Отговор в тема
защо е такова положението, как стана това, психически ли се разболях, има ли изход?
всички тези въпроси остават в тъмнината без отговор...
През деня всичко е наред с мен, но дойде ли нощта - с нея идват и мъченията. Безсънието ме преследва от дълго време, така както бясно куче преследва кола в движение, но с единствената разлика, че не се отказва. Усещам как бавно и сигурно ми изпива със сламка нормалния разум и душа ако все още не съм я продал. Самият факт, че се съмнявам, че деветте грама душа са в мен е доказателство, че я няма, но не искам да го призная пред себе си. Истинския Терор пристига с цялата си кавалерия за стотни от секундата след като мъгливата ми глава докосне безформената възглавница. Едно странно чувство се вселява в горната част на гръбнака ми, което дълбае с миниатюрна лъжичка и си проправя път все по-нагоре и по-нагоре. Какво ли ще стане когато достигне малкия мозък? Тъпата болка дали ще продължи или ще прерасне в остра и мъчителна, която да ме накара да захапя дулото и да копнея деветте милиметра олово да пръснат изтормозения ми мозък? Истината е, че не искам да знам отговорите на тези въпроси. Знам, че съм го заслужил с много неща, но въпреки това не мога да се примиря. Единственото което ще споделя е, че не съм човек за пример. Адът се стоварва върху мен когато започна да свиквам с глухата психическа болка в горните прешлени. Тогава се отприщва менталната болка ако мога така да се изразя. Минало, бъдеще, настояще - всичко това се смесва така както опитен инженер-химик смесва съставките за качествен мета амфетамин. Всяка една мисъл ме завърта и удря с метална ръкавица и огромна ярост. Дори самия Тайсън би завидял на тия крошета и ъперкъти. Мозъка ми става на бебешка каша от квартална кухня с малки парченца плодове, която я греба лакомо надвесения над мен нощен терор. По някой път изгубвам съзнание за кратко (заспивам), но сънищата са ми отвратителни, накъсани, несвързани, странни. Това състояние на полузаспалост ме изтормозва още повече така както немец тормози болен евреин в концентрационен лагер. Имам странното и параноично чувство, че някой нарочно забавя многократно времето, когато луната сложи тежката си ръка над земния ад. С настъпването на зората всички войни на мрака напускат и последен си тръгва палача, но само временно... и на двамата ни е ясно, че след залез слънце пак ще се срещнем и ще водим битките, които сме водили предната вечер. В тази война няма да има победители - ще има само оцелели, но истинския въпрос е каква е цената и с какво трябва да се заплати?
Просто исках да споделя и нищо друго
Харесва ми начина ти на изразяване.
Напомняш ми на:
http://epitaphvonweird.blogspot.com/
Не знам какво да те посъветвам иначе.
Прекалено много мислиш. Това е проблема.
дръж се брат
http://www.youtube.com/watch?v=yowA-UOcoz0
WE ARE NOT ANGELS!
Консултирай се със специалист,честно,не си правя шега.Късмет!
напиши книга!
Здравей!Аз попаднах във този форум съвсем наскоро,в една нощ подобна на твоите,в която лягам заспивам,събуждам се от поредния кошмар,ставам разхождам ,се лягам пак заспивам и пак във поредния филм на ужасите,но искам да ти кажа само едно безгрешни хора няма,няма и да има,защото тогава вече няма да са хора.При мен не се смесват минало, настояще,бъдеще,а има просто едно постоянно чувство за несвършена работа,не от ежедневието,просто знам че трябва да направя нещо,но поддяволите не знам какво и ходя напред назад с надеждата за някакво просветление,което не идва и понякога имам чувството че полудявам,нервите ми се опъват до краен предел,а може би е толкова просто ,може би наистина както казва huba_buba трябва да напишеш книга през времето когато не спиш,а аз след това през времето когато не спя да я прочета.Или да посееш едно дърво,а аз някакво цвете,може би трябва да се възползваме за да направим нещо хубаво.
Депресията е сериозно нещо, което не трябва да се подминава слека ръка. Консултирайте се с лекар, пийте мента глог и валериан. Ако не помогне, поне няма да навреди.
Вероятно сте прави, че това е депресия, но няма изход от нея и до ден днешен.
