Отговор в тема
Ако някой иска доклади,есета,съчинения,ли ,преразкази,курсови работи,пищови,анализи,теми, презентации,текстове и/или всякакви други да пише тук.
трябва ми есе на тема мишката(компютъра) ще изяде ли книгата?
Ето това намерих, дано да ти е от полза:
С навлизането на новите технологии в живота на съвременния човек в края на XX-ти
и сега в началото на XXI-ви век все по-обсъждана и наболяла става темата за това ще
“изяде” ли мишката книжката. Ако трябва да делим поколенията на такива, които са
израстнали с книга в ръка и на тези, които сега неизменно са отдали своето ежедневие
на интерактивното или кибер пространството, чиито прозорец към света се ограничава
единствено от екрана на монитора и щракването с компютърната мишка, то тогава
можем да различим две коренно различни прослойки на обществото със създадени
съвсем разнородни навици. Дали обаче общуването с заобикалящият свят по този
начин е наистина ограничен като се има предвид необятните способности на интернет е
отделен въпрос. Ограничен е от гледна точка на реалното общуване, което изцяло се
замества с виртуалното. Проблема на виртуалното общуване е анонимността, загубата
на идентичност, защото никога не можеш да бъдеш сигурен с кого разговаряш срещу
себе си, някой добре прикрит във виртуалното пространство зад твоя монитор. Може
би единствено в по-голямата смелост и липсата на отговорност можем да потърсим
отговор на въпроса защо се предпочита анонимното публикуване на статии и
коментари в интернет.
За да направим разлика между четящи и нечетящи ще се позовем на едно проведено
неофициално изследване сред интернет потребителите на “otkrovenia.com” - един от
форумите, претендиращи с умни и начетени посетители, където под формата на
дискусия върху темата “Ще изяде ли мишката книжката” по проблема говориха 337
души. В анкетата 50% бяха категорични, че компютърът никога няма да измести
книгата, 30% от гласувалите твърдяха, че все пак в близко бъдеще ще я замени,
останалите 20% саркастично отговориха, че “мишката вече е изяла книгата”. Между
многото коментари можем да отличим някои, които се позовават на суровия опит от
това да четеш например “Пътеводител на галактическия стопаджия” на компютър,
което е на практика невъзможно, немислимо, даже страшно. А колко по-удобно и
щадящо зрението е да я четеш в хартиеният й вариант и да я прелистваш страница по
страница.
На базата на това изследване можем да стигнем до заключението, че хората се делят
на два типа – едните обичат книгата, другите – не. Нейните привърженици няма да я
заменят с компютъра. Те различават двете понятия и всяко едно намира отделно място
в ежедневието, в живота им. Другите са я избягвали винаги - и преди, и след Интернет
революцията.
Може би тук по належащ е проблема за младото поколение. За децата, които сега
израстват и се развиват, които прекарват по-голяма част от времето си в компютърните
зали отколкото в класните стаи. Там чрез компютърните игри те се пренасят в някакъв
нереален свят, който дори не им принадлежи, а е на родените от тяхното въображение
герои. Чудно колко ли от децата все още играят на “криеница” или дори не знаят за
съществуването на тази детска игра? Ако преди само десетилетие бабите се радваха,
ако внучетата им научат буквите, то в днешно време дори шестгодишните деца с лекота
се справят с падащите менюта на компютъра. В съвременния свят, в световната
икономика, тъй наречената мишка на компютъра е от жизнено важно значение, защото
обществото до такава степен се е пристрастило към Интернет, че вече го използва и
като основно средство за общуване. Общуване, в което има само хиляди, хиляди
символи, които се появяват на екрана вместо думи. В тях, обаче, няма нито емоция,
нито нравственост, нито красота. Само милиони страници пълни с информация.
Интернет, обаче, не може да замести класическите литературни произведения, дори и
книгата като цяло. Поне не и за тези, които са израстнали с нея. Ще направим едно
просто разграничение между хората, които са свикнали до такава степен с книгата, че
тя се е превърнала в техен неизменен спътник независимо къде се намират. Тези, които
вечер четат преди да заспят, които прелистват по някоя страничка за петнадесетте
минути път с трамвая до работа сутрин и които лятно време в прохладната вечер
обичат да четат на открито под верандата на вилата и заобикалящата ги природа и тези,
които никога в живота си не са изпитали това усещане, защото цялото им ежедневие е
свързано с компютърната мишка от ранно детство и нямат създадени навици да четат
книги. Така ще установим, че любителите на книгата са до такава степен обвързани към
средата в която четат, към самия допир със хартиените страници на книгата, че за тях е
немислимо да четат литературно произведение в електронен вариант. Това се дължи на
празнотата, липсата на емоция, която излъчва компютърния екран. Липсва и
романтизма на заобикалящата среда, което също е важен фактор за почитателите на
книгата. При отсрещния фронт пък нещата стоят напълно противоположно. Те не
познават емоционалното въздействие на книгата, така както го възприемат любителите
Може би проблема дали мишката ще “изяде” книжката засега се отлага за в бъдеще и
отговорът на този въпрос ще ни го даде именно това поколение, което сега израства с
мишка вместо с книжка в ръка. Със сигурност можем да кажем обаче, че в тенденция се
превръща все по-малко от младите хора да имат интерес към книгите. Единици са тези,
които все още четат, но как да четат, когато са заобиколени от толкова много продукти
на технологичния прогрес, които предизвикват далеч по-голям интерес сред младото
поколение. За добро или за лошо е това единствено бъдещето ще покаже. Остава само
да се надяваме да не се случи така, че след няколко десетки или стотици векове нашите
наследници да не открият при разкопки останки от клавиатури и чипове, а най-
вероятно от добрата, стара като света, форма на писаното слово - книга, вестник или
списание.
мерси,а сега може ли да ми направиш презентация на това
Е,ти що не си го направиш ?Първоначално написано от koko95
Не е чак толкова голяма философия
Времето избира кой да срещнеш в живота си, сърцето избира кой да обичаш,
но само ти избираш кой да остане ♥
Имам голям проблем с съчиненията разсъждения в училище. Изобщо не мога да направя такова нещо. Трябва да направя разсъждение на тема: "Човекът и песента в разказа на Елин Пелин "По жътва". Та ще помоля за помощ, защото ми е за понеделник (12.04.2010г.) ! Спешно е!
Трябва ми ЛИС на една от тези теми
1. "Дервишово семе" - Конфликтът между любовта и дълга
2.Пак "Дервишово семе"- Любовта- изпитание и спасение
3.Новия поглед към патриархалния свят на селото -"Преди да се родя"
4.Пародията в повестта "Преди да се родя" като начин да погледнеш в света на миналото.
Ще съм благодарна за доказателствена част на първата тема,защото на нея съм се спряла
Трябва да го предам във вторник >.<
Виж това дали ще ти свърши работа:Трябва ми ЛИС на една от тези теми
1. "Дервишово семе" - Конфликтът между любовта и дълга
2.Пак "Дервишово семе"- Любовта- изпитание и спасение
3.Новия поглед към патриархалния свят на селото -"Преди да се родя"
4.Пародията в повестта "Преди да се родя" като начин да погледнеш в света на миналото.
Ще съм благодарна за доказателствена част на първата тема,защото на нея съм се спряла
Трябва да го предам във вторник >.<
Конфликтът между дълга към рода и дълга към сърцето в разказа “Дервишово семе” на Николай Хайтов
Творбата на Николай Хайтов “Дервишово семе” е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.
кат виж и това от него може да си сглобиш доказателствената част:
Конфликтът между дълга към рода и дълга към сърцето в разказа “Дервишово семе”
“Дервишово семе” на Николай Хайтов е една въвеждаща творба в българската литература,в която се сблъскват законите на рода и тези на любовта.
Основният конфликт в разказа “Дервишово семе” е сблъсъкът между законите на рода и тези на любовта,защото любовта няма отношение към устоите на рода.
