concerns. In ideal, only well-qualified couples would be allowed to bear and raise children. By qualified I mean emotional and social maturity, economic ability, and enough time, love and health to do the job properly. Such a vision will not come about without fighting. People are emotional first, logical second, and would, alas, rather have their perceived personal rights unfettered than the good of the whole preserved. It is very sad. The good news is: at least educated, economically affluent people, have lowered their birth rate voluntarily. That suggests that if we want to change people\'s behavior, we can do it with dollars and books if not with appeals to reason and distribution of birth control devices. If children present defines family, we could say that a single parent raising a child is a family of sorts, albeit a handicapped one. As for childless couples, I prefer to not call them families, regardless or whether or not they are married. Indeed, I am not sold on marriage as something to promote except where children are involved. But marriage is potent. It has the force of law, economic advantages, is a sacrament to many religious faiths; and to be married is to generally be held in higher esteem than to merely be a couple cohabiting. What about age? It would be fascinating to compare divorce rates with ages at which couples married. I\'d expect that younger adults, not to mention teenagers, would be more likely to divorce than couples who waited to marry until in their late 20s or 30s. It is deplorable how many marriages break up, and I want to know why, so I can help couples, and be more likely to enter into a strong marriage myself. I am fond of describing my four legs to support a strong marriage. In my view, just as a single very stout leg, well centered, can support a table, it is still not so safe or desirable usually as 2, 3, or 4 legs. The 4 legs I describe as targets or goals, but not actual requirements -- some marriages last without one or more of them. But personally, I would be highly cautious about entering into a union where any legs were weak. The first leg or foundation of a strong marriage is the maturity for a lifelong commitment. I think many people never achieve this level of maturity. A marriage, or anything lasting decades and involving intimacy -- will suffer hardship, sore periods, friction, and will need ongoing maintenance. The individuals, by agreeing to marry, must embrace not only each other, but the notion that \"we are a couple, in the long run.\" They must have patience, understanding, strength, forgiveness, humor. My hunch is few people less than 26 years old are ready. Some of us are really much better off by age 36. Living together in day to day life with peace and compatibility is the second leg. Some couples can be ideal as lovers meeting once every week or so, but can\'t stand living together. We hear about neatniks and slobs, about night people and day people. For my part I wouldn\'t marry a smoker. A woman who cannot stand the soil attendant to a gardener\'s life, or calloused hands, would do well to avoid one such as I. If one is extroverted and wants to be active socially, don\'t marry a shy, introverted person. Living together before marrying can be a very prudent experiment. Of course, many of us are gladly willing to change some habits, to overlook some imperfections, in order to save a marriage. But there must be a general, tolerable rapport, just to begin with. Seeing eye to eye on main topics, along with an ability to compromise on areas of disagreement, is the third leg. Essentially this could be called effective team playing. There must be open honest communication about such important matters as child-rearing, financial planning, where to live, how to spend free time, what sort of social ties to emphasize, religion, ethics, and everything else that needs discussion and resolution. A good marriage can, in my view, be made by the blending of two sets of convictions. I hate the cases where one of the two partners dominates, making unilateral decisions, controlling the funds, etc. Compromise means each partner yields somewhat. Of course, if one partner desires to be the leader, and the other desires to follow, so be it. But again, I seek a strong wife, who will argue her case every bit as much as I mine. We\'ll weave together a tapestry of love, and wrap ourselves in it. Love is the 4th leg. I realize that many loveless marriages exist, and it is possible to have such unions last for decades. But our ideal is wholehearted mutual love. Not the immature, hormone-driven heat of teenagers, nor the ephemeral flashes of desire felt by adults periodically. Rather an abiding, deep warmth and affection. A love that smiles at each other\'s imperfections, not scorns them. A love that playfully banters; that is sensitive, understanding and eager to serve. Such love is rare. Not everyone is mature enough to give it. In the same fashion that we cannot determine our needs by consulting our desires, so we cannot rely on sexual attraction alone to reveal our true love. Many factors are at play in love, and it is more complicated and risky than the other three legs I described. It touches our very core, our deepest emotions and subconscious. There are some seemingly thoughtful and educated people who insist that of all the billions of people on earth, only one person is their perfect lover. Well, I truly believe that any of thousands, perhaps millions, of women could be loved by me, or could love me, wholeheartedly. What it takes, however, is a match of all four legs, and at a mutually agreeable time and place. I want a wife who desires, like myself, to live in Seattle, and help make it a better place; to raise our children here. I figure Seattle has 500,000 people, and at least 30,000 are eligible women of child-bearing age. No doubt, as soon as I make it a priority to find a wife, I\'ll succeed, with no need to spend years searching the earth for the single, ultimate Ms Right. Actually, I\'ve met more than one woman who was, as far as I could tell, all I could desire. But these women didn\'t, ahem, happen to have the same opinion about me. And those women who did think I was Mr Right for them, have not excited equal feelings in me. At this moment, I would unhesitatingly marry only one woman. But she is to be given her privacy, and I\'ll say nothing here to reveal her identity. There\'s another woman, about whom I have considerable warmth -- yet I suspect it is not so much because she\'s ideal for me, but because she\'s gorgeous, we share much in common, and see each other often. A third woman of recent interest is, I think, too young, but she shows such poise, good work habits, and has such quiet attraction, that she\'s got me saying to myself \"well, maybe.\" This little tangent of three women is but a fraction of those who I\'ve been keen about. In a matter of months ago I was keen on four more. But one of them disappeared, another wants to live far from Seattle, the third I confess I like primarily because she\'s got a Miss America body and is loads of fun, and the fourth turns out to be lesbian. More than once I\'ve fallen for lesbians. Similarly, some gay men have swooned over me. It makes me wish we had some sort of unambiguous mark to show our sexual orientation and availability. Anyhow, even though homosexual unions are abnormal, they needn\'t be outlawed, after all they don\'t hurt anyone. As long as they\'re ethical and involve only consenting adults -- who cares? When I recall how many serious crises face humankind, it amazes me how we spend so much time and money persecuting homosexuality. Big deal, I say. Insofar as it is ridiculed, many stressed individuals will hide their sexual urges, and remain unhappy. That is poor for society. Families can be deeply hurt, and often are ruined, by tragedy. I have in mind here death and divorce, but severe diseases, terrible luck, and other things can also create chaos. Divorce is especially on my mind. This year, five couples I know split up. All but one had children -- and the remaining couple split in part because the woman desired children and the man didn\'t. All of these couples were of thoughtful, highly educated, economically stable, well adjusted people. Somehow, their unions to each other evaporated, in some cases to be replaced with antagonism. Having so many friends suffer break-ups at once, hit me hard. It is shocking, and initially made me ask \"well, how can anyone be sure it won\'t happen to himself or herself?\" I looked for explanations, knowing it is a sensitive matter. But I do want to try to learn from other\'s experiences, I want to blurt out \"what would you do differently?\" or \"what advice can you offer?\" After all, it is more than prudent, it is critical, to look closely at marriage and child-rearing. At the same time that I am trying to learn what went wrong in failed marriages, I keep abreast on the factors visible in successful unions. It is with great relish I reflect on the long-term happiness and love evidenced by some couples I know. What is it that makes certain couples stick lovingly together over decades, while others split? Obviously there are as many variables as their are couples. Just as every individual has some strong points and some weak ones, so do relationships. To preposterously insist on anything to be free from stress, for some ideal state of bliss -- is an immature dream. I\'m sure that with taking the time to be honest about one\'s needs, desires, and expectations, as well as sincerely listening to one\'s partner, a firm, clear understanding can result, which might lead to a break up in the early going rather than later on. I fear too many people are so instinctively burning with desire to love and be loved, that they settle for imperfect unions out of impatience. For a lifetime marriage, and the rearing of children, deliberate attention is as needed as a warm heart. Marriages need not only be celebrated at weddings but worked on as ongoing projects. With children involved, and relatives, an even greater need exists to have realistic, reasonable budgets of time and emotional resources.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  13. #888
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    ЕЗИКОВОТО “ОБЛЕКЛО” НА РЕКЛАМАТА1
    Съзнанието на обикновения гражданин днес е атакувано от всички страни от рекламата. Сега тя просто залива печата за разлика от по-рано, когато на нея беше отредено място в един-два вестника и списания. Организират се курсове за бодигардове и офис-мениджъри. Предлагат се на изгодни цени пост-микси и колд-дринк апарати. Изискани хотели канят в своите фитнес-центрове. Реномирани фирми изкушават гражданина с шопинг-турове до съседните балкански страни. Подобни услуги ни се предлагат и в останалите средства за масова информация.
    Важна особеност на рекламния текст е неговата специфична комуникативност, предназначението да въздейства по определен начин. На тази негова специфика са подчинени и съдържанието, и оформянето му. Един бегъл поглед върху рекламите е достатъчен да ни убеди, че съществуват езикови структури, които са предпочитани в тях, и чрез които успешно се реализира комуникативната цел. Ще посочим някои от тези конструкции в нашата печатна реклама.
    Структура, която отразява директно намерението да се въздейства така, че продуктът да стигне най-бързо до потребителя, са подбудителните изречения. Въпреки мнението, че е за предпочитане рекламният апел да бъде изразен по-дискретно, без императиви, подбудителни изречения не липсват днес дори в рекламите на известни западни фирми. Вместо повелително наклонение често се използват въпросителни изречения. Така започва например реклама за лечебните свойства на йода: Използвате ли лечебните свойства на йода ? Предполагаемият отрицателен отговор от страна на читателя в този случай осигурява на автора необходимата мотивация за рекламирането.
    Друга удобна за същата цел езикова структура са условните изречения. Чрез тях авторът се стреми да предразположи евентуалния потребител, като му посочи повод да се заинтересува от дейността на конкретна фирма. Ето един пример: Ако
    1 Статията е публикувана в сп. Български журналист, бр. 4, 1993, 38.
    Вие имате проблеми с Вашата психика или с Вашата нервна система, КФ “Ревърс” е на Вашите услуги – психиатрия, неврология, автогенен тренинг, иглотерапия, мануален и точков масаж, извършени от квалифицирани лекари” (в. “Демокрация”, бр. 29, 1992 г.).
    Много характерни са структурите за индиректно изразяване на комуникативната цел. Чрез тях дискретно се отправя внушение към читателя, вниманието му се насочва в желаната посока. Такава роля изпълняват обобщения от типа: Добри пари в добри ръце, Когато хората са добре, те не мислят за риска, Зимата свършва, а ремонтите по пътното платно – никога и др. Такива изречения са често пъти в самото начало и подготвят читателя за рекламния апел. Аналогична е функцията на някои думи за качества, които в контекста на рекламата придобиват ново, оценъчно значение. Оценката е, разбира се, само в рамките на положителните стойности. Това са думи за уникалност, универсалност, новост на рекламния продукт.
    Ако с помощта на посочените езикови структури се формулира дискретно внушение, като се представя на читателя възможност за избор, то има и такива, които служат за прикритие на не особено “благородни” комуникативни намерения. С тях рекламодателят ангажира евентуалния потребител в рекламната ситуация, като при това елегантно се освобождава от отговорност за казаното. Особено удобни в тези случаи са пасивните конструкции с липсващи елементи. Ще ги илюстрирам с фрагмент от разпространената напоследък реклама: Хилти – често подражавана (от кого?) и никога достигната. Липсващият деятел в състава на пасивната конструкция лишава читателя от важна информация, поради което той не може да има каквито и да било претенции към истинността на казаното.
    Друг начин за снемане отговорността за казаното е представянето на факти (които е трудно или дори невъзможно да бъдат проверени) като известни на читателя. Синтаксисът на езиковите структури, които представят такива факти, претърпява някои промени - експлоатиран е с определена цел (фактите,
    представени като известни, се включват в неакцентираната част на изречението и не могат да бъдат обсъждани от адресата).
    Още една възможност за представяне на подобни факти е те да бъдат изказани от името на средния потребител или знаменитост. Някои видни личност в предвоенна България много добре са осъзнавали въздействието на такъв род езикови манипулации в рекламата. “Човек и вярва, и не вярва, когато му казваш: Сапун Петел пере най-добре, но ако ти кажеш, че царица Йоана или цар Борис III си мият ръцете със сапун Петел или Сънлайт, ще повярват. Въпрос на психологическа нагласа. Рекламата е специална психологическа нагласа на човека…”(М.Топалов. Парите на България, Буров I.C., 1980).
    Спекулациите с доверието на читателя са особено вредни в случаите, когато наред с фактите, които е трудно или невъзможно да бъдат проверени, му се предоставят като известни неистинни твърдения. Това е накарало видни американски лингвисти да изразят отрицателното си отношение към рекламата като към вид езикова “корупция”. Явно е, че в заливащия ни рекламен поток ще се сблъскваме както с примери, които възрастният посреща с намигване, така и с примери, които са резултат на добре обмислена и добре финансирана игра с читателя. Дали българинът има вече достатъчно тренирано око и ухо за реклами от втория вид ? Имам усещането, че засега на този въпрос не може да се отговори еднозначно. Вероятно ще са необходими изследвания на потребителското отношение, каквито се провеждат в развитите страни. Засега важно е да привлечем вниманието на обществото към самия механизъм на рекламиране и към възможностите за злоупотреба с езика в него.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  14. #889
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    УПРАВЛЕНИЕ НА БЗНС 1919 – 1923г.
    В