Имам чувството че съм мъртъв отвътре и го карам на автопилот - яж, тренирай, изкарвай пари. Скитам се из тоя свят като грешен дявол без право на помилване. Всеки е извадил от гардероба "нормалния образ" и се рее из софийските прашни улици с една и единствена цел - да стигне върха. Кандидатите сме много и само шепа същества ще седят в джи класи по простата причина, че изкуствения подбор ще си свърши работата. Немалка е вероятността и аз да съм един от ходещите гробове, но нямам нищо против да се видя със жътваря. Ще ми се да видя хубавите неща, които този свят може да предложи, хаха но аз дори не знам какво да търся. Имаше до скоро едно хубаво нещо в живота ми, което не мислех че мога да срещна и да бъде мое. За изненада на вътрешните ми демони, които не спират да ме разкъсват, тя успя да ме спечели и да ми покаже какво е щастие, но живота си знае работата и вече сме много далеч един от друг. Телефона звъни, а в главата ми няма нищо... нито една мисъл. Поглеждам към дисплея и виждам някакъв странен текст, който мозъка ми не разпознава, и осъзнах след края на разговора с шефа ми, че сивото вещество в черепната ми кухина не иска да асимилира дори българския език, пък какво ли остана за други неща. Трябва да направя нещо по въпроса, но какво ли вече не пробва моя герой в приказката без щастлив край? Не знам? Или пък знам? Не ми се мисли по тези тежки екзистенциални въпроси присъщи на философите и психо(лозите). За сега ще си го карам на автопилота, пък дори и да има планина пред мен няма да направя нищо. Просто ще се настаня удобно на стола и като на кино ще гледам с интерес дали ще се размина или ще се разбия като по сценарий на Майкъл Бей.
Лека вечер
Ей, брат, земи се стегни малко бе.. Какви са тия депресии, живота е толкова хубав, гледай отстрани на нещата. Един живот какво може да ти предложи - много труд, радост и тъга, печал и веселба, в края какво ставаме - шепа пепел, прах... Но в живота и малките неща са от значение, но те са и най - сладките - например да се сетиш къде си срещнал за първи истинската си любов, надявам се да я преоткриеш. Оптимизмът винаги е в помощ на човека ... Beneath this mask there is more than flesh. Beneath this mask there is an idea, Mr. Creedy, and ideas are bulletproof!!! Затова дерзай приятел, ще се справиш, давай си кураж, всичко е твоите ръце и съзнание.
изяж един лимон
Демоните продължават да ме ядат малко по малко и не дават покой на изтормозеното ми съществувание. Ако имаха физически образ и структура бих рязал парче по парче от тях докато седим на една маса обвита в романтична светлина. Дали нещата вече прерастват във физическа болка? Дори не мога да съм сигурен дали мозъка ми осъзнава разликата между тяло и ум. Организма ми си прави брутални ебавки с шибаното ми Аз... има една глуха болка, която се прехвърля от далака в черния дроб, от ляво средно рамо в диафрагма, от квадрицепс в ходило така както кухия патрон преминава в тялото на нещастната жертва. Разликата е че мъчението при мен ще е много по-дълго и разрушаващо. Най-странното е че сърцето не иска да ме отпусне... боли мамка му шибана и то особено много когато дишам. Кой си ти че да ми казваш колко дълбоко и кога да дишам, а? Кой ти дава правото да ме тормозиш така бе, копеле долно? За наказание следващия цикъл ще ти го направя по-тежък и по-дълъг. А сега ще драсна една черта за да те видя колко струваш (: След 1 час имам среща и ще гледам всички терори да си ги скрия добре, за да изглеждам нормално и щастлив. Писна ми да нося този костюм, но няма как - не трябва да се показва слабост.