В началото на творбата основният въпрос е този за запазване и продължаване на рода.Рамадан е длъжен да “посее дервишово семе” въпреки,че още не е готов за тази важна стъпка.Водено от чувството за дълг,момчето спазва съветите на рода си, “Друго питане не ме попита.Годиха ме,жениха ме-това беше всичкото питане”.От този факт,че Рамадан все още не е готов да продалжи рода си,се поражда конфликтът.Той се оженва без дори да познава жена си,но такъв е законът на рода и неговото спазване е много важно.Конфликтът в творбата нараства,когато Силвина и Рамадан се опознават и обикват.Между тях се пораждат отношения,различни от тези,които изисква закона за рода.В разказа любовта няма никакво значение,важно е единствено продължението на рода.Нарушаването на родовия закон дава пълното право на братята на Силвина да я продадат на Руфат.Това действие не противоречи на закона за рода.В този случай чувствата на момичето нямат никакво значение.Дядото е в своето право,той оженва внука си повторно,защото въпреки обстоятелствата родът трябва да бъде продължен.Рамадан се жени и създава деца,но любовта му към Силвина не угасва.Той всяка вечер я гледа и се наслаждава на красотата й,като в същото време омразата му към Руфат нараства.Въпреки трите причини за отмъшение:нарушаването на брачната връзка,нарушаването на любовта и застрашаването живота на рода,Рамадан е спрян от чувството си за отговорност към семейството.Фактът,че внукът години наред отлага отмъщението,не означава че той е престанал да мрази Руфат.
В разказа се разкрива голямата любов на Рамадан към Силвина.Въпреки,че той мрази Руфат,помага на своята любима да носи дърва.Тези негови действия са признак за една искрена любов.Той върши всичко това не за да спаси цивота на Руфат,а за да помогне на Силвина,защото всичката тежест пада върху нейните рамене.”Мисля си понякога:мъчи се той,мъчим се и ние,защо не му отворя адовата порта,на която втора година вече хлопа?” , “...,но опре ли да я свърша,видя ли очите на Силвина,вперени в мене-отпущам му края и хващам пътя за гората сухи дърва за Руфатя да бера ... “.
Конфликтът в разказа не се разплита,защото любовта на Рамадан е по-силна от омразата му към Руфат.А героят разбира,чe неможе да гради щастието си върху нещастието на другите и воден от тези мисли,любовта към Силвина остава неосъществена в реалността.
кат ето още едно което може да ти свърши работа:
Основният конфликт в разказа "Дервишово семе” (ЛИС)
Творбата”Дервишово семе”е част от сборника”Диви разкази”, като въвежда читателя в яркия и необятен свят на българската литература. В него авторът разкрива един изключително важен проблем пред младите хора от 19 век, а това е продължаването на рода. Проблемите, пресъздадени в разказа са характерни и в нашето време, въпреки че съвременните хора имат силата да се борят. Със своето майсторство Николай Хайтов се стреми да изобрази света такъв, какъвто е бил, за да може да послужи за урок на бъдните поколения.
Разказът поставя сериозни въпроси, свързани с рода и формирането на индивида, на които младият човек трябва да се подчини. Противоречието на законите на рода и утвърждаването на личността поражда драмата в творбата. Основният конфликт – това е сблъсъкът между старо и ново, природата като първичното и цивилизацията. Проблемите в разказа са много. Тяхното начало се поставя още със започването на творбата. Дядото решава, че трябва да задоми своя внук, защото неговата жена е с болна ръка и не може да върши къщната работа. На първо място стои грижата за семейството, но не по- маловажно значение има и продължението на рода. Това са законите и не може истинският син на Родопа да не им се подчини. Възрастните са тези, които трябва да решат съдбата на младите. Тяхната воля е по -силна от тази на отделния човек. Непреодолими са обаче и законите на любовта. Повелите на сърцето подреждат вътрешния свят на човека и чертаят бъдещия му живот, но когато към тези планове се присъединят външни до този момент хора, щастието си отива завинаги. Такъв е развоят на събитията в “Дервишово семе”.
Разказът започва много просто: ”Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза”, а това предвещава скорошното започване на проблеми. Още в началото читателят опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най – голямото признание за човека, защото той трябва да остави диря след себе си. Дядото е загрижен да не пресъхне неговия род, но не се замисля за чувствата на Рамадан. Той е обикновено селско момче, на което се е наложило да се справи с перипетите на живота още преди да е пораснал. Страданието го съпътства още от най – ранните му години. В този момент героят е на”четиринайсет ненавършени години, без майка и баща”. Момчето е принудено да живее без майчина ласка и бащина закрила,”със стар бубайка и с баба”. Това не е единственото нещастие за героя. Скоро той ще бъде оженен за девойка, която дори не познава, защото дядо Асен Дервишов се нуждае от нова стопанка на къщата. За такова важно и съдбовно събитие не се иска мнението на младия човек. Рамадан е лишен от правото на лична позиция и от това да изповядва чувствата си. Неговата съдба и бъдеще са в ръцете на дядо му.”Възелът”на съдбата привързва Рамаданчо към родовото дърво, на което се крепи родът и връзките с него, като предпоставя зараждането на личната и човешка драма. Той не може да се сърди на своя дядо, защото е в своето право да се разпорежда със съдбата на внук си . Дългът на Асен Дервишов контрастира на правото на всеки свободен човек да изживее дните си така, както сърцето му повелява. В този случай правото е нарушено.
В крайна сметка сватба има като дори в деня на радостното събитие, Рамаданчо не знае коя ще му дойде за невеста. Притеснението да не наруши родовите традиции е заменено с възторг, изненада и възхищение, когато вечерта разбира коя е неговата съпруга. Двамата млади за житейски неопитни. Душевните трепети от непознатостта се заменят с естествена потребност за игра. Младоженците-деца играят на пумпал и постепенно съзрява тяхната любов. Силвина, с красотата, младостта и със своята пъргавост променя дните на Рамадан:”старата ни къща бе огряла като слънце”,”засмели се бяха гредите й”. Влюбеният юноша едва изчаква да свърши дългият летен ден, за да се прибере вкъщи при своята любима. За него тя е с неземна красота: “…като пеперудка, бяло като мляко, със замислени очета, ей такива …”. Въпреки любовта си към Силвина родът не е продължен. Законите на Природата се оказват по -силни от тези на Рода. Хармомията в живота е внезапно нарушена от братята на Силвина.”Разбрали,че си е още мома”, те я вземат насила от дома на Рамадан.
Отнемането на невяста е кръвна обида, която изисква отмъщение. Именно желанието за възмездие ще накара младия човек да порастне. Той трябва да защити рода, но в същото време и да отмъсти за погубеното си щастие. Това не е никак лека задача, но младият герой трябва да направи всичко възможно, за да изпълни родовия си дълг. Неговите чувства на обида трябва да бъдат скрити дълбоко в душата му. Обичната Силвина е продадена”за два пърча с два големи чана”. Променен е законът за дълг и дадена дума. Хуманното в родовите ценности е разколебано. Авторът показва как примитивната оценка на човешките стойности влиза в противоречие с индивидуалните чувства на героя. Благодарение на тях той преосмисля родовите традиции, моралните си задължения към обикновените неща, учи се на смиреност и търпение. Изпълнява своя дълг да продължи Дервишовия род, но сърцето му остава при Силвина. Любовта е грешна на битово равнище, защото е изневяра към съпругата. Но тя води до окончателно преодоляване на злото вътре в себе си. Омразата отстъпва все повече на заден план, за да даде място на любовта, която твори добро. Желанието за убийство е заменено с грижи към болния Руфат, защото благородството му няма граници. Тази загриженост е плод от любовта му към Силвина, като Рамадан е забравил думите”гад”,”звяр”,”хай азин”, с които доскоро го е наричал.Той се стреми да облекчи живота на своята любима, като се грижи за този, който “четиридесет години ме е държал ту в огън, ту в лед”. Тя облагородява и осмисля човешкото му съществуване.
В името на двата закона- на сърцето и на рода, героят все още не може да направи своя избор:”На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана”. В края на творбата Хайтов изказва в скрито послание смисъла на заглавието, което пресъздава неспирния път на човек.
В разказа”Дервишово семе”се съдържат две изключително силни, жизнени и нравствени послания: първото, че продължаването на рода е жизнена повеля на човека, и второто, че без любов и щастие човешкият живот се обезсмисля напълно. Във времето Рамадан е подвластен на родовите традиции. Той не може да спази суровите повели на времето, защото трябва да защити любовта си. По този начин той остава оплетен във възела на съдбата, без да може да го развърже.
виж дали от това нещо можеш да си намериш нещо и да си го преработиш-но това е анализ:
ЕЛИН ПЕЛИН „ПО ЖЪТВА”
1.Какво настроение създава началната картина в разказа?Какви изразни
средства е използвал ЕПелин?Какво въздействие постига?
Още след появата на първия сборник с разкази на ЕлПелин литературната
критика посочва най-характерните им особености.
