регистрация
вход в сайта
вход с FB
.
Отговор в тема
Резултати от 1 до 5 от общо 5
  1. #1

    Регистриран на
    Jan 2009
    Град
    Pleven
    Мнения
    3

    Help! Стихотворението "Хайдути" на Христо Ботев

    Трябва да напиша един дълъг текст разсъждение за стихотворението "Хайдути" на Христо Ботев ! HELP!!! SOS!!!
    а аз нищо незнам какво да напиша
    toni

  2. #2
    Образът на лиричния герой в поемата „Хайдути”

    В тежките години на робство много поети възпяли прочути и обичани народни закрилници ,отдали живота си за свободата на Родината.
    Основна мисъл в Ботевата поезия бил копнежът му за свобода,която изразил в поемата „Хайдути”. Задачата на поета била да възхвали хайдутството,да събуди в сънародниците си желание и воля за свобода.
    Поемата „Хайдути” е посветена на подвизите и саможертвите на един от най-прочутите народни закрилници-Чавдар войвода. Той бил с неспокоен дух и легендарна смелост.
    Поемата започва с думите към народния певец:

    „Я надуй ,дядо ,кавала,
    след теб да викна-запея
    песни юнашки хайдушки,
    песни за вехти войводи”.....

    Той иска да възпее подвига на хайдутина-закрилник на поробения народ, да вьзпее бьлгарската майка раждала юначни синове.
    Чавдар войвода бил смел защитник на сиромасите и страшен за турците, а славата му се разнасяла по цялата земя.
    Той израстнал в семейство на хайдутин и от малък искал да бьде с татко си и дружината. Но майка му го пратила ратай-на чужд хляб да се научи. Той понасял тежко униженията на вуйчо си и отправил упрек към нея. Чавдар се измъчвал не от работата, а от господарското отношение на вуйчо си:

    ....”Проклет бил човек вуйка ми!
    Проклет е ,майко казвам ти
    не ща при него да седя”....

    Чавдар много обичал майка си и скьрбял, че тя ще остане сама, но в сьщото време се радвал, че ще отиде в Балкана при татко си:

    ....”Рипна ми Чавдар от радост,
    че при татка си ще иде,
    страшни хайдути да види
    на хайдушкото сборище”....

    С поемата „Хайдути” Христо Ботев отправил послание към следващите поколения, да се борят за щастието и свободата на своя народ.