7:16 - телефона звъни с Astral Projection https://www.youtube.com/watch?v=p2cOy5Nbud0 - Виждам слънцето как пронизва тъмните щори, протягам се бавно и внимателно за да проверя лявото ми рамо как е. Изглежда, че почти не се усеща болка, но това е заради медикамента предназначен за едър рогат добитък. Отправям се към банята с неадекватни движения и леко дисбалансирана походка. За малко да ударя касата, но въпреки това всичко е наред. Пускам първо студена вода, за да усетя някое чувство (да разбера, че все още съм жив), после идва ред и на топлата, а докато тя се стича по празната ми глава и торса автоматично се замислям за смисъла на живота. Протягам ръка да взема душ гел-а, нанасям го върху тялото си и отново си напомням следващия път да не купувам YSL. Излизам от стаята за размишления (банята), взимам от закачалката тъмна блуза, тъмни дънки и се насочвам към стаята ми, все едно излизам на ринг по време на гала вечер. Слагам доспехите, сядам на масата и лакомо започвам да дъвча дебелите сандвичи (сутрин най-обичам домашно приготвени сандвичи с много месо и подправки). Докато зареждам организма ми с нужната храна за следващите три часа през главата ми минават какви ли не мисли, но по някое време си пускам сутрешната емисия да видя с какво се опитват да залъгват Българите и виждам, че и днес нищо не се е променило. Изпивам си сока на един дъх, транспортирам се пак до стаята за размишления, мия зъби докато гледам в една точка, а мозъка чегърта по черепа ми. Знам че си изтормозен и обременен, знам че боли на всяка крачка и всеки дъх, но няма какво да направя бе братле. Слагам дезодорант, парфюм, тъмни обувки, пожелавам приятен ден на майка ми и излизам. Докато чакам асансьора пак ме налягат тежките екзистенциални проблеми и когато го видя, се отърсвам от мислите си. Натискам копчето за надолу и забивам поглед в белите копчета на тъмния асансьор. Като че ли някой нарочно ги е направил в такъв цвят - да залъгва децата, че там навън е "бяло" и ги чака светло бъдеще изпълнено с щастие. Дано родителите им й обяснят, че повечето от нас ще свършим в гроба или затвора, за да са подготвени какво ги чака там навън. Стигам дестинацията, отварям врата на асансьора и виждам един съсед - поздравявам го с тренирана актьорска усмивка, разминаваме се и си сменям веднага физиономията. По пътя към входната врата на блока слагам тъмните слънчеви очила на челото ми, слизам по стълбите и още преди да съм отворил вратата, свалям очилата и ги поставям там където трябва - пред безчувствените ми очи. От там нататък слагам усмивката, доброто настроение, слагам демоните ми на каишка и се запътвам пеша към дестинацията ми.
Дойдоха празниците, а с тях и сенките на самотата, които ме обикалят така както глутница вълци обикаля избраната си жертва. В моменти като тези усещам колко много ми липсва офиса и работата, защото благодарение на тях поне 8-9 часа от съзнателния ми ден минават без да пускам на свобода терорите си и без да си свалям маската. Навивам вече изсъхналите ми бинтове с изключително бавно темпо, а докато правя тези механични движения се сетих за една песен на Тупак и Нейт Дог - Thugs Get Lonely Too. Замислих се колко ли още хора има като мен, които не могат да се отърват от мрачното си съзнание и има ли хора спечелили битката, без да жертват част от себе си. Естествено това са въпроси без ясни отговори и може би това е целта... кой ли знае..? Телефона звъни, вдигам с едно "аало" дори без да погледна кой е, а отсреща е Весо и ми вика: "брат, как си? Оправя ли се?", а аз му отговарям: "добре съм братле, боли си, но продължавам да тренирам". В този миг си помислих, че е станало нещо и има нужда от помощ, даже тръгнах веднага да се обувам, но не е било това. Момчето просто искаше да ме чуе как съм. След като затворих се формира една лека усмивка на лицето ми и като тир без спирачки ме удари спомена, че днес имаме среща с един приятел. Огромно нежелание ме връхлетя да слагам маската на нормалния образ днес, затова му звъннах и отложих срещата. Този ден искам да го прекарам без да използвам актьорските ми умения. Освободих всеки един демон, който се криеше в мен и сега се гледаме в очите без да си казваме нито дума. Че защо ли и трябва? Нали аз съм тях и те са мен...