Елин Пелин притежава”дълбоко,вродено ,органическо чувство за селския
живот”-пише Божан Ангелов и всъщност назовава основния източник на
вдъхновение за големия наш писател-живота на обикновения трудов човек от
българското село.Най-често той изгражда своите разкази по една
случка-кратко,но ярко пресъздадена.Защото най-важното за автора е
силното и емоционално въздействие.”Той е поет и само поет.
На нищо не дава отговор,за никого не търси лек, а само наблюдава и дава
това,което е видял и почувствал.
Десетилетия след края на житейския и творчески път на Е.Пелин и по
съвсем друг повод големият руски литературовед Георги Гачев пише:”Трудът
е движение между природата и обществото.В този
хоровод-природа,общество,труд,инди ид-не можем да отстраним нито една
страна,иначе изпразваме от съдържание и смисъл съществуването на всяка
от другите.”Казаното обхваща най-съществените елементи от художествения
свят на Е.Пелин.
Както в повечето му творби,и в разказа „По жътва” случката е изобразена
на фона на прродата.Нещо повече-тя е особен лирически герой,със свое
настроение и съучастие към ставащото.Под „немилостивите” жарки лъчи на
слънцето на полето са всички „работливи селяци”,т.е.-цялото общество на
едно село.”Неуморно те жънат там и трупат златни снопи.”Трудят се,
защото това е смисълът на техния живот.Разказът звучи като лирична
импресия за съдбата на човека /индивида/ в труда,любовта, песента,живота
и смъртта.Друг голям наш литературен критик-Вл.Василев-пише:”У Е.Пелин
светът не е само човекът.Това е цяла одушевена и неодушевена
природа.Човек се ражда,живее и умира сред природата.”
Сюжетът на разказа е пределно опростен-слънчев удар убива
„обичливо”селско момиче по време на жътва в равното Софийско поле.Но
творбата въздейства емоционално не само с трагичната случка, а с
цялостната атмосфера,постигната от описанието на природата,настроенията
на хората,отношенията между тях,песните,изморителния труд.
Началната картина в разказа „По жътва”създава тягостно настроение.То
идва от усещането за безкрайност.Безкрайно е пространството:”От край да
край, докъдето ти око види, се люлеят златни ниви.”Небето и земята
очертават този недостижим хоризонт.Ни дръвче се извисява, ни поточе
пресича еднообразния пейзаж, за да спре и да си отдъхне погледът.Само
златни ниви и над тях синьо небе.В безкрая някъде са „далечните гори и
планини” и те –„отпуснати и уморени”.Хората като че ли завиждат на
птиците, които могат да отлетят до „хладните усои”.
Времето сякъш също е прекъснало неспирния си ход:”Слънцето се е спряло
огнено и немилостиво в небесата.”И над всичко тегне непоносима жега и
умора:”Тежко и душно”.Внушено е и предчувствието за нещо страшно, което
неизбежно ще се случи:горите и планините „сякаш чакат кога полето а-ха
ще пламне в пожар”.Съдбата запалва друг пожар-пожарът на голямата скръб
в съцата на всички по обичливото и добро, красивото и работгно селско
девойче.Така пейзажът в началото на разказа подготвя читателя за
основната случка, като го въвежда в емоционалната атмосфера на тягостно
тапрежение и очакване нещо да стане.”Тежко и душно” е обобщение на
автора и извод-еднакво верен както за усилното време на жътвата, така и
за целия напрегнат и труден живот на селския човек.
Жегата е непоносима-„Бог тия дни даде страшна жега.Свило се е синьо
небе и сипе огън и жар.”Натрупването на градирани
синониме-жега,огън,жар,адска мараня,пожар-допринася за почти физическото
усещане на горещината.Е.Пелин умело използва и контраста-на непоносимата
адска жега в полето противопоставя „хладните усои”, които са някъде там
в недостижимата далечина на горите.
По време на жътва се „пече хлябът”, казва народът ни.А да се жъне на
ръка от тъмно до тъмно в тази убийствена жега, да се събират клас по
клас, ръкойка по ръкойка в тежки снопи, изисква неимоверни усилия-хиляди
пъти кръстът се превива, сякаш прави поклон на майката земя за нейната
щедрост.Напрежението на непосилния труд, умората, жегата не са
единствените емоционални източници в разказа.Наред с тях е и вътрешното
удовлетворение от благодатния и спорен труд.Затова, макар че „Слънцето
се е спряло огнено и немилостиво в небесата”, то не може да пропъди от
полето „работливите селяци”, защото жътварите и полето дишат в
единен,учестен и тежък ритъм.Внушението за това единство се постига
най-вече от ярките метафори:”усилна жътва кипи”, „люлеят се златни
ниви”, „свило се е синьо небе”, „над земята се сипе огън и жар”,
„трепери адска марана”, „душата без сили остава”, „думи, молитвени и
чисти,се изтръгнаха от ободрените селски души”.Метафоричните изрази
правят картината емоционално наситена и в същото време изразяват
авторовото отношение към ставащото.
Единствено надеждата крепи морните селяци:богатата реколта трябва да
бъде прибрана в дните на „плодовитата жътва”, за да се поразведрят
селяшките души, „напатени и настрадани”.Кратките възклицателни
възгласи:”Бог ни помага!Нека работим,нека работим!” звучат едновременно
и като признателна благодарност за Божията щедрост, и като
удовлетворение от свършената работа, и като обещание пред Бога, че
въпреки невероятната лятна жарава ще съберат плодовете на майката Земя и
своя труд .
2,Какво роля играе песента в живота и труда на селяните?Какви черти от
душевността на народа се разкриват чрез нея?
Песента има свое,особено място в художествената тъкан на
разказа.Най-напред тя придавана повествованието нежна лирическа
тоналност,сякаш за да разведри тягостната атмосфера нса напрежение и
потиснатост от страшната жега и предчувствието за беда. Тя изразява
настроенията и душевността на жътварита и едновременно с това се
възприема като самостоятелен одухотворен лирически герой.Такава е
основната роля на песента в живата на човека- да понесе на крилете си
препълнената от чувства и преживявания душа, да облекчи страданието, да
излее мъката или радостта.
В „усилото време,под адския слънчев пек”,песента дава „надежда и
сили”.Тя открива неочаквани пространства пред душата и затова над цялото
поле песните „се носят на вълни чак да небесата като благодарствени
молитви”.Така човекът заявява и своето присъствие в безкрайността, и
своята благодарност пред висшите сили за възнаградения упорит и
благодатен труд.
Родена в чисти сърца, песента е и въздушно нежен мост между сродни
души, изпълнени с „надежди и желания”.”Свило се е синьо небе над земята
и сипе огън и жар”, но полето се оглася от чистите звуци на любовната
песен:”Подемат се от краището нейде дружни момински гласове , залюлее се
песен млада,волна,широка като полето,света като любовта.”И нейните думи
винаги стигат до сърцето,което ги очаква като прекрасно и вълнуващо
послание. Левент Никола „през море” би познал гласа на любимото момиче.
Усилното време ще премине, а любовта и красотата ще останат. Тях от
край време цени българинът и ги поставя в основата на битието си.Песента
живее свой живот като одухотворен израз на любовта:”Тя кичеше на китки
мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде.И ту развълнувано
глъхнеше, ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб,
с някое злокобно съмнение, и победоносно взимаше връх и се носеше
стремително и гордо”.Самият живот е превърнал песента в невидим щит
срещу злото и в най-важната и найнежна мелодия за онзи „безкраен
хоровод”-природата,обществото,труда ,индивида.
Отличен познавач на българската душевност,Е.Пелин използва песента и
като своеобразен авторов коментар на изобразяваната действителност-Той е
дискретен автор и не изразява пряко своето отношение към героите и
събитията:”Срещу живота на селото той има само един мащаб за
оценка-хубавото и доброто, любовта и страданието”-казва Димо Кьорчев.И в
разказа „По жътва” лиричният одухотворен образ на песента е израз на
неговата емоционално наситена оценка.
&
*
ь
*
ь
ъдрост селянинът превръща своята жизненост и доброта в песен, за да
превъзмогне тегла и страдания.Така дълбоко вроденият усет за красивото и
вечното осмисля магията на живота:”А песента са ширеше волна и млада,
чиста като извор, пълна с надежди и желания”.Литналата мелодия на душата
е вълнуващ израз на благодарности молитва за добруване,израз на обич и
нежносдт, на радост и надежда.
3,Как взаимоотношенията на героите в разказа дообогатяват народната
характеристика?