    еднага след излизането на страната от Първата световна война сред българското общество започват остри идейно-политически и социални борби. Огромните загуби на население, територии и материални ресурси стагнират още повече съществуващите икономически структури, които и без това едва оцеляват през войната. Населението живее на границата на социалния мини-мум.
    Трите либерални партии управлявали през Първата световна война и катастрофата сполетяла България вследствие тяхното управление никога по-вече не се превръщат в реални политически сили, на фона на това съвсем естествено е на сцената да изпъкне БЗНС, която не е обвързана с националната катастрофа и води твърда антивоенна политика. Съюзът увеличава своето влия-ние постепенно. Още до началото на Първата световна война земеделците са втората по големина парламентарна група, а след като заемат категорична анти-военна позиция, изграждат здрави основи за бъдещето си. Освен това БЗНС притежава неизчерпаема социална база – над 80% от населението е заето със селскостопански труд, а след края на войната и останалата част от българските селяни, които са поддържали други политически сили започват да виждат в идеите на БЗНС много от своите виждания.
    Овладяването на държавния механизъм от земеделците става постепенно. На изборите през август 1919г. БЗНС получава най-много гласове, но недоста-тъчно за самостоятелно правителство. През октомври Ал. Стамболийски съста-вя коалиционно правителство с Народната и Прогресивнолибералната партия. Новото правителство заварва страната в тежко състояние, имат се предвид обществените вълнения – стачки и митинги и окупирването на страната от съг-лашенските войски. На всичко отгоре едно от първите дела на правителството на Стамболийски е подписването на унизителния Ньойски мирен договор. В допълнение към всичко това е избухналата транспортна стачка организирана от социалистическите партии, която парализира и без това тежкото икономическо положение на България. Благодарение на незабавните си действия в средата на февруари 1920г. правителството успява да потуши стачката и използвайки тази си победа то избързва да проведе нови парламентарни избори с цел самос-тоятелно управление на БЗНС.
    На 28 март 1920г. се провеждат избори за XIX Народно събрание, в които земеделците спечелват 39% от гласовете и 110 от всичко 229 мандата. На второ място по гласове се оказва БКП (т. с.) с 50 мандата. От това се вижда, че БЗНС пак не успява да постигне нужното му мнозинство и Стамболийски избира касирането избора на депутати от Комунистическата и Демократическата пар-тия, пред ново коалиционно правителство, с което БЗНС на 21 май 1920г. съставя самостоятелно правителство.
    С достойнство можем да твърдим, че сме наследници на партия която е стигнала до върха благодарение на своята програма и идеология, създавани
    благодарение на усилията на Ал. Стамболийски, на Ц. Церовски, Д. Драгиев и много други видни представители на българската интелигенция.
    Според земеделските идеолози човешкото общество се дели на толкова съсловия, “колкото начина на препитание има”. За най-добра форма на управ-ление БЗНС приема конституционно-парламентарната, като имат особено отно-шение към монархическия институт. Републиканци са, но в случая приемат, че премахването на монархията трябва да се отложи по тактически причини т. е. на цар БорисIII победителите гледат като основен стабилизиращ фактор в стра-ната.
    Според земеделците конституцията има нужда от преработка, като в нея намерят място нови положения: пълно самоуправление и въвеждане на рефере-ндуми в общините и окръзите, парламентарен контрол върху армията и въоръ-женията, право на избираемост за двата пола. За да бъдат реализирани тези възгледи БЗНС твърдо настоява страната да се управлява според желанията на мнозинството от населението.
    БЗНС разглежда дребната частна собственост, и особено върху земята, като основен двигател на прогреса и прави всичко възможно да я запази и постави в привилегировано икономическо положение. Целта на земеделците е чрез дър-жавно регулиране на икономиката да запазят дребната собственост от безог-ледната експлоатация на едрия търговски и индустриален капитал. Стамбо-лийски е убеден привърженик на кооперацията, която трябва да запази и утвър-ди дребната собственост. Придържайки се към идеологията си БЗНС въвежда задължителното гласоподаване с което земеделците се опитват да включат и индеферентното селско население в политическите процеси. Формира се и пар-тийна въоръжена сила – Оранжевата гвардия, като опит за създаване на проти-вовес на армията и жандармерията, които докрай остават враждебни към прави-телството.
    Друг важен момент от вътрешната политика на БЗНС е прокарването на закона за конфискуване на незаконно придобитите имоти по време на войните, с който се нанася удар върху част от противниците на съюза от деснолиберал-ните партии, облагодетелствали се по време на военната криза. Въвежда се про-порционален данък върху дохода, който е определен между 2 и 35% от дохода. Въвежда се и данък с който се облага капитала в индустриалните предприятия.
    С най-голямо значение за правителството на БЗНС си остава аграрната реформа. След гласуването на закона за трудовата поземлена собственост през април 1921г. се приемат размерите на собственост за 1-но семейство 300 декара максимум, а за необработващите земята си до 40dka, земята в повече се конфискува в полза на специален фонд оземляващ бедни и безимотни.
    Друг много умен ход на Стамболийски е Законът за трудовата повинност, като една от най-важните му задачи е възстановяването на военните структури на разоръжената българска армия, тъй като при събиране на младежите за отбиването му се използват механизмите на бившите мобилизационни структури от преди войната.
    Що се отнася до Външната политика на БЗНС, тя се изразява главно във възстановяване на нарушения държавен суверинитет и в смекчаване, а по възможност и премахване на унизителните клаузи засягащи България в Ньойския мирен договор. Страната е била в извънредно тежко положение – дипломатически изолирана, окупирана от съглашенските сили и обременена с големи икономически тежести. Като се вземе в предвид малкият опит на правителството, бързото налучкване на правилния път е негов голям плюс, а именно неутралното положение което трябва да вземе страната и че правилния път е единствения.
    Правителството прави неимоверни опити да запази земите по Беломорското крайбрежие, което е жизненоважно за икономиката на България. Но за съжаление не успява да запази дори и правото на “икономически излаз”.
    За кратко време правителството успява да възстанови дипломатическите връзки със съседните държави, но положението с Югославия си остава лошо заради Македонския въпрос. Стамболийски провежда много внимателна политика към съветска Русия, той позволява на съветския Червен кръст да започне акция по връщането на руските емигранти в Русия, но и се вслушва в исканията на победителите, защото противопоставянето на Англия и Франция на Русия могат да донесат някаква изгода за България. Несъмнено в Лозана и Генуа той си сътрудничи със съветските дипломати.
    Но най-големият успех за Стамболийски е подписването на 21.03.1923г. на спогодбата с Англия, Франция и Италия за начина на изплащане на репарационните задължения. Политиката на правителството е насочена в това да докаже, че икономиката ни няма сили за погасяване на дълговете. И използва споровете между победителите за разпределяне на задълженията на победените страни за разсрочване на дълга. Правителството успява първо да получи 3 години отсрочка, а после и разпределяне на 2 250 000 000лв. на два периода първия до IV. 1953г. Целта е, че с годините и предстоящите събития дългът ще отпадне и се оказва прав. И като връх на тези успехи са изборите през пролетта, които БЗНС печели безапелационно, но това убеждава противниците, че всеки опит за легална съпротива на БЗНС е обречен на неуспех и остава единствено пътят на държавния преврат.
    На 9 юни 1923г. при много добра /за съжаление/ организация на Военния съюз и Народния сговор свалят правителството и слагат край на краткият, но много силен и успешен ход на правителството на БЗНС и Александър Стамболийски.