  3. #3
    Подвигът на бореца за народна свобода в поезията на Христо Ботев

    България има в своята история и в своята география много върхове. И Христо Ботев не е просто един от тях, той е най-високият. Тя имаше нужда от него и го роди. Той беше потребен за революцията и тя го създаде. Христо Ботев е между тези исторически личности, които определят насоките на националното развитие, възпитават поколенията, предвръщат се в нравствен критерий на епохата.
    В самото начало на новата българска поезия той се извиси като най-висок нейн връх, все още не е достигнат от никой друг. Поетическото му творчество не е голямо по ебем, но с богатство на образите, със силата на чувството и с дълбочината на мисълта си то остава ненадминато в нашата литаратура. Той е недосегаемият поетически гений на българската нация.
    Излезли от глъбините на изстрадалата народна душа, Ботевите песни събират в едно неизплаканата робска печал, могъщото дихане на борбата, неудържимият устрем на българина към свободата, съзнанието за дълг към отечеството, пред който неме и любовта. Тайната на непреходното очарование на неговата поезия не се крие само в това, че песента и революционното дело вървят ръка за ръка, яе със самата си героична смърт той реализира собствените си поетически видения. Поезия на големите идеи на времето, тя е и поезия на големите чувства, на неоценените художествени стойности, на широкия поетически кръгозор.
    Разнообразни са чувствата, които се сипят в душата на поета: скръб, радост, върторг, негодуване, ала едно остава неотменно и Ботев владее изкуството да ни го внуши и с огнена сила, и с непосредствената имтимност пред бореца: преклонението му.
    Онова, което прави Ботевите герои достойни за преклонение, е дълбоката органична връзка с родното, безграничната им любов към родината, готовността за саможертва в името на свободата.
    Личноста на бореца в стиховете на Ботев претърпява една метаморфоза, която го издига от обикновенният хайдутин в “Хайдути” през осъзнатата необходимост за свобода в “На прощаване” до ясния конкрете образ на бореца за свобода и социална правда в “Хаджи Димитър”,”Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”.
    Подвига на хайдутина Ботев възпява в поемата “Хайдути”. Тук той се връща към чувствата и поривите на своята ранна младост, припомня си юнашките песни, които е слушал от своята майка, и разказите за вехти хайдути, за да създаде образа на Чавдар войвода-борец за правда, “страшен за чорбаджий и турци” и закрилник на бедният народ. В този разказ Христо Ботев е изобразил на образа на хайдутина, закрилник на народа, нарисувал е ярки черти на бореца, който въстава срещу неправдата. Той е там по волните хайдушки пътеки, из балкана.
    Още в началото на поемата явучи идеята за величието на хайдутина. Поетът е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е всеотдайност, упорство, сила, душевно благородство,красота. Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост,разум и смелост. За да внуши представата за величие на героя, поетът въвежда образът на природата. Славата на Чавдар се носи широко, възпяват го гори и планини, полета и долони:
    ...от Бяло море до Дунав
    по румелийските полеат...
    Смелото, будно дете, осъзнава за своето хайдушко призвание. То е потомък на хайдутин и възстава решително срещу тежкото си битие, носено от силни бунтовни пориви:
    ...При татка искам да ида,
    при татка, в Стара планина.
    В това стихотворение поетът е създал първият си герой, човешки земен и противоречив. Този малък наследник на хайдути е символ на духовно могъщество.
    Стихотворението е изпълнено с драматизъм, родило се от наболялата душа на поета. В него има само мъжествена болка и дълбоко преклонение пред подвига на народните хайдути.
    Още в ранните стихове на Христо Ботев възниква темата за трудността на борбата, за мъчния подвиг на личността, която решава историческа задача. Той е усетил пряко реалността и е имал съзнанието за единството в подвига на трагичното и героичното.
    Подвигът на бунтовника революционер в стихотворението “На прощаване” е по-висща проява в сравнение с подвига на хайдутина. Революционерът е съзнателен борец, който не само отмъщава, но се стреми да постигне освобождението на народа. Готов е да жертвува живота си за народната свобода. Героят е бунтовник, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащиният дом
    ...затуй, че клетник не трая
    пред турци глава не скланя,
    сюромашко тегло да гледа
    /На прощаване/
    Как потът е неравен в изживяванията си, в които се сменят радост с протест, вяра с бунт и негодуване, орлов подем с драматична покруса. Как силни са негодуващите тонове в стиховете на гнева и отрицанието и как е залюшнат неговият дух в друга крайност, когато проявява нежни чувства, възторжени състояния, родени от мисълта за красотата и подвига на героя.
    В “На прощаване” поетът претворява своето настояще и изгражда нов образ на борец на хъша патриот, на емигранта революционер, който не прекланя глава пред националният поробител и има една цел: борбата за превда и за свобода и един път: свобода или смърт юнашка.
    В стихотворението се разкриват напълно душевното състояние, характерът, дълбокият патриотизъм на лирическият герой. Образът му се изгражда постепенно, всеки момент от композицията го обогатява, все повече ни облъхва и завладява богатството на душевния му живот, красотата на жизненият му подвиг. Появяват се онези стихове, в които радостта и възторгът не погасват, но в които драматичната идея за страшното по пътя на героя е ясно изявена. Ала това светло, вдъхновено видение бързо отлита. Появява се и онзи удивителен край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:
    “ Но...стига ми тая награда
    да каже нявга народът
    умря сиромах за правда
    за правда и за свобода...”
    Мисълта непрекъснато лети към героичното битие, към голямата заветна цел-борбата или смъртта като последна проява на изпълнен дълг пред народа.
    За себс си е на ясно. Един ден народът може да го спомене с добра дума, само ако умре в “редовете на борбата”. Вътрешният свят на лирическия герой в творбата отразява душевността на поета - неговите революционни възгледи и борческа готовност, неговата любов и омраза. В “На прощаване” поетът рисува образи и картини с голяма изобразителна мощ, разкрива душевните състояния с проникновението на сърцевед. Ботев черпи от богатия извор на народния език, от говоримата народна реч и от езика, стила, поетиката на народната песен и създава истински образец на поетическо майсторство.
    Ботевият герой умее да почувствува своето призвание в името на борбата за свобода и човешко щастие. И не само да го почувствува, но и да го намери.
    Най-висша проява на духовните сили на човека е борбата за всеобща свобода на нашия народ и на цялото човечество. До създаването на такъв образ Ботев достига в стихотворения като “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва”.
    Един поет с голямо сърце и с големи чувства написва призивна песен към всички борци за човешка свобода и щастие, внушавайки ни идеята за безсмъртието, на онзи, който се бори и загива за родината си. В стихотворението “Хаджи Димитър” са въплътени безсмъртните революционни стремежи на епохата. Героят тук се издига решително над личността на хайдутина и личността на бунтовника със своят общочовешки идеал. Ботев облича безсмъртието на героичният подвиг в магична дреха на поезията. Той е прозрял голямата висша истина: “неможе да умре в сърцето на народа, този който е дал живота си за неговата свобода”. В “Хаджи Димитър” Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия-образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата.
    Подвигът на българския войвода, загинал на Бузлуджа, е издигнат на една висота, където загубва чертите на мястот и времето, слива се с всички прославени или безименни герои на свободата, превръща се в символ.
    Ботев е нарисувал героя не в разгара на битката, а след нейния край, но дори и сега величествената тишина след боя, той пак не може унесено да затвори очи със спокойното съзнание за изпълнения дълг. Революционерът пъшка - повече от яд, отколкото от болка. Берецът проклина не защото умира, а защото неможе да продължи борабата. И до последния си миг продължава да бъде борец.
    Напрежението на болката достига краен предел. Вълната на чувството напира с върховна сила, издига се над чувсвата на скръб и болка, над обикновените човешки преживяваания, във висините на великото и безсмъртното. Свободата е условие за достоен човешки живот. И безсмъртието на подвига в борбата за свобода е един от основните мотиви в поезията на Ботев. Няма по-щастлив миг в живота на революционера от пълното всеотдаване, от раздялата с онова, което е най-висша радост в живота. Балканът запява величествена хайдушка песен. Поетът утвърждава мисълта за красотата на подвига саможертва, красотата ма смъртта за свобода на народа и човечеството.
    Тази истина знае мислителят, ала нея поетът разбира подобре - той я чувствува със сърцето си. В баладата “Хаджи Димитър”, както и в самия живот, Ботев завинаги е слял поезия и подвиг в едно. Всичко, даже земята и небето - тези изначални природни стихии се прекланят пред героя, приласкават го, вещаят му безсмъртие.
    Ботев, възпял подвига на Хаджи Димитър в забележителната си балада, пише “Обесването на Васил Левски” за да възпее подвига и на другия велик син на България. Елегията е не само трагичен вопъл-израз на всенародна скръб за Апостола, но и възхвала на неговата личност, на неговия подвиг и дело, и своебразен символ - образът на героя се превръща в символ на борбата за свобода. В стихотворението за Левски Ботев търси величието на неговия образ. В тази странна елегия-ода за Апостола, в тази странна ода-елегия за Родината, Ботев е същият неповторим поет на своята епоха. Апостолът е неделим от своята Родина, от съдбата на България. Героят на Ботев изведнъж е добил за нас една съвсем реална представа в лицето на Левски. Той е символ на свободата на своят народ. Никой не може да отдели Апостола от родината.
    Такава голяма скръб може да бъде предизвикана само от смъртта на необикновена, изключителна личност, каквато е Левски. И в скръбта на народа за героя ние чувствуваме величието и красотата на подвига и светлината на неговото безсмъртие.
    В “Моята молитва” личността постига себе си. Стихотворението е манифест на борбата срещу религиозните заблуди, тържествен поетичен химн на човешкия разум. Това е сърдечна и дълбоко интимна изповед на революционера за неговата безпределна любов към народа, към делото на революцията, на свободата.
    Ботев чувствува бога в себе си, защото сам е един от боговете, слязъл на земята и въплътил в себе си революционния идеал за жертвеготовността пред олтара на свободата. Идеята за подвига е издигната най-високо в стихотворението “Моята молитва”. Тук е най-силна всеотдайността и жертвеготовността на геров, най-възвишени са неговите идеали. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Никокюй не е изразил така копнежа по върховното щастие-участието в борбата.
    Старата сентенция, че над истински прекрасното времето е безсилно е правдива и е издържала проверката на времето. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. И когато искаме да оценим най-високо и най-благородно една борба, един подвиг, една поезия, или един живот, ние казваме просто - БОТЕВСКИ.