Героите в разказа „По жътва” са малко на брой и сякаш съзнателно
писателят едва е щрихирал техните портрети.
На малка нивица левент Никола връзва тежки снопи, а пред него жънат
„сам-самички стара майка и малка сестрица”.За момъка автора казва само,
че е „левент”, т.е.-юнак, хубавец.Той внимателно се вслушва в
песните,които се подемат от различни краища, и очаква да чуе любимия
глас на Пенка.Дяволитата малка сестричка схваща вълнението на брат си и
шеговито го задява:”Бате, не мож позна Пенкиния глас”.Отношенията
помежду им са топли и сърдечни.Никола не се обижда от закачката, а я
използва като повод да съобщи на майка си с шега нещо много
важно:”Майко, я си почини и послушай!Ако схванеш Пенкиния глас,да знаеш,
че наистина снаха ще ти стане.”В тези думи звучи деликатна грижа за
майката, почит и уважение към нея, затова оставя съдбата и майчината
воля да решат дали Пенка ще стане негова невеста.
Майката навярно отдавна е доловила чувствата на своя син и знае, че
той със сърцето си ще разпознае любимия глас, но не е прието между
обикновените селски хора направо да се говори за интимни чувства:”Ако ти
не мож и позна гласа, та аз ли ща, бре синко?” Това е и намек, че Никола
сам трябва да вземе важното решение. И стават видни трогателните
взаимоотношения в семейството,изпълнени с доброта, сърдечност и взаимно
доверие.Кратките реплики са изречени с усмивка:сестричката „весело го
задява”, лицето и „младо и свежо,светне в усмивка”; майката му се
усмихва „с любов”; Никола ги гледа „усмихнат и бодър”.
Удивителна е дарбата на Е.Пелин с няколко само детайла да изгражда
художествено пълноценни образи.Незабравим е този на „левент
Никола”,който с едва скрито вълнение напрегнато очаква да долови гласа
на любимото момиче.И когато песента на Пенка му изпраща с любов „мили
хубави думи”,само едно възторжено „Еее-ех!” се изтръгва от гърдите
му.Съселяните с радост и разбиране споделят неговите чувства:”екливи и
ободрителни смехове му отговориха от околните нивя.”Дори полето поема
човешкото вълнение:”Леко се завълнуваха узрели класове и весело си
зашушукаха нещо.”На село няма тайни-и радостта, и скръбта се преживяват
заедно.Човек винаги усеща подкрепата или неодобрението на съселяните си.
Затова и нравсвеността е по-строга,защото човекът се стреми да живее
чрез труда в хармония с обществото в лоното на природата.И всички
заедно, обвързани от законите на доброто.
4.В какво откривате красотата,обаянието на Пенка?Защо писателят е
избрал нея за жертва на убийствения земеделски труд?
Образът на Пенка е сред най-пленителните женски образи в нашата
литература.А разказът „По жътва” звучи като вълнуващ химн на
преклонението пред природата и душевната хубост на българската девойка,
пред жервеното и трудолюбие и тиха доброта.
Удивително точна и изразителна е пряката характеристика,побрана в
няколко думи-Пенка е „селско дете обичливо”.Подчертано е
най-важното-девойката носи очарованието и невинността на детството.Като
„селско” дете тя притежава и най-добрите човешки качества,родени от
близостта със земята и
природата-естественост,трудолюбие,ск ромност,доброта.Заради прекрасната и
душевност хорота я обичат и уважават-тя е „дете обичливо”.
Не бърза Е.Пелин да рисува портрета на Пенка.Най-напред тя влиза в
повествованието като човек,за когото говорят.Тоест-най-напред тя е
„радост и песен”, „волна и млада” или „закачлива и обична”, която
очакват с вътрешен трепет.Сякаш е нещо въздушно и неуловимо със
сетивата.А външният и портрет авторът рисува едва в момента,когато тя е
примряла от жега:”Бяла пребрадка небрежно бе паднала над чело,да засени
хубавото и лице.Тъмнееха се гъсти ресници, мъртвешки склопени.Из
полуоткрити уста бе потекла струйка кръв и обагрила бялата и
гушка.”Смъртта още не е погубила хубостта на момичето.С обикновени думи
Е.Пелин постига чистия рисунък на един прекрасен образ.Остава усещане за
нежна и чиста душевност, за изащна външност, за хармонично равновесие
между видимото и доловимото в мига, когато девойката е между живота и
смъртта.
Образът на Пенка се разкрива най-вече чрез обичта на другите към
нея.”Грозната вест” като слана попарва душите на хората:”И булки и моми,
и мъже и жени, и майки се стекохана Пенкината нива ужасени.”Много беди
преживява селянинът, жестока ие немилостива е природата понякога към
него.Но смъртта на „обичливото селско дете” е по-страшна от природната
стихия, от бедствие.Не са достигнали до Бога благодарствените молитви.И
зазвучават с напрегнат драматичен ритъм тъжните акорди на
страданието,ужасът и болката заменят радостта и надеждата:
„Пенка примряла от жега.
Боже!
Пак жерва!
Град да бе паднал, не бе тъй убил сърцата.”
Според народната вяра за жертва на Бога се принася най-свидното.А тук
Бог сам взема жертвата-„ селско дете обичливо”.Това е страшният откуп за
добрата реколта, за добруването на селото.Може би затова на Пенкиното
лице не е изписан ужасът от смъртта, макар че не иска да напуска тоя
свят, където живота за нея е в труда и обичта:”Едната и ръка още държеше
острия сърп, другата грижливо стискаше ръкойка класове.”Литературният
критик Петър Пондев справедливо отбелязва:”Когато Елин Пелин изобразява
труда на селянина, ние имаме чувството, че писателят ни въвежда в
светилището на живота-там,където човек с двете си ръце извършва обредите
на миросътворението.У Вазов трудът е добродетел.У йовков-красота.У Елин
Пелин-жертвоприношение.
5.Какви мисли и чувства на Елин Пелин разкрива пейзажът, с който
завършва разказът?
Вече казахме, че тягостната встъпителна картина е своеобразно
предчувствие за нещо страшно,което неизбежно ще се случи.
„На другия ден слънцето все тъй жестоко и силно
печеше......”Немилостивите му лъчи са угасили един млад живот,
прекършена е завинаги песента на Пенка.Безнадеждна тишина тегне над
полето, не се чуват веселите жътварски песни, смехове, гълчава.”Златни
класове се ронеха и горяха самотни.”Работливите селяци не събират тежки
снопи.Цялата природа сякаш е притихнала в дълбоко страдание:”Полето
празнуваше тъжен празник.”
Необичаен е този ден посред лято, в който полето остава пусто и
глухо.Метафоричния израз „тъжен празник” разрушава представата за
„празник” и внушава усещане за нещо „празно”.Глухо и пусто е не само
полето, а и душите на хората, където е свила гнездо безутешна мъка.
Такива са мислите и чувствата, с които автора насища финалната
природна картина.Те са резултата от дълбокото човешко съ-чувствие и
съ-страдание на Елин Пелин, от необикновената му способност да
съ-преживява селяшката съдба.
Вълнуващата емоционалност на разказа „По жътва” е в основата на
особения лиризъм на повествованието. Сложна е емоционалната структура на
творбата.Най-напред подтискащата тежест на непосилния труд и
безмилостната жега се преплитат с човешката радости благодарност за
щедрото плодородие на майката земя. После духът на читателя се извисява
до необятните пространства на радостите и вълненията на влюбената
душа.За да дойде страшният и неочакван миг на
„жертвоприношението”,ког то всичко потъва в бездните на
страданието.”Тази топлота, това участие в страданията на жертвите на
тези стихии изхождат от чувства, изпитани и развити в една дълго дишана
атмосфера”-пише Божан Ангелов.
Богатата емоционалност, ярката образност и високата поетичност на
разказа го правят едно от най-високохудожествените достижения на
българската литература.
ПЛС трябва ми съченение разсъждение на тема ''Щастливецът пред Ниагара'' От ''До Чикаго и назад''! Моля ви спешно е !!
виж дали това ще ти свърши работа:
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ - "ДО ЧИКАГО И НАЗАД"
“НИАГАРА! ДАЙ БОЖЕ ВСЕКИМУ ДА ИЗПИТА ТАКИВА БЛАЖЕНИ ЧУВСТВА…”
Ученическа разработка 7 клас
Алеко Константинов е един от продължителите на българския възрожденски пътепис. Но нещо много съществено отличава неговите пътеписи от останалите. Авторът не описва всичко видяно по време на пътуването, а подбира внимателно фактите. Той прави редица коментари и рисува наблюдаваните картини изключително образно.