    ЗМС
    гр. Ст. Загора Пеньо Пенев
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  15. #890
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Управление на БЗНС
    21 май 1920 – 9 юни 1923 г.
    Парламентарните избори са проведени на 22 март 1920 г. Резултатите от тях се оказват катастрофални за старите буржоазни партии. БЗНС получава 110 места в Народното събрание, БКП – 50 , Демократическата партия – 24, Народната партия – 14, БРСДП (об.) – 9, Прогресивнолибералната партия – 6. За да получат абсолютно мнозинство, земеделците касират 13 народни представители (9 от които комунисти). На 21 май 1920 г. Ал. Стамболийски съставя новия кабинет.
    Програмата на самостоятелното правителство на БЗНС е основана на идеологията на съюза, лансирана от неговия идеолог Ал. Стамболийски, наречена “съсловна теория”. Според нея в България съществуват няколко съсловия, основното от които е трудовото (селяните и работниците). Трудещите се селяни съставляват 80 % от населението на страната. Но те са потискани и експлоатирани от “гражданите” (капиталисти, търговци, лихвари, предприемачи, адвокати и т.н. ). Логиката на нещата повелява именно най-многобройното съсловие да поеме в ръцете си съдбините на България. Така щяло да се стигне до истинско народовластие. В интерес на селяните трябва да се проведат реформи, осигуряващи им правото на трудова собственост. С една дума, Стамболийски е за по-нататъшно развитие на дребната собственост и на дребното производство. Идеологът на БЗНС не вижда бъдеще за старите буржоазни партии, които според него постепенно ще отмрат като безполезни за обществото. БЗНС е републиканска партия, но Ал. Стамболийски разбира, че за коренна промяна на формата на управление моментът е неподходящ, тъй като царят заема точно това място в обществото, което му отрежда Конституцията. към края на своето управление като министър-председател на България Стамболийски започва разработването на нова конституция, републиканска, но няма време да я прокара в Народното събрание.
    След идването си на власт кабинетът на земеделците тръгва по пътя на реформите чрез своята законодателна политика.
    Закони:
    1. Закон за трудовата повинност, предвиждащ младежите, навършили 20-годишна и девойките, навършили 16-годишна възраст да участват в строителството на жп линии, шосета, мостове и др. съответно по 12 и по 6 месеца. Законът предвижда откупуването на трудовата повинност, което позволява по-заможните семейства да се отърват от тази тегоба. Същевременно трудовата повинност позволява на лишената от масова армия българска държава да даде, макар и в скрита форма, някаква начална военна подготовка на младежите.
    2. Закон за данъка върху общия доход предвижда неговото прогресивно нарастване от 2 % (за доход до 20000 лв) до 25 % (за доход над 2 млн. лева).
    3. Закон за облагане на дружествата изисква облагане на непроизводителните организации до 25 %, а на производителните – до 20 %, като за кооперациите облагането е още по-ниско – до 18 %. Явна е целта на земеделската власт - поощряване на дейността именно на производителните дружества и организации. Неприет остава в Народното събрание Законът за данък върху имотното състояние, поради голямата съпротива на заможните слоеве в самия БЗНС.
    4. Законът за народното просвещение въвежда тригодишен задължителен и безплатен курс на обучение в училищата, като предвижда в всички селища с над 20 ученици да се построят прогимназии. Същевременно се отделя голямо внимание на професионалната квалификация на учащите се, чрез въвеждането на редица практически предмети, вкл. земеделие и приложни науки. И в гимназиалния курс са внедрени подобни практически предмети, свързани с труда. Предвижда се откриването на двегодишни професионални училища над прогимназиите, където учениците да се усъвършенстват в строителството, земеделието, железарството, дърводелството и т.н.
    5. Закон за увеличаване размера на държавните земи от отчуждените и държавните земи според Закона за увеличаване на държавните земи се създава един държавен поземлен фонд за стабилизиране на дребните селски стопани. Основен принцип на Алр. Стамболийски е, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват. Този закон обаче среща силната съпротива на едзрите земевладелци и поддържащите ги политици в редовете на управляващата партия и не се осъществява в пълна степен
    6. Закон за трудовата поземлена собственост – определя правото на всеки български гражданин да владее минимум до 300 дка обработваема земя. Площите, които надхвърлят този максимум, се изземват срещу обезщетение и се предоставят на обезземлените и малоимотните селяни..
    7. Много държавни учреждения и служби се разполагат в частни сгради. Правителството изразходва огромни средства за наеми. За да спести държавните разходи от бюджета, земеделското правителство изработва Закон за отчуждаване на зданията, необходими за държавната администрация. Незасегнати от закона остават само тези от тях, които служат за жилища или за упражняване на някакъв занаят.
    8. Специален закон поощрява кооперативното движение чрез осигуряване на изгоден кредит за кооператорите, отпускан от народните и земеделските банки.
    9. Други закони – Законът за печата засилва цензурата. С закон е забранено държавните служители да участват в стачки и демонстрации. Въведена е и една езикова реформа, която твърде много опростява българския правопис.