Днес следобяд по неравния път минавам покрай една малка, но хубава детска градина. Вглъбен в мрачните кътчета на подсъзнанието ми, първоначално глухо дочух детски викове и когато се осъзнах станаха много по-ясни: "господине, господине дайте ни топката, че я ритнахме над оградата". Децата, които бяха около 5-6 се бяха облегнали с лице към зелената ограда, вперили невинните си и чисти погледи в мен и с нетърпение чакаха отговора ми. Отвърнах им с едно "няма проблем" и за първи път от много време с истинска и лека усмивка на лицето ми. Изглежда, че служителките им бяха забранили да излизат извън двора и децата бяха чакали доста дълго време някой да им подаде топката. Не съм изненадан, защото това е квартал в който нормалните хора едва ли ще искат да замръкнат. Едно от децата ми показа къде е тя и докато вървях покрай оградата всички ме следваха с интерес и дочух как то казва: "и аз искам такива мускули", а аз наум си казах: "дребен, това което ти трябва за сега не са мускули, а много късмет". Докато повдигах топката ме наблюдаваха с широко отворени очи и в очакване. Хвърлих им я през оградата и с детска еуфория извикаха: "мерсииии". Всички тръгнаха да тичат след нея, но едно дете видимо на около 4-5 години с очила, руса коса и светли очи остана до оградата и ме попита с инфантилен глас: "господине, защо си тъжен?", а аз като че ли бях с отрязан език и изтръгнати гласни струни. В знак на уважение си свалих слънчевите очила и клекнах за да съм на неговото ниво. Изведнъж усетих как гърлото ме отпусна и му отговорих: "аз съм батко, а не господин..." То не ме изчака да си довърша изречението и добави с тънкия си и детски глас: "и мама беше тъжна като тебе". Малкия се наведе, откъсна от земята някаква зеленина и ми я подаде през дупката на оградата с думите: "ето ти и на тебе цвете". За миг видях тъга и влага в очите му, но преди да го попитам какво е станало с майка му, то ми се усмихна и си тръгна. През целия път си държах снопчето "цвете" в джоба и не спирах да мисля за това дете. Дали ще е щастливо, дали ще успее в живота по нормалния начин, дали има добро бъдеще, дали баща му ще го възпита добре и куп други странни въпроси които изникваха на случаен принцип в съзнанието ми. Телефона звънна и пак се върнах в моя тъмен свят на това слънчево време.
Много добре написано. Наистина си заслужава да напишеш една книга и да се консултираш с издателските къщи, както и да потърсиш агент, който да спомогне публикуването й. И аз като теб се борех с такива демони и макар и да ми отне доста време да ги преборя най-накрая успях, но ми се наложи да жертвам част от себе си. И аз като теб използвах фалшиви усмивки и съществувах в собственият си мрачен свят, в който нямаше никакви цветове освен черно и сиво, но един ден просто реших да сложа край на това и успях. Едно ми е направило най-голямо впечатление:
-Добрите хора страдат най-много.
03:40 Миналата нощ просто не издържах на това състояние на полузаспалост. Имах чувството, че съм легнал върху ръбести подводни камъни гарнирани със змиорки. Мозъка ми беше разпилян на хиляди парченца които образуват лека вихрушка над тежките ми клепачи. Изправих се бавно и неадекватно с изключително бавно темпо. Мъчението просто беше неописуемо отвратително. Ударих една черта и мигновено се освежих, адекватността се върна в тялото ми за секунди. Облякох си анцуг, обух си маратонки и реших, че трябва да проветря изтормозената ми глава. Излязох пред входа, а навън беше много красиво - дълбока тъмнина, която очертава формите на колите, дърветата и блоковете. Само уличните лампи светеха съвсем леко със жълтеникав отенък и тук-там някой апартамент. Тръгнах из квартала да се разхождам и се насочих към един денонощен магазин. Понеже бях в приповдигнато настроение с ведрост поздравих жената на касата: "добър вечер, как сте в тази красива нощ?", а тя ми отговори: "добре съм, мадеж, но изглежда че ти си много по-добре от мен". Взех си газираната вода и харибото и си пожелахме лека вечер. Реших да се отправя към стоянката на такситата хапвайки си енергично бонбонки с надеждата да стане нещо или поне някой да се заяде с мен и да усетя първичния човешки контакт, но явно всички си имат свои проблеми и никой не ми обърна грам внимание. Продължих да се разкарвам из тъмните улички на квартала и стигнах до любимата ми: изключително дълга, тъмна и тясна улица. Една кола мина по улицата и малко се ядосах, че осветява красивия тъмен пейзаж, но пък от друга страна се зарадвах, че не съм единствения, който минава от там. След около 3 минути видях в далечината една движеща се мъжка фигура. Приближих се към него и какво да видя? - един познат, който има нарколепсия. Изглежда, че не са били заключили апартамента и той в съня си е излязъл. Гледката ме натъжи малко: гол до кръста и без обувки, а в ръката си държи фотоапарат. Хората болни от това спят с отворени очи и могат да говорят все едно са будни, но не са в този свят. Той продължаваше да прави снимки, но без светкавица и при всяка една казваше: "да, това е". Реших да го заведа внимателно до тях, защото ако го събудя има голям шанс мозъка му да не свикне с реалността и да си остане в онзи свят завинаги. Имах късмет, че входа беше отключен и се качихме на неговия етаж. Звъннах на вратата и майка му ми отвори. Тя не ме познаваше, но въпреки това ми благодари сърдечно, че съм го довел обратно. Тръгнах си към вкъщи и се замислих какъв съм късметлия, че това не съм аз. Изглежда започнах да свиквам с демоните ми и като че ли и аз, и те бяха доволни, че съм ги извел на разходка без да ги слагам на каишка.