Тъй като е страстен поклонник на природата, Алеко Константинов посвещава най-хубавите страници от пътеписа “До Чикаго и назад” на величествения Ниагарски водопад. Новият свят е породил много противоречиви чувства в поетичната душа на твореца. Единственото безспорно усещане е дълбокото преклонение пред красотата на Ниагара. Срещата с това “чудо на природата” дълги години е била само един блян. Сега, след като е осъществил детската си мечта, пътеписецът разкрива пред читателите своето неповторимо преживяване. Възхищение и възторг изпълват неговата душа. Думите, с които описва прекрасната гледка, са изключително искрени. Читателят възприема нарисуваната от Алеко Константинов картина като дълбок поклон пред могъществото и великолепието на природата. Разказът за преживяното пред Ниагара е сърдечно пожелание към всички да изпитат онези “блажени чувства”, които изпълват душата на Щастливеца в този момент.
Вълнението на пътеписеца преди срещата си с Ниагара е толкова голямо, че той го сравнява с трепетите, които изпитва един влюбен, когато “отива под венчилото”. Авторът не познава тези чувства, но очакването не може да се сравни с нищо познато. Мигът е толкова съдбовен, че вълнението преминава в “нетърпелива жажда”. Представата за това е засилена чрез сравнението с рая: “… ако в този момент се отвореха небесата и свети Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Човек преминава така земния си път, че да достигне до бленувания небесен рай. Ниагара обаче е истинският земен рай, божественото творение, което пътеписецът има щастието да види.
Характерно изразно средство за пътеписа като литературен жанр е описанието. За да покаже напрежението, изпитано по време на пътя към Ниагарския водопад, пътешественикът открито изразява и своите чувства. Завистта към онези, които вече са се срещнали с този природен феномен, е откровено споделена: “Щастливци! Те са видели вече Ниагара!”. Сред тях е и една осемдесетгодишна бабичка, “която едва пристъпва”, но пък е осъществила последното си желание и сега може спокойно да се “прости с живота”. Тя е една от всички, които вече са изпитали радостта от срещата с това божествено творение.
Преди читателят да се срещне с водопада, авторът създава звукови представи, които да го подготвят за предстоящото преживяване. Чува се глухото “бумтене на падащата грамада вода”, което непрестанно се засилва. След това слуховите възприятия се обогатяват и със зрителни. Между дърветата блестят “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода. После очите я възприемат като “една грива от разбита млечна пяна”. Мярва се и канадският бряг, осеян с живописни вили и хотели. След това пътеписецът описва дъното на водопада и водата, която тече към него. Тя е “мътнозелена”, “уморена, но още запенена”. Лениво отива на почивка, защото е изиграла вече своята роля. Използваните метафорични епитети и изрази показват очарованието, което е изпълнило душата на Щастливеца.
Тътенът все повече заглушава човешките гласове. Но писателят не бърза да ни срещне с великолепието на Ниагара. Тук той използва забавянето като изразно средство, за да събуди още по-голямо любопитство у вече запленения читател. Това натрупване на слухови и зрителни усещания покачва психическото напрежение. Чувството, което е обзело автора, е толкова силно, че намира израз в краткото и задъхано, безглаголно изречение: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда…и Ниагарският водопад! Ето го!…”.
Мигът е неповторим, емоциите – неизразими, а човешкото слово – бедно да опише всичко, до което се докосват сетивата. Затова Алеко Константинов прекъсва рисуването на живата картина и пресъздава чувствата на хората, изправени пред Ниагара: “Много минути се изминаха, додето се свестихме!…Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички.” Думата “благоговение” насочва към божественото начало, което единствено е способно да сътвори този свят от багри и звукове: “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяха изправени!…”. Израз на върховното емоционално състояние на пътеписеца в този момент е невъзможността му да пресъздаде прелестите на водопада: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!…Аз не мога!”. Риторичният отказ не е проява на творческо безсилие. По-скоро той изразява идеята, че човек не е в състояние да повтори словесно природата, да пресъздаде правдиво цялото й многообразие и богатство.
И все пак Алеко Константинов “опровергава” себе си и описва Ниагара от три гледни точки. Каменната ограда разкрива по-малкия ръкав на Американския водопад, от острова на Трите сестри се вижда водопадът на Конската подкова, а канадският бряг открива гледката към целия водопад.
Първата картина събужда преди всичко зрителни представи. “Буйни къдрави снопове разпенена вода” се губят “на стотина метра долу”. Те изхвърлят “воден елмазен прах”, който се превръща в “прозрачна пара и слънчевите лъчи, като се преломят в нея, образуват полукръгла небесна дъга”. Всеки, който получи възможността да наблюдава този свят от цветове и багри, би бил омагьосан.
Втората картина е опит да се пресъздаде чудото на Ниагара. За да опише тази стихия, авторът използва множество глаголи, олицетворения, метафори и сравнения. “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност…” Градацията на глаголите засилва още повече емоционалното въздействие. Но видяното не е достатъчно за пътеписеца. Чрез своето въображение той се опитва да си представи величествената гледка и “в светла лунна нощ”.
Прощаването на разказвача с Ниагара не е описано многословно. Раздялата е трудна, защото не е лесно човек да се раздели с такава красота. Алеко Константиновтрябва да премине от света на неповторимото в света на всекидневието. Той съзнава, че животът е твърде кратък в сравнение с непреходните чудеса на природата, и се разделя с водопада като с близък човек, когото никога повече не ще види: “Прощавай, Ниагара!”.
Страниците за Ниагара свидетелстват за усета на Алеко Константинов към природата с нейното многообразие в звуци, цветове и форми. Личи и майсторство на твореца да предаде видяното и преживяното, така че читателят да изживее заедно с него възторга и възхищението. Щастливец е не само Алеко Константинов, щастливци сме и ние, защото четивото изгражда жива представа за това неповторимо чудо на природата. Но блажените чувства, изпитани от пътеписеца, може да сподели само онзи, който види със собствените си очи величествения водопад. “Дай боже всекиму…”
БЛАГОДАРЯ МНОГО ! ! !
Искам само да попитам на колко място горе-долу ще ми се събере защото съчинението трябва да ми е поне 4 страници голям формат?Не за друго просто за да знам дали правя основна редакция
P.P.: Пиша нормално,нито много ситно, нито много разкрачено
трябва ми есе на тема,,животът ли е скучен или има скучни хора'',моля за готово есе,спешно е.Трябва ми за утре,мерси предварително.
sugargirl съчинението се събира на 4 страници голям формат на word,а на обикновен лист може да се събере на 5-6 страници голям формат
Животът ли е скучен или има само скучни хора . Есе
Сигурен съм че ви се е случвало да имате дни, които не сте искали да свършат,защото преживяванията ви са били много интересни,нали?Еми тогава как може да се твърди че животът е скучен? Животът е такова понятие което има много гъвкава разбираемост.Имам предвид начинът по който различните хора го възприемат. За едни той е просто някаква форма на съществуване без смисъл и причина, но за други - той има смисъл и е особено интересен.А защо ли при някои е така а при други - не? Защото просто някои хора имат своите малки, но забавни забавления и и правят живота по-красив и интересен.
Защо всички хора не са така весели и жизнерадостни, а някакви скучни сухари? Всъщност то така трябва да буде,за да има някакво равновесие, тъй като не може всички да сме еднакви и да има само интересни или само скучни хора.Така че във всяко твърдение има по малко истина. Да животът е скучен, но само за скучните хора.И да той е достатъчно интересен стига да имате желание той да е такъв.
Животът е това, което ти се случва ,
докато кроиш други планове.”