  4. #4
    В поезията си Христо Ботев възпява героиката на борбата за освобождение. В тази борба се раждат личности, които народът тачи и се възхищава от тях. Хайдутинът, бунтовникът са обвеяни от величествена и примамлива красота. Чрез художественото пресъздаване на образите им, Ботев внушава идеята за смисъла на човешкия живот.
    В недовършената поема „Хайдути” (1871, в. „Дума” - „Хайдути”, „Баща и син”) поетът рисува образа на хайдутина като закрилник на народа, на сиромасите. За написването й вероятно са повлияли хайдушките народни песни, които Ботев е познавал от детски години.
    Още в лирическия увод, с който започва поемата, поетът изразява желанието си с „песни юнашки, хайдушки, песни за вехти войводи” да възхвали героизма на народния хайдутин така, че песента му да се понесе нашироко и да бъде чута навсякъде: „по сборове и по седейки", от юнаците в планините и от мъжете в „хладни механи". Чрез песента се цели да се прослави величието на хайдутина и да се повиши патриотичното самочувствие на народа. Ботев има предвид съдбата, историята и изкуството на своя род, които поддържат неговата основателна гордост, изразена в стиховете:
    какви е деца раждала,
    раждала, ражда и сега
    българка майка юнашка...
    С обръщението „Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна - запея..." поетът подсеща за това, че и в народните песни са възпети героите. Той изразява възхищението си от това обстоятелство и се стреми да следва примера на художествената традиция, началото на която е поставена от нашия фолклор.
    Ботев не иска да слуша повече любовни песни, а да сподели мъката си от робската участ, както и дълбокото си убеждение, че „юнакът тегло не търпи". В поемата се утвърждава нов нравствен критерий за преценка на човешкото поведение:
    - Блазе му, който умее
    за чест и Воля да мъсти, -
    доброму добро да прави,
    лошия с ножа по глава...
    Тези стихове разкриват идеала на Ботев за човешка красота. Възхищението на поета е предизвикано от физическата красота на хайдутина, от неговия героизъм и самопожертвувание. Не без чувство на гордост авторът говори и за себе си:„Аз нося сърце юнашко, глас имам меден, загорски”, подчертавайки по този начин две свои важни качества: юначеството и дарбата като певец. Обширният лирически увод свидетелства, че поемата „Хайдути” е била наистина замислена като широко епическо произведение, както твърдят това някои съвременници на Ботев. В частта, с която разполагаме, поетът разкрива голямата известност на Чавдар войвода. Страшният хайдутин за чорбаджии и турци е закрилник за сиромасите. Това, че Чавдар войвода е „крило за клети сюрмаси” е причината за неговата голяма популярност:
    Затуй му пее песента
    на Странджа баир гората,
    на Ирин-Пирин тревата: -
    меден им кавал приглаша
    от Цариграда до Сръбско,
    и с ясен ми глас жътварка
    от Бяло море до Дунав -
    по румелийски полета...
    Сюжетна случка в поемата представлява драматичният разговор, който се води между Чавдар и майка му. Диалогът е подготвен от разказа за детството на Чавдар. По този начин поетът разкрива социалните причини, които мотивират революционното поведение на хайдутина. Чавдар едва дванадесетгодишен е даден аргатин при вуйчо си -изедник, по чужди врати да ходи, на чужди хляб да се научи. Смелото и будно дете, обидено от унизителния живот на аргатина и укрепвано от гордата мисъл, че е потомък на хайдутин, въстава решително:
    Проклет бил човек вуйка ми!
    Проклет е, майко - казвам ти,
    неща при него да седя,
    копилето му да бавя
    и крастите му да завръщам;
    яли ги свраки и псета! -
    При татка искам да ида,
    при татка в Стара планина;
    татко ми да ме научи
    на к 'ъвто иска занаят.
    Духовната красота на осъзналото се дете-ратайче се долавя и в твърде сполучливо нарисувания физически портрет. Чавдар има „очи черни, големи”, „глава къдрава”. Той е способен на дълбоко съчувствие към скръбта на майка си.
    С не по-малка красота е нарисуван и образът на майката с нейната нежна любов и силно страдание. В нея се борят противоречиви чувства - на страх за сина, избрал опасния път, и на гордост за неговата детска смелост. Спорът завършва с обещанието на майката да осъществи страстното желание на Чавдар да отиде при баща си на хайдушкото сборище в Стара планина. С голяма художествена сила и убедителност поетът е успял да изобрази как из средата на самия народ се раждат герои и колко мъка и тъга струва на близките им техният жизнен подвиг. Психологически вярно са предадени преживяванията и на майката, и на сина. Силна е скръбта на майката пред раздялата с единственото й дете. В думите й се долавя нежен укор към сина и тъга („Ти си ми, синко, едничък, едничък, още мъничък”). Реалистично е пресъздадено и страстното желание на Чавдар да бъде сред хайдутите, при баща си. Богатият художествен опит на народния творец без никакво съмнение е вдъхновил Ботев в работата му над образите в поемата. Но талантът на поета се -изявява в психологическото обосноваване на действията на героите, нещо, което отсъства в народната песен. Строежът на поемата (неримувани осемсрични стихове, които не са разположени в куплети) я прави близка до фолклора. Употребата на словесни повторения („един бе Чавдар войвода, един на баща и майка, един на вярна дружина”"), на изрази, с които се предава градацията на чувството („зави се майка, замая...”, „а майка ядна, жалостна”), усилват извънредно много народния й характер. Тя изобилства с изрази от народната реч („камък й падна на сърце”, „голям армаган на майка”, „тез думи тежки, отровни”).
    Значимостта на поемата „Хайдути" се определя от няколко неща. Ботев убедително изразява възгледа си за ролята на народното хайдутство в живота на българското общество. Чрез образа на Чавдар се увековечава нравствената красота на бореца за политическа, социална и духовна свобода. Заедно с това читателят е впечатлен от прелестите на природните картини, нарисувани с определени художествени цели. Завинаги се запомня образът на националния живот на нашия народ, майсторски пресъздаден чрез умело използваните детайли (сборове, седейки, „хладни механи”).
    Сходни по съдържание с „Хайдути” са и други великолепни творби на Христо Ботев - „Пристанала” и „Зададе се облак тъмен”. В тях хайдутинът е изобразен в друга обстановка, с която се обогатява представата ни за него.