    Законите на БЗНС обричат България на дребно и среднособственическо капиталистическо развитие. По този начин се поставя бариера пред ускореното приобщаване на страната към високоразвитите европейски страни, започнало в началото на ХХ в.
    Насоките на външната политика на правителството, начело с Ал. Стамболийски, се определят до голяма степен от политическата изолация, в която изпада България след края на ПСВ. Страната ни е заградена отвсякъде с недружелюбни съседи, които с недоверие и страх гледат на нея, опасявайки се от вероятни реваншистки намерения, въпреки нейното обезоръжаване. Нито една от великите сили не е благоразположена към България. При това положение външната политика може да бъде само една: постепенно излизане от международната изолация, като се работи за смекчаване и ревизия на някои от най-неблагоприятните и тежки клаузи на Ньойския мирен договор.
    Променени са приоритетите на външнополитическия курс: сега най-важен се оказва “тракийският въпрос”. Съюзническото управление на Западна Тракия дава надежди, че областта ще бъде върната на България. Но конференцията от Сан Ремо (април 1920 г.) я предоставя на Гърция. Севърският договор (август 1920 г.) узаконява този грабителски акт. На нашата страна е предоставен само транзитен път през гръцката територия и пристанището Дедеагач на Егейско море. Всички протести на българското правителство остават без последствия. Населението на Западна Тракия масово напуска родните си места. За настаняването на многобройните бежанци Министерският съвет отпуска 1 млн. лева.
    Правителството на Ал. Стамболийски успява да възстанови дипломатическите си отношения с някои държави – Англия, Франция, Югославия, Италия и др., т.е. с страни от Съглашението и неговите съюзници.
    В края на 1920 г. и нач. на 1921 г. Стамболийски предприема една стодневна обиколка в Западна Европа и някои източноевропейски страни. С тази “совалка” той се надява да убеди съглашенците за изпълнение на чл. 48 от Ньойския договор, в който се предвижда България да получи реален излаз на Егейско море. Резултатите от обиколката са общо взето положителни. Изградената от българския премиер представа, че България е миролюбива страна, съдейства за нейното приемане в Обществото на народите – първа от победените страни (16 декември 1920 г.). Белград обаче категорично отказва да приема българската делегация.
    Правителството на Ал. Стамболийски успява да постигне подобряване на отношенията с Съветска Русия. Отпуснати са храни за подпомагане на гладуващото население в Поволжието. Но дипломатическите отношения между двете страни не са възстановени поради страха на земеделското правителство от отрицателната реакция на съглашенците. В България даже са допуснати белогвардейските части на разбитата Врангелова армия.
    Дружески отношения правителството на БЗНС установява с Турция на Кемал Ататюрк. По това време турците водят тежка борба с нахлулите в Мала Азия гръцки войски. България приема на своя територия разбитите турски войски, както и много бежанци. Впоследствие те се връщат в родината си и продължават борбата срещу гърците. Очевидно е, че правителството храни надежди с помощта на Турция да си възвърне Западна Тракия след неминуем разгром на Гърция в войната.
    Най-после след много компромиси и от двете страни се стига до затопляне на отношенията и с СХС – кралство (Югославия). За това спомага арестуването на водачите на възобновеното ВМРО от страна на земеделската власт. Последните обаче успяват да избягат от затвора, установяват се в Петричкия край и тук създават свое военно формирование, което се превръща в нещо като “държава в държавата”. Правителството не успява да пресече нахлуването на чети на ВМРО в Македония. И все пак до сближаване с СХС-кралство се стига. Подписано е т. нар. Нишко споразумение (23 март 1923 г.), което регулира споровете между двете страни и става основа за бъдещи добросъседски отношения.
    Постигнатото разбирателство между България и СХС – кралство позволява да се постигне напредък и по въпроса за българските репарации. Между България и репарационната комисия е подписан протокол, според който българският дълг се разделя на две части. Първата част А от 550 млн. златни франка трябва да се изплати в срок от 60 години с 5 % лихва. Втората част Б от 1700 млн. златни франка се оставя непокътната до 1953 г., когато България ще започне да изплаща тези пари, като дотогава няма да се издължават лихви по цялата сума. Разсрочването на репарациите дава глътка въздух на разореното българско стопанство.
    Поради ниския си обществен престиж буржоазните партии правят опит да укрепят положението си чрез обединителни действия. През 1920 г. трите либерални партии (Народнолибералната, Либералната и Младолибералната) се обединяват в Националлиберална партия. Същата години двете бивши русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната – образуват една партия, наречена Обединена Народнопрогресивна партия. През 1922 г. след продължителни преговори се стига до създаването на Конституционен блок. Това ново партийно обединение е формирано от Демократическата, Радикалдемократическата и Обединената Народнопрогресивна партии.
    Появяват се и нови политически сили, които постепенно започват да играят важна роля в страната. Още в края на 1918 г. се полагат основите на Военния съюз. През 1922 г. е създадена организацията Народен сговор, замислена като надпартийна. Военният съюз си поставя целта да следи политическия живот в страната и при едно благоприятно положение да се намеси решително. Народният сговор е малочислена, но елитарна политическа сила, чиято основна идея е да сплоти буржоазния лагер в борбата с земеделската власт. Лидерите на Сговора ратуват за социален мир и справедливост, но на основата на едно силно управление, което да ликвидира земеделските експерименти.
    Като втора по сила след БЗНС се оформя Българската комунистическа партия (БКП). Бившите тесни социалисти възприемат това име през май 1919 г., когато започва тяхното превъоръжаване с идеите на болшевизма.БКП става учредителка на Третия комунистически интернационал. Използвайки народното разочарование от погрома на ПСВ, БКП не само увеличава числения си състав, но успява да внуши своята революционна идеология сред част от българския народ.
    Ако Конституционният блок си поставя задачите да свали земеделците от власт по парламентарен път, то БКП отхвърля парламентаризма и залага на въоръжената борба. Парламентаризмът и буржоазната демокрация отхвърлят още Военният съюз и Народният сговор, както и други по-малко значими политически формирования, разчитащи на заговора и преврата. Към тях трябва да прибавим и ВМРО.
    Редиците на управляващата партия в това сложно време съвсем не са стройни. В БЗНС се оформят три крила. Зад центъра, начело с Ал. Стамболийски, Р. Даскалов и др., върви основната част от земеделците. Умереното крило, водено от Марко Турлаков, Константин Томов и др., е за запазване на някои черти от буржоазния управленчески стил и не изключва възможността да търси сътрудничество с буржоазните политически сили. Оформя се и едно ляво крило, начело с Крум Попов, Спас Дупаринов др., което създава тайна организация, наречена Комитет за селска диктатура. Комитетът пристъпва към организиране на свои въоръжени отряди (т. нар. Оранжева гвардия). В нач. на 1923 г. на практика БЗНС изпада под влиянието на Комитета. В България постепенно се налага земеделска диктатура, наподобяваща твърде много тази на болшевиките в Съветска Русия. БЗНС все повече се отдалечава от изискванията на буржоазната демокрация. Това пък принуждава противниците му също да възприемат недемократични методи за борба с Съюза.
    Курсът към налагане на диктатура проличава още в събитията от септември 1922 г., когато Конституционният блок насрочва свой митинг в Търново. В същия град и на същия ден (17 септември) правителството обявява конгрес на цвеклопроизводителите. Водачите на Блока са жестоко малтретирани от селяните. Мнозина от тях наскоро след това напускат страната от страх за живота си. Саморазправата на селяните с политическите лидери на буржоазията нажежава напрежението в страната.
    Два месеца по-късно кабинетът на Стамболийски провежда референдум за съдене на правителствата, начело с Ив. Евстр. Гешов, д-р Ст. Данев, Ал. Малинов – Ст. Костурков, като виновници за двете национални катастрофи на България. 600 000 души гласуват за тяхното съдене, против са 205 000 души. Така много от водачите на опозицията се озовават в затвора. На референдума БКП гласува заедно с БЗНС, но след това пътищата на двете най-силни партии в страната отново се разделят.
    Събитията в Търново и референдума внасят обрат в тактиката на буржоазните партии. В техните среди бързо си прокарва път схващането, че е невъзможно свалянето на БЗНС от власт с познатите легални средства на политическа борба. Ето защо погледите на опозицията се обръщат към Военния съюз, който има фактическия контрол над армията.
    Така се стига до военния преврат на 9 юни 1923 г., довел до събарянето на земеделците от власт.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  16. #891
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Радиоактивност. Радиоактивни лъчи и тяхното приложение