Морган Скот Пек
Често се питам какво ще ми остане от годините прекарани в надпревара с времето и опити да осъществя най-съкровените и изпълнени с вълшебство планове на своето съществуване. Отговорът е екзистенциално прост и същестевременно таящ в себе си многобройни противоречиви чувства и анализи – Спомените! Като паяжинна мрежа, в която ден след ден се усещам уловена отново и отново в съзнанието ми изплувват прекрасните мигове на едно отдавна отминало съществуване. Сякаш всяка част на човешкия живот е сама по себе си отделен Живот, а след неговия край идва нов, и нов, и така оставаш Вечен! Вървиш по безкрайната улица, срещаш усмихнатите лица на познати и непознати хора, които ти напомнят за Тогава, напомнят ти за Преди и за времето когато си крачил безгрижен по същата тази улица. Сякаш това време се е стопило, като малка прашинка в пространството. Потънало е в безбрежието на собствената ти душа и само в определени моменти, без да знаеш как, и без да разбереш от къде отново възкръсва и напомня за себе си. Виждаш красивите лица на момичета и момчета, заедно с които си изследвал магията на неизвестни далечни земи, за първи път си познал красотата на прекрасните Орфееви песни, докоснал си се до героизма на своя велик и древен народ и си направил хиляди стъпки по пътя на израстването си като човек и личност. Във въздуха все още се носят вибрациите от звука на китари в нощта. Като отглас от камбана отеква смеха на една младост стаила у себе си толкова съкровени надежди и очаквания от бъдещето. Отминало време на въпроси – Каква е истината за приятелството? , Колко трябва да знам, за да постигна мечтите си? , На кого да се доверя и кого да накажа с мълчание? и Кое е най-важното за мен в този миг, на това място? и т.н. и т.н. Вярвах, че съм открила голяма част от отговорите тогава, преди години. После се оказа, че греша и във всъщност всеки следващ ден дооформя и с нещо променя изградената представа за нещата. Всяко следващо утро те кара да се чувстваш по-цялостен и завършен. И се усещаш спокоен от факта, че е имало Преди. Имало е време, когато усмихнатия поглед на приятеля до теб е изпълвал дните ти със свобода и доверие. Имало е време, когато най-важно е било да научиш кое е мерилото за добро и зло. Имало е време, когато неспокойният ти дух е бил развълнуван от самия факт, че си една малка частица в огромното пространство, наречено Вселена. Имало е време, в което бъдещето е изглеждало като далечно, необозримо събитие разпънато на кръстопът от съмнения и неясни чувства. И в това време ти си се чувствал неимоверно сигурен! И така ден след ден, стъпка по стъпка постепенно си растял. Радвал си се на подкрепата и сигурното рамо на семейството, на топлото и изпълнено с позитивна емоция разбиране на любимия учител, на споделеното чувство за истина в очите на приятеля до теб и във всеки следващ миг си преоткривал всъщност колко е хубаво от самия факт, че съществуваш и можеш да се бориш за свое място в тази стихия – Живота.
Взирам се през стъклото на огромния прозорец и усещам как мисълта ми препуска през годините. Виждам се отново в първия ден, когато прекрачих сега така познатия праг. Бях смутена и напрегната. Вярвах, че хубавото тепърва предстои. После срещнах тях – съучениците, и се успокоих. Беше странно магично и по детски ясно. Любопитството отстъпи място на въпросите, а отговорите ни направиха близки. Седях на първия чин, до прозореца, в ляво. До мен беше Валя – верен приятел и човека, с когото не веднъж решавахме трудните екзистенциално присъщи въпроси на всяка наука! Какво се получава при реакцията на водорода със серния диоксид? Какво представлява понятието симбиоза? На колко се равнява земното притегляне? Какво изразява Питагоровата теорема? Кой район на България е най-богат на оловно-цинкова руда? Можем ли да наречем “История славянобългарская” – апотеоз на българщината? Кой век от съществуването на Българската държава е белязан от небивал възход на славянската писменост и българската просвета и култура, заради което в аналите летописците го наричат “Златен”? И още хиляди и хиляди въпроси, отговорите на които бяха възможни благодарение на хората, които ден след ден неотменно бяха до нас, подкрепяха ни в търсенето на възможната лично за нас самите Истина и ни обичаха, както насън, така и наяве! Благодарим ви, любими наши учители! Само времето ще покаже дали оправдахме вашата огромна вяра в нашите способности и дали някой ден ще достигнем далечните простори, с мечтата за които посрещаме и в настоящето всяко следващо утро! А голямата обич помежду ни ще остане Вечна, защото ни свързва не друго, а красотата и надеждата на Младостта. И с течение на годините, тази връзка ще бъде все по-силна и по-здрава. Сега си спомням надписа в една стара ученическа тетрадка : “Не учете младостта да бъде ясна, оставете я да бъде млада”. Написвам го отново на празния бял лист пред мен и се усмихвам, никой и нищо не може да ми отнеме Миналото и прекрасните изживяни мигове. Рано или късно ще дойде и времето, когато ще имам само и единствено Спомените, но съм сигурна че и тогава, както и във всеки следващ ден от Живота ми, не ще съжалявам дори и минута за изживяните мигове, защото благодарение на тях знам, че живея, знам, че съм истинска и че във утрешния ден, за мен и за приятелите, които ще обичам вечно, има място под златните, парещи лъчи на слънцето, пазещи Надеждата!
Животът е най-прекрасното и едновременно с това най- трудното нещо , което притежава всяко живо същество. Той е като една пътека , която води до някъде, но няма да разбереш докъде, ако не преодолееш пречките и препядствията по нея. Разбираш това едва, когато лошото отмине, отсееш нещата и осъзнаеш, че най- хубавото , което си струва всичко , е Любовта.
Любовта е най- красивото чувство у хората.Тя е стимул да живеем и да се борим, захранва желанието ни да преодоляваме всичко около нас. Любовта ни е нужна , за да бъдем по – добри.
Любовта е чувство вътре в нас и няма хора , които да не могат да го изпитат. Все пак , всички сме родени с любов, а това трябва да е стимул , за да я раздаваме.
Великото чувство се носи из въздуха – само трябва да се спреш за миг и да го усетиш – то е навсякъде! Във вятъра , който гали лицето ти; тревата , по която стъпваш; дърветата , под които вървиш; красивото небе , което обединява всички ни под един ,,покрив” . Дори, когато седиш у дома със семейството си , то е във въздуха около вас. Всяка подарена усмивка на хората по пътя е израз на любов. Любовта е красота: ,,Красиво е всичко , което гледаш с любов!” Тя превръща грозното, грубото и лошото в нещо прекрасно. Успява да стопи омразата само с мила усмивка, нежна дума или жест. Тя е всесилна. Всяка помощ, подкрепа, разбиране към хората е израз на обич.
Любовта и обичта в живота ни са в основата на нашето израстване. Колкото повече обичаме, толкова по – добри ставаме и натрупваме по- голям духовен опит. Който обича, вече е победил света и не се страхува , че може да изгуби нещо.Истинската любов е акт на пълно себеотдаване.
Монахът Томас Мертън е казал:,,Духовният живот се състои в това да обичаш.Но да обичаш не значи да сториш някому добро, да помогнеш или да го закриляш.Ако постъпваме така , то ние възприемаме ближния като обект, а себе си – като мъдри и великодушни хора. Това няма нищо общо с Любовта. Да обичш означава да се приобщиш към другия и да откриеш Божията искра в него.”
,,Всички сме ангели с по едно крило. И ние можем да летим само, ако се прегърнем силно.”
Трябва да се обичаме , защото ни обединяват толкова много неща. Сами не бихме могли да се справим в живота, но ако се обичаме истински, цялата ни история, действия и взаимоотношения ще се променят към добро. Така е- животът е изразена Любов.
есе на тема Обичам те мое мило отечество
Мерси мнооооооооооооогооо!
А сега отивам да пиша;Д :Д :Д
ангелчето ето ти виж ако ти хареса ето ти две есета:
1.Заглавие Обичам те, мило мое Отечество
Категория есе
Преди векове славяни и прабългари загърбват различията си и се обединяват срещу врага, за да имат нещо свое - свое Отечество. През дългото съществуване на родината хиляди родолюбци са дали живота си за свободата и просперитета и. Защо? Заради красотата на нашата природа, неповторим фолклор, вековна история, култура - нашите писатели, поети, композитори и художници. Може би това са малка част от причините, които са накарали хората да обичат Отечеството си. Тези и още много! Гордостта ми от родината предизвиква още по-голяма обич, гордост от това, което сме дали на света.
Хората, на които се наложило да напуснат родината, са убедени, че няма друго място по-хубаво от нея, което да обичат повече или където да се “чувстват на място”.
Боли ме, обаче, да гледам как безразсъдно изсичат горите на нашата родина. Всеки си затваря очите и не иска да чува за това. В България водещ проблем е престъпността. Също така ме боли, гледайки мръсотията, царяща навсякъде. За да запазим тази неповторима страна, трябва да бъдем решителни, единни, с ясна цел.
За мен България е най-прекрасното кътче на света, дори и само поради факта, че е мое Отечество!