  5. #5
    Пътят на човека от робството към свободата в "Хайдути" от Хр.Ботев

    Времето, в което Христо Ботев живее и твори, е време на националноосвободителни борби, патриотични страсти и просветителска дейност. Това неизменно се отразява и върху Ботевите произведения, а като се отчете и душевният патос, който той носи, резултатите са двадесет стихотворения, които- въпреки малобройността си, успяват да поберат в себе си всички ценности, които българският народ изповядва. Един от най- възвишените идеали, които ракрива поезията на Ботев е свободата, но не формалната, политическа и икономическа свобода, а тази на личността. Противоположност на свободата е робството, а духовното израстване на нацията и на отделния човек се явява единственият възможен начин да се преодолее робското мислене. Свободата трябва да се възпитава у децата, защото тя е подобна на песен и ако се намери един- единствен човек, който да я запее, то тя ще се разпростре из цялата българска земя. Като ярък пример, обисуващ именно този път, който човекът изминава от робството към свободата, стихотворението " Хайдути", написано няколко години преди Освобождението, разкава историята на Чавдар войвода. Творбата започва с прослава на Чавдар, чийто образ се яввява събирателен за всички хайдути, борели се някога за справедливост в българските земи. Техният земен път е бил кратък, но дотатъчен да пожелаят свободата, да се борят за нея и с това да прославят името си("Я надуй, дядо, кавала,/след теб да викна- запея/ песни юнашки, хайдушки,/ песни за вехти войводи-/ за Чавдар страшен хайдутин,/ за Чавдар вехта войвода...") От друга страна, построяването на текста като диалог, в който поетът се обръща към непознат за читателя "дядо", допринася за автентичното звучене и подтиква към отъждествяване с "дядото", което от своя страна спомага за осъществяването на непряк диалог между четящия и лйрика. В тези начални строфи Ботев прославя и майката, която е и родина, като дарителка на живот и оттук- на свобода, т.е. с раждането се дава свобода на душата на войводата, която преди това е била някъде в отвъдното, за да може той да избави родината си от робството( "какви деца е раждала,/ раждала, ражда и сега/ бъкгарска майка юнашка;/ какви е момци хранила,/ хранила, храни и днеска/ нашата земя хубава!" ) Пътят към свободата е свързан и с осъзнаването на робството, а също така и с личния избор на човека. Ботев вярва, че не е възможно един човек да се избави от своя поробител, ако не го желае истински и ако не го смята за необходимо. За поета свободен е онзи, който има смелостта да въстане срещу неправдата и не би се примирил с нея (" Пък, който иска, та тегли-/ тежко му нима ще кажа?/ Юнакър тегло не търпи") В "Хайдути" се разказва и за живота на Чавдае хайдутин. Чрез нея читателят проследява духовното развитие на войводата- как от овчарче той се превръща в приемник на баща си. Върпеки, че майка му го е дала да работи, "по чужди врати да ходи", волната му душа го отнася в планината (" При татка искам да ида,/ при татка в Стара планина;/ татко ми да ме научи/ на къвто иска занаят...") Мотивър за песента е водещ в цялото стихотворение. Поетът отъждествява песента със свободата- от една страна тя, песента, е нещо традиционно за българския народ и показва патриотичната привързаност на Ботев към България. От друга страна тя е нещо, за което няма граници- тя се лее свободно "по планини и поля", "при моми и момци", "по сборове и седенки". Тази песен е песен на свободата. Пътят, който човекът изминава от робството към свободата е дълъг, но е той е крайно необдохим- само чрез него България и българският народ могат да просъществуват.

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си