    Явлението "радиоактивност" се изучава по целия свят: Пиер и Мария Кюри във Франция, Ръдърфорд в Канада, Соди, Крукс, Рамзи в Англия, Фаянс, Хан и Майтнер в Германия, Болтууд в Америка, Антонов и Петров в Русия...и т.н Но като баща на това откритие се смята Анри Бекерел, който през 1896 г. решава да направи следният експеримент: Да се вземе фотоплака, да се завие с черна хартия, да се постави върху нея минералът -кристали на уранова сол, всичко да се изнесе на слънчева светлина и след известно време да се прояви фотоплаката. Ако X-лъчите наистина възникват в процеса флуоресценция на минерала, те ще осветят фотоплаката, тъй като черната хартия не е преграда за тях. Но времето се разваля и цяла седмица е облачно. Той няма какво да прави с подготвените за опита фотоплаки и лежащите върху тях кристали уранова сол и за три дни ги оставя на тъмно в бюрото. По някаква причина решава да прояви тези фотоплаки . На тях вижда ясни отпечатъци от кристалите на урановата сол. На 23 ноември 1896г. Бекерел докладва за резултатите от своите изследвания във Френската академия на науките. Така е открито забележителното природно явление - естествена радиоактивност , което по-късно Мария Сколодовска-Кюри и нейният съпруг Пиер Кюри ще нарекат радиоактивност. През 1898 г. те откриват, че уранът, след като излъчва енергия, се превръща в други елементи, един от които наричат полоний в чест на родината на Мария, а друг - радий (лъчист). Мария Кюри започва изследването на способността на “урановите лъчи” да йонизират въздуха. За целта тя използва чувствителен електрометър който и дава възможност на само да констатира присъствието на лъчението, но и да измерва неговата интензивност. През 1900г. Ръдърфорд и Соди достигат до извода, че радиоактивността не е нищо друго, освен разпадане на атома до заредена частица (радиоактивно излъчване) и атом на друг елемент, който по химични свойства се различава от изходния. Или ако трябва да се даде определение на явлението радиоактивност, то би звучало така: Спонтанното разпадане на нестабилни атомни ядра, което се съпровожда от изпускане на елементарни частици или атомни ядра се нарича радиоактивност. Отново Ръдърфорд установява , че разпадането на радиоактивните елементи става с определена скорост. По негово предложение е прието тази скорост да се характеризира с период на полуразпад, т.е времето, за което се разпада половината от изходното количество атоми на радиоактивния елемент.
    Радиоактивните вещества се състоят от голям брой еднакви нестабилни ядра. Разпадането на дадено ядро не зависи от външни признаци и е случаен процес. Опитно е доказано, че всеки радиоактивен елемент има специфичен период на полуразпад, в който се разпадат половината от наличните ядра. Например торий-232 има период на полуразпад от 14 милиона години, а въглерод-14 през 5730 години. Тези свойства се използват за датиране на археологически находки и скални пластове. Зависимоста на броя на неразпадналите се ядра от времето изразява Закона за радиоактивния разпад:

    Периодът на полуразпад варира от части от секундата до хиляди и милиони години. Всеки атомен разпад се съпровожда от излъчването на високоенергийни вълни или частици. Това излъчване се нарича йонизираща радиация. Радиоактивността се измерва по броя на разпаданията за една секунда. Единицата за радиоактивност се нарича бекерел (Bq) и отговаря на едно разпадане за секунда. Общоприетият символ за радиоактивност и йонизираща радиация, е оранжевият трилистник.
    При радиоактивното разпадане се излъчват три вида лъчи - алфа, бета и гама. Алфа лъчите представляват поток от хелиеви ядра, бета лъчите са снопове електрони, а гама лъчите представляват електромагнитни вълни с голяма честота.