Поста с детенцето ме разплака. Наистина се надявам с времето да се научиш да се приемаш такъв, какъвто си. Приеми демоните и живей с тях, след време може би нещата ще се оправят, обичай се. Може би ако промениш нещо в ежедневието - ново хоби или нещо такова, ще успееш да се разсейваш повече и да не те измъчват толкова нещата. Според мен факта, че си влязъл в една монотонност, една сивота на ежедневието, всеки ден едно и също, допълнително те натоварва. Преди почти година (миналото лято) бях пълна развалина, после отново започна учебната година и ме помете във водовъртежа си, не ми остава особено много време да се замисля за всичко, което преди ме е измъчвало, а вечер съм твърде изтощена, за да фокусирам погледа си в компютъра, камо ли да мисля. За мен писането е едно от най-добрите лекарства, дава ми възможност 1. да се прехвърля в друга, по-хубава, реалност и 2. мога свободно без да се притеснявам да изразя себе си и онова, което наистина чувствам. Позволил си да се превърнеш в просто съществуваща обвивка, човеко, намери себе си отново, съживи душата си. Света е красив и цветен - осъзнаваш го, но сам не си позволяваш да се отдадеш. Може би съм си просто такава, че в даден момент блокирам всичо негативно и ставам непукист, понякога наистина нещата идват в повече, но разликата между първия ти и последния пост е голяма - през цялото време четях със свито сърце. Наистина, искрено се надявам в най-скоро време нещо да те накара да се върнеш към стария си живот и да си щастлив, истински щастлив, без да се правиш за пред другите. Истината е, че всеки жертва нещо за да се оправи. Дали ще са вече изчезващите белези по бедрата и ръцете, или безсънните нощи, които те измъчват - данъкът за всеки човек е различен. Но в крайна сметка, за това сме хора, нали? Всеки по различен начин се справя с болката и сивотата. Но не ти ли липсва да чувстваш, да усещаш как сърцето ти ускорява ритъма си, защото се вълнуваш за нещо, или се притесняваш? Всеки има нещо, от което да страда, при някои е по-голямо, при други - по-малко, но това по никакъв начин не омаловажава собствената ти болка, точно защото всеки приема нещата по свой собствен начин. Ако имаш нужда да поговориш с някой, за нещо, ако болката те задушава и не можеш да мислиш за нищо освен демоните - имаш човек насреща.
вече не потискам натрапчивото си подсъзнание, а напротив - освобождавам го от всякакви окови и демоните се радват, че вече ги третирам като част от мен - даже бих казал и като равни. А те от своя страна престанаха да ме тормозят и да убиват нормалния разум в мен. За доста неща съм бил прав, но за тях ще пиша в някоя друга тъмна нощ. С цел да помогна и на други отчаяни и изтормозени хора с моя проблем, ще изброя действията, които предприемам в опит да оправя ситуацията и да се измъкна от тая психическа касапница невредим.
дрога - върши работа, но само за малко, така че не го бройте като вариант.
преспивателни - върши работа само за вечерта, но ако свикнете с тях това означава, че по друг начин няма да заспите. (пак не е вариант)
стероиди - който обича да тренира ще му дойдат много добре.
тренировки - единственото, което върши работа при мен, но няма как по цял ден да съм в залата.
жени - много тъпо се получава тя да ти говори някакви работи, а ти да си вглъбен в проблемите си. Може би не съм попаднал на правилната ли? Нямам представа.
работа - действа добре, но има моменти в които работата не може да те откъсне от натрапчивите мисли.
университет - това вече върши работа, защото всеки те занимава с някакви глупости, всеки ти говори нещо и има интересни лекции, но само за 3 седмици поради задочната ми форма на обучение.
Бих искал да помоля потребителите да не ми предлагат никаква помощ, защото когато човек отчаяно търси изход се връзва на празни приказки.