2.ОБИЧАМ ВЕЛИЧЕСТВЕНАТА ТИ ПРИРОДА, ОТЕЧЕСТВО МОЕ
Есе
Родината.
Откъде започва тя?
Не е ли само територия? Богатство и надежда? Ласка? Мечта, изпъстрена с цветовете на четирите годишни времена? Или тя е частица от всеки от нас, роден в нея, закърмен с нейното име, приучен да я обича? И да се гордее с нея. С нейната земя, с неподражаемата й природа, с хората, които я населяват.
Не е ли тя нашето Отечество любимо? Вашето. И моето? Нещо много скъпо и свидно. С което сме свързани здраво – от люлката до гроба.
България!
“Земя като човешка длан”, а тя е всичко онова, с което сме истински богати. Българи сме. И от всеки от нас започва нашата Родина. Нея тачим и обичаме. Тя може да не е най-голямата, най-красивата, най-богатата. Но всеки от нас я обича. Защото, както напомня древна латинска мъдрост: “Човек обича родината си, не защото е голяма, а защото е негова”. И е така. Та нали тук – на своя родна земя и в своята страна хората изживяват най-прекрасните мигове от живота си? Та нали тук сме щастливи? Оттук започва коренът ни и се разлиства нашето Дърво на живота. А щом прецъфти и раздаде сладките или горчивите плодове и настъпи есен – идва и безкрайната зима – идва смъртта. Нали и тогава – когато лягаме в пръстта – завинаги – пак сме в прегръдката на нашата родна земя.
Вярвам, че обичта ни е взаимна.
Взаимен е и поклонът пред величествената родна природа. Нея не можем да обозрем с поглед. Да обхванем с ръка. Да избродим. Цял живот не стига за това. Но можем поне да опитаме. Да се докосваме до нея. Да общуваме с нея, като се откъсваме от сивия си прозаичен делник, опънал нервите ни до скъсване. Толкова забързан и еднообразен... Ако слезем надолу – край реката и езерото – до пъстрочелите цветя и избуялите, във всичките нюанси на зеленото, треви; до храстите и дървесата; и още по-близо – до щурчетата, пчеличките и мравките – за да усетим мириса и свежото дихание на земята, синята линия на хоризонта и златно-оранжевата благодат на слънцето – как ли ще се отворят гърдите ни. И очите ни. За цялата тая хубост ненадмината. За целия тоя майсторлък на Нейно величество Природата. И дали няма да възкликнем, като поета: “Обичам величествената ти природа, Отечество мое...”.
И тая обич е неподправена. Искрена. Истинска. За нея няма мяра. И граница. Тя е необятна. Неописуема. И вечна. Пребъдва и след нас. За да ни има.
Българи.
България. Земята като човешка длан. В нашата длан. И в сърцето ни. За днес и утре. Завинаги.
Спешно за утре ми трябва есе на тема "Портрет на жена" и Портрет на жена-снимка(Портрет).Мерси предварително,трабва ми за утре есето
Имам много спешна нужда от ЛИС по една от тия теми:
1. Образа на спасителя в Новия завет
2. Образа на Бог в Стария зает
3. Десетте божи заповеди - ориентир за човека в християнската нравствена система
4. Нравствените послания на новия завет
Ако стане тая вечер ще е чудо... ;/
ардентика виж дали това ще ти свърши работа:
10-те Божи заповеди-необходимост или анахронизъм (есе)
Универсалният източник на човешко знание е Библията, наричана още „Книга на книгите”. От нея водят нячалото си духовните пътища в културната история на човечеството. В първата и част - Стария завет са записани Десетте основни заповеди - серия от закони, установени на планината Синай. Първите четири от заповедите засягат задълженията към Бога, а останалите шест - задълженията към ближните. Те са необходимите и най-важните принципи, в съответствие с които човек трябва да организира живота си. Те лягат в основата на цялата система от норми за поведение на израелския народ и до голяма степен са включени в израелското законодателство и до ден днешен.
Всеки вярващ в единния и всемогъщ Бог трябва да спазва тези духовни послания, които са моралният кодекс на Стария завет. Нравственото послание на заповедите формира разбиране за съзнаване на необходимостта човекът да избере своята вяра, защото Бог присъства в душата му чрез вярата. Тя е неговата светлина и никакъв идол не може да я замени. Човекът, повярвал в единния бог е по-съвършен и духовно извисен от каменния кумир, който го превръща в роб. Душата е свободна, ако отхвърли вътрешната си зависимостот идоли. В трудни моменти не идоли, а вярата спасява човека. Тя сочи правилния път, който е свободният изход за душата от мъката и страданието. Затова и името Господне не се изговаря напразно.
Нравствената етика на Стария завет изисква хармония в човешките взаимоотношения. Патриархалното общество изисква почит и уважение сред поколенията. Традициите на уважение и почит са приемствена връзка между тях. Най-възрастният в рода е духовният и нравствен стожер. Думата му е закон, а родовата власт - „неприкосновена”. Проявеното неуважение се наказва. Така с божата заповед се поддържа духовна хармония на съжителството в семейството и рода.
Неоспорима като нравствен закон е шестата заповед - ”Не убивай”. Категорична е моралната сила на забраната . Трябва да бъде спасен човек от най-страшното престъпление - отнемането на човешки живот. Човекът е творение на Бога, той му е дал и живот. Затова всяко убийство е посегателство върху сътвореното от Бога.
Други прояви на безнравственост, които се наказват са прелюбодеянието и кражбата. За грях се смята и лъжесвидетелстването против ближния, тоест несправедливото обвинение срещу близък родственик. Заклеймява се завистта и омразата, които превръщат във врагове най-близките.
Последната заповед е насочена срещу зараждащата се безнравственост на човешките помисли. В повелителната форма „Не пожелавай...!” е скрита нравствената красота на едно от най-хуманните послания на Стария завет. Моралът на човека зависи от неговата мъдрост. Именно тя застава срещу желанието за материално облагодетелстване, отхвърля греховните помисли и облагородява съзнанието.
Колко много са ни нужни Божиите заповеди и днес, когато грубостта и подлостта, лъжата и измамата се ширят на воля. И само тези послания и вярата ни в доброто и в човека може да ни спаси и направи по-добри.
Заповедите са неизчерпаем източник на мъдрост и духовна сила. И колкото повече се връщаме към тях, толкова повече пречистваме душите си, отърсваме злото от себе си и търсим пътищата, които ще открият пред нас нови хоризонти и ще ни покажат средствата, за да станем по-добри.
Ти си го преработи
ардентика виж дали това ще ти свърши работа:
Десетте Божии заповеди необходими ли са ни или просто са един остарял ета от развитието на цивилизацията?Това е един въпрос, на който отговорът според мен е само един-\"Да,разбира се,че са ни необходими\".
Но много от нас не знаят защо имаме нужда от тях.Със самото си създаване десетте божи заповеди са засягали отношението между Бога и хората и отношението на човека към ближния си.Внаше време те играят същата роля,но нашето отношение към тях не е еднакво.Има хора,които даже не са чували за божиите заповеди,има и такива които ги спазват и живеят чрез тях.Но има и много други,които знаят за тяхното съществуване и смятат,че те не са им необходими,но в същото време не осъзнават,че донякъде те са част от живота им.Ако не беше така сега щяхме да крадем,убиваме и лъжем,нямаше да знаем какво е добро и нямаше да можем да правим разлика между доброто и злото.Много от нас не осъзнават необходимостта на тези заповеди,но ако не бяха те нямаше да сме и ние,защото чрез тези десет заповеди Бог ни е насочил към правилният път на нашето същствуване,пътят към доброто и пътят на безпроблемния преход към бъдещето.
Десетте божи заповеди са създадени векове преди Христа и ще продължат да съществуват още дълго време.Ще бъдат съхранявани и предавани на много и различни поколения и съм сигорна,че няма да бъдат забравени от никого.Десетте божи заповеди са посланита които еврейският народ оставя на следващите поколения.Те мотивират обществото към реалността на настоящето,чрез тях се бобщават традициите и натрупаният жизнен опит на предходните поколения.
Десетте божи заповеди са част от живота ни и именно те ни помагат да живеем в една достойна за човечеството хармония.Това е техният смисъл и това е тяхната роля в живота.И дори без да искаме,малко или много,ние ги спазваме,защото те са ни дадени за това-да ни съпътстват в живота.Те са една голяма необходимост за човешкото съществуване.