    Тези лъчения са невидими за човешкото око, но могат да се разделят и регистрират по определен начин. Например със следващата опитна постановка:

    Тук е показано едно радиоактивно вещество, излъчващо и трите вида лъчение (например радий, Ra). То е поставено на дъното на оловен контейнер, поглъщащ радиоактивните лъчи, така че те могат да се разпространяват само в едно направление - към магнита. В магнитното поле снопът се разделя на три части: две от тях се отклоняват в противоположни посоки, а третата не променя посоката си. От тук могат да се направят изводите, че снопът, който не се отклонява е електронеутрален (гама лъчи). Наляво се отклоняват частиците с отрицателен заряд (бета лъчи), а надясно - тези с положителен заряд (алфа частици). Алфа частиците се състоят от два протона и два неутрона - двойно зареден хелиев йон - и могат да се излъчват само то ядрото на атома. В елeктрични и магнитни полета те се отклоняват по слабо поради относително голямата си маса. Техният зарядът (+2е) е причина да йонизират средата, в която се движат. Поради това те бързо губят енергията си, спират , захващат два електрона и се превръщат в хелиеви атоми. Отделянето на алфа частица води до промяна на ядрото и образуването на нов химичен елемент с два неутрона и два протона по-малко. Отделянето на бета частица води до трансформация на неутрон в протон, променяйки заряда и атомното число на елемента. Гама радиацията е без заряд и маса, затова отделянето й води само до загубата на определено количество енергия от ядрото. Отделянето само на гама лъчи се появява, когато изотоп съществува в две различни форми, наречени изомери, които се различават само по своята енергия. Алфа лъчите проникват само няколко хилядни от сантиметъра в алуминиево фолио и трудно проникват през лист хартия. Бета частиците са около сто пъти по-проникващи. Те могат да изминат до няколко милиметра в алуминий , а във въздух до 1m, а за защита от гама лъчите, които са подобни на рентгеновите лъчи, е необходима оловна преграда с дебелина няколко сантиметра. Всички частици се отделят с определена скорост. Повечето алфа частици се отделят с еднаква скорост и постепенно спират при преминаването си през материята. Бета частиците се отделят с по-голяма скорост, която е близка до скоростта на светлината и поради това имат по-голяма проникваща способност. Те обаче имат различни начални скорости и хим. елементи могат да се характеризират по максималната и средната им скорост. Гама лъчите се получават при и разпад ,защото новополучените ядра са във възбудено састояние и преминават в основно състояние чрез излъчване на електромагнитни вълни - гама - кванти. Тяхната дължина на вълна е от 10-10m до 10-13m. Поради голямата енергия на гама -квантите нараства тяхната проникваща способност - олово с дебелина 1,6 cm или въздушен слой с дебелина 100 до 300 m намаляват интензитета им само два пъти. В табл. 1 са показани основните характеристики на отделните видове радиоактивни лъчи:
    Табл.1
    ВИД НА ЛЪЧИТЕ ЗАРЯД ЙОНИЗИРАЩО
    ДЕЙСТВИЕ ПРОНИКВАЩА
    СПОСОБНОСТ СКОРОСТ

    + 2 q СИЛНО МАЛКА 20 000 m/s

    - 1 q ПО - СЛАБО ПО - ГОЛЯМА 3.108 m/s

    0 СЛАБО ГОЛЯМА 3.108 m/s

    Приложението на радиоактивните лъчи може да се разгледат в две направления: приложение на действието на радиоактивните лъчи върху обекти и приложения, при които се получават ценни сведения от веществата, които ги излъчват. Радиоактивните лъчения оказват разнообразни въздействия на обектите, върху които попадат. Например при облъчване с гама-лъчи се променят някои физични свойства на металите и това се използва за повишаване твърдостта на металорежещите инструменти. Много по-силно е въздействието на радиоактивните лъчи върху биологични обекти. В редица случаи то изменя генната структура на клетките. Така се получават различни сортове пшеница, фасул, царевица и други култури и нови породи домашни животни. Факт е също, че интензивните лъчения умъртвяват клетките на живите организми и това се прилга за стерилизиране на хранителни, фармацевтични и др. продукти.

    Радиоактивните лъчения носят ценна информация преди всичко за веществата, които ги излъчват. На следващата фигура е показано как тази информация може да се използва в минно-геоложките проучвания за намиране на полезни изкопаеми. За целта в сондата се спускат радиоактивен източник на бързи неутрони. Попадайки в ядрата на атомите, които изграждат околните скали, тези неутрони предизвикват изкуствено радиоактивно разпадане, което се регистрира. По вида на лъченията може да се получат качествени и количествени сведения за съдържанието на различните елементи в пробите от сондажът на земните недра.

    Друго интересно приложение е за определяне на възрастта на древни археологични находки от биологичен произход. Методът на радиоактивния въглерод, при който се използва факта, че в атмосферата на Земята под влияние на космичните лъчи се образува радиоактивния изотоп на въглерода 146C . За него е характерен период на полуразпадане 5700 г. При обмяната на веществата той попада в растенията, а чрез тях и в животните. По този начин във всеки жив организъм има радиоактивни въглеродни атоми. След смъртта на организма повече не попадат радиоактивни атоми, а наличните постепенно се разпадат, поради което намалява интензитетът на гама-лъченията. Като се определи интензитета и се приложи законът за радиоактивното разпадане, се намира възрастта на древни мумии, тъкани, останки от дървета и др.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  17. #892
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Към кого бих се обърнала с молитвени думи ?