Ужасна гледка... изключително тежка и болезнена гледка. Какви ли неща не съм виждал, но това просто ме пречупи. Изпитах истинско състрадание към него. За първи път виждам млад мъж да плаче като малко дете, на което са му взели любимата играчка. Сълзите му бяха много прозрачни и като че ли успявах да видя изкривеното си отражение в тях. Стичаха се бързо по вече направения път от предишните и стигаха до върха на брадата, като се задържаха за малко, а после се насъбираха и капката ставаше все по-голяма и по-голяма докато просто гравитацията си каже тежката дума. Докато летяха към незначителния под имах чувството, че тези сълзи са части от него, които се откъсват и със сблъсъка с пода се разбиват на малки парченца и после се изпаряват безследно. Всичко това се случваше заради едно и единствено нещо - вече бившата му приятелка, която той обичаше до безкрай. Дори аз му завиждах, че може да обича така. Исках и аз да изпитам това чувство, но при мен нещо не се получава. Превръща се в гадно чувство, което дори не мога да опиша и болка, а толкова искам и аз да мога да обичам както той. Единственото нещо, което го попитах беше:"тя ли те заряза"?, а той отговори хрипайки: "да, братле. разби ми сърцето". А аз стоях там до него и дори усетих съвсем малка частица от болката му. Той извади зелено и тръгна да свива, като че ли това е единственото нещо, което в момента може да го успокои. Много добре знаех, че нещата ще станат в пъти по-зле ако пуши в този тежък момент. Издърпах му го от ръката и го взех все едно си е мое. Казах му да изчака малко, а аз отидох до магазинчето за шаркове, кашу и анти-депресанти. Докато се върнах в апартамента му, той вече беше започнал жадно да дърпа водката и да слуша "Знаешь" https://www.youtube.com/watch?v=5jt_nPq227Y Тоя спиртов боклук беше притъпил бурята от емоции в главата му защото вече половината бутилка я нямаше. Изправи се на крака и точно преди да залитне ми каза: "брат, обичаш ли някой рано или късно ще те предаде". Аз го хванах, но контузията на дясната ми ръка се обади и това се изписа на лицето ми. Изглежда, че той е забелязал и ме попита от какво е. Обясних му че с един следовател играхме канадска борба и въпреки, че не бях ял и спал, пак го бих. А Георги се зарадва с една детска усмивка и на лицето му се изписа истинско спокойствие. Оставих го на дивана да заспи и си тръгнах, а докато вървях в главата ми беше само едно нещо - няма ли вече качествени хора? и ако има, къде са те? само боклуци ли останаха тоя свят?
Леле, как боли... нямах представа, че съществува толкова наситена болка. Отвътре ме гори по отвратителен начин, но няма какво да направя. Пробвах какво ли не, а черната бездна в мен си седи и не се затваря. Разкъсвам се между разум и чувства така както човека от съседния блок се разкъсваше между живота и смъртта. Днес докато вървях под ситния дъжд тайно се надявах просто да ме премаже камион или някой да ме убие за да спре острата болка веднъж завинаги. Нямаше да се съпротивлявам по никакъв начин, но това така и не стана. Останах малко разочарован, че нищо не ми се случи, но има една поговорка "смъртта сигурно е лесна, защото да живееш е трудно". Разхождам се като зомби, което чака своя час да удари. Хубавото в цялата тази гротеска ситуация е, че никой нищо не подозира. Нося си фалшивия щастлив външен вид, а вътрешно се разяждам. Имам чувството, че всичко отвътре ми става на сокче, което после лекомислено изпикавам. Ако беше някой друг на моето място до сега да си е теглил ножа без да му мисли много. За мен това не е вариант, нищо че се надявам всяка сутрин да не се събудя. Никога няма да се откажа да се бия с мъчението (живота), ще си счупя всяка една кост в главата му и пак ще се изправя. В тая извратена игра ролите постоянно се сменят - ту аз съм с мишената на гърба, ту то я носи. Главата ми вече стана мека от толкова яд, ярост и болка. Скъпо дневниче, отивам да се нашмъркам за да притъпя това нечовешко мъчение.
И на колко години си ?