Нравствените послания на десетте божи заповеди
В един символистичен акт на общуване с Бога на върха на Синайската планина, Мой- сей получава две каменни плочи, върху които са написани скрижалите на завета, по-късно наречени Десет божи заповеди.Всяка заповед има своите конкретни основания, но като цялост принципа заложени в тях, имат две основни цели – да съхранят вярата и живота.
Основни проблеми, повдигнати в сюжета за Десетте божи заповеди, са два: изгражда- нето на етническо самосъзнание и самочувствие на еврейския народ и установяването на нравствени и религиозни норми на колективното битие.
„Аз съм Господ, Бог твой,...да нямаш други богове, освен мене.”В тази разпоредба се подчертава монотеистичния характер на еврейската религия и същевременно се слага преграда пред почитането на чужди богове.За евреите съществува само един бог и един народ, свързани с мистичния завет.”Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.” В тази заповед се отразява вярването, че хората не могат да виждат своя бог след грехопадението и затова той им се явява само във вид на светлина и дим.Вероятно зад тази резпоредба стои и необходимостта да се ограничат магическите практики, които отклоняват вярващите от права вяра.По-късно и христянската църква ще се бори с всички видове магьосници, но ще допусне изобразяването на божеството.По този признак са и някои от най-съществените разлики между религиите.”Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.” Тази заповед използва един от основните митологични и магически механизми на забрана, тъй неречени „табу”, за да попречи на несериозното към бога.”Помни съботния ден , за да го светиш.Шест дена работи и върши в тях всиките си работи, а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.” В тази заповед се регламентира най-важният механизъм на затворените общества, чрез който те съхраняват ценностната си система - празникът.При възприемане на Десетте божи заповеди от християнството празничният ден става неделя – денят на Христовото възкресение.”Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Тази заповед охранява изворите на живота - кръвната връзка с родителите, и е валидна дори когато нормите на патриархалното общество вече са история.”Не убивай.” При евреите тази заповед се отнася главно за убийството на „свои” и то в случаи, когато не се касае за кръвно отмъщение, строго спазвано в патриархалните общества.Едва християнството придава универсален характер на този принцип за непосегателство над живота изобщо.”Не прелюбодействай.” Поради тясната свързаност в патриархалните общества на трите осовни ценности на рода: кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество.Прелюбодействие о е имало не само нравствени, но и юридически последици.Затова и заловените в прелюбодейство са били убивани с камъни.Забраната за прелюбодейство охранява живота на рода, а оттам и живота на отделния негов член.”Не кради.” И тази заповед се е отнасяла главно за кражба между „свои”.Да се присвои имуществото на „чуждия”, не е било забран но, защото „чуждият” е бил разглеждан по-скоро като „природа”, а не като човек.Сам бог Яхве получава евреите да вземат „уж” назаем златото на своите съседи египтяни и с него да избягат от Египет.Християнството придава абсолютен характер а нормата.”Не лъжесвиде- ствай провив ближния си.” В традиционното право думата има силата на юридически акт. Ето защо всички системи на традиционното право заклеймяват лъжата. По спорен е въпро- сът за това, кой е бил считан за „ближен”. Християнството отново прави тази норма абсо- лютна, защото според него „ближен” не е всеки човек.”Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му... – нищо, което е на ближния ти.” В тази заповед детайлно са изброени обектите на брачна връзка и родово имущество, които, ако бъдат похитени, ще се застраши животът на рода и неговите членове.С определението „пожелавай” обаче заповедта се разпростира не само върху фактическото отнемане на изброените блага, но и върху тяхното смислово пожелаване, т.е. насочена е срещу завистта, която най-често стои в основата на раздорите между хората.
Десетте Божи заповеди са просто позиция за развитието на добродетелността,обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност.
Всепризната истина е, че ние, хората, не обичаме да ни казват какво да правим и какво да не правим. И копнеем да бъдем свободни от такива окови. В този смисъл Десетте Божии заповеди сякаш ограничават нашата свобода.
Но в действителност, Божият закон не отнема нашата лична свобода. Сам Бог е този, който ни е предоставил свободата на избор. Та нали той, Всемогъщият, може да ни застави да правим това, което Той желае! Но Бог е Бог на любовта и желае нашият отговор към него да е искрен, от любов, така че ние имаме свобода в най-дълбокия смисъл на думата - свободни да отхвърлим Божиите заповеди, свободни да отхвърлим даже и самия Бог.
Ние, обаче, не притежаваме неограничена свобода. И не защото Бог иска да ни държи далеч от щастието. Ограничени сме просто поради нашето естество. Имаме нужда от кислород да дишаме, например. Можем да изберем да не дишаме, но това ще ни убие. По подобен начин, не можем да излъжем, да откраднем или убием, без това да навреди на самите нас, както и на другите около нас.
"Ограничаващият" ни на пръв поглед Божий закон ни показва как да използваме нашата свобода, така, че това да ни направи щастливи.
Божиите заповеди са една мярка, с която можем да сравняваме нашия характер с небесните стандарти. И ние би трябвало да ги спазваме не водени от страх от наказание, а като израз на нашата вяра и любов към нашия Творец и Спасител. Повече по този въпрос можете да прочетете в главата Оправдание чрез вяра на книгата Основни учения на Библията.
Първа заповед
"Аз съм Йеова, твоят Бог, който те изведе от Египетската земя, из дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене."
Зтора заповед
"Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди."
Tрета заповед
"Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му."
Четвърта заповед
"Помни съботния ден, за да го освещаваш.
Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети."
Пета заповед
"Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог."
Шеста заповед
"Не убивай."
Седма заповед
"Не прелюбодействай."
Oсма заповед
"Не кради."
Девета заповед
"Не свидетелствай лъжливо против ближния си."
Десета заповед
"Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на
ближния ти."
I Аз съм Иеова твоят Бог, Който те изведох из Египетската земя, из дома на робството. Да нямаш други богове освен Мене.
II Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят, а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.
III Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.
IV Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела; а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.
V Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог.
VI Не убивай.
VII Не прелюбодействувай.
VIII Не кради.
IX Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.
X Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.
В наши дни 10-те Божи заповеди изглеждат, меко казано, неактуални, а младите хора дори приемат някои от тях с доза ирония. Това е напълно разбираемо – след 2000 години съществуване и най-ортодоксалната теория би трябвало да придобие по-съвременен и разширен вид.
Първите четири заповеди засягат строго задълженията към Бога – пренебрегвани от модерния и недотам религиозен човек. Напълно нормално за съвремието ни е те да бъдат оставени на по-заден план. През различните епохи хората все повече се отдалечават от църковните канони, ежедневието ни е прекалено натоварено, за да се замисляме дали Бог ревнува или дали изговаряме напразно името му, още по-малко за поетите задължения и отговорно отношение към вярата.Това са неща, които все по-малко намират място в света ни на научни открития и високи технологии. Може би не е правилно Божите заповеди да бъдат класифицирани, но реално първите четири до голяма степен се разминават с ритъма и възприемането на живота в днешно време.
Останалите шест засягат отношението ни към ближните – изразени по съвременен начин те биха били много по-приложими от първите четири. Защото оношенията ни с хората, а не с Бога заемат центално място в живота ни. Може би края на десетата заповед би звучал по-нормално “...не пожелавай колата на ближния, нито компютъра му, нито мобилния телефон...”, но нито завистта, нито уважението ни към родителите и човешкият живот трябва да бъде подтиквано от нечии заповеди, или страх от висша сила, а от собствената ни съвест и морал. Правилата трябва да бъдат просто позиция за развитието на добродетелността, обичта и търпимостта към другите, без значение каква е тяхната расова, религиозна или етническа принадлежност. Защото в това отношение 10-те Божи заповеди са строго ограничени – писани само за еврейския народ и изповядващите тази религия. По скоро трябва да бъдат наричани послания, които човек сам да класифицира и сам да избере кои да спазва, защото основната им идея е да се освободим от душевни пороци и да запазим общочовешките норми.
Представени по осъвременен начин 10-те Божи заповеди биха били добра основа за развитието на етичността и морала ни, свързани не толкова с Бога и религията, а по-скоро с индивидуалното ни разбиране, актуално назовани – Правила на собствената ни съвест.
хора помогнетее..
[~] ФеШъН ГлЕзОтИйКа, вКуСнЪЪъ кУраБиЙка,
СлАдкА каТо АпЕтИтНа ХаПка,
ЗаБиВаМ се В сЪрЦетУ ти каТо пИронЧе,
аЗ сЪм ТвоЙтУ СекСи БонБоНчИиИ.....
Правила за публикуване
2001 - 2024 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2024 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