    Първото, за което се сещам , когато си задам въпроса – към кого бих се ообърнала с молитвени думи , е Бог . Вярата ми в него е изключително силна . Единствено към него бих се обърнала с молитва , защото вярвам че е спасител не само на мен , а на всички живи същества на тази земя . Не мога да си представя , когато срещна трудност и се нуждая от помощ, какво ще се случи , ако не се обърна към Бог . Вярвам , че всичко , което съм постигнала е благодарение на него , защото той ни пази и закриля .
    Господ е създал света . Разделил е светлината и мрака, сушата и водата , създал е растенията и животните, а последното му дело е човекът.Той създава нас - хората и от него зависи нашия живот . Когато правим добро , Господ ни възнаграждава , а когато вършим злини ни наказва . Той е нашия спасител и закрилник . Единствено към него бих се обърнала така както към никой приятел или друг човек с молитвни думи . Молитвените думи са нещо свещено и истинско .С тях ние изразяваме чувствата и болките си , като аз мога само да се обърна с тях към Бог , защото вярата ми в него е неугасима .
    Всяка сутрин , когато се събудя и отворя очи , виждам погледа на Бог – Исус Христос – на иконата над леглото ми . Свивам очи и събирам ръце , като произнасям наум молитвени думи – за здраве , за успех ,през деня, за спокойствие и не на последно място за доброто на близките ми ,
    Вярата в Бог в сърцето ми е неугасима .Смятам и чувствам ,че той е създал света и ни наблюдава от небето . Не мога да спра да мисля, че той ни гледа и помага. Вярвам , че само Господ може да ме избави от нещастия и скръб, както смятам, че той само може да спаси човеците на тази земя. Именно към него бих се обърнала с молитвени думи. Той е надеждата на моето сърце да се сбъдне това, което искам. Имам ли някога трудности и се нуждая от помощ и подкрепа, бих се обърнала и се обръщам към Бог , защото вярата ми в него е по – силна от всичко. Тя побеждава всички отрицателни емоции и лоши чувства в мен, като надеждата за по –добро се увеличава.
    Непрекъснато се сблъсквам с какви ли не проблеми и в повечето от тях отчаянието ми достига крайна степен . Какви ли не проблеми имаме всички хора ? Разбира се , че трябва да си помагаме . Много често изричаме различни молби към хората , от които сме заобиколени . Винаги , когато се нуждая от помощ се обръщам към приятелите си . Винаги , когато някой отправи молба към мен се опитвам да помогна. Смятам , че хората ,за да оцелеем ,трябва да си помагаме и непрекъснато да изричаме тези думички……………Да , но молитвата е по – различна . Молитва мога да отпрвя единствено към Бог . Само той може да чуе тези молитвени послания от мен . Той е Бог и моят спасител . Вярата в сърцето ми , че Господ решава съдбата ми и е единственият избавиител от проблеми и нещастия е силна. Вярвам ,че на него дължа всичко , което имам и бих се помолила и се моля само на него . Моите лични молитвени послания , изникнали от сърцето ми , могат да бъдат единствено отправени към Бога на земята и този свят , моя – нашия Бог – Исус Христос.
    Когато човек вярва в нещо или някого , вярва, че само той може да го избави и спаси от всичко лошо. Когато срещне трудност , се обръща към него за помощ , защото вярата не може да се изгаси . Не винаги може да сещне човек до себе си с истиснки добри и положителни чувства . Смятам , че са рядко хората , които не биха изневерили на приятелството . Аз се радвам с това , че вярвам в Бог , защото не се съмнявам в неговата добрина и милосърдие . Той е моят спасител и само към него бих се обърнала с молитва за помощ . Само той заслужава молитвените послания , изречени не от устата , а от сърцето ми и душата ми .
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  18. #893
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Представете си че светът в който се намирате средата в която дишате и спокойствито което имате внезапно ви бъдат отнети.И единственото което ви остава е надеждата.Надеждата отправените от вас молитви да бъдат чути и изпълнени.Всичко да се върне както е било преди или дори да стане по-хубаво.
    В ежедневието си хората постоянно се молят.Дори понякога изричат молитвата несъзнателно.Молят се да изкарат висока оценка за да получат желания подарък молят се времето да е хубаво за да могат да излязът или да се представят добре на интервюто за работа и да бъдат назначени.
    Ние както всички останали също се молим.Искаме молитвите ни да бъдат изпълнени.За съжаление обаче не винаги се получава.Защо ли?Някой ще кажат че това е така защото не си молят на когото трябва.Дали обаче това е истинската причина?По света има много и различни видове религии.Една част от хората изповядват християнство,друга мюсюлманство трета будизъм...Но независимо от това кой Бог почиташ важното е сърцето ти да бъде чисто, молитвата искрена, а намеренията добри.
    Скоро попаднах на една интересна история,която бех искала да споделя с вас.В разказа ставаше дума а една жена чието дете било много болно.То постоянно бълнувало на сън и плачело за портокали, но тъй като майката билла много бедна не можела да му купи.Тя се молела и търсела всякакви начини да се сдобие с парите за така желаниете от сина и плодове и скоро успяла.Но скоро след това детето починало.Майката започнала да плаче и нарежда: "Ах миличкото ми дете, защо си отиде толкова рано...но поне от всичко успя да си опиташ...". Такива сме ние хората молим се за нищо а следкато го получим забравяме за благодарствената молитва която трябва да отправим.Тя съществува както в Християнството така и в останалите религии.
    Нека все пак не бъдем песимисти и да си спомним за всичке събития описани в Библията,както и за останалите истории коита сме чували за това как когто хората се молели дълго и усилено молитвата им била чута и изпълнена.Дори когато хората около теб не успяват да ти помогнат ти остава вярата и надеждата в Бог.А дали всъщност той изпълнява молитвите ни или просто ни кара чрез тях да се замисляме и да откриваме решението на проблема в самите нас?За всеки отговорът на този въпрос е различен.Но независимо дали притежаваме способността да се справим сами с проблема, ние хората се нуждаем от молитвата, от това да се молим на Бог, защото той е единственият, който може да ни помогне стига да сме с чистосърце и да отправяме искрена молитва.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  19. #894
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Към кого бихме се обърнали си молитвени думи?

    Ако чужденец посети България по време на празници ще остане с впечатление, че българският народ е вярващ. По празници църквите са пълни. Хората се бутат и блъскат, за да влязат в Божия храм.В това няма нищо лошо. Проблемът идва от там, че ние сме вярващи само по празници. Само тогава се сещаме, че съществува Бог, че трябва да се молим, че трябва да вярваме. В другото време църквите са празни. Само някоя баба може да се види. Защо е така? Дълги години българинът е нямал право да ходи на църква. Моята баба казва, че така сме натрупали грехове, които дълго ще изстрадваме. Но защо човек трябва да ходи на църква и да се моли? Какво представлява молитвата? Кога трябва да се молим?
    Молитвата е особено състояние на духа. Душата иска да влезе в Духовния свят, да бъде прегърната. Както организмът има нужда от въздух, за да съществува, така и душата има нужда от молитва, за да се храни нашето духовно тяло. Молитвата е акт, чрез който ние искаме да бъдем чути, да се сдружим с онзи Всевишния, да разрешим нашето противоречие, нашето мъчение.
    А съществували Бог? Или ние сами определяме съдбата си? Едни хора вярват в Бог, други не. Всеки има обяснение за себе си: Аз вярвам в Бог, защото…….Аз не вярвам в Бог, защото….
    Обикновено човек решава да се моли когато има определен проблем. Нещо го мъчи, нещо му създава неприятности или когато иска нещо хубаво да му случи. Тогава се сещаме за Бог.
    Тези, които не вярват в Бог обикновено са хора, които дълго са се молили, но Господ не ги е чул. Нещо се е провалило, нещо лошо им се е случило, а най-често обичан човек е починал. Тогава животът става труден, нежелан. Молитвените думи са се оказали безсмислени. Резултатът – няма Бог.
    Другите хора са вярващите. Те обичат Бог, те вярват в неговото съществуване. Може би защото той им е помогнал в тежък момент, случило се е чудо, животът е станал по-добър, любимият човек е оздравял. Или просто вярват, заради самата Вяра. Останала им е само Вярата. Тя им дава сили да вървят напред, да се справят с проблемите и да живеят. Дори да си сам, да нямаш никого до себе си, да си отчаят ако чувстваш Бог, ако усещащ, че той е с теб ще продължиш напред и ще оцелееш!
    Трябва ли да се ходи на църква? В библията пише, че човек може да се моли и сам, да се отдели от другите, да намери единение. Защото така се концентрира по-добре и Бог е по-близо. Следователно това, че българинът рядко ходи на църква не означава, че той не е вярващ.
    Вярата е нещо, с което сме захранени още от самото ни раждане, нещо с което живеем и нещо, което имаме в себе си и то ни помага да преодоляваме по-лесно проблеми, да оцеляваме след битките с Живота.
    А какво са думите? Те са онези свързващи елементи, чрез които нашата душа търси и намира Бог.
    Молитвените думи са нещо съкровено за всеки индивид. Всички се молят различно, думите са различни, ние сме различни. Но Бог е един. Той чува всички. Помага не само на праведните, вярващите и добрите, но и на грешните. Защото всеки осъзнат грях дава възможност за изкупление и нов живот.
    Към кого отправяме нашите молитвени думи? Отговорът е само към Бог. Но защо Бог не ни чува винаги? Защо често нашите молитвени думи остават само думи.
    Бог е навсякъде, той чува и вижда всичко. Въпросът е, че често хората иска от Бог неважни за съществуването им неща, а забравят най-ценното-здравето, разбирателството в семейството, щастието и онези малки подробности, които ни си мислим, че те проста са даденост. Но не е така. Бог се грижи за нас и за тези неща, които ние оценяваме, тогата когато вече сме ги загубили.
    В миналото българите често са се молили задружно за дъжд, за плодородие, за здраве. За какво се моли днешният български народ? Колкото и да не ми се иска трябва да призная, че ние най-често сме обединени единствено, когато играе българският национален отбор по футбол. Тогава всички допиране ръце и задружно се молим и този път Господ да е българин, както някога си, когато в далечна 1994г., нашият национален отбор е играл на полуфинал на Световното първенство по футбол в САЩ .
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  20. #895
    Голям фен Аватара на Slashy
    Регистриран на
    Sep 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    552
    йее мерси!

  21. #896
    http://download.pomagalo.com/34906/mikrovylni+referat/



    Спешно за утре ми трябва плс..

    Благодаря Предварително!
    ...БъДеТе Себе Си, ЗаЩотО ВсичКо, кОеТО се ПовТаря ГуБи СвОя ЧаР...