*GET TO KNOW*
THE UNKNOWN
Само където си изгубих времето да гледам тая пародия на муай тай в Парадайс. Не можах да го изтрая до Б категория даже. В последствие разбрах, че дори няма да има А категория. Впечатление ми направи само непълнолетните курвета как оглеждаха за месо. Как да обърнеш внимание на такова нещо... за кукли и камиончета ли да си говорим, хаха. Може би трябва вече да ходя по библиотеки и арт галерии. Сигурно ще ми хареса да седя на някой удобен диван с книга в ръка и шарк на дървената масичка докато някой ме пита кой съвременен автор да му препоръчам. Днес след тренировка с един приятел отидохме да хапнем и по пътя слушахме Карл Кокс със сет от Ибиса. Започнах да му разказвам за последното парти на което присъствах на Шоколадовия Буда в София, когато изригна оня вулкан преди 2-3 години. "Брат, випа беше най-скучното място на света, честно ти казвам. Решихме да отидем в невипа и това беше правилното решение: хората танцуваха, забавляваха се, а тек хауса направо пръскаше глави. Само като чух запазената марка на Кокс "О, ЙЕС, О, ЙЕС" и материала още повече ме цъкна. Тъпото беше само, че някакво момче точно до нас обърна очите, свлече се и на мен ми стана ясно, че е пътник. Беше млад на около 17-18 години и изглежда, че е попаднал на качествено, а организма му не е издържал. Изнесоха го приятелите му, а аз пробивах през тълпата за да го изкараме. Сутринта след партито видях как една жена плаче пред входа, заобиколена от пагони и държи огърлицата, която носеше момчето". "И такива неща се случват" отговори той, а аз "нормално". Хапнахме, върна ме до нас, а аз се замислих кога за последно наистина съм бил щастлив. Първото нещо, което ми дойде на ум беше епохата на минимала. https://www.youtube.com/watch?v=O-IsOMCzKKA (съжалявам за качеството, но 2009та това позволяваше, хаха) по времето на клипа бях навършил скоро 17 години. Направих си равносметка, че и аз бях като момчето, което почина. Изглежда, че след 18годишна възраст вече изчезва удоволствието от всичко, което правиш. Например сега ако отида на парти няма да изпитам почти нищо. Не мога да си представя как съм успявал да бъда едновременно много добър ученик и много пропаднал човек, но въпреки това бях щастлив.
Ех, това доверие напълно се изпари така като капките дъжд в лятна нощ върху нагрят паваж. Скъпо дневниче, както обещах ще пиша за нещата за които демоните ми са били прави, а това е едно от тях. Преди малко хеша ми притъпи мозъка и може да има някои неясности.
Не знам дали някой е усещал вътрешен инстинкт, който ти казва "не се доверявай, ще те разочароват, ще боли", но да не си му се доверявал. Това всъщност е бил гласа на тези демони, които аз така упорито и остро потисках. Първоначално по инстинкт не Я допусках до себе си, но си казах: "какво пък... може би е различна, нека й дам шанс". Оказа се, че наистина има потенциал и й бях позволил да ми влезе под кожата. Много аматьорски ход от моя страна. Може би й повярвах само и единствено защото беше по-голяма от мен и за мен това означаваше, че е сериозна и отговорна. Тъпото момче не можа да се сети, че има и жени които колкото и да са големи, пак няма да знаят какво искат. Историята натам става много болезнена, така че спирам дотук.
В главата ми изникна следния въпрос: Наистина ли има "за всеки влак пътници"? Или това е просто измислено за успокоение на осъдените души? Точно както покриват очите на животното, за да се успокои преди да го заколят. Когато усети студеното острие на ножа как прониква в гърлото му, чак тогава му става ясно че е свършено с него, но вече е твърде късно. Никой не избира да умре сам, но за съжаление има много такива случаи. Всеки знае за поне 1 човек, който е напълно здрав, нищо му няма, но няма семейство и човек до себе си. Някъде бях чел за един човек, който се качил и починал в метрото на Лос Анджелис и никой не разбрал в продължение на 7 часа... хората сядали до него, но никой не забелязал, че мъжа е мъртъв. Хората се возят в метрото с труп до тях, а Вие си мислите че за всеки влак си има пътници. Не искам да съм в този влак и не искам да съм на мястото на този човек.
Този факт е малко известен, но когато койота усети, че му идва края той отива да умре възможно най-далече от своята околна среда и най-често отива в големите градове да посрещне съдбата си. Дори не знам защо го казвам това...
"Осъзнай го. Милиони галактики на стотици милиони звезди, в една точица на едно мигване. Това сме ние, изгубени в космоса. Куката, ти, аз... Кой забелязва?"
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