  22. #897
    Голям фен
    Регистриран на
    Nov 2008
    Град
    Варна
    Мнения
    670
    Реферат


    по Физика и астрономия

    на Диляна Янева Янева от X “г”клас











    1.Същност

    Микровълните са електромагнитни вълни с дължина на вълната по-дълга от тази на инфрачервената светлина, но по-къса от тази на радиовълните.
    Микровълните,известни още като радиовълни със свръх висока честота , имат дължина на вълната приблизително в диапазона от 30 см. (честота=1GHz) до 1мм. (300GHz).Все пак границите между долната граница на инфрачервената светлина , микровълните и УКВ радиовълни са условни и се приемат различно в различни области.
    Съществуването на електромагнитни вълни , горната част от чиито спектър се нарича микровълни, е предречено от Джеймс Клерк Максуел през 1864 г. с известните уравнения на Максуел. През 1888 г. Хейнрих Херц е първият, който демонстрират съществуването на електромагнитни вълни, построявайки апарат,
    излъчващ радиовълни.

    2.Източници

    Тъй като микровълните са много по-дълги в сравнение със светлинните , те имат по-малко енергия и се детектират по-трудно. Точността, с която може да бъде определено положението на източника им, намалява с увеличаването на дължината на вълната. По тази причина, е по-трудно да се определи мястото на един източник на микровълни, отколкото на светлинни.
    Източниците на микровълни се делят на естествени и изкуствени.

    а)естествени:
    Основни естествени източници на микровълни са звездите, които излъчват електромагнитни вълни в целия спектър.Това е установено с измервания направени чрез спътници и мощни радиотелескопи, с които са детектирани излъчвания на ултравиолетови , ренгенови и гама лъчи.

    б)изкуствени:
    Изкуствени са създадените от човека източници на микровълни. Те могат да бъдат генерирани с помощта на различни устройства, които най-общо се класифицират в две категории: - полупроводникови и вакуумни устройства.
    Полупроводниковите устройства са: - полеви транзистори, биполярни транзистори , диоди на Гън и лавинни диоди. Има разработени различни специализирани версии на обикновените транзистори, работещи с по-висока скорост, които е възможно да бъдат използвани за високочестотни приложения.
    Вакуумните устройства, или иначе казано, устройствата с радиолампи, работят на принципа на насочено движение на електрони във вакуум под влиянието на управляващо електрично или магнитно полета. Радиолампите за свръх висока честота ca Mагнетрон, Клистрон, ЛБВ (лампа с бягаща вълна).

    3.Свойства

    Широкото приложение на микровълните се дължи на техните специфични свойства.
    Установено е, че излъчваната от антената на предавателя електромагнитна енергия на вълните е правопропорционална на четвъртата степен на тяхната честота.Това означава , че при еднаква мощност на два променливи тока в антената с честоти ν₁ и ν₂>ν₁ много повече енергия за едно и също време предавателят ще излъчи , ако работи с по-високата честота.
    Микровълните почти не се поглъщат от хидрометеорните образования в тропосферата.За вълни с честота около 10,35,94GHz и др. съществуват “прозорци на прозрачност” в йоносферата.
    Тези свойства дават възможност предавателите на микровълни да се правят с неголяма мощност, микровълните, излъчвани от Земята,да се разпространяват и в космическото пространство и да изпълняват цели,които другите вълни не могат. Тяхна предимство е и това,че предавателите и приемниците могат да се правят от полупроводникови елементи:диоди, транзистори и интегрални схеми. Затова те са сравнително евтини, с малки размери и мобилни.
    Свойството на микровълните да се разпространяват праволинейно обуславя използването им от устройства, наречени радари, за откриване на обекти и тяхното местоположение.


    4.Радиолокация

    Откриването на различни обекти и точното определяне на тяхното местоположение с помощта на микровълни се нарича радиолокация. Това става с устройство, наречено радиолокатор или радар. Принципът на действие на радиолокатора е подобен на ултразвуковия локатор. Радиолокаторът е снабден с мощен свръхвисокочестотен (СВЧ) генератор, свързан със специална антена, която излъчва микровълни само в определена посока. (Теоретично и експериментално се доказва, че колкото дължината на електромагнитната вълна е по-малка, толкова по-голяма насоченост на излъчването може да се постигне. Това е основната причина за радиолокация да се използват микровълни, а не по-дълги радиовълни.) Поради голямата насоченост на излъчването може да говорим за микровълнов „лъч”, който се разпространява по посока на обекта, отразява се от него и се връща обратно. За определяне на разстоянието до обекта най-често се използва импулсен режим на излъчване. Продължителността на всеки импулс е много малка, така че излъчването му приключва преди пристигането на отразения сигнал. Това дава възможност една и съща антена да се използва както за предаване, така и за приемане: в паузата между два последователни импулса предавателната антена се превключва да работи като приемна антена и регистрира отразения от обекта импулс. Като се измери времето, за което импулсът достига обекта и се връща обратно, изчислява се разстоянието до обекта.
    В съвременните радиолокатори информацията, съдържаща се в отразените от обекта микровълни, се преобразува в цифров код, което позволява бързата й по-нататъшна обработка. Това дава възможност с радиолокатора например да се следят едновременно няколко цели, да се определят техните скорости и посоки на движението и т.н.
    С радари са снабдени корабите, самолетите, полицейските коли, летищата и т.н.
    Чрез тях се изследват също така телата от слънчевата система – планети, спътници, комети, слънчевата корона. Поради огромните междупланетни разстояния за изучаване на небесните тела се използват мощни радиолокатори с много големи антени, както и радиолокатори, монтирани на космически апарати.
    Радиолокационните методи дават възможност много точно да се определят разстоянията до планетите, размерите на техните орбити, местоположението на изкуствените спътници и др.

    5.Употреба

    В микровълновата печка се използва магнетронен генератор за произвеждане на микровълни с честота около 2,45 GHz с цел- Готвене на Храна. Микровълните готвят храната, като карат молекулите на водата в продуктите да вибрират. Вибрацията произвежда Топлина, която затопля храната. Като вземем предвид че органичната материя е съставена главно от вода, храната се приготвя много лесно по този метод. Микровълните се използват в предаванията на комуникационните спътници (сателити), защото те преминават лесно през земната атмосфера с по-малко взаимодействие за разлика от вълните с по-ниска честота. Освен това, микровълните имат по-широка честотна лента отколкото радиовълните от останалата част на спектъра.
    Радарите откриват местоположението, скоростта и други характеристики на отдалечени тела посредством насочено излъчване на радиовълни, от УКВ или СВЧ обхватите и приемане на отразените от тези тела вълни.
    Безжични LAN протоколи, като Bluetooth и IEEE802.11g и b спецификациите, също използват микровълни в 2,4 GHz индустриалния обхват (устройствата, излъчващи в тези обхвати не се нуждаят от специално разрешение, например гореспоменатите микровълнови печки), а протоколът IEEE802.11a използва 5 GHz индустриален обхват. В много страни е разрешено безжичното излъчване на Интернет на далечни разстояния в обхвата 3,5 -4 GHz.
    Кабелната телевизия и интернет достъпът през коаксиален кабел, а също и ефирната телевизия използват долния край на СВЧ обхвата. Микровълните могат да бъдат използвани за прехвърляне на енергия на дълги разстояния. След Втората Световна война са провеждани изследвания за проверка на тази възможност. През седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век НАСА проучва възможността спътници, снабдени със слънчеви батерии, да произвеждат енергия, и да я изпращат на Земята посредством микровълни.
    15.09.09-денят на най-голямата грешка в живота ми

  23. #898

  24. #899
    Благодаря Многооооооооо!
    ...БъДеТе Себе Си, ЗаЩотО ВсичКо, кОеТО се ПовТаря ГуБи СвОя ЧаР...

  25. #900

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